април 23, 2018

Свиване

Ариана Радлер 0.0% за историите без угризения  

Новини

Българският бирен бранд „Ариана” посреща пролетта, пускайки в продажба своя безалкохолен „Радлер” с по-малко калории и захари. Ариана Радлер 0.0% се предлага на пазара в опаковки от 0.330 л в кен, а сега вече и в стъклена бутилка.

Напитката е освежаваща комбинация от висококачествена безалкохолна бира и плодов сок - малина или лимон. Почитателите на Радлер вече имат повече поводи да се наслаждават на любимата си напитка - в работно време, с обяда, преди или след спорт, преди шофиране или по време на разходка в парка. Натуралните съставки създават приятни и наситени вкусове, и превръщат Ариана Радлер 0.0% в добра алтернатива и за идващите летни дни и вечери.
Освежаващият вкус, удобната и атрактивна опаковка са предпоставка Ариана Радлер 0.0% лесно да се превърне в неизменна част от стила на живот на динамичните хора, които търсят комфорт при консумация в забързаното си ежедневие.

Венцислава Пашева-Минкова, старши бранд мениджър „Ариана”: „Нарастващият стремеж към здравословен и балансиран начин на живот са основният ни мотив да предложим на консуматорите една рецепта с натурални съставки, по-малко захари и калории.

Ариана Радлер 0.0%, свеж и с 0% алкохол – за вашите летни истории без угризения, които да споделите на https://www.facebook.com/www.ariana.bg!
Свиване

Обнародвани са съществени изменения в Закона за авторското право и сродните му права  

На 29 март 2018 г. в извънреден брой на Държавен вестник са обнародвани изменения в Закона за авторското право и сродните права. Приетите изменения отразяват разпоредбите на Директива 2014/26 /ЕС, която трябваше да бъде приета в българското законодателство до април 2016 г. През януари 2018 г. Европейската комисия отнесе въпроса до Съда на ЕС и поиска България да бъде глобена с по около 19 000 евро на ден за неспазване на законодателството на ЕС.

Директивата има за цел да предвиди координирането на националните правила относно достъпа до дейността по управление на авторското право и сродните му права от организации за колективно управление на авторски права, особеностите на тяхното управление и надзорната рамка (съобр.8), да определи изискванията, приложими за организациите за колективно управление на авторски права, за да се гарантира висок стандарт на управление, финансово управление, прозрачност и отчетност (съобр.9), а също да да се осигури необходимото минимално качество на трансграничните услуги, предоставяни от организации за колективно управление на авторски права, особено по отношение на прозрачността на представяния репертоар и точността на финансовите потоци, свързани с използването на правата, и да се улесни предоставяне на многотериториална многорепертоарна услуга (съобр.40).

Измененията са съществени и пространни, вероятно скоро ще има подробни анализи.

И нещо от ПЗР на ЗИД:
§ 27. В 6-месечен срок от влизането в сила на този закон министърът на културата представя на Европейската комисия доклад за състоянието и развитието на многотериториалното отстъпване на права в интернет на територията на Република България. Докладът съдържа информация за наличието на многотериториални разрешения, за спазването на глава единадесета „и“ от организациите за колективно управление на права, както и оценка на развитието на многотериториалното разрешаване на използването в интернет на музикални произведения от ползватели, носители на права и от други заинтересовани лица.
§ 28. Министърът на културата предоставя на Европейската комисия списък на регистрираните организации за колективно управление на права и я уведомява за промените в него в тримесечен срок от настъпването им.
§ 29. В Закона за електронните съобщения се правят следните допълнения:
1. В чл. 73, ал. 3 се създава т. 15:
„15. задължения за предоставяне на вярна и точна информация за броя на потребителите и абонатите на предприятията, предоставящи електронни съобщителни мрежи и/или услуги.“
2. В чл. 231, ал. 2 накрая се добавя „договорите с доставчиците на съдържание, както и актуална база данни за абонатите, при спазване на изискванията за защита на личните данни“.
§ 30. В Закона за закрила и развитие накултурата в чл. 31, ал. 1, т. 1 след думите „ал. 2“ се добавя „и чл. 98в1, ал. 6“.
§ 31. Законът влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“, с изключение на § 18 и 30, които влизат в сила 9 месеца след обнародването му.”

Свиване

Промяна в Правилника на НС относно изготвянето на програмата по въпросите на ЕС  

В Държавен вестник от 20 април 2018 г. е обнародвано решение за изменение на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ДВ, бр. 35 от 2017 г.):
Народното събрание на основание чл. 86, ал. 1 от Конституцията на Република България и § 1, ал. 1 от допълнителните разпоредби на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание
РЕШИ:
Параграф единствен. Параграф 10 от заключителните разпоредби се изменя така:
„§ 10. (1) Член 118 не се прилага от 1 юли 2017 г. до 31 декември 2018 г.*
(2) Постоянните комисии, с изключение на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, изработват по компетентност своите предложения за Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г., като вземат предвид публикуваната Работна програма на Европейската комисия за 2018 г.
Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, като взема предвид и предложенията на другите постоянни комисии, изработва проект на Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г.
Годишната работна програма съдържа списък на проектите на актове на институциите на Европейския съюз, по които Народното събрание осъществява наблюдение и контрол.
Проектът на Годишната работна програма се обсъжда и приема от Народното събрание. Председателят на Народното събрание изпраща на Министерския съвет приетата Годишна работна програма.
При нововъзникнали обстоятелства Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да предлага по своя инициатива или по предложение на други постоянни комисии допълнения в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г., които се приемат по реда на изречения второ, трето и четвърто. Членове 119, 120 и 121 се прилагат съответно.
(3) Министерският съвет внася в Народното събрание за сведение и други документи, свързани с провеждането на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г.“
*
Чл.118 от ПОДНС гласи:
Чл. 118. (1) Министерският съвет внася в Народното събрание приетата от него Годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на Европейския съюз в 7-дневен срок от приемането и.
(2) Председателят на Народното събрание разпределя годишната програма по ал. 1 на постоянните комисии. В триседмичен срок от получаването и постоянните комисии, с изключение на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, изработват своите предложения за Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз, като вземат предвид и Работната програма на Европейската комисия за съответната година.
(3) В 14-дневен срок от изтичането на срока по ал. 2 Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, като взема предвид и предложенията на другите постоянни комисии, изработва проект на Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз. Годишната работна програма съдържа списък на проектите на актове на институциите на Европейския съюз, по които Народното събрание осъществява наблюдение и контрол. Проектът на годишната работна програма се обсъжда и приема от Народното събрание.
(4) Председателят на Народното събрание изпраща на Министерския съвет приетата годишна работна програма по ал. 3.
(5) При нововъзникнали обстоятелства Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да предлага по своя инициатива или по предложение на други постоянни комисии допълнения в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз, които се приемат по реда на ал. 3.
Свиване

Кога и как мога да извършвам дистрибуция на лекарствени продукти?  

кога и как мога да извършвам дистрибуция на лекарствени продукти

Имам намерение да се занимавам с дистрибуция на лекарствени продукти. Разбира се, това вероятно изисква да бъдат наложени по-специални правила, така че от мен до потребителите да стигат ефикасни и безопасни лекарствени продукти. Трябва ли ми разрешително? Имам ли някакви задължения в процеса на работа? Ето на какво се спря вниманието ми. Какво е дистрибуция […]

The post Кога и как мога да извършвам дистрибуция на лекарствени продукти? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Владимир Береану, „За кого звъни телефонът“  

  Като ученик в Националната математическа гимназия, бях свикнал с простичкия факт, че в нея учат представители на какви ли не етноси и религии. Имаше арменци, турци, евреи и т.н., единственото по-различно нещо, което можеше да ти направи някакво впечатление, бяха имената им. И нищо друго. Три години в една и съща стая, легло до легло бяхме с Мориц, ходил съм му на гости, бяхме като братя, но едва като студент в Съветския съюз разбрах, че съществува такова странно нещо, наречено "еврейски въпрос"...

чети по-нататък

Свиване

Торинският еротичен папирус  

Наричат го още египетската „Камасутра“, което веднага трябва да подръпне струните на любопитството ни, защото името на староиндийския трактат за любовното изкуство е познато на всички, макар да са чели книжката малцина, и по-добре, тъй като това е едно изключително скучно четиво.

Папирусът се нарича торински, защото се намира в Египетския музей в град Торино и сега може да бъде видян там.

Сега може да бъде видян, но дълго време (открит е през 1820 година!) го държали на скришно място в музея, далече от погледите на хората, за да не събужда у тях греховни чувства.

Даже знаменитият Жан-Франсоа Шамполион, но когото дължим днес възможността да четем египетската писменост, се изказал крайно отрицателно за него.

Папирусът е изготвен през времето на така нареченото Ново царство (1580-1070 пр.н.е) при управлението на фараон Рамзес III и на сина му Рамзес IV, дълъг е над два метра и половина, широк е около двадесет сантиметра и съдържа двадесет и седем сцени, от които дванадесет са с подчертано еротично съдържание.

Останалите нееротични сцени изобразяват животни, които изпълняват определени човешки роли: мишки щурмуват крепост на котка, магаре произнася присъда, хипопотам бере плодове…

Мненията на специалистите са най-различни: едни казват, че папирусът не е еротичен, а сатиричен, други разправят, че изобразените хора са от благороден произход, но трети им възразяват, че – напротив – това са представители на простолюдието…

Историците са всеизвестни съчинители на приказки, така че какво ще приемем за вярно, е лично наша работа, може да не приемем нищо даже, а да си изградим собствена интерпретация, но това е без всякакво значение, защото в случая е важен артефактът, а казаното за него е между другото.

Папирусът, разръфан от времето, е достигнал до наши дни в окаяно състояние.


Но, слава богу, съвременните технологии са позволили той да бъде възстановен във вида, в който го е гледал някога самият Рамзес IV.

Ето някои от възстановените фрагменти:

април 22, 2018

Свиване

Доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека 2017  

Публикуван е поредният доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека през 2017 г.

Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.

Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.

Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите   за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.

Индексът за устойчивост на медиите в Международния институт за изследвания и обмен (IREX) от 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.

  • Свобода на изразяване:

Критика на  правителството  обичайно не води до репресии,  но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).

Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – вкл. връзката му с  фигура от организираната престъпност.

По отношение на речта на омразата  се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството  оправомощава  някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.

  • Преса и медийна свобода:

Според “Репортери без граници” от 2017 г.  пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството  – което води до ефект на подкупване:  да са снизходителни в отразяването на политиците  или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.

Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на  икономическо и политическо влияние.

На 21 март издателите на  Прас Прес  подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявяват, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.

  • Насилие и тормоз:

Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.

Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение  медиите, които интерпретират думите му като заплашване.

  •  Цензуриране или ограничения на съдържанието:

Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и  предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор  излага  друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.

Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).

 

Свиване

Първата демокрация умря  

  1.
  И аз вече не знам какво да кажа, когато студент пита защо съответните органи у нас все още се наричат правораздавателни, когато те са все повече правоотнемателни...
  16.04.2018 г.
  
  
  2.
  Признавам си, че го цитирам заради числата, но ми хареса.
  Вървим от метрото с един съсед, живее някъде наблизо и е бил в УБО някога редови служител. Но има наблюдения върху процесите и често ми споделя разни информации "на ухо". Обикновено ме окуражава:

чети по-нататък

Свиване

Нобелови лауреати – 1950 година  

Ралф Бънч (Ralph Bunche)

7 август 1904 г. – 9 декември 1971 г.

Нобелова награда за мир

(За мирното посредничество в Палестина - 1948 година.)

Ралф Джонсън Бънч, държавен деец на САЩ и деец на международни организации, е роден в Детройт (щат Мичиган). Внук на роб, той е най-голямото дете в семейството и единствен син на бръснаря Фред Бънч и Оливия Агнес Джонсън; детството му преминава в бедност. Като загубва родителите си на 12 години, заедно със сестра си Грейтс отива да живее при баба си Нана Джонсън в Лос Анджелис.

Стремежът към знания кара Ралф да напусне гетото. В училището „Джеферсън“ се смята за най-добрия ученик в класа, учителят му се изказва за него като за „непринудено, но почтително момче“. Учейки и работейки като портиер, Бънч успява да постъпи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, който завършва през 1927 г. със степента бакалавър по международни отношения. Степента магистър получава след една година в Харвардския университет, където продължава заниманията си по политология. През 1932-1933 г. Бънч пътува до Африка, за да завърши работата си над своята докторска дисертация за френското колониално управление в Тоголанд (днес Того и Гана) и в Дахомей (днес Бенин). Когато Харвардският университет му присвоява степента доктор по философия, Бънч става първият тъмнокож американец, постигнал такива успехи в политологията.

Като приключва с формалностите, Бънч се заема с преподавателска дейност. През 1928 г. става преподавател по политология в Хауърдския университет, а след година – декан на факултета. През юни 1930 г. се жени за Рут Етел Харис, начална учителка, семейството има три деца.

През 1936 г. Бънч става съдиректор на Института за расови отношение към Суортмор колидж и публикува „Световен преглед на расите“ („A World View of Race“). Продължавайки да разработва темата за колониалната политика и расовите отношения, той прави проучвания в Североизточния университет, в Лондонското икономическо училище и в Кейптаунския университет в Южна Африка. От 1938 до 1940 г. си сътрудничи с шведския социолог Гунар Мюрдал, резултатите от съвместните им изследвания са публикувани в „Американска дилема“ („An American Dilemma“, 1944 г.).

През 1941 г. Бънч започва работа в Управлението за координиране на информацията към Националната програма за отбрана. Като аналитик по въпросите, засягащи Африка и Далечния Изток, той съставя разузнавателни отчети за колониалните райони, които имат стратегическо значение за САЩ. Бънч остава в учреждението, когато след една година то е преобразувано в Управление на стратегическите служби (УСС). Един от ръководителите на УСС се изказва за него като „ходещ колониален институт“. С подобна препоръка Бънч преминава на работа в държавния департамент, където започва да се специализира по въпросите на Африка в отдела за териториални изследвания. Своите обширни знания за „третия свят“ Бънч използва, за да изкорени заблужденията за народите на Африка, Близкия Изток и Азия.

Като член на делегацията на САЩ по време на конференцията в Дъмбъртън оукс през 1944 г., Бънч допринася за оформянето на раздела за подопечните територии в Хартата на Обединените нации. В този раздел се съдържат принципите за управление на предишните колонии от страните, претърпели поражение през Втората световна война, и се разглеждат въпросите на здравеопазването, социалното осигуряване, образованието, икономиката и правата на човека. Бънч съчетава толкова изкусно интересите на западните държави и на колониалните народи, че делегатите на конференцията през 1945 г. в Сан Франциско приемат членовете за подопечните територии практически без промени. На тази конференция Бънч присъства като съветник на американската делегация.

Оттогава Бънч става, според собствените му думи, „международен служител“. През януари 1946 г. той е в състава на делегацията на САЩ за Първата сесия на Генералната асамблея на ООН. Генералният секретар на ООН Трюгве Ли го привлича за сътрудник и през 1947 г. Бънч заема поста директор на департамента на ООН за опека и информация относно несамоуправляващите се територии, на който пост по-късно придобива репутацията на твърд привърженик на деколонизацията.

По време на арабско-израелската война през 1948 г. посредническите способности на Бънч се оказали полезни. Както е известно, арабските държави възразяват категорично срещу провъзгласяването на държавата Израел. Като специален представител на Генералния секретар на ООН Бънч е прикрепен към посредника на ООН в Близкия Изток граф Бернадот. След като Бернадот е убит от израелски терористи през септември 1948 г., Съвета за сигурност на ООН възлага преговорите на Бънч.

Дипломатическият талант на Бънч му помага да постигне прекратяване на огъня, макар че положението изглежда за мнозина безнадеждно. Тъй като арабските представители отказват да седнат на масата за преговори с израелците, Бънч настанява комитетите в различни помещения и всеки се занимава само с един въпрос. Точка след точка, ден след ден Бънч се доближава неотклонно до успеха; неговата енергия, честност и търпение помагат да се създаде атмосфера на доверие и компромис. Той ласкае, шегува се, проявява твърдост. През 1949 г. неговият „непобедим оптимизъм“ довежда до подписването на четири съглашения за примирие между Египет, Йордания, Ливан и Сирия, от една страна, и Израел – от друга.

