май 28, 2016

Свиване

Музикално-патриотично: Ража Дабдуб  

Пролетта обикновено е много наситена с работа, но като тази година отдавна не съм имал толкова заета пролет - през ден идват важни срокове, а отделно се появяват и непредвидени неща... Затова ви моля за извинение, че не ви отделям достатъчно внимание тук.

Наскоро се ангажирах с един нов медиен проект - „Терминал 3“. Старая се да си дозирам ангажимента там, така че хем да съм полезен, хем да имам време и за други неща, включително и за блога :)

Покрай „терминала“ както му викаме в редакцията, попаднах  на страхотната музика на Ража Дабдуб. (българка е, ако се чудите на името)

Тя си пише песните, които имат магическото свойство да ме карат да си ги пускам отново и отново.

И на вас да ви пусна няколко:


After Midnight (След полунощ), а тук има и официален клип с групата Dead Man's Hat


Before It All Comes Down (Преди всичко да се срути)


Видеоканалът в Youtube (има и на други места)


Свиване

Стреля ми се!  

След зарята за Великден, топовен залп ще ознаменува „началото на образователната реформа“ в Зала „Армеец“, където ще бъдат събрани 14 000 учители от цялата страна (от общо 85 000).

Тоя масраф ще струва 2 милиона лева – половината от всички заплати на учители в България за месец.

Тъй като получих много възражения за този текст, включително за горната сметка, допълвам – сметката за половината от всички заплати ми е грешна, затова стои задраскана. Но пак 2 милиона лева в спортна зала и топовен изстрел ми се струва прекалено и безвкусно, при положение че учителите в България по правило се борят с живота да вържат месеца финансово. Интересно, че от медиите в които първи се появи тази информация, тя изчезна, та останахме някакви блогърчета сами с числата. Искам да ви уверя, ако ми се удаде възможност, ще проверим тая работа с точните разходи.

По този повод си спомних един руски филм, „Президентът и неговата внучка“ от 1999г.

Олег Табаков в ролята на руски президент

Президентът вечеря със семейството си и разказва случка:
– Стоя, пуша си, и изведнъж чувствам, че нещо не е както трябва. Как да обясня. Стреля ми се! Нищо друго не ми се прави, а ми се стреля! Абе направо в гърдите ми гори! Не издържам, хващам автомата, излизам навън и направо от корема правя един откос като ветрило – ра-та-та-та-та-та! Олекна ми и веднага заспах. И какво си мислите – тъкмо по разсъмване, пристигат моите момчета и докладват – намерили застрелян душманин.
Личният лекар на президента вмъква реплика:
– Какво нещо е интуицията!
– Интуиция плюс автомат. – мъдро заключава президентът. и продължава – Приятели мои, много е важно интуицията винаги да бъде подкрепена от...
– .. От автомат? – подсказва лекарят.
– Защо? – възразява президентът – Тъй да се каже, от... от материална база.

Целият филм. Цитатът е от 15:37 до 16:37


Свиване

И ни става някак апокалиптично  

Тази седмица ние, простите граждани, научихме три неща. Първо, абитуриентите са безнадеждно деградирали, тяхното поколение за нищо не става – мамят, за да не се трудят и не се трудят, за да се забавляват. Второ, България цялата е затънала в Ценко Чоковщина и Чонко Цековщина, проядена от престъпност и корупция до безобразие. Трето, делото на Кирил и Методий е било напразно, защото Ценковците, Чонковците и абитуриентите не го тачат, а всички останали просто са неграмотни. В обобщение, бъдеще няма, защото битието ще се разпадне в близките дни.

Още отпреди новата ера са запазени текстове, които пророкуват края на цивилизацията, наблюдавайки негодното младо поколение и общия упадък на нравите. Още тогава светлите умове са се питали „Къде сбъркахме? Защо възпитахме такива деца, защо допуснахме такава разруха?“. Така е и сега.

Гледаме абитуриентите. Гледаме техния краен ексхибиционизъм, демонстрация на ниво, което нямат. Нас не ни дразнят грозните им тоалети, нито шумните превозни средства. Не ни дразнят пошлостта и позите. Дразни ни натрапчивостта. Сякаш си излязъл на полето и се въртиш във всички посоки в търсене на гледка към хоризонта, но някакъв палячо непрекъснато се тълпи да застане пред погледа ти, подскача, размахва ръце и крещи да му обърнеш внимание. Тези разголени, тупирани и гримирани в цветовете на войната деца сякаш участват в средновековна мистерия, сякаш с театрални средства сътворяват ново битие, мечтан живот, който за тях е идеал – постижим наистина, но някъде в неопределеното бъдеще, в света на копнежите и във вихъра на съревнованието по богатство и лукс. В това има нещо езическо.

Гледаме Ценко и Чонко – емблемата на нашия корумпиран имперски модел, наследен още от османски времена, така наречената „фасадна демокрация“. Тя „демократично“ избира за глава на местното самоуправление (тази най-възвишена форма на цивилизовано съжителство) местната мутра, някакъв почти литературен разбойник, който може да бъде укротен единствено от друг, по-голям разбойник. Нашият народ точно така си представя битката за законност и справедливост в политическата – Крали Марко и Муса Кеседжия, Хайдут Сидер и Черен Арап. На такъв народ такива са му кметовете,    такива са му и абитуриентите!

На фона на всичко това преминава манифестация от спретнати дечица, които размахали божури, пеят „Върви, народе възродени!“. Ние гледаме и, както е казал поетът, не знам досадно защо ни стане, их, опустяло! С горест клатим глави и си казваме: „Къде отиде нашата книжовност? Как предадохме делото на светите братя? Къде е културата, къде е грамотността?“.

И ни става някак апокалиптично.

Разбира се, когато се възмущаваме от неграмотността, просто искаме да подчертаем, че самите ние сме грамотни. И когато бичуваме некултурността, го правим единствено за да покажем, че самите ние сме културни. Когато някой каже „българинът е такъв или онакъв“, то той всъщност има предвид не себе си, а някой друг българин – хипотетичният и митичният. Когато дядо Славейков казва „не сме народ, а мърша“, той всъщност използва първо лице съвсем условно, като поетическа фигура – всъщност не НИЕ сме мършата, а ТЕ, но пък ТЕ са такава мърша, че и НИЕ няма да прокопсаме заради тях. А в действителност може ли някой да посочи къде минава границата между НИЕ и ТЕ? Сигурно може.

Аз пък си мисля, че днешният свят не е толкова чрезвичаен, ако мога да си позволя тази красива дума. Престъпници винаги е имало и ще има. Винаги е имало и неграмотници, както винаги е имало и шумни простаци. И наглеци. Както е имало и ще има кротки и умни хора, културни, загрижени и трудолюбиви. Нещо повече, всеки човек спокойно може да преминава от единия лагер в другия през целия си живот. У всеки живее и ангел, и бяс – въпрос на личен избор е кого ще повикаш да се покаже.

И все пак нашият свят е с нещо различен. И ако това не е общата парадигма на населението му, какво е тогава? Две неща: комуникационните технологии и идеята за равенство.

От Гутенберг до фейсбук се случва само едно – светът върви към масовизация на комуникацията и вече сякаш е съвсем близо до съвършенство. Днес цялото човешко знание е на една ръка и е въпрос единствена на личен избор и елементарно усилие дали ще се протегнеш да го вземеш. Е, свободният избор също има своите предпочитания. Доскоро в интернет, създаден първоначално за академичен обмен между университетите, около 90% от трафика се падаше на порнографията. Сега, казват, този дял е спаднал до малко над 60%, но то било заради развитието на хардуера и мултимедията, позволяващи да се теглят филми и музика (главно сериали, екшъни, хорори, рап, диско и други видове чалга). А тези файлове са тежки. В същото време всички библиотеки по света, всички книги, писани някога, заемат скромен до нищожност дял в световната мрежа.

При това положение, при тази лесна комуникабилност, простаците престават да бъдат анонимни и незабележими, а се тъпчат пред погледа на всички. Имат свои сайтове, имат свои профили в социалните мрежи, имат свои персонални медии. Затова и всички ги обсъждат, включително и когато се пъчат под формата на абитуриенти. И когато можеш да сравняваш, и когато гледаш колко прости са някои хора, се възмущаваш, защото имаш някаква норма, в която те не се вписват. Те не биха се вписвали в нея и да не беше чувал ти за тях и тогава нямаше да се възмущаваш. Те никога не са се вписвали в твоята норма и никога няма да се впишат. Просто преди интернет и телевизията не са ти ги тикали пред очите.

Идеята за равенството. Сравнително нова идея, макар на мнозина да се струва изконна. Тя е чудесна докато не се изопачи, но пък се изопачава лесно. Тогава става вредна. Хората са равни само в два плана – онтологически и граждански. Равни са доколкото всеки носи у себе си Божия образ, независимо дали го осъзнава, независимо колко дълбоко го е скрил и под какви боклуци го е затрупал. Равни са и доколкото всеки трябва да има възможност за еднакъв старт при общи справедливи условия. Толкова. Оттам нататък всички са различни и то смайващо различни. И затова споделят признака Човечество – една природа в милиарди лица. Но ние много бързо започваме под „равни“ да разбираме „еднакви“, да очакваме от всички еднаквост в някакъв трагично опростен идеал.

Така и със „славянската писменост и култура“ – един печално опростен идеал. Тъй както от всички абитуриенти се очаква да бъдат изтънчени, така и останалите трябва да са духовни и книжовни, да бъдат еднакви в идеала, а не в порока. Това схващане е неправилно и води единствено до осъждането на хора, които не заслужават да бъдат съдени. Разбира се, несправедливо осъдените често сами са виновни за собственото си осъждане заради своите нездрави претенции. Помня, че преди време нашумелият готвач Джейми Оливър беше подхванал някаква социална програма да приласкава безперспективни младежи и да им дава занаят в кухнята. Похвално. Оказа се обаче, че тези младежи не проявиха никакво старание да преодолеят собствения си мързел и собствената си глупост. Джейми побесня и каза, че такива като тях само допреди 150 години щяха да пасат гъските по селските мерѝ, а пък, виж, модерният свят ги поставя на място, което те не са готови да заемат. Ако бяха останали при гъските, нямаше да дразнят никого. Когато дойдат с претенциите и болните си амбиции, тогава дразнят.

Та за писмеността и културата. Всъщност, нашата азбука изобщо не е създадена, за да доведе до масова грамотност. Така се твърди днес, в епохата, която вярва, че масите творят историята. Българската азбука е създадена с единствената цел да се преведат на съответния език богослужебните книги, с което този език да стане каноничен за нуждите на Църквата и на Империята. Преводът на тези книги засяга едно сравнително малко съсловие от свещенослужители. Останалото е историческа романтика. Когато се появява необходимостта от повсеместна грамотност, нашата азбука се оказва заварено положение, а не дар. Така че да се гневим и да клеймим кой бил книжовен и кой не, можем да правим и без сълзи на умиление в очите и без патетична пяна на уста.

И така, ако разбереш, че не се случва нищо ново, сигурно ще разбереш, че не се случва и нищо фатално. Поколението не е изгубено. В него има свестни и кадърни хора, даже по-свестни и по-кадърни от предишните. Ама били отчайващо малцинство. Че кога не са били?

Светът е шарен. В него има и грозно, и красиво. Често грозното изглежда смазващо повече от красивото, но докато го наричаме „грозно“, значи все още не е. Когато започнем да го наричаме „нормално“ или даже „красиво“, тогава вече става опасно. Мнозина вярват, че смисълът на живота е в това да оставиш света мъничко по-добър след себе си. Аз не мисля, че това е смисълът на живота – би могъл да бъде, ако допуснем, че този свят е единствен, а за мен това допускане е наивно. Обаче дори да е това, дори целта да е този свят да стане по-добър, то да тръгнем да го оправяме директно е грешна стратегия. Но пък ако всеки успее да направи по-добър себе си, тогава и светът ще стане по-добър. Автоматично. Така че – спокойно. Светът и този път няма да свърши, абитуриентите не са безнадеждно деградирали, а само в рамките на надеждата, делото на Кирил и Методий не е било напразно, което е повече от видно във форумите – тези огнища на писмеността, готови да заклеймят всеки Ценко или Чонко от най-високи нравствени позиции. И в близките дни битието няма да се разпадне. Единствено Картаген, мисля, трябва да бъде разрушен.

Свиване

Нобелови лауреати – Ирен Жолио-Кюри  

Ирен Жолио-Кюри (Irène Joliot-Curie),

12 септември 1897 г. – 17 март 1956 г.

Нобелова награда за химия, 1935 г. (заедно с Фредерик Жолио)

(За синтезирането на нови химически елементи.)

Френската физичка Ирен Жолио-Кюри е родена в Париж. Тя е по-голямата от двете дъщери на Пиер Кюри и Мари(я) (Склодовска) Кюри. Мари Кюри получава за първи път радий, когато Ирен е само на една година. Приблизително по същото време дядото на Ирен по бащина линия, Йожен Кюри, се премества да живее в тяхното семейство. По професия Йожен Кюри е лекар. Той предлага доброволно услугите си на въстаниците по време на революцията през 1848 г. и помага на Парижката комуна през 1871 г. Сега Йожен Кюри прави компания на своята внучка, докато майка ѝ е заета в лабораторията. Либералните му социалистически убеждения, както и присъщия му антиклерикализъм, оказват силно влияние за формирането на политическите възгледи на Ирен.

На десет години, една година преди смъртта на баща си, Ирен Кюри започва да се занимава в кооперативно училище, организирано от майка ѝ и няколко нейни колеги, включително физиците Пол Ланжвен и Жан Перен, които също преподават в училището. Две години след това Ирен постъпва в колежа "Севин", който завършва в навечерието на Първата световна война. Тя продължава образованието си в парижкия университет (Сорбоната). Но прекъсва за няколко месеца учебните си занимания, защото работи като медицинска сестра във военна болница, помагайки на майка си да прави рентгенограми.

