август 05, 2015

Свиване

Първата световна: Пощенски картички от фронта  

Източник: интернет сайта на радио „Свобода“

Превод от руски: Павел Николов

По време на Първата световна война, която започна преди 101 години на 28 юли 1914 година, пощенската система на Австро-Унгария работи и позволява на войниците да си пишат със своите възлюбени, останали у дома. Запазилите се пощенски картички и писма разкриват личното отношение на воюващите към войната. Един от тях, Ярослав Бис от градчето Високе Мито в източна Бохемия, изпраща представените по-долу проникновени съобщения у дома по време на войната. Неговата съдба е печална, както на мнозина, които са се сражавали в окопите от 1914 до 1918 година. През 1916 година след един от боевете на Италианския фронт той е изпратен у дома, защото е ранен в главата и ослепява с едното си око. През 1920 година е настанен в психиатрична болница, където умира през 1937-ма. Според лекарите причина за смъртта е раняването му. Пощенските картички, които не са публикувани досега , са от частната колекция на чешко семейство, което ги предоставя на радио „Свобода“.

1. Обратната страна на една от пощенските картички, които Ярослав Бис изпраща на жена си Хелена Бисова във Високе Мито през 1915 година.


2. „Тук моето сърце се измъчва от любов по тебе. То предусеща този близък ден, когато ще бъдем пак щастливи да се срещнем“.


3. „Гранатите ни удариха тук!“ – пише Бис, като отбелязва на рисунката местата на покрива на къщата. Отдолу на рисунката е написал: „Нарисувах както го виждам“.


4. „Моя мила възлюбена. Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Получих двата колета. Благодаря ти за тях с цялото си сърце“.


Ако се съди по всичко, това е за щъркелите: „При нас са цяла компания. Техният шум ни радва“.


6. „Мила моя жено! Изпращам целувки на тебе и на децата! С мене всичко е наред“.


7. „Кажете ми, камбанки, пази ли ме моята възлюбена в сърцето си? Кажете ми, иглики, мога ли сега да си отида у дома?“


8. „Хиляди целувки на тебе и децата. 31 май 1915 година“.


9. Твой предан и любещ Ярослав!“




август 04, 2015

Свиване

ВАС отмени опита на съдебния съвет да опъне чадър над Владимира Янева  


Тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) в състав Атанаска Дишева (докладчик), Александър Еленков и Тодор Тодоров отмени отказа от март месец тази година на Висшия съдебен съвет (ВСС) да образува дисциплинарно производство срещу тогавашната председателка на Софийски градски съд (СГС) Владимира Янева.

Жалба срещу отказа на мнозинството в съвета подаде правосъдният министър Христо Иванов, който беше автор и на сигнала срещу Янева. Министърът се мотивира с получена...

Свиване

Пресни впечатления - на път към Черноморието  

За втора година подред изкарвам със семейството си част от лятната почивка на българското Черноморие - от една страна, за да се видим с близки и роднини, от друга, за да потренират дечицата ни българския си език извън семейния контекст. Започвам рапорта с пътуването. Нито съм запален шофьор, нито познавам добре софийската пътна мрежа, поради което изпадам в паника, когато без да искам правя хард
Свиване

Две истории за пекарни  

Днес искам да споделя още две истории за силата на обикновените хора и малкия локален бизнес, които много си приличат, но илюстрират различни модели на финансиране за социално предприемачество. Иде реч за две пекарни.

Историята на The Dunbar Community Bakery започва през 2008 година, когато пекарната на семейство Smith на High St. в шотландското градче Dunbar затваря, понеже старите собственици решават да се пенсионират. Хората от градчето обаче, решават че искат да продължат да купуват хубав ръчен хляб, изпечен на място, вместо да се примирят с хляба, предлаган в супермаркетите. Събира се група от тях, която изготвя тригодишен бизнесплан за повторно отваряне на пекарната. Регистрират кооператив и в края на август следващата година 160 души от градчето стават съдружници в начинанието (със скромни лични инвестиции между £1-£500), което стартира с почти 18000 британски лири начален капитал. В управителния съвет са избрани местни предприемачи, финансисти, маркетолози – хора с различни профили. Оказва се обаче, че не могат да договорят дългосрочен наем на старата пекарна, а капиталът не позволява да я купят, затова се налага да потърсят друго помещение на същата улица.

Успяват едва след още една година по-късно като помещението има нужда от архитектурна реконструкция и купчина разрешителни преди строителните работи да могат да започнат едва през лятото на 2011 година. За целта са били нужни и още средства, поради което вложителите вече надхвърлят 300 души, а инвестицията 40000 лири, но в крайна сметка на 6 октомври 2011 година обществено финансираната пекарна отваря врати.

Само две години по-късно тя се цитира като една от най-добрите в цяла Великобритания, дори печели телевизионното състезание Britain’s Best Bakery, а в нея постоянно работят 8 души, които се занимават и с обучение на пекари. Дребните съсобственици вече надхвърлят бройката от 800 души.

