юли 01, 2016

Свиване

Право на задържане – какво включва?  

pravo na zadurjane

Налага ми се спешно да пътувам до Варна. Автомобилът ми обаче е на ремонт, поради което моля приятеля си Петров да ми заеме неговия. Той се съгласява. По средата на пътя София-Варна колата изведнъж угасва. Синкав дим от предната част на автомобила…и двигателят отказва. Ами сега?!  Обаждам се на „пътна помощ”, транспортират ме до най-близкия […]
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 100  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

100.

Позвъниха от СП, секретарката ми каза, че са дошли някакви немци, питат за някого от ръководството. Но от ръководителите няма никого и те молят да се срещнат с Бикау. Какво ми оставаше? Захвърлих моята работа, сложих в куфарчето бутилка коняк и отидох на улица "Фрунзе".

Немците се оказаха не малка група (12 души), всички чакаха долу и аз ги заведох ги в залата за конференции. Единият, който говореше долу-горе добре руски, обясни, че това е група немски свещеници от евангелистката църква, че представляват организацията Aktion Suhnezeichen, която се грижи за жертвите на нацизма по целия свят, включително и Беларус. Че са чели в Германия моите книги и смятат Бикау за писател пацифист, поддръжник на дружбата между немския и беларуския народ. Казах, че изобщо не грешат, че съм враг на враждебността, значи съм привърженик на мира и дружбата с всички народи, включително и с немския. По този случай ги каня да изпият на беларуска маса по чашка грузински коняк.

Така се запознах с немската пацифистка организация и това запознанство продължава щастливо и до ден днешен.

Тогава в групата имаше различни хора - свещеници и студенти, двама-трима ветерани от миналата война, единият беше с протеза вместо с дясна ръка. Той разказа как през 43-та година лежал в болница в Менск, където му ампутирали ръката. Другият имаше църковна енория в Кройцберг - район в Западен Берлин. Млад, чаровен, повече подобен на италианец отколкото на немец, беше Кристоф Хойбнер, поет и сътрудник на Акцията. Немците ме заинтригуваха, почувствах, че това изобщо не са онези, познати ми от войната, фашисти. Така и се оказа. След известно време в Дома на дружбата и културните връзки, който се ръководеше от Арсен Ваницки, дойде расивата изящна дама Хелга Сибаи, която договори конкретно сътрудничество на Акцията с Беларус. Беше постигнато споразумение да се положат грижи за паметниците на жертвите на фашизма (Хатин), немски доброволци да участват в лекуването на наши психическо болни (Навинки), да се грижат за малки деца в някои запуснати детски градини. В началото на пролетта дойде голяма група младежи и девойки, които отидоха да оправят Хатин. Този път я доведе Хойбнер. След работата в хотела се състоя разговор, мене ме помолиха да разкажа за Беларус, за войната и малко за литературата. Това беше още преди перестройката, когато съветските хора и особено чиновниците гледаха на немците като на неотдавнашни фашисти, някои учени от Академията на науките се затваряха в тоалетната по време на посещения от чужденци - за да не се срещат с тях. Като че ли само Домът на дружбата и неговият ръководител Арсен Ваницки контактуваха смело и дори се стремиха да разширяват контактите, при което канеха и Бикау. По-късно, както е известно, контактите се разшириха и обхванаха всички страни, но за това беше необходимо много време и не малки размествания в масовото съзнание. За тези контакти беше привлечен Съюзът на писателите. Идваха при нас, канеха наши хора в Германия - разбира се, за сметка на немците, на нас вечно не ни достигаха средства.

Веднъж през зимата немците ме поканиха в Западен Берлин на форум, свързан с годишнината от завземането на властта от Хитлер. Че това ще бъде антифашистко мероприятие, нямах никакви съмнения, вече знаех за отношението на Акцията към неотдавнашното минало на Германия. Но все пак не можех да зная всичко, а най-напред степента на популярност на антифашистките идеи сред жителите на Западен Берлин. Събранието се проведе в една голяма (грамадна) зала на техническия университет, началото беше определено за 18 часа. Пристигнахме с домакините половин час преди това и залата беше пълна, хората седяха и стояха покрай стените и в проходите. Ръководител (медиатор) на всичко беше моят приятел Кристоф Хойбнер и аз за първи път се удивих на неговите организаторски и шоуменски способности. В продължение на шест часа той ръководеше без почивка хода на сложния интернационален фестивал, който включваше множество изказвания на ветерани антифашисти и на гости от всички страни на Европа, които се редуваха с песни и музика на различни вокално-инструментални групи, включително една чудесна група и хор от Израел. Аз също трябваше да се изкажа, да разкажа как е отекнал фашисткият преврат в Беларус - за нашите жертви и партизани. Залата аплодираше права.

След това чак до събарянето на Берлинската стена ходих не един път в Западен Берлин. Всяко пътуване имаше своите проблеми. Най-напред транспортни. Западен Берлин едва ли не през цялото време беше в желязна блокада. Летището "Шонефелд", както е известно, се намира в източната страна, влакът до Западен Берлин не стигаше. Как да се добера дотам? Трябваше да се обръщам към съветското посолство, да моля за помощ, макар че служителите на посолството изобщо не бяха заинтересовани от моите пътувания.

Тогава ходех пеш с куфарите. Правилата за преминаването на граничната стена се меняха през цялото време и ставаха все по-сложни, понякога се връщаха назад. Веднъж, наистина - вече по време на перестройката, аз и Анатол Кудравец бяхме прекарани почти нелегално на другата страна от жената на Хойбнер - храбрата французойка Мишел. Да се върнеш след три-пет дена гостуване в Западен Берлин, беше още по-трудно - нямаше никакъв транспорт на изток. Тогава отивах предишния ден в съветското консулство и молех генералния консул с фамилия Биков да ми даде кола. Може би заради еднозвучните ни фамилии генералният консул ми влизаше в положението и сутринта рано ме откарваха до "Шонефелд". (След това обаче преместиха генералния консул Биков в Москва, където почина, без да дочака 40 години. Повече не отидох в генералното консулство.)

Обикновено в Западен Берлин отсядахме с Кудравец в "Б о г о т а" - не богато и не луксозно хотелче, което се намираше почти на "Курфюрстендам", който води към "Кудам" с известния му паметник от миналата война - Гедахтнискирхе. С течение на времето хотелчето ми хареса много - и с местата, и с обслужването си. Като отседнеш там няколко пъти поред, вече ставаш нещо като приятел или добър познат, разпознават те на рецепцията и при среща ти се усмихват радостно. Спомних се някогашното свидетелство на Хемингуей, който пише, че си струва на тръгване да дадеш на испанеца портиер няколко долара, та следващия път - макар и след две или три години, когато се върнеш, ще те познаят и ще те приемат като най-добър приятел. Тук не давахме нито долар (самите ние ги нямахме), но наистина ни познаваха. И не испанци, а немци, което също означаваше нещо.

В деня на пристигането или на другия ден започваха някакви срещи - в бюрото на Акцията до гарата, някъде с младежи в някой клуб, със студенти в Свободния немски университет. С активисти на Акцията в Кройцберг или с други работници от района на Берлин. Понякога, особено в началото на моето сътрудничество, участвах в работата на централното ръководство на евангелистката църква във Ванзее, чудесно зелено предградие на Западен Берлин. Веднъж се изказах по време на протестантска меса в църквата, а заедно с многоуважаемия епископ Шарф се любувах на беларуски танци в зеления театър. Всички немци, с които контактувах, се отнасяха много сериозно към беларуския народ и му съчувстваха за нещастието, което му беше донесъл немският фашизъм. За нещастието от болшевизма, за което им разказах, се въздържаха да се изказват, но чувствах, че и в този случай са на моя страна. Обикновено с Хойбнер използвахме сложна смесица от три езика - руски, немски и полски, който Хойбнер знаеше съвсем прилично. При други случаи ни превеждаше Ирма, студентка с корени от Рига. Тя беше разумна млада личност, която се ориентираше добре в немската история и политика и ми разказваше много неща. Жалко, по-късно се омъжи, народи деца и престана да сътрудничи на Акцията. Оттогава за нас започна да се грижи нашата землячка от Менск Лена Пренц, която учеше в Берлин. Там научих някои удивителни неща, които нямаше как да науча в родината. Веднъж ми показаха книга на доктор Раушнинг, сътрудник на Хитлер, който записвал за историята всяко негово изказване. И сред тях - ето такъв пасаж: "Между нас и болшевиките има повече общи неща отколкото разлики. Дадох нареждане всеки бивш комунист да бъде приеман безпрепятствено в нашата партия". Или друго свидетелство - вече на доктор Ламперс. "Националсоциализмът е това, което би могъл да бъде марксизмът, ако се освободи от безпределната си връзка с демократичното устройство. Революционно учение - това е тайната на новата стратегия. Аз се учех от болшевиките. И не се страхувам да говоря за това" - казал Хитлер. Няма съмнение, че и Сталин се е учил от фашистите, известно време те действали единодушно и съгласувано, докато не се счепкали в двубой. Както пише друг свидетел, Сталин, като разбрал за самоубийството на Хитлер, подхвърлил замислено, стоейки до кремълските прозорци: "Получи си го подлецът! А колко славни неща можехме да направим заедно..." Но не ги направиха. Не всичко в света беше разделено между червеното и кафявото, оставаше свободен свят, който изтри от картата кафявата половина. Червената сега засега си остава.

След обединението на Германия финансовите дела на Акцията започнаха да се влошават, бюрото беше принудено да се премести в по-евтин район на Берлин. Но Акцията упорите не искаше да се отказва от сътрудничеството си с Изтока, включително и с Беларус. всяка година изпращаше там алтернативни доброволци. Младите хора месеци наред работеха като санитари в Навинки и Барауляни, както и на други места, научиха езика - за съжаление, повече руски. Само един млад човек ме учуди много в Берлин, когато каза половин дузина беларуски думи, които беше научил от една стара лелка, санитарка в Барауляни. Ръководител на всички беше все същият Кристоф Хойбнер. Наистина, беше започнал да пише по-малко стихове, от грижи и работа не му беше до стихове. Често пътуваше до Беларус и Полша, където прие длъжността ръководител на немския културен център в Освиенцим. Жилището му беше в един стар модерен район на Западен Берлин, там господстваше неговата френска красавица Мишел и растяха две славни момчета, които още в ученическите си години говореха три езика - немски, английски и френски. Един път по-малкият, Нема, ме попита: "Кажете, хер Бикау, каква марка е вашият хунд (куче на немски език - бел. прев.)?" Това ме развесели много - в едно изречение се чуха отзвуци от две различни цивилизации...

Веднъж късно есента пътувах към Германия за някакво празненство на Евангелистката църква. За беда точно по това време започна стачка на немските железопътни работници. Нашият влак, преди да стигне полско-немската граница, спря на някаква незабележима гара. Шафнерката каза: по-нататък няма да ходим. Спряха тока във вагона, отоплението също. Пътниците започнаха да се разпръскват, да търсят някакъв друг транспорт. Седях сам в студеното купе и не знаех какво да правя. Така минаха може би два часа. И изведнъж чувам познат глас: "Къде е Васил Бикау?" Това е моят Кристоф! И откъде се беше взел на тази полска гара? Оказа се, че е дошъл за мене от Берлин. Прегърнахме се, аз бях учуден и безкрайно радостен. Взехме още един пътник - ленинградски учен, забравен като мене пред входа на Германия. И тръгнахме.

Във Франкфурт на Одер качихме още една пътничка, моята землячка Людмила Корбут, която чакаше Кристоф. Оттогава тя стана за дълго време моя и на жена ми приятелка. Живееше в Берлин, говореше добре немски, ходеше с нас в емиграционните ведомства, помагаше в писането на разни анкети. След това идваше при нас във Виперсдорф, където живеехме, на "Кьопеник" 360. Самата ѝ съдба не се беше случила много щастлива, но тя с удоволствие помагаше на другите. Както нейният немски приятел Кристоф - нашият общ най-добър другар. След това Кристоф Хойбнер, сам или с групи доброволци, идваше дълго и редовно в Менск, необходим беше хотел, с който у нас винаги възникваха проблеми. С този въпрос се занимавахме аз и Анатол Кудравец, който по това време напечата в "Ньоман" няколко стихотворения на Хойбнер, понякога ходатайствахме чрез Ваницки, а понякога резервирахме сами. През лятото Хойбнер ни покани на някакво мероприятие в Берлин, а и в други градове на ФРГ. Там говорехме на молитвени събрания на евангелистите, давахме интервюта за вестниците. Срещахме се и с политици, с депутати от бундестага. Два пъти разговарях с днешния министър на отбраната, а тогава просто с депутата господин Шарфинг, а друг един път бях на прием у премиера на провинция Долна Саксония господин Шрьодер. Всички те се интересуваха как вървят нещата в Беларус и искаха да ѝ помогнат. Необходимостта от немска помощ стана много конкретна, когато внучката на Кудравец се разболя от чернобилските последствия. За лечението ѝ помогна Хелга Сибаи, която запозна дядото с влиятелен човек в Германия и щастливото момиче замина с майка си за град Исни (провинция Алгой). Това като че ли помогна, макар и не веднага.

По време на внезапните посещения в Германия нашият мил екскурзовод Кристоф Хойбнер се стремеше да ни покаже различни страни на немския (западния, буржоазния) живот. И в културната сфера, и в бита. Ние с Кудравец само гледахме и мълчахме. Понякога пестеливо си обменяхме възторзи след това в хотела. Да отговорим на Кристоф със същото в нашата родина при неговите посещения в Беларус не се осмелихме - страхувахме се да не го шокираме с контраста. Тогава ни се струваше, че постъпваме правилно, защото не се знаеше как ще се отнесе към този контраст. А едновременно с това и към самите нас.

Макар че, както се разбра после, той знаеше за нас не по-малко от нас. Но като деликатен човек никъде и с нищо не ни даде да разберем това...

Няколко пъти ни викаха с Кудравец на кирхентогове (църковни празници - бел. прев.), каквито евангелистката църква провеждаше редовно. Хойбнер ни возеше до Дортмунд, Хамбург, Франкфурт - по целия германски запад. Веднъж към края на съществуването на източногерманската държава той каза: "Не искате ли да изпиете по една гедерейска бира?" Ние, разбира се, искахме, как иначе. Още стоеше прословутата Берлинска стена, там имаше бдителна стража. Тогава Кристоф ни закара до Ванзее, където сред храсталаците на старото гробище имаше тесен процеп в стената. Промъкнахме се през него и се озовахме в края на един източногермански дорф (село - бел. прев.), намерихме на една улица местен гащет (кръчма - бел. прев.), където изпихме по чаша източногерманска бира за западногермански марки. А когато се промъквахме назад, на същата стена написахме с флумастер: "Тук бяха двама беларуси и един немец". Този знак на немско-беларуското приятелство е може би вече разрушен и западните немци ходят сега да пият бира в селото със своите фолксвагени. Какво пък, на добър час!

(Следва)

юни 29, 2016

Свиване

Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия  

Страхил Топуков от Кратово, Вардарска Македония - "Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

ЯСНО РАЗБИРАХМЕ КАКВО ЦЕЛЯТ СЪРБИТЕ с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА КЛЕТВАТА аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произне[с]л[и] никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

МНОЗИНА ОТ НАС ИЗВАДИХА И НОЖОВЕТЕ СИ. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

ОСТАНАЛИТЕ ОТ КРАГУЕВАЦ МАКЕДОНЦИ, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бях записал спомените му.

Стр. Топуков

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Страхил Топуков е ВМРО деец и български журналист. Син е на Зоица Топукова – сестра на видния ВМОРО войвода Славчо Абазов. Войводата Абазов прибира в София племенника си Топуков и го посвещава във дейността на ВМРО. Именно в стаята на Топокув (на ул. "Веслец" 55 в София) стават много от частните срещи на Славчо Абазов с други дейци на организацията. Страхил Топуков става и член на централно управително тяло на Съюз на македонските младежки организации, а по-късно и репортер на вестник "Македония". Участва в убийството на Васил Пундев, но е оправдан и освободен.

юни 28, 2016

Свиване

Каква е процедурата по напускане на ЕС?  

procedurata po napuskane na es

Днес в градския транспорт се завихри ожесточена дискусия по въпроса относно напускането на ЕС от страна на държава членка. Аз обаче не бях подготвен да се включа, тъй като не съм съвсем наясно с процедурата по напускане на Съюза. Веднага реших да попълня тази пробойна в своите знания и отворих pravatami.bg. Ето какво прочетох. ЕС […]
Свиване

За технологиите и регулациите  

Регулациите са нещо, което държавата налага на бизнеса, за да не нарушава той някаква по-голяма картинка – околна среда, конкуренция, права на потребителите, права на работниците, единен пазар и т.н.