След края на войната Ирен Кюри започва да работи като асистент-изследовател в Института по радия, който се ръководи от майка ѝ, а от 1921 г. вече провежда самостоятелни изследвания. Първите ѝ опити са свързани с изучаването на радиоактивния полоний - елемент, открит от нейните родители преди повече от двадесет години. Понеже явлението радиация е свързано с разпадането на атома, проучването му дава надежда да се хвърли светлина върху атомната структура. Ирен Кюри изучава флуктуацията, наблюдавана при алфа частиците, излъчвани по правило с извънредно голяма скорост по време на разпадането на полониевите атоми. Алфа частиците, които се състоят от 2 протона и 2 неутрона и следователно са хелиеви ядра, като материал за изучаване на атомната структура са посочени за първи път от английския физик Ърнест Ръдърфорд. През 1925 г. за изследването на тези частици Ирен Кюри получава докторска степен.

Най-значителното от изследванията, които Ирен Кюри провежда, започва няколко години по-късно, след като през 1926 г. се омъжва за своя колега, асистента в Института по радия Фредерик Жолио. През 1930 г. немският физик Валтер Боте открива, че някои леки елементи (сред които берилият и борът) излъчват силна радиация, когато се бомбардират с алфа частици. Като проявяват интерес към проблемите, които възникват в резултат от това откритие, съпрузите Жолио-Кюри (както наричат себе си) приготвят особено силен източник на полоний за получаване на алфа частици и използват конструираната от Жолио чувствителна кондензационна камера, за да фиксират проникващата радиация, която се появява в резултат от това.

Те откриват, че когато между берилия или бора и детектора се намира пластинка от водородосъдържащо вещество, наблюдаваното равнище на радиация се увеличава почти двойно. Съпрузите Жолио-Кюри обясняват ефекта с това, че проникващата радиация избива отделни атоми водород, като им придава огромна скорост. Въпреки че нито Ирен, нито Фредерик не разбират същността на процеса, направените от тях прецизни измервания прокарват път за откриването през 1932 г. от Джеймс Чадуик на неутрона - електрически неутрална съставна част на повечето атомни ядра.

Като продължават своите изследвания, съпрузите Жолио-Кюри достигат до значителното си откритие. Подлагайки на бомбардировка с алфа частици бора и алуминия, те проучват потока на позитроните (положително заредени частици, които във всички останали отношения напомнят отрицателно заредените електрони), открити за първи път през 1932 г. от американския физик Карл Д. Андерсън. Като затварят отверстието на детектора с тънък слой алуминиево фолио, те облъчват образци алуминий и бор с алфа частици. За тяхно удивление потокът на позитрони продължава няколко минути след като е отстранен полониевият източник на алфа частици. По-късно Жолио-Кюри достигат до убеждението, че част от алуминия и бора в подложените на анализ образци се е превърнала в нови химически елементи. Нещо повече, тези нови елементи са радиоактивни: приемайки 2 протона и 2 неутрона от алфа частиците, алуминият се е превърнал в радиоактивен фосфор, а борът - в радиоактивен изотоп на азота. В продължение на не много време Жолио-Кюри получават много нови радиоактивни елементи.

Една година след получаването на Нобеловата награда Ирен Жолио-Кюри става професор в Сорбоната, където чете лекции от 1932 г. Тя запазва и длъжността си в Института по радия и продължава да се занимава с изследване на радиоактивността. В края на 30-те години, работейки с уран, тя прави няколко важни открития и не ѝ достига много малко да установи, че при бомбардиране с неутрони настъпва разпад (делене) на урановия атом. Като повтарят същите опити, немският физик Ото Хан и неговите колеги Фриц Щрасман и Лизе Майтнер успяват през 1938 г. да разделят атома на урана.

Междувременно Ирен Жолио-Кюри започва да отделя все по-голямо внимание на политическата дейност и през 1936 г. в продължение на четири месеца работи като помощник на секретаря по научно-изследователските въпроси в правителството на Леон Блюм. Въпреки германската окупация на Франция през 1940 г. Ирен Жолио-Кюри и нейният съпруг остават в Париж, където Фредерик Жолио участва в Съпротивата. През 1944 г. Гестапо започва да го подозира и когато през същата година той преминава в нелегалност, Ирен Жолио-Кюри бяга с двете си деца в Швейцария, където остава да освобождението на Франция.

През 1946 г. Ирен Жолио-Кюри е назначена за директор на Института по радия. Освен това от 1946 до 1950 г. тя работи в Комисариата по атомна енергия на Франция. Винаги силно загрижена за проблемите на социалния и интелектуалния прогрес на жените, тя е член на Националния комитет на Съюза на френските жени и работи в Световния съвет по мира. Към началото на 50-те години здравето ѝ започва да се влошава, вероятно като резултат от получените дози облъчване. Умира в Париж от остра форма на левкемия.

Висока и слаба жена, прославила се със своето търпение и уравновесен характер, Ирен Жолио-Кюри обича да плува, да кара ски и да се разхожда в гората. Освен Нобеловата награда е удостоена с почетни степени на много университети и е член на много научни дружества. През 1940 г. получава златния медал Бернард за изключителни научни заслуги, присъден ѝ от Колумбийския университет. Ирен Жолио-Кюри е кавалер на ордена на Почетния легион на Франция.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/jolioti.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

май 27, 2016

Свиване

Процедура за придобиване статут на бежанец  

В търсене на закрила за живота си, преминах нелегално границата. За да остана на територията на Република България, аз трябва успешно да премина процедура за предоставяне статут на бежанец. Кой може да потърси закрила като бежанец? България предоставя международна закрила като страна член на Организацията на Обединените нации (ООН), както и временна закрила в случай […]
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 89  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

89.

В доста драматичния и бохемски писателски бит не малко проблеми създаваше алкохолът. Честите пътувания, скитания и гостувания, заседания и конгреси почти никога не минаваха без другарски угощения, нерядко дълги и прекомерни. Те не винаги протичаха в дружеска хармония - понякога се съпровождаха от караници и струваха нерви...

Помня, че по време на някакъв конгрес с един мой приятел, щом се срещнахме сутринта, отидохме, разбира се, веднага в бюфета, където заседнахме за дълго. Към нас веднага се присъединиха двама киевски литератори и започна спор за Виктор Некрасов (съветски писател и дисидент - бел. прев.), когото бяха подложили на гонения в Киев. Спорът премина в злостна караница и ние се карахме и пиехме до края на мероприятието. Без изобщо да влезем в залата. И това не беше единствен случай. Имаше и по-лоши.

Естествено, подобно поведение не можеше да остане без нежелани последствия. Не можеше да не доведе до конфликти в семейните отношения.

Първи почувства нещо не добро в живота ми Аляксей Карпюк, който започна да действа отдалече. Веднъж отиде в Менск и се накара на моите приятели, че помагат на Бикау да се пропие. Тогава това ме ядоса и аз се сдърпах с Карпюк. А като погледна сега, от висотата на преживените години, виждам, че трезвеникът Карпюк е бил прав. Макар че неговата принципна трезвеност, всекидневната гимнастика и изобщо любовта към физкултурата не удължиха живота му. За човека винаги ще се намери някаква пакост - ако не е рак, ще е началството, което не по-успешно от болестта умее да вкара човека в гроба. А що се отнася до водката, кой не я пиеше? Както казваха моите земляци, не пие само този, който няма пари. Незабелязано Бикау си създаде определен имидж, разбира се, не най-добрия, но аз нарочно не го събарях. Той ме извиняваше за някои неща, най-напред в очите на началството. Макар че в случая беше важно да не се премине границата. Иначе ме грозеше още по-голяма опасност. По това време ходех от време на време в Москва при Куреньов и там се запознах с един негов приятел, психиатъра Володя. Володя работеше като завеждащ отделение в психиатрична болница, неотдавна беше лекувал генерал Григоренко (генерал-майор Петро Григоренко, съветски правозащитник, основател на Украинската хелзинкска правозащитна група - бел. прев.) и още някои дисиденти. Веднъж през почивните дни, когато с Куреньов му бяхме на гости, докторът ни предложи да се запознаем с неговите болни, още повече че болницата се намираше в съседния корпус. Отидохме. Беше ни в общи линии любопитно, нито Куреньов, нито аз бяхме виждали досега психично болни. И ги видяхме. Беше ужасяваща гледка. Единият, като лежеше на леглото, се оплакваше, че не се изпълнява плана за извозване на дървесина, току-що е се е обадил по телефона на едно отдалечено горско стопанство. Попитах доктора дали може да се обажда оттук? Ами не, каза той, само така му се струва. Бил е секретар на обкома по промишлените въпроси и продължава да ръководи изпълнението на плановете. Друг, здрав мъжага, който ядеше на масата каша, се оказа завършил школата на КГБ, който преди да отиде по поставена задача, се уплашил и го подозират, че симулира. А третият - ето този, който лежи на леглото и ни гледа вторачено, предложил на Суслов проект за реформиране на властта. И Суслов го изпратил тук. Куреньов попита: "Какво, наистина ли са болни?". Докторът каза с усмивка: "По-здрави са от всички нас".

Това по всяка вероятност беше истина. А психиатърът съвсем скоро изчезна. Може би си беше платил за своята доверчивост, а може и да е било нещо друго. Опитахме с Куреньов да го намерим, но Куреньов скоро почина. И тогава разбрах, че трябва да променя нещо в живота си. Плюс това моите синове бяха тогава пораснали и избрали своя път в живота. По-големият, Сяргей, завърши военното училище в Полтава и служеше в Лайпциг. Неотдавна му се беше родил син, също Сярьожа. По-малкият, Васил, вече работеше като лекар в Горадня и се увличаше от риболов. Отношенията със синовете ми бяха нормални. Лошо беше само, че при определените житейски обстоятелства не можах да им създам национални условия за възпитание и момчетата израснаха всъщност в космополитично градско обкръжение. Жените им също не бяха беларуски - на единия е рускиня, а на другия украинка. Много жално ми беше да напусна Горадня, който град се превърна в моя родина, но требваше да се преместя в Менск. Живях известно време по хотелите, което обаче не беше много удобно във всяко едно отношение. Тогава Андрей Макайонак (беларуски драматург и сценарист - бел. прев.), с когото някак си станахме добри познати, позвъни в ЦК на Кузмин. Той реагира веднага - извика ме при себе си, разпита ме как съм и що съм. Като чу, че имам нужда от жилище, си спомни, че някога ме агитираше да се преместя в Менск, където имах възможността да се измъкна от гнетящото внимание на областните ръководители. В Менск, мказа ми, ще ти бъде все пак по-лесно да дишаш. Тогава отказах, а сега сам молех. Аляксандр Трифанавич ме заведе на другия етаж - при Аксьонав, който без всякакви приказки свали телефонната слушалка и позвъни някъде. След един ден получих ордер за недостроено наистина жилище на улица "Танкова", където живея и до ден днешен. При грижите с настаняването ми помогна изключително съчувствения Микола Матукоуски с неговия услужлив шофьор Петя. Матукоуски ме отведе при министъра на търговията, за да се снабдя с мебели за новото си жилище (иначе нямаше възможност) и прекара някои мои неща от Горадня. Когато вечерта сглобявах-завинтвах сам мебелите, дойде да се запознаем полковник Сулянов. Още когато учел във Московската академия, прочел моите книги и почувствал известна симпатия към автора. Скоро Анатолий Константинович стана генерал, писател и ме дари с предана и сърдечна дружба.

В Менск донесох нова повест - последното нещо, което написах в трудния и благословен град Горадня. "Да отидеш и да не се върнеш" се появи от разказ на тема за сложността на едно изконно явление - любовта. Особено в преломен или конфликтен период от живота, когато от любовта до омразата има наистина една крачка. Аляксей Карпюк, като прочете повестта, не я одобри, даже ме молеше да не я публикувам и аз не разбрах защо. Стана ми ясно едва много късно... А тогава моите чувства се управляваха от други дела.

През топлия слънчев май на седемдесет и осма година при мене в Менск дойде от Горадня Ирина Суворава, с която дълго преди това работехме във вестника като добри приятели. Познавах Ирина от студентските ѝ години, когато идваше в Горадня на практика от журналистическия факултет на БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.). Скоро след това аз се озовах за втори път в армията, отидох в Далечния Изток, а Ирина, като завърши университета, се омъжи, роди син Сярьожа и почти до пенсията си работеше в "Гродненска правда". Така я намерих втория път, когато се върнах от армията. Ирина оцени сред първите в редакцията моите литературни опити, проявявайки отлични знания и съвършен литературен вкус. След това ми помагаше като машинописка и първи критик на моите произведения. Бях ѝ благодарен за всичко и тази благодарност бавно прерасна в постоянно чувство. Това чувство придоби особен характер, когато попаднах в черния списък на литературно-политическите издателства, когато гарадзенското началство и мнозина от моите колеги писатели и журналисти започнаха да се отнасят към мене неприязнено. Ирина държеше на своето, подкрепяше ме и вярваше в моята щастлива литературна съдба, макар че с всяка изминала година това ставаше все по-сложно. Важен беше и фактът, че само ние двамата в редакцията бяхме безпартийни. Когато останалите заседаваха на своите ритуални партийни събрания, ние ходехме сред природата, която Ирина обичаше с безпокойството на една гражданка.

Наближавайки пенсионната възраст, Ирина не чакаше нищо, не разчиташе на нищо и на вид си оставаше почти някогашната подрастваща девойка, безразлична към жизнените блага - Гаврошка, както сама се наричаше. Това беше истина, както успях да се убедя по-късно - тя дълго си оставаше безкористна, по младежки устремена. Макар че годините, както е известно, не щадят никого. Още повече жените.

(Следва)

май 26, 2016

Свиване

Спете спокойно, деца, прокуратурата бди  


След като успешно се пребори с поголовната корупция по високите етажи на властта и организираната престъпност, прокуратурата реши да се заеме със следващия най-голям враг на обществото – родителите, чиито деца висят по градинките и кафенетата след 22 часа. Апелативната прокуратура във Варна (АП – Варна) обяви в четвъртък, че е извършила проверка за това дали на децата се продават алкохолни напитки и дали има придружител с тях след съответния вечерен час.

