април 18, 2015

Свиване

България в света на Интернет-икономиката: предложение към управляващите  

На вниманието на всички граждани, но и с молба към хората в управлението на България и ЕС.
Излезе вторият пореден доклад на “Бостън Консалтинг Груп” за Интернет-икономиката.

Таблица с класация

Таблица с класация, България е 37-ма

Тази година България е по-добре от миналата (37-мо място) – вижте таблицата.
Където има зелен цвят, там е добре. Ние имаме зелено в графата “инфраструктура” – благодарение на липсата на регулация за Интернет, частният бизнес е сторил това, което може в условията, благоприятни за конкуренцията.
Инфраструктурата е най-важният компонент за успешната модерна икономика и е чудесно, че там сме добре. Останалите три обаче също са важни, а и са еднакви по тежест:
Индустриалният, каквито са липсата на капитал и квалифицирана работна ръка възпрепятстват успешните онлайн-бизнеси и развитието на цифровите бизнеси.
Индивидуалният – платежни системи, сигурност на данните и др. – влияе на степента, в която гражданите и потребителите се ангажират с онлайн бизнеса.
Информационният включва количеството на съдържание на български и следването от страната на отвореност на данните, както и проблеми при достъп до определено съдържание.

Таблица - първите страни

Таблица – първите страни

Ако можем да дадем някакъв съвет на управляващите, той е: по-малко държава в тези области, където изоставаме. Дайте повече свобода на хората и фирмите, за да развиват онлайн-бизнеса. Ако искате да помогнете, вложете средства в модернизирането на Български пощи, за да може онлайн търговията да е сигурна не само при използване на електронен подпис, но и при доставката на продуктите. Намалете ДДС за стоки, купувани онлайн *и* доставяни по пощата, например.
Хвърлям няколко идеи, от прима виста, но съм убеден, че ИТ-бизнесът може да ви даде още много – и по-добри! – предложения, чието реализиране би довело до повишаване на оборота в онлайн-бизнеса, до по-високи приходи в държавната хазна, до по-малко сива икономика.
Помогнете като намалите пречките!
Може ли да го направите?

 

Докладът може да бъде свален тук. Съобщението за медиите (на английски) е тук.

април 17, 2015

Свиване

Нов стар адрес на RSS емисията  

Този пост е малко технически-административен, поради което спокойно може да ограничите изчитането му само до следващия абзац ;)

С две изречения – yovko.net отново разчита на WordPress след няколкомесечен и приятен, но не особено пълноценен флирт с Ghost и съответно RSS-емисията ми отново е на познат до болка адрес, който само припомням: http://yovko.net/feed

На теория старият адрес http://yovko.net/rss е пренасочен и изглежда да работи, но е възможно някои RSS-четци да имат проблеми с HTTP 301 пренасочвания, затова все пак, който ме чете по RSS може да си обнови абонамента с актуалния адрес – http://yovko.net/feed

Използвах двете миграции (към Ghost и обратно) да редуцирам част от съдържанието и да оптимизирам много баластра, натрупала се с времето, повечето от която безполезна. Също и да реорганизирам много неща и почти цялото съдържание. URL-ите занапред ще са освен canonical и смислени. Приключвам с цифровата номерация на публикациите си. Тя ще продължава да работи за повечето от старите постове (thanks WordPress!), така че да бъдат откривани и според стария и според новия си URL (Например http://yovko.net/7, както и http://yovko.net/blog/7 и http://yovko.net/archives/7 ще сочат към новия адрес http://yovko.net/the-day-1/). Известна малка част от постовете ще загубят старите си адреси, понеже е ползван хак за тях преди време, и цената за това хитруване сега дойде време да си платя. По груба оценка те са достатъчно малко, така че надявам се, да няма грижи. Ако някой от тези постове е много важен или ключов за някого или за мен – ще го пренасоча с изричен redirect, когато попадна на такъв случай :)

Знам, че ще загубя някакво SEO, но за мен винаги по-важно е било HEO-то (human engine optimisation). Да ме прощават колегите, които си вадят хляба с първата абревиатура ;)

Има малко неподредени неща, основно в категория Фотография, за която още нямам ясна концепция и затова не съм се захванал с тях. Иначе така и с голямото криволичене между flickr, 500px и Instagram не можах да си избера своята фотографска социална мрежа, но нещо като портфолио с избраните ми снимки от 500px поддържам на http://photo.yovko.net/.

А да, прежалих и известно количество коментари от жив и откровен мързел да ги мигрирам от Disqus. Не е лично отношение :)

"Нов стар адрес на RSS емисията" е публикация от yovko in a nutshell с автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Свиване

Румяна Ченалова излезе от ареста срещу гаранция  


Сметки в Бразилия, подкуп от половин милион лева, конспиративни срещи на яхта в Гърция, имена на висши магистрати… Това са само част от сюжетите, които изплуваха при среднощното разглеждане на мярката за неотклонение на съдията Румяна Ченалова.

Късно вечерта в четвъртък, съдия Веселина Ставрева отказа да уважи искането на новосъздаденото Антикорупционно специaлизирано звено (СЗA) към Софийска градска прокуратура (СГП) за постоянен арест на обявеният преди няколко дни за общодържавно...

Свиване

南アフリカの現実  

私の友人の一人に、南アフリカの女性がいます。南アフリカというと黒人と思われるかもしれませんが、彼女はブロンドの白人です!そして彼女から、「南アフリカはすごい危険」「自分の家の玄関を出たら、背中を壁にして保護しつつ、銃を持ちながら車まで進んで、車にだれも乗っていないことを確認してからササッと乗り込まないとならない」なんて聞いて、「まさか~」と思っていたのですが、どうやら嘘ではなさそう。

なんでも現在南アフリカで、黒人住民の一部が暴れているようです。人種隔離政策が撤廃されたあとも、南アフリカの黒人の方は多くがとても貧しい生活をしているのが原因ともいえそう。

しかも警察によれば、これまでに14歳の少年など5人が死亡し、数千人の外国人らが避難する事態となっているとか。やはり貧困は犯罪を産むんですねえと、実感しちゃいました。どうすれば、この格差をなくすことができるのか、南アフリカの大きな課題といえそうです。

април 16, 2015

Свиване

Украйна регламентира обществени радио и телевизия  

Националната телевизия на Украйна се преобразува в акционерно дружество със сто процента държавно участие “Национальная общественная телерадиокомпания Украины” (НОТУ). Трансформирането се предвижда със закон,  влязъл в сила на 10 април 2015 г. Според украинските медии това е очакваният преход на държавните радио и телевизия в обществени.

Изискванията на Европейския съвет за радиото и телевизията за обществен характер, защитен в координатите мисия – управление – финансиране, според новата уредба най-общо изглеждат  по следния начин:

 

  • Мисията на новото дружество:

1) предоставяне на обективна, пълна, навременна и обективна информация за социално-значимите събития в Украйна и в чужбина; вкл. да се осигури балансиран и прозрачен достъп до актуални политически програми в дискусионен формат, по-специално под формата на дебати
2) насърчаване на консолидацията на украинското общество;
3) развитие и укрепване на украинския език и култура, популяризиране на езиците и културите на малцинствата;
4) насърчаване на най-пълното задоволяване на информационни, културни и образователни потребности на населението на Украйна, включително и чрез създаването и разпространението на икономически, исторически документални филми, културни, образователни, когнитивна, развлечения, спорт, програми за деца и младежи с увреждания възможности, малцинства и други социални групи;
5) навременно информиране на обществеността за извънредни ситуации, които застрашават живота или здравето;
6) предоставяне на гражданите на Украйна на популярни новинарски продукти, съществуващи на пазара;
7) насърчаване на авторитета на Украйна на международното поле.

  • Създава се Надзорен орган на НОТУ  с две квоти – парламентарна (по един представител на парламентарнопредставените политически сили, в момента 8) и гражданска (9 представители на неправителствените организации), работи на обществени начала и има мандат 4 години.
  • Новото акционерно дружество ще се финансира смесено – от продажба на собствени продукти и права, от местните бюджети, от търговско слово, както и от такси, заплащани от абонатите на месечна база по правила, определени от правителството. Предвижда се постепенно намаляване на рекламата в рамките на 4 – 6 години. Уставният капитал идва от досегашни държавни радио и тв организации, централни и местни, които се закриват.

Ще се произвеждат не  по-малко от две телевизионни програми (обществено-политическа и културно-образователна) и не по-малко от три радиопрограми (обществено-политическа, културно-образователна, младежка).

Медиите в Украйна се уреждат в ред нормативни актове,  предвижда се създаване и на нови подзаконови актове, поради което е трудно да се правят изводи само по влезлия  сега в сила устройствен закон. Все пак вижда се, че мисията е сходна с  мисията на обществените медии в ЕС,  финансирането ще се извършва по сложна схема, но ще се събират такси,  а  за управлението се създава колегиален надзорен орган, който ще назначава оперативното управление.

април 15, 2015

Свиване

Нов стар адрес на RSS емисията ми  

От известно време RSS-емисията на този блог е на адрес, който е http://yovko.net/feed

На теория старият адрес http://blog.yovko.net/rss, както и един временен http://yovko.me/rss са пренасочени и би трябвало да работят, но се оказва, че някои RSS-четци имат проблеми с HTTP 301 пренасочвания, включително и един от най-популярните напоследък Feedly. Аз лично предпочитам Digg Reader, заради по-семплия интерфейс, който изглежда, че няма такива грижи.

След като писах на поддръжката на Feedly и те не ми отговориха, но явно рефрешнаха нещо ръчно, сега изглежда, че и старият feed като да работи, но все пак който ползва RSS и особено Feedly (в чиято облачност не за първи път се губят неща из мъглите) може да си обнови абонамента с актуалния адрес – http://yovko.net/feed

"Нов стар адрес на RSS емисията ми" е публикация от yovko in a nutshell с автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Свиване

Издирването приключи. Румяна Ченалова е в ареста.  


Общодържавното издирване на съдията от Софийски градски съд (СГС) Румяна Ченалова приключи късно снощи с нейното задържане за 72 часа в следствения арест на бул. Г.М.Димитров.

От прокуратурата съобщиха, че ще поискат от СГС постоянното задържане на противоречивия магистрат срещу която има обвинения за документно и длъжностно престъпления.

Наложената й мярка изтича в петък вечерта.

Във вторник от прокуратурата съобщиха, че Ченалова е обявена за общодържавно...
Свиване

„Piccolo ragazzo“ - Dalida  

Ставало е дума вече в този блог за привичката преди много години да се вземат мелодии на популярни западни или американски песни (без да се посочва автора!), да им се набутва изцяло български текст, съчинен обикновено от някой самозван нашенски поет (който също в повечето случаи остава неизвестен!), с което – знам ли? - може би доказвахме, че и ние не сме по-долу от „гнилите капиталисти“.

Голямо доказателство, няма що: чужда мелодия и некадърен текст.

Така беше и с песента „Малък принц“, Константин Казански я изпълняваше, ако не се лъжа.

Зевзеците веднага усетиха несериозността на поетическата съставка на тази песен и от припева „Хиляди звънчета звънят във тъмнината…“ направиха „Хиляди прасета грухтят във тъмнината…“ (за съжаление не помня всичко, но и това е достатъчно като илюстрация).

Да оставим обаче малкия принц и зевзеците.

Оригиналът на песента – „Little man“ – е на американския дует „Сони и Шер“, написан е през 1966 година от Сони Боно и се превръща веднага в световен хит.

Хвърлих един поглед на английския текст, но не се наемам да го превеждам, защото – както знаете - английският език ми е много слаб и затова си го държа само за домашна употреба.

Така че по-долу ви предлагам италианската интерпретация „Piccolo ragazzo“ на Далида (има и нейна френска – „Petit homme“), където са се запазили фрагменти от оригиналния текст.


Piccolo ragazzo

Little man,
Quando sei qui con me,
Io so che non mi devo più nascondere…
Pregherò
Solo che io sia lì, lì con te,
Quando il sol potrai raggiungere…

Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato,
Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito.

Diventerai
Un uomo che capirà la verità
E sarai libero…

Accenderai
La luce che c'è dentro me
Perché io voglio credere…

Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato,
Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito.зззззззз

Tu ed io,
Siamo noi, solo noi quello che
Io vedo intorno a me.

Little man,
Tu lo sai, ma tu sai anche che
Qual, un'altro c'è…

Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato,
Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito.

Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato,
Piccolo ragazzo...


Малко момче

Малко момче,
когато си тук със мен
зная, че не трябва вече да се крия…
Ще се моля
само да бъда там, там със тебе,
когато ще можем да достигнем слънцето…

Малко момче, ти тичаш по моята ливада,
малко момче, ти пееш и аз те чух.

Ти ще станеш
мъж, който ще разбере истината
и ще стане свободен…

Ще запалиш
светлина, която ще гори във мене,
защото искам да вярвам…

Малко момче, ти тичаш по моята ливада,
малко момче, ти пееш и аз те чух.

Ти и аз,
нас, само нас
виждам край себе си.

Малко момче,
ти знаеш това, но ти знаеш също,
че има и друг един…

Малко момче, ти тичаш по моята ливада,
малко момче, ти пееш и аз те чух.

Малко момче, ти тичаш по моята ливада,
малко момче...

И като бонус – интерпретацията на Милва.


април 14, 2015

Свиване

„Българите са най-добрите програмисти“  

…ама не.

VentureBeat излезе със статия миналата седмица, в която твърди, че не в Силициевата долина са най-добрите програмисти. И в единия от двата публикувани погледа върху данните на stackoverflow излиза, че българите са „най-добри“.

Из българските онлайн медии тръгнаха статии, избирателно цитиращи „проучването на американски сайт“, и всички бяха много горди, че – ето, и в това сме най-добри!

Какво е stackoverflow? Както беше казал някой – това е (световна) bg-mamma за програмисти – отговорът на всеки въпрос или проблем, който имаш, докато програмираш, се намира там. А когато някой попита нещо, и му отговориш, трупаш точки. Е, двама българи сме на 1-ва страница в класацията по точки – Дарин Димитров е 2-ри, а аз съм 30-ти. Общо взето заради тази „аномалия“, че двама човека са отделили количество от времето си да отговарят на въпроси, сега българите са „най-добрите програмисти“.

Явно статиите по темата са били споделяни много, та бТВ ме потърсиха за коментар. Приех и направихме кратко интервю по темата. В интервюто обясних две неща – първо, че отговарянето на въпроси и трупането на точки не непременно значи, че си добър програмист, и второ, че при различен поглед върху данните излизат различни резултати, и поради малкия брой представители от България (40), не може да се каже, че сме „най-добри“. Да, имаме силна индустрия и със сигурност сме желана дестинация за компании, търсещи програмисти, но „най-добри“ е пресилено.

Е, това няма да го чуете в излъчената част от интервюто. Може би за да не разваляме хубавата новина. (Също няма да чуете и мнението ми, че българското висше образование не дава добри умения на програмистите. Вместо това ще чуете зам-ректор на Техническия университет).

Съгласен съм, че ако твърдението е „Българите са добри програмисти“, то „нямаме новина“. И тук критиката ми не е само към бТВ (на които благодаря за интервюто и интереса към темата), но с желанието за новини, дори да не стигаме до низини като „ШОК! БОМБА!!“, създаваме една изкривена реалност.

В случая има и нещо друго – комплексираното ни желание да сме най-добри в нещо, като утеха за иначе неуредените ни държава и общество. „Виж, ма, най-добрите програмисти сме“ ще каже бай Стамат на жена си, преди да поиска шишето с ракия. После ще го каже на 5 човека, някои също ще са прочели или гледали новини, и накрая ще имаме масово съзнание, че „сме най-добрите“. Няма значение в какво. Също сме „най-интелигентната нация“. Нищо, че каквото и проучване да отворите, сме някъде по средата. И нищо, че методиката на VentureBeat е спорна, данните са замърсени, а това, което мерят, не е точно качество на програмистите. Ама мани ги тия подробности, нали сме най-добрите.

Нямам против да сме най-добри в нещо, даже напротив, опитвам се и да допринеса за това, но не искам контрапунктът на черногледството ни да е фалшифицирана национална гордост. Искам да излезем от крайностите „най-зле сме“ и „най-добри сме“ и да погледнем реалността.

Затова – да, добри програмисти сме, браншът в България е силен, правим много, за да привличаме инвеститори, а и не малко хора стартират свои компании, използвайки уменията си. И нека да показваме положителните примери. Но хайде без медийно-генерирани крайности.

Свиване

Правна защита на доброто име в ЕС  

Defamation_EU

Международният институт по печата (IPI) публикува сравнителен анализ за законодателството и практиката за защита на доброто име в държавите от ЕС и държавите в процес на присъединяване.

България е между държавите, в които се предвижда наказателна отговорност, но без наказание лишаване от свобода.

Докладът

Международни стандарти от страницата на IPI

Свиване

Прокуратурата обяви съдия Румяна Ченалова за общодържавно издирване  


Прокуратурата е обявила за общодържавно издирване скандалния търговски съдия от Софийски градски съд (СГС) Румяна Ченалова. Това съобщиха от пресцентъра на държавното обвинение във вторник.

От няколко седмици прокуратурата се опитва да я призове, за да я привлече като обвиняема за длъжностно престъпление, но тъй като тя не е открита на настоящия си адрес, е разпоредено предварителното й довеждане.

Цитиран от "Дневник" братът на Ченалова - Станимир Ченалов, който е и нейн...
Свиване

Европейска гражданска инициатива : първи доклад на ЕК  

Европейската гражданска инициатива бе въведена с Договора от Лисабон. Ако  гражданска инициатива, обявена по определен ред,  събере над един милион изявления за подкрепа (подписи) в област, в която Европейската комисия има правомощия да предлага законодателство, Комисията трябва официално да обсъди въпроса и да публикува отговор под формата на съобщение на Комисията.

Правилата и процедурите са установени в регламент, който  се прилага от 1 април 2012 г.  По отличната практика, въведена в ЕС, самият правен акт предвижда последваща оценка на ефективността от прилагането: не по-късно от 1 април 2015 г. и на всеки три години след това Комисията представя доклад за действието на регламента.

На 31 март Европейската комисия публикува доклад за прилагането на   от влизането му в сила на 1 април 2012 г. досега. В доклада се посочва, че през последните три години са получени 51 искания за стартиране на инициатива. От тях 31 искания попадат в области от компетентността на Комисията и са регистрирани;   3 инициативи събират един милион подписа; 12 инициативи достигат края на периода за събиране на подкрепа, без да достигнат прага.

България участва и успя да събере нужни брой подписи за ЕГИ за медиен плурализъм, но инициативата като цяло не намери достатъчно подкрепа.

Доклад относно европейската гражданска инициатива

Регламент относно гражданската инициатива — консолидиран текст

Уебсайт за европейската гражданска инициатива

Ася Кавръкова: анализ и препоръки

Свиване

Анкета за пречките пред финансовото щастие  

На хората, все нещо ни пречи, включително във финансовата част.

Конструирах анкета, по текст от една книга*.

Той е със шест въпроса, ето го и първия, а другите са в линка към анкетата:

1. За да постигна щастие, покой, удовлетворение, в живота ми трябва да се случи следното (избройте) *
Негодувам, че то все още не се е случило. Може би негодуванието ми най-сетне ще го предизвика да се случи?
.............................................................

И тук следва да се изброи, например финансово:

- да ми увеличат заплатата, фирмата където работя да не фалирам, да продам вилата, да ми изплатят щетата от застраховката, да си купя нова кола, да спечеля на борсата, най-накрая да започна да спестявам и т.н.

Или общи неща :

- дъщерята да ме слуша, тъщата да се изнесе, да дойде топлото време, да имам повече свободно време и т.н.

Или пети въпрос в анкетата

5. Това нещо, което ти (или аз) направи/х, каза/х или не успя/х да направиш/направя в миналото, а именно *
ми пречи да се успокоя сега
И тук следва да се изброи, например финансово:

- не трябваше да приемам тази работа, а онази; трябваше да не купувам толкова скъпа кола, трябваше тъщата да ми даде пари за апартамент; не трябваше шефа Гошо да ми казва, че съм смотан...

Или общи неща :
- братовчедката Пенка ме обиди, че съм алчен и искам всичко за себе си; жена ми каза, че съм мързелив

Идеята е, че след като попълните отговорите, ще видите, кое ви тормози и евентуално ще можете да го преодолеете, защото ще излезе наяве, а няма да е подсъзнателно.

Ето я -> и анкетата <- , като можете да пишете финансови или общи отговори, каквото поискате.

*Книгата е Нова земя на Екхарт Толе, а въпросният текст е на стр. 111.


Вижте другите постинги от този блог за лични финанси:


Споделяне на знание или да обменим хитрините в живота

Фонд Ремонти – доказателство, че българинът не разбира жилищната инвестиция

5 примера за желязна финансова дисциплина или как да спасим парите си от себе си

Финансови задачи, които всеки трябва да може да реши

Батя: Непоправим оптимист съм за БФБ и за България като цяло

Имате ли списък с притежанията си и класирате ли ги по доходност и риск?

FOREX - един от масовите начини да си загубиш парите, времето и живота

Спредът или ужасът на пазарите, това което ви отказва да купувате и продавате!

Този, който цял ден работи, няма време да печели пари - Джон Рокфелер

Моделът на Уорън Бъфет е лесен и достъпен дори за хора с 1 000 лв.

Трябва да спестявате поне 30% от доходите си, за да имате достойна пенсия

Смисълът на търговията и защо всеки трябва да е търговец

Дали ставам по-богат или по-беден с всеки изхарчен лев?

На лов за Ментор, или кой да ни научи на нещо?


„Бързо дошли, бързо отишли“ или кога хората са максимално глупави (заслепени)

Пари назаем - 11 причини, защо да не даваме

6-те мислещи шапки – или как да започнем да мислим

Как да изкарвате повече? Може би да работите на 4-часов ден, но на две или три места

Защо се помнят първите 10 000, 100 000 и 1 000 000 лв., после е лесно

Странни, но ефективни и забавни начини за спестяване


Безработна си купува GSM за 1 200 лв., да в България е нормално


Виновен ли е Кийосаки за слабата световна икономика?
Вдигането на летвата, основен проблем пред повишение на личното богатство

Ето как типичният българин харчи 100 000 лв. за нула време

А. Андонов: Вещоманите рядко могат да управляват парите си рационално

С чорбаджията ортак не ставай, на бедния пари не давай и на жена си нищо не казвай

Кредитната карта е уникален продукт, който трябва да се притежава


Когато парите ви станат много повече от финансовия ви акъл....


На кои въпроси, трябва да си отговорим, когато започваме инвестиция?


Колко скъпа кола мога да си позволя?

Потребителски кредит: Как банките твърдят, че ви дават 10 000 лв., а ви дават само 3 270 лв. или с 67% по-малко

Отдясно ще видите: "Известяване за нови публикации" чрез e-mail. Моля използвайте опцията за бъдещите публикации







Любима книга: Нова земя на Екхарт Толе, можете да я свалите във формат txt оттук



Свиване

„Спомени за войната“ – Началото (2)  

Николай Николаевич НИКУЛИН

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1)

НАЧАЛОТО (2)

В началото на ноември ни върнаха в студените, без стъкла, ленинградски казарми. Преди да бъдат изпратени на фронта, ротите получиха нареждане да патрулират из града. Проверявахме документи, задържахме заподозрени. Сред тях се оказаха обкръженци, измъкнали се от Луга или от други "чували". Това бях страшно отслабнали хора - кости с обтегната върху тях кафява, опалена от вятъра кожа...

Градът се различаваше поразително от това, което беше през август. Навсякъде следи от осколки, множество къщи с разрушени фасади, показващи жилищата като в разрез: някъде имаше закрепили се на остатъците от пода креват и шкаф, по стените висяха часовници или картини. Студено, усойно, мрачно. Конете на Клод са свалени, Юсуповият дворец е повреден. Етнографският музей има отдолу до горе огромна цепнатина. Стълбовете на Админиралтейството и Петропавловската катедрала са в тъмни калъфи, а куполът на Исаакиевската катедрала е боядисан с неутрална боя за маскировка. В градинките са вкопани зенитни оръдия. Рядко прелитат с вой немски снаряди и се взривяват далече. Метрономът чука равномерно [3]. Вятърът носи жълти листа, клонки, някакви замърсени хартийки... В града цари мрачно настроение, пресъздадено сполучливо в куплетите, съчинени малко по-късно от ленинградските хулигани:

В блокада е Ленинград, стрелят, бомбардират,

далекобойни снаряди летят.

В жилището е студено, в жилището - глад,

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха!

Студове настават, хляб не ни дават,

мъртвите на гробищата носят.

В жилището е студено, в жилището - глад.

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха! и т. н.

Ние пазехме около Филхармонията и някакви добри хора - минувачи - казали на майка ми къде съм. Така че успяхме да се видим за последен път и тя ми донесе нещо да хапна.

През нощта на 7 ноември имаше особено зверска бомбардировка (говореха, че Хитлер я обещал на ленинградците), а на сутринта, въпреки обстрела, ние марширувахме към Финландската гара, откъдето с товарни вагони ни закараха на спирка Ладожко езеро. Прекарахме нощта във вагона, буквално лежейки един върху друг. И това беше добре, защото навън имаше минус двадесет градуса студ. Можеше да се сгрееш само притиснат до съседа. Сутринта от разрушеното от бомбите пристанище ни натовариха благополучно на палубата на един старичък кораб, преправен на канонерка. Преходът през Ладога не беше спокоен: облаци закриваха небето, големи вълни, щорм. Не прелитаха самолети, но ние измръзнахме порядъчно на вятъра. Греехме се, като се притискахме до комина. Тук сключих изгодна сделка, разменяйки си със стиснатия Юрка Воронов три бонбона срещу половин сухар.

