юли 30, 2016

Свиване

Съд на ЕС: невалидната Директива 2006/24 и колко от личната свобода да се жертва  

През 2014 Съдът на ЕС обяви Директива 2006/24 за невалидна. Това беше директивата за задържане на трафичните данни, срещу която и в България имаше протести, но беше въведена в Закона за електронните съобщения. После Конституционният съд по искане на Омбудсмана обяви  противоконституционността на разпоредбите на ЗЕС, въвели директивата.

Мотивите на Съда на ЕС са – каквито бяха и на протестите впрочем –  (1) че   установеното с директивата задължение за запазване на някои данни води до тежка намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни и (2) че така установеният режим не е ограничен до строго необходимото за целите на борбата с тежките престъпления.

Но в Швеция и Обединеното Кралство такива задължения за задържане на трафични данни са наложени, дори за липса на транспониране непосредствено преди решението за обявяване на директивата за невалидна същият този Съд на ЕС осъжда Кралство Швеция да заплати на Европейската комисия по сметка „Собствени ресурси на Европейския съюз“ еднократна сума от 3 милиона евро.

След решението за обявяването на директивата за невалидна шведски телеком Tele2Sverige спира да изпълнява задълженията си по закона, въвеждащ директивата. В Обединеното кралство граждани подават жалба срещу британския режим. В резултат съдилищата в Швеция и ОК се обръщат с преюдициално  питане към Съда дали въведените национални режими са съвместими с правото на Съюза и по-специално с Хартата.

 Според генералния адвокат налагането на подобни изисквания може да е съвместимо с правото на ЕС. Наистина,  пише той,  при спазването на строги изисквания – и изброява:
въведени по съответен начин – у нас само със закон, достъпни и предвидими, осигуряващи защита от произвол. Да не нарушават Хартата.  Да преследват цел от общ интерес, изключително и само борбата с тежки – а не с всякакви престъпления. При това налаганите задължения да са стриктно необходими за борбата с тежките престъпления – което означава, че няма друга мислима мярка, която да постига същия резултат. Задължението да е пропорционално на целта. Сериозните рискове, произтичащи от тази мярка, да не са несъразмерни с целта – борба с тежките престъпления.
*
*
В светлината на разговора  за необходимото у нас законодателствo за борбата с тероризма и това, което чухме от министъра на вътрешните работа вчера:
Всеки от нас да жертва нещо от личната си свобода, за да участва в борбата с тероризма.
Неудържимо извиква в съзнанието цитата от речите на Бенджамин Франклин, широко известни от протестите срещу разпоредбите на ЗЕС.
Вярно, ситуацията в света е различна, но балансът между свобода и сигурност – ако се остави да е по мерките  на държавата – скоро съвсем ще се промени  – и не в полза на свободата. Затова решението на Съда на ЕС по тези две съединени дела ще е важно, поне от гледна точка на законовите гаранции, за които гражданите следва да настояват.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Жабата, рогата и третият начин за борба с тероризма  

Тероризмът очевидно е ескалиращ проблем и ще продължи да ескалира. Колкото повече занимава умовете ни, колкото повече мислим за него, колкото повече говорим за него – толкова по-интересен ще става той за всякакъв вид хора и групировки, толкова повече ще се инвестира в него и толкова повече ще се превръща в печеливша индустрия.

Но тероризмът би бил печеливша индустрия, само докато подлежи на разумен и цивилизован контрол отвън, от държавите и от службите (Не, не! Не се скандализирайте!). За съжаление, напоследък ставаме свидетели как тероризмът започва да се изплъзва от контрол. С тероризъм се занимават вече не само „обичайните заподозрени“, а все повече самодейци и банди, пръкнали се незнайно откъде, водени от лични, налудничави и егоистични мотиви, невъзможни за проследяване и превенция. Към безчувствената конкуренция между корпорации на полето на тероризма се прибавя и омразата между хората, нациите и цивилизациите.

Този процес на засилваща се и излизаща извън контрол омраза и жестокост не може да продължи дълго. Рано или късно той ще свърши по някакъв начин. Според мен възможните начини са три – един приемлив и два неприемливи.

През седмицата в едно дискусионно придаване по Националната телевизия се случихме заедно със социолога Първан Симеонов и още трима души. Темата най-общо беше накъде се е запътил света и тревогата от голямото струпване на терористични актове през последните дни в различни градове на Европа. След като за пореден път разнищихме генезиса на тези актове, профила на авторите им – професионални килъри, фанатици или обикновени луди, вдъхновени от драматичните репортажи по телевизиите, – след като се опитахме да очертаем културно-политическите измерения на случващото се и изводите, които следва да си направим от него, водещата попита: „Е, какво сега: Европа ще отвърне ли на удара?“. На което Първан Симеонов отговори горе-долу следното: „Как ще отвърне? Днес има ли някой, готов да загине за родината си? Днешният човек няма да е съгласен дори удоволствието да му се развали заради някаква външна заплаха“.

А аз пък бих отговорил така: „Кой е най-жестокият хищник в природата? Мнозина ще отговорят: човекът. Да, но не човекът изобщо. Най-жестокият, най-свирепият, най-бруталният хищник е белият човек. Днес той е цивилизован, пуснал е коремче, гледа 3D телевизия и хрупа чипс, но я му отнемете бюргерското благополучие, я му вземете чипса и той веднага ще нахлупи викингския шлем с рогата и ще помете света“.

Кой от нас е прав? Донякъде и двамата, но като цяло нито единият, нито другият, защото очертаваме крайности. Социологът рисува картината на жабата, сварена жива в постепенно загряваща се вода, докато аз чертая апокалипсиса на разбудения звяр. Едва ли ще се случи някое от тях, не защото са невъзможни, а защото са малко вероятни поради природата си на крайности. Какво тогава ще се случи?

За да кажем какво ще се случи в бъдеще, трябва да видим какво се е случило досега. За 200 години християнската цивилизация (за добро или за лошо) създаде общества, основани на обективната наука, технологиите, машинното производство, индустрията и търговията. Създаде общества, организирани на светска справедливост, относителна свобода и сигурност, върховенство на закона (поне на теория) и демокрация. Въоръжена технологично и политически, християнската цивилизация завладя света, като се опита освен всичко друго, да му наложи и своя начин на мислене (сега, кой знае защо, се чувства виновна за това). Светът обаче, доколкото успя да възприеме този начин на мислене, го възприе съвсем повърхностно, без да го проумее в дълбочина. Нещо като бедуин в дълга бяла роба и чалма, а отгоре с вълнено сако по европейска кройка.

Чрез лекарства (най-вече антибиотици) и хуманитарни помощи, чрез износ на държавност и технологии човечеството постигна големи успехи. В пъти се намали смъртността, но не се намали раждаемостта. В резултат на това днес на земята има повече живи хора, отколкото са били всички живели преди това, взети заедно. Това все още не е страшно – ГМО има за всички, пък се усъвършенстваха и технологиите за преработване на морската вода в сладка. Проблемът обаче не е там. Да, ние изобретихме най-доброто, най-справедливото и най-щастливото общество, но другите, вместо да прегърнат откритието ни с благодарност, взеха да мърморят.

Както има по-бедни и по-богати хора, така има по-бедни и по-богати народи, по-бедни и по-богати цивилизации. Така е справедливо и нормалната реакция би трябвало да бъде отчитане на факта и равнодушно свиване на рамене. На практика обаче различията в благосъстоянията обикновено пораждат завист, а от завистта се ражда омраза – и между хората, и между народите, и между цивилизациите. Когато хората, народите и цивилизациите се мразят, те воюват помежду си, за да възстановят някаква справедливост, нарушена в техните представи. Затова всички войни са велики, свещени, отечествени и т.н.

Втората световна война показа, че конвенционалните войни са вече неприемливи. Пък и светът днес е доста по-комуникативен и по-трудно допуска случването на локални конфликти. Заедно с появата на Съвета за сигурност към ООН и масовата телевизия, на мода идва тероризмът – микро акции на насилие с глобален отзвук благодарение на бързите средства за масово осведомяване. Днес за стрелба в магазин научават повече хора и по-бързо, отколкото навремето са научили за десанта в Нормандия.

Тероризмът става толкова примамлив и доходен, че с него започва да се занимава кой ли не. Но все пак би бил невъзможен, ако не почиваше на омразата, породена от завистта, породена от своя страна от различията между цивилизациите, станали още по-осезаеми в условията на тяхното неизбежно проникване една в друга. Днес тероризмът е глобална заплаха. Изобретателят на демокрацията и антибиотиците (белият човек) е нападнат от онези, на които той с Прометеевска готовност беше тръгнал да дарява изобретенията си. Те го нападат, защото искат да живеят като него – в охолство и сигурност, – мислейки, че тези неща се самозараждат в земите на бюргерите и е достатъчно да ги заколиш, взривиш, застреляш и смачкаш с камион, да се заселиш в домовете им, за да станеш като тях. Днес тероризмът е война на световете, от която трябва да се излезе по някакъв начин. Започнахме с това, че според мен начините са три: два неприемливи и един приемлив.

Сварената жаба. Можем да продължим да вярваме, че е въпрос само на време всички хора по света да се просветят и да проумеят красотата на нашите схващания за държавата и обществото. Няма значение в какво вярваш и вярваш ли изобщо в нещо. Няма значение в каква култура си се формирал и как гледа тази култура на нещата от живота. Ти си добре дошъл, защото всички вярвания са еднакви и няма култура, по-добра или по-лоша от която и да е друга култура. Всеки си има своя истина и своя правда и твоята правда не е по-лоша от моята. Ето защо, ако дойдеш и взривиш дома ми, аз ще воювам за твоето право да дойдеш и да го взривиш още веднъж. Разбира се, като казвам „воювам“, имам предвид „пиша умни и благородни мисли във фейсбук с ГЛАВНИ БУКВИ“. И докато чакаме всички да израснат до нашата толерантност и политкоректност, ще станем като онази жаба, която гледала тъпо от тенджерата, докато водата вътре бавно и неусетно възвирала.

Рогатият шлем. Омразата ражда омраза. Както е казал моят любимец – Народният гений: „На зла круша – зъл пърт!“. Колкото и да е ояден, колкото и да е затлъстял в своята цивилизованост пред телевизора, белият човек усеща някаква тръпка, когато го настъпят по мазола. Тогава той се надига за люта разправа. Пуска си дълга руса брада и яхва мотоциклета. Разбира се, такива ситуации изискват и своите лидери. Тези лидери бързо се появяват и израстват, защото историческият момент (и народът) ги иска. На жабата в тенджерата ѝ е припарило и тя се готви за скок. Идва ерата на национал-популизма. Крещящи расисти ще маршируват по улиците с колци в ръце и с тези колци ще чупят глави не само на расова, но и на всякаква друга основа. Новите лидери ще затегнат режима, но от това ще пострадат първо свободните мотористи с русите бради. Да си свиреп викинг е романтично, но викингите са завладели света от беднотия, когато вече не е имало какво да ядат край бреговете на фиордите си. Когато европеецът освирепее и нахлупи шлема с рогата в защита на жизнения си стандарт, то този стандарт отдавна вече няма да го има и европеецът няма да е онзи пухкав интелектуалец, който с повдигнати веждички озадачено примигва иззад елегантните си очилца.

Приемливият начин. Все още сме достатъчно силни, за да направим нещата по начина, който умеем най-добре – бюрократичния. Тъй както сме строги към формата и размера на зеленчуците, така да сме строги и към формата, размера, цвета, образованието и възпитанието на хората, които мигрират към нас. Ако искат да ходят в народните си носии, то нека на тези носии да има предупреждения както на цигарените кутии – снимка на взривена гара на гърба, а отпред надпис с големи траурни букви на бял фон: „Радикалният ислям е опасен за вас и за хората около вас“. Това, разбира се, е в кръга на шегата, но наистина е редно, ако някой толкова е харесал нашия свят, че е решил да изостави своя заради него, то нека наистина го изостави, а да не ни го влачи и натрапва заедно със себе си. Истината е една и това е нашата истина – защо на другите им е лесно да го кажат, а на нас не? Да уважаваме това, което сме, а не да се срамуваме от него. Да вдъхваме у другите страхопочитание, а не презрение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

юли 29, 2016

Свиване

Гугъл и конкуренцията в ЕС: възраженията на ЕК  

Европейската комисия от известно време проучва практиките на Гугъл в ЕС. На сайта на ЕК  е публикувана информация за поредни стъпки на ЕК, ето част от съобщението:

Комисията счита, че Гугъл се намира е господстващо положение при предоставянето на услуги за общо търсене в интернет, както и при поставянето на реклами при търсене на уебсайтове на трети страни в цялото ЕИП, с пазарен дял съответно над 90 % и 80 %. Господстващото положение само по себе си не представлява проблем по нормативната уредба на ЕС за конкуренцията. Предприятията с господстващо положение обаче носят отговорност за това да не злоупотребяват със своята мощна пазарна позиция, като ограничават конкуренцията както на пазара, на който те са с господстващо положение, така и на съседните пазари.

През ноември 2010 г. Комисията откри производство относно благоприятното третиране от страна на Гугъл на неговото собствено сравняване на условията за пазаруване, както и относно ограниченията, които то е поставило върху способността на някои уебсайтове на трети страни да показват реклами при търсенето от конкурентите на Гугъл.

През  2016 ЕК информира, че е изпратила  две изложения на възражения на Гугъл. Двете изложения на възраженията са отправени  и към дружеството майка Alphabet.

В първото изложение на възраженията Комисията потвърди предварителното си заключение, че дружеството е злоупотребило с господстващото си положение, като систематично е давало предимство на своята услуга за сравняване на условията за пазаруване при показване на резултати от търсене в интернет.

В друго изложение на възраженията Комисията уведоми   Гугъл за своето предварително становище, че дружеството е злоупотребило с господстващото си положение, като изкуствено е ограничавало възможността сайтове на трети страни да показват при търсене реклами от конкурентите на Гугъл.

Срокът за отговор е 8, съответно 10 седмици.

 

Повече


Filed under: Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Финансиране на медиите: средства от европейски програми  

В края на март 2016 правителството обяви, че е наложило мораториум върху договорите за купуване на ефирно време в телевизия и радио. Всъщност според медийния закон няма такава фигура купуване на ефирно време, става дума за заплащане на разполагането на информация в програмите на електронните медии срещу заплащане със средства от европейски програми и финансовите инструменти, съфинансирани чрез ЕСИФ.

Защо това е проблем: защото има директно договаряне, селекцията на медия е оставена извън състезателност и публично оповестени критерии и насочването на средствата, както помним от записите на бившия министър Мирослав Найденов, зависи от отношението между правителството и събствениците, съответно от линията на съответната медия.  Тече една интрига, че видите ли, властта си купува медиите комфорт, казва вицепремиерът Томислав Дончев, това не е вярно.

В отговор на това убеждение правителството е приело и публикува Методология за разпределение на финансовия ресурс за информация и комуникация на оперативните програми и финансовите инструменти, съфинансирани чрез ЕСИФ, като Приложение 3 към Комуникационната стратегия 2014 – 2020.  Изисква се:

  • дялово разпределение на финансирането  

Директното договаряне остава, но за част от средствата  – максимален праг на средствата за директно купуване на програмно време в телевизия и радио: до 30 на сто от средствата на годишна база.

Пропорция национални : регионални медии – 80 : 20.

  • отчитане на ефективността по общи индикатори
 Определят се  обективни индикатори, които да бъда използвани както при планирането и остойностяването на медийните дейности, така и при оценката на постигнатите резултати. Ще се прилага ясен механизъм за измерване ефективността на комуникационните дейности чрез стандартизирани индикатори.
Методологията се отнася и до медийни кампании в печатни и интернет медии, като ще се взема предвид съдържание, специфика и покритие / съответно посещаемост на съответните медии.

Filed under: BG Media, Digital, Media Law
Свиване

Съд на ЕС: линкинг  

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C-160/15 GS MEDIA BV v. Sanoma Media Netherlands.

Налице ли е публично разгласяване, когато оператор на уебсайт  препраща чрез хипервръзка към друг  уебсайт, където дадено произведение е предоставено на разположение без съгласието на носителя на авторското право?
Преюдициалното запитване  е отправено в рамките на спор между  GS Media BV  и, от друга страна, Sanoma Media Netherlands BV, Playboy Enterprises International Inc. и г‑жа Dekker във връзка  с публикуването на уебсайта GeenStijl.nl, чийто оператор е GS Media, на хипервръзки (или „активни интернет връзки“) към други сайтове, позволяващи да бъдат разглеждани пиратски копия на снимки на г‑жа Dekker, направени за списанието Playboy.
Като се позовават по-специално на решение Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76), Sanoma и др. твърдят, че предоставянето на линк към уебсайт, на който дадено произведение е публикувано без съгласието на носителя на авторското право, представлява публично разгласяване, и то без оглед на това дали произведението е било публикувано по-рано с неговото съгласие. Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) приема, че от решение Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76), както и от определение BestWater International (C‑348/13, EU:C:2014:2315) не е възможно да се направи с достатъчна сигурност извод дали е налице „публично разгласяване“, когато произведението действително е било публикувано по-рано, но без съгласието на носителя на авторското право.
GS Media, Федерална република Германия, Португалската република , Словашката република и Комисията предлагат да се отговори отрицателно на въпроса, цитиран по-горе. Те смятат, че когато хипервръзка препраща към уебсайт с оператор трето лице, който е свободно достъпен за всички интернет потребители, където съответното произведение е предоставено на разположение без разрешението на носителя на авторското право — също и в хипотезата, в която това произведение не е било публикувано по-рано и на друго място със разрешението на носителя на авторското право — не е налице „публично разгласяване“.
*
Според Генералния адвокат:
поставянето на хипервръзка на даден уебсайт, препращаща към друг уебсайт, на който, без разрешението на носителя на авторското право, са свободно достъпни за публиката закриляни с авторско право произведения, не представлява акт на публично разгласяване съгласно Директива 2001/29/ЕО.
.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес
Свиване

Обида или критика 3:  

За  делото на  Борислав Сандов, съпредседател на ПП Зелените.