За цялата Варненска област...

Свиване

Чий фашизъм е по-добър?  

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Цялата руска пропаганда днес се бори отчаяно за бъдещето на руснака, този руснак, който ще марширува безропотно в строя с лице, обърнато към фланга, и очи, вгледани в едно бледо петно - физиономията на любимия вожд. Бъдещият руснак трябва да бъде патриот, да воюва където му кажат, да мрази вътрешните и външните врагове, да презира либералите и демократите, които пречат да се върви в строй.

А още руснаците се гордеят с това, че Русия е спечелила войната през 1945 година. Не, разбира се, не Русия, а СССР, но всички останали, които живееха в „дружното семейство на народите“, се оказаха през последните години предатели и Русия реши да си присвои победата и всички подвизи. Въпреки огромната помощ на съюзниците, доставката на танкове, самолети, гориво, продоволствия, взривни вещества и всичко останало, без което спечелването на войната би било невъзможно. Но съюзниците се оказаха напоследък всички до един „педеруги“, затова за тяхната помощ беше решено да се забрави.

Още в Русия мразят фашистите. Не тези, които организират всяка година по улиците на руските гладове „Руски марш“, и не тези, които бият и убиват всякакви „чурки“ (хора с кавказки или средноазиатски произход – бел. прев.) и „теснооки“ в московското метро, а истинските фашисти, които са обичали Хитлер, а сега обичат Обама. Руснаците традиционно не виждат разлика между чуждите и своите фашисти само защото Путин е наредил да не се обичат и да се мразят всички, които пречат на Русия да се изправи на крака. Процесът на изправянето е много труден, изисква концентрация на омразата и пропагандата.

И така, в Русия мразят фашизма и се наричат антифашисти. Има достатъчно устойчив комплект от признаци на фашизма, събиран десетилетия от съветската телевизия, от киното, от литературата, от многобройните трудове на тези, които изследват „подвизите“, и от мемоарите. Символите на фашизма са свастиката, маршируващите есесовци, концлагерите, в които негодниците са издевателствали над нещастните съветски хора и не само съветски. Разбира се, и фашистката пропаганда, Хитлер пред многохилядните тълпи от възбудени немци. Изобщо – фашизъм в цялата му прелест.

Адолф Хитлер е назначен за райхсканцлер на Ваймарската република на 30 януари 1933 година. Путин получи властта малко по-късно – на 31 декември 1999 година. Назначението на Хитлер е предшествано от подпалването на Райхстага, назначението на Путин – от взривяването на жилищните сгради. Знаете ли колко партии е имало в Райхстага през 1933 година? Пет – Националсоциалистическата немска работническа партия (НСДАП), Немската народна партия и Католическата партия на Центъра, центристки – Немската народна партия и Немската демократична партия. С времето старанията на Хитлер оставят на власт само една партия – НСДАП. И така до 1945 година. Колко партии има в Държавната дума? Четири, от които една главна партия на властта – „Единна Русия“. Впрочем, Нюрнбергският процес призна, че НСДАП е виновна за престъпленията. Не бъдете лениви и потърсете законите, които е приел през това време Райхстага и ги сравнете със законотворчеството на Държавната дума – ще намерите много общи неща.

Приликата между двете държави е не само в постъпките на съвременните политици в Русия и на миналите, преди 70 години, в Третия райх. Ако следваме символите и признаците, с които се борят привържениците на Путин, изживявайки фашизма в Русия, трябва да се върнем към източниците на съветската власт. Съветската пропаганда се е постарала всячески да не пише за тези събития, съвременната рускаи – да не си спомня. „Трябва да се организира усилена охрана от отбрани надеждни хора, да се проведе безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците; съмнителните да се затварят в концентрационни лагери извън града“ – това не го е писал Хитлер, а Ленин в телеграма от 9 август 1918 година. Но още по-рано концентрационни лагери са създадени по заповед на Троцки – в края на май 1918 година, когато се предполага разоръжаването на чехословашкия корпус.

Към края на 1921 година в РСФСР има вече 122 лагера, в които се намират около 100 хиляди души. През есента на 1923 година – 315. На 24 април 1930 година по заповед на ОГПУ е образуван ГУЛаг, Главното управление на лагерите. В самата дума „концлагер“ няма нищо предосъдително, така се нарича първият лагер на бурите в Южна Африка по време на Англо-бурската война през 1899-1902 година. Почти по времето на всички войни през 20 век различни страни са създавали концлагери, но само в СССР пропагандата свързва този начин за събиране на хора на едно място, включително пленници и осъдени, с Германия.

От 1939 до 1945 година в немските концентрационни лагери е имало затворени около 2,5 милиона души. Точно такова количество хора са се намирали в лагерите на съветския ГУЛаг, п-точно – през 1950 година броят им достигал 2 561 351 души. В ГУЛаг са намерили смъртта си не по-малко хора отколкото в немските концлагери; например, през 1939 година – 90 546 души, през 1941 – 100 997, през 1942 – 248 877, през 1943 – 166 967. Сега може да се манипулира безкрайно съзнанието, да се разделя, както го прави руската пропаганда, на „добри“ и „лоши“, но фактът си остава факт – Съветският съюз е убивал настойчиво даже не чужди, а свои граждани.

Съвсем чудовищен факт остава разпореждането на съветското командване за извозването на немското оборудване от концлагерите в СССР. На 30 март 1948 година началникът на ГУЛаг към МВР на СССР генерал-майор Добринин предлага на своето ръководства да се проведе „хуманитарна операция“ – като „обмяна на опит“ да се откара от немските концлагери на територията на Германия оборудването и всякакъв друг инвентар в лагерите на ГУЛаг. Иначе казано – използвали са го немските фашисти, сега и на съветските ще им влезе в работа. Част от лагерите съветските хора решили да оставят за себе си – в Оренбург, Нойбрандербург, Баутцен и Торгау. От другите било решено да се вземе за ГУЛаг в СССР –

„а) разглобяемите дървени бараки от Бухенвалд на брой 31 и 33 бараки от Мюлберг;

б) пълното оборудване на кухните от двата лагера;

в) цялото медицинско имущество и оборудване от двата лагера, а също така целият постелен инвентар, намиращ се в лагера“.

Съпоставката на двете лагерни системи е дело, тежко от морална гледна точка. В съветския ГУЛаг имало своя система от издевателства и мъчения над затворниците, екзекуции без съд и присъда, изнасилване от надзирателите и лагерните началници на затворничките. И това са само част от аналогиите, а в някои неща СССР даже превъзхождал в издевателствата си над затворниците Германия. Даже фашистката идеология се е появила едновременно: в Германия тя станала държавна, а руската - само в емиграция, когато в Харбин през 20-те години била създадена Руската фашистка партия.

Привържениците на професор Никифоров имали за символ все същата свастика. Свастиката била утвърдена от Адолф Хитлер през 1920 година като символ на Националсоциалистическата немска работническа партия, но две години по-рано тя е нагръден знак на командирите от Югоизточния фронт на Червената армия. През 1919 година свастиката е поставена върху нашивките на червеноармейците и на командващия състава на калмицките части. И ако будисткият символ е обясним за калмиците, не е разбираемо как свастиката се е появила върху първите банкноти на Временното правителство през април 1917 година, а след това и върху съветските банкноти. По улиците на руските градове свастиката се появи като идеологически символ на фашизма през последните години по време на „Руските маршове“ или на събранията на съвременните нацисти.

Съветска банкнота със свастика, 1918 г.

Темата за сравнителната идеология на СССР и Третия райх е до ден днешен опасна в Русия и недостижима за разбиране от жителите на страната, в която повечето хора са се родили и израснали в условията на тоталитарния социализъм, който беше сходен с идеологията на германския фашизъм. Винаги е интересно да се наблюдават патриотичните истерии на привържениците на Путин, които се наричат антифашисти, но изобщо не са съгласни с твърдението, че съветската система не е била по-малко кръвожадна от идеологията на Третия райх. Даже зъби и коронки са изтръгвали в съветския ГУЛаг от умрелите, но съветската пропаганда показваше как са правили това само в немските концлагери.

И последно. Пропагандата никога не е сравнявала цифрите, за да не предизвиква ненужни въпроси у съветските хора. В немските концлагери само 14 процента от затворниците са били граждани на Германия, в съветския ГУЛаг преобладаващото мнозинство са били свои. Но освен ГУЛаг е имало и лагери за военнопленници, а в тях са се намирали 3,15 милиона немци, от които около 1,1-1,3 са преживели пленничеството, с други думи – всеки трети. Така че – кой фашизъм е по-добър?

май 25, 2016

Свиване

Защо Златко Баретата няма да лежи в затвора  


Преди седмица Върховният касационен съд (ВКС) обяви свое решение, с което Златомир Иванов – Баретата окончателно беше осъден на шест и половина години лишаване от свобода заради създаване и ръководене на организирана престъпна група за разпространение на наркотици.

В интервю за жълт сайт във вторник заместник-главният прокурор Борислав Сарафов обясни, че е въпрос на няколко дни Баретата да влезе в затвора.

Дясната ръка на Сотир Цацаров обаче бърка. Всъщност Баретата няма...
Свиване

Ревизия на медийната директива: законодателно предложение на ЕК  

По предварително обявения график днес Европейската комисия публикува законодателното предложение (COM(2016)287) за ревизия на Директивата за аудиовизуални медийни услуги.

В прессъобщението на ЕК се казва, че  Комисията предлага актуализиране на правилата на ЕС в областта на аудиовизуалните медийни услуги, за да бъдат създадени по-справедливи условия за всички участници в сектора, да се популяризират европейските филми, да се защитават децата и да се вземат по-ефективни мерки във връзка със словото на омразата. Това предложение отразява също така един нов подход към онлайн платформите, отговарящ на предизвикателствата в различни области.

Текстът на ЕК е 33 страници, от които първите 13 страници са обяснителен меморандум.  В идеалния случай националният  законодател – спазвайки ЗНА – също трябва да  върши подобна работа, но изводите от сравнението са самоочевидни: разликите са толкова, че почти няма прилики.

  • информира за целите ;
  • обяснява ни как ревизията продължава регулацията от първата медийна директива Телевизия без граници (89/552/ЕЕО);
  • дава данни за връзката по  хоризонтала с другите политики на ЕС и инструментите за тяхната реализация; включително мисли се за избягване на колизии;
  • коментира връзката с международната правна рамка;
  • обосновава се изборът на инструмент в контекста на принципите субсидиарност и пропорционалност;
  • предизвикващи особена завист страници – показващи, че  регулацията в ЕС почива на знание – вкл. последваща оценка на въздействието на действащата директива, аналитични изследвания по отделни въпроси, обобщение от обширна обществена консултация, REFIT  ;
  • ефекти за бюджета  – в случая няма;
  • план за мониторинг на прилагането;
  • основни положения на акта.

И следва текст, който изисква внимателен прочит – а дотогава ето   какво е новото в предложението на Комисията според Комисията:

  • Принципът на държавата по произход се запазва, но се уточняват критериите за юрисдикция и процедурите за сътрудничество;
  • Електронни търговски съобщения – за периода 7-23 часа е определен  праг 20 на сто  за рекламните и телепазарните спотове , но при по-голяма гъвкавост -правилата се либерализират още и за останалите електронни търговски съобщения;
  • Насърчаване на европейски произведения – тук има нови мерки, вкл. изискване 20 на сто европейски произведения при т.нар. нелинейни услуги (главно видео по заявка) – досега според действащото право за нелинейните услуги имаше само пожелание да включват европейски произведения;
  • Мерки срещу езика на омразата;
  • Мерки за защита на децата – по-радикално се подхожда към вредното съдържание;
  • Платформите за споделяне на видео  – това е ново – платформите засега според предложението влизат в обхвата на директивата  в два случая – при език на омразата и  при съдържание, вредно за децата;
  • Аудиовизуални регулатори – според предложението занапред ще има общи изисквания към националните медийни регулатори, по-специално изискването за независимост (в двете посоки – от правителството и от пазара) – и миналият път – при последната ревизия на директивата – ЕК беше предложила разпоредба за независимост на регулаторите, но това предложение (изискването за независимост в отделна разпоредба) не мина през Съвета, остана само в рецитал – да видим сега ще мине ли;
  •  ERGA (Групата на европейските регулатори за аудиовизуалните медийни услуги) ще има роля, определена в директивата.

Какво предстои:  законодателен процес на наднационално равнище (държавите и европейските граждани да си кажат думата) – и после въвеждане в националното медийно законодателство.

Още едно последно наблюдение – във връзка с възникващи идеи за промени в българския медиен закон: защитата на интелектуалната собственост в ЕС има свое отделно систематично място и то не е в медийната директива, вижда се и от проекта за ревизия. Същото е и на национално равнище.

 


Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму
Свиване

Цифров единен пазар: следващи стъпки  

В рамките на Стратегията за цифровия единен пазар Комисията определи 16 инициативи за създаването на цифров единен пазар за Европа.

След като Комисията е изпълнила своята роля,  представяйки конкретни инициативи, е ред на Съвет и Парламента да дадат ход на следващите необходими стъпки.