Ето и кратко филмче за тях:

Втората история е за подобно начинание на друго място – Slaithwaite, West Yorkshire. Всичко започва през 2009 година, когато в едно много малко помещение, група предприемчиви съграждани решават да правят ръчен, занаятчийски хляб. Наричат се Handmade Bakery. Финансовите им възможности са скромни, затова решават да продават хляба на абонаментен принцип, предлагайки на съгражданите си да предплатят хляб за някакво време напред. И много бързо набират около 60 семейства, от които голяма част предлащат хляба си дори за година напред. Идеята е, че колкото по-дългосрочен е абонаментът, толкова по-голяма е отстъпката в цената, по която се предплаща хляба.

И така първият проблем, пред който се изправят предприемачите-пекари е, че в помещението от само 15 кв. метра те няма как на практика да произведат повече хляб от този за нуждите на първите им 60 клиенти, а желаещите непрекъснато се увеличавали. Тогава те решават да сменят помещението с по-голямо, за което обаче продължавали да нямат средства…

Тогава техен познат подхвърля идеята за „хлебни облигации“, която преразказана изглежда като малки парични заеми от хората, срещу лихва от 6,25% – платими обаче в хляб. Сделката е честна, понеже дребна инвестиция (обикновено до £500 и по-малко) срещу такава лихва не е обичайно явление, рискът е нисък, сумата също. Клиентите-съинвеститори печелят хубав хляб, наблизо до тях в квартала им. А пекарите освен възможността да разшират бизнеса си, печелят и ангажираността на хората, които са заинтересувани и се грижат за оборота на начинанието, в което са инвестирали.

Всъщност новото им място е пекарна, но комбинирана със сладкарница и кафе – място за срещи, което провокира хората да се събират там. Човекопотока около пекарната подкрепя и малките локални бизнеси около тях. По подобен модел точно срещу тях работи и магазин за плодове и зеленчуци, който дори изкупува на дребно продукция на хора от квартала, която те са отгледали в малките си дворчета.

Между другото и в България има добро начинание за ръчен, занаятчийски хляб, който си струва да се спомене. Горните примери обаче впечатляват с моделите си за обществено финансиране, които според мен са напълно приложими навсякъде, особено защото в резултат засилват усещането за общност, връзките между хората, а и нивото на доверие и съпричастност помежду им.

Оригинален линк: "Две истории за пекарни" - Някои права запазени

Свиване

Измененията на Конституцията – екстремистки идеи, които ги няма никъде в цивилизования свят?  


Екстремистки идеи, които са несъстоятелни. Така тази сутрин в интервю за бТВ проф. Георги Близнашки, преподавател по Контитуционно право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", описа отпадналите предложения от проекта за промени в Конституцията. Сред измененията, които не попаднаха в новия проект за основен закон, внесен в парламента след "историческия компромис", са отпадането на тайния вот при взимане на решенията във Висшия съдебен съвет и възможността всеки съд да сезира...
Свиване

Десет талантливи безумци, дали на света велики идеи  

Източник: руският интернет сайт „ADME“

Превод: Павел Николов

Пациент № 1

Едгар Алън По

Американски писател, поет (1809-1849)

Диагноза: Душевно разстройство, точната диагноза не е установена.

Симптоми: Страх от тъмнината, празнини в паметта, мания за преследване, неадекватно поведение, халюцинации.

История на болестта: Още в края на 30-те години на XIX век Едгар По страда от чести депресии. Освен това злоупотребява с алкохол, което оказва влияние върху психиката му не по най-добрия начин: под въздействието на изпитото писателят понякога изпада в състояние на буйно умопомрачение. Към алкохола скоро се прибавя опиум. Съществено влошава душевното състояние на По тежката болест на младата му съпруга (той се жени за братовчедка си Вирджиния, когато тя е на тринадесет години; след седем години брак, през 1842 година, тя се разболява от туберкулоза, а след още пет години умира). След смъртта на Вирджиния – когато на самия него му остават още две години живот – Едгар По се влюбва още няколко пъти и прави два опита да се ожени. Първият се проваля заради отказа на избраницата, изплашена от поредния му срив, а втората – заради неявяване на жениха: малко преди сватбата По се напива жестоко и изпада в невменяемо състояние. Намират го след пет дена в евтина балтиморска кръчма. Настаняват писателя в клиника, където той умира след още пет дена, измъчван от страшни халюцинации. Един от най-големите кошмари на По – да умре самотен – се сбъдва: много хора е карал да му обещаят, че ще бъдат с него в последния му час, но в три часа през нощта на 7 октомври 1849 година никой от близките му не е до него. Преди смъртта си По отчаяно вика при себе си Джереми Рейнълдс, изследователя на Северния полюс.

Идеи, дадени на света: Два от най-популярните съвременни жанра. Първият е романа (или разказа) на ужасите. Силно влияние върху Едгар По оказва Хофман, но По сгъстява хофмановия мрачен романтизъм до консистенцията на пълния кошмар – лепкав, безизходен и доста изострен („Сърцето разобличител“, „Падението на дома Ъшер“). Вторият жанр е криминалния. Именно мосю Огюст Дюпен, герой от разказите на Едгар По („Убийството на улица „Морг“, „Тайната на Мари Роже“) става родоначалник на дедуктивния метод и на своя апологет мистър Шерлок Холмс.