Пазарджишкият окръжен съд, Наказателна колегия, на 30 юни 2016 потвърди присъда № 8 от 22.02.2016 г., постановена по НЧХД № 67/2015 г. на РС – Панагюрище и с Решение по   ВНЧХД № 247 по описа за 2016 г. се произнесе във връзка със следния текст във Фейсбук:

След като спечелихме дело на последна инстанция на Върховния административен съд, Асарел Медет и МОСВ опитват отмяна на окончателното и влязло в сила решение, чрез извънредна инстанция, в заседание, което се провежда сега. Казусът е свързан с опита   за драстично разширение на мината, превръщайки я в най-голямата на Балканите.  […] Разчитаме, че съдът няма да бъде подведен от опитите за прилагане на процедурни хватки от страна на отровителя олигарх.

  • Ето  съществената част от решението, в която се мотивира наличието на обида:

Б.Сандов е казал нещо унизително за честта и достойнството на тъжителя, в качеството му на длъжностно лице, при изпълнение на службата му, като го нарекъл  отровител олигарх, като обидата е нанесена публично и разпространена чрез социалната мрежа „Фейсбук“. […]  Настоящата инстанция споделя доводите на РС за обидното съдържание на думата „отровител“. В случая не се касае до клеветническо твърдение, като в останалите два пункта от обвинението, а именно до обида, нанесена с думи. Разликата между обидните и клеветническите твърдения е във възможността да се провери фактическата достоверност на същите. Твърденията, съдържащи клевета, са достатъчно конкретни, за да могат да бъдат проверени от гледна точка на тяхната вярност, докато обидните не съдържат тези характеристики.

  • Същевременно и този съд приема, че не е налице клевета, защото:

По делото има изобилни доказателства за това, че подсъдимият е разполагал с информация за резултатите от изследванията на „Басейнова дирекция“ от 2014 година,  според които водите, непосредствено след производствената площадка на Асарел Медет, са отровни, доколкото в тях е установено наличието на токсични вещества и пълната липса на
живи организми. Това обстоятелство, освен като мотив за субективната увереност на подсъдимия, че говори истината, е и фактическо обстоятелство, изключващо обективната
съставомерност на твърдението като клевета, доколкото изнесените факти на практика се оказват верни. Налице е обстоятелство, изключващо наказуемостта на дееца. Информация
за наличие на конкретни случаи на отровени живи организми като резултат от дейността на минното предприятие Асарел Медет подсъдимият е имал и от публикацията „Паника за отровена вода“. Тази статия от своя страна дава повод за образуване на наказателно производство срещу неизвестен извършител. Към момента, когато подсъдимият написал инкриминирания текст, това производство все още е било висящо. Всички тези обстоятелства обосновават категорично извода, че от субективна страна подсъдимият С. е имал достатъчно основания да бъде убеден в достоверността на изнесената от него информация.

Подобно на съда в Панагюрище Пазарджишкият окръжен съд признава наличие на информация в  официални документи, че водите след производствената площадка на Асарел Медет са  отровни  – но отново   думата отровител се изолира от цялостно критично изказване  –  и за нея е произнесена присъда за обида.

Както и в предходната инстанция:  отровител не се свързва по никакъв начин от съда  с фактическата обстановка  –   и по този начин се приравнява на произволно вулгарно или цинично твърдение. Тази интерпретация  силно стеснява възможностите за критика на управленските решения.

Ако  отровител  не се изолира от цялостния контекст и се подложи  на преценка за достоверност,  съдът би констатирал фактическата основа на квалификацията като обстоятелство, изключващо наказуемостта на дееца.

 

 


Filed under: BG Content, Media Law
Свиване

Прекратяване на производство по ликвидация  

prekratqvane na proizvodstvo po likvidaciq

Бизнесът не вървеше и със съдружниците взехме решение за прекратяване на търговското дружество. Стартира производство по ликвидация. През това време обаче нещата на пазара се раздвижиха и започнахме да съжаляваме. За щастие не бяхме разпределили имуществото, имаше обратен път назад. Взехме единодушно решение за прекратяване на производството по ликвидация и продължаване на дружеството. Кога се […]
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 110  

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

110

А в Менск започна неспокоен, размътен живот. Партийната преса, телевизията, а също така и партийните органи на всички равнища се нахвърлиха върху новото национално-демократично движение. Обвиненията бяха най-страшни. Наричаха бенеефовците фашисти, немски слуги, полицаи. Националното бяло-червено-бялото знаме обявиха за фашистко и непрекъснато доказваха, че именно под него немците и полицаите са разстрелвали евреите. За Пазняк казваха, че е бил полицай (а е роден през 1945 година) и че е син на полицай (а не на войник червеноармеец, загинал на фронта). Пазняк обаче запазваше спокойствие и твърдост, не се занимаваше с опровержения и неуморно събираше под знамената на БНФ националния актив. Негови съратници от самото начало станаха М. Дубянецки, а също така известните историци М. Ткачоу и А. Грицкевич, професор Ю. Хадика, учен, преподавателите Г. Вашчанка, В. Вячорка, Ю. Сиучик, изкуствоведите В. Чуйко и В. Тригубович. А също художниците М. Купава, А. Марачкин, Я. Кулик, журналиста С. Навумчик с жена си Галя. Писателите в новото движение не бяхме много: аз, Ригор Барадулин, Артур Волски. И толкова. Повечето писатели страняха от БНФ. След това по-голямата част от тях влеле в Дружеството на беларуския език, либерална организация, създадена със съгласието на властите от Н. Гилевич. През зимата започнахме да готвим конгрес, за да узаконим Фронта, да го направим легитимен. Не можехме да проведем конгреса в Менск, така че ни спасиха литовските приятели - помогнаха за организацията, дадоха удобно помещение. За съжалени аз не участвах в конгреса - съвпадна с отдавна предвидено отиване в Испания. Международната писателска общност беше планирала конгрес в Севиля и аз бях определен там за докладчик. Имаше и друга причина, която ме накара да не отида във Вилнюс, а в Севиля: една издателска фирма предлагаше да издаде мои събрани съчинения, включвайки в тях всичко, което съм написал, както и забраненото в Съюза. Подготвих съответните ръкописи, събрах черновите - такава беше уговорката. Не можех да изпратя това по пощата, а да го занеса лично можех, използвайки депутатската си неприкосновеност на митницата. Издателството ми даде няколко адреса в чужбина, включително и в Мадрид. Като пристигнах там със самолета, опаковах всичко и го изпратих на мадридския адрес. И - завинаги. Не получих нито една дума в отговор. После се опитах да разбера нещо за това издателство, но не открих никакви негови следи. Така пропадна всичко. (Може някога ще се намери в бездънните хранилища на КГБ, ФСБ, ФАПСИ и т. н.) За няколко дена по време на това пътуване спрях в Мадрид. В общи линии всички европейски градове са с нещо еднообразни - с архитектурата, с благоустройството си. Но всеки си има свой облик, свои особености - в областта на планирането, на озеленяването, да не говорим за музеите. Мадридският "Прадо" зашеметяваше, както може би и всички подобни средища на многовековната европейска култура. Не като галерията на Пикасо, в която имаше малко посетители, а и изглеждаше прекалено модернистична - дори за Пикасо. Въпреки това неговата знаменита "Герника" е станала заслужено емблема на наближаващата световна война.

Но като че ли най-силно впечатление ми направи мемориалът, разположен на половин час път с автомобил от Мадрид.

Още отдалече на планината се вижда огромен католически кръст, под който се намира мемориалът - огромна катедрална зала в скалата, разделена на две половини. В едната са намерили последен приют републиканците, а в другата - метежниците франкисти. По средата се издига гранитния гроб на самия Франко, който след смъртта си е обединил всички - и врагове, и приятели. Това беше прекрасно въплъщение на християнския постулат, че пред Бог всички са равни, смъртта обединява. Постулат, който за голямо съжаление у нас е занемарен дори в границите на една нация, да не говорим за отношението към други националности, някогашни врагове. Ако в Европа са построени стотици мемориали и старателно се грижат за гробовете на нашите войници, жертви на Втората световна война, на наша земя от немските паметници не е останал нито един. Всички бяха разрушени от вълната на естествения военен гняв и омраза към окупаторите, която не се е уталожила и до ден днешен. И сега нашите ветерани са готови на всичко, за да не позволят немците да възстановят със свои средства паметта за своите жертви на наша земя. В същото време хуманитарна помощ от тях искат редовно да получават. Моралът е такъв. Дори в рамките на възстановеното и почитано християнство. Севиля със зелената трева на моравите през февруари и вечнозелените палми напомняше приятно за пролетта, както и с портокаловите си дървета по улиците, обсипани с жълти плодове, които на вкус не се оказаха добри - бяха горчиви. Посетихме бившата тютюнева фабрика, където е работила някога безсмъртната Кармен, а сега се чуваше неспирната врява на студентите от Севилския университет. Един ден се почувствах зле, не отидох сутринта на заседанието на конгреса, лежах в хотелската стая и станах неволен свидетел как в съседната стая претърсват куфарите на моя другар московчанин. Правеха го двама наши земляци, които дойдоха заедно от Мадрид. Несправедливо щеше да бъдат обвинявани испанците, ако му изчезнеше нещо. А можеше и да не му изчезне - да се прибави, което можеше да бъде още по-лошо.

По обратния път срещнах на мадридското летище Олег Яфремов, който се връщаше у дома от гастроли. Изглеждаше зле, беше изпълнен със застарял песимизъм, не очакваше нищо добро за културата. Това беше малко странно на фона на видимата еуфория, която цареше в Москва във връзка с перестройката. Но Яфремов беше мъдър човек, трудно беше да не му повярваш.

Върнах се в Менск и веднага попаднах във водовъртежа на политическата борба, която се разгръщаше изцяло в беларуската столица. БНФ веднага след създаването си започна да призовава народа, да го вика на улицата. Народът не реагираше с голямо желание на пламенните призиви на Пазняк, но постепенно се събираше, слушаше изказващите се на митингите. Пазняк поставяше крайно радикални цели, които предизвикваха у едни съмнение, други се плашеха именно от този радикализъм. Често заседаваше Събранието, в което с Барадулин се стараехме да участваме редовно. Ригор се изказваше кратко, но винаги остро и на място. Условия за политическа работа нямаше, с помещение за своите заседания Събранието не разполагаше и се събирахме в случайни помещения - в училища, музеи и понякога в Дома на литератора, докато принадлежеше на писателите. По това време в Дома на литератора се простихме с Михас Ткачоу, който почина след побой в Мсцислаучински район. А преди това Михас ходи в Горадня за погребението на Аляксей Карпюк. Карпюк почина през лятото, като се мъчи тежко от рак на стомаха. Малко му бяха приживе другите страдания... Даже през последните години старите комунисти го обвиняваха във вестниците, че представя неправилно колективизацията, оскърбяваха с гнусни изрази автора. Карпюк заведе дело за обида и го спечели, като получи за своето унижение една рубла. Неговите противници само се изсмяха: сарказмът на Карпюк не достигна до тях...Скоро за обида и клевета те се научиха да смъкват милиони и ги даваха за нуждите на детски градини. Самите те вече се бяха натъпкали, на тях не им трябваха.

(Следва)

юли 28, 2016

Свиване

За мързела, необразоваността, невъзпитаността и ниската култура трябва да се плаща!  

  Може да изглежда нещо от типа Всичката Мара втасала, но аз се замислих над думите на мой доста по-млад колега.
  
  Наложило му се е тези дни да виси на редица опашки за разни документи. И той казва – не можеш да си представиш колко неграмотен, неориентиран, бавно мислещ и задръстен народ се е нароил! И се оказва, че по-интелигентните, по-мислещите, по-съобразяващите, по-интересуващите се от това какво трябва да направят и как да го направят, се оказват наказани, само защото на опашката пред гишето са равни с останалите! Човек е наказан за това, че не го мързи да се информира, че е по-образован, по в час, че чете, че си напряга мозъка, че надгражда своята култура и образование, интелект и smart (умни, интелигентни) качества!

чети по-нататък

Свиване

Как ВСС провери "Яневагейт"  


"През есента на 2015 г. в медиите се появи информация за предполагаем запис на разговор между две от основните лица, замесени в нередностите, установени в Софийски градски съд, което добави нови елементи към вече съществуващата полемика. След многократни призиви за независимо разследване ВСС и прокуратурата обявиха, че ще започнат разследвания във връзка със съдържанието на записите. С оглед на надеждността на процеса ще е от значение да се предприемат всички стъпки, за да се гарантира, че...
Свиване

Прокуратурата спря делото за разговорите Янева/Ченалова  


Прокурорът Димитър Петров от специализираното звено "Антикорупция" към Софийска градска прокуратура е спрял досъдебното производство, образувано във връзка с изтеклите разговори между съдийките Владимира Янева, Румяна Ченалова и адвоката Момчил Мондешки. Това е станало с постановление миналия петък, научи "Капитал" от източници в държавното обвинение.

Пред "Капитал" прокурор Петров категорично отказа да даде информация защо е спрял разследването, което започна в края на миналата...
Свиване

Идентичност в дигиталния свят  

„Идентичността“ е набор от характеристики, които позволява еднозначното идентифициране на лице или разграничаването му от други лица. Това звучи просто, но всъщност има доста сложни аспекти в съвременния, свързан и глобален свят.

Идентичността в днешно време се удостоверява от правителствата. Човек е никой ако правителство не е потвърдило, че той наистина е някой. Процедурите в различните държави са различни, но след като човек се роди, му се издава акт за раждане, и името му (заедно с номер понякога) се вписват в база данни (централизирана или децентрализирана). Оттам нататък човек има „идентичност“, която може след това да докаже, използвайки някакъв документ (лична карта, паспорт, шофьорска книжка, номер на социална осигуровка и т.н.). Всъщност, на български има и дума „самоличност“, която в някои контексти е синоним, а в други – идентичността е начинът трета страна да се увери в нечия самоличност (чрез сравнение дали някой документ е идентичен с характеристиките на лицето, стоящо пред него).

Не че правителството притежава идентичността ни, защо ние сме много повече от една лична карта, но някои характеристики от идентичността ни се записват от правителството, които след това то сертифицира, че това сме именно ние (чрез документ и вписване в съответната база данни). Тези характеристики (или атрибути) включват имена, които пък са били използвани да идентифицират хора от хилядолетия, адрес, снимка, височина, цвят на очите. Евентуално пръстови отпечатъци и ирис, но ще засегнем биометрията малко по-надолу.

Защо това има значение? С изключение на малки, изполирани племена, в които най-вероятно дори няма нужда от имена за идентифициране на хората, в т.нар. „цивилизован свят“ има нужда от разграничаване на един човек от друг по ред причини. Шофьорът способен ли е да управлява кола, пилотът способен ли е да управлява самолет – те могат да покажат сертификат, но те ли са наистина тези, които са били сертифицирани? („Хвани ме ако можеш“ показва колко сериозно може да бъде това). Кой притежава даден имот – дали е този, който твърди, че е Джон Смит, или другият, който също твърди, че е Джон Смит? Нотариалният акт може да е загубен, но някъде има записана информацията за собственика – нужно е само да идентифицираме истинския Джон Смит.

Пътуването е друг пример – макар и твърде неоптимално, светът е разделен на държави и има граници, и съответно разнообразни ограничения за пътуване. Нужно е човек да докаже, че наистина е той, и че има право да пътува – трябва да докажеш, че си американец, или че имаш валидна виза, за да влезеш в САЩ.

Има и други примери – борба с престъпността, вземане на банков заем, започване на работа и т.н.

Може да се спори дали не трябва човек да може да бъде напълно анонимен и все пак да може да извършва всичко описано по-горе, но за съжаление, в глобално общество, измамите са твърде вероятно за да ни разрешат да работим изцяло с анонимни хора. С това в никакъв случай не казвам, че трябва да бъдем идентифицирани за всичко, което правим – напротив, идентифицирането трябва да бъде ограничено до случаите, в които има практическа полза. Но тези случаи са достатъчно много.

„Офлайн“ идентичността е важна, но също така съществува и „онлайн идентичността“ – начин да докажеш кой си в Интернет. Това най-често (и с право) е анонимна регистрационна форма, сравнително рядко използва някой „доставчик на идентичност“ като Фейсбук и Туитър (където също няма нужда човек да предоставя истинската си идентичност), но когато човек извършва правно значими действия, или когато комуникира с държавата, с цел да получи услуги, данни или удостоверения, доставчикът на услугата трябва да може да докаже с кого „си има работа“. Тук идва процесът по „електронна идентификация“, който наскоро беше дефиниран в регламент на ЕС, и който в повечето случаи (ще) значи притежаване на издадено от държавата хардуерно устройство, което само собственикът знае как да „отключи“.

Както всяко нещо, идентичността може да бъде открадната или фалшифицирана. Има т.нар. „кражба на самоличност“ (или на „идентичност“). Тя се използва по много начини, които са извън обхвата на тази публикация, но немалко хора крадат чужда идентичност – както онлайн, така и офлайн.