След получаването на Нобеловата награда през 1950 г. Бънч посвещава остатъка от кариерата си на превръщането на ООН в ефективна миротворческа организация. През 1955 г. той става заместник-секретар по специалните политически поръчения, а от 1967 г. до своята оставка през 1971 г. е заместник на Генералния секретар. По време на Суецката криза през 1956 г. Бънч оглавява силите на ООН в Египет. През 1960 г. Генералният секретар на ООН Даг Хамаршелд, който сменя на този пост Трюгве Ли, изпраща Бънч в Конго (днес Заир), което малко преди това се освобождава от белгийската администрация. Когато политическите условия там се влошават, Бънч застава начело на военното и гражданското управление на ООН, което ръководи страната. Той участва във формирането на силите на ООН за поддържане на мира в Кипър през 1964 г., а на следващата година съдейства за прекратяването на огъня между Индия и Пакистан.

Без да се занимава специално с гражданските права, Бънч прави не малко за правата на тъмнокожото население в Америка. Философията на расовите отношения се формира у него под влияние на баба му – „да отстояваш правата си, да не търпиш пренебрежението, но да не изпитваш злоба“. Ръководейки се от тези принципи, той отклонява предложената му от Хари Труман длъжност помощник на държавния секретар заради това, че във федералната столица все още е запазена сегрегацията, свързана с жилищата. През 1965 г. Бънч е един от тези, които оглавяват марша за граждански парва, организиран от Мартин Лутър Кинг в Монтгомъри (щат Алабама). Подобно на Кинг, Бънч твърди, че парите, похарчени за виетнамската война, би трябвало да се използват за изкореняване на расизма чрез ликвидиране на градските гета.

До оставката си през 1971 г. Бънч е съветник на Генералния секретар на ООН У Тан. Умира в Ню Йорк.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/bunche.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

април 21, 2018

Свиване

Пролет е, време за хубави мисли и време за почистване  

Моля тези от вас, които са хомофоби, да не четат моя блог, а ако се “познаваме” във Фейсбук, да ме махнат от списъка с приятелите си. Същата молба се отнася и за онези, които са антисемити, за мразещите циганите, обвиняващите чужденците за неволите на народа и др.п.
Иначе казано:

ако мразите някого, не сте добре дошли

в блога или на Фейсбук-стената ми, а най-вероятно и аз не съм добре дошъл на вашата.

Пролет

Обратното – ако обичате ближния, ако се радвате на чуждото щастие и особено ако не се надсмивате над чуждото нещастие, тогава останете в блога и на стената ми, а защо не и да ги препоръчате на вашите приятели;-)

Нека си обменяме мисли с хора, които са позитивно настроени!

Да си говорим с онези, които предпочитат да творят, изграждат, измислят, а не с онези, които рушат.
Да четем смислени и позитивни текстове, а не сензации или пък – още по-лошо – “разследваща” “журналистика”, дело на “независими” автори (кавичките са нарочно сложени).
Да си помагаме взаимно в стремежа да сме по-добри, защото за да сме по-зли нямаме нужда от никаква помощ: то си е вградено в поговорката “Не искам на мен да ми е добре, а на Вуте – зле!”
Да споделяме хубавото си настроение, което никога да не е мрачно.
Да се усмихваме повече; ето – аз давам пример, защото се смея искрено, честно и открито, а не под сурдинка и със съмнение, че се случва нещо нередно.

Поради тези, а и още 118 причини, ви призовавам: не се ядосвайте с непознати или малко познати хора, а с приятелите си изобщо не го правете!
Полагайте повече усилия, защото доброто настроение и смехът не са заразни, заразни са злобата и завистта.
Доброто настроение трябва да се пребори с мрака, с облачното време, дъждовете и бурите, за да стигне до хората и да ги насърчи да се усмихнат. Доброто настроение е пролетното време.

Моля ви, бъдете щедри в добрината си и не се изкушавайте от лекотата на завистта и злобата. Винаги е по-лесно да се обвини някой друг за твоето собствено дередже, но успокоението от приемането на подобно обяснение е краткосрочно, а разочарованието, което неминуемо ще последва, ще ви тревожи и гони още много, много време.

Ако този текст ви е харесал, споделете го. Или поне помислете върху него. Животът не е тежък – ние го затрупваме с дертове и грижи, които го правят такъв.

От нас зависи дали ще му се радваме или ще се предадем!

Бягащо усмихнато дете в Тайланд

Искрено вярвам, че всеки от вас е изключителен човек.
Може някои да не го осъзнавате.
Може други да се съмнявате.
Трети сигурно ми се чудите на акъла. Но, ако се съмнявате, попитайте майка си дали не мисли, че сте изключителен човек. Или пък, ако това не е възможно, погледнете в очите на детето си.

В краен случай, да си сложим ръка на сърцето и си дадем сметка, че

само от нас зависи дали ще се отдадем на бесовете или ще се преборим с тях.

Ако и това не ви стига, намерете някоя хубава песен, която да накара сърцето ви да трепне.

Животът е прекрасен! Пролет е! Нека винаги е пролет в душите ни!

Свиване

През крив Макрон  

В началото на седмицата френският президент произнесе 20-минутна прочувствена реч пред Европейския парламент. В нея обаче не засегна ракетните удари в Сирия и с право – такива режисирани, чиновнически акции не съдържат никакъв драматизъм и слабо интересуват жадното за сензации обществено мнение. Вместо за Близкия изток, Макрон предпочете да говори за бъдещето на Европа и за евроизборите през 2019, на които се очаква той да вкара доста депутати от новата си партия.

Миналата седмица по повод изборите в Унгария казах, че Орбан е много по интересен за медиите от Макрон, защото олицетворява нещо ново, а не се опитва да реанимира поизхабени  доктрини. И ето, сякаш в опит да ме опровергае, само няколко дни по-късно французинът нахлу в новините. Нахлу, за да каже, че „гражданите искат нов европейски проект“ и че „Европа трябва да защити своя модел на либерална демокрация пред авторитарните режими по света и пред „нелибералните демокрации“ в Европейския съюз“.

За всичко е прав. Гражданите наистина искат нов европейски проект и очевидно вече са запретнали ръкави да го изпълняват – това сочат резултатите от всички избори през последните години, включително и онези, които леко на майтап спечели Макрон.

Прав е също, че Европа наистина трябва да защити своя модел на либерална демокрация. Тя наистина трябва да бъде свят на законността, на върховенството на правото, на честните и свободни търговски отношения, на почтената конкуренция между интелигентни, предприемчиви и морални индивиди, на гарантираните неотменими човешки права и на свободата, най-вече на свободата на мисълта и словото. Всичко това е извън всякакво съмнение. Но както и друг път сме си говорили, проблемът на либералната демокрация е, че тя се е превърнала в нещо съвсем различно, което вече няма почни нищо общо с името, което носи.

За да подсили ефекта на думите си, Макрон заговори за „гражданска война в Европа“, война, в която расте подкрепата за „нелибералните демокрации“, „авторитарните демокрации“ (разбирай Полша и Унгария). Започна да призовава за завръщане към корените на демокрацията, към „преоткриване на демокрацията“ – толкова е революционен и иновативен пред европейските депутати! А всъщност демокрацията си е там и никъде не е ходила. Показват го резултатите от всички избори в европейските държави. Това че по някои въпроси мнението на демоса се е променило, не означава, че демокрацията си е отишла. Който твърди това, значи признава, че е демократ, само докато на него му отърва, народът е суверен, само докато гласува за него, но ако гласува за другиго, то демокрацията си е отишла и е дошъл авторитаризмът.

Как вижда Макрон спасяването на либерализма и светлото бъдеще на Европа?

Иска бързо завършване на банковия съюз. Това е система за банков надзор, която работи на базата на действащи в целия ЕС правила. Целта ѝ е да гарантира стабилността на банките и способността им да устояват на евентуални бъдещи финансови кризи. Ще ми се да напомня, че в Съединените щати именно Фани Мей и Фреди Мак с желанието си да гарантират сигурността на частните банки докараха ипотечния балон и последвалата го световна финансова и икономическа криза. В Европа може и да не стигнем чак до такива извращения, но самата мисъл за централизация и административна регулация е всичко друго, но не и либерална. N’est-ce pas, monsieur Macron?

Франция била готова да увеличи вноската си в бюджета на Европейския съюз, за да се омекотят сътресенията от Brexit. Наистина благородно. Но който дава, също така и иска нещо. Да видим:

Цифровата икономика и общата отбрана да станат приоритет за сметка на кохезията и селското стопанство. Тоест, парите да се връщат у тези, които ги дават и да не остават у онези, бедните. В подкрепа именно на тази своя политика Макрон се обяви остро и против присъединяването на страни от Западните Балкани – не че не ги искаме, не! Напротив, много даже ги искаме, ама някой друг път… Хем либерално, хем демократично!

Да се въведе нов общоевропейски въглероден данък. На пръв поглед всяка грижа за Майката Природа е умиляваща и на крилете на това умиление тарикатите направиха много пари. Ама наистина много. Но пък дали Макрон не е тъй загрижен за въглеродните емисии, просто защото политиката на Франция е да развива ядрена енергетика (забележете: ядрена, а не перки и фотоволтаици) и защото там е приет закон, според който до 5 години ще бъдат закрити всички ТЕЦ-ове на въглища? Ех, че хубаво ще бъде, когато Франция вече няма да има ТЕЦ-ове на въглища, всички останали да плащат „общоевропейски въглероден данък“!

Да се въведе данък върху приходите на цифровите компании. Това по принцип е съвсем справедливо, особено когато става дума за Гугъл и Фейсбук, но знаем ли още колко, какви и кои фирми попадат в определението „цифрови компании“? Пък и ако ресурсите и персоналът на тези компании са базирани в други държави, то дължат ли някому данък, само защото гражданин на съответната територия се е възползвал от услугите им? Ако си внеса „Мерцедес“ от Германия, то „Мерцедес“ дължи ли данък печалба на България за тая работа? Но както и да е! В момента не си говорим нито за финанси, нито за справедливост. Говорим си за „защита на либералната демокрация“. А дори и най-либерално настроеният либерал ще ви каже, че прекомерното облагане с данъци не е съвсем либерална работа. Особено когато новите данъци се налагат, за да бъдат използвани като инструмент в иначе гордата и свободна пазарна конкуренция. N’est-ce pas, monsieur Macron?

Очевидно речта на френския президент не беше за спасяване на либералната демокрация, а на нещо друго, което настоява да го познаваме под нейното име. Не беше толкова и за бъдещето на Европа, а по-специално за бъдещето на Макрон в нея, особено след изборите догодина. Знаем, че той се надява на силно влияние в Европарламента, особено след отпадането на британските лейбъристи и невижданото отстъпление на европейските социалисти.

От една страна Макрон вижда, че Европа се задъхва. Вижда, че след години натрупване на деформации, мигрантската криза отприщи процеси на нормализация, които всички òправни политици се опитват да оглавят. Вижда, че популярност днес може да се печели само с увлекателен разказ за ново европейско бъдеще.

Но вижда също така, че политик като него, тъкмо овладял системата, тъкмо успял да се впише в сложната бюрократична властова йерархия, на прага на своя европейски триумф, не е редно, не е логично да се опълчва срещу системата, която е овладял.

Затова трябва да издигне плашило и плашилото е „национализмът“. Всъщност дори и много по-непроницателен от Макрон човек, ако се вгледа в случващото се, ще види, че наистина има подем на национализма, но това не е национализмът от началото на ХХ век, довел до световните войни. Това е един друг национализъм, европейски по същността си. Може би дори ще е по-правилно да го наречем „европейски патриотизъм“. В този национализъм, който така плаши Макрон и подобните нему, няма омраза към други европейски нации. Няма омраза към никого. Няма даже подозрителност. Новият европейски патриотизъм не иска нищо чуждо. Иска само възвръщане на изгубеното достойнство. Новият европейски патриот е горд, че е гражданин на Европа и не казва „аз съм нещо повече от теб, защото ти си белгиец, а пък аз съм унгарец, и ни най-малко не ме дразниш, понеже си румънец, а пък аз съм испанец“. Да – ще каже Макрон, – обаче новият европейски националист мрази мигрантите, мрази преселниците от Африка и Близкия изток. Нищо подобно. Никой никого не мрази. Да не желаеш някой да присъства в дома ти, да налага в него обичаите си, да ти рови нощем в хладилника и да намига на дъщеря ти – това все още не означава, че го мразиш. Европейските патриоти (гледам да не казвам националисти, защото „нация“ е друго, а пък Европа е родина на всички ни) просто искат да се спазват някакви правила и закони и всеки да ползва това, на което има право. И искат да бъдат уважавани, а не да се гледа на тях като на измет, която е готова да слугува на всеки, който ѝ дойде на прага.

Това, което европейските патриоти искат най-силно, е да се осмисли и ако трябва да се преосмисли системата на тези пусти „европейски ценности“, за да знаем кои сме, откъде идваме, какво сме постигнали, къде отиваме и какво ни предстои да постигаме. Никаква „гражданска война“ не е това, г-н Макрон. Просто като видим, че един майстор не може да ни оправи водопровода, махаме го и викаме друг. Нали вие, политиците сте това – служители на суверена, слуги на народа, избраници на гражданите? Никаква „гражданска война“ няма, защото никой не се е обявил против свободата и демокрацията – базисните „ценности“ на либерализма. Но мнозина не желаят свободата на словото да бъде заменена с нова цензура, мазно наречена „политкоректност“, а културната идентичност да бъде принесена в жертва на безформено чудовище, наречено „мултикуртурализъм“.

Говоренето за нов европейски проект, г-н Макрон, безспорно би било полезно за политическата ви популярност, но само ако някой му повярва. А да се повярва на „ново европейско бъдеще“ през реанимирането на доста компрометираната т.нар. „либерална демокрация“ става все по-трудно. Защото тя нито е либерална, нито е демокрация. Здравият разум не е против либерализма и демокрацията, а против онова, което се преструва на тях, за да мърка доволно в бюрократичното си благополучие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Чак пушек се вдига!  

Ако не ме мързеше, щях да се върна назад и да изчисля монотонната функция на спиралата, по която периодично се появява в публичното пространство темата за пушенето в заведенията. Сигурен съм, че има такава спирала! Освен това, ако не ме мързеше, щях да си припомня и какво съм писал самият аз по темата, за да не се повтарям. Но тъй като ме мързи, сигурно ще се повторя. Пък и да не се повторя, БГ-мамите ще ме ругаят по абсолютно същия начин, тъй че не си струва усилието.

И така, по инициатива на Валери Симеонов темата за пушенето отново е на дневен ред. Преди да споделя за пореден път мнението си, искам да помоля всички непушачи, всички активисти, надничащи и докладващи на контролиращите органи, всички заети в антидимни неправителствени организации, всички млади майки, които воюват за правото да ходят с количките и да кърмят по шкембеджийници, бирарии, кръчми и ресторанти, искам да помоля всички тях да поемат дъх, да го задържат и внимателно да чуят следното мое изявление:

Аз не пуша!

Следователно не бързайте да ме обвинявате, че тровя или усмърдявам някого. Но както не пуша, така и не искам моите приятели, с които съм седнал на маса, да излизат да сецат по тротоарите и да пристъпят от крак на крак под укорителните и донейде озадачени погледи на минувачите. Макар и пушачи, моите приятели са достойни хора и не заслужават животът им да се вгорчава от необолшевишки екстремизъм.

Според мен решаването на въпроса с пушенето трябва да почива на няколко принципни положения:

В кръчмите пушенето може да е забранено,
единствено ако ходенето на кръчма е задължително

Например аз, като нечленоразделен троглодит, намирам балета за ужасяващо зрелище и по тази причина не ходя на балет, но не искам да го забраняват. Много ми помага обстоятелството, че ходенето на балет не е задължително. Ако смятах, че ще умра, когато някой пуши в заведението, нямаше да ходя и в него, толкова е просто. И тук, както и при балета, ме прави силен фактът, че не съм длъжен да го правя. Ако смятате, че е вредно и неприятно да бъдете някъде, не бъдете. Ако в морето има медузи, просто не влизайте да се къпете и толкоз. А не правете фондации за изгребване на медузите и не прокарвайте законодателство против тях.