Дали наличието на регулации по принцип е добро или лошо, няма да обсъждам сега. Ще приемем, че регулации има и ще има още дълго време, поне в Европа. И според мен това е добре. Разбира се, трябва да се регулират само неща, които има смисъл, и прилагането на регулациите трябва да е качествено, защото в противен случай повечето регулации генерират корупция. В този смисъл, без технологиите, повечето регулации са може би лоши.

Затова, в презентацията си на среща, организиране от Института за пазарна икономика на тема „Технологии и регулации“, опитах да поразсъждавам как технологиите могат да подобрят процеса на създаване и прилагане на регулации.

Технологиите могат да направят регулациите по-предсказуеми, по-лесни и справедливи за прилагане, по-обосновани и изобщо по-полезни. Например, използвайки (отворени) данни, можем да предположим дали дадена регулация е постигнала търсения ефект или не. И съответно дали да отпадне или дали изобщо да бъде въведена. Във Великобритания, например, имат процедура по оценка на въздействието на дадена регулация (включително на база на данни) и правила за отпадане на регулации при въвеждане на нови (ние също въведохме нещо такова). Но преди да си кажем „Аха! Те затова излизат от ЕС“ – Юнкер намалява законодателната дейност на ЕК, а британските експерти „дават акъл“ в Брюксел по темата, така че регулации да се въвеждат по-разумно (т.нар „Better regulation agenda“).

Ако пък имаме регистрационните режими, които държавата налага, заедно с правните им основания, можем да имаме автоматична оценка на въздействието на всяка нова регулация, а и лесен начин за едни бизнес да разбере кои регулации се отнасят за него, изцяло автоматично (нещо, което е залегнало под една или друга форма в проектите, които предвиждаме за следващите години).

А примерът с Убер (чийто представител също беше на срещата) в Естония, където данъчната администрация създава приложение, с което шофьорите автоматично декларират доходите си от Убер, е добра илюстрация как вместо регулацията да бъде „забраняваме Убер“, тя може да бъде „използваме технологиите, за да позволим спазването на съществуващите регулации“. А какво различава Убер от такситата? Че такситата разчитат на „репутация, гарантирана от държавата“ – т.е. ако има номер от общината, значи си годен за таксиметрови услуги. Само че вече има други, по-адекватни системи за репутация, и държавата може да се възползва от тях – като ги припознае и/или регулира дори – „ако системата ви за репутация и за проверка на надеждността включва X, Y и Z, то ние сме окей да не определяме кои шофьори са годни и добри и кои – не“.

Дали технологиите ще направят регулациите излишни – по-скоро не, защото причината за съществуването на регулации не са средствата за реализация на даден бизнес, а резултатите от тяхното прилагане. Но със сигурност технологиите могат да направят регулациите обосновани, гъвкави и удобни за бизнеса.

Свиване

Какво се случва и защо се случва - нЕкои съображения след безумния британски вот  

  Тези дни разсъждавам усилено над кошмарното развитие на процесите в ЕС след безумния британски вот. Вероятно ще подредя мислите си по-нататък в по-строен и по-задълбочен текст. Сега и тук само нЕкои съображения в тази посока и насока.
  Днес светът и крайно динамичната стратегическа среда са силно нелинейни, нееднозначни, неразложими на отделни съставки, които да бъдат ясно и надеждно маркирани – това са причините, а това – следствията. Всичко е взаимно преплетено, причините и следствията си взаимодействат, разменят си местата, има обратна връзка между тях, при това и в двата й варианта – и някои от причините, и следствията си въздействат, като се разпалват едни други, и други сред тях си взаимодействат като се гасят едни други. Затова няма еднозначно обяснение. Един ключов белег на кризата е, че при нея всички възможни обяснителни версии звучат правдоподобно – и левите, и десните, и на по-горните прослойки, и на по-долните, и на про- , и на анти-европейците, и на Севера, и на Юга, и на умните и силни политици-държавници, и на нашите властници…

чети по-нататък

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 99  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

99.

Награда като награда, така или иначе я оправдават определени постъпки, плод е на авторски усилия. Малко по-иначе изглеждат другите награди, узаконени за десетилетия съветска власт - всички и всякакви, броят на които към края на царстването на Леонид Брежнев стана над сто. Във всяко предприятие, във всяко учреждение, дори във всеки колхоз беше трудно да се намери работник, който да не е награден поне с един орден, а още повече с медал. Някои ги имаха с дузини - от министрите до доячките. Сред тях не правеха изключение и писателите. У уважаемия Максим Танк само ордените "Ленин" бяха повече от тези на маршал Конев и малко по-малко от тези на маршал Жуков. Макар че Яуген Иванавич (Яуген Иванавич Скуркоу е истинското име на беларуския поет Максим Танк - бел. прев.), като писа Карпюк, не беше стрелял през войната нито един път.

За 60-годишния ми юбилей дойде вест, че са ми присвоили званието Герой на социалистическия труд. Честно казано, това изобщо не го очаквах, наградата отначало ме учуди, а след това ме смути. Почувствах инстинктивно, че ползата от нея ще е малка, а главоболия достатъчни, пък и дано да не се случи нещо лошо. В общи линии съвсем скоро стана точно така.

Приятелите ми обаче имаха друго мнение: едни се радваха искрено, други бяха доволни (все пак по-добре, отколкото да е друг), някои и завиждаха - без това не може. Наградата ме изравни с моите колеги Иван Шамякин, Максим Танк и Петрус Броука. С дългата редица хитри председатели на колхози, пробивни директори на предприятия кутии (предприятия от сферата на отбраната, които са известни открито само с пощенската си кутия за кореспонденция - бел. прев.), челни механизатори и доячки. Но щеше да е по-разумно тази награда да беше получил някой, който се стремеше повече към нея, или някой, който беше по-заслужил от мене, по-плодовит в литературата. Мислех си, че тази награда не е за заслуги. Наистина, приятелите ми и жена ми казаха, че е за таланта ми. Но аз не чувствах у себе си такъв талант - и да имах талант, беше друг, далеч не апологетски по отношение на режима. И режимът го знаеше. Но може би работата беше в това, че се менеше времето - тромаво, неповратливо, и отстъпваше място на новото, на нови хора и на нова политика. Първи секретар на ЦК на КПБ стана Слюнкоу. В Москва все по-голяма сила набираше младият, перспективният Горбачов, който фактически се зае да ръководи държавата. Както после разбрах, по време на някакво мероприятие Слюнкоу попитал Горбачов за мнението му да се даде на Бикау званието Герой и той се съгласил. Всичко се решаваше оперативно, но както винаги, докрай оставаше в тайна. Едва когато подписа указа, Громико изпрати поздравление на новоизпечения герой.

Някъде по това време ми се случи да разговарям със Слюнкоу. Първият секретар на ЦК на КПБ като че ли имаше време и беше в добро настроение. Попита ме за литературата и литераторите, как се чувстват в променливите и сложни условия на съвременността. Отговарях кратко. Общо взето ги уважавах, те заслужаваха това. Нима ще се намерят много автори по света, които работят в условията на езиков вакуум, когато наоколо не се чува нито дума на беларуски, родният език се е запазил само като рудимент и рискува скоро да се превърне в раритет - като санскрит или латински. А беларуска литература пишат - романи и поеми, лирика и епика - все на родния беларуски език. Макар че да се издава с всяка година е все по-трудно. Ръководителят на републиката изобщо не възразяваше. Пред него на масата лежеше голям куп книги, които в края на разговора подбутна към мене. "Ето - Нил Гилевич, за две години десет книги!" - "Да, човекът пише, така че го печатат, не е нещо крадено". - "Но другите не ги печатат толкова..." Тук вече не знаех какво да кажа - да се застъпя за уравниловката или какво? Но после от разговора стана ясно, че под Съюза на писателите отдавна и настойчиво копае завеждащият отдела по пропагандата към ЦК Савелий Паулау. Ще мине още известно време и Нил Гилевич ще организира приемането му в Съюза. Може би за да отслаби враждебността на този човек към себе си и към националната литература?

Както се знае, юбилеят е по-лошо нещо от погребението - носи много грижи и отнема жизнени сили. Но доставя и несъмнена радост - радостта от дългоочаквани срещи с приятели, които намират в това определен повод да дойдат, да се видим, а може и да погуляем - всеки според своите наклонности. Разбира се, не като един път, когато поканих в Менск добри хора, а сам рухнах на земята преди банкета и приятелите ми, вместо да пируват, трябваше да ме спасяват. А така си мечтаех тогава да бъда заедно с милия Юра Карякин, с Игор Дедков, който дойде в Менск от своята Кострома. С Юра поне пихме преди това коняк в "Минск", а скъпия ми Игор Александрович чух като че ли през полусъзнателното бълнуване, когато лежах на пейката, чакайки "бърза помощ". Тогава ме спасяваха Сулянов и Законникау - правеха ми сърдечен масаж. Притича от къщи повиканата Ирина и отчаяна - от прага: "Какво ти е, Василка?" А Игор някъде наблизо тихо каза: "Това е, защото го обича..." Отговори може би на нечия неуместна реплика. Този негов тих глас и до ден днешен продължава да звучи в моята благодарна памет. А сега, за моя радост, дойдоха моите отдавнашни приятели: московчаните Лазар Лазарев с Ная, старият неуморим Залигин, с когото скоро бяхме преживели една беда, осетинецът Нафи Джусойти, мой съмишленик и връстник. От Ленинград долетя Даниил Гранин, от Вилнюс - литовският златоуст Петкявичус, който по време на тържеството развесели всички с едно точно изречение: "Саламът трябва да бъде дълъг, а речта кратка". Може би най-рано от всички дойде от Молдова шеговитият Васил Василаке. И моите беларуски приятели отдавна бяха готови - Алес Адамович веднага пое грижата за гостите, наблизо винаги се намираха Бураукин, Казко, Матукоуски. Някъде, наистина, се изгуби Ригор Барадулин, но се появи по-късно. По време на вечерта в Купалауския театър Аляксей Карпюк, като в укор към приятелите, които разтваряха пред себе си поздравителните адреси в папките, награди церемониално юбиляря с големи шперплатови криле - за висок литературен полет. Бях трогнат от оригиналната шега на моя стар верен приятел.

Най-веселото обаче чакаше всички ни на другия ден и беше свързано с пътуване до легендарния и екзотичен край П о л е с и е, което беше подготвено с усилието на моя по-млад приятел и известен писател Виктар Казко.

Тръгнахме сутринта рано с два автобуса - гости и минчани, някои с жените си. На границата на Житкавицки район, откъдето бях тогава депутат във Върховния съвет, ни посрещнаха представители на работници и ръководители на брой около петдесет души. Отидохме в районния център, след което се отправихме към старинния Турау. Веднага започнахме да изкачваме историческия хълм заедно с две проскубани кози, които пасяха там. По улиците на селището течеше обичаен живот - веселеше се циганска сватба с черноперчемест жених с ботуши и огненоока невеста циганка. Всички бяха очаровани от Припяц, известно време чакахме едно речно корабче и отплувахме някъде нагоре по течението. Но местният жител Казко знаеше къде. Там над пясъчната стръмнина вече гореше привлекателно огън, в една кофа вряха раци - оказаха се много вкусни със студената, извадена от водата бира. Започна почти първобитен пир на гости и местни хора, а след това последва къпане. Жената на някогашния моряк Лазарев - Ная - преплува храбро под овациите на присъстващите Припяц - натам и обратно. Беше ни радостно, но и ни ставаше малко тъжно. Може би от някакво предчувствие за неизбежното, което щеше да се случи с чудната полеска река, скоро след това посипана с чернобилска пепел. На свечеряване Витя Казко не пропусна случая да покани всички в своята близка Вилча с нейните дъбове край брега, за които много години се беше грижил. Дъбовете наистина бяха вековни, а главното - много от тях растяха на разлива между реката и селото.

Тези като че ли бяха последните щастливи мигове от моя не още стар живот. Скоро всичко това потъна безвъзвратно в небитието.

(Следва)

юни 27, 2016

Свиване

Изпълнително дело – правата на взискателя.  

izpalnitelno delo pravata na vziskatelq

Иван ми дължи 5000 лева и съдът го осъди да ми плати сумата. Беше ми издаден  изпълнителен лист и образувах изпълнително дело при съдебен-изпълнител. Като взискател (в изпълнителното дело така се нарича кредиторът) как и към какво мога да насоча изпълнението, за да си получа парите? Имаш да взимаш пари? Или имаш да даваш пари […]
Свиване

Знамето, което се развяваше… (Спомени от 1903 год.)  

Драган Зографов от Битоля, Вардарска Македония - "Знамето, което се развяваше... (Спомени от 1903 год.)", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, София, 2 август 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

То бе сякаш вчера, а цели 21 години се изминаха от тогава. И като си помисли човек, колко малко постигна нашият героичен народ от двете страни на Вардар, въпреки безбройните скъпи жертви, които даде в епичната борба за своята политическа свобода, не може да не цени двойно повече онези титанически усилия, които плеадата екзалтирани водачи и десетките хиляди храбри ратници за свещеното освободително дело проявиха в неравната борба с турския деспотизъм и с радост се пожертваха за своя роден край.

В ония дни на патриотични възторзи, на пламенна жажда за свобода, на мистична готовност за подвизи и самопожертване, нямаше българска душа в Македония, нямаше юноша, младеж или зрял мъж , нямаше старец, или жена, които да не очакваха с затаен дъх някакво невиждано просветление. някакво тайнствено откровение, някакво неизпитано блаженство — възкресението на поробена, мъченическа, жива заровена Македония — възкресение за нов, светъл, пълен с очарование живот...

Има, наистина, нещо много интересно за психолога в това колективно опиянение от луди надежди, от свръхземен екстаз. Аз лично непосредствено съм изпитал вълшебната упойка на тази магична епидемия, която обхвана душите като невидима стихия, като някой неизвестен на химиците упоителен газ, пръснат в атмосферата, и ги сля в една колективна душа, понесена сякаш от огромни, мощни крила към някакви непознати хоризонти, облени със слънце, с блаженство и плуващи в тиха, небесна музика...

Тогава за пръв път изпитах, и то на дело, а на теоретически, що значи да обичаш своите сънародници и да се чувстваш буквално като неразделна клетка от един огромен жив обществен организъм. И там връзка на личния ми живот с общонародния не само не ми тежеше, а ме изпълнят е с гордост и трепетен възторг...

***

Беше през пролет та 1903 год. Из въздуха се носеше миризма на барут. Горите се бяха разлистнали и подслониха хиляди смали борци за род на свобода. Сраженията зачестиха. Потери от „Илява Табур“ постоянно заминаваха да гонят комити. В Битоля всичко младо кипеше и чакаше с нетърпения съдбоносния ден на въстанието. Турците б ха нащрек, усилено се упражняваха, и пехотни, кавалерийски, и артилерийски войски. Идеше часът на кървавата разплата. Младежта в гимназиите също се вълнуваше и трескаво следваше развиващите се събития и се готвеше да влее силите си в общия порой на борбата. По-будните ученици от горните класове (почти всички) бяхме организирани в ученишки революционен кръжок и разпределени на групи от по 15—20 души, ръководени от по един "десетчик". Такива бяха Петър Мърмев (1902 г.), Н. Тошев, Анд. Димитров (1902 год.), Георги Лукаров, Ар. Йовков, Кл. Николов и Борис Бацелов (1903 г.). Наред с философско-научна самообразователна дейности кръжокът подготвяше своите членове в революционна насока и ги запознаваше с елементарна похватност н опитност във владеене [на] студено и топло оръжие, както и предпазване от неприятелски огън през време на сражение, като ги каляваше във всички революционни добродетели — безстрашие и преданост към делото, рицарско отнасяне към другари и врагове, към беззащитни и победени противници и др.

Аз бях в групата на Кл. Николов от Екши-Су. През време на междучасията ние, седмокласниците, се упражнявахме в клас с пушка (струва ми се, гръцка система „Гра“), която, щом издрънкаше втория звънец, криехме в клас под една дъска на пода, добре замаскирана. (Така криехме в пансионското помещение в ученишките спални и хектографа, с който ученици хектафираха в. "На оръжие", разпространяван в множ[ество] екземпляри между революционните работници по села и градове). Освен истинската пушка имахме и дървена, досущ подобна, но с нея свободно си служехме, дори често я държахме под чиновете, за да ни бъде винаги под ръка: требваше да се бърза и всеки от нас най-акуратно се простираше по прашния под на класната стая с любознателността на предан борец. Тези упражнения имаха и психологично възпитателно значение: те подържаха неугасимо у нас намерението да излезем веднага след свършване [на]учебната година в гората, като дори решихме да образуваме чета само от седмокласници. Това наше твърдо намерение се осуети. Г. П. Христов и др. от ръководителите на окр[ъжния] комитет ни разу бедиха, като изтъкнаха мисълта, че трябва да пестим интелигентните сили: те ще ни потрябват при втори и трети случаи. И без това борци се стичали на такива маси, че нямало дори места според плана за въстанието. И все пак по-буйните от нашите другари заминаха в четите: Георги Лукаров. Борис Бацелов, Констант. Георгиев, Арсени Йовковъ. и Климент Николов и само последните двама избегнаха куршума, а първите сложиха кости по незнайни долини...