В покритата със сняг Нова Ладога почивахме един ден, настанявайки се кой където може. Молехме за храна жителите, в хлебозавода. След това вървяхме едно денонощие по глухи лесове, търсейки щаба на армията. Някои изостанаха, някои премръзнаха. В щаба ни разпределиха по войсковите части. Най-добра беше съдбата на тези, които попаднаха в свързочните полкове. Там работеха на радиостанциите до края на войната и почти всички останаха живи. Най-зле бяха зачислените в стрелковите дивизии.

- А, вие сте радисти - казаха им, - ето ви винтовки, ето ви онази височина. Там има немци! Задачата е да се превземе височината!

Така и си останаха новоизпечените радисти по безименните височини. Моята съдба беше друга: пол тежка артилерия. Търсихме го една седмица, мотаейки се по крайфронтовите села. Два пъти пресякохме замръзналия Волхов с грамадната електростанция. Хранехме се с каквото Бог даде. Нещо закачихме от служителите във волховската столова. Там се готвеше евакуация и крадяха продуктите. Това се правеше толкова открито и безсрамно, че на началничката не ѝ беше удобно да откаже на скромната ни молба за храна. Друг път на края на село Войбокало (което броени дни след това беше сметено от лицето на земята) милостива млада жена ни изнесе на верандата остатъци от ватрушки и разни други вкусотии за хапване: при нея се беше настанил голям началник - някакъв си старшина, и не си беше доял на сутринта закуската.

Нощувахме където ни падне. Ту в празната зала на спирка Волхов-2 (още беше цяла). Там се сблъскахме с въоръжени хора в цивилни дрехи. Това беше отряд партизани, на който предстоеше да отие в немския тил. Ту у една старица, на печката. В град Волхов диханието на войната ни докосна отново. През една сумрачна вечер минавахме край училището, превърнато в болница. В ъгъла на градината, до пътя, двама възрастни санитари погребваха убити. Изкопаха бавно ямата, свалиха от мъртвите униформите (имаше инструкция да се пази държавното имущество). Единият труп с пробити гърди е бил някога божествено красив юноша. Стегнати мускули, безупречно телосложение, на гърдите му е татуиран орел. На дясното му рамо има надпис: "Обичам природата", на лявото: "Пак съм гладен". Момчетата бяха от разузнаването на морската бригада. За първи път бригадата беше избита край Лигово, след това я попълниха и я изпратиха на Волховския фронт, където много скоро се обезкърви... Санитарите бутнаха труповете в ямата и ги заринаха със замръзналата пръст. Спогледахме се и продължихме по-нататък. (След това, през лятото, виждах как погребалните команди засипват мъртвите с вар - за да се избегне разпространяването на зараза. Но погребваха само малцина, тези, които успяваха да измъкнат изпод огъня. Обикновено телата гниеха там, където смъртта застигаше войничетата).

След дълги лутания, рискувайки да попаднем в ръцете на настъпващите немци или да се озовем в наказателна рота като дезертьори, се добрахме до спирка Мурманские ворота. Там млади, розовобузи червеноармейци с хубави полушубки ни казаха, че служат в също такъв полк като този, който търсим. А нашия полк не можем да го намерим, защото е някъде край Тихвин. Затова трябва да искаме разрешение за тяхната част. Началството, в лицето на капитан Седаш, ни прие радушно и заповяда да бъдем зачислени във втори дивизион на полка. Този Седаш, висок на ръст здравеняк, плешив, весел, пушеше дълги един аршин самокрутки и непостижимо, виртуозно псуваше на майка. Беше способен офицер, току-що завършил Академията, и работите в полка вървяха, за тези времена, отлично. Достатъчно е да се каже, че през августовските боеве край Кириши, когато пехотата частично се разбяга, а частично се предаде в плен, вдигайки на щиковете белите си долни гащи, полкът на Седаш задържаше няколко дена със своя огън немското настъпление. Скоро за тези свои действия стана гвардейски. По-късно Седаш стана полковник, командваше успешно артилерийска дивизия (край Нарва и Новгород в началото на 1944 тодина), но не достигна до генерал - според слуховете се беше замесил в продоволствена афера. През 1945 го раниха тежко край Будапеща.

Ирония на съдбата! Винаги съм се страхувал от силни звуци, не търпях в детството си играчки пистолети и бомбички, а попаднах в тежката артилерия! Но това беше щастлива съдба, защото в пехотата по време на активни действия човек остава жив средно за една седмица. След това непременно го раняват или убиват. В тежката артилерия този период се увеличава на три-четири месеца. Тези, които стреляха непосредствено с оръдията, успяваха да останат непокътнати през цялата война. Нали оръдието стои в тила и стреля от закрита позиция. Но при оръдията обикновено слагаха възрастни хора. Младите, като мене, се оказваха във взводовете за управление на огъня. Нашето място е на предните позиции. Трябва да наблюдаваме противника, да коригираме огъня, да осъществяваме връзка. Лично аз съм радиовръзката. Не участваме в атаки, а пълзим след пехотата. Затова загубите ни са неизмеримо по-малки. И полкът, в който попаднах, запази първоначалния си състав от времето на своето формиране, докато пехотните дивизии сменяха своите войници много пъти, запазвайки само номера си. Всичко това разбрах по-късно. А засега ми дадоха триста грама хляб, рядка супа и ми смениха ленинградските ботуши със стари разнокалибрени валенки.

Точно в деня на нашето пристигане намалиха продоволствените норми, защото беше паднал Тихвин и снабдяването се беше нарушило. Тук едва бяха започнали да свикват с глада, а аз вече бях дистрофик и се различавах от войниците с жалкия си вид. Всичко беше за мене необичайно, всичко беше трудно: да стоя на тридесет градуса студ на пост всяка нощ по четири-шест часа, да копая замръзналата земя, да влача тежки греди и снаряди (един сандък - четиридесет и шест килограма). Всичко това без време да свикна, веднага. А сили не достигат и тъгата е смъртна. Наоколо всичко е чуждо, всеки гледа само себе си. Съчувствие не може да има. Наоколо тлъсти псувни на майка, жестокост и безсърдечие. Моментално овъшкавях безпределно - така, че прекрасните дребосъци бягаха със стотици не само по бельото ми, но и отгоре, по шинела. На едрата въшка с кръст на гърба ѝ казваха тогава КВ - в чест на едноименния тежък танк и войничетата бяха забравили, че танкът е наречен в чест на великия пълководец К. Е. Ворошилов. Тези КВ трябваше да се хващат с шепа под мишницата и да се изсипват в нажежената печка, където се пръскаха със силен пукот. С течение на времето си разчесах до кръв слабите хълбоци и на мястото на резчесаното се образуваха струпеи. За баня и дума не можеше да става, защото живеехме върху снега, на студа. Нямаше даже запасно бельо. Специалните прахове срещу въшки не им оказваха никакво въздействие. Опитвах се да плакна бельото си в бензин и да го обличам така. Дребосъците бягаха изпод гимнастьорката и можех да ги бръскам в снега от шията си. Но на сутринта те се появяваха отново в още по-голямо количество. Едва през 1942 година се появи спасително средство: "сапунът К" - жълта, страшно воняща паста, в която трябваше да се изваряват дрехите. Тогава най-сетне въздъхнахме с облекчение. А и бани по това време се научихме да правим.

И все пак на мене ми провървя. Бях калпав войник. В пехотата или веднага щяха да ме разстрелят за пример, или сам щях да умра от слабост, забивайки глава в огъня: много обгорели трупове оставаха там, където лагеруваха частите, дошли от гладния Ленинград. В полка вероятно ме презираха, но ме търпяха. Подготвях десетки кубически метра дърва за офицерските землянки, изпълнявах всякаква работа, мръзнех на пост. Рядко дежурех на радиостанцията. На предната линия отначало не ме вземаха, а и големи боеве за щастие нямаше. С една дума, не попаднах веднага в месомелачката, а имах възможност да свикна с военния бит постепенно.

Отначало обстрелите не ме плашеха. Просто не разбрах веднага за какво става дума. Грохот, наоколо падат хора, кървави пръски по снега. А аз стоя и мигам. Често ме събаряха да легна и ме псуваха да не се показвам на открито. Но осколките и заблудените куршуми засега не ме засягаха. Много скоро намерих своето призвание: спусках се към ранените, привързвах ги, и макар че нямах опит, всичко се получаваше добре - за учудване на професионалните санитари.

В края на ноември започна нашето настъпление. Едва сега разбрах какво е война, макар че все така не участвах в атаките. Стотици ранени, убити, студ, глад, напрежение, седмици без сън... В една сравнително тиха нощ седях в заснежена яма, без сили да заспя от студ. Чешех си въшлясалите хълбоци и плачех от мъка и слабост. През тази нощ се пречупих. Отнякъде се появиха сили. На сутринта изпълзях от дупката, започнах да претърсвам празните немски землянки, намерих замръзнали, като камък, картофи, запалих огън, сварих картофите в каската и като си натъпках корема, почувствах увереност в себе си. Оттогава започна моето прераждане. Появиха се защитни реакции, появи се енергия. Появи се чувство, което ми подсказваше как трябва да се държа. Появи се хватка. Започнах да търся храна. Ту изсичах с брадвата конско месо от бутовете на убит немски жребец - беше се вкаменил от студ. Ту намирах изоставена картофена яма. Веднъж една мина уби минаващ край мене кон. След двадесет минути от него останаха само гривата и вътрешностите, защото майстори като мене нарязаха веднага месото на парчета. Конярят даже не успя да дойде на себе си, така и си остана да седи в шейната с поводите в ръце. Друг път марширувахме по пътя и внезапно отпред едни снаряд обърна кухнята. Елдовата каша се изля на снега. Моментално, без да се наговаряме, всички извадихме лъжиците и започна пир! Но не можеш да спреш движението по пътя! През кашата минаха каруца със сено и камион, а ние все ядяхме и ядяхме, докато не остана какво да ядем... Аз събирах сухари и корички край складовете и кухните - с една дума, намирах храна където и да можех.

Настъплението продължаваше, отначало успешно. Немците бягаха, като изоставяха оръдията, камионите, всичките запаси и убиваха конете. Убедих се, че разказите за техните зверства не са измислица на вестникарите. Виждах трупове на изгорени пленници с изрязани по гърбовете им звезди. Селата по пътя на отстъплението бяха всичките разорени, жителите прогонени. Бяха останали съвсем малко - гладни, окъсани, жалки.

Започнаха да ме вземат на предната линия. Спомням си адските обстрели, пълзенето по корем в снега. Кръв, кръв, кръв. В тези дни бях ранен за първи път, наистина раната беше нищожна - драскотина. Случи се така. През нощта, измъчени, се приближихме до едно изоставено училище. В празните класни стаи беше по-топло отколкото на снега, имаше слама и спяха някакви войници. Легнахме до тях и веднага заспахме. След това някой се събудил и успял да забележи: спим заедно с немци! Всички скочиха, в тъмнината започна стрелба, бой, шум, викове, псувни. Биехме се кой когото свари, без да се разбере нищо в суматохата. Удариха ме с щик в бедрото, ударих някого с ножа, после се разбягахме на различни страни, тракайки със заби, на всички ни дойде нанагорно. Като си свалих клина, определих по формата на раната, че щикът е бил немски, плосък. Не отидох в санитарната част, раната зарасна сама след две седмици.

На предната линия беше по-лесно да се намери храна. През нощта може да се изпълзи в неутралната зона, да се срежат с кинжал вещевите торби на убитите, а в тях - сухари, понякога консерви и захар. Мнозина се занимаваха с това в минутите на затишие. Мнозина не се завърнаха, защото немските картечари не дремеха. Веднъж един старшина, явно пиян, навлезе с шейна в неутралната зона, където и той, и коня бяха убити. А в шейната имаше храна - хляб, консерви, водка. Веднага се намериха желаещи да измъкнат тези ценности. Отначало излязоха двама и бяха сразени от куршумите, след това още трима. Повече желаещи нямаше. През нощта се отличих аз. Като разбрах, че немците стрелят, когато чуят шум, реших да не вземам нищо, а само прерязах сбруята, като вързах за шейната телефонен кабел и се върнах благополучно в траншеята. След това - раз! два! тегли! - придърпахме шейната. Всичките продукти бяха направени на решето от куршумите, водката беше изтекла и все пак се натъпкахме доволно!

При железопътната линия Мга-Кириши нашето настъпление заглъхна, а немците заеха здрави позиции. Тук, в голямото село Находи, от което сега не е останало и следа, посрещнах новата 1942 година. Краят на 1941-ва беше помрачен от един отвратителен епизод. Три дни преди това началството на нашия дивизион получи заповед да влезем в немския тил през пролука в отбраната и да коригираме оттам стрелбата на оръдията. В страшния студ, по дълбоките преспи, сред девствен лес ние се движихме двадесет километра със ски. Ракетите, които осветяваха предната линия, останаха отзад. Светеше луна. Наоколо се извисяваха огромни ели. Накрая, на една полянка намерихме землянки, изкопани още през лятото. Решихме да си починем в тях и да се сгреем. Настъпи утрото и изведнъж някой започна да вика:

- Немци!

Намирах се в крайната землянка и реагирах най-късно от всички. Като се измъкнах навън, не видях никого и само далече, в гората, се мяркаха фигурите на моите бягащи фронтови другари. Оставаше ми само да вървя след тях. Под една елха ме посрещна изплашен лейтенант с приготвен за стрелба наган.

- А немците?

- Не зная, не съм ги виждал...

Оказа се, че е настъпила паника, всички са побягнали, а началството най-напред. Няма значение, но в бързината бяхме забравили в землянката радиостанцията. А аз даже не знаех! Решихме да се върнем. Но сега се оказа, че немците наистина са заели нашето място. Започна престрелка и ние се оттеглихме с празни ръце. Радиостанцията беше загубена, заповедта неизпълнена. Преди Нова година последваха репресии. Дойде следовател, имаше разпити. Намери се изкупителна жертва - началника на радиостанцията, симпатичния сержант Фомин. След това се състоя заседание на трибунала - спектакъл с предварително известен край. Краят впрочем се оказа по-добър, отколкото очаквахме - Фомин и още един войник, който беше откраднал мед от една стопанка в Находи, получиха по десет години затвор, като трябваше да излежат наказанието си след края на войната. Барданосов (така се казваше крадецът на мед) скоро изкупи своята вина: куршум проби белите му дробове. Дали е оживял, не зная. Фомин служи дълго и честно с нас и очевидно след това са го реабилитирали. Но в навечерието на Нова година на всички не ни беше добре. Като се върнах от предната линия, заспах в землянката, проспах полунощ и дори не чух стрелбата, която започнала по това време навсякъде.

Скоро напуснахме Находи - последното село, което видях до средата на 1943 година. Полкът се пребазира в блатистата рядка гора около спирка Погосте. Всички мислеха, че задръжката тук е временна, ще минат два-три дена и ще продължим напред. Но съдбата реши иначе. В тези блата и гори затънахме цели две години! А всичко преживяно от нас бяха само цветчета, плодовете все още предстояха!

април 13, 2015

Свиване

Русия, ЕС и въпросът за пропагандата  

Baltic-StatesВ България програмата РТР Планета се приема свободно.

В Литва  – вече не.  Медийният регулатор на Литва – Комисия за радиото и телевизията – взе решение да прекрати временно разпространението на програмата на територията на Литва. Решението влиза в сила днес, 13 април 2015 г.

Причината, посочена в съобщението на регулатора, е враждебна реч. И по-рано регулаторът е вземал решения за ограничаване на достъпа до отделни предавания, за които е констатирал насърчаване на омраза и настроения в полза на  военна намеса в работите на суверенна държава, както и    разпространение на манипулативна информация – но сега решението се отнася до цялата програма.

Решението на литовския регулатор е интересно от политическа, правна и техническа гледна точка.

Политически  – Литва се противопоставя, впрочем не за пръв път, на пропаганда, която идва от Русия и нарушава закона. И през предходни години има решения на литовския регулатор срещу РТР Планета и НТВ Мир  за пропаганда, насочена главно към  рускоезичното население в трите прибалтийски държави. Подобни решения са вземани и в Латвия през 2014 г. за временно ограничение на разпространението на програмите  Россия РТР  и РТР Планета, някои са издържали и съдебна проверка  (напр. Decision 95/2014).

Технически решението на регулатора означава да се спре препредаването. Литва няма източна граница с Русия, от запад граничи с Калининградска област.  Сателитното разпространение  в Литва се осъществява от компанията  Viasat, част от Modern Times Group, регистрирана в Швеция.  Всички кабелни оператори в Литва са прекратявали разпространението.  Според литовски медии Viasat е единствената компания, която не се е съобразила  с предишни ограничителни решения на регулатора. Аргументите на Viasat са били, че изпълняват договор с изправен техен клиент  и че  Viasat  като шведска компания не е длъжна да се съобразява с решенията на литовския регулатор, а с правото на ЕС.

Решението на регулатора е за прекратяване на препредаването | rebroadcasting, не се споменава изрично за мерки по отношение на достъпа онлайн. Външният министър на Литва е изразил съжаление, че забраната не е ефективна мярка срещу  пропагандните руски медии.

Юридически регулаторът може да задължи доставчиците под собствената си юрисдикция да спрат препредаване на определена програма. Както си вижда от цитираното съдебно решение, в Латвия са провеждани срещи с асоциациите на доставчиците, за да се обсъди и техническата изпълнимост на решението да се прекрати достъпа до отделни предавания.

Сега решението е  по отношение на цяла програма. Програмата РТР Планета  е произведена и се предоставя за разпространение  от ВГТРК, Всероссийская государственная телевизионная и радиовещательная компания –  руската държавна  компания за радио и телевизия, която произвежда и предоставя за разпространение Россия 1, Россия 2, Россия Культура, Россия 24/Вести, както и “международната версия на Россия 1” – РТР Планета. Важно за разказа е, че според съобщението на литовския регулатор  програмата е регистрирана за разпространение в Швеция. Защо е важно – отговор дава Директивата за аудиовизуални медийни услуги: враждебната реч е основание за изключение от свободата на препредаване на програми в ЕС.

Член 3

1.  Държавите-членки гарантират свобода на приемането и не ограничават препредаването на тяхна територия на аудиовизуални медийни услуги от други държави-членки на основания, които попадат в областите, координирани от настоящата директива.

2.  По отношение на телевизионното разпространение държавите-членки могат временно да се ползват от дерогация от параграф 1, ако са изпълнени следните условия:

  • а) телевизионно разпространение, идващо от друга държава-членка, открито, сериозно и тежко нарушава член 27 (защита на децата) и/или член 6 (подбуждане към ненавист);
  • б) през предшестващите 12 месеца телевизионният оператор е нарушил разпоредбата/ите, посочена/и в буква а), най-малко в два предишни случая;

  • в) съответната държава-членка е уведомила писмено телевизионния оператор и Комисията за твърдените нарушения и за мерките, които възнамерява да предприеме, ако подобно нарушение възникне отново;

  • г) консултациите с излъчващата държава-членка и Комисията не са довели до приемливо уреждане в рамките на 15 дни от уведомлението, предвидено в буква в), а твърдяното нарушение продължава.

Комисията в срок от два месеца след уведомяването за взетите мерки от държавата, взема решение относно това дали мерките са съвместими с правото на Съюза. Ако тя реши, че не са, от държавата  ще се изисква спешно да прекрати съответните мерки.

Литовският медиен регулатор  е изпълнил предвидената в директивата процедура и е уведомил лицето, което носи редакционна отговорност за програмата, шведския регулатор и ЕК. След изтичане на срока, в който според директивата се търси споразумение, решението на Литва влиза в сила. То е за три месеца, но срокът може да бъде продължаван. Говорител на Viasat е заявил, че ще се съобрази с решението  на регулатора. В същото време годишният доклад на MTG за 2014, оповестен преди дни,  очертава сложен период за компанията  в Русия:  новият медиен закон ограничава  чуждата собственост до 20 на сто и забранява  рекламата в платената телевизия.  MTG разпространява повече от десет свои програми в Русия, обявява намерение да пусне нови платени канали в Русия и към момента притежава близо 40 на сто от регистрираната в Делауер  СТС Медия, оперираща в Русия.   В същата компания 25 на сто притежава Национална медийна група  – частен  медиен холдинг, чийто борд има решение да се оглави от Алина Кабаева.

Ако  се върнем към началото:   руската пропаганда  работи не само в Прибалтика.  Британският регулатор вече е санкционирал за нарушения в отделни предавания  Russia Today UK, която  има пет часа собствена програма и в останалото време предава RT, основна пропагандна  програма на Кремъл. В момента има сигнали за нови нарушения.  Вън от всяко съмнение пропагандата е и тук, да се надяваме, че политически, технически и юридически сме готови за нея.

Свиване

Лошите на пътя  

Намирам за странна тезата, че проблемите по пътищата ни се дължат на 2-3ма, които карат като луди, а не на повечето от останалите, които нарушават „леко“ правилата, защото „какво толкова“, „всички го правят“ и „аз съм опитен и с хубава кола, така че може“. Чуха се определения, че ония са генетични грешки, гниди, убийци, както и призиви за смърно наказание. Още по-непонятна ми е идеята, че трябва да ги подложим на публичен линч, вместо да натискаме да се прилага законът както трябва.

България има почти двойно повече смъртни случаи по пътищата на глава от населението отколкото повечето европейски държави. Това до известна степен се дължи на лошите пътища и старите коли, но най-вече на непредпазливото каране на голяма част от участниците в движението.

Пребивайки двама хулигани публично няма да възпре другите такива, но ще измести вината на всички останали, които „леко“ превишават скоростта, изпреварват на завои, паркират на стопове и карат с изгладени гуми. „Ето, наказахме виновния.“ Ситуацията е аналогична на тази с държавните вземания – искаме да накажем шепата хора укрили данъци от по няколко сотитин хиляди, докато в същото време най-големият проблем на държавата са стотиците хиляди укрили по няколко стотин лева.

Наистина, никой не е казал буквално, че проблемите по пътищата се дължат на 2-3ма, но всички се държим така. Отприщихме общественото недоволство към хаоса по пътищата и го изляхме върху тия двамата хулигани. Дали са нарушили закона – несъмнено. Дали трябва да влязат в затвора – може би. Пускат се често такива клипове и снимки с възгласи къде е държавата и защо тия не са още в затвора. Това си е точно линч, а линчът цели наказване на изкупителни жертви като пример за всички останали.

Работата е, че всички останали сме ние. Мърморим когато законът се прилага (вдигат ни колата като сме паркирали неправилно, глобавят ни за гладки гуми и колани), защото разбираш ли – „ние ли сме най-големия проблем на пътя“, а „ония с белите джипове не ги ловят“. Не искаме законът да работи за всички, защото така трябва да глобят и нас. Искаме да накажем публично няколкото брутални идиоти, за да се чувстваме по-добре за собствените си прегрешения.

В същото време никой не смята за проблем, че останалите от скорошните клипове са нарушили също правилата за движение, макар в много по-малка степен. Всъщност малко обърнаха внимание или дори знаеха, че това е нарушение. От записа с мотористите се вижда ясно, че изпреварват неправилно и карат с превишена скорост. Като го посочих, ме обвиниха, че защитавам ония с голфа и че непрекъснатата линия не важала за мотори.

Извадка от мнение, което пуснах във Facebook.

Свиване

„Спомени за войната“ – Началото (1)  

Николай Николаевич НИКУЛИН

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ

НАЧАЛОТО

„Войната е достойно занятие за истински мъже“

Карл XII, крал на Швеция

Господи, Боже наш! Боже милосърдни! Измъкни ме от тази помийна яма!

През пролетта на 1941 година в Ленинград мнозина усещаха приближаването на войната. Информираните хора знаеха за нейната подготовка, а местните се тревожеха от слухове и сплетни. Но никой не можеше да предположи, че три месеца след нахлуването немците ще се окажат пред стените на града, а след половин година всеки трети негов жител ще умре от страшната смърт на изтощението. Още повече ние, с жълтото около устата, току-що излезли от класните стаи, не се замисляхме за предстоящото. А нали на повечето от нас беше съдено в най-близко време да загинат в блатата около Ленинград. Другите, малцина от тях, които се върнат – щяха да останат сакати, без крака, без ръце или щяха да се превърнат в неврастеници, алкохолици, завинаги щяха да изгубят душевното си равновесие.

Обявяването на войната аз и, както ми се струва, повечето от гражданите посрещнахме не че равнодушно, но някак си отчуждено. Послушахме радиото, поговорихме. Очаквахме скорошни победи на нашата армия – непобедима и най-добра в света, както пишеха за това постоянно във вестниците. Сраженията засега се разиграваха някъде далече. За тях достигаха по-малко сведения, отколкото за войната в Европа. През първите военни дни в града се възцари своеобразна празнична обстановка. Беше ясно, слънчево време, зеленееха градините и парковете, имаше много цветя. Градът се украси с бездарно изрисувани плакати на военни теми. Улиците оживяха. Множество новобранци в чисто нови униформи сновяха по тротоарите. Навсякъде се чуваха песни, звукове на патефони и хармоники: мобилизираните бързаха да се напият за последен път и да отпразнуват заминаването си за фронта. Неизвестно защо през юни-юли на пазара се появиха множество хубави, дефицитни до това време книги. Невският проспект се превърна в огромна букинистка лавка: направо на улицата се разполагаха маси с купища книги. В магазините все още имаше продоволствени стоки и опашките не изглеждаха мрачни.