Либерализъм и свободен пазар

Свободният пазар, тази свещена крава на либералната демокрация! На свободния пазар индивидите се конкурират по талант, предприемчивост и трудолюбие. На свободния пазар се ражда разнообразието от стоки и услуги с високо качество и ниски цени. Свободният пазар е кърмилницата на потребителите. Оставете кръчмарите сами да преценят кое е добро за техния бизнес, оставете ги сами да определят правилата в неприкосновената си частна собственост. Ако тези правила не ви харесват, накажете кръчмарите с отсъствието си, пък нека фалират! Като видят, че заведенията им не вървят, защото в тях се пуши, сами ще забранят пушенето.

Демокрация и воля на мнозинството

Най-демократично е да има два вида заведения – такива, в които се пуши, и такива, в които не се пуши. Собствениците решават от кой вид да бъде тяхното заведение, а пък взискателните потребители избират къде да идат да потребяват. Кеф ти да разкъсваш пържола в задимен пъб, кеф ти да кълвеш киноа в озонирана атмосфера.

Спомням си, че в махалата, някъде в уличките около „Солунска“ и „Витошка“, преди години имаше префърцунено заведение, в което не се пушеше. Фалира бързо. Сега от другата страна на „Витошка“ има прочуто веганско капище, в което може би не се пуши – не знам, не познавам човек да е влизал и да се е върнал да разкаже. Ето. Ако си решил да се тъпчеш и наливаш в кръчма, но не и да пушиш, намираш си подобно място и ходиш там. Фактът обаче, че повечето заведения предпочитат гостите им да пушат, говори за ясно изразено на демократичен принцип мнение на обществото. Сметнете съотношението между заведенията, чиито собственици искат в тях да се пуши, и заведенията, чиито собственици не искат, и ще получите правдива картина на народната воля.

Какво? Ще налагаме диктат на малцинството над волята на мнозинството? Егати демокрацията, егати либерализЪма! Впрочем, защо не се стегне някой да направи референдум по въпроса, пък да видим какво ще излезе. Референдуми трябва да се правят точно по такива въпроси, а не по теми, от които запитаните не разбират нищо (напр. АЕЦ „Белене“ или мажоритарна къмто пропорционална избирателна система).

И накрая:

Ако държавата я е грижа за вредата от тютюна, не забранява пушенето в кръчмите,
а забранява производството и продажбата на цигари

Иначе е леко лицемерно. С крокодилски сълзи в очите, загрижен децата ти да не останат преждевременно без баща, аз ти вдигам акциза на цигарите. Тоест, казвам ти: ти си пуши, но дай преди да умреш да смъкна от теб още някой лев, да скърпя бюджета, да направя някой километър магистрала, да дам целева премия на чиновник, да отворя обществена поръчка за моя фирма… Това не е грижа за здравето. Докато е така, нека държавата, ако обича, да не се прави на загрижена, защото всички знаем в каква посока е нейната грижа.

Ако ще сте либерали, оставете пазара да се регулира сам. Ако ще сте демократи, оставете мнозинството да диктува. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Човек с увреждания да не си в Отечеството ни любезно!  

  Неотдавна написах този текст на моя сайт -   http://nslatinski.org/?q=bg/node/1394.
  От самото начало на първия му мандат (през който бях негов секретар по националната сигурност), аз се опитвах - сравнително неуспешно и относително безполезно - да обърна с лице президента Първанов към хората с увреждания. Бях воден от мисълта, че отношението към тези хора е един от най-точните измерители дали и доколко нашето общество се е европеизирало; дали и доколко то съзнава, че това са огромен брой хора, чиито знания, енергия, характер и амбиции не се използват ефективно и пълноценно от него; дали и доколко тези хора заслужават нашето уважително и подкрепящо ги внимание... или те за нас са досадна и затормозяваща съзнанието ни общност от инвалиди, сиреч някакви си невалидни и изискващи само обременителни разходи същества.

чети по-нататък

Свиване

Как да променя ЕГН-то си?  

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Диляна Георгиева, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”

Знам, че ЕГН-то ми съдържа десетина цифри. Освен първите шест, които идентифицират кога съм се появил/а на този свят, нямам представа за какво служат другите. Роди ми се обаче момиченце и гледам в удостоверението за раждане – несъответствие между истинската дата на раждане и записаната в ЕГН. Ами сега – как да го оправим?

Какво всъщност означава ЕГН?

ЕГН (още познато като единен граждански номер) е уникален персонален идентификатор, който служи за еднозначното ми определяне и различаване от всеки друг български гражданин. или чужденец, който е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, или е получил статут на бежанец, хуманитарен статут или на когото е предоставено убежище – те също имат ЕГН.

Kак се формира?

Всяка една цифра от моето ЕГН има своето значение и се формира по определен алгоритъм. За родените от 1.01.1900 до 31.12.1999 първите шест цифри показват датата на раждане – например ако съм роден/а на 17 април 1996 г., първите шест цифри ще са: 96(година)04(месец април)17(дата). Седмата, осмата и деветата цифра представляват уникална комбинация от цифри за деня – число от 000 до 999, като деветата е винаги четна за мъж и нечетна за жена. Десетата цифра е контролна и тя се изчислява по особен алгоритъм, който дори и да не знам, пак ще спя спокойно. Моето хлапе обаче е родено след 2000 г. и там ситуацията е друга – към числото на месеца се прибавя 40. Затова първите 6 цифри на ЕГН на моето дете са 01(показва 2001 г.), 41 (месец януари като неговата позиция 1 се сумира с 40 или по-просто казано 40+1), 26 (дата).

Кога се налага промяна в ЕГН?

Да променя ЕГН-то ми може да ми се наложи в следните случаи:

1. несъответствие между датата на раждане, вписана в акта за раждане, и датата, съдържаща се в ЕГН;

2. несъответствие между пола, вписан в акта за раждане, и пола, съдържащ се в ЕГН – например моето момче вместо последна четна цифра в ЕГН-то си – има нечетна, което индикира грешен пол.

NB! В случай на пълно осиновяване също получавам ново ЕГН. Ако по някаква причина обаче осиновяването бъде прекратено си запазвам това ново ЕГН и не се налага, за щастие, да се занимавам отново с администрацията.

А каква е процедурата?

Процедурата за смяна на ЕГН може да започне при установяване на посочените несъответстствия от длъжностното лице в района или административния център на общината, в който се съхранява актът за раждане – т.е. кметът може да открие грешката и да инициира промяната. Процедурата започва като се изготвя преписка, която съдържа “Искане за ЕГН” в два екземпляра и копие на акта за раждане на този, за когото се се иска промяна. Ако пък актът ми е съставен в чужбина, се прилага копие от заверения превод на акта.

Ако обаче промяната на ЕГН ми се налага поради несъответствие на пола или датата на раждане в самия акт за раждане, процедурата е различна. Първо, искам промяна по съдебен ред. Въз основа на съдебното решение подавам заявление в общината за промяна. Тази промяна се отразява от длъжностното лице по гражданско състояние в акта за раждане. Едва тогава се извършва копието от новия акт.

След като съдебното решение е факт, същинската промяна трябва да извърша, като се разходя до общината. Образец на заявлението за промяна на ЕГН мога да открия или на сайта на моята община, а ако такъв липсва – по-добре да ида на място. Документи, които общината може да изиска, са личната ми карта, акт за раждане или заверено копие от него.

Важно е да знам! Услугата е безплатна и не би следвало да отнеме повече от две седмици, за да бъде променено ЕГН-то ми.

Ами ако не съм български гражданин?

Ако обаче:

- съм получил статут на бежанец;

- хуманитарен статут;

- предоставено ми е убежище

и нямам нито акт за раждане, съставен в Република България, нито копие, ще трябва да се постарая малко повече. Към преписката за промяна на ЕГН трябва да приложа удостоверителен документ за несъответствието. Този документ се издава от институцията, която ми е предоставила статута – това може да бъде президентът например.

Ако пък става въпрос за пълно осиновяване, длъжностното лице по гражданско състояние (кметът или упълномощено от него лице) трябва да състави нов акт за раждане. Това става въз основа на заверен препис от решението на съда за осиновяване в 3-дневен срок от получаване на преписа.

Промених ЕГН-то си – а сега какво?

Важно! ЕГН- то ми се вписва личните ми документи като лична карта, шофьорска книжка и други. Затова съм длъжен/на при промяната му в срок до 30 дни да подам заявление за подмяната на документите си. В противен случай може да ми бъде наложена глоба от 20 до 150 лв. чрез наказателно постановление, което се издава въз основа на акта за установяване на нарушението.

април 20, 2018

Свиване

СЕМ: липсва баланс между свободата на изразяване и защитата на личния живот  

Съветът за електронни медии е публикувал на сайта си изводи от експресен мониторинг върху телевизионното отразяване на катастрофата от средата на месец април, при която има загинали и ранени.

Съветът е получил 12 сигнала от граждани, главно за нарушение на професионални стандарти.

СЕМ напомня първо, че е подчертавал многократно, че “правото на личен живот и правото на свобода на изразяване нямат предимство едно пред друго.”

След това  регулаторът споменава друга двойка права –  при отразяването   липсва баланс между “правото на гражданите да получават пълна информация и правото на ненамеса в личния им живот.”

СЕМ говори  в изводите  за морално-етични норми и саморегулационни механизми, в изводите  липсват констатации за нарушение на закона или лицензиите.

*

 

Чл. 10. (1) ЗРТ (Изм. – ДВ, бр. 12 от 2010 г.) При осъществяването на своята дейност доставчиците на медийни услуги се ръководят от следните принципи:
1. гарантиране на правото на свободно изразяване на мнение;
2. гарантиране на правото на информация;
3. запазване на тайната на източника на информация;
4. защита на личната неприкосновеност на гражданите […]

 

Свиване

Отмяна на влязло в сила съдебно решение  

отмяна на влезли в сила съдебни решения

Преди известно време съм бях страна по дело, което вече е решено. Впоследствие разбирам, че свидетелят е лъжесвидетелствал, а аз знам, че това е престъпление. Нямам право да обжалвам, тъй като решението е влязло в сила. Има ли друг начин да получа справедливо решение, или е твърде късно? В кои случаи имам право да искам […]

The post Отмяна на влязло в сила съдебно решение appeared first on pravatami.bg.

Свиване

10 черти на властника с хиперего и грандомания  

  1. Определен нарцисизъм [любов към себе си, възхищение към себе си, егоцентризъм];
  2. Нужда да бъде обичан и да прелъстява;
  3. Тенденция към естровертност, дори към хистрионизъм [личностно разстройство, при което постоянно се търси или изисква подкрепа, одобрение, похвали и център на внимание];
  4. Добра параноидна основа [страдащ от параноя, обсебен от страхове, аномално страхлив];
  5. Малко мегаломания [мания за величие, прекомерно самочувствие];
  6. Щипка психопатия [дълбоко психическо разстройство];
  7. Съвест с променлива геометрия;
  8. Определена доза агресивност;
  9. Достатъчна способност да се прикрива и да лъже;
  10. Стремеж към свръхактивност и изключителна работоспособност.
  
  Паскал дьо Сютер (1963), професор по психология.
  
  19.04.2018 г.

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 5  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

II

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

април 19, 2018

Свиване

Регулирането на интернет: да бъде или да не бъде  

Интернет: да се регулира или не?

Това е заглавието на обществена консултация в Обединеното кралство, съвсем очевидно по Шекспир. Въпросът не стои така дихотомно, но по  причини, известни само на него,  парламентът е избрал именно това заглавие.

Парламентарната комисия за комуникации задава въпроси относно начина, по който трябва да се подобри регулирането на интернет, включително чрез по-добро саморегулиране и управление,  и дали е необходима нова регулаторна рамка за интернет или общото законодателство на Обединеното кралство е адекватно. Ще бъде проучено също дали онлайн платформите имат достатъчна отчетност и прозрачност, адекватно управление и осигуряват ефективни поведенски стандарти за потребителите.

Ето деветте въпроса, срокът за отговори е 11 май.

Държавите се делят на такива, в които консултират, и такива, в които всичко си знаят.

Свиване

Facebook изключва милиард и половина потребители от обхвата на GDPR  

Под това заглавие (ексклузивно) Reuters информира за следното:

Потребителите на Facebook (извън Съединените щати и Канада), независимо дали   знаят или не,  сега имат договор за услугата с компанията Facebook със седалище в Ирландия. Както Google,  LinkedIn и други компании,  Facebook също работи чрез калифорнийска и ирландска компания –  Facebook Inc/Калифорния, Менло Парк  u Facebook Ireland – като последното е под ирландска юрисдикция.

Facebook планира договорът c Facebook Ireland  да остане валиден само за европейски потребители, т.е. 1,5 милиарда потребители от Африка, Азия, Австралия и Латинска Америка няма да попаднат в обхвата на Общия регламент за защита на данните на Европейския съюз (GDPR), който влиза в сила на 25 май 2018 г. Най-голямата онлайн социална мрежа в света   намалява обхвата на прилагане на GDPR – регламентът позволява на европейските регулаторни органи да наказват компаниите за събиране или използване на лични данни без съгласието на потребителите.

Така се избягва огромен риск, пише Reuters,   тъй като новият регламент позволява да се налагат глоби в размер до 4% от глобалните годишни приходи за нарушения –  в случая с Facebook това означава  милиарди долари.

В същото време Зукърбърг е говорил вчера на конференция в Сан Хосе, Калифорния и е казал, че   въвежда нови настройки за защита на личния живот и личните данни в Европа, които в крайна сметка щели да обхванат потребителите по целия свят.”Ние не само искаме да спазваме закона, но и надхвърлим задълженията си и да изграждаме нови и по-добри практики за поверителност за всеки във Facebook”.

Свиване

Демокрацията е в опасност!  

  От ума ми с огромна тревога не излиза безумността на вчерашната показна акция с ареста на кмет(ицат)а на "Младост"...
  Махаме това, че властта
  в трите й не сдържащи и не контролиращи се една друга, а работещи в унисон и взаимно улесняващи се форми - изпълнителна, съдебна и законодателна,
се превърна в развъдник на зловеща корупция, а извършва като по сталинско време наказателна репресия по един отделно взет случай и като по гьобелски включва медии за масово ошашавяне...

чети по-нататък

Свиване

Демокрацията е като бременността: или си, или не си  

  Наистина не разбирам вече мнозинството хора!
  И то не донякъде - напълно не ги разбирам.
  Въпросът не е имало ли е подкуп или не е имало. В демократичните държави това се доказва от компетентните институции за доказване и се наказва от компетентните институции за наказване.

чети по-нататък

Свиване

САЩ: право на заснемане на полицейските служители, докато изпълняват задълженията си  

В Съединените щати хората продължават да се сблъскват с репресивни мерки, дори арести, за опити за заснемане на полицейска дейност на обществени места. Това е неприемливо в една конституционна демокрация, а по-специално в САЩ нарушава Първата поправка, се казва в коментар по делото Fields v. City of Philadelphia. В решението съдът се присъединява към други предходни решения:

 Днес се присъединяваме към този все по-голям консенсус.  Първата поправка защитава акта на заснемане или по друг начин записване на полицейски служители, изпълняващи публичните си задължения.

Правото да се регистрира полицията не включва само правата на човека, който прави записа. Това засяга правото на обществеността да получава информация и идеи.

Правото на гражданите да записват и филмират полицията на обществени места е ясно установено право под защитата на Първата поправка, завършва статията.

 

Свиване

WG29: Насоки относно съгласието според GDPR  

През тази седмица работната група WG29 издаде Насоки относно съгласието според Общия регламент за защита на данните.

Те са изготвени в продължение на Opinion 15/2011 на WG29  относно съгласието и имат за цел да предоставят практическа помощ за прилагане на Общия регламент за защита на данните. Opinion 15/2011 запазва валидност, доколкото е в съответствие с новия регламент.