Преглед на актуалното състояние на инструментите в областта на цифровия единен пазар, направен от Европейската комисия
Предложение за директива относно някои аспекти на договорите за предоставяне на цифрово съдържание Представено от ЕК на 9 декември 2015 г., обсъждания в Съвета по ПВР
Предложение за директива относно някои аспекти на договорите за онлайн продажби и другите продажби на стоки от разстояние
Предложение за регламент за осигуряване на трансграничната преносимост на услугите за онлайн съдържание в рамките на вътрешния пазар Представено от ЕК на 9 декември 2015 г.
Общ подход на Съвета по конкурентоспособност, предвиден за 26 май
Съобщение „Към модерна и по-европейска рамка за авторското право“
Предложение за решение относно използването на радиочестотната лента 470—790 MHz в Съюза Представено от Комисията на 2 февруари Общ подход на Съвета по транспорт, телекомуникации и енергетика, предвиден за 26 май
Съобщение „Цифровизиране на европейската промишленост – Оползотворяване в пълна степен на предимствата на цифровия единен пазар“ Представено от ЕК на 19 април,
Заключения на Съвета по конкурентоспособност, предвиден за 26 май
Съобщение „Европейска инициатива за компютърни услуги в облак — изграждане на конкурентоспособна икономика в Европа, основана на данни и знания“
Приоритети за стандартизацията в областта на ИКТ в цифровия единен пазар
План за действие на ЕС за електронно управление за периода 2016—2020 г. — ускоряване на цифровото преобразуване на управлението
Регламент за сътрудничество в областта на защита на потребителите Предстои да бъде представено от ЕК на 25 май,  Представяне пред Съвета от заместник-предс. Ансип на 26 май
Мерки в областта на доставката на колетни пратки
Геоблокиране
Насоки относно прилагането на Директивата относно нелоялните търговски практики
Преглед на Директивата за аудиовизуалните медийни услуги Предстои да бъде представена от ЕК на 25 май

Предложение за решение на ЕП и на Съвета за преглед на пазара на роуминг на едро в ЕС Предстои да бъде представено от ЕК на 15 юни

Оценка на Комисията на ролята на платформите на пазара, включително незаконното съдържание в интернет Предстои да бъде представена от ЕК на 25 май
Представяне пред Съвета от заместник-председателя Ансип Публично-частно партньорство (ПЧП) за киберсигурност / Съобщение Приключена обществена консултация, представяне от ЕК, предвидено за юли 2016 г.
Реформа на режима на авторското право (2-ра част) Изготвяне на оценката на въздействието от ЕК
Преглед на Директивата за спътниковото излъчване и кабелното препредаване Изготвяне на оценката на въздействието от ЕК
Реформа на правилата в областта на далекосъобщенията Изготвяне на оценката на въздействието от ЕК
Свободно движение на данни Приключена от ЕК обществена консултация, провеждат се проучвания
Преглед на Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот в електронните комуникации ЕК провежда обществена консултация
Режими на ДДС Приключена от ЕК обществена консултация
Директива относно упражняването на права върху интелектуалната собственост Приключена от ЕК обществена консултация

 

 

 


Filed under: Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Процедура по арбитриране на домейн  

Търговец съм на телефони, таблети, лаптопи и др. техника. Реших да повиша продажбите си като си отворя и онлайн магазин. Осведомих се как да регистрирам домейн на моя уеб сайт, но при справка за домейн по име на домейн (whois), каквато услуга предоставя Регисър.БГ установих, че вече съществува домейн като моята фирма – Технодрийм ЕООД, съответно […]
Свиване

Принципът на Питър  

Преди известно време, когато писах за Закона на Паркинсън, воден от мисълта, че все някой може да не е чувал за него и ще му бъде интересно да го научи, или пък че – ако го е чувал и го мисли за част от „мърфологията“ – ще се откаже от това свое заблуждение и ще започне да гледа на него сериозно, споменах, че може да напиша някога няколко думи и за Принципа на Питър.

И ето че това някога дойде.

В много стари времена, в началото на 80-те години на миналия век, един мой колега, учител по математика, и приятел ми даде една книга и ми каза: „Вземи да я прочетеш, ще ти хареса непременно“.

Поразлистих книгата и се намръщих вътрешно: не беше художествена литература, а тогава художествената литература ми беше на първо място, всякаква друга четях много рядко (за разлика от сега).

Но от кумова срама взех томчето, възнамерявайки да го прочета по студентски, иначе казано - през две-три страници.

Още в началото на първия абзац обаче гледам: „И аз учих, докато не завърших колеж, а след това навлязох в живота… притискайки към гърдите си новата учителска диплома“.

Я, казах си, авторът ми е колега!

След това, към края вече на същия първи абзац виждам: „…моят директор се грижеше преди всичко щорите на прозорците да бъдат спуснати на еднакво равнище, в класовете да няма шум и никой да не се приближава до лехите с рози. А инспекторът се грижеше преди всичко да има мир и тишина и отговорите на официалните питания да идват навреме и по форма. Обучението и възпитанието на децата като че ли изобщо не занимаваше училищните началници“.

Я, възкликнах за втори път учудено, авторът е писал като за нас!

И глътнах книгата на един дъх.

Заглавието ѝ беше „Принципът на Питър или защо работите вървят винаги лошо“ („The Peter Principle: Why Things Always Go Wrong“), автор Лоурънс Питър и съавтор Раймънд Хъл.

Книгата, също като книгата на Паркинсън, е написана в хумористична форма, и също като нея обаче няма нищо общо с разните „закони на Мърфи“, които – и тук ще го кажа – са развлекателно народно творчество.

Принципът на Питър, формулиран за първи път през 1969 година в горепосоченото произведение, е кратък и гласи: „В една йерархична система всеки служител се стреми да достигне своето равнище на некомпетентност“ („In a hierarchy every employee tends to rise to his level of incompetence“.)

По-простичко обяснено, това означава, че когато човек заема все по-голям и по-голям служебен пост, рано или късно достига да такъв, при който се оказва неспособен да върши съответната работа и прави всичко друго, но е и това, което е съществено за нея.

Така например кадърният учител може да се окаже некадърен директор на училище, ако това е неговото равнище на некомпетентност, ако обаче не е достигнал с директорския си пост равнището си на некомпетентност, ще си върши кадърно работата като директор и може да стане началник на инспекторат, където – ако е достигнал или не е достигнал своето равнище на некомпетентност..., и така нататък…

Изразено с една проста схема, това изглежда така:


Цялата книга „Принципът на Питър“ разглежда следствията от този принцип, като авторите си служат с примери, взети от действителността, променяйки само имената на „участниците“ в „случките“.

На мене особено ми харесва изводът: „Работата се върши от тези служители, които не са достигнали своето равнище на некомпетентност“ („Work is accomplished by those employees who have not yet reached their level of incompetence“).

Огледайте се с тази мисъл по работните си места и ми кажете къде е тук хуморът!

След това прочетете „Принципът на Питър“ – една изключително интересна, но и полезна книга…

Свиване

За президента Плевнелиев (лично мнение)  

  Изобщо не ми се иска да си създавам напрежения с приятелите, които толкова силно харесват президента Плевнелиев. В същото време съм далеч от желанието да приемам хладнокръвно идеализиращи го текстове. В края на краищата той стана случайно президент – просто защото ББ го посочи. И спечели с (все пак) мъничка преднина за един кандидат на ГЕРБ.
  Признавам, че на няколко пъти Плевнелиев зае смела, категорична позиция, коренно разминаваща се с огромна част от общественото мнение, което мисли по друг начин и е в плен на други илюзии.

чети по-нататък

Свиване

С чужда пита помен правят - народни пари за професионален спорт  

  Сутринта случайно попаднах на репортаж за снощния финал за купата. Няма да коментирам колко го болеше коментатора за крайния резултат. Думата ми е за думите на един кмет, чийто град бе определен за най-спортният у нас, защото имал много успешни футболен, баскетболен и волейболен отбори. Оставям отново настрана възпитанието и езика на този кмет. И на по-високи нива в управлението на държавата има хора, които втрисащо и потрисащо демонстрират лошо възпитание, бедна и бледа езикова култура. Замислих се за пореден път над следното:

чети по-нататък

Свиване

Бедна им е фантазията!  

  Бедна е фантазията на управляващите в какво минно поле сами се натикаха тези дни, но така е винаги, когато се вземат стратегически грешни, вредни, идиотски и реакционни решения и това се прави без разум, без мозък, без душа и без сърце.
  Цялата властова коалиция е в състоянието на онези, дето стоят около септична яма и един от тях хвърля тежък камък в нея. Всички вкупом омърсени станаха! Без значение кой колко крив и колко кривнал бил.

чети по-нататък

Свиване

Леговище на антидемократи  

  1.
  Когато Народното събрание се превърне в леговище на антидемократи, в сборище на користолюбци, в тресавище на загубили здравия разум безхаберници и в свърталище на домодерни провинциалисти, то в него трябва да са намери критична маса народни представители, които да сложат незабавно неговия край, защото дори срамен край е по-добре от срам безкрай! Аз някога, някога, толкова някога, бях в единствените два парламента, които, когато достигаха до тази критична точка на неизбежното опозоряване, намираха в себе си критична маса депутати, загърбили личните си интереси и разпуснали ги веднъж и завинаги...

чети по-нататък

май 24, 2016

Свиване

Френската обществена телевизия – с виртуална реалност  

Френската обществена телевизия France Télévisions ще направи достъпни всички мачове от турнира Roland Garros на живо на различни платформи.

Мачовете ще бъдат предавани по трите национални канала France 2, France 3 и France 4, както  и на специалния сайт. Мачовете на седем корта ще бъдат следени чрез специална седем-екранна мозайка.

Но това, което по-специално  е за отбелязване, е виртуалната реалност.  Не за пръв път спортни състезания са момент, в който влизат в действие нови технологии, така беше виртуалната реклама по време на Пробега на мира преди години. Когато още беше незаконна.

Нещо повече, освен France Télévisions и Eurosport обяви, че предоставя на зрителите приложение Eurosport VR, което ще изпрати зрителите право към сърцето на действието и ще им позволи да бъдат по-близо от всякога до своите герои.

Приложението е достъпно тук (за мобилни устройства с iOS) и тук (за мобилни устройства с Android).

Телевизията не е, каквато беше.

 

 


Filed under: Media Law
Свиване

Dоклад за прилагането на Хартата на основните права на ЕС през 2015 г.  

С влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. Хартата на основните права на Европейския съюз стана правно обвързваща.

Европейската комисия публикува  своя доклад  за прилагането на Хартата на основните права на ЕС през 2015 г. В доклада се прави преглед на прилагането на основните права в контекста на редица политики на ЕС и в държавите от ЕС.

Колоквиуми

В тазгодишния доклад се отделя специално внимание на първия годишен колоквиум относно основните права, който се състоя през октомври 2015 г. на тема „Толерантност и уважение:предотвратяване и борба с антисемитизма и омразата срещу мюсюлманите в Европа“, и се прави преглед на ключовите действия, които Комисията е предприела.

По време на втория годишен колоквиум относно „Медийния плурализъм и демокрацията“, който ще се проведе в Брюксел на 17 и 18 ноември 2016 г., ще бъде обсъждана ключовата роля на свободните и плуралистични медии, и по-специално на цифровите медии, в демократичните общества. Комисията публикува обществена консултация.


Filed under: EU Law, Media Law
Свиване

Изменителен закон на Закона за радиото и телевизията  

На сайта на Народното събрание е публикуван Законопроект за изменение на Закона за радиото и телевизията.

Той има  мотиви в едно изречение:

Основната и единствена цел на така предлагания законопроект е да предостави законова възможност на СЕМ да изпълнява стриктно процедурата по избор чрез конкурс и да не се появява празнина в управлението на БНР и БНТ, ако тригодишният мандат изтича по време на конкурсните процедури.

и единствена разпоредба:

В случай, че при изтичане на мандата на генералния директор на БНР, съответно на БНТ, изборът по ал. 1 не е осъществен, те (кои те?) продължават да изпълняват своите правомощия до встъпване в длъжност на новите генерални директори.

Вносителите – ДПС, Атака, БСП, България без цензура (БДЦ), РБ/СДС, АБВ, ГЕРБ, ПФ. Мотивите настояват, че разпоредбата е сервизна, нищо лично. Бърза се – законопроектът е внесен на 20 май и ще се гледа веднага след 24 май. Тъй като конкурсът за генерален директор на БНР приключи с успешен избор,   бързането е свързано с конкурса за БНТ.  В тази посока бяха  подгряващите публикации, които съветваха СЕМ  да удължал мандатите с 6 или 12 месеца – защото регулаторът нямал опит, защото преди избори щяло да настъпи търгуване за управленски постове в обществените медии, и  защото през това време можело да се подготви нормативно конфигурацията с творческите синергии (обединяването).

Разбира се, това не може да се напише официално в мотиви.  В мотивите е записано, че основната  – това  се  е видяло малко на вносителите  – и са добавили  единствена  – цел е сервизна.

Развитието на конкурсната процедура ще покаже има ли неосновна цел на този законопроект. СЕМ е на ход.

 

 

 


Filed under: BG Content, BG Media, BG Regulator, Media Law
Свиване

Васил Хаджикимов, „МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ“ – VI. Разбор на понятията  

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: Предговор, Посвещение, I. Где е истината?, II. Един въпрос – много теории, III. Политически недоразумения, IV. Как поставят въпроса тесняците, V. Нация-народ-държава.

VI. Разбор на понятията

В обикновения говор, народ и нация се употребяват като равнозначещи понятия. Казва се, например, български народ, българска нация. Това донякъде се оправдава с понятието държава, която не е нищо друго, освен централна власт, упражнявана над дадена територия, в която могат да живеят една или много нации. Там където имаме държава, имаме и народ, казано на политически език. (Швейцарски народ, български народ и пр.). Но етнически този народ бива разчленяван на отделни национални групировки, от които е съставен. Швейцарският народ, например, е образуван от две нации: немска и френска. Народът, значи, е политическо понятие; нацията — етническо.

Съобразно това гледище можем свободно да употребяваме „български народ“ за всички случаи, когато искаме да определим българите, населяващи територията на българската държава, както и „македонски народ“ за всички македонски българи, турци, аромъни и пр. живущи в пределите на Македония. Но кажем ли „българска нация“, ще разбираме всички българи: свободни, поробени или в емиграция (чужбина).