Домовете се преобразиха. Хората залепваха навсякъде стъклата на прозорците с кръстосани ленти хартия. Витрините на магазините заковаваха с дъски и засланяха с чували пясък. По стените се появиха надписи – указатели за бомбоубежищата и укритията. По покривите дежуреха наблюдатели. В градините настаняваха зенитни оръдия и някакви не много млади хора с широки скиорски панталони маршируваха там от сутрин до вечер и мушкаха чучела с щикове. По улиците от време на време се мяркаха девойки със смешни бричове и лошо ушити гимнастьорки. Те носеха чудовищни по размери балони с газ за заградните аеростати, които се издигаха над града на дълги въжета. Напомняйки огромни гъби, те често се очертаваха в безоблачното небе на белите нощи.

А някъде, между другото, войната продължаваше. Ставаше нещо, но никой не знаеше какво точно. В болниците започнаха да карат ранени, мобилизираните заминаваха и заминаваха. Врязало ми се е в паметта заминаването на морската пехота: точно пред нашите прозорци, гледащи към Нева, товареха на туристически катери войници, изцяло въоръжени и екипирани. Те чакаха спокойно своя ред и изведнъж към един от тях със силен плач изтича жена. Уговаряха я, успокояваха я, но напразно. Войникът откъсна със сила конвулсивно стисналите го ръце, а тя все продължаваше да се лови за мешката, за пушката, за противогазната торба. Катерът отплава, а жената още дълго виеше печално, удряйки глава о граничния парапет на крайбрежната улица. Тя беше почувствала това, което аз разбрах много по-късно: нито войниците, нито катерите, на които ги товареха за десант, повече не се върнаха.

След това всички ние се записахме в опълчението… Дадоха ни пушки, боеприпаси, храна (неизвестно защо сельодка – явно това, което им беше под ръка) и ни натовариха на един шлеп, който стоеше край бреговете на Малая Невка. И тук за първи път ме спаси моят Ангел хранител, приел образа на възрастен полковник, който заповяда всички да слезем от шлепа да се построим на брега. Отначало не разбрахме нищо, а полковникът огледа внимателно всички с червените си от безсъница очи и заповяда на няколко от нас да излязат от строя. Сред тях бях и аз.

„Марш по домовете! – каза полковникът. – И без вас, сополанковци, ТАМ е отвратително“. Оказва се, че той искаше да поправи нещо, да го направи както трябва, да предотврати безсмислената гибел на жълтоклюните момченца. Той намери за това сили и време! Но всичко това го разбрах по-късно, а тогава се върнах у дома – за удивление на моето семейство…

Шлепът, между другото, отплавал по Нева и по-нататък. На Волхов, според слуховете, го бомбардирали и го потопили месершмитите. Опълченците седели в трюмовете, чиито люкове предвидливото началство заповядало да бъдат затворени – за да не би случайно да се разбягат момчетата!

Върнах се у дома, но след седмица получих официална призовка за мобилизация. Военкоматът ме изпрати във военно училище – отначало в едно, после в друго, после в трето. Всички мои връстници бяха приети, а мене ме отхвърли медицинската комисия – проблеми със сърцето. Накрая и за мене се намери подходящо място: школата за радиоспециалисти. И тук още не миришеше на война. Всичко беше весело, интересно. Събрали бяха бивши ученици, студенти – живи, любознателни, общителни момчета. Смях, шеги, вицове. Вечерта един си подсвирква по памет всичките поред сонати на Бетовен, друг свири на гусла, която е взел със себе си на война. А колко е интересно да се спи на двуетажните койки, където няма дюшеци, а само мрежа, която се отпечатва през нощта върху физиономията ти! Как се променят хората, облечени в униформа! И колко е смешен сержантът:

- Аха, знаете два езика! Добре – отивате да чистите тоалетната!

Уроците на сержанта запомнихме за цял живот. Когато бърках при обръщане дясната и лявата страна, сержантът ме поучаваше:

- Това не ти е университета, тук трябва да мислиш с главата си!

Първите уроци по воински етикет ни преподаде самият началник на школата – стар службаш, още от времето на Гражданската война. Като марширувахме по двора, ние го срещнахме, и както ни бяха учили, доложихме старателно:

- Другарю, полковник, отделението отива на занятия!

- Не отива, а си влачи яйцата – беше отговорът…

А старши политрукът, какъв веселяк беше! По време на политическа беседа той ни съобщи:

- Украйна е завзета от ръцете на фашистките лапи!

А после, след отбоя, гонеше цялата рота по плаца. Войниците тропаха силно с единия крак и стъпваха едва чуто с другия – това беше стихийна демонстрация на общата ни неприязън към човека, когото никой от нас не харесваше. Косата удари о камък – политрукът обеща да ни гони до сутринта. Едва намесата на началника на училището спаси положението:

- Достатъчно! – заяви той. – Утре има тежък учебен ден.

Този политрук след това, когато започна блокадата и ние започнахме да се подуваме от глад, се научи да ходи в кухнята и да се тъпче там от войнишкия казан… По някакъв начин той успя да излезе жив от войната. През 1947 година, като пътувах по работа за Москва, видях във влака позната бандитска муцуна с белег на бузата. Това беше нашият доблестен политрук, сега шафнер на вагон, угоднически разнасящ чаши и бойко получаващ бакшиши. Той, разбира се, не ме позна и аз с удоволствие сложих петдесет копейки в потната му честна ръка.

Занимавахме се в школата с интерес, а и работата беше обичайна за нас: бяха изминали два месеца, откакто напуснахме училищните чинове. Лесната премъдрост на морзовата азбука беше усвоена бързо от всички. Свръхестествени армейски тренировки нямаше – за това не стигаше време. Наистина, строевите занятия и уроците по бой с щик довеждаха курсантите до пълно изтощение. Понякога се провеждаха паради с музика. Но оркестърът разочароваше: това беше джазов ансамбъл, мобилизиран и облечен във военна униформа. Вместо да свири строеви ритъм, той постоянно се отплесваше на румба, предизвиквайки многоетажните ругатни на началника на школата. Прекратиха парадите след появата на един немски самолет разузнавач, който фотографира това зрелище.

През това време войната някъде продължаваше. Първа представа получихме за нея, когато на територията на школата дойде от фронта за попълване и привеждане в ред една разбита дивизия. Всички бяхме учудени, че фронтоваците поглъщат жадно огромните количества ечмична каша, останала в столовата. Курсантите от радиошколата бяха дошли скоро от домовете си, още изнежени и придирчиви към храната. Някои по начало не можеха да свикнат с армейската кухня. Веднъж се събудих в три часа през нощта от някакво странно хрупане. Причината за това се разкри в предверието на входа: там стоеше Юрка Воронов, син на известен ленинградски актьор, и ядеше бързо една кокошка, която му бяха донесли от къщи любещите родители.

Войниците от фронта бяха тихи, затворени. Стараеха се да общуват само помежду си, все едно ги свързваше обща тайна. В един прекрасен ден строиха дивизията на плаца пред казармата, а на нас ни заповядаха да се построим до нея. Ние се шегувахме, бърборехме, гадаехме какво ще стане. Дадоха команда мирно и докараха двама, без колани. След това капитанът започна да чете от един лист: двамата бяха осъдени на смърт за дезертьорство. И тогава, веднага, ние още не бяхме успели да разберем нищо, автоматчиците застреляха двамата. Направо, без церемонии... Фигурките потрепериха и застинаха. Лекарят констатира смъртта. Телата закопаха в края на плаца, като заравниха и отъпкаха земята. Разотидохме се сред мъртва тишина. Разстреляните, както се оказа, просто отишли без разрешение в града - да видят своите близки. За заздравяване на дисциплината ни организираха показателен разстрел. Всичко беше толкова просто и толкова страшно! Именно тогава в нашето съзнание настъпи промяна: за първи път разбрахме, че войната не е шега работа и че тя ще докосне и нас.

През август положението на фронта край Ленинград се влоши, дивизията замина за челните позиции, а с нея и половината наши курсове като попълнение. Всичките скоро изгоряха в боя. Ангелът хранител ме спаси отново: останах в другата половина. Започнаха бомбардировки. Особено ефектна беше първата в началото на септември. В тишината на слънчевия ден във въздуха изведнъж се чу бучене, идващо неизвестно откъде. То все нарастваше и нарастваше, стъклата затрепериха и всичко наоколо започна да вибрира. Далече, в ясното небе, се появи армада самолети. Те летяха в строй, на различна височина, бавно, уверено. Около тях се взривяваха зенитни снаряди - като парчета памук в синьото небе. Артилерията стреляше обезумяло, безредно, без да причинява вреда на самолетите. Те даже не маневрираха, не променяха строя си и все едно незабелязвайки стрелбата, летяха към целта. Ясно се виждаха жълтите краища на крилете и черните кръстове по фюзелажите. Ние седяхме в "цепнатините" - дълбоки, специално изкопани канавки. Беше много страшно и изведнъж забелязах, че се крия под парче брезент.

Фугасните бомби, разтърсвайки земята, се взривяваха някъде далече. А върху нас се посипаха запалителни бомби. Те разведриха обстановката: курсантите наизскачаха от укритията си и се спуснаха да гасят огнищата на пожарите. Това беше един вид увлекателна игра: запалителните бомби горят като бенгалски огън и трябва да се заровят в пясък. Когато всичко свърши, видяхме кълбета дим, заемащи половината небе. Горяха Бадаевските продоволствени складове. Тогава още не можехме да знаем, че този пожар ще реши съдбата на милиони жители на града, които ще загинат през гладната зима на 1941-1942 година.

Бомбардировките станаха систематични. В двора на училището падна фугасна бомба, която разкъса на парчета няколко души, бяха разрушени здания на съседните улици, сред които и една болница (там, където сега е ГИДУВ). Носеха се слухове, че шпиони са сигнализирали на немските самолети от покрива на това здание с помощта на огледала. Нощите прекарвахме в укритията, изкопани на двора. Престанаха да действат водопроводът и канализацията. За два часа клозетите се напълниха с нечистотии, но началството бързо взе мерки: тези, които знаеха два езика, трябваше основателно да поработят, а на двора изкопаха примитивни устройства, като на село. Загубите от бомбардировките бяха малки, повече беше страхът. Изплаших се много, когато една бомба се взриви зад прозореца и запокити към мене огромна цепеница, която изби двете рамки заедно със стъклата. Секунда преди това бях приклекнал за нещо и цепеницата, като прелетя над главата ми, се удари в стената до мене.

В атмосфера на всеобща небрежност действаха свободно немски агенти, осветявайки вечерно време целите с множество ракети. Една от ракетите излетя веднъж от нашия балкон. Но, разбира се, не намериха никого, защото всички, които бяха наблизо - сто и петдесет души, - хукнаха да ловят човека с ракетния пистолет. Създаде се безсмислена и безрезултатна блъсканица.

В началото на октомври преминалите курса на обучение бяха изпратени на гара Левашово за полева практика. Там, в летните къщички на артилерийското училище, прекарахме един месец. Зимата беше ранна. Падна сняг, който не се стопи до пролетта. Практиката се състоеше основно в работа с морз и в поддържане на радиовръзка с отделни групи курсанти. Свикнахме да мръзнем и да гладуваме. Макар че истински глад още нямаше. С триста грама хляб на ден все още може да се преживее. Но ние събирахме жълъди, корени. Мечтаехме да ни сложат дежурни в кухнята. И веднъж на първи взвод му провървя. Като се върна вечерта, взводът повръщаше върху нас, върху втори взвод, който спеше на долните нарове: несвикнали, момчетата се бяха претъпкали и си бяха разстроили стомасите. Но настроението беше бодро. Продължавахме да се шегуваме, даже и с недостига на храна.

Левашово беше извън зоната на бомбардировките. Но веднъж през нощта, като стоях на пост край продоволствения склад, наблюдавах поредната атака над Ленинград. Това беше потресаващо зрелище! Взривяващи се бомби, зарево от пожари, разноцветни струи трасиращи куршуми и снаряди, димни протуберанси, осветени от пурпурни отблясъци. Всичко това пулсираше, трептеше и се разпростираше по целия хоризонт. Отдалече се чуваше глухо, непрекъснато бучене. Земята потрепваше. Имаш чувството, че никой няма да оцелее в този ад. С мъка и ужас си мислех за роднините, които се намираха там. А на сутринта добрият началник на склада ми подари ЦЯЛ (!) хляб. Изядох половината, останалото занесох на другарите си. Помня как се напълниха със сълзи красивите кафяви очи на един от тях. Мисля, че фамилията му беше Мендел...

Веднъж дежурихме цяла нощ на радиостанцията, седнали в една преспа. Наоколо нямаше никого и когато в ефира се разнесе едно немско агитационно предаване за руснаци, решихме да го чуем. Не ни порази нито съобщението за разгрома на поредната група войски, нито цифрата на загубите, пленените и трофеите, а това, че дикторът нарече Будьони и Ворошилов, за които у нас пишеха само в превъзходна степен, бездарни профани във военната област. Общо казано, тогава съзнавахме смътно сериозността на положението, разбирахме, че Ленинград е на границата на разгрома, но не мислехме за поражение и нескопосаната пропаганда на немците не ни действаше много. Макар че на душите ни беше доста противно.

(Следва продължение)

април 12, 2015

Свиване

Google въвежда мобилна революция от 21 април  

Fт 21 април 2015 г. ще има голяма промяна в Google. Компанията ще промени алгоритъма на търсене, така че да е съобразен с мобилната употреба на интернет. Според скорошна публикация в блога й, инженерите на технологочния гигант подготвят революция, с  която определяща вече ще е пригодността на сайтовете за ползване от мобилните телефони и таблетите. Хората търсят от телефона и таблета и това е от значение. От 21 април този нов алгоритъм ще бъде стартиран по света, засягайки мобилното търсене на всички езици и във всички точки на планетата.

Според Зайнеб Айт Бахаджи - член на екипа на Google Webmaster Trends, има резон да предполагаме, че повечето неоптимизирани за мобилното сайотве в мрежата може да паднат много надолу в резултатите от търсене.

Някои изследователски компании твърдят, че над 60% от търсенето в Google става през мобилните устройства и в този смисъл има логика компанията да се съобрази с това, предлагайки на потребителите най-добрата възможна услуга. компаниите, които работят за мобилните потребители на сайтовете им, ще спечелят голяма видимост в Google.

Как да се подготвите?

Сайтът ви има ли мобилна версия? Ако е така, няма за какво да се притеснявате. Ако не сте внедрили мобилна стратегия в онлайн присъствието си обаче, сега е решаващият момент да го сторите. В случай, че сте го направили, може да последвате следните стъпки:

Уверете се, че мобилната версия на сайта ви е активна и функционална. Автоматично реагиращият на мобилна употреба дизайн е най-популярен, но може да имате и отделно хоствана мобилна версия на сайта ви. Google няма предпочитание, стига мобилното виртуално изживяване за хората да не се прекъсва.

Проверете дали мобилните ботове на Google могат да хващат сайта ви. Ако Google не може да види сайта ви, може въобще да ги няма.

Проверете всяка отделна страница на сайта ви от мобилно устройство, за да бъдете сигурни в навигацията и наличността. Това че началната ви страница е приспособена към смартфоните и таблетите не значи, че останалата част от сайта ви е такава.

Google допълнително предлага два инструмента, които може да използвате, за да видите дали сайтът ви работи в мобилното - Mobile-Friendly Test и Google Webmaster Tools. С първия може да проверите дали сайтът ви отговаря на досегашните изисквания. Не е ясно дали този списък за проверка ще покрие всички фактори след обновлението на алгоритъма на 21 април, но идва директно от Google. Вторият инструмент също предлага доклад за мобилната употреба на сайта (Mobile Usability Report). От него може да разберете как Google вижда сайта ви и да откриете грешки и несъответствия - имате време да ги отстраните преди големите промени.

Източник: News.bg По материал и съвети на Джейсън Димърс, създател на фирмата AudienceBloom, в американското списание Entrepreneur
Свиване

Украинският парламент обяви Русия за 100-годишен враг  

Върховната Рада (украинският парламент) прие закон, с който обявява за "борци за независима Украина" участниците във всички националистически движения в Западна Украина, включително организациите от началото на 20 век, действали още преди Първата световна война в Галиция и Закарпатието. "Всички лица, участвали във въоръжени, паравоенни и политически организации, а също и персонално, се признават за борци за независимостта на Украина" - заяви депутатът Юри Шухевич, син на командира на Украинската въстаническа аърмия (УПА). В тези категории влизат казашките стрелци, членовете на Централната Рада и всички нейни органи, армията на Украинската народна република, въоръжените сили на Хетманството, на Карпатската сеч, на Украинската въстаническа армия (УПА), на Организацията на украинските националисти (ОУН) и др.

"Ние изминахме много дълъг път до този закон. Нашата война е 100-годишна война. Преди 100 години през октомври 1914 г. първите наши доброволци влязоха в бой с руските окупанти в планината Ключ. 100 години ние водим война срещу руския империализъм и руската окупация. И дойде времето, когато всички, които са се борили пъд жълто-синия флаг и тризъбеца (герба на Украина), да бъдат чествани като борци за украинската държава" - обяви вицеспикерът на парламента Андрей Парубий.

Свиване

Диета при възпалена жлъчка  

Какво представлява диетата при възпалена жлъчка

Това е хранителен режим, който се препоръчва на хората, които имат здравословни проблеми с жлъчката. Те се изразяват в невъзможността ѝ да изпълнява функциите си да отделя жлъчен сок за обработването на някои храни. Именно те трябва да бъдат ограничени до минимум или още по-добре – напълно спрени. Целта на тази диета не е насочен към намаляване или увеличаване на теглото, а към ограничаване на негативните ефекти от нарушените функции на жлъчката.

За и против диета при възпалена жлъчка

Тази диета е насочена към намаляване на последиците от възпалената жлъчка. Доводи против едва ли могат да се посочат, тъй като тя няма противопоказания и не вреди по никакъв начин на здравето. Все пак преди започването ѝ е хубаво да се консултирате с лекар.

Подходяща ли е за вас диета при възпалена жлъчка

В случай, че страдате от нарушена функция на жлъчката или тя е възпалена, диетата е подходяща за вас.

Ефикасна ли е

Тя се основава на принципи за хранене при възпалена жлъчка. Освен посочване на подходящите храни, при диетата се уточняват и начините за приготвянето им.

Подходящи храни при възпалена жлъчка

Месо – нетлъстото месо като пилешко, риба /речна или морска немазна/, заешко, говеждо, агнешко;
Зеленчуци – може да консумирате всички зеленчуци с изключение на зеленолистните /спанак, лапад, марули и други/.
Плодове – почти всички добре узрели плодове може да се приемат: ябълки, круши, пресни сокове от тях, компоти.
Млечни продукти – обезмаслено прясно мляко, безсолна извара и домашно подквасено кисело мляко.
Яйца – може да консумирате белтъка.
Варива – в ограничени количества може да си позволите фасул, леща и грах. Оризът е подходящ за гарнитура.
Подправки – копър, магданоз, сол и други.

Неподходящи храни при възпалена жлъчка

Месо – свинско, тлъсто и мазно месо, субпродукти, колбаси, сланина, дивеч и месен бульон, пастет, океанска риба, пушена риба,
Зеленчуци – зеленолистните зеленчуци, патладжан, туршии и други зимнини.
Плодове – фурми, къпини, боровинки ,стафиди, касис, кайсии и цитруси.
Ядки – не са позволени слънчогледови семки, орехи, бадеми, фъстъци.
Млечни продукти – млеката с висок процент масленост, пушените сирена, тези с плесен /синьо сирене/, топено сирене, майонеза.
Яйца – жълтъкът не е подходящ, както и горчицата.
Силни подправки – черен пипер, чесън, лют пипер и всички люти подправки.

Препоръчително е да приготвяте храната си чрез варене с вода или на пара, печене на скара или фурна. Пърженето и панирането са забранени. Ястията не се правят със запръжка.
Забранени храни и напитки

Силно подправените гозби не са подходящи, тъй като съдържанието им стимулира жлъчката да отделя повече сок, за да ги обработи. Когато нейните функции са нарушени, това само увеличава дискомфорта от състоянието.

Алкохолът е абсолютно противопоказен при възпалена жлъчка, включително бирата и виното. Газираните и подсладени напитки дразнят стомаха и стимулират жлъчката да отделя сок. Кафето също е добре да се сведе до минимум.

Лесна ли е за спазване диета при възпалена жлъчка

Както всеки нов режим, така и диетата при възпалена жлъчка, изисква спазване на някои ограничения, а може би пълна промяна на начина на хранене. Храната ще ви се струва безвкусна, защото сте премахнали повече подправки. От тази гледна точка в началото може да ви бъде трудно, но с времето се свиква.

Евтина ли е диетата при възпалена жлъчка

От гледна точка на храните, които се препоръчват може да се наложи да се отделят повече средства за закупуване на подходящите храни. Цената на пилешкото месо в някои случаи е по-висока от тази на свинското, телешкото е по-скъпо от пилешкото и т.н. Въпреки това след като опитате сами ще прецените, кои храни са ви по джоба и са подходящи за вас.
Свиване

Мястото на Путлер в историята е вече предопределено  

Автор: Слава Рабинович

Превод от руски: Павел Николов

През 1938 година Адолф Хитлер анексира Судетската област, част от Чехословакия, основавайки се на това, че там живеят много етнически немци.

Олимпиадата в Берлин се провежда малко преди това.

По цяла Германия преследват национални предатели.

През 2014 година Владимир Путин анексира Крим, част от Украйна, основавайки се на това, че там живеят много етнически руснаци.

Олимпиадата в Сочи се проведе малко преди тава.

По цяла Русия преследваха национални предатели, един от които, поставен в самия център на плаката за националните предатели, екзекутираха на централен мост в Москва с изстрели в гърба през 2015 година.

Историята е фалшифицирана, на СССР и РСФСР се приписват някои роли, които никога не са играли по време на Втората световна война, и обратното, отричат им се много престъпления, включително започването на Втората световна война като агресор.

Изобщо не е за учудване, че Путлер ще се окаже в компанията на световни аутсайдери и други заблудени по време на военния парад в Москва на 9 май 2015 година.

А вие бихте ли могли да си представите нещо друго? При всичките тези обстоятелства там да отидат представители на страните, които Путлер шантажира с ядрено оръжие в пряк ефир, докато новият му Гьобелс предсказва превръщането на САЩ в ядрена пепел?

За Путин всеки празник от подобен мащаб и от подобно значение е „сакрален“. Той е значителна част от неговата пропаганда, имаща за цел да поддържа в тонус 200 милиона зомбита, за да задържи незаконно личната си власт, която узурпира по същия начин като Адолф Хитлер и Йосиф Сталин.

Никой не знае какво ще ни предложи близкото бъдеще, но едно е известно с точност: мястото на Путлер в историята е вече предопределено, колкото и да се стараят да го фалшифицират днес.

Моето семейство, както милиони други семейства, има много сериозни основания за дни на скръб и памет в началото на май. И тези дни изобщо не са свързани с имената на такива международни престъпници като Хитлер, Сталин и Путин. А и да са свързани, то е с отвращение и презрение.

Всичко можеше да бъде иначе, Владимир Путлер, всичко можеше да бъде иначе…

Но не стана и повече никога няма да стане.

април 11, 2015

Свиване

Открих блога на Алекс Ненов  

Тази седмица ми се случи нещо интересно. Открих блога на Алекс Ненов.

Поводът беше неговият постинг "Чувството за вина, ти пречи да станеш богат!". Съвършено вярно, браво Ненов, прочетете го. Валидно, включително и за бизнеса. Аз редовно не се давам на чувството за вина, точно бях решил да не помагам на няколко души, които ме мислят за длъжен и това ми дойде като поредно пре-потвърждение. Чувството за вина е основна причина и да даваме пари назаем, а горещо препоръчвам да не се дават, поради следните 11 причини.

Да се върнем на блога на Алекс Ненов (бивш колега, много мислещо и умно момче). В него изобилстват готини статии, като например "Защо програмистите не програмират?", "Как да стартирам интернет бизнес?" , "Богатите глупаци и бедните гении",  също много готино "Предприемач или служител, разбери кое е за теб".

В постинга си "Примитивизъм в действие или как се симулира работа", Ненов обяснява нещо, в което и аз много вярвам. А именно всеки да си върши работата, стига с тия скатавки и немарливост, защото всички страдаме, аз от вашата, вие от моята немарливост ...

Ненов е цитирал много интересен пример за начина, по който работи мозъка на предприемача: ”Аз много често ходя на фитнес. В общи линии всеки ден ходя на фитнес. И преди известно време, в банята на фитнеса душа срещу мен беше развален. Аз гледах хората как реагират. Влиза едно момче, пусна душа, видя, че не работи и се премести в съседната кабинка. Влезе друго момче, пусна душа, видя, че не работи и се премести в съседната кабинка. Накрая влезе един младеж, пусна душа, той пак не работеше. Той само си вдигна ръката, изправи това нещо, душа проработи и той остана там. Ето това е мозъкът на предприемача. И това не се учи. Това или го имаш, или си роден с него, или го нямаш.”
Когато избирате Терминал 1 или 2, държава 1 или държава 2, Европа или Америка, вие просто сменяте кабинките, в които се къпете. Нещо дребно не е наред, но вие нямате воля да го поправите. Прекалено трудно е, пише Ненов.

Онзи ден излизам от вкъщи и гледам някой изкопал (откраднал) земята около дървото на улицата, за да си насади цветя в саксии (предполагам). Вместо да мръдне 10 метра в изоставения захрастен двор и да си вземе колкото си иска... Гаменизация:)

И това много ме кефи "Да откраднем бизнеса на работодателя си", да има едно постоянно роене.