Свиване

Михаил Чаков Сражението при Баница и смъртта на Гоце Делчев  

За автора: Михаил Чаков е роден през 1873 г. в Гумендже. Завършва VI клас на Солунската българска мъжка гимназия и става учител. Посветен в революционното движение през 1897 г. от Дамян Груев и Пере Тошев. През 1899—1900 г. е четник в четата на Михаил Апостолов - Попето, а от следващата година до Младотурската революция (1908 г.) е войвода на чети в различни райони на Македония - Петричко, Драмско и Сярско, Кумановско, Велешко. Участва в сражението на 21 април 1903 г. в с. Баница, Сярско, в което загива Гоце Делчев. По време на въстанието действа в Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Умира през 1938 г. в София.

Публикуваните тук спомени са взети: първият от сп. «Българска мисъл», 1935, кн. IX, с. 503-514, а вторият от сп. «Илюстрация Илинден», 1938, кн. 8, с. 59-8.

В село Дутлий, Сярско, преоблякохме Делчева в селски костюм, в който той изглеждаше като същински чорбаджия. Придружен от Д. Гущанов, също преоблечен, и от няколко селяни, той се отправи за Серес рано сутринта, за да може по-навреме да влезе в града. Гущанов се завърна още същата вечер и ни разправа как без малко щели да попаднат живи в ръцете на турците. Накрай града пазели колджии (акцизни чиновници), които обискирали всекиго, който влизал в града, да не би да пуши контрабанда тютюн. Стигнали до самите колджии, Делчев и Гущанов чакали да дойде и техният ред да бъдат обискирани; обаче ако се оставели, вместо тютюн у тях щели да намерят по два револвера и кама. Гущанов изхитрил. Като дошел до самите колджии, изкарал кутията си с обандерован тютюн и едновременно спуснал две бели меджидии в ръцете на акцизните. Последните не намерили тогава за нужно да ги обискират и ги пропуснали. Щастливо избавление! В противен случай трябвало да стрелят и да забягнат, което би ги хвърлило в неминуема опасност. Влезнали в града, гдето бил дошел куриер от с. Караджово, с когото Гоце заминал; в с. Караджово пък чакал куриер от с. Сяковча. С тогова преминали Струма, използвайки наши собствени лодки, и от с. Сяковча, с куриер от село Негован, заминали за Солун, където благополучно пристигнали.

Даме Груев тъкмо-що се бил приготвил да замине за Битоля и Гоце пристигнал. Срещата помежду им била много трогателна. Те бяха двата стълба, които олицетворяваха организацията. Гоце свободен като гълъб, а Даме излязъл из желязна клетка от Диарбекир, най-страшния турски затвор, който бил оставил отпечатък върху лицето на Даме, както ни разправяше Делчев след завръщането си от Солун. Даме бил заприличал на същински мъртвец, като че ли бил жив изкаран от гроба.

Делчев и Даме говорили надълго и нашироко. Делчев настоявал много пред Даме, като пристигне в Битоля, да поукроти духовете, които силно настояваха за въстание. За въстание още не бяхме готови според него.

Даме заминал веднага за Битоля, а Гоце останал в Солун, за да привърши някои работи самичък. Тук го заварил и атентатът върху банката.

Упорито се беше пръснал слух, че ще се бомбардира „Банк Империал Отоман“; отбеляза го дори един френски вестник, ако не се лъжа, „Matin“. Мислеше се обаче, че нападението ще стане с бомби, без да се подозира нещо за подземно складирания стотици килограми динамит, и то в основите на самата банка. Пред страха да не би турските власти да вземат мерки и да разкрият самия канал, така че всичко да се осуети, атентаторите решили да прибързат с атентата. Макар мнозина от атентаторите да отсъствали от Солун, останалите пристъпили към изпълнение на плана, като най-напред Павел Шатев внесъл куфара си във френския параход „Гвадалкивир“ с поставена адска машина, чийто часовник бил курдисан. След като оставил куфара в парахода, той самият успял да излезе и да се върне обратно в града. Там той се прикрил, а на следния ден заминал с железницата. Заловиха го в Скопие.

Точно в момента, когато станал взривът в парахода, Гоце бил в гимназията. Разбрал, че атентатът вече ще се възпроизведе и в града, той веднага се упътил за Кукушката махала, която е при Вардар капия, при изхода на Солун. И едва стигнал Вардар капия, разтърсил се целият град от избухването на динамита в банката.

Целият град се покрил със страшни облаци от дим и прах, всички се изпокрили в миши дупки, запустели улиците, утихнала навред, като че ли нямало жива душа. Властите, изненадани от страшния взрив, не разбирали що става и откъде иде това чудо. След повече от час се окопитили войсковите части и администрацията. Обаче с пристигането на войските около банката от околните къщи, в които бяха се настанили атентаторите, с едно неописуемо себеотрицание и дивна смелост те запращали бомби върху войска и полиция. Войска и полиция съвсем сбъркали пусулата н се разпръснали като пилци из улиците. Наново градът запустял, като не се виждал жив човек из него. Всички граждани били потресени и слисани от този ад.

Делчев едва се измъкнал от града и сам-самичък, без никакъв куриер, се упътил за Негован, а оттам обратно за Серес. От Серес срез с. Дутлий той стигна в с. Баница, където се срещнахме и навеки разделихме, като оставихме него и още други пет души другари, паднали в неравната борба.

Великден 1903 г. прекарахме в с. Долно Фращани - двете чети наедно, нашата и тая на Д. Гущанов. В последния ден на празника, след като се навечеряхме, отдадохме се на разговор, шеги и песни (разбира се, тихичко), очаквайки да дойде куриер от с. Баница, за където щяхме да заминем. Понеже пътят ни беше кратък, много не бързахме. Готови вече за път - дойде куриерът от Баница; дойде обаче и друг един куриер от с. Ристос, който каза: „Водя ви един другар“. И ето че се изтърси в стаята един мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели фльоки (калцуни) на краката, висок, жилест. Той хвърли сериозен поглед към всички ни, поздрави ни с „Христос воскресе“ и се запозна, като каза: «Аз, другари, се казвам Хаджидимов Димитър“. Той седна при нас и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско, и искал нарочно да се срещне с него.

Понеже Хаджидимов беше малко поизморен, а и пътят ни беше кратък, решихме да си поотпочине новопристигналият другар и след това да потеглим за Баница.

Хаджидимов запита кога и къде ще може да се срещне с Делчева. Отговорихме, че Делчев е заминал за Солун, но за връщането му нищо не можем да кажем. Хаджията обаче каза: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне“. Така че четата ни се увеличи с още един добър другар, който щеше да се движи с нас до пристигането на Гоце.

Всички заминахме за Баница. След като престояхме там ден-два, отправихме се за Горно Броди, родния кът на Хаджията. Но не влязохме в селото, а останахме в корията Лески, срещу самото село, на около половин час разстояние, откъдето се виждаше цялото село.

На 20 април 1903 г., точно подиробед, забелязахме да се движи войска откъм Долно Броди и да влиза в Горно Броди. Ние, за всяка евентуалност, се приготвихме, като подозирахме, че може би има някакво предателство, и заследихме движението на войската. Ако войската заемеше височините над Горно Броди към Черна гора, ние, докато тя стори това, щяхме да се упътим към Кърчово, без да дадем възможност да ни забележат. Войската обаче, като обикновена потеря, спокойно влезна в селото и се настани за пренощуване. Изпратихме в селото куриерите, които бяха при нас, да узнаят нещо по-съществено; и някои от тях се завърнаха наново и ни съобщиха, че дошлите са драмският бимбашия Тефиков с един табур (1000 души) войници. Щом като войската се настани за пренощуване, изчезна от нас мисълта, че има предателство, и ние се успокоихме, като смятахме да останем тук и за следния ден.

Около часа пет пристигна в Лески един куриер от с. Баница, носеше две писма, едното за четата, а другото за ръководителя Андрей Хърлев в Г. Броди. Прочетох писмото от серския ръководител Лазар Димитров, който ми пишеше: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. „Банк Империал Отоман“ в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница“.

Такова беше и съдържанието на писмото до ръководителя Хърлев; нареждаше пак да заминем за Баница.

Всички се приготвихме и щом се мръкна, потеглихме. Преди разсъмване, около два часа, стигнахме в селото и се настанихме в две къщи. Делчев беше пристигнал малко по-рано от нас, защото неговият път беше по-къс. Като се спрях в къщата, която беше точно срещу тая на Делчева, ето го че той дойде при нас и с влизането си, засмян и бодър, ни поздрави, казвайки: «Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман“. Така ще раздрусаме от основи тая гнила Турска империя!“

Искаше още да говори, но пред вид на това, че бяха надошли в стаята много селяни, замълча, като каза: „На Гергьовден в Ловчанската кория, на конгреса, ще продължим разговор си, а сега (като се обърна към мене) дай, ако имаш, да си направим по една цигара от Драмско“.

За щастие, бях запазил малко тютюн от Драмско, нарочна го пазех за него и дочаках сам да си го поиска. Изкарах от раницата си една кърпа, около сто драма тютюн, и го подадох на Гоце, който се учуди. „Ама аз рекох да се пошегувам с тебе, а ти наистина ме сюрпризираш с драмски тютюн“. Направихме по една цигара и накратко ми разказа за атентаторите, как са положили клетва и как впоследствие са изменили. След малко ни остави да си починем, като и той си отиде да почива. Гущанов и Хаджията бяха в неговата квартира.

Легнахме, но преди това наредих на четири места вън от селото часовои както от нашата, така и от селската чета.

Както никога обаче, турците узнали, че Делчев е в Баница и обсадили селото на повече от половин час разстояние. Преди разсъмване започнали да свиват кръга и тъкмо се прибраха вече часовоите, за да не бъдат забелязани, слушам човек, който извънредно нервно се качва по стълбите. Той бутна вратата и когато погледнах - пòлякът от селото, Георги Иванов, българин и също наш работник. Презеленял и със задавен глас той продума: „Бай Чаков, свършихме ли я!“ Станах веднага и го запитах: „Що има бе, Георги?“ „Пълно с аскер“ - отговори той. Запитах: „А бе къде е аскерът и откъде иде?“ „Отвсякъде, бай Чаков“ - отговори Георги.

Взех бинокъла и през едно прозорче погледнах към Капаклии, кулата на шосето от Серес за Горно Броди; всичко почерняло! Питам втори път Георгя: „А бе тук откъм Фращаните има ли аскер?“ „Пълно е отвсякъде, бай Чаков!“ „Знае ли Делчев бе, Георги, казахте ли му?“ „Да, знае, казахме му“. Поръчах на Георгя: „Скоро бягай и кажи на Делчева да хванем горните крайни къщи на селото, защото тук ще ни изпекат като мишки!“

Георги отърча да съобщи това на Делчева, а аз с другарите, готови за поход, слезнах в двора на къщата и се приближих до самата порта, последван от Таската и останалите момчета. Спрях се до портата и забелязах от срещната порта на къщата, където беше настанен Делчев, да излизат две момичета. Преди да влезнат, бягащи и изплашени, в съседната порта, запитах ги: „Какво правят другарите там?“ Едното от момичетата, бягайки, каза: „Казаха да дойдете тука“. И се скриха в съседната къща.

Казах на Таската, който стоеше до мене, че ще прекося уличката (която бе около два метра) и ще влезна при Гоце, да видя що проектират. „След мен и вие ще сторите същото“.

Момичетата несъзнателно обадиха, че трябва да идем при другарите си: никой не бе им казал това. Като прекосих уличката и влезнах в двора на къщата, намерих зад самата порта Гоце, закрил се. Той се хвърли изненадан върху ми с пушката, на която беше сложен и ножът - едновременно да мушне и да изгърми; не очаквал никой свой да влезне в двора и на първо време помислил, че съм аскерлия. Когато ме погледна, Делчев, който на косъм не беше ме мушнал и гръмнал върху ми, просто се смая и каза: „Леле, Чаков, какво щях да направя! Щях и да те ръгна с ножа, и да гръмна“. После добави: „Но добре, че дойде тук. Заеми лявото крило на портата и кажи на другарите да не дохождат тук, а оттам да стрелят във войската, ако се упъти към нас. А пък ние ще стреляме, ако влезне в тяхната порта“.

Току-що Делчев издума това, забелязвам през дуварчето, че в съседната къща аскерлиите се качват по стълбата и излизат в салончето. Благодарение на това, че те излизаха гърбом по стълбата, та не можаха да ни забележат. Веднага обадих на Гоце и той, като се обърна, видя ги и каза: „Хайде, Чаков, да излезнем вече и да ударим през селото, та да се доберем до крайните къщи“.

И няма що повече да разсъждаваме, излезнахме на улицата и се упътихме към горния край на селото. Едновременно ни последваха и другарите, които бяха при Гоце, както и Таската с останалите. През две-три къщи по улицата беше Мито Кашиналията с другарите на Делчева; и той ни последва. Всички вървяхме разредени един подир друг. Благодарение на това, че уличката беше тясна и крива, а къщите гъсти, та не можаха да ни видят. Бяхме в едно неописуемо напрежение и чакахме отгде ще ни запукат. Излезнахме на горния край на селото, където последната къща оставаше вляво; до нея имаше залепена една плевня. Пред нас е една поляна с малък наклон нагоре. В нивята се вижда една плевня, откъдето няколко деца бягат накъм селото. Като ни видяха, че излизаме от самото село, децата още повече се изплашиха и забягнаха вдясно към други едни плевни. Делчев ги запита: „Има ли нагоре аскер?“ Обаче децата, изплашени, не можаха да кажат нищо.

Пред нас, на около 20-30 крачки, отстояха дуварчета, които служат за ограда на нивята. Тук, както вървяхме успоредно с Гоце, дръпнах го, понеже беше най-напред, и му казах: „Гоце, чакай да излезнем напред двама-трима, а ти остани след нас“. Както вървяхме, Делчев ме погледна, но така гордо, както никога през живота си не бях го виждал. Завлякъл кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът, той ми каза: „Как, Чаков? Върви, какво бог даде!“

Още не бе издумал последните думи, забелязахме, че отзад самите дуварчета се показаха аскерите с насочени към нас пушки. Преди още да се обадят и защото отивахме право в ръцете им, Далчев вдигна пушка и пръв изгърмя в аскерлиите, като извика: „Вярата ви мръсна!. . .“ Щом той изгърмя, застана прав да пълни пушката, а аз му извиках: „Скоро лягай, Гоце, и се сложи на земята!“ Залегнахме всички и залповете започнаха да ни обсипват като градушка. Делчев, както вече беше легнал по корема си на една крачка от мене, отляво, и преди да успее да изгърми втория патрон, се сложи над пушката си и остана залепен на земята. Помислих, че се закрива, обаче след минута той отпусна пушката, подпря се едва-едва на ръцете си, рече да се повдигне и да погледне към другарите, които идеха подире ни и се бяха пръснали край дувара на къщата, но охна и каза: „А-а-х, момчета, раниха ме!“ Едва продума това и изгасна.

Както лежеше до мене, пуснах се, хванах го за десния крак, дръпнах го и извиках: „Гоце, Гоце!“ Обаче това бяха последните му думи и вече не чух гласа му. Заспа той навеки, много преждевременно, загина огледалото на ВМРО.

В момента, когато дърпах Делчева за крака, Стефчо Търлишанчето, който беше залегнал на една-две крачки вдясно от мене и се тъкмеше да изгърми, сложи се върху пушката си с едно кратко стенание: „А-а-а-х!“ И той свърши. Извиках просто като луд: „Стефчо бе, Стефчо бе!“ Обаче и от него няма никакъв отговор.

Аз лежах между двата трупа. Аскерлиите зачестиха и просто ни обсипваха с адски залпове, като че ли валеше силна градушка. Особено чувствах залповете, които се даваха откъм долния край на селото: те сееха пръст върху ми, като ровеха земята навсякъде. Тук вече през главата ми мина мисълта, че ще ме свършат, както свършиха преди малко другарите ми.