Пациент № 2

Фридрих Ницше

Немски философ (1844-1900)

Диагноза: Ядрена мозаечна шизофрения (по-литературен вариант, означен в повечето биографии – маниакалност).

Симптоми: Мания за величие (изпраща бележки с текст: „След два месеца ще стана най-големия човек на земята“, иска да свалят картините от стените, защото неговото жилище е „храм“); умопомрачения (прегръща се с кон на централния градски площад, като пречи на уличното движение); силни главоболия; неадекватно поведение. В медицинския картон на Ницше между другото се казва, че болният пие урината си от ботуш, издава нечленоразделни викове, смята болничния пазач за Бисмарк, опитва се да барикадира вратата с парчета от счупена чаша, спи на пода до леглото си, скача като козел, гримасничи и държи по-високо лявото си рамо.

История на болестта: Ницше преживява няколко инсулта; страда от психическо разстройство през последните 20 години от живота си (именно през този период се появява най-значимите му произведения – например „Така каза Заратустра“), 11 от които прекарва в психиатрични клиники, вкъщи за него се грижи майка му. Състоянието му постоянно се влошава – в края на живота си философът може да съставя само с най-прости изречения.

Идеи, дадени на света: Идеята за свръхчовека (колкото и парадоксално да е, именно този скачащ като козел и държащ по-високо лявото си рамо индивид се асоциира със свободната, надморалната, съвършената и съществуваща отвъд доброто и злото личност). Идеята за нов морал (морала на господарите вместо морала на робите): здравият морал трябва да прославя и да укрепва естествения стремеж на човека към властта. Всеки друг морал е болезнен и упадъчен. Идеологията на фашизма: болните и слабите трябва да загинат, най-силните – да победят („Блъсни падащия!“). Допускането „Бог е мъртъв“.

Пациент № 3

Ърнест Хемингуей

Американски писател (1899-1961)

Диагноза: остра депресия, умствено разстройство.

Симптоми: Суицидални наклонности, мания за преследване, нервни сривове.

История на болестта: През 1960 година Хемингуей се връща от Куба в САЩ. Измъчват го чести депресии, чувство на страх и неувереност, практически не може да пише, поради което се съгласява доброволно да се лекува в психиатрична клиника. Подложен е на 20 сеанса с електрошок, за които процедури се изказва така: „Лекарите, които ми прилагаха електрошок, не разбират писателите. Какъв смисъл имаше да разрушават мозъка ми, да изтриват паметта ми, която е моят капитал, за да ме изхвърлят в канавката на живота? Лечението беше блестящо, само че изгубиха пациента си“. След излизането от клиниката Хемингуей се убеждава, че все така не може да пише и прави първи опит за самоубийство, но близките му успяват да му попречат. По молба на жена си преминава през втори курс на лечение, но не променя намеренията си. Няколко дена след изписването стреля в главата си със своята любима двуцевка, като зарежда предварително двете цеви.

Идеи, които дава на света: Идеята за „изгубеното поколение“. Хемингуей, както и неговият другар по епоха Ремарк, има предвид конкретно поколение, смляно от воденичните камъни на конкретна война, но терминът се оказва много удобен – оттогава всяко поколение намира причина да се счита за изгубено. Новият литературен похват „метод на айсберга“, при който зад пестеливия, сбития текст се крие щедър, душераздирателен подтекст. Нов образец „мачизъм“, въплътен и в творчеството, и в живота му. Героят на Хемингуей е суров и немногословен борец, който разбира, че борбата е безполезна, но се бори до край. Най-безкомпромисният мачо на Хемингуей е може би рибарят Сантяго (“Старецът и морето“), в чиито уста Великият Хем влага изречението: „Човекът не е създаден, за да търпи поражение. Човекът може да бъде унищожен, но не и победен“. Самият Хемингуей – ловец, войник, спортист, моряк, рибар, пътешественик, нобелов лауреат, чието тяло е покрита цялото с белези – за огромно разочарование на мнозина не продължава борбата до край. „Мъжът не трябва да умира в леглото си – казва той. – Или в бой, или куршум в главата“.

Пациент № 4

Франц Кафка

Чешки писател (1883-1924)

Диагноза: Ярко изразена невроза, психастения от функционален характер, непериодични депресивни състояния.

Симптоми: Възбудимост, сменяща се с пристъпи на апатия, нарушен сън, преувеличени страхове, психосоматични трудности в интимната сфера.