И разбира се "Научете се да отказвате", мислех специално да пиша за това, радвам се, че и Ненов е писал. Скоро по радиото една психоложка обясни, че в любовните отношение трябва да се научите да отказвате, във фейсбук един познат написа "трябват ти 3 седмици, за да се научиш да търгуваш и 3 месеца, за да се научиш "кога да НЕ търгуваш".  Постоянно виждаме гамените, че са се научили да подкарват кола, но НЕ са се научили, кога да НЕ карат със 80 км./ч. вътрешно-кварталните улички. НЕ-то е много хубава дума, само да не премине в консерватизъм до дупка или НЕ на всичко.

Има и още много интересни неща в блога на Алекс Ненов, насладете му се.



Вижте другите постинги от този блог за лични финанси:

Споделяне на знание или да обменим хитрините в живота
Фонд Ремонти – доказателство, че българинът не разбира жилищната инвестиция

5 примера за желязна финансова дисциплина или как да спасим парите си от себе си

Финансови задачи, които всеки трябва да може да реши

Батя: Непоправим оптимист съм за БФБ и за България като цяло

Имате ли списък с притежанията си и класирате ли ги по доходност и риск?

FOREX - един от масовите начини да си загубиш парите, времето и живота

Спредът или ужасът на пазарите, това което ви отказва да купувате и продавате!

Този, който цял ден работи, няма време да печели пари - Джон Рокфелер

Моделът на Уорън Бъфет е лесен и достъпен дори за хора с 1 000 лв.

Трябва да спестявате поне 30% от доходите си, за да имате достойна пенсия

Смисълът на търговията и защо всеки трябва да е търговец

Дали ставам по-богат или по-беден с всеки изхарчен лев?

На лов за Ментор, или кой да ни научи на нещо?


„Бързо дошли, бързо отишли“ или кога хората са максимално глупави (заслепени)

Пари назаем - 11 причини, защо да не даваме

6-те мислещи шапки – или как да започнем да мислим

Как да изкарвате повече? Може би да работите на 4-часов ден, но на две или три места

Защо се помнят първите 10 000, 100 000 и 1 000 000 лв., после е лесно

Странни, но ефективни и забавни начини за спестяване


Безработна си купува GSM за 1 200 лв., да в България е нормално


Вдигането на летвата, основен проблем пред повишение на личното богатство

Ето как типичният българин харчи 100 000 лв. за нула време

А. Андонов: Вещоманите рядко могат да управляват парите си рационално

С чорбаджията ортак не ставай, на бедния пари не давай и на жена си нищо не казвай

Кредитната карта е уникален продукт, който трябва да се притежава


Когато парите ви станат много повече от финансовия ви акъл....


На кои въпроси, трябва да си отговорим, когато започваме инвестиция?


Колко скъпа кола мога да си позволя?

Потребителски кредит: Как банките твърдят, че ви дават 10 000 лв., а ви дават само 3 270 лв. или с 67% по-малко

Отдясно ще видите: "Известяване за нови публикации" чрез e-mail. Моля използвайте опцията за бъдещите публикации







Любима книга: Нова земя на Екхарт Толе, можете да я свалите във формат txt оттук





Свиване

Братя по патрЕотизъм  

На снимката виждаме един истински руски патрЕот.

И понеже всичко е ясно, няма какво да се коментира.

Освен това, че този руски патрЕот много прилича на български патрЕот.

Само да сменим знаменцата и – готово.

А ако можеха снимките да говорят, щяхме в добавка да чуем каква велика нация сме, как стоим над всичко и над всичко.

Само дето ни пречат другите народи, защото много ни завиждат, и все ни спъват и дърпат назад по пътя ни към световния връх.

И за Джон Атанасов щяхме да чуем, който – ти да видиш! - бил българин и е изобретил компютъра.

И за това, че българин е създал „Боинг“-а.

И какво ли не.

Още не се е чуло само, че сме изнамерили гравитацията, но и за това има време.

Някога с руснаците бяхме „братя по оръжие“.

Сега с тях сме братя по патрЕотизъм.

И техните, и нашите патрЕоти – на гол корем чифте пищови.

А се смеем на македонците…

април 10, 2015

Свиване

Ще фалира, няма да фалира  

Дъглас Адамс има забележителен епизод в историята за галактическия стопаджия. Когато един далечен свят във вселената (Голгафринчъм) решава да се отърве от своята измет, товари я на космически кораби и я изстрелва в пространството. Така, след дълго пътуване, изметта каца на Земята и поставя началото на човечеството. Първата ѝ работа е да въведе парите и за основна валута избира листото на дървото, защото гори и дървета има много и така всички ще бъдат богати. И наистина, хората тъпчели дрехите си с шума до пръсване и всички били милионери. Единственият проблем била инфлацията. Тази финансова представа и до ден днешен не се е променила в главите на онези, които вярват в социалната държава. А те вярват така, както и фундаменталист не вярва в Корана!

Зеленото дървесно листо е може би подходящата валута, в която трябва да се отпускат заеми на Гърция и на други подобни страни и субекти, които ги искат с неприкритото намерение да не ги връщат. В такива страни на власт идват леви авантюристи, които, яхнали омразата към капитализма, обещават на хората си, че ще ги направят да живеят като капиталисти. Какво в Гърция значи да мразиш Германия, която има коравосърдечието да си иска парите, които ти е дала на заем? Това значи с решителност да воюваш за правото си на достъпен мерцедес. В Гърция комунистите дойдоха на власт, защото единствени те имаха куража (и удоволствието) да олицетворят безчестието – изберете ни, защото чрез нас няма нужда да държите на думата си. Затова е по-разумно заемите овреме да се дават в зелени листа. Така най-много да се обезлеси някой баир, но нищо по-обезпокоително.

Какво ще се случи с Гърция сега? Какво е по-добре да се случи и какво да се случи е по-опасно? Това са въпросите, над които ще разсъждават през следващите дни и седмици светлите Голгафринчъмски умове. За всички е ясно, че вероятността Гърция да фалира е голяма. Но контролирано ли ще фалира или спонтанно? Според „Шпигел“ тя на практика вече е фалирала, защото държавата е замразила всякакви плащания и изтръсква де каквото намери в касичките на учрежденията и агенциите. Но дали ще приеме допълнителни дисциплиниращи мерки като ограничаване на държавните разходи, свиване на дефицита и ускоряване на приватизацията? Ако го направи, част от дълговете ѝ даже може да се отпишат. Или ще каже „Няма да плащаме нищо, пък! Гледайте си работата!“ и тогава десетилетия наред няма да види стотинка отникъде. И така лошо, и иначе.

Ако оставиш гърците да се оправят сами, те рано или късно ще се оправят. Няма да се затрият. Може много да боли, но после ще започнат на чисто и ще имат шанса да не повторят повече грешките си, като се предполага, че ще са се поучили от тях. Но тогава покрай тях незаслужено ще пострадат и други хора, включително и българите, чиято крехка икономика ще се окаже засегната от случващото се.

Ако пък им опростиш дълговете и продължиш да ги инжектираш, това ще бъде вреден пример за други народи по света, които ще видят, че този номер минава. Всеки народ ще си каже: „Я да взема аз да си избера едни социалисти да ме управляват! Те ще поставят на колене алчните капиталистически лихвари и справедливо ще ги накажат, като не им върнат парите, които сме взели от тях, сладко сме излапали и звучно сме се оригнали накрая. Какво, повече никой няма да ни дава назаем ли? Много важно! Ще обявим за своя национална валута зеленото дървесно листо и няма да има по-богати от нас!“ Така ще си кажат народите и тогава жална им майка на дъждовните гори по Амазонка! Всички ще станат на пачки валута.

Не е лошо да прощаваш дългове, но в един момент ще свършат кредиторите. А това вече е лошо, защото ще изчезне един справедлив начин тези, които имат в повече, да помагат на онези, които в момента нямат. Винаги е тъжно, когато изчезва нещо справедливо. Да не говорим как би изглеждал един свят, в който народите си избират популисти и тези популисти ги управляват. Това няма да е свят, а бълнуване на кубофутуриста-болшевик Маяковски. Макар че то май натам е тръгнало…

Кой е виновен? Ето ключовият въпрос, когато става дума за земетресение, дъжд или държавен фалит, и ние не може да не го зададем. Виновниците са няколко. Първо тези, които искат да живеят лесно и охолно на вересия. После онези, които им дават вересия от алчност. И накрая всички Голгафринчамски финансисти и философи, които са обявили зеленото дървесно листо за общочовешка ценност (валута на латински). Когато хората се посмирят малко, когато проумеят, че богатството не се самозаражда, пък и не е най-важното нещо на света, тогава ще спрат да овластяват всевъзможни популисти, за да безчинстват от тяхно име. Тогава животът, ако не по-охолен и лесен, ще стане поне по-истински, а Картаген може би най-накрая ще бъде разрушен.

Свиване

Защо нашите политици нямат морал  

Е-ж, ако българите еимахме този дух:

Робърт Бърнс



Щастието на войника

    Доволен съм с малко и с малко богат,
    и грижи смутят ли покоя ми, брат,
    със чашка и с песен — за първи ли път? —
    ги пращам, по дявола нека вървят!
    
   Понякога стискам от мъка пестник,
   но бой е живота, а ти си войник!
   Безгрижният нрав е богатство за мен:
   пред никой не скланям глава унизен.

    Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
    Но вечер с другари — лекувам и тях!
    Когато сме стигнали читави, брат,
    защо да си спомняме злото назад?

   Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
    Към зло, към добро ли, да кара напред!
    Аз своята участ, добра или зла,
    ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.




Ех, ако нашите политици имиха тоя морал...
Свиване

Кое трябва да знаем при избор на прокси сървър?  

Кое трябва да знаем при избор на прокси сървър?


Кое трябва да отбележим при избор на прокси сървър, а такива се предлагат и то доста в Интернет пространството?

 Прокситата биват стандартни при които т.н. клиентски програми като нашият браузър, IRC, Скайп, и т.н. трябва да бъдат поотделно конфигурирани. Целта е програмите, които ползваме да минават през прокси сървъри, като наяве излиза не нашият IP адрес, а този на анонимайзера. Някои основни характеристики на прокситата са:
- опции за забрана на бисквитките, като има и опция за използване на т.е. временни бискитки -т.е. бисквитки които ще бъдат валидни само за текущата  сесия. Това се прави понеже е невъзможно да се работи със някои сайтове без бисквитки, които са основни носители на информация за посетеният сайт. Ако бисквитките са разрешени на практика се обезмисля ползването на прокси. За повече информация проследете линка.
опции за премахване на JavaScript /VBScript- това са специални подпрограми наречени скриптове. Ако не бъдат забранени няма как да се скрие
 истинския ни IP адрес. Същото се отнася и до ActiveX и плъгин-ите, които представляват добавки към браузъра- по същество представляват самостоятелни програми. Все неща на които за в бъдеще ще се спра поотделно.
- някои проксита предлагат опция за ограничаване на  рекламните  банери чрез опцията Remove ads.
- скриване на адреса на сайта, който сме посетили преди настоящият или т.н. referrer
- скриване на информация относно нашата операционна система и браузър.
- криптипана връзка между вас и сървъра\повече при платените аналози\. Криптирането представлява един вид "скриване" на данните, особено важно когато става въпрос за номера на кредитни карти, банкови сметки -все информация с която трябва да се внимава в Интернет.
И разбира се полето за въвеждане на сайта, който искаме да посетим, който можем да въведем директно, за да сърфираме.
Естествено всяко прокси предлага по малко или повече опции в зависимост от проксито както и от това дали използваме безплатните алтернативи или платените.
Някои от по известните прокси сървъри са:
www.anonymsurfen.com


Източник: http://zashtitakomputar.blogspot.com/
Свиване

ГЕРБ - не партията - а сериозна болест на храносмилателната система  

Много хора имат често уригване или връщане на смляната храна в хранопровода. Това не е нормално състояние, а сериозна болест - ГЕРБ (да не се бърка с партията). Повечето от страдащите от нея не я осъзнават и я смятат за нормално стомашно неразположение. За техен уплах ще кажа, че изразената ГЕРБ повишава риска от рак на хранопровода. Тъй че не пренебрегванейте връщането на смляна храна, а идете на чичо доктор. За честото уригване идете също.

ГЕРБ (Гастроезофагеална рефлуксна болест, киселини)


Резюме


Гастро-езофагеалната рефлуксна болест (gaster - стомах, esophagus – хранопровод) е клиничен синдром, който се дължи на връщане на стомашно съдържимо в хранопровода вследствие на недостатъчност на сфинктера, който се намира между стомаха и хранопровода.


От какво се причинява?



В повечето случаи гастро-езофагеалният рефлукс се дължи на първично нарушен механизъм на затваряне на долния езофагеален сфинктер - неволева мускулна структура, която при съкращаване предпазва преминаване на стомашно съдържимо в обратна посока (рефлукс) от стомаха към хранопровода. В някои случаи рефлуксът се дължи на определени състояния - бременност, поради повишаване на интраабдоминалното налягане, след хирургични интервенции в областта на хранопровода, при някои системни заболявания като склеродермия и др.


Какви са болестните промени?



Долният езофагеален сфинктер играе ролята на антирефлуксна бариера между различните налягания в стомаха и хранопровода. Нормално налягането в хранопровода е с 10-25 ммHg по-високо от това в стомаха. Физиологично разхлабване на езофагеалният сфинктер настъпва при акта на гълтане. Физиологичен рефлукс може да се наблюдава и при здрави хора след прием на вино, мазна храна, шоколад, цитрусови плодове. Различават се следните състояния, свързани с гастро-езофагеалния рефлукс:
  • гастро-езофагеален рефлукс - изразява се само с обратно връщане на стомашно съдържимо в хранопровода;
  • физиологичен рефлукс - при прием на някои храни;
  • рефлуксна болест - повтарящ се рефлукс със субективни оплаквания;
  • рефлукс-езофагит - рефлуксна болест с микроскопски белези за възпалителна инфилтрация в стената на хранопровода.
Недостатъчността на антирефлуксната бариера може да се дължи на различни причини - неадекватно разхлабване на долния езофагеален сфинктер извън акта на гълтане, прекалено ниско налягане в долната част на хранопровода, т.е. не се поддържа бариера между зони с различни налягания, абнормни контракции на сфинктера. Увреждането на езофагеалната лигавица – езофагит, се причинява от агресивното действие на стомашното съдържимо. За рефлукса на стомашно съдържимо способстват и заболявания на стомаха, които затрудняват неговото изпразване.


Какви са симптомите?



Основният клиничен симптом на болестта е парене или пареща ретростернална болка ("heart burn"), особено в легнало положение. Други оплаквания са: тежест в коремната област, оригване, неприятни усещания при акта на гълтане, парене в областта на епигастриума, неприятен вкус в устата след оригване, гадене, повръщане. При натиск, лягане по гръб, напрежение и стрес, прием на някои храни и медикаменти оплакванията се усилват. Поради рефлукса на стомашно съдържимо (особено нощем в легнало положение) може да настъпи аспирация - навлизане на стомашно съдържимо в дихателните пътища, което може да бъде причина за кашлица или отключване на бронхиална астма. Под действие на стомашното съдържимо могат да се развият различни нарушения в структурата на хранопровода: улцерации, стенози, кръвоизливи. Най-голямо клинично значение има т.нар. цилиндричноклетъчна метаплазия на епитела на хранопровода. Нормално епителът на хранопровода е плосък. Превръщането на плоския епител в цилиндричен се нарича синдром на Барет и се свърза с висок риск от злокачествено израждане. На границата между плоския и цилиндричния епител могат да се образуват т.нар. язви на Барет. Високият онкогенен риск налага редовни профилактични ендоскопски изследвания с вземане на биопсия. Според вида на измененията на езофагеалната лигавица при ендоскопско изследване рефлуксната болест се класифицира в няколко стадия (по Savary и Miller):
  • стадий 0 - рефлукс без изменения по лигавицата;
  • стадий 1 - изолирани ерозии на лигавицата (увреждания, които засягат горния слой на лигавицата);
  • стадий 2 - надлъжни, по-обширни ерозии по протежение на лигавичните гънки;
  • стадий 3 - напречни сливащи се ерозии;
  • стадий 4 - възпалителни изменения и образуване на ръбци.


Как се поставя диагноза?



Диагнозата се поставя на базата на клиничната картина и ендоскопско изследване на хранопровода и стомаха. Ендоскопското изследване е визуално изследване на кухина в тялото с помощта на специален уред - ендоскоп. Чрез него се описват морфологичните изменения на езофагеалната лигавица и се класифицират според вида им. Задължително се взима тъкан за хистологично изследване. За потвърждаване на диагнозата може да се направи и т.нар рН-метрия. За над 24 часа се регистрират периодите на рефлукс в долната част на хранопровода чрез поставяне на специално предназначени регистриращи устройства. Измерените стойности се смятат за патологични, ако рефлуксът обхване над 8% от наблюдавания период през деня и над 3% през нощта.


С какво може да се обърка?


На първо място трябва да се изключат причини и състояния, които могат да предизвикат рефлукс - повишаване на интраабдоминалното налягане при бременност, асцит, затлъстяване, след хирургични интервенции в областта на хранопровода, при някои системни заболявания като склеродермия и др. Нарушената моторика на хранопровода също може да бъде причина за рефлукс и да се дължи на нервно-функционални нарушения с неясна причина. Обикновено те протичат като дифузен спазъм на хранопровода или съкращения на хранопровода с голяма амплитуда. Някои заболявания на хранопровода също могат да предизвикат рефлукс - карцином, язва, дивертикул. Не трябва да се забравя, че подобна симптоматика - пареща ретростернална болка, може да има и при исхемична болест на сърцето. Уточняването на диагнозата е задължително.


Как се лекува?


Лечението зависи от прогресията на болестта и тежестта на оплакванията. Леките рефлуксни оплаквания могат да се повлияят от някои диетични мерки - намаляване на телесната маса, избягване на мазни храни, на късното вечерно хранене, злоупотреба със сладки храни, никотин, вино, алкохол, след хранене да не се ляга веднага и т.н. Консервативно лечение може да се проведе и с медикаменти по лекарско предписание - калциеви антагонисти, Н2 - блокери, прокинетични средства, антиацидни медикаменти. При тежки изменения на хранопроводната лигавица и развитие на Баретов езофаг, може да се проведе фотодинамична терапия - терапевтичен метод, който използва фотосенсибилизиращо вещество и светлина за активирането на кислород-съдържащи молекули, което може да модулира биологичния отговор към раковите клетки. При недостатъчен ефект на консервативното лечение и тежки изменения на хранопровода се провежда хирургично лечение. Операцията се нарича фундопликация по Nissen. При нея се променя ъгълът на свързване на хранопровода със стомаха, което намалява рефлукса. Едно от усложненията на операцията е т.нар синдром на Roemheld - чувство на тежест, поради събиране на въздух в стомаха, което довежда до сърдечни оплаквания.


Как да се предпазим?


Развитието на гастро-езофагеалната рефлуксна болест в повечето случаи се дължи на функционални нарушения на хранопровода и долния езофагеален сфинктер, които са с неизяснена причина. Препоръчително е спазване на някои диетични мерки, които предпазват от рефлуксни оплаквания - намаляване на телесната маса, избягване на мазни храни,на късното вечерно хранене, да се избягва злоупотреба със сладки храни, никотин, вино, алкохол, след хранене да не се ляга веднага, да се спи с леко повдигната глава, да не се носят стегнати дрехи, колани и др.


Какви са препоръките, след поставяне на дигнозата?


Леките оплаквания могат да бъдат излекувани чрез спазване на описаните общи мероприятия. При по-тежките форми на заболяването прогнозата е сериозна. Трябва да се извършват редовни профилактични прегледи и взимане на тъкан за биопсично изследване. При необходимост - консервативно или оперативно лечение по преценка на медицински специалист.

Източник: Medic.bg
Свиване

Гости  

Много официални гости ще има Путин за 9 май, списъкът вече се знае.


От време на време списъкът се съкращава, но има и време, и още незаявили участие: Папуа например…

април 09, 2015

Свиване

Румяна Бъчваров и Радан Кънев са истинските опори и гаранти на кабинета.  

Причината е фундаментална - и двамата са много диалогични, готови и способни на преговори и способни да правят компромиси що не се отнася до базисни принципи - а до политики.
Бъчварожва осигурава - тя си знае какво й коства това - коалиционното единство в кабинета. Радан прави същото в парламента и извън него.

Разликите се свеждат до това, че Бъчварова е намалила доста публичните си изяви, докато Радан ги използва максимално интензивно. Но това не е недостатък на Бъчваловаа, защото един минисдтъор, камо ли вицепремиер не може да се изкеазва за щяло и нещяло и да обикаля кеато цветарка телевизионните блокове. Така запазва достойанството си и авторитета си.

Интензивната позиция на Радан също не е недостатък. От една страна тояй печели привърженици, но от друга и по-важна - с публичните си критики играе ролята на коректив за безумни решения на мнозинството.


Свиване

Възможният крах на премиера Борисов - зависи от Радан и Бъчварова  

Баце има един единствен риск да си прекрати мандата: Да развали отношенитта си с Румяна Бъчварова и с Раден Кънев.Тези двама родени политици му сглобиха коалицията - а ако вземе да
се преживява като бог - те ще му я развалят

Още по темата:

Румяна Бъчваров и Радан Кънев са истинските опори и гаранти на кабинета.

Свиване

Димитър Благоев за русофилството  

Основополоожнът на социализма в България Димитър Благоев:

"Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите". („Принос към историята на социализма в България, С., 1976)

Още публикации по темата в този блог:
Наши възрожденци за Русия - 2
Пейо Яворов за Русия
Наши възрожденци за Русия - 1
Иван Вазов за Русия

Достоевски за руската завист към българите
Свиване

Новата гръцка драма излиза от сценария на СИРИЗА  

Новата гръцка драма излиза от сценария на СИРИЗА

Георги Ангелов

в. Сега, 9 април 2015 г.

http://www.segabg.com/article.php?id=746487

 



Блогът за икономика 2014

The post Новата гръцка драма излиза от сценария на СИРИЗА appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Предпазване от хрема без лекарства  

Изключително прост и лесен метод. Ползвам го от две години и оттогава нямам хрема.

Прилага се сутрин на гладно. В чаша студена вода - зdдължително е да е студена, а не топла - разтваряме малко сол и разбъркваме докато се разтвори напълно. Запушваме едната ноздра и с другата поемаме водата. Повтаряме процедурата с другата ноздра.
Свиване

Как да разчистим фейсбук от реклами, спам, приложения и ненужни ни елементи  

Статистиката на блога ми сочи, че голямата част (76%) от посетителите му ползват браузърите Firefox (32%), Chrome (44%), Safari (3%) и Opera (4%). Тези от тях, които ползват фейсбук, вероятно изпитват досада от рекламите, спонсорираните истории и други ненужни за тях елементи - например подаръци, игри, анимирани подаръци, новини, чат и т.н. За тях имам много приятна новина - съществува разширение за тези два браузъра - F.B.Purity, което дава големи възможности за модифициране на фейсбук, така че да отговаря на конкретните ни изисквания и да показва само информацията, която ни е нужна. На картинката се вижда колко много неща могат да се разчистят.
F.B.Purity

F.B.Purity е сред 150-те най-високо оценявани от потребителите разширения сред общо над 11 000 и е получило положителни рецензии от The Washington Post, CNET and PCWorld.

Потребителите, ползващи Firefox, Chrome, Safari и Opera могат да свалят и инсталират F.B.Purity от http://www.fbpurity.com/install.htm. За съжаление на ползващите Internet Explorer разширението не е разработено за този браузър.


Свиване

Диета при камъни в жлъчката  

Образуването на камъни в жлъчката е сред един от най-често срещаните хирургични проблеми сред българите. Среща се по-често при жените, отколкото при мъжете. Причините за този неприятен проблем са различни – генетична обремененост, затлъстяване, хормонални препарати, лош режим на хранене.
При камъни в жлъчния мехур трябва да се ограничи или напълно да се изключи приемът на източниците на холестерина. Това са животинските мазнини, вътрешностите на животни, яйца и хайвер.
Болните хора могат да приемат до 50-60 г мазнини на ден и то предимно от прясно краве масло или растителни масла. Трябва максимално да се ограничи консумацията на рибни и месни консерви, сушени пушени тлъсти риби, луканки и пастърми. Кренвирши и колбаси, които са пресни и не тлъсти се разрешават в малки количества.
Диета при камъни в жлъчката
От растителните продукти трябва да се ограничат бобовите култури, лапад, патладжани, сини сливи. Не трябва да се прекалява със зелето и картофите. Туршиите също не се усвояват добре. Растителните консерви, които са стерилизирани под вакуум са разрешени.
Разрешените зеленчуци са марули, домати, младите краставици, печени пиперки, сокове от зеленчуци, замразени зеленчуци. От плодовете са позволени почти всички плодове, които са добре узрели, сушени ябълки и круши, банани, нектари, сокове. Не бива да приемате фурми, смокини, бадеми, орехи, фъстъци.
Приемайте чист пчелен мед, мармалади и конфитюри, желета, халва. Напълно са забранени какао, шоколад и шоколадови изделия, баклава, сладолед и бонбони.
Изключете пържените закуски от своето дневно меню. Избягвайте сухите храни и приемайте достатъчни количества витамин С. Най-добре си ги набавяйте от пресните плодове и зеленчуци.
От подправките са разрешени магданоз, джоджен, ванилия, копър и чубрица. Забранени са черен пипер, дафинов лист, бахар, лютив пипер, оцет, чесън, лимонов сок.
Ограничете консумацията на тестени изделия, баници и бюреци. Рядко приемайте юфка и макарони.
За хората с камъни в жлъчката са разрешени не тлъсти риби и меса, яйчен белтък, мляко и млечни произведения.
Лекувайте се с балнеолечение на жлъчнокаменни проблеми. Препоръчани са слаби алкално-фосфатни води, които ще облекчат отделянето и изливането на жлъчката
Свиване

Партийните лидери – заплаха за националната сигурност  

Това, че политиците и в частност партийните лидери, които са именно онези фронтменове на партиите си, чиято задача е да се блещят вдъхновено по площади и телевизионни предавания и да скандират предварително стъкмени лозунги, са заплаха за националната сигурност, едва ли е разтърсващо откритие. Че кой друг би могъл да застраши сигурността на една нация, освен нейният „елит“! Новото е, че подобно убеждение за първи път се прокрадва в официален правителствен документ.

В доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на България през 2014, публикуван от военното министерство, се казва буквално следното: „В тази връзка, безпокойство предизвикват опитите за манипулиране на общественото мнение чрез дезинформация, пропагандни кампании, медийна манипулация, използване на социалните мрежи за дезинформация, опити на популистки партийни лидери за манипулиране на групи избиратели и за предизвикване на объркване сред населението и др.“ Връзката, която се споменава, е т.нар. „хибридна война“, която била „качествено ново предизвикателство пред сигурността“ и представлявала дяволски коктейл между войната, която познаваме от филмите (вкл. и съветските), и неконвенционални средства като тероризъм, партизански действия, икономически натиск, енергийна зависимост и кибератаки.

Пропагандата като оръжие за водене на военни действия не е открита днес. Принципът е запазен, средствата са други. Докато през WW2 самолети разпръскваха листовки над окопите, днес „будни граждани“ изливат в социалните мрежи своите „автентични“ и „искрени“ позиции, а политиците притежават собствени медии или пък медиите притежават собствени политици. Днес войната не е за имуществото на хората, нито за тяхната територия, а за душите, мислите и сърцата им.

Освен че партийните лидери със своята продажност и обсебеност от властта застрашават националната сигурност, този забележителен правителствен документ признава и друго важно нещо: интернет, социалните мрежи вече не са територия на свободното слово, а бутафорна сцена или, по-точно казано, голям и осран от слонове и мечки цирков манеж, по който дефилира клоунадата на рафинираната пропаганда. За тези, които са разбрали това, видели са очевидното, остава само погнусата. За другите, които поради доверчивост или друго функционално разстройство приемат всичко написано за истина, остават последиците от лъжата.

За съжаление, на лов за човешки души и сърца са излезли не само „троловете“ от социалните мрежи. „Троловете“ са едва редниците в тази войска. Тук са и PR специалистите, които фактурират възнаграждения от името на своите агенции и измислят умни планове как да се повлияе над човешките умове със средствата на словото. Тук са и именитите „учени“ и журналисти, които с имената си подписват текстове, в които не вярват, пък и не им пука особено, защото са „професионалисти“ и работят по поръчка (а често и с материали) на клиента. Тук са и медиите, чиито собственици определят политиката на изданията си спрямо политиката на партньорите си. Тук най-накрая са и онези партийни лидери, за които стана дума в началото и които присъстват в политиката, само за да проституират идеологически и да продават умовете на хората, които са повярвали в тях или им се ще да повярват в отчаянието да намерят себе си.

Битката за душите и сърцата се води с две основни средства. Те не са телевизията и интернет. Нито са парите и политическата власт. Даже не са тайните служби и насилието. Двете средства, с които се води битката за душите и сърцата, са присвояването и противопоставянето.

Партийните лидери, за които предупреждава Министерство на отбраната, много обичат да присвояват не само тленни и преходни материални блага, но и идеи. Най-много обичат да присвояват идеи, които не са техни убеждения. Модерно е да развяват над главите си знамето на патриотизма. Как да не тръгнеш след политик, който обича Родината, както я обичаш и самият ти, както я обича всеки нормален и свестен човек! Такива обаче се познават лесно, най-вече по тяхната готовност да жертват Родината за себе си вместо себе си за Родината. Да обичаш България за тях означава да мразиш някого другиго. За тях любовта е вид омраза.

Присвояват си и християнството. Не защото със свободна воля търсят Бога или пък защото преливат от милост и състрадание към ближния. Присвояват си го, защото някой техен поръчител е решил да го включи в списъка с идеологическите си инструменти. Обвиняват в безбожие кротки християни и се пишат пò светци от папата.

Присвояват си либерализма, макар че свободата е последното нещо, което предлагат на избирателите си. Изпитват панически страх от свободната и честна конкуренция, а толерантността им е органично чужда.

Присвояват си консерватизма, макар че не зачитат континуитета – вярват, че светът започва и свършва с тях. Съмнението в собствената непогрешимост им е чуждо и уважават частната собственост единствено тогава, когато е тяхна лична.

Те не са идеалисти. Не вярват в нито една от идеите, които присвояват. За тях тези идеи са като камуфлажно облекло, което ще им помогне да се промъкнат през калта максимално близо до плячката.

Освен присвояването, другото средство в битката за душите и сърцата е противопоставянето. Политическите лидери, които според МО са заплаха за националната сигурност, са от онези хора, чието съзнание е болезнено раздвоено. За тях всяко нещо на този свят, включително и самият свят като цяло, е разделено от омраза. За тях хората са наши и чужди, приятели и врагове, пролетарии и буржоа, цесекари и левскари, либерали и консерватори, евразийци и европейци, русофили и русофоби, народ и политици и т.н. Тоест, те са от хората, които се чувстват по-добре в свят, който се управлява не от разума и спокойствието, а от страха и омразата. Вероятно затова са и толкова опасни за националната сигурност.

Омразата и страхът са конкретните резултати от тяхната дейност. Омразата отравя човешката душа, а страхът я оскотява. Булгаков смята, че страхът е сред най-големите човешки пороци. Единствената приемлива форма на страха е опасението да не оскърбиш някого, когото обичаш.

Моля да ме извините, ако съм бил малко апокалиптичен, но все пак е Велики четвъртък– денят на Тайната вечеря.


Свиване

Достоевски за руската завист към българите  

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.
Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

Ф. М. Достоевски
Свиване

Иван Вазов за руско-българската война през 1916 г.  

ИВАН ВАЗОВ

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

Дошле сте да браните,клети,
на хищник грабежа хайдушки,
та вместо любов и привети
вий срещате нашите пушки.

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

Още публикации по темата в този блог:
Наши възрожденци за Русия - 2
Пейо Яворов за Русия
Наши възрожденци за Русия - 1
Свиване

Пейо Яворов за Русия  

ШИПКА

Пейо Яворов

Две думи и отъ насъ за нея.

Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за... „дивните" Шипченски тържества...
Тържества!

Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!

Но ... 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!

Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.

Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!

Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.

Колко грозна е тая история!

И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?

Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците" Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените" - Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?

Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго....
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!

Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю", защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино" ?

Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!

„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия", — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши".

Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ". Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. ... Просякътъ все се надява. . .

Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?

Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!

„Дипломация е туй" — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!"

Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?

— Може.

Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!" „3 а в е т ъ т ъ" отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.

Не я смущавайте!

13 СЕПТЕМВРИЙ 1902 Г., в. "Право"

Още публикации по темата в този блог:

Наши възрожденци за Русия - 1
 Наши възрожденци за Русия - 2

Свиване

Наши възрожденци за Русия - 2  

Христо Ботев за Русия
Botev001
Публ. във в. „Знаме”, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51
“Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност” и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение.
Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял”, не остави ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея!
Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. –
Пъ рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.
*******************************************************************

Захари Стоянов за Русия:”Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели, са биле против официална Русия.”


“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”
Русчук, 1-й Март 1886 г.
З.Стоянов
Из предговора към статията на Георги С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г.0 Захари Стоянов, статия “Русия и българската криза” пише: “С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.” Коментар: Разгледана в по-широка перспектива, тази политика на Русия към България (а и не само към нея) е “дообогатяване” на панславизма, същността на който се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори. Точно в този дух е прекроена и цялата история на българо-руските отношения.
“Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Kой?

Захарий Стоянов
Кой въстана срещу нашето свещено дело – съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навля­зат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата сре­щу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на него­вата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Слив­ница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на Бълга­рия ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой поду­чи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се поди­гра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин – Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събра­ние, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в Бълга­рия безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете” – Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, христи­янската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !” – Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.
И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне
Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дьрзостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III… Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!…
Захари Стоянов
*****************************************************************************************************

Стефан Стамболов

Защо Русия пречи на Съединението?


Stefan-Stambolov
Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.
От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.
Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.
Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.
Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.
Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.
Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към “покровителката” и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.
И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.
При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.
Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.
Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. “Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?”
В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.
Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. “Свобода”, бр. 7, 19.XI.1886 г.

******************************************************************************************************

Най-големият ни неприятел днес е официална Русия

Захарий Стоянов*
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които
==========================================================================

Kаулбарс и плодовете на неговата мисия в България

Захарий Стоянов
Христо Грънчаров, народен представител – удушен и насечен
на парчета.
Христо Зограф, също народен представител – убит и мозъкът
му човъркан с ножове.
Димитров, околийски началник – хвърлен от моста в реката,
гдето станал на парчета.
Папукчийски, учител, съсечен с ятагани!
Варварството е извършено в Дупница на 28 Септемврий във време на изборите.
Четвърти път е тоя. Четвърти път е тоя, как жестоката съдба и подлите обстоятелства са ме принуждавали да пиша некролози на наши български мъченици, на наши народни хора, паднали сиромаси от сребърната рубла на руското правителство! Дядо Райчо, поручик Сербезов, поп Ангел Чолаков – где ги? Знаят читателите – да им не дигаме гнилите кости!
Брат брата да убива, българин българина да коли! Чуло ли се и видяло това? Има ли подобни свирепи примери в горчивото наше минало? Кървави въстания и смутове сме видели, десет села като са горели от един път сме присъст­вували, жени и деца като се колят сме гледали, стотина семейства като са оставали под ясното небе сме участвували – ни пример, ни факт на подобие, българин българина да убива. Чужда е нашата история на тия варварски обичаи.
Защо сега такова убийствено противоречие? Кой изпи кръвта на горните наши братя в Дупница? Питайте оня побеснял касапин, когото казват Каулбарс, искайте сметка от Гирса, от онова сатанинско чудовище – Каткова! Те и тяхната нова рубла – в гърлото им да се налее – изпиха кръвта на Грънчарова, Зографа, Димитрова и Папукчийски.
Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покрови­телство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение? Какво Ви е съгрешила мъничката България? Ако сте силни, защо не поведете храбрите си войски да ни затъпчете от един път. Защо това изтезание? Не Ви ли стига Вам една жертва – Княз Александър, когото Вие извлякохте от палатите му по бели гащи? – Помнете, че има и друг самодържец, който зорко следи на нас!…
Коварните интриги на коронованите нихилисти можаха да сполучат само с най-развалените и прости градовце: Хаджи-Елес, Нова-Загора, Дупница, Троян и пр., тия градове, които тъмнеят в българската история. Това е утешително.
Както миналата година по време на изборите в Тракия, така и сега на 28 Септемврий, планът на руските нихилисти е бил такъв: като се състави вече избирателното бюро, пияна и подкупена тълпа да нападне. Също е било в София, Дупница и пр. До 12 часа в Дупница изборите вървели редовно, Хр. Грънчаров бил председател. После се задава скрита тълпа подкупени македонци, която хайдушки напада и почва да убива. И авторът на тия тълпи – руската дипломация – после пише ноти до силите, че изборите станали с терор и насилие! Подлост, гнусота! Когато се разнесе горчивата новина, че някои гарнизони в България се възбунтували против правителството, подкупената руска преса издаде глас на небивало тържество. Ликува и се радва тя животински, че ще потече из България кръв! О, братя искариотски! Вие сте Астраханска чума в нашето отечество!
А Вам, мъченици, четири руски жертви – да Вие е лека пръст, братя! Познавам двама от Вас. Колко Вие сте викали: „да живей руский Цар, наший покровител!” Сиромаси! Поклон на дяда Райча и на поп Ангела! Кажете им: „и ние паднахме от руска рубла!” Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангела Кънчева, Любена, Волова,
Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви царски слуги, че тя ще да издъхне със свети думи на устните: свобода и независимост! – Бог да Ви прости!
Русе, 6 Октомврий 1886.
На снимката: дейци на Съединението, Захарий Стоянов е третият от ляво на дясно сред седналите на първия ред.

===================================================

Писмо от Захари Стоянов до освободителя Аксаков

dM Захарий Стоянов
Г-ну И. С. Аксакову*, редактор на в. „Русь”,
Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вестници: „Московския ведомости”, „Новое время”, „Варшавский дневник”, „Киевлянин”, „Русский куррьер” и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките” са народ неблагодарен, че „революционерите” трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че руското правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.
Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните , знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпеливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.
Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществувание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца”, то може и отдалеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние говорим право, благоволете да посетите трите части на България : Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тракия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руският цар е просто цар и човек.
Да си бъдем сами, да си разравяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-поразителни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето народите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.
В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!
И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много добре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита щастлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ нейната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славянските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските войници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всичко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офицери — на тия офицери, които дезертираха от нас?
Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!
Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е против вас.” После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?” А какво ви е направил българският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана” с мечами. „Друго не искаме от тебе — говореха , — недей разсъждава и слушай каквото ти заповядаме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана” за заслуга.
„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това”, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш” — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила , че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра”) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството”.
Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура”. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и литература, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни меда , ни жилото” — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.
Не желаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара.това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „ красния шапочки”?
Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват жените против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шампанско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему”, с c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност”. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек колко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз!
в. “Независимост”, 12.03.1886 г.
*Иван Аксаков, руски публицист, един от идеолозите на славянофилството и панславизма. От 1857 е председател на Московския славянски комитет. През 1878 е отстранен и изгонен от Москва след острата си критика на отстъпчивата, според него, позиция на руската дипломация на Берлинския конгрес. На него е кръстен град Аксаково, в област Варна.
====================================================================================

Шипка

Пейо Яворов
Две думи и отъ насъ за нея.
Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за… „дивните” Шипченски тържества…
Тържества!
Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!
Но … 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!
Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.
Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!
Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.
Колко грозна е тая история!
И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?
Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците” Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените” – Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?
Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго….
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!
Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю”, защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино” ?
Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!
„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия”, — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши”.
Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ”. Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. … Просякътъ все се надява. . .
Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?
Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!
„Дипломация е туй” — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!”
Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?
— Може.
Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!” „3 а в е т ъ т ъ” отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.
Не я смущавайте!
===============================================================================

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому

Георги Раковски

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.
Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!
В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)
Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.
Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:
Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.
Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…
От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.
Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.
Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества*.
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.
Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.
Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…
В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.
Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…
Русчук, 1-й март 1886 г.
=======================================================================

Пътешествието на Каулбарса – Обратним путем

Димитър Петков*
Зле ли, добре ли стана, времето ще ни докаже, но факт е, че негово превъзходителство Каулбарс замина завчера на 8-й текущий. И какво чудно съвпадение! Миналата година Кояндер и Кантакузен, след като пияха шампанско, че България ще пропадне, на 8-й си отидоха през Лом посрамени. Сега пък бае Каулбарс на тоя същия ден си отиде през Цариград. Раз­ликата се състои само в това, че когато Кояндер и Кантаку­зен си отиваха, времето беше добро, слънце печеше; а завчера, когато генерал Каулбарс заминуваше, снег и дъжд валеше! Мнозина на смешка ли, на истина ли говоряха, че самата при­рода плачела за Каулбарса!. . .
Рано сутринта на 8-й текущий генералът излезе от кон­сулството, направи нужния церемонял, т. е. свали знамето, на­метна си шинела и се обърна към очакващите го неколцина ев­реи, русски подданици: „Господа! догдето властвува у вас то­ва правителство сопаджийско, не очаквайте нищо добро от Руссия за България!” Отговор той никакъв не получи, защото освен файтонджиите и евреите, негови подданници, около 10 — 15 души, никой друг нямаше. Качи се подир това на файтона, твърде не весел и тръгна! Генералът тръгна, а ние: захванахме да размишляваме за неговото положение и дойдохме до за­ключение, че той е човек за съжаление. Представете си напри­мер да сте на неговото място, представете си, че сте си съста­вили вече една кое-каква кариера по дипломацията. Вам ви възлагат да дойдете в България, да правите, да струвате, да разбърквате, но да вземете управлението. Вие с голяма охота приемате и дохождате. От начало още захващате по генерал­ски. Щом встъпвате в Лом, вие отваряте една уста като хам­бар против българските управители. Дохождате в София, като си предполагате, че всичко живо ще падне на колене пред вас. Но уви, вие оставате много излъгани. За вашето идвание хора­та не искат да знаят. Вий захващате’ да бомбардирате министерството със своите ноти, но вам ви отговарят, че в тая стра­на има закони. — „Как?, извиквате вие, аз генерал русски, царски пратеник, да не искат да ме слушат? Чакай, ще им по­кажа аз тям!”
На другия ден хората се научават, че вие сте се впуснали в пътешествие да агитирате между населението. Чу­дят се хората на тая ваша дива постъпка, но вие не искате да знайте. Вий си смятате, че ако сполучите да принудите българ­ския народ да се откаже от своето отечество, то първо и първо вас ви очакват почести, чин по-висок и „Анна с мечами ва шею”
— „Кой като мене, казвате си вие! Ще си отида оттука пълен с облагодетелствувания, с награди, всички ще говорят за мене, за моята сполучлива деятелност и туку погледнеш подир ня­колко време аз ще бъда първий русски дипломат.” Щастие, чорт да го вземе! Под влиянието на тия бъдещи облаги вие се впущате да размирявате един беззащитен народ, като вярвате, че нищо не може да ви побърка. Но уви, вие оставате горчиво излъгани! Ходите и обикаляте вие около цял месец и що? Ос­вен несполука, оскърбления нищо друго не срещате. Навсякъ­де ви гледат подозрително, с презрение. Вие сбеснявате. До­хождате в София и захващате да изпращате клеветнически рапорти против всичко българско. „Ще го съсипя аз тоя народ, казвате вие, ще принудя да го окупират.” И в тоя смисъл захващате да действувате. Но за голямо ваше съ­жаление никой се не плаши от вас. А вскоро време цял свят се възмущава против вашите действия. Вашите гос­подари сами се посрамяват от действията ви и се принуж­дават да ви повикат назад. Но за да излезе това малко прикрито, те ви изпращат копие за нотата, която трябва да подадете, преди да се оттеглите. Щом получавате това копие, вие се замислювате сериозно за своето положение.
„Що ще бъде с мене?” — казвате вие и заплаквате. Но няма какво да се пра­ви и вие се принуждавате да излезете. Спомняте си вие минут­но с какви надежди дойдохте, какви облаги и награди очак­вахте и вдруг всичко това изчезва като дим и вие се срещате с грозната действителност, опозорени, унижени, Е, както ще­те, но камък да е човек, пак ще се позамисли. Не се удивля­вайте прочее, че генерал Каулбаре, гдето е минал, излял е последнята своя жлъчка против правителството на България, което не се съгласи да му продаде страната. Не се удивлявай­те, че преди да излезе от агентството, той е оплаквал своята съдба. Человеческата натура е такава. Генералът е човек за съжаление наистина, но ние не сме му криви. Да плаче и да не плаче, от сега нататък всичко е напразно. . .

В. „Независима България”, бр. 23, 11 ноември 1886 год

=======================================================================================================
На 5 и 6 декември 2006 г., в Страсбург се проведе редовно заседание на Комитета на постоянните представители на Съвета на Европа. На него се обсъдиха въпроси, свързани с контрола по изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, включително изпълнението на решението на Европейския съд по правата на човека по делото ОМО “Илинден” – ПИРИН. По време на заседанието Русия и Сърбия поискали от България да регистрира въпросната организация, което не изненадва. Голямата новина е, че благодарение на ветото на Гърция и Кипър руско-сръбското искане е пропаднало. Така в рамките на 48 часа дипломацията ни получи една добра и една лоша новина. Лошата е, че Русия и Сърбия не са наши приятели по македонския казус. Добрата е, че Атина и Никозия са наши съюзници (поне засега) в битката срещу македонизма.
======================================================================================================

Срещу разрушителите

Данаил Крапчев*
Болшевишките агитации в България не оставиха да се утаят и избистрят развълнуваните страсти и долни инстинкти събудени от войните. Не само това. Болшевишките агитации ги раздвижиха и развълнуваха още повече. Нещастията, последиците от войните, ги улесниха твърде много в разрушителната им задача. Създадена бе една психология пригодна за разрушителни агитации и демагогски подмамвания.
И без това петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата на българина, който особено след войните продължава да смята и своята държава за чужда. И затова именно той още по-леко се поддава на отрицателни проповеди, които се вдъхновяват от вън и намират подготвени от войните и от робството оръдия у нас.
Върху основата на тая болна психология се развиха масови движения в нашата страна. Преживяхме и въоръжени въстания.
След като, обаче, в Москва се убедиха, че откритата борба е изложена на сигурен неуспех, от там препоръчаха и наложиха единичните акции и груповите мероприятия предназначени да разрушат тази държава камък по камък.
Сигурно далеч не във всички обири, експлозии, разбойнически подвизи и убийства имат пръст нашите комунисти и техните вдъхновители от Москва. Сигурно много от тях стават на нашенска почва. Обаче, комунистите и крайните дружбаши са, които поддържат и разпалват психологията на разрушението подготвена от войните. По тоя начин “враговете” на външните войни създадоха вътрешна гражданска междуособица не по-малко кръвопролитна и разрушителна от външните войни.
При така създаденото положение, какво да се прави?
Няма съмнение, че държавата срещу престъпниците и техните вдъхновители има едно-едничко средство – това е силата. В това отношение няма и не може да има две мнения. Който препоръчва друго, той или не знае какво прави, или пък го прави със зла умисъл.
Обаче, само силата не стига. Сила и сега има държавата и може да я увеличи в случай на нужда. Другаде е главният въпрос : как да се уталожат страстите и инстинктите събудени от войната и разпалвани от комунистите и крайните дружбаши? И как да се тегли дебела разграничителна линия между народа, от една страна, и престъпниците и техните вдъхновители, които създават тая атмосфера на разрушения и кръвнини?
Това сигурно може да се постигне, като се привлекат в управлението и нови хора, които имат по-широко влияние и по-големи връзки с населението. Необходимо е не само да се отделят разрушителите и техните вдъхновители от народа, а и да се раздвижи и самият народ в борбата против престъпността. Нужно е начело в управлението да застанат повече хора, които имат връзки и влияние.
* Данаил Крапчев, главен редактор на в-к “Зора”, пише тази статия на 23 януари 1925г. “Зора” е най-авторитетният за времето си вестник и втори по тираж след “Утро”. Доказан родолюбец, деец на ВМРО, приятел на Яворов и Тодор Александров, Крапчев е един от най-уважаваните журналисти у нас преди девети септември. Българските комунисти пробват да го ликвидират през лятото на 1944 г., посред бял ден, на ъгъла на бул. “Дондуков” и ул. “11 август”. Тогава двама терористи го събарят и нападат с ятаган. Не успяват да го убият, но си довършват работата три месеца по-късно, на 10 септември 1944 г.
=======================================================================