По едно време погледнах вляво: между къщата и плевнята, на около десетина крачки, имаше една градинка, заградена с тръни. В нея бяха влезнали Бояджията и Донката. Веднага, машинално, прибрах пушката между краката си и търкаляйки се през тръните, влезнах в градинката и се закрих зад самия градеж от тръни.

Покрай ъгъла на къщата прехвърли се в градинката и Консулата, един от четниците на Гущанов. Той залегна вляво от мене н заедно с мене откри огън към аскера, който беше залегнал зад дуварчетата, на около 30-35 крачки разстояние.

Димитър Кашиналията, Хаджидимов и Динката Календралията първи бяха влезли в градинката, която на горния си край имаше едно разтурено дуварче, откъдето и тримата се прехвърлиха и залегнаха покрай самото дуварче на плевнята.

Забелязахме как покрай една нова плевня над нас, малко вляво, на около 50-60 крачки, прибягваха аскерлии и се закриваха, за да започнат да ни обстрелват. Извиках на другарите, които бяха залегнали покрай дувара на плевнята: „Мито бе, Кашинали бе!“ „Е-е“ - обади се Кашиналията. „А бе задръжте огън към тия кучета, които прибягват към горната плевня, че оттам ще ни довършат!“ Обади се Кашиналията и каза: „Чаков, отляво не бойте се, а пазете се отдоле, отдясно и отгоре!“

Заключени между два дувара и отпреде ни за окоп трънен плет, заобиколени като в кафез, ще се браним, та и господ няма да ни види. Изгубена беше вече всяка надежда за живот. Провиквам се и казвам на другарите, които са в градината: „Стреляйте бе, вярата им мръсна, и не бойте се! Скъпо ще се похарчим“. Обаче в себе си казвах: „Бамбадева отидохме, като марцина!“

Изпищя Гущанов, който беше залегнал покрай дувара на къщата, и извика: „Леле, бай Чаков, леко съм ранен в лявата ръка!“ И аз му извиках: „Скоро прибягвай и иди в градинката при Консулата“. Обаче последва втори залп и Гущанов вече не успя да се обади повторно. И той заспа, за да не се вече събуди.

До него, пак покрай дувара, беше и Евстати Арнаутчето, който, стреляйки, псуваше по арнаутски. Замлъкна и той, и него угасиха.

Между Гущанов и Евстати лежеше Георги Савеклията, ранен с един куршум в двата крака, а с друг в дясната плешка. Той изрева и замлъкна. Разбрахме, че и той е свършил. Атанас Савеклията се промъкна пълзешком и влезна в градинката при нас, здрав и читав.

Таската Врански, който беше залегнал на около десетина крачки вдясно от градинката, в една локвичка (дълбока пътека), се обажда и пита: „А бе, бай Чаков, кои говорят над мене?“ Отгърнах му: „Таска, лежи ниско и не се изправяй! Нали виждаш, че са аскерлии“. Понеже те отстояха на около 30 крачки от нас, като говореха, слушахме ги много ясно. Таската се обади повторно и извика: „Аман, бай Чаков, гледайте и за мене“. Рекох му да не се изправя, а същевременно казах на другарите, които бяха в градинката, да открием огън към дуварите, където са закрити аскерлиите, за да не могат да го обстрелват. На Таската извиках: „Таска, търкаляй се и търкаляйки се, да се добереш до градинката! Изправиш ли се - ще умреш.» Открихме огън срещу войската и Таската, вместо да се търкаля, скочи като заек и прескочи през тръните в градинката, като че ли се хвърля в морето да плува.

Аскерлиите, разбира се, видяха това и откриха безконечни залпове. Камъните по дуварите на къщата и плевнята бяха побелели, като че ли посипани с брашно - това беше от патроните.

Благодарение, че маузеровите пушки бият много високо, та можехме да оцелеем около един час време в тая градинка.

Току-що се прибра Таската при нас, Консулата, както беше залегнал по корем, повдигна се да погледне към аскерлиите. Един куршум го улучи точно в челото. Моментално се извърна на гръб без да охне и заспа. В душата си му завидях, че моментално изгасна, без да почувства никакви болки: нали и нас чакаше същото, но по какъв начин - не можехме да знаем.

След като свърши и Консулата, пак се обадих на тримата другари, които бяха залегнали покрай плевнята: „Мито бе, Кашинали бе, Хаджидимов!“ Никой обаче не се обади на тревожните ми викове. Пък и невъзможно беше да се повдигнем и да надникнем. Разбрахме, че и те са вече убити, защото и втори път виках и пак никой не се обади.

В градинката сме шест души, между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринадесет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.

Чуваме, отвътре на плевнята се разравя дуварът и като удрям наново, се провиквам: „Мито бе, Кашинали бе!“ Никакъв отговор.

Разбрахме, че това са аскерлиите, които, след като са избили Кашиналията, Димова и Динката, успели да влязат в самата плевня и като разкопаят дувара, ще ни довършат, без да можем да се обърнем и да ги видим.

Изтръпнахме окончателно и изстинахме, живи-умрели Изход никакъв. Чакаме си реда да ни изкълцат като мишки.

Когато доближи вече да се доразкопае дуварът, както бях залегнал с пушката си до тръненото плетче, извъртвам пушката обратно и с една псувня стрелям в дувара, който се разбива и викам като разярен звяр: „Кой рови тоя дувар бе, вашата…“ Падна един камък в самата градинка, отвори се вече дупка на дувара и от дупката обажда се Динката Календралията: „Не псувай бе, бай Чаков, ний сме тука!“ Като чух гласа на Динката. светна ми и блесна една малка надеждица у мене, че има господ и че е възможно да се спасим. Запитах Динката: „А бе, Хаджидимов и Кашиналията живи лиса?“ „Да“ - отговори и едновременно се показва на дупката Хаджията; познах го по рошавата коса и брада. Извиках наново: „Скоро копайте бе тоя дувар до долу, да стане като врата, та да можем от градинката един по един да се прехвърлим в плевнята“.

Благодарение на това, че в плевнята бяха намерили някаква копачка, скоро пробиха дувара и го отвориха чак до долу. Прехвърли се най-напред Таската, който беше по-близко до дупката, и влезе в плевнята. След него един по един всички петима успяхме да се прехвърлим в плевнята, чиито стени бяха каменни, та можахме да се задържим в нея. Но докога щеше да бъде това, един господ знаеше. В плевнята обаче се поокопитихме и се окуражихме.

Залповете продължаваха. Ние се заехме да разкопаем дувара на последната съседна къща, която беше залепена за плевнята. Макар че самият ъгъл беше изложен на куршумите на аскерлиите, успяхме и разкопахме дувара, но един грамаден камък, сложен в самия ъгъл, просто ни отчая, докато го изкъртим. За голямо съжаление, щом се отвори дупката в дувара на къщата, забелязахме, че няма потон: къщата беше новозаправена и още никой не живееше в нея.

В плевнята се чувствахме много добре, понеже бяхме вече под покрив с каменни дувари. Ако не бяхме успели да влезем там навреме и останехме в градината не повече от половин час още, щяхме да баялдисаме от горещината на слънцето, което печеше просто като връшник. Щяха при това да ни изловят живи.

За малко време залповете престанаха; чувахме само да се дава сигнал от няколко тръби. Обърна се Кашиналията към мене и Хаджията и запита: „А бе, на що свирят тия стопанки? Като сте даскали, знаете ли?“ Хаджията отговори: „Ке си одат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден“. Кашиналията възрази: „Море, мама им, дорде сме ние тука и додето не ни свършат, няма да си идат бе, братчета“. През дупката Кашиналията погледна към Шарлията и извика: „А-а-а-х, милите скалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук, за да не можем да се разположим между вас!“

Хаджията пък се обади: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета - ще ги избием до един и пак ще си излезнем!“ Кашиналията отговори: «На две е.»

След като се убедихме, че през разкопаната дупка не можем да се прехвърлим в съседната къща, която е отстранена от другите и която още не е заета от аскера, решихме да разбием една дупка на източната стена на плевнята, та оттам да се прехвърлим.

Набързо отворихме една дупка, от която се виждаше дворът на къщата, и същевременно видяхме ужаса на ужасите. Цялото село, от всички краища, потънало в пламъци и всичко покрито с кълба от дим и пушек. Чуваме и сърцераздирателните писъци на жени, деца и мъже. Слушаме рева на волове, магарета и други животни, които горят в оборите. Всичко това просто не мога да предам, то ни тровеше душите, бидейки безсилни да помогнем на себе си, а камо ли и на тия нещастници жени, деца и стока!

Всичко беше потънало в мрак от дима и безспирни залпове идеха от всички краища на пламналото село.

Като отворихме дупката, за да можем да се провираме през нея, Кашиналията се прехвърли в къщата; подир него влязоха Атанас Савеклията, Бояджията и Динката Календралията, а аз, Хаджията, Таската и Донката останахме в плевнята.

Кашиналията ни се обади през дупката и ни запита дали искаме хляб. Вързал едно парче хляб в една кърпа, той го подава през дупката с една върлина. Обаче глад не чувствахме никакъв, а просто ще изгорим от жажда. Къщата беше необитаема и нямаше никакъв съд с вода.

Войската стреляше в къщата. Кашиналията, отворил 3-4 дупки в една от стаите на втория етаж, отговаряше на войската, псуваше по нея и викаше: „Елате бре, кяратлар! Тука има московци, елате да си получите наградата!“

Най-големият ни успех беше тоя, че можахме да заемем навреме къщата, която ни спаси. Иначе за нищо на света не бихме останали живи в тоя страшен ад…

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

април 18, 2018

Свиване

Прокуратурата: екшън, простотия и антисемитизъм  

Десислава Иванчева (с бялата блуза) и прокурорът Иван Гешев (с очилата). Снимка: Клуб Z

Основен принцип в наказателното право е, че всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. А престъпник е онзи, който е извършил виновно някакво наказуемо деяние, то е било разследвано, обвинението в вкарано в съда и човекът е получил съответното наказание. Наказанието се дава от съда, а не от прокуратурата или от медиите.
Съобщавам тези основни неща, защото на горната снимка се вижда как един невинен човек е държан в продължение на часове на открито, под прицела на обективите с цел друг човек, също на снимката, да изглежда като голям борец с корупцията.
От всичко, случило се вчера в центъра на София, е ясно едно: рано или късно държавата ще бъде осъдена в Европейския съд по правата на човека и ще изплати пари на г-жа Десислава Иванчева, ако тя реши да търси справедливост там, където номерата на нашенската прокуратура* не минават и действията на репресивния апарат на държавната прокуратура се намират под истински контрол от независими съдии.
Повечето от нас не познават г-жа Иванчева, нямаме никаква представа дали е добър кмет или не, дали е добър човек или не, но познаваме номерата и действията на прокуратурата и би трябвало още като видим показните действия, камерите и светлините на прожекторите, да се сетим, че не става дума за борба с корупцията, а за нещо друго. Какво – всеки сам да си отговори.

От информацията за прокурор Иван Гешев е достатъчно да знаем само един факт: завършил е право във ВИ на МВР – София през 1994 г.

А от новата ни история трябва да си спомняме какво се случи с демонстрацията на сила и “правни познания” от страна на тогавашния министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, когато обяви от трибуната на НС едни лекари не просто за убийци, а за детеубийци: лекарите бяха оправдани, животът им бе съсипан, а Цветанов се оказа невинен…

прокурор Димитър Франтишек Петров, Иван Гешев, Пламен Георгиев и Антон Славчев от КПКОНПИ. Снимка Веселин Боришев, източник: Клуб Z

Днес пък прокуратурата демонстрира на практика, че наученото по специалността право във Висшия институт на МВР не е достатъчно, та трябва да бъде придружено с неуместни шеги, подмятания и… антисемитизъм. Убедете се сами (цитати от статията в Клуб “Z”):

Прокурор Гешев: “Този човек е със съвсем различно мислене – европейско мислене, в добрия смисъл на тази дума.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: А има ли “европейско мислене” в лошия смисъл на думата?

Прокурор Гешев: “…по адрес на администрацията на “Младост” вече имало множество сигнали, включително и от предприемачи…” “…да се натискат инвеститорите да строят детски площадки или да оправят уличното осветление или озеленяване, но като им се посочва конкретна фирма изпълнител.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Ако има множество сигнали, защо са чакали до този момент от прокуратурата? Коя е конкретната фирма, защо не са част от разследването?

Прокурор Гешев: “Можехме да предполагаме само с какви цели. За мен вече няма съмнение защо са бавени с години тези преписки.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: А защо тогава не са се задвижили по-рано прокурорите?

Прокурор Гешев: “Нещата все се отлагали дали заради посредници “дали защото кметицата не е в добра кондиция поради бурен нощен живот”…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Защо един човек, при това прокурор, се опитва да унижи арестуваната и изнася някакви данни (няма как да се провери дали са верни или не!), от които гражданите да си направят изводи за моралния ѝ облик?

Прокурор Гешев: “Това са много пари – могат да бъдат хвърлени, могат да бъдат изхвърлени, могат да бъдат изядени…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Има ли човек, който би изял десетки хиляди евро?!

Прокурор Гешев: “Ако бяхме я отстранили да не присъства – каквато възможност имахме, пак щяхте да ни обвините в пиар акция, а ние се борим за правата на хората. Пак щяха да кажат, че те са много добри и щеше да се намеси Световният еврейски конгрес…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ (както вече го стори организацията на евреите “Шалом”): Защо г-н Гешев намесва Световния еврейски конгрес в един казус, след като няма данни тази организация да се е намесвала в каквито и да е дела или разследвания? Запитайте се дали това не е проява на антисемитизъм.

Прокурор Гешев: “…Ето за това делото падна, казано в жаргонен стил, но мога да го кажа и в юридически”.

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Дали може да го каже в юридически и ако може, защо говори в “жаргонен стил”.

От всички действия на прокуратурата става ясно, че каквото и да се случи с кмета Иванчева, ще останат не само съмненията за всичко, свързано с това разследване, но напротив – те ще се увеличават, колкото повече говорят прокурорите.
А дали делото ще “падне” или не, това зависи от съда.
Пък колко ще ни струват тези действия на прокуратурата, ще разберем от Европейския съд по правата на човека.

 

 

__________
* – Която някои наричат “цацаратура”, за да разграничат действията на нормалните прокурори в нормалните прокуратури от действията на цацараторите в  цацаратурата. Б.а.

Свиване

КЗК: глоба за Музикаутор в спора с Българското национално радио  

Прессъобщение на КЗК от днес:

Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) наложи санкция в размер на 56 678 лв. за извършено нарушение по чл. 21, т. 5 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) на Сдружение на композитори, автори на литературни произведения, свързани с музиката и музикални издатели за колективно управление на авторски права „МУЗИКАУТОР“, изразяващо се в злоупотреба с господстващо положение на пазара на предоставяне на права за излъчване на музикални и литературни произведения от репертоара на Музикаутор по безжичен път, предаването или препредаването на произведенията по електронна съобщителна мрежа за доставчици на радиоуслуги на територията на страната, което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите посредством необосновано прекратяване на съществуващите договорни отношения с Българското национално радио, с което се препятства осъществяваната от радиото дейност.

Предмет на проучване в производството е поведението на Сдружение „Музикаутор“, във връзка с прекратяване на съществуващите по силата на Договор за разрешаване използването на музикални и литературни произведения по радио отношения между „Музикаутор“ и БНР и следващата от това невъзможност за общественото радио да използва в програмите си репертоара на Сдружението.

В хода на проучването се установи, че отношенията между страните в производството по предоставянето на права за използване на репертоара на Музикаутор се уреждат с договор за разрешаване използването на музикални и литературни произведения в радио, сключен между страните на 19.12.2011 г. Договорът е прекратен считано от 01.01.2017 г. чрез отправено на 21.11. 2016 г. предизвестие от „Музикаутор“.

От водените между страните в производството преговори и от цялостното поведение на „Музикаутор“ в тази връзка, може да се направи извод, че прекратяването на действащия договор между страните представлява начин за постигане на исканите от Сдружението условия за определяне размера на дължимите му възнаграждения за лицензирането на съответните права.  Чрез прекратяването на договора с БНР Музикаутор, като предприятие с господстващо положение, лишава националното радио от възможност за ефективно конкуриране на пазара, на който последното осъществява дейност.