Един пример е използването на чужд документ за самоличност. Също така някой може да фалшифицира документ за самоличност, като го направи да съдържа каквото му е нужно. И това може да доведе до много лоши последици за неподозиращи граждани. Съответно правителства и експерти се опитват да се преборят с този проблем. Нека разгледаме два случая:

Фалшифицирането на документи се адресира, като документите стават все по-сложни, с все по-добри „защити“, невидими компоненти, лазерно-гравирани елементи, използване на специфични ъгли за лазерно гравиране, и т.н. Това, разбира се, не е перфектно, не само защото е „сигурност чрез неизвестност“ (кой гарантира, че правителството няма да даде на някой друг тайните компоненти, или по-лошо – просто да снабдява фалшификаторите със сурови материали, с които да направят документите), но също така защото дори фалшив документ може да мине инспекция – хората не са перфектни в инспектирането на документи. Иначе казано – ако човекът, който инспектира документи знае какво да гледа, то със сигурност този, който го фалшифицира, също знае.

Кражбата на документи (вкл. копирането на документи) се адресира чрез сравняване на снимката с лицето, което използва документа. И горе-долу това е всичко. Ако изглеждат подобно на някой друг и му вземете документа, може да „минавате“ за него дълго време.

Никое от горните решения не изглежда достатъчно добро. Затова стигаме до електронните документи. Паспортите са универсален документ за самоличност и повечето паспорти днес са т.нар. eMRTD (електронен машинно четим документ за пътуване). Оставяйки на страна проблемите с тях, общата идея е, че те съдържат информация, която а) гарантира, че документът е издаден от доверена институция (напр. МВР) и б) гарантира, че принадлежи на лицето, което го използва.

Първата част се гарантира от т.нар. инфраструктура на публичния ключ – съдържанието на документ са електронно подписани от издаващата институция. Никой не може да направи свой паспорт или лична карта, тъй като няма частния ключ на институцията (а частният ключ не може да бъде извлечен, защото устройството, което се съхранява, не го позволява). Криптографията на публичния ключ пък гарантира (засега), че никой друг не може да се подпише вместо институцията.

Втората част е по-проблемна. В момента тя е адресирана чрез съхранение на снимка и пръстови отпечатъци (чийто интегритет е гарантиран от електронния подпис) на чип в документа и сравняването им с тези на приносителя на документа. Сравняването на снимка не е перфектно. В момента почти никой не проверява отпечатъците, но тази опция набира все повече популярност с „всичкия този тероризъм“ (дали има връзка между двете е друга тема).

Та, започвайки от донякъде интуитивната концепция за идентичност, достигнахме до момента, в който държавите правят бази данни с пръстови отпечатъци. И данни за ириса, и за ДНК (както в Кувейт, например).

Макар всичко да изглежда логично, крайният резултат е някак плашещ. Биометричната информация на хиляди хора – съхранявана в бази данни, с потенциал за изтичане на информация, с потенциал за злоупотребите от правителствата, звучи антиутопично – вече не сме собственици на собствената си идентичност, а някой друг събира „атрибутите“ ни, и то „атрибути“, които не можем да променим през целия ни живот. След това ги съхранява за бъдеща употреба. За каквато и да е употреба. Този някой няма непременно нужда да ги съхранява за целите на идентификацията, защото има технологии, които позволяват съхранява на данни на чип, който прави сравнението в себе си, без да позволява прочитането на тези данни. Но тези опции изглеждат игнорирани, засилващи антиутопичното усещане.

Напоследък мисля как да се адресират всички тези проблеми. Как да направим така, че идентичността да продължава да си върши работата, без да се компрометира личното пространство и свобода. Около два часа след като ми хрумнаха няколко от идеите по-надолу, говорих с човек с много повече опит в технологиите за идентификация, и се оказа, че той има същите идеи.

Та, ето къде технологията става полезна – ние сме комбинация от непроменими характеристики – пръстови отпечатъци, ирис, ДНК. На база на тези характеристики могат да бъдат разграничени дори еднояйчни близнаци. Също така имаме и други, по-краткотрайни характеристики – височина, тегло, имена, адрес, дори любим цвят.

Всичко те представляват нашата идентичност, и могат да бъдат управлявани, като превърнем основните, непроменими части, в „ключ“. Анонимен ключ, който се получава чрез прилагане на еднопосочна функция (хеш). След като приложим тази функция върху данните за отпечатъците ни, ириса ни и ДНК-то ни, получаваме дълга стойност, напр. 2fd4e1c67b2d28fced849ee1bb76e7391b93eb12, която представлява нашата идентичност.

Този низ ще бъдем ние и ще можем да го докажем, тъй като всеки път, когато някой поиска идентичността ни, ще подаваме отпечатъците, ирисът и ДНК-то и резултатът ще бъде същото това 2fd4e1c67b2d28fced849ee1bb76e7391b93eb12.

В допълнение, можем да добавим някаква парола към тази идентичност, така че да не бъде само „нещо, което сме“ (и което не можем да променим), но и нещо, което знаем. Това значи, че никой не може да стигне до вашата идентичност без да му кажете „тайната“ (звучи малко като Магьосникът от Землемория).

Разбира се, пълна идентификация рядко ще е нужна. Ако искате да си купите алкохол, например, само възрастта има значение; ако искате да сключите договор за интернет, само името и адресът имат значение, и т.н. За тази цел могат да съществуват под-идентичности – принадлежащите към основната идентичност, но за случаите, в които проверяващият няма нужда от толкова висока доза на сигурност, че това наистина сте вие. Под-идентичностт може да бъде „само отпечатъците“ или дори… добрите стари лични карти. Всяка под-идентичност ще доказва определен набор от характеристики, удостоверени от институция, и то не непременно държавна.

Под-идентичността, набор от характеристики, може да бъде записана на документ, който да носим със себе си, и който дава значителна степен на сигурност, че това наистина сме ние. Той ще съдържа нашия „хеш“ (онзи дълъг низ), така че всеки, който има нужда да направи пълна проверка, може да я направи. Другата опция е имплант – страшно и антиутопично, знам. Изглежда малко по-различно от лична карта – нещо, което носим (и трябва да носим) със себе си. Имплантите имат доста практически минуси (устойчивост, удобство, гарантиране, че никой неоторизиран няма го прочете), иначе биха били малко по-сложна лична карта.

Дори когато имаме низ на идентичността ни, свързаните с нас данни – какви имоти имаме, можем ли да шофираме, какви визи са ни издадени, къде работим, какви заеми имаме – ще бъдат съхранявани в бази данни, където низът на идентичността ни ще бъде ключ за търсене. Тези бази данни в момента се стопанисват от държавите, но могат да бъдат и разпределени, например използвайки blockchain. Никой не може да се представи с чужда идентичност, защото не може да произведе същия низ на идентичност на база на биометричните си данни. А частите от blockchain мрежата могат да ъбдат дори импланти, които държат криптирана информация за нас, и която само ние можем да решим кога да декриптираме. Това би било разпределена човешка база данни, в която всеки има пълен контрол върху данните си.

Но постижимо ли е това? Сложността на такава система, особено управлението на идентичността, би било твърде висока. Можем да създадем голяма, сложна система, включваща биометрия и импланти, за да решим проблем, който всъщност е сравнително малък. Това е сред първите въпроси, които трябва да си зададем, преди да реализираме такава система. Не дали правителствата трябва да гарантират идентичността, не дали трябва да можем да бъдем идентифицираме, а дали имаме нужда от драматична промяна в настоящата система. Или електронна лична карта с пръстови отпечатъци, които се сравняват на картата (и не се съхраняват в централна база данни), с електронно подписани съдържание, решава 99% от проблемите?

Макар да намирам за много интересно да си представям технологични утопии, с много криптография, и с гарантиране на неприкосновеността на личното пространство чрез технологии, не съм сигурен, че имаме нужда от нещо такова.

(оригинално публикувано на английски в Medium)

Свиване

Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)  

Димитър Атанасов Думбалаков от с. Сухо, Лагадинско, Егейска Македония - "Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)", публикувано във в-к "Камбана", год. III, бр. 1815, София, 10 февруари 1914 година)", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 46, София, Благовещение, 7 април 1930 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Връщайки се от Албания, спрях се във Виена и счетох за необходимо да посетя прочутия бивш главен инспектор на Македония, умния и достоен турски държавник Хилми паша, сега отомански посланик в австрийската столица.

Хилми паша влезе в салона с фес на глава; той е висок, с едра, но деликатна конструкция, възстар, с правилни и красиви черти на лицето и малка брада, почти побеляла. Държи се с много достойнство и елегантност.

След като му изказах удоволствието да видя бившия управител на моята родина, той ме запита откъде съм родом.

- От Сухо, Солунско.

- Да, знам това чисто българско село.

Хилми паша наистина познава Македония във всяко отношение и днес той разбира по-добре от всеки друг турчин положението на новопоробената страна.

- Никога не допущах, каза пашата, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще владеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща.

Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население.

Освен това, продължи Хилми паша, за свободите на тая страна се бориха и се жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело.

В революционното време гърците и сърбите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели.

И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и на наша сметак. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас.

Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме си ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.

Но радостта на гърци и сърби от лесно добитите печалби не ще е за дълго. Туй българско, турско и албанско население по никой начин не могат задържа в покорство. Познават най-добре якия революционен дух на българската нация. Нищо не е в състояние да го сломи.

Ако империята не можа да излезе на глава с българите, сръбската и гръцката власт ли ще ги укроти?

Две въстания на българите, които сигурно ще бъдат подкрепени от турци и албанци, ще сломят и Сърбия, и Гърция не само финансово, но и морално.

Турция бе неизтощима, нейният войник и зиме и лете бе на поста си и не успя да стане господар на революцията.

Всичко туй не могат да не съзнават и великите държави, чиито икономически интереси много страдат от вечните борби и размирици на Изток.

Едно е средството да се разреши балконският мир с добро за всички.

- От Македония и Косово поле трябва да се създаде отделна автономна област.

И това, убеден съм, каза Хилми паша, ще стане не след много дълго време.

После Хилми паша разви своите идеи за пълната общност в държавните цели на България и Турция. Едни им са външните врагове, еднакви икономически и национални интереси.

Това е само част от разговора ми с Хилми паша.

Както любезно бях посрещнат от пашата, още по-любезно бях изпратен. Той ме задължи да поздрави многобройните му познати и приятели българи от добри и лоши времена.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Димитър Атанасов Думбалаков е майор от Българската армия и войвода на ВМОК. Участва в Четническата акция на ВМОК , Горноджумайското въстание и в Илинденско-Преображенското въстание. В 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. По време на Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия на Българската армия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата "Свети Пантелеймон" във Велес.

Братята на Димитър Думбалаков също са прославени македонски българи – Трендафил Думбалаков е български военен и ВМОРО войвода, загинал 18-годишен в легендарната битка на Ножот, а Михаил Думбалаков е български журналист, деец на ВМОК, участник в Илинденско-Преображенското въстание и горянин.

юли 27, 2016

Свиване

Новото Средновековие. И Европа, която ще се справи с него - както винаги се е справяла…  

  Отново ще разсъждавам на глас – така, както умея, а умея, уви, само надълго и нашироко...
  Политици, експерти, медии, обикновени граждани, всички говорят за последните събития в Западна Европа като за тероризъм. Можем и да приемем това определение за случващото се. Макар че поне досега под „тероризъм“ се разбираше нещо малко по-различно. Аз вече писах (виж http://nslatinski.org/?q=bg/node/899), че понятията днес не са това, което бяха.

чети по-нататък

Свиване

Прокуратурата предаде на съд трима сирийци - искали да се бият за ИДИЛ  


Специализираната прокуратура е внесла обвинителен акт за тероризъм срещу сирийските граждани Алмохаммад Абдулхамид (20 години), Ал Абдалах Фади (22 години) и Ал Фанди Ясим (25 години).

Според държавното обвинение тримата са били членове на терористичните организации Мюсюлмански братя и ИДИЛ. Тримата са влезли нелегално в България по пътя си към Сирия, но са били заловени при опит да влязат в Турция.

Тримата са със статут на бежанци, който са получили в Германия. През...
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 109  

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

109

Мина малко време, започнах да пиша поредната повест, но постоянно трябваше да прекъсвам - нямаше спасение от журналистите, свои и придошли. По това време в Менск идваха кореспонденти от Варшава, Прага, от немския "Шпигел", а московските журналисти като че ли изобщо не си тръгваха от Беларус. Да даваш интервю е неблагодарна работа във всяко едно отношение, защото далеч не винаги имаш възможност да контролираш окончателния текст, винаги ще се намерят неточности, че и грешки, след които е повече от досадно. А отгоре на това комунистите натякват за получени долари - все едно някой плаща за интервю.

Един път неочаквано, дори без предварително обаждане по телефона, на прага ми застана Анатол Бутевич [1], който тогава работеше в ЦК [2], и ме смая: трябва да замина за Москва. Ето билетите, след три часа ще дойде кола и - на летището. Ще ходите в Америка с Горбачов.

Това беше чудесно, в Америка още не бях ходил. Но защо с Горбачов? Това Бутевич не знаеше, само каза: нареждане от ЦК на КПСС [3]. Съветвам те да побързаш.

Какво пък, за подобно нещо можеше и да се побърза. Приготвих се набързо и тръгнах. В Москва на летището ме посрещна консултантката на СП [4] по беларуска литература Галя Грибовская и ме отведе на "Старая площад" [5]. Там ме преведоха стремително през няколко кабинета , написаха и подписаха необходимото - документи, пари. Валута на касата вече нямаше, някаква счетоводителка извади от чантата си своите 200 долара, с което отидох на летище "Внуково". В малката и уютна зала на правителственото летище се събираха тези, които трябваше да съпровождат Горбачов на срещата му с Рейгън. Там видях няколко познати и сред тях писателите Игор Денков и Владимир Карпов, режисьора Марк Захаров, грузинеца Тенгиз Абуладзе, цековеца [6] Наил Бикенин, журналиста Андрей Грачов и няколко други. Горбачов с Раиса Максимовна и децата им летяха с друг самолет.

Полетът беше дълъг, с две кацания - в Англия и в Канада. Едва ли не всички в самолета се познаваха, сядаха кой където си поиска и общуваха активно. До мене седна един непознат човек, много словоохотлив и общителен, все ме разпитваше за политиката в Беларус и самият той разказа много неща за перестройката. После питах кой е този, но никой от моите познати не можа да ми каже. В Ню Йорк той изчезна и повече не го видях.

През първата нощ в Америка пренощувах в тясната ъглова стаичка на беларуското представителство в ООН, където ме настани представителя Лев Максимов. Той ми каза, че в стаята са намирали подслон много беларуски писатели, които са идвали за сесии на ООН. След това ме преместиха в един близък хотел, при останалата делегация. За това се погрижи Игор Дедков [7] - за да бъдем заедно. Там на един етаж живяхме един до друг няколко дена. Наши съседи бяха Андрей Грачов и академик Олег Богомолов [8]. През първия ден (по-скоро през остатъка от деня) се оказах свободен и и отидохме да се разхождаме по града, който виждахме за първи път. Пето авеню, околностите на централния парк, Бродуей... В Ню Йорк най-напред поразяваха много високите му стъклени здания. Улиците, които през деня тънеха в сянка, нощем бяха изцяло залети с електричество - това изглеждаше неестествено след тъмната и пустинна през нощите Москва. Тук до сутринта се тълпяха хора, цареше разоезичие, чуваха се обичайни руски псувни - нашите не се сдържаха, като смятаха, че никой не ги разбира. Докато шефът ни контактуваше с Рейгън, ние участвахме в пресконференции, заради което, доколкото разбрах, бяхме дошли. Всичко се ръководеше от пресаташето Андрей Грачов. На добър английски език той обясняваше на разноцветните журналисти основите на новата политика на Горбачов, ние уточнявахме детайлите и отговаряхме на питания. Любопитството от страна на журналистите беше голямо, задаваха много въпроси. Не на всички от тях можехме да отговорим, особено в областта на икономиката и финансите. А що се отнасяше до културата, тук Игор Дедков отговаряше и озадачаваше едновременно. Защото и самият той се съмняваше много в перестройката, която се осъществяваше под ръководството на комунистическата партия.

Първата среща с Горбачов на американска земя пропуснах - разхождахме се с Владимир Карпов [9] из Ню Йорк. Късно вечерта се заблудихме и не знаехме как да се доберем до нашия хотел. Взехме такси, в което, като седнахме, попитах Карпов: "А на какъв език ще говорим?" И тогава нашият шофьор каза: "На руски, другари, на руски". Оказа се, че е от Ленинград, преди няколко години дошъл при сина си, който имал успешен бизнес, но се провалил и сега, за да го спаси от банкрут, бащата върти кормилото по осемнадесет часа - изкарва пари. Изразихме съчувствието си към възрастния човек.

В един ден на края на посещението бях включен в група икономисти за среща с американски делови кръгове. Свои руски колеги в хотела не намерих, мислех, че ще ги видя на мястото на срещата, някъде в Института за източни връзки или както там точно се наричаше. Отидох по-рано, чаках на вратата, но не дочаках никого. Принуден бях да отида сам, защото наближаваше часът на срещата. В шикозното здание по широка, покрита с килим стълба ме отведоха на втория етаж, където на кръгла маса вече се бяха събрали една дузина стари американци - всичките изискано облечени, с костюми и жилетки, вратовръзки и папийонки. Някои с пръчици в ръце. Представиха се поред, стиснах на всички старческите, като птичи лапички, пръстчета. Седнахме да обядваме, ядяхме нещо, пиехме по малко вино, което ни наливаше един прислужник. Докато бяхме заети с обяда, всички мълчаха. (Почти всички.) Едва когато обядът свърши, обърнаха погледи към госта. Гостът в същото време се чувстваше доста притеснено, защото колегите му все още ги нямаше. А какво да говоря с тези, не знаех.