Достоевски за руската завист към българите

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.
Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.
Ф. М. Достоевски
================================================================
През 1944-1947 около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време.Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече – всички заплати, командировъчни и режийни, по изрично настояване на съветската страна, им се изплащат в долари. става въпрос за суми, които многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин. Установената тогава практика се прилага и от началото на 50-те до края на 80-те години – всички т.н. съветски специалисти са на пълна валутна издръжка от българска страна. Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет, тя значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации.
Със специално решения на МС на НРБ представителите на Съветското командване дори са били освободени от задължението да представят отчетни документи за извършените от тях разходи на българска земя. На практика всеки ден от правителството се гласуват огромни суми (300 – 600 млн лв) за издръжката на Червената армия, за която до края на 1945 биват похарчени 23 млрд лв, а до края на 1947 г. – 60 млрд лв. Когато средствата в държавния бюджет се изчерпват, за издръжката на червеноармейците отиват и сумите, събрани от населението по т.н. Заем за свободата.
Изнемогвайки под това непосилно време, към края на 1945 МС се осмелява да помоли В. Молотов да бъде преустановено “това безумие, защото хазната ни няма повече средства”. Москва обаче не само не се трогва, но продължава да иска още и още, повече и все повече, с аргумента, че България като “победен съюзник на Хитлер” би трябвало да е дори благодарна, че дава “само толкова”. Цифрови данни за сравнение: 1. Количество на парите в обръщение: 1945 – 70 млрд лв; 1946 – 80 млрд лв; 1947 – 76 млрд лв. 2. Банкови влогове на населението: 1945 – 12 млрд лв; 1946 – 14 млрд лв; 1947 – 34 млрд лв. 3. Средна месечна работна заплата през 1947 г. – 10 000 лв. Скъпичко са ни излезли “освободителите”, а?!
* * *
Писмо от Г. Димитров до Сталин, 22 септември 1944 г., отн. поведението на Червената армия в България. “На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население от страна на отделни военнослужещи:
1. Произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;
2. Произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба.
3. Някои военнослежещи в пияно състояние влизат нощем в домовете на хората в градове и села с цел грабеж, а внякои случаи – изнасилват жени и убиват мъжете им. Така напр. в с Дивдядово, Шуменско, наред с другите хора е убит и един от старите членове на Партията. Доколкото такива произволни действия внасят голямо смущение сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване”. Ама си ги е бивало освободителите, а?!
* * *
Дълго време официозната историография у нас твърдеше, че именно “братушките” са ни опазили от териториално осакатяване след края на ВСВ. Всъщност по време на следвоенните мирни конференции и преговори точно САЩ и Великобритания ни спестяват тази злочеста съдба. Именно те са категорично против откъсването на Пиринска Македония от България и даването й на Югославия. Малко по-късно обаче, под внушението на Кремъл, БКП извършва чудовищно национално предателство, развивайки бурна дейност за денационализирането на Пиринско и присъединяването му към тъмницата на народите – Югославия.
С тази цел именно ръководителите на двете държави са привиквани и инструктирани в Москва, като българските вождове щателно изпълняват всички възложени им поръчения. Слава богу, че отношенията между Сталин и Тито много рязко се изострят, което води до провал на идеята… Случаят обаче е използван от Кремъл, за да се освободи от малцината му неугодни актьори на българската политическа сцена – Трайчо Костов и др. Обвинени в антисъветска дейност и връзки с английското и югославското разузнаване, те биват зверски изтезавани и избивани от “инструкторите” на НКВД под командването на главния съветник на нашенското МВР – ген. Чернов. Поведението на тези палачи възмущава дори Вълко Червенков, който се моли на Москва да ги отзове незабавно.
Сталин милостиво скланя да изпълни тази коленопреклонна молба, но на освободеното място изпраща друг кръволок – ген. Филатов. Същият е настанен в кабинет непосредствено до този на българския министър, като на практика изземва неговите пълномощия. Вълната от политическо насилие продължава, като се съсредоточава върху “прочистването” на българската армия от “Вражески елементи”. И затворите започват да се пълнят с бивши “Партизански командири” и да се огласяват от техните вопли …
Хвала на таквиз Освободители
==========================================
СССР съсипа наченките на българската високотехнологична промишленост и наложи примитивна енерго- и материалоемка тежка индустрия, унищожаваща околната среда Веднага след нахлуването в България на окупационните съветски войски биват разграбени най-проспериращите около 50 българско-германски предприятия, обявени за съветски военни трофеи. След това България е принудена, според мирния договор от Париж, да възстанови производствения процес в тях, но като предаде немското дялово участие на СССР.
Благодарение на така създадената “кооперация” предприятията много бързо са напълно съсипани и след като те вече не представляват никаква ценност, в началото на 60-те години на България бива продаден обратно бившият германски, вече съветски дял. В края на тази сложна трансформация на собствеността изведнъж се оказва, че русенският филиал на германската Muelhaupt, преди войната произвеждал изнасяни в цяла Европа турбини, вече е започнал да бълва вършачки и редосеялки, чието качество е такова, че единствено като подарък са склонни да ги приемат в Куба и няколко братски африкански и азиатски държави, поели по пътя на социализма.
* * *
Подобна схема е приложена и спрямо Ловешката самолетостроителна фабрика, чиято продукция се оценява високо дори от асовете на Luftwaffe. Благодарение на братския СССР след победата на Деветосептемврийската социалистическа революция там от проектиране и изработка на самолети ДАР се преминава към производството на велосипеди и моторетки “Балкан”, а по-късно се сглобява автомобилното чудо “Москвич”! Другата Държавна аеропланна фабрика, тази в Казанлък, произвеждаща самолетите КБ, направо е закрита още в началото на съветската окупация, а висококвалифицираният персонал е натирен.
* * *
За ефикасността и рентабилността на предприятията на прехваления съветско-комунистически ВПК е достатъчно да се каже само следното – от Западна Европа те купуват специални легирани стомани и уникални тръби на Manesmann срещу долари, а спецпродукцията си продават за преводни рубли или в най-добрия случай на ембаргови държави или по дъмпингови цени.
***
Един от шедьоврите на натрапения на България съветско-комунистически ВПК – “Автомат Калашникова” (АК 47) е доста примитивно копие на немската Sturmgewehr 43. Опростяванията действително превръщат АК в нелошо бандитско оръжие, но за сметка на това го оставят далеч от изискванията на съвременните полеви индивидуални бойни системи.

***
Не по-малко прехвалената бойна машина МТЛБ е на равнището на военната техника от края на Втората световна войта. В което няма нищо чудно – нейният двигател е с лиценз на Generаl Motors от онова време, а трансмисията й е военновременен трофей на Maibach. Нея съветите не успяват дори да копират буквално, а я преработват в по-прост вариант с прави зъби. Тъй като това на свой ред налага промени в предавателния механизъм, нещо непостижимо за съветския технически гений, Москва плаща на щатската Gleeson 12 тона злато, за да изработи необходимите зъбни колела.

=========================================
БРСДП (т.с.) и нейната борба срещу руските попълзновения спрямо България Официалните документи от ранната история на БРСДП (т.с.) (за чийто настоящ наследник се обявява една модерна лява партия) дават категорично и недвусмислено изцяло отрицателна оценка на руската политика спрямо България. Хронолически погледнато това изглежда така:
- Руско-турската “Освободителна” война е “…опит от страна на Русия за създаване на българско княжество с надеждата, че то веднага ще се превърне в Руска губерния”;
- По време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия именно “Русия беше тази, която се обяви твърдо против Съединението. А когато то въпреки всичко бе извършено, Русия не само одобряваше, но и насърчаваше Сърбия да обяви война на България”;
- Във връзка със събитията около обявяването на независимостта на България партията на тесните социалисти с гордост отбелязва, че се е опълчила “решително против тласването на България в железните прегръдки на руския абсолютизъм” и е противопоставила своя “могъщ протест”” на “домогванията на реакционното славянофилство, което прикриваше завоевателните апетити на Русия”;
- Руското отношение спрямо Балканския съюз в навечерието на войните 1912/1913 е квалифхицирано по следния начин: “Руският цар изпрати волове и рубли, но не на българските селяни, а на сръбските управници, за да заграбят Македония и да тласнат България в страшна катастрофа”.
* **
Тази действително “страшна катастрофа” изостря до крайност перата на водещите партийни идеолози и публицисти Димитър Благоев и Георги Кирков, които обобщават: “Все тъй “безкористна” беше политиката на Русия през Междусъюзническата война. С нея руското правителство реши да отмъсти на България за голямата й дързост да търси победата със собствени сили и средства и да я използва за за създаване на Велика България. За съжаление българите, опиянени от победите си, забравиха или не виждаха, че Русия е против Велика България”. В претърпяния български погром БРСДП (т.с.) обаче вижда и нещо много положително. А то е, че “Русия сама изтръгна из корен дълбоките русофилски суеверия у нас. Сгромолясването на русофилските суеверия е първата стъпка към освобождаването на българския народ от опекунството на руския цар”.
* * *
Основни направления в работата на БРСДП (т.с.) през междувоенния период 1913-1915 г. са разобличенията на Руската легация в София като център за груба намеса във вътрешнополитическия живот на България, разкриването на механизмите на финансиране на руската Пета колона в страната (партии и фигури от обществено-политическия живот) и яростната агитация против намесата на България в Първата световна война на страната на Антантата поради участието на Русия в нея. Когато правителството на Радославов, което все пак трябва да проявява дипломатическа тактичност, поиска да каже нещо антируско и да уязви Матушката – то обикновено дава гласност на статия от “Работнически вестник”. За предпочитане с автор Благоев, Кирков, Христо Кабакчиев или Тодор Луканов (същият е известен и със способността си да провежда ефектни антируски публични мероприятия), …
* * *
Думи на Дядото: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. И на Майстора: “Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи – създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави”.
* * *
Тези сведения липсват в учебниците по нова и най-нова история на България, скалъпвани в продължение на десетилетия от кремълски хрантутници и измекяри. Няма да ги откриете и във фундаменталните трудове на видния историк Георги Седефчов Първанов, крупен специалист по история на българската социалдемокрация…

========================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Никола Жеков. Българското войнство 1878-1928
Никола Жеков.
Българското войнство
1878-1928. С., 1928. с. 325.

В началото на юни 1914 г. се нанесе от официална Русия нов морален удар на българския народ с тържественото посещение, което руският цар направи в Кюстенджа на румънския крал. Руската дипломация не намери за нужно поне за очи да предупреди българското правителство, че тази визита на коронования руски владетел не е враждебна на България.
Нещо по-лошо. За да бъде, види се, ударът в сърцето на нещастния български народ повече болезнен, при тези официални тържества руският цар беше провъзгласен за шеф на оня румънски конен полк, квартируващ в Добрич, който пръв влезна на беззащитната откъм Румъния българска земя през лятото на на 1913 г., когато българското войнство водеше далеко в Македония неравна борба против бившите съюзници.
Този факт отвори очите и на слепите, за да видят и разберат колко чужди и далече са политическите интереси на голямата руска империя от всенародните чувства и интереси на малобройното, но героично българско племе. Само партийно-политическият егоизъм и личните нрави на някои славянофилски и русофилски кръгове у нас не пожелаха да направят своите наистина родолюбиви заключения от това и да подадат ръка на праителството в тежката борба за политичесото съществуване на България и за защита на честта и достойнството на българкия народ.
=======================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Из речта на др. Вълко Червенков

из речта на др. Вълко Червенков по случай 5-годишнината на 9 септември
Събрани, за да чествуваме петгодишнината от Деветосептемврийското въстание, да направим преглед на достигнатите през изтеклите пет години успехи, както и да спрем вниманието си върху главните наши предстоящи задачи, първата наша дума – дума на гореща признателност и дълбока благодарност – ние трябва да отправим към Съветския съюз, към неговата славна и легендарна армия – Съветската армия, към великия вожд и учител на съветските народи и наш вожд и учител, вожд и учител на цялото прогресивно човечество – генералисимус Сталин. (Продължителни бурни ръкопляскания и възгласи “Ура”).
Ненарушимата българо-съветска дружба е главната основа на нашето съществуване като самостоятелна нация. Без ненарушимата българо-съветска дружба, без нашата искрена признателност и вярност към Съветския съюз, към изпитаната и мъдра Всесъюзна комунистическа партия (болшевики), към другаря Сталин – нашият най-голям покровител и защитник – националната независимост на нашата родина е немислима
… Съветският съюз ни избави от германската империалистическа зависимост. Той спаси нашата страна от реалната опасност от чужда империалистическа окупация, от участта, от положението, в което се намира сега монархофашистка Гърция. Не друг, а Съветският съюз ни се притече на помощ, за да възстановим разнебитеното наше стопанство. Нима без поддръжката на Съветския съюз ние бихме могли да имаме народна демокрация и бихме били в състояние да насочим развитието на нашата страна по пътя към нейния национален и социален възход? Не бихме могли!
… С желязна ръка правителството на Отечествения фронт разгроми монархофашистката клика и германската агентура в страната, сурово наказа виновниците за разбойническия съюз с германския империализъм, разчисти пътя за пълнокръвното и най-активно участие на трудещите се в управлението на страната. В страната закипя невиждан по своя размах, по своята дълбочина и сила политически живот. В небивали размери се развиха политическите, обществени, стопански и културни организации на трудещите се. Бяха не само възстановени, но разширени и гарантирани демократичните права и свободи на народа, за да може той за бъде истински господар на съдбините си…
… И нашите работници и трудещи се, както и нашата народнодемократическа държава, доказаха, че те са несравнимо по-добри стопани от капиталистите, че нашата народнодемократическа система е несравнимо по-добра от капиталистическата, има всички предимства пред нея. (Бурни, дълго нестихващи овации)
============================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Окупацията.

Генерал-майор Н.Р. Овсяный Болгарское ополчение и земское войско К истории гражданского управления и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 гг.
Издание Военно-Исторической комиссии Главного штаба С.-Петербург, “Т-во Художественной печати”, 1904 год Предисловие редакции, 1904 г. При составлении настоящего очерка, кроме сохранившихся в военных архивах официальных материалов (отрывочных и неполных), мы пользовались следующими источниками: Полковник де-Прерадович, “Из воспоминаний о рус.-тур. войне 1877-1878 гг.” Спб. 1881. – Е. Рынкевич, “Записки о Болгарском ополчении” в Воен. Сборн. 1902 г., № 4. – Сборн. стат. И. С. Иванова. Кишинев, 1896 г. – Д. Анучин, “Князь В. А Черкаский и гражданское управление в Болгарии в 1877-78 гг. (Р. Стар. 1895-96 гг.).- С. Кшов, “Българското опълчение в освободительната Русско-Турска война”. София, 1902 г. – Р. Димитриев, “Боевете и операциите около Шипка през 1877-8 година”. София, 1902 г. – Leon Lamouche, “La Bulgarie dans le passe et le present”, Paris, 1892.
======================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.
СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.
Съветската окупация от 8 септември 1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски” преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента:
1. Изтребване на българския елит.
2. Стопанско поробване на държавата.
ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ е било планирано отдавна. След като през 1887г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопостави на проруския преврат и до 1994г. успешно парираше руските попълзновения, в Москва са разбрали, че само с премахване на монарха (както направиха с княз Батемберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е било монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябваше да се изтреби обществено-политическия елит.
Това не можа да стане с атентата в църквата през 1925г., но се проведе успешно през 1944-1948г. Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944г. бяха избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове.
В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.
Вторият етап на чистката беше позорният безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено Народно Събрание, цели министерства, Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите разпитите се водеха в Москва от съветски следователи. Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов … царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947г.
Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 – 9 ноември 1989г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение от 1946г насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990г. живи 3000 всички до един бяха болни от лъчева болест или левкемия. А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат. След като е изтребен в голяма степен българският елит от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му Вълко Червенков да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков.
С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките.
Забранени бяха за издаване и четене дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” – “Симеон” и други подобни кощунства. Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите “681-1944г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава.
Химнът беше преправян на три пъти. Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра с мъртвите.
С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата…
СТОПАНСКОТО ЗАРОБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА започна още през 1944г. На 16 октомври 1944г. съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лева за издръжка на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България безмаслената “Отечествена война” в която угаснаха нови 32 000 млади живота.
Разорената държава трябваше да има бедни поданици за да са послушни. В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със “спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на “изселване на враговете на народната власт” в провинцията при което верни “партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например Цола Драгойчева безсрамно се разхождаше с прочутото кожено палто на г-жа Филова.

Последва пладнешкият грабеж от 1947г. наречен “национализация” с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това ударът срещу заможните и трудолюбиви български селяни с “кооперирането” проведено до 1958г. С “Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и не съдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост” и други подобни закони, беше ликвидирана даже и средната класа. Българите се пролетаризираха. Пъкленото дело беше довършено с така наречената “Индустриализация” при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно военно-промишления комплекс на СССР, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито й бяха необходими. Те замърсяваха природата и вредяха на здравето на хората, а за поддържането им България се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени. Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени. Така страната беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплати на работещите, (тоест изсмукваше жизнените сили на българите превърнати в роби) и природата ни унищожена. При това в България бяха докарани допотопни и вредни технологии изхвърлени от употреба дори в СССР. Още помня примера със Стъкларския завод “Дружба” в Пловдив, където работеха американски машини произведени през 1924г., продадени на СССР в 1934г. и препродадени на България през шестдесетте. До 1989г. машините си работеха. Това е комплимент за американската техника, но потвърждава горните редове.
На всичко отгоре индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство да е зависимо от съветски до окомплектовки или доработки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари, или от всичко взето заедно. Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР – електрическата в паралел със съветската чак до средата на деветдесетте години, газопроводната изцяло зависима от съветската досега. В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица към “необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени съветски боклуци.
Така се превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония осигуряваща главно евтин робски труд. И всичко това под маската на “братската помощ на СССР”. Лишени от собственост, българите работеха цял живот за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Не е пресилено да се каже, че страната 45 години беше огромен концлагер, пред който робския труд на лагеристите и хитлеристките зверства в “Освиенцим” и “Бухенвалд” бледнеят. Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989-1999г., когато руския пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат до днес…
============================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Как руският цар върна „освободената” България обратно в рамките на Османската империя
Как руският цар върна „освободената” България обратно в рамките на Османската империя
Божиею милостью мы, Николай Первый, император и самодержец всероссийский, Объявляем чрез сие, кому о том ведать надлежит, что 2-го числа сентября месяца 1829 г., между нашим императорским величеством и е.в. императором оттоманским султаном Магмуд-ханом постановлен и заключен договор вечного мира между обеими империями.
Е.в. император и падишах всероссийский, желая удостоверить е.в. императора и падишаха оттоманского в искренности своего дружественного расположения, возвращает Блистательной Порте Булгарию и землю Добрудже от Дуная до моря и купно с тем Силистрию, Гирсово, Мачин, Исакчу, Тульчу, Бабадаг, Базарджик, Варну, Праводы и другие города, местечки и селения, в той земле состоящие, все пространство хребта Балканского от Емине-Бурну до Казана, и все земли от Балкана до моря, а также Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврию, Анхиали, Бургас, Сизополь, Кирклисси, город Адрианополь, Люле-Бургас, наконец все города, местечки и селения и вообще все места, занятые в Румелии российскими войсками.
===============================================================
Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Как се създаде “македонската нация” – спомените на проф. Михайл Дикхан
… По искане на българскиятъ посланникъ Димитъръ Жулевъ въ Москва му изпратихъ историята на Македония. Тъй като следя научната литература по този въпросъ отъ дълги години, съмъ възмутенъ отъ позицията на Съветския Съюзъ по тъй наречения “Македонски въпросъ.” Ако царска Русия искаше да превърне България въ своя губерния, то Съветския Съюзъ превърна България въ своя колония и така диктуваше външната политика на България и другите така наречени социалистически държави. По македонския въпросъ Москва заемаше антибългарски позиции. Другояче не можеше и да бѫде, щомъ по нейно разпореждане е създадена нова “Македонска нация” следъ Втората световна война. Ето защо е отворена катедра по македонски езикъ и литература, и се подготвятъ специалисти за Македония.
Турцитѣ взимаха отъ българитѣ “кръвенъ данъкъ.” И отъ тези българчета възпитаваха еничари. Тѣ еничаритѣ, се отличаваха съ най-жестоката разправа, най-кръвнитѣ кланета надъ своя народъ, който мразеха като “неверници”, като гяури. Обаче това бяха хиляди, десетки хиляди българи бандити. Москва, Белградъ и София на чело съ комуниститѣ и Георги Димитровъ, направиха така, че въ името на световната социалистическа революция и Балканска федерация създадоха искуствена нация и република Македония. Като разпокъсаха Македония на три парчета и почти цялата я дадоха на Тито. Българската комунистическа партия начело съ Георги Димитровъ отъ 1945 до 1949 година задължаваха българитѣ отъ Македония да се записватъ “македонци”. Въ Пиринския край бяха отворени училища, бяха издадени учебници и народа се “прекръстваше” отъ български на македонски.
Макаръ че се разпадна комунистическата империя, макаръ, че няма вече Югославия, гръцко-сръбския антибългарски съюзъ продължава своята коварна дейност срещу България и Македонското Национално-Освободително движение.
Единъ отъ лидеритѣ на това движение Коста Църношановъ отбеляза, че най-фаталното къмъ каузата на българщината въ Македония е било предателството на БКП: “То е надминало всички национални катастрофи на българския народъ, защото никога българската държава дотогава не е отбългарявала българи съ своя собствена територия. (Иматъ се изпредвитъ македонскитѣ ексцеси, въ Пиринския край презъ 1945-1949 година).
Известно е, че на 500-те хиляди българи въ СССР Тодоръ Живковъ имъ казваше при срещата си съ тяхъ: “Вие не сте българи, вие сте съветски граждани.” Хора безъ народностъ.
… По време на една отъ мойтѣ визити въ България академикъ Веселинъ Хаджиниколовъ и професоръ Добринъ Мичевъ ми разказаха, какъ тѣ, 80-учени-философи, историци, етнографи отъ Българската академия на наукитѣ заминали презъ 70-тѣ години, за да запознаятъ съветскитѣ колеги съ македонския въпросъ, като докарали томове съ документи и публикаций по проблема. И какво станало, 6 дни стопанит разхождали българската делегация по музей, галерий, забележителности изъ Москва, и на 7-я денъ имъ казали: “Нямаме време да изслушаме ваашитѣ научни доклади и да разглеждаме документитѣ.” Гузни и обидени се върнали българскитѣ учени. Обаче Москва изхождаше отъ политическата ситуация, а не отъ истината и трагедията на други народи. Няма правда на бѣлия святъ, но и по-високо отъ нея нищо няма. А изскуствената нация, изскуствена и сега суверенна държава Македония има.
Професоръ Михайлъ Дикханъ
18, 11, 1996 г

Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите

Георги Раковски
Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.
Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.
Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:
Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!
В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)
Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.
Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:
Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.
Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…
От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.
Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.
Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.
Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс* (Николай фон Гирс, 1820 1895 г., руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време) и Катков* (Михаил Катков, 1820-1887 г., известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов, бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то прередлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”. Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение* (Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ).
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.
Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…
В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.
Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…
Русчук, 1-й март 1886 г.
=================================================================

Българинът желае сам да е стопанин на своята малка къща

Стефан Стамболов
Телеграфират на в. “Temps” от Петербург следующото:
“Положението не е станало по-ясно от завръщанието на генерал Каулбарса. Вижди се, че царя е противен на всяко действие, от което би произлезли международни заплитания, Русския посланик в Ца­риград, г. Нелидов, е противен на каквато и да бъде военна окупация в България, а Генерал Каулбарс е съвсем на друго мнение – Военната намеса, струва ми се, е единственото решение на въпроса. Паданието на Регентите, според него, е незначителна сполука: защото, според названието му, Регентите са кукли които други разиграват. Тряба да си дойдат воена­чалниците, които никак няма да търпят едно пра­вителство, на което първата работа ще бъде да възвърне руските офицери.”
След подвигите и победите на нашата млада войска при Сливница, Драгоман и Пирот, всичкия свят беше възхитен от нея, всички я хвалиха всички й се чудеха, всички я превъзнасяха. Една неисказвана и неописуема радост, смесена с благородна гордост, усещаше всякой Българин, като четеше в беспристрастната европейска преса заслужените похвали на храбрия, виносливия и юначния Български войник, на младите, смелите и даровитите Български капитани, които надмощиха и победиха старите и обстреляните сръбски генерали.
Българската войска и нейните подвизи и по­беди прославиха и направиха почетно и познато Бъл­гарското име. Тя накара да заговори за нас със симпатия и живи интереси всичкия образован свят, тя изтръгна из устата на нашите заклети неприятели неволни похвали на нашия доблестен народ, тя даде да се разбере, че българския народ може да живее самостоятелен и независим живот, без намесата на разни епитропи и настоятели, че той заслужава по-добра участ и че трябва да са признае Българското Съединение, за което се проля толкова невинна братска кръв.
Колкото и да ни е жалко за братоубийствена Сръбско-Българска Война, колкото и да осъждаме нейното избухвание, ние трябва да признаем, че без нея Българското име щеше да гние в тинята на неизвестността, на Българите щяха да гледат като на един полуробски, полудив, страхлив и убит народ, който Россия е освободила, за да го има в ръцете си за свое сляпо и послушно оръдие, за постиганието и попълнението на своите завоевателни планове и цели.
Войната избухна и съда Божий реши и доказа съвсем противното. Напуснатата войска от своите в мирно време висши началници, които бяха повикани с едничката цел да се деморализира и раскапе тя, да се разбяга и разпръсне по четиртях краища на България и чрез това да се осуети и направи невъзможна борбата ни за Съединението – тази войска, предводителствувана от своя храбър вожд Александр 1-й и от юначните си Български офицери, сдържа блестящи победи и доби неуведаеми лаври на Българското оръжие и на Българското име. Хитроскроения план на нашите благодетели не сполучи и тогава се издаде знаменития онзи царски приказ, с който се благодареше на руските инструктори за сдържаните в тяхно отсъствие победи от храбрата Българска войска и който имаше за цел да умаловажи значенето на тия победи, да помрачи и хвър­ли сянка върху Българската слава; с една дума: да подкопае и унищожи доброто впечатление и мнение, което справедливо си бяха съставили за нас всичките честни и правдолюбиви хора.
Победите на Българската войска осветиха и укрепиха българското Съединение; пролятата на бойното поле кръв го запечати и свърза с неразривни ни свръзки и всички Велики сили признаха, че вече е невъзможно да се раздели Тракия от България и че е и право, и необходимо те да останат за винаги свързани и съединени. Всички признаха и мълчеливо се съгласиха да приемат станалото Съединение, само една Велика Сила беше в думата си противна на това Съединение и употреби всичките зависящи от нея средства -то да се дискредитира и компрометира…
Тая Велика сила беше нашата освободителка! След Цариградската конференция, която призна българския Княз за управител и на Източна Ру­мелия и формално му я отстъпи да я управлява, спо­ред благоусмотрението си, руските агенти и кон­сули, живущи в тия две провинции, почнаха с една дяволска енергия да работят почти открито за свалянието на Българский княз и на вземанието под свое пълноводение Българското Княжество, уголемено с И. Румелия. Подкупите и обещанията, лъжите и измамите бяха техните главни средства. Пари хванаха да се пръскат на ляво и на дясно и шайката на предателите се увеличаваше всекий ден. Руския полковник Сахаров беше на чело на заговора. Той подкупи и придума да влязат в съзаклятието лудия капитан Бендерев, божата кравица майор Груев и безчестното, подлото и подкупното човече капитан Радко Димитриев. Тия български народи се събрали около шишкавия полковник и почнали да турят в из­пълнение мерзския си и гнъсен план.
На уякналата и уголемена България трябваше да се нанесе двоен удар, от който да се разклати тя до основите си и да не може никога да се управи: първо, да се изгони или убие българския държавен глава и второ, да се обезчести и деморализира славната Българска войска. Първата част от адския им план сполучи и се изпълни, но втората – нe може. Щом народа и войската узнаха за станалото гнъсно дело, всички станаха като един човек против предателите, изменниците и клетвопрестъпниците, и храбрите да продават отечеството си заговорщици побягнаха предрешени из столицата, като оставиха на произвола на съдбата своите излъгани и измамени последователи.
Княза се завърна в България, гдето народа и войската го посрещнаха и приеха с невиден и нечут до тогава ентусиазъм и безкрайна радост. Чуждата интрига излезе на яве и скритата до тогава зад гър­ба на предателите Велика сила изскочи на лице и по­иска отричанието на Александър Батенберг от Бъл­гарския престол, като заплашваше в противен слу­чай да окупира България и с това да предизвика Об­щоевропейска война.
Какво стана след това, всекиму е известно. За да спаси България, княза се отказа от престола си и замина, а след малко генерал Каулбарс пристигна да заеме мястото му, като се метаморфозира от дипломатически агент на пълновластен импе­раторски комисар. Но сметките на смахнатия ге­нерал не сполучиха: защото всички познаха злите му намерения и с ужаси и с отвръщение се отдалечиха от него. Разочарован и опозорен, побеснял от несполуката си и сърдит на честните Български управители и офицери, треперящ от гнева и яростта на своя монарх, който беше страшно недоволен от поведението му, Каулбарс замина из България разбит — и унищожен, като проклинаше и хулеше всичко Българско, а най-вече правителството и офицерството. Същия този велемъдър мъж днес предлагал и съветвал да се окупира България, нещо, което не се желае от царя, нито се удобрява от умните и далновидни руски дипломати, защото Българската окупация може да има толкова сериозни последствия, които болния мозък на сърдития генерал не е в състояние да схване и проумее.
За да оправдае своята несполука, генерал Кау­лбарс хвърля вината на Българските офицери. Ето тия са те, главните противници на Россия, те не щат да ни слушат и да ни се покоряват; следователно, до като те не се изгонят от най-малкия до най-големия из Българската войска и не се заместят с руски офицери, не чакайте нищо добро от България.
Ние се радваме на това самопризнание на цар­ския пратеник. От него излиза, че против руските завоевателни планове не са само регентите и ми­нистрите, не са само Малкото и Великото н. съб­рание, не е само интелигенцията, но са още и офи­церите и войската, и, току-реч, целия народ – нещо, което генерала е признал в разговора си с редактора на в. „Гражданин”, княз Мещерский.
Инак и не можеше да бъде: защото Българинът, ако и да е крайно благодарен на Русите за своето освобождение, желае да си остане сам стопанин на своята малка къща, сам да си я пази, нарежда и украшава, според както му стига ума и му се харесва. На другиго той никога и за никакви блага няма да отстъпи това свое неотемлимо природно право.
До като това чувство трае у българския народ – а то ще трае вечно – ние сме спокойни за неговата независимост и добро бъдеще, ние не са боиме от никакви заплашвания и заканвания, и обвинения, и вярвам, че България ще живее дълго и честито, на пук на всички чужди генерали, които обичат да сва­лят болестта от своята болна глава върху здравата глава на своите…
в. „Свобода”, бр. 13, 13.12.1886 г.
=================================================================

Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов
Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската “Независимост”. Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? “Tel maotre, tel valet”, или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.
В последният брой на “Т.К.” тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.
Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва “младо татарче”. От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?
Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско – за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: “- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)”. “- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица”. “- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена”. “- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал”. “- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи”. “- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена”. (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).
Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 – 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? “- Продават се”, бил отговорът. Савата се почудил. “- Купи ни, купи ни, господине”, викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.
Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел “- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя – всичко е мое!” И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).
Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).
Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 – 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите – на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на “Записки селскаго свещеника”, който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: “Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина”. На другия ден същото: “Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика”. В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. “- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца”, говорил той. Приказът се захващал така: “- Вие, подлеци …”
Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване “И-ва-н Ца-ре-вич …” и пр.
Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: “- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно”. Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с “рапорт”: “- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите” и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: “- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов”.
Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата – невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: “- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество”. По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. “Тия наказания са невероятни”, говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. “- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите”. Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: “- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: “- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …” и пр.
Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която “Т.К.” казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин – 25 000; на Завадовски – също 25 000; на Зорача – 13 000; на Корсакова – 4 875; на Лонски – 25 000; на Зубова – 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: “- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много”. Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на “Бедната Лиза”, и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.
Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.
Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.
Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова – защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?
Из “Непознати страници”, Захарий Стоянов, стр. 117 – 123
Oформено и публикувано в интернет от gantree.
==================================================================
Това е телеграмата на руския генерал Каулбарс до Император Александър III от “Строители на съвременна България” на г-н Симеон Радев. Ние българите вече сме сърбали руската попара и знаем какво е руски камшик:
“Тази телеграма трябваше да е предизвикала у Александра ІІІ някои от тия страшни вълнения, които избухваха у него в големите случаи и караха да затреперва целият царски двор; наистина той заповяда, щото веднага няколко военни параходи да заминат за Варна. На 27 септември Гирс телеграфира Каулбарсу:
Телеграмата на ваше превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да докладвам на негово величество императора. На негово величество било угодно да даде височайшата си заповед на генерал адютанта Вановски по искането на ваше превъзходителство немедлено да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живущите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.
Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.”
===================================================================
Предлагам пълния отговор на патриарха на българската литература Иван Вазов на клеветническите писания на руския панславист, неуравновесен славянофил и крайно реакционен русофил Андреев, така както е публикуван в сборника „История на Съюза на българските писатели 1913-1944″, издаден през 2003 г. послучай 90-годишнината от създаването на писателската организация. По отговора на Иван Вазов може добре да се прецени какво е съдържанието на Леонид-Андреевите словоизлияния, тъй като Вазов стриктно следва абзац по абзац злополучните му писма.

Леонид Андреев срещу България и Иван Вазов срещу Леонид Андреев

Преди да сме видели любовта Ви, ние виждаме днес омразата ви. Преди да сте били някога наш приятел, Вие излизате като съдия и хулител на българския народ и с бич в ръка, в преддверието на славянския храм, искате да бъдете олицетворение на висшата правда. Вие се считате за един от избраните и отредените да пазят светините на този славянски храм.
Не нас, а Вас би трябвало да накаже бичът на благородното негодувание, защото Вие именно, опиянени от злоба, не виждате истината. С вас заедно заслужават бичуването и онези, за които се застъпвате тай горещо, защото те именно неотдавна търгуваха в славянския храм и след като сториха толкова грехове спроти братята си, отиват да просят от тях в същия храм.
По-рано Вас ви нямаше там, защото миналите събития не Ви засягаха. Но каква морална сила се крие у Вас, когато черните името на цял народ и го наричате тълпа от джебчии?
„Не проч обжарит карман брата должника“, казвате Вие за нас. Какво духовно благородство и каква човешка съвест изразявате, когато, заслепени от несправедлив гняв, злоба, ни зовете  българите „цигани на панаир, хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни и подли убийци, стадо овце“.
Та кой сте Вие и какво ви дава право да сипете хули и клевети върху един народ, който не познавате и който никога не сте искали да знаете, за когото съдите по думите на неговите най-големи клеветници и зложелатели – по думите на неговите братя изменници. Къде бяхте вие – един от най-благородните членове на славянското семейство;Вие, който се срамувате от нас и пророкувате духовната ни гибел – къде бяхте неотдавна, когато се извършиха толкова много и толкова жестоки славянски неправди? Къде бяхте да се възмутите, когато разкъсваха на части българското отечество и злорадстваха братята сърби, съюзени с гърци и румъни, Вие, който казвате гордо за себе си, че сте политик и дипломат, а сте писател, за когото най-високо стоят интересите на справедливостта? Къде бяхте да се възмутите, когато сърбите унищожаваха българската народност в Македония с най-варварски средства? Вие, който казвате, че за Вас няма друг авторитет, освен всегласното чувство на негодувание и скръб?
За Вас ние сме най-недостойните синове в славянското семейство, защото не сме извършили нито една неправда над свои братя; но кажете и сърбите ли са в това честно славянско семейство и те ли навеждат очи от срам, когато чуят името българин?
Във второто си писмо Вие, за да закръглите фразата си навярно, казвате, че не съчувствате на българските стражари, които влачат в затвора сърби. Вие знаете много добре, че такъв случай не е имало, защото ние не владеем и не сме имали никога намерението да владеем сърби. Но го казвате, при все това, за да запазите позата на разгневен и вдъхновен писател на висшата правда.
В първото си писмо наричате сърбите, може би без да сте забелязали това, „братя длъжници“. А знаете ли как са изпаднали те до положението на длъжници и какво ни дължат всъщност? Но какво е за България, какво е Македония – те могат и да съществуват, могат и да изчезнат – за Вас то ще бъде все едно. Позволете и на другите да обичат отечеството си. Въпросът за нашето национално съществувание не е въпрос на търгашество, както се изразявате Вие. Нашият народ никога не е търгувал със съвестта си и не е изменявал на задълженията си. Това, което са вършили сърбите спроти нас и което вярвам Ви е много добре известно, ни един българин не е вършил спроти тях и не ще извърши.
Нека ни обвиняват в престъпна наивност, но не и в предателство и безсловесност, че след толкова разочарования, след толкова горчиви опити, които сме почерпили от отношенията си със сърбите в продължение на стотина години, че ние сме забравяли често пъти миналото и сме се залавяли да работим заедно с тях, да им помагаме, за да бъдем отново измъчени и да се гаврят отново с нашата наивност собствените ни братя славяни. Ако бяхме реални политици, както ни наричате в писмото си, ние не щяхме да позволим да възкликват над нещастието ни тъкмо онези, които днес искат помощта ни.
Нашите съседи и братя славяни, които вчера не се поколебаха да забият ножа в сърцето ни – в Македония – днес дирят по хитър начин помощта ни. Защо им сме ние? Нали те сами ни презряха вчера и първи ни се надсмяха. От всички славянски народи може би те най-добре умеят да правят реална политика. Какво чувство на национална гордост и чест притежават те, ако днес просят от оногова, когото вече са обрали, отритнали и охулили? Българският народ не ще стори това. И в името на какво се иска помощта ни? В името на славянското единство ли, на което те вчера тъй коварно измениха. Когато бяхме силни, те с презрение говореха за нас и готови бяха да ни унищожат, и днес, понеже тяхната интелигенция се срамува да се обърне направо към нас, прислужва си с Вашето писателско име? Ако тяхната съвест е чиста, нека те сами хвърлят камък върху нас, защо Вие да вършите това? Но към нас те не смеят да се обърнат, защото знаят какъв отговор ще получат и защото нямат морален кураж да признаят греха си и да искат открито нашата братска помощ. Те се обръщат към Вас, говорят Ви с Вашите фрази, с Вашите литературни образи и Вас ви вдъхновява неискреността на тяхното слово. Те вярват, че Вашата хулна реч ще накърни сърцата ни. За да им служите, вие сте се въоръжили с всички книжни копия и стрели на една клеветническа риторика. И всяка Ваша дума се опитвате да превърнете в хула и гавра с българското име.
Желал бих никой в нашата страна да не почувства сърцето си наранено от Вашето злословие. Във Вашето писмо, написано с отрова, злоба и ненавист, във Вашите безосновни и престъпни хули, аз не виждам нито величието на художник, нито благородството на човека.
Желал бих още нито един български писател да не се чувства ваш ученик и да не следва стъпките Ви и стъпките на Вашето сляпо възмущение.
Мене ми е мъчно, когато някои Вии наричат учител на българската интелигенция. Това не е право. Отделните случайни увлечения не са свидетелства за духовния живот на нашата интелигенция. За щастие тя има по-достойни учители и Вие с Вашето творчество не сте държали в плен ни един от първите ни поети и художници, но сега това Ваше писмо ще даде възможност на всички мои събратя да Ви разберат и оценят; то ще ги доведе още веднъж до убеждението, че личността на писатели и неговите творения не трябва да се прокарва граница и че Вие не сте роден за учител на поколенията.
Обзет от пророчески екстаз, и в двете си писма Вие сипете словесни мълнии върху нас и виждате вече нашата духовна гибел – опомнете си! Не сте Вие човекът, който ще ни осъжда за греховете ни и ще проглежда в бъдещето ни. Вие не ни познавате и нямате право да говорите за нас. Българският народ не съществува по ваша воля и Вашите лъжепророчества няма да го смутят. Той ще оцени и Вас, както е оценил и други с по-малко фирмени имена.
Уверен съм, че след време Вие ще съгледате собствените си престъпни заблуждения и ще се червите за клеветническите си думи. Днес това не виждаме у Вас, защото вие, в злобата и омразата си, все още не можете да вникнете в смисъла на онова, което вършите и говорите.
Иван Вазов
===================================================================

Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?



Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”



Ген. Иван Колев

Септември 1916 г.

===================================================================
И аз, като всички останали, съм настроен олимпийски. Гледам Игрите в Пекин и се надявам някой от нашите да вземе медал. Когато волейболистите ни биха китайците и японците, се радвах много. Но гледам ли други отбори, не винаги успявам да се ориентирам за кого съм…
Когато узнах, че са започнали военни действия между Грузия и Русия, усетих, че съм на страната на грузинците.


Казват, че президентът Саакашвили, съгласувано с американците, започнал войната за южна Осетия. И Русия съвсем справедливо отговорила на нападението. Питам се има ли в историята на Русия една несправедлива война.
Княз Светослав нападнал Плиска, пленил 30 000 българи и ги набил на кол при отстъплението си по пътя към Дръстър. Справедливо. Защото се съпротивлявали на намерението му да завладее България.
Иван Грозни е превзел Велики Болгар и го сринал със земята. Справедливо. И съгласно тогавашните нрави се нарекъл “цар болгарский”. Този руски владетел се прочул със жестокостта си. Затова е наречен и “Грозни”, което ще рече “Страшни”. А ние, българите, мило го наричаме “дядо Иван”.
Но да проследим историята.
Преди повече от 200 години Русия завладява Кавказ и покорява народите, които живеят в този край на света. Лермонтов пише приспивна песен, в която се казва: “Злой чечен ползет на берег, точить свой кинжал…” Чеченците са лошите, бандитите, а руснаците са добрите. До ден днешен не дават онова, което чеченският народ иска. Свобода. И много справедливо, защото и те я нямат.
Русия води война с Турция през 1856 г., но след като стига до Одрин, сключва мир и се оттегля, като взема със себе си хиляди българи, за да работят в пустеещите земи. Справедливо.
През 1878 г. освобождава две трети от България, като подарява Добруджа на Румъния, защото отнема части от нейната територия. Справедливо.
През 1886 г. сваля от престола младия български владетел Александър Батенберг. Справедливо. Защото император Александър III не го харесва. “Не е в нашите традиции да сваляме или да качваме някого на трона” – справедливо каза външният министър на Руската федерация Сергей Лавров, по повод на твърдения в световната преса, че искат да свалят президента Саакашвили.
През 1913 г. арбитърът – руският император, насъсква съседите ни да ни нападнат. Справедливо, защото българите сме се оказали неблагодарни към своите освободители.
През 1916 г. руска ескадра бомбардира Варна и Каварна. Има жертви сред цивилното население. Убити са и деца. Справедливо.
Пред 1939 г. Русия напада Полша в гръб и завладява половина от територията й. Справедливо. Защото е съгласно пакта “Молотов-Рибентроп”. Нашите комунисти ръкопляскат. Връх на справедливостта.
На 5 септември 1944 г. Русия ни освобождава внезапно и справедливо, но неизвестно от кого, защото германските войски по това време се оттеглят от българската територия по настояване на правителството на Багрянов.
През 1956 г. руските танкове влизат в Унгария и освобождават унгарците от намерението да бъдат свободни. a през 1968 г. освобождават чехите и словаците от желанието им да създадат “социализъм с човешко лице”. Невероятно справедливо.
През 1979 г. руснаците справедливо свалят правителството на Афганистан, навлизат в тази страна, поставят си свое правителство и си отиват чак през 1989 г.
Знам, че е несправедливо да съм на страната на грузинците, но от дете съм харесвал Пушкин, който “к милость падшим призывал”. Превеждам го за българите, които вече не знаят руски:”За милост към падналите призовавах”. Това е моето разбиране за справедливост. Надявам се не само моето.

Васил Станилов
=================================================================
Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…
Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.
Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…
„Девизът” на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.
Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.
Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…
Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…
Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…
Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.
С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.
Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.
България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.
Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…
Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…
За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.
За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…
Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”
1914 г.
Стара Загора
Цочо Билярски „Виновниците за погрома на България през 1913 година”
================================================================

Уредбата на българската държава си е наша работа, не руска

проф. Никола Милев
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово”. Част втора.
Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, чечервените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръ жие против „белогвардейците” в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.
***
Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на сами те руси. Това, което ние искаме, то е – уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила…България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.
***
==================================================

Не ща ти нито меда, нито жилото…*

Драган Цанков
А що виждаме от друга страна? Виждаме:
1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.
2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте,пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество…
Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.
Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си “Голос Русского”, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен “Голос” аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: “Не ща ти нито меда, нито жилото”…
Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие…
в. “Независимост”
* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: “Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко.” В крайна сметка Цанков не е наказан – за сметка на главния редактор на “Независимост” Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.
** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) – висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.
=======================================================
os8keg

=============================================================================================

“Без Русия не можем”?

Стефан Стамболов

Днешните управници искат без друго да дока­жат на светът, че те са се завзели сериозно да растроят всичко, създадено от осъм години насам, и да издигнат руските елементи, та чрез това да сближим България с Русия. Ний мислехме до сега, че всичко туй, което се говори от чуждите корреспонденти, че княза бил казал какво „без Руссия не мо­жем” и че Стоилов е корреспондирал с някои видни русски лица в Петербург, за да заисквал поддържката на Руссия, е само слух; но сега виждаме, че рабо­тата е била съвсем другояче.
Нашите управници, макар и да заявиха пред чуждите вестници, че уж щели били да следват външната политика на Стамболова, са заловили един много опасен път. Те ста­рателно подготвят тъй работите, щото да се оп­равдаят думите на русския полуофициозен вестник „Новости”, че „Българския народ сам скоро щял де разреши въпроса за в полза на Руссия”. Защо са взели туй опасно направление и защо мислят, че „без Рус­сия не можем”, когато княза „можа” до сега седем години без нея — това е за нас и за българския народ тайна велика. Времената, казват, изменявали мно­го работи и преобръщали много хора, не е чудно Бъл­гария да има злощастието да присъствува на една такава промяна в умовете на нашите държавници, която може да ни тури под русската опека.
Ако работата се ограничеше само в „говорение” и „словоохотливост”, можахме да не обръщаме внимание, но ний присъствувахме на едно коренно променение на всичко в Отечеството ни и давание преднина на русските елементи. Ний виждаме, че в България се приготовлява едно положение, което в един прекрасен ден неусетно ще ни тикне под русското опекунство. Администрацията и общините се промениха коренно и се заместиха с руссофилски елементи по един башибозушки начин. На русските хора се възложи пазянието на редът и положението на страната. Но това е още началото, в сравнение с туй, което се готви.
Както е известно, Стоилов беше организирал един комитет с название ,Kоммитет на Народна­та партия”, състоящ се от лица, извадени от рус­ските гробища. Тоя коммитет направи въззвание из провинцията да се съставляват по подобие на него други коммитети, за да работят по предстоя­щите избори. Коммитетите захванаха да се със­тавят, но тук веднага излезе наяве една тайна, а именно, че Стоилов като няма свои партизани, се обляга единственно на русските хора и за туй гледа да вдига на всякъде тях на първо място. Гдето има­ше партизани на Радославова и Тончева, които са фракция от нашата партия, се разделиха от рус­ските елементи и си съставиха отделен коммитет с надежда, че и тям ще дадат възможност да изля­зат напред. Но работата не излезе така. Стоилов на всякъде хвърля партизаните на Радославова и взема само русските елементи, на които дава пред­нина, а на другите казва „да не се деляли, да се групирвали за постигвание на общата цел”. За да обез­печи, обаче, за себе си бъдещето водителство и сла­ва на русските партизани, Стоилов агитирал меж­ду всички да не се държат за Цанкова и Каравелова, защото те биле изветрели вече и трябвало да ги ос­тавят на страна, а да се групирали около него—Сто­илова, около Бобчева, Маджарова, Величкова и пр., които щяли за в бъдеще да носят знамето на русската партия и да работят за сближението ни с Руссия.
За да осъществи тоя свой план, Стоилов тръг­на с Р. Петрова из Южна България да агитират как­то между гражданите, тъй и между войската. В Па­зарджик те не са имали пред себе си други хора, ос­вен русските партизани. В Пловдив те са биле сре­щани само от русски партизани. На станцията дър­жал реч Величков, а на квартирата им Бобчев! В от­говор на Бобчевите думи, които биле окичени с „ти­ранията” на миналото, Стоилов изказал една много горчива истина: „Не мен, казал той, благодарете, господа, че се избавихте от осъм годишния террор на Стамболова, а на тогова (посочвал Р. Петрова), който употреби войската, за да задавим Стамболовщината.” Тая известна на нас истина се расказвала сега от град на град, за да чуяли всички руссофили, че и войската е с тях вече, и следователно нямали какво да се боят да не се групират около тях. А най-главното било, че Стоилов искал да пока­же на всякъде, че Р. Петров, сегашния военен министр, не е вече такъв, какъвто го знаяли по-нап­ред русските хора, но че и той вече дошъл до убеж­дение, че „без Руссия не можем” и че неговото ходяние с Стоилова било да даде и на населението, и на войската да разбере това негово обращение! Докол­ко всичко туй е вярно, не можем да знаем, но факт е, че това се разказва от най-близските хора на Сто­илова и от руссофила подполковник Ковачева.
Никой от партизаните на Радославова и Тонче­ва не бил приет от Стоилова и не бил викан на банке­та, който им дали военните и градския съвет. Това е още едно доказателство, че се вземат мерки да се да­де първенство и сила на русските партизани.
Каква е крайната цел на тая комедия, която се разиграва в Отечеството ни от Блюдолизеца, в която смесват и личността на княза – не знаем; но фактът, че се разиграва комедия, че се вземат се­риозни мерки да се състави и въздигне русската пар­тия без Цанкова и Каравелова — е факт неопровер­жим. Отечеството ни ще бъде свидетел един ден на важни и грозни по последствията си събития, ко­ито ще се струпат най-много върху земята ни.
Туй, което ни очудва най-много, то е, че княза не обръща внимание какво вършат неговите днеш­ни съветници и къде водят страната.
Ний считаме поведението на днешните управ­ници за предателство спрямо Отечествените инте­реси и неговата свобода и независимост. Със своите дела и приготовления те правят мост на Руссия, по който те ще минат и додят един ден в България. Те разрушават из дъно, пред очите на княза, създадено­то осъм годишно течение за самостоятелното раз­витие на България и приготвят едно ново течение за в полза на Русия; съживяват и дават преднина на русските елементи, за да разрушат всичко до сега създадено и убият всяка надежда у българина, че той може да има свободно и независимо Отечество без русска опека. Те дадоха на целия свят да вярва, че България не може да живее без Руссия, и с туй усили­ха и увеличиха претенциите и надменността на Рус­сия, а ослабиха България и й отнеха всяка възмож­ност да се защищава. Те разбиха илюзиите и на вън­шния свят, и на българския народ. Те хвърлиха едно черно петно върху спечелените симпатии и доброто ни име. Те накараха светът да гледа с подозрение вече на българите и да не им вярва в нищо. Това е предателство спрямо отечественните интереси.
Нима това трябваше да очаква България по­дир осъм годишната борба? Нима това е назначени­ето на днешните управници? Нима за туй се избра днешния княз, въпреки желанието на Руссия, за да дойдем един ден пак да испълним русските искания? Че защо бяха тогава толкова борби и жертви? Не трябваше тогава още от самото начало да търсиме княз, който да се съгласи да дойде в България без одобрението на Руссия. Каква е нуждата, която сега кара днешните управници да тласкат тъй бесно България в ногтите на Руссия? Нямаше, може би, да се случат толкова събития и бунтове с всичките им грозни последствия.
Ний обръщаме вниманието на княза върху действията на неговите министри. Нека той се поза­мисли малко. Грозни са последствията за Отечест­вото ни. Той е венчан княз за туй отечество; не трябва, прочее, да допуща на своите побеснели съ­ветници да тласкат България в ногтите на русската опека. Заветните планове на Руссия са из­вестни нам. Престъпление и предателство е да се улеснява осъществлението на тия планове, когато имаше и има възможност да се осуетяват и полегка-легка да се пресече за винаги тяхното постигвание. Туй трябва да бъде задачата на княза и динас­тията му, за да могат да царуват честито в една България свободна и велика.
В. „Свобода”, бр. 1435, 16.У11.1894 г. Запазен е оригиналният правопис.
=======================================================================
Едмо лично мнение, но подкрепено с факти
Римл@нин
Русия и Англия се договарят да разкъсат България на Берлинския конгрес.  Ако се вярва на историците това са били фактите.
През цялото време на тези решаващи за България събития, “официалния московец” говори пред народите едно, а тайно подписва съвсем друго:
” … Будапещенска тайна конвенция.
Тя гарантира, че при евентуална руско-турска война, Австро-Унгария ще пази благосклонен неутралитет и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Не след дълго във Виена е подписана Втора тайна конвенция между двете страни. Тя гласи, че при руска победа (в случай на руско-турска война), Австро-Унгария има право да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора; Русия от своя страна, получава възможност да възстанови властта си над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор /1856г. /. Предвижда се България, Албания и част от Румъния да бъдат организирани като самостоятелни държави, т. е. не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите.”
Следователно Русия с подписването на Сан Стефанския предварителен договор е знаела, че само преди година е поела съвсем други задължения към Австро-Унгария. И така …:
“Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.”
Отново доказателство, че самата Русия НИКОГА не е вярвала в реалността на Сан Стефанските договорки. След това сагата продължава … Русия се оплита в противоречия от предварително подписани тайни договори и поети задължения, слаба координация между външното министерстви и войските довежда до Пордимския проект, който заляга в основата на Сан Стефанския договор:


“Още в средата на ноември 1877г., в руската главна квартира в Пордим, се изготвя проект за мирен договор с Турция. Неговите автори обаче не са осведомени за подписаната през I. 1877г. Виенска тайна конвенция и за поетите от Русия задължения. Поради това между двата документа се получава сериозно разминаване, което особено се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България.
След преглеждане на Пордимския проект, Горчанов не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. В Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с дълбоко неодобрение.”
Какво обаче се случва след това? Това ще отговори и на въпроса ти за съюза Англия/Русия на Берлинския конгрес:
Първоначално руското правителство започва преговори с Виена. Канцлерът Бисмарк съветва двете преговарящи държави да се споразумеят чрез взаимни отстъпки. По внушение на Германия, ръководителят на австро-унгарския кабинет, граф Андрати, се съгласява Българското княжество да остане неделимо и с излаз на Бяло море.