Решението може да бъде обжалвано от страните и всяко трето лице, което има правен интерес, в 14-дневен срок, който започва да тече от съобщаването му по реда на АПК, а за третите лица – от публикуването в електронния регистър на Комисията.

Решението

Към решението е приложено и Особено мнение на Димитър Кюмюрджиев, заместник – председател на КЗК, наблюдаващ член по преписка № 141/ 2017 г.

Свиване

Антисемититзъм ли е да наречеш евреите “враждебно население”?  

Бележка от Вени Марковски:
Препечатвам тази статия от “Маргиналия” с тяхното любезно съгласие. Оригинално заглавие е “The Sofia Globe: Българинът нарекъл евреите „враждебно население” съди главен редактор за това, че го е определил и припознал като антисемит”. Авторът е Клайв Леви-Сойер.
Моето заглавие е пряко следствие от дейността на СБНЛ, от изказването на г-н Марков през 2000 г. (според стенограмата от заседанието на Народното събрание), както и други негови изказвания през годините по адрес на историята на България. В НС г-н Марков каза: “Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано. По този въпрос може много да се говори.”
Определението за нашите сънародници – евреи от Тракия и Македония като “враждебно население” е на Дянко Марков. Негово е и оправданието, че депортацията им не била военно престъпление.
Нито едното е вярно, нито другото – тъкмо обратното: депортацията на мирно население е не само военно престъпление, но и престъпление срещу човечеството. Това е ясно разписано в Принцип VI на Нюрнбергската Харта.

Емблема на Съюза на младежките национални легиони със свастика. Източник: Уикимедия

Не е известно Дянко Марков да се е разграничил от казаните от него думи, да е изразил съжаление или да е заявил публично, че не смята депортираните хора за “враждебно население”. Това определение издава отношение към евреите, защото само за тях той казва, че са “враждебно население”, а не например за бойците против фашизма от тези земи, които през 1943 г. оказват сериозна съпротива срещу българските окупационни войски и чието поведение е не просто враждебно, а направо вражеско. Но това определение е нормално за човек, който през 2013 г. твърди, че легионерите са националисти, а не фашисти.
Впрочем, показателно е, че в статията си, публикувана в “24 часа” през 2013 г., Дянко Марков е пропуснал именно тези свои думи – за враждебното население; вие сами си правете изводите защо. В същата статия в “24 часа” за Марков пише, че през 2011 г. той бил издал книжка, в която искал “да докаже, че легионите никога не са били фашистка организация”. Всеки, който е виждал емблемата на Съюза на младежките национални легиони, чийто идеен приемник е партията БДФ, на която председател е самият Дянко Марков, може сам да прецени не само дали са или не са фашистка организация. И всеки може да прецени дали да наречеш евреите “враждебно население” е антисемитизъм, когато това е съчетано с опити за изчистване на образа на легионерите като антисемитска организация…
Край на бележката.

Дянко Марков/отдясно наляво/ и Андрей Ковачев, еродепутат от ГЕРБ. През 2014 г. в Брюксел за четвърти пореден път се състоява среща от поредицата “Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989 г. под мотото “Комунизмът и несломимият човешки дух”

 

Пенсионираният български политик Дянко Марков, 96, продължава да съди главния редактор Юлиана Методиева, че го е нарекла антисемит. Това е третото дело, след като той губи първите две.

Марков е бил член на Съюза на българските национални легиони, оглавяван от Христо Луков – генералът, когото крайната десница и неонацистките поддръжници почитат ежегодно с противоречивия си марш по улиците на София. В първите години от организирането му Марков изразява подкрепата си към този марш, като настоява, че Луков е бил герой и патриот, не фашист. Той повтаря тази своя позиция за легионерите и в книгата, която написва.

Трикратен член на българския парламент от десноцентристката  Коалиция на демократичните сили, Марков говори през юли 2000 г. по време на дебат в Народното събрание за събитията от март 1943 г. , когато България спасява българските евреи от Холокост, докато тези от „ново присъединените” територии с българска администрация са изпратени в нацистките лагери на смъртта.

Този дебат се случва на фона на отказа да се почете българския цар Борис III в мемориална градина в Израел. Мненията са дълбоко раздвоени по отношение на ролята на Борис в събитията от 1943 г. Според някои той е герой, тъй като спасява българските евреи; според други той е съучастник в масовото убийство на 11 343 евреи от „ новоприсъединените територии”.

Според протокола на заседанието на Народното събрание, Марков – говорейки за депортирането на евреите от „новоприсъединените територии” в Северна Гърция, Вардарска Македония и Беломорска Тракия – казва:

„Депортирането на враждебно  население не е престъпление по време на война. През Втората световна война САЩ депортираха населението с японски произход от тихоокеанския бряг. Никой не обсъжда това.”

Марков продължава като казва, че българският народ не е могъл да се противопостави, когато германското командване е дало заповед за депортирането на евреите от „ново присъединените територии”.

Това е много спорен момент от този исторически период. Макар и тази заповед, както всички останали дошли от Берлин и довели до убийството на шест милиона евреи в Холокост, да идва в контекста на политиката на Окончателното решение, вдигането и депортирането на евреите на „новите земи” е извършено от българската полиция и армия – проблем, който страната не може да разреши, отбелязвайки 75 години не само от спасяването на българските евреи, но и от депортацията на 11 343 от северна Гърция, Вардарска Македония и Беломорска Тракия.

Конфликтът между Марков и Методиева започва през 2014 г., когато той участва в събитие на Европейския парламент, където е представен като герой на антикомунизма. Това кара Юлиана Методиева, активист за правата на човека и главен редактор на платформата за човешки права Маргиналия, да напише отворено писмо, в което протестира срещу участието на Марков. Писмото е подписано от редакционната колегия и Обществения съвет на Маргиналия, включително и историци от академичните среди.

Започва серия от съдебни битки започва, като кулминационният  момент е, когато Юлиана Методиева  публикува в Маргиналия материал със заглавие „Пазете се от антисемитите, могат да ви осъдят”.

Множеството съдебни дела стават сцена на обсъждане не само на правния въпрос дали Марков има право в иска си за нанесени вреди от клевета, но и платформа за дебата за проблемните моменти от този период на българската история. В хода на делата, правният съветник на Марков се позовава на историк, както и на писмо от  група български евреи, които свидетелстват, че не вярват Марков да е антисемит.

Съдът не се съгласява и прекратява делото срещу Методиева и останалите обвинени. Следващото дело също е решено в полза на обвиняемата. Предстои трето.

Следващото изслушване в съда по делото, на 16.04. (то бе отложено за по-късна дата – б.м, В.М.), се състои само два месеца след 15-тия Луковмарш. Методиева, която с екипа й от Маргиналия отдавна защитава малцинствата в България, включително българските евреи, организира конференция в Софийския университет под надслов „София казва „НЕ” на словото на омразата и екстремизма”. Сред участниците и говорителите в нея бе и кметът на града, Йорданка Фандъкова, която многократно е забранявала Луковмарш, но съдът не приема забраните й.

По-широкият контекст е загрижеността, изразена не само от Организацията на евреите в България „Шалом”, но и от политическите сили от левицата и центристката десница от българския спектър, за измеренията на антисемитизма в страната. България в никакъв случай не е най-антисемитската държава в Европа, но и съвсем не е решила този проблем, а Луковмарш се приема от много хора като обезпокоителна проява на почит към фигура, чието наследство е в противовес с традициите за етническа и религиозна толерантност, с които страната се гордее.

Методиева, в отговори на серия имейл  въпроси от The Sofiaglobe казва, че Българският демократичен форум/БДФ/ основан от Марков в същността и произхода си е правоприемник на Христо Луковия Съюз на българските национални легиони/1932-1944г/. Тя добавя, че Марков, както бе казано, винаги е настоявал какъв „патриот” е бил Луков.

(Понастоящем именно твърдението, че Луков е бил патриот, а не про-нацистки фашист, се поддържа от организаторите и участниците в марша, който го почита. Луков е бил убит от комунистически партизани през февруари 1943 г. Има теория, че те са извършили услуга на цар Борис III; твърди се, че Хитлерова Германия е възнамерявала да махне Борис и да го замени с Христо Луков, който би показал по-голям ентусиазъм в прокарването на антисемитски мерки. Борис  III от своя страна, умира през август същата година, след завръщането си от посещение в Берлин, след като е предизвикал гнева на Хитлер с продължителния си отказ да пусне българската армия срещу Съветския съюз и „провала” на София да депортира българските евреи.)

Методиева признава, че би била уязвима, ако настоящият съд се произнесе без да зачита предишните две съдебни решения. Както запознатите с българската съдебна система биха отбелязали, съдиите са склонни да взимат индивидуални решения, вместо – както би бил случая със западната юриспруденция – да ги обвържат с предходни присъди направени от други представители на правосъдието.

Методиева отбелязва, че при предишни изслушвания са били правени извънсъдебни предложения, които тя твърдо отказвала, тъй като била убедена в правотата на позицията си. Бившите й колеги от правозащитната организация Български хелзинкски комитет, сред чиито основатели е тя и където е работила 20 години, са готови, в случай на негативно решение на настоящия съд, да отнесат случая до Европейския съд за правата на човека.

Организацията на евреите в България „Шалом” поддържа Методиева в съдебния й спор с Марков и възнамерява публично да покаже подкрепата си при следващото съдебно изслушване.

Методиева обръща внимание, че различни моменти от историята на България от 40-те години на 20-ти век в много отношения са били реинтепретирани и манипулирани.

По по-широката тема за съдилищата и случаите на антисемитизъм, Методиева казва: „Не съм оптимист за волята на съдебната система да преследва антисемитизма и отричането на Холокост в България”.

През 2005 г. Методиева завежда дело срещу Волен Сидеров, лидер на крайно-дясната партия „Атака”, който в едно свое предизборно изявление казва, че различни малцинства, включително арменци и евреи, трябва да бъдат изхвърлени от България. Един съд отхвърля делото на първа инстанция, но другия съд снема обвиненията срещу Сидеров.

„Накратко, няма знаци, че проявите на исторически ревизионизъм и реставрацията на фашизма притесняват някого. Въпреки факта, че Наказателни кодекс съдържа текстове, които криминализират проявите на ксенофобия, расизъм и антисемитизъм”, продължава тя.

„Преди шест години текстовете за отричането на Холокост бяха пренесени в НК, но няма видимо раздвижване в прокурорските среди в България по този въпрос.”, заявява тя.

Методиева сподели с The Sofiaglobe, че като журналист и изследовател, е силно провокирана от ревизионизма в българската история за периода 1940 – 1944 г., в годините след 1989 г. и идването на демокрацията.

„Извършвам количествен анализ на исторически публикации, книги на изявени автори и медии от пост-комунистическия период. Видима е волята на политици, историци и журналисти да скрият срамния факт, че България е била страна, която е сътрудничила на нацисткия режим”, казва Методиева имайки предвид депортациите на евреи през 1943 г. от „новите земи”.

„Мисля, че делата на Дянко Марков срещу мен са симптом за доброволен отказ от памет и агресивно поведение срещу хората като мен, които искат да разкрият истината”, обобщава тя.

Текстът е публикуван в The Sofia Globe.

Превод: Марта Методиева

Свиване

Преобразуване на НПО (ЮЛНЦ) от частна полза в обществена полза  

преобразуване на нпо (юлнц) от частна в обществена полза

Запознах се с предимствата на НПО (ЮЛНЦ) в обществена полза и взех решение да променя дейността на моето НПО! Как обаче да го направя? Пререгистрирам НПО-то Както знам, поради нови изменения в закона всички НПО-та, регистрирани преди 01.01.2018г., подлежат на пререгистрация до 31.12.2020г.  Идеята на тези промени е да се създаде единен електронен регистър на […]

The post Преобразуване на НПО (ЮЛНЦ) от частна полза в обществена полза appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Истински трагичното  

  Трагичното не е това, което хората на власт правят, колкото и страшно да започва да става напоследък.
  Трагичното е, че обществото ни не иска да се раздели с илюзията, че живее при демокрация.
  Да, някои демократични процедури се спазват. Но то е защото и докато чрез тях властта може да прави онова, което тя иска да прави.

чети по-нататък

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 4  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

I

Религиозната вяра може да се сравни с козината. През първите етапи на еволюцията гъстата мазна козина по тялото на човека била напълно уместна. Тя го топлела, защитавала го и му осигурявала лесна закуска: в нейните дебри винаги можело да се наловят калорични паразити. Но минали няколко милиона години и започнал периодът на обезкосмяването. Най-напред от мръсните сплъстени косми се показала гола физиономия. След това настъпила епоха на общо оплешивяване на човека. Еволюцията го освобождавала неумолимо от козината, от нейните ядливи обитатели и от сладостта на постоянното чесане.

Разбира се, това било много жестоко. Но нямало каква да се прави. Налагало се да се оплешивява, защото след като се изкачил малко по йерархичната стълба, homo получил достъп до голямата мърша. До телата на големите умрели животни. А този продукт изисквал дълбоко завиране навътре. Съдържащите се в него течни и полутечни гнилостни субстрати напоявали козината и превръщали окончателно нашите прадеди в ходеща помийна яма. Така че обезкосмяването на човека станало по същата причина, която оголила врата на лешоядите. Но лешоядът е деликатна птица. Тя не се завирала навътре в мършата и затова запазила голяма част от перата си. А homo се оголил напълно.

Може и да не е станало точно така, както си го представям аз. Но това не е важно. По една или друга причина човекът се избавил от уютната козина. И това се оказало извънредно полезно за неговото развитие, размножаване и оцеляване.

Приблизително същото би трябвало да стане и с козината на неговия разум, с религиозната вяра. Някога за примитивното първобитно мислене тя била естествена и комфортна. Тя топлела и дарявала чешещата сладост на молитвата. В нея се въдели приятно сърбящи убеждения. Но с изменението на интелектуалната среда тази „козина“ би трябвало също да изчезне.

Но това не се случило. И до ден днешен я носят 90% от хората. Тази „козина“ се боядисва, къдри и подстригва в съответствие с религиозната мода и местната култура. Разбира се, върху нея може да има по-големи или по-малки плешиви места, но все пак, въпреки всичките закони за развитието, тя се запазва като цяло.

Тя има стотици названия: кабала, православие, шинтоизъм, будизъм, ислям, метафизика, etc. Но въпреки множеството имена и цветове, това е едно и също явление, имащо една природа и едно предназначение. Атрибутиката на култовете е различна, но смисълът им е общ: наличие на външно управление на света.

Науката скубела на фандъци тази „козина“, журналистиката също. Но тя растяла независимо от всичко. Накрая квантовата механика препарирала самата реалност. В нейните дълбини бил открит комплект от физически явления, генериращи цялата видима и невидима материя. Разбира се, за никакво „външно управление“ там и дума не можело да става. Но „козината“ преживяла лесно и това.

Култивирайки злоба и забрани, тя винаги пречела откровено на човешката развитие. За нейното сублимиране били похабени напразно скъпоценни столетия. Именно тя задвижвала социалните „асансьори“, издигащи на власт най-примитивните представители на вида. Очевидна е и нейната безполезност: всяко биене на челото в пода пред символа на което и да е божество е най-малкото безрезултатно.

Според всички закони за развитието от вярата би трябвало да останат само забавни спомени. Но тази „козина“ няма намерение да окапва, а продължава да определя мирогледа на абсолютното мнозинство от хора.

Масовостта на религиозната вяра не доказва нейната обоснованост или необходимост. Може да вземем 200 000 000 патици и да ги научим да крякат едновременно при вида на надуваема топка. Патешкото единодушие, разбира се, предизвиква шоково впечатление. Но то няма да е доказателство за някакви необичайни свойства на топката, а по-скоро ще е характеристика на патиците.

С други думи, тайната на вярата трябва да се търси там, където се намира: в коренните особености на homo. Тоест там, където нашите познания са и без това непълни, а благодарение на антропологията и психологията с всяка изминала година стават все по-зле.

Работата е в това, че – за да разберем явлението, е необходимо да знаем неговия произход.