***

Един хубав слънчев ден, през май, току-що преди да ни разпуснат за матура - (да! ние държахме матура и пак мислехме за гората: покойните Лукаров и Бацелов взеха дипломи с пълно отличие) - когато г. К. Стоянов (тогава директор на Битолската гимназия, а сега учител при Соф. дух. семинария) преподаваше нещо по всеоб[ща] история, или латински език (не помня точно), вратата на класн[ата] стая се отвори и отвън се показа млад терорист (касапче или обущарче на около 20 г.) с фес на главата, облечен с шаячни потури и елек и се провикна повелително:

- Бързо да излязат Арсени Йовков и Драган Зуграфов!

Ръката ми машинално посегна под чина. Грабнах си феса и на въпроса на зачудения директор къде бързам, отговорих отсечено: — Нещо по работа — и, без да чакам повече, се измъкнах най-добросъвестно от класната стая. Същото стори и Арсени Йовков и мълчаливо, с бързи крачки тръгнахме след терориста.

Оказа се, че г. Анастас Лозанчев, тогава председател на Окр[ъжния] комитет, ни повикал, за да ни възложи рисуване [на] щабното революционно знаме на Битолския въстанически окръг. В двора на черквата "Св. Богородица" се издига двуетажно масивно здание - централното основно училище. Там, в първата стая отляво, дето всеки петъчен ден покойният дядо Григорий свикваше на заседание епархийския съвет, в същата тази стая тайно заседаваше през цялото останало време от годината Битолският революц[ионен] комитет и революционният съд. Аз не бях влизал в тази стая във време на кипяща революционна работа и особено се зарадвах, като можах да видя с очите си онова, за което знаех от постоянни разговори с революционери: над една мас, наведен, г. Ан. Лозанчев пишеше едно шифровано писмо. В стаята имаше повече от десет души, които се движеха, шушукаха нещо, даваха нареждания, изслушваха доклади от куриери, получаваха тайна поща или приготвяха такава. Куриери носеха в торби или в престилките си патрони, револвери, ками и ги предаваха на специално натоварени с тази работа хора. които ги криеха в тайни скривалища под междерите, на които безгрижно заседаваха следния петък нищо неподозиращите чорбаджии. Впрочем, по-младите от тях всичко знаеха, но ловко се преструваха, че хабер нямат от нищо.

В една стая на горния етаж намерихме основни учителки: г-ца Фотина Петрова и не помня още коя. Те пък щяха да везат знамто, което щеше да се развява на 20-ти юли в щаба на въстаналия битолски окръг. Комитетските хора ни дадоха един лист, на който бяха написани имената на революционните околии, от които се състоеше Битол[ският] револ[юционен] окръг. И ние требваше да нарисуваме с големи славянски букви, като тия от заглавието на в-к "Илинден" думите "Свобода или смърт", а напречно във всека буква имената на районите, именно "Битоля", "Охрид", "Костур", "Крушево", "Кичево", "Прилеп", "Лерин", "Преспа", "Ресен", "Струга", "Дебър", "Демир Хисар" и т. н. От другата страна нарисувихме думите "С нами Бог" и "II Макед.-Одрински револ. окръг". Като изпълнихме, колкото можахме по-усърдно, възложената ни работа, предадохме на учителките знамето, за да го извезат със сърма и цветна коприна.

Незабравими дни на героичен възторг, на вяра в тържеството на свещената идея!

29.VII.1924 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Роденият в Битоля през 1884 г. Драган Стефанов Зографов е български общественик и учител от Македония.

юни 26, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 98  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

98.

Същото в още по-драматична форма се случи, когато М. Пташук сне по повестта едноименен филм. Отначало всичко като че ли вървеше добре, почти приемливо, доколкото тогава можеше да бъде приемлив един съветски филм. Пташук успя някак си да го предаде без големи загуби и филмът беше занесен в киевската кинофабрика да правят копия за прожектиране. Снимачната група беше разпусната, финансирането спряно. И тогава завеждащият отдела по култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) Иван Иванович Антонович вика внезапно Пташук, а заедно с него и автора на повестта. Антонович доста нервно започва да доказва, че филмът трябва бързо да се преработи. Пташук се опъва - няма как и няма кой. Антонович е почти отчаян - разбирате ли, това е указание на "втория човек в държавата"... - "А аз не мога и няма да го направя..." - "Тогава няма да работите в киностудията". - "И какво от това, имам книжка, ще отида да въртя кормилото". Дълго Антонович убеждаваше Пташук, призоваваше и автора. Но трябва да се отдаде дължимото на режисьора - стоеше като скала.

По това време в Москва настъпиха нови събития, "вторият човек в държавата" престана да бъде такъв. Антонович замина от Беларус, повишиха го - не му беше вече до филма на Пташук и Бикау. На хоризонта се мяркаше една голяма опасност за КПСС в лицето на Горбачов и Елцин. Наистина, появата на единия, а след това на другия, както и на разумния Александр Яковлев, започна да смекчава културния климат в страната. Променяше се и отношението към някои дисиденти. Аз не бях дисидент в буквалния смисъл на тази дума, но също почувствах, че нещо се променя. Най-напред СП (Съюзат на писателите - бел. ред.) на Беларус предложи "Знакът на бедата" за Ленинска награда. За което в не малка степен съдейства личната инициатива на Нил Гилевич, който отскоро беше станал първи секретар на Съюза (след дългогодишното секретарство на Иван Шамякин). Преди подобно предложение не би било възможно, защото Иван Пятрович, получил дузина ордени за литература, не можеше да си осигури все още Ленинска награда. Така че Биаку беше предложен със заобикаляне на законната опашка. Москва не възразяваше, може би пресмяташе - нека за приличие в дългия списък на номинираните да има и един беларус. Но ето че по време на тайното гласуване в комитета по награждаването мнозинство от гласовете получи именно той. Както после разказваха, резултата на моя страна наклонил известният и уважаван руски музикант Георгий Свиридов, който казал долу-горе така: "Обичам руската култура и руската литератури, но още повече обичам истината. А в дадения случай истината е, че повестта "Знакът на бедата" е най-добра сред от останалите".

Това решило всичко. Лауреат стана Бикау.

(Следва)

юни 25, 2016

Свиване

Нобелови лауреати – Питър Дебай  

Петрус Йозефус Вилхелмус Дебайе или Питър Дебай (Petrus Josephus Wilhelmus Debye),

24 март 1884 г. – 2 ноември 1966 г.

Нобелова награда за химия, 1936 г.

(За приноса му за разбирането на молекулната структура в хода на изследванията на диполния момент и дифракциите на рентгенови лъчи и електрони в газове.)

Холандско-американският физик Питър Джоузеф Уилям Дебай (Петрус Йозефус Вилхелмус Дебайе) е роден в гр. Маастрихт, Холандия, в семейството на Мария (Рюмкенс) Дебайе и Вилхелмус Йоханес Дебайе, контрольор във фирма за производство на метални жици. В началното и средното училище учи чужди езици, математика и естествознание. След края на училището през 1901 г. постъпва в Аахенския технически университет н Германия със специалност електроинженер.

В Аахен Дебай (така по-късно започва да изписва фамилното си име) проявява интерес към химията и физиката. Един от неговите преподаватели, физикът Макс Вин, му разрешава да прави не много сложни експерименти в институтската физическа лаборатория, когато е свободна, което събужда интереса му към научни изследвания. Още като студент в последния курс той е вече асистент на Арнолд Зомерфелд, който по-късно става професор по техническа механика.

През 1906 г., една година след като получава дипломата си на електроинженер, Дебай се мести заедно със Зомерфелд в Мюнхенския университет, където работи в продължение на пет години като негов помощник. През 1908 г. завършва своята дисертация за налягането на светлината върху сфери, притежаващи електрически свойства, и получава степента доктор по физика. Две години по-късно става лектор в Мюнхенския университет, но го напуска през 1911 г., като отива в Цюрихския университет в Швейцария при Алберт Айнщайн, където става професор по теоретична физика.

В Цюрих Дебай започва да изследва структурите на молекулите. Макар че химическият състав на сложните молекули е в основни линии вече известен, по това време има само ограничени данни за физическите и структурните връзки между атомите. В продължение на една година Дебай съсредоточава вниманието си върху разпределението на електрическите заряди в атомите и молекулите. Особен интерес проявява към полярността (ориентацията на положителните и отрицателните заряди) и открива, че знанията за степента на полярност (диполния момент на молекулата и съставящите я атоми) позволяват да се прецени относителното разположение на химически съединените атоми. Дебай преразглежда също така квантовата теория на Айнщайн за специфичния топлинен коефициент (количеството енергия, необходимо за повишаване на температурата на веществото с 1°С) и извежда формула за изчисляване на асоциативната температура, която днес се нарича температура на Дебай.

През 1912 г. Дебай се мести в Утретския университет в Холандия, а след две години става професор по теоретична физика в Гьотингенския университет, където остава през следващите шест години. По това време в молекулярните изследвания на Дебай се появява ново направление, което се опира на неотдавнашното откритие на Макс фон Лауе, гласящо, че рентгеновите лъчи, преминавайки през кристали, се отклоняват в зависимост от природата на изследвания образец. Като знае, че дължината на вълната на рентгеновите лъчи е достатъчно малка за измерване на разстоянията между атомите и молекулите, Дебай демонстрира взаимната връзка между отклоняващите се снопчета лъчи и топлинното движение на атомите в кристалите. Решението се появява през 1916 г., когато, работейки с Паул Шерер, Дебай разбира, че дори в праха на най-дребните или неидеални кристали достатъчно количество кристали се разполагат по такъв начин, че получените данни от дифракцията на рентгеновите лъчи могат да се характеризират с молекулярната структура на тези кристали. Заедно с Шерер той разработва метод за изследване на структурата на фините кристални материали с помощта на дифракция на рентгеновите лъчи (метод на Дебай-Шерер).

През 1920 г. Дебай се връща в Швейцария, където заема престижния пост директор на Физическия институт към Федералния технологичен институт, като едновременно с това е професор по физика в Цюрихския университет. През следващите няколко години той допринася фундаментално за изучаване на силните електролити, вещества, които се разпадат в разтвори на положителни и отрицателни йони. Теорията на Дебай-Хюкел, публикувана през 1923 г., позволява математически точно да се изчисли йонната сила на разтворите при силните електролити. През същата 1923 г. Дебай разработва теорията за комптъновия ефект (наречен така в чест на Артър Х. Комптън), даавща допълнително доказателство за вълново-корпускулярната природа на светлината.

Между 1927 и 1934 г. Дебай изучава в Лайпцигския университет дифракцията на рентгеновите лъчи при измерването на междуатомните разстояния в газовете и продължава изследванията си, свързани с диполната теория и електролитите. След това се прехвърля в Берлинския университет, където под негов контрол се създава Института за физика "Кайзер Вилхелм" (днес Институт "Макс Планк"). Там той използва електролитите при дифракционната си работа с газовете.

Макар да са му дадени гаранции, че като гражданин на Холандия може да работи в Берлин, през 1939 г. Дебай е уволнен от лабораторията за това, че няма немско гражданство. Възмутен от това решение, той отива да чете лекции в Корнелския университет в Итака (щат Ню Йорк) и остава там, като скоро става декан на химическия факултет. В резултат от неговата работа в Корнелския университет и в лабораториите на компанията "Бел" са разработени нови начини за изчисляване на размерите на молекулите на сложните полимери.

През 1946 г. Дебай получава американско гражданство. През 1952 г. подава напуска след оставка Корнелския университет, където му присъждат званието почетен професор. Но и след това продължава изследванията си за полимерите. Освен че чете лекции, през 1960 г. Дебай отделя много време и за организирането на Научно-технологичния институт към Мичиганския университет.

През 1914 г. Дебай се жени за Матилде Алберер, семейството има син и дъщеря. Колегите и студентите му знаят колко дружелюбно и внимателно се отнася той към всички и го ценят като прекрасен лектор. В свободното си време Дебай обича да се занимава с риболов. Умира в Итака от сърдечен удар.

Освен с Нобелова награда Девай е удостоен и с много други награди. Връчен му е медалът Румфорд на Лондонското кралско дружество (1930 г.), медалът Х. Лоренц на Кралската академия на науките и изкуствата на Холандия (1935 г.), медала Франклин на Франклиновия институт (1937 г.), медала Дж. Уилърд Гибс (1949 г.) и медала Дж. Пристли на Американското химическо дружество (1963 г.). Присъдени са му също така почетни научни степени на Харвардския университет, Бруклинския политехнически институт, университета "Св. Лаврентий", Колгейтския университет, Федералиня цюрихски технологически институт, Бостънския колеж, Оксфордския университет и университетите в Брюксел, Лиеж и София. Член е на Лондонското кралски дружество, Американското физическо дружество, Американското химическо дружество, Американското философско дружество, Франклиновия институт, Кралската академия на науките и изкуствата на Холандия, Брюкселското научно дружество, Академиите на науките в Гьотинген, Мюнхен, Берлин, Бостън и Вашингтон. Чуждестранен член на Академията на науките на СССР.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/debye.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

Свиване

Отива ли си разумът от Европа  

Въобще не е толкова драматично колкото изглежда или поне не по този начин, по който си го представяме. Това, разбира се, не означава, че няма за какво да се замислим. Вчера английската провинция и Уелс казаха Великобритания да напусне ЕС, макар че големите градове, Шотландия и Ирландия се оказаха на противоположното мнение. От референдума обаче не следва, че от днес островът вече не е в Европа. Самата процедура по излизането ще отнеме поне две години и то ако парламентът потвърди волята на референдума, а правителството (настоящото или някакво бъдещо, ако това подаде оставка) задейства съответните клаузи от Лисабонския договор. Както се вижда, за да излезе Великобритания от ЕС, са необходими три условия, от които засега се е изпълнило само едно.

Въпросът за напускането повдига обаче други въпроси и в крайна сметка поставя на проверка европейската идея като такава. Ще се пропука ли европейското единство, ако Великобритания излезе? Мисля, че каузалността е обратна – ако тя излезе, то това ще стане, защото европейското единство вече се е пропукало. А може би се е пропукало, защото обединена Европа прегрява, боксувайки на едно място, без да успява да се движи към целта, която сама си е поставила. Наистина, след двете световни войни през ХХ век, сегашната европейска доктрина изглежда най-разумна, защото е доктрина на мира. Мирът е прекрасен, трябва да сме денонощно благодарни за него, както и за антибиотиците и пенсионната система, но мирът не е достатъчен. Човекът е взискателен бозайник. Обединена Европа обеща да осигури и други важни неща. Икономически растеж. Днес той е по-малък от необходимото, защото икономиката е прекалено регулирана, а е такава, защото не може да бъде друга, когато веднъж сме избрали федералния път на развитие. Малкият икономически растеж не успява да финансира огромната социална държава, от която произтичат и регулациите, които пък правят растежа малък. Параграф 22 – социалната държава се нуждае от икономически растеж, но сама го потиска, защото е социалистическа, а не капиталистическа.

Другото, което очакват хората от обединена Европа, е да издигне огради. Каква е логиката на оградите: аз ставам член на нещо, което ме приобщава, но ме и разграничава, издига ограда между мен и света, прави ме член на елитен клуб, аз вече не съм като другите, имам някакви привилегии в сравнение с тях – например мога да пътувам свободно, да работя и да въртя бизнес навсякъде в границите на нещо, наречено Шенген. И като работя и пътувам, съм по-богат и по-успял от онези, които не могат да го правят. Обаче през последните години, белязани с масови миграции и нахлувания в Европа на огромни количества хора, които поне на пръв поглед не би трябвало да са там, чувството за уютна ограденост и защитеност от външните стихии сякаш се поставя на изпитание. Член на какво съм аз? – се пита европеецът. – Що за мой дом е този, в който всеки може да влезе и не само да ми наднича в паницата, ами да натопи в нея и лъжицата, която си е донесъл?

По този начин разочарованието от несбъднатите мечти за благоденствие и разрушаването на оградите будят в душата на обикновения човек, онзи, от когото се очаква да се изказва по референдуми, основателни съмнения. Когато се сумират всички такива съмнение, се оформя и голямото съмнение дали Европа въобще е способна да я има. Това съмнение е много изгодно, защото генерира обществена енергия, която просто трябва да бъде насочена на някъде. А специалисти по насочване на обществени енергии има много и талантливи. Самото движение на обществените енергии е изключително доходно за онези, които го направляват.