Като запушиха своите пури, "тези" най-напред попитаха коя фирма представлявам. След кратка пауза отговорих, че фирмата се казва Съюз на писателите. Домакините се спогледаха сдържано, един прелисти някакви хартии, които бяха наредени пред него, но може би не намери в тях посочената фирма. Повече обаче не попита нищо. Започнах да говоря нещо за важността да се установят икономически връзки между нашите страни, слушаха ме съсредоточено, макар че на масата вече се възцари неловкост. Все не преставах да чакам своите икономисти - специалисти от министерствата и ведомствата, но те не идваха. Тогава след доста дълга пауза един, като че ли най-старият американец попита: "А по какъв начин можем да получим доходи от своя бизнес? Не може ли сър Бикау да ни посочи съответната банка?" На това сър Бикау сам вдигна слаби рамене. Тогава старшият на масата вдигна чаша с вино и предложи да пием за здравето на президента Горбачов. Пихме и всички станаха. Моето посещение в деловите среди на Америка беше свършило.

Вечерта в хотела попитах Игор Дедков: как да разбирам това? Защо съветските икономисти не дойдоха на срещата? Игор Александрович, който разбираше по-добре от мене голямата политика, само се усмихна: и какво щяха да кажат там? Какво изобщо могат да кажат на американските капиталисти? А и не за това са дошли...

Може би беше истина - не за това...

Умният и честен Игор Алекдандрович! Това беше предпоследната ми среща с него. Последната се състоя скоро след това в Москва. След едно заседание късно вечерта отидохме с него у Лазар Лазарев [10]. Там малко пийнахме. Дедков вече живееше в Москва, работеше в някогашното списание "Коммунист" ("Камунист"), преименувано на "Свободная мысль" ("Свободна мисъл"). По това време той написа и издаде книга за моето творчество, печатаха го много в московските литературни списания.

Но настроението му не ми хареса - беше мрачен, отпаднал. Късно през нощта го откарах с такси в жилището му, сбогувахме се набързо и повече не се видяхме. Игор Александрович почина скоро от неизлечима болест... А тогава имаше прием в ООН, срещнахме се с Михаил Сергеевич и Раиса Максимовна; на шведската маса поговорих малко с Александр Николаевич Яковлев [11]. Попитах го защо се отдръпна от културата, за която отговаряше в ЦК, и той отговори просто: комунопатриотите оживяха. Както се изясни после, това беше истина. Комунопатриотите винаги и всички побеждаваха - дори членовете на политбюро [12], - такава сила имаха. През нощта ме събуди Игор Дедков - всички наши от хотела ги викаха в представителството на ООН, където трябваше да се видим с Горбачов. Бързо се облякохме и отидохме - представителството не беше далече. Там пред вратите вече се събираха нашите, но в сградата не пускаха никого - чакаха да дойде "обкръжението", необходимо за сигурността на Горбачов. Абсурдността на тази мярка беше очевидна - от кого ще осигуряват неговата сигурност? Но именно така беше. И ние не можехме да се досетим какво е принудило Горбачов да вдигне посред нощ своята делегация. Какво се е случило? Тогава се появи Шеварднадзе [13] и каза, че Горбачов прекъсва посещението и се връщаме. "Не знаете ли какво става в къщата, когато стопанинът го няма?" - каза многоопитният журналист международник Валентин Зорин. Изстинахме. Уплаших се, както отдавна не се бях плашил - преврат ли? "Нима са се осмелили?" - тихо и объркано говореше Дедков.

Но тогава още не се осмелиха, превратът чакаше своето време, а ние просто се връщахме. Това ни каза Гоарбачов, като събра делегацията: Армения е в беда, републиката е разтърсена [14], сутринта отлитаме.

А сутринта имахме назначена среща с деловия елит на Ню Йорк. Не знаехме както да правим и тогава Олег Богомолов каза, че не е удобно да подвеждаме важните хора, които ще се съберат в изискания хотел "Роджърс Астория", трябва да отидем и всичко да протече в темп. Така и направихме. Но докато там, седнали да обядваме, слушахме бавните разсъждения на старите милионери, всички се чувствахме като на тръни. Времето много ни притесняваше. Особено когато забелязахме, че някои от нашите един по един изчезват. Ние с Богомолов и редакторът на "Известия" Лаптев седяхме в самия ъгъл и нямаше как да се измъкнем от залата. Това неудобство ни подведе много, защото когато най-сетне се измъкнахме, автобусите пред хотела вече ги нямаше - всичките бяха заминали за летището. Започнахме да тичаме, за да хванем някое такси. Накрая Богомолов видя познат журналист с кола, който ни откара на летище "Кенеди". Едва успяхме за самолета. А Владимир Карпов не успя, самолетът вече захождаше за излитане и Героят на Съветския съюз [15] трябваше да вика и да маха с ръце, за да не го оставят. Самият Горбачов даде нареждане да спрат и да вземат пътника. Като се качи на борда, Карпов ругаеше звучно организацията на посещението, останалите мълчаха. Всички бяха недоволни, че важното посещение всъщност се провали. Беше тъкмо време да се пийне нещо, но в самолета нямаше алкохол. Горбачов проповядваше трезвеност и се бореше с пиенето. Затова пък на летище "Внуково" се намери и коняк, и още нещо. Там всички добре си отдъхнахме. Олег Тимофеевич ме откара на "Шереметево 1", откъдето заминах за Менск. Това пътуване беше може би най-неприятното от всичките ми пътувания в чужбина. Разбира се, много неща можеха да се припишат на страшната катастрофа в Армения, но не всичко. Тогава видях обкръжението на инициатора на перестройката и започнах много да се съмнявам, че то я желаеше. На тях и без това им беше добре. А може би дори и по-добре, отколкото във времето, което настъпи после и към което те изобщо не се стремяха. Един от тях, най-подмазващият се и надежден тогава съратник, ще нарече спосле Горбачов "ангел на тъмнината" и ще се хвърли отчаяно да възстановява това, което е било отхвърлено неочаквано от историята.

1. Анатол Иванавич Бутевич (Анатоль Іванавіч Бутэвіч, 1948) – беларуски държавен деец, дипломат, писател и преводач.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия).

3. ЦК на КПСС – Цетрален комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз.

4. СП – Съюз на писателите.

5. „Старая плошчад“ – площад в Москва, където по това време се помещава ЦК на КПСС.

6. Цековец – член на ЦК.

7. Игор Александрович Дедков (Игорь Александрович Дедков, 1934-1994) – руски литературен критик.

8. Олег Тимофеевич Богомолов (1927-2015) – руски икономист.

9. Владимир Василевич Карпов (Владимир Васильевич Карпов, 1922-2010) – руски писател, публицист и обществен деец.

10. Лазар Илич Лазарев(Лазарь Ильич Лазарев), истинска фамилия Шиндел (Шиндель, 1924-2010) – руски литературен критик и литературовед, близък приятел на Васил Бикау.

11. Александр Николаевич Яковлев (Александр Николаевич Яковлев, 1923-2005) – руски политически деец, публицист, един от главните идеолози на перестойката.

12. Политбюро – политическо бюро, централното ръководство на Комунистическата партия.

13. Едуард Амвросиевич Шеварднадзе (1928-2014) – грузински политик и дипломат, по това време министър на външните работи на Съветския съюз, по-късно, след разпадането на Съюза – президент на Грузия (1995-2003).

14. На 7 декември 1988 година унищожително земетресение в Армения предизвиква смъртта на 22 000 души.

15. Най-високото съветско отличие Герой на Съветския съюз (Герой Советского Союза) Владимир Карпов получава по време на войната, когато като полеви разузнавач се добира близо до една немска част и насочва по радиостанция унищожителен артилерийски огън върху нея, съответно и върху себе си, като по чудо остава жив.

(Следва)

юли 26, 2016

Свиване

Кредитор в производство по ликвидация  

kreditor v proizvodstvo po likvidacia

  Кредитор съм на търговско дружество в производство по ликвидация. Не би трябвало да се притеснявам дали ще получа парите си, защото не е в производство по несъстоятелност. Но, все пак каква защита и гаранции ми осигурява закона при ликвидация на дружеството-длъжник. Какви права имам като кредитор? Трябва да бъда уведомен какво се случва, че […]
Свиване

Университетското образование: Принципи vs. Келепир  

  Срещнах бивш приятел. Когато съм имал известни властови ресурси съм направил каквото е било по силите ми да му помогна. Но у нас по принцип не остава добро ненаказано.
  Започна да ми говори разни работи на лична основа. Бедният, той не може да разбере, че не всичко е лични интереси. Има и лични принципи. И много висока цена, която се плаща и когато ги отстояваш, и когато ги нарушаваш...

чети по-нататък

Свиване

По-високо билото, експерти!  

  Българските експерти, полуексперти, псевдоексперти и самозвани експерти явно не си дават сметка, че с анализите си могат окончателно да компрометират в очите на обществото самото понятие "експертиза" - за понятието "професионализъм" пък да не говорим, то и без това у нас е качество-нон-грата.

чети по-нататък

Свиване

Международна магистратска организация критикува спорна идея в съдебния закон  


Президентът на MEDEL (Европейски магистрати за демокрация и свободи, организация, в която членуват 22 национални сдружения от 15 европейски държави) Гуалтиеро Микелини е изпратил вчера писмо до предедателя на Народното събрание Цецка Цачева, в което изразява притеснението си от предложение за промяна в Закона за съдебната власт.

Става дума за текста, предложен миналата седмица на правна комисия от ДПС и подкрепен от ГЕРБ, с който съдиите, прокурорите и следователите се задължават да...
Свиване

Границите на българското племе преди четвърт хилядолетие(По турски летописи и пътешественици)  

Панчо Дорев от с. Пътеле, Леринско, Егейска Македония - "Границите на българското племе преди четвърт хилядолетие (По турски летописи и пътешественици)", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 46, София, Благовещение, 7 април 1930 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Турците, преминавайки Дарданелите, най-напред се натъкват на гърци; затова европейската част на държавата нарекоха Румели —- страна на гърци. Румелийската област във военно и административно отношение е обхващала Балканския полуостров, без Гърция, Босна и Северна Сърбия, е имала два центъра, така наречените пашови санджаци, Софийския и Битолския. Всред царството на двата наши шоплука. Така че всички военни и административни началници, бидейки в непосредствен контакт със селското и земеделско население, чуваха на какъв език говори и знаеха от каква народност е то.

За българската народност на населението на Румели имаме ценни признания и сведения на турски историци и пътешественици от XVII столетие. Така турският историк и географ Кятиб Чслеби, известен на европейските учени под името Хаджи Калфа, в своята география, на ръкопис, от 1652 г., пише:

„България (Булгар мемлекети) на запад граничи с вилаета Семендрево (сир. Нишка част от българските земи) и се състои от Софийския, Никополския, Добруджанския и Силистренския вилает, а Тракия - Одринския, Пловдивския и Гюмурджинскня вилает“.

„Всички тези вилаети са известни под името Румели. Народът на тези вилаети е суров, но е много силен, дори жените са храбри. Част от това българско население (булгар халки) са мохамедани, част католици (папа дини) и част са останали, както си бяха. Католиците от тях постоянно пътуват за Венеция, повечето са търговци“.

Не по-малко важни са данните и описанията на прочутия пътешественик и очевидец Евлия Челеби, който заедно с турските везири и войски е пребродил надлъж и нашир цялата османска империя, посетил дори Германия и Холандия.

Правим следните кратки извадки от излезлия по-миналата годи на том VIII, 786 стр. на голям формат, собствено издание на Турското историческо д-во при Цариградския университет; в тоя том Евлия Чслеби описва пътуването си в 1667 г. в Тракия, Македония до Крит и назад. На запад от Фереджик, Дедеагачко, той минава покрай „разрушената и запустяла крепост Кара Гюварджин на един висок връх, но в долината, под стръмните скали, се намира едно село от 500 къщи български кяфири. Нема никакъв& мохамеданин. Хората са гостоприемни, момичетата са хубави, гощават добре, но ако не им се плати, жените се събират около тебе и ти налагат един добър бой, защото българите са освободени да плащат данъци, за да пазят дербанта прохода" (стр. 79).

Населението на Орфано, на Бяло море, говорело гръцки н български (стр. 97). Цялото население на Драмския вилает се занимавало с търговия, занаятчийство и земеделие и говорело български и гръцки.- Всичката рая носи бяла аба (стр. 125). В едно дълго описание на Солун, на стр. 165, Евлия Челеби пише:

„Мнозинството от населението говори на четири езика, знаят добре турски, знаят също гръцки и български, но най-много знаят еврейски, защото денем и нощем са в съприкосновение и търгуват с чифути".

Пътувайки на запад и юг от Солун, Евлия Челеби дава сведения за преселените от Мала Азия около р. Бистрица, недалеч от Серфидже, туркмени, така наречените юруци, които говорят един особен диалект вследствие техните сношения с български и гръцки кяфири (стр. 188).

Мястото не ни позволява и ще се задоволим с най-същественото:

„На юг от Охридското езеро, околията Старово, има 70 села, всичката рая и берая са българи" (стр. 746); в центъра на Македония „Радовишката околия имала 60 богати села, всичката рая българска“ (стр. 748); Тиквешката — 70 богати села с лозя и градини, всичката рая с български селяни" (стр. 749); за Валандово казва:

„Мюсюлманите са малко, българските кяфири са много. Климатът е приятен, има много лозя и градини, много красиви български моми. Толкова време пътувам по целия кяфирски свят, никъде не виждах кяфири с такива чисти къщи и гозби като българите и маджарите. Момите носят на главите си черни забрадки, украсени със злато, грошове, бабки, с френски и дубровнишки динари; на гърдите по една до две оки накити и украшения“ (стр. 751).

И в другите томове Евлия Челеби дава все такива сведения за българските земи, напр. в том V, на стр. 362 четем: „Всичката рая на гр. Пирот са българи. Жените имат главите си открити, косите си плетат по особен начин“.

А през тъмната епоха нямаше нито България, нито Българска Екзархия - нищо, което да върши българска пропаганда между аморфната - според измислиците на сърбите - маса на населението в Македония.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Леринско Панчо Василев Дорев (1878-1938, София) е юрист, общественик, дипломат и историк, един от първите български османисти.

юли 25, 2016

Свиване

Ликвидатор – какво може и какво не може  

kakvo e likvidator

  С моя съдружник имахме по 50% в ООД. Всичко с бизнеса вървеше добре, но в един момент се скарахме. Всеки започна да се отдалечава в различна посока. Бизнесът започна да боксува, едно решение не можехме да вземем на общото събрание. Искаше да прекратим дейността си, но аз не исках. Накрая той взе нещата в […]
Свиване

Формално и отбиващо номера съобщение: Няма пострадали българи  

  Често съм се замислял над най-бързото съобщение, което при каквато и да е неяснота на положението се дава от съответната институция – Няма данни за пострадали български граждани.

чети по-нататък

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 108  

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

108

Но засега идеята за справедливост и за осъждане на сталинските репресии беше още силна, особено сред националната интелигенция. По инициатива на Зянон Пазняк [1] беше решено да се създаде особено сдружение - Беларуски мартиролог, с перспектива да бъде преобразувано в друга, по-радикална организация. По-късно Пазняк ще каже, че за създаването му, освен него, са знаели Дубянецки [2] и Бикау, но това не е съвсем така. През една октомврийска надвечер отидох в Червената църква [3], както и доста още, за създаването на Мартиролога. Там дойдоха някои писатели и художници - Максим Танк, Нил Гилевич, Анатол Вярцински, Ригор Барадулин, Уладзимер Калесник, Михал Дубянецки и много други. Но и другата страна предприе свои мерки и се беше подготвила добре. За да заемат места в залата и да не допуснат други хора, един час преди началото там дойдоха маса цивилни кагебисти, секретари на гаркома [4], представители на прокуратурата начело със заместника на генералния прокурор Кандрацки. Най-първи пристигна от ЦК [5] инструкторът Бузук, който, ако се съди по всичко, имаше явната задача да провали събранието.

Аз също отидох малко по-рано и надникнах в кабинета на директора на Дома на киното, в какъвто по това време беше превърната Червената църква. Именно там станах свидетел как този Бузук се беше счепкал с Пазняк - за предстоящото събрание. Пазняк му се опъна здраво и аз тогава си помислих: "Твърд характер! Да имаше повече такива в Беларус". Залата беше вече пълна, президиумът зае местата си. Да ръководи всичко се зае, струва ми се, Михал Дубянецки, който седеше до мене. Трябваше да се изберат ръководни органи на Мартиролога и тук настана бъркотия. Особено когато дойде ред да се избира председател. Като се наведе към мене, Дубянецки каза: сега ще завалят предложения - Бикау. Не можех да допусна това и като станах, предложих Пазняк. В залата надигнаха шум, врява и викове тези, които бяха дошли с намерение да провалят събранието. Нещо срещу Пазняк доказваше прокурорът Кандарцеу, истерично крещеше от мястото си една секретарка на гаркома. Дубянецки обяви от трибуната гласуване, но когато се стигна до Пазняк, до него подскочи Бузук и започна да го изблъсква от трибуната. Залата викаше възмутено. Тогава станах от масата и предложих да се продължи гласуването. Кой е за, кой против, единогласно! - обявих аз, както се бях научил от сесиите на Върховния съвет. С това всичко свърши. За председател на Мартиролога беше избран Зянон Пазняк.

И тогава някой (не помня кой) предложи от залата избраният комитет на Мартиролога да се смята за оргкомитет [6] на Народния фронт. Залата започна да ръкопляска оглушително, тези ръкопляскания бяха приети за съгласие. Опонентите бяха бесни, като схванаха, че са били измамени. Но вече нищо не можеше да се промени, протоколът на събранието се писа без тях. Както и историята на Беларус. Поне така мислехме ние, като се поздравявахме с победата.