Виждате ли  какъв заек изкочи тук!
Австро-Унгария се СЪГЛАСЯВА да даде излаз на новата Българска държава на Бяло море . Но не би защото … това не устройва Русия:
“От своя страна руското правителство е готово да отстъпи по въпроса за Б-я, но не приема австро-унгарските контрапретенции спрямо Сърбия и Черна гора, защото това би ослабило позициите на Русия в западната половина на Балканския полуостров.”
Така Русия и Австрия не се разбират и България благодарение на Русия остава без достъп до Бяло море. Русия се обръща на другата страна:


“След провала на опитите за споразумения с Австро-Унгария, руската дипломация се ориентира към преговори с Великобритания. Английското правителство проявява по-голяма отзивчивост към руските виждания, но по-въпроса за бълг. княжество настоява то да бъде разделено на три части: на север от Стара Планина да се създаде политически автономно княжество, на юг от Стара планина- администр. автономна област, пряко подчинена на султана, а Македония и част от Тракия да останат в пределите на Османската империя.
Принудено от обстоятелствата, царското правителство приема английското предложение и на 30. 05. 1878г. в Лондон е подписано тайно Руско-Английско споразумение, което предрешава окончателната санкция на последвалия Берлински конгрес.
Всичко останало са интерпретации.

Русия и Великобритания разкъсват България на части по време Берлинския конгрес в резултат на подписаното между тях по-рано споразумение, а Австро-Унгария е била готова да ни предостави достъп до Бяло море, но Русия не се съгласява заради имперските си интереси на Западните Балкани.
=======================================================================
Руската трагедия
Екзарх Стефан
 ==========================================================
Дипломатите за руско-турската война:
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”
Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”
Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:
“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:
“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”
Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.
“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”
В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…

Руската трагедия
Екзарх Стефан
 ==========================================================
Дипломатите за руско-турската война:
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”
Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”
Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:
“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:
“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”
Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.
“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”
В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…


Битката за България. През 1886 г. Австрия и Англия не позволяват на Русия да унищожи българската държавност
Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история
На 4 септември 1916 година българските войски превземат Добрич и на другия ден Русия напада България в Добруджа


Някаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана “козель отпущенiя” за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.
Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво – едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други – по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.
Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: “Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое”. Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.
В следващите редове ще споделим с читателите на “Духовна култура” някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.
В сп. “Новая Россiя”, № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. “Представете си една голяма квартира”, казва този бежанец, “чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?… Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.
Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го “пришият” към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и “възторжената любовь” към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи”. Сп. “Новая Россiя”, № 55-56. 1938 г.)
Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти “буржоазен” свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена “В страната на великата лъжа”. Една част от тази книга е преведена в сп. “Современньiя записки”, №№ 66 и 67, 1938 г.
Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната “се движи” по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. “Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм”, казва той. “Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели – ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари”.
Цилига се убедил, че прословутата “работническа държава” в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.
Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:
“Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)
Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология – това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който “у нас”, в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените – втори, децата – трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа “връзка с масите”, че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като “светско общество” и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: “Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше.” Трябваше само да чуете това “само”… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това “общество” е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!… Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо “Х” води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат”.
Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. “След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си.”
“При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия”.
И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.
При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: “При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. “Гледайте, кръв!” – взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за “да смекчи” упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот.”
Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.
“В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай – казва този бежанец, – подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани – също”. Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна “обработка” на подсъдимите.
“Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат “дезориентация” на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на “обработка”, биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази “дезориентация”, на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!”
(“Рассказ приезжаго из Россiи” Сп. “Новая Россiя”, №№ 55-56, 1938 г.)
Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:
“Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди “покаянието”) в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над “смъртници”, лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието “научни”. Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл.”
Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че “който вади нож, от нож и ще умре”, е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.
Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за “религиозната реформа на княз Владимира”, т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. “Безбожник” в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на “религиозната реформа на княз Владимира” с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. “Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление ” се казва в “Безбожник”. “Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното “крепостно право”. Християнството е помогнало на Киевска Русия “да засили и закрепи държавната организация”. Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото “след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй”. Освен това християнството било свойствено на “класовото общество”, а в СССР обществото било “безкласово”.
Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.
*************************************************************************************************************************************************
Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.
Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен “народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.
Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.
А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.
В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.
За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.
И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.
МАСОВОТО УБИЙСТВО НА 1-И ФЕВРУАРИ 1945
Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.
Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.
През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи…
В книгата си “Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че “смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са “отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹
“Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹
Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.
Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.
Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна “екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския “народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: “А разстрелът тогава беше един разгул”.²
Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.
Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.
Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.
“Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”
СЪВЕТСКИТЕ ВОЙСКИ И ТЯХНАТА РОЛЯ В ТЕРОРА
Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че “произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹
“В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като “освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.
Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата “народна милиция”.
Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.
И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹
БЪЛГАРИТЕ – НА ФРОНТА ДА СЕ БИЯТ, СЪВЕТСКИТЕ ОКУПАТОРИ – В БЪЛГАРИЯ ДА ИЗБИВАТ
Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници “от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. “Отечествена война”.
А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство “дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³
И за капак главният обвинител на т.нар. “Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на (смърт само тези български офицери, които … “са се укрили на фронта”!
Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.
ТОВА БЕШЕ ЧУДОВИЩНА ПРИСЪДА…
“Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹
След като описва терора, който преминава “като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:
“В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто “военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето “фашистко минало”…
Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и “възмущение” по време на съдебното заседание.
Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹
ДИМИТЪР ПЕШЕВ: “НАЙ-СТРАШНИЯТ ДЕН, КОЙТО СЪМ ПРЕЖИВЯВАЛ…”
“На този ден… – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти… Злокобна тишина и мъчително чакане…”
“Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не  мога да кажа колко, но не бяха малко.”
“Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, “в името на народа”… Ударът беше страшен, зашеметяващ… Дългият низ на осъдените на смърт …“
Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.
ПЛАНИРАНИТЕ УБИЙСТВА… В ПРОЦЕНТИ
На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.
Незабавно, без право на обжалване.
Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.
Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.
Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са … в проценти.
В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: “Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. … От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”
Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. “народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в … проценти!
ПО “НАСТОЯВАНЕ” НА ЗАПАДА ЛИ? НИЩО ПО-МАЛКО ВЯРНО
“Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”
“В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: “Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”
За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен “народен съд” бил проведен … по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.
БРИТАНСКАТА И АМЕРИКАНСКАТА МИСИЯ СА ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ
Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.
Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.
“Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.
С нескривано възмущение ми разказа: “Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни “откарат” до турската граница.
На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.
На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: “По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”
Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му “Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година” , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader’s Digest.
“НАРОДНИЯТ СЪД”– ПРЯКО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАСОВИТЕ УБИЙСТВА
Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че “народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.
До Димитров
…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…
ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.
*
До Димитров
Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.
ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.
*
До Димитров
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.
Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник – началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.
ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.
(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).
АБСУРДНИТЕ ОБВИНЕНИЯ
Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.
Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.
В една от точките си Трайчо Костов сочи като “престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно “забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга “Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са … българските комунисти.
ПОЛИТИЧЕСКИ АКТ, А НЕ ВОЕННО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било … “престъпление”, извършено от “военнопрестъпници”.
В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава “действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за “взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.
Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу ” “военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за “взаимопомощ”.
Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.
Че “антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на “неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.
Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.
Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: “невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.
ПОЛИТИКАНСТВО И ИДЕОЛОГИЧЕСКИ КЛИШЕТА
Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:
“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”
Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.
“ЦЕЛУНИ ДЕЦАТА МИ”, “ПОЗДРАВИ ЖЕНА МИ”…
“Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания…
Стана едно мълчаливо прощаване… Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.
Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух…“ . ¹
“Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас… Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.
Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души… Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала…“
ДЕЦАТА – И ТЕ “НАРОДНИ ВРАГОВЕ”
В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.
Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. “народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.
Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа… Какъв страшен “враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.
Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.
Съпругата му Радка, “интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).
Къде са костите им и до днес не се знае.
ИСТИНАТА СРЕЩУ ЛЪЖАТА
68 ГОДИНИ ОТТОГАВА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ УБИЙЦИ И ТЕХНИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НЕ СПРЯХА ДА УБИВАТ ОТНОВО И ОТНОВО ЖЕРТВИТЕ С КЛЕВЕТИТЕ СИ. НО ИСТИНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СКРИТА. ТЯ ЗВУЧИ ЗЛОВЕЩО С ДУМИТЕ НА САМИТЕ УБИЙЦИ.
“Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният “народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни…”
И веднага след това извинение за “незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за “качеството”:
“И, наистина, кои лица разстреляхме?
Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на “О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като “народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”
“Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично “народният” обвинител и продължава:.
“Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. …разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.
Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.
Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”
И след тази пламенна пледоария за “достойно” изпълнената задача в “кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.
БЪЛГАРСКИЯТ “НАРОДЕН СЪД” БЕЗ АНАЛОГ В ЦЯЛА ЕВРОПА
“Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат…” – пише без да крие вълнението си докладчикът.
“И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”
В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.
В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)
В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не (обещава резултатите от нашия Народен съд.”
“Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.
Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.
Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на (Нашия Народен съд.”
“Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.
Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”
Наистина “слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.
УБИТИТЕ НА “СЪД” ПРЕД…УБИЙЦИТЕ…
Но и това не е всичко. Т. нар. “„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.
Целта на тази гавра – да изправиш убития пред “съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.
Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.
За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.
А ние се питаме КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СЛУЧИЛОТО СЕ, СЛУЧВАЩОТО СЕ И ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЕ СЛУЧВА ТЕПЪРВА.
ДОКАТО УБИЙЦИТЕ СЕ ВЕЛИЧАЯТ, А ЖЕРТВИТЕ СА ОБРУГАНИ, НИЩО ДОБРО НЕ ЧАКА БЪЛГАРИЯ. [/b]
_____________
¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994
² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010
³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007
 Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.
 Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004
**********************************************************************************************************************************************

Зловещо! За по-малко от 140 години Русия и СССР отнеха от България 895 млрд. долара

О, руси…
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!
(Вазов, 1916 г. Из: На руските воини)
Исторически, българо-руските политически отношения са нови, едва на няма и 140 години. Като всички политически отношения, и те създават свои митове. Най-важният за българо-руския случай е този за хармоничността в отношенията България-Русия, за константната дълбока привързаност и признателност на България спрямо Русия по време на и след Освобождeнието. Внушаван през годините след 1944 г. и в частност все още и днес, този мит няма особено основание в българската история и в историята на българо-руските отношения.
Разглеждайки ги под лупа, много по-силни се оказват аргументите в полза на тезата за отношения на напрежение и антагонизъм межу двете държави. Особено с оглед на напрекъснатите политически намеси на Русия в българската вътрешна и външна политика, които резултират в преврати, интриги, изнудвания, убийства (между които най-драматичното е това на Стефан Стамболов, убит най-вероятно в услуга на руските агенти в България и руския цар) и войни (Сърбия напада България след Съединението с изключителната благословия на Русия, а през 1916 г. Русия де факто напада България като окупира Добруджа и разполага дълготрайно свои войски в готовност за нахлуване във вътрешността, следствие на което, като последен мохикан на наивното русофилие, Вазов пише стихотворението си “На руските воини”, цитат от което служи за интродукция към този текст).
Ако действително през Освободителния период български граждани и селяни питаят някаква идеалистична обич към Русия, то тя е като към внушаван метаобраз на по-силен славянски православен народ. Който би се застъпил за по-малкия, страдащ под Османско-турското робство български и славянски православен народ, дал някога на по-големия азбука, писменост, култура и дори религия.
Българите проектират очакванията си върху Русия
не поради друга причина, а защото имат историческа памет за онова, което те самите са дали някога на Русия. Разбира се, те никога няма да натякват на руснаците българския принос в историята и културата на Русия, защото не е в манталитета на българите да го правят, дори когато е основателно.
Връзката с руските либерали, която изграждат постепенно българските интелектуалци в изгнаничество в Бесарабия (територия в руската империя, която столетия се запазва преобладаващо населявана от българи) допринася за задълбочаване на тези проектирани върху ‘руснака’ и ‘Русия’ надежди в народопсихологията. Но докато руските либерали са прогресивни носители на европейското Просвещение в Русия, то самата руска държава е автократично назадничава – и ги разглежда като свои врагове. Руският царизъм преследва руските либерали, най-силните им представители, декабристите получават каторгите в Сибир за постоянно местожителство. Така онези, които са служили на българските интелектуалци в изгнаничество им като символ на ‘Руското’, се оказват преследвани и наказвани от реалната Русия, тя не ги разпознава като свои.
В Русия по това време селяните са все още крепостни, а руската национална доктрина съвсем не е водена от идеала на славянски православен волунтаризъм, какъвто погрешно изграждат групи българи. Русия търси нови платформи за геополитическото си влияние като голяма автократична система. Такава територия се явява частично владяното от Великата Порта южно Черноморие, заедно с протоците към Средиземно море. Русия води няколко войни срещу Османска Турция. Като при две поне би могла да гарантира, да изиска като условие, свободата на България – още по време на Кримските войни. Но не го прави – за нея България е една територия, която може да послужи по необходимост някога на руските интереси.
Колко дълбоки са корените
на мита за българската признателност и обич към Русия може да се види в днешната руска политика спрямо България. Русия не само пропагандира това внушение навън към българите, тя и се храни с него вътре – на руснаците се внушава, че българите ги обичат и са им благодарни за всичко, което Русия била дала и рискувала за свободата на България. Колко далече от историческата истина е подобна персуасивна пропаганда, можем да видим при един бърз преглед на фактите около българското Освобождение и особено на онези от Следосвобожденския период в България.
Преди няколко дни, най-активният и най-старият жив руски националсоциалист, Жириновски, обиди вулгарно българския президент по темата, която се явява и своеобразна мантра за отношенията на Кремъл с България – “колко много България дължи на Русия”. Подминавайки дефицита на елементарно дипломатическо възпитание, от който страдат множество политици, можем да се съсредоточим върху заканата – препоръка, която изрече към българите пияният руски политик: “Да си препрочетат учебниците по история и да си припомнят!”
Това е изключително полезен съвет. Колкото по-често една нация се обръща към историята си, колкото повече рефлектира върху нея, толкова по-сигурна е тя в своята идентичност и може да се справи с настоящето си и да се грижи за бъдещето си. Това казва някога Монтескьо, по-късно е цитиран от не един и двама – и думите му достигат до нас като парафраза на Оруел в английския вариант за онзи народ, който
няма бъдеще, ако не познава миналото си
И така, да се обърнем към историята и да видим какво дължи всъщност България на Русия.
Знае ли средностатистическият българин днес колко са българите, убити по време на Априлското въстание? За неговата свобода през 1876 г. падат 15 хиляди български въстаници и загиват общо 70 хиляди цивилни българи – жертви на опожарени градове и села, изклани или подпалени живи български мъченици.
Знае ли средностатистическият българин колко са българите, убити по време на Руско-турската война през 1877/78 г.? За неговата свобода през 1877/1878 г. падат 15 хиляди воюващи българи, в което число са българските опълченци и включилите се на място в битките мъже и младежи, като към тях се прибавят и допълнителни 95 хиляди български цивилни жертви – избито, изклано население от башибозук и османско-турска редовна войска по време на военните действия.
Равносметката само от този кратък преглед е, че за собствената си свобода само през Априлското въстание и в битките на българска територия по време на Руско-турската война загиват над 30 хиляди български воюващи мъже и 165 хиляди цивилни българи, мъченици за Освобождението на България. Извън тази равносметка са жертвите – воюващи български въстаници и загинали цивилни българи по време на Старозагорското въстание, което предшества Априлското.
А знае ли средностатистическият българин колко са руските войници, загинали на българска територия по време на тази война? Малко над 15 хиляди руски войници.
И сега нека погледнем картата на България и да видим колко са паметниците на падналите 15 хиляди руснаци на територията на България и колко са паметниците на падналите над 30 хиляди воюващи българи и 165 хиляди цивилни български жертви, дали живота си за Освобождението на Родината си.
Тъжната действителност
е, че докато за 15-те хиляди руски войници (преимуществено нещастни руски крепостни селяни, на които е обещана свободата, ако воюват във войната на руския царизъм за Босфора) в България има множество паметници и мемориални плочи, то 30-те хиляди воюващи български мъже и 195-те хиляди цивилни български жертви, паднали за Освобождението на Родината си, не се радват и на един (1) самостоятелен възпоменателен паметник от типа на който и да е посветен на руснаците монумент в България.
Колко повече благодарност очаква Русия? Нима не е достатъчно, че България цени многократно по-малкото число руски жертви, от своите собствени, които е дала за Освобождението си?
Тук веднага възниква и друг въпрос. Колко по-сервилен може да се очаква бъде българският народ, предвид цената, която е платил на Русия за правото си да съществува? В случая цена е съвсем точно, финансово, непреносно понятие. По-долу изложените факти в цифри са в приблизително пресметнати стойности след 135-110-70 и пр. години плюс олихвяването на сумите за тези периоди (70, 110, 135 години) в случай, че тези пари никога не биха напуснали българския държавен национален трезор, като са екстраполирани в днешна валутна стойност (за удобство се взима американския долар като валута, а метричната система остава европейската – милион, милиард, билион и пр.)
За Освобождението си Княжество България плаща на Русия около 40 милиарда днешни долара (в тази сума са ресурсите за руския окупационен за България период и загубите за българската икономика, следствие на намесите и интригите на руските агенти до 1908 г. в българската вътрешна и външна политика, вкл. в инфраструктурата, търговията и експортите й).
За Съединението си Княжество България и Източна Румелия плащат около 18 милиарда днешни долара, фактически животът на Източна България след Съединението е живот на заеми, поради цената, която трябва да плаща на или заради интригите на руския царски двор. А през 1908 г., за да обяви Независимостта си, и за да напуснат руските окупатори (за руска окупационна сила говорят договорите след 1878 г. и 1879 г., едва комунистическата историография прави от руската окупацията в България след 1878 г. руско присъствие) България (заплашват, че ще й отнемат Добруджа и ще откъснат завинаги от България българската общност в Бесарабия и Молдова, и частично го осъществяват), Царство България е принудено да плати на Русия “репарации“ за… собствената си Независимост. Като това означава и да поеме изплащането на дълга на Турция към Русия (по капитулационните договори на Руско-турската война, сключени в Сан Стефано и Берлин), на обща стойност 60 милиарда днешни долара.
Но с това не се свършва – през 1944 г., с нахлуването на руската съветска окупационна Червена армия в България (на който окупатор са издигнати не един и два монумента), от българския държавен резерв се отнема буквално всичко и се изнася в посока Москва – от златните държавни резерви, през резервите на БНБ в ценни книжа до пенсионните фондове на българските държавни служители, военни и вдовиците – резерви, недокосвани през ВСвВ.
Днешната стойност на всички суми, отнети от Русия и СССР от България и българския народ за под 140 години българо-руски отношения, може хипотетично да се изчисли на обща стойност 895 милиарда днешни долара с олихвяването за този най-дълъг период и при динамичния прогресивен растеж на стойността.
След септември 1944 г. България е принудена да плати за изхранването на Червената армия и за окупацията си – съветските войски остават до 18 март 1948 г., като Георги Димитров подписва със Сталин известния Договор за дружба и взаимопомощ в Москва, според който България трябва “ефективно да се включи в заключителната фаза на Втората световна война” – с 450 хилядна армия, харчейки 91 милиарда днешни лева или 70 милиарда днешни долара за изхранването на окупатора си, Червената армия.
Отделно България жертва 35 000 български млади мъже, които падат в абсолютно безсмислената за България “заключителна фаза на войната” – нацистките войски са напуснали България и са преминали и Югославия, няма защо да се гонят, те дори не се бият, а се изтеглят безславно в посока Берлин. Множеството български войници са убити от “приятелския огън“ на руснаците и българите зад себе си в мъглите, дъждовете и снеговете на есента и зимата на 1944/1945 г. в бивша Югославия.
След 1947 г. значителна част от стария български държавен архив (или онова, което е останало от него) е изнесен в Русия, в момента от него липсват ценни архивни книжа в мащаб на малко под 60 хиляди страници от български държавни документи – Кремъл и до днес отказва да ги върне.
Русия и СССР никога не плащат на България репарации
за отнемането и асимилирането на територии и българско население в Североизточна Добруджа и Бесарабия.
През 1962 г., оставена от руския СССР без финансови и текущи ресурси (суровините и продукцията на страната масово се изнасят за СССР) България е доведена до банкрут, от който фактически фалит не е излизала всъщност никога досега.
Парадоксално, по това време България е и един от гарантите във Варшавския пакт за заемите, които Кремъл и Пакта взимат от Световната банка. Само за 1982 г. Световната банка и няколко западни банки отпускат на СССР и страните от Варшавския пакт краткосрочни и дългосрочни дългове на обща стойност близо 630 милиарда долара при съответното за периодите олихвяване. Какви са били задълженията, които България съ-изплаща за Русия за периода на само една петилетка, след като годишният заем е толкова голям – всеки може да пресметне сам.
Всъщност – исторически коректният въпрос, който трябва да си задават българите е: Какво дължи Русия на България? И за да си отговорят на него, наистина трябва да вземат заканата-съвет на пияния Жириновски насериозно – да си припомнят историята и да я изследват.
* Весела Кулева е магистър по политология, масови комуникации & PR и педагогика, бакалавър по богословие. През годините дотук работи като политолог в Института за изследване на гражданските сдружения и инициативи, Мюнстер, Германия; в Института за изследване на геноцидните престъпления и ксенофобия, и в Института за стратегически политически анализи, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, сътрудничи на сайта Декомунизация. Политически консултант е в немски социологически агенции, журналист в различни медии. Теми на работата й са сравнителни анализи на тоталитарните системи, история на България и Европа, правата на жените в ислямския свят, църковна история. Ръководи независимия проект PRO Civil Society и двете му издания “Гледна точка” и “Аргументи”.

*************************************************************************************************************************

Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу ‘’освободителката’’ Русия. В българската история тя влиза като ‘’Добруджанската кампания на Трета Българска армия’’, представляваща  златна страница в бойната летопис на България.
Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918), номерирана впоследствие като Първа, за да се разграничи от още
по-големият глобален конфликт – Втора световна война (1939-1945).
Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.
Появата на руски войски в Добруджа през 1916г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в българската историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна – създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като ,,благодетел’’ и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.
Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и ‘’облагородява’’ руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.
Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.
Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за ,,империалистическа’’ според оценките на болшевишкия вожд Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.
Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ – Русия и Румъния, не е препоръчително.
Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.)
В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал.Марков, Лука Малеев и др.
Нещо повече, след Ньойския договор, е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др.  До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома.
Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.
След демократичните промени интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците, занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов,  Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков.
През 2008г. е преиздаден  сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за ‘’бащата на българската кавалерия’’ от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.
Когато Първата световна война избухва на 1.08.1914г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.
„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с ,,пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки – Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.
Цената на България започва да расте – тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и
със силна, доказала боеспособността си армия.
Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.
Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.
Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883г. с Тройния съюз.
Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар.
След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.
Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция.
Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би  улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.
Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по- щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.
През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия – Енос и ‘’безспорната зона’’ в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната.
Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г. , които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.
В своя статия в „Берлинер тагеблат” от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:
„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”
Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т .нар.  ,,Деклозиеровата афера’’. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България.
На 6.09.1915 г. е подписан и съюзният договор, придружен с военна конвенция (в гр.Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София).  Германия признава правото на България да анексира спорната и ,,безспорната зона’’ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.
С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913г.
На 1/14.10. 1915г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:
„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”
Антибългарският курс на официална Русия през 1915г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение – всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.
Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:
„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар. …
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия”.

В изявление от 25.09.1915г. Московският славянски комитет е още по-краен :
„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония… Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност.
Нека Бог го съди! България не съществува.
Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”


Източник: http://www.extremecentrepoint.com/archives/335

Още публикации по темата в този блог:

Наши възрожденци за Русия - 1



Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Най-нови в Мегафон

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.