Какво означава за България излизането на Великобритания от ЕС? На първо място нова вълна на скептицизъм. Ние сме страна, която и като икономика, и като природни и човешки ресурси е от типа, който не диктува световната политика, а се съобразява с нея. Да водим самостоятелна външна политика е такъв майсторлък, че досега май никой не е успявал да го постигне. Когато решим, че Европейският съюз се клати и че нашето членство в него не се простира до хоризонтите на неопределеното бъдеще, тогава, щем – не щем, ще си дадем сметка за всички алтернативни пътища. А в теоретичен план пътищата са три – балкански, европейски и евразийски.

Балканският е най-хубав. Без да броим Скандинавието, Европа има три големи полуострова: Пиренейски, Апенински и Балкански. На два от тях хората са имали мъдростта да създадат единни национални държави (Испания и Италия) въпреки етническите и културните различия помежду си. На третия – не. Въпреки че хърватите и българите са по-близки помежду си отколкото пиемонтците и калабрийците, онези имат обща държава, а ние нямаме. Вярно, на балканите има и едно явление, наречено Турция, която винаги ще бъде чуждо тяло, но по-решаващото тук е, че нашите процеси заради същата тази Турция започват да се развиват доста по-късно, тогава, когато на международната сцена вече има Велики сили и те няма да допуснат да се появи още една такава. Освен това Балканите нямат и своя Рим – кое ще е столица на една голяма балканска държава? Улпия Сердика ли? Не звучи лошо, ама няма да стане. Или по-скоро Балканите имат своя Рим, своята естествена столица и това е Константинопол, но той е в Турция. От друга страна днес Турция все още не е наясно със себе си какво иска да бъде – европейска страна или лидер на ислямския свят. Ето защо тя трудно може да се впише в някакви наши хипотетични дългосрочни сметки. Затова и балканският път пред България е утопия и някаква теоретична конструкция, която става само за чесане на езици в кафенета и хладни механи.

Другият, различен от европейския, е евразийският път. И той е само теоретичен, но в такива времена никой не знае какви мисли могат да дойдат в главата на „народния гений“, онзи, който измисля пословиците. Евразийският път е само теоретичен, защото и Евразия като общност е единствено теоретична, по-скоро идеологическа, отколкото икономическа или политическа конструкция. Ето защо противопоставянето по тази линия не е толкова Европа-Евразия, нито даже Запад-Изток, защото и западът и изтокът са прекалено сложни неща, за да бъдат облечени всяко в своя екип и да бъдат пуснати да се състезават под крясъците на запалянковците. Противопоставянето е между Европейския съюз и Русия и трябва да признаем, че има случаи, в които Русия се представя твърде добре, въпреки че дори и само като икономика е 10 пъти по-малка от Европа. Причината за това добро представяне не е силата на Русия, а слабостта на Европа. Иначе Русия не е нищо повече от епигон на Западна Европа (още от времето на Петър I), но с огромно самочувствие на империя – самочувствие, което за нея има повече вътрешно, отколкото външнополитическо значение. Тя не може да бъде сама по себе си, нито да създаде с някого другиго общност, към която България да се присъедини, ако европейският кораб тръгне да потъва. Затова е евразийският път пред България е утопия и чесалка за езици, само че по-опасна. Защото по пътя към една невъзможна цел могат да се случат страшно много странични простотии.

И третият път е този, по който вече вървим от близо 30 години – европейският. Европейската култура е култура, към която ние принадлежим от хилядолетия. Още траките са били римски граждани. Османската империя ни води „рум миллет“ , римски народ. Така Османската империя признава, че хората са най-общо три вида: правоверни (мюсюлмани), християни (римляни, европейци) и езичници. При тази парадигма руснаците също са „рум миллет“ и аз винаги съм смятал, че мястото на Русия е в Европейския съюз, но това е тема на друг, дълъг и мъчителен, разговор.

Сега къщичката на Европа се клати. Не много силно, но достатъчно за да направи впечатление и да предизвика първи позиви на истерия. Керемидите се разместват и се пукат. От тавана тече. Ной кой е луд да зарязва къщата си, ако таванът прокапе, и да тича на улицата под дъжда? Добрият стопанин се качва на покрива и го поправя с любов и жертвоготовност.

Какво не е наред в Европа днес? Единствено това, че Европа отстъпва от Европа. Европа, изобретила капитализма и свободния пазар, днес ги подхвърля на унижения от страна на всякакви социалистически и либералстващи групировки. Европа, изобретила хуманизма, днес е свела човека от пълноценен индивид до бездушен обект на социални грижи, за които трябва да е вечно признателен и за които да дава почти всеки лев, който успее да изкара в лишената от честна конкуренция икономика. Най-накрая това е Европа, приела и съхранила християнството, което я направи различна от целия останал свят – открила нови континенти, създала страни като Съединените щати, Канада, Мексико, Бразилия и Австралия, създала машините и индустрията, изобретила компютрите и демокрацията. Защо университетите ги създадоха бенедиктинските монаси, а не монасите от Шао Лин?

Гордостта е грях, но достойнството не е. Нашето достойнство произлиза от това че сме европейци, защото не можем да сме други. Такъв трябва да бъде и нашият избор дори и в трудни времена. Ако някой агитира за нещо друго, то го прави не защото не се чувства европеец, а защото си има нещо лично на ум – например е преценил, че му е по-добре при беззаконие, отколкото в среда на законност. Ако рибооките европейски чиновници ви дразнят – махнете ги. Но не се предавайте вие вместо тях, не напускайте къщичката, дори и таванът ѝ да е прокапал. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

юни 24, 2016

Свиване

BREXIT? И какво от това?  

Нощта на 23-и срещу 24-и юни 2016 година промени Европа. Тази нощ постави един край и едно начало. Победата на брексистите е победа на анти-политиката срещу елитите. Един триумф на лъжите над прагматичността. Една цезура. Последната дума изобщо не е напудрена, защото за решението на британците да напуснат Европейския съюз няма път назад. В слънчевата петъчна утрин Европа се събуди някак...

Още...
Свиване

Правата ми на военнослужещ  

pravata mi na voennoslujesht

Като военнослужещ имам определени права, които останалите трудещи се (служители и работници) нямат, както и някои права, чийто размер е по-висок от този на правата на другите хора, които полагат труд в страната. Освен това някои мои права (политически, синдикални) са ограничени. Статутът на военнослужещия е регламентиран по този начин поради естеството и обществената значимост […]
Свиване

Идо и Македония на Македонците  

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "ИДО и Македония на Македонците", публикувано във в-к "20 юлий. Македоно-одрински лист", год. I, бр. 14, София, 13 юли 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Който се е интересувал от развоя на македонския въпрос, не само вътре в Македония, но и в странство, е могъл да забележи, че успехът на нашето дело в голяма степен зависи от запознаването на европейското обществено мнение с положението на Македония и на Македонците. Без последното всичките наши усилия вътре в Македония могат да отидат на пусто.

Сърбите отдавна са узнали тази очевидна истина и затова, до като ний сме проливали кръвта си в Македония в борба на свобода и човешки правдини, те са систематически заблуждавали европейското обществено мнение по македонския въпрос и са създавали в странство приятели не своите аспирации. Те са имали свои сътрудници в руски и други чужди вестници, имали са дори лондонски кореспонденти на петроградски вестници, имаха в Москва сръбски метох, дето архимандрит Михаил развиваше най-усърдна противомакедонска и противобългарска агитация, печатаха тенденциозни съчинения на руски и другите европейски езици по езика, етнографията, географията и историята на Македония. И успеха да заблудят доста европейското обществено мнение.

Гърците к ромъните полагат не по-малко грижи да спечелят за себе си симпатиите на Европа.

Ясно е, че ний направихме голяма грешка, дето всичката си дейност съсредоточихме вътре в Македония и главното средство за култур[н]а борба ни беше само родният ни език.

С европейците ний не можем да се разберем на български. Ние тръба да отидем при тях и да им заговорим на един език, които те познават, който да е тяхно оръдие за взаимно международно общуване и разбиране. Ние трябва да си кажем болките на културния запад и можем да бъдем чути и уверени, че благородната ни кауза ще срещне съчувствието на мнозина благородни и хуманни среди от всички народи на света. И това ний трябва да направим не само веднъж, а да вършим систематически дотогава, докато не бъдем чути от всички и не получим подкрепата на всички.

Как може да стане това?

Разбира се, не чрез печатание [на] статии или брушури, или научни [на] трудове само на френски, английски, немски или руски езици, а и чрез присъединяването ни към течението за един изкуствен международен език, който се чете от хора учени, литератори, журналисти от всички културни земи в света.

От това гледище аз се заинтересувах по-отблизо със съществуващите изкуствени спомагателни езици и, като филолог лингвист, намерих, че изкуственият "Международен език на делегацията", известен още под името "Идо", е най-научният от всички и най-годният за международно общуване. Ако има нужда, друг път по-подробно ще се спра върху предимствата на езика "Идо" пред другите изкуствени езици. Засега ще кажа само, че на "Идо" днес съществуват списания, издавани в много европейски държави, като Франция, България, Швейцария, Швеция, Чехословашко, Русия, Унгария и други. Ако и ний, македонците, бихме издавали подобно списание, то би ни послужило като най-ефикасно средство да тръбим из целия свят за потъпканите ни човешки права и за ненаситната кръвожадност на нашите нови тирани.

„Идо“ би могъл да стане не само средство за общение със западните културни народи на стария и новия свят, но и за взаимно общение между всички македонски народности: българи, аромъни, албанци, турци и гърци, като всеки македонец, освен майчиния си език, като средство за общуване със своите сънародници, изучава още и международния език "Идо" за общуване с другите народности в Македония и в целия културен свят.

Каква услуга може да направи „Идо" на Македония може да се види от това, че ромъните още в 1912 година послучай победоносните балкански войни направиха едно изложение по македонския въпрос, в което се пледираше идеята „Македония на македонците“. Обаче влизането на Ромъния във втората балканска война накара ромъните да забравят за независима "Македония на македонците". Но ето, че през време на великата европейска война ромъните бяха разбити и Македония беше окупирана от българската армия. Тогава ромъните си спомниха за своето изложение от 1912 година, преведоха го на „Идо“, за да бъде прочетено от всички народи на света, и го напечатиха в Стокхолм в 1917 година.

Книжката в превод на български носи заглавието „Международен език на делегацията. „Идо - Македония на македонците. Изложете на културното Макдедоно-ромънско дружество. Преведена от д-р Попеску-Хаджиул, Букурещ. Стокхолм 1917. Вилхиелмсзоне издателство и комисион; цена 75 шв. оре“.

Изложение на македоно-ромънското дружество е подписано от комитета на дружеството в състав: д-р В. Леонте, Г. Мурну, С. Ф. Робеску, д-р В. Дудуми, Й. Валаори. Датата и мястото на изложението е: Букурещ, 26 ноември 1912 година. Превел д-р Попеску-Хаджиул.

Тази книжка показва колко рано ромъните са оценили международното значение на изкуствения език "Идо"

Доколко знанието на този език може да ни бъде полезно и на нас, може да се съди по това, че привържениците на изкуствен международен език се отнасят с голяма симпатия към нас, македонците, както мога да съдя из преписката, която получавам. Освен това аз получих съобщение от нашите приятели на запад, които питаят "гореща симпатия към македонския народ, толкова потъпкан“, че ми са изпратени повече от сто екземпляра от македоно-ромънското изложение „Makedonia al Maniani“ на езика .Идо“, които аз ще изпращам безплатно и на всички дружества, в които ще се изучава „Идо“, а съдържанието на цялото изложение ще дам в превод във в "20 Юлий".

Време е ний, македонците, да помислим и даже повече - да реализираме едно постоянно културно общение помежду всички македонски народности и с целия културен свят на почва на "Международния език на делегацията - Идо“.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Република Македония, където официалната доктрина е македонизма, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

юни 23, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 97  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

97.

Дописвах повестта в Менск, на "Танкова" - през цялата есен и в началото на зимата. Не може да се каже, че ме затрудни - материалът беше познат, известна част бях преживял сам. Особено тази, която се отнасяше за 30-те години. Впечатлителната детска памет беше запазила множество белези на бита и драми от онова необикновено време. Що се отнася до войната, също можех да си представя некои неща, макар че не бях живял на окупираната територия. Трябва да кажа - благодаря на Бога, че не ми се случи, избегнах не само опасността, но и определена отметка в биографията си. На хората с подобна отметка дълго не им даваха да я забравят.

Пишех последователно, освен една част, която трябваше да бъде вмъкната и която стана нещо като ядката на орех - поставих я после. Тази ядка беше важна за темата, защото именно тя съдържаше главния идеен знак - знакът на националната беда. Така да се каже - не стигаше колективизацията, ами още и окупацията. И всичко това е съдено да го преживеят двама реликтни хуторяни - Сцепанида и Петрак. Инстинктивната Сцепанида чувства посоката, от която през цялото време настъпва към тях бедата - това е мостът. Тя иска много да го унищожи, за да се изолира окончателно, да се отдели - това за беларуските хуторяни беше най-важното нещо.

Но точно това никога и никога не успява да направи, въпреки всичките драматични опити. Бомбата на Сцепанида е предназначена за друг.

Старателно препечатания екземпляр на повестта отнесох в "Полимя", чийто пореден редактор тогава беше станал Кастус Киреенка, човек с ограничени способности, но с определени амбиции. Нямах с него никакви отношения и не ми се искаше много да имам. Както, между другото, и с цялата редакция на списанието. Отнесох ръкописа сутринта, когато освен коректорите нямаше никого другиго, и го дадох да го предадат на главния. След известно време ми позвъни Киреенка, уведоми ме, че е получил ръкописа, ще го чете Пташникау. Пташникау при една случайна среща похвали ръкописа - чист, без корекции, не като другите. С това свърши всичко. Бях благодарен и на двамата, защото това беше най-добрият вариант за отношение между двама антиподи - автор и издател. По-хубаво нещо не можеше и да се очаква. Скоро "Знакът" беше напечатан.

Всички по-раншни повести (до "Знакът на бедата" включително) имаха не малки проблеми с печатането. За политическата стерилност на творбите се грижеше не само редакторатът, не само цензурата, но и КГБ. Дори и по времето на Горбачов. Бившият пресаташе на генсека Андрей Грачов в книгата си "М. С. Горбачов" пише: "Отговаряйки на заседание на Политбюро на В. Чебиков (тогавашния ръководител на КГБ - В. Б.), който възразяваше срещу публикуването на повестта на В. Биков "Знакът на бедата", бдително съзирайки в нея "подкопаване на колективизацията", Горбачов викаше: "Да, изкривявания ще има. Всичко ще заплува в потока, който ще се създаде. Ще има и пяна, и мръсотия, но всичко това е знак на пролетта, на обновлението, спътник на демокрацията. А нейният маховик трябва да се разклаща, не трябва да се страхуваме..." По такъв начин моята повест за ръководителя на КГБ беше "знак на бедата", а за Горбачов - все пак "знак на пролетта". Но ми се струва, че и двамата сбъркаха.

В списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), където дадох собственоръчно направения превод, извикаха срочно автора. Редакторът Сергей Баруздин направи общи забележки, но не ги детайлизира - бързаше много за някакво заседание (разбира се, в ЦК). Каза, че останалото ще го допълни неговият заместник Леонид Теракопян.Теракопян доказваше не много категорично, затова пък подробно и аргументативно. (Е, разбира се, имало е крайности, нарушения, но колективизацията е била необходима, защото раздробеното частнособственическо селско стопанство не би могло... и т. н.). Нещо се наложи да зачеркна, да пропусна или да заменя с баналности. Но аз вече знаех, че когато при първия етап на редактирането отстъпиш нещо (ето тук - само три-четири места), при следващия тези места вече ще бъдат пет-осем, а след това и десет-петнадесет. Особено в Главлит. Общо казано, така се получи и с мене. За да се изчисти всичко окончателно, от редакцията беше командирован в Менск опитен литературен коректор, с когото чистихме повестта на четири ръце. Трябваше да се направи корекция на стила, макар че стилът беше най-малката грижа - не се харесваше политиката. При това политика от минали дни, дори от минали десетилетия, която обаче упорито не искаше да си отиде от живота. А какво ще бъде, ако наречем произведението роман? - дойде ми на ум тази нелепа мисъл, на която моят коректор отвърна просто: "Тогава ще трябва да се занимаваме с него два пъти повече, защото е друг жанр". Такова беше официалното научно определение за жанра и аз си помислих: нека жанрът си остане повест.

В издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.), което трябваше да издаде повестта като отделна книга, стана още по-лошо. Вече добре почистената при предишните публикации повест беше върната внезапно от Главлит. Ако се съди по всичко, тайната се състоеше в това, че за Главлит отговаряше моят стар "приятел" Владимир Севрук, който с всяка изминала година набираше тежест в апарата на ЦК. Явно по негово нареждане повестта беше попаднала на масата на "втория човек в държавата", който по това време беше секретарят на ЦК Лигачов. Както се знае, новата метла винаги мете чисто, в дадения случай заедно със селското стопанство помиташе и литературата. В издателството избухна скандал, завеждащата отдел Зоя Яхонтова беше изпратена в Менск - да уговаря автора. Тази добра жена дойде на "Танкова" и каза какъв е проблемът. В общи линии не трябваше много: "Да се махне това и това. А също така, ако може, оттук и дотук" и т. н. Исках да помогна на тази в общи линии славна жена (която освен това трябваше скоро да се пенсионира), защото е известно, че всеки редактор е като сапьор. Един път да сбърка и всичко ще пропадне. Зачерквах, изхвърлях, но логиката на произведението протестираше, налагаше се да обновявам, спорехме. В края на краищата махнахме прекалено конфликтната сцена с разкулачването и още нещо. Цензорите, разбира се, усещаха много добре къде е "знакът на бедата" и се стараеха много читателят да не разбере това. Да бъде скрито всичко в строго засекретени фондове, да го зачеркнат от литературата. Но не беше по силите им да го зачеркнат от живота, защото - както са казали античните гърци, дори боговете не могат да преиначат миналото. То стои над настоящето и вече не е подвластно на никого.

Болшевиките обаче се стараеха много да подчинят миналото.

(Следва)

юни 22, 2016

Свиване

Криворазбраният баланс в една ненужно деликатна тема  

Покрай материалите ми за имунизациите, антивакс движението и псевдонауката, редовно ми препращат статии и статуси по темата. “Виж, виж какви глупости пишат пак.” Наистина, редовно става дума за “скандални разкрития”, “световна конспирация за евтаназия” и преводи на материали в американски или руски издания за “натурален живот”. Такива с лопата да ги ринеш. Днес обаче получих статия на една “холистична нутриционистка” със заявка за балансирано мнение. Линк ще намерите в края на този ми коментар.

Най-общо казано се опитва да посочи ползите от ваксините и правилно показва, че няма научни доказателства, че причиняват аутизъм, астма и други приписвани им заболявания. Описва и как благодарение на модерната медицина и ваксините в частност, детската смъртност е спаднала драстично през последните десетилетия. В целия си текст обаче неизменно следва линията, че ваксините може да “отключат” такива заболявания, че трябва индивидуален подход за всяко дете и най-вече, че ваксините са равностойни на игра на руска рулетка.

Тъй като имах 20 минути за убиване в градския транспорт, реших да ѝ отговоря. В повечето случаи най-добрата стратегия е да игнорираш такива текстове, но този вече беше споделен 150 пъти и имаше 330 харесвания. Макар да изгледа като търсене на баланс, всъщност статията повтаря същите неверни неща, но поднесени така, че да грабнат вниманието на онези родители уязвими след раждането и търсещи всякаква информация. По-долу ще ви илюстрирам защо това е проблем.

В този контекст, отговорът ми беше следният:


Идеята, че моноваксините са някакво по-добро решение дори за отделни случаи при липса на обективни противопоказания е най-малкото медицински неиздържано, но най-вече опасно за децата. Реакцията към една многовалентна ваксина е приблизително същата, както към една моновалентна. 6-валентната ваксина създава реакция у организма като към заплаха, която всъщност не съществува. Удължавайки това състояние 5-6 пъти само поставя детето в ненужен риск.

Тезата, че децата днес са с по-слаба имунна система спрямо децата преди няколко поколения практически не е вярна. Точно обратното – подготвена е много по-добре да де справи с най-сериозните заплахи достатъчно бързо, за да има възможност да преодолее и по-слабите като грип и инфекции. Преди само няколко поколения във всяко семейство е имало по 1-2 деца починали от предотвратима днес болест. Както правилно казахте, най-слабите са си отивали тогава. Днес същите живеят благодарение именно на тези ваксини и антибиотици, но това не променя факта, че имунната им система е по-слаба и боледуват малко повече. Това не означава, че имунната система на всички деца е по-слаба, а че към оцелелите се добавят такива с по-слаба. Изводът Ви е типичен пример за нормална когнитивна склонност базирана на грешката с оцелелите (survivor bias).

Идеята, че храната, която днес ядем е по-токсична, също е далеч от реалността. До преди само 60 г. практически е липсвало охлаждане и храните са се разваляли много лесно. За питейните източници важи същото – нямало е никакво разделение на питейна вода и отпадни води от животните. Хранителните отравяния са били чести. Бактериите и вирусите, от които се разболяваме днес, не са от вчера. Разликата е, че лекарите по времето на бабите ни не са могли да направят нищо при салмонела или диария. Всъщност именно диарията е била основната причина за смърт при малките деца.

Не на последно място, цялата идея, че ваксините “отключват” аутизъм или дефицит на внимание е била оборена многократно. Ако което и да е от твърденията в тази статия беше вярно, то заболеваемостта у децата щеше да нарасне. В дейстивителност и смъртността, и заболеваемостта пада всяка изминала година.

Това, което много родители не искат да си признаят е, че има вероятност мръсната им кола, пушенето в дома или старата печка да е причината за дихателните проблеми на детето. Именно това са първите предписания, които се дават при такава диагноза – всички наоколо да спрат да пушат, да се сменят често филтрите на колата и да се почистват често дивани, легла и възглавници. Много по-лесно е да се обвини чужд фактор, някой друг, отколкото да се приеме, че има фактор в дома или просто фактор на случайност. Вярно е, разбира се, че въздухът в градовете ни днес е много по-замърсен с фини прахови частици, но причината за това е изцяло у нас – печките с твърдо гориво, мръсните стари коли, ерозиралата почва в градинки и паркове и чак на последно място – индустриалното производство.

От друга страна има един фактор, който навярно не сте учили в холистичните си курсове – промените в диагностиката. Това е отчасти заради по-добрата медицинска техника, но най-вече заради промени в методи и класификации. Както при астмата, така и при аутизма и неврологичните заболявания има стократно увеличение на спектъра. Много диагнози за астма на малки деца днес са били просто настинки за лекарите преди 20 г. Всъщност, 90% от диагнозите за астма отпадат след като децата навършат 3-4 г. При аутизма пък през 40-те единствената диагноза е била за най-тежката форма, от която днес в световен мащаб страдат стотина души. В последвалите десетилетия спектърът се разширява, за да включи още много състояния. Това не означава, че броят на хората с аутизъм се е увеличил, а че 99% от същите не са получавали нужното внимание и грижи преди само 10-20 г.

В този смисъл изборът между поставяне на ваксини не е между “руска рулетка” и “естествен подбор”. Руската рулетка предполага шанс 1 към 6 за смърт от ваксина. Реалността е 1 към 100 хиляди за някаква временна некритична реакция и 1 на милион за по-сериозна такава. Вероятността при естествения подбор по времето на бабите ни е била 1 от 4-5 деца да не доживеят венчило. Така изборът реално е между “естествен подбор” и “да те удари гръм”.

Статистиката е суха и жестока. Никой не иска да е сред тези 1 от 100000, но реалността е, че не може да спасим децата си на 100%. Няма такова нещо. Може само да увеличим шансовете им за живот и здраве. Няма имунолог, който да ви каже, че задължителните ваксини в календара в този им вид не постигат точно това.

От обратната страна на монетата, наистина е добре да се въведат тестове за алергии там където може. Специалистите обаче ще ви кажат, че едно бебе на няколко месеца до 2-3 години не показва надеждно алергична реакция. Понякога тялото реагира към даден препарат, материя, лекарство или храна и след няколко месеца вече няма реакция. Така един тест за алергия към ваксините може да покаже реакция в един момент, но след месец тялото да не реагира на ваксината. Може да се случи и обратното – да не покаже реакция при теста, а после при ваксината да реагира. В крайните случаи може да се случи и друго – да получи остра алергична реакция дори към теста, защото за алергиите няма значение дали тялото е имало контакт с 1 нанограм или 1 милиграм от дадено вещество. Тези реакции са толкова редки обаче, че има по-голяма вероятност от катастрофа по пътя за лекаря, отколкото реакция от самата имунизация.

Вярно е също, че не всички лекари дават достатъчно съвети какво родителите трябва да наблюдават при ваксинация. Не предупреждават, че трябва детето да е нямало контакт с болни няколко дни преди ваксината, че трябва да съобщават, ако е имало контакт, ако е кихало или вдигало температура преди това. Не предупреждават, че детето не трябва да има контакт с големи групи от хора или болни седмица-две след ваксинация, защото тялото му се бори с нещо, което възприема като заплаха и може да подаде на други зарази през тези няколко дни. С други думи – никакви молове, детски партита или ясли седмица след ваксинация. Не казват, че ибупрофен или парацетамол в нормалните случаи се дава чак след 38.5-39 градуса температура, за да се даде възможност на тялото само да се пребори, но в случай на ваксина се дава още на 38 градуса, защото е ясно, че инфекция реално няма, а е “фалшива тренировъчна тревога”.

Вярно е също, че Министерството на здравеопазването има огромни проблеми с доставката на ваксини, голяма част от които създадоха сами заради невежество и бюрокрация. Това е причината половината деца в някои области да не са ваксинирани навреме през последните две години. Повечето вече са наваксали с ваксините, но покачването на детската смъртност от инфекциозни заболявания през 2014-та и 2015-та е ясно забележимо.

Трябва да има и електронен регистър на ваксинациите, в които да се следи точно кое дете какво е получавало, кога, от кого, каква доза и как е реагирало (нищо, лека температура, обрив, раздразнение). С такъв регистър ще може да се проследяват както точната инжекция и доставка, която е бита, така и отказите за ваксиниране. Ще има отчетност и от двете страни и проблемите ще се засичат много по-бързо.


Статията на Маги Пашова Да ваксинирам ли детето си? ще намерите в страницата ѝ. Доколкото виждам, пише и в “Жената днес”. Квалификацията и на двама ни е еднакво свързана с медицината – аз съм информатик и инженер, а тя е завършила МИО. Всъщност, тя сега работи като “нутриционист”, за което е минала курс струващ 3500 лв. Вероятно затова консултацитите, които дава за “подсилване на женската енергия, завихряне на творчески заряд и настройване на вибрацията на креативността” заедно с доста съмнителни обещания за здравни ефекти, струват по 600 лв. парчето. Аз пък се занимавам в свободното си време с анализ на данни и опровергаване на когнитивни заблуди. Разликата между нас навярно е, че аз не продавам нищо на сайта си, за да търся някаква сензация с тестовете тук.

Причината да напиша горното под статуса ѝ отчасти беше и следният коментар, който видях в едно от споделянията:

antivax2

Това въобще не е изключение. Макар повечето родители да не подават ухо на такива спекулации, има тревожен брой хора, които “се съмняват” на база “една жена каза” и “не може да няма нещо щом го пише в нета”. Това отчасти се дължи на цинизма заложен в обществото ни и на недоверието в здравната система. Голяма причина да се решават на такива “отлагания” и “откази” е, че психологическата цена да не направиш нещо е много по-ниска от тази да вземеш превантивни мерки. Дори това бездействие на родителите да поставя детето им и околните в риск, те не виждат проблема в себе си, а в останалите.

Друг аспект тук е и крайният егоизъм – простата сметка показва, че едно нарочно неваксинирано дете би било предпазено от обществения имунитет, също както децата с противопоказания или с увредена имунна система заради лечение. Благодарение на този механизъм при достатъчно високо покритие не виждаме епидемии. Това не означава, че децата въобще няма да се разболеят от предотвратими болести, а че вероятността е безкрайно по-малка от пра-родителите им, например. Именно на това разчитат те и решават да експлоатират обществото по подобие на измамите със социални помощи или данъчни кредити. Проблемът идва, когато прекалено много родители вземат такова решение и общото покритие падне под определен праг. Особено когато такива семейства се съберат в една ясла или някакъв курс, епидемията е неизбежна. Именно това се вижда в последните години в щатите, Германия, Франция и Великобритания.

Статии като тази на г-жа Пашова правят заявка за експертност и опит, но всъщност не са по-различни като съдържание и коректност от който и да е антивакс пост в БГМама или съответните групи. Проблемът е, че прекалено много хора им се вързват вместо да разчитат на педиатрите и имунолозите. Намираме се в положение, в което родители вярват повече на жена минала прескъп курс нямаш нищо общо с медицината, науката или реалността, отколкото на лекари учили и практикували поне десетилетие. Проблемът, който имаме с ваксините не е толкова научен или медицински, колкото на доверие и процедури.

Затова не може да го решим представяйки научни аргументи, медицинска статистика, изследвания или доказателства. Никой няма илюзии, че ще променим мнението на шепата шумни фанатици, които вярват, че СЗО, правителството и Бил Гейтс целят евтаназия на българите чрез ваксини. Може обаче да достигнем на онези 60-70 хиляди семейства, които имат деца всяка година. Трябва работа с лекарите и подобряване на самите процедури, а това зависи колкото от политиците, толкова и от пациентските организации и самите нас. Определено трябва да има противовес на материали като този на г-жа Пашова, за да не се насаждат страхове без каквато и да е медицинска или научна стойност у млади родители в един уязвим за тях период.

Свиване

Работа на граждански договор  

rabota na grajdanski dogovor

Какво ми се случва? В момента си търся работа. Млад човек съм и основното, което ме интересува е да имам някаква работа, за да се издържам сам и да придобивам опит. На някои места ми предлагат да сключа граждански договор. Аз обаче все още обмислям. Чувал съм, че това става все по-често срещана форма на […]
Свиване

Окръжни на Македонския национален комитет и на Македонския женски съюз  

Съюз на македонските емигрантски организации в България - "Св. Дух - Окръжно", София, 3 юни 1935 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ОКРЪЖНО

До председателя на Макед. благотвор. братство

Празникът Св. Дух е определен за ден на Македония. Тогава всички македонски синове се събират, за да се преклонят пред светата памет на знайните и незнайни герои мъченици, които дадоха живота си за свободата на Родината. Те се събират още, за да проявят своята вяра в светостта и тържеството на освободителното дело. Това е едно напомняне на близки и далечни, на свои н на чужди, че въпреки всички превратности на съдбата, Македония е жива, вярва и се бори, и ще победи, защото няма нищо по-силно от волята на един народ да бъде господар на собствената си съдба.

В деня на Македония македонските прокуденици дават обет да останат верни на заветите, завещани от героичното минало, завети, начертани с кръвта на хиляди борци. Те приповтарят своята клетва, че с безкористие, с обич и възторг ще служат на освободителното дело. Но тоя ден македонските българи проявяват своето високо съзнание за дълг и родолюбие, че остават верни на тяхната единствена, неизменна и света цел — свободата на Македония.

Празникът на Македония е празник на всички, на целокупната емиграция, не може да бъде и не е на едни или други. Нека и тази година проявим нашата сплотеност и единство в името на общата цел. Нека емиграцията покаже, че може да се издигне по-високо от временните настроения и чувства, нека стихнат всички разномислия, да млъкнат личните страсти пред страдалческия образ на Родината. Оня македонец, който не бъде в братствените редове, който дръзне и тогава да дели и не смири своята гордост, ще покаже, че не е достоен син на своята земя.

Ние Ви каним да направите всичко възможно за по-тържественото отпразнуване на Деня на Македония на 17 юни т. г. — Св. Дух. Не с парадност и празни слова, а с нашата бодрост, ред и стегнатост [да] възвестим на света, че връзките ни с нашата земя и поробени братя са крепки, несъкрушими, че със слово и перо, с всички легални средства ще работим и ще се борим за тържеството на нашето свето дело — свободата на Македония.

Софийските братства се поканват с братствените си знамена в стройни редици да се явят на пл. "Св. София", където ще се отслужи благодарствен молебен.

Председател: Д. Мирчев

Секретар: Д. Е. Спространов

МАКЕДОНСКИ Женски Съюз при МАКЕДОНСКИЯ НАЦ. КОМИТЕТ, СОФИЯ

ОКРЪЖНО

До г.г. Председателите на македонските благотворителни братства

До г.г. Председателите на македонските женски дружби в София и проивнцията

ДРАГИ СЪНАРОДНИЦИ,

Македонският женски съюз, в съгласие с председателите на македонските благотворителни братства и женските дружби, реши да отпразнува и тая година патронния празник на македонските организации "СВ. ДУХ" - 17 т. г. с панихида и молебен, - за София в черквата "СВ. НЕДЕЛЯ", в 10 ч. пр. пл. след свършването на Божествената литургия.