Но това, което се случи в Червената църква, не беше окончателна победа, не беше даже и половин победа. На сутринта ме извика председателят на Върховния съвет Г. Таразевич. От известно време отношенията ни бяха в общи линии добри. Още през пролетта се обърнах към него с молба за реабилитиране на редица дейци на културата. Преди това на съвещание в ЦК се обърнахме към Я. Сакалоу [7] за реабилитиране на А. Гарун [8] и Ц. Гартни [9], но Сакалоу каза, че "за съжаление" няма съответните документи. После разговарях неофициално за същото с втория секретар Игрунау, но все безрезултатно. Таразевич каза: "Направете списък и ми го дайте като за помилване". Телефонирах до всички творчески съюзи, театри, консерваторията - събрах 55 души и ги отнесох във Върховния съвет. И след около два месеца излезе указ, подписан от Таразевич, за реабилитирането на всички без Ф. Аляхнович [10], чието криминално дело се намираше в Литва, където беше загинал.

Сега Таразевич изглеждаше много загрижен и ме посрещна с въпроса: "Какво сте направили, това е политическа партия. Подсъдно е, прокуратурата започва разследване..."

Вечерта аз, Пазняк и Дубянецки се срещнахме в градската градина. Дубянецки ми предложи да оглавя оргкомитета на Народния фронт, но аз отказах. Добре би било да го оглави Пазняк, но Пазняк беше вече ангажиран с Мартиролога. Така Народният фронт остана без председател.След един ден в жилището ми дойдоха Васил Якавенка [11] и Алес Емялянав [12]. Последният работеше като консултант в СП [13] и стана известен с това, че призна как го вербувал КГБ [14], но той не се съгласил. Писателската общност го подложи на остракизъм, но не се знаеше за какво: за това, че са го вербували, или за това, че си призна. Двамата бяха доведени при мене от една грижа - кой ще стане лидер на БНФ [14]? Уговаряха мене, но аз твърдо отказах - не исках, а и не мислех, че имам морално право за такава мисия. В края на нашия разговор казах на Васил: "А защо не станеш ти?" Васил каза, че ще си помисли. И на другия ден преди заседанието на оргкомитета уведоми, че е съгласен.

На важното организационно заседание освен приятели на комитета дойдоха секретарят на гаркома П. Краучанка и председателят на СП Нил Гилевич [16]. Когато заседанието започна, двамата се изказаха остро срещу създаването на БНФ. Гилевич доказваше дълбокомислено, че това подхожда на балтийските народи, но не и на Беларус. Беларуският народ няма да приеме такава организация. Странно беше да чувам подобни думи от моя доскорошен приятел, който отдавна минаваше за националист номер едно. Краучанка доказваше същото. Както се бяхме уговорили предния ден, предложих кандидатурата на Васил Якавенка и присъстващите гласуваха единодушно "за". Пазняк не присъстваше на събранието.

Но след ден-два, когато Пазняк разбра за избора, оргкомитетът беше свикан отново и се проведе ново гласуване. Председател все пак стана Пазняк. Това обаче се случи без мене. По някаква причина отсъствах от заседанието. Разбира се, смятах, че кандидатурата на Пазняк е по-добра във всяко едно отношение от тази на Якавенка. И ако не предложих Пазняк на първото заседание, това беше само защото той беше вече зает с Мартиролога. Сега на това място беше избрана Мая Кляшторная, дъщеря на ликвидиран беларуски поет [17] и самата тя затворничка в ГУЛАГ [18].

Точно по това време - след ден или два - наближаваше Дзяди [19] и се предполагаше да участваме. Но на заседание на БНФ решиха, че понеже Дзяди е религиозен празник, участието в него може да стане само по лично желание. Тогава се разболях от грип и не отидох на гробището. А именно там се разиграха трагични за менчани събития. Когато хиляди от тях тръгнали от станцията на метрото към гробището, там там вече ги чакали редици войска и милиция - със затворнически автомобили, автобуси и дори водни оръдия. Започнали да разгонват хората, да ги бият, да ги арестуват и да ги тровят с газове от портативни флакони. Напръскали и Пазняк, който вървял начело на колоната. Но Пазняк не отстъпил. Той насочил множеството към покрайнините и го повел към Куропати. Но и там пътят на колоната била преградена от войски. Тогава Пазняк обърнал всички към полето. И в голото поле под снега, който се сипел от мрачното небе, се извършило богослужението. Отгоре се веело бяло-червено-бялото знаме, изказвали се оратори и сред тях писателят Уладзимер Арлоу [20]. Тогава и след това доста хора бяха бити и задържани в участъците.

Сутринта се свързах с московското списание "Огоньок" (редактирано по това време от В. Коротич), което беше най-радикалният печатен орган в страната и пишеше много за перестройката. От редакцията казаха, че ще изпратят в Менск спецкор [21], но материалът за инцидента трябва да се даде веднага за броя. Написах през нощта една статия, предадох я по телефона и тя се появи скоро в "Огоньок". Статията се казваше "Тояги вместо перестройка". Това беше може би първата статия за потъпкването на национално-освободителното движение в Беларус.

Скандалът беше могъщ. ЦК на Беларус начело със Сакалоу предприе решителни мерки. Най-напред ръководителите се заеха да опровергават всячески факта за полицейската разправа над мирната демонстрация. (Милицията не е била никого, не е тровила с "черьомуха" [22]. Случилото се е метеж на националисти срещу съветската власт, който е бил потушен с мирни средства.) Мене ме извика Сакалоу и ме обработи в примерно същия план. Казах му за насилието от страна на правозащитните органи, а той доказваше, че факти за насилие няма. За което цитираше заключението на комисията, която вече беше разследвала инцидента. А в комисията, казва, са такива уважавани хора като художникът академик Савицки, писателят лауреат Гилевич, трябва да им вярваме. Много журналисти доказваха противното, само че на тях не им вярваха. Будзинас [23] дори засне побоя на кинолента, но въпреки това доказваха, че газ не е използван. (Комисията претеглила запасите на МВР от "черьомуха" - цялата е в наличност.) Като се върнах от Сакалоу, написах писмо на Горбачов, разказах за варварската история в Беларус и помолих за справедливост.

Отговор от Горбачов, разбира се, не получих - извикаха ме на заседание на творческата интелигенция, което се готвеше да се проведе на "Старая плошчад" в ЦК на КПСС. Там в една неголяма зала се събра едва ли не целият творчески актив на страната, имаше много познати автори. На сцената излезе политбюро [24] в пълния си състав начело с Горбачов. Той започна да говори нещо и М. Шатров [26], който седеше до мене, каза тихо: да видим какви ще ги говориш, когато те запрат като посланик някъде в Монголия. Запомних това. И тогава изведнъж чувам - Горбачов се обръща към мене: "Васил Биков, как се случи така, че беларусите излязоха срещу съветската власт? Спокоен, дисциплиниран народ... Неразбираемо".

Започнах да обяснявам нещо, казах за жестокостта на милицията, която беше била и тровила жени и деца, които отиваха на гробището, където са погребани славни беларуски мъже, сред които и Машерау [27]. Горбачов вдигаше неразбиращо рамене. Насреща в първия ред седеше главният организатор на всичко това Я. Сакалоу и мълчеше. Започнаха да се изказват словоохотливи артисти и писатели, да говорят за перестройката. Накрая, като стоеше прав до редовете, заговори Виктор Астафев [28], който осъди доста рязко беларуските комунисти за "зверствата към един от може би най-спокойните славянски народи" и предложи да се разследват злодеянията, извършени на Дзяди. Бях много благодарен на моя руски приятел и го прегърнах горещо. Виктор Петрович беше един от тези, които можеше да каже това, което искаше, и на този, на когото искаше. Той имаше честта и смелостта, характерни за един истински народен застъпник.

Като прескоча напред, ще отбележа, че конфликтът имаше продължение. Когато в Кремъл заседаваше съветът на старейшините [29] (след изборите за народни представители на СССР), по време на почивката Горбачов дойде при мене и попита как е сега положението в Беларус. Утихнало е ръководството? Започнах да разказвам детайлно, но към нас веднага подскочиха други с наострени уши и Горбачов прекъсна разговора. Каза, че ще разговаряме после... Но това после не настъпи. Настъпи друго после, при което на Горбачов не му беше до Беларус.

Течеше издигане на кандидатури за Върховния съвет на БССР [30]. Окончателното им утвърждаване беше предходено от придирчива селекция с обсъждане на така наречените изборни събрания. Представителите на "обществеността" се разглеждаха прецизно и се "режеха" неугодните. Всичко се състоеше в политическата ориентация и на кандидатите, и на подбраните представители.

В Дома на културата, който е до станция "Московская" на метрото и където трябваше да бъде "сгледата" на дузина кандидати, дойдоха (разбира се, организирани от гаркома) няколко стотин студенти от Института по физкултура. Те бяха много активни, гласуваха дружно за кандидатите комунисти и режеха интелигентите. Тогава още до изборния старт отстраниха мнозина. Но накрая явно се умориха - заболяха ги гърлата да се изказват както "за", така и "против". Един кандидат, който дълго чака реда си, защото фамилията му започваше с една от последните букви на азбуката, предизвика слабата реакция на събранието по отношение на заговорническата му договорка. Този кандидат беше С. С. Шушкевич [31], който от това събрание направи блестящия си политически старт.

1. Зянон Станислававич Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

2. Михаил (Михал, Михас) Фьодаравич Дубянецки (Міхаіл (Міхал, Міхась) Фёдаравіч Дубянецкі, 1927-1990) - беларуски книгоиздател, писател, преводач и обществен деец.

3. Църквата на свети Симеон и света Елена (Касцёл Святога Сымона і Святой Алены), извесна също като Червената църква (Чырвоны касцёл) заради цвета си - най-известният католически храм в Менск; през 1932 година храмът е закрит (до 1990 година) и по времето, за което разказва Бикау, е Дом на киното.

4. Гарком - градски комитет (на комунистическата партия).

5. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия).

6. Оргкомитет - организационен комитет.

7. Яфрем Яусеевич Сакалоу (Яфрэм Яўсеевіч Сакалоў) - първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус от 1987 до 1990 година.

8. Алес Гарун (Алесь Гарун), псевдоним на Аляксандр Уладзимеравич Прушински(Аляксандар Уладзімеравіч Прушынскі, 1887-1920) - беларуски поет, прозаик и публицист, обявен от комунистическата власт за „враг на беларуския народ“ заради национализма му, до 1980 година произведенията му не се публикуват.

9. Цишка Гартни (Цішка Гартны), псевдоним на Змицер Хведаравич Жилунович (Зміцер Хведаравіч Жылуновіч, 1887-1937) - беларуски писател и редактор, арестуван от властите през 1936 година с обвинение в национализъм и затворен в психиатрична клиника, където умира.

10. Францишак Каралевич Аляхнович (Францішак Каралевіч Аляхновіч, 1883-1944) - беларуски драматург, прозаик и поет, убит в жилището си във Вилнюс при неизяснени обстоятелства; поради обвинение в колаборационизъм с немците произведенията му не се печатат и пиесите му не се играят на сцена до 1990 година.

11. Васил Цимафеевич Якавенка (Васіль Цімафеевіч Якавенка, 1936 година) - беларуски писател.

12. Алес Емялянав (Алесь Емяльянав, 1952 година) - беларуски поет.

13. СП - Съюз на писателите.

14. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз с много роли, една от които е ролята на партийна репресивна полииця.

15. БНФ - Беларуски народен фронт „Възраждане“ (Беларускі народны фронт „Адраджэнне“), обществено -политическо движение за преустройство на политическата система и възраждане на беларуската нация на основата на демокрацията, за развитие на културата и за независимост на Беларус.

16. Нил Симонавич Гилевич (Ніл Сымонавіч Гілевіч, 1931-2016) - беларуски поет, публицист и преводач.

17. Тодар Тодаравич Кляшторни (Тодар Тодаравiч Кляшторны, 1903-1937) - беларуски поет и преводач, разстрелян от комунистите като „член на антисъветска организация“ (фалшиво обвинение), реабилитиран през 1957 година.

18. ГУЛАГ, съкращение на Главно управление на лагерите (Главное Управление ЛАГерей) - държавен орган в Съветския съюз от 30-те до 50-те години на ХХ век за администриране на лагерите за изправителен труд, където са въдворявани при особено тежки условия политическите затворници.

19. Дзяди (Дзяды) - ритуален ден за помен на мъртвите деди, Задушница.

20. Уладзимир Аляксеевич Арлоу (Уладзімір Аляксеевіч Арлоў, 1953 година) - беларуски историк и поет.

21. Спецкор - специален кореспондент.

22. Черьомуха – тук: хлорацетофенон, сълзотворен газ (по названието на гранатите „Черьомуха“, съдържащи този газ).

23. Яуген Даминикавич Будзинас (Яўген Дамінікавіч Будзінас, 1944-2007) – беларуски писател, журналист и сценарист.

24. ЦК на КПСС – Цетрален комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз, административно разположен на “Старая плошчад” (“Старият площад”) в Масква

25. Политбюро – политическо бюро, централното ръководство на Комунистическата партия

26. Михаил Филипович Шатров (истинска фамилия – Маршак) – руски драматург и сценарист.

27. Пьотр Миронавич Машерау (Пётр Міронавіч Машэраў, 1918-1980) – беларуски пъртиен и държавен деец.

28. Виктор Петрович Астафев (Виктор Петрович Астафьев, 1924-2001) – руски прозаик, есеист и драматург.

29. Съвет на старейшините – парламентарен орган, състоящ се от представителите на различните парламентарни групи в някои парламенти, сред които и руската Дума.

30. Върховен съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа република) – народното събрание на Беларус в рамките на Съюза на съветските социалистически републики (Съветския съюз).

31. Станислау Станислававич Шушкевич (Станіслаў Станіслававіч Шушкевіч, 1934 година) – беларуски политически деец, професор по физика, активист на беларуската опозиция на Лукашенка.

(Следва)

юли 24, 2016

Свиване

Когато фактите и истината нямат значение  

Следват три скрийншота, които много добре илюстрират в какво "постфактическо/постистинно" състояние се намираме.

На първото изображение: фалшива снимка и фалшива новина; на второто изображение - информация за фалшивата снимка; на третото изображение - информация за фалшивата новина.

Информацията от второто и третото изображение в случая нямат значение, защото нищо не е в състояние да спре бобслея, засилен по нанадолнището на първата снимка.




Свиване

Системата за национална сигурност като риск за националната сигурност  

  Отново и отново смятам (а че си играем с огъня го доказват ежедневно събитията в Европа), че недъзите в системата ни за национална сигурност са колосален риск за националната ни сигурност:
  1. Некомпетентен като правило, аматьорски понякога, импровизационен почти винаги и подтичващ по принцип след събитията мениджмънт на най-високото ниво и на нивата, непосредствено под него.

чети по-нататък

юли 23, 2016

Свиване

Ерата на Калигулите  

Хората са уплашени, защото светът изглежда се руши пред очите им. Този свят, който след Втората световна война изглеждаше, че може да се развива единствено във възходяща посока, сега е раздиран от кървави изстъпления, жестокост, тероризъм и изгряващи диктатури. И сякаш народите сами издигат диктаторите като протест срещу светската демократична държава, цивилизацията на хуманизма, парламентаризма и върховенството на закона. Следователно, или този вид цивилизация изглежда има някакви слабости, или народите са прости и не знаят какво искат, или и от двете по малко. Или по много.

Последната седмица мина под знака на случващото се в Турция. То е изумително. Миналия петък беше осуетен опит за преврат, толкова некадърен, че още същия ден се изразиха подозрения, че той е инсцениран от властта, за да може тя да се разправи с опозицията и да разчисти пътя на Ердоган към абсолютната власт било като президент с почти неограничени правомощия в една псевдо парламентарна държава, било като религиозен водач на нова ислямска теокрация. В подкрепа на тези подозрения беше и обстоятелството, че тайните служби от една страна уж не са имали никаква информация за подготовката на преврата, но от друга страна още на следващия ден излязоха с огромни списъци, включващи имената на десетки хиляди „превратаджии“, които бяха жестоко подгонени.

Фетулла Гюлен беше обявен за враг №1, който едва ли не оглавява държава в държавата. Този своеобразен ислямски икуменист, притоплял отношения както с папа Йоан Павел II, така и с цариградския патриарх Вартоломей, беше обвинен, че е октопод, пуснал пипала във войската, в полицията, в медиите, в училищата и университетите. Именно тези области понесоха най-тежкия удар на отмъщението след осуетяването на опита за преврат. Това беше интелигенцията или, иначе казано – общественото мнение. Говорейки, че се изправя в защита на демокрацията, парламентаризма и върховенството на закона срещу един религиозен водач в изгнание, Ердоган иска да остави впечатлението, че продължава да е кандидат за цивилизования свят. Лидер, който отстоява модерността срещу попълзновенията на реакцията, но всъщност модернистът е неговият опонент, а реакционерът е самият Ердоган. Доколкото такова противопоставяне изобщо съществува, а не е пропаганден мит.

Той скоро няма да се озъби на Европа и НАТО, защото от тях зависи икономическия просперитет на Турция, а този просперитет е основата за успеха на Ердоган. Неговият възход към властта започна от големия икономически растеж. Той е властелинът, който продава хляб срещу свобода. И вече цяла седмица духовниците от джамиите денонощно призовават хората да излязат на улицата и да го защитят.

И хората послушно излизат. Ако оцелее, Ердоган ще го дължи на тълпата. Ако се добере до абсолютна власт, ще го дължи отново на тълпата, на онова човечество, което предпочита хляба пред свободата, което мечтае да продаде свободата си за хляб.

