октомври 23, 2018

Свиване

"Качи се по-нагоре" или защо проблемът не е само Валери Симеонов  

&

Не, проблемът не е в бъдещето на вицепремиера Симеонов. И Бойко го каза ясно - проблемът е в бъдещето на кабинета "Борисов 3". Защото днешната криза, както и предходните, се дължи на провали на цялото управление, а не само на навика на Валери Симеонов да трупа точки от "straight talk" ("Модерен" навик, който носи позитиви, но и често разкрива тежката му политическа, а и човешка непригодност за висок държавен пост).  

(снимка БГНЕС)

Кризата показва три трайни и непреодолими провала на управлението на Борисов: 


1. Пълна управленска немощ, страх и некомпетентност. 

Не може, просто не може, след близо десет години управление и политическа доминация, повечето от тях във великолепна икономическа конюнктура (с която не спира да се хвали), властта на ГЕРБ да няма елементарни решения на проблемите на хората с увреждания. И изобщо - на проблемите на най-слабите и уязвими членове на обществото ни. И изобщо - на социалната политика. 
Не е чудно, че ГЕРБ не са излъчили нито един партийно отговорен министър в МТСП, въпреки обещанията си. Те просто не знаят какво да правят в тази сфера, а и ги е страх да направят малкото, което знаят. 


2. Състезание по популизъм и неспособност да се решат вътрешните проблеми. 

Кризата издава не само очевидния вътрешен разпад на "Патриотите", но и разломите вътре в ГЕРБ, и най-лошо - непреодолимата конкуренция между отделните групи в ГЕРБ и ОП кой да се позиционира като най-големия национален популист, лъжеконсерватор и лъжепатриот, като "български Орбан". Съвсем отделна тема, че докато се разправят, Корнелия Нинова вече се настани в това пространство... 
Просташкият език на Симеонов не е случайност - той е елемент от рецептата за успешен лъжеконсерватизъм. Както и непрекъснатите празни приказки по различни актуални теми (хазарт, мутри в туризма, делото на Домусчиев, който изведнъж се прероди в защитник на Валери...) на същия герой, от които нищо не излиза, но се трупат точки. Този стил не е наложен от Симеонов, а от Борисов. И днес е напълно извън контрол, в състезание без правила между Борисов и "дясно-консервативния" му антураж, Симеонов, Сидеров, Каракачанов, Джамбазки, Бареков, но също така Нинова и други фигури на "левицата". 


3. Външнополитическа зависимост и уязвимост на властта. 

Тц. Бойко не го е страх, че кабинетът ще падне, ако извади Симеонов или Сидеров. Той има супер комфортно мнозинство, в което влизат и Марешки, и ДПС, да не говорим, че Нинова услужливо е извън НС, заедно с 2/3 от депутатите си. 
Страх го е, но от друго. Че в единия вариант - изхвърляне на очевидния провокатор Сидеров, ще загуби милостта на Батюшка-Цар в Кремъл. А в другия, особено с привличането на Марешки, ще изпадне в пълна зависимост от Батюшка-Цар и ще загуби парите на лошите евробюрократи, без които съвсем не може да свърже двата края. Не, не на управлението - тях отдавна е изпуснал. А на финансирането на обръчите на партията си, без които не може да задържи властта и седмица. 

За Борисов е особено важно да продължава да лавира между Русия и ЕС, като лапа пари и получава гаранции за сигурност и от двете места. По тази причина се нуждае и от шумното предателско поведение на Волен, и от театрално-показната русофобия на Валери. (Неприятен страничен ефект е, че в тази ситуация, Валери Симеонов започва да изглежда на нещо като "прозападен" политик, което има потенциал да нанесе непоправими вреди на образа на Запада в обществото....)


Оставката на Валери Симеонов няма да разреши нито един от проблемите. Оставането му на поста - още по-малко. Промяна е нужна "малко по-нагоре". 


И тук, отвъд анализа, идва политическият въпрос: И к'во пра'им после? 

Отговор на този въпрос в България има (или пък няма?) единствено демократичната, европейска десница и център. 
Това важи и за трите проблема - компетентността и волята за реформи, отказа от просташко-популистко говорене за сметка на реални решения и ясна европейска и прозападна ориентация на националната политика

Просто в последните години е трудно и не особено печелившо да стоиш извън сферата на просташкия, лъжеконсервативен и проруски популизъм. Неслучайно и БСП, и "Патриотите", и ГЕРБ, и цял сонм неконкретизирани "нови десни" се бутат в популисткото пространство като нервни хипопотами в калта, в разгара на сухия сезон. 

Извън локвата остана само демократичната десница. Но готови ли сме да спрем свободното падане на обществото и институциите в трите описани посоки? Очевидният отговор е не. Въпреки съществения напредък и в консолидацията, и в програмата на "Демократична България", засега европейския демократичен център-дясно няма нито обхвата на обединение, нито дълбочината на вътрешно единство, необходими, за да поеме отговорност за властта. 

А видимо няма време. За това си струва да поговорим, и то спешно...







Свиване

Съд на ЕС: отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушение на авторски права  

 Преюдициално запитване — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Спазване на правата върху интелектуална собственост — Директива 2004/48/ЕО — Обезщетяване в случай на обмен на файлове в нарушение на авторските права — Интернет връзка, достъпна за членове на семейството на притежателя ѝ — Освобождаване на притежателя на връзката от отговорност, без да е необходимо да се уточнява по какъв начин тя е била използвана от члена на семейството — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 7

На сайта на Съда на ЕС е решението по дело C‑149/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия)   в рамките на производство по дело Bastei Lübbe GmbH & Co. KG срещу Michael Strotzer.

Запитването е отправено в рамките на спор между Bastei Lübbe GmbH & Co. Kg, издателска къща, и г‑н Michael Strotzer във връзка с искане за обезщетение вследствие на нарушение на авторското право чрез споделяне на файлове. В качеството си на продуцент на звукозаписи Bastei Lübbe е носител на авторските и сродните им права върху аудиоизданието на книга. Тази аудиокнига е споделена за изтегляне с неограничен брой потребители на интернет платформа за обмен на файлове (peer-to-peer). Вещо лице установява с точност, че съответният IP адрес принадлежи на г‑н Strotzer.

Bastei Lübbe приканва г‑н Strotzer да преустанови констатираното нарушение на авторското право. Тъй като последният не изпълнява тази покана, Bastei Lübbe предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск за парично обезщетение срещу г‑н Strotzer в качеството му на притежател на въпросния IP адрес.

Г‑н Strotzer  отрича самият той да е нарушил авторското право,   достъп до въпросната връзка са имали и родителите му, които обитават същото жилище като него. На това основание Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен) отхвърля предявения от Bastei Lübbe иск за обезщетение с мотива, че г‑н Strotzer не може да бъде приет за отговорен за твърдяното нарушение на авторското право.

Според практиката на съда ищецът   носи тежестта да докаже извършеното нарушение на авторското право. Ако интернет връзката не е защитена в достатъчна степен, както в случая,  не съществува презумпция, че нарушението е извършено от притежателя на връзката.

При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 8, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО да се тълкува в смисъл, че санкциите за нарушения на правото на предоставяне на публично разположение на произведение продължават да са „ефективни и възпиращи“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?

2)      Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2004/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че мерките за изпълнение на права върху интелектуалната собственост продължават да са „ефективни“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?“.

Решението:

С оглед на тази съдебна практика и за да се осигури допълващо прилагане на Директиви 2001/29 и 2004/48, на двата поставени от запитващата юрисдикция въпроса следва да се отговори общо. В Директива 2004/48 се посочва, че предвидените от държавите членки мерки, процедури и средства за защита трябва да са ефективни, пропорционални и разубеждаващи.

От гледна точка на разглежданото национално законодателство зачитането на основното право на закрила на семейния живот е пречка за това увреденото лице да получи от насрещната страна необходимите доказателства, които са в подкрепа на претенциите му. Но директивата по-специално има за цел да гарантира пълното зачитане на интелектуалната собственост. Така преюдициалното запитване по настоящото дело повдига въпроса за необходимото съвместяване на изискванията, свързани със защитата на няколко основни права, а именно, от една страна, правото на ефективна съдебна защита и правото на интелектуална собственост, и от друга, правото на зачитане на личния и семейния живот (вж. по аналогия решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 33).[44]

 В това отношение следва да се припомни, от една страна, че съгласно практиката на Съда правото на Съюза изисква от държавите членки, когато транспонират съответните директиви, да ги тълкуват по начин, който да осигури подходящо равновесие между различните основни права, защитени от правния ред на Съюза. На следващо място, при въвеждане на мерките за транспониране на тези директиви органите и юрисдикциите на държавите членки трябва не само да тълкуват националното си право в съответствие с тези директиви, но и да не се основават на тълкуване на последните, което би влязло в противоречие с посочените основни права или с другите общи принципи на правото на Съюза [45]

…не може да се приеме,  че като предоставя почти абсолютна защита на членовете на семейството на притежателя на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, разглежданото в главното производство национално законодателство е достатъчно ефективно и позволява в крайна сметка на извършителя на нарушението да бъде наложена ефективна и възпираща санкция. Освен това производството, образувано вследствие на упражненото в главното производство средство за защита, не може да гарантира зачитането на правата върху интелектуална собственост, изисквано в член 3, параграф 1 от Директива 2004/48.[52]

Landgericht München I следва да провери дали съответното вътрешно право евентуално предвижда други средства, процедури и способи за защита, които биха позволили на компетентните съдебни органи да разпоредят представянето на необходимите данни, позволяващи в обстоятелства като тези по настоящия случай да бъде установено нарушението на авторските права и самоличността на неговия извършител.

В продължение на тази логика Съдът приема, че посочените разпоредби

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство —  съгласно което притежателят на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, не може да бъде подведен под отговорност, ако посочи най-малко един член на семейството си, който е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет връзката от страна на този член на семейството.

ГА акцентираше върху значението на националното законодателство.

Свиване

Колективният Чакъра  

  За жалост, за жалост, Господ може да пази куцото пиле България от тероризъм, мащабни бедствия, аварии, катастрофи, земетресения, фукушими, пандемии и други разрушителни извънредни ситуации, но не можа тези 30 години да я опази от некомпетентното държавно управление. Неговите, на държавното управление, жертви са най-много, с пъти повече от всичко останало!

чети по-нататък

Свиване

Излъгаха ме на бензиностанцията. Ами сега?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Константин Сакаян, студент по право в юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От известно време зареждам от две различни бензиностанции. Забелязал съм, че като заредя от първата няма проблем, но след зареждане от втората изминатото разстояние е значително по – малко. Подозирам, че нещо не е наред…

Какво трябва да знам за течните горива?

Течните горива, с които бензиностанцията търгува, са стоки. На първо място, за да се предлагат, те трябва да са безопасни за мен. Нещо повече, те не трябва да са проблем за околната среда, както и за изправността на превознoто ми средство. Търговецът/ производителят има за задължение не само да предоставят информация за предлаганите горива на потребителите, но също така и да удостоверят качеството с декларация.

Каква информация са длъжни да ми предоставят търговецът/ производителят?

На съответната бензиностанция следва да има информация за търговеца, обекта и служителите.

На територията на търговския обект задължително трябва да има обстойна информация за горивата. Тя включва:

  • Вида на горивото, качеството и годността на всяка партида.
  • Обозначения върху дозиращата помпа или съд – маркировка и търговска марка на горивото, съдържание на биоетанол (за бензина), биодизел (за дизела), както и етикет за съдържание на метална добавка MMT. Информацията трябва да е ясна и отчетливо изложена.
  • Информация за горивата като потенциално опасни стоки.

Имам съмнения, че горивото ми е некачествено. Към кого да се обърна?

Мога да подам сигнал до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Тя е основен контролен орган, който следи за качеството на горивата чрез Главна дирекция “Контрол на качеството на течните горива” (ГД “ККТГ”). Контролните органи имат за задължение да приемат сигнала ми и да предприемат съответните действия. Повече информация за забранените вече продукти мога да намеря тук.

Важно! Пряк отговорник за установяване и оценка на качеството на горивата е лицето, което ги пуска на пазара. Възможно е производителят, дистрибуторът или/и търговецът да носят заедно отговорност за некачествено състояние на стоката. Независимо от обстоятелствата, при установяване на несъответствие имам право на рекламация пред производителя/търговеца. Оплакването мога да подам устно или писмено, като посоча от какво се оплаквам, обезщетение в каква форма желая да получа, както и адрес/телефон за контакт. Задължение на производителя/търговеца е да не ме игнорира, ако съм подал оплакването си в срок (който е две години) Мое задължение е да докажа основателността на претенцията си. Имам право на пълно възстановяване на заплатената сума, намаление в цената, както и безплатен ремонт за претърпените от некачественото гориво вреди.

Важно! В никакъв случай лицето, което ми е продало некачествено гориво, не се освобождава от отговорност за вредите, причинени на автомобила ми. Ако производителят не може да бъде установен, отговорността носи дистрибуторът или търговецът.

Друг начин да защитя своите права е чрез подаване на жалба до Комисията за защита на потребителите.

Сигнал мога да подам и до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Сигналът мога да изпратя писмено или устно, лично или чрез упълномощено от мен лице, по телефон, факс или електронна поща. Решението задължително е мотивирано и в писмена форма. Важно е да знам, че ако изпратя анонимен сигнал, той няма да бъде разгледан. Повторен сигнал по конкретния случай – също. Веднъж взето, решението по сигнала ми не подлежи на обжалване.

Ако все пак желая, мога да отнеса случая до съответния граждански съд. В този случай е възможно да предявя иск за обезщетение за нанесените от некачественото гориво щети до три години от датата, на която съм узнал за вредата, дефекта на стоката или/и самоличността на производителя.

октомври 22, 2018

Свиване

За какво да внимавам, когато избирам частен пенсионен фонд?  

За какво да внимавам, когато избирам частен пенсионен фонд?

Скоро започнах работа. Няколко пенсионни фонда ми отправиха предложения да се осигурявам при тях, за да получа допълнителна пенсия, когато един ден се пенсионирам. Не знам кой от тях да избера и за какво да внимавам при частните пенсионни фондове. Мога да науча в следващите редове. Какво всъщност са частните пенсионни фондове? Както знам, осигуряването […]

The post За какво да внимавам, когато избирам частен пенсионен фонд? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Новите „грузински плашила“ на Кремъл  

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ричард Лугар е американски сенатор, на чието име е наречен грузинският изследователски център за обществено здраве, чиито задачи са откриването на опасни за човека и животните вируси, научни изследвания и мониторинг на епидемиологични ситуации. След 14 години съществуване на центъра руските чиновници отново заявяват, че в селцето Алексеевка край Тбилиси се произвежда биологическо оръжие.

Историята на руските обвинения не е нова – пропагандата разказва периодично трогателни приказки как лабораторно заразени диви свине навличат в територията на Русия, разпространявайки африканска чума. Сега, както съобщават руските средства за масова информация, в Грузия „се произвежда сибирска язва, чума и свински грип“, а също така още куп болести, чиито преносители са комарите и „мраморните дървеници“, унищожаващи растителността в Абхазия. Ако се вярва на тези разказчета на руската пропаганда, край Тбилиси има място, където живеят чудовища от серията филми „Пришелецът“.

Наистина, ако се съберат всичките преекспонирани истории, измислени от руската пропаганда, възниква представата за някакво подобно на космическа станция здание, където хората ходят само със скафандри, а на десетки километри по периметъра на зданието има танкове и друга бронирана техника, която ограничава достъпа на скитащи без работа хора. В действителност центърът се намира на няколко километра от Тбилиси, до международното летище, откъдето на всеки 15-20 минути излитат самолети за различни страни на Европа и Азия, а наоколо живее многобройно население.

Но страстите около лабораторията не стихват нито за ден – руската пропаганда ще намери винаги повод за обвинения, както например преди няколко месеца след отравянето на експолковника от военното разузнаване Сергей Скрипал. Официалният представител на руското външно министерство Мария Захарова спомена лабораторията в контекста на отравянето във Великобритания на бившия офицер от разузнаването и на дъщеря му: „Ясно е, че в такива центрове могат да се правят изследвания не само в интерес на санитарно-епидемиологичното благополучие на населението в съседните ни държави. Затова фактът на мащабна медико-биологическа дейност на Пентагона именно до границите с Русия предизвиква у нас особено безпокойство“. След като британските специални служби откриха производителя на „Новичок“ и изпълнителите на отравянето, в Москва се успокоиха за няколко месеца. Сега обаче се появи още един повод.

На 11 септември ексминистърът на държавната сигурност на Грузия Игор Гиоргадзе даде в Москва пресконференция, на която заяви, че разполага с документи, свидетелстващи за провеждането на опасни опити с населението от страна на Центъра за контрол на заболяванията и общественото здраве на Грузия. Като кадрови сътрудник на КГБ на СССР, той не настоя категорично, че „попадналите в ръцете му“ документи са автентични, а направи уговорката, че „документите може и да са подхвърлени“. Документите, както заяви Гиоргадзе, са списък на „30 починали лица, 24 от които са починали в един и също ден“, но причината за смъртта не е посочена. Най-загадъчният елемент в предявените от Гиоргадзе „доказателства“ е този, че не са посочени никакви имена, става въпрос само за поредни номера. Според думите на чекиста, в лабораторията има патент на „система за заразяване на комари“. Неизвестно защо на пресконференцията не беше казано нито дума за бягащите от Грузия в Русия диви свине, а също така и за „Новичок“, за който доскоро разказваше Мария Захарова.

68-годишният Игор Гиоргадзе, завършил висшата школа на КГБ на СССР, е добре известна в Грузия личност, включително и заради баща си, генерал в оставка от съветската армия, който седемнадесет години до смъртта си през 2009 година оглавяваше Обединената комунистическа партия на Грузия. Самият Игор Гиоргадзе беше от 1973 до 1991 година щатен служител на КГБ на Грузинската ССР, като успя в началото на 80-те и да повоюва в Афганистан. През 1993 година беше назначен за министър на държавната сигурност на Грузия в правителството на Едуард Шаварнадзе, а само след една година, по негови думи, стигнал до „политически разногласия“ с ръководството на страната заради активно провеждания курс на конфронтация с Русия и интеграция на Грузия в НАТО. След покушението срещу Шаварнадзе на 23 август 1995 година Гиоргадзе беше освободен от длъжността си и замина за Москва. Съдебен процес в негово отсъствие го обяви за международно издирване по линия на Интерпол: всички знаеха прекрасно, че живее в Русия, но Кремъл пазеше старателно спокойствието на своя подопечен, който след избирането на Михеил Саакашвили за президент на Грузия започна да се бори и с него. Сега, ако се съди по всичко, се е заел с „Грузинската мечта“, която така и не оправда надеждите на Путин.

Пресконференцията на Гиоргадзе възбуди руската пропаганда, която се зае с невероятна активност да разказва все по-нови трогателни истории. Например полковникът от медицинските служби в оставка, кандидатът на медицинските науки Алексей Комратов разкри как става заразяването на териториите с комари: „Най-обикновен дрон. С кутийка, в която са сложени комари. В нужния момент кутийката се отваря, заразените комари излитат и поразяват населението или личния състав на войските. Зависи над кого се е отворила кутийката“. Кандидатът на биологическите науки и полковник от медицинските служби в оставка Михаил Супотницкий представи още една страшна история: „През 2013 година подозираха лабораторията, че произвежда компоненти за течен хероин, така наречените „сълзи на Аллах“. Този забранен препарат, по данни на правозащитните органи, движението „Талибан“ транспортира с тонове от Афганистан за Европа транзитно през Грузия“.

Биологически проблем не е само за Грузия, но и за много постсъветски страни, беше създаден по времето на КПСС заради голямото количество лаборатории, които след разпадането на СССР станаха „безстопанствени“, а намиращите се в тях щамове бяха все така необходими за предотвратяване на епидемии. Грузия тръгна по пътя на сътрудничеството със САЩ още при Едуард Шаварнадзе, когато след 2001 година специалистите активизираха работата си за установяване на контрол върху дейностите и върху местата за съхраняване на щамове и вируси, така че за предотвратяване на биологическата заплаха през 1991 година беше създадена международна програма на Съединените щати под ръководството на сенатора Ричард Лугар. През 2002 година между министерството на отбраната на САЩ и Грузия беше подписано съглашение „За сътрудничество в областта на технологиите и патогените“. САЩ предостави финансова помощ за съсредоточаване на щамовете, пазещи се на територията на Грузия, в едно хранилище и за подобряване на условията за безопасното им съхранение. През септември 2004 година беше постигната договореност за създаване на „Реферална лаборатория за обществено здравеопазване“ в селцето Алексеевка до Тбилиси. Строителството на лабораторията беше завършено през декември 2006 година, а на 12 август 2012 година Грузия беше посетена от сенатора Ричард Лугар.

През 2013 година лабораторията беше поставена под юрисдикцията на грузинския център за контрол на заболяванията, а от 2018 година се финансира изцяло от грузинска страна. Като една от основните цели на обекта се сочи неутрализирането на опасни биологически материали в постсъветската област и безопасното им съхраняване. Сътрудникът на лабораторията Джошуа Баст разказва за колегите от проекта Радио Свобода „Ехото на Кавказ“: „До построяването на центъра „Лугар“ цяла колекция патогени се пазеха години наред в много грузински лаборатории. Сега вирусите и бактериите се пазят по най-безопасен начин. Със създаването на центъра „Лугар“ на учените са осигурени безопасни условия за работа с патогените“. Лабораторията, която е партньор на Световната организация за здравеопазване, приема постоянно учени и студенти. Не липсват и любопитни наблюдатели. Лабораторията има стъклени врати и прозорци, а в двора на ливадата пасат мирно съседските крави.

Но тези крави, ако следваме логиката на руската пропаганда, са вероятно сътрудници на специалните части, които наблюдават територията. След многобройни опровержения и разяснения, в началото на октомври 2018 година ръководството на лабораторията разпространи официално заявление, в което опроверга категорично твърденията на началника на войските за радиационна, химическа и биологическа защита на Русия генерал-майор Игор Кирилов, че „в центъра „Лугар“ в Тбилиси се пазят патенти за боеприпаси за химическо и биологическо оръжие“, и покани руски експерти да участват в международния тренинг в лабораторията „Лугар“, който ще се проведе с участието на учени от 20 страни. На тази покана руските им колеги отговориха с отказ. В заявление на външното министерство на Русия за това е казано: „Що се отнася до посещението на лабораторията в Алексеевка от международни представители, натовските куратори на Грузия наистина са планирали подобно мероприятие на 14-15 ноември тази година. То се подготвя с цел да се заблуди международната общност за истинския статут на обекта“. Както винаги – „искате да ни пуснете и да ни покажете, за да ни заблудите“.

Какво се случи, че отдавна вече работещата лаборатория предизвика отново парещия интерес на руската пропаганда? Обективните причини като че ли са само две. Първата е банална – превключване на вниманието от продължаващата не за първи месец история с отравянето на Сергей Скрипал, за да се обясни на руския гражданин „лицемерието“ на Запада, който също разработва нещо, което безпокои чекистите. Втората причина е прагматична – както в миналото, така и сега руските политически технолози се опитват да влияят върху вътрешните политически процеси, като „вадят котката от чувала“ („използват стари трикове“ – бел. П. Н.). В миналото руската власт „отваряше очите“ на грузинците за лошия Саакашвили, който беше виновен за това, че Кремъл забранява доставките на вино, или за това, че натиска Москва да депортира етническите грузинци от Русия. Сега в Грузия тече активна предизборна кампания, в която с явно предимство води привърженик на Саакашвили, и ако не бъде спрян, гражданите на Грузия отново „ще умират от неизвестни вируси, които американската лаборатория произвежда“.

Да се търси логика в руската пропаганда е безсмислено занимание, но Кремъл не се тревожи от това, необходимо е постигането на временен ефект – да се замислят преди президентските избори хората за „разлагащата“ проамериканска политика. Нали и подкрепяната от „Грузинска мечта“ Саломе Зурабишвили вече заяви през 2008 година, че за проблемите на „Южна Осетия“ наред с Русия са виновни и Съединените щати. „Ако наистина стане ясно, че грузинското ръководство е допуснало грешки в периода преди днешния въоръжен конфликт, Съединените щати ще трябва да понесат също част от тази отговорност, защото бяха много близки с ръководството на Грузия, но в този случай явно не са координирали достатъчно неговите действия“ – заяви Саломе Зурабишвили в интервю за AFP. На Игор Гиоргадзе и руските генерали им остана само да допълнят тази позиция с нови „плашила“.