По тоя случай Македонският женски съюз издаде своя позив до македонската организация и моли подобни позиви да се издадат и от името на братствата и женските дружби за техните членове и членки, като тия в провинцията уредят панихида и молебен за организацията в местния град.

Страданията на нашите поробени братя и сестри ни зоват да изпълним дълга към родината в тоя ден и затова да бъдем всички на панихидата и молебена в черквата "СВ. НЕДЕЛЯ", за да бъдем достойни синове и дъщери на МАКЕДОНИЯ.

За по-широка гласност на празника отправете и писма покани до членовете и членките на братствата и дружбите Ви.

Със сестрински поздрав:

ПРЕДСЕДАТЕЛКА: Д-р Зл. Сарафова

СЕКРЕТАРКА: Л. Иванова

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Съюзът на македонските емигрантски организации е най-многочислената и ръководна организация на македонската емиграция в България. Дружествата ѝ са известни като македонски културно-просветни и благотворителни братства. Основната дейност на организацията в България е културна, просветна и благотворителна, а пред международната общност и Обществото на народите пропагандирането на Македонския въпрос и незачитането на човешките права на македонските българи в Югославия и Гърция. Финансова подкрепа получава от ВМРО и от членски внос, политическа - от Македонската парламентарна група в българския парламент, а на международно ниво е подкрепена от чужди политици, общественици, публицисти и учени. В един момент броят на Македонските братства в Царство България достига 210.

юни 21, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 96  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

96.

Може би е истина, че още на генетическо равнище жената е по-силна от мъжа и по-нататък в процеса на трудното съществуване се поддава най-слабо на въздействието на средата, запазва своята индивидуалност. Това се проявява особено в конфликтни моменти, когато трябва да защити себе си, семейството, децата. Че и мъжа си. Мъжът няма такава сигурност, защото му влияят много мощни обстоятелства - власт, партия, армия, където правят какво ли не с него, само и само да го пречупят, да го поставят на колене. Може би всичко това е оформило съвременния, не много завидния архетип на беларуския мъж в живота и литературата - бедно, кротко, боязливо същество. Такъв човек, за когото казват: да краде се страхува, да работи го мързи, да проси се срамува. Това виждахме навсякъде след войната, когато храбри в продължение на четири години партизани изгубиха в мирно време цялата си смелост и позволяваха да ги навиква всеки, който си пожелае. Включително и жените им, които обаче не изгубиха много през войната. А може би и придобиха - разум и решителност.

Някои се питат защо по време на войната беларуските партизани се оказаха толкова храбри, откъде се взе тази храброст у обезбожената, колхозна и полугладна страна? Ами оттам - от 30-те години, в резултат от съветската дресировка с глад, унищожение и страх. Когато на селяните вече не им оставаше много за губене. Освен живота като последна собственост. Но и живота си малцина жалеха, толкова беше станал нетърпим. В това се състои психологическият източник на много постъпки, включително и тези, които днес наричаме подвизи.

Говорехме за това, че не трябва да навираш никого в ъгъла - нито приятел, нито враг. Беларуските селяни през 30-те години, лишени от земята и свободата си, се оказаха всъщност в ъгъла. От гладна смърт ги спасиха градините - четиридесет сотки (една сотка е равна на една стотна част от хектара - бел. прев.) бащина земя, която ги хранеше. После немците ги навряха още по-навътре - какво да правят селяните? Какво прави кучето или вълкът, когато го притиснеш до оградата? Нахвърля се срещу хората. Беларусите се нахвърлиха срещу немците. От отчаяние. Ето откъде идва героизмът на партизаните.

Ако окупационната политика на немците беше по-разумна, ако немците бяха разтурили колхозите и бяха върнали на беларусите техните царски поземлени дялове, може би дори в условията на война и на окупационна неволя те щях да се държат иначе. Поне като литовците, латвийците или естонците. Като украинците, в края на краищата. Щяха да орат земята, да отглеждат децата си и да плюят на бандитското партизанско движение, което едва ли помагаше на фронта, но пък подхранваше амбициите на московското партизанско ръководство. Фактът, че немците унищожаваха по селата евреите, не безпокоеше много беларусите - само тях да не пипат! Но ги "пипнаха" и тях - започнаха безмилостно да стрелят и палят. Казваха - като разплата за партизанското движение, което в общи линии приличаше на истина. Всъщност Хитлер и Сталин се оказаха в един съюз, съюза на палачите. Това, което Сталин не можа да свърши в предвоенните години, го свърши по време на войната Хитлер. Беларус изгуби една четвърт от своето население и се озова в руини, за да започне след това "героичната" епоха на възраждането. Не трябва да навираш никого в ъгъла - на самия тебе ще ти излезе солено. А моята Сцепанида се оказа именно навряна в ъгъла. Сцепанида, селската леличка, не искаше да се прости с живота си и се вкопчваше в някакви прояви на воля. Но закъсня с вкопчването. В това е нейната човешка трагедия.

А ако не беше закъсняла? Сцепанида изобщо не разполагаше със свое време, изпаднала беше от хода на времето, беше се озовала на границата на небитието, Няколко години или седмици подобно балансиране и всичко загива. За да не се възроди ли? Уладзимер Караткевич не беше съгласен с моя фатален възглед и искаше да се надява. Както можеше, той също се вкопчваше в живота, в надеждата. Но не можа да се вкопчи. Защото също се оказа човек без време, който се беше родил много рано или много късно, не в подходящия момент беше станал писател. Несъвременен. Несъвременният човек не може да живее дълго. Трябва да умре. Тогава, за да се постигне някакъв успех в литературата, не стигаше да имаш литературен талант - необходима беше обществена физиономия, началнически пост, невъзможен без "членство" в партията. Именно затова нашите "млади таланти" постъпваха още като студенти в партията, след завършване на учението си с желание (или без) ставаха сексоти (секретни сътрудници на службите - бел. прев.) и за да се установят в столицата, се настаняваха в редакциите. Служебната кариера в общи линии зависеше малко от литературния талант, който често дори вредеше на кариерата. Обикновено литературните дейци, окичени с регалии, звания и отговорни длъжности, бяха посредствени писатели, което обаче не им пречеше да ръководят другите. Литературата беше не само рисковано дело, но и много несигурна, както беше несигурен и методът на соцреализма. Друго нещо е заеманият пост. Литературен или още по-добре - партиен. Той хранеше, осигуряваше комфортно жилище и полагащата му се почит. Мнозина писатели, когато нямаха щастието да пробият до такива постове, се оказваха в дългите списъци на редколегиите (или редсъветите), някои от ползващите се с особено доверие влизаха в две, три, че и четири редколегии, където дълги години изпълняваха цензурните си задължения. Други там нямаше, а мнозинството от тях вършеха работата така, както се изискваше.

Уладзимер Караткевич не беше даже редови комунист, не беше някакъв "член", нито още повече редактор, какво му оставаше? Нищо друго освен да пише "несъвременни", исторически романи и да пие водка. Печатаха го след безкрайни, понякога глупави, но винаги политически обвинения (разбира се, в страх от беларуското плашило - национализма), но да пие не можеха да му забранят. Може би, водейки се от собствения си опит, началниците разбираха, че в този случай са безсилни. Валодзя също разбираше това като право на единствено възможна своя свобода и при случай я използваше. Но и тук не можеше да се мине без проблеми. Всички "грехове" на Валодзя бяха на строг отчет.

Това обаче още не беше дошло, Валодзя все още ходеше с рибарите и в селото за чача. Аз седях няколко седмици на балкона и пишех на леката и клатеща се дуралуминиева маса. Валодзя каза, че мрази такива маси, било то в стая, било в някое кафене, че са изобретение на дявола. Върху тях не може да се съчини нищо човешко. На него за писане му трябваше стара, яка, дъбова маса. А също така куп хубава хартия и чиста, изгладена риза. Тогава се появяваше вдъхновението, което единствено гарантираше плодове.

Веднъж той изчезна отново за известно време, а когато се появи, не можахме да го познаем. Не беше като от този свят - с помътнял поглед и измъчено лице. На свечеряване започна да се оплаква, че долу в храстите има змей, който го следи. Каза - ела, ще ти покажа. Отидох в ъгловата стая, където се бяха настанили с Валя, и Валодзя показа долу: ето, ето... Поглежда!.. Не, скри се. А, почакай, ще те издебна аз... Не го чакай, Валодзя, казах аз с жал. Лягай да спиш. - Не, няма да спя, ще го чакам...

Валя плачеше. Много лоша работа...

Когато престоят ни наближи своя край, отидохме на екскурзия в Сухуми, където Валодзя най-напред завлече всички ни в маймунарника. Там той беше оживен и весел, изпълнен с най-детински възторг, гледайки всичките тези малки и големи същества, които седяха, лазеха, скачаха от клон на клон и като че ли изобщо не обръщха внимание на любопитните посетители. Валодзя намери за много симпатична една маймунка, която, след като срещна погледа му, подскочи смело към него и протегна малка длан с тънки черни пръстчета. "Вижте, какво чудо! - каза Валодзя. - Тя струва повече от хората, каква доброта и преданост..." Той сложи в ръчичката ѝ мандарина и маймунката с радостен писък полетя високо на дървото.

А в кафенето на проспекта под палмите имаше само кисело студено вино, от което Валодзя гнусливо се мръщеше. И пиеше.

Караткевич и Валя си тръгнаха от Пицунда преди нас - свърши срокът на картата им. Изпратихме ги до автобуса, но нямаше какво да пием на раздяла. Зарадвахме се много, когато скоро получихме от Менск телеграфен превод с прилична сума и малко, тежичко колетче. Помня, че се връщахме от пощата и се чудехме много: какво ли ни е изпратил Валодзя? Приличаше на тухла. Но не беше тухла, а бутилка молдавски коняк, какъвто в Беларус все още можеше "да се намери". Ех, Божествена душа, милият Валодзя!

После, когато вече бяхме в Менск, настаниха Валя в Барауляни и аз возех Валодзя при нея - на свиждане. Оставах в колата, а той отиваше в сградата. Връщаше се оттам много и много разстроен, триеше скришом очите си. Обичаше жена си... А когато умря, струва ми се, че не плака. Помня, че след погребението ме питаше как ще живее сега. Искаше да си намери жена, но да е без деца, каквито с Валя не му беше дал Бог. И да няма много роднини. Тези негови грижи някак си ме учудиха, защото и на него самия не му оставаше много.

Малко преди смъртта си той се отнасяше някак си много внимателно с тези, които уважаваше, със своите приятели. Тогава ми звънеше често и когато ме нямаше у дома, разговаряше дълго с Ирина. Здравето му се влошаваше, но той не му обръщаше много внимание. Разбира се, поради болестта не му се пишеше много и ходеше при приятелите си. Сякаш предчувствайки близкия край, се стремеше към природата, с която му бе съдено да се слее окончателно и последното негово пътуване до любимия му Припяц го довърши. Цяла Беларус оплака смъртта му, тя дълго ще помни неговото славно име. Такива като Караткевич не се раждат често...

(Следва)

юни 20, 2016

Свиване

Малка разходка в миналото и малка разходка в бъдещето  

Миналата седмица ми беше доста напрегната – пътувания в различни градове в България, интензивно бъхтене (тоест работа) и естествено, стават инциденти. Днес ми се наложи да посетя едно място, където работих около 2 месеца в 9–ти клас – това беше близо до колелото на тролеи No. 1 и 4 в „Хаджи Димитър“.

Преодолявайки разстоянието между  Герена и това място в жегата, си отбелязах няколко неща, които са се променили в квартала за 30–тина години.

Растителността около блоковете е пораснала, а самите блокове за загубили унилия си кутийчест вид, тъй като и там апартамент по апартамент са се топлоизолирали.

Малко визуални впечатления:

Много приятен стенопис, сниман от много глупав ракурс

Поредният свръх–реалистичен паметник, тоя път отрязан малко под кръста.


Камата черпи!
Благодарим ти, Кама!

Чановете фудс или Хановете фудс


Ето го мястото! Вляво от ж.п. линията се намираше общинската комунална фирма, където прекарах на градска бригада един горещ месец през есента на 1985 г. (ако не ме лъже паметта) Тогава беше времето, когато бях най–убеден в предимствата на социализма. Защо? Сега обяснявам. Като се появихме там с още трима съученици в 8 сутринта в уречения ден и потърсихме директора, някакъв работник ни попита:
– Кого търсите?
– Директора
–  Ха ха, – изсмя се човекът. – Към 10 сигурно ще дойде. 
Тъй като учехме в училище, в което дори и пет минути закъснение бяха голям проблем, обяснението ни се стори фантастично неправдоподобно, но така си и стана – директорът се появи към 10.

В това общинско предприятие (май му викаха Комунално стопанство) се занимаваха с общинските паркове и градинки в район Левски. Тоест ремонтираха пейки, кошчета за боклук, събираха листата и боклуците от парковете. Боклукът от кофите се събираше от друга служба. Нямаше много работа, затова всички го даваха много леко – идваха на работа към 10 и си тръгваха към 14 часа. А и докато присъстваха не си даваха много зор. Затова и аз си направих извод – явно социализмът е МНОГО ПО–ЕФЕКТИВЕН защото хората с толкова малко труд се справят, а при капитализмът се знае че много се работи и нема лабаво :)

Крадеше се естествено, интензивно. Всеки гледаше да свие по нещо и учениците на бригада също се включиха в надпреварата. Аз си свих две шишета разредител. За нищо не ми трябваха, и май съвсем скоро свърши второто шише. 

И така, 30 години по–късно съм на същото място. Комуналното стопанство го няма. На негово място има „търговски център“

Рекичката изглежда приятно, но е в такъв квартал, че не успява много да облагороди и да успокои обстановката.

Това май е всичко останало от комуналното стопанство. Или поне виждам покрив на соц–будка, която сега се използва за покрив на тенекиена барака. 

Търговският център. Не посмях да вляза вътре, тъй като ми изглеждаше като оранжерия, със съответната температура.


В квартала очевидно живее човек с богато въображение и за съжаление разпадаща се хубава къща.


А причината да посетя тази част на София всъщност беше, че си забравих шапката в автобуса, когато слязох  в Дупница, а той продължи към Петрич. Без да тая някакви надежди, а просто защото ми беше гадно да се простя с шапката си, която ми е скъп спомен от племенничките, им писах на мейла, а фирмата – Юнион–Ивкони ми отговориха. Бяха ми запазили шапката, само трябваше да отида до гаража им (който се намираше точно до мястото, за което ви разказвах досега). Неведоми са пътищата на доброто. И много им благодаря за това че си дадоха труда, не бяха длъжни да го правят.

Затова и споменавам разходка в бъдещето – ако може всички в България да постъпват като тях :)




Свиване

Призовка по наказателни дела  

prizovka po nakazatelni dela

Вчера на вратата ми почука призовкар. Връчи ми призовка да се явя като свидетел на разпит в районния съд по наказателно дело, образувано за причиняване на тежка телесна повреда. Студени капки пот избиха по челото ми, когато се сетих за побоя, на който станах свидетел пред заведение миналия месец. Какво трябва да знам за призовката […]
Свиване

Нобелови лауреати – Карл фон Осиецки  

Карл фон Осиецки (Carl von Ossietzky),

3 октомври 1889 г. – 4 май 1938 г.

Нобелова награда за мир, 1935 г.

(За активната му дейност, свързана с борбата за мир.)

Карл фон Осиецки, немски писател и пацифист, е роден в Хамбург в семейството на беден търговец, който умира, когато момчето е на две години. След седем години майката на Карл се омъжва за социалдемократа Густав Валтер, чиито либерални възгледи оказват влияние върху възгледите на Осиецки. Няколко приятели на баща му пожелават да платят обучението на Карл в университета, но той отказва, имайки намерение да стане писател. На двадесет години публикува редица стихове в мюнхенски издания.

Убеден, че нарастването на милитаризма в Германия ще доведе до война, през 1912 г. Осиецки е сред основоположниците на хамбургския отдел на Германското дружество за мир. Една година по-късно либералният седмичник "Свободен народ" ("Das Freie Volk") публикува статия на Осиецки, критикуваща милитаристичната присъда на един съд. За тази статия авторът е подложен на нападки от пруското военно министерство.

На 19 август 1913 г. Осиецки се жени за англичанката Мод Ууд, феминистка, която живее в Хамбург и дава уроци по английски език. Семейството има една дъщеря.

През 1916 г. Осиецки е призован в армията и изпратен в окопите на Източна Франция; военният опит само укрепва пацифистките му убеждения. "Аз разбрах какво представлява войната не от книгите, а в действителност - пише той по-късно. - Това, което видях, потвърди моето мнение за войната и оръжието. Трябва да се повтаря отново и отново, че във войната няма нищо героично, тя носи на човечеството само ужас и нещастие".