Сунитска Турция не е единствена. Ето, в православна Русия не е много по-различно. И там сякаш са уморени от демокрация (ако изобщо някога са я познавали) и искат батюшка, както в Турция искат султан. Нещо повече, от демокрацията сякаш са уморени даже и в протестантска Америка, където са на път да си изберат авторитарен лидер с вид на телевизионен евангелизатор. И крещят името му по сборища като екзалтирани хипнотизирани тълпи, каквито всъщност са: „Тръмп! Тръмп! Тръмп!“… В Англия пък огромна популярност доби някакъв двойник на Тръмп, въпреки че съвсем наскоро причини на сънародниците си големи ядове. И в други държави тълпите подаряват властта на личности, чиято единствена заслуга е, че изглеждат извънсистемни и с това се противопоставят на бизличието и безотговорността на бюрокрацията.

Сякаш идва ерата на новите Калигули – случайни хора, суетни и тиранични, върху които ненадейно се стоварва огромна власт. Те са неспособни да я понесат и скоро изпадат в извращения. От тези извращения страдат преди всичко тълпите, които са пожелали своите Калигули, без и те да знаят защо – ей така, с приказната надежда за реки от мед и масло още от утре сутринта.

Коя е тази тълпа? Кой е масовият човек, който възпроизвежда себе си във властта чрез новите Калигули? Казват, че един от големите проблеми на Русия бил този, че разликата между тълпа и интелигенция е огромна – интелигенцията е на световно и често над световно равнище, докато тълпата граничи с безпросветна маса от алкохолизирани троглодити. И от време на време тълпата избива интелигенцията си под формата на метежи и революции. За Турция се говорят подобни неща – Истанбул и европейската част нямали нищо общо с Анадола и затънтените провинции, идеите на Ататюрк били живи (и разбираеми) за неголяма част от населението. Но за Западна Европа нима е различно? Ренесансът на какъв процент от средновековното население е бил дело – 2, 3, 4%? Колко италианци през 15 век са виждали произведенията на изкуството в двореца на Лоренцо Великолепни? Кога селяните по нашите земи са разбрали, че сме „паднали под турско робство“ – след 100, след 200 години? Колко от техните внуци са чели „История славянобългарска“, докато нейният автор е бил все още жив? Не, историята не се прави от народните маси, както учеше марксизмът.

Но ето че идва 20 век с бума на технологиите, получили невиждано развитие особено във връзка с двете световни войни. След втората от тях, стреснати от видяното и преживяното, хората издигат в култ мира и собствената си безопасност, откъдето да издигнат в култ собственото си щастие и благополучие крачката е една. Заедно с това стават масови радиото и телевизията (малко по-късно и интернет, което само по себе си е вид революция) и всеки един, дори и най-изолираният селянин, става „участник в събитията“, колкото и слабо да ги познава, колкото и зле, даже превратно да е информиран за тях. Всичко е прекрасно – има всеобщо избирателно право, има демокрация, има многопартийна парламентарна система.

Ражда се идеята за социалната държава. На основата на свръхпроизводството и солидарността, всеки следва да е сигурен, че няма да умре от глад или нерегламентирано насилие, че ще бъде защитен някакъв базисен пакет от негови „човешки права“ (който става все по-голям и по-голям и към него освен индивидуалните вече се прибавят и групови права) и че ще се радва на гарантирана справедливост чрез принципа за върховенство на закона. Какво по-хубаво от това! Толкова е хубаво, че някои съвременни либерални мислители даже се осмелиха да обявят края на историята – парламентарната демокрация от западен тип е най-доброто, което може да се изобрети в областта на общественото устройство и сега не остава нищо друго, освен да се разпространи по целия свят вече постигнатото. След това какво? Кой знае, вероятно ще разпространим парламентарната демокрация и по други планети, когато на нашата не остане вече място за сити, здрави и доволни консуматори със защитени граждански права.

Защо тогава хората се чувстват все по-несигурни? Защо се чувстват недоволни и мислят, че нещо им е отнето, че нещо им е откраднато, че с тях са постъпили несправедливо? Именно защото са повярвали в социалната държава. Защото са решили, че светът не е място за духовно и нравствено усъвършенстване, а място за наслада, щастие и забавление. Че имат безкрайни права (включително на щастие и забавление), които някой се опитва да им отнеме. Ако не получат всичко, което вярват, че им се полага, решават, че някой го краде от тях.

Когато социалната държава се покаже неспособна да изпълни обещанията си, хората започват да се отнасят подозрително към нея. Остават недоволни. Остават излъгани. Тогава държавата става лоша. Какво правим с една лоша държава? Махаме я и я сменяме с друга. Ама нали беше добра, социална? Нищо! Време ѝ е да си върви! Самият факт, че старата държава е лоша, поставя извън съмнение убеждението, че новата държава, каквато и да е тя, ще бъде добра, стига да е различна от старата. И така, ако старата държава е светска – новата ще е религиозна. Ако старата държава е демокрация – новата ще е автокрация. Ако в старата държава властта е размита в чудовищни бюрократични институции – в новата ще се концентрира в ръцете на личности, водачи.

Човешката история е махало, което се клати от една крайност до друга. Нормалността е по средата и затова махалото никога не спира при нея, а само я подминава с най-голяма скорост.

В Турция се случва именно това – светска държава, от която са недоволни и искат някаква друга. Ако беше някаква друга, щяха да са недоволни от нея и да искат светска, както е било по времето на Ататюрк. Това е ирационално недоволство, което човекът Ердоган иска да осребри в абсолютна власт за себе си. Ако успее да го направи, то в никакъв случай недоволните няма да изчезнат. Тогава, неспособен да се справи с недоволството вътре в страната си, има опасност да го насочи навън, което пък нас ни засяга пряко.

Знаейки всичко това, какво следва да мислим и да вършим, докато наблюдаваме случващото се в Турция, пък и в други близки до нас страни, в които махалото се люлее от лудост към лудост? Да сложим войска по границата с Турция? Това също, но по-важно е да не допуснем махалото да се заклати с такава сила и у нас. Да помним, че не всичко, което нямаме, е задължително по-добро от това, което имаме. И да внимаваме какво си пожелаваме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Новият свят: Понятията не са това, което бяха  

  Новият свят, в който ние живеем, се нуждае не само от нови институции, нови принципи, нови норми и нови подходи за управление на кризи. Той се нуждае и от нови конвенции (общо утвърдени разбирания, схващания) за редица смятани като подразбиращи се, утвърдили се досегашни понятия или поне от тяхното радикално преосмисляне.
  Ние трябва да дадем точни названия за разразяващи се в наши дни процеси и събития, защото точните названия са като точните диагнози – само при точна диагноза може да се надяваме на правилно лечение на болестта.

чети по-нататък

Свиване

Сърбите и Солунското поле  

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Сърбите и солунското поле", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, бр. 15, София, 14 ноември 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

На 20 октомври т. г. ме посети в Карлово един мой близък съотечественик от гр. Енидже Вардар, който на 1.Х. т. г. напуснал със семейството си последния град, като "доброволно емигрирал" из Македония и се настанил в гр. Пловдив. Той ми разправи неща, които далеч надминаваха всичките ми априорни очаквания.

Той ми каза, че всичката Сланица, т. е. цялото Солунско поле на запад от гр. Енидже Вардар и до гр. Воден е очистена от българското население, като тук-там в отделни села са останали по едно-две български гъркомански семейства. Селата на север от Ениджевардарското езеро - до Солун и на север край р. Вардар до сръбската граница при Гевгели - също.

Моят приятел от Енидже Вардар ми разправи, че от 1200 къщи в неговия град не останало почти нищо българско, нито турско. Всички къщи заеха гръцките бежанци, а имотите на българите почти без пари бяха разпродадени. В моето родно село Постол, дето аз помнех само 70 къщи, сега имало 500 къщи, като по 2-3 гръцки бежански семейства били настанени в къщата на българин и като били построени много къщи за гръцките бежанци. Също на територията на нашето село, която се простира 5-6 километра от запад на изток и 8-9 километра от север на юг, били построени още 2 села, за гръцки бежанци, като едното от тях, край шосето, старата Via Egnatia, около големия извор, наричан Пел, до около стария зид, наричан Пелски зид, развалина от постройките в столицата на македонските царе, наброявало 200 къщи. Второто гръцко село в територията на Постол построено е в полето под Малкото блато на мястото на разрушеното през кърджалийските времена в началото на XIX век българско село под име Ново село. На мястото на разрушено[то] пак тогава село Сарсалия по на изток от Постол, край шосето, сега имало ново село, населено с гръцки бежанци.

По такъв начин една земя, която беше най-хубавият кът на Македония, която е известна под името Солунско поле и се простира от изток на запад цели 90 километра, а на север и на юг 50 километра, в центъра на която е с. Постол или старата Филипова и Александрова македонска столица Пела, днес е напусната от българското население и насилнически е заета от гръцки пришелци.

Такава е тя - иронията на съдбата: усилията на легендарния Апостол войвода и на неговите герои четници, усилията и жертвите, дадени от населението на всички села в тоя най-хубав кът на Македония с прославеното от Апостол войвода езеро по средата му, се свършиха с изгубването на българщината, пък и ако щете и за цялото славянство, на прекрасното Солунско поле, владяно от нас - тамошното българско население, цели 1400 години.

Има ли в историята на Македония, в историята на българското племе, в историята на южното славянство страница по-печално от тази?

Сега нашите селяни ще скитат немили-недраги из горите, докато не бъдат разпръснати из разни села в България, а Солун с богатите земи около него, които отделят южните славяни от хубавото Бяло море с помощта на гръцки бежанци колонисти, ще бъде здраво укрепен от бавно, но сигурно настъпващия на север елинизъм.

Изгубването на Солунското поле е един пазар за южното славянство и в частност един пазар за Сърбия и Югославия.

За да задоволят своите глупави амбиции, сърбите станаха причина за подялбата на Македония, като Южна Македония, заемаща най-хубавите и обширни македонски полета, заедно с морското крайбрежие, се даде на гърците, вековните техни неприятели, само и само да се отслаби българщината на Балканския полуостров.

Сърбите като че ли мислят, че на Балк. п. няма достатъчно място и за сърби, и за българи. Разбира се, ако постъпват те и занапред, както са постъпвали до днес, като съюзници на гърците, последните ще спечелят за сметка на южните славяни и те все по-далеч и по-далеч ще бъдат отблъсквани от бреговете на хубавото и топло Бяло море.

Че сръбските сметки, заедно с всичката им шовинистична шумадийска политика, излизат недогледни, вижда се оттам, че те не можаха да спечелят симпатиите на българите от гръцка Македония и оттам те да бъдат един авангард на южното славянство в естествения стремеж на последното към морето.

Сърбите искат от македонците да си изменят националните чувства и да станат истински "сърби". Тъкмо това е най-голямото насилие върху човешкия дух и с него се разслабва, а не се засилва една нова държава, на която ѝ предстои велика цивилизаторска задача, ако може да избере най-разумния път за своята вътрешна и външна политика.

Пълна свобода и равноправие на всички национални имена, езици и народи вътре в държавата и в частност в Македония и искрено приятелство спрямо България - ето едничкото средство, с което Сърбия би могла да заздрави своето положение, и вътрешно, и международно, и да изкупи своите грехове от съюзите си с гърци и ромъни.

Ако Югославия мисли един ден да има свободен изход на Бяло море, чрез земите, които 1400 години са били славянски, тя трябва да заинтересува с това и македонците, живеещи в Югославия, т. е. в сръбска Македония, защото пътят на Югославия за Солун води през Македония. Безумие е да се мисли, че, имайки на север от гръцка Македония македонци - сръбски роби, сърбите и изобщо Югославия ще може да си пробие път за Солун и морето.

Ще разберат ли това сърбите?

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Република Македония, където официалната доктрина е македонизмът, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

юли 22, 2016

Свиване

Кога се стига до ликвидация на фирма?  

likvidaciq na firma

Не знам как се случи, но така се получи. Динамично променящите се икономически условия  и рисковете, които постоянно дебнат в търговския оборот доведоха до преустановяване дейността на търговското дружество, в което съм съдружник. За да изчезне то “от лицето на света” законово се започна ликвидация. Какво представлява ликвидацията и кога се стига до нея? Какво […]
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 107  

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

107

В страната започна да става нещо необичайно, невъзможно преди това. Много вестници, дори московският "Правда", писаха за необходимостта от перестройка, за безперспективността на съветската икономика. Аз написах няколко статии в "Известия" (със съдействието на Матукоуски), в "Звязда" ("Звезда") и дори в "Собетская Беларусия" ("Съветска Беларус"). Преди всичко за нашето близко минало. "Комсомолская правда" ("Комсомолска правда") помести моя статия в защита на духовните ценности. Тя беше отговор на публикацията на известния войнстващ безбожник професор Кривельов. Сега не бих написал такава статия, но какво да се прави, стореното не може да се отмени. Тогава ми се струваше, че религията ще застане на страната на демокрацията, защото Христос всъщност е бил демократ. Но стана иначе. За много кратко време православната църква и комунистите се обединиха доста хармонично - преди всичко от империалистическата идея, което доведе до рухване на религиозните илюзии у постсъветското общество.

Старата съветска идеология упорито не искаше да отстъпи своите позиции. Когато Елем Климов засне по сценарий на Адамович нелош филм за партизанското движение [1], чиновниците от кинематографа се възпротивиха рязко. Снет в Беларус, той, естествено, не можеше да избегне вниманието на беларуското ръководство и ако филмът се подкрепяше някак си от Кузмин, срещу него остро се изказа отделът за култура към ЦК [2]. Веднъж именно Кузмин организира обществено обсъждане на филма, на което бяха поканени партизани, ветерани, някои писатели. Аз и Сулянов [3] се изказахме в подкрепа на филма, Антанович - против и оттогава рязко скъсаха с Адамович.

Това скъсване не беше неочаквано и за двамата. Срещу Адамович по това време се оформяше определена опозиция в Беларус, особено сред младите беларуси. Причината за това беше проста - Адамович пишеше прозата си на руски, макар че литературознанието и критиката - на беларуски. Веднъж той помести (струва ми се в "ЛиМ" [4]) дискусионна статия за необходимостта да се повдигне интелектуалната стойност на беларуската проза, която, според автора, прекомерно предпочита да се грее около националния "огън". Това предизвика горещо недоволство у младите, подтикнати от някои хора от ЦК. Накрая и ръководителят на Съюза на писателите Нил Гилевич застана в редиците на противниците на Адамович, което стана за него съвсем нетърпимо и подтикна неговото заминаване за Москва. Там го избраха за директор на института по киноизкуство. Мнозина се зарадваха на неговото заминаване, а на мене ми стана много сиротно без Саша. Макар че звънеше от Москва, пишеше накратко и идваше рядко в Менск, където беше останало семейството му - жена му Вера и дъщеря му Наташа. Но вече беше сигурно, че в Менск няма да се върне - за голямо съжаление на неговите приятели, които го обичаха много. Един път обикновено мълчаливия Навум Кислик [5] каза за Саша: "Ако пиеше, цена нямаше да има". Това беше най-високата оценка за Адамович от пиещата компания. Но в Менск отдавна му беше станало тясно и душно, впрочем, както и в Москва, откъдето един път вече избяга именно в Менск. Вероятно за човек с неговата съвест и талант няма никъде място по света. Беше живял в Менск толкова години благодарение на това, че го подкрепяше Кузмин, когото въпреки много неща ценеше и дори обичаше. Струва ми се, че това беше взаимно. Главен редактор на "ЛиМ" тогава беше Анатол Вярцински [6], който се опитваше да направи вестника на писателите активен поборник за перестройката, напечата много смели и задълбочени статии за политиката и особено за състоянието на беларуския език. Един път ме извика и ме помоли за една услуга. Ставаше въпрос за това, че двама автори - Зянон Пазняк [7] и Леанид Шмигальоу [8] - му бяха донесли статия за откритите край Менск погребани жертви на НКВД [9] от 30-те години. За да се напечата статията, трябва "поплавък" - кратък малък предговор на някой известен автор, какъвто той вижда в лицето на Бикау. Със Зянон Пазняк не се познавах, знаех само, че пише книги по краезнание и че е автор на една много добра статия за езика, напечатана в естонското списание "Радуга" ("Дъга") [10]. Същия ден Пазняк ми позвъни и ние се срещнахме до известния в Менск затвор - Пешчалауския замък. Пазняк изглеждаше по-възрастен за своите непълни петдесет години, беше сдържан и приветлив, предаде ми ръкописа на статията, който прочетох у дома и написах кратко предисловие. Предвиждайки, разбира се, какво вълнение ще настане след публикацията. Но за разлика от миналите времена сега и другата страна можеше да защити своите принципи. А тези принципи бяха изцяло разобличителни по отношение на близкото чекистко минало. Публикацията в "ЛиМ" препечатаха някои руски средства за масова информация, полският вестник "Газета въборча", а след това и други чужди вестници. Правителството на Беларус беше принудено да реагира по някакъв начин и създаде комисия за разследване, като се надяваше някак си да затаи всичко. В комисията влязоха високопоставени чиновници, генералният прокурор, председателят на КГБ [11], някои депутати - писатели и художници. За председател беше назначена Нина Мазай, вицепремиер на правителството. Решихме всичко да започне с търсене на документи в КГБ. Но председателят на КГБ генерал Ширкоуски, в чийто кабинет се събрахме, ни уведоми с горчивина, че няма нищо. Всичко изгоряло през войната, унищожено е от немско-фашистките завоеватели. От неговите ръце получихме няколко папки с лични дела, но там наистина нищо не можеше да се разбере. И да са разстреляли някого, не се знаеше къде и кого. След шифрования текст на енкаведиста имаше мастилена завъртулка, от която не можеше да се прочете фамилията. Умеели са да шифроват, няма какво да се каже... Затова пък на мястото на масовите гробове отвъд околовръстния път нещата изглеждаха иначе. Група войници разкопаваха малки могили и ями. Разкопаваха по всичките правила на археологията, ръководеше ги лично Пазняк, който претриваше с пръсти всяко парче земя, измерваше всичко и го рисуваше. Много бързо се събра купчина кости, простреляни в тила черепи, останки от обувки, лични вещи, много гилзи от нагани. Друга група хора обходи околните села, събираше сведения как тук през 30-те години са карали от Менск хора и са ги разстрелвали. Питаха: а през войната немците разстрелваха ли тук хора? Отговорът беше еднозначен: по време на войната тук не са разстрелвали никого, немците са разстрелвали на друго място - в Трасцянец [12]. (Това обаче не попречи на друга комисия, създадена при Лукашенка, да твърди само след шест години, че тук немците са разстрелвали хамбургски евреи). А тогава официалните власти, включително генпрокурорът и председателят на КГБ, бяха принудени да признаят факта за злодеянията на НКВД. За това даже беше издадена книга в Москва. В общи линии всичко беше проучено и изяснено, комисията състави съответния акт. Изоставеният горски масив в покрайнините на Менск стана известен с името си Курапати и се превърна в жертвен символ на Беларус.