октомври 21, 2018

Свиване

Нобелови лауреати – 1954 година  

Макс Борн (Max Born)

11 декември 1882 г. – 5 януари 1970 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Валтер Боте)

(За фундаменталните му изследвания по квантова механика, особено за неговата статистическа интерпретация на вълновата функция.)

Германският физик Макс Борн е роден в Бреслау (днес Вроцлав, Полша) и е най-голямото от двете деца на Густав Борн, професор по анатомия в Бреслауския университет, и Маргарете (Кауфман) Борн, талантлива пианистка, по произход от известно семейство на силезийски индустриалци. Макс е на четири години, когато умира майка му, а четири години по-късно баща му се жени за Берта Лихтейнщайн, която му ражда син. Тъй като семейството му е свързано с водещи интелектуални и артистични кръгове в Бреслау, Борн расте в атмосфера, благоприятна за неговото развитие. Начално образование получава в гимназията „Кайзер Вилхелм“ в Бреслау.

Макар че иска да стане инженер, баща му го съветва да слуша различни лекционни курсове в Бреслауския университет, където Борн постъпва през 1901 г., скоро след неговата смърт. В университета Борн учи много предмети, но скоро е увлечен от математиката и физиката. Два летни семестъра прекарва в университетите в Хайделберг и Цюрих. През 1904 г. постъпва в Гьотингенсикя университет, където се занимава под ръководството на известни математици – Давид Хилберт и Феликс Клайн, а също така Херман Минковски. Хилберт, като оценява интелектуалните способности на Борн, го прави през 1905 г. свой асистент. Освен това Борн учи в Гьотинген астрономия. По времето, когато получава своята докторска степен (1907 г.) за дисертация, свързана с теорията за устойчивостта на еластичните тела, интересите му се пренасочват към електродинамиката и теорията за относителността.

След завършването на университета Борн е призован за една година военна служба в кавалерийски полк в Берлин, но скоро, след няколко месеца, е демобилизиран заради астмата си. Този кратък казармен опит укрепва ненавистта му към войната и милитаризма, която запазва за цял живот.

Следващите шест месеца Борн работи в Кеймбриджкия университет, където посещава лекциите на Дж. Дж. Томсън. След като се връща в Бреслау, той започва да прави експериментални изследвания, а след това пристъпва към теоретична работа върху теорията за относителността, развита от Алберт Айнщайн през 1905 г. Като обединява идеите на Айнщайн с математическия подход на Минковски, Борн открива нов опростен метод за изчисляване на масата на електрона. Оценявайки работата му, Минковски кани Борн да се върне в Гьотинген и да стане негов асистент. Но Борн работи с него само няколко седмици заради внезапната кончина на Минковски в началото на 1909 г.

Като завършва през същата година теоретичното си проучване на теорията за относителността, Борн става лектор в Гьотинген. Там той изследва свойствата на кристалите в зависимост от разположението на атомите. Заедно с Теодор фон Карман Борн разработва точна теория за зависимостта на специфичния топлинен капацитет от температурата – теория, която и до ден днешен лежи в основата на изучаването на кристалите. Кристалната структура остава главна изследователска област на Борн до средата на 20-те години.

През 1915 г. Борн става асистент-професор по теоретична физика на Макс Планк в Берлинския университет. По време на Първата световна война, въпреки ненавистта си към войната, Борн прави изследвания по звукометрия и дава оценка за новите изобретения в областта на артилерията. Именно през военните години започва дружбата му с Айнщайн. Освен физиката, двамата ги свързва любовта им към музиката и те с удоволствие изпълняват заедно сонати – Айнщайн на цигулка, а Борн на фортепиано.

След войната Борн продължава своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, като работи заедно с Фриц Хабер за установяване на връзката между физическите свойства на кристалите и химическата енергия на съставящия ги компонент. В резултат от усилията на двамата учени е създадена аналитична техника, известна под името цикъл на Борн-Хабер.

Когато Макс фон Лауе пожелава да работи с Планк, Борн се съгласява да се сменят временно на постовете си и отива през 1919 г. във Франкфуртския университет, за да заеме мястото професор по физика и директор на Института по теоретична физика. Като се връща след две години в Гьотинген, той става директор на университетския Физически институт, като поставя условие неговият стар приятел и колега Джеймс Франк да бъде назначен в института като ръководител на експерименталните дейности. Под ръководството на Борн Физическият институт става водещ център по теоретична физика и математика.

Отначало Борн продължава в Гьотинген своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, но скоро започва да разработва математическите основи на квантовата теория. Макар че изследванията му за кристалите са крайно важни и помагат да се положат основите на съвременната физика на твърдото тяло, именно приносът на Борн за квантовата теория му донася Нобелова награда.

Квантовата теория, която се занимава с поведението на атомите и със субатомните системи, се свежда до предположението, изказано от Макс Планк през 1900 г., че енергията на колебаещите се системи, взаимодействащи с излъчването, може да приема само дискретни значения. Обобщавайки тази идея, Айнщайн описва светлината като поток от частици, които нарича кванти. По-късно Нилс Бор използва квантовата теория, за да обясни строежа на атома и спектрите на някои елементи. Към 20-те години повечето физици са убедени, че всяка енергия се квантува, но първоначалната квантова теория оставя нерешени множество въпроси. Борн иска да създаде обща теория, която да обхваща всички квантови ефекти.

През 1925 г. асистентът на Борн Вернер Хайзенберг прави важна крачка за решаването на тази задача, като предполага, че в основата на всички атомни явления лежат определени математически принципи. Макар че Хайзенберг не може да се справи с математическите основи на откритите от него съотношения, Борн разбира, че той използва матрични операции (математически преобразувания, извършвани по определени правила с таблици от числа или променливи). Заедно с един от своите студенти, Паскуал Йордан, Борн формулира подхода на Хайзенберг и публикува резултатите в статия, озаглавена „За квантовата механика“ („Zur Quantenmechanik“). Терминът квантова механика, въведен от Борн, трябва да назове новата квантова теория, развита в края на 20-те години. През зимата на 1925/1926 г. Борн е поканен за лектор в Масачузетския технологичен институт.

През 1926 г. Ервин Шрьодингер решава да развие вълновата механика, съдържаща формулировки, алтернативни на квантовата механика, която на свой ред, както той доказва, е еквивалентна на формулировките на матричната механика. Връщайки се към някои методи на класическата физика, вълновата механика разглежда субатомните частици като вълни, описвани от вълнова функция. Използвайки принципите на вълновата механика и на матричната механика в теорията за атомното разсейване (отклонението на една частица под въздействието на друга при сблъсък или при преминаването ѝ на близко разстояние), Борн прави извода, че квадратът на вълновата функция, изчислен в някоя точка на пространството, изразява вероятността, че съответната частица се намира именно на това място. Ето защо, твърди той, квантовата механика дава само вероятностно описание на положението на частиците. Описанието на Борн за разсейването на частиците, което става известно като апроксимация на Борн, се оказва крайно важно за изчисленията във физиката на високите енергии. Скоро след публикуването на апроксимацията на Борн Хайзенберг обнародва своя знаменит принцип за неопределеността, който казва, че не е възможно да се определи едновременно точното положение на частицата и нейният импулс. В случая отново е възможно само статистическо предсказание.

Статистическата интерпретация на квантовата механика се развива по-нататък от Борн, Хайзенберг и Бор; тъй като Бор, който живее в Копенхаген, извършва по-голямата работа около интерпретацията, тя става известна като копенхагенска интерпретация. Макар че редица основатели на квантовата теория, сред които Планк, Айнщайн и Шрьодингер, не са съгласни с този подход, защото отхвърля причинността, повечето физици приемат копенхагенската интерпретация като най-плодотворна. Борн и Айнщайн водят деликатен епистоларен спор по този въпрос, макар че фундаменталните научни различия никога не помрачават тяхната дружба. Известността на Борн като реформатор на квантовата механика, която ляга в основата на новите представи за строежа на атома и на по-нататъшното развитие на физиката и химията, привлича много млади надарени физици при него в Гьотинген.

След участието на Борн във физическата конференция в Ленинград през 1928 г. здравето му се влошава, напомнят за себе си физическите натоварвания, и той е принуден да прекара една година в санаториум. Там не губи напразно времето си и написва учебник по оптика, забранен по-късно от нацистите, но използван широко в англоезичните страни. Това е един от няколкото учебника и популярни произведения, написани от Борн по различни общи физически проблеми; той публикува голям брой и специализирани съчинения.

Борн става през 1932 г. декан на научния факултет в Гьотинген, но след като нацистите идват на власт и са обнародвани антисемитските граждански закони, е изгонен от поста си. Като напуска Германия и се прехвърля във Великобритания, той е през следващите три години лектор в Кеймбридж. Прекарвайки шест месеца в Индийския физически институт в Бангалор, където работи с индийския физик Венката Раман, Борн заема през 1936 г. поста професор по натурфилософия в Единбургския университет. Там преподава и експериментира до оставката си през 1953 г., когато получава титлата почетен професор в оставка на Единбург.

Борн се жени през 1913 г. за Хедвиг Еренберг, дъщеря на гьотингенски професор по право. Семейството има син, който оглавява по-късно фармакологичния факултет в Кеймбридж, и две дъщери.

Скоро след оставката си Борн и съпругата му се заселват в Бад Пирмонт, малко градче близо до Гьотинген, пенсионните им права и конфискуваната им собственост са възстановени от следвоенното правителство. Там Борн продължава научната си работа, готви нови издания на своите публикации, пише и изнася лекции за социалната отговорност на учените, особено във връзка с използването на ядреното оръжие. През 1955 г. той е един от шестнадесетте нобелови лауреати, които се събират на остров Майнау, разположен в езерото Констанс, Швейцария, за да съставят изявление, осъждащо по-нататъшното разработване и използване на ядреното оръжие. Като общо декларацията е подписана от петдесет и един нобелови лауреати. Две години по-късно Борн е един от осемнадесетте гьотингенци, всичките все известни физици, които дават клетва да не участват в разработването и производството на подобен вид оръжие и които участват в кампанията срещу ядреното въоръжаване на Западна Германия.

Ученият умира в гьотингенска болница.

Макар че Борн е запомнен повече със своята работа в областта на квантовата механика, неговите изследвания и произведения изиграват важна роля за всички области, до които се докосват. „Никога не съм харесвал да бъда тесен специалист – пише Борн в своята автобиография. – Не бих бил много подходящ за съвременния маниер да се правят научни изследвания от големи групи специалисти. Философската основа на науката – ето какво винаги ме е интересувало повече от конкретните резултати“.

Многобройните награди на Борн, освен Нобеловата награда, включват медала Стоукс на Кеймбриджкия университет (1936 г.), медала Макс Планк на Германското физическо дружество (1948 г.) и медала Хюз на Лондонското кралско дружество (1950 г.). Той получава девет почетни докторски степени и е член на много научни дружества и академии, сред които Лондонското кралско дружество и американската Национална академия на науките.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/born.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


октомври 20, 2018

Свиване

Финансирането на Църквата  

Още през месец май бяха внесени два проекта за промени в Закона за вероизповеданията, но за тях се заприказва по-активно едва сега, когато наближи да влязат в пленарна зала. И пак не достатъчно активно, защото въпросът за отношенията между църква и държава беше очаквано заглушен от шума около русенския убиец и неговата ДНК, лятното и зимно часово време, участието на България в Евровизия, плочките в градинките и други атрактивни теми.

Накратко промените в закона, както бяха мотивирани и от двамата вносители ­– ГЕРБ и ВМРО – са насочени към намаляване на риска от проникване на радикален ислямизъм. Това е целта, а средствата – да се наложи строг финансов контрол на всички вероизповедания, държавата да се погрижи за тях, да даде пари, но срещу това да проверява и изисква като истински работодател. ВМРО стигнаха даже и дотам да поискат забрана на богослужения извън „определените за тази цел места“, с което се поставиха в абсурдната ситуация да искат забрана на Гергьовския водосвет и освещаването на бойните знамена – важно патриотично събитие.

Очевидно и двата проекта за изменение на Закона за вероизповеданията са правени от не твърде компетентни в материята хора. Посочиха се сериозни недомислици, но най-горчивото обвинение беше, че не се е състоял истински обществен дебат по тези толкова важни въпроси, както се подчертава в изявлението на Светия Синод.

Стойността на този дебат би била до голяма степен и просветителска, защото още от времето на социализма, а особено днес, в ерата на бързите комуникации и социалните мрежи, по въпросите на Църквата пламенно се изказват трогателно невежи коментатори. Дори когато говорим за такива битови неща като финансирането на вероизповеданията и заплатите на свещениците, трябва да сме наясно с особената природа на Църквата (нека говорим само за Църквата, а не за „църквите“ и вероизповеданията – тези неща са ужасно различни).

Днес малцина се опитват да разглеждат Църквата в нейната цялост. Нейната природа е съчетание от мистическо, педагогическо, социално, политическо и икономическо начало, а със сигурност дейността ѝ се проявява и в много други измерения. Да почнем отзад напред.

Икономическото начало на Църквата е нейната битност на участник в стопанската общност на областта, държавата, ако щете – човечеството. Тя притежава собственост, която управлява; влиза в икономически и финансови отношения със субекти извън нея – от държавата, която доставя публични услуги на всички, до отделния работник, ангажиран инцидентно срещу заплащане. Дейността на Църквата се нуждае от финансиране и то се извършва в рамките на общата за обществото икономика.

Църквата е незаобиколим фактор и в политиката още от времето на Константин Велики. Нормативно на Църквата е забранено да извършва политическа дейност, но това засяга пропагандата, агитацията и организирането на групи хора за конкретни политически мероприятия. Иначе, когато мерят Църквата заедно с другите институции по рейтинг, тя винаги се оказва на първо място. Колкото и секуларен да е светът, колкото и шумни да са атеистите, агностиците, релативистите и синкретиците, Църквата винаги остава непоклатим авторитет. Достатъчно е да излезе с лаконично становище по актуален вътрешен или международен проблем, и политическата ѝ тежест проличава веднага. Нима не заради тази тежест важна част от борбата за суверенитет на държавите е и борбата за самостоятелна църква още от средновековието та до наши дни?

По-нататък. Педагогическото начало в Църквата се проявява в нейната образователна и възпитателна дейност сред миряните. Чрез образование тя преподава на всички Божия закон, наследството на светите отци и историята на Църквата, която до голяма степен е и история на европейската цивилизация. Познавайки църковната история, вече всеки ще може да участва във обществени дебати по църковни въпроси, ще бъде сравнително компетентен и няма да се излага.

Чрез възпитанието Църквата дава морален ориентир. Етиката, тази философия на морала и нравствеността, създава системи за описание на доброто и злото. Християнската етика е забележителна с това, че обективизира доброто и злото, а не ги оставя право на избор за всекиго. Благоденстващите общества, каквото съвременното европейско, включително и нашето, определено са, страдат от кризи на нравствените ценности, моралните им ориентири са разстроени, удовлетвореността им е ниска и са рекордьори по посещения при психоаналитици в търсене на щастието. Църквата възпитава в морал, който помага на хората да надскочат егоизма, да преборят отчуждението, да почувстват отговорност към важните неща и в крайна сметка да станат повече човеци.

Нататък. Социалното начало в дейността на Църквата е онова, което материализира солидарността, състраданието и загрижеността на миряните. Социалното начало е практическа съборност. Съборността е различна от колективизма, доколкото колективът е мравуняк, а Църквата – жив организъм от цялости. Социалното начало безспорно е и милостиня, но преди всичко е милосърдие, възпитание на любов към Другия, с каквато не всеки се ражда, а е необходимо да я възпита. Грешка на Църквата е, че храмовете, които се грижат за нуждаещи се хора, не бият тъпана, не дават пресконференции и не окачат на стената снимки на нахранени и усмихнати просяци.

Но най-важното начало в природата на Църквата е мистическото. То я определя като това, което е. То осмисля съществуването ѝ през осмисляне на съществуването на всеки един човек и на всички заедно. Църквата е богочовешки организъм. Тя е пресечна територия между материалния и духовния свят, а дори и най-върлите атеисти не отричат, че дори и те се състоят от материална и нематериална част – именно в нематериалната им част е и техният атеизъм, защото умът е проявление на душата.

Мисия на Църквата е да пази Писанието и Преданието, но нейна не по-маловажна мисия е да извършва и тайнствата – кръщение, помазание, брак, покаяние, евхаристия, елеосвещение, свещенство. Църквата е жива благодарение на пребиваването на Св. Дух в нея, а Той слиза над апостолите на Петдесетница и тогава е рожденият ден на Църквата. Св. Дух е тайнствената връзка между материалното и духовното и живият път на човека от смъртното към безсмъртното, от мимолетното към вечното, от времето към вечността. Св. Дух действа чрез тайнствата, а Неговата действена сила – благодатта – се предава на йереите без прекъсване още от апостолите чрез тайнството Свещенство.

Ето всичко това и най-вече последното е Църквата.

Затова наистина е важно светската власт да осигури необходимите условия за функционирането на Църквата. Да, веднага ще издигнат глас атеистите и ще се провикнат: „Ние в богове не вярваме, на нас църкви не ни трябват!“. Но ако от своя страна анархистите излязат и кажат: „Ние сме против властта, на нас войска, полиция и съдебна система не ни трябва, на нас и държава не ни е нужна!“, значи ли това, че трябва да се спре финансирането на армията, полицията и съда? Значи ли, че трябва да се закрие държавата и вместо чрез институции обществото да се управлява от чрезвичайни комисии?

Разбира се, че свещениците трябва да получават добри заплати. Разбира се, че техните заплати трябва да са съизмерими със заплатите на учителите, защото и делото им е съизмеримо. Нещо повече, трябва да се изгради и финансира система, която да обучава и подготвя свещеници, за да има кой да обяснява ежедневно на хората казаното по-горе.

Но трябва и да се внимава, когато се „подобряват“ законите. Страхът от радикален ислям не е аргумент. Това е проблем, който се решава с помощта на други закони. И когато се пишат законопроекти, заедно с юристите в партийните централи – често специалисти по търговско право или бивши бракоразводни адвокати – добре е да се канят и експерти в съответната област: в случая духовници, преподаватели в духовната академия и специалисти по канонично право. Така наистина ще се стори добро, без да бъде помрачено от невежество. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимка: „Изгубената България“ (lostbulgaria.com), Духовната академия преди бомбардировките.

Свиване

Кой е бил затворникът, известен като Желязната маска?  

ИЗТОЧНИК: “АРГУМЕНТЫ И ФАКТЫ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 18 септември 1698 година в Бастилията се появил загадъчният затворник, известен под името Желязната маска.

През лятото на 1669 година Франсоа-Мишел льо Тейер, маркиз Лувоа военен министър на крал Луи XIV, изпратил писмо на Бенин Доверн дьо Сен-Мар, началник на затвора в Пинерол (ит. Пинероло – бел. П. Н.). В писмото се казвало, че скоро ще му докарат един затворник. На началника на затвора се предписвало да приготви за затворника килия, която да има няколко врати, затварящи се една след друга – това трябвало да го отдели от надзирателите и другите затворници дори на равнище звук. Министърът разпоредил на Сен-Мар да посещава затворника един път на ден, да изпълнява неговите молби, свързани с различни битови въпроси, но да не обсъжда с него други теми.

Затворникът с маска

Според писмото затворникът се казвал Естан Доже. Но изследователите отбелязват, че името е написано в документа с друг почерк. Твърде вероятно е Естан Доже да не е повече от измислено име на загадъчния затворник.

Затворът в Пинерол бил по това време място, където излежавали присъдите си държавни престъпници. Така например, когато дошъл Естан Доже, в Пинерол се намирал вече пет години бившият финансов суперинтендант на Франция Никола Фуке, осъден на доживотен затвор за присвояване на държавни средства.

Разликата между Доже и другите затворници била, че той носел копринена маска, която трябвало да му осигури пълна анонимност. Така и станало – никой не успял да разбере кой се крие под маската.

Бенишн Доверн дьо Сен-Мар останал надзирател на Доже до неговата смърт. Местели го от едно служебно място на друго и тайнственият затворник го следвал.

През 1698 година Сен-Мар станал началник на Бастилията и затворникът бил настанен в третата килия на кулата Бертодиер.

Затворникът починал на 19 ноември 1703 година и бил погребан под името Маршиоли. Всички негови вещи и изобщо всичко, свързано с него, било унищожено след кончината му.

Раждането на легендата

Седем десетилетия по-късно интересът към затворника бил разпален от философа Франсоа-Мари Ареу, известен като Волтер. Според него нещастникът е носел желязна маска, което веднага придало допълнителен драматизъм и загадъчност на историята.

Окончателно превърнал Желязната маска в култов персонаж Александър Дюма-баща, който въвел историята на затворника като една от централните сюжетни линии в своя роман "Виконт дьо Бражелон, или Десет години по-късно".

Следващите романи, а след това и екранизациите накарали мнозина да мислят, че Желязната маска е измислен герой. Но, както вече казахме, неговото съществуване е потвърдено документално.

Втората половина на XVII век била време, което не се отличавало с особен хуманизъм. Две десетилетия преди появата в Пинерол на тайнствения затворник в Англия на ешафода се простил с главата си крал Чарлз I. А главите на по-нискостоящите особи, уличени в престъпления или просто изпаднали в немилост, летели изпод брадвата на палача по цяла Европа.

Няма съмнение, че Желязната маска е бил считан от властите на Франция за крайно опасен човек. Но въпреки това те не смеели да го екзекутират, предпочитайки да го държат дълги години в затвора, като му крият лицето. Кой би могъл да е той?

Незаконен брат на крал Луи XIV

За автор на тази хипотеза е прието да се смята Волтер. Съпругата на Луи XIII Ана Австрийска дълги години живяла под най-страшното за една кралица подозрение – смятали я за безплодна.

И как не, тя не раждала на съпруга си деца в продължение на първите 23 години от техния брак! Бъдещият Луи XIV се появил на бял свят, когато на Ана Австрийска ѝ оставали две седмици до навършването на 37 години. По мерките на онази епоха това не било късно, а много късно.

Волтер предполага, че преди Луи XIV Ана е забременяла и е родила син не от краля. Детето се възпитавало тайно от доверени лица. Когато станал пълнолетен, Луи XIV сметнал, че брат му е заплаха за трона, и заповядал да го заточат в крепостта Пинерол, запазвайки личността му в тайна.

Истинският баща на Луи XIV

Изходна точка за тази хипотеза е пак фактът, че кралица Ана Австрийска ражда късно своите деца. Но привържениците на въпросната версия смятат, че незаконороден е бил самият „крал Слънце“ Луи XIV.

Изследователите предполагат, че от безплодие е страдал крал Луи XIII. Липсата на наследник се превърнала в заплаха за стабилността на Франция. Затова със знанието на Луи XIII е бил намерен някой, вероятно имащ далечни роднински връзки с кралското семейство. От този „донор“ Ана Австрийска заченала наследник.

По-късно решили да заточат истинския баща на новия крал в затвора, за да избегнат разкриването на тайната.

Брат-близнак на Луи XIV

Любим сюжет на литераторите и кинематографистите, като се започне от Александър Дюма. И така, кралицата ражда от законния си съпруг, но на бял свят се появява не едно, а две момчета. Принцовете-близнаци се превръщат веднага в голям проблем, в перспектива за вълнения и гражданска война. Било решено да се избавят от излишния претендент за престола, но никой не се решавал да убие момчето, в чиито жили тече кралска кръв. Нещастното дете било обречено на доживотен затвор и маска, скриваща поразителното сходство с брат му, комуто предстояло да стане крал.

Син на Луи XIV и Хенриета Английска

Тази хипотеза ни пренася в младостта на „краля Слънце“, когато в най-близкото му обкръжение се оказва Хенриета Английска, най-малката дъщеря на екзекутирания английски крал Чарлз I.