История на болестта: Корените на дълбоките психически сривове на Кафка водят началото си от конфликта с баща му, трудните отношения със семейството и сложните заплетени любовни истории. Увлечението му да пише не се поощрява семейно и Кафка е принуден да се занимава с това скрито. „За мене това е ужасен двойствен живот – пише той в дневника си, - от който вероятно има само един изход – безумието“. Когато баща му започва да настоява след службата синът му да работи и в неговия магазин, а не да се занимава с глупости, Франц решава да се самоубие и пише прощално писмо до своя приятел Макс Брод. „В последния момент успях да се намеся съвсем безцеремонно, да го защитя от „любящите родители“ – пише Макс Брод в книгата си за Кафка. В психическото състояние на Кафка има периоди на дълбоко и равномерно спокойствие, сменяни от също така продължителни периоди на болезнено състояние. Ето редове от неговите „Дневници“, отразяващи нагледно вътрешната му борба: „Не мога да спя. Само видения, никакъв сън. Странна неустойчивост на цялата ми вътрешна същност. Чудовищен свят, който нося в главата си. Как да се освободя от него и да го освободя, без да го разруша?“ Писателят умира на 41 години от туберкулоза. Три месеца се намира в агония: разрушава се не само организмът, но и разумът му.

Идеи, дадени на света: Кафка не е известен приживе, печатат го малко, но след смъртта му творчеството на писателя покорява читателите с ново направление в литературата. Светът на Кафка, свят на отчаяние, ужас и безизходица, израства от личната драма на своя създател и се превръща в основа на новото естетическо направление „литература с диагноза“, много характерно за ХХ век, загубил Бога и получил в замяна абсурда на съществуването.

Пациент № 5

Джонатан Суифт

Ирландски писател (1667-1745)

Диагноза: Болест на Пик или болест на Алцхаймер – специалистите споят.

Симптоми: Световъртеж, дезориентация в пространството, загуби на паметта, неспособност да познава хората и околните предмети, да схваща смисъла на човешката реч.

История на болестта: Постепенно нарастване на симптомите до пълно слабоумие в края на живота.

Идеи, дадени на света: Нова форма на политическа сатира. „Пътешествието на Гъливер“ безусловно не е първият саркастичен поглед на просветения интелектуалец върху заобикалящата го действителност, но новаторството в случая не е във възгледа, а в оптиката. Докато другите присмехулници гледат на живота през лупа или през телескоп, деканът на катедралата „Св. Патрик“ създава за това леща с причудливо изкривено стъкло. По-късно тази леща ще използват с удоволствие Николай Гогол и Салтиков-Шчедрин.

Пациент № 6

Жан-Жак Русо

Френски писател и философ (1712-1778)

Диагноза: Параноя.

Симптоми: Мания за преследване.

История на болестта: В резултат от конфликта на писателя с църквата и правителството (началото на 60-години на ХVIII век, след излизането на книгата „Емил или За възпитанието“) първоначално характерната за Русо подозрителност придобива крайно болезнени форми. Навсякъде му се привиждат заговори, той води живот на скиталец и не се задържа за дълго никъде, смятайки, че всичките му приятели и познати кроят заговори срещу него или го подозират в нещо. Така веднъж Русо решава, че обитателите на замъка, в който гостува, го смятат за отровител на починалия слуга и поискал да бъде направена аутопсия на покойника.

Идеи, дадени на света: Педагогическа реформа. Съвременните начини за възпитание на децата повтарят по много неща „Емил“: вместо репресивния метод за възпитание Русо предлага метода на поощрението и ласката; той смята, че детето трябва да бъде освободено от механичното запомняне на сухи факти, всичко трябва да му се обяснява с живи примери и само тогава, когато детето бъде психическо готово за възприемане на нова информация; за задача на педагогиката Русо смята развитието на заложените от природата таланти, а не коригирането на личността. Нов тип литературен герой и нови литературни направления. Породеното от фантазията на Русо прекрасно по душа създание – мекосърдечен „дивак“, който се ръководи не от разума, а от чувството (но високонравственото чувство) – се развива по-нататък, расте и остарява в рамките на сантиментализма и романтизма. Идеята за нова демократична държава е пряко представена в съчинението „За обществения договор“. Идеята за революция (именно произведенията на Русо вдъхновяват борците за идеалите на Великата френска революция; самият Русо, колкото и да е парадоксално, никога не е бил привърженик на толкова радикални мерки).

Пациент № 7

Николай Гогол

Руски писател (1809-1852)

Диагноза: Шизофрения, периодична психоза.

Симптоми: Зрителни и слухови халюцинации; периоди на апатия и потиснатост (до пълна неподвижност и неспособност да реагира на външни дразнители), сменящи се с пристъпи на възбуда; хипохондрия в остра форма (великият писател е убеден, че органите в тялото му са леко изместени, а стомахът му е обърнат „нагоре с долната си част“); клаустрофобия.