След примирието през 1918 г. Осиецки се връща в Хамбург, където подновява своята пацифистка дейност. Той става председател на местния отдел на Германското дружество за мир и известно време издава вестник "Пътепоказател" ("Der Wegweiser"). През 1920 г. председателят на дружеството Лудвиг Квилде предлага на Осиецки да отиде в Берлин и да стане секретар на организацията.

В Берлин Осиецки издава седмично списание, той е един от учредителите на движението "Не на войната". Понеже не успява да изпълнява задълженията си в Дружеството за мир, подава оставка през 1924 г., за да стане редактор на чуждестранния отдел на "Берлинер фолксцайтунг" ("Berliner Volkszeitung").

Две години по-късно Осиецки заема поста редактор във вестник "Световна сцена" ("Die Weltbühne"), основан от Зигфрид Якобсон. През същата година той публикува статия на Бертолд Якоб, в която ваймарското правителство е обвинено, че поддържа полувоенни формирования. Обвинен в клевета, Осиецки е осъден на един месец затвор.

Непоколебимият Осиецки продължава да разобличава духа на милитаризма, който се разпространява в Германия. През май 1929 г. той публикува статия на немския летец Валтер Крайзер, в която се разобличава развитието на военната авиация в нарушение на Версайския договор. Осиецки и Крайзер са арестувани за разгласяване на военни тайни, но съдът е отложен.

Една година по-късно националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер печели 107 места в райхстага - законодателното събрание на Германия. Във връзка с нацистките демонстрации срещу антивоенния филм "На западния фронт нищо ново" Осиецки отбелязва: "Фашизмът спечели своите избори... Днес уби един филм, утре ще убие нещо друго".

Осиецки и Крайзер са изправени пред съда през 1931 г. и след закрито заседание двамата са осъдени на 18 месеца затвор. Във връзка с присъдата либералните кръгове организират протестни митинги. Сред тези, които се изказват в защита на Осиецки, са Ернст Толер, Лион Фойхтвангер, Арнолд Цвайг и Алберт Айнщайн. В очакване на апелативното решение Осиецки и Крайзер запазват паспортите си, които им дава възможност да напуснат Германия; Крайзер заминава за Париж, а Осиецки, въпреки молбите на приятелите си, отказва да замине. "Да се бориш със загниването може само отвътре - казва той - и аз няма да замина".

През май следващата година Осиецки отива сам в Тегелския затвор, при което трябва да премине през тълпа почитатели, които искат от него да промени решението си. Като прекарва в затвора седем месеца, Осиецки е освободен след коледна амнистия.

През януари 1933 г. Хитлер става канцлер на Германия, а скоро след това нацистите организират подпалване на райхстага. Като обвинява за това своите политически противници, Хитлер започва атака срещу демократическите учреждения и "враговете на държавата", причислявайки към тях и Осиецки, който е затворен в Берлин, а след това е преместен в концентрационен лагер. Здравето му, отслабено поради заболяване на сърцето и туберкулоза, се влошава бързо от принудителния труд и лошите условия на живот.

За първи път Осиецки е предложен за Нобелова награда през 1934 г. Петиция за това подават, освен всички останали, Алберт Айнщайн, Томас Ман, Джеймс Адамс и Бертран Ръсел. Ман пише, че ако наградата бъде присъдена на Осиецки, това би било символичен акт, възстановяващ справедливостта. През 1935 г. наградата не е връчена. Присъдената през следващата година награда на Осиецки "почти парализира немското правителство". Германският посланик в Норвеигя изразява своето възмущение, обаче министърът на външните работи отговаря, че Нобеловият комитет е независим и не е подчинен на правителството.

Известието за наградата Осиецки получава в затворническата болница, където е преместен от концлагера заради рязкото влошаване на здравето му. Ето защо немската пропаганда твърди, че Осиецки е свободен да замине за Осло всеки момент. Но не му е издаден паспорт, а по-късно започват да се отнасят с него като с предател. Правителството заявява, че немците няма да получават Нобелови награди и учредява система за държавни награди.

Представителят на Норвежкия нобелов комитет Фредрик Станг отбелязва в речта си, че Осиецки не принадлежи към нито една политическа партия и не се ръководи от партийни предразсъдъци. Според Станг действията на Осиецки се характеризират с "гореща любов към свободата на мисълта, с вяра в необходимостта от свободно съревнование във всички области на духовния живот, с широк мироглед, с уважение към ценностите на другите народи и с доминиращата над всичко това идея за мира". Станг подчертава също така, че Осиецки не е просто "символ на борбата за мир", а е по-скоро "защитник на мира".

Осиецки умира в берлинска болница през 1938 г. След Втората световна война една от улиците в Берлин е наречена на неговото име.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/ossietzky.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

юни 19, 2016

Свиване

Кои са истинските педали?..  

Обществена тайна е, че при масови прояви, освен подкрепящи ги и присъстващи там хора, има и въртящи се около тях провокатори.

Досега съм бил свидетел на доста провокативни изпълнения, но все като страничен наблюдател.

Винаги обаче има първи път.

Така че ми се случи и на мене вчера, когато отидох да подкрепя ЛГБТ (за незнаещите: лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър) хората у нас на техния София прайд, както го правя още от първата му година.

А няма как там да не се промъкнат с нечисти намерения някои, които мразят "педалите", защото са "ненормални" и трябва да бъдат мразени.

Та разхождах се там нагоре и надолу сред народа и, както винаги, правех снимки и снимки, когато на едно по-безлюдно място към мене се приближи един младок, навря ми в лицето микрофон без каквито и да е идентификационни медийни белези и ме попита:

- Какво ви е мнението за европейското първенство по футбол?

В същото време един друг младок отстрани снима ли снима с фотоапарата (все едно Ванга му беше подсказала, че обичам много да ме снимат).

- Никакво – отговорих – не се интересувам от футбол и затова не се интересувам и от европейското първенство… (Което е абсолютна истина.)

- Защото – продължи този с микрофона – виждам това знаме (посочи прайд знамето с цветовете на дъгата, което си бях боднал в чантата), но не го разпознавам като европейско…

Опа, ето откъде тече джапанката!

Но и аз съм от стара коза яре.

- А знамето на Буркина Фасо разпознавате ли? – попитах.

- Защо?

- Защото виждам, че сте специалист по знамената? (заядливо, съвсем като Сирано дьо Бержерак, когато го подкачиш за носа му).

Мълчание, явно сме излезли извън сценария, микрофонът пада леко, но после пак се вдига и нов въпрос:

- А какво мислите за българския национален отбор?

Акцентът е върху „национален“, за да се завърти явно разговорът натам, но аз съм пък същият кютук:

- Нищо не мисля, както вече ви казах - не се интересувам от футбол, затова не се интересувам и от българския национален отбор. (И това е абсолютна истина.)

След което добавих по-категорично и от Наоми Кембъл:

- Интервюто свърши!

Обърнах се и тръгнах да търся някой от охраната, за да го насоча към двамата, които умират от желание да задават футболни въпроси по време на прайд купон, но когато след десетина крачки извърнах глава, видях, че микрофонджията и фотаджията вече са се изпарили от мястото си.

Махнах с ръка – да вървят по дяволите.

В края на краищата точно те и такива като тях са истинските педали, а не ЛГБТ хората, които са също толкова нормални, колкото и аз, който все се заглежда по чужди булки с не съвсем богоугодни помисли…

юни 18, 2016

Свиване

Те искат да им обръщате внимание  

Днес в София има прайд. Какво е това? Това е масова демонстрация на хора, които отчаяно искат да привлекат внимание към себе си. Поединично те не са нищо особено, вероятно често даже не ги забелязват. Не са постигнали кой знае какво, не са спечелили битка, не са се откроили, не са очаровали никого. Техният живот няма смисъл. Или поне те така си мислят, защото животът има дълбок смисъл, само че не всеки го търси там, където може да го намери.

Естествено, смисълът на живота не е в това да се откроиш, да спечелиш битка или да очароваш някого. Но когато не виждаш истинския смисъл, въобразяваш си, че е именно там. И хората тръгват да се открояват.

Как най-лесно можеш да привлечеш внимание? Разбира се, като скандализираш. Като покажеш „нестандартна гледна точка“. Днешният прайд за пореден път е посветен на правата на хомосексуалистите – права, които никой по никакъв начин нито оспорва, нито застрашава. Напротив, ако някой ги застрашаваше, те едва ли щяха да манифестират по бельо под цветовете на дъгата, както не го правят в Афганистан, Иран, Северна Корея и други страни, в които обществата, за разлика от нашето, наистина имат проблеми с търпимостта, толерантността и свободите. В тези страни нуждата от борба за правата на „различните“ е много по-голяма, но, ето нà: там прайдове не правят. Тоест, става дума не за борба, а просто за привличане на внимание. За болезнено самоизтъкване.

Едно време хомосексуалистите ги наричаха педерасти и лесбийки. Когато решиха, че това ги обижда, възприе се политкоректният евфемизъм „гей“ – нещо като „ром“, когато циганите решиха, че е обидно да ги наричат „цигани“. За зла участ само за няколко години и „гейове“ стана обидно, защото промяната на определението не променя определяемото. Думите сами по себе си са само комбинации от звуци, те не могат да бъдат оценявани от морална или някаква друга (освен филологическа) гледна точка. Могат да бъдат оценявани единствено нещата, които думите обозначават. Ето защо, тъй като „гей“ не обозначава нищо по-различно от онова, което по-рано обозначаваше „педераст“, сега се търсят нови евфемизми. На мен лично един ми хареса повече от другите – „хора, проявили смелостта да заявят своята различност“. Виждате ли, тук наблюдаваме два акцента: смелост и различност. В комбинацията им има нещо героично, нещо легендарно. Виждаме мъченици, революционери на поход срещу старото в името на утрешния ден. Тук сексуалната ориентация е вече на заден план. На преден е подвига с полагащото му се сияние, към което всички ще обърнат възхитени взори.

Тези, нека ги наречем „социални ексхибиционисти“, не е задължително да бъдат „гейове“. Това е просто една от техниките за привличане на внимание. Могат да бъдат например младежи „емо“, които толкова презират света и останалите му обитатели, че умишлено и доброволно се самонараняват, само и само въпросните обитатели да им обърнат внимание и да говорят за тях.

Могат да бъдат източни мъдреци, търсещи нирвана. Те се отричат, откъсват се от този лъжовен свят като медитират пред публика в препълнени със себеподобни зали.

Могат да бъдат вегани, които лежат голи и оцапани с изкуствена кръв по централните булеварди и събират тълпи зяпачи. Даже ги дават по телевизията, което за тях е вече най-върховното щастие.

Може да са и такива, които ходят из големите магазини с найлонови торбички на главите и чакат някой да ги попита защо го правят. Когато никой не ги пита, те, обидени от това грубо незачитане на изявата на тяхната индивидуалност, сами обясняват, че ходят с найлони на главите, защото в магазините мирише на изгоряла плът (готвено месо), от което те се отвращават, а пък обществото нехае за тяхното отвращение.

Има още много и най-различни видове социални ексхибиционисти. Манифестиращите днес гейове, пардон – „хора, проявили смелостта да заявят своята различност“, са също такива. Те не са просто с различна сексуална ориентация, защото ако бяха, щяха тихо да консумират ориентацията си в своите спални и да ѝ се наслаждават. Те са социални ексхибиционисти като останалите, които жадуват внимание, искат да се откроят със своята ярка оригиналност.

В едно са прави – те не са изроди, не са ненормални, не са отклонение. Те са норма. Норма, произтичаща от философията на съвременния свят.

Това е философията на модерността. Тя произтича от постулата, че светът непрекъснато се усъвършенства технологично и то с революционно бързи темпове с единствената цел потребителите да бъдат все по-доволни, все по-щастливи тук, сега, веднага. Всяко следващо поколение е длъжно да отрече предишното, за да отскочи от останките му в нови висини. Всеки човек е неповторима индивидуалност, но не във философския смисъл на пресечна точка между материалното и духовното, а просто така – индивидуалност. Колкото по-ярка е тази индивидуалност, толкова по-пълно се е „реализирал“ човекът. И това на пръв поглед е чудесно, защото така действа еволюцията, така се гарантира прогресът.

Обаче мутацията не винаги е полезна. Различието не винаги е превъзхождащо. Тъкмо напротив, в масовия случай различието е деградация, а не прогрес. Но какво да правим, когато сме получили повелята да бъдем различни! „Бъди различен, бъди неповторим!“ или „Бъди какъвто си!“, тоест не се опитвай да промениш нищо в себе си и приемай дори най-глупавите си идеи за богатство на своята идентичност. Или пък: „Живей за мига! Минало и бъдеще не съществуват,  съществува само тук и сега!“. Това е глупост. Ако човек НЕ живее за нещо, то е единствено за настоящето. И най-простото решение, дори решението „да си отворя една бира“ е насочено към бъдещето въз основа опита от миналото. Изобщо, най-готин ще бъдеш, ако не полагаш никакви усилия и се оставиш на течението. Ако полагаш усилия да се променяш, тогава си „като другите“. Не знам, може би е удобно народните маси да се кърмят с такава идеология, но спрямо отделните човешки личности не е честно. Защото е лъжа, не е това истината.

В стремежа си да изпълнят повелята да бъдат различни, много обикновени младежи отчаяно търсят своята формула за неповторимост. На тях не им обясняват, че всеки човек е безкрайна духовна бездна и никой не може да му отнеме това. Какво по-голямо различие търсите? Но, не! Те се чувстват различни, само ако се гримират като черепи и си тикнат кокал в носа. И, горките, не си дават сметка, че милиони посредствени деца като тях го играят „различни“, гримирани като черепи и с кокали в носа.

И ето как се създават цели индустрии, които помагат на хората да бъдат различни и по този начин „да намерят себе си“. Създават се модни течения, социални движения. През 60-те милиони хипита бяха „неповторимо различни“ от скучния буржоазен свят и същевременно досадно еднакви помежду си. Създават се ексцентрични псевдоидеологии с псевдодуховни водачи, които доставят на гладните за самоизтъкване добрата стара формула, добрият стар парадокс: готин съм едновременно и по принадлежност, и по различие, готин съм, защото съм еднакъв с хора, които са различни от теб. Нещо като синдрома на униформата от престижен колеж – едновременно унифицира и откроява. Ето как в крайна сметка се създават социалните ексхибиционисти.

Манифестантите в гей парада не са там защото са хомосексуалисти, а защото са социални ексхибиционисти. Те искат да ги видите, да се впечатлите и в крайна сметка да задържите вниманието си върху тях, вместо да ги подминете. Да се почувствате сиви и обикновени, защото те са ярки и необикновени. Да ви покажат, че и те ви превъзхождат с нещичко, па макар и доказано на поле, на което вие не сте се явили за съревнование.

Ако искате да ги накажете, недейте да се възмущавате от тях, не ги громете в гневни текстове, не ги клеймете в пламенни речи. Не рисувайте разядения им морален облик и не сочете язвите, които нанасят на обществените нрави. Просто не им обръщайте внимание. От това ще ги заболи най-много. Да кършиш китки и да трепкаш с мигли пред празна зала си е истинско проклятие.

Ето, днес е Задушница и ще отидем на гробища. Утре е Петдесетница и ще отидем на църква. В храма може да видим и лица от прайда, но вече без грим и пайети. Защото в крайна сметка хората са си хора – една природа в безброй лица. Тогава ще им кимнем, ще им се усмихнем и ще си позволим за миг да забравим Картаген, който въпреки всичко трябва да бъде разрушен.

Свиване

Църковници  

Църковниците винаги са ми били безкрайно „симпатични“ с две неща: първото е избирателното четене на Библията, второто е постоянното погазване на Божите заповеди.

Казано е в Библията например да не се лъже, ама те лъжат на поразия, под път и над път, та пушек се вдига.

Ето какво са сътворили руските църковници (казвам руските, мислете за българските, от един дол дренки са) във връзка с Вселенския събор, на който РПЦ отказа да присъства (БПЦ – също, но това е друг разбор).


В превод този налудничав текст звучи така:

„На 19-27 юни 2016 година на остров Крит (Гърция) ще се състои Осмия Антипровословен Вселенски събор, след провеждането на който няма да може да се ходи в Православните Храмове, защото всичките ще станат католически, което в никакъв случай не трябва да се допуска, защото католиците са евреи, разпънали Исус Христос.

Ние, православните, в никакъв случай НЕ ТРЯБВА да се обединяваме с предателите на Бога, защото Господ покровителства именно нашата вяра, показва ни нейната истинност чрез мироточенето от иконите та Православните Светци“:

Ще попита тук всеки интелигентен човек: „Кой глупак би повярвал изобщо подобно бръщолевене?“

Не „кой глупак“, а „кои глупаци“ – би следвало да го поправим.