За да се отбележи този символ на място, трябваше да се направи паметник или поне да се постави някакъв знак. С това се зае специална комисия под ръководството на народния художник на Беларус В. Шарангович. Но благоприятния за това момент явно беше пропуснат, наближаваше комунистически реванш. Комисията и особено нейният председател не намериха в себе си воля да изберат от немалкото на брой проекти най-достойния за материално въплъщение и затлачиха работата. Сложиха там някакъв знак по инициатива на президента Клинтън, който беше заведен в Курапати от лидера на опозицията З. Пазняк. Този знак, представляващ мраморна пейка, не веднъж се опитваха да го счупят, събаряха поставения от обществеността кръст - режимът правеше всичко, за да изтрие от човешката памет злодеянието на болшевиките. Сега там прокарват шосе, за да закопаят завинаги под асфалта това злодеяние.

1. "Иди и виж" ("Иди и смотри") - потресаващият филм на Елем Климов (съавтор на Алес Адамович в сценария) разказва за едно момче, което става свидетел на немска наказателна акция в Беларус и за няколко дена се превръща от видяното в немощен белокос старец.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия), който фактически решава всички въпроси в Съветския съюз.

3. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - руски генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

4. "ЛиМ" - вестник "Литература и изкуство".

5. Наум Зиновевич Кислик (Наум Зиновьевич Кислик, 1925 – 1998) - руски поет, който живее и твори в Беларус.

6. Анатол Илич Вярцински (Анатоль Ільіч Вярцінскі, 1931 г.) - беларуски поет, драматург, публицист, критик и преводач.

7. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

8. Васил Бикау греши - името на автора, който заедно с Пазняк пише статията "Курапати - пътят на смъртта" ("Курапаты - дарога сьмерці"), не е Леанид Шмигальоу, а Яуген Шмигальоу (Яўген Шмыгалёў, 1927-200), който не е писател, а инженер.

9. НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) - Народен комисариат на вътрешните работи, централен държавен орган в Съветския съюз за борба с престъпността и поддържане на обществения ред; по време на цялото си съществуване се използва от властите за репресивни операции чрез своето специализирано главно управление за сигурност; от 1930 до 1940 година функционери на НКВД осъществяват масови разстрели в горския масив Курапати край град Менск, за което става дума в текста.

10. Естонското списание "Vikerkaar" ("Дъга") излиза до 2006 година и на руски език.

11. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз, наследник на специализираното главно управление за сигурност към НКВД, от което поема и ролята на тайна партийна репресивна полиция.

12. Трасцянец или по-точно Мали Трасцянец (Малы Трасцянец) - най-големият лагер на смъртта в Беларус, създаден в околностите на Менск.

(Следва)

юли 21, 2016

Свиване

Една снимка, която показва колко лошо се управлява съдебната власт  


В сряда в профила си във facebook Софийския районен съд (СРС) публикува тази снимка. Това е етажерка, на която са подредени всички нови дела, които един граждански съдия в най-големия съд в България получава всяка година - 1200.

Към нея имаше и кратък текст:
"676 830 дела са разгледали през 2015 г. съдилищата в България, съгласно Анализ на натовареността на съдилищата през 2015 г., приет от Съдийската колегия на ВСС. Над 100 000 дела или повече от 1/7 от делата са разгледани от...
Свиване

Гоце Делчев и другарите му  

Константин Кондов от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев и другарите му", публикувано във "Гоцев лист - Възпоменатален лист на Макед. благот. д-во "Гоце Делчев", Пловдив, 6 май 1926 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преди 36—37 години се записах в Солунската българска гимназия. Постъпих в пансиона при същата гимназия, в който намерих представители от всички краища на живописна и приказна Македония.

Смело мога да кана, че нашите учители, които бяха незаменими общественици и родолюбци, възпламениха нашите сърца, възвисиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашита умове и в нашит понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащинското си огнище.

Съществуваха няколко ученически кръжоци, с различни оттенъци: литературен, философски - научен, кариеристи и бунтари (революционен).

Тоя последния бе най-малобройния. В него влизаха Борис Сарафов, Димитър Пажев, Борис Дрангов, Пегър Васков, Тодор Саев, Гоце Делчев и др. В тоя кръжок имах честита да бъда и аз.

И днес, след 36 години, с изключение на трима-четирима, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата на робска Македония.

Ръководители на нашата революционна група бяха Сарафов и Пажев. Под тяхно ръководство ние четохме предимно книги с революционно съдържание, които аз донасях от София. Нямаше наш другар, който да не бе чел съчиненията на Каравелов. на Христо Ботев, на Васил Друмев, на Захари Стоянов, на Стоян Заимови и на Ив. Вазов. Биографиите на видните чуждестранни революционери Мацини, Гарибалди, Вашингтон, Лафает, Косцюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Кропоткин, Бакунин, Степняк и пр. бяха нашит настолни книги.

Наши идеали и кумири бяха Раковски, Караджата, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Каблешков, Петлешков и Бенковски.

Нашата група беше си извоювала правото да заповядва и се налага в пансиона и всички други волно и неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч-далеч се чуваха нашите песни: „Стани, стани, юнак балкански", „Вятър ечи, балкан стене", „Жив е той, жив е“, „Тежко, тежко, вино дайте“ и пр.

Борис Сарафов бе властен темперамент, игрив, словоохотливи и горд. Умееше да се налага, но не и да привързва. Петър Васков, любимец на целия кръжок, надминаваше всички ни и по ум, и по воля, и по характер. Той беше човек наистина талантлив и с необикновени способности като математик.

Борис Дрангов, всякога жизнерадостен, беше в пълния смисъл рицар без страх и без укор.

Гоце Делчев за всички нас си оставаше една загадка. Той бе мълчалив, спокоен, разсъдителен и човек делови. Той притежаваше любвеобилно сърце и нещо, което подчиняваше, привличаше и обайваше. Ние всички пансионери се любувахме, когато той хвърляше камък или се надскачаше с другари. Делчев бе хала, когато скачаше или хвърляше камък. Напомняше ни нещо близко до Васил Левски.

Лазар Маджаров и Тодор Саев по всичко приличаха на Гоце Делчев, и двамата бяха спокойни, тихи и мълчаливи като него. Тримата заедно бяха въплъщение на чистота, безкористие, себеотрицание и самопожертване. Типични отшелници.

Сарафов, Атанасов и Пажев през есента [на] 1890 година постъпиха във военното училище в София и бяха с нас в постоянна писмена връзка. Благодарение на тях започнахме по-често да получаваме чрез австрийската поща разни български и руски книги, с патриотично, военно и революционно съдържание.

Гоце Делчев бе станал ръководител на нашия кръжок и той умело скриваше нашето духовно богатство - книгите, които в неделен дени ни раздаваше като черковна нафора.

На следната есени [през] 1391 [година] целият наш кръжок постъпи във военното училище. От Солун с всичките му идеи и цели пренесохме го в София. Тук вече за ръководител остана Гоце Делчев, който влезе в пряка връзка с македонската студентска група при Софийския университети, която група издаваше и едно списание „Лоза", списвано на западномакедонски диалект.

Чрез Гоце Делчев се опознахме със студентите Дамян Груев, Димитър Поп Коцев, Петър Поп Арсов, Христо Матов, Пере Тошев и други, в чиито квартири доста често обсъждахме въпроси от политичен, обществен, икономичен и революционен характер. Въодушевявахме се от италианските карбонари и американските революционери - гуериляси, като всеки един от нас в душата си строеше планове на бъдеща широка революционна деятелност, в която главния герой е самия той.

През пролетта [на] 1892 година повечето членове от кръжока дадохме тържествено обещание, че след нашето производство в офицерски чин нито един от нас не ще остане на служба в България, а до един ще заминем по родни краища като учители или на работа при бащите си и ще посветим живота си в служба на своя злочест народ.

Същата пролет, подгонени от българското правителство, Дамян Груеви и Пере Тошев напуснаха София и се отзоваха като учители в Щип и Прилеп.

В навечерието на нашето производство в офицерски чин една група юнкери, подозрени като бунтовници и социалисти, безпричинно бидоха изключени и изпратени в полковете. Между тия страдалци попаднахме и ние двамата с Гоце.

Когато всички пострадавши скърбиха и плачеха за изгубената кариера, единствен Гоце се радваше от душа и сърце, че му се дава възможности да си отиде в Македония. И той замина за учители в Щип при Даме Груев.

Около това време арменското движение беше в своя разгар. Отоманската банка в Цариград бе атакувана и превзета от арменски терористи. Градовете Муш, Сусам, Адана и пр. гориха и арменското население поголовно се избиваше от кюрдите. Заговори се за ревизия на Берлинския договор, в който съществуват клаузи за реформи в Крит, в Македония и в Армения.

Пролетта [на] 1895 година революционния огъни се пренесе и в Македония.

По инициатива на Трайчо Китанчев, председател на Македонския комитет в София, бидоха организирани десетина революционни чети, в които чети влязоха мнозина млади български офицери.

Борис Сарафов и аз постъпихме в съединените чети на Кочо Муструков, дядо Анго и Колю Ризов. В зори на 12 юли 1895 година, от скритите пирински усои, като лавина нашата чета нахлу и превзе град Мелник.

Същото лято ранен попаднах в Солун. Първият, който ме посрещна, настани и укри, бе моят стар другар, съученик и съидейник Гоце Делчев. По ваканцията той беше дошъл тук на учителска сбирка, свикана по инициатива на Даме Груев и Пере Тошев. Гоце доведе при мен Дамян Груев и Пере Тошев, с които няколко дена поред беседвахме по избухналото революционно движение и по бъдещата деятелност.

Гоце и аз по разни пътища заминахме за София.

По време на Гръцко-турската война, [през] 1897 година, Гоце се яви в Одеса, където аз се учех в университета. Тук бяха пристигнали от Кавказ представители на арменския революционен комитет, с които Гоце има няколко срещи. Изпуснахме Одеса, придружени от арменските революционери Зорианц и Микаел Степанян, които бяха отлични леяри на бомби и пиротехници. През Великден и четиримата слязохме от руския параход „Воронеж“ на пристанището Дафино, Света гора, Атон. В Зографския български манастир заварихме стигналите преди нас Сарафов, Антон Бузуков и велешанчето Васил Панчев. Тук Гоце успя да привлече неколцина монаси за полза на делото. Един от най-преданите и горещи привърженици стана отец Козма.

Тук, в дафиновите гори, Гоце уреди леярница за бомби.

През 1900 година открит бе централният революционен македонски комитет, начело с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев, Христо В. Матов и други, които бидоха заловени и осъдени до живот.

Тъкмо тогава се яви и разкола сред македонските революционни среди. Появиха се две враждебни групи, които в своята заслепеност отидоха до самоизтребление.

Пролетта [на] 1902 година Софроний Стоянов и аз навлязохме в Малешевско и тук се срещнахме с Гоце Делчев, който със сълзи на очи ни моли да му съдействаме за изглаждане на изострените отношения между двете враждебни течния: върховисти и централисти. Гоце безпределно вярваше в благия и безупречен Софроний Стоянов.

През 1902 година, есента, изново се срещнахме с Гоце в Пирин и си пожелахме „до виждане“ в Солун. Тук за спомен ми подари своя револвер "наган“.

В ранна[та] пролет [на] 1903 г. десетина чети бивакувахме в село Сажданик, Кюстендилско, под самата граница. Бяха пристигнали при нас чешките депутати Клофач и Клеменш, английският кореспондент полковник Хеилс. руските кореспонденти Пържевалски и Тагеев и един французин кореспондент - фотограф от „Илюстрасион“.

Два-три дена преди да минем границата при нас се вести Гоце, който ми съобщи, че наскоро и той ще влезе, но ще обиколи източните райони: Разлога, Неврокопско, Мелнишко и Серско, а по-късно ще присъства на сбирката в Солун, на която и мен ме покани.

С нашите чети заминаваха и неговите по-малки братя Мицо и Милан, които паднаха убити между Кукуш и Гевгелийско.

Гоце, макар и да не беше сантиментален, но имаше моменти, когато не можеше да въздържи сълзите си. На прощаване пръв той ме прегърна, разцелува ме и ми пожела широка и плодотворна деятелност в Мариовско.

Едно страшно и болезнено чувство изпитвах аз. Струваше ми се, че не ще се върна вече и че това е последното ни виждане с Гоце.

И наистина тази беше последната ни среща. Злокобно предчувствие.

Около Гергьовден намирах се във Велешко, когато се научих за трагичната кончина на ненадминатия апостол на македонското освободително движение.

Чест и слава на Гоце и на неговите съратници, чиито духове са безсмъртни и ще възкръснат заедно с Македонската свобода.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в град Прилеп Константин Николов Кондов (1874-1929, София) е ВМОК и ВМОРО войвода от град Прилеп. Участва в Четническата акция и Горноджумайското въстание. През 1903 г. води ВМОРО чети в Скопско и Велешко. През Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия като е награден с орден "За храброст". По време на Първата световна война е командир на рота от Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия. Бил е околийски управител на градовете Струмица и Пловдив. Умира в София през 1929 г.

юли 20, 2016

Свиване

Турски съдии оставяха децата си при близки и чакаха ареста си  


Драгана Больевич е генерален секретар на Бюрото на европейската асоциация на съдиите и прокурорите за демокрация и свобода – MEDEL (Magistrats européens pour la démocratie et les libertés), както и председател на Асоциацията на съдиите в Сърбия. MEDEL е международна магистратска организация, в която членуват сдружения на магистрати от четиринадесет европейски страни. Официалната позиция на MEDEL по повод събитията в Турция можете да прочетете тук.

Каква е вашата информация за мащаба...
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 106  

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

106

Издателство "Мастацкая литаратура" ("Художествена литература") пусна няколко тома с мои събрани съчинения. Дойде ред за последните две произведения и аз дадох в редакцията ръкописа на "Мъртвите не ги боли". Тази повест не беше печатана в Беларус като отделна книга (в Русия също), не беше позволено да се споменава за нея. За което строго следеше лично кураторът на съветската цензура, заместникът на завеждащия идеологическия отдел на ЦК на КПСС [1] другаря Сеурук. Когато един път В. Оскоцкий [2] написа няколко факта за нея в предговора към сборник с мои повести, върнаха целия тираж на книгата в печатницата и ги накараха да махнат въпросните страници. Печатницата, издателството и авторът на статията протестираха, но напразно. Книгата отиде на пазара осквернена. Но времената уж се бяха променили. От момента на първата журнална публикация на повестта бяха изминали повече от двадесет години и издателството реши, че тя може да бъде напечатана в събраните съчинения. Плюс това, както ме уведоми директорът [на издателство "Мастацкая литаратура"] Михал Хведаравич Дубянецки, повестта се намирала в каталозите и е събралала на книжния пазар не малко заявки. ЦК на КПБ [3] в лицето на А. Кузмин също нямаше нищо против издаването ѝ. Републиканският главлит [4] постави печата си и ръкописът беше отправен в полиграфическия комбинат.

Но издателите и техните съмишленици явно не отчетоха един момент - бдителността на вътрешните сексоти [5]. И ето че именно по тяхна инициатива в Менск дойде нареждане от московския главлит повестта на Бикау да не се издава. Дубянецки ми съобщи това и ядосано каза, че е изпратил в Москва телеграма до секретаря на ЦК др[угаря] Зимянин, в която отправил жалба и протест. Все пак и Зимянин, и Сеурук са наши земляци, би трябвало да съчувстват на своите хора. Бедният и наивен, въпреки партийния си опит. Михал Хведаравич, на какво се надяваше! Разказах му една случка от войната, когато някакъв полицай разстрелял група земляци, сред които бил и братовчед му. Полицаят бил добър човек и за братовчед си направил изключение - постлал му в гроба свежи елхови клонки. Все пак братовчед му е... Дубянецки не ми повярва, каза: ще видите, ще се отменят нареждането. Трябва да почакаме отговора.

Вместо техния отговор дочака в скоро време повикване в ЦК ва КПБ, строго мъмрене и най-накрая - оставка. По-късно този усърден застъпник за беларуската литература получи инфаркт, след което бързо се озова в Северното гробище. Но преди това приключенията със злощастната повест продължаваха. Като ме извика след Дубянецки, Кузмин каза, че повестта трябва да се преработи малко, поне за пред очи да се променят някои думи или нещо там. Това ще даде основание да уведоми Москва, че авторът е преработил основно своето произведение. Учудих се малко на наивността на Аляксандр Трифанавич, но направих така, както ме посъветва - почистих малко стила. И наистина, в този си вид (доста осакатена след много редактирания) повестта беше напечатана в последния том на моите събрани съчинения. Този път Сеурук не можа да постигне своето и отстъпи - реши да опита с друго.