История на болестта: Едни или други прояви на шизофрения съпровождат Гогол през целия му живот, но през последната година от него болестта му видимо прогресира. На 26 януари 1852 година умира от коремен тиф сестрата на негов близък приятел Екатерина Михайлова Хомякова и тази смърт предизвиква у писателя силен пристъп на хипохондрия. Гогол потъва в непрекъснати молитви, практически се отказва от храна, оплаква се от слабост и немощ и твърди, че е смъртно болен, макар че лекарите не установяват никакво заболяване освен слабо стомашно-чревно разстройство. През нощта на 11 и 12 февруари писателят изгаря всичките си ръкописи (на следващото утро обяснява постъпката си с козни на лукавия), по-нататък състоянието му постоянно се влошава. Лечението (впрочем, не много професионално: пиявици в ноздрите, завиване в студени чаршафи и потапяне на главата в ледена вода) не дава положителни резултати. На 21 февруари 1852 година писателят умира. Истинските причини за смъртта му така и си остават неясни. Но най-вероятно Гогол просто се е довел до пълно нервно и физическо изтощение – не е изключено съвременна помощ на психиатър да е можела да спаси живота му.

Идеи, дадени на света: Специфична любов към малкия човек, състояща се наполовина от отвращение, наполовина от съжаление. Цял букет от удивително точно намерени руски типажи. Гогол разработва няколко ролеви модела (най-ярки – героите от „Мъртви души“), които са напълно актуални и до днес.

Пациент № 8

Ги дьо Мопасан

Френски писател (1850-1893)

Диагноза: Прогресивен паралич на мозъка.

Симптоми: Хипохондрия, суицидални наклонности, буйстване, делириум, халюцинации.

История на болестта: През целия си живот Ги дьо Мопасан страда от хипохондрия: страхува се много да не се побърка. От 1884 година започва да получава чести нервни припадъци и халюцинации. В състояние на крайна нервна възбуда опитва два пъти да се самоубие (един път с револвер, втори път с нож за хартия, и двата пъти неуспешно). През 1891-ва писателят е настанен в клиниката на доктор Бланша в Париж – там прекарва в полусъзнателно състояние до смъртта си.

Идеи, дадени на света: Физиологизъм и натурализъм (включително еротичен) в литературата. Потребност непрестанно да се води борба с бездуховното общество на потреблението (своеобразни клонинги на „Бел ами“ усърдно създават днес френските писатели Мишел Уелбек и Фредерик Бегбеде, старае се да не изостава и нашия Сергей Минаев).

Пациент № 9

Вирджиния Уулф

Английска писателка (1882-1941)

Диагноза: Депресия, халюцинации, кошмари.

Симптоми: Намирайки се в дълбока депресия, Вирджиния се оплаква, че през цялото време „чува гласове на птици, пеещи по маслиновите дървета на Древна Гърция“. Често и дълго не може да работи заради безсъние и кошмари. От детските си години страда от суицидални наклонности.

История на болестта: Когато Вирджиния става на 13 години, преживява опит да бъде изнасилена от братовчедите си, които гостуват у тях. Това слага началото на непреодолима омраза към мъжете и към физическата страна на отношенията с тях, която продължава през целия живот на Вирджиния. Скоро след това майка ѝ умира скоропостижно от възпаление на белите дробове. Нервното и впечатлително момиче прави от отчаяние опит да се самоубие. Спасяват я, но дълбоките и продължителни депресии стават оттогава част от живота ѝ. Силен пристъп на психическо разстройство Вирджиния получава и след смъртта на баща си през 1904 година. Емоционално-откровените писма и произведения на Вирджиния Уулф дават основание за извод, че писателката има нетрадиционна сексуална ориентация. Но това съвсем не е така. Заради преживяната в детството трагедия и страхът, който изпитва от мъжете и тяхната компания, тя се влюбва в жени, но при това изпитва отвращение към всякакви форми на близост, включително и с тях, не понася прегръдките, не позволява дори ръкостискания. Омъжена на 29 години за Леоналд Уулф (при което този брак се смята за образцов от гледна точка на предаността и на емоционалната подкрепа, която съпрузите си оказват) писателката, според някои сведения, така и не успява да установи съпружески отношения със своя мъж. В началото на 1941 година нощна бомбардировка на Лондон разрушава дома на писателката, изгаря библиотеката ѝ, едва не загива любимият ѝ мъж – всичко това разстройва окончателно нервната ѝ система, лекарите настояват за лечение в психиатрична клиника. Като не желае мъжът ѝ да прекара остатъка от живота си в грижи, свързани с лудостта ѝ, на 8 март 1941 година тя прави това, което не един път е описвала в своите произведения и не един път се е опитвала да осъществи на практика – самоубива се, като се удавя в река Оус.

Идеи, дадени на света: Новаторство в начина, по който се представя преходната мирска суета, изобразяване на вътрешния свят на героите, описание на множество пътища, по които се пречупва съзнанието – произведенията на Вирджиния Уулф влизат в златния фонд на литературния модернизъм и се приемат с възторг от много нейни съвременници. Вярна ученичка на Толстой, тя разработва „вътрешния монолог“ и го довежда до съвършенство в английската проза.

Пациент № 10

Сергей Есенин

Руски поет (1895-1925)

Диагноза: Биполярно афективно разстройство (циклофрения).

Симптоми: Мания за преследване, внезапни изблици на ярост, неадекватно поведение (поетът пред други хора троши мебели, чупи огледала и съдове, крещи оскърбления). Няколко случаи на негови помрачения описва в спомените си Анатолий Мариенхоф.