И така: Македония е страна, населявана от македонски народ, в болшинството си състоящ се от българи, представляващи част от българската нация. Основното ядро на тази нация е българската държава, към която ние всички поробени или свободни, имаме един свещен дълг да я пазим като зеницата на очите си и никога да не забравяме, че тя представлява от себе си един от най-важните фактори за изграждането на всебългарското единство.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

май 23, 2016

Свиване

Изпращане на писма и пратки чрез Български пощи  

Колкото и да напредват технологиите, понякога на всички нас ни се налага да използваме “ретро” модела на изпращане на писма и пратки, а именно чрез Български пощи. Пощенските услуги се делят на универсални “Когато искам да изпратя пратка, то това е универсална пощенска услуга, стига да попада в параметрите по-долу. Към всяка една пратка мога […]
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 88  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

88.

За рождения ден на Александр Солженицин му изпратих поздравления и скоро получих писмо с отговор. По това време отношенията между интелигенцията и властите все повече се влошаваха и Александр Исаевич ме успокояваше, че всичко ще бъде добре. Че гледа на бъдещето оптимистично. Това, разбира се, обнадеждаваше.

И наистина, през есента Шведската академия присъди на Солженицин Нобелова награда, с която аз и някои мои приятели от Менск поздравихме лауреата. След това той ми написа писмо, после още няколко. Солженицин не можеше да отиде на Запад, затова беше решено да му връчат наградата в шведското посолство в Москва. Той ми изпрати покана за церемонията по връчването. Но властите явно не можаха да понесат това и предприеха свои дяволски мерки. Най-напред на широк фронт чрез пресата и телевизията започна компрометиране на Солженицин като фронтовак, писател и гражданин, наричаха го предател, полицай, власовец. Преследваха го по местожителство и той известно време живееше във вилите край Москва, в гаража на Ростропович (заради това виолончелистът и диригент Мстислав Ростропович и съпругата му са подложени на гонения, принудени са да емигрират в чужбина, след което са лишени от съветско гражданство - бел. прев.), после се прехвърли в Москва. С неговите приятели и познати също се заеха, искайки от тях да направят изявления срещу "власовеца". Вестниците печатаха писма с подписите на известни интелигенти против Солженицин и Сахаров, обръщения на работнически колективи, които искаха наказание за изменниците.

По това време получих в Горадня картичка от Москва, с която непознат югославянин ме уведомяваше, че иска да дойде в града, за да се срещне с мене по някакъв важен въпрос. Какво пък, аз уважавах югославяните и зачаках. Но тъкмо преди неговото идване ми позвъниха от областния КГБ, където неотдавна ходех да разговаряме, и ми казаха, че е най-добре срещата да се състои в някой хотел. Те ще направят резервацията, ще осигурят всичко. Това изобщо не ми хареса, вече знаех какви гости идват от чужбина. И в деня, когато югославянинът трябваше да пристигне, излязох от къщи, като казах на сина си, ако ме потърсят по телефона, да каже, че ме няма и че няма да ме има. Плюс всичко не бях обещал да се срещам с него. Но къде да отида? Денят беше дъждовен, не ставаше за разходки сред природата. Тогава отидох оттатък Ньоман при Данута, където прекарах времето си до вечерта. Югославянинът си отиде. А на сутринта ми позвъниха от КГБ, упрекнаха ме, че съм ги подвел.

Ловът на определени писатели продължи и аз заминах за Москва. Там известно време се спотайвах в гостоприемното жилище на Гриша Куреньов (Григорий Куреньов, поет фронтовак - бел. прев.). Цековците (служителите на ЦК на Комунстическата партия - бел. прев.) и кагебистите ме търсеха в Горадня и Менск, в Москва не можеха да ме намерят. А някои московчани по това време отиваха в други градове. Бакланов например живя инкогнито една седмица или повече у режисьора Хейфиц. Него също го търсеха много. За да го окалят и използват.

Но колкото и да се криеш, накрая трябва да се върнеш у дома. Върнах се и аз. Не излизах известно време от жилището си, притулвайки се като престъпник.

А след няколко дена позвъниха от Менск, викаха ме да отида в Магильоу. Помислих си, че това няма да е лошо, и заминах за Менск. Оттам ни закараха с автобус в Магильоу. В Магильоу имаше някакви четения и срещи с участието на голяма група беларуски писатели начело с Иван Шамякин. След обяд отидохме в най-голямото магильоуско предприятие - капролактоновия комбинат. Като се поразходихме из цеховете, влязохме в кабинета на директора, където той, както обикновено, започна да разказва за успехите на предприятието. В средата на разказа му се отваря вратата и елегантно облечен мъж пита: "Кой е тук Бикау? Викат го бързо в Менск". Уплаших се - дали не се е случило нещо лошо у дома - и излязох от кабинета. Оказва се, че трябва да отида в обкома на пряката линия. Колата и шофьорът чакат. Предчувствайки нещо не добро, тръгнах към колата.

В празния кабинет на първия (беше почивен ден) нещо дълго не можеха да се справят с телефона, свързваха се с различни абонати. Най-сетне ми дадоха слушалката, в която познах гласа на един тогавашен беларуски цековец. Той вежливо и тихо ме уведоми, че в ЦК на КПСС има писмо на известни дейци на културата, които осъждат решително подривната дейност на Сахаров и Солженицин. От Беларусия го подписал Мележ, необходим е и подписът на Бикау. Казах, че не съм чел писмото, затова не мога да го подпиша. Той каза, че това е моя работа, но е длъжен да ме предупреди за възможните последици. Без да да се сбогувам, поставих слушалката и и излязох от кабинета.

Същата кола ме откара в химкомбината, но писателите вече си бяха отишли оттам. До хотела се добрах пеш. А когато пристигнах, почти всички мои колеги седях пред телевизора и гледаха програма "Время" ("Време", централна новинарска програма на съветската телевизия - бел. прев.). Познатата дикторка тъкмо четеше въпросното писмо от "Правда" (вестник, орган на ЦК на КПСС - бел. прев.), в което група съветски писатели осъждаха Сахаров и Солженицин. С особена интонация прочете имената на подписалите се, сред които и моето име. Колегите ми се оживиха, някои се обърнаха към мене. Иван Чигринау мълчаливо, но изразително ми стисна ръката. Другите се намръщиха лошо. Аз бях объркан и смазан...

Със същото настроение отидох в Менск. Все мислех какво да правя? Един осведомен чиновник от ЦК ми каза, че всичко се е решавало в Москва, а на тях само им наредили да ми предадат, което направили със закъснение. След един ден се върнах в Горадня. Карпюк се ядоса, когато му разказах моята история. Каза, че трябва да се напише. Къде? Повсеместно. Навсякъде. Обадих се по телефона в Москва на Сергей Залигин (писател - бел. прев.), чието име също стоеше под писмото. Сергей Павлович каза, че за съжаление не може да говори за това по телефона и няма да е лошо да отида в Москва. Приготвих се бързо и отидох.

Намерих Залигин у тях, той не се чувстваше по-добре и ми разказа тихо, че всичко това е една голяма провокация, организирана от Шуро и други като него. Викали ги един по един в ЦК и там просто извивали ръцете на всеки, искайки да подпишат. Верните на партийната дисциплина писатели комунисти, макар и без желание, били принудени да сложат подписите си. Залигин, като се позовал на това, че е безпартиен, опитал да се измъкне. Тогава го попитали: с кого е - с тях или с другите? Другите скоро ще се озоват на подсъдимата скамейка, да не се окаже и той редом. Залигин беше дошъл да живее отскоро в Москва, беше получил добро жилище, имаше някакви литературни и издателски планове (после стана главен редактор на "Новый мир"), а ето ти един зверски избор. И подписал. "Но аз не подписах!" - казах. "Ами ти си от провинцията. В провинцията всичко е по-лесно. И по-страшно" - каза Залигин, който само преди месец се беше измъкнал от сибирската провинция.

Дълго говорихме и мислихме тази вечер. Останах да нощувам у Залигин. Решихме да измислим нещо на другия ден. Най-напред трябваше да се извиним на Александр Исаевич. Сутринта започнахме да звъним на познати. Някой ни даде телефона на Ростропович, при когото известно време живя Солженицин. Но телефонът не отговаряше, а по това време нямаше телефонни секретари. Не отговаряше и московският телефон на бъдещата съпруга на Солженицин. Някой от нашите общи познати ни каза, че Александр Исаевич е заминал. По всяка вероятност за чужбина. Тук няма да го намерим. И тогава написах писмо до ЦК, Залиигн ми помагаше. Но през нито един вход на Старая плошчад (където се е намирала администрацията на ЦК на КПСС, днес там е настанена администрацията на президента на Русия - бел. прев.) не ме пуснаха. Наложи се да занеса писмото в пощата и да го изпратя препоръчано. Отговор на писмото не получих никога.

Отидох в списанието, където работеше Лазар. Той пишеше по това време книга за моето творчество и исках да се посъветвам с него. Излязохме на улицата, поговорихме си, като се озъртахме постоянно. Мъдрият Лазар ме утеши: "Не се вълнувай много, не се оправдавай, на никого не обяснявай нищо. Тези, които те познават, ще разберат всичко без думи, а на тези, който не те познават, няма да можеш да обясниш. Нека да си мислят своето".

Въпреки това ми се наложи да обяснявам - тогава и после. Някои слушаха и мълчаха. Някои се възмущаваха. Чувствах се виновен. Но какво можеше да се направи? След това изгониха Александр Солженицин от страната, не се видях с него и не му се извиних. Беше ми много неловко. Проклинах тези, които ми направиха тази мръсотия... (След много години един отговорен служител на ЦК на КПСС ми обясни в момент на откровение, че това било направено заради моето спасение. Иначе щели да бъдат принудени да ме отпратят и мене като Солженицин - бел. авт.)

(Следва)

Свиване

До председателя на НС: Внасян ли е след 18 май законопроект за промени в Изборния кодекс?  

23 май 2016 г.

До госпожа Цецка Цачева, Председател на Народното събрание на Република България
(копие: заместник-председатели на Народното събрание)

Г-жо Председател на Народното събрание на Република България,

Внасян ли е в Народното събрание след 18 май 2016 г законопроект за промени в Изборния кодекс? В медиите от няколко дни се разпространява копие, чиято достоверност е неустановима и от чийто текст не става ясно дали е внесен в парламента според процедурата. Това създава напрежение в обществото по този изключително чувствителен въпрос от последния месец.

Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание задължава всеки законопроект при внасянето му да бъде незабавно регистриран в „публичен регистър“ (гл. VIII, чл. 73, ал. 1).

Къде и в какъв вид е този „публичен регистър“? Няма по-естествено и по-публично място за такъв регистър от интернет-страницата на Народното събрание, където вече са публикувани хиляди законопроекти. Но до днес, 23 май 2016 г., там все още няма информация за иначе широко коментираният след 18 май нов законопроект за промени в Изборния кодекс.

Тотално недопустимо и обществено-нетърпимо би било – след като това е най-нашумелият в момента обществен проблем – намерения за такъв законопроект, включително с детайли, да бъдат заявявани вече няколко дни поред, но да не са известни на гражданите в официален вариант.

Надявам се Народното събрание няма намерение отново да взима решения по този въпрос без никаква публичност, в последния момент, както при предните промени на същия този Изборен кодекс през април 2016 г. Всички вие, депутатите, ни дължите абсолютна и навременна прозрачност за всяко ваше действие. Така е, защото решенията по държавните дела взимаме ние чрез вас – нашите пълномощници, които временно представлявате нашата власт.

Настоявам: ако има внесени, но непубликувани на интернет-сайта на парламента към момента законопроекти, те незабавно да бъдат направени достъпни там, включително с информация кога са били оригинално внесени в НС.

Настоявам: ако все още не е част от процедурата, оттук нататък „незабавното регистриране“ на всички новопостъпили законопроекти да означава и незабавното им публикуване на интернет-сайта на парламента, не по-късно от 1 час след внасянето им. Настоявам текст за промени на Правилника на Народното събрание в този смисъла да бъде предложен за гласуване.

Очаквам незабавно действие от Ваша страна, както и да ми отговорите по най-бързия начин какво решение сте взели по настояванията ми.

(Всякаква кореспонденция желая да получавам на електронната ми поща gadjokov@gmail.com. Ако по някакви причини това мое писмо не изпълнява някакви условия, изисквани за да му бъде отговорено, настоявам да получа бърз отговор с описание какво точно и конкретно трябва да добавя като информация, за да изпълни писмото условията за отговор.)

Красимир Гаджоков, гражданин

сподели в facebooktwittergoogle_plusmailby feather следвай в facebooktwitterrssby feather

май 22, 2016

Свиване

Пак за изпитите, но малко по-така  

Мислех и аз да напиша нещо за изпитите.

Нали, както се казва, съм от кухнята.

Да напиша и за пълната неоснователност да има изпити по „външно оценяване“ (което изобщо не е външно) за четвърти клас, и за вопиющата безсмисленост на изпита за седми клас да се явяват хора, които няма да кандидатстват след седми клас (някои от които не могат и името си да напишат – разправяше ми една колежка, която била квестор в едно училище), и за безумията около държавните зрелостни изпити, които избиха накрая в абсурдна полицейщина, вместо да се реформира (ама истински, не както го правят сега: ще махнем два-три урока и Атанас Далчев и „ура“, реформирахме се!) зубрашката образователна система, която е основната причина за преписвацията, за да се реши веднъж завинаги проблемът, но се отказах, защото това сигурно вече съм го писал, не помня, пък и да не съм го писал, кой ли не го е казвал и не го знае (освен капацитетите от просветното министерство, разбира се).

Плюс това намерих един много кратък, но изключително силен текст на Нери Терзиева и ми се иска него да представя тук, вместо да разтягам познати или полупознати локуми, защото – освен всичко друго – текстът надхвърля пределите на класните стаи и училищните сгради и засяга проблем вече от доста по-широк и по-сериозен мащаб.

Ето го текстът.


май 21, 2016

Свиване

Законодателна инициатива  

Законодателна инициатива според конституцията имат изпълнителната власт (правителството) и законодателната власт (народното събрание, в лицето на всеки депутат). В Европейският съюз е малко по-различно – там само Комисията (изпълнителната власт) има законодателна инициатива, а Европейският парламент само гласува и променя (понякога коренно) предложените текстове. Но да оставим ЕС настрана засега.