Защото ще повярват мнозина, същите тези, които ходят по църквите не за да разглеждат икони, дърворезба и стенописи, а за да палят свещи и да хранят тлъстите владици.

Защото те са „призваните“ (да вярват), а другите - владиците - са „избраните“ (да дебелеят от тяхната вяра).

Всичко останало е от Лукавия, надянал църковно расо…

юни 17, 2016

Свиване

Ирина Генова - "Образи на улицата в творчеството на Сирак Скитник".  

Ирина Генова, "Образи на улицата в творчеството на Сирак Скитник". 
- В: Сирак Скитник (Изкуство и улицата). Благоевград, ЮЗУ "Неофит Рилски", 
с. 21-38.






















Свиване

Ирина Генова - "Високото" и "Ниското" - възгледите на Сирак Скитник за изкуството в пространствата на всекидневието  

Ирина Генова, ""Високото" и "Ниското" - възгледите на Сирак Скитник за изкуството 
в пространстваа на всекидневието". - В: Историзиране на модерното изкуство в България през първата половина на ХХ век. Възможности за разкази отвъд модерността. С., НБУ, с. 252-259;















Свиване

Напротив, има значение!  

Вече цяла седмица обществото трепти с разстрела на Митьо Очите. Заедно с трепета обаче има и възмущение, защото възмущението е базисно чувство в нашата публична комуникация – възмущаваме се от всичко, включително и от самото възмущение, с което реагираме на събитията. Сега сме възмутени, че се обръща прекомерно внимание на престрелката в Слънчев бряг. Пресметнаха колко струвало лечението на Очите в интензивното, колко литра кръв и плазма са му прелели. Надигнаха се гласове дали пък да не го оставят да умре, мръсния мафиот, с което се отприщи друга вълна на възмущение и човечност от общ характер.

Очаквано в социалните мрежи плъзнаха отворени писма за баби с каручки, оставени без лечение, защото не били престъпници. Емоционално богатите и нравствено съвършени обитатели на фейсбук заклеймиха несъвършенствата на държавата, каквато от друга страна у нас отдавна няма.

По-политически настроените пък се фокусираха върху речта на президента пред Европейския парламент. Такава важна и знакова реч, пък да отстъпи място в новините на темата за пикочния мехур на „Несебърския Ал Капоне“!

Даже министър-председателят не се сдържа (той трудно се сдържа в такива ситуации) и определи случилото се в Слънчев бряг като „една махленска свада на кандидат зет с бивш затворник“, с което прибави и своя глас към гласовете на всички онези, според които на Митьо Очите се обръща повече внимание, отколкото заслужава, и че случката няма кой знае какво значение.

Напротив, има значение. Темата е интересна не само заради миризливата си сензационност, която прави тиражите на жълтите вестници. Тя е интересна с това, че повдига ъгълчето на завесата и ние потресени виждаме света такъв, какъвто е. То даже не е завеса, а шарен билборд с красиви и цивилизовани хора на него и с едрата дума „Демокрация“ най-отгоре. Ако надникнеш обаче отзад, срещаш втренчения поглед на Очите.

Ние, умниците, ежедневно се пеним какво да се направи. Кои закони да се променят, кои сектори да се реформират, какво да е образованието, каква да е социалната политика, науката и културата. Като фойерверки избухват ярки речи над парламентарната трибуна. Умни статии звънтят в печата. Лидери на обществено мнение притичват от телевизия в телевизия. Всичко това са само фалшиви отблясъци по двуизмерната повърхност на шарения билборд.

А зад билборда, под втренчения поглед на Очите се плиска истината. По Черноморието не се случва нищо по-различно от където и да било другаде. Просто там за доста по-кратко време се завъртат доста повече пари, та нещата са по-очевидни. Иначе принципът е същият. Тук са истинските интереси, тук работи истинската икономика – икономиката на „мутрите“. Но „мутрите“ са невъзможни без корумпираните чиновници, които им дават необходимите разрешения и след това покриват безобразията. Но корумпираните чиновници са невъзможни без своите началници, които взимат процент от приходите. Но началниците на корумпираните чиновници са невъзможни без партийните си централи, за които отчисляват. Но партийните централи не могат да реализират спокойно тези печалби, ако го няма добрият тон и духът на разбирателство с другите партийни централи. Изобщо, зад билборда тече една добре развита икономика която разкрива работни места и дава препитание. Това е истинската действителност, а другото отпред е фарс. Понякога се чудя защо изобщо го поставят. Вероятно за да накарат глупаците да се състезават по неговите правила и да не участват в истинската конкуренция.

Та затова има значение да се говори, когато се случи нещо поучително като това с Митьо Очите. Всеки допир с истината е любопитен, докато фарса всички сме го гледали. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Черноморски Флот или Черноморски Фронт  

  Поради съвсем разбираеми лични причини, не бях проследил титаничната, епичната, баладичната епопея „Черноморски Флот или Черноморски Фронт“, завършила със смело, по матросовски запушената амбразура на националната сигурност от ББ. Бедните ние, българите, какво щяхме да правим, ако не беше Той, като Прометей винаги готов заради нас да даде черния си дроб да го изкълват геополитическите орли или казано на по-разбираем милитаристки език – военолюбивите ястреби…
  Доколкото днес можах да прочета, без да претендирам за пълноценно проучване, ми стана ясно следното:

чети по-нататък

Свиване

“Български” холандец иска да защити правата ни! С дело в Страсбург! И търси помощ!  

Това е призив на един холандец, борещ се за правата ни!
Да, да, правилно сте прочели – холандец, който защитава нашите, на българите, права!
Текстът е като обяснение и допълнение към Фейсбук-статуса на Патрик Смитьойс.

 

гласуване в чужбинаБългарите са свободно действащи и свободно мислещи граждани. Те имат свободата да гласуват за когото си поискат. Това се вижда ясно, когато стане дума за българите в чужбина, които не зависят от политическите сили в България, от държавната работа или от произвола на прокуратурата. В това се крие и реалната опасност за днешния политически “елит” в страната. Самото съществуване на този т.нар. елит зависи най-вече от електорат, който е лесен за лъжене, който се страхува от държавата. Тъкмо това е основната причина депутатите да се стараят всячески да ограничат влиянието на българите, които живеят зад границата.
Група българи с помощта на адв. Михаил Екимджиев подготвят дело в Европейския съд за правата на човека. Чрез делото в Страсбург искат да принудят народните представители и правителството да престанат да пречат  на българите в чужбина да гласуват. Да премахнат всички препятствия пред свободния глас на българите – по целия свят, където и да се намират!

fb-canada

Карта от Канада – разстоянието между Лойдминстър и Калгари. Снимка: Google Maps

В делото изтъкват, че голяма част от българите в чужбина просто физически нямат възможност да гласуват. Гласуването за тях означава много път, много чакане и неудобства, каквито сънародниците им в страната нямат. Инициаторите искат един по-лесен начин на гласуване за всички българи. Електронно, по поща или с пълномощно, като се гласува в много страни в Европа. Те искат от съда в Страсбург да наложи на България да се приеме закон, който дава на всеки българин лесна възможност за гласуване. Съдът в Страсбург има тази компетенция.
Необходими са още хора, които да подпишат декларация за да убедят съда в Страсбург, че този проблем вълнува много българи. В момента има българи, от чиито име да се започне делото, но е нужна по-широка подкрепа. В Страсбург един от проблемите е, че много от делата не се разглеждат заради липса на капацитет. Най-важните дела или тези с най-широк отзвук се ползват с приоритет. Наплив от хора които симпатизират с казуса, ще е показателно, че това дело е от голямо значение за България като цяло.
Декларацията може да е съвсем кратка, свободен текст, в който е необходимо да има:

– три имена + ЕГН
– адрес в чужбина и адрес в България
– че при последните парламентарни избори са имали следните препятствия да гласуват: х км до най-близката секция и кратко описание каква загуба на време/път/нерви е, за да могат да гласуват. Евентуално и разходите за да стигнат до въпросната избирателна секция.
– че според Конституцията имат право за глас на парламентарни или президентски избори, а по този начин им се създават прекалено много препятствия, за да упражняват това право.
– Че настояват правителството и Народното събрание да им даде реална възможност да гласуват. Също така, че при наличие на възможност за дистанционно гласуване в други страни, смятат, че това трябва да се случва и в България.
– Информация за връзка – адрес, e-mail.

Вижте две реални декларации, които могат да ви помогнат за написване на вашия собствен текст: от Швейцария и от Канада.

Декларациите трябва да са нотариално заверени, а най-добре е да се свържете с инициаторите на делото по електронна поща – Патрик и Стефка Смитьойс, за да получите още информация какво и как точно да напишете и къде да го изпратите.

Успех!

Свиване

Black Sea 2 (2030-та)  

"В Черно море искам да виждам платноходки, яхти, туристи, мир и любов.”

 

Бойко Борисов, 16 юни 2017 г.

 

Свиване

За победата с цената на всичко и на всяка цена или за старите соцметоди и живота на едно българско момиче  

  Когато преди години имах достатъчно време да се интересувам от спорт (сега ми е свидно да си позволя такъв лукс - толкова много други, по-важни и интересни неща има, на които си струва човек да посвети своето все по-бързо отлитащо време), аз също съм преживявал и съм се радвал на успехите на българските спортисти.
  Но си признавам, когато тогава с гордост и национално надъхване ни обясняваха огромните усилия, адското претоварване, медицинските въздействия и колосалните изисквания от партийното и държавно ръководство за успехи с цената на всичко и на всяка цена, изпитвах много силни съмнения за смисъла! За смисъла на така завоюваните победи.

чети по-нататък

Свиване

Бедуинът на Бедуиния  

  Нека това се нарича популизъм или левичарство, но
  - като знам колко хора, вкл. български деца страдат от тежки болести, за които родителите им нямат нужните пари за лечение;
  - като знам колко хора с увреждания, вкл. деца бедстват, защото държавата няма пари, за да им окаже елементарна помощ;
  - като знам колко хора са легнали завинаги на социалното дъно и нямат шанс да се измъкнат от него, забравени от държавата, общините, обществото и Господ;
  - като знам какви нищожно малки, пренебрежимо малки средства се дават за умни ученици и прекрасни студенти от социално слаби семейства, за кадърни млади български научни работници и асистенти;

чети по-нататък

Свиване

Така и баба знае да управлява. Но почтената баба не го прави, защото не иска върши престъпления спрямо бъдещето на внуците си  

Така и баба знае да управлява. Но не го прави, защото не иска върши престъпления спрямо бъдещето на внуците си
  "Парламентът одобри изтеглянето на нов заем от 1,2 млрд. лева."
  
  Разбира се, че не смятам както някой беше написал днес във ФБ, че престрелката в Слънчев бряг е за отклоняване на вниманието. Това си е сражение, каквото България не познава, то можеше досега да се гледа само в руски филми за организираната престъпност от 90-те години на миналия век, по времето на Великата криминална революция - "Бригада", "Бандитский Петеребург", "Крот" и много други...

чети по-нататък

Свиване

Феноменът на злото  

  Първоначално прочетох няколко различни оценки за речта на президента Плевнелиев пред ЕП. Нещо ми направи впечатление и реших да прочета още оценки, навярно станаха поне 35-40.
  Има различни по аргументираност отзиви - на десни, центристки и леви политици, политолози, експерти, хора с мнение.
  Аз също се изказах на глас - тук и на своя сайт.
  А какво ми направи впечатление и след това се потвърди категорично?

чети по-нататък

Свиване

Речта на президента Плевнелиев пред Европейския парламент – да, но…  

  Присъединявам се към всички, които оценяват речта на президента Плевнелиев днес пред Европейския парламент като много силна.
  За съжаление, за петте години на първия мандат на президента Първанов (т.е. докато се махнах оттам) аз не можах да го убедя да прояви поне веднъж воля и визия, стратегическо мислене и надигане на пръсти - за да надзърне отвъд хоризонта на ежедневните боричкания на политиците за слава, пари, още мандати и начесване на егото.

чети по-нататък

Свиване

Мехурът на Очите - соншонжмон  

  Всички медии през 15 минути ни информират за нивото на урината в пикочния мехур на една мутра, наричана от властта „известен наркобос”, макар че при тази си известност той е на свобода. Засега това ниво е соншонжмон.
  А край мен навсякъде – толкова много разтревожени, умислени, притеснени, стресирани хора – загрижени за хляба си, за работата си, за здравето си, за имуществото си, за децата си, за страната си; те са жертва на административен фашизъм, на корупционен нацизъм, на властови фюреризъм, на управленски нарцизисъм, на медиен тоталитаризъм, на аморален без-ценности-зъм, на ченгесарски малтретизъм, на какви ли още не опростачващи, оглупяващи, оскотяващи, осакатяващи –изми.

чети по-нататък

Свиване

Е-услуги на НАП с персонален идентификационен код (ПИК)  

e-uslugi na nap

Аз съм зает човек – дните ми са запълнени с работа, грижи за семейството и редица други задачи. Но дори това да не беше така, нямам нито времето, нито желанието да се редя на опашки в държавната администрация, само защото трябва да направя справка или да подам някакъв документ. За щастие вече има много по-лесен […]
Свиване

Из подземията на „конституционна“ Турция 1)  

Костадин Петров от с. Бачево, Разложко, Пиринска Македония - "Из подземията на "конституционна" Турция", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. I, бр. 38, София, 18 декември 1909 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Драги бай Г.

С`настоящето си разтреперено писмо идем да те поздравим от страна на всичките българи, които се намираме в Ролоския затвор, и се молим на тебе, като на брат, да съобщиш, където трябва, защото се намираме в опасно положение. Турците искат да ни избият нас, българите, и на 18 ноемврий видяхме, че турците се приготвиха и захванаха да ни заобикалят. Турците и ний българите навлязохме в каушите си и натрупахме на вратите дрехи и сандъци, за да запушим вратите и извикахме всички с голям глас на гардиянето за да затворят вратите, нъ гарднянего се бояха от турците и не се приближаваха, а ний продължавахме да викаме; горки! от никъде нямахме помощ. Подир време пристигна мюдура, и тогава затвориха вратите. Ето вече 8 дена как сме затворени, ден и нощ. Ако по някакъв случай се отворят вратите, знайте, че ще бъдем избити до един.

Та затова, бай Г., се молим пак на тебе, като на брат, да явиш, дето треба, защото ний не знаем къде да явим и не можем да адресираме. Молим и молим на тебе, разпореди се и яви, защото погиваме - избавете ни душата. Ако не е възможно да се освободим, молим правителството да се разпореди барем да бъдем преместени от Родоския затвор (Да бъдем върнати в Македония или изпратени в друг затвор).

С`почитание от всички българи, които се намираме в Родоския затвор.

Бай Г., молим, щом получиш писмото ни, къде ще явиш и що ще ти се каже, молим, отговори ни.

С`почитание

Аз К. М. П. от с. Бачево (Разложко), затворник в о-в Родос (А. Турция).

О-в Родос, 26 ноемврий 1909 г.

Поздрави чича Б., Н., Я. и И. Поздрав на Я. Моля кажи им за положението ни, в което се намираме. Бог знае дали ще останем живи. Бог, да ни е на помощ! Сбогом!

Бай Г., с големи мъки найдохме сгода да ви го нзпроводим писмото.

Ето имената ни на всичките българи.

1. Костадин Петров от с. Бачево (Разложко). 2. Божин Георгиев от с. Горна Сангартия (Неврокопско). 3. Спас Ангелов ог с. Старчища (Неврокопско). 4. Петър Анастасов от с. Сърбиново (Горно-Джумайско). 5. Калин п. Атанасов от с. Пожарско (Воденско). 6. Тома Андонов от с. Моровинци (Дойранско). 7. Мицо Ристов от с. Ватоша (Тиквешко). 8. Лазо Ванов от с. Чемсрско (Тиквешко). 9. Мито Петков от с. Драчевица (Тиквешко). 10. Колю Петров отъ с. Мирево (Кукушко). 11. Божин Гонов от с. Тушилово (Енидже-Вардарско). 12. Мито Станков от с. Рибница (Петричко). 13. Тодор Николов от гр. Серес и 14. Глигор Иваноъ огь гр. Прилеп.

1) Даваме място във вестника си на горното писмо в подлистник, без да го изменяме в стила, за да видят читателите мъките на българина в "конституционна" Турция. Това е един документ, който хвърля достатъчно светлина върху положението изобщо в Турция. Но е изпратено до едно частно лице, познат на автора му. Б. Р.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Роденият в град Велес Йордан Хаджиконстантинов (1818 – 1882) е прочут български възрожденски просветен деец и книжовник. Дълги години работи като учител в българските училища в Скопие, Тетово, Прилеп и Велес. В български и сръбски списания обявява различни материали за българската средновековна история и литература. Сътрудничи на в-к "Цариградски вестник" с множество статии и дописки.

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.