Фундаменталните качества на човека са се формирали през онази епоха, когато понятието „да спасиш кожата си“ се е употребявало в пряк, а не в преносен смисъл. Така нареченият „доисторически“ период е бил най-продължителен и най-важен за нашия вид. Тогава се решило какъв да бъде човекът. Целият механизъм на нашата висша нервна дейност е плод именно на този период, когато homo бил стадно животно, занимаващ се с търсене на мърша и канибализъм. За няколко милиони години се заложили и се утвърдили всичките видови навици, особености на поведението и биологични привички. Абсолютно всички основни качества на човека са родени през тази епоха. Включително и това свойство, което го кара да целува дъски с изображения или да реже глави на гяури.

За влиянието на този период говорят и цифрите: така нареченият „доисторически“ период се състои от минимум 200 хиляди поколения, а така нареченият „исторически“ – от 200. Ще отбележим, че биологията ни учи, че всеки организъм е колебаеща се сума от свойствата на всичките негови предшественици.

Всичко това, което ни представя фиксираната история (200 поколения от Шумер), е нищо. В момента, когато се появила писмеността, homo е вече оформен окончателно и само реализира своите особености.

Трябва да помним, че напудрена перука или каска със звезда е надявал не някой друг, а правнукът на питекантропа, наследник на всичките качества на това мило същество. Той размишлявал за гравитацията, строял пирамиди и скърцал с вратите на газовите камери.

Образът на този, който горял на клади вещици, на военния убиец, на вечния насилник, на изтънчения палач се връзва зле с хуманистичната концепция за еволюцията на човека. Но е достатъчно само да си спомним, че изнасилванията, убийствата и всичките деривати на тези забави са били основно занимание на човека в продължение на много милиони години, и веднага всичко си идва на мястото.

Но ние нямаме амбицията да характеризираме целия път на това съобразително животно. Нашата задача е много по-проста: да разберем какви именно свойства на човека запазват до ден днешен козината на неговия разум.

Как е възникнала и от какво е направена религиозната вяра, е малко или много разбираемо. Ще напомня, че въпросът не е в това, а в онези дълбочинни качества на homo, които са осигурили на вярата поразителна жизненост. Следователно трябва да се спуснем по хронологичната скàла две-три милиона години надолу и да се вгледаме в хитрите очички на нашите прадеди.

И тук започват проблемите. Няма към кого да се обърнем за помощ и факти. Както става ясно, с еволюцията на човека се занимава не фундаментална наука, а някаква описателна дисциплина, гарнирана с фантазии и опасно граничеща с изящната словесност.

От момента на учредяването на Нобеловата награда са изминали 115 години. Медалът с профила на симпатичния динамитчик е станал главен критерий за така наречената „научност“. Разбира се, с това не винаги са съгласни тези, които не са удостоени с наградата или няма да бъдат удостоени. Но днес няма по-авторитетен регистратор за достоверността и важността на знанията от наградата на Алфред Нобел.

Разбира се, Нобеловият комитет не винаги е бил безупречен в своите оценки за „персоналния принос“ на учените. Случвало се да подминава великите и да прославя незначителните. Но това засягало само личностите. Непосредствено самите дисциплини, разширяващи знанията за вселената и за нейното съдържание, се обсипвали редовно с нобелово злато. Физиологията на храносмилането, реликтовото излъчване, генетиката и квантовата механика винаги получавали това, което им се полагало по право.

Разбира се, работата на комитета имала и обратен ефект. Очертал се „нобелов“ кръг“, извън пределите на който останали всички, които нямат отношение към истинската наука. Очертаването били направено „болезнено, но акуратно“. Нямало никакво разпалване на междудисциплинарни разногласия в духа на Ръдърфорд, който твърдял, че „науката се дели на физика и на събиране на марки“. Разделението на „истинска наука“, „не много наука“ и „съвсем не наука“ станало като от само себе си. Без декларации. Чрез непреклонно и последователно пресичане на опитите на „дребното знание“ да се промъкне в главния кръг.

Добра илюстрация ни дава примерът с така наречената „психоанализа“. Единадесет пъти Фройд е издиган от своите поклонници за получаване на наградата и също толкова пъти е отхвърлян. Астролозите, историците, антрополозите, лингвистите etc. също така не един път са виждали ледената усмивка на Нобеловия комитет, връщащ техните изследвания като „нямащи отношение към фундаменталната наука“.

И така, присъдата е произнесена отдавна.

През 2009 година беше направен опит да бъде обжалвана и да се допуснат „не съвсем науките“ за разглеждане от комисиите на Кралската академия. Но на инициаторите на тази идея им удариха вежливо по един камшик и темата беше затворена. Специално ще отбележим, че по мълчаливо съгласие е прието да се щадят чувствата на представителите на „дребното знание“ и колкото се може по-рядко да се наричат нещата с истинските им имена. Нещо повече, на никого и през ум няма да му мине да се подиграва на глас с гланцовите фолианти, с колекциите от костици-камъчета и с фантастичните трактовки на дадени артефакти. Смята се, че фактът на неприемането на „дребното знание“ сред нобеловите дисциплини обяснява всичко и не изисква коментари. А на несъгласните им се предоставя свободата да си търсят отрова във всякакви количества.

Според „нобеловия списък“ в редиците на „не науките“ се намират: астрологията, уфологията, психологията, лингвистиката, историята, антропологията, археологията, хиромантията, демонологията, филологията, теологията, социологията и още няколко „логии“, по-млади и по-скандални. Тези различни премъдрости са свързани с една обща беда. Всичките са абсолютно безплодни. Точното историческо знание е също толкова невъзможно, колкото и викането на демони.

А неточното знание има един малък проблем: то просто не е знание и е годно само за забавление. Но няма още един път да чоплим раните на „ненауките“.

Всичко това изобщо не означава, че археологията е поставена завинаги на едно равнище с уфологията, а антропологията - с хиромантията. Разбира се, това не е така. И археологията, и антропологията имат шанс да станат реални науки. Възможно е тези дисциплини да преодолеят някога своята „второстепенност“, да си намерят свой Айнщайн и да отидат за златото на Нобел. Наистина, този шанс е призрачен. Но съществува. За разлика от демонологията антропологията например има все пак връзка с реалността. Но ще се научи ли да се занимава с нея така виртуозно, че да предложи на света изводи, равни на константите на физиката, е голям въпрос.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

април 17, 2018

Свиване

Летище “София”: 10 години, за да сменят една грешна табела с вярна  

Хубава работа, ама българска?

Чували сте този лаф, нали? Ето пример защо не бива да се работи по него. Става дума за нещо дребно – табелите на летище София, но този дребен пример е демонстрация на най-лошото в нашата държава. За пръв път писах по темата през 2008 г., веднага след пускането на новия терминал на летище “София”; статията ми бе пусната във в. “Сега”.

Грешна табела от летището

Въпросът беше в това, че когато човек кацне в София, той/тя следва табелите, които сочат накъде е изходът, но когато стигне до ескалаторите, които водят надолу, към паспортна проверка, табелите продължават да сочат напред, вместо надолу.
На 16-и декември миналата година забелязах, че табелите все още са същите. Този път се възползвах от Туитър и пуснах съобщение, като сложих таг към акаунта на летището.
Отговорите от летището можете да видите в репликите в Туитър; ето ги и тук:

1. Всички указателните табели в Терминал 2 са изработени във вида, указан от проектанта и са разположени на определените от него места.
2. Архитектурният проект за Терминал 2 на летище София е изготвен от холандската компания NACO, която от основаването си през 1949 г. е натрупала сериозен опит в областта на летищно планиране и проектиране.
3. Част от техните клиенти са едни от най-големите международни летища – в Амстердам, Франкфурт, Сингапур, Тайван, Абу Даби и други. NACO има опит във всички аспекти на проектиране на пътнически терминали,включително организация на пътникопотока със съответните знаци и табели.

Правилните табели на летище “София”

Да, но днес табелите са вече сменени и показват правилната посока. Следователно отговорите на моето съобщение от 16-и декември са… неправилни, опит за измъкване от кашата, в която са били поставени не от сегашните мениджъри на летището, а от онези, които са приемали обекта през 2008 г. И защо трябва днешните служители да защитават незащитимата позиция? С какво аргументът, че проектантите на летището били от Холандия помага на обърканите пътници? С нищо, разбира се.

Но фактът, че се реагира инстинктивно със защита, която не е нужна, е доказателство, че трябва да се поиска промяна в мисленето на хората. Искането трябва да дойде отгоре – от ръководството на държавата. Министрите и политиците трябва да кажат на своите служители и помощници, че няма нищо лошо, ако се коригират грешки. Че не бива да се реагира винаги така, сякаш властите са атакувани. Че понякога има критика, която е конструктивна и тя трябва да е поощрявана, а не потискана!

_____
На снимките: старата и новата табела на летището. На старата табела съм отбелязал със зелена стрелка, че на знака къде се намира бизнес-салонът, е поставена правилната стрелка – надолу; там, където е и паспортната проверка.

Свиване

Нова плаформа за машинно обучение ще представи AWS евангелистът Жулиен Симон  

Новини

Той е специален гост на 11-та среща на AWS User Group България и HeleCloud

SageMaker e новата платформа на Amazon Web Services (AWS), която дава възможност за бързо и достъпно за потребителите създаване, обучение и инсталиране на модели за машинно обучение. Тя ще бъде представена от Жулиен Симон, AWS технологичен евангелист, на 18 април 2018 по време на единадесетата среща на AWS User Group България, подкрепена от HeleCloud.

Обменът на знания, опит и постижения е много важен за развитието на всички специалисти. HeleCloud подкрепя в дългосрочен план срещите на AWS User Group България, като по време на предните две нашите експерти споделиха практически опит и разказаха за нетрадиционни технологични решения на колегите си, работещи върху AWS. За нас в HeleCloud е много важно споделянето на практически опит. Щастливи сме, че работим заедно с AWS User Group България за развитието на професионалистите по облачни технологии у нас и споделянето на знания, което е и предпоставка за много по-широко развитие на тази професионална общност в България”, каза Добромир Тодоров, изпълнителен директор на HeleCloud.

Жулиен Симон е носител на всичките седем AWS сертификата. По време на събитието той ще демонстрира как да се създават, обучават и използват модели, базирани на различи мрежови архитектури.

“Създадохме AWS User Group с идеята да изградим неформална общност за споделяне на интересно и полезно съдържание, свързано с платформата на Amazon Web Services, облачните технологии и DevOps. Приветстваме всеки, които има желание да сподели опит и полезни съвети, да се включи в срещите ни не само като гост, но и като презентатор. Радвам се, че този месец заедно с колегите от HeleCloud посрещаме Жулиен Симон, защото споделянето на знания е много ценнo за всички нас.”, отбеляза Ивайло Братоев, организатор на AWS User Group България.

AWS User Group България е общност, която обединява всички, които се интересуват от Амазон Уеб Сървисис, облачните технологии и DevOps. Групата има за цел да представя полезно и интересно съдържание на теми, свързани с AWS, и да насърчава неформалните дискусии и разговори.
Свиване

Президентът е Институция, а не критикар  

  Някога имахме няколко принципни теми за спор между мен и президента Първанов.
  Всъщност аз прибягвах до спор, за да бъда чут, а той игнорираше това, което се опитвах да му кажа.
  Една от тези теми бе следната:
  - Президентът не бива до говори като политолог, като общолог, като критикар, като човек с дълъг, сочещ с укор показалец, като притежател на истина от последна инстанция, като намиращ кусури принципно или по принцип, като обикновен простосмъртен, който вижда нещата и затова като на трапеза или партийно събрание коментира тяхната очевидност.

чети по-нататък

Свиване

Авторски права върху снимка  

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Моника Дафинова, юрист

Любител фотограф съм и снимам къде каквото видя – от красиви залези, през хора, наслаждащи се на красивия залез, до тортата, която направих снощи и исках да се похваля с нея във Facebook или Instagram. Кой обаче има права върху снимките, които правя, и може ли някой, когото съм снимал/а, да претендира, че има права върху тях?

Кои снимки са обект на авторски права?

Обект на авторски права могат да бъдат:

• фотографските произведения или т.нар. снимки; •

• произведения, създадени по начин аналогичен на фотографския, т.е. снимки, направени с мобилен телефон, камера, дрон).

Кой е автор на снимката?

Със заснемането на снимката аз ставам неин автор. Ако съм оставил някакъв индентифициращ знак върху снимката, като например моето име, инициалите ми или подпис, то за автор също ще бъда определен аз.

Възможно е аз да си остана автор на снимката, но да реша да преотстъпя правото си на друго лице, с което ще сключа договор да използва моята снимка. Това лице ще бъде носител на авторското право върху моята снимка, като то има възможност да я ползва без да плаща.

Трябва ли ми съгласието на лицето, което снимам?

Когато правя портретна снимка на някого, то аз също съм неин автор, но трябва да съм наясно, че за заснемането трябва да имам съгласието на човека, когото снимам.

Това съгласие не е нужно в няколко случая:

• когато съм направил снимката в хода на обществената дейност на изобразеното лице или на публично или обществено място (снимка на министър председателя по време на посещението му в Германия);

• изображението на лицето е само детайл в произведение, показващо събитие, шествие или пейзаж;

• изобразеното лице е получило възнаграждение, за да позира (снимка на модел).

NB! Правата, които притежавам върху снимката ми, могат да бъдат имуществени и/или неимуществени, като аз съм автор на снимките, докато съм жив и 70 години след смъртта ми

Възнаграждение или свободно използване на снимките?

Ако съм предоставил снимката на някого да я ползва (продал/а, дал/а съм я под наем или е направена изложба на мои снимки на Моста на влюбените в гр. София например), то важно е да знам, че имам право да получа възнаграждение за това

Възнаграждението може да се определи като част от получените приходи, фиксирана сума или по друг начин. Ако имам установена фиксирана цена и се окаже, че приходите са по-големи, то мога да искам увеличение на възнаграждението си.

В някои случаи се допуска свободното използване на снимките без да давам съгласието си и без да получа възнаграждение. Например направил съм снимка на картина на известен художник или когато се използват снимките ми в научни статии, учебници, списания.

Ами ако имам сключен трудов договор?

Ако работя като фотограф и имам сключен трудов договор с модна агенция например, то трябва да знам, че автор на направените снимки съм аз, а модната агенция като мой работодател има право да ги използва. Важно да знам е, че тя може да използва снимките ми само за “обичайната си дейност” (например за рекламни цели), без да иска моето разрешение или да ми дължи допълнително възнаграждение. В трудовия ми договор обаче може да е уговорено, че ще ми се плаща и допълнително.

Използвайки снимките, които съм направил/а, за реклама в модно списание, то агенцията генерира приходи. Възнаграждението ми може да е % от приходите от снимките, фиксирана сума или да сме уговорили нещо друго (например да ми се плаща на месец).

Ако установя, че агенцията получава доста повече за моите снимки от това, което сме се уговорили да ми плащат, то може да поискам допълнително възнаграждение.

Как да защитя авторските си права?

Някой се е сдобил със снимките ми без моето съгласие и ги е използвал, за да направи календар, или ги е публикувал в известно списание. Какво мога да направя в този случай?

• мога да търся обезщетение за нанесени вреди;

• мога да искам само да се установи неправомерното използване на снимките ми;

• мога да искам да се спре неправомерното им използване или да се забрани извършването на дейността, която представлява неправомерно използване (в случая отпечатването на календара или списанието);

• мога да искам да се изземат и унищожат календарите или списанията, както и негативи, матрици, клишета и други подобни, които възпроизвеждат снимките ми;

• мога да поискам да се наложат обезпечителни и привременни мерки и да се предотврати използването на снимките ми;

• мога да подам сигнал до Министерството на образованието и културата, което ще направи съответна проверка, ще установи дали има нарушение и ако е така ще санкционира нарушителя.

Санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителя, са:

• принудителни административни мерки, които имат за цел да предотвратят или спрат нарушението, както и да предотвратят или отстранят вредните последици от него;

• глоба или имуществена санкция в 2 хил. до 20 хил. лв, като снимките, независимо на кого са, се отменят в полза на държавата и се предават за унищожаване на органите на МВР.