Двете власти са доста различни в процеса на предлагане на закони – правителството има процедури, които изискват всеки законопроект да се съгласува с всички министерства (които изпращат коментари и предложения) и да мине през обществено обсъждане (т.е. законопроектът да бъде публикуван на strategy.bg и/или на сайта на министерството). А всеки народен представител може да предложи законопроект, както той намери за добре – без да го консултира с никого, например.

С измененията в Закона за нормативните актове се въвежда и етап на оценка на въздействието, т.е. грубо казано – как предложените законови изменения биха работили на практика и биха ли довели до очакваните резултати.

Оценката на въздействието, заедно с вкарването на законовите текстове в машинно-четим формат (напр. както legislation.gov.uk) и със създаването на централизирана система за „актове“, би позволило автоматизиран анализ на правната рамка – кои закони са остарели и неприложими, кои не се прилагат, кои членове се нарушават най-много, кои носят най-много приходи в бюджета, кои разпоредби нарушават гражданите, кои бизнеса, кои администрацията, дали администрацията си налага сама актове, или си ги спестява (познайте), кои текстове са постигнали някакви резултати и кои – не.

Идеята е законодателната инициатива да не е просто „дайте да променим този закон“, а да е процес, в който на база на данни и факти, някаква регулация, норма, правило, се създават или променят. Защото обратното води до промени като намаляването на възможностите за гласуване в чужбина, базирана на грешни допускания за гласовете от Турция и цената за откриване на секции.

Към момента обаче все още нямаме нищо от това – оценката на въздействието тепърва започва (като как ще бъде прилагана към предложенията на депутатите между четенията е труден въпрос), законодателството не е достъпно в машинно-четим вид (всъщност, според доклад на финландското правосъдно министерство, сме горе-долу най-зле по отвореност на законодателството), не е стартирала и работата по централизирана система за административно-наказателна дейност (според пътната карта за е-управление трябва да стартира тази година).

Но все пак сайтът на парламента дава някаква мета-информация за законите, включително в XML. Поради което си зададох базовия въпрос – каква част от приетите закони (като брой и като обем) са внесени от правителството и каква – от депутатите. Логично е депутатите да внасят по-малко (имат малки екипи и никакво време), но дали и колко точно?

Затова написах малко код, който да събира данни от сайта на парламента. Резултатът е, че от август 2009-та насам, приетите законопроекти са:

Министерски съвет: 661 законопроекта, 15,798,837 символа.
Народни представители: 178 законопроекта, 2,550,760 символа.

Важно е да се отбележи, че това са само приетите, а не всички внесени – има отхвърлени, има изобщо неразглеждани. Броят символи в законопроекта е груба мярка за обем. Също така това не значи, че близо 900 нови закона са приети – повечето от законопроектите са т.нар. ЗИД (Закон за изменение и допълнение) с които се изменят съществуващи закони. Това не отчита и направените предложения между 1-во и 2-ро четене от депутати (които понякога са значителни).

Все пак, очаквано, изпълнителната власт прави повече промени. Какво ни дава тази информация? Не много, но поне потвърждава представата, че ако искаме да поправим правенето на закони, то върху изпълнителната власт трябва да има повече фокус, отколкото върху законодателната.

И всичко това може би звучи твърде бюрократично и маловажно. Но всъщност тази правна рамка са правилата, по които следва да протичат отношенията ни с държавата (а и не само). И е нужно тя да бъде качествена, а не хаотичен сбор от правила, хрумнали някога на някого.

Свиване

Що за вето е това?  

Що за вето е това, което всеки може да обсъжда, да гласува, да бламира, да отхвърля и да обжалва! Това не е вето, а някакъв изрод на съвременния уж добродушен, уж преизпълнен с любов и умиление, но всъщност изцяло лежащ в зло свят. Ветото е нещо окончателно, произнесено от авторитетна институция. При нас – напротив, ветото не е край, а начало на кален поток от лъжи, лицемерие и евтин популизъм. Треперлив гласец на някой, който иначе трябва да олицетворява, но всъщност има право само да се съобразява.

Винаги съм мислел, че да плюеш политиците изобщо и по принцип е само още един вид популизъм, че клишета като „няма държава“ и „всички са маскари“ са банални и слабосъдържателни, но тази седмица Парламентът надмина себе си. Сигналът, който той излъчи, беше като сигнал от прокълнат остров. С поведението си депутатите обидиха не само демокрацията, но и елементарната почтеност и поставиха под въпрос състоятелността на парламентаризма въобще.

След като сведоха темата до пълна неразбираемост, парламентарните партии показаха, че са там, не за да представляват някого, който ги е изпратил, не да защитават интересите на определени социални групи, нито да изразяват принципите на една или друга идеология, а да упражняват нещо, което на теория трябва да е задължение, но отдавна се е превърнало в техен поминък.

Какво се случи с т.нар. „вето“ на Президента по чл. 14 на новия Изборен кодекс? Станаха ясни две неща. Първо, че Патриотичният фронт провери доколко е ценен за Бойко Борисов и получи много приятен за себе си отговор – че от всички дребни изнудвачи той е най-приемливият. И второ, това се е случило след продължителни и старателни пазарлъци от позициите на интереси, които нямат абсолютно нищо общо с народното представителство. Да, мотивите на двете страни по ветото може на пръв поглед да имат политическа обвивка, но всъщност всичко опира до прегрупиране с цел упражняване на властта.

Самият проблем с гласуването в чужбина е шизофреничен. Към него се подхожда по два коренно противоположни начина. Едните искат да го затруднят, за да не могат да се вършат безобразия и изборни престъпления в Турция. Другите искат да го улеснят, за да увеличат подкрепата от страна на хора, по презумпция космополити, демократи и либерали. Тоест, двете страни си представят едно и също нещо по два различни начина – едните виждат Анадола, другите виждат Америка. Едните виждат гастарбайтери и неграмотни маси, шибани от партийни функционери към урните, другите виждат горди и добре заплатени IT инженери, готови да пропътуват половин континент с единствения гъдел да покажат среден пръст на някоя противна мутра в родината си.

И понеже колкото и да презират избирателите си, и двете страни трябва да пазят някакво приличие пред тях, започнаха да се надцакват на парче. Започнаха да разкъсват поредната плаха реформа с изнудвания и компромиси, да печелят битки за един параграф от текста на закона, но да губят битки за друг, и така докато накрая хармоничният и завършен килим на реформата не заприлича на кърпен съдран юрган.

Не става така. В резултат от сметкаджийските препирни около Изборния кодекс в момента се наблюдава това, че нашите управляващи, елитът на нацията, най-вещите и най-загрижените политици под лазурното небе на родината, задължават гражданите да гласуват, но използват цялата си административна мощ, за да саботират изпълнението на това тяхно задължение. Че нали ако може да се гласува само в дипломатически представителства, почти цяла Латинска Америка ще трябва да пътува до Мексико, не само да упражни правото, но и да изпълни задължението си да гласува!

Особено учудващо е поведението на партиите, членки на ЕНП. Направо е нелогично. Та нали те изповядват глобализма и федерализма, нали целият свят е едно „голямо село“, нали се борят да паднат всякакви граници, да се придвижват хората свободно било за препитание, било за удоволствие, нали те те пазят „свещените“ външни граници на Европейския съюз и се цупят, задето не ни броят достойни да бъдем в Шенген? Не са ли те онези, които бият тревога че от България „изтичат мозъци“? Не са ли те, които преди избори се кълнат, че ще оставят белите си кости по черните поля на историята, само и само да върнат младите и талантливи българи, отишли да се доказват и да печелят в чужбина? И сега какво? На практика казват на „българския Великден“: не само че ни е все едно дали ще участвате в българската демокрация, ами май даже предпочитаме да не участвате…

Не, не! – ще се разкрещят патриотите. Ние изобщо нямахме това предвид! Ние също много обичаме компютърните инженери от „българския Великден“, ние също искаме те да се върнат, защото са наше богатство и прочие. Ние визираме не Америка, Австралия или Далечния Изток, а конкретно Турция. Знаете ли вие, господа демократи и лигави либерали, какво ще се случи в Турция, ако българската държава не контролира пряко изборния процес? Че ние ще получим урни с бюлетини от селища, които сигурно изобщо не съществуват! Ще станем жертва на такива нарушения и престъпления, за които даже не сме сънували!

И тук опираме до един стар принцип, който ако искаме ще одобрим, ако не искаме – не, и който гласи така: не бива да се спира изпълнението на нещо по същество правилно, справедливо и полезно, само защото съществуват опасения, че то ще бъде опорочено от зловредни елементи. Иначе казано, не е редно да се лишаваме от къпане в морето, защото някоя медуза може да ни нажули задника. Ако сме приели, че всички българи имат право (пък напоследък са и длъжни) да гласуват, то е редно осъществяването на този акт да се благоприятства, а не да се спъва. Ако ни е страх, че в отделни държави ще се случат неприятни неща като манипулации и фалшификации, то да търсим други начини да се справяме с това.

Сигурно има такива начини. Например, да се забрани двойното гражданство. Тогава тези хора в Турция, които така тревожат патриотите и които едва ли чувстват някакъв непреодолим порив на граждански дълг, който да ги тика към урните, ще престанат да бъдат интересни за своите стотници и хилядници и те ще ги оставят на мира. Такава мярка би имала и хубав страничен ефект – за български паспорт ще се натискат само онези македонци, които наистина искат да бъдат българи, а не просто да мият клозети в Германия от името на нашата държава.

Успокояващо за патриотите би се отразило и въвеждането на машинно гласуване. Защо не се борят за това? Кандидатите в списъка да нямат номера и при всеки следващ, който влезе в тъмната стаичка, имената им да се появяват в разбъркан ред. Избирателят трябва да открие в списъка политика, когото си е избрал след задълбочено запознаване с платформата му и сравняването ѝ с платформите на неговите опоненти, и да гласува за него, уверен, че той ще изразява неговите политически възгледи в институциите на властта. Така зловещите тълпи от неуки избиратели, които в най-страшните кошмари на патриотите отново и отново възпроизвеждат ДПС във властта, без изобщо да осъзнават, че го правят, вече няма да имат тази възможност.

А за още по-голямо спокойствие всичко това може да се скрепи и с въвеждането на един образователен ценз за участие в избирателния процес. Звучи напълно логично и справедливо, па макар и малко обидно за някого. Да гласуваш значи да избираш, а да избираш означава да си наясно с алтернативите. А за това се изисква известна грамотност и обща култура. За да избереш между кашкавал и сирене, трябва да знаеш какво е кашкавал и какво е сирене.

Така че да се ограничава и затруднява гласуването на българите в чужбина е не само неправилно, не само грозно, но и ненужно. Съвсем друг е въпросът за мотивите, с които всяка политическа сила заема позициите си в дебата. Както казахме в началото, те нямат нищо общо нито с идеологията, нито с политиката, а още по-малко пък с дълга и ангажимента към избирателите. Стана ясно, че свещените въпроси са два: 1) „Още колко ще ме бъде в тази власти и в този парламент?“ (в отговор на този въпрос стават пазарлъците в кулоарите и се търгуват гласовете); и 2) „Ще ме бъде ли в следващите?“ (в отговор на този въпрос пък се манипулира законодателството, за да е благоприятно за манипулиращите го). Много от хорицата, които сега са се закачили за по нещичко, дори и с крехките си умове осъзнават, че следващия път няма да ги бъде. Те са готови да станат даже и марксисти-вудуисти, само и само звездният им миг да продължи още мъничко. Наскоро излезе хубав виц, че някои малки партии никога няма да излязат в опозиция (като направи АБВ, например), защото техните лидери са се вкопчили в министерските си бюра до побеляване на пръстите и няма да се пуснат, дори да ги теглят за краката.

Лошото е, че професионализмът и приличието се развиват в обратна пропорция. Колкото по-професионална става политическата класа, толкова по-небрежна става тя по отношение на лицеприятността на постъпките си. Вероятно и общественото мнение става по-безкритично и затова е така. Вчера по телевизията, като питаха някакъв депутат как ще гласува, той каза, че трябва да изчакаме ръководствата да се съберат, да преговарят, да се разберат нещо и след това ще ни кажат как да гласуваме. Ето за това става въпрос. Когато следващия път някой дойде при вас на предизборна среща да ви разпитва за нуждите и болките ви, да обещава как ще бъде вашият глас в Парламента и как ще воюва за интересите ви, да знаете, че просто изпращате машина за гласуване и нищо повече. Как се оправя това? Никак. Преживява се. Хубаво е да се въоръжим с търпение, но да не спираме да мислим, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Как се установява и оспорва бащинство?  

Обикновено не съществува спор относно произхода на едно дете – кой е неговият баща, още по-малко – коя е неговата майка. Понякога обаче възникват ситуации, които пораждат съмнение относно действителното бащинство – в тези случаи законът позволява да се търси истината, вкл. да се оборва първоначално установения произход. Установяване на произход от бащата Презумпцията е, че съм баща […]
Свиване

Васил Хаджикимов, „Македонските българи“ – V. НАЦИЯ-НАРОД-ДЪРЖАВА *)  

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: ПРЕДГОВОР, ПОСВЕЩЕНИЕ, I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?, II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ , III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ, IV. КАК ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ТЕСНЯЦИТЕ.

V. НАЦИЯ-НАРОД-ДЪРЖАВА

Нацията е икономическа, политическа и езиково-културна общност на група хора, живущи в дадена територия, закръглена в една или повече еднонационални или многонационални държави.