Като дойде у дома, Адамович каза, че е написал писмо на Горбачов, носи ми го да го прочета. Беше оплакване до генсека [6] от неговия подчинен Сеурук, който се е превърнал отдавна и безсменно в зъл гений за беларуската литература, по специално за писателите Бикау и Адамович. По-нататък в писмото се изброяваха случаите, когато Сеурук е нареждал на редакторите и на директорите на издателства да не печатат въпросните литератори, да свалят от страниците на списанията техните произведения и дори да не бъде пускан Адамович да пътува в чужбина, където е трябвало да изнася доклади. Ще подпишеш ли? - попита Адамович. Изказах съмнението си за ползата от подобно обръщение, казах, че никога не съм се оплаквал на тези хора, но подписах. Какво ли не прави човек заради компанията?..

Дълго време от Москва нямаше никакъв отговор, след това съвсем неочаквано Кузмин извика двамата подписали се. Той ни прочете част от документ, който получил от апарата на ЦК. Там се казваше, че във връзка с жалбата на двамата литератори до ЦК на КПСС е направена старателна проверка за дейността на др[угаря] Севрук В. Н. и че нито един факт, посочен в тяхното писмо, не е бил потвърден. Директорите на издателства и редакторите на списания са заявили, че др[угарят] Севрук не е осъществявал отнжсно тях никакъв диктат, че изискванията към писателя Адамович са били предявени по тяхна лична инициатива. В заключение на секретаря на ЦК на КПБ се предписваше да предприеме мерки за въздействие спрямо двамата беларуски клеветници, които са допуснали неадекватни нападки срещу един отговорен работник в ЦК на КПСС. Адамович слушаше всичко това и лицето му се покриваше с червени петна, а аз изпитвах злостна радост за моя приятел - ще знаеш как да се оплакваш! Като завърши четенето, Кузмин също се заусмихва - какво да ви правя? Ако бяхте партийни членове - щях да постави въпроса за изключването ви, а така... Ще го предам в профсъюзната организация, каза той и се засмя искрено. Ние тъжно се засмяхме и двамата.

Не зная дали Адамович писа още нещо до ЦК, почти съм забравил тази история. Но така или иначе, Сеурук изхвръкна все пак от ЦК и се оказа... заместник-главен радактор на "Известия". След това работи още някъде, докато не стана доверен съветник на президента на РБ [7]. За което има поздравления - от мене и от покойника [Алес Адамович].

1. ЦК на КПСС - Централен комитет на Комунистическата партия на Съюза на съветските социалистически републики (Съветския съюз).

2. Валентин Дмитриевич Оскоцкий (1931-2010) - руски литературовед, литературен критик и публицист; приятел на Васил Бикау.

3. ЦК на КПБ - Централен комитет на Комунистическата партия на Беларус.

4. Главлит - Главно управление по въпросите на литературата и издателствата, институция в Съветския съюз, която цензурира съдържанието на литературните произведения и дейността на издателствата; институция със същото име и същата дейност е съществувала и в България.

5. Сексот (от рус. секретный сотрудник) - секретен сътрудник (на тайните служби).

6. Генсек - генерален секретар (на комунистическата партия), едновременно с това и първи държавен ръководител.

7. РБ - Република Беларус.

(Следва)

Свиване

Чудовище, което изяжда демокрацията  

  Каква жестока заблуда – че демокрация е тогава, когато всичко се решава по волята на мнозинството!
  Демокрация е тогава, когато управляват демократи. А качеството на демокрацията зависи от качеството на демократите.
  Когато на власт са не-демократи, авторитаристи, тоталитаристи, диктатори, тогава волята на мнозинството е чудовище, което поглъща без остатък демокрацията.
  Според волята на мнозинството на власт идваха тирани, фашисти, нацисти, сталинисти, баасисти, ислямисти, терористи, популисти, демагози.

чети по-нататък

юли 19, 2016

Свиване

Продажба на наследство  

prodajba na nasledstvo

  За добро или зло, времето, отредено ни за живот, все някога изтича. Наред с болката от невъзвратимата загуба, смъртта носи след със себе си и определени правни последици. Така се стига до въпроса какво се случва с всичко онова, което починалият е притежавал или дължал приживе – колата, къщата, неплатените сметки за ток или […]
Свиване

Габрово - Дряново  

И тук – половината път изкачване, за да дойде чак тогава мечтаното спускане.

Правя чести, но кратки почивки, защото духа отвратително студен вятър, от който чак козината ми настръхва.


За първи път минах с колелото през тунел.


И – на Дряновския манастир.


Тук почивам на парапета на един мост, отдолу е река Янтра (забележка, която ми направи Titka Patsireva във Фейса: не е река Янтра, а Дряновска река, която се влива в Янтра; нормална грешка за мене, гьон съм по физическа география още от училище).


Паметникът на поп Харитон.


В Дряново не се задържах, няма нищо чак толкова интересно за гледане, чакам на гарата влака за Бяла.


От Бяла да село (8 километра) също въртях педалите, но там няма нищо за снимане и за разправяне, освен че спуках и сменях гума в Ценово, а от Ценово до Пиперково духна такъв силен насрещен вятър, че ми стопи лагерите…

юли 18, 2016

Свиване

Банкова тайна – какво пази?  

bankova taina - za kakvo sluji

Клиент съм на търговска банка – имам кредит, влог, разплащателна сметка. Като прагматичен човек със собствен бизнес се възползвам от удобството на предлаганите различни финансови услуги. Чувствам се сигурен, защото знам за съществуването на “банкова тайна” и че тя ме “пази”. Какво включва банковата тайна? В какви случаи тази тайна може да бъде разкрита? Банкова […]
Свиване

Микрокатехизис за моите кръщелници  

Аз съм много лош кръстник. Имам петима кръщелника – един малко по-голям от мен: той живее в Америка; един на моята възраст, с когото бяхме заедно в казармата; един малко по-малък от сина ми – сега е прекрасен юноша – и двама, които още са деца, но растат бързо. Рядко общувам с тях, а по въпросите свързани с тяхното кръщение даже никак. Осъзнавам, че това е грях, тежи ми и ме кара да се чувствам лош кръстник. Чудя се дали ще изпитам малко облекчение, ако им напиша онова, което съм бил длъжен, а и все още съм длъжен да им кажа, пък и не само веднъж да им го кажа, а да ги приканвам да говорим за него всеки път, когато се срещаме. Защото Кръщението (кръщенето) не е формално изискване при сключване на църковен брак или само добросъвестен акт от страна на родителите, защото „така е прието“. Кръщението е най-важното събитие в живота на човека. То е доброволна смърт и повторно духовно раждане за вечен живот. То е тайнството, което ни превръща от обикновени хора в християни и от етнос (обикновен народ) в лаос (църковен народ).

Ще се опитам в няколко странички, които се четат за десетина-петнайсет минути, да кажа всичко, което един кръстник трябва да каже. Или ако не всичко, то поне основните теми и най-важните принципи, пък за останалото се надявам, че ще предизвикам достатъчно любопитство, та да отидат кръщелниците ми и да го научат сами от източници, които те издирят и изберат.

Вярата

1. Когато човек се кръсти, става християнин, става различен от всички останали хора. Да си християнин е стандарт. Не може да си християнин по някакъв измислен начин, който сам си изобретил за себе си. Християнинът е човек, който вярва в точно определени и фиксирани неща. А да вярваш значи да знаеш нещо, без да има нужда то да ти се доказва. Вярата е важен познавателен инструмент.

2. Християнинът е човек, който вярва в Бог като Творец на света и като нещо, от което нищо по-голямо не можем да мислим. Тоест, християнинът вярва, че битието не е възникнало случайно, а е интелигентно планирано от съзнателна личност.

3. Християнинът вярва в троичността на Бог. Бог е една природа с три лица – Отец, Син и Дух, като Отец е причината, а Син и Дух са предвечно следствие: единият по рождение, а другият по изхождение. Те не са просто лица, а личности, без това да нарушава единосъщието на Бог. Тази истина е тайна, която е непостижима за нашия ум такъв, какъвто е сега. Човекът е неспособен да измисли Троицата сам на база предишен сетивен опит.

4. Християнинът вярва в Христос, който е Богочовек с две природи и две воли – Божествена и човешка. Христос е 100% Бог и същевременно 100% човек – друго нещо, което човекът е неспособен да проумее, камо ли да измисли сам. Християнството е парадоксално, защото в него измеренията са повече от три, Църквата съществува едновременно в два свята – материалния и духовния, а времето не тече еднакво за всички събития и има значение единствено в материалния свят.

5. Християнинът вярва в собственото си безсмъртие и във вечния живот с Бога, който ще постигне в Църквата с благодатната помощ на Дух Свети.

6. Християнинът вярва, че ще възкръсне в плът след края на времето и края на този свят и че ще бъде гражданин на Царството Божие.

7. Смисълът на вярата е да бъдеш верен. Да отстояваш вярата си независимо от провокациите, които цял живот ще ти бъдат отправяни от онези, които ще искат да те заблудят и отклонят. Можеш да бъдеш верен само на една единствена Истина, а не на много и различни „истини“. Вярата е предадена изцяло, точно и окончателно в Свещеното Предание, Свещеното Писание (Библията и Новия завет), в съчиненията на Светите Отци на Църквата и в постановленията на седемте Вселенски събора до 1054 г., когато римокатолицизмът отпада от православието. Не търсете нищо повече или по-малко от това, кръщелници мои! В синтезиран вид вярата е формулирана в Никео-Константинополския Символ на вярата. Няма да ви го казвам. Намерете го сами (в интернет е лесно) и го научете наизуст. В него сте се кръстили, в него сте християни.

Мирогледът

8. Смисълът на живота – най-лесният въпрос с най-лесния отговор. Смисълът на живота е човек да се обожи, да се уподоби на Бог. Сега е образ Божи, но чрез обожението ще възвърне достойнството си и на Божие подобие. Св. Василий Велики казва, че човекът е твар, получила заповедта да стане бог. И както Христос е бог по природа, така човекът е призван да стане бог по благодат. Това е смисълът на живота – ни повече, ни по-малко.

9. Светът е създаден по Божи промисъл. Има начало и край. Бог е Творец на всичко видимо и невидимо – на ангелите и на материалния свят.

10. Част от ангелите (безтелесните, духовните същества) се възгордяват и отпадат от Бога, заслепени от желание за богоравенство и поради своята свобода. Така се поставя началото на злото, на гордостта и безбожието, на своеволието.

11. Човекът поради своята свобода се заразява от гордостта на падналите ангели и чрез себе си допуска греха да влезе и да зарази материалния свят, който оттогава лежи в зло, без да е зъл по замисъл. Така светът става двоичен, какъвто го познаваме. Появяват се полюсите, плюсът и минусът, които движат материята. Появяват се половините, от които е съставено цялото. „Целомъдрие“ означава не просто въздържание от плътското, а чрез въздържание от него – постигане на изгубената цялост, простота и неделимост.

12. Историята на човека също има начало и край. Началото е Раят, а краят е Страшният съд. Историята на човека не е циклична, а е устремена като стрела към своето окончателно осъществяване. Важни са не толкова събитията, които се случват между началото и края на човешката история, нито времето, за което се развиват, защото времето е относително и различно се е мерило през различните епохи. Важно е какво се случва в безкрайната бездна, която е вътре у всеки човек. Останалото произлиза от това и е следствие от него.

13. Най-важното историческо събитие е раждането на Иисус Христос, Неговият живот, кръстната Му смърт, Възкресението, Възнесението и слизането на Дух Свети над апостолите, с което се основава Църквата. Това събитие, макар и свързано с конкретен исторически момент, се намира извън обикновеното време и се случва вечно.

Църквата

14. Кръщелниците ми трябва да знаят, че ходенето на църква не е просто традиционен ритуал за здраве и късмет, а действено тайнство, което реално се случва на границата, в пресечната област между духовния и видимия сетивен свят.

15. Човек не е способен да се спаси (да осмисли живота си) сам. Затова е необходимо Боговъплъщението, чрез което се очиства първородният грях и се побеждава смъртта. Но и Бог не може да спаси сам човека, без неговата доброволна помощ и съзнателно усилие, защото да се уподобят на Бог могат само свободните, както и само те могат да паднат в грях.

16. Причастието. Това е мистичният център на целия църковен живот. Главната задача на Църквата не е да развива социална дейност и да се изказва по светски въпроси като опазването на околната среда или политически сблъсъци и военни конфликти. Главната задача на Църквата е да пази и продължава Преданието, да извършва Тайнствата и преди всичко да освещава даровете – хляба и виното, които несимволично се превръщат в тяло и кръв Христови и с тях се извършва причастието.

17. Покаянието. Причастието е невъзможно без предварително покаяние. Покаянието е преди всичко преобръщане. Преди грехопадението човешкият дух се е хранил пряко от Бог, от духа се е хранила душата, която пък е хранила тялото и то не е имало нужда от друга храна. След грехопадението тази връзка с Бог вече не съществува и душата е принудена да се храни от тялото, а то – от материята. Покаянието е опит да се преобърне всичко това в първоначалното му състояние.

18. И още за покаянието. Кръщението очиства първородния грях, но природата на човека е такава, че и след Кръщението той продължава да греши. Начинът да се очисти от тези последващи грехове е чрез тайнството Покаяние. Покаянието става чрез изповед пред Бога, като свидетел на тази изповед е свещеник, ръкоположен в тайнството Свещенство.

19. В Църквата се осъществява чудното единение на едната човешка природа (човечество) с неизброимите човешки личности (лица на тази природа), подобно единение се осъществява без сливане и без разделяне между единствената природа на Бог и неговите три лица – Отец, Син и Дух. Но единосъщието и персонализацията на Троицата нямат аналог никъде извън себе си, включително и в материалния свят.

20. От Петдесетница насам в Църквата действа благодатта на Дух Свети. Тя е онази вечна и несътворена енергия, чрез която ние приемаме спасението, извоювано от Христос на кръста.

Светът

21. Светът не е място за забавление и наслада. Светът е място за подвиг. Голямата цел не е „да оставим след себе си един малко по-добър свят“, а да спасим безсмъртните си души. Вселената е училище, в което човек се учи да познава Бог.

22. Няма противоречие между науката и религията. Понятието „религия“ означава връзка, връзка между човека и Бога. Тази връзка минава през опознаване, изучаване, разбиране, осмисляне и в крайна сметка преклонение пред величието на Творението, което отразява само малка част от величието на своя Творец. Колкото по-съвършена е науката, колкото повече невидими неща разкрива, толкова повече Творението засиява със своята гениалност, толкова повече се налага убеждението, че такава хармония на всички нива е невъзможно да възникне случайно и да се развива без причина. Науката е най-осезаемото доказателство за величието на Божия замисъл. Разбира се, да се абсолютизира науката означава да се прекланяш пред творението вместо пред неговия Творец, тоест да си правиш идоли. Което е грях.

23. Отношението към ближния – обич и уважение. Това е особен вид осъзната и постигната с усилие на волята обич, различна от обичта към родителите и семейството. Християнството с цялата си догматична сложност, с цялата си неземност и с цялата дълбочина на своето откровение може да бъде сведено до две думи: „Бог е любов“. Уважението към Другия е признаването на Божественото начало у всекиго. Трябва у всеки човек да се взреш толкова дълбоко и да се взираш толкова дълго, докато не видиш у него Бог.

24. Отношението към греха. Християнинът ненавижда греха, но обича грешника. Обича го, защото независимо от всичко, независимо колко дълбоко и под какви пластове нечистотия, у всекиго живее Бог. Не е нужно да сме лигави към грешниците и от изопачена толерантност да не смеем да им посочим недъзите. Дори да ги порицаваме, ние ги обичаме. И често ги порицаваме, именно защото ги обичаме.

25. Молитвата. Тя не е прошение, не е молба за придобивки. Тя е разговор с Бог. Чрез повтарянето и все по-дълбокото осмисляне на установени формули (молитви), човек се изправя лице в лице със своя Създател и беседва с него като с приятел и баща. Остават само двамата: аз и Ти. Човек се моли да се изпълни не неговата воля, а волята на Бог, защото само Бог вижда всичко и знае кое е добро и целесъобразно за нашето спасение.

26. Да се отречеш от собствената си воля е акт на най-висша свобода. Парадоксално е, но кое в християнството не е! Човек е най-свободен тогава, когато е освободен от необходимостта да взима решения. За съжаление, в земния си живот няма да бъдем освободени от тази необходимост.

27. Да заглушиш собствената си воля значи да се смириш. Смирението е най-големият подвиг по пътя към богоуподобяването.

28. Когато се смириш, ще очистиш мисълта си от онази представа, според която човекът е в центъра на света и човекът е мерило за всички неща. Когато се смириш, ще видиш, че в центъра на света е Бог, където винаги е бил, и че Бог е мерило за всичко. Тогава всичко ще си дойде на мястото.


Ето това, мои кръщелници, исках да ви кажа, с което не изпълнявам дълга си към вас, но поне малко се приближавам към изпълнението му. Ако и вие мислите така, то вече сте истински християни. Но независимо от всичко, върху вас все пак неизменно действа благодатта на Светия Дух, слязла при Кръщението ви. Вие сте приели дара на Боговъплъщението и кръстната смърт. Гледайте да не го пропилеете. Борете се този дар да гори като ярък пламък, а не да тлее като хладен въглен в пепелището на вашето безразличие.

Илюстрация: “Покръстване на българите”, Манасиева хроника (14 в.), Ватикански препис.


Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.