Хенриета била братовчедка на Луи XIV, което не пречело по това време да я разглеждат като годеница на краля.

Бракът не се осъществил, но придворните твърдели, че връзката между двамата не останала безрезултатна. Хенриета станала съпруга на по-малкия брат на Луи, Филип Орлеански, но родената от нея дъщеря се смятала за дете на краля.

Според привържениците на тази хипотеза Хенриета е имала и син от Луи XIV. Въпреки че е незаконороден, произходът му давал възможност да претендира както за английската, така и за френската корона. И за да се избегнат политическите усложнения, след като юношата станал пълнолетен, го затворили в крепостта, скривайки завинаги лицето му с маска.

Пьотр I

Колкото и странно да изглежда, руският цар-реформатор попаднал също сред тези, които били записвани в списъка на кандидатите за ролята на Желязната маска.

През 1697 година Пьотр I заминал за Европа в състава на „Великото посолство“. При това царят пътувал инкогнито, под името на уредника от Преображенския полк Пьотр Михайлов.

Скоро из Русия тръгнали слухове, че в чужбина царят е убит или отвлечен, а мястото му е заел специално подготвен европейски двойник. Противниците на Пьотр I, разпространявайки тези слухове, твърдели, че реформите, започнати от царя, са в действителност зли намерения на чуждите врагове.

Привържениците на тази версия сочат, че краят на „Великото посолство“ (1698 г.) съвпада по време с появата на Желязната маска в Бастилията.

Но хипотезата е абсолютно несъстоятелна, защото, както е известно, затворникът с маската се озовава в Пинерол още през 1669 година – три години преди раждането на Пьотр Алексеевич.

Кандидати много, отговор няма

Има още около не по-малко от петдесет персонажи, които се предлагат за ролята на Желязната маска – от доста банални - като престъпник, който е извършил тежко престъпление, до съвсем екзотични – като чернокож син на императрицата на Свещената Римска империя Мария Терезия, който тя ражда от паж-негър.

Вероятно никой няма да успее да установи достоверно личността на загадъчния затворник. Но хората няма да престанат да гадаят и да предполагат. Както и да снимат за Желязвана маска все нови и нови филми.

октомври 19, 2018

Свиване

Телевизия Алфа привлича вниманието  

ТВ Алфа има издадена индивидуална лицензия за наземно цифрово разпространение на програма, собственост на партия Атака.

На  15 октомври в 19:00 часа  на екрана се появява съобщението „Телевизия Алфа спря. Питайте правителството защо“.

alfa1

В следващите дни по за няколко часа на екрана се появяват и други съобщения с главни герои Сорос и Валери Симеонов. Понякога и  премиерът е в съобщенията.

Лицензията не е спазена, вероятно регулаторът ще се произнесе.  Сега разпространението отново е възстановено.

Интересно е какво точно според регулатора представлява нарушението. Дали ще се приеме, че програмата е спряна – или просто не е по лицензия.

В известен смисъл Волен Сидеров  показва на законодателя  колко разнообразни могат да бъдат отклоненията.

alfa2

 

Няма добри предположения защо спря  и защо отново тръгна програмата на ТВ Алфа, но съобщенията са шедьовър.

Някои медии са се заели с въпросите “кой и защо дръпна шалтера на Алфа”.

Свиване

Законопроект за изменение на ЗРТ: музикалните състави на БНР  

Вежди Рашидов е вносител на законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията. Законопроект предвид случилото се със съставите и с оглед изготвянето на проектобюджета за 2019 г.

Не че досега имаше правна пречка музикалните състави да се разглеждат като елемент от обществената мисия на общественото радио.

Краткият проект предвижда, че

  • Българското национално радио създава и поддържа музикални състави, които поддържат звукозаписна и концертна   дейност.
  •  за съставите се отделя финансиране до 10 на сто от субсидията.

Генералният директор на БНР по темата

Свиване

Дясното отново се търкаля по земята: да се наведе някой да го вземе  

(Интервю за „Банкеръ“)

 

Г-н Стамболов, управляващите зоват за стабилност, опозицията алармира, че държавата е в криза, а системите ѝ – в колапс. Заговори се за предсрочни избори. Вашият анализ на ситуацията какъв е? Ще успее ли управлението да се съхрани или опозицията ще го събори?

Ситуацията не е някаква нова и невиждана, че да се нуждае от специален анализ. Всяка опозиция вие, че държавата е круширала, времето е спряло и слънцето ще избухне всеки момент, ако правителството моментално не подаде оставка и не се проведат предсрочни избори. Не знам. Сигурно има някакви книги, където пише, че опозицията трябва да се държи точно по този начин.

В каква кондиция са управляващите и опозиционните формации?

Управляващите са добре, най-малкото защото световните икономически тенденции са възходящи, а вътрешните показатели не са лоши. Успоредно с това правителството успява да води разумна политика и ако допуска гафове, старае се бързо да ги поправя, което въпреки общия присмех, в крайна сметка прави добро впечатление.

Кондицията на опозицията. Истинската опозиция е БСП и тя не е в добра кондиция. Сякаш си взеха белята с последния си генерален секретар (така ли се нарича?). Научени да бъдат сдържани и да не си развяват кирливите ризи от прозорците на партийната централа, социалистите не могат да скрият, че се раздират от вътрешни противопоставяния. Стигнаха до там, че да водят тежки битки със себе си за поста на главния редактор на в. „Дума“.

Не знам дали ДПС трябва да бъдат разглеждани като опозиция. Те непрекъснато битуват в упорита надежда да станат управляващи по един или друг начин, дори и в рамките на текущия мандат. Така че не знам дали са опозиция. В каква кондиция са също не знам. Те са корпорация, чийто предмет на дейност по случайност е политиката. Какво става вътре в тази корпорация можем само да гадаем.

Да разглеждаме ли извънпарламентарните „сили“ като опозиция? Доколкото опозицията е парламентарна група, която гласува против групата на управляващите, не би трябвало. Доколкото обаче опозиция е всяка партия, която не е на власт, но страстно желае да бъде – то и извънпарламентарните са опозиция. Мъчат се да се групират по най-причудливи начини, правейки с това тежки идеологически и политически компромиси, които едва ли ще им бъдат простени. Тъй че – не, не им е добра кондицията.

Успява ли Бойко Борисов да запази образи си на юначен политик, който успява да балансира и да се справя с трудности, премеждия и провокации?

Не знам дали си поставя за цел да поддържа точно този образ. Но определено поддържа образ на човек, който, когато има да се върши даже и неприятна, тежка работа, отива да я свърши, без много да мърмори и да се обяснява: „Тарикат мъж не мрънка!“. В това е добър. А усилието му да управлява държавния кораб с минимум скандали, минимум засегнати и ядосани – изглежда съвсем автентично.

Паника ли издават действията на управляващите или опит да се отговори на обществените очаквания – увеличават бюджетните заплати, един преговаря с големи хранителни вериги да продават без печалба, друг чертае планове за таван на печалбата, предлагат здравна реформа…

Паника едва ли. Когато една власт се паникьоса, тя прибягва към насилие, не прави опити да се договаря и да угажда. Изброените във въпроса мерки са твърде различни. Увеличаването на бюджетните заплати е нормално и изглежда справедливо в условията на добри икономически резултати. Да преговаряш с търговци да продават без печалба е цирк – на знам чия идея е било. Изобщо, грешно е да мислим, че всичко, което вършат управляващите, се ражда в една и съща глава. Плановете за таван на печалбата е същото: левичарски популизъм. Управляващите трябва да внимават с такива „изцепки“, защото играта им е да минават за десни и да убедят десните избиратели да гласуват за тях. Това няма да стане с ляв популизъм, граничещ с болшевизъм. Що се отнася до здравната реформа, материята е достатъчно експертна и не се наемам да я коментирам. Но ако е вярно, че ще се прокарват изисквания за задължително застраховане в частни компании, това много намирисва на лобизъм.

От дни Волен Сидеров отново пълни новинарските емисии – ту със странни съюзи като този с Николай Бареков, ту с поредни ресторантски и пътни скандали, от вторник вечерта телевизията му спря и бяхме посъветвани да питаме правителството защо. С какво този образ успява да е част от политиката ни вече 13 години?

Волен Сидеров изобщо не е идиотът, който се опитват да го изкарат. Първоначално той натрупа капитал от електорално доверие, появявайки се месеци, а може би и години наред всяка вечер по телевизията. После успя във всяка ситуация да намира печеливша търговска ниша за партията си и да финансира по различни начини политическата ѝ дейност. Понякога прилича на едно малко ДПС.

Защо е спряла телевизията на Атака не знам – никога не съм я гледал. Но да отправяш въпросите за това събитие към правителството, в което имаш собствени министерски квоти, е малко нахално. Какво да се прави: понякога нахалството е обаятелно, избирателите са като добрите момичета – обичат лоши момчета.

Съюзът с Бареков не е странен. Те и двамата търсят свежа легитимация за себе си и са решили, че в момента това е консервативната вълна в Европа. Само че Бареков, доколкото знам, е в изолация в парламентарната си група, която пък от своя страна в следващия европарламент ще отстъпи пред нов консервативен алианс около партията на Орбан. Тъй че може би Волен Сидеров този път е заложил на грешния кон.

Какви са перспективите пред формацията „Обединени патриоти” и патриотичното у нас.

Така нареченото „патриотично у нас“ определено има бъдеще. В каква конфигурация обаче е трудно да се каже. Като цяло има два вида патриоти/националисти. Едните са еврофедералисти, другите са евроскептици. Скептиците виждат в ЕС недвусмислено зло, нещо, което веднага трябва да се напусне, защото ще ни повлече към гибел. Федералистите са убедени, че ЕС трябва да се запази като общ проект, но да минава през отечествата. Както участваш в общността си чрез своята цялостна и завършена, формално дефинирана личност, така и в европейската общност трябва да участващ чрез своето ясно дефинирано и обособено отечество. Никакви региони, никакви две или повече скорости, никаква наднационална бюрокрация. Това са в общи линии видовете националисти по отношение на Европейския съюз. В „Обединени патриоти“ има и от двата вида. Тъй че малко вероятно е да продължат в една евентуална следваща коалиция с ГЕРБ в същата конфигурация. Нека отпадат, но да не се разпадат, защото тогава ще дойде истинската клоунада.

Числата от социологическите проучвания циклят. Има спад в одобрението и доверието към институции и личности, но съотношението в общи линии се запазва. Показател за какво е това – хората са доволни или има мъртво вълнение, което , както знаем, може да избие и при някой незначителен повод? Откривате ли връзка с тезата на социолога Първан Симеонов, че у нас „трайно се настанява лузърско съзнание”?

Социологическите проучвания не показват нищо вълнуващо. В средата на мандата доверието към политическите субекти намалява, както спада и сексуалното влечение към дългогодишна съпруга. В това няма нищо симптоматично, нищо революционно. Това не показва, че хората са доволни, защото вече не могат да бъдат такива при никакви обстоятелства (и ме е страх, че рано или късно ще си платят за това); не показва също, че има някакво скрито напрежение, което чака да избухне и при най-малкия повод. Ако имаше, социологията щеше да го регистрира. Какво е имал предвид Първан Симеонов с израза „трайно се настанява лузърско съзнание” – не знам и не мога да коментирам. Звучи ми твърде неопределено…

Новият моден политически тренд е консерватизмът. Изведнъж се оказа, че у нас има толкова носители на „консервативни ценности” или поне претенденти, че май не остана политически терен за други играчи. Автентична тенденция ли е това или привнесена от Европа?

Да, така е. Това е очевиден тренд, в чието съществуване либералните елити не вярваха и му се присмиваха само допреди няколко години. Въпреки че конкретните (руски, европейски, британски, американски) консерватизми са различни, тенденцията е ясно забележима. Просто махалото се клати. Никога не е спирало. И когато възходящият тренд се забележи от всички, политическите спекуланти веднага се присламчват: днес „консерватори“ се наричат хора, които са били първо комсомоли, после дисиденти, след това демократи, после царисти, националисти, евразийци, а сега вече са консерватори. Утре сигурно ще подминат и тази гара и ще се пишат някакви други.

Изобщо, терминът „консерватор“ започна вече да се преекспонира. Всеки иска да е консерватор, начело с БСП. Това е смешно. В кръга на шегата можем да предложим една дефиниция, която да помогне на хората да се ориентират: истинският консерватор е човек, от когото никога няма да чуете: „Аз съм консерватор!“.

Демоде ли са идеологиите в класическия им вид ляво-дясно? Защо дясното и десните се маргинализираха?

При истинските идеи няма мода. В политиката има ляво и дясно, както и човешкото тяло има лява и дясна ръка. Светът е двоичен – плюс-минус, ден-нощ, мъж-жена, добро-зло и т.н. В политиката двоичността е представена като ляво-дясно, независимо как през вековете са се променяли термините и тяхното съдържание. Политиката съществува чрез лявото и дясното, точно както и материята съществува чрез протоните и електроните в атома.

Тези, които в България се наричат „десни“ или поне онази част от тях, която прибавя и гръмкия епитет „автентични“, се маргинализираха, просто защото не успяха да се задържат на висотата на идеите. В техните лидери хората видяха службогонци, готови на всичко, само и само да попаднат в парламента, а там вече да се договарят и коалират, да се групират и прегрупират както само те умеят най-добре. Спомнете си: Реформаторският блок попадна в управлението почти на майтап и се провали с гръм и трясък. Вижте: обединение от тъмносини реформатори, зелени еколози, леви либерали и розови и аз не знам какви вече. И всичко в името на този пусти парламент! Трагикомично.

Уличните протести стават все по-реактивни и остри, но и все по-ирационални. Друга тяхна константна характеристика е малобройността им. Защо хората в мнозинството си не реагират или поне не реагират адекватно? Емпатия ли ни липсва (към майките на деца с увреждания например), социална чувствителност (увеличените цени на енергийните услуги и хранителните продукти не са ли основателна причина), зрялост? Дискредитира се идеята за протест ли?

Уличните протести изобщо не стават по-остри. Напротив: изтъпяват и се формализират. Както и друг път съм казвал: ако се появи истински повод да се протестира, гражданите няма да излязат, защото знаят, че ще бъдат яхнати от умни и красиви самодейци с тъпани и вувузели и от политически „лидери“ изпълзели да оглавят улицата.

Майките на децата с увреждания са голяма и стара тема. Това е темата за извоюването на съсловни привилегии, които после пожелават за себе си и всички останали аналогични съсловия. Образува се нещо като съревнование кой ще изпревари другия и ще го надцака по справедливост и неотложност.

Да, идеята за протест се дискредитира.

Вашето обяснение за разнопосочните реакции за убийството в Русе? Някои бяха доста кресливи, манипулативни, имаше преиграване. Усещането е, че една трагедия и предизвиканият от нея гняв, страх и отчаяние беше използвана – политически, с користи или просто от глупост. На този фон дойде и безпрецедентната международна реакция – липсата на доверие в България ли я направи възможна? Какви са поуките, които можем да си извадим от този казус?

Да се говори толкова много за едно убийство е обида към жертвите на всички останали убийства, за които не се говори. Но човекът е такъв – „гнусотник беснеещ“ според определението в един от хумористичните разкази на фантаста Станислав Лем. Човекът се опиянява винаги, когато има да се обсъжда някаква сквернота; твърди че съпричастно страда, но всъщност е радостно приповдигнат, едно че и този път бедата се е случила на друг, а не на него, и второ – че има за какво да се клюкарства и да се хвърля кал по този или онзи. Едно е сигурно: ако някой затваряше усти, щеше да затвори и устите на онези, които твърдят това.

случи ли се ромската интеграция? Какво да правим с неинтегрираните роми от гетата?

Или няма законно признати малцинства и за всички законите се прилагат еднакво, или регламентираме малцинства и правим специални закони за тях. Това е голяма тема. По-добре да няма малцинства, защото тогава ще стане страшно. Всеки ще иска да е малцинство. И да се разшири списъкът с форми на законна самозащита на гражданите, включително и въоръжена. Тогава всеки – и циганин, и норвежец, и японец – хубаво ще си направи сметката, преди да извърши някой зулум.

Има ли очистителна сила скандалът? Или свикнахме с дозите – малко по малко до пълна безчувственост? Сега скандалите се застъпват един друг и не предизвикват реакция освен малко шум в медиите и шеги във фейсбук…

Не, скандалът има единствено обременяваща и унищожителна сила. Нищо очистително няма в скандала. Той вади най-лошото у човека.

Като заговорихме за фейсбук, превърнал се в трибуна (и трибунал) на куцо, кьораво, сакато и неуко да менторства и съди, стигаме до темата за медиите. Напоследък върху главите на журналистите се изсипват съвети, обвинения, обиди дори. Какво ги подхранва и до какво ще доведе тази ситуация?

Изсипват се обиди от страна на истерични хора с измамно чувство за собствена стойност, на които социалните мрежи дават лесна и безнаказана трибуна. Те обиждат и обвиняват всичко, което шава. И понеже журналистите шават повече от средно приетото за нормално, отнасят и повече помия. Разбира се, има и случаи когато журналистическата професия е направо опозорена от отделни свои представители и тогава помията е донякъде заслужена. Ситуацията, която описвате, няма да доведе до нищо, защото е разположена в шумна, но не особено ефективна среда.

Свиване

Съдят ме пред арбитраж. За какво да внимавам?  

Съдят ме пред арбитраж. За какво да внимавам?

Преди няколко месеца реших да започна свой бизнес и да отворя магазин за дрехи. Наех помещение в центъра на града и сключих договор за наем. Съгласих се с клауза в договора всички бъдещи спорове между мен и наемодателя да се разглеждат от арбитражен съд. Бизнесът ми обаче не потръгна и няколко месеца не успях да […]

The post Съдят ме пред арбитраж. За какво да внимавам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 36  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 6

Между другото, най-често длъжността „приемник“ на инструкциите (от бога, виж предната лекция – бел. П. Н.) се възлагала не на някакви конкретни органи, а непосредствено на „душата“.

За нейното местоположение, а също така форма, обем, цвят и тегло, култовете, разбира се, нямат еднакво мнение.

Папуасите, кафрите и библейските евреи я разполагали в кръвта.

Тасманийците, бушмените и православните философи определяли за нейно обиталище сърцето.

Фактът, че ортопедичното присаждане на този орган не води по принцип до никакви изменения на личността, не се коментира изобщо от привържениците на сърдечната версия (кардиоцентризма).

Племето овамбо (Западна Африка), Платон и ескимосите разполагали душата в гърдите и черния дроб, а платониците открили още една (допълнителна) душа, таяща се в поясно-кърстцовия дял на гръбнака.

С. и В. Карлиан, а също така парапсихолозите от UCLA (Калифорнийския университет), снимайки през 1955-1960 г. различни „аури“ и определяйки по мястото на концентрация на тяхното светене локализацията на душата, опровергали идеята на Платон и ескимосите. Според техните наблюдения душата няма постоянно място в организма, а се разполага около него във вид на сияещ контур, видим само за парапсихолозите.

Според древните лангобарди душата, която прилича на змия, живее в червата, а според коряките може да се види на темето, във вид на малко огънче.

С коряките е солидарен А. Гудспийд, професор в университета „Темпл“, Филаделфия, който няколко години поред се опитваше да заснеме с помощта на рентгенов апарат душата именно в района на теменната черепна кост. Изследванията на Гудспийд получиха признание и известност благодарение на множество публикации и преди всичко но твърде оптимистичната статия „Към въпроса за фотографирането на душата“, поместена в “New York Times“ от 24 юли 1911 година.

Древните гренландци възприемали душата като задължително, но лесно заменимо нещо. Те били уверени, че един добър шаман може лесно да замени душата на болния човек със „свежа“, изправна душа на заек, тюлен или дете.

Руските селяни (до началото на ХХ век), фиджийците, хотентотите и цейлонските вейдахи били убедени, че душата се мести постоянно по организма, а може да се види само в мига, когато напуска тялото. В такъв случай тя приема вида на пара или на „лек дим“.

Идеята за „дима“ била подкрепена и старателно разработена от холандските физици Д. Матле и Д. Заалберг в произведението им „Mystere de la mort“ (1948). Физиците дори направили специален уловител, снабден с голямо количество индикатори, съобщаващи за обема на попадналата в апарата душа. Заради справедливостта ще отбележим, че те не били новатори. Още през XIX шаманите на приморските даяки, привързвайки към пръстите на ръцете си риболовни кукички, умеели да ловят отлитащите души; а при народите гайда магьосниците използвали голяма куха кост, в която запушвали заблудилите се души , за да могат при случай да ги продадат на бившите им стопани или на тези, които пожелаят да придобият още една, запасна. Била ли е костта снабдена с индикатори, остава неизвестно.

Рьоне Декарт посочва като място, където е разположена душата, епифизата (corpus pineale). „Частта от тялото, в която душата изпълнява според мене непосредствено своите функции, не е в никакъв случай сърцето и не е целият мозък, а само една част от него, намираща се най-навътре от всички; това е известната много малка жлеза, разположена сред мозъчното вещество“. (Декарт)

Трудно е да се каже с какво именно е вдъхновила Декарт малката с форма на шишарка жлеза, съсредоточена уютно между горните хълмчета на квадригеминуса, над самия таламус. Вероятно с мнимото си „централно“ разположение и с (по това време) неяснотата на функцията си.

С безупречна логика по въпроса за местонахождението на душата блестят чукчите, предполагайки справедливо, че душата на ръката се намира в ръката, а душата на корема – в областта на пъпа, и т. н. (Да си спомним, че при тях са се запазили почти непокътнати анцестралните представи, че всяка част на тялото има своя душа.)

Индианците лакота и минеконжу са сигурни, че човек има най-малко четири души; африканските племена йоруба и бамбара са убедени в наличието на три души; според древните египтяни душата е разделена на автономни части (Ба, Акба, Ка, и К-аба); а при мъдрите нивхи количеството на душите се определя от състоятелността на homo.

Зулусите и дахомейците имат ритуал за „събиране на душата“, която според тях е разсредоточена по организма: „Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля). Ще отбележим, че се събират само души на жреци; процедурата заема няколко дена и изисква постоянен вокален съпровод и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на барабаните е поддържан правилно, на душата е осигурен практически неограничен срок на запазване.

За цвета и миризмата на душата няма данни, но нейното тегло е било дълго време предмет на доста сериозни обсъждания.

През 1901-1907 г. Дорчестър някой си Дъглас МакДъгъл (многоуважаван хомеопат) теглел своите пациенти в момента на смъртта им (и съответно на излизането на душата). Разликата между предсмъртното и следсмъртното тегло на пациентите била 21 грама. През 2000 г. в Орегон овцевъдът Луис Холандър умъртвил на кантара от чисто научен интерес няколко овце. В този случай разликата била от 300 до 780 грама, като следсмъртното тегло било по-голямо от предсмъртното.

През 1998 година Доналд Карпентър предприе изследване, резултат от което стана произведението „Physically weigning the soul“. В него са описани подробно експерименти с множество кучешки и миши кончини, поместени са множество графики и таблици, но всички изводи по неизвестни причини засягат само теглото на душата на елфите. Това обстоятелство обезцени малко научната стойност на труда на Карпентър, но, разбира се, само за грубите материалисти.

Множеството версии за цвета, формата, количеството и разположението на „свръхестественото начало“ се обясняват лесно с различните равнища на развитие на религиозното знание.

Истинското състояние на нещата по този въпрос остава и до ден днешен неизвестно.

Трудно ни е да съдим кой го разбира по-добре. Ескимосите и Платон или тасманийските магьосници и Бердяев.

Впрочем, това не е толкова важно.

Важно е, че хора с пера, с тоги, с цилиндри, с кухлянки, с митри, със зипуни и с бели престилки са обединени от твърдата увереност, че има душа.

Можем да наблюдаваме парадоксално сходство на възгледите.

То сродява папуаса, чиито ноздри са украсени с втъкната в тях кост от казуар, и руския философ, обул лакирани ботуши с дванадесет копченца.

Това несъмнено впечатлява.