История на болестта: Поради често повтарящите се пристъпи на циклофрения, предизвикани по правило от прекомерна употреба на алкохол, Есенин се лекува няколко пъти в психоневрологични клиники – във Франция и в Русия. Лечението за съжаление не оказва благотворно въздействие върху пациента: един месец след изписването от клиниката на професор Ганушкин поетът се самоубива, като се обесва на тръбата на парното отопление в ленинградския хотел „Англетер“.

Идеи, дадени на света: Нови интонации в поезията. Есенин превръща в стилистична норма, със сълзи и хлипане, любовта към селото и селските жители (преки негови последователи не в стилистичен, а в идеологически смисъл са „деревеншчиците“, от руската дума „деревня“ – „село“). Поетът работи много в жанра на градския хулигански романс и всъщност очертава канона на съвременния руски шансон.

август 03, 2015

Свиване

Половината съдилищни уебсайтове – недостъпни от чужбина  

правосъдието го няма - достъпа отказан

Някой ще каже “на кого му трябват”?

На над 2 милиона български граждани (според МВнР), на които може да им потрябва да четат съдебна практика и решения. В много случаи – директно свързани с тяхна собственост или други казуси.

Да не говорим, че може да потрябват и на някой от Европейския съюз.

Накратко: изглежда преди няколко години, повечето съдилищни уебсайтове са били преместени на централен сървър на ВСС. Този сървър въобще не позволява достъп от чужбина.

Сайтовете на няколко някои съдилища са все още извън този сървър и така са достъпни. Това показва кристално ясно, че няма закон или друг акт, забраняващ достъпа до тези публични, държавни български сайтове от чужбина (то оставаше пък и да има подобна глупост!)

Проведох няколкомесечна кореспонденция, тръгвайки от Добрички окръжен съд (от Добрич съм и исках да проверя нещо на сайта на тамошното съдилище). След няколко месеца стигнах до ВСС и почти имах надежда за отговор и дори реакция – но нейсе, всичко секна, вече няколко месеца.

Хубаво ще е ВСС да оправи това очевидно недоразумение.

Прикачено: подробната ми кореспонденция с няколко нива съдилища и ВСС

сподели в facebooktwittergoogle_plusmailby feather следвай в facebooktwitterrssby feather
Свиване

Защо няма смисъл Законът за НСО да бъде обсъждан от експерти  

  Така се получи, че тези дни на три пъти отказах на медии да коментирам закона за НСО. Очевидно има някаква тръпка из медиите относно този закон. Може би някоя от тях е пуснала мухата и всички са се затърчали след нея…
  Едната причина за моя отказ е, че отдавна съм спрял да участвам в медиите. 25 години стигат!
  Но това е личната ми причина. Останалите, не толкова лични, но искрени причини са поне няколко.
  1. И в този случай експертите няма смисъл да участват в дебата. Защото за пореден път се прави нещо не от гледна точка на националната сигурност (тя е на следпоследно място в перфидните и недобронамерени мотиви), а в името на лични, частни, групови, корпоративни и олигархични интереси. Поради това в дебата нека да се включат политолози, журналисти, специалисти по ПиаР, началници на политически кабинети, политици. Ако се включат експертите, това само ще легитимира някак намеренията на властта – тя ще каже: ами ето, тези и тези експерти участваха в дискусията, законът бе подложен на експертно обсъждане.

чети по-нататък

Свиване

International e-Residency hackathon, Estonia, Vormsi, 11-13 September  

We have already introduced you e-Estonia: a country where you can establish a business in less than an hour, where tax declaration takes just a few minutes and contracts are signed digitally. With e-Residency, these services extend to anyone in the world wanting to join our nation without borders.

Until today, the main benefit for e-Residents has been the possibility to run a location independent business online. Now we plan to take the next big step, to develop e-Residency further and add new services for e-Residents. The government of Estonia is welcoming more developers and service providers to enter the scene and integrate the secure and simple e-Residency open platform into services requiring digital authentication and document signing.

We want the services available to e-Residents to be global. A number of service providers including start-ups, banks and logistic companies are already working on innovations that will make their services available to e-Residents. But we wish to invite even more developers and service providers, the private and public sector as well as e-Residents from all over the world, to participate in developing e-Residency. We hope that in the future the development of the e-Residency platform may be compared to the Apple App Store or Android Google Play.

As part of this process we have teamed up with Garage48, the Estonian Ministry of Economic Affairs and Communications and the Information System Authority to create an international e-Residency hackathon. The goal of the hackathon is to develop existing e-services further as well as to develop working prototypes of new e-services during 48 intense hours of inspiration and hard work.

More info on the hackathon: http://garage48.org/events/garage48-e-residency

Thank you so much for contributing to the development of e-Residency!

With all the best,

e-Residency team
Tallinn, Estonia

Оригинален линк: "International e-Residency hackathon, Estonia, Vormsi, 11-13 September" - Някои права запазени

Свиване

Welcome to wordspress  

Hello world!
wordspress

Welcome to WordPress. This is your first post. Edit or delete it, then start blogging!