Обикновено се мисли, че там където са на лице тези четири изброени признаци - на лице е и тя. Сталин казва: „части от една и съща нация, могат да говорят на един и същ език: те стават различни нации, ако кой и да е признак на нацията (стопанска общност, територия) престане да бъде общ“, Този принцип, обаче, исторически не винаги се оказва верен, Той претърпява известни отклонения в отрицателен смисъл, налагани от колебанията и променливостта в политическата история на нациите. Има наистина случаи, когато част от известна нация, откъсната по едни или други причини от нейната общност и заживяла отделен самостоятелен живот, е придобивала напълно качествата на нова нация. Тук, за пример, се посочва Австрия, макар че тя се обособи в отделна държава, преди още да беше се родила единна немска нация от развалините на феодализма — предимно нейното основно ядро Германия и Австрия придобиха всички външни отличителни признаци на отделни нации, които дълго време враждуваха помежду си и даже водиха кръвопролитни войни. Но фактически, с новото течение за аншлуса, разбира се, възникнало под натиска на непреодолими икономически и политически причини, тези две нации признават, че не са били нищо друго освен два отделни народа, принадлежащи към една и съща нация - немската **). Това ни навежда на мисълта, че има случаи, при които откъсването не дава за резултат образуването на нова нация. De iure — да, но de facto — не, Всъщност се образува от откъснатата част само нов народ. А това е съвсем друго нещо. В това отношение. примерът с Швейцария е твърде нагледен — класически. Народът, населяващ тази страна, произхожда от два нации: немска и френска Макар че живее в една икономическа и политическа общност, той е запазил своите национални различия които карат и днес мнозина да я делят на немска и френска Швейцария. Такъв ще бъде случаят с Македония, когато един ден се освободи и обособи като държава, отделна от българската. Ще имаме на лице тогава македонски народ, както го имаме вече национално потиснат, състоящ се от отделни национални групировки {българи, турци, арумъни и пр.), но не и македонска нация, както погрешно мислят някои пролетарски среди в България, зле тълкувайки Сталин. Иначе, как могат да съгласуват своите разбирания с неговите признания в заключителната му реч пред XVI конгрес на Всеруската Компартия? „Ние — казва той — унищожихме националните привилегии и установихме националното равноправие Ние унищожихме държавните граници, в стария смисъл на думата: пограничните колове и митническите прегради между нациите в СССР. Ние установихме единството на икономическите и политически интереси на народите в СССР. Но означава ли всичко това, че ние унищожихме самите национални различия — език. култура, нрави и т. н ?“ Означава ли това. бихме запитали и ние от своя страна, че в СССР съществува само една нация?

Очевидно е, че теорията на признаците не трябва да се схваща само теоретически, а исторически — нещо, което забравят мнозина и я осакатяват до безобразие. Идваме значи до заключението, че откъсването, нарушението в признаците на една нация, не дава за резултат моменталното създаване на нова нация. За това са нужни векове. Предвид пък движенията за пълно национално освобождение и обединение на нациите, които се разгарят днес, това е даже невъзможно. Откъсването, при условие, че откъснатата част заживява отделен, самостоятелен живот, създава само нов народ. Понятието народ се различава от понятието нация по това именно, че е част от нея, или пък общност от части на различни нации. Тези две понятия се покриват само в един единствен случай, когато народът, като икономическо и политическо цяло, е съставен само от една нация. В случаите пък, когато се откъсват незначителни части от известна нация и се присъединяват (винаги насилствено, разбира се) към друга, получават се така наречените национални малцинства.

Въпросът за националните малцинства днес е един от най-болните политически въпроси и той не може да бъде разрешен, освен по пътя на самоопределението им и даването пълни политически и културни права. Националният въпрос е покрай другото и малцинствен въпрос.

*) Настоящата глава в по-голямата си част е извадка из „Национал-революционните движения“ - Апис, 1933 год.

**) Днес аншлусът е свършен факт.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

май 20, 2016

Свиване

Президентът Плевнелиев , този който гордо носи бремето на белия човек в българската политика  

Достоен политик, честен мъж, боец и демократ. Това не е краят, а началото. Господин Плевнелиев, вдигнете гордо знамето на модерна България, понесете бремето на белия човек в българската политика. Много сме тези, които ще застанем зад вас! Поздравяваме Ви с прекрасното стихотворение на Ръдиард Киплинг, то е писано за хора като Вас. Бремето на белия […]

The post Президентът Плевнелиев , този който гордо носи бремето на белия човек в българската политика appeared first on ExtremeCentrePoint.

Свиване

Да защитиш детето като го изпратиш в интернат  


Бездействието на българските власти в областта на закрилата на детето и детското правосъдие доведе до осъдително решение срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

В свое решение, обявено в четвъртък (единствената версия на съдебния акт е на френски език), съдът осъди България за две нарушения на Европейската конвенция за човешките права и основните свободи. Делото е образувано по жалба на родената през 1999 г. в Плевен Д.Л., която от 2013 г. е настанена във...
Свиване

Оттегляне на подпис от манифест  

Общественият дискурс се обогати с нов жанр – оттегляне на подпис от манифест. Професорите, подписали документа, наречен „манифест за републиката“, сега се чудят как по-елегантно да се разграничат от него. Припомням, че в началото на годината из медиите плъзна тийзър[1], че на националния празник ще се случи нещо невиждано, едва ли не властта ще падне и не само тя, но и цялата политическа система с нея, за да се отвори нова страница в историята на нацията.

Вместо очаквания тътен обаче, на Трети март се разнесе неубедително пльокане като от детски тапешник. Не се основа нова партия, президентът и премиерът не подадоха оставки, не ни окупира чужда сила, нито възкръсна Цар Симеон Велики, за да тури ред в империята си. Вместо това в клуб „Перото“ беше представен текст. Амалгама от случайни понятия и евтини клишета, нахвърляни импресии на тема добро и зло, ляво и дясно, свобода и избор и други такива в диапазона между Йоан Дамаскин и Франсоа Фурие. Тонът на документа беше анархистично-апокалиптичен, въпреки че привидно тъгуваше по реда и законността в републиката (предполага се, като класическа форма на политическо устройство, а не като обичайните крясъци и лозунги, макар че знае ли човек…). Един текст, в който веднага пролича поредният опит да се систематизира извънсистемното и по „нестандартен“ начин да се поеме поход към добрата стара власт такава, каквато я познаваме откакто свят светува. По пътя към властта човек е революционер, стигне ли целта, става реакционер. Диалектика.

Разбира се, обществото, колкото и ниско мнение да имат за него водачите му, веднага надуши каква е работата и наказа начинанието с безразличие. Тогава участниците, които го бяха легитимирали с имената си, се уплашиха и започнаха да дирят път за отстъпление. Чудесен повод им даде авторът на текста Евгений Дайнов, като навря в лицето на всички близкото си приятелство със Сергей Станишев, който, знае се, е ако не архитектът, то поне един от главните строители на конструкцията #КОЙ, срещу която най-вече се опълчва манифестът за републиката.

Александър Кьосев каза, че вече не е лице на манифеста, но го подкрепя. Огнян Минчев заплаши, че ако Дайнов не си оттегли подписа, той ще оттегли своя, на което Дайнов пък с основание отбеляза, че няма как да се оттегли, защото и идеята, и конкретният текст са негова рожба. Останалите публични личности, които подкрепиха, сега объркано мълчат или поне аз съм пропуснал, ако са казали нещо.

Защо се шокират от снимката на Дайнов със Станишев? Нима са някакви наивници, които не го знаят кой е, ами вярват, че е някакъв „професор“, който живее на село, свири на китара и „оправя“ този грешен свят от своите здрави лево-десни позиции?

Проблемът е в това, че всеки е тръгнал да оправя другите. Всеки оправяч се чувства лидер и иска другите да го следват, докато ги оправя. Никой не иска да играе „народа“, каквото и да разправят иначе – ние, народът, това; ние, народът, онова… Затова и никога няма да признае никого за свой водач – той ли, бе?! К’ъв се явява тоя, той ли на мен ще ми каже? Затова оправячите продължават да търсят все нови формули за оправяне на другите, всякакви иновативни партии, движения и организации. Но никой сякаш не мисли как „да оправи“ себе си. Нищо няма да се промени, докато всеки не види гредата в собственото си око и не се покае. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.




[1] teaser – вид „дразнеща“ реклама, която не казва от самото начало какво ще рекламира, за да се изостри любопитството и нетърпението на публиката.

май 19, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 87  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

87.

Вестникът на френските комунисти "Юманите" организираше своя ежегоден фестивал и канеше гости. Трябваше да отиде и някаква делегация от КПСС, но се случи така, че отношенията между двете компартии внезапно се влошиха. Делегацията от Москва беше намалена на пет човека, а след това на двама. А преди нейното заминаване решиха да не изпращат в Париж комунисти. Така от цялата делегация остана само безпартийният Бикау. Точно в навечерието на празника там беше излязла моята книга "Сотников", което може би стана причина да ме изберат за пътуването. Присъствието на безпартиен автор по време на фестивала не можеше да засегне нито едната, нито другата страна.

Преди отлитането трябваше да получа документи от Министерството на външните работи и да изслушам някакъв инструктаж. Документите ми ги дадоха, а инструктажа така и не дочаках, потеглих със самолета без определени задължения и определена цел. На летище "Орли" ме посрещнаха двама служители на търговското представителство, при единия от които, Владимир, ме заведоха на квартира. По-нататък за мене се грижеше Владимир - разкарваше ме по града, показа ми Триумфалната арка, Айфеловата кула, двореца Шайо в "Трокадеро". По пътя влязохме в малко кафе-бистро, където изпихме по фужер бира. Опитвах френска бира за първи път и тя ме впечатли. След помията "Жигульовска" (марка съветска бира - бел. прев.) това наистина беше като божествен нектар. За нещо по-съществено нямах пари, а моят домакин, ако се съди по всичко, живееше доста икономично - събираше за кооперативно жилище в Москва. Но, каза Владимир, може би за да утеши своя гост, ще се почерпим утре на фестивала.

На другия ден отидохме в един крайградски парк, където щеше да се проведе фестивалът. Там наистина се намираше в стихията си един разкошен празник, какъвто никога не бях виждал. В огромния парк между дърветата стояха стотици големи и малки търговски палатки, в тях се лееха, варяха и печаха различни вкусотии. Хиляди хора, предимно млади, от цяла Франция пируваха там от вчерашния ден - през цялата нощ, настанени в своите навсякъде и безразборно разпънати палатки. Официалната част с изказването на генсека (генералния секретар [на Френската комунистическа партия] - бел. прев.) Марше се очакваше на другия ден, а на днешния - почивка и отново пиршество. Някъде, също в една от търговските палатки, трябваше да продават моята книга, току-що напечатана от издателствота "Албин Мишел". Дълго блуждаехме из търговските джунгли, докато най-сетне намерихме палатката. Сред множеството други книги и пакети лежаха и пакетите със "Сотников". Но нещо не ги разопаковаха - чакаха някого от партийните функционери. Когато той дойде, му дадоха веднага моята книга. Функционерът се вглъби в предговора, като го прочете, измърмори нещо и си замина. Започнаха да товарят всичките пакети на една кола, за да ги карат някъде. Не знаех какво става. Моят домакин каза: да вървим, после ще ти обясня. Като се отдалечихме от книжарите, ми разказа, че станало недоглеждане. Предговорът към книгата написал Жан Катала, журналист и дипломат, който престанал да бъде привърженик на компартията и започнал да критикува Марше. Затова ФКП (Френската комунистическа партия - бел. прев.) не иска книгата с неговия предговор да се продава на фестивала на "Юманите". Приех тази новина спокойно - като не искат, да не я продават, по-малко главоболия за мене. Все едно няма да ми платят, може би хонорарът ми е заминал вече за употреба от международния отдел на КПСС. (Когато след това издаваха във Франция мои книги, хонорарите винаги се присвояваха от Москва. Само последния път, в годините на "независимостта", културното аташе ми донесе в Менск малко франкове.) Вървяхме нанякъде сред веселия, шумния, явно подпийнал човешки мравуняк, който кръжеше в дима от шешчета, печени пуйки, колбаси и разни други горещи вкусни неща. Владимир срещна един огромен и мустакат човек, който се нахвърли да ни черпи, особено като разбра, че съм от Москва. От него преминахме на други, а след това по-нататък и на още. Там ми се случи да опитам шампанско от долините на Шампан, коняк от град Коняк. Край нас в огромния парк бодро се гощаваха и французите - комунисти и не комунисти, бели и черни, мъже и жени. На свечеряване едва се добрахме до края на Булонския лес, където се намираха жилищата на съветската търговска мисия.

На другия ден, когато отидохме там, хората бяха значително по-малко. По алеите и пътеките бяха разхвърляни бутилки, празни бирени кутии, хартия от опаковки, парчета от вестници, някакви дрипи или бельо. Сред боклуците моят стопанин видя и вдигна една захвърлена партийна членска книжка. Позабавлявали са се и книжката е станала ненужна, а когато потрябва - пак ще станат членове на партията, каза Владимир. Тук с това няма проблеми. Хората се увеличиха преди обяд, когато на подиума на лятната сцена се появи началството и сред него - набитият и чернокосият генсек Жорж Марше. Той започна реч, която продължи едва ли не два часа. Пред него се люлееше море от хора. Вестниците писаха, че на митинга е имало около един милион души. Това изглежда беше истина.

Третият ден се предвиждаше да разгледам основно Париж, да ходя по музеите. Но сутринта се появи внезапно един млад колега на Владимир, който пристигна с кола, и каза, че ме викат в ЦК на ФКП. Чака ме идеологическият секретар.