Законът ми дава възможността да търся и наказателната отговорност на лице, което използва снимките ми без да съм дал своето съгласие.

Тъй като имам различни възможности и различни средства за защита на авторското си право, най-добре е да се консултирам с адвокат, който да разгледа моя случай и да ми даде съвет какво да направя.

април 16, 2018

Свиване

Тръмп, Путин и Теорията за управление на рисковете  

  В България има удивително много специалисти по Сирия на глава от населението.
  И то при условие, че братята Мадж и Нидал Алгафари и братята Владимир (най-добрият ни аналитик по региона, според мен) и Боян Чукови са на диаметрално различни позиции.
  
  Много отдавна бях написал:
  У нас:
  - всеки, който различава Заркауи от Заухири е специалист по Ирак;
  - всеки, който различава Ирак от Иран е специалист по иранската ядрена програма;
  - всеки който различава Северна от Южна Корея е специалист по тоталитарния режим в КНДР;
  - всеки, който различава Сирия от Асирия е специалист по сирийската гражданска война;

чети по-нататък

Свиване

Самотни майки с нова професия по програма на Български фонд за жените и СЖ Експресбанк  

Новини

Майки, които отглеждат децата си сами, в риск от бедност и преживели насилие, ще получат нова професия и по-сигурно бъдеще за тях и за децата им, благодарение на новата програма на Български фонд за жените - „Шанс за невидимите супер-майки“. Първият етап на инициативата включва обучение на пет самотни майки и се осъществява с финансовата подкрепа на СЖ Експресбанк и в партньорство с два от кризисните центрове за жертви на насилие в страната - на фондация „П.У.Л.С.“ в Перник и на фондация „Асоциация Анимус“ в София.

Жените, които ще получат шанс за гъвкаво работно време и професия, която харесват, са на възраст между 17 и 44 години, а техните деца – между 6 месеца и 4 години. Освен че ще бъдат покрити разходите на избран от тях курс за придобиване или повишаване на професионалната квалификация, те ще получат и кариерна консултация, психологическа подкрепа, грижа за техните деца, в периода на провеждане на курса, и помощ при намирането на работа.

Името на програмата „Шанс за невидимите супер-майки“ цели да преодолее предразсъдъците срещу жените, които отглеждат децата си сами. „Сам по себе си изразът „самотна майка” е предубеждение, в което самостоятелността се бърка със самотата. Да отглеждаш детето си самостоятелно не е провал, да поемеш такава отговорност сама е проява на смелост и силен дух, защото грижата и възпитанието на едно дете е изключителна отговорност“, категорични са от Български фонд за жените. „Затова за нас „самотните майки” са „супер-майки“ и вместо да бъдат съжалявани е важно те да бъдат подкрепяни всячески, за да живеят достойно и да се грижат пълноценно за децата си.“ От БФЖ настояват, че тези жени имат нужда не от социални подаяния и еднократна помощ, а от устойчива подкрепа за тяхното бъдеще.

Инициативата обръща внимание върху самотното родителство като социален проблем, който в последните години придобива все по-големи мащаби и засяга все повече жени в България и в Европа, защото над 90% от самотните родители всъщност са жени. И докато в ЕС под половината са застрашени от бедност или социално изключване, данните за страната ни сочат, че 72% от 360 000 самотни майки в България са на прага на бедността, а близо 80% от тях са принудени да се грижат за децата си напълно сами. Те са единствен източник на доходи в семейството, а отсъствието на заетост, недостатъчните финансови приходи от труд и издръжки, високата степен на риск от безработица и практикуването на нископлатени трудови дейности са сериозна предпоставка за попадането на техните деца в състояние на детска бедност.

Български фонд за жените приканва и други компании и граждани да се включат в кампанията за набиране на средства и да дадат шанс на още жени, които отглеждат децата си сами, да си намерят подходяща работа с достойно заплащане. Стойността на курсовете варира между 290 и 850 лв., в зависимост от избраната професия и степен на квалификация, а част от нужните допълнителни разходи включват такива за материали, за изкарване на медицинско, за транспорт, за почасова грижа за децата и за психологическа и мотивационна подкрепа, особено нужна на жените, преживели насилие.

Посланието на „Шанс за невидимите супер-майки“ е, че заедно можем да помогнем на тези жени да бъдат супер-майките, които са, да разкажем на повече хора за невидимите трудности, които преодоляват ежечасно, и за тревожните статистики и нуждата от мерки за преодоляване на риска от бедност и осигуряване на стабилно бъдеще за тях и децата им.
Свиване

Как да платя онлайн глобата си към КАТ?  

как да платя онлайн глобата си към кат

Получих от КАТ “честитка” за превишена скорост. Тъй като съм съвестен гражданин, искам да си платя глобата, но не ми се чака по опашките. Разбирам от приятел, че МВР вече предлагат електронни услуги за плащане на глоби, които мога да използвам. Как става това? Къде мога да проверя глобата си?   Преди всичко трябва да […]

The post Как да платя онлайн глобата си към КАТ? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Сирия и Теорията на справедливата война  

  Ударите в Сирия породиха различни емоции, малко като футболни страсти. За едно и също деяние привържениците на Реал казаваха, че дузпата е чиста и кристално ясна, а привържениците на Ювентус - че е несъществуваща и абсолютно измислена.
  
  В центъра на вниманието се оказа Войната. За привържениците на Запада тя е необходимото зло, за привържениците на Путин - тя е варварски акт.
  И възпяването, и отричането на войната - по принцип или принципно, хилядолетия наред занимават човешкия род.
  Така постепенно се стига до разбирането, че войната понякога е неизбежна, но тя трябва да бъде справедлива.

чети по-нататък

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 3  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

Рано или късно ще настъпи ден, когато мокрите от сълзи проценти ще вият отново над тялото на стопанина. Ще се определи денят на погребението. Но докато публиката се закичва с лентички, а караулите шлифоват печалния канкан, непременно трябва да бъде извършена една пикантна процедура.

Великата глава ще бъде скалпирана и ще бъде дадена за последно разрязване.

Всичко ще бъде както се полага. Скалпът ще бъде закачат с щипка за пране, за да не го оповръщат случайно надзираващите аутопсията лейтенанти. В разголената челна кост се врязва ъглошлайф. Ще извадят мозъка и ще го поостискат, за да изкарат излишните течности и станалата кафеникава кръв. Ще го претеглят, ще го измерят и ще направят няколко инжекции. А след това ще го потопят във формалин.

Празния череп ще съединят с винтове. Ще нахлузят обратно скалпа и ще го срешат настрани. Така че, когато лафетът затропа по паважа, във великата глава вече няма да има нищо.

След няколко седмици формалинът ще свърши своята работа. Полукълбата ще придобият приятна еластичност и ще станат годни за изучаване. Нищо необикновено. Това се случва с мозъка на всеки забележим персонаж както от местната, така и от световната история.

Разбира се, по време на аутопсията не дежурят винаги бледи лейтенанти, но самата процедура е неизменна. Диктаторите, учените, литераторите, etc. се полагат днес в ковчега по принцип вече без мозък.

Работата е в това, че до ден днешен битува убеждението: по особеностите на извивките, браздите и вентрикулите могат да се разгадаят „геният и дръзновението“, които са различавали притежателя на дадения орган от останалите homo.

Това е относително прясна тенденция. Не е на повече от две столетия.

Разбира се, преди всичко било иначе. Нашите деди ценели главния мозък на човека. Те пробивали дупка в основата на черепа, удобна да пъхнат вътре лапа, да извадят и да изядат всичките субстрати на двете полукълба. Но когато времето на питекантропите минало и нравите загрубели, хората започнали да вадят мозъка без всякакво гастрономично (или друго) приложение. Така по-специално постъпвали египтяните, които обичали да сушат и боядисват своите покойници. Библията, разбира се, нямала понятие за ролята на този орган, а разните антични автори предполагали, че в черепите се намира същото вещество като във всичките останали кости.

Впрочем, едва ли има смисъл да се изброяват всичките забавни неща, които съставят историята на разбирането какво представлява мозъкът. Всяка нова епоха се стремяла да затъмни с някаква глупост предходната.

Но! Няколко особняци, въпреки насмешките, кладите и проклятията, все пак съумели да разберат ролята на главния мозък и да свържат своите разбирания в една система. С произведенията си те създали във времето верига от твърдения с нарастваща точност. Това бил дълъг и труден процес, сриващ грубо масовите представи. Като резултат настъпил поредният парадоксален „фазов преход“. Мнението на единиците победило убежденията на стотици милиони и станало общоприето. Човечеството се съгласило, че дължи своите успехи именно на главния мозък.

Отначало всичко това забавлявало и възхищавало. Мозъкът бил издигнат в култ. Но скоро култът се отделил от реалността и започнал да живее свой лустросан живот. Номадствайки по разни издания, той съседства със задните части на моделите и хубавее заедно с тях. Днес бляскавият образ на „полукълбата със стрелките“ е изместил научното разбиране, основаващо се на фактите и най-важните теории.

Защо е станало така?

Работата е в това, че тук научното знание се счепкало отново с догмите на културата. Разбира се, победил митът за уникалността на човека, а знанието било погребано в скучни монографии.

Нека да го разкопаем и да погледнем: в какво се състои то?

Преди всичко в това, че човешкият мозък е най-обикновен продукт на еволюционния конвейер, съвсем неподходящ за „венец на творението“.

Този мозък е с ниска стойност, крайно ограничен в своите възможности. Което, между другото, не е удивително. Защото бил създаден да задоволи скромните нужди на питекантропа. През последните милион години нещо в този мозък атрофирало, а нещо се развило. Но в скромно отношение. „Класът“, разбира се, останал същият.

Притежателят на такъв мозък е обречен на ограничено възприемане на събитията и явленията. Неговите сетивни органи не възприемат инфразвука, ултразвука, поляризираната светлина, магнетизма и всичките видове електромагнитно излъчване (освен видимата светлина). Недостъпни са му събитията от всички равнища на микросвета, а също така дифракцията, електрорецепцията и активната сонация, която дарява част от животните със „звукозрение“ и т. н. Да бъдем откровени: този мозък прилича по нещо на коляното.

От човека са скрити минимум три четвърти от най-важните природни явления. Той прилича на сляп и глух глупак сред Дисниленд, над който се пръскат фойерверки и всичко наоколо блести, вика, гърми и танцува. А нашият глупак е уверен, че върви в тишина, по сивия и празен коридор на някаква клиника. В сравнение с истинската картина на света нашето пространство е безцветно и примитивно.

Пример: материята на заобикалящата ни среда е наситена с ярки електромагнитни произшествия. Те ту раздират, ту съшиват реалността. Но в човешкия мозък няма субстрати, които биха могли да регистрират това и да го направят част от съзнанието.

Да, появили са се прибори, позволяващи на човека да види част от това, което е скрито за прякото му възприятие. Но това са само компенсатори.

Ще поясним.

Каменната брадва е възмездила на homo това, че му липсват нормални нокти и зъби, а масспектрометрите и микроскопите са възмездили недостатъците на мозъка. Ще отбележим, че това възмездяване е кратковременно и достъпно само за единици. То всъщност не променя нищо, защото ни запознава само с отделни явления. Няма прибор, който едновременно и симфонично да компенсира на човека всичко това, от което е лишен. (Ще отбележим, че появата на компенсатори във вида на прибори е най-доброто доказателство колко скритата от мозъка информация е била необходима на хората).

Трябва също така да помним, че мозъкът на homo е наследник на всичките етапи на развитие на нервната система на гръбначните животни. Това не е леко наследство. То товари постоянно нашето поведение с примитивност, но ние не можем да се откажем от него. А командването с мозъка е останало завинаги от най-древни негови структури. Ще припомним, че те са се формирали в епохата на палеозоя, когато силата и пълноценността на агресията решавали почти всичко, а „останалите“ качества били напълно излишни.

Свършил палеозоят. Дошло веселото време на питекантропите. То добавило към наследството и деменцията, който била милиони години нормативно състояние на древния човек.

Във всичко това няма никаква трагедия. Трябва само да помним, че илюзиите са неуместни. Нещастният homo явно не е този любимец на еволюцията, върху когото тя е съсредоточила своите усилия. Разбира се, затвореният в нашия череп ресурс позволил да разчетем алфа константата и температурата на Планк. Това впечатлява.

Но има подозрения, че основанията за гордост не са много. Да си спомним с какъв труд човечеството е покорило тези върхове. Процесът на тяхното покоряване е продължил пет хиляди години.

Толкова усилия обаче не са хвърлени, защото явленията са много сложни. По-скоро те са очевидни и примитивни. Напрегнатото им откриване се обяснява единствено с ниските „технически“ характеристики на мозъка на откривателите.

Както виждаме, знанието на историята на главния мозък слага край на въпроса за неговите „тайнствени“ потенциали. Въпреки това романтиците продължават да търсят материалния субстрат на „гениалността“. Научните институти години наред преливат от пусто в празно, търсейки в маринованите мозъци склонността към лидерство или ораторския дар.

Великите злодеи на ХХ век били изследвани с особено усърдие. Изключение прави Сталин. Веднага щом за „бащата на народите“ била потвърдена посмъртно дифалия, интересът към неговите мозъчни извивки се изпарил, а цялото внимание се съсредоточило върху рядкото уродство.

Да допълним.

Йосиф Висарионович само се радвал на своя двуглав пенис. Тайно били изготвяни малки корони, лентички и гербове. Вечерно време Сталин създавал пикантни композиции, като канел най-приближените си хора да ги съзерцават и да се умиляват. Между другото, диагнозата „параноя“ е поставена на Сталин от Бехтерев, когато Коба, искрейки и червенеейки, показвал своята „конструкция“ на стария психиатър.

С останалите маниаци нещата не са по-добри.

Мозъкът на Чикатило бил безнадеждно развален. Изпълнителите на смъртното наказание прапоршчици се престарали и пръснали главата на Андрей Романович на парчета. Друг сериен убиец, Тиодор Бънди, също не можал да предложи своите мозъчни полукълба на науката. Те се сварили в черепа му, когато шерифът изпробвал върху Бънди пределната мощ на затворническия електрически стол.

Мозъкът на изкормвача Дамър забранил да се вади неговият сантиментален баща, но пък маниакът Уейн зарадвал мозъковедите. Мозъкът му бил изваден внимателно и своевременно. Но никаква разлика между мозъчното вещество на Уейн и известните стандарти не била открита.

С Ленин било още по-забавно. Мозъкът на Илич бил превърнат в тридесет хиляди препарата. Над тях се потели четиридесет години четиристотин невроморфолози, хистолози и молекулярни биолози. Тринадесет професори се преуморили така, че самите те станали донори на препарати. Двама се застреляли, а шестима се умопобъркали. Единият от умопобърканите бил уличен от колегите си, че яде микропрепаратите от латералното коленчато тяло на мозъка на Ленин. Над мозъчните полукълба на Илич са се разразили стотици истерии, а общия литраж на сълзите не може да бъде пресметнат.

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), Народният комисариат по здравеопазването на СССР и лично другарят Сталин с всяка година все по-категорично искали да се представи някаква уникалност. Това искала и зрялата съветска власт. Целият състав на специалния отдел на Централния комитет уговарял академик Саркисов, който ръководел изследванията, да намери „поне нещо“.

Но заключението гласяло: „…основните особености на мозъка на В. И. Ленин са типични за почти всеки трети по ред мозък“. Тези данни били, разбира се, дълго време засекретени. А след това станали безинтересни.

Упоритият homo обаче не иска да се разделя със своята мечта. Така че церебралната комедия ще се повтори и на лейтенантите отново ще им се наложи да дъвчат лимон, за да потиснат рефлекса за повръщане.

Очакваният резултат няма да се състои. Субстрат на гениалността, разбира се, няма да бъде открит. Което, между другото, съвсем няма да попречи на притежателя на поредната „велика“ глава да се настани комфортно в Мавзолея. Няма да се наложи да изселват Илич, защото Мавзолеят е заведение с легло за двама. А при желание там могат още да се настанят няколко маниака, включително и притежателят на двуглавия пенис.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.