Свиване

Господи, какъв цинизъм!  

  Това е моят статус във Фейсбук, продиктуван от разпространяването на една цинична фотография от сборището на Бузлуджа с размахани пролетарски юмруци от лидери на БСП.
  
  За БСП пиша много рядко, защото по принцип на умряло куче нож не се вади, а се казва или добро, или нищо...
  Но жизненият ми опит - личен и политически - ме кара като видя подобни снимки, веднага да си кажа: Господи, какъв цинизъм! Милионери, размахали пролетарски ротфронтовски юмруци!

чети по-нататък

Свиване

Операция „Снежок“ [1]  

Източник: руското интернет издание „Политолог“

Превод: Павел Николов

На 4 септември миналата година в Русия беше отбелязана 60-годишнината от трагичните събития на Тоцкий полигон. Това, което се е случило на 14 септември 1954 година в Оренбургска област, беше заобиколено дълги години с плътната завеса на секретността.

В 9 часа и 33 минути над степта прогърмява взривът на една от най-мощните по тези времена атомни бомби. След това – покрай горящите в атомния пожар гори и изтритите от лицето на земята села – настъпват в атака „източните“ войски.


Самолети, нанасяйки удар по наземни цели, пресичат крака на атомната гъба. На 10 километра от епицентъра на взрива в радиоктивния прах, сред разтопения пясък, се отбраняват „западняците“. Оказва се, че през този ден е раздадено повече бойно снаряжение, отколкото при щурма на Берлин през Втората световна война.

Всички участници в тези събития се подписват да не разгласяват държавната и военна тайна за срок от 25 години. Умирайки от ранни инфаркти, инсулти и рак, те се страхуват да разкажат дори на лекуващите ги лекари за станалото в този ден на Троицкий полигон. Малцина участници в Троицките учения са успели да доживеят до наши дни. След толкова години те разказват пред журналисти на „Московский комсомолец“ за онези страшни събития.

Подготовка за операция „Снежок“

„През целия край на лятото на малката гара Тоцкое от целия Съюз пристигаха военни ешелони. Никой от пристигащите – даже командването на войсковите части – не знаеше защо е докаран там. Жени и деца посрещаха на всяка гара нашия ешелон. Като ни даваха сметана и яйца, жените нареждаха: „Милички, сигурно в Китай отивате да се биете“ – разказва на журналистите от МК председателят на Комитета на ветераните от подразделенията с особен риск Владимир Бенцианов.

В началото на 50-те в Кремъл се готвят сериозно за трета световна война. След проведените изпитания от американските военни в СССР решават да научат какво е атомен взрив на открита местност. Мястото на ученията – в оренбургската степ – е избрано заради сходството на терена със Западна Европа.

„Отначало общовойсковите учения с реален атомен взрив се планираха да бъдат проведени на ракетния полигон Капустин яр, но през есента на 1954-та беше проведена оценка на Тоцикй полигон, той беше признат за най-добър откъм условия за осигурена безопасност“ – разказва на времето генерал-лейтенант Осин.

Участниците в Троцкото учение разказват нещо различно. Полето, където е планирано да бъде хвърлена атомната бомба , е равно като тепсия.

„За ученията от нашите поделения подбраха най-здравите момчета. Дадоха ни лично оръжие по списък – модернизирани автомати Калашников, скорострелни десетзарядни винтовки и радиостанции Р-9“ – спомня си участникът в събитията Николай Пилшчиков.

Палатковият лагер се разпростира на няколко десетки километра. На учението пристигат представители на двеста части – повече от 40 хиляди военнослужещи: 39 хиляди войници, сержанти и старшини, 6 хиляди офицери, генерали и маршали.

Приготовленията за военните учения под кодовото име „Снежок“ продължават три месеца. Към края на лятото огромното бойно поле е буквално обезобразено от десетки хиляди километри окопи, траншеи и противотанкови ровове. Построени са стотици дотове, дзотове и блиндажи. Няколко дена преди ученията на офицерите е прожектиран секретен филм за атомното оръжие. „За целта беше построен специален кинопавилион, в който пускаха само по списък и с удостоверяване на личността в присъствието на командира на полка и на представител от КГБ. Тогава чухме: „На вас ви се падна великата чест първи в света да действате в реални условия с използване на атомна бомба“. Стана ни ясно защо покривахме окопите и блиндажите с няколко пласта греди и мажехме прецизно показващите се дървени части с жълта глина. Не трябваше да се запалят от светлинното излъчване“ – спомня си участникът в събитията Иван Путивлский.

„Жителите от селата Богдановка и Фьодоровка, които се намираха на 5-6 километра от взрива, бяха подканени да се евакуират на 50 километра от мястото на учението. Извеждаха ги организирано войските, разрешаваше им се да вземат със себе си всичко. През целия период на учението евакуираните жители получаваха командировъчни“ – разказва Николай Пилшчиков.

„Подготовката за ученията протичаше под артилерийска канонада. Стотици самолети бомбардираха зададени участъци. Месец преди началото самолет Ту-4 пускаше в епицентъра макет на бомба с маса 250 килограма“ – спомня си участникът в ученията Путивлский.