Но основните аргументи на религиозното знание се намират в още по-зрелищна плоскост, там, където паранормалното, презряло всичките закони на физиката, пробива окончателно „тленната обвивка“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

октомври 18, 2018

Свиване

Предметът на дейност на десницата  

Има един класификатор на икономическите дейности, съкратено КИД. Всяка фирма си има код по този класификатор, чрез него заявява пред света с какво се занимава, какъв е нейният предмет на дейност и пак чрез него се явява на конкурси за поръчки и финансово подпомагане.

Колко хубаво щеше да бъде, ако се направи и един класификатор на политическите дейности, съкратено КПД. Дори самото съвпадение със съкращението за „коефициент на полезно действие“ показва, че според този класификатор ще можем да се ориентираме за идеологическата насоченост на всяка партия, за организационния ѝ капацитет и за ползата от нея. Например код 01 – лява партия. Тук имаме кодове 01.1. – социалистическа; 01.2. – комунистическа; 01.3. – анархистична; 01.4. – ляволиберална; 01.5. – олигархическа и т.н. Удобно. Поучително. Внасящо успокоителна яснота.

Защото в момента яснота няма. От няколко месеца, гледайки ремонтите по софийските улици, се питам: няма ли в България истинска десница – автентична или не, – която да защити десетките фалиращи дребни предприемачи с магазинчета зад тарабите на строежите? Гледката е тъжна. Има заграждения, които стоят вече с години и вътре в тях са пораснали дървета с дебелината на детско краче. Магазините покрай тях са опразнени и запустели, но съм сигурен, че техните собственици не спират да плащат местни данъци и такси за имотите си. Тези предприемачи, тези търговци, които не само че не висят в тежест на социалната система, защото със смелостта и трудолюбието си успяват да изхранват сами себе си и своите семейства, но заедно с това създават по някое друго работно място, за да освободят социалната система от още няколко гърла, плащат десетки такси и лицензи, а на всичкото отгоре формират печалба, която мълниеносно бива облагана с всякакви данъци. Не са ли те социалната база на десните политици?

Ето например, една от партиите с най-големи претенции за автентична дясност – ДСБ – вместо да защитава дребните и средни предприемачи в София, вместо да се бори за интересите на автентичните столични капиталисти, води апаратна игра за референдум против завода за отпадъци – проект, който ако отпадне, ще лиши града от големи суми европейско финансиране. Води битка рамо да рамо със социалистите, ПП Зелените, Глас народен и Движение 21 на Татяна Дончева. Къде тук е дясното? Къде е автентичното?

Къде беше автентичното, когато българската десница се вдигна даже на европейско ниво в защита на екологичните и зелени НПО в Пирин срещу предприемачите, инвеститорите и капиталистите?

Къде остана автентичното, когато една от иконите на „дясното“ – Иван Костов – се изправи в мощна защита на прогресивния данък? И го направи не къде да е, а на „научна“ конференция на профсъюзите. Експозето му така вдъхнови радикалната левица, че с популяризирането му се зае самият сайт „Барикада“. Къде е тук дясното?

Тъжната истина е тази, че борци за идеи и радетели за социално-икономически концепции вече няма. Великите политици са тези, които инвестират в политика, а не онези, които се препитават от нея. Днес политикът, включително и автентично десният, е професионалист като водопроводчика, учителя, шофьора и инженера – тоест, наемник както в лошия, така и в добрия смисъл. Той владее своята професия и търси да прилага уменията си срещу заплащане. Ако не се цани в една партия, ще се цани в друга или пък ще основе „нов проект“; ако не му стигнат сили да политиканства сам, ще търси някого да се коалира. Ако днес е модерно да се вика за свободна конкуренция и свободен пазар – ще вика. Ако утре стане модерно да се защитават права на малцинства – ще защитава. Ако конюнктурата налага да е глобалист и интернационалист – ще бъде. Когато палачинката се обърне и стане модерно да си патриот и националист – и такъв ще се пише. Даже най-старата партия – социалистическата – не може да избегне това изкушение. Вижте ги: днес те претендират за място в консервативното пространство, патриоти са, Нинова тръгна с носия. А не беше ли интернационализмът един от базовите идеологически постулати на социализма? БКП, част от славната история на БСП, не беше сред учредителките на Коминтерна? Нашите социалисти националисти ли са в крайна сметка или интернационалисти? Защото, ако са националисти, не могат да са социалисти, както ако са социалисти, не могат да са националисти. Да изберат едно от двете, защото прекомерното изнасилване на думите отвращава.

Но социалистите не ме интересуват. Моето отношение към тях е най-лесно и съм го определил отдавна – не ме интересуват, стига да не управляват. Защо ли? По лични и морални причини: защото в детството ми направиха опит (слава Богу, неуспешен) да ме възпитават в християнски морал без Христос. А това е антихристовски морал.

При десните е друго. Те все още ме интересуват, защото и аз, може би на инат, продължавам да определям себе си като десен човек – винаги съм давал, не съм искал; не съм получавал заплата, но съм плащал заплати; винаги съм бил влюбен в свободата, истината и справедливостта, но за това май не е непременно нужно да си десен. Мъчно ми е, че десницата, за която съм гласувал и която съм подкрепял повече от 20 години, вече не е десница – или престана да бъде, превръщайки се в нещо друго, или никога не е била.

Знам че за много хора като мен е така, не съм уникален. Но съм решил да не измъчвам повече безсмъртната си душа. Бъдете каквито щете в преследване на власт и лична кариера, скъпи български автентични десни; кичете се с каквито имена желаете и се обличайте във всяка кауза, до която успеете да се докопате, за да ви ръкопляскат във фейсбук. Вижте само, ако ви остане време, разбира се, дали може да се направи нещо за бедните търговци зад тарабите. За тях ми е молбата, защото и те са хора честни и десни. И дайте най-накрая да направим един Класификатор на политическите дейности (КПД), та поне да знаем кой кой е, за какво се бори и за какво има очи да претендира. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Свиване

История на японското кино: „Движещи се картинки“, кабуки, симпа  

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

Киното, по-точно – „движещите се картинки“, от самото начало допаднало много на зрителите. Японският империализъм, развиващ се бързо в условията на благоприятната конюнктура след Руско-японската война, съдействал по всякакъв начин за процъфтяването на всички икономически отрасли в страната. Общият подем на икономическото и културното равнище на живота на населението по това време създал особено благоприятни условия за подобно масово развлекателно изкуство като киното. Кинопромишлеността започнала бързо да се развива. Четири съществуващи тогава компании се обединили в една с капитал 10 милиона йени. За това време те били доста голяма сума. Новата компания „Нихон кацудо шашин“ (съкратено „Никкацу“) изградила свои студии в Токио и Киото и започнала да снима филми. В токийската студия се снимали преди всичко игрални филми със съвременна тематика, така наречените „гендайгеки“, а в киотската – филми за събития и легенди от стари времена, „дзидайгеки“. Тази традиция се е запазила и до наши дни.

Има няколко версии за това кой е първият игрален филм в Япония. Във всеки случай е ясно едно: от 1908 година в Токио и Киото започва по едно и също време производството на игрални филми.

Един от първите филми е филмът „Битката край Хонодзи“ („Хонодзи гасен“, 1908 г.), създаден от компанията „Йокота сьотен“. Режисьор на филма е Сьодзо Макино от театъра „Сембондза“. Макино се смята за първия кинорежисьор в Япония. След това той поставя филма „Рикша от Сугахара“ („Сугахара но курумахики“). При снимането на филма Макино обикновено стоял до кинокамерата и четял текста, в съответствие с който актьорите изпълнявали едно или друго действие. В това отношение техниката на снимането на новия филм се различавал незначително от техниката на снимането на споменатия по-горе филм „Събиране на кленови листи“. Но използването за фон на храма Тенмангу в Китано, а също така снимките на живи бикове придавали на филма специфични за кинематографа особености. Това бил 400-футов късометражен филм с времетраене не повече от 4-5 минути. Снимането му продължило един ден, от 8 часа сутринта до 6 часа вечерта. Общите разходи възлизали на 30 йени. Това били парите, платени на актьорите и режисьора, а също така на храма Тенмангу за това, че е използван за натурни снимки. По тази смехотворна сума може да се съди за тогавашните разходи за производство на филми.

Особеност на филмите по онова време било пълното и безпрекословно подчинение на театралното действие. Понеже към киното се отнасяли като към необичайно развлекателно зрелище, то се обърнало преди всичко за помощ към театъра, разчитайки по този начин да привлече широките маси. Този процес бил характерен и за Европа, и за Америка. Но почти никъде през този период киното не се подчинявало толкова безусловно на театъра като в Япония. Както ще разкажа подробно за това по-долу, подобно подчинение произтичало от феодалния характер на тогавашното японско общество. Във всеки случай японските дейци на киното от онова време, използвайки само копиращите възможности на кинофилма, предоставяли на масите единствено „консервирани“ пиеси, не използвали дори и най-прости филмови методи при екранизирането на спектаклите и снимали филми, насочвайки кинокамерата в една установена точка, без изобщо да се отдалечават от театралното действие както по форма, така и по време. За да се озвучи „немия екран“, до него поставяли характерния за Япония коментатор – „бенши“, който четял пространни коментари, подражавайки с всичките си гласови нюанси на диалозите и монолозите на действащите лица. Понякога до екрана нареждали няколко такива коментатори и всеки от тях четял ролята на определен актьор. Този метод се наричал „кагедзерифу“ („четене на диалог зад екрана“). Ако към всичко това добавим, че всичките артисти, играещи в киното, се вземали от театъра, можем да си представим какво странно зрелище са били по това време кинофилмите.

По-горе вече отбелязах, че киното започнало с копиране на пиесите от театъра кабуки. След това преминало към копиране на пиесите от новата школа симпа. Така били заснети пиесите „Моята вина“ („Оре га цуми“, 1908 г.), Кукувицата“ („Хототогису“, 1909 г.) и други. И по-късно в продължение на дълго време екранизирането на пиеси от „новата школа“ останало едно от основните направления в японското кино. Това направление се е запазило и в наши дни. В една или в друга форма то се проявява в такива филми като „Дървото на любовта“ („Хаха кобай“), „Любовна история“ („Айдзен кацура“) и „Твоето име“ („Кими но нава“).

Изкуството кабуки се зародило в епохата на феодализма и макар сред неговите пиеси да имало „севамоно“ (битови драми), в които се отразявала идеологията на гражданите, логиката на драматичното действие, съставяща основата на театралното представление кабуки, неговият морал и мироглед носели безусловно феодален характер. Но и „новата школа“ в този смисъл не се различавала много от кабуки.

Отначало „новата школа“ се появила като протест срещу феодалния театър кабуки. Не, тя се появила дори по-рано, като протест на класата на гражданите срещу феодалния абсолютизъм на правителството от епохата Мейджи.

Новото правителство, формирано в резултат от революцията Мейджи, служейки предано на интересите на своята класа, започнало да проявява веднага своя контрареволюционен характер. Тогава класата на гражданите, искайки свобода и равенство, се вдигнала на борба, подлагайки на остра критика политическата машина на земевладелския абсолютизъм. В политическо отношение движението „за свобода и народни права“ („дзиюминкенундо“), което обхванало по това време цялата страна, се ръководело от либералната партия „Дзиюто“, а негов идеолог бил Накае Чомин. То било първият пример за масова борба на японския народ за демокрация. През 1988 година Саданори Судо, ученик на Накае Чомин, организирал театрална трупа, която имала задачата да бъде пропаганден отряд на движението. Така било сложено началото на нова школа – симпа. По същия път поел и театралният колектив, ръководен от Отоджиро Каваками.

Политическото движение, издигнало високо знамето на свободата и демокрацията, предизвикало дълбоко съчувствие у прогресивните граждански слоеве. Неговият новаторски характер се проявил и в движението за обновяване на театъра. Създадените от представители на движението „студентски театър“ („сьосей сибай“) и „театър на политическите ентусиасти“ („соси сибай“) разчупвали смело закостенелите и остарели форми на театъра кабуки. Този театър бил наистина театър на гражданите, който, макар и в доста примитивни форми, изнесъл на сцената реалната действителност и идеалите на епохата. Но това не продължило дълго. През 1889 година правителството, стремейки се да потисне надигащата се отдолу демократична революция, изготвило „дарена“ от императорския абсолютизъм конституция, на основата на която през следващата година бил избран „демократичен“ „конституционен“ парламент, като избирателни права по това време имала само една осемдесет и седма част от японския народ. След това движението за народни права се разцепило. „Театърът на политическите ентусиасти“ започнал да губи бързо прогресивния си характер и свел своята дейност до сценично представяне на различни произшествия или до инсцениране на популярни романи като „Кукувицата“. Ето в какво се превърнала така наречената „нова школа“ и нейните пиеси започнали да се екранизират именно през периода на застоя. Накратко казано, японското кино получило като наследство от „новата школа“ най-назадничавите зрители от обществото през епохата Мейджи със съответните им потребности.

От 1910 година нататък основна тема в японското кино стават различни семейни трагедии, възникващи въз основа на чисто феодалния начин на семеен живот. Млада жена, тормозена от свекърва си; жена, страдаща от аморалното поведение на съпруга си; гейша, която не може да се омъжи за любимия човек поради разлика в произхода им; издевателствата, които трябва да търпи доведена дъщеря или доведен син – това са болните и печални теми на кинофилмите по това време. Каква е била социално-психологическата основа за успеха на подобни филми у зрителите? Въпросът е, че в тогавашното полуфеодално японско общество хората не само нямали възможност да обичат, да се женят и да се развеждат, но и не можели да живеят свободно, да мислят свободно, били лишени от елементарни човешки права. Животът им се състоял от непрекъснати нещастия и сълзи и те незабележимо губели способността да виждат щастието на другите хора, способността да съчувстват на това щастие, губели даже представата за щастие. Те изпитвали нещо като „пречистване“, проливайки сълзи на съчувствие над реално усещаната от тях нещастна съдба на филмовите герои. За човешко щастие не можело и дума да става в периода на феодалното общество през епохата Мейджи. Щастието, ако искате, се състояло тогава в способността да се покориш на нещастната съдба, в способността за самоотричане и в проливаните по този повод сълзи. Дейците на японското кино, използвайки максимално сълзите за свои търговски цели, ги продавали наляво и надясно. В същото време те искали много тези сълзи да оставят завинаги хората привързани към феодалния начин на живот.

Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

октомври 17, 2018

Свиване

Писмо до моите консервативни приятели  

&
Скъпи приятели (и го казвам без всякаква ирония), 

Гледам слайдовете на “спрялата” Алфа ТВ и си мисля за вас. 


С част от вас ни раздели отношението към новия проект на г-жа Кунева и Даниел Вълчев преди шест години. За кратко - днес всички знаете кой е Даниел. С други - отношението към Бойко преди три. Вярвам, че сега - докато му сърбате попарата - нямате никакво съмнение кой е той. С някои ни разделя само разбирането ви, че властта е ценност, на всяка цена. А с други - способността ви да намествате политическите си убеждения според временните настроения на мнозинството. Това е философия, която ми е чужда. 

И все пак, винаги съм бил убеден, че това, което ни събира, е много повече. Повече от десетилетие, споделяме убеждението, че личната и икономическа свобода са основата на богатството и щастието на хората. Че без законност, свободата няма шанс да даде своите плодове. Че единствената гаранция за свободна и правова България е в принадлежността ни към единна Европа и съюзите на Западния свят. И преди всичко - че тези ценности са невъзможни извън естествените ограничения, които християнската етична система и културната традиция на конституционната демокрация поставят пред поривите и страстите на тълпата, пред естествената склонност на човека да използва както властта си, така и безвластието на институциите, за да твори зло на другите, докато се стреми към изгода за себе си. Тази вяра в естествените ограничения, прочее, се нарича консерватизъм 

Днес, за пръв път от десетилетие, ние сме на път да се разделим завинаги. Вместо да спорим как да преминем реката, да се озовем, враждуващи, на двата й бряга. Да бъдем от двете страни, обикновени редници в  една дълга и тежка борба, чиито изход ще определи как ще изглежда държавата ни, континентът ни, светът на децата ни, след няколко десетки години. 

Виждам опасност малките неща, които ни разделят, да ви изпратят в лагера на авторитарния национализъм, сред хората, които се противопоставят на европейското единство, в редиците на тези, които - за да се харесат на тълпата - искат връщане на социализма в затворени държавни граници, “социализъм в една отделна държава” по Ленин, които - за да се възползват цинично от страховете на съгражданите си - волно или неволно обслужват столетните планове на Кремъл и Истанбул за обезсилване и разчленяване на Европа. В лагера на полезните идиоти. 

Това би било тъжно. И не заради мен или заради вас - ние сме твърде незначителни в тази голяма игра. Тъжно, защото националният интерес на България ще загуби съюзници и ще спечели врагове, там, където ги няма. 

Но би било, макар през сълзи, и доста смешно. Защото, нали ви казах, гледам слайдовете на Волен по партийната му телевизия. И искам да ви кажа, че той е много по-добър от вас, в играта на полезните идиоти. 

  • Вие говорите за “консервативен и християнски ЕС” (и няма лошо) - но отборът, към който се стремите, иска да няма ЕС изобщо. И Сидеров печели; 
  • Вие говорите против бюрокрацията и корупцията на Брюксел - но отборът, към който се стремите, се състои от безкрайно по-бюрократичните и корумпирани национални правителства на Орбан, Салвини, Борисов и Бабиш, изпълнен от професионални крадци и мошеници. И в тази компания Волен се чувства, за разлика от вас, у дома си; 

  • Вие сте против прекаления либерализъм, който част от администрацията на ЕС опитва да наложи без демократичен процес, но отборът, към който се стремите, безогледно раздухва тоталните лъжи на кремълската пропаганда, които са много по-лесно смилаеми за съответната публика. И в този процес Волен е професор, а вие - тройкаджии във втори курс. 

Не, не можете да надцакате Волен и Шиши на техен терен. Консервативните сайтчета със спомени за мъдри мисли и стари военни маршове нямат никакъв шанс пред съвсем реалната, създадена днес, тук и сега машина за пропаганда на “Sputnik” и “Russia today”,  която обучава и насочва авторите на черните слайдчета. В света на голямата лъжа, вашите малки полуистини се губят и не носят полза. Уплашените, объркани хора, с чиито гласове се надявате да се върнете във властта, са готови да повярват, че Меркел иска да засели България с евреи и араби едновременно, а Валери е “човек на Сорос”. Как ще ги разубедите от фактическата истина, че вие сте “хора на Костов”, когото те - благодарение на същата пропагандна машина - мразят до гроб, или от полуистинната манипулация, че сте “хора на Радан”, който - отново благодарение на нея - е “либерал” и “педераст”? 

Не, откажете се. Това е загубена битка. Където вие издадете сайтче, Волен ще пусне телевизия. Където свенливо критикувате ЕС, той ще разкрие световния еврейски заговор. Където предложите малка популистка мярка, той ще обещае национализация. 
И не на последно място - където докоснете пръст, Волен ще целуне гъз. 
Гледах без злорадство, как Дани Вълчев ви (и ни) изигра. С тревога гледам как ви мачка Бойко. Не ми причинявайте гледката как губите от Сидеров...

И преди всичко - просто не сте добри в тази игра. Защото сте свестни хора и знаете, че със страховете на множеството не трябва да се злоупотребява. Ние сме от едно поколение. И всички помним: 

FEAR LEADS TO ANGER. ANGER LEADS TO HATE. 



Свиване

Унищожаване на брак – защо, кога и как?  

Унищожаване на брак - защо, кога и как

Преди година сключих брак. От скоро съпругата ми започна да има доста странно поведение. Посетихме психиатър, който ми съобщи, че съпругата ми страда от прогресиращо психическо заболяване още от ученическите си години. Почувствах се ужасно излъган и исках да се разведа със съпругата си. Мои приятели обаче ме посъветваха да поискам унищожаване на брака. Хм, […]

The post Унищожаване на брак – защо, кога и как? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Жесток повод да си дадем сметка, че нашето общество е много болно  

  Зверското убийство в Русе ни даде - на толкова жестока цена - да се огледаме в огледалото на сегашното състояние на нашата страна.
  И ние се огледахме - власт, гражданско общество, отделни индивиди.
  Това, което ни показа огледалото - макар в различна степен - не е никак естетично и ние всички имаме повод за огромна тревога, нуждаем се от опомняне и освестяване.

чети по-нататък

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 9  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит, произведен на 20 октомври 1872 (29 шабан 1289)

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Цветко, а на баща ми – Генчо. От Орхание съм.

– На колко си години, какво е занятието ти?

– На 30 години съм, по занятие – овчар.

– Къде овчаруваш?

– Ходя с овците на полето да ги паса.

– Брат ти Божил от тебе по-голям ли е или по-малък?

– По-малък е.

– Къде беше в петък ,когато бе нападната хазната?

– В петъка, за който ме питате, бях на пазара в града, а следобед отидох при овците край града.

– Къде беше него ден брат ти Божил?

– Не знам где е бил.

– Вие не живеете ли заедно?

– Не, господине, аз живея в друга къща.

– Ти ходи ли в петък на балкана да сечеш шума?

– Не, господине, в петък не ходих. След петъка, в който нападнаха хазната, ходих да сека шума, но кой ден беше точно, не си спомням.

– С кого ходи на балкана да сечеш шума?

– Ходихме да сечем шума с брата Божил, баща ми Генчо и балдъзата Ивана, ние четиримата.

– Ние не те питаме за това. Брат ти Божил разправя, че ти си отишъл да сечеш шума в петъка, когато бе нападната хазната и че и той него ден дошъл там, защо отричаш?

– Него ден не ходих. Бях на пазара и към обед отидох при добичетата. Един ден ходих да сека шума, но кой ден беше, не си спомням. Брат ми знае.

– Брат ти, същия него петък, не сече ли шума в балкана?

– Не знам. Когато отидохме ние четиримата, имаше насечена шума, но тя беше насечена от брат ми две седмици по-преди.

– Разпитахме твоя брат Божила. В петък, в който ден бе нападната хазната, пръв той отишъл да сече шума, после и ти си отишъл там и си сякъл. Ако изкараме сега брат ти Божила и той ти каже в лицето, че него ден и ти си бил там, какво ще отговориш тогава?

– Изведете го, нека каже.

– Много хубаво. В потвърждение на тия твои показания ела и вместо подпис удари пръста си!

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Ц в е т к о

Разпит на Божила и на брат му Цветка при очна ставка

– Хей, Божиле, ето брат ти Цветко дойде. Той твърди, че в петък, когато бе нападната и обрана хазната, той си е бил в града до обед и обикалял по пазара. После отишъл в полето при овците. Той отрича да е ходил да сече шума. Кажи в лицето му това, което разказа на нас, нека да чуе и той!

– Вярно. Спомних си. Когато отидох да сека шума, брат ми го нямаше. Сякох сам два дни, т.е. петък и събота. В неделя привечер се върнах в къщи. След два или три дена отидохме с баща ми, брат ми и едно момиче на балкана и сякохме шума.

– Кога вдигна шумата, която насече в петък и събота в балкана?

– После, когато отидохме всички, събрахме и натрупахме на листник шумата, която бях насякъл през ония два дни.

– Много хубаво. Брат ти твърди, че когато сте отишли всички, не е имало прясно насечена шума, а – стара, насечена от преди две седмици, какво ще кажеш на това?

– Няма какво да кажа.

– Ето, твърдението ти, че в петък и събота си сякъл шума, излезе лъжа. От тук се подразбира, че през ония два дни ти си бил заедно с разбойниците и след като си им посочил пътя да избягат, върнал си се от там в къщи. Кажи истината: де са парите, за да видим какво да правим!

– Не, господине, аз им занесох и предадох хляба. След това вече не ги видях .Сякох шума и нищо друго не знам.

– Много хубаво. В потвърждение на дадените ви при очната ставка показания елате да ударите пръст!

– Да ударим пръста си.

[Знаци за отпечатък от пръст на]: Божил, Цветко

Въпроси към Велча касапина

– Хей, Велчо, ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа!

– В неделя, пет дни преди обира на хазната, дойде от Тетевен Васил тетевенецът [1], който е бояджия в Орхание, намери ме и ми каза: „Стоян те вика да отидеш, той ще те чака в Чипилското ханче [2] в Правец, за да ти каже нещо.“ Аз тръгнах и отидох. Намерих Стояна в ханчето и с него излязохме навън. Запитах го защо ме вика, а той отговори: „От Тетевен идат много пари за Орхание, а от Орхание хазната ще бъде опакована и ще замине за София. Ще се съберем, ще нападнем в прохода хазната и ще я оберем. Но ти в сряда да ни донесеш хляб в балкана, на мястото Каменна стръга.“ Отговорих му: „Ще донеса!“ Оттам Стоян си отиде, а аз се върнах в града. Във вторник привечер, намерих Божила и му казах: „Да занесем хляб на хайдутите в балкана!“ Той се съгласи. Отидох си в къщи. Купих от фурната хляб. Беше привечер и като вървях нагоре, намерих Божила и заедно с него отидохме при тях [нападателите]. Дадохме им хляба. Те го сложиха в чантите си. Божил отиде с тях да им посочи пътя за прохода, а аз се върнах в къщи. В четвъртък привечер дойде у нас Божил и ми каза: „Искат пак да им занесем хляб“ Божил остана у дома, а аз купих от фурната хляб. Донесох хляба и му го дадох. Той замина. Купих ракия, праз и сирене и го настигнах. Изкачихме се заедно на балкана. Мръкна се. Легнахме да преспим. На сутринта, като повървяхме, аз останах на една полянка [3],а Божил отиде при тях. Той им оставил хлябовете и се върна пак при мен. Аз си отидох в къщи, а той остана в балкана да сече шума. Ето, така е, господине!

– Откъде се познаваш с тоя Стоян, та те извиква от Орхание в ханчето?

– Преди 3–4 години Стоян беше пандур в Челопеченския манастир, Врачанска околия. Тогава сме се виждали и оттам се познаваме.

– Много хубаво. След като Стоян ти разправи тия работи, как има смелостта да обадиш на Божила, и каквото си му казал, кажи го тук и на нас!

– С Божила имаме връзки от детинство. Надявайки се, че от него дума не ще излезе, казах му това, което разказах и на вас.

– Каза ли на Божила, че те ще обират хазната?

– Казах му. Той знаеше.

– Много хубаво. Когато Стоян ти каза тая работа в Чипилското ханче, бяха ли обещали да дадат и на вас дял от парите, или предварително ви бяха дали?

– „Ако успеем да оберем хазната, ще дадат и на тебе дял“, ми каза той, а аз му отговорих: „Ако не успея да ви донеса самичък хляб, ще си намеря един другар“, а Стоян каза: „Ще дам и на него дял.“ Така се уговорихме.

– След нападението и обира на хазната, когато се научихте за това, кой от вас, както по-преди, им показа пътя да избягат? Как стои тук работата?

– Нито аз, нито пък Божил отиде [да им покаже пътя].Те са се върнали по пътя, по който бяха дошли.

– Откъде знаеш, че са се върнали по пътя, по който са дошли?

– Не знам по кой път са си отишли, допускам, че са минали оттам, отдето им е било най-удобно.

– По-нагоре от мястото, дето стана обира на хазната, се намериха две торби от по 1000 гроша. Тия пари като ваш дял ли ги бяха оставили? [4]

– Не знам, господине! Ние не знаем и не сме говорили за такова нещо.

– „Не знам“, казваш. Виж, вие сте им дали хляб, а къде щяха да ви заплатят? Явно е, че те са оставили тия торби за вас.

– Торбите не са оставили за нас. Те и да си отидеха, понеже Васил знаеше работата, той щеше да ни донесе парите после.

– Когато Васил те изпрати да се срещнеш със Стояна в Чипилското ханче, каза ли ти, че знае за тая работа?

– Васил ми каза само това: „Стоян те чака в Чипилското ханче, иди, ще ти съобщи нещо!“

– След нападението на хазната, срещахте ли се и разговаряхте ли с Васила?

– Не, не сме се срещали и не сме разговаряли.

– После Васил ходил в Тетевен, след колко дена е отишъл?

– Не мога да зная кой ден беше. Той отиде и се върна.

– След като Васил ходи и се върна от Тетевен, не разговаряхте ли с него дали има и за вас дял?

– Ние не говорихме надълго и широко. Запитах го само как стана тая работа [обира], а той ми отговори, че ония [нападателите] били колибари и че не ги бил видял. Толкова беше разговорът ни.

– Но не се ли среща и не говори ли с другаря си Божила?

– Срещах го и говорихме. Божил ме запита дали няма нещо за нас, и аз му отговорих, че още няма.

– В петък сутринта им занесохте хляб. Ти си се върнал в къщи, а Божил останал да сече шума. В петък, събота и неделя той е бил там и в неделя вечерта се завърнал в къщи. Значи, под предлог, че уж останал в балкана да сече шума, той им е помогнал да избягат.

– Не, когато говорихме с него, той ми каза, че не им е помогнал да избягат.

– Много хубаво. От Божила разбрахме, че той действително не ги е водил. Но когато след случката Васил ходил в Тетевен и се върнал, ти не научи ли от него дали за една нощ разбойниците са успели да стигнат до там [Тетевен] или пък са пренощували някъде?

– Не, по този въпрос не сме говорили. Не го питах за това, понеже Васил е сприхав човек и ако го бях разпитвал много, щеше да ми се скара.

– Те колко души бяха?

– Бяха 11 души.

– Кои бяха, кажи имената им, за да ги запишем и издирим. Ето на, преди малко паша ефенди [5] обеща да те освободи, а тоя път ти дава и 50 лири, ето ги пред теб! Вместо да лежиш в затвора, посочи ги да ги заловим, а теб да пуснем да си отидеш в къщи.

– Стоян пандурът, Тодор, Кара Мустафа[?] [6] и Георги. На другите седем души имената не знам.

– Много хубаво. Ела да подпишеш показанията си.

– Да подпиша.

Подписал: Велчо

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Васил Тетевенецът е Васил Петров, родом от Тетевен, на на работа в Орхание.

2. „Чипилското ханче“ е ханчето на Цвятко Вълчев от Правец.

3. „Една полянка“ е поляната Радивой.

4. Описвайки самото нападение върху колата с хазната, Заимов казва: „Стоян Костов изведе из букака приготвените коне и ги докара до колата; повечето от торбите натовариха на конете, а две от тях заровиха в гъсталака на Пантата“ (пос. съч., стр. 75). Явява се въпросът: кой е посочил на властта мястото, дето са били заровени двете торби, съдържащи общо 2,000 гроша? Изглежда, че до 20 октомври Стоян Пандура и Тодор Бръмбара са били вече арестувани и че един от двамата е издал местонахождението на тия пари.

5. „Паша ефенди“ е софийският мютесариф Мазхар, който значи е пристигнал в Орхание още на другия ден след първите арести.

6. „Кара Мустафа“ е сигурно прякор на някой от участниците в нападението. Засега не може да се установи чий е прякорът. Георги е Георги Генков, брат на Йото Генков, който е участвал в четата на Общи.

октомври 16, 2018

Свиване

Отворено писмо до арх. Георги Бакалов, Председател на Съюза на архитектите в България  

ДО
арх. Георги Бакалов,
Председател на Съюза на архитектите в България

Архитект Бакалов,
На 15.октомври 2018 г., в неформален порядък получих от секретарката на Обединението "Сдружени софийски архитекти" - арх. Елисавета Хантова
почетния знак на САБ "сребърна значка" по случай 
моята 60-годишнина и за активната ми творческа дейност 
в областта на архитектурата
.
Придружителната грамота носи Вашия подпис 
и е датирана "декември 2014 г."

Обяснявам закъснялото с 46 месеца 
получаване на почетния знак на САБ
с обстоятелството, че откакто Вие сте председател на САБ
посещавам Дома на архитекта изключително рядко.
Неведнъж съм заявявала, 
че не желая да се идентифицирам със САБ
докато сте негов председател,
тъй като Вашето представителство 
и редица Ваши изказвания и действия 
излагат архитектурната колегия пред обществото,
а авторитетът на САБ сред колегите е достигнал дъното.

Въпреки че съм заплащала членски внос 
като израз на съпричастност 
към колегите-служители от Обединение "Сдружени софийски архитекти", 
отказвам да приема почетния знак на САБ "сребърна значка",
придружен от грамота с Вашия подпис.

Любинка Стоилова, архитект
София, 16.10.2018 г.




Свиване

Самоизгаряне от Валери Петров  

Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,
Високо там нейде във въздуха син,
над Прага трептящ като дъх на бензин,
Един миг, едно тяло с пламтящи коси -
преди миг само бил и вече не си ...
Ян Палах го няма, а у нас нито звук,
Ян Палах го няма, а ний сме си тук,
и бензинът е нашият и го помниме ние
как във лъскава струя от сондата бие
и как с него по бузите се мажат със смях
Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах !
Филми, книги, идеи, къде сте в живота ?
Нима сте измислици на два Дон Кихота
и нищо, и нищо от Вас не остава,
освен това облаче дим над Вълтава
и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут
в януарския въздух, синьо - розов от студ ?
Ян Палах го няма и така ни се пада -
сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам!


През 1976 г., когато бях студентка в последния - V курс, около месец преди семестриалното завършване, мой състудент беше предложен за изключване от комсомола
заради отказ да приеме книга като награда за безмислената изкопна работа, 
която бе принуден да извършва заедно с колегите си на студентска бригада в продължение на 1 месец.  
Предложението за изключване поради непристойно поведение 
бе направено от преподавател в института и командир на бригадата, 
а беше докладвано пред комсомолското събрание от състудент, 
който бе член на институтския комитет на комсомола.
Когато се излагаха мотивите за изключването, бяха припомнени "простъпки" на колегата от целия курс на следването му от 1972 г., които бяха обобщени с извода, че виновникът е способен да се самозапали както Ян Палах през 1968 г. 
Присъстващите мълчаха, нямаше изказвания. 
Но по-голямата част гласуваха против изключването,
По принципа на демократичния централизъм, обаче, колегата изгоря - 
решението за изключване бе наложено от висшестоящия институтски комитет на комсомола.

Малко по-късно на ректорски съвет бе взето решение той 
да бъде изключен и от института за срок от 1 година.
Свиване

Осигурителен доход – често задавани въпроси  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Ида Големанова, магистър по право от Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

От възнаграждението ми за труд се удържат вноски за обществено и за здравно осигуряване. Понякога се чудя какъв е точният размер на паричната основа, върху която да изчисля дължимите осигурителни вноски – освен основния ми доход от положен труд, получавам доходи от отдаването под наем на апартамент или пък епизодично получавам от работодателя ми парични бонуси. Как се определя осигурителният ми доход?

Какво е значението на осигурителния доход?

Осигурителният доход служи като база за определяне на размера на две неща:

  1. на осигурителните вноски, които се плащат към съответните осигурителни фондове и към НЗОК;
  2. на осигурителните плащания, които аз бих получил при настъпване на т.нар. осигурителен случай (т.е.онова събитие, за което съм осигурен, напр. старост).

Какво се включва в осигурителния ми доход?

Най-общо поставено, осигурителният ми доход представлява онова възнаграждение, което получавам от трудова дейност. От това автоматично следва, че печалбите ми от отдаване под наем на вещи, от авторски права, от лихви при даден заем на приятел и пр., не са част от осигурителния ми доход.

Внимание! Казаното не се отнася до данъчната основа, от която впрочем се приспадат направените през годината осигурителни вноски.

Самоосигуряващо се лице съм – какво се включва в осигурителния ми доход?

Та на въпроса: ако съм самоосигуряващо се лице, осигурителният ми доход е всеки доход от труда ми, преди плащането на данъци и на осигуровки за доброволно осигуряване. Важно е да знам, че това положение разкрива особености – така напр. ако съм регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител, който произвежда преработена продукция и който получава държавни помощи/субсидии, то не следва да включа получените помощи в осигурителния ми доход. Ако пък участвам в капитала на търговско дружество, възнаграждението ми за труд се счита за осигурителен доход, но не и дивидентите, които получавам при разпределянето на печалба.

Дотук добре. Но наближава 30-ти април и като си попълних годишната данъчна декларация излезе, че през годината съм получавал по-високи доходи, в сравнение с онзи осигурителен доход, върху който съм плащал вноски?

След като подам данъчната декларация, ще ми бъде определен годишен осигурителен доход или образно казано – изравнителна сметка.

Работя по трудово правоотношение или по приравнено правоотношение (напр. като държавен служител, военнослужещ, управител на търговец и др.) – какъв е осигурителният ми доход?

По-лесно ще се ориентирам, ако знам кои суми не се включват, например:

  • командировъчни – не всички, а дневните пари до двукратния им размер, дължим по закон; пътни и квартирни пари;
  • стойността на облеклото, което работодателят ми е длъжен да осигурява – работно, представително, протоколно и униформерно;
  • онази лихва, която работодателят ми дължи върху неизплатената част от трудовото възнаграждение, щом ми е платил само част от него;
  • голяма част от обезщетенията, които получавам от работодателя ми, като напр.:
    – за вреди от трудова злополука или от професионална болест;
    – за незаконно недопускане или за временно отстраняване от работа;
    – при прекратяване на трудовото ми правоотношение при неспазване срока на предизвестието;
    – при прекратяване на трудовото ми правоотношение по инициатива на работодателя;
    – за неизползван платен годишен отпуск и др.

Но на мен ми платиха по-малко от дължимото или пък не ми платиха въобще!

Какъв е осигурителният ми доход? Дали се взема предвид заплатата, която ми се дължи по договор, или пък онази част от нея, която реално съм получил? В подобна ситуация осигурителният доход си остава цялата дължима сума, без значение дали и колко от нея съм взел.

Не бива да се притеснявам, ако вноската ми върху дохода не е платена, защото отговорността за това е на работодателя ми. Аз ще нося отговорност за невнесените осигуровки заедно с работодателя ми, само когато брутното възнаграждение ми е изплатено, а вноските не са удържани от него.

NB! Ако работя на повече от една работа, най-вероятнo това ще се отрази на осигурителния ми доход. В такъв случай е хубаво да прочета това право.

Мога ли да се осигурявам на 300 лв.? А на 3,000 лв.?

И на двата въпроса отговорът е „не“, защото размерът на осигурителния доход е в определени граници, под или над които не ми е позволено да лавирам.

Горната граница на осигурителния доход е 2,600 лв. и е абсолютна за всички осигурявани. Не така обаче стоят нещата с минималния размер на осигурителния доход, който варира в зависимост от вида на професионалната ми дейност.

  1. Ако съм самоосигуряващо се лице и по-конкретно:
  • Регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител: за 2017г. – 300 лв.; за 2018г. – 350 лв.
  • Упражняващ свободна професия (например адвокат), занаятчия, едноличен търговец (ЕТ), съдружник в търговско дружество или член на гражданско дружество/едноличен търговец, членуващ в консорциум:
    ➧ прагът за 2017г. е обвързан с доходите ми по следния начин:
    а) за доход до 5400 лв. минималният осигурителен доход е 460 лв.;
    б) от 5400.01 лв. до 6500 лв. – 500 лв.;
    в) от 6500.01 лв. до 7500 лв. – 550 лв.;
    г) над 7500 лв. – 600 лв.;
    ➧ прагът за 2018г. е само един – 510 лв. (
  1. Ако работя по трудово правоотношение или по приравнено нему, минималният размер се определя ежегодно от Народното събрание под името „минимален осигурителен праг“. Минималният осигурителен праг е различен според вида и характера на упражняваната от мен професия. Така например ако заемам ръководна длъжност в сферата на хотелиерството или на ресторантьорството, за 2017г. прагът е 930 лв., а за 2018г. – 966 лв.

октомври 15, 2018

Свиване

Работодател ми бави заплатата?! Напускам!  

Работодател ми бави заплатата! Напускам!

Работя от доста години като стругар в едно предприятие. Всичко винаги е било наред, но последните месеци работодателят ми забавя заплатата – понякога с 1-2 дни, понякога с 10. Този месец обаче чашата преля, тъй като получих трудовото си възнаграждение с 2 седмици закъснение и забавих вноската си по кредита, както и плащането на всички […]

The post Работодател ми бави заплатата?! Напускам! appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Най-тежкият проблем на България  

  Внимание: Текстът е много дълъг и се опитва да обясни една от най-сериозните причини за несполуките на страната ни и нейното разнормализиране и деевропеизиране. Не е четиво за хора със слаби нерви и за такива, които имат по-важни задачи или - това е съвсем разбираемо - смятат, че са неясно с нещата и всичко според тях е далеч по-просто и много по-очевидно.

чети по-нататък

Свиване

Красива история за сепаратисти  

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Сухуми се случи нещо сензационно – представена беше книгата на „ексминистъра“ на външните работи на Абхазия, професора по филология Вячеслав Чирикба „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ В присъствието на двадесетина души беше заявено, че Катерина ди Мео Липи е била абхазка. От гледна точка на науката – тривиално събитие, за пропагандата на сепаратизма – важно.

В постсъветското пространство, което преди сто години се наричало Руска империя, съчинителството на истории беше държавно дело. Историци и пропагандисти, литератори и художници измисляха нови митове, държавните чиновници правеха всичко, за да не се появяват в пресата и литературата „неправилни“ исторически факти и техни интерпретации. Държавата имаше интерес от съчинителство – трябваше да се оправдае процесът, който наричаха „събиране на руските земи“ и който в действителност беше банално завземане на чужди територии. Много литератори и от класическата руска литература в действителност са били най-обикновени пропагандисти, съчинители на нова история.

Ако разгледаме постсъветския сепаратизъм като политическо явление, ще изскочи едно съвсем банално обяснение – това, с което комунистите се гордееха постоянно, се оказа мит. От първите дни на съветската власт болшевиките, а след това и комунистите се гордееха с интернационализма, с правото на завзетите от Руската империя, а след това и от съветската власт народи да живеят дружно и в мир. Който не искаше да се съгласи, биваше обвиняван в неуважение към основните принципи на марксизма-ленинизма, а в Наказателния кодекс на СССР от 1922 година има записана мярка, прилагана към хората, които са обвинени „в предизвикване на национални вражди и раздори“. Тя е извънредно строга – „до най-строгата наказателна мярка“.

Съветската власт беше подла: от една страна наказваше хората за разпалване на национални вражди, а от друга – изселваше цели народи, обвинявайки ги за престъпления, които могат да извършат отделни хора, но не и един цял народ. Регулировката на междунационалните различия не обръщаше никакво внимание на многобройните вицове, унижаващи националното достойнство, които, ако се съди по многобройните свидетелства на бивши чекисти, са се разпространявали и от КГБ – за регулиране и контрол на омразата.

Наистина, междунационалното съгласие беше един голям чекистки мит – не е възможно да си представим какво може да обединява завзети народи, които се намират на няколко хиляди километра един от друг. Какво общо има например между чеченците и чукчите? Нищо – нито култура, нито език, нито традиции, нито вяра, нито климат, само една бодлива тел за всички, омотала границите на Съветския съюз. Но външно всички се обичаха, стояха пропагандно нарисувани ръка за ръка, даже се прегръщаха, демонстрирайки съгласие, и всичките тези публични прояви на дружба се разпространяваха в милиони тиражи по плакати, пощенските картички и киноленти.

Какво се случи след това, когато Съветският съюз започна да умира от естествената си смърт, като незаконнородено дете, което не е имало добри родители, а зли възпитатели-надзорници. Вождовете ли са правили списъците на депортираните народи от Крим, Северен Кавказ и балтийските републики и на лекарите, които по някаква причина се оказали все евреи? Защо осетинците изведнъж намразиха ингушетците, с които са живели заедно през последните няколко века, откъде е тази ненавист на абхазците към грузинците, на арменците към азербайджанците, на узбеките към киргизите? Ние знаем само няколко сепаратистки войни, инициирани още от съветските комунисти и от техните приемници в съвременна Русия, а имаше и много неуспешни, макар че се полагаха доста старания да се насъскат народите един срещу друг, противно на лъжливите постулати, че в Съветския съюз всички са живели щастливо и дружно.

Щастливи могат да бъдат само свободните хора, а не събраните зад една бодлива тел на огромна територия, но съседните народи винаги са живеели заедно, изработвайки си в продължение на векове правила за общуване или регулиране на конфликтите. Като например общите фамилии на ингушетците и осетинците. Или десетките хилядите абхазци с грузински фамилии. Или „донецкият“ руски Иванко, който спокойно убива сега полтавския украинец Иванко. Кой им съчини история, която започна да разделя хората с един произход, с едни и същи фамилии?

Съветският, от края на 1980-те години, и постсъветският сепаратизъм нямат нищо общо с историята на взаимоотношенията, те бяха изключително пропагандни, когато властите трябваше да намерят или измислят поводи за обуздаване на стремящите се към свобода народи. Как да се накарат молдавците да не гледат към историческата си родина Румъния? Правилно, трябва да бъде измислено Приднестровието. А за свободолюбивите грузинци – Абхазия и „Южна Осетия“. За азербайджанците – Карабах. За киргизите – Ош. За узбеките – „придошлите“ турци-месхетинци. Да се организира сепаратистко движение е просто, с помощта на огромна армия от сексоти (сътрудници на тайните служби – бел. П. Н.), нелегални осведомители и официални сътрудници на КГБ се въоръжават групи, снабдяват се с пари и топография, дава им се възможност да говорят по централните телевизионни канали, за да разказват историята на „униженията, които е изпитвал многострадалният народ на… (необходимото да се добави)“.

„Многострадалността“ е любимото определение за миналия живот на бъдещия сепаратист, бил той представител на „руския свят“ в Крим или абхазец, който е завършил по преференциална квота Московския университет. За да бъде сепаратизмът качествен, трябва да предизвиква жалост към самия себе си, да зарежда с омраза и да събира силите си в юмрук „за отпор“. Като заряд за омраза обикновено се използва исторически интерпретираното минало на една или на друга територия. Сега знаем за първобитния строй в Донбас, а руският президент разказа увлекателната история на киевския княз Владимир, който кръстил жителите на Руската федерация в кримския град Корсун, който в действителност е древногръцкият град Херсонес. Измислената история обединява сепаратистите около своите легенди.

Съчинителството е увлекателно занимание за сепаратистите, опитващи се да оправдаят своята дейност за откъсване на чужди земи. На окупираните територии на Донецка област се готвят например да изучават така наречения „донецки език“ и за този цел неотдавна бяха заделени субсидии. С реализирането на проекта се зае Вячеслав Теркулов, професор по филология: „Ние искаме да създадем речник на донецкия регионален диалект. Не е тайна, че имаме огромно количество думи, които жителите на другите територии не разбират“. Или да вземем уникалното издание „Увод в историята на Донецкия край“, в което съвсем сериозно пишат за първобитната история на Донбас, но нито един път не се среща думата „Гладомор“ и не се говори за преселването на хора от руските територии в Донбас, за да се формира ново рускоезично население. Споменаването на Украйна е основно в контекста на съветската история. Имперските традиции за историческа манипулация продължават в сепаратисткото образование на „Донецката народна република“.

В съседната „Луганска народна република“ не се заеха да разясняват витиевато особеностите на древната история и председателят на така наречения „Народен съвет на Луганската народна република“ Владимир Дегтяренко заяви, че „преди четири хиляди години тук не ги е имало великите укри (древно племе, смятано за родоначалник на украинците – бел. П. Н.). Тук са били миньорите на Донбас. Още тогава, преди четири хиляди години, тук са добивали въглища, тук са строели селища и по принцип са развивали човешката цивилизация“. Оказва се, че „великите укри“ ги е нямало, а фамилията Дегтяренко неизвестно защо я има, вероятно като изконна миньорска фамилия на строителите на древни селища и на създателите на човешката цивилизация. Ректорът на Луганския национален аграрен университет Михаил Орешкин предложи нов етноним: „Ние издадохме една книга, тя е учебно помагало, първата част на която се казва „Луганският край: славен път през векове и хилядолетия“, където разказваме за нашата общност, така да се каже – за донбаската. Даже беше предложен такъв термин – „донбасити“, с други думи – жители на Донбас“. Терминът най-вероятно не е бил приет, защото не се среща в средствата за масова информация, макар че ако се следва собствената интерпретация на старата история, древните жители на Донбас би трябвало да бъдат наречени по-скоро „донбасоиди“ или „донбасопитеки“.

Историческото съчинителство увлече идеолозите на новите държави, образувани от бившите съветски републики. В съветско време те се отнасяха много внимателно към интерпретирането на историческите събития и към оценката на историческите личности, защото главният контролен орган се намираше в Москва. След разпадането на СССР някогашните съветски историци все едно бяха пуснати от синджира, съчинявайки национални истории на Таджикистан, Беларус или Армения. Всеки се опитваше да придаде на своята история черти на древна цивилизация, но в която всъщност няма никакви таджики или узбеки, а протича естествен процес на придвижване на народите, асимилация и смесване на културите. Например в Бухарския емират не е имало делене по етнически признак, а ако са се делили, делили са се по езиков признак, макар че много търговци и чиновници са били двуезични, а и знаещи няколко езика. Днешните граници на държавите или на сепаратистките образувания нямат никакво отношение към реалната история, историческият процес не засяга съвременната пропаганда и желанието на чиновниците да отделят „историята на Луганската народна република“ от „историята на Донбаската народна република“.

Последен шедьовър на сепаратистката пропаганда е най-сетне книгата „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ Тя е издадена в Санкт Петербург с тираж 1500 екземпляра, спонсорирана е от президента на Международното обединение „Алишара“ Муса Екзеков. Неин автор е „ексминистърът на външните работи“ на Абжазия Владислав Чирикба. В един от журналистическите отчети за презентацията се разказва: „Преди шест години Чирикба видял по телевизионния канал „Discovery“ предаване за Катерина, майката на Леонардо да Винчи. Оттам абхазкият дипломат научил, че Катерина е била робиня. „Не знаех изобщо за това – признава си той. – После четох литература за историята на Абхазия, трудовете на Резо Кация за генуезките колонии в Абхазия. Абхазия имала много интересни връзки с Италия. Черно море по време на италианската колонизация се наричало Генуезко езеро, толкова било силно влиянието на италианците тук от XIII до XVI век“.

Това е всъщност цялото „доказателство“ за предположението, макар че никаква особена история на Абхазия не е имало, защото през XIII век тя била обикновена провинция на генуезкото царство и след това я нападнали отрядите на монголската армия под командването на Джебе и Субедей. А след разпадането на грузинската държава през втората половина на XV век Абхазия станала част от Имеретинското царство. Разбира се, тогава имало търговия с роби и търговците карали роби за продан в различни страни. Робинята Катерина, ако се вярва на версията на Чирикба, би трябвало да е била кръстена и да е говорила на разбираем за нотариуса Пиер, бащата на Леонардо да Винчи, език. Нотариусът едва ли е разбирал абхазки.

За Леонардо да Винчи са написани хиляди книги и стотици хиляди статии, включително и за неговия произход. Нито един изследовател не споменава абхазката версия, макар че от онова време са се запазили достатъчно исторически документи. Докато професор Чирикба не видял предаването по телевизионния канал „Discovery“, което станало повод за неговото „откритие“. В книгата си „Catarina Sclava“ („Робинята Катарина“ – бел. П. Н.) Франческо Чианчи нарича Катерина арабка, други изследователи – даже китайка. По принцип всеки може да я нарече всякаква, но в Абхазия са решили да приближат своята „древна история“ до Европа. Полза от версията за биографията на Леонардо да Винчи няма никаква, но за абхазците е огромна – те могат сега да се гордеят, че са близки с великия майстор, дори и това да е плод на пропагандната фантазия.

октомври 14, 2018

Свиване

За "качеството" на недемократите  

  Един виден руски дисидент бе казал:
  Качеството на демокрацията зависи от качеството на демократите.
  А аз постоянно си мисля през последните години, че
  Качеството на демокрацията зависи и от качеството на недемократите.
  
  Демокрацията е единствена форма и единственото съдържание на сложната, самоорганизираща се, динамична и целепостигаща система, която може да бъде управлявана и от недемократи.

чети по-нататък

Свиване

Нобелови лауреати – 1954 година  

Лайнъс Карл Полинг (Linus Carl Pauling)

28 февруари 1901 г. – 19 август 1994 г.

Нобелова награда за химия

(За изследването на природата на химичната връзка и на нейното приложение за определяне на структурата на сложните съединения.)

Американският химик Лайнъс Карл Полинг (Паулинг) е роден в Портланд (щат Орегон) в семейството на Люси Изабел (Дарлинг) Полинг и Херман Уилям Полинг, фармацевт. Бащата умира, когато синът му е на девет години. Полинг е увлечен от науката още през детството си. Отначало събира насекоми и минерали. На тринадесет години един от неговите приятели го запалва за химията и бъдещият учен започва да прави опити. Прави ги в дома си, а съдове за опитите взема от кухнята. Полинг посещава Вашингтонското средно училище в Портланд, но не получава свидетелство за зрелост. Въпреки това се записва в Орегонския държавен селскостопански колеж (по-късно – Орегонски държавен университет) в Корвалис, където учи преди всичко химични технологии, химия и физика. За да подкрепя материално себе си и майка си, работи като мияч на съдове и сортировач на хартия. Когато учи в предпоследния курс, понеже е рядко надарен студент, го приемат да работи като асистент в катедрата по количествен анализ. По време на последния курс става асистент по химия, механика и материали. През 1922 г. получава степента бакалавър по природни науки в областта на химичните технологии и започва да готви докторска дисертация по химия в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена.

Полинг е първият в Калифорнийския технологичен институт, който след завършването на учебното заведение започва да работи веднага като асистент, а след това като преподавател в катедрата по химия. През 1925 г. му е присъдена докторска степен по химия summa cum laude (с най-висша похвала – лат.). През следващите две години той работи като изследовател и е член на Националния научноизследователски съвет към Калифорнийския технологичен институт. През 1927 г. получава званието асистент-професор, през 1929 г. – адюнкт-професор, а през 1931 г. – професор по химия.

Работейки през всичките тези години като изследовател, Полинг става специалист по рентгенова кристалография, изучаваща преминаването на рентгеновите лъчи през кристал с образуването на характерен рисунък, по който може да се съди за атомната структура на дадено вещество. Прилагайки този метод, Полинг проучва природата на химичните връзки в бензола и други ароматни съединения (съединения, които по правило съдържат един или няколко бензолови пръстена и притежават ароматност). Стипендията „Гугенхайм“ му позволява да прекара учебната 1926/1927 година в изучаване на квантовата механика при Арнолд Зомерфелд в Мюнхен, Ервин Шрьодингер в Цюрих и Нилс Бор в Копенхаген. Създадената от Шрьодингер през 1926 г. квантова механика, наречена вълнова механика, и представения от Волфганг Паули през 1925 г. принцип за забраната повлияват силно върху изучаването на химичните връзки.

През 1928 г. Полинг предлага своята теория за резонанса, или за хибридизацията, на химичните връзки в ароматните съединения, която се основава на заетата от квантовата механика концепция за електронните орбитали. В по-стария модел на бензола, който от време на време се използва все още заради удобството, три от шестте химични връзки (свързващи електронните двойки) между съседните атоми на въглерода са единични, а останалите три – двойни. Единичните и двойните връзки се редуват в бензоловия пръстен. Така бензолът може да има две възможни структури в зависимост от това кои връзки са единични, а кои – двойни. Известно е обаче, че двойните връзки са по-къси от единичните, а дифракцията на рентгеновите лъчи показва, че всички връзки в молекулата на въглерода имат еднаква дължина. Теорията за резонанса твърди, че всички връзки между атомите на въглерод в бензоловия пръстен са средни по характер между единичните и двойните връзки. Според модела на Полинг бензоловите пръстени могат да се разглеждат като хибриди на възможните им структури. Тази концепция се оказва извънредно полезна при предсказването на свойствата на ароматните съединения.

През следващите няколко години Полинг продължава да изучава физикохимичните свойства на молекулите, особено на свързаните с резонанса. През 1934 г. обръща внимание на биохимията, по-специално на биохимията на протеините. Заедно с А. Е. Мирски формулира теорията за строежа и функциите на протеина, а заедно с Ч. Д. Корвел проучва влиянието на оксиженирането (насищането с кислород) върху магнитните свойства на хемоглобина, съдържащ кислород протеин в червените кръвни клетки.

Когато през 1936 г. умира Арту Нойес, Полинг е назначен за декан на факултета по химия и химически технологии и за директор на химическата лаборатория „Гейтс и Крелин“ в Калифорнийския технологичен институт. На тези административни длъжности той полага началото на изучаването на атомната и молекулярната структура на протеините и аминокиселините (мономери, от които се състоят протеините) с използване на рентгенова кристалография, а през учебната 1937/1938 г. е лектор по химия в университета „Корнел“ в Итака (щат Ню Йорк).

През 1942 г. Полинг и неговите колеги, като получават първите изкуствени антитела, успяват да изменят химическата структура на някои съдържащи се в кръвта протеини, известни като глобулини. Антителата са глобулинови молекули, произведени от специални клетки в отговор на навлезли в телата антигени (чужди вещества) като вируси, бактерии и токсини. Антитялото се съчетава с особения вид антиген, който стимулира неговото образуване. Полинг изказва верния постулат, че тримерните структури на антигена и на неговото антитяло са комплементарни и по този начин „са отговорни“ за образуването на комплекса антиген-антитяло. През 1947 г. той и Джордж У. Бидъл получават субсидия за провеждане на разчетени за пет години изследвания на механизма, с чиято помощ вирусът на полиомиелита разрушава нервните клетки. През следващата година Полинг заема длъжността професор в Оксфордския университет.

Работата на Полинг над сърповидно-клетъчната анемия започва през 1949 г., когато той разбира, че червените кръвни клетки на болните от тази наследствена болест са сърповидни само във венозната кръв, където е ниско съдържанието на кислород. На основата на знанията си за химията на хемоглобина Полинг изказва веднага предположението, ме сърповидната форма на червените клетки се предизвиква от генетичен дефект вътре в клетъчния хемоглобин. (Молекулата на хемоглобина се състои от железен порфирин, наречен хема, и глобин.) Това предположение е нагледно свидетелство за удивителната научна интуиция, така характерна за Полинг. Три години по-късно ученият успява да докаже, че нормалният хемоглобин и хемоглобинът, взет от хора със сърповидно-клетъчна анемия, могат да се различат с помощта на електрофореза, метод за разделяне на различните протеини в смес. Направеното откритие потвърждава убеждението на Полиг, че причината за анемията се крие в протеиновата част на молекулата.

През 1951 г. Полинг и Р. Б. Кори публикуват първото завършено описание на молекулярната структура на протеините. Това е резултат от изследвания, продължели четиринадесет години. Прилагайки методите на рентгеновата кристалография за анализ на протеините в косите, козината, мускулите, ноктите и други биологични тъкани, те откриват, че веригите на аминокиселините в протеините са завити около себе си по такъв начин, че образуват спирала. Това описание на триизмерната структура на протеините бележи огромен напредък в биохимията.

Но не всички научни начинания на Полинг се оказват успешни. В началото на 50-те той съсредоточава вниманието си върху дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) – биологична молекула, която съдържа генетичния код. През 1953 г., когато учените от различни страни по света се опитват да установят структурата на ДНК, Полинг публикува статия, в която описва тази структура като тройна спирала, което не отговаря на действителността. Няколко месеца по-късно Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън публикуват знаменитата си статия, в която молекулата на ДНК е описана като двойна спирала.

Въпреки че в младежките си години, по време на Първата световна война, Полинг е пацифист, през Втората световна война заема официалния пост член на Националната научно-изследователска комисия по отбрана и работи за създаването на ракетно гориво и за намирането на нови кислородни източници за подводниците и самолетите. Като сътрудник на Управлението за научни изследвания и развитие той допринася много за разработването на заменители на плазмата при преливането на кръв за военни нужди. Но скоро след като САЩ хвърлят атомните бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки, Полинг започва кампания срещу новия вид оръжие и през 1945-1946 г. като член на Комисията по национална сигурност чете лекции за опасностите от ядрена война.

През 1946 г. Полинг става един от основателите на Извънредния комитет на учените, занимаващи се с атомна енергия, учреден от Алберт Айнщайн и седмина други известни учени за постигане на забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата. Четири години по-късно надпреварата в ядреното въоръжаване вече набира скорост и Полинг се изказва срещу решението на правителството за създаване на водородна бомба, призовавайки да се сложи край на всички опити с ядрено оръжие в атмосферата. В началото на 50-те, когато и САЩ, и СССР правят опити с водородни бомби и равнището на радиоактивност в атмосферата се увеличава, Полинг използва своя ораторски талант, за да доведе до знанието на хората възможните биологични и генетични последици от радиоактивните валежи. Тревогата на учения от потенциална генетична опасност се обяснява отчасти с провежданите от него изследвания на молекулярните основи на наследствените болести. Полинг и 52 други нобелови лауреати подписват през 1955 г. Майнауската декларация, призоваваща да се сложи край на надпреварата във въоръжаването.

Когато през 1957 г. Полинг съставя проект за възвание, в което се съдържа искане да се прекратят ядрените опити, то е подписано от над 11 000 учени от 49 страни по света, сред които над 2 хиляди американци. През януари 1958 г. Полинг представя документа на Даг Хамаршелд, който е по това време генерален секретар на ООН. Предприетите от Полинг усилия допринасят за учредяването на Пъгуошкото движение за научно сътрудничество и международна сигурност, чиято първа конференция се провежда през 1957 г. в Пъгуош (провинция Нова Шотландия, Канада). Сериозната обществена и лична тревога за опасността от заразяване на атмосферата с радиоактивни вещества довежда до това, че през 1958 г., въпреки липсата на какъвто и да е договор, САЩ, СССР и Великобритания прекратяват доброволно опитите с ядрено оръжие в атмосферата.

Но усилията на Полинг, насочени към забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, срещат не само подкрепа, а и значителна съпротива. Известни американски учени като Едуард Телер и Уилърд Ф. Либи, и двамата членове на Комисията по атомна енергия на САЩ, твърдят, че Полинг преувеличава биологическите последствия от радиоактивните валежи. Полинг се натъква и на политически препятствия заради приписвани му симпатии към Съветския съюз. В началото на 50-те години ученият има затруднения с получаването на задграничен паспорт, който му издават без всякакви ограничения едва след получаването на Нобеловата награда.

Колкото и да е странно, по същото време Полинг е подложен на нападки и в Съветския съюз, защото неговата резонансна теория за образуването на химичните връзки се смята за противоречива на марксическото учение. (След смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. теорията е призната и от съветската наука.) Полинг е викан два пъти (през 1955 и през 1960 г.) пред подкомисията по въпросите на вътрешната сигурност към сената на САЩ, където му задават въпроси за неговите политически възгледи и за политическата му дейност. И в двата случая той отрича, че е бил някога комунист или че симпатизира на марксическите възгледи. При втория случай (през 1960 г.), рискувайки да бъде обвинен в неуважение към конгреса, той отказва да назове имената на тези, които са му помагали да събере подписите под възванието от 1957 г. В края на краищата делото е прекратено.

През юни 1961 г. Полинг и съпругата му свикват конференция в Осло (Норвегия) срещу разпространението на ядреното оръжие. През септември същата година, въпреки обръщението на Полинг към Никита Хрушчов, СССР подновява опитите с ядрено оръжие в атмосферата, а през март следващата година същото правят и САЩ. Полинг започва да осъществява дозиметрични измервания на равнището на радиоактивност и през октомври 1962 г. огласява информация, която показва, че заради осъществените през предната година опити равнището на радиоактивността е нараснало два пъти в сравнение с предходните 16 години. Полинг съставя също така проект на предполагаем договор за забрана на подобни опити. През 1963 г. САЩ, СССР и Великобритания подписват договор за забрана на ядрените опити, в основата на който лежи проектът на Полинг.

През 1963 г. Полинг е награден с Нобелова награда за мир за 1962 г.

В годината, когато получава втората си Нобелова награда, Полинг напуска Калифорнийския технологичен институт и става професор-изследовател в Центъра за проучване на демократичните институции в Санта Барбара (щат Калифорния). Там той може да отделя повече време на проблемите, свързани с международното разоръжаване. През 1967 г. Полинг заема също така длъжността професор по химия в Калифорнийския университет (Сан Диего), надявайки се да прекарва повече време за изследвания в областта на молекулярната медицина. След две години той напуска това място и става професор по химия в Станфордския университет в Пало Алто (щат Калифорния). По това време Полинг вече е напуснал Центъра за проучване на демократичните институции.

В края на 60-те години Полинг започва да се интересува от биологичните въздействия на витамин С. Ученият и съпругата му започват да приемат редовно витамина, а Полинг започва да рекламира публично неговата употреба за предотвратяването на простудни заболявания. В монографията „Витамин С и простудата“ („Vitamin C and the Common Cold“), която излиза през 1971 г., Полинг обобщава публикуваните в текущия печат практически свидетелства и теоретични изводи в подкрепа на терапевтичните свойства на витамин С. В началото на 70-те години Полинг формулира и теорията за ортомолекулярната медицина, в която се подчертава значението на витамините и аминокиселините за поддържане на оптимална молекулярна среда за мозъка. Тази теория, получила по това време широка известност, не намира потвърждение в резултатите от следващите изследвания и да голяма степен е отхвърлена от специалистите по медицина и психиатрия. Но Полинг поддържа гледната точка, че основанията за тези контрааргументи съвсем не са безупречни.

През 1973 г. Полинг основава Научния медицински институт „Лайнус Полинг“ в Пало Алто. В продължение на две години той е негов президент, а след това става там професор. Той и колегите му от института продължават да изследват терапевтичните свойства на витамините, по-специално възможностите да се използва витамин С за лечение на ракови заболявания. През 1979 г. Полинг публикува книгата „Рак и витамин С“ („Cancer and Vitamin С“), в която твърди, че приемането на значителни дози витамин С допринася за продължаването на живота и за подобряването на състоянието на болните от определени видове рак. Но авторитетните изследователи на раковите заболявания не намират аргументите му за убедителни.

През 1922 г. Полинг се жени за Ава Хелън Милър, една от неговите студентки в Орегонския държавен селскостопански колеж. Семейството има трима синове и една дъщеря. След смъртта на съпругата си през 1981 г. Полинг живее във вилата им в Биг Сър (щат Калифорния).

Освен с двете Нобелови награди Полинг е удостоен и с много други отличия. Сред тях са Наградата за постижения в областта на чистата химия на Американското химическо дружество (1931 г.), медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1947 г.), съветската правителствена международна Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“ (1971 г.), националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1975 г.), златния медал „Ломоносов“ на Академията на науките на СССР (1978 г.), наградата по химия на американската Национална академия на науките (1979 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество. Присвоени са му почетни степени от Чикагския, Принстънския, Йейлския, Оксфордския и Кеймбриджкия университет. Полинг е член на много професионални организации. Президент е на Американското химическо дружество (1948 г.) и на Тихоокеанския отдел на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката (1942-1945 г.), а също така е вицепрезидент на Американското философско дружество (1951-1954 г.).

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/pauling.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

октомври 13, 2018

Свиване

Няколко административни мита  

В живота на ни спазващи живота граждани редовно се налага да подпишем, „донесем“ или подготвим някой документ. Някои от тези документи са толкова масови, че почти всеки поне веднъж в живота си е трябвало да се сблъсква с тях. Свидетелства за съдимост, трудови договори, фактури.

Те обаче са придружени с установени практики, които всички знаят и прилагат, но които или никога не са били изисквания на закона, или са отпаднали много отдавна. Следва неизчерпателна колекция от такива.

  • Печати – печат не се изисква по закон почти за нищо. Един документ е валиден, когато е подписан от лице, което е законен представител на организацията от чието име се издава документа (по силата на нормативен акт, договор или заповед, напр.). Печатът някога може да е служил за допълнителна защита от фалшификации, но в момента можеш да направиш фалшив печат изключително лесно и евтино. Да, това би била допълнителна стъпка, която при евентуално документно престъпление би утежнила вината на извършителя, но изискване за печат няма за почти никой документ. Преди време правих анализ на законодателството с оглед на това къде се изискват печати. Има държавен печат, който е до голяма степен церемониален. Има печати на университетите, с които се подпечатват дипломи (също може да се каже, че е церемониален). Има професионални печати – напр. определени регулирани професии според специалните им закони трябва да имат печати – нотариуси, архитекти, ветеринари (пак остаряло изискване, но поне го има по закон). И има фирмени печати, чието използване е задължително общо взето само на годишните финансови отчети (голяма глупост, която пречи на подаването на машинно-четими финансови отчети, но поне има внесен законопроект за премахването на това изискване). Това не е изчерпателен списък, разбира се – има поне 20-тина случаи в законодателството, където печат се изисква, но те не са общия случай. Т.е. ако някой ви каже, че документ не е валиден, защото няма печат – накарайте го да ви посочи законово основание за това.
  • Свидетелство за съдимост – някои фирми продължават да искат свидетелство за съдимост, за да ви регистрират трудовия договор. Това рядко е необходимо наредбата за необходимите документи при постъпване на работа казва, че свидетелство за съдимост се изисква само „когато със закон или нормативен акт се изисква удостоверяването на съдебно минало“. Т.е. само в регулирани професии и индустрии може да има такова изискване. Чл. 10 от GDPR затвърждава това, като казва, че данни за съдебно минало могат да се обработват само от държавни органи или в случаи, когато закон го изисква. В допълнение на темата, с изменение на една наредба от тази година вече свидетелство за съдимост не може да ви се иска от държавни органи – трябва да си го съберат по служебен път, в духа на Закона за електронното управление. Та, когато някой ви поиска свидетелство за съдимост – питайте го кой закон го изисква (или ако е администрация – да си го вземе сам, защото ще подадете сигнал за нарушение).
  • „Медицинско“ при започване на работа – това по мое наблюдение е по-масово от искането за свидетелството за съдимост. Същата наредба като по-горе обаче казва изрично в кои случаи се иска „медицинско“ – „документ за медицински преглед при първоначално постъпване на работа и след преустановяване на трудовата дейност по трудово правоотношение за срок над 3 месеца“. Т.е. само на първата ви работа, или ако сте бил без трудов договор над 3 месеца. Това не е единствената наредба, която урежда въпроса – другата казва същото. Общо взето „медицинско свидетелство“ го няма като термин в Кодекса на труда и свързаните с него (и със ЗЗБУТ) наредби. Има го обаче в една наредба от 91-ва (Наредба № 14), която явно не е осъвременена заедно с трудовото законодателство. И в този случай, ако ви поискат медицинско, питайте защо, вместо да се разкарвате до личния лекар (при който е добре да се ходи за профилактика, а не за бележки). Трябва да призная, че има известно двусмислие във формулировките и Инспекция по труда може да е създала прецедент на база на обратното тълкуване (т.е. може и да съм прав, но не съм административно-наказващият орган). Но наредбата по ЗЗБУТ насочва по-скоро в посока на това, че „първоначално“ означава при първия трудов договор, а не за всеки (тъй като чл. 2, ал. 1, т.2 засяга смяната на работно място)
  • Съгласие за обработване на лични данни при трудов договор – това се случваше и преди, а с влизането в сила на GDPR се засили. А всъщност е напълно ненужно, тъй като личните данни за трудовото правоотношение се обработват по силата на закон (Кодекс на труда). Съгласие би имало нужда да се дава, ако данните се ползват от работодателя за нещо извън изискванията на Кодекса на труда. Например искате да ползвате данните на служителите за маркетингови цели. Само че ако съгласието е обвързано с подписването на трудовия договор, то не е свободно дадено и пак не е валидно. Така че ако някой ви поиска съгласие при подписване на трудов договор – няма нужда.
  • Материално отговорно лице – наскоро правихме електронни фактури и разровихме изискванията на законодателството. Някои от реквизитите, които са възприети кат стандартни, всъщност не се изискват. Т.нар. „МОЛ“ е един от тях. Приложимото законодателство е Закон за счетоводството (чл. 7), Закон за ДДС и Правилник за прилагане на ЗДДС. Настрана факта, че трябва от три места да се събират изисквани към един документ, но изискване за МОЛ просто няма. (Между другото, няма изискване и за „съставил“). МОЛ като цяло отсъства като термин в нормативната уредба (с изключение на 3-4 специфични наредби). Общо взето важното лице е законният представител, който може да бъде проверен в реално време в Търговския регистър на база на ЕИК (или съответно в регистър Булстат).
  • Електронният подпис – според много хора електронният подпис не е същият като саморъчният, по-известно като „това не може с електронен подпис“ или „елате да го подпишете на място“. Регламент 910/2014 на ЕС обаче казва, че „квалифицираният електронен подпис [..] има същата правна сила като саморъчния подпис.“. Това е проблем не само на нашата администрация и нашия бизнес. „С електронен подпис не може“ съм получавал като отговор и в Холандия и при отношения на немска и с люксембургска компании. Макар Директивата за електронния подпис да е била приета преди близо 20 години, а Регламентът преди 4, все още разбирането не е на високо ниво, както в администрацията, така и в бизнеса – който съвсем спокойно може да си спести куриерски услуги, но не го прави. Описал съм проблемите с разбирането за електронните подписи тук, след което комуникирах проблем с Европейската комисия, като отговорът от там беше доста незадоволителен – държавите членки в крайна сметка правят каквото си искат. Но рано или късно и администрацията, и съдът, и бизнесът ще разберат какво значи електронен документ и електронен подпис.

В обобщение, може да се види, че поне част от бюрокрацията, на която сме подложени, не е законна. И никой не я изисква или не би трябвало да я изисква. Обаче „хората така са свикнали“. Служителят в „човешки ресурси“ от 20 години иска едни и същи документи, счетоводителят от 20 години издава едни и същи фактури. А „подписът и печатът на хартия“ дават усещане за някаква сигурност.

Бизнесът (в т.ч. в ролята му на работодател) може да си улесни живота. Аз подписвам всички договори с електронен подпис (освен ако отсрещната страна ама много не се запъне) и не искам от служителите си излишни документи. За съжаление имам печат, заради неадекватния Закон за счетоводството (едва ли някой ще върне отчета, ако няма печат, но с бюрокрацията не бива да се рискува).

Законодателят и нормотворците на подзаконови актове пък трябва да имат две неща предвид. Първото е, че законодателството трябва да се синхронизира и да бъде по-четимо. Неприемливо е за най-базови неща да отваряш три нормативни акта и да си задаваш въпроса „кой закон се явява специален в случая“ и „тази наредба е по-стара, сигурно са забравили да я променят“. Второто е, че законодателството трябва да е устойчиво. Като правиш промени по три пъти в годината е нормално хората да пропускат неща.

Често правим неща по инерция и защото „винаги така сме ги правили“. От време на време трябва да се замисляме дали има нужда да ги правим и дали това е начинът, по който да ги правим. И това важи по принцип, не само за документи и бюрокрация.

Свиване

Европа на нациите или Европа на отечествата  

Тази е може би най-модерната тема, когато говорим за съдбата на Европейския съюз – Европа на нациите/отечествата. Възбудени очакваме изборите догодина, за да видим ще раздруса ли рамене тази Европа като Атлас и ще се изправи ли от своето унижение.

Има политически наблюдатели и академични политолози, за които „Европа на нациите“ и „Европа на отечествата“ са синоними. Аз обаче мисля, че това не е така и че разликата между двете е знаменателна.

Нацията е просвещенска абстракция, търсеща хабитат и оправдание за „гражданина“, какъвто не всеки човек желае да бъде. Отечеството от своя страна е умствено обозримият свят на човека и неговите обитатели. Отечеството е мислимо така, както е мислимо семейството – нещо затворено и завършено, което ни принадлежи и на което и ние принадлежим. Отечеството е много по-интимно от нацията.

Нацията е субектът на държавата, а отечеството е обектът на човека. То е конкретната обич към родината, близките и паметта за предците. В отминалите времена, когато хората все още са били способни да жертват живота си за нещо, то това е било семейството и отечеството, а не държавата и нацията. Днес тази способност е изчезнала.

Съвременният човек къде по-смътно, къде по-ясно осъзнава, че не може да продължава така, че трябва да направи спасителен завой и да се обърне към нещо истинско. За него е важно да избяга от своето безпътно състояние, но за да го направи, трябва да осъзнае как е стигнал до него.

Всичко започва от хуманизма, който внушава на човека, че сам той е ценност №1, мерило за всичко и най-висше същество във вселената. После идва Просвещението, създава култа към разума на това най-висше същество, за да постулира по-късно индустриалният 19 век, че не съществуват тайни, непостижими за дедукцията на Шерлок Холмс. С Просвещението идват и революциите, а с тях и гордият „гражданин“, на чието име днес наричаме гражданското общество, сиреч властта на неправителствените организации.

Гражданите усъвършенстват индустрията и преди всичко военната. Преживели кошмара на две невиждани до този момент войни, случили се за по-малко от половин век, европейците се заричат никога повече да не правят така, а да живеят в хармония, радост и ситост; избират за свой химн Шилеровата „Ода на радостта“. Идва еуфорията на 1960-те, когато всичко е позволено, насладата е издигната в култ, а всички хора са еднакви в свещения си стремеж да бъдат различни, неповторими и оригинални, да бъдат себе си!

Консуматорското общество достига своя апогей. То е толкова зряло и завършено, че мислителите от края 1990-те сполучливо рисуват неговия портрет. Рисуват манията по пресищането, по презадоволяването с високотехнологични играчки; вечното изобилие, модата и модернсостта, заради които изхвърляме годното, за да го заменим с модерното, вярвайки, че по този начин подкрепяме икономиката, създаваме препитание и работни места, но всъщност задоволяваме единствено мимолетната си суета в надпреварата по „оригиналност“ със себеподобните; рисуват кредитите, които отнемат радостта на търпеливо изстраданото придобиване и хвърлят сянката на съдия-изпълнителя върху близкото бъдеще на днешния щастлив потребител; рисуват развлечението и забавлението като върховно право на цивилизования човек; апологията на глупостта, неграмотността и кича, прогласявана от телевизията и рекламата; откровеното превръщане на лакомията и егоизма в ценности, в задължителни качества за прогреса на модерния човек.

Парадоксът на консуматора е, че колкото е по-свободен, колкото е по-богат, колкото е по-защитен, вместо да става все по-мъдър, добър и великодушен, става все по-инфантилен, дребнав и егоистичен. Цупи се и тропа с краче, когато животът се забави да му поднесе поредната лъскава играчка, за която консуматорът твърдо вярва, че му се полага по право, и поради това е неспособен да бъде благодарен. Парадоксът идва оттам, че свободата на консуматора не е истинска свобода, богатството му не е истинско богатство и безопасността му не е истинска безопасност.

Днес, 20 години по-късно нищо не се е променило, сякаш онези мислители са мислили напразно. Само се появиха нови заклинания. Защо, защо никой не взе поука, защо нищо не се промени за цели 20 години? Защото изследователите на консуматорството от 1990-те чудесно описаха падналото състояние на човека, но не събраха смелост да посочат причините от страх, че модерното човечество ще да ги остракира незабавно.

Защото днес, когато възторжено и просълзено европейците пеят своя химн „Ода на радостта“, никога не стигат до припева:

Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог – там Бог е буден:
Кой чела ви свежда, люде?
Чувате ли божи зов?
Там над звездния покров,
Над звездите, Бог е буден!

Ето това е радостта, която Одата на Шилер възпява. Ето това е радостта, която европейците изгубиха и сега отчаяно търсят с какво да заместят, за да се върнат на пиедестала на старото си величие. Но радостта от презокеанския круиз с пращящите под тежестта на деликатесите шведски маси ни най-малко не може да се сравни с радостта от усещането, че „над звездите Бог е буден“.

Причината за целия европейски маразъм, сплин, хандра и съклет, за фрустрацията от безперспективността, е отпадането от Бога или поне от идеята за някакъв бог. Казват: „днешният човек е неспособен на саможертва, защото не признава нищо за по-важно от себе си“. А кое е това „нещо“, което е по-голямо и по-важно от човека и носи по-устойчив смисъл от мимолетните му купени на кредит дрънкулки, които утре даже няма да са модерни?

Търсенето на това „нещо“ не спира, защото човек по природа е двуделен – състои се от материална и нематериална част. И двете части се нуждаят от грижи. Занемарената нематериална част ражда копнежът по магии и хороскопи, по екзотични учения и философии, вярата в извънземни и екстрасенси, ражда дори и ревностният атеизъм, който си е обикновен религиозен фанатизъм от най-примитивен вид.

Но има разлика между истинските ценности и илюзиите. Илюзиите са храна, която не засища. У всяко творение има заложен стремеж към неговия Творец, но милиони съвременни творения търсят Твореца си там, където знаят, че не е. По същия начин се мъчат да повярват, че щастието е в новия голям телевизор, модерните слънчеви очила или екскурзиите в далечни страни, но душата им, макар и затрупана и задушена под хилядите вещи, знае, че щастието не е там и се мъчи.

Ако човекът продължи да бъде нещастен под фантастичното си външно благополучие, ако продължи да живее без истински смисъл и без да вижда цел на съществуването си, то той ще деградира до някакво едро възрастно дете, капризно и проклето, безотговорно и по глупашки невинно, и в крайна сметка ще се унищожи.

Ето това са проблемите на европееца, а не откъде ще минава руският газ. Това е смисълът на големия спор дали Европа да е федерална или на нациите/отечествата.

Европа ще се спаси. И ще го направи, осъзнавайки себе си като едно голямо пространство на отечествата, отечество на отечествата – църква в онзи смисъл, в който всеки член на тялото не е безсмислена сама по себе си частица, а носи и изразява неговата завършена цялост.

Отдавайки дължимото на отечеството, човекът ще признае, че той не е центърът на света и ще престане да бъде глупак. Отечеството е като семейството – идеал, за който си заслужава да жертваш личния си уют и забавление.

Не случайно последните яростни защитници на консуматорството атакуват именно семейството и отечеството, искат да заменят семейството с фондации, а отечеството с региони. Те знаят, че тези две неща поддържат жив човека дори у най-затъпелия кретен пред телевизора.

Европа трябва да е единна (федерална), за да имаме поне този достъп до информация, култура и здравеопазване, който ни се предлага по подразбиране. Но не като обща нация, защото това е невъзможно, а като общо отечество, в което всеки пази своята цялост и се възхищава от целостта и завършеността на другия. Точно както семейството се състои от завършени личности, така и Европа трябва да се състои от завършени отечества, за да е цяла.

Отечеството е смисъл. А да имаш нещо извън себе си, което те осмисля, означава да имаш цел и устременост. Имаш ли тях, вече си направил първата крачка към своето вечно битие на бог по благодат. Св. Василий Велики казва: „Човекът е твар, получила заповед да стане бог“. Да помислим за това, преди да заровим за пореден път глава в хладилника. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 35  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 5

Съвременната антропология също не е годна да бъде наш Вергилий, защото отдавна е изгубила всякакви черти на научна дисциплина.

Като много съблазнителен хабитат за различни „идеи“, засягащи човека, тя се е контаминирала през последните петдесет години с психология, философия, метафизика и откровена белетристика.

Радикални промени, „вътрешни революции“ са, разбира се, възможни във всяка област на науката.

Причините за подобна метаморфоза са различни. Преди всичко това става под влиянието на новооткрити факти и обстоятелства.

Но е възможен вариант, когато обемът на натрупания материал става толкова голям, че с факта на промяната на своите размери променя и остарелите смисли и трактовки.

(Тук е възможна бегла аналогия с ефекта „критична маса“, когато определено количество вещество се намира в състояние на стабилност, а стане ли малко повече, настъпва саморазрушителна реакция, както неизбежно се получава с 235 U и 239 Pu.)

Но в дадения случай съдбоносно влияние върху дисциплината са оказали не новите открития и изводи, а страничното влияние.

Тук се е повторила отчасти същата ситуация, за която говорихме в шестата лекция (да не се бърка тази номерация с номерацията на лекциите в книгата – бел. П. Н.).

Ще напомня, че към края на ХХ век науката за мозъка се оказа доста съществено замърсена (контаминирана) с психология и метафизика.

Като се започне от 70-те години, примесите, които внасяха тези практики, ставаха с всяка изминала година все по-големи и все по-влиятелни.

С времето именно тези примеси започнаха да изопачават съществено реалната картина на представите за работата на главния мозък.

Именно те се опитаха да прекъснат връзката на неврофизиологията с принципите на еволюционистиката, сравнителната анатомия и общата физиология. Те внесоха колебание и подмениха с фантазии строгата фактология.

Но науката за мозъка е в много по-изгодно положение от антропологията.

В нейната основа се намира физиологията на централната нервна система. Това е здрава, борбена и което е много важно – безкомпромисна дисциплина. Тя презира догадките и се чисти лесно, бракувайки всичко, което няма експериментален фундамент.

Нещо повече – в традицията на тази наука се съдържа противоотрова срещу философията и психологията. Както помним, тя е формулирана превъзходно от Сеченов, Брока, Павлов и Клод Бернар.

Благодарение на тези два фактора, очистването на неврофизиологията от „паразити“ е по принцип възможно.

Положението на антропологията е друго.

Тя почти няма доказателствена база, нейната емпирична основа (освен при антропометрията) е крайно малка.

Нейните основоположници се занимавали главно с натрупване на материал. Понякога – с повърхностното му структуриране.

Те не успели да изработят за своята дисциплина правила за оцеляване и сигурност. Затова за различни паразитни практики се оказало извънредно лесно „да притиснат“ под себе си антропологията.

Технологията на „притискане“ няма отношение към нашата лекция, затова ще я очертаем пределно кратко.

Лесно е да се види, че философията, напоследък прекарваща времето си в определено безделие, флиртува от скука с младите и неопитни научни дисциплини и много лесно ги „развращава“.

Това не трябва да ни учудва, ако имаме предвид нейния опит и богатството ѝ от методики. Като съблазни и зарази поредната „нещастна глупачка“ с всичките си болести, тя по правило я захвърля, показвайки ѝ небрежно за сбогом пътя към нищото.

Интересно е, че антропологията е тръгнала именно в посоката, указана ѝ от философията. По този пън тя е станала лесна плячка на метафизически многозначности и „възвишен упадък“.

Запознаването с нея днес включва да се изучат задължително терзанията на множество автори, обединени от непознаването на началата на физиологията и теорията за еволюцията, но търсещи упорито корените на своите недоумения в други, много възвишени фактори.

Колосалните натрупани антропологични материали от XIX и началото на ХХ век не са отишли, разбира се, никъде и са на наше разположение.

(Наистина, днес еполетите на висока наука са им свалени и те са понижени от „високото измерение“ на антропологията в етнография. Ще отбележим, че никаква ясна смислова демаркационна линия между тези дисциплини няма и никога не е имало. Само терминологична.)

Но!

Те са здраво изгризани от огромните пълчища „нови антрополози“, поради което са изгубили своя „търговски вид“.

Ние знаем, че всички гризачи, като изпоядат, омърсят и повредят нещо, му придават също така своя аромат. Класическата антропология не станала изключение от това правило. Тя завоняла на примитивна мистика и многозначност.

Сега в нея няма яснотата на Леви-Брюл, Фрейзър, Спенсър, Тейлър, Дюркем, Ратцел и Ранке.

Тя не е дори „преходния“ Малиновский.

Тя е – уви! – Шелер, Плеснер, Гелен, Еванс-Причард, Бекер, Леви-Строс et cetera, преформатирали антропологията в истерична, полуфантастична дисциплина, раждаща само миниатюрни и декоративни идеи.

В замяна на лекотата и точността на Тейлър, Летурно и Леви-Брюл, в замяна на ясното виждане за развитието на човека дошли терзанията и фантазиите: „Никога по-рано представите за същността и произхода на човека не са били по-съмнителни, по-неопределени и по-разнородни от тези в наше време“ (Шелер, 1929 г.)

Като се започне от 30-те години, в антропологията, според признанието на К. Кестлин (1967 г.), протича „разпад на очевидностите“. Приглася му друг носител на доста екзотични идеи – Ойкен (1922 г.): „Много от това, което преди се смяташе за очевидно, се превърна сега в труден, едва ли разрешим проблем.“

Както виждаме, днес в антропологията всичко е напоено с „мишата миризма“ на ровенето в собствената си душа и на съчинените драми.

А това станало заради изключително силното замърсяване на антропологията от тези направления, които декларират „непознаваемост на човека“ (Плеснер) и независимост на неговия мозък от общоеволюционния процес.

Ще отбележим, че практически всичките съществени задачи, изправени пред антропологията като наука, така и са останали нерешени.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

октомври 12, 2018

Свиване

Килиан Мбапе, хлапакът-шампион  

Вчера списанието Time излезе с портрет на Килиан Мбапе. Във вчерашния приятелския мач между Франция и Исландия Килиан Мбапе обаче беше резерва. Французите играха доста зле и Исландия съвсем логично поведе с 2 гола. Когато Мбапе влезе, всичко се промени. Първо предизвика един автогол на исландците, след което вкара дузпа, дадена за игра с ръка в наказателното поле. В крайна сметка французите
Свиване

Убийството в Русе и кръстопътят на революционерите  

Политическо ли е убийството в Русе? Според мен не е, въпреки приятния гъдел у прогресивната общественост да беше. Има очевидни неща, които не се връзват: Тиранинът не организира атентат директно срещу опасните разследващи журналисти от „Бивол“, а срещу невинна водеща на магазинно предаване в регионална телевизия. Единствената ѝ вина беше, че е анонсирала интервю с биволци, взето, доколкото разбирам, от другиго. Професионалисти нагласят убийството, но оставят улики. Могат да организират такава сложна операция, но не могат да затворят устата на медиите, които иначе уж всичките са техни и всички журналисти работят с чатал на врата. Не се връзва. В крайна сметка все си мисля, че в русенския парк убиха красива млада жена, а не Анна Политковская.

Така или иначе обществеността, водена от своите вечно будни медии, се раздели на две: едни казват „политическо убийство е“, други казват „не е, най-обикновен хайдутлук е“. Особено ревностни са революционерите – хайде, да не споменавам имена, че са невероятно докачливи. Някои от тях казаха: „Ето! Ако бяхме ратифицирали Истанбулската конвенция, нямаше да се стигне дотук!“. Други направо призоваха на бунт и въоръжено въстание против мракобесието. Тези хора са много вредни.

Вредни са, защото когато наистина се появи повод за протестиране, заради тях нормалните граждани не излизат на протест. Ето например последните скандали около настилките в София – организира се протест, но се оказа, че той отново е яхнат от извънпарламентарните политически лилипути и професионалните революционери, годни единствено да се търкалят по жълтите павета и да думкат по тарабите на строежите. Като видяха това, софиянци не излязоха.

Любопитен е образът на професионалния революционер в модерното консуматорско, презадоволено и свръхосигурено общество. Днешните революционери са изнежени, не са като бунтарите от края на 19 век, те отдавна вече не се борят, не се излагат на риск, не жертват живота си. Те хленчат и се оплакват и когато се уморят да хленчат, прибират се у дома, където мама ги очаква с топла супа. За тях още в края на 1990-те години Паскал Брюкнер написа: „Жалбата е деградирала версия на бунта… Да се оплакваш е нерешителен начин да живееш… да оплакваш живота си, да го охулваш остава най-добрият начин да не правиш нищо, за да го промениш“.

Съвременният революционер иска да бъде различен, неформален, но това искат всички. Всички са еднакви в желанието си да бъдат различни. Никой съвременен революционер, когато се бори срещу бедността, не отива в Африка, никой, който се бори за правата на жените, не отива в Афганистан, и никой, който милее за свободата на словото, не отива да протестира в Северна Корея. Всички са тук, във фейсбук, и оттам гърми бунтовният им глас.

По повод убийството в Русе някакъв сайт беше препечатал гневен вопъл на фейсбук инфлуенсър, не помня вече кой. Смисълът на вопъла беше горе-долу този, че ако лежиш по корем и лижеш подметките на Бойко Борисов, значи си лакей и затова още не са те убили. Не знам. Ако въпросният „инфлуенсър“, въпросният „лидер на обществено мнение“  все още не е убит за това свое изказване, то дали пък не попада в дефиницията, която сам дава на оцелелите?

И пак в този ред на мисли. Ако убийството беше политическо, ако така затваряха устата на неудобните, то фейсбук „революционерите“ отдавна да бяха разпнати на кръст за смелостта, остротата и бунтовността на словото си. Когато обаче нищо такова не им се случва, остава да е вярно само едно от следните две твърдения:

  1. Или мнението им не означава абсолютно нищо за никого, гласът им не се чува, общественото им влияние е нулево, те не представляват заплаха за тирана и затова той не им обръща внимание, не ги е арестувал, не ги е откарал с камионетки по концентрационните лагери и не им е поръчал убийства, замаскирани като изнасилвания и грабежи по време на джогинг, или
  2. Теорията, че свободата на словото е задушена и не може всеки да говори каквото си иска и каквото му дойде на ума и езика, е силно преувеличена.

Нека „революционерите“ бъдат така нежни и добри да си изберат едно от двете и да се примирят с него – или сте никой, или никой никого не преследва заради публичната му дейност. Ако не го направят, ако продължат да замърсяват ефира с истеричните си крясъци, то тогава свободата на словото наистина ще пострада, защото дори и да се появи смислен глас по важна тема сред цялата тая вакханалия от отчаяни писъци, то никой няма да му обърне внимание. А трагедии като тази в Русе ще продължат да бъдат превръщани в циркове, още преди да сме разбрали за какво всъщност става въпрос.

Но, чакайте! Дали пък истинската конспирация не е именно тази с участието на „революционерите“ и „будната съвест“ на обществото? Дали Бойко Борисов не плаща на фейсбук бунтовниците да го плюят, за да даде повод на много по-префинени от тях манипулатори да го защитят? Помислете, помислете… Всичко е извънземни, илюминати и кемтрейлс. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Свиване

Извършвам занаятчийска дейност. Какво трябва да знам?  

Извършвам занаятчийска дейност. Какво трябва да знам?

Реших да стана фризьор! Ще отворя свой собствен салон и ще работя сам за себе си мечтаната работа! Дали има специални изисквания към работата ми, които да съобразявам? Занаятчия или търговец съм? Занаятчия съм, когато работата ми се състои в следните дейности: художествена обработка на кожа; 2. изработване на изделия от кожа; 3. изработване на […]

The post Извършвам занаятчийска дейност. Какво трябва да знам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

БАН – пиар агенцията, към която се обърна Русия  

Не много отдавна г-н Путин тури пръст в незарастващата рана на нашата национална чувствителност. При свое посещение в Австрия той спомена страната ни в едно според мен скучно и недодялано изказване – посъветва Европа да не прави като България, която не си знаела интереса и затова изтървала Южен поток. Толкоз. На такова изказване аз не мисля, че трябва да се отговаря или изобщо да му се обръща внимание, но му обърнаха.

Защо? Защо сме толкова чувствителни при всяко споменаване на Путин и Русия? Защото армии от медийни специалисти полагат професионални усилия да ни държат в денонощно състояние на тревожност по тази тема.

У нас въпросът за Русия е въпрос на пиар, често примитивен. Той не разчита на смислени послания, а на злобно очерняне на опонента, който в случая е ни повече, ни по-малко цялата западна цивилизация. Не знам защо са избрали този подход. Но когато едната страна призовава армии от тролове да говорят гадости, другата е принудена да направи същото в истинска битка за душите и сърцата на лековерната, но жадна за кръв и зрелища публика. Така представата за Запада беше сведена до голи хомосексуалисти на велосипеди, а за Русия – до пияни от одеколон мужици, заспали на масата с лице в чинията.

Успоредно с войната на троловете обаче върви и друг, по-изтънчен пиар. Напоследък е много модерно пиарът, особено политическият, да се облича в наукоподобност. Създават се специални „институти“ (или за още по-загадъчно – тинк-танкове), провеждат се специални „проучвания“. Свикват се „научни“ конференции, симпозиуми и най-вече кръгли маси, където канят умници и „лидери на обществено мнение“; те си дават един другиму думата и глозгат наболелите въпроси на съвременността. Канят и медии, за да отразяват енергично, а след събитието всеки от участниците пише статия. Така се формира и модерира общественото мнение.

В градината на този модерен политически пиар цъфти рядко цвете – Българската академия на науките. Тя показа апетит към този вид дейност още когато се опита по „научен“ път да ни убеди, че „Белене“ е добър и полезен проект. Сега се включи и в битката между русофилите и русофобите на страната на първите. Миналата седмица медиите бяха разлюлени от новината за предстоящо „научно“ събитие – „научната“ конференция на тема „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, която следва да се проведе (познайте къде!) в Руския културно-информационен център, бивш „Дом на съветската наука и техника“. Оставиха ни да тръпнем дали Жан Виденов ще се съгласи да бъде водещ като най-академичен от академиците по конкретния нàучен въпрос.

Иначе темите са от областта на високата теория: „Русофобството като държавен расизъм“, „Русофобството като антропологична катастрофа“, „На кого пречи Русия?“, „Русофобството като атака срещу съветския тип социализъм“ и „Русофобията като базово оръжие на западната върхушка в психологическата война против Русия“. А? Какво ще кажете?…

Да свалим шапки пред БАН в качеството ѝ на пиар агент. Конкретен организатор на „научната“ конференция е (внимавайте сега!) Секция „Социални теории, стратегии и прогнози“ към „Института за изследване на обществата и знанието“. Аз признавам, че не мога да си представя с каква конкретна наука се занимават тази секция и този институт, но също така признавам, че заглавията им звучат внушително. Как да не се довериш на „научни“ субекти с такива страховити имена!

Впрочем сигурно помните, че абсолютно същото научно звено – „Институтът за изследване на обществата и знанието“ – наскоро нашумя като бенефициент на грант от 24 000 долара за джендър обучение на учители в София и още няколко града в страната.

Какво излиза? Излиза, че Българската академия на науките, вечно недооценена и оставена да мизерства, вечно с орязани бюджети и гладуващи учени в институтите си, този Монблан на науката и гордост на България пред света, които ние не заслужаваме, е принудена да работи като пиар агенция, за да свърже двата края – „Белене“, „Джендър грантове“, „Русофобия“… За каквото платят, това и ще облечем в нàучна  форма и ще се подпишем отдолу с имената и титлите си, за да не може никой да каже и „копче“!

Един съвет. Ако БАН иска да се утвърди на пазара на рекламата, нека по-добре доказва колко е полезна една или друга паста за зъби и как дадена тоалетна хартия е най-подходяща за деликатните ни части. Дори нека си направи и звено – „Институт за изследване на битовата химия и личната хигиена“. Но да не се бърка в политиката. Да не се занимава с русофилия и русофобия, защото това е непочтена игра. Ще дойде утре на власт някой русофоб и съвсем ще им окастри бюджета. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

P.S. Този текст беше написан в понеделник за сп. „Икономист“. Вчера, четвъртък, въпросната конференция все пак се състоя и Жан Виденов все пак присъства. Присъствал е и Петър Волгин, обаче не личи на снимката.

Снимка: OFFNews

Свиване

История на японското кино: Поразителният успех на „движещите се картинки“  

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

В Япония киното било донесено през 1896 година. През ноември 1896 година в град Кобе бил демонстриран за първи път изобретения от Едисон кинетоскоп. Но кинетоскопът можел да се използва само от един човек и по това приличал на отдавна вече известния райок. А първият апарат, пригоден за наистина масово показване на картини, се появил в Япония през 1897 година. В Япония донесли почти едновременно от Америка и Франция „вайтаскопа“ на Едисън и „синематографа“ на братя Люмиер. Трябва да обърнем внимание, че още не е изтекла и една година от демонстрирането на новото изобретение в Америка и Франция. Това е период, когато след победата в Японско-китайската война японската буржоазия, полагайки всички усилия бързо развиващата се Япония да ликвидира своята изостаналост от водещите западни капиталистически страни, заимства от Запада различни достижения на културата и техниката. Едно от тези заимствания е киното.

От Франция донася синематографа Кацутаро Инахата. Инахата бил известен предприемач в областта на текстилната промишленост от град Киото, който постигнал значителни успехи по-късно сред финансовите кръгове в района Кансай. Избират го също така за представител в горната камара на японския парламент. За запознаването му със синематографа изиграва важна роля това, че един от братята, изобретили синематографа, Огюст Люмиер, е близък другар на Инахата, тъй като двамата са учили заедно в Лионския промишлен колеж.

Известно време Инахата демонстрирал изобретението сам, а след това го предал на приятеля си Ейносуке Йокота. Този случай помогнал на Йокота да стане кинопредприемач. Той основал компанията „Йокота сьокай“, а по-късно заел поста президент на кинокомпанията „Никкацу“.

Инахата и Йоката демонстрирали синематографа само в района Кансай, преди всичко в Киото и Осака. А в Токио синематографът попаднал по друг начин. Там го занесъл италианецът Бланчерини, който работел като инженер в токийския артилерийски арсенал, и го предал на компанията „Йосидзава сьотен“, занимаваща се по това време с експорт на картини и гравюри. По-късно тази компания станала пионер в японската кинопромишленост.

„Вайтаскопът“ на Едисън също попаднал по два начина в Япония: един бил донесен в района Канто, а друг – в Кансай. Единия от апаратите донесъл осакският индустриалец Кадзуичи Араки, другият – известният по това време международен посредник Юмихито Кусихики. Апаратът и филмът, придобити от Кусихики, попаднали в рекламната агенция „Хироме“, разположена в Кьобаши, район на Токио. Един от служителите в агенцията, Койо Комада, обиколил с апарата цяла Япония и направил много за популяризирането на киното.

Разбира се, по това време в Япония още не съществувала думата „кино“. Тогава било широко разпространено едно словосъчетание със свежо привлекателно звучене - „движещи се картинки“. Казват, че го измислил писателят Фукути Оти, но достоверността на това се оспорва. У японците в средата на периода Мейджи синематографът предизвиквал чувство на възхищение и на преклонение пред неизвестния и блестящ Запад.

Това били наистина само „движещи се картинки“. Френски войник слага шлем и нагръдник, след което язди кон; вълни, които се разбиват в морския бряг; къпещи се мъже и жени; трима мъже, които пият вино; изгледи към Ниагарския водопад; танц на пеперудата, изпълняван от красивата американска балерина Фулър – все 50-футови киноленти. Съединявали ги заедно и ги показвали няколко пъти поред. В Япония наричали този начин за прожектиране на филми „тасуки“. Но самият факт, че „картинките“ се движат, бил толкова поразителен, че въпреки многократното повторение, всички ги гледали с голямо удоволствие и с голям интерес. Скоро се появили своеобразни коментатори на филмите – „бенши“, които довеждали до възторг зрителите със своето красноречие. Както пише Токугава Мусей, който станал по-късно един от най-добрите коментатори в Япония, когато показвали по метода „тасуки“ филма “Ли Хун Чан заминава за Ню Йорк“, известният китайски деец Ли Хун Чан се появявал много пъти поред на входа на хотела си. И тогава „коментаторът“, предизвиквайки буря от аплодисменти, възкликвал: „Само нашият филм може да накара знаменитият в цялата вселена гениален деец на Поднебесната Ли Хун Чан да ходи толкова често пеш“.

Постепенно японците започнали да снимат сами. Смята се, че първият японски филм, който можел да се прожектира, бил заснет от Цунекичи Шибата. Шибата работел като инженер във фотоотдела на магазина „Мицукоши гофукутен“ (по-късно голям универсален магазин). Той се снабдил с френски снимачен апарат „Гомон“, донесен от компанията „Копиши сьотен“, която се занимавала с внос на фотоапарати, и снимал танц на гейши. Но се появил сериозен проблем с проявяването на лентата. В края на краищата лентата била проявена с помощта на служителя в същата компания Широ Асано. Готовият филм бил показан при голямо оживление в помещението на театъра „Кабуки“. Освен танца на гейшите бил прожектиран и пейзажен филм, заснет по „Гинза“, в Асакуса и по „Накамисе“. Това било през юни 1899 година. Понеже организирането на кинопрожекцията поела рекламната агенция „Хироме“, коментатор на филма бил нейният служител Койо Комада. Благодарение на своето красноречие и на забележителните си актьорски данни, способни да увлекат публиката, Комада станал веднага популярен и започнал да гастролира по цяла Япония. Той даже изнамерил за себе си определението „извънредно необикновен“ и се наричал единствено „извънредно необикновения Койо Комада“. По това време той наистина се смятал в Япония за „коментатор номер първи“.

През 1900 година избухнало китайското въстанието на ихетуаните, и Цунекичи Шибата заедно с друг оператор заминал за Китай. Двамата се присъединили към действащата армия като специални кореспонденти на компанията „Йосидзава сьотен“. Така се появил първият в Япония хроникален филм.

През следващите няколко години били заснети редица късометражни филми. Снимани били пиеси от театъра кабуки с участието Данджуро и Кикугоро: преди всичко „Събиране на кленови листи“ („Мимидзигари“, 1899 година, оператор Цунекичи Шибата), а също така „Повест за верността“ („Тюсингура“) и други.

През 1903 година в Япония бил открит първият киносалон. Той се намирал в Токио, в района Асакуса, в помещението на Дома на електричеството. През 1908 г. в Токио, в района Мегурогьонзака, компанията „Йосидзава сьотен“ създала първата в Япония киностудия. През 1909 година компанията „М-Пате“, чийто собственик бил Шокити Мумея, открила студия в района Окубохякунинтьо. През 1910 година компанията „Йокота сьокай“ открила студия в Киото, а компанията „Фукуходо“ – в Токио, в района Хигуредзато. Разбира се, тези киностудии не приличали по нищо на днешните. Те се състоели от дървени бараки, палатки или стъклени павилиони. Въпреки всичко именно там се раждало японското кино.

(Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

Свиване

Контрол на контрола на контрола на контрола  

  "Възложихме контрол на контрола..."...
  Честно казано, от гледна точка на съвременната Наука за сигурността, това е най-глупавата фраза, която може да се чуе. Тя е в разрез с днешните тенденции в управлението. Показва пълна безпомощност на мениджърското мислене и стои здраво закотвена в 20 век.

чети по-нататък

октомври 11, 2018

Свиване

Карго-партнер ЕООД открива новата си логистична база с площ от 17 000 кв. м. и инвестиция от 15 мил. евро.  

Новини

Карго-партнер открива новата си база, тя се състои от 2000 кв.м офис площи и 17 000 кв. м складово пространство и беше изградена само за 7 месеца.Инвестицията е в размер на 15 мил евро. Специално на официалното откриване на логистичния център присъстваха Щефан Краутер (собственик на групата карго-партнер), Отто Зивковиц (регионален мениджър за ЦЕИ) и Антон Стойков ( управител на дружеството за България).

Радвам се, че откриваме собствена модерна база тук в България , това е стъпка към осъществането на глобалната ни стратегия. През последните години карго-партнер ежегодно разширява складовите си площи по целия свят с цел да предложи на клиентите си модерни и сигурни решения като 3 PL доставчик.“ Той също акцентира на важността на екологичната устойчивост на проектите на фирмата. Като пример изтъкна новооткриятия склад във Виена, който е изграден изцяло от дърво.

Мениджърът за региона Отто Зивковиц определи България като едно от най-бързоразвиващите се бизнес поделения в региона на ЦИЕ. Той сподели очакванията си , че благодарение на предимствата на страната ни като добро географско разположение, развита инфраструктура и качествени кадри, инвестицията ще има бърза възвращаемост.

Управителят на карго-партнер за България Антон Стойков изброи предимствата на базата, която е единствената локализирана в града с тези размери. Това е от полза за всички служители и клиенти на фирмата, които лесно могат да се придвижат с обществен или личен транспорт. В допълнение логистичния център е сертифициран с най-висок клас ТАПА А за сигурност, който гарантира максимални нива на безопасност за товарите. Към останалите предимства са включени висок таван на основното хале,пространство за обработка на оналйн поръчки и директна жп връзка. Следвайки последните технологии в логистиката фирмата максимално улеснява клиентите си. На тяхно разположение са услуги от ново поколение като EDI връзка, която е съвместима със системите на производителите и търговците. За тяхно улеснение могат да се изготвят и анализи и отчети по подадени KPIs.

Очакванията на мениджъмънта на карго-партнер са благодарение на новия логистичен център бизнес оборотите на фирмата да продължават да нарастват с бързи темпове както досега. От основаването си преди 15 години, фирмата наблюдава устойчив растеж, независимо от колебанията в пазара на логистични услуги Негативни фактори дори като икономическата криза не са дали отрицателно влияние върху карго-партнер. Към момента компанията отчита 9% ръст спрямо предходната година.

Основните клиенти на карго-партнер са фирми в най-динамично развиващите се секторите за българската икономика като автомобилостроене, бързообототни стоки, хранително-вкусова индустрия. За постигане на добри бизнес резултати в бъдеще компанията ще разчита и на нарастващите обеми на онлайн търговията.
Свиване

Не, БИВОЛЪ не прекали!  

Без маска и без грим... Не мисля, че реакцията на Биволъ и чуждестранните наблюдатели беше прекомерна. Напротив. Крайно време е да има реакция за всяко нещо в България, за всяка дискриминация и несправедливост, за всяка очевидна кражба и случай на корупция, за да има след това наистина последствия. Иначе арестът на заподозрения не променя нищо нито в жалкото състояние на българските
Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 8  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

[Разпит на Велчо Шунтов] [1]

– Как ти е името и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Велчо, а на баща ми – Йото Шунтов. От град Орхание съм.

– На колко си години и какво е занятието ти?

– На 25-26 години съм, занятието ми е земеделие, но се занимавам и с касаплък.

– Нещо ще те запитаме, ако кажеш истината, ще бъде от голяма полза за теб в случая.

– Питайте ме, каквото зная, право ще ви кажа.

– Научихме се, че в сряда през нощта и в петък сутринта, преди нападението на хазната, вие сте носили хляб в балкана. Къде и с кого занесохте тоя хляб?

– Не, господине, аз не съм носил хляб и не зная някой да е носил.

– Научихме се, че в сряда през нощта и петък сутринта ти си носил хляб на Зелинската река и на балкана? Човекът, който е ходил с теб по тая работа, е тук. Какво ще кажеш на това?

– Ако някой е носил, той си знае. Аз нито съм носил, нито пък зная.

– Заедно с него в сряда през нощта отидохте през Зелинска река на мястото Стръга в балкана, а вечерта срещу петък, като не успяхте да стигнете [пак там], преспахте в балкана на мястото Обинек и на сутринта тръгнахте и, като носехте хляба за Висок, вас ви пресрещнаха и вие го предадохте. Човекът, който е бил с тебе по тая работа, е тук. Ако той дойде сега и ти каже това в лицето, какво ще отговориш?

– Нека дойде, да каже! Аз не съм носил. Човекът, който казва това, ако е носил, той си знае.

– Другар в тая работа ти е Божил Генчев от град Орхание. Той има ли към теб някаква ненавист?

– Няма. Божил живее в крайната махла, а аз – в черковната. С него нямаме нищо общо.

– Щом като казваш, че помежду си нямате сърдитня, ако той дойде и ти каже в лицето, че на два пъти сте занесли хляб в балкана на хайдути, какво ще отговориш?

– И пред мен да каже, не признавам. Ако той е носил, аз не знам.

Разпит на Велча и Божила при очна ставка Въпроси към Велча

– Хей, Велчо, ето другарят ти Божил пред теб казва, че в сряда през нощта той отивал да сече шума в балкана, а ти след него си го настигнал при Зелинска река и си му казал: „Да отидем на едно място!“ От там и двамата заедно сте отишли на мястото Стръга в балкана. Там излезли хайдути. Те взели от вас хляба и ви казали: „Утре пак да ни донесете хляб! [2]“ След това вие сте се върнали. Вечерта срещу петък Божил дошъл у вас, взел хляба, който си бил поставил в една цедилка и заминал напред. Ти си купил една ока ракия и си го настигнал при воденицата на Юнус ага над града. Оттам като не сте успели да стигнете [на Каменна стръга], вие сте пренощували на мястото Обинек. Рано сутринта в петък сте тръгнали и отсам Висок ви пресрещнали хайдутите, дали сте им хляба и сте се върнали обратно. Ето, твоят другар Божил разправя всичко това пред теб. Казвай и ти веднага, как стана, за да придобиете и двамата качеството на доносчици.

– Болен съм, оставете ме за утре! [3]

– Тъй, с болест, няма да мине. Кажи веднага: тия хайдути от къде са и кои са, иначе лошо ще патиш, ще се каеш!

– Не, господине, нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо. Тая работа не ми е известна [4].

– Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!

– Чакай, сега ще кажа как стана.

– Кажи да видим!

– Беше неделя преди петъка, когато обраха хазната. По пладне бях отишъл на края на града да купя черва за суджук. Стоян пандурът от Тетевен беше изпратил до мен един българин [5],мургав, среден на ръст, с възчерни мустаци, името му не знам, който ме намери, дръпна ме настрана и ми каза: „Моят чорбаджия Стоян ме изпрати до теб да ти предам, в сряда да занесеш хляб във вашия балкан, на мястото Каменна стръга, понеже там ще дойдат хора.“ Аз му отговорих: „Щом като трябва, ще занеса.“ Българинът си замина, а аз си отидох в къщи. Беше към 10 часа [6] вторник вечерта, когато се запътих за къщата на Божила. Намерих го край къщи и му казах: „Божиле, Стоян ми пратил известие да занеса хляб в балкана. Да отидем заедно! Само че аз да купя сега хляба и да отидем от вечерта при тях.“ Божил се съгласи. Оттам си отидох у дома. Взех една торба и отидох на фурната. Купих 12 хляба и малко праз и тръгнах. Божила намерих над града да ме чака. Полека-лека призори стигнахме при тях [нападателите на хазната]. Намерих ги на мястото, което ми бе посочено. Предадох хлябовете. Те ги взеха, поставиха ги в чантите си и ни запитаха за пътя, който води за прохода. Отговорих им, че Божил познава тия места. Божил замина с тях към прохода. Аз се върнах обратно и си отидох в къщи. Не знам докъде ги е завел Божил. В четвъртък той ме намери и ми каза: „Поръчаха пак да им занесем хляб.“ Следобед, по икиндия, купих пак хляб от фурната. Божил си беше в къщи. Занесох хляба и му го предадох. Той замина, а аз се позабавих малко. Сетне купих сирене и 300 драма ракия и заминах и аз. Настигнах Божила над града и заедно с него пренощувахме в балкана, на мястото Обинек. На сутринта в петък потеглихме. Аз останах далеч в балкана, а Божил, който знаеше, къде се намираха, отиде при тях. Почаках го, докато се върне при мене. После той остана да сече шума, а аз се върнах у дома. Ето, така стана.

– Какви хора бяха хайдутите, на които занесохте хляб, колко души и от къде бяха? Кажи имената им, за да ги призовем и разкрием работата!

– Зная и познавам само Стоян пандура. Кои са другите, не знам, но и те трябва да бяха от Тетевен.

– Какви бяха дрехите и оръжието им?

– Оръжието им беше смесено, от всякакъв вид. Дрехите им бяха черни, а на някои – такива, червени колчаци.

– Колко души бяха?

– Видях 11 души, повече не видях.

– Между тях беше ли и българинът, който в неделя те бе намерил в Орхание и ти бе казал, че Стоян го изпратил да ти предаде да занесеш в сряда хляб на Каменна стръга, в балкана?

– Тоя българин не беше между тях [7].

– Много добре. В сряда, когато вие с Божила им занесохте и предадохте хляба, те не ви ли казаха нещо, като например: „Наблюдавайте и, като ни донесете хляба, да ни съобщите дали няма да минат през Орханийския проход търговци или хазната?“ [8]

– Когато за първи път отидохме при тях и им дадохме хляба, те ни питаха само за пътя, водещ за прохода. Отговорих им, че аз не знам, но Божил го знае. Божил ги заведе, а аз останах там. Но, за търговци или за хазната дума не стана.

– Виж, ти се познаваш от по-рано със Стояна. Той непременно ще ти е казал с каква цел тия хора са излезли там, или пък ти си го запитал, иначе не може да бъде. Каквото сте си приказвали по тая работа, кажи ни го, за да търсим изход.

– Ние там се срещнахме с тях и им дадохме хляб. При разговор със Стояна, аз го запитах накъде са се запътили, а той отговори: „Накъдето се случи. Да ни покажете пътя за прохода!“ Нищо друго не каза.

– Когато за втори път им занесохте хляб и се срещнахте с тях, Стоян какво ти каза, и не го ли запита каква работа има по тия места?

– Когато за втори път им носихме хляб, един от тях ни пресрещна. Аз останах там, а Божил с него отиде при тях. После Божил се върна при мен. Тръгнахме си заедно. Аз си отидох у дома, а Божил остана в балкана да сече шума. Повече не ги видях.

– Много добре. Тази работа се разбра. Вие в сряда сутринта, когато за първи път им занесохте хляб, уговорихте с тях – при повторно носене на хляб да им съобщите дали ще минат търговци или хазната. Оттук се вижда, че вие сте се осведомили още в четвъртък за: минаването на хазната в петък и така, заминали сте в четвъртък вечерта и петък сутринта, като сте отишли при разбойниците, съобщили сте им, че хазната ще замине за София. Те са я причакали и нападнали. Това се вижда от вашето отиване при тях в петък сутринта. Кажи веднага истината ,не ни създавай трудности!

– Вярно е, че на два пъти им носихме хляб, но не сме говорили подобно нещо. Аз ги видях само веднъж, повече не ги видях.

– Освен теб и Божила, знаят ли други някои хора, че тия разбойници са били там?

– Освен мен и Божила никой друг не знае.

– Виж, ти твърдиш, че други хора не знаят за пребиваването на тия разбойници там, а твоите домашни – жена и деца – не знаят ли, че сте им носили хляб?

– Не, господине, домашните ми нищо не знаят.

– Много добре. Това нещо може да се провери и ако се установи, че освен теб и Божила и други знаят, но че ти криеш и не съобщаваш, тогава какво ще кажеш?

– Не ми е известно дали някой знае.

– Много добре, ела сега тук да удариш вместо подпис пръста си!

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Велчо Шунтов

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието на Велчовия разпит е поставено от преводача и затова трябваше да бъде заградено в четвъртити скоби. В турския текст разпитът започва с обичайните въпроси за име, месторождение и пр.

2. И на това място документът е повреден. Изразът „утре пак да ни донесете хляб“ е вмъкнат от преводача и заради това трябваше да се постави в скоби. Той е взет от аналогично място в разпита на Божила.

3. Заимов пише: „Шунтов бе тежко болен, при това и нервозен“ (пос. съч., стр. 125).

4. От разпита на двамата орханийци дотук се вижда, че пръв разкрива обира на хазната Божил, а не Велчо, както твърди Заимов (пос. съч., стр. 132). Както се видя, показанията на Божил започват със самопризнанието, че той и Велчо са носили храна на нападателите и че последните са тетевенци. Разбира се, тук, в съдебно следствения протокол не са отразени етапите на мъчения, през които Божил е минал, за да стигне до самопризнание. Всъщност Заимов не отрича, че пръв Божил разправил цялата история на обира. Той казва: „От морални мъки Божко се разплака – чорапа са разплете – от игла до конец той разказа историята на обира“ (пос. съч., стр. 133).Но Заимов предпоставя на стигането на Божила до самопризнание разкриването на обира от страна на Велчо, когато от мъки той изпаднал в „някакво си особено душевно настроение да бърбори…“ и тук се вижда, че Велчо отрича и едва когато бива поставен на очна ставка с призналия вече всичко Божил, започва и той да говори.

5. В тур. текст стои „християнин“, което е преведено с „българин“. Тук Велчо крие името му, но по-после го издава. Това е Васил Петров Бояджията,председател на Орханийския комитет.

6. „10 часа“ = 16 часа следобед.

7. „Тоя българин“ е Васил Петров, който не е участвал в самия обир на хазната.

8. По това време за турската власт нападението в Орханийския проход било само един обир и нищо повече.

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.