Входът на бетонно-затворническото здание на ЦК се охраняваше - от жандармеристи и пазачи с униформи, които звъняха някъде, натискаха бутони, вратите се разтваряха, все едно ни поглъщаха, двамата преминаващи. След това вървяхме дълго по един коридор, чиито стени имаха вид на прясно завършени - все едно току-що им бяха свалили кофража. Може би това беше някакъв модерен марксистки стил на архитектурен примитивизъм. Затова пък кабинетът на секретаря на ЦК имаше доста уютен вид. Немладият вече, смугъл човек със слабо и нервно лице май не ме попита нищо, а започна веднага монолог, който свърши едва в края на приема. Преводачът изглежда успя да преведе само половината от него, от което не разбрах много. Направи ми впечатление само един израз, който се повтори няколко пъти: предайте на Михаил Андреевич... На кой Михаил Андреевич? На нашия художник Савицкий ли? И едва накрая разбрах, че секретарят на ЦК на ФКП има предвид своя колега в Москва - другаря Суслов. Но защо аз? Аз да не си пия със Суслов сутринта чая? За това обаче се сетих в края на приема, когато темпераментният французин се умори и ми протегна съвсем приятелски ръка. Оревоар? Гуд бай? Ауфвидерзен? - Да пабачэньня! (Довиждане! [белар.] - бел. прев.) - отговорих с израза, който едва ли беше чувал някога тук. От ЦК тръгнах вече с нов екскурзовод - преводач, който се оказа френски комунист, някогашен молдавски евреин. Той ми разказа как бил много години президент на различни фирми, които принадлежали на ФКП, печелейки пари за партията. Много пари! А сега е бедняк, пенсията му е малка, по-голяма в компартията не заработил. Работниците във Франция живеят в общи линии тежко, цените са високи, заплатите малки. В магазините е пълно със стоки, но магазините са празни - купувачите нямат пари. Казах тогава, че и у нас е така: пари много, но стоки няма. По това сме се изравнили с вас. На екскурзовода комунист това сравнение не му хареса много.

По-нататък екскурзоводът ме отведе в новия парижки район Деманш с неговата модерна стъклена архитектура, показа ми парламента, знаменития Дом на инвалидите, където е погребан Наполеон. Отидохме и в Булонския лес, там сред дърветата бродеха наркомани и по пейките спяха клошари. По пътя се отбихме в Монпарнас, в знаменития ресторант на изкуствоведа Лев Доминик, който предлагаше руска кухня и почерпи гостите си с истинска руска водка. Тя беше в тъмна бутилка, запечатана с червен восък. Наблизо имаше запазена арка, някогашна градска порта, медната табелка на която разказваше, че оттам през 1991 година започнала Великата френска революция, след като властите забранили доставките на вино за Париж. (А ние сме свикнали да мислим, че за революцията е имало друга причина. Как е важно все пак да се добереш до първоизточниците!) Вечерта френската компартия представи на своя "московски гост" спектакъл в знаменитата "Мулен руж". Седнал на малката, както навсякъде, масичка, аз разглеждах с любопитство голите красавици в аквариума на стената, как се извиваха там и се гмуркаха. Като истински русалки. Играта им коментираше от огромен екран президентът на Франция Жискар д`Естен, а японски туристи пляскаха дружно с ръце.

Едва ли не през целия си последен ден в Париж бродих по божествените анфилади на Лувъра, където в края на краищата ми се замая главата и започнаха да ми се подкосяват краката. Може би както не трябва да се пие много водка и да се ядат много вкусотии, така не трябва и за един ден да се възприема това, което културата е създала за не едно столетие. Още повече такава известна и трудолюбива бабичка като европейската култура. За Лувъра не стига нито ден, нито седмица, нито месец. Там трябва да се живее с години, може би дори цял живот. Но нашият живот принадлежи другиму - за голямо, закъсняло съжаление...

В Латинския квартал още можеше да се видят следите от неотдавнашните младежки събития и сблъсъците с полицията, разкъсани прокламации по стените. Мотивът за отчуждението звучеше в изказванията на студентите, вдъхновени от радикалните призиви на своите агитатори, сред които имаше прочути дейци на европейската култура. Режисьорът Антониони и философът Кон-Бендит призоваваха младите хора да се освободят изцяло вътрешно, да очистят от себе си всичко, което е останало, за да не трови новото, което е започнало да гори в душите им. Заедно с тях френският комунист Роже Гароди съветваше да се изрази по най-силен аспектът на отчуждението, без дори да се определят неговите причини. Това изглеждаше прекалено революционно, макар че същият Гароди имаше и сериозни изказвания, например срещу епическия роман, който отдавна се култивираше в литературата на соцреализма. Спомних си, че в този смисъл с него бяха съгласни Твардовский и другите "новомирци", които отдавна предпочитаха кратката повест.

След това имах щастието да посетя не един път Париж и първоначалната свежест на усещанията малко по малко се губеше. Но първия път бях опиянен от неговите дворци, разкошни булеварди със старинните възловати дървета, малки улички и тесни кафенета с миниатюрни маси по тротоарите. Живата лекота на французите и приветливите усмивки на парижанките ме привличаха и очароваха. А знаменитият Монмартр все едно ни укоряваше, че не сме опазили своето великолепие, за което не трябват нито много пари, нито много усилия. Само малко уважение към себе си и към своята култура. Ако не беше войната, ако не беше революционното оглупяване, подобни на Монмартр у нас можеха да станат много градове с техните старини (Полацк, Вицебск, Наваградак), катедрали и църкви там имаше предостатъчно, както тесни улички и изящни фасади. И художници у нас сме имали винаги не по-малко от художниците в Париж. Наистина, ние не ги уважавахме, а им извивахме ръцете, принуждавайки ги да правят това, което не искаха да правят. Шагал си замина от нас, отиде там, в тази Мека на художниците и постигна световната си слава там, а не у нас. У нас упорито не го признаваха, дори през осемдесетте години съветската власт го клеветеше с помощта на официозните художници, защото не е наш, не е комунист, защото е буржоазен художник, плюс това и евреин.

Да, не е наш! Шагал принадлежи на Вселената, към която, за съжаление, изобщо не искаме да принадлежим ние. Защото не сме ли от Бога проклети най-напред заради своята глупост?

Невесели мисли-размисли ме обземаха в небето над Европа, по пътя назад, и аз записах в бележника си пророческите думи на великия французин: "Про[дължавам] да числя, че в този свят няма висш смисъл. Но зная, че нещо в него все пак има смисъл. Албер Камю...".

(Следва)

май 18, 2016

Свиване

КАК НЕ ГЛАСУВАХ НА ЕВРОВИЗИЯ И КАК НЯМА ДА ГЛАСУВАМ НА БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ  

Изобщо не гледах Евровизия. Т.е. загледах, но заспах. Честно! И ми е абсолютно непонятно как човек с претенции за изискан музикален вкус може да се увлича по подобна пародия на музикален конкурс. Първо на първо не виждам никаква логика в провеждането на конкурс в изкуството, но това е тема, която едва ли ще предизвика интерес в страната на пишкомереното, където всяко нещо се степенува с по-по-най
Свиване

Безплатна правна помощ за длъжници (част 2)  

Безплатна правна помощ за длъжници (част 2)

WEB юридическа кантора

WEB юридическа кантора е проект на неправителствената организация Програма Правна помощ. Целта е предоставяне на безплатна правна помощ чрез изготвяне на писмена юридическа консултация по конкретен правен казус. В сайта на организацията също така са поместени и бланки и процедури, касаещи комуникацията на гражданите с различни институции, както и общите условия на повечето доставчици на комунални услуги.

  • Кой може да получи правна помощ: представители на социално уязвими групи, а именно – етнически малцинства; хора, живеещи в бедност (доход на член от домакинството по-малък или равен на 300 лв./мес.); безработни; хронично болни; нетрудоспособни и хора с увреждания; самотни родители; бременни жени; многодетни семейства с 3 или повече деца; деца, лишени от родителска грижа (вкл. и настанени в институции); бежанци; жертви на насилие; хора с ограничен достъп до публични услуги; изолирани групи.
  • Каква правна помощ се предоставя: писмена юридическа консултация по конкретен проблем, свързан с правата и задълженията на гражданите, попадащи в изброените уязвими групи, съобразно действащото законодателство. При наличие на съпътстващи документи, те се изпращат в електронен вид заедно с молбата за правна помощ.  
  • Как се получава правна помощ: попълва се форма за запитване (намира се тук). Избира се по кой проект е запитването (в случая - Web юридическа кантора), имената на питащия, кратко описание на казуса, телефон и имейл за връзка. При необходимост се прикачат и съпътстващи документи. След получаване на запитването от юридическата кантора изпращат за попълване Молба-образец за предоставяне на безплатна правна консултация. В случай, че питащият попада в някоя от изброените уязвими групи, консултацията се получава в срок от 14 дни, считано от датата на първоначалното запитване. Възможно е също така изпращане на запитването и по имейл.
  • Плаща ли се: правната помощ е безплатна.

Гражданско сдружение ДНЕС

Гражданско сдружение ДНЕС е движение, чиято основна цел е да отстоява интересите и правата на гражданите и да разрешава конкретните им проблеми. Сдружението си партнира с множество НПО, доброволчески организации и обществени личности с активна гражданска позиция. Една от успешно реализираните инициативи е изграждането в цялата страна на мрежа от приемни за граждани, където юристи доброволци оказват безплатна правна помощ и консултации. Списък с адресите на приемните и контактна информация може да бъде намерен тук.

  • Кой може да получи правна помощ: всички граждани без ограничения.
  • Каква правна помощ се предоставя: безплатни правни консултации по казуси, касаещи некоректно поведение на монополни дружества и фирми от сферата на услугите (ВиК, ЕРП, мобилни оператори, интернет доставчици, кабелни оператори, туроператори, транспортни компании и т.н.); взаимоотношения с банки и застрахователни дружества; пътно-транспортни произшествия; трудови злополуки; трудово-правни спорове; проблеми с НЗОК; обезщетения по ЗОДОВ; имотни измами; корупция.
  • Как се получава правна помощ: необходимо е посещение или свързване по телефон с координатора или отговорника за приемната в съответния град и споделяне на казуса. Юристи доброволци съдействат за решаването му. Приемните са отворени за не по-малко от пет часа дневно от понеделник до петък (препоръчително е да се направи телефонно обаждане преди посещение).
  • Плаща ли се: правната помощ е безплатна.
Свиване

Болестта на България  

  Защо не се получават нещата в България, защо политиката и политиците са толкова отчайващо неспособни да произведат сигурност, европейство, нормалност и бъдеще за страната ни?
  Може да се отговори и така: Защото те действат срещу нормалните закони на природата, науката, системите и разума.
  Само четири примера.

чети по-нататък

Свиване

Васил Хаджикимов, „Македонските българи“ – VI. КАК ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ТЕСНЯЦИТЕ  

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: ПРЕДГОВОР, ПОСВЕЩЕНИЕ, I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?, II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ , III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ.

VI. КАК ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ТЕСНЯЦИТЕ

„Поради сходството на македонския език с българския език, в Македония под българска власт не се чувства така болезнено асимилаторството, както това се чувства в Македония под гръцка и сръбска власт. Това, обаче, съвсем не значи, че в Петричкия край липсва асимилаторство. Напротив, тук с него се отиде толкова далеко, че дори в съзнанието на много македонци беше залегнало убеждението, че македонците са българи и следователно за Петричкия край не може да се говори за асимилаторство и въобще за национален гнет. Най-голямата вреда, която старите върховисти допринесоха на македонския народ и на неговата освободителна кауза се състои в това, че те активно провеждаха политиката на българските империалисти за асимилиране на македонците чрез великобългарските училища, черкви, вестници и клубове в Македония още под турска власт, както и чрез нахлуване в нея на върховистки чети за българизиране на македонското население. Тази стара политика, която и днес продължава, имаше и има за цел да накара македонските славяни да се чувстват българи, а не славянска македонска нация, което да даде моралното право на българските империалисти да окупират цяла Македония против организирането на македонския народ в македонската народна република И днес в Петричко младежта е принудена да се учи на български, а не на македонски език, на великобългарска училищна програма вместо на македонска такава с историята и икономиката, с борбите и копнежите на македонския трудов народ за национално-политическо освобождение.

Поради българската асимилаторска политика, прилагаща се много ревностно навсякъде в Македония, македонските славяни все още не са си доразвили своя език до един обработен литературен македонски език и са принудени да се ползват в литературата и пресата с най-близкия към македонския език — с езика на българите". *)

Така поставен, въпросът ни заставя преди всичко да се занимаем с теоретическия анализ на понятията нация, народ, държава и историческия преглед на фактите, съпътстващи създаването на българската нация, с която ние македонските българи образуваме едно и неделимо етническо цяло. Чисто политическата обосновка на тезата, която ни дават тесняците, игнорираща науката и грубата действителност, идват да подчертаят още веднъж слабостта им да разрешават метафизически и механически, чрез безплътни неиздържани хипотези „революционните задачи“ и да се въртят като сомнамбули в омагьосания кръг на стопроцентовото си невежество. Битието за тях не съществува, въпреки че според Маркс то служи за основа на всека здрава мисъл, разбира се, когато имаме очи да виждаме и уши да слушаме — едно условие, което е забравил да препоръча на пламенните си последователи в България.

*) Горното цитираме из „Национално-колониалния гнет в Петричко", печатано в „Македонско знаме“ - бр. 21-34 г.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

Свиване

Страсти евровизийни  

  Толкова познато и толкова типично - ние не можем да губим без да охулим победителя, даже ако той няма никаква вина за победата си над нас.
Иначе разбирам - имаме остра нужда от конкретни поводи и убедителни причини да се чувстваме успешни, да сме на върха, да ни се понесе славата от урва на урва.
Твърде много станаха загубите, обидите, униженията, покрусите ни.

чети по-нататък

Свиване

Демагог - човек, който води народа  

  През своя 27-годишен неудачен като цяло политически и обществен, аналитичен и политологически опит, аз си формулирах 10 правила, по които определям мнението си за политиците.
  Едно от тези правила е свързано с убеждението ми, че чуя ли политик, който твърди, че е демократ, да започне да ми говори, че:

чети по-нататък

Свиване

Преобладаващото състояние - контролирано безумие  

  1.
  Не смятам, че разбирам от политика, от българска политика.
  Не съм си въобразил, че говоря истини от последна инстанция.
  Давам си сметка, че политиците вече водят предизборна кампания, преследват (а как иначе?) своите цели и сред политически неспокойните българи, в това число сред моите ФБ приятели тече прегрупиране – вече не толкова на базата на принципи, а на пристрастия и това ги кара да забравят по-неудобните факти и да се фокусират върху най-важните, според тях.

чети по-нататък

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.