Подполковник Даниленко си припомня, че в стара дъбова гора, заобиколена от смесена, бил начертан бял варов кръст с размер сто на сто метра. Нанесен бил за тренировка на летеца. Отклонението от целта не трябвало да надминава 500 метра. Наоколо се разполагали войски.

Тренирали се два екипажа: на майор Кутирчев и на капитан Лесников. До последния момент летците не знаели кой ще е основен, а кой дубльор. С предимство бил екипажът на Кутирчев, който вече имал летателен опит с атомна бомба на Семипалатинския полигон.

За предотвратяване на пораженията от ударната вълна върху войските, които се намирали на разстояние 5-7,5 километра от предполагаемия епицентър на взрива, било предписано да се намират в укрития, а отдалечените на повече от 7,6 километра – в траншеи в седнало или легнало положение.

„На едно от възвишенията, на 15 километра от планирания епицентър на взрива построиха правителствена трибуна за наблюдение на ученията – спомня си Иван Путивлский. – На предния ден я боядисаха със зелена и бяла блажна боя. На трибуната бяха поставени прибори за наблюдение. Отстрани до нея от железопътната гара по дълбоките пясъци прекараха асфалтиран път. Военната пътна инспекция не пускаше по него никакви странични автомобили“. „Три денонощия преди началото на ученията на полевото летище в района на Тоцк започнаха да идват висши военачалници: маршалите на Съветския съюз Василевский, Рокосовский, Конев, Малиновский – спомня си Пилшчиков. – Дойдоха даже министри на отбраната от страните с народна демокрация, генералите Мариан Спихалский и Лудвиг Свобода, маршалите Чжу Де и Пен Де Хуай. Всички те се настаниха в предварително построеното в района на лагера правителствено градче. Едно денонощия преди учението в Тоцк се появиха Хрушчов, Булганин и създателят на атомното оръжие Курчатов“.

Ръководител на учението бил маршал Жуков. Около епицентъра на взрива разположили бойна техника: танкове, самолети, бронетранспортьори, към които в окопите и на земята завързали „десант“: овце, кучета, коне и телета.

От осем хиляди метра бомбардировач Ту-4 пуска на полигона атомна бомба

В деня на учението двата екипажа на Ту-4 правят приготовления по пълна програма: на всеки от самолетите са закачени атомни бомби, летците включват едновременно двигателите, докладват за готовност да изпълнят поставената задача. Команда за излитане получава екипажът на Кутирчев, където бомбардировчик е капитан Кокорин, втори летец – Роменский, щурман – Бабец. Ту-4 е съпроводен от два изтребителя МиГ-17 и бомбардировач Ил-28, които трябва да следят времето, да снимат на кинолента и да охраняват носача по време на полета. „На 14 септември ни вдигнаха по тревога в четири часа сутринта. Беше ясно и тихо утро – спомня си Иван Путивлский. – На небосклона – нито облаче. Закараха ни с коли в подножието на правителствената трибуна. Седнахме плътно един до друга в оврага и се снимахме. Първият сигнал от високоговорителите на правителствената трибуна прозвуча 15 минути преди атомния взрив: „Ледът се пука!“ Десет минути преди взрива чухме втория сигнал: „Ледът се движи!“ Ние изскочихме от колите, както ни бяха инструктирали, и се спуснахме към предварително подготвените в оврага укрития, намиращи се встрани от трибуната. Легнахме по корем, с глава по посока на взрива, както ни учеха, със затворени очи, сложили под главите си длани и с отворена уста. Прозвуча последният, третият сигнал: „Мълния!“ В далечината се чу адски грохот. Часовниците сочеха 9:33“.

Самолетът носач хвърля атомната бомба от височина 8 хиляди метра след второ подхождане към целта. Мощността на плутониевата бомба „Татянка“ е четиридесет килотона тротилов еквивалент – няколко пъти повече от мощността на бомбата, взривена над Хирошима. Генерал-лейтенант Осин си спомня, че подобна бомба е изпитана предварително на Семипалатинския полигон през 1951 година. Тоцката „Татянка“ се взривява на височина 350 метра от земята. Отклонението от предначертания епицентър е 280 метра северозападно.

В последния момент вятърът променя посоката си: той отнася радиоактивния облак не в степта, както се разчита предварително, а направо към град Оренбург и по-нататък, по направление на град Красноярск.

Пет минути след атомния взрив започва артилерийска подготовка, след това бомбардировачи нанасят въздушен удар. Започват да стрелят различен калибър оръдия и минохвъргачки, „катюши“, самоходни артилерийски установки, танкове, закопани в земята, и всякаква друга бронирана техника. По-късно един командир на батальон също разказва, че плътността на огъня на километър площ е била по-голяма отколкото при превземането на Берлин.

„По време на взрива, въпреки закритите траншеи и блиндажи, където се намирахме, вътре проникна ярка светлина, след няколко секунди чухме звук като рязка гръмотевица по време на буря – спомня си Николай