юни 19, 2019

Свиване

Какво казва САЩ с назначението на посланик Мустафа в България?  

Анализ на Христо Христов


В края на работния ден във вторник стана известно името на новия посланик на САЩ в България. Тя се казва Херо Мустафа и е от … Калифорния като ще замени на този пост Ерик Рубин.

Българите носят на плещите си историческата обремененост от пет вековно робство, което до толкова се е загнездило в съзнанието им, че те дори си обясняват части от заобикалящата ни действителност с него. Но това не е всичко, към него трябва да прибавим и факта, че те възприемат първично хората срещу тях, по техният цвят на кожата или име. Не случайно и една от нашите народно поговорки гласи „По дрехите посрещат, по ума изпращат“. Г-жа Мустафа е с кюрдски произход, но в съзнанието на голяма част от българите името Мустафа е типично турско такова. Свързват го по много причини с тази народност, не само исторически, литературни, но и политически. Все пак лидерът на една от най-спорните и капсулирани политически партии в страната се казва Мустафа Карадайъ. Това поставя г-жа Мустафа в много сложна ситуация, защото тя все пак трябва да защитава интересите на САЩ и да провежда политики, а това няма как да стане ако е обременена с негативизъм, който по никакъв начин не е заслужила към своята личност. Резонният въпрос е защо САЩ предприемат този ход? В следващите редове може би ще разлая кучетата, но просто ще изложа няколко свои допускания, които обуславят това назначение. Не претендирам, че са верни и не ангажирам никого с тях.

Да твърдим, че САЩ не познават България ще е малко нелепо. Въпреки че те са огромна страна с широко политическо влияние, те много добре разбират, че самото име на г-жа Мустафа би предизвикало негативизъм в масовия българин. Дали смятат, че сме надраснали своите предразсъдъци като тях? (все пак Барак Хусейн Обама бе два последователни мандата президент на САЩ) и предприемат рискован ход с това назначение? Възможно е.

Друга възможна истина би могла да бъде, че назначението на Херо Мустафа е политически ход, който няма нищо общо с България. Както споменахме, тя е с кюрдски произход, а напрежението между кюрди и турци е доста сериозно и не от вчера. Имайки предвид, че Турция е съседка на България, а отношенията между САЩ и Турция се обтегнаха последните месеци и стигнаха до престрелки със санкции, то нищо чудно в случая назначението на посланик Мустафа да бъде по-скоро тактическа част от взаимоотношенията между двете страна и тук България няма нищо общо.


Нещо друго, което си заслужава да се отбележи в тази връзка е странната среща проведена през месец септември между лидерът на протурската партия у нас ДПС - Мустафа Карадайъ и почетния председател на партията Ахмед Доган с посланик Ерик Рубин. Според официалната информация тримата са обсъждали актуални политически въпроси и развитието на двустранните отношения. Дали това наистина е било така или САЩ са търсили намаляване на влиянието на Турция в България остана недоизказано.

Везните клонят това, че страната ни по-скоро ще предостави терен за политическа битка и размяна на удари между двете големи икономики. Казано по-простичко, нас ни няма в цялата схема, а и никой не ни иска мнението дали сме съгласни да бъде косвена част от този спор. Турция е един от основните външнотърговски партньори на България и никак не би било добре страната ни да ги влоши чрез участие в битка, която не е нейна. Износът на България за Турция расте сравнително постоянно от 460 млн. евро за 2001 г. до 2,117 млн. евро за 2018 г. Възможно е.

Най-неприятната възможна истина (поне за мен) е, че САЩ подхождат стратегически към страната ни. Многократно вече сме чели за различни проучвания и анализи, според които българите ще изчезнат след 20-30-40-50 години поради ниската раждаемост и високата емиграция. В същото време раждаемостта сред малцинственото население на роми поддържа високи темпове и дори сваля долната възрастова граница за раждаемост при жените. Това означава, че може би е обозримо бъдещето, в което малцинството ще придобие доста по-големи мащаби и посланик с фамилията Мустафа би бил по-лесно възприет и припознат. За да не звучи прекалено манипулативна тази теория ще я подкрепя с едно име Симеон-Хасан Муньос Сакскобургготски. Той е първородният син на княгиня Калина Сакскобургготска и испанския мореплавател Антонио Муньос Валкарсел. И двамата му родители са католици. Симеон-Хасан е 11-ия внук на бившия цар и бившия министър-председател на България Симеон Сакскобургготски. Царят дори и да не сме монархия и да няма политическо влияние в момента, си остава цар и един ден ако конюнктурата се промени неговите наследници могат да се превърнат в силни политически играчи събиращи подкрепата на гласоподавателите. Симеон – Хасан е име обединяващо и етническото мнозинство и малцинство. Възможно ли е?

За да бъдем и напълно обективни, трябва да се спомене и че е напълно възможно това назначение да бъде просто обикновена случайност и съвпадение. Все пак съдбата е доказала, че има безкрайно трагикомично чувство за хумор. Отново напълно възможно.

Никъде тук не коментирам професионалните качества на г-жа Мустафа, защото предполагаме, че след като е избрана за подобен пост, то те са налице. А и богатата й автобиография ги потвърждава. Какъвто и да е истинският замисъл на този ход, сигурно е, че на новия посланик задачата му никак няма да бъде лека, защото освен политическите битки, които й предстоят, тя ще трябва да се справи и с предразсъдъци относно своя произход, налагани с години в съзнанието на все по-функционално неграмотни хора. Тези хора поставиха мимикриращи ксенофоби като Волен Сидеров в управлението на страната, а самият той не веднъж е демонстрирал незачитане нито към българските закони, нито към личността, нито към институциите. Трябва да припомним и че преди няколко години Сидеров използва американския посланик Джеймс Уорлик като боксова круша, за да си направи малко евтин ПР.


Само времето и работата на г-жа Мустафа ще покажат какво е искал да каже автора с нейното назначаване. Аз мога само да й пожелая успех и да наблюдавам с чисто научен интерес как тя ще бъде възприета от българите.
Свиване

Уроци по атеизъм. № 17 Митът за гоненията на църквата  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 17. Митът за гоненията на църквата

Сега в Русия, поради откровената и очевидна дискриминация на хората, свободно и критично мислещи, атеистично мислещи, агностици и чисти атеисти, е практически невъзможно да се развенчаят митовете за нещастната съдба на служителите на култа в началото на ХХ век, които се създават усилено от църковните дейци. Отделно ще подчертая, че тази тема е болезнена, хлъзгава и не всичко трябва да се възприема абсолютно буквално. Макар че съществува прекрасната книга на Андрей Георгиевич Купцов - между другото, вярващ - „Митът за гоненията на църквата“, която е безкрайно ценна с това, че в нея са събрани огромно множество документи, засягащи кървавото, страшно и неспокойно време на 20-те и 30-те години на миналия век.

Ще започнем с въпроса за това дали наистина болшевиките са затваряли, громили и рушили църквите.

Разбира се, не е изключено, че в частни, отделни случаи, в отдалечени губернии по това време може би е имало маниаци, шизофреници и терористи, които са използвали своята власт и са вършели някакви чудовищни, абсолютно противозаконни действия. Но като цяло - принципно, системно - масов разгром на църквите безусловно не е имало и не би могло да има.

Какво в общи линии се случило тогава? Случила се Октомврийската революция, която била предшествана от много всякакви революционни събития, случили се разни следреволюционни събития и църквата била отделена от държавата.

Какво означавало това? Това означавало, че от този момент нататък организацията като такава не съществувала. Не съществувал държавният департамент, за който само през 1911 година Русия изхарчила 37 535 478 златни рубли, като 14 220 192 рубли от тази сума отишли за заплати на духовенството. Ще подчертая - църквата била абсолютно държавна структура и в „Сборник с правила за държавното благоустройство“, в раздела „За издигането на църковни сгради“, в чел 196 четем: „Църквите се изграждат и се издържат за сметка на хазната“, а редом в скоби: „за сметка на енориашите“. И се цитират проценти, от които виждаме, че разходите на частни лица са изключително минимални и то като се има предвид не издръжката, а постройката на църкви, когато някой въодушевил се търговец се решавал наистина да издигне някоя малка църквичка. Това е нищожен процент.

И така, ще повторя: цялата църковна инфраструктура била държавна и се издържала с държавни пари. Както вече сте разбрали от цитираните суми, издръжката на толкова на брой църкви била доста солена. Но и издръжката на една църква е много скъпо нещо. Църквата, като всяко здание, се нуждае постоянно от ремонти, от реставрации, от почистване; за да се отоплява подобно голямо помещение, трябват значителни суми за въглища и дърва, а да не се топли не може, защото иначе всичко започва да се овлажнява, да се рони и да плесенясва. Даже не говоря за заплатите на духовенството, а това не са само поповете, по правило има минимум и дякон, клисар, хор, всякакви жени, помагащи по време на службата и т. н.

И ето че в един момент на църквата било казано: хора, ако искате - вярвайте ни, ако искате - не ни вярвайте, но ви даваме абсолютна свобода. И съгласно с инструкцията на Народния комисариат по правосъдието от 24 март 1918 година храмовете били предадени на вярващите - държавата се отрекла от необходимостта да ги издържа. Повече държавата не давала нито копейка на църквите, на поповете, на вярващите.

А после се случило това, което трябвало да се случи. Не зная как е стоял при тях въпросът с мъчениците и страдалците за вярата, но около 96% от целия личен състав на духовенството хукнали да си търсят друга работа: счетоводители, литератори, икономи, каквито и да е. Просто трябвало да хранят семействата си, а никой повече не им плащал за труда с изключение на някои малко на брой енориаши, които останали при тях.

Ние знаем, че когато било анулирано действието на огромния брой наказателни членове и постановления, предвиждащи преследване за отстъпление от вярата, около 80% от жителите на Русия прекратили всякакви отношения с църквата - включително, разбира се, и финансови. А малките енории, състоящи се основно от бабички, които останали при църквите, не били в състояние да издържат поповете и прочее духовни служители и да покрият финансово и една стотна част от това, което изисквали огромните и сложни архитектурни съоръжения. Защото веднага след като църковното имущество било предадено за ползване от вярващите, в същата инструкция на Народния комисариат по правосъдието тези вярващи били задължени „да го пазят като поверено им народно достояние; да ремонтират посоченото имущество и да поемат разходите, свързани с него: за отопление, застраховки, охрана, дългове, местни данъци и прочее“.

И църквите, разбира се, започнали да пустеят. Затова и се появили по цяла Русия отначало десетки, след това стотици, а после и хиляди безстопанствени храмове, които с времето, естествено, като всичко безстопанствено, започнали да западат, да се рушат, да се пълнят с безпризорни, а жителите на околните села вадели от тях вратите с касите, рамките на прозорците, всичко дървено, всичко относително полезно за бита. Но съзнателен елемент на държавна политика за разгром или закриване на църквите никой никога не е провеждал.

Четете забележителната книга на Андрей Купцов „Митът за гоненията на църквата“. Тя не е написана на много академичен език и авторът не крие понякога своите емоции, но се позовава на проверени документи. Той е напълно почтен човек, и между другото, както вече казах, вярващ, при това въцърковен, брадат. Книгата не влиза в списъка на екстремистките материали, затова предполагам, че не е трудно да бъде намерена.


Свиване

НЗОК без нито едно решение за болно дете от месец  

Снощи стана ясно, че майка на тежко болно дете е получила фактура за лечението му заради сериозното забавяне на молбата ѝ във Фонда за лечение на деца. Всъщност такъв фонд вече няма, защото от началото на април функциите му бяха поети изцяло от Здравната каса. Или поне би трябвало.

Знам, че в такава ситуация е абсурдно да говорим за числа и статистика и това е последното, което искате да чуете от мен. Има обаче нужда, защото ситуацията е наистина абсурдна. Още повече, че 6-годишната Мария далеч не е единствената в такава ситуация – има още поне 130 деца като нея и ще стават още повече.

Какво прави въобще НЗОК?

Накратко, фондът през годините имаше най-грубо две функции – прозрачно харчене на средства отделени за такива деца и бързо придвижване на документите, за да чакат максимално кратко. За първото без липса на скандали се грижеше кръг от експерти и обществен съвет. За второто с доста променлив успех – администрацията. Всичко това имаше за цел да бъде „временно“ докато НЗОК си оправи процедурите и поеме функциите.

За да се оцени тази ефективност и дали НЗОК се справя по-добре (или въобще) със задачата, трябва да сравним с миналото. Ако ви се занимава с подробностите, ще ги опиша по-надолу, а тук са изводите накратко:

  • От поемането на функциите в НЗОК са подадени 161 заявления
  • 30 от тях са подадени в края на март. Въведени са в регистъра със задна дата, но с поне седмица закъснение
  • От всички 161 само 29 са били решени (18%). Всички без едно са приети
  • Останалите са в различни фази на разглеждане и се бавят между 4 и 8 седмици
  • Данните за голяма част от новите заявления не се попълват или имат грешки като повторни записи, грешно изписване на кодове и дати
  • В 37 заявления (22%) липсва каквато и да е информация докъде са стигнали.
  • От заявленията подадени към вече закрития фонд само едно е било решено. Състоянието на останалите е неясно. Възможно е някои да са били накарани да подават документи наново към НЗОК, но и това не е ясно.

Предистория на данните

Фондът имаше едно време публичен регистър, който даваше доста информация – колко пари, колко бързо, за какво и къде отиват. Преди 3 години направих анализ на тогавашните данни, включително с карта къде отиват да се лекуват децата. След фиаското с арестувания шумно и после оправдан директор Александров, показах как работата на фонда се влошава под новото ръководство отново гледайки същите данни. Малко след това критикувах нарочно влошената прозрачност на фонда, тъй като регистърът беше затворен.

През април пуснах нов анализ на регистъра. Все още не е публичен, но намерих начин да получа всичко от 2016-та насам. В графиките показах колко заявления са подадени, колко са получили решение, колко е било закъснението и оценка какви са били дейностите по тях.

Тук пускам обновените графики, но вече с 11 седмици работа на НЗОК по тези заявления. Преди да ги видите обаче се налага отново да спомена няколко важни неща. Описал съм подробно условностите на този анализ в предишната статия. Накратко – всичко тук се основава на информацията, която чиновниците сами публикуват в регистъра и която родителите на тези болни деца виждат. Те имат само един входящ номер, отварят, чакат, въртят телефони и се надяват. Това, което аз правя, е да взимам всички тези данни и да ги обобщавам. Изчиствам очевидните грешки (като решение през 19-ти век), но в доста случаи НЗОК просто не дава коректна информация на родителите през регистъра. Например – има дублирани записи с противоречащи си данни.

Отгатнете кога НЗОК поема нещата

С това наум, ето как изглеждат нещата. Тук показвам колко работа има натрупана във всеки ден от годината във фонда от 2016-та насам. В синьо са заявленията, които все пак ще бъдат решени в някакъв бъдещ момент, но в дадения ден са събирали прах на нечие бюро. В червено са тези, които не са били решени до 30 дни след последното действие (писмо, становище) по тях.

Вижда се, че от април насам се трупат много заявления. Също, че от над месец няма заявление, което да е получило решение. Само идват нови, а старите престояват. Спадът в края на април не е заради решени случаи – това са подадените в края на март, които просто са задминали описаните горе 30 дни събиране на прах. За контраст – пиковете и спадовете в миналото отбелязват заседанията на комисията, където е имало решения. Сега не е ясно какво, кога и кой решава.

Тук показвам колко заявления са били подадени по месеци и колко от тях са били решени. Вижда се рекорден пик в месеца преди да се закрие фонда. Виждат се и рекордно много неразгледани след това.

Следващата графика показва колко заявления са били решавани през дадения месец. Рекорден брой решения през март и почти нищо от април до средата на май. Нищо от тогава.

Тук показвам какви дейности са извършвани по заявленията. Уговорката е, че не всички отнемат едно и също време и някои вървят паралелно – становищата на експерти, например. Дава обаче обща представа какво се случва. Отново, вижда се, че в последните два месеца са маркирани много становища на експерти, а за първите три седмици на този месец – почти нищо не е отбелязано като свършено.

В предишната статия показах и колко са се бавили заявленията преди да бъдат решени, но сега тази графика е безсмислена. Просто доста от записите на НЗОК са непълни и не може да се разбере колко време е отнело дадено решение. Това отгоре на твърде малкото взети решения.

Възможно е чиновниците просто да не си вършат работата и да отлагат със седмици попълването на данните. Няма да се учудя – виждал съм го при вече затворения регистър на ражданията. Това обаче е дори по-лошо, защото не се дава навременна информация на родителите, да не говорим, че не спазват собствените си нормативни актове.

Фатално мъглява прозрачност

Все пак, първата графика дава идея колко деца чакат. Нямаме отговор колко недочакват парите, но по множащите се дарителски кампании в социалните мрежи добиваме представа. НЗОК изглежда повече чака децата да починат, отколкото да работи по скоростното придвижване на документите и осигуряване на бързо и качествено лечение.

Само този извод може да си направим от данните, които самата касата събира. Министерството на здравеопазването трябва бързо да даде отговор какво се случва с тези заявления и защо толкова е влошена работата по тях. Отделно, че имаше обещание за публичен регистър, което не се случи. Дори да направят такъв, с толкова нескопосано въвеждане ще е безполезен. Но няма и да го видим. Виждаме ясно причините да блокират прозрачността и да не бързат да отворят данните. Е, аз им ги отворих и ситуацията е по-абсурдна от всякога.

Свиване

Категоризация на имот  

Здравейте предстои ми да закупя сезонен имот който представлява малък хотел с 15 стаи. Интересува ме каква категоризация трябва да направя,задължителна ли е и какви ще са данъците и таксите. Имота до сега не е имал категоризация.Четох различни статии но вече се обърках понеже има доста видове категоризации: семеен хотел,къща за гости,стай за гости и […]

The post Категоризация на имот appeared first on pravatami.bg.

юни 18, 2019

Свиване

Съдържание на Дневен ред на Общо събрание на Етажната собственост  

Здравейте, Получих по имейл следния дневен ред на предстоящото Общо Събрание на Етажната Собственост на сградата, в която имам самостоятелни обекти: УВАЖАЕМИ СОБСТВЕНИЦИ, ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ НА ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ с адрес: ………. На основание чл. 12, ал. 1, т. 1 и чл. 13 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС). СВИКВА ОБЩО СЪБРАНИЕ […]

The post Съдържание на Дневен ред на Общо събрание на Етажната собственост appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Такса за частен домоуправител  

Кой трябва да плаща таксата за частен/професионален домоуправител – собственикът на иматоа (намеодател) или наемателят на жилището?

The post Такса за частен домоуправител appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Сборни групи в детската ни градина – 40 деца в група? Законово как стоят нещата?  

Здравейте! Интересува ме информация относно сборните групи, т.е. законово как стоят нещата? Имат ли право градините да сформират групи от порядъка на 40 деца? Като капацитетът на помещенията им е 25? Къде е законовата наредба, че могат със собствена инициатива да сформират групи още от 1ви юни, дори повечето дечица да си идват редовно? Аз […]

The post Сборни групи в детската ни градина – 40 деца в група? Законово как стоят нещата? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Прекратен трудов договор на пенсионер  

Пенсионерка съм втора категрия труд от 01.10 2016г по чл. 69б, ал. 2 отКСО за осигурителен стаж и възраст.Работя във фирмата от 21. 11.2002г. Съкратена съм на 17.06.2019 по чл. 328 ал. 1. т. 2 от К. Т. Въпроса ми е имам ли право на обезщетение от работодателя в размер на брутното ми трудово възнаграждение […]

The post Прекратен трудов договор на пенсионер appeared first on pravatami.bg.

Свиване

За какво да внимавам, когато избирам частен пенсионен фонд?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Десислава Андреева – завършила "Нов български университет" със специалност "Право".

Скоро започнах работа. Няколко пенсионни фонда ми отправиха предложения да се осигурявам при тях, за да получа допълнителна пенсия, когато един ден се пенсионирам. Не знам кой от тях да избера и за какво да внимавам при частните пенсионни фондове. Мога да науча в следващите редове.

Какво всъщност са частните пенсионни фондове?

Както знам, осигуряването е основно (това, което ми осигурява основната пенсия ) и допълнително. Частните пенсионни фондове предлагат допълнително пенсионно осигуряване. Частните пенсионни фондове са част от частни пенсионни дружества, които са търговци. Като търговци те могат да ми предлагат различни видове договори, които включват различни условия. Аз обаче трябва да се запозная добре с условията на избрания от мен фонд и да съм наясно с някои основни правила, които законът предвижда за всички тях.

Малко повече за допълнителното осигуряване, което предлагат частните пенсионни фондове

Този вид осигуряване се нарича допълнително, защото освен основната пенсия, частният пенсионен фонд ми гарантира, че ще получавам допълнителни средства към пенсията си. Това става, като всеки месец плащам определена сума на пенсионния фонд (т.нар. осигурителна вноска).

Допълнителното пенсионно осигуряване се дели на задължително и доброволно. То се осъществява от фондове за допълнително задължително пенсионно осигуряване и фондове за допълнително доброволно пенсионно осигуряван.

При задължителното допълнително пенсионно осигуряване аз се осигурявам само за старост и смърт. Това означава, че щом навърша определена възраст и натрупам нужния осигурителен стаж (периодът от време, през който съм работил и съм се осигурявал), ще мога да получавам пенсия за старост. В случай на смърт моите наследници ще могат да получат наследствена пенсия.

При доброволното допълнително пенсионно осигуряване, освен за смърт и старост, се осигурявам и за инвалидност. Тя може да бъде обща – настъпила вследствие на заболяване например, или професионална – в резултат на трудова злополука. Звучи сложно, но всъщност не е чак толкова. За да разбера по-добре това, което прочетох дотук, мога да погледна тази таблица/схема:

Вид осигуряванеФондове
Държавно /основно/Фонд “ Пенсии”
Допълнително задължителноУниверсален / Професионален пенсионен фонд
Допълнително доброволноФонд за допълнително доброволно пенсионно осигуряване / Фонд за допълнително пенсионно осигуряване по професионални схеми

Малко повече за задължителното и доброволното допълнително пенсионно осигуряване?

  • При задължителното допълнително пенсионно осигуряване аз зължително внасям осигурителни вноски към частен пенсионен фонд. Мога да избера с кой фонд да сключа договор, като за целта трябва да подам заявление до избрания от мен фонд. Ако не подам заявление, от НАП и Комисията за финансов надзор ме разпределят служебно, понеже този вид осигуряване е задължително. Различно е положението при доброволното пенсионно осигуряване, защото там аз избирам дали въобще да сключа договор и да се осигурявам в частен пенсионен фонд и в кой фонд да се осигурявам.
  • Ако подписвам договор за задължително допълнително пенсионно осигуряване, трябва да проверя дали е определено по какъв начин следва да внасям вноските си /например всеки месец по равни вноски или еднократно/. Размерът на вноските в този фонд е определен в закона и аз не мога да се договарям за размера им. При доброволното допълнително пенсионно осигуряване в договора следва по взаимно съгласие с пенсионния фонд да определим не само начина на внасяне на вноските, но и какъв размер да са вноските.
  • Задължително следва да проверя дали избраният от мен пенсионен фонд и създалото го пенсионно дружество имат резерви в случай на фалит. Пенсионните дружества, които създават частните пенсионни фондове, задължително трябва да поддържат фонд “Резервен”.
  • В случай че частният пенсионен фонд не може да ми плати допълнителна пенсия, мога да съдя пенсионното дружество, което е учредило фонда да ми плати дължимото.
  • Осигурителните вноски, които внасям в избрания от мен частен пенсионен фонд, се водят по моя партида с индивидуален номер.

Важно! Трябва да знам, че към всяка месечна вноска избраният от мен фонд начислява такса за разходите по събиране на вноската и лихва върху вноската. Лихвата представлява моя инвестиция в пенсионния фонд.

За какво да следя, когато избирам частен пенсионен фонд, който ми предлага задължително допълнително пенсионно осигуряване?

  • Договорът, който подписвам с фонд за задължително допълнително пенсионно осигуряване е безсрочен и аз задължително трябва да получа екземпляр от него.
  • Частните пенсионни фондове, които осигуряват задължително допълнително пенсионно осигуряване, са универсални и професионални. В универсален фонд се осигурявам, ако полагам труд като всички осигурени лица /например ако съм секретар или продавач-консултант/, а в професионален – ако полагам труд първа или втора категория. Категорията на труд се определя спрямо опасността и сложността на работата, която извършвам. От първа категория труд е например дейността ми, ако съм водолаз, а от втора – в случай че съм работник в металургична пещ.
  • Трябва да проверя дали в договора, който сключвам с частен пенсионен фонд, който предлага задължително допълнително пенсионно осигуряване, е включена клауза, която ми позволява след 1 год. от сключване на договора да участвам в друго избрано от мен дружество и да прехвърлям средставата си в него. Тази клауза задължително трябва да присъства в договора. Освен това следва да е опоменато, че при пенсиониране мога да изтегля еднократно или да прехвърля средствата си от професионален в универсален пенсионен фонд, ако все още не съм придобил право на професионална пенсия.
  • Ако се осигурявам в универсален пенсионен фонд и не ми е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, мога до 5 години от навършване на 60 год. и 10 месеца, ако съм жена, и 63 год. и 10 месеца, ако съм мъж да прехвърля натрупаните средства от универсалния пенсионен фонд във фонд “Пенсии”. Фонд “Пенсии” е част от държавното обществено осигуряване и събира приходи от вноските на осигурители, осигурени и самоосигуряващи се. В този случай вноската ми във фонд “Пенсии” ще се увеличи и ще бъде такава като в частния универсалния пенсионен фонд
  • Ако се осигурявам в професионален пенсионен фонд, имам право еднократно да прехвърля натрупаните средства във фонд “Пенсии”. Това мога да направя, ако не ми е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или за ранно професионално пенсиониране. В този случай вноската ми отново ще се увеличи.

За какво да следя при частните пенсионни фондове, които ми предлагат допълнително доброволно пенсионно осигуряване?

  • Частните пенсионни фондове, които предлагат доброволно допълнително пенсионно осигуряване са общи и по професионални схеми.
  • При доброволното допълнително пенсионно осигуряване е важно да знам, че имам право да прехвърля средствата, които са натрупани по моята партида, от едно пенсионноосигурително дружество за доброволно допълнително пенсионно осигуряване в друго. За да упражня това си право, трябва да подам заявление по образец до пенсионноосигурителното дружество, в което съм избрал да прехвърля средствата си.

юни 17, 2019

Свиване

Връщане на стипендии от редовна докторантура  

Здравейте! Имам следният казус и ще се радвам някой да ми даде повече информация. През м. Април 2019г. подадох заявление, че искам да прекратя редовната си докторантура. В правилника за развитието на академичният състав на съответния университет е упоменато, че когато докторанта сам напуска се отчислява без право на защита и е длъжен на върне […]

The post Връщане на стипендии от редовна докторантура appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Седмичен бюлетин за правни новини  


Изминалата седмица даде два противоположни примера как се организира публична дискусия на юристи по общественозначима тема. Президентът Румен Радев бе домакин на кръгла маса за критериите за избора на следващия главен прокурор. Участниците от неправителствения сектор изложиха много идеи и предложения, а накрая призоваха президента да стане патрон на една широка обществена дискусия за проблемите в прокуратурата и около фигурата на главния прокурор.
Два дни по-късно правосъдният министър...
Свиване

Жертва на домашно насилие. Какво да правя?  

Здравйте. Пиша относно приятелката ми и майка й, които от години са подложени на системно домашно насилие от страна на бащата. Тримата живеят заедно в апартамента на бащата, но момичето е регистрирано на друг адрес. Тормозът започва още от началото на брака им. Той е пиянствал, трошал е мебели, държал се е физически агресивно, заплашвал […]

The post Жертва на домашно насилие. Какво да правя? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Сергей Шойгу и изгубената империя  

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу твърди, че военно-политическата обстановка по границите на Общността на независимите държави остава крайно напрегната. Ако ставаше дума само за военната обстановка, това би могло да се разбере, но руският министър на отбраната споменава по някаква причина и политическата. Паниката в Кремъл нараства.

Преди двадесет и осем години, когато разпадането на Съюза на съветските социалистически републики беше очевидно, у съветските генерали се появи сериозен проблем - съветската граница се оказа ако не отворена, то вече „не под ключ“, както беше преди. Елцин бързаше да се разправи с Горбачов и да получи властта, оставяйки в неведение генералите, които изобщо не искаха рухването на „могъщата държава“ - те разбираха, че през открехнатите граници ще започне да прониква „заразата“ на капитализма и демокрацията.

От една страна, Борис Елцин вече минаваше за „демократ“ и даже „либерал“, говореше много за корупцията и привилегиите на чиновниците. А също така за тежкото наследство на Съюза на съветските социалистически републики, но реши, че не трябва да оставя територията без наглеждане. На Запад говореше за демокрация, но на практика запазваше Съюза на съветските социалистически републики вече под формата на Общността на независимите държави. Това беше компромис за съветските генерали и за бившата съветска номенклатура - даваме ви толкова суверенитет, „колкото можете да преглътнете“, а в замяна на това вие ще седите на кръглата маса и ще се правите, че сте самостоятелни.

Борис Елцин продължаваше да проклина привидно комунистите и съветската система, но събираше на кръглата маса членовете на Политбюро на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и ръководителите на републиканските комунистически партии, които продължаваха да началстват в новите независими държави, само че вече се наричаха президенти. Всички комунистически партии бяха преименувани на народни и даже на народно-демократични, бившите секретари на областните комитети на комунистическата партия станаха губернатори. Съветският съюз беше запазен, като не се смятат редките изключения с непокорните балтийци и две-три нови страни, на които за усмирение им измислиха сепаратисти и им откъсваха по парче земя, за да не се надигат много.

Оказа се, че Съветският съюз се разпадна политически, но не и физически: подписването на Беловежкото споразумение проправи път към нова конфигурация на империята. Както и преди, без Москва не можеше да се решават самостоятелно въпросите на международното политически или военно сътрудничество. С времето на страните от Общността на независимите държави беше позволено да водят самостоятелен политически живот, но без самостоятелни контакти с НАТО и САЩ, за това Кремъл следеше строго.

Най-сериозен повод за вълнения беше границата: да се строят нови комуникации по руската граница не беше неизгодно, затова страните от Общността на независимите държави бяха вкарани бързо в нова организация - Организацията на Договора за колективна сигурност. Началото на Организацията на Договора за колективна сигурност беше поставено на 15 май 1992 година с подписването на Договора за колективна сигурност в Ташкент. Наистина, по-нататък Узбекистан излезе на два пъти от Организацията на Договора за колективна сигурност, предполагайки, че от него няма никаква полза, а да подчиниш своята армия на някой руски генерал, означава доста неприятни последици. Точно така решиха и други страни и сега в Организацията на Договора за колективна сигурност се намират само Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.

В Кремъл като че ли можеха да бъдат спокойни за външните си граници, докато в Киев не се случи нов Майдан. Москва се опита да създаде „буферна територия“, наречена „Малорусия“, но не се получи. Само Крим се оказа заложник на ситуацията, така и нерешена от кремълските стратези. Те вярваха, че „руският свят“ в Источна Украйна ще може да стане защитник на Русия, но не предвидиха грешните сметки на руските военни и патриотизма на украинското население. В Кавказ Чечня се превърна в ограничителен буфер, а целият Казахстан изолира руските простори от „гибелното влияние на ислямистите от юг“.

Съветските, станали набързо руски, генерали останаха доволни - под техен контрол е военната техника и оръжието, офицерите от постсъветските армии получават образование в Русия, руският военно-промишлен комплекс има стабилни поръчки от пет страни. Главното условие за партньорите е да отказват предложенията на НАТО, както се случи преди време в Киргизстан: там от 2001 година се намираше авиобазата на антитерористичната коалиция на НАТО, през 2009-2014 година също там се разполагаше Центърът за транзитни превози на ВВС на САЩ. След това на другарите от Москва им омръзна и те поискаха от ръководството на Киргизстан да откаже базите и добрите постъпления в бюджета от арендата. Сега в Киргизстан има само една руска база в Кант, намираща се там практически безплатно.

Какво развълнува така строителния инженер Сергей Шойту? „Като се имат предвид негативните тенденции в сферата на глобалната и регионалната сигурност, военно-политическата обстановка на границите на Общността остава крайно напрегната. При тези условия все по-реални стават предизвикателствата пред суверенитета на държавите от Общността на независимите държави“ - каза той по време на заседанието на Съвета на министрите на отбраната на страните от Общността на независимите държави. Главна и обективна причина за това е активно растящата интеграция на Грузия и Украйна с НАТО. В грузинската база Вазиани вече е създаден център на НАТО за преподготовка, Украйна укрепва военно-морското си пристанище в Очаков.

От една страна, Шойгу може да бъде спокоен по посока на Централна Азия, където Казахстан засланя „опасността“ от юг, в Киргизстан и Таджикистан има руски военни бази, Туркменистан е признат от ООН за неутрална държава, а Узбекистан не се връща в Организацията на Договора за колективна сигурност, но стана политически по-активен в отношенията си с Русия. Федералната служба за сигурност на Русия вече много години след извеждането на своите гранични войски от таджикско-афганистанската граница възнамерява да уговори властите в Таджикистан да ги върне. С тази цел се измислят различни „тревоги“ и даже срещи с ръководството на движението „Талибани“, макар че скритата причина за това е ясна - присъствието на НАТО в Афганистан.

Ще може ли Кремъл да направи свои проятели тези, които през 80-те години воюваха срещу съветската армия, е голям въпрос, ако, разбира се, Владимир Путин не обещае на „талибаните“ да им продава оръжие и военна техника, а „талибаните“ не забравят, че през 1999 година обявиха джихад срещу Русия и призоваха и други да се присъединят към него. Но в такъв случай Русия ще попадне под още едни санкции - вече като държава, която си сътрудничи с терористи, а и там още никой не е отменил списъка на Федералната служба за сигурност, в който движението „Талибани“ е обявено за терористично.

„Талибаните“ обаче не са главната заплаха за Русия, въпреки твърденията, че с тях е сключен негласен договор за ненападение. Затова Шойгу призовава страните от Организацията на Договора за колективна сигурност да се сплотят: руският министър смята, че „да се осигури сигурността е възможно само със съвместни усилия“. А главната заплаха си остава предишната - НАТО и САЩ. Според оценката на Шойгу, „Съединените американски щати продължават да демонтират стратегическите споразумения за предотвратяване на ракетно-ядрената опасност, засилват военния и икономическия натиск по цял свят“, а НАТО „осъществява глобален информационен натиск, безпрецедентно увеличава военната активност, заплашва с употреба на сила“.

По време на съвещанието не мина и без традиционното от съветско време прехвърляне на вината върху някой друг. „В различни ъгълчета на планетата се появяват нови огнища на напрежение и нестабилност. Ударните отряди на международния тероризъм с подкрепата на намиращи се в сянка спонсори се движат от регион в регион и създават постоянна заплаха за сигурността на държавите“ - заяви Шойгу, като не уточни кого и какво има предвид. Пропагандата е разчетена за руснаците, но на другите им е трудно да разберат дали министърът на отбраната на Русия говори за три пъти извеждания от Сирия руски контингент или за намиращите се във Венесуела военни съветници и частни руски военни подразделения.

След изборите в Украйна безпокойството на руското ръководство стана още по-осезаемо, особено когато президентът Зеленский посети щабквартирата на НАТО. Това означава, че Украйна няма да промени желанието си да се интегрира в северноатлантическия блок, и петдесет и пет процента от населението, според социологическото допитване на група „Рейтинг“, искат тази интеграция. Получава се така, че почти две хиляди километра от руско-украинската граница ще станат в обозримо бъдеще граница с НАТО, както и над осемстотин километра от сухопътната и морската руско-грузинска граница.

Бавно, но сигурно Русия губи доверието и желанието за партньорство не само от страна на западните държави, но и на своите близки съседи: буферната зона, която искаха преди двадесет и осем години съветските генерали, не се получи. От четиринадесет постсъветски страни близки останаха само пет, но и с тях отношенията на Кремъл не са прости. Както правилно отбеляза Сергей Шойгу, сложната обстановка даже не е вече военна, а по-скоро политическа: от Русия се отвръщат, на Москва не вярват, Кремъл се превърна в плашило.

юни 16, 2019

Свиване

Върховенството на закона не е инструмент за справедливост  

Това изречение – върховенството на закона не е инструмент за справедливост – се мярка мимолетно в предишния коментар от 8 юни и мисля, че идеята му трябва да се доразвие самостоятелно, още повече в светлината на съобщението, че бургаският съд вкарва ефективно в затвора инвалид, който е приемал марихуана като болкоуспокояващо. Казвам „приемал“, защото не ми стана ясно пушил ли я е или е пиел канабидиол, но пък това няма и кой знае какво значение. Забележително е изказването на прокурора. След като адвокатът дълго разказва как неговият клиент е претърпял катастрофа, как тя го е инвалидизирала, как дълго време е живеел в силни болки, как е намерил решение на проблема в канабиса и то до степен, в която отново да стане пълноценен член на обществото, след като подчертава, че клиентът му не е наркоман и нито търгува с трева, нито се друса, след като излага всичко това, прокурорът казва: „Всичко изложено от защитата е хипотеза, която не може да намери законов облик“. Красота!

И понеже за демократичното общество върховенството на закона е свята ценност, всички усти се затварят и всички гласове замлъкват.

От много повтаряне на лозунги и клишета сякаш забравихме, че идеалът на обществото не е законността, а справедливостта. Веднъж решили, че справедливостта се постига чрез законност, започнахме да се прекланяме на средството, вместо да постигаме целта. То е същото, както звездата в един филм, дето я преследват папараците, е актьорът, по-рядко режисьорът и почти никога сценаристът. То е същото, както, забравили Бог, прогресивните природозащитници се прекланят пред „Майката Планета“, пред творението вместо пред неговия Творец. Законността не е цел, не е олтар на кръвожадно божество, под който падат посечени дори невинните, за да остане неопетнен ликът на божеството. Законността е просто убеждение, че от уважение към себе си и за наше собствено добро трябва да спазваме законите, които сами сме изковали в името на справедливостта. Нищо повече. Истинската цел е справедливостта.

Затова разумните политици и юристи казват, че истинската ценност не е върховенството на закона, а върховенството на правото. Но тъй като мнозина (и то съвсем основателно) са склонни под „право“ да разбират юриспруденция, то най-точно казано, истинската ценност е върховенството на правдата.

Върховенството на закона е благодатна мантра за всички политици дошли на власт със средствата на демокрацията. Забелязвате ли колко възмутителни неща, свързани най-вече с плащане на пари, сте принудени да вършите и ако попитате защо, свиват ви рамене и казват: „такъв е законът“.

Принуждават ви да си правите задължителни застраховки. Търговски дружества осъществяват търговията си чрез държавна принуда в законова форма. Дали тези дружества са останали неблагодарни към законодателя?

Принуждават ви да получавате заплатите си по дебитни карти. Дали са останали недоволни (и неблагодарни към законодателя) банките и операторите на банкоматите?

Принуждават ви да ползвате услугите на топлинни счетоводители. Замислете се: що за търговец е „Топлофикация“, щом не може сама да сметне колко струва това, дето ви го продава, ами се нуждае от трета страна, която ви задължава под заплахата на полицията и съда да си купувате от нея топломери, башка парите, които вече дължите.

Принуждават ви да си сменяте касовите апарати, защото не знам коя си фирма била произвела повече, отколкото може да продаде. Дали ще остане тази фирма неблагодарна?

И така нататък, и така нататък. Да не говорим за данъците, чието неплащане е престъпление, по-тежко и от убийство.

Ето това е върховенството на закона – властта си измисля законите, тя си ги приема и после ви казва: „изпълнете свещения си граждански дълг пред олтара на върховенството на законността“.

Но върховенството на закона има и едно друго, неоценимо за политиците качество – то оневинява и след изтичането на мандата. Наивници се възмущават, че нямало осъдени политици. Че как ще има? По кой закон? Те никакъв закон не са нарушили. Спазили са всички приети от самите тях закони, превърнали са личната отговорност в колективна и са я подхвърлили на всевъзможни бордове и съвети. Това е върховенството на закона.

Законите са като договорите – ако няма добросъвестност, те не струват и хартията, на която са написани. Но какво е добросъвестността? Очевидно е нещо, което включва добро и съвест, нещо, което трябва да произлезе вътре от нас, а не, нервно потропвайки с крак, да чакаме някой отвън да го излее отгоре ни.

Какво е добро? Ако това, което четете в момента, не беше вестник, а средновековен фолиант, може би щях да се опитам да изложа скромното си мнение по този въпрос, но то не е. Хайде да кажем само, че добро е всичко, което е в симфония със замисъла на този свят, всичко, което върви по него. Злото пък е всичко, което върви против този замисъл. Ако щете ги наречете Бог и сатана, ако щете ги наречете Батман и д-р Злобил.

Какво е съвест? Съвестта е гласът на доброто вътре в нас, това наше нещо, но не съвсем наше, което ни позволява да чуваме какъв е замисълът на битието. Съвестта е гласът, който казва на човека каква е волята Божия, но спокойно можете да го наречете и гласа на Батман (забелязвате ли как се старая да не отблъсна атеистите?).

Ето как законът, човешкият закон, е продължение, ако не и завършек на един дълъг процес на самоосъзнаване. Процес, в който трябва да познаем какво е добро и зло и какво е справедливост. Доброто и злото трябва да проумеем, а справедливостта да постигнем. Доброто и злото ще проумеем, вслушвайки се в гласа на съвестта си, а справедливостта ще постигнем, когато поставим в съответствие трите закона: природен, богооткровен и човешки. Първите два от наша гледна точка са обективни, третият – субективен. Когато няма противоречие между тях, има справедливост.

Когато третият, човешкият, закон е в хармония, в симфония с първите два, тогава можем да поставим като ценност върховенството на закона. Само тогава. Но докато човешкият закон не е съвършен, доколкото никога не е бил в пълна хармония с другите два, не можем да издигаме в абсолютна ценност неговото върховенство, защото винаги ще се намери кой да злоупотреби, па макар и в съвсем краткосрочен план, па макар и съвсем конюнктурно.

Когато няма арбитър, законността и справедливостта често се разминават. Кой може да е този арбитър… Знам ли? Бил е императорът (автократорът), била е Църквата, днес има някакви атавистични останки на арбитраж у президента в правото му да помилва, тоест да отмени решение на съда, взето в името на върховенството на закона. Между другото, знаете ли защо гербовете на много европейски държави, начело с Русия, която има това право по чисто българска линия, са двуглави орли? Те произлизат от герба на последната византийска автократорска династия – Палеолозите. Ще направя кратък, импровизиран и съвсем любителски хералдически анализ. Орелът е символ на Иоан Богослов, авторът на четвъртото Евангелие и на Апокалипсиса. По този начин орелът символизира проекцията на Царството Божие на земята – ортодоксалната византийска автокрация. Защо е двуглав, защо всяка от главите има своя корона, обединени под една обща? Защото едната власт се осъществява чрез две и то – забележете! – абсолютни всяка за себе си власти: политическа и духовна, точно както Христос е 100% Бог и 100% човек. Защото автокрацията се осъществява в симфония между държавата и Църквата – тъй както човекът се състои от тяло и душа, така и държавата се състои от материална (политическа) и духовна (църковна) част. Без втората част първата веднага се превръща в абсолютизъм и тирания. Това е теорията за симфонията на властите, залегнала още в VI новела на император Юстиниан I. Двуглавите орли символизират идеала за абсолютна справедливост, който надали ще бъде постигнат някъде преди свършека на времето. Върховенството на закона е само последна еманация на този идеал, но не и цел. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Кандински, „Страшният съд“ (детайл)

За в. СЕГА

Свиване

Новият общ устройствен план на Борисовата градина и съдбата на къпалнята "Кн. Мария Луиза"  


Публичното обсъждане на общия устройствен план на Борисовата градина, съставен от фирмата на проф. д-р арх. Атанас Ковачев, член кор. на БАН, показа огромния брой проблеми, натрупани през последните 30 години - със собствеността и начина на експлоатоцаия на обектите в парка. https://www.svobodnaevropa.bg/a/29986213.html
Image may contain: outdoor
https://www.blogger.com/blogger.g?blogID=3730237208629636308#editor/target=post;postID=8273678632726379851;onPublishedMenu=allposts;onClosedMenu=allposts;postNum=0;src=link

За всичко това разказва подробно публикацията на Десислава Лещарска във в. Капитал от 14.06.2019 г.

Частните парчета от парка


https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2019/06/14/3924662_chastnite_parcheta_ot_parka/?&fbclid=IwAR2uaW2lCWZtX0Lj0KO4iSlIMtM4JJms8o4Oo18UyBO9aKMnQi-mU91qugg

Моята тревога е за лятната къпалня "Кн. Мария Луиза" - проектирана от арх. Борис Далчев (1939) като чаровна модерна част от парка в съответствие със заложеното в Градоустройствения план на София от арх. Адолф Мусман (1936-38).
http://stara-sofia.blogspot.com/2010/07/blog-post_11.html ]








































http://news.bnt.bg/bg/a/zashcho-pustee-kpalnya-mariya-luiza
Къпалнята е загубила автентичния си облик, но по-печалното е, че от 2005 г. е затворена и изобщо не функционира.


При силната гражданска тревога, че градът е лишен от възможности за къпане и водни процедури, изоставеният вид на това паметно място е най-меко казано осъдителен.

От 2018 г. се коментират перспективите за възстановяване на действащата къпалня, но те не изглеждат лесно постижими
https://www.24chasa.bg/novini/article/5965176
http://www.banker.bg/upravlenie-i-biznes/read/otnovo-opitvat-da-vuzstanoviat-stolichniia-basein-mariia-luiza

https://www.stroiteli-bg.com/novini/vazstanovyavat-stolichniya-basejn-mariya-luiza/
Свиване

Публикуване на е-книга  

Здравейте! Възнамерявам да публикувам книги онлайн за диети с рецепти и хранителни режими. Интересува ме дали имам законното право да го направя, в случай че нямам завършено подобно специално образование или сертификат? Дисклеймър достатачен ли е? Благодаря предварително!

The post Публикуване на е-книга appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Нобелови лауреати – 1958 година  

Едуард Тейтъм (Edward Tatum)

14 декември 1909 г. – 5 ноември 1975 г.

Нобелова награда за медицина или физиология (заедно с Джордж Бидъл и Джошуа Лидербърг)

(За откритията, свързани с ролята на гените при специфичните биохимични процеси.)

Американският генетик и биохимик Едуард Лаури Тейтъм е роден в Боулдър (щат Колорадо) и е най-голямото от трите деца на Артър Лаури Тейтъм, лекар и фармаколог в Уисконскинския университет, и Мейбъл (Уеб) Тейтъм, една от първите жени, които завършват Колорадския университет. Едуард получава начално образование в експерименталното училище към Чикагския университет. Две години учи в този университет, а след това се мести в Уисконсинския университет, където през 1931 г. получава званието бакалавър, а през 1932 г. - званието магистър по природни науки. През 1934 г., след като защитава дисертация, посветена на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на бактериите, получава и званието доктор по философия. През следващата година работи като изследовател по биохимия в Уисконсин, а през 1936 г. получава стипендия от главния отдел на народното образование за една година обучение в Утрехтския университет в Холандия.

След завръщането си в САЩ през 1937 г. Тейтъм работи като асистент-изследовател в отдела по биологически науки в Станфордския университет (щат Калифорния), където след четири години става професорски асистент. Ранните му изследвания в Станфорд засягат проучването на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на микроорганизмите. Той доказва, че за развитието на Neurospora cracca, розовата плесен, образуваща се по хляба, е необходим биотин, витамин от групата В. Той описва също така особеностите на храненето на плодовата мушица, Drosophila, която обикновено се използва за генетични изследвания, и идентифицира кинуренина, вещество, влияещо върху цвета на очите. В началото на 40-те години Тейтъм си сътрудничи с генетика Джордж У. Бидъл, професор в Станфорд, за изясняване на химическите процеси, участващи в генетичните механизми на Neurospora.

Началото на генетиката е поставено през 1866 г., когато Григор Мендел, австрийски естествоизпитател, който живее в Чехословакия, публикува своята теория за законите на наследствеността, основаваща се на анализ на резултатите от хибридизация на различни сортове грах. Мендел изказва предположението, че някакви „елементи“, днес наричани гени, управляват наследяването на физическите признаци и се проявяват чрез тези признаци. Изследванията на Мендел показват, че някои гени са доминантни, а някои - рецесивни. Доминантният ген може да се прояви, ако го носи само една хромозома от двойка хромозоми, а рецесивният ген се проявява, ако се намира в двете хромозоми на двойката.

Законите на Мендел за наследствеността, неизвестни до началото на ХХ в., са открити повторно от новото поколение генетици. Установено е, че гените се намират в хромозомите, които са носители на генетичния материал в ядрата на растителните и животинските клетки. Гените, представляващи молекули дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК), носят генетичен код, който насочва и контролира биохимичните процеси в клетката. През първите три десетилетия на ХХ в. генетиците концентрират вниманието си върху кръстосването на растенията (например получаване на хибрид от царевица и пшеница) и изучаването на нормалното и ненормалното състояние на хромозомите.

През 1926 г. Херман. Д. Мълър доказва, че рентгеновите лъчи предизвикват мутации в генетичния материал на плодовата мушица, които се изразяват в аномалии и промяна на физическите свойства. Двадесет и пет години преди това английският изследовател Арчибал Гарод открива, че дефицитът на ферменти у някои от неговите болни е вроден. Изследванията на Гарод повдигат въпроса управляват ли специфичните гени синтеза на специфични ферменти; именно този въпрос занимава Тейтъм и Бидъл, когато започват своите изследвания през 1941 г.

Учените избират за своите опити Neurospora, защото бързото ѝ развитие и активното ѝ размножаване позволяват да се изследват за кратко време няколко поколения. Освен това нейното размножаване може да се осъществи по два начина: безполов (за сметката на спорите, образувани от отделния индивид) и полов (със съединяване на два индивида). Генетиката на Neurospora е описана частично от други изследователи, а Тейтъм вече е изучил особеностите на нейното хранене.

В началото на своите изследвания Тейтъм и Бидъл предполагат основателно, че „за да открият как функционират гените, трябва да направят някои от тях дефектни“. Още от времето на изследванията на Мълър е известно, че макар гените да са подложени на спонтанни мутации, скоростта на мутациите на генетичния материал може да се увеличи приблизително сто пъти, когато се подложи на рентгеново облъчване. Затова Тейтъм и Бидъл отглеждат колонии Neurospora в културна среда, която съдържа само хранителни вещества, необходими за нейното развитие, след това облъчват колониите с рентгенови лъчи. След облъчването някои колонии се размножават нормално, други - загиват; една част започва да расте, но не може да се размножава в минимална културна среда.

Именно върху тази трета група колонии Тейтъм и Бидъл съсредоточават своето внимание. Те пресаждат клетки от колонията върху хиляди различни културни среди, всяка от която съдържа определено вещество, което нормалната Neurospora може да синтезира. В среда № 199, към която е добавен витамин В6, облъчените организми растат нормално, което предполагаемо свидетелства за мутации под радиационното влияние на гена, отговорен за синтезирането на витамин В6. За да изяснят дали наистина този дефект е генетичен, изследователите съединяват щам на Neurospora, дефектна по отношение на витамин В6, с нормален щам и откриват, че дефектът е вроден и се определя от рецесивен ген (по Мендел), което е доказателство за контрола на специфичните гени над синтеза на специфични клетъчни вещества.

Пеницилинът, открит през 1928 г. от Александър Флеминг, се синтезира от гъбичка, и лабораторните методи, разработвани от Тейтъм, позволяват да се увеличи фармацевтичното производство на антибиотика в годините на Втората световна война, когато еособено необходим. През цялата 1944 г. Тейтъм служи като цивилен в Американската служба за научни изследвания и развитие.

Към края на войната Тейтъм заема длъжността професор по ботаника, а през 1946 г. става професор по микробиология в Йейлския университет. Там той работи заедно с Джошуа Лидербърг, млад студент-медик от Колумбийския университет. Със серия от експерименти Тейтъм и Лидербърг доказват, че бактериалните клетки, аналогично на гъбичките и висшите организми, се размножават по полов път; този процес те наричат генетична или полова рекомбинация. Генетичната рекомбинация на бактериите предполага временно съединяване на две отделни бактериални клетки с образуване на трета, наречена дъщерна, която придобива чертите на всяка от родителските клетки.

През 1948 г. Тейтъм се връща в Станфорд като професор по биология, а през 1956 г. получава длъжността професор и завеждащ отдела по биохимия. Като такъв той е един от инициаторите за преместването на Станфордското медицинско училище от Сан Франциско в университетското градче в Пало Алто (щат Калифорния). През следващата година става професор в Рокфелеровия институт (днес - Рокфелеров университет) в Ню Йорк. Тейтъм продължава да изучава генетиката на гъбичките и бактериите, стремейки се, както казва, да достигне до „ясно разбиране на молекулярно равнище как гените определят характеристиката на живите организми“.

В Рокфелеровия университет Тейтъм посвещава своите усилия на подготовката на млади изследователи и на административните си задължения. Той е един от основателите на годишника по генетика и през 1957 г. е член на редакционния съвет на списание „Сайънс“ („Science“).

През 1934 г. Тейтъм се жени за Джун Олтън, от която има две дъщери. През 1956 г. се развежда и след няколко месеца се жени за Виола Кантър, стоматолог. След смъртта ѝ през 1974 г., не след дълго време се жени, за Елзе Бергланд.

Добре развит физически, Тейтъм се занимава с плуване и се пързаля с кънки; обича много музиката, увлича го фотографията. В последните години от живота му здравето му се влошава рязко. Умира в дома си в Ню Йорк.

Освен с Нобелова награда Тейтъм е удостоен с наградата Ремзен на Американското химическо дружество (1953 г.). Той е член на няколко професионални организации, сред които Американското дружество на биохимиците, Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, Американската академия на науките и изкуствата, Ботаническото дружество на Америка и Американското философско дружество. Член е на съвещателните комитети на Националния фонд, на Американския комитет на Националния изследователски съвет за развитие и на Американското онкологическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/tatum.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

юни 15, 2019

Свиване

Седемте смъртни гряха  

  Привършвам новата си книга. Завършва и поредната учебна година, събира се урожаят от дипломни работи. Има няколко много важни за четене книги, щедър улов от панаира на книгата.
  В малкото свободно време пиша текст за седемте смъртни гряха на властта през последните десет години.
  Днес мой приятел ми каза:
  - Някои те смятат за краен, за твърде песимистично виждащ нещата. Знаеш ли кое е най-тъжното?

чети по-нататък

Свиване

Пътуване на дете с намаление  

Здравейте, ако детето ми е родено октомври 2008,има ли право на половин цена на билет за междуградски транспорт, тъй като по закон правото е на деца до 10 навършени години, а дъщеря ми октомври става на 11

The post Пътуване на дете с намаление appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Обжалване на електронен фиш  

Здравейте! Имам електронен фиш от 15.10.2017 г., който ми беше връчен на 14.06.2019 г. Фишът е на стойност 400 лв. В него е посочена датата на снимката, но не виждам кога е издаден, сложиха ми и дата на връчване. Искам да попитам какъв е давностния срок и пред кого мога да обжалвам? Какво бих могъл […]

The post Обжалване на електронен фиш appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 45  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Петър Цаков от град Орхание

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Петър, а на баща ми – Цако. От град Орхание съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 50 години съм, занимавам се с бояджийство.

– Гавриил ти дал някакви книжа в една тенекия, какво ги направи?

– Седях си аз в дюкяна. Дойде Йото, слугата на Христо, Гаврииловия съдружник, и ми каза: „Ела, вика те Христо!“ Отидох. Христо ми даде една тенекия и ми каза: „В нея има книжа. Вземи, занеси и дай да я скрият някъде, да не е на открито!“

– В тенекията имало много книжа.

– Не знам дали е имало много книжа. Христо каза: „Велчо ми я изпратил по брат си, и аз ти я давам. Скрий я някъде!“ Аз я взех, отнесох я и я скрих в дюкяна си. Един ден престоя в дюкяна ми. После я дадох на кожухаря Коцо [1] от Лъжене, чийто дюкян е срещу моя. Коцо я взе и я отнесе в Лъжене.

– Какво имаше в тенекията, та я криехте?

– Не знам, господине, какво имаше.

– Ето на, ние намерихме тенекията заровена у Коцови. Установихме, че това са вредителски книжа, принадлежащи на комитета. И ти знаеш, че това са такива книжа, но кажи истината!

– Когато Христо ми даде тенекията, той ми каза: „В тенекията има книжа за лоша работа. Занеси и я скрий в дюкяна си, за да не я намерят тук!“ И аз я занесох в дюкяна си и я скрих.

– Щом като Христо ти казал, че в тенекията се намират книжа „за лоша работа“, запита ли го какви са, или ти знаеше що за книжа са?

– Аз изобщо не питах Христа какви книжа имаше в тенекията. Той ми каза: „Вземи, скрий тия неща!“ И аз взех и ги скрих.

– Бидейки у теб, защо я предаде на кожухаря Коцо?

– Още когато Христо ми я предаваше, той ми каза: „Вземи, отнеси тая тенекия! Но и ти не я дръж в дюкяна си, дай я някому, да не остава тук!“

Въпроси към Христа и очна ставка с Петра

– Христо, [ти каза, че] Гавриил изпратил Петра да вземе тенекията. Ние запитахме Петра. Той твърди, че не е виждал дори и лицето на Гавриила. Изпратил си слугата да повика Петра. Когато той дошъл, ти си извадил тенекията и си му рекъл: „Вземи тая тенекия, в нея има книжа за лоша работа, дай някому да я скрие!“ Твоите думи противоречат на Петровите.

– Аз отидох при Гавриила и му казах, че Ташо е донесъл някаква тенекия, а той отвърна: „Ще изпратя Петра.“ Почаках Петра, за да му дам тенекията. Той не дойде. Стана обед. Пратих повторно слугата Йото до Гавриила. Но ето че Петър дойде. Извадих тенекията и му я предадох. Обаче не съм казвал, че в нея има „лоша работа“, а и не знаех. Очевидно, Петър е знаел, че в тенекията има лоши книжа и затова той не я държал в дюкяна си, а я изпратил в Лъжене.

– Петре, според твоите показания, Христо ти бил казал, че в тенекия- та има „лоши книжа“. Щом като си знаел това, защо приемаш тенекията и я занасяш в дюкяна си? А освен това не я държиш в своя дюкян, ами веднага я запращаш в Лъжене. Да я криеш, след като знаеш, че е нещо вредителско, и това е вина.

– Аз знаех, че в тенекията се намираха „лоши книжа“. Христо ми я даде да я премахна.

– Христо, чу ли какво говори Петър?

– Господине, Петър е запознат с тия работи.

– Христо, влиза ли и Петър в комитета?

– Това не знам. Той криеше от мен.

– Много добре! Отговорите, които дадохте дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Христо

Разпит на кожухаря Коцо от село Лъжене

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Коцо, а на баща ми – Панчо. От Орхание съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 18 години съм, кожухар.

– Преди известно време Петър бояджията от град Орхание ти дал една тенекия, за да я скриеш. Как ти я даде, и като ти я даваше, какво каза?

– Петър бояджията дойде в дюкяна и каза: „Вземи тая тенекия, занеси я в къщи и я скрий! Тия дни аз ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Даже аз не исках да я взема, но майсторът ми Стоян [2] рече: „Щом като я дава, вземи, отнеси я в къщи и я скрий! Петър ще дойде след няколко дни и ще я вземе.“ И аз я взех за хатъра на майстора ми.

– Като я занесе в къщи, къде я скри?

– Зарових я у дома в градината, в дънера на една слива. Бяха ме предупредили никой да не вижда.

– Кой ти каза така да я скриеш, че никой да не види?

– Казаха ми майсторът ми Стоян и Петър бояджията.

– Когато я занесе в къщи, каза ли на някого от домашните си?

– Не, никому не казах.

– Петър на кого щял да даде книжата в Тетевен?

– Не каза. „Може, рече той, да отида до Тетевен и ще занеса там тия книжа.“

Въпроси към Петра бояджията при очна ставка с Коцо кожухаря

– Хей, Петре бояджия, когато си предавал на Коцо тенекията с комитетските книжа, за да я скрие, ти си му казал: „Вземи, занеси я в къщи и я скрий! Внимавай, никому да не казваш! Тия дни ще дойда и ще я отнеса в Тетевен!“ А и Стоян, майсторът на момчето, настоял, като му рекъл: „Вземи, вземи!“ И то я взело и я отнесло.

– Дадох я на Коцо да я скрие в къщи, само че не съм казвал, че ще ходя в Тетевен и че ще я нося там.

– Коцо, кажи в лицето на Петра това, което ни разправи!

– Петре, ти донесе в дюкяна тенекията с книжата. Не каза ли тогава: „Вземи това, скрий я в къщи, зарови я някъде! Аз ще дойда след няколко дни, ще я взема и ще я занеса в Тетевен.“

– Хей, Петре, чу ли какво каза Коцо? На кого искаше да я носиш и предаваш в Тетевен?

– Коцо разправя, само че аз не съм казвал думите: „Тия дни ще дой- да, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“

– Много добре! Тая работа ще я проверим от Стояна, майстора на момчето, но после да не останеш посрамен? –

Нека дойде, да разправи, тогава вече не ще ми остане нищо какво да кажа.

– Коцо, какво представляваха книжата в тенекията?

– Не знам. Дадоха ми ги да ги скрия и ми заповядаха да не казвам никому.

– Коцо, Петър ти дал тенекията и ти казал: „Вземи, отнеси я у дома си и я скрий!“ От тия думи се разбира, че това е лоша работа. Защо тогава я взе, отнесе я и я скри?

– Умът ми не стигаше, занесох я.

– Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е. – Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да го сторим.

Подписал: Петър; [знак за отпечатък от пръст]: К о ц о

Разпит, извършен на 28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Стоян, а на баща ми – Стамен. От Орхание съм,

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 25 години съм, по занятие кожухар.

– Стояне, тоя тук Петър бояджията преди известно време донесъл в дюкяна ти една тенекия, в която имало някакви книжа. Той ти поръчал да я скриеш някъде и да не казваш никому, след което заявил: „Тия дни ще взема книжата и ще ги занеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Петър бояджията донесе тенекията в дюкяна и ми каза: „Вземи, занеси я и я скрий у дома си!“ Отговорих му: „Не мога да я взема.“ Той рече: „Поне момчето да вземе и да я скрие у дома си в Лъжене. Когато потрябва, аз ще отида и ще я взема.“ Тогава казах на момчето: „Вземи я!“ И момчето я взе и я отнесе.

– Момчето разправя, че когато тенекията била донесена в дюкяна ти и му била подадена да я скрие, Петър казал: „Тия дни ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Не си спомням Петър да е казал, че ще я носи в Тетевен. Той само рече: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Това добре съм запомнил.

– Какво имаше вътре в тенекията, та тъй много я криехте? Разбира се, ти трябва да знаеш. Па дори и си помагал, като си накарал момчето да я вземе.

– Казах на момчето да я вземе, да я отнесе и скрие. Обаче аз не знам какво е имало в тенекията, не попитах Петра.

Въпроси към Петра и очна ставка със Стояна

– Хей, Петре, виж, ние накарахме да повикат майстора на момчето, Стояна. Той заявява, че когато си занесъл тенекията с комитетските книжа в дюкяна му, ти си му предложил да я скрие. Това не станало. После си я дал на слугата му, като си казал: „Давам ти това, занеси я и я скрий! След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Ето и Стоян ти го казва. Какво ще отговориш?

– Не съм казвал, че ще дойда и ще я взема. Аз рекох: „Вземи и я скрий! Когато я поиска тоя, който ми я даде, ще дойда, ще я взема и ще я

– Разкажи, Стояне, да чуе и самият Петър! Когато той донесе тенекията, какво ти рече?

– Петре, ти донесе тенекията в дюкяна ми и каза: „Вземи, скрий я!“ И понеже аз не приех, ти я даде на момчето, като му каза: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“

– Чу ли, Петре, какво разправя?

– Разправя, чувам.

– Много добре! Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Стоян

Разпит на Димитър мухтара от Голям Извор

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си? –

Името ми е Димитър, а на баща ми – Крачун. От Извор съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 40 години, кмет съм на селото.

– Теб защо те докараха тук?

– Във връзка с комитетската работа.

– Какво знаеш за комитетските хора?

– Те миналата зима стреляха върху мен. Признаха, че не ме улучили. После слагаха отрова в кафето ми, за да я изпия. Два пъти разбрах, че имаше отрова. Взех чашката, сложих я в джеба си и исках да дойда да съобщя, че са ми сложили отрова. Марин от нашето село ми каза: „Ще наредя, щом излезеш от селото, да те убият. Само не се опитвай!“ И аз се уплаших и не дойдох да съобщя. Помирих се с това, което бяха направили.

– Кой ти сложи отрова и защо?

– Марин Попов поставил в кафето отрова и накарал да ми го поднесат. А преди да ми даде отровата, той ми каза: „Дай един алтън, трябва ни!“ Извадих и му дадох. Трябвало да го дадат като награда на човека, който щял да занесе в Тетевен радостната вест, че са ме отровили.

– От кого научи, че алтъна щели да дадат като награда за добрата вест?

– След като и аз се присъединих към тях, Марин ми каза: „Алтъна, който взех, щях да го дам като награда за радостната вест.“

– На кого щели да занесат вестта за отравянето ти?

– Щели да изпратят известие на комитета в Тетевен.

– Кой е начело на комитета в Тетевен?

– Трябва да е даскал Иван, понеже отнасящите се до комитета книжа са у него. Той е и секретар на комитета.

– Какво ти предлагаха на теб, та ти не се съгласяваше?

– Аз пречех на работата им. Понеже се бояха, че, като не се съгласявах, можех да отида и да съобщя на властта за работите им, сложиха ми отрова.

– Кой е секретар на комитета във вашето село?

– Герго Стойков.

– Когато накарвали някого да влезе в комитета, те вземали от него пари и тогава го записвали. Колко гроша взеха от теб?

– За да ме впишат в комитетския списък, от мен взеха 150 гроша.

– Колко души от вашето село влизат в комитета?

– Аз зная 10 души.

– Кои са те?

– Един от тях съм аз, а другите: Марин Попов, Герго Стойков, Доко Съйков 1 , Моньо Татарчев и Дико Беров.

– Освен тия, имали и други участващи в комитета?

– Има. Обаче, тия са останали в паметта ми. Списъкът е у секретаря. Той знае кои влизат.

– Къде е комитетският списък?

– Той стои у Герго, секретаря на комитета.

– Тия хора, които изброи, дали ли са пари на комитета при записването им?

– Някои са дали, някои – не.

– Кои са дали?

– Аз дадох 150 гроша. Марин даде едно златно меджидие и Герго Стойков даде едно златно меджидие.

– Какво направихте, къде изразходвахте събраните от комитета пари?

– Това знае секретарят, той трябва да отговори.

– Изпратихте ли на Българския комитет [3] пари за оръжие и барут?

– Това не ми е известно. По тоя въпрос знае секретарят.

– Специалният ви комитетски печат у кого е и какъв е псевдонимът ви?

– Печатът ни е у секретаря, а псевдонимът ни е Сюлейманоглу Давуд. Псевдонимът на Етрополе е Бучукоглу, а на Орхание трябва да е Алцеков [4].

– Идваше ли във вашето село Димитър от Сърбия?

– Да, идваше. И той беше, който реши да ме убият.

– Когато идваше във вашето село, какво ви наставляваше?

– Той ни говореше постоянно: „Събирайте пари! Готвят се навсякъде, бъдете и вие готови!“ Той казваше: „Събирайте пари и приготовлявайте пушки, барут и други оръжия, които ще бъдат необходими! Някои от нашите хора са ходили оттатък [Влашко]. Там станало събрание и се взело решение по тия работи. Приготовлявайте се непрекъснато!“ Даже Димитър колко пъти ни е казвал: „Продават се иглянки пушки по 8 алтъна едната. Внасяйте пари за набавяне на необходимото ви количество пушки!“

– Димитър ви говорил: „Давайте пари за оръжие и бъдете готови!“ След като приготвехте оръжията и бъдехте готови, какво трябваше да правите? Какво беше намерението ви?

– „Ще стане република“ – казваше той.

– Какво значи това „република“? – След като се въоръжим, колкото данъци плащат мюсюлманите, толкова ще плащаме и ние. Иначе щяхме да се опрем.

– Щели сте да се опрете на държавата? Каква нужда? Не може ли да изготвите един общ мазхар и да го представите на държавата? Защо трябва да се опирате с оръжие?

– Това не е нещо, което аз да разбера. Те говореха така.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Да се подпиша.

Подписал: Димитър

Нов разпит на Гавриила [5], произведен на 28 октомври 1872

– Тенекията с вредителските книжа на комитета, за която ти говори през деня, беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака, и е донесена тук. Тази ли е въпросната тенекия и това ли са книжата? – Тази е.

– В удостоверение, че това са книжата, подпиши се върху тях едно по едно!

– Да се подпиша.

– Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя. Толкова ли са, няма ли още?

– Толкова са. Няма други.

– Това комитетски писма ли са?

– Да, комитетски писма са.

– Ти, който си поданик на Османската държава и брат на чорбаджията Стоян, виден гражданин на Орхание и член на околийския съвет, какво търсят у тебе вредителски книжа, дошли от Влашко и насочени против държава и народ? Не е ли срамота? Какво видя от държавата, та гласиш бунт, коя е причината?

– Димитър ни подмами да събираме пари и да му ги даваме, за да донесял оръжие. После от Влашко щели да минат хора и да завземат планините. Намеренията ни бяха да освободим страната от османската власт,

– Как тъй с двама бунтовника, които ще минат от Влашко, ще освободите страната си от Османската империя, и можете ли вие да се управлявате самостоятелно? Интересно, не остана ли поне един мюсюлманин! Какви мерки взехте по въпроса за държавна хазна? Държавата не е ли в състояние да се справи с такива две кучета? Искате да кажете, че като минат от отсреща двамата хорица като командири и вие ги последвате, ще вдигнете въстание и ще откъснете България от ръцете на турската държава?

– Като съберем пари и подготвим войска, искахме да освободим християните от ръцете на Османската държава,

– Много добре! Но Димитър, като вземе парите, които сте събрали, можеше да избяга! Вие сте имали голямо доверие в него, за да го последвате. Коя е причината [за да готвите въстание], какво ви липсва?

– Нищо не ни липсва. Измамихме се. „Да съберете парите на едно място“, каза той. А на мене рече: „Да се съберат парите и да стоят. Ако стане нужда, ще ги вземем!“

– Ти не само че си бил секретар на комитета, но си станал и негов касиер?

– Бях и секретар, и касиер.

– Сега, когато те разпитваме, казваш, че си бил касиер и секретар. А след като се записаха думите ти, ти размисляш и отговаряш: „Касиер беше Васил.“ Какво значи това?

– Не можах да разбера думата „сандъккяр“ [„касиер“], заради това рекох, че касиер е синът на чорбаджията Нако.

– Къде е сега той, Васил?

– Когато ме арестуваха, Васил беше в града. Но той ми казваше някога, че щял да избяга.

Председател беше затвореният тук Васил [6], който е от Тетевен, но работи в Орхание бояджийство.

– Вашият съвет колко души членове имаше и кои бяхте?

– Бяхме трима души: Васил бояджията, Васил Наков и аз.

– Вие ли организирахте бунт срещу държавата, вие ли подготвяхте българите за въстание?

– Щом Димитър дойдеше, и се събирахме. Ние вършехме всичко това.

– Кои комитети знаеш в околните села?

– Те са дело на Димитра. Той не ни разправяше за другите села. Ние знаехме само тука.

– Колко души записахте тук в комитета и от колко души взехте пари?

– Васил бояджията, Цветко кантарджията, Велчо Шунтов, Васил Наков, касиерът Марин Николов и аз. Останалите не си спомням. После ще ги кажа.

– Марин, касиерът в Орхание, колко гроша даде за комитета? Той влизаше ли в съвета?

– Не го повикахме в съвета. Той даде 6 лири.

– По комитетския въпрос сега каза истината. Заявяваш, че ще изкажеш после и останалите лица. Но, беше ли заедно с Димитра, когато той по-преди уби дякона в Орхание?

– Не бях с него. –

Защо ти, който знаеш, че Димитър е убил дякона, криеш и не съобщаваш на властта, защо си станал член на комитета?

– В началото [Димитър] не ми каза. После ми писа с писмо, че е убил дякона.

– Къде е това писмо?

– Скъсах го, хвърлих го.

– Колко пъти той идва след смъртта на попа?

– Не си спомням.

– Как нападнахте хазната?

– За нападението на хазната Димитър не ни обади. После ми казаха.

– Ти узна, че е била нападната хазната. Чу също така, че са я нападнали вашите комитетски хора. Не поиска ли от тях дял?

– Не поисках. После узнах, че те са я нападнали.

– Значи, ти си узнал, че хазната е нападната, че нападателите са комитетски хора, че това са твои другари – бунтовници, врагове на държавата. Разбрал си, че парите [ще отидат в комитетската каса], заради това ли мълча?

– Заради това мълчах.

– Влизаш ли в тукашния комитет, насочен против държавата?

– Влизам, негов секретар съм.

– За лицата, които готвят такъв бунт против държавата, има закони на турски, български [7] и гръцки езици, и се публикуват в толкова вестници! Като знаеш това и ако е на място умът ти, как се осмели да тръгнеш по тоя път?

– Постъпих така от неопитност.

– Ти заслужи наказанието, което държавата ще ти наложи съгласно закона. Имаш ли да кажеш още нещо?

– Съгласен съм със закона. Нямам какво да кажа.

– Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.

– Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Верни са, тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписан: Гавриил

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Коцо от Лъжене е Коцо Панчев. Турското наименование на Лъжене е Алтун таш (днес Трудовец).

2. Стоян е Стоян Стаменов Цагарски, кожухар, член на комитета.

3. Вместо Доко Съйков в тур. текст стои „Доко Чеко“.

4. Под „Българския комитет“ се разбира Българският революционен централен комитет в Букурещ, основан в началото на април 1870 година.

5. В тур. текст псевдонимът на Орхание гласи „Ел Джутов“ („Елез Джутов“), а не Алцеков.

6. Гавриил е Гавриил Генчев Брънчев.

7. Васил е Васил Петров Бояджията.

8. Вероятно Саиб паша има предвид изданието на турските закони в български превод от Хр. С. Арнаудов, от което първи том излиза при 1871 год., втори том – през 1872, останалите два тома изливат по-късно.

юни 14, 2019

Свиване

Местни избори 2019  

Здравейте, 🍀🙂 От 2010 година съм регистрирана и живея в селце, което преживява период на възраждане. През последните няколко години тук си закупиха имоти и се настаниха доста чужденци. Някои от тях са тук сезонно, други живеят постоянно, като общият им брой е около 200 души. Напоследък съселяните ми обсъждат, че е много вероятно да […]

The post Местни избори 2019 appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Индустриално замърсяване – данните между 2007 и 2018  

Една от сочените често причини за мръсния въздух в България е индустриалното замърсяване – ТЕЦ-ове, цехове, автосервизи и прочие. Търсейки информация за тях преди доста години попаднах на регистъра, който ИАОС поддържа. Според европейските изисквания, там се регистрират и подават информация всички инсталации, които замърсяват въздуха, водата, почвата или пренасят опасни отпадъци.

Всяка година там има данни от около 500 инсталации. Съвсем очаквано има сериозни съмнения около подадените данни от някои инсталации, както и дали има въобще някакъв контрол от страна на ИАОС върху коректността им. Знаем добре, че малки цехове, автосервизи и прочие не се регистрират, а произвеждат сериозно замърсяване въпреки изискванията.

Но регистър има, каквото е изискването по закон и редовно решение, до което чиновниците опират като им се наложи, че трябва да се вземат мерки. В никакъв случай не казвам, че данните в него са грешни или безполезни – точно обратното. Според хората в агенцията и запознати как работи индустрията, с които говорих, за голяма част от инсталациите контролират добре и подават коректни данни. Това обаче не е сигурно за всички, което обезсърчава спазващите изискванията и поставя под въпрос работата на всички.

Тъй като данните в регистъра са доста непрегледни, преди 6 години направих визуализация, която показва всичко наедно. Може да се разглеждат всички емисии по замърсител, както и отделни инсталации. Повече ще прочетете в тогавашната ми статия.

Тия дни обнових данните до 2018-та и се забелязват няколко интересни неща. Първо – CO2 емисиите практически не се променят през последните 12 години. Също така по-голямата съобщените стойности са на база изчисления, а не измервания. Всичко останали емисии обаче значително намаляват. Замърсяването с ФПЧ (PM10), например, намалява от 18 хил. тона през 2008-ма до 720 тона през 2018-та. Интересно е, че  Хан Аспарух в Исперих, които произвеждат керамични плочи, са отговорни за 10% от това количество и емисиите им са два пъти повече от повечето ТЕЦ-ове.

При серните оксиди също има значително намаление – повече от 10 пъти за 10 години. 90% от тези оценки са на база измервания. Почти половината от 60-те хиляди тона емисии във въздуха миналата година са били от ТЕЦ Марица Изток 2. Още 25% са от Марица Изток 3.

При замърсяването на водите с азот има намаление до 2011-та, но след това остава непроменено. 42% от това замърсяване е съобщено от Софийска вода. При почвите е имало скок между 2011 и 2015-та. В последните 3 има намаление до 27 тона почти изцяло от три компании.

В инструмента може да разгледате подробно какво са съобщили предприятията като замърсяване. С картата може да фокусирате отделна инсталация или географски регион. Ще насоча вниманието само към ТЕЦ Варна, която влезе в новините наскоро. Интересно е, че в последните 4 години изглежда практически е спряла работа. Дори с най-добрите филтри, при каквато и да е работа тези емисии са невъзможни.

Свиване

Пропадането на едно общество винаги се превръща в падение  

  Като виждам колко некадърно като изработка и безвкусно като естетика е направеното на Графа, започвам да си мисля - дали не може да бъде накарано ръководството на Столичната община всеки ден - я кметицата, я някой от заместниците ѝ, я отговарящият за строителството и ремонтите директор в огромната администрация, задължително да минава от Канала до Алабин - в двете посоки! Да върви и да гледа какво и как е направено, да върви и да гледа как я/как го гледат хората наоколо.

чети по-нататък

Свиване

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I  

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. " МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е."

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ

Това, което правел Езекия, бил невиждан религиозен тоталитаризъм – и заедно с това било напрежение на всичките сили на нацията, за да оцелее.

И напрежението се оправдало. Бог – ако се вярва на Библията – спасил Езекия. И как! Когато разгневеният асириец Сенахериб наближил Ерусалим със своите пълчища, ангел Господен лично поразил в стана на врага сто осемдесет и пет хиляди души и Сенахериб се изнесъл обратно. Скоро той загинал при дворцов преврат (4 Царе, 19:35).

Въпреки това след смъртта на Езекия неговият син Манасия се обърнал към старата религия и върнал и Баал, и хълмовете, и войнството на духовете, и Ашера. Каква станало? Защо Манасия не видял толкова очевидните предимства от взаимноизгодното сътрудничество с Господ? Как можал доброволно в толкова тежки времена да се откаже от оръжието за масово поразяване в лицето на толкова впечатляващо ефективния ангел?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към алтернативните източници.

Еремия/Девтерономист твърди, че Сенахериб претърпял поражение и бил принуден да отстъпи от Ерусалим. Но Сенахериб разказва друга история:

„А Хизкия, юдеинът, понеже не преклони глава под моя ярем - 45 негови големи града и малки селища в техните околности, които нямат чет, аз ударих като издигнах насипи и доближих тарани и щурмови стълби, и с помощта на атакуващата пехота ги превзех; взех в плен 200 150 души, млади и стари, бедни и знатни, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък, безчет, иззех ги и ги причислих към плененото имущество. Самият него (Хизкия), като птица в кафез, в Йерусалим - неговия царски град, аз заклещих. Издигнах укрепления и стражеви кули, всички порти на града завардих и ги направих за него недостъпни, блокирах околността за да не избяга.

Завзетите негови градове отделих от страната му и предадох на царя на Ашдод Метинти, на царя на Ехрон Пади и на царя на Газа Цили-Бел“. [1].

Археологическите свидетелства потвърждават, че е прав Сенахериб. Езекия седял зад стените на Ерусалим: обстоятелство, чието значение Сенахериб несъмнено се опитва да принизи в самохвалната си пропаганда. Но страната била разорена. Град Лахис, който Езекия трескаво укрепвал, като го направил втори по значение в царството си, бил превзет и сравнен със земята, и пророк Михей обявил, че причина за това било идолопоклонничеството на неговите жители (Михей, 1:13).

Серия релефи, украсяващи двореца на Сенахериб в Нивевия и изобразяващи обсадата и унищожаването на Лахис през 701 г. пр. н. е.

Авторът на 4 Царе твърди, че Господ Бог е спасил Езекия от асирийците заради неговото благочестие; той съобщава, че ангел ги е прогонил от стените на Ерусалим, убивайки в асирийския стан 80 хиляди души. Асирийският цар Сенахериб разказва друга история: той наистина не превзел Ерусалим, но опустошил цялата страна. Вероятно именно затова Манасия, синът на Езекия, се отказал от монотеистичните реформи и се покорил на асирийците. Израел Финкелщайн смята времето на Манасия за „златен век“ на Юдея.

Опустошаването на Юдея не било просто мъст: това била старателно разчетена кампания за икономически терор, призвана да демонстрира на юдеите грешната им позиция.

И Манасия разбрал грешката на баща си: той склонил глава под ярема, покорил се на асирийците и страната по негово време отново оживяла, въвлечена в асирийския общ пазар.

Девтерономист отнася Манасия към най-черните персонажи в историята на Юдея. Манасия „вършел зло пред Господа“ (4 Царе, 21:2). Той отново устроил хълмовете, кадял на Баал, направил дъбрава и се покланял на небесното войнство. Но Израел Финкелщайн смята, че именно времето на Манасия е било време на най-големия разцвет на Юдея.

Нечестивият Манасия управлявал 55 години – абсолютен рекорд сред всички юдейски царе – и бил погребан с почит и мир. Неговият син Амон царувал две години и бил убит от заговорници. След което на трона се качил внукът на Манасия, осемгодишният Йосия.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Анналы Сеннахериба, цит. по: «Я открою тебе сокровенное слово». Пер. В. Якобсона. М., 1981.

юни 13, 2019

Свиване

Как да опазим търговската си тайна?  


Обнародването през април на Закона за защита на търговската тайна извади на фокус темата за защита на конфиденциалната информация и постави въпроса какви възможности дава той на фирмите.

Законът определя търговската тайна като всяка търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания:представлява тайна по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и съвкупност от елементи не е общоизвестна или леснодостъпна за лица...
Свиване

Ако някой в БСП ме питаше  

  Не е за оправдание, просто така стояха нещата - нито веднъж не приех в престоя ми в президентството (2002-2006) да ме занимават с работи на БСП. То не бе и чак толкова трудно, защото Първанов хич не си падаше вече по Позитания, доволен бе сигурно, че ги е употребил за своите си цели и бе затворил страницата. Всъщност, те му я затвориха, както той разбра в един момент. Но беше късно.
  Не за това ми е думата.
  В БСП има и свестни хора, особено сред привържениците ѝ. Някои са ми приятели или добри познати.

чети по-нататък

Свиване

Уроци по атеизъм. № 16 За кощунството  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 16. За кощунството

Нека поговорим за кощунството. За това какво представлява то и с какво е опасно за църквата.

Историята с момичетата, които изпълниха в Храма на Христос Спасителя една молитва и един танц (виж УРОК 14), разкри удивителни неща. Вече говорих за това, че се оказахме свидетели на съвършено невероятен пристъп на злоба от страна на християните и открихме, че за петстотин, шестстотин, хиляда години те не са се променили. Че всъщност имаме пред себе си същата екстремистка, човеконенавистническа секта, която е съществувала по времето на инквизицията или в периода, когато е унищожавала руските старообрядци. Нищо не се е променило. Но въпросът не е в това. Тези хора имат правото на свои, така да се каже, предпочитания и на този маниер на поведение, който е за тях най-комфортен. Но е интересно, както се казва, да се поровим в това, което им послужи за причина.

Причината, както ми се струва, е достатъчно ясна.

Можете ли да си представите ситуация, при която това непохвално изпълнение на момичетата в Храма на Христос Спасителя би доставило на вярващите ако не удоволствие, то поне удовлетворение?

Не е трудно да си я представите. Всичко е същото: същия танц, същото въртене към олтара, както правят поповете, същото високо вдигане на крака и същите неразбираеми текстове, но в края на цялата процедура се чува съответно небесен гръм, блясват мълнии и кощунстващите момичета или са изпепелени до шепа прах, или просто са превърнати в кървави късове месо, смесено с парчета от плетени шапчици. Но това не се случи. За пореден път не се случи нищо.

И, ако се съди по реакцията на вярващите, те разбират, че нищо подобно никога няма да се случи. При което за пореден път се озоваха в глупаво положение, защото позиционират своя бог като крайно свирепо същество, мълниеносно реагиращо на много по-дребни по своя трагизъм и по своите последствия фокуси от този, който беше представен в Храма на Христос Спасителя.

Един прост пример. Както знаем, техният бог работи особено безтрепетно с младите хора. Четвърта книга Царе разказва не без удоволствие, че е достатъчно групичка селски момчета да се пошегуват само с някого от светците на този бог, за да излязат незабавно от гората две мечки и да разкъсат на парчета четиридесет и две деца.

Ние помним, че за да заяви този бог за себе си и да прекрати също така един вид кощунство на египтяните по отношение на избрания израилтянски народ, били убити всичките египетски първородни деца: „Нямаше дом, в който да няма мъртвец“.

Ние помним с каква страст и увлечение този бог сам, лично, хвърля камъни от небесата, поразявайки враговете на израилтянския народ, вдигнали ръка срещу Израил и неговите светини, иначе казано – също кощунстващи. Това, ако не се лъжа, е в Книга Исус Навин, глава десета. С други думи – виждаме, че в своите книги християните декларират незабавна реакция на техния бог.

А в нашия случай нямаше никаква реакция, нито бавна, нито бърза. И е ясно, че няма да има. И тази ярост, тази истерия, това людоедство и тази кръвожадност, които показаха християните в историята с певиците, са в действителност тяхна трагедия. Защото те прекрасно разбират, че са получили за сетен път доказателство, че бог не съществува. А ние виждаме отново, че всичките заплахи, всичките проклятия и цялата свирепост са в общи линии литературна измислица и нищо повече. Това, разбира се, не може да не предизвика ярост. И тогава християните поемат сами работата на своя бог и искат да накажат кощунстващите момичета лично – кърваво, кошмарно, но лично, като си дават напълно сметка за това, че никой няма да го направи вместо тях. Че няма да има не само мълнии, но даже и късо съединение.

В този смисъл това, което християните наричат кощунство, им носи много съществена вреда.

Предлагам ви да си помислите какво е изобщо кощунството. По своята природа то е нещо богословско, теологично.

Да си спомним как са били събаряни руските богове в годината, когато се покръстила Русия. Нима техните изваяния тихо, скрито, тайно, под покрова на нощта са били закопавани, влачени извън пределите на селищата или изгаряни? Не. Това се правело пред очите на всички – трупали „идолите“ заедно, биели ги с камшици, дърпали ги през целия град, палели ги, гадаели по тях, хвърляли ги в реката. И за какво? Също е лесно за разбиране. Доказвала се слабостта на тези богове, тяхната неспособност да се защитят и да отговорят с мълнии, гръмотевици, земетресения, епидемии или нещо в този дух.

Иначе казано, кощунството винаги води до това, че определени групи вярващи започват да се оглеждат някак си сложно около себе си, разбирайки, че е получено, за съжаление, още едно доказателство за небитието на така наречения вероятен бог. Това е много тежко за понасяне и се появява вече видяната от нас яростна агресия.

Възниква закономерният въпрос: как биха се отнесли със същите момичета в някакъв друг храм на някаква друга конфесия? Сигурно също така лошо, защото последствията ще са приблизително същите. Имам предвид смисловите последствия от техните действия и липсата на отговор от свръхестествените сили.

Между другото, има светини, които не се страхуват от кощунство. В моята координатна система също има доста симпатични и много значещи за мене символи и изображения. При това можете да вземете скъпия за мене портрет на Хъксли или на Дарвин, или на Павлов и да им нарисувате петдесет рогчета, синини под очите или мустачки, но у мене няма да се появи желание да давя, горя или наказвам някого. Аз зная прекрасно, че този, който е изобразен на портрета, няма да изгуби нищо, че неговият принос към човечеството дава резултати и няма да отиде никъде, че този велик принос не може да бъде минимализиран нито от рогчетата, нито от синините, нито от псувните, написани на челото – от нищо. И точно по същия начин това вероятно няма да развълнува и даже няма да учуди нито един атеист.

Връщайки се към историята с кощунството, трябва да си кажем честно, че през цялото време наблюдаваме подмяна на понятията. В какво се състои тя? В това, че човекът, който заявява, че вярва в бога, в действително говори абсолютни глупости. Защо? Виждате ли, аз разбирам, че ако в някакъв момент, в определен ден, в определен час, на определено място се материализират някакви свръхестествени същества, които с удоволствие разказват на всички желаещи за бога, за своята роля за възникването на вселената, за това как са предизвикали Големия взрив, как са влияели на хода на еволюцията, как са обличали първите трилобити с черупки, а наоколо стоят хора и ги слушат… Ето тогава бихме могли да си говорим за това, вярваме ли в този бог, или не вярване.

Но ние нямаме такъв случай. Ние, говорейки за вяра в бога, сме принудени да говорим за доверие в Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.), в Чаплин (високопоставения свещеник Всеволод Чаплин – бел. П. Н.) или техните предшественици. А ако съдим по поведението, което демонстрират християните днес, техните предшественици не са се отличавали много от тях. Нямам никакви основания да смятам, че някакъв си Чаплин е по-лош от друг Чаплин, но живял през V или в XV век от нашата ера.

И ние виждаме, че основната причина за всичките тези телодвижения са материалното благополучие, вилите в Геленджик, часовниците с брилянти, дебелите попове в „мерцедеси“. В общи линии никакви други причини за съществуването на тази организация няма.

(Следва)

юни 12, 2019

Свиване

Демократичната общност няма рамене  

Извинявай, Общност, задето те презирах като поредния левичарски проект – по-безхарактерен от болшевиките, защото те поне откровено казаха кого мразят и какво възнамеряват да му сторят. Извинявай, защото ти показа, че в твоите недра са се таили достойни хора, които имаха доблестта да кажат: „Христо, бракът е съюз между един мъж и една жена, а половете са само два… По отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист“. Браво! Наистина браво на Любомир Авджийски. Само че той те напусна, Общност, тъй че аз се колебая дали да спра да те презирам, дали великодушно да трансформирам отношението си в безразличие…

Това с презрението е майтап, както ще бъдат и още няколко неща до края на текста, за които се извинявам предварително. Никого не мразя, никого не презирам. И не бих се занимавал с „демократичната общност“, ако тя не беше показала един стар като демокрацията порок по пътя си към лелеяната власт. Когато бях член на националното ръководство на ДБГ (да речем 2011 или 2012), веднъж седнахме в новия си офис на „Бенковска“ да обсъждаме какви ценности ще запишем в програмата. Аз с цялото си простодушие казах да се впише, че партията приема за свои християнските ценности. Не ортодоксията (Боже Господи!), а просто общите християнски ценности, които стоят в основата на онова, което наричаме Европа. Тогава Йонко Грозев скочи (и го подкрепиха почти всички начело с Меглена Кунева) и каза: „Ами как ще гласуват за нас мюсюлманите?!?“.

Ето този конформизъм убива нашата политика. Забравят, че политиката е не само обединение, но и разделение. Обединява Президентът (не Радев, разбира се), а партиите разделят, както показва и значението на думата „партия“.

По повод поредния гей-парад най-новият ни евродепутат Радан Кънев каза: „Подкрепям парада, но не и гей браковете“. Карате ме да припомням стари мръсни вицове: „Само главата ли? Но той няма рамене!!!“. Радан казва: „Подкрепям провеждането на парада. Включително и най-вече поради факта, че той има социални и политически искания. Всеки гражданин трябва да бъде свободен да изразява позициите си, а и защитен, когато го прави. Всяка позиция, която не призовава към насилие, трябва да бъде изразена и изслушана“.

Ето защо и аз би трябвало да мога да „изразя“ онзи виц за раменете и толерантно да бъда „изслушан“, още повече че покривам изискването да „не призовавам към насилие“. Дотук всичко е ясно. Но кои са „социалните и политическите искания“ на парада?

Социалните. Да спите заедно мъж с мъж и жена с жена. Пречи ли ви някой? Спете! Да имате деца. Намерете биологичен начин да имате и имайте. Да осиновявате деца? Тук няма да се разберем. Осиновявайте само пълнолетни хора, които са съгласни с екстравагантните ви представи за семейство. Иначе осиновяване на малки деца, които не знаят за какво става въпрос, е равносилно на отвличане. Други социални? Някакви специални пенсии, някакви специални отпуски по майчинство без бременност и раждане? Изяснете си ги, турете ги на масата.

Политически искания. Тук наистина ме озадачихте, г-н Кънев. Какви политически искания има прайдът? Парламентарна група? Кметове? Евродепутат? Промяна в конституцията? Да, може би искат последното, не знам, но то все още не е политика, а само желание за официализиране на малцинствени привилегии. Политиката е визия за управление в интерес на обществото и държавата.

Нататък. Г-н Кънев не подкрепя узаконяването на еднополовите бракове. Защо? Защото „обществото ни е дълбоко консервативно“. Ако беше по-плитко консервативно, сигурно щеше да го подкрепя. Усещам снизхождение: „Абе, не се занимавайте с това общество, то е консервативно, изостанало, примитивно“… Иначе, ако не баш бракове, то г-н Кънев поне „подкрепя узаконяването на отношенията на гей двойките без въвеждане на брак и без съответна конституционна промяна“. Следите ли мисълта ми? За пред тези, които са против еднополовите бракове, не ги подкрепяме; за пред онези, които са за тях, подкрепяме ги, само че под друго име, за да не се дразнят селяндурите от дълбоко консервативното общество. Важното е да не отблъснем нито една малцинствена група, да не изгубим нито едно гласче.

Пичове! Приятели мои! Не можете да угодите на всички. Не може хем… – хайде стига съм разправял мръсни вицове. Вземете да се определите какви сте, вземете да кажете: ние сме костовисти, ние сме либерали, ние сме зелени, ние сме културни марксисти, ние сме н’ам к’ви си – само кажете какви сте точно и, току-виж, някой ви се вързал. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За Топ Новини

Свиване

Бомба с часовников механизъм под националната сигурност на страната  

  Да се призове за международно сътрудничество в противодействието на корупцията съветвах още преди 15-16 години президента Първанов (при това го правех аргументирано, след множество разговори с наши и чужди много по-добри от мен експерти, защото всяко нещо, което влезе в словата на президента трябва да бъде обосновано, а не да е като пореден балон на принципа - надувайте момчета! или шумим, братец, шумим)...
  Вярно, бях мъничко по-млад и все още имах определени илюзии.

чети по-нататък

Свиване

Разбудихме бесовете. Святлана Алексиевич за сериала „Чернобил“, Зеленский и робското съзнание  

ИЗТОЧНИК: РАДИО НВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В понеделник, 3 юни, завършиха прожекциите на минисериала „Чернобил“, в основата на който лежи книгата на Святлана Аляксандрауна „Чернобилска молитва“. В сряда писателката беше интервюирана от Радио НВ.

Беларуската писателка Святлана Алексиевич получи Нобелова награда за литература с формулировката „За многогласното ѝ творчество – паметник на страданието и мъжеството в наше време“. Под нейното пера са излезли документалните книги „Войната няма женско лице“ (1985 г.), „Последните свидетели“ (1985 г.), „Цинковите момчета“ (1989 г.), „Омагьосани от смъртта“ (1994 г.), „Чернобилска молитва“ (1997 г.) и „Втора ръка време“ (2013 г.). За всяка книга тя отделя не по-малко от пет години, всяка от тях съдържа гласовете на хиляди хора и е паметник на определени събития. Сценаристът на нашумелия сериал „Чернобил“ Крейг Мазин е взел за основа на сценария си книгата на Алексиевич „Чернобилска молитва“, изградена от спомени на свидетели, ликвидатори на аварията и учени, които са работили в централата.

В интервюто на Алексей Тарасов за програмата „Бесни кучета“ („Бешеные псы“) по Радио НВ Святлана Алексиевич, която лично е преживяла Чернобилската трагедия в близкия до зоната на поражението Менск, си спомня факти, останали зад кадъра, и обобщава: техногенната катастрофа, променила живота на милиони хора, се е превърнала в един от основните фактори, които са разрушили съветския свят.

Как ви се струва, помага ли такъв сериал като „Чернобил“ да се осмисли Чернобилската трагедия?

Въпреки че има достатъчно на брой филми за Чернобил, всички те са явно неуспешни, след като са минавали край нас незабелязано. Както и книгите, независимо от милионните тиражи. Което доказва, че все пак светът принадлежи на телевизията. Този филм ми хареса особено с това, че го обсъждат млади хора, откривайки за себе си съществуването на проблемите, свързани с Чернобил. Струва ми се, че сериалът попадна в момента, когато се формира „екологичното“ съзнание. Ние виждаме как природата се затваря и е недоволна от нас. Обърнете внимание колко проблеми има човечеството в планетарен мащаб. Добре е, ако колкото се може повече хора говорят за Чернобил.

Кадър от филма „Чернобил“

Поиска ли канал НВО да използва някои истории от вашата книга „Чернобилска молитва“?

Ние подписахме договор. Отначало се съмнявах, защото вече десетки пъти бяха вземали книгата ми за основа на филми и мислех, че това ще бъде поредният неуспех, а се оказа точно обратното – получи се информационен взрив! Единственото нещо, което не разбирам, е защо, след като използваха за сериала моите текстове и текстовете на Владимир Губарьов, който е писал за Валерий Легасов, не споменаха никъде имената ни.

Къде бяхте, когато стана Чернобилската катастрофа“?

По това време бях в Менск. Сестра ми, по професия лекарка, умираше в болницата от рак. И аз всеки ден ходех и седях с нея. Помня тъмнозелените локви и странните облаци. Те сякаш се напластяваха върху моето настроение. Помня как един таксиметров шофьор, който ме возеше, каза: „Какво става? Птиците падат мъртви или като слепи се блъскат в стъклото! Опитваме се да караме много бавно, защото умират от удара“. Но цялата тази информация достигаше някак си бавно до моето съзнание. Позвъни ми една позната журналистка от Швеция и ми разказа за аварията. А аз, като нормален съветски човек от онова време, казах: „Е, може би… Нашите радиостанции мълчат, мисля, че преувеличавате“.

След това, когато се срещах не един път с нея, си спомняхме колко бавно, включително и аз, се освобождавахме от идейната „наркоза“, от вярата в комунизма. Защото бях израснала в семейството на комунист, мен, детето на селската интелигенция, ме бяха възпитали да вярвам в комунизма.

Във вашата книга много герои гледат на случилото се от позицията на някакво божествено провидение или наказание. Доколко това е вярно?

Наистина в тези дни църквите бяха препълнени, защото хората не знаеха към кого да се обърнат. Това, което учените обясняваха, беше съвсем неразбираемо. А и самите те, според мене, бяха по това време объркани и изобщо не се доверяваха на военните, политиците и месните чиновници. Хората нямаше към кого да се обърнат и те се обърнаха именно към Бога. Те усещаха, струва ми се, че са се сблъскали с някаква съвсем нова реалност и никой в случая не може да им помогне.

Хората все едно изскочиха от историята и се озоваха в космоса. Сега вече се досещаме, че сме част от някаква космическа система, в която господстват някакви сили (не е нужно да ги наричаме бог), че сме песъчинка и се въртим този вихър. В книгата си аз проучвах как съзнанието, без да има научни основи, усвоява новата реалност.


Как намерихте в себе си сили да пишете за Чернобил?

Когато написах книгите за войната, бях изтощена психически. Чувствах, че вече нямам сили да проучвам злото и в случая не е важно дали то е небесно, или човешко. А това, което се случи в Чернобил, ни заобикаляше отвсякъде. Ту за Чернобил заминава познат човек и всички мислят ще има ли след това деца. Ту отиваш на село и децата те засипват с въпроси: „А ще има ли щъркелът щъркелчета? А ще има ли отново листенца?“

Вървиш по селото и виждаш как пред очите ти карат кравите на водопой, а те се обръщат и не искат да отидат. Явно чувстват, че в реката нещо не е наред. Отиваш при някой пчелар, а той разказва: „Една седмица пчелите не излизат от кошерите“. Рибарите се оплакват, че не могат да изкопаят червеи – влезли са дълбоко в земята. Имаш чувството, че светът не се сблъсква за първи път с подобно нещо, че в неговата ДНК е заложена някаква информация, каквато ние, хората, нямаме.

Литературата не може да помогне, изкуството не може да помогне, наоколо хората на всички равнища не могат да дадат обяснение. И само старите хора, останали по селата, което ме потресе, запазиха спокойствие. Помня баба Стефа. Отидеш при нея, а тя носи мляко: „Ей сега ще налея на таралежчетата. Виждаш ли, дошли са, седят и чакат? Сутринта един вълк дойде, една сврака долетя. Ще им налея млекце и тогава ще поговорим“. Тя някак си обедини този свят. Така постепенно се изграждаше и моята философия.

Историята за Чернобил е история за това, че съветската система не смяташе човека за ценност. Защо оттогава нищо не се е променило?

Бих казала, че подобно отношение към човека не е характерно само за съветското време. Това е заложено дълбоко в нашата история. Ако в някакъв швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, у нас царят издавал указ. И издава до ден днешен…

Съвсем наскоро вашият Зеленский помоли: „Не окачайте мои снимки, по-добре окачете снимки на децата си“. Това е вече някакъв нов възглед, нова философия. А нашата философия е робовладелска. Помня, че ме порази историята за това как Сперанский (руски обществен и държавен деец, реформатор, законотворец от времето на Александр I – бел. НВ) предложил на царя: „Трябва да отменим крепостното право и тогава ще живеем в друга страна“. На което царят отговорил: „Да, зная, но няма с кого“. Царят разбирал, че помешчиците, тази безпросветна огромна маса, наречена Русия, няма да го подкрепи. И когато дошли болшевиките, те милитаризирали още повече това съзнание, направили го по-агресивно, по-сектантско.

С този начин на мислене е пронизано нашето общество от горе до долу. И засега никой от съвременните ръководители не е направил опит да се измъкне от този кръг, защото са хора от онова време: и Путин, и Лукашенко, и Назарбаев (в Казахстан върху това мислене е наложено още и източното идолопоклонничество). Така че нашето съзнание е все още тотално поразено.

Една от героините на романа „Чернобилска молитва“ казва: „никога не сме живели добре, спокойно“. Живеем ли на някаква прокълната територия. Или сами сме си виновни за това?

Това е един от въпросите, който си задавах в продължение на тридесет години, докато пишех своя огромен, да го наречем така, роман, защото всичките ми книги се обединяват в един „роман“ за нашия живот по времето на „червената цивилизация“. Въпросът ми звучеше така: „Защо нашите страдания не се конвертират в свобода?“

Ето, отиваш при една жена, извършила невероятни подвизи, танкистка, което само по себе си е голяма рядкост на война, силна, интересна жена, разказва потресаваща история (една от най-добрите във „Войната няма женско лице“), а след това изведнъж се усеща по средата на разговора: „А вие искахте ли разрешение от щаба?“ Става дума за щаба на ветераните от войната. А аз си мисля, боже мой, защо? Това е робство!

Или неотдавна бях във Вологда. Какви манастири има там! Небе, хълмове и фантастични манастири! Струва ти се, че там трябва да има хора с много силен дух. А когато заговориш с някого, изпадаш в ужас – отново се показва същият роб! Но само че малко по-добре облечен, храни се малко по-добре. Мисля, че цялата наша история е напоена с робска психика.


Тоест сами вярваме, че сме роби?

Виждате ли, през 90-те бяхме големи романтици. Мислехме си, ето – ще падне кремълската стена и ще бъдем свободни, ще живеем като на Запад… Не зная защо мислехме така. Тичахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!“, без изобщо да знаем какво е това.

Когато стане дума за робство, повече ми харесва философията на Шаламов (Варлаам Шаламов, руски прозаик и поет – бел. НВ). Ако Солженицин казва, че страданията възвеличават човека, Шаламов мисли, че лагерният опит е нужен само в лагера, той прави роб и от палача, и от жертвата.

Едва сега ние разбрахме, че свободата е дълъг път на пречистване. Трябва да изгребваме всичко това от себе си с кофи, трябва друго образование, елитът трябва да е друг. Не е нужно да обсъждаме с кой крак е станал Лукашенко или Порошенко, Зеленский и Путин, а да се занимаваме наистина с човека, с неговата душа. Но за тази цел хората от елита трябва да бъдат свободни. А у нас няма свободни хора.

Едно от поразителните неща във вашия роман „Чернобилска молитва“ е това, че за някои хора забранената зона, тази зона, където не трябва да се живее, се превръща в територия на свободата: „тук няма никаква власт над нас, тук никой не ни заповядва, тук никой не може да ни каже какво трябва да правим, а какво не трябва“.

Знаете ли, тази история се повтаря. Същото е и по време на война. Ако навсякъде в армията има заградителни отряди и наказателни батальони, то на самата предна линия, както са ми разказвали, хората са такива, каквито са. Там е свободата: те сам решават и сами действат. И ако човек на другия ден умре, той умира като свободен човек, иначе казано – сам решава да се хвърлили срещу картечницата или да не се хвърли. Това е силно впечатление, усетили са го и авторите на филма „Чернобил“. Те доста точно са избрали от моята книга много неща – не толкова самата история, колкото мислите, чувствата, философията на книгата.

Но си мисля, че що се отнася до Чернобил, проблемът не беше само в лъжата на съветската система за трагедията, цялото човечество изобщо не беше готово за нея. Помня как пред очите ми в Сорбоната питат Горбачов: „Защо постъпихте така? Защо не защитихте хората, а системата? Нали сте президент на перестройката?“ На което той отговори: „Самият аз не разбирах. Повикам учените – те не могат да обяснят нищо, повикам военните, те казват: „Хайде сега, тази бомба едва-що гръмна, след десет часа стягаме багажа и тръгваме“. И ти просто разбираш с ужас колко сме необразовани, колко сме зависими от напълно средното равнище на хората и системата. Какво е социализмът и даже демокрацията? Това е тотална власт на посредствеността, иначе казано – на мнозинството.

Вашата книга „Чернобилска молитва“ има подзаглавие „Хроника на бъдещето“. Ако погледнем, излича, че по някакъв начин предричате и Фукушима. Какво имате предвид с това подзаглавие?

Аз пиша дълго своите книги, тази я написах за десет-единадесет години. Беше очевидно, че цивилизацията върви по самоубийствен път. Технологиите стоят над нас – събудихме такива бесове, които може и да можем да овладеем технологично, но не сме готови да направим това морално, хуманитарно. Не сме способни да осмислим това, да живеем с това и да осъзнаем в името на какво и как да оцеляваме.

Защото всички тези въпроси не стоят и се получава, че съвременният прогрес е особена форма на война, война със своя народ. За мене това беше напълно очевидно. Съвсем наскоро бях във Фукушима. И какво видях там след шест години? Съвсем същото, същите хора, които са били изселени и на които също не са им казали истината. И даже до Фукушима не можете да се доближите на по-малко от десет километра. Ние не знаем докрай каква вода се изхвърля там, как се натрупва всичко, ясно е само, че засега бесовете не могат да бъдат овладени даже в такава развита страна като Япония.

Помня как отидох там преди двадесет години с книгата „Чернобилска молитва“. По време на срещата, която беше организирана на остров Хокайдо, дойде някой си от атомната централа. Тогава се чу: „Подобно нещо е възможно само при вас, неорганизираните руснаци, при нас всичко е обмислено“. Те се смятаха за толкова силни, за най-първи на планетата. И какво стана десет години след тези разговори?

Достатъчно беше едно земетресение с бал, по-голям от първоначалните изчисления, и целият прогрес се превърна в камара от нечистотии: автомобилни бунища, купчини камъни, които някога са били къщи… Самомнението на човечеството се изпари моментално пред очите ни…

Покрай вашите книги сте общували със стотици, с хиляди хора. Какъв е вашият извод – всички ли сме еднакви, как смятате?

Не бих казала, че сме еднакви. Може би Бог ни е замислил еднакви, но ние живеем както в различни времена, така и на различни равнища и на социалния, и на техническия прогрес. От тази гледна точка сме, разбира се, различни.

Светът има нужда от нова философия на взаимоотношенията на човека с него, с природата. И когато чувам (а у нас не е възможно да включиш телевизора и да не чуеш особено по руските канали) как всеки ден разказват за нов танкер, танк или бомбардировач, каквито, разбира се, в Америка нямат, си мисля колко безумна е тази цивилизация, колко безумни са политиците на власт, непригодни за новите времена. Защото ние стоим на прага на съвсем нова екологична история, а те се хвалят, че ако трябва, от Америка ще остане само шепа пепел.

Човек има чувството, че живее сред аборигени. Затова, когато видях, че у вас има все пак някакво движение, че украинците (и аз се радвам, че в жилите ми също тече украинска кръв) са все пак способни да направят един, два, три опита да тръгнат към нов живот, когато видях вашия млад президент, аз си помислих: боже мой, може би ще дойдат нови поколения политици. Той не е сам, след него ще тръгнат хората от неговото време, а той, струва ми се, чувства света по друг начин.


В едно интервю казвате, че в наше време трябва да се убиват идеите, а не хората. Какво имате предвид?

Имам предвид това, че е людоедство да се убива днес така, както се убива в Украйна. Спорете, срещайте се, говорете, политици. И народната дипломация, защото на равнището на дълбокото народно битие, ако, разбира се, не се дозира с телевизия (това, което се прави в Русия сега) няма омраза. Антиевропеизмът, антиукраинизмът се чувства много силно. Обикновеният човек може да се противопостави много трудно на това, ако му се поднася постоянно, ден след ден. Аз мисля, че някога ще бъдат съдени тези, които работят сега в руската телевизия. Но народната дипломация не решава нашите проблеми, ако вземем и навлезем с танкове, както навлязохме в Украйна, както завзехме Крим!

Аз бих казала даже, че трябва да убиваме комунизма, комунистическото мислене. Чеслав Милош, полски поет, също лауреат на Нобелова награда, казва: „Фашизмът е кратка безвкусна оперетка, а най-страшната заплаха за света е комунизмът“. И ето че комунизмът е проникнал дълбоко в мозъка ни: той е и милитаризъм, и национализъм от най-лош вид. Комунизмът има много лица. Когато чувам такива думи по телевизията, такива разбирания за решаването на световните глобални въпроси, ме обзема ужас, че начело у нас не стоят хора, които си представят в какъв свят живеем.

Може би защото няма свободни избори. Мисля, че свободни хора има, но на повърхността трябва да ги изтласка вълната на свободния живот. А засега живеем в поскомунистически свят.

Мнозина се опитват да разберат защо властта в Русия е решила да гради своята външна и вътрешна политика по този начин. Едо от обясненията е: Империя на злото – концепция, която в Русия вече са градили преди и знаят как да я градят днес, защото това са все хора от миналото. Как ви се струва, доколко е вярна тази мисъл?

Да, мисля, че това са хора от онзи милитаристичен свят. Спомнете си по времето на Елцин какво идейно объркване имаше сред елита, военните, в обществото. Тази „черна дупка“ се запълни с това, че всички започнаха да карат коли, да купуват нови вещи, да усвояват материалния свят. Огромните пространства на Русия наистина имат нужда от свръхидея, благодарение на която страната може да бъде заздравена като едно цяло. Всички викаха „националната идея, националната идея“ и дойде Путин, който известно време поддържаше по инерция идеите на Собчак и Елцин, а след това започна да прави това, което може. И заложи не на тази прогресивна част от хората, които носеха по Болотная лозунгите „Кремъл, ти не ни познаваш“ (след това ги разгониха: едни се пръснаха по света, други лежат в затвора – получиха големи присъди), а на безпросветната част: на някакви си работници от далечно вагоностроително депо, които казват, че трябва да им се каже така – ние сме велика Русия. И той каза – ние сме велика Русия. И там където интелигенцията, хората на изкуството видяха катастрофа, народът веднага се обедини и се впи в мощното народно тяло, формирало се въз основа на омразата.

Неотдавна в Москва ме ужаси един магазин за детски военни дрехи. Помислих си: „Боже мой, колко бързо стана всичко, колко мигновено“. Също като у нас в Беларус, когато младежите излязоха на улицата и веднага ги затвориха, мигновено заработи сталинската машина.

Героинята на моята книга „Втора ръка време“, от тези момичета-студентки, които бяха излезли на площада, пита защо кесията, нахлузена на главата на нейния приятел, когато измъчват, се предава от поколение на поколение, а прекрасните мисли на Чехов и Бунин – не. Кесията на главата, в която човек се задушава, пътешества през цялата наша история, а мислите на хуманизма – не. Така че нямаме нищо друго, заложници сме именно на тази военна култура.

Вие все повтаряте, че вашият творчески метод е „човек-ухо“. Трудно е да си представим колко информация и човешки емоции преминават през вас. Как изключвате това „ухо“?

Някога някой написа, че Алесиевич не е отишла в Чечня и сега не ходи на война, защото се страхува. Въпросът не е до страх, а до това, че вече не е възможно да се види абсурдът на нашия живот. Никой не разбира, че други идеи освен отчаяние не са ми останали. Аз виждам как човекът се променя бавно и не ми остава нищо друго, освен да върша спокойно своето малко дело.

Сега работя над нова книга. Искам да напиша за нашите опити да бъдем щастливи. Все пак трепна този пламък на частния живот. Хората разбраха ценността на близкия човек до себе си, на децата, на дома. Това не е еснафщина, както искаха да кажат мнозина, макар че има много еснафщина и някаква съвсем абсурдна, ако не смешна, нова буржоазност. Все пак хората не искат само да живеят, а и да намерят смисъла на живота си. Да намерят смисъла заради какво. Заради любовта. А какво е любовта? Какво е това утешение, което ни е дадено, за да не се страхуваме, че ще умрем? В името на какво работи някакъв космически компютър? Има ли за това някакъв смисъл нашата енергия, която произвеждаме, когато сме щастливи и когато сме нещастни. Така че това е също проучване: кои сме, какво сме.

Засега не съм си изяснила още философията на книгата, в момента е сборник с различни човешки опити. В нея има и истории за любов от лагерите и от гетата, но все пак повече са историите за съвременния човек, с когото са се случили вече много неща, и това е твърде интересно. Работното заглавие е „Чудният елен на вечния лов“. Това е цитат от Александр Грин. Много добри думи. А на беларуски звучат още по-добре: „Дивный олень вечных ловов“. Това означава, че ние ловим миговете и смисъла на своето съществуване.

Чуйте пълното интервю:


юни 11, 2019

Свиване

Гледай телекомите и мисли за банките  

Анализ на Христо Христов


Навярно голяма част от читателите ще чуят абревиатурата SEPA за първи път в живота си. Тази странна за тях дума всъщност означава Single Euro Payment Area. Това е услуга, която в превод означава “единна зона за плащания в евро”. В тази зона потребителите имат възможност да извършват и да получават плащания в евро, както в границите на държавата, в която живеят така и извън тях с една и съща такса. Услугата е от голямо значение както за самите клиенти, така и за банките. Много българи имат роднини и близки хора, които работят в чужбина. През 2018 г. емигрантите са изпратили към България близо 1,2 млрд. лв. Само за първите 3 месеца на 2019 г. сумата е близо 300 млн. лв. Цитираните данни са само за преводи към страната, но ако към тях прибавим и преводите направени от страната към други държави и вътрешните преводи, които се извършват ежедневно, числата набъбват до значителни стойности.

Тези пари разбира се не пътуват с куриер, а минават в основната си част като банкови преводи, върху които всеки клиент заплаща определена такса. През последните години имаме отчетливо намаляване на лихвите по кредитите отпускани от банките в страната до исторически ниски нива. Това пък свива сериозно маржът на печалбата на банките идваща от кредитиране. Ето защо приходите от такси и комисиони започнаха да имат все по-голяма тежест в баланса на банките и да покриват техните административни разходи.

На първата графика виждаме, че за последните 10 години нетните приходи на банките от такси и комисиони са се увеличили с 45%. Въпреки този значителен ръст, данните показват (графика 2) и че в структурата на нетните приходи от такси и комисиони се увеличава делът на разходите, които имат банките за тях като той нараства от 10,7% през 2009 до 14,8% през 2018 г. и 15,3% за първите три месеца на 2019 г. В същото време нетните приходи на банките от лихви дори намаляват в сравнение с 2009 г. с 3,7%.

Графика: 1 Нетни приходи от лихви и такси
Източни: БНБ

Графика: 2 Дял на разходите от лихви и такси спрямо приходите
Източни: БНБ

Тази статистика ясно показва, колко силно се е увеличила тежестта на приходите от такси и комисиони в баланса на банките. Данните се потвърждават и от проучване на асоциация активни потребители, което бе проведено в края на 2017 г.

Основният извод от техния анализ е, че цените на SEPA преводите предлагани от банките са нелогично високи. Само в 7 от 20-те проверени тогава банки таксите за SEPA преводи са по-ниски. В 13 от 20-те банки няма разлика в размера на таксите между плащания в SEPA и плащания извън SEPA. С други думи не е постигнат положителен пазарен ефект от въвеждането.

В началото на годината обаче Европейският парламент прие промени, с които таксите по преводите в евро ще бъдат изравнени с тези по левовите от 15 декември тази година. С тях се въвежда изискването доставчиците на платежни услуги в държавите членки извън еврозоната да прилагат равни такси за презграничните плащания в евро и за националните плащания на същата стойност във валутата на съответната страна. Досега такова изискване съществуваше в регламента само по отношение на равни такси при националните и презграничните плащания в евро.

Мярката засяга особено България, която е страната с най-високи такси по този показател. Разбира се за потребителите тази мярка е безспорна победа тъй като те ще спестят доста голяма част от средствата, които до сега са давали за превод на суми. За банките обаче ще бъде поредният тежък удар от страна на регулаторите, защото това ще ограничи силно възможностите им да балансират приходите си по това перо. Ефектът от предприетата мярка ще се изрази в спад на приходите на банките от такси и комисиони. Този спад обаче ще се наложи да бъде компенсиран, защото разходите на банките няма да се променят. Тук опциите на банките са няколко:

  • Засилване на темпото на консолидация на пазара. От няколко години този процес протича с пълна сила. Някои чуждестранни банки промениха инвестиционните си политика, като приоритизираха други региони, в които да съсредоточат развитието си. Белгийската KBC, която у нас притежаваше малката по активи Сибанк реши да разшири присъствието си на българския пазар и се споразумя с гръцката NBG за покупката на ОББ. Последната сделка бе направена от Юробанк, която притежава Пощенска банка, за покукпката на бизнеса на банка Пиреос в България. Малко преди това пък унгарската OTP, която притежава Банка ДСК, придоби от френската Сосиете Женерал Експресбанк. Раздвижването на пластовете на банковият пазар е видимо и едва ли ще спре до тук тъй като в страната към момента оперират 25 банки. Размерите на българската икономика са малки, за да предложат достатъчно висока рентабилност на всичките и логично някои от тях ще предпочетат да съсредоточат усилия в пазари, на които имат по-добри позиции;
  • Намаляване на разходите. Инвестициите в дигитализиране на предлаганите от банките услуги и продукти нараства постоянно. Това оптимизира процесът на работа и води до намаляване на разходите им. Тук обаче трябва да се отбележи, че за да задържиш клиента вече не е достатъчно просто да се дигитализират услугите и продуктите, а да се създаде и положително преживяване у клиента, чрез интерактивен интерфейс и удобна среда за работа. За да се постигне това трябват и нови и нови инвестиции. С други думи дигитализацията не е вече процес на намаляване на разходите за банките, а по-скоро процес на приспособяване към новата реалност;
  • Някои банки е вероятно да се превърнат от универсални в бутикови фокусирайки се само в предлагането на специфични продукти и услуги, с цел да оптимизират своите разходи и приходи до ниво задоволяващо очакваните маржове на печалби от инвеститорите;
  • Предлагане на нови продукти и услуги с по-висока добавена стойност. Конкуренцията тук обаче става все по-голяма през последните години от бързото навлизане на финтех компаниите, които са по-гъвкави и спестяват разходи на потребителите.

Гледай телекомите – мисли за банките

В доста подобна ситуация бяха (и все още са) телекомуникационните компании. Европейската комисия на няколко пъти вече определя максимални цени за терминиране на гласови повиквания, което доведе до значително намаление на приходите на телекомите от международния роуминг. За да компенсират този спад те започнаха да търсят други източници на приходи. Това определи и днешния им бизнес модел на доставчици на телевизия, дистрибутори на телефони, компютри, таблети, онлайн търговия, дигитално съдържание и т.н. Само преди няколко месеца най-големият мобилен оператор в страната А1 започна да предлага и финансови услуги на своите клиенти. Очаква се в скоро време и "Виваком" да влезе на пазара на мобилни електронни разплащания.

Всичко това води до подсилване на приходите. Преди месец А1 отчете растеж във всички финансови показатели за първото си тримесечие на 2019 г. Телекомът обяви, че приходите му са нараснали с 3.9% до 111.1 млн. евро (217.3 млн. лв.), докато EBITDA също се е вдигнала с 17.7% до 42.8 млн. евро (83.7 млн. лв.).

При банките обаче ситуацията е доста по-сложна. Върху тях са наложени много повече регулации, а приемането на страната ни в Банковия съюз и Еврозоната ще ги увеличат. Казано с по-прости думи в днешната икономическа реалност за телекомите е много по-лесно да започнат да предлагат финансови услуги, от колко банките да предлагат телекомуникационни такива.

Какво ще се случи от тук нататък?

Ясно е, че банките са притиснати от регулаторите да търсят промяна на своя бизнес модел, но от друга страна регулаторът ограничава тази промяна в определени рамки. Към момента някои банки успяват добре да се адаптират като се насочват и към други бизнеси във финансовата сфера. Уникредит Булбанк примерно имат в своята финансова група дружество за лизинг, за бързи кредити и фактуринг. Други като ДСК, ОББ и Райфайзенбанк например пък имат дружества за управление на активи, за лизинг. Тук трябва да припомним и че един от основните акценти в сделката за покупка на ОББ от белгийската група KBC бе именно и придобиването на Интерлийз. Fibank пък преди няколко години основа Фи Хелт застраховане АД. Банката инвестира и активно в разработването на нови продукти като дигитална дебитна карта и възможност за извършване на разплащаниия чрез смарт часовниците Garmin. Влиянието на банките в тези сектори ще се увеличава през следващите години тъй като техните възможности за развитие в други са силно ограничени. Конкуренцията ще започне да се пренася поетапно от банковия към не банковия сектор, а играчите там е време силно да се притеснят, защото банките разполагат с големи финансови ресурси и нямат много алтернативи.


Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.



Свиване

Последните данни за случаите на морбили  

Преди три седмици пуснах графиките, с които следя развитието на епидемията от морбили. Тогава критикувах и Министерството на здравеопазването за това, че не са взели достатъчно мерки в последните 10 години, за да не се стигне до тук. В случая не става дума само за пари, а и за инвестиране в хора, организация и превантивна политика.

Всичко това опира до политическо решение и действия на ниво министри и заместник министри. По думите на експерти и онези, които са на първа линия срещу подобни епидемии, системата се държи само защото шепа души не са вдигнали ръце от претовареност и нехайството на ръководството на министерството.

Във всичко това според мен липсва достатъчно видимост. Прозрачността не е въпрос на спускане на заповед, която чиновниците да се чудят как да разшифроват или изпълняват. Не е създаване на поредния регистър или поредния седмичен отчет. Последните помагат, но често са просто отбиване на номера. Затова подадох запитване по ЗДОИ за мерките, които министерството е взело в последните години за превенция на морбили именно в онези квартали и региони, които бяха най-силно засегнати от епидемията преди 10 години и които сами са описали в програмата си за елиминация на морбили като високорискови. Същите са и сред най-засегнатите от сегашната епидемия. Пуснах запитването през новия портал за обществена информация, пък да видим какво ще стане.

Междувременно, случаите се увеличиха на 891 тази сутрин. За последните два дни има вече 31 обявени нови случая. Всъщност, когато започнах да пиша този текст все още бяха 20. Броят за текущата седмица в графиките не е пълен и се очаква да задмине предходните.

Всички тези данни са от портала за събиране и анализ на данни за МПР. Там се качват доста данни, но ние получаваме само общ брой и разбивка по седмици в графичен вид. Също така обявените случаи се намаляват със задна дата махайки онези, които не са потвърдени лабораторно. Между 16-та и 20-та седмица, например, така са махнати 5 от случите категоризирани като възможни. За същия период е имало други 291 случая, които са потвърдени.

Тъй като ми омръзна да разчитам графиката и да обновявам моите на ръка, написах скрипт, който го прави автоматично. Като натиснете линка, ще се свали CSV файл с случаите. Обновява се поне веднъж на ден. Тук трябва да повторя предупреждението на МЗ и НЦЗПБ – това са оперативни данни, които търпят корекция. Окончателни анализи ще видим в докладите на центъра за епидемията.

За подобна разбивка по възрастови групи и региони може да следите бюлетина на МЗ. До към случай 300 ги следиха и на пресконференции, но сега явно не е толкова интересно за медиите и остана в бюлетина. Случаите обаче растат и скоро ще минат 1000, колкото е средната вероятност за смъртен случай.

Свиване

Толкова страшно никога не е било!  

  Понеже се води безпрецедентен по начина, по който се води и абсолютно абсурден спор за сериала за Чернобил, ще цитирам тук мой текст, за който напомням всеки път на 26 април от много години насам.
  Само ще добавя, че веднъж разговарях с генерал Валентин Варенников. Той е участник, впрочем, в пуча срещу Горбачов, август 1991 г. Тогава, по страшно съвпадение, докато ние тук, в Народното събрание, гледахме нелепата, направо идиотска реакция на върхушката на БСП за този пуч, така се беше случило, че моето семейство бе в Крим, недалеч от мястото, където беше държан арестуван Горбачов. Само аз си знам какво изпитвах тогава.

чети по-нататък

Свиване

Съдят ме пред арбитраж. За какво да внимавам?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Десислава Андреева – завършила "Нов български университет" със специалност "Право".

Преди няколко месеца реших да започна свой бизнес и да отворя магазин за дрехи. Наех помещение в центъра на града и сключих договор за наем. Съгласих се с клауза в договора всички бъдещи спорове между мен и наемодателя да се разглеждат от арбитражен съд. Бизнесът ми обаче не потръгна и няколко месеца не успях да платя наема. Вчера получих исковата молба на наемодателя си, който ме съди пред арбитражен съд. Ами сега?

Какво всъщност е арбитражният съд?

Арбитражният съд може да е постоянно действаща институция или такава, създадена за решаване на определен спор. Арбитражното производство е начин за извънсъдебно решаване на спорове и е алтернатива на гражданския процес (решаване на правни спорове от държавен съд). Арбитражът е приложим, когато съществува спор за имуществени права – както в моя случай не успях да изпълня задължението си за плащане на месечния наем. Освен това, ако искам да попълня празноти в договор (например не сме се договорили относно начина за плащане на наема) или да променя съществуващ такъв към нови обстоятелства (например съществено се покачват цените на имотите и наемодателят иска да увеличи наема ми), но с другата страна по договора не можем да се разберем, аз също мога да се обърна към арбитражен съд, но само ако в договора сме предвидили такава възможност.

Има спорове, които касаят имуществени права, но не могат да се разглеждат от арбитраж – това са например спорове, свързани с:

  • вещни права върху недвижими имоти – право на собственост, право на строеж;
  • плащане на дължима издръжка
  • правата, които имам според трудовия ми договор
  • спорове, по които една от страните е потребител (имам качеството потребител, ако например отида в магазина и си купя телевизор, за да си го ползвам вкъщи).

Какво му е толкова различното на арбитража в сравнение със съда?

  • За да бъде разгледан един спор от арбитраж, аз и насрещната страна трябва да сме подписали арбитражно споразумение. В него се договаряме спорът, който може да възникне между нас, да бъде решен от арбитражен съд. Ако се договорим устно, това няма да е валидно арбитражно споразумение. Споразумение ще бъде дори клауза в договор (т.нар. арбитражна клауза), с която съм се съгласил, че при бъдещи спорове между мен и другата страна, делото ще се разгледа от арбитраж по правилата на неговия правилник. Точно такава клауза включихме и в моя договор за наем на магазин. Затова винаги трябва да чета внимателно договорите, които подписвам! Освен това, ако някой заведе иск срещу мен пред арбитраж и аз подам отговор на исковата му молба, но не кажа, че спорът ни трябва да се реши от граждански съд, а не от арбитраж, това също ще се приеме за арбитражно споразумение. Това означава, че дори и да не сме се споразумели при подписването на договора, делото ще се разгледа от арбитраж, защото не съм се противопоставили на това.
  • При арбитражното производство аз като ответник и ищеца можем сами да изберем арбитрите, които ще решат спора ни (за разлика от гражданския съд, където съдиите се определят служебно на случаен принцип и в никакъв случай не се избират от страните по спора). Арбитрите могат да бъдат повече от един. Ако с другата страна не се договорим за броя им, те ще са трима. Всеки от нас трябва да избере по един арбитър, а двамата заедно избират третия. Ако някой от нас не избере арбитър, другата страна може да поиска от председателя на Българската търговско-промишлена палата да назначи такъв. Същото можем да поискаме и в случай че арбитърът е един, но с другата страна не можем да се разберем кой да е той. Нещо важно, което винаги трябва да имам предвид е, че арбитражното решение е окончателно и слага край на спора. Това означава, че не мога да го обжалвам (за разлика от решението на гражданския съд). Каквото реши арбитражът – това е! Затова трябва да бъда много внимателен, когато обмислям да подпиша арбитражна клауза!

За какво можем да се договорим в арбитражното споразумение?

Трябва да знам, че в арбитражното споразумение можем да се договорим за процедурата, която арбитражът трябва да спазва при водене на делото. Така ние можем да се договорим делото да се гледа по реда, по който се гледат делата от гражданския съд, като се прилагат гражданските закони, но може да се уговорим и за други правила. Освен това, можем да се договорим за мястото, където да се води делото и за езика, на който да се води. Ако не успеем да се споразумеем относно тези три неща, арбитражният съд по своя преценка взема решение.

За какво трябва да внимавам, ако ме съдят пред арбитраж?

  • Преди всичко трябва да знам, че всички страни в делото сме равни и арбитражът трябва да ни осигури възможност по еднакъв начин да упражняваме правата си. Това означава, че дори и да сме избрали сами процедурата, по която арбитражът ще разгледа спора ни, не може да ни се даде прекалено голям срок за отговор на исковата молба например.

Важно е да знам, че ако не отговоря на исковата молба, делото пак ще се разгледа. Това обаче не означава, че признавам иска, т.е., че приемам за верни твърденията на ищеца. Ако не подам отговор и не се явя на насроченото заседание, арбитражният съд ще постанови решение въз основа на наличните доказателства.

  • Мога по всяко време да проверявам развитието на делото, дори и на интернет страницата на арбитражния съд.
  • Важно! Трябва да знам, че ако арбитражният съд е издал осъдително решение срещу мен, изпълнителният лист се издава от държавния съд. Изпълнителният лист дава възможност на кредитора ми да поиска съдебен изпълнител да започне принудително изпълнение срещу моето имущество /като например продаде – колата, втория ми апартамент и т.н./. С получените пари кредиторът ми ще покрие задълженията ми за наем и така аз ще съм му се издължил.

Арбитражното производство приключи и срещу мен има постановено решение. Как мога да се защитя?

Както вече разбрах, не мога да обжалвам арбитражното решение. Ако делото е приключило, единствената защита, която имам, е да искам отмяна на решението. Не мога да искам отмяна обаче, когато ми хрумне! Отмяната на арбитражно решение е възможна само в няколко изрично изброени хипотези. Мога да поискам отмяна само когато е налице някое от следните основания:

  1. При сключване на арбитражното споразумение:
  • съм бил недееспособен – ако съм бил под 18 г. или ако съм имал психични проблеми и не съм можел да разбера значението на споразумението (че с него се споразумяваме да разрешаваме споровете си пред арбитраж).
  • споразумението е недействително – ако например сме го сключили след като делото е било прекратено или пък ако сме предвидили, че арбитражът ще разгледа спор, за който е недопустимо да се разглежда от арбитраж.
  • споразумението е недействително – например сключено е в резултат на заплаха или насилие.
  1. Ако не съм бил уведомен за започването на арбитражното производство или за назначаването на арбитър.
  2. Ако не съм могъл да участвам в производството поради независещи от мен причини – например ако съм получил тежка фрактура и трябва да бъда в болница по време на съдебното заседание.
  3. Ако решението разрешава спор, за който не сме се договорили в арбитражното споразумение, или разрешава въпроси, които не са били разглеждани в делото – например в решението е присъдена лихва, която изобщо не е била искана от ищеца.
  4. Ако образуването на арбитражния съд или процедурата, по която се води делото, не е била съобразена с това, което сме се договорили с ищеца и делото е протекло по друг начин. Мога да искам отмяна и когато с ищеца не сме се споразумели нищо и арбитражният съд не е спазил процедурите за водене на арбитражно производство.

Дотук добре – разбрах кога мога да поискам отмяна на арбитражното решение, постановено срещу мен. А от кого и как да поискам отмяната?

Отмяна на арбитражното решение мога да поискам само от Върховния касационен съд (ВКС). Трябва да направя това в срок от 3 месеца от деня, в който съм получил решението.

Ако решението бъде отменено поради това, че съм бил недееспособен при подписване на споразумението или че споразумението е недействително, аз мога да подам иск пред държавния съд. По този начин делото вече няма да се гледа от арбитражния съд, а от държавния. В останалите случаи Върховния касационен съд ще прати отново делото на арбитражния съд, който ще започне неговото разглеждане от самото начало, като се съобрази с решението на Върховния съд. Ето как стоят нещата на практика: Иван завежда дело срещу мен пред арбитражен съд и арбитражният съд ме осъжда. Аз обаче съм бил недееспособен при сключване на арбитражното споразумение и решавам да упражня правото си и да искам отмяна на арбитражното решение – в резултат ВКС отменя арбитражното решение. В този случай Иван може отново да заведе дело срещу мен, но само пред държавния съд.

юни 10, 2019

Свиване

Собственик на имот затваря път без предупреждение  

Собственичка на имот през който вече 30 години преминава път към жилищна зона ,без предупреждение с багер прекопава единствения път към съседните 5 имота.Няма друг достъп ,ното за живеещите,ното за автомобилите със специален режим.Какъв съвет ще ни дадете

The post Собственик на имот затваря път без предупреждение appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Данните от Copernicus са вече в Windy.com  

От години следя различни визуализации на данните за замърсяването. Покрай един нидерлански акаунт следящ данните на Luftdaten, част от мрежата на които са AirBG, попаднах на европейския проект Copernicus. Всъщност, знаех отдавна за него, но не бях запознат с обширните данни, които предоставя свободно.

Накратко, казано, това е мрежа от сателити, които следят различни показатели от атмосферата, правят снимки в почти реално време и събират всякакви данни за замърсяване, бедствия и други събития. Тези данни комбинирани с различни модели за прогнози помагат както да се оцени измеренията на проблемите, така и да се планира по-добре реакцията по време на инциденти.

Ето няколко примера само от последните дни:

Наводненията в Румъния
Пожари в тундрата в Русия
Замърсяване с NO2 в Европа. Вижда се ясно ефекта на корабите.

Последният пример всъщност е визуализация на сайта windy.com, който наскоро добави данните от Copernicus. Има модел за цял свят, но моделът за Европа е най-точен според оценките. Може да избирате всякакви източници на замърсяване и параметри на времето, включително вятър, ниво на атмосферата, където да се покаже замърсяването и прочие. Може дори да създават gif-ове от анимациите.

Данните от Copernicus са си цяло богатство. Тук описвам само наблюдението на атмосферата, но както споменах се използва и при бедствия, наблюдение на земеделски земи, реки, мерки за сигурност, морски региони и прочие.

Моделите за наблюдение на замърсяването обаче са доста добри. Ако ви се чете, имат подробни анализи за сравнение на прогнози с последвалите замервания. Резолюцията не е толкова голяма, че да показва квартал или улица, но може да се използват за следене на замърсяване от ТЕЦ-ове, отделни предприятия и наблюдение на ефекта от мерки за намаляване на емисиите в градовете.

Тези модели и всички данни са свободно достъпни и Windy.com далеч не е единственият или дори първият сайт, който ги използва. До сега обаче намирам, че ги показва най-добре в контекста на други показатели.

Свиване

Седмичен бюлетин за правни новини  


Изминалата седмица беляза своеобразен връх на популизма в законотворчеството, коментираха и наблюдатели, и много депутати. След скандала с партийните субсидии и заявката на прокуратурата, че започва разследване, в четвъртък кабинетът внесе законопроект за актуализация на бюджета, с която субсидиите да се орежат на 1 лев на получен глас, а бюджетната комисия още същия ден подкрепи законопроекта, докато членовете й, дори представители на ГЕРБ, в прав текст обявиха, че се надяват законът да не...
Свиване

kak se zashtitava scenarii  

The post kak se zashtitava scenarii appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Църквата и правото на информиран избор  

Цял живот човек е изправен пред някакъв избор: бунт или покорство, усилие или забавление, тщеславие или скромност, разточителство или умереност, щедрост или скъперничество, наслада или въздържание, принципност или компромис, честност или предателство, мъченичество или подчинение, кока-кола или пепси, беемве или мерцедес, крилце или кълка, да бъде или да не бъде… Всъщност от една определена висота на обобщение изборът е само един: добро или зло, като безалкохолните напитки и автомобилите остават в кръга на шегата. Или казано с думите на Писанието, изборът е между Бог и сатаната.

В края на миналата седмица се състоя първият по рода си квалификационен семинар за журналисти „Църква, вяра, медии и общество“ в Троянския манастир, къде присъстваха митрополити, епископи, богослови, свещеници, университетски преподаватели и представители на електронни и печатни медии. Говорѝ се най-вече за тромавата комуникация между Църквата и средствата за масово осведомяване, за печално ниската компетентност на повечето журналисти, натоварени покрай основните си ресори да се занимават и с църковните събития, за умишлено и организирано насажданата омраза към йерархията и клира, включително и за идеологическите предизвикатели пред глобалността след края на Студената война – т. нар. „проблеми с ценностите на модерния свят“.

Далеч съм от мисълта да влизам в темите или да преразказвам дискусиите, да систематизирам проблемите или да внушавам идеи за тяхното решение. Ще се спра само на правото (и задължението) на избор, с което започнахме.

Нека приемем, че в крайна сметка човек трябва да избира единствено между доброто и злото и между нищо друго. И ако се съгласим (дано тук да няма много шокирани и скандализирани), че доброто и злото не са просто някакви думи, с които сме се договорили да наричаме желаното и нежеланото, а са персонални същности в действителен сблъсък, то ще бъдем най-коректни, ако използваме хилядолетната терминология „Бог и дявол“. Трябва да признаем и правото на човека, принуден да избира между дявола и Бога, да бъде добросъвестно информиран кой е единият и Кой е другият. Най-авторитетният източник на тази информация е Църквата (и богословските факултети), а най-бързият канал за нейното достигане до публиката са медиите. Те дават основните понятия и събуждат интерес и желание за по-нататъшно навлизане в която и да е област.

Човекът е едновременно и надарен, и наказан със свободна воля. Надарен, защото свободата го богоуподобява, а наказан, защото отговорността за избора е много тежка. Наличието на свобода обвинява дори при отсъствието на информираност. Когато някой избере злото, не може да се извини, казвайки: „не знаех, че е зло“; Ignorantia legis neminem excusat (непознаването на закона не извинява никого). Когато говорим за Църквата, виждаме как за нея има от една страна масирана негативна кампания с ролекси, лимузини, ченгета и педофили, а от друга – пълен вакуум по въпроса какво всъщност представлява тя, с какво се занимава и каква е нейната мисия.

Няма как хората да научат от журналистите нещо за Църквата, ако не го знаят самите журналисти. Компетентността започва от най-дребните неща – да знаеш кой кой е и каква позиция заема в йерархията; да правиш разлика между свещеник и монах, между архимандрит и епископ, между викарий и протосингел, между епископ и митрополит. Не може да си член на Църквата и да не знаеш тези неща, а припомням, че неин член е всеки, който е кръстен, независимо дали това се е случило защото родителите му са решили, че е модерно, или пък самият той е решил да се венчае в църква, понеже там стават хубави снимки.

Нататък. Журналистите трябва да познават същността на църковните празници, което започва от познаването на житията на светците. На Никулден се яде шаран. Защо? Какво е сторил св. Николай Мирликийски (когото мнозина познават повече като Дядо Коледа, без да знаят, че е участвал в Първия вселенски събор и при съставянето на Никейския Символ на вярата), какво е сторил той в морето, за да е покровител на рибарите? И какво е сторил, за да е покровител на банкерите? Подсказвам, че именно последното е дало началото на превръщането му в Дядо Коледа. Защо на Гергьовден ядем агне? Защото св. Георги е покровител на овчарите? Но щом е така дали самият той е бил овчар или генерал в римските легиони? Сигурни ли сме? Пък и какво означава агнето и има ли то някаква връзка с преминаването, подминаването (на арамейски „пасех“, „пасха“), има ли някаква връзка с добрия пастир, който оставя 99 овце и тръгва да търси една единствена изгубена? Кой е св. Теодор Тирон, какво чудо е извършил той в Константинопол при Юлиан Отстъпник 50 години след смъртта си, за да го честваме днес на Тодоровден и телевизиите да снимат партийни лидери, яхнали коне.

Нататък. Журналистите трябва да познават богослужението в храма и най-вече литургията, да я обясняват на хората, за да могат хората да се държат адекватно в църква. Защото иначе често може да се наблюдава как докато хорът пее молитвата „Тебе поем“, а свещеникът в олтара чете епиклезата – молитвата, която призовава слизането на Светия Дух над даровете и превръщането им в причастие, – разни хора се разхождат из храма, скърцат и тропат, целуват икони, палят свещи и мърморят съчинени от тях самите молитви, сякаш наоколо не се случва нищо. Но да не знаеш какво се случва, не означава, че нищо не се случва.

Най-сетне журналистите трябва да обясняват какво е Църква, кога е нейният рожден ден (на Петдесетница, тази година се чества идната неделя на 16 юни), какво е слизане на Светия Дух над апостолите, как се предава благодатта му на следващите свещеници, каква власт над греховете имат те, какви пълномощия за извършване на тайнства (брак, кръщение и т.н.). Коя е първата задача на Църквата – да прави живота ни лек и охолен или да спасява душите ни? Каква е разликата между човек и сан? Защото най-честият похват на черния PR е да се компрометира човека като личност, за да се компрометира сана, който носи. И това е кампания, която се води включително и от определящи себе си като „християнски“ медии, без срещу нея да има никакво противопоставяне от истински християнски позиции.

Да не се сърдим на някой обикновен човек, който си има друга работа и други житейски грижи, ако го чуем да хули Църквата или да се присмива на владиците. За 2000 години църквата е преживяла много по-страшни неща, а владиците обикновено са кротки хора, стоят над злобата на деня и лесно прощават. Да не му се сърдим, ако някой го е научил, че Църквата не е нищо повече от суеверно убежище за неграмотни бабички, в което вилнеят брадати мошеници от Държавна сигурност, чиято единствена мечта е да носят златни швейцарски часовници. Но когато добре информирани и компетентни ресорни журналисти в електронните и печатните, държавните, частите и обществените, националните и регионалните медии обяснят на този човек как в действителност стоят неща и той продължи да хули и да мрази, тогава ще знаем, че е направил своя свободен и информиран избор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За NEWS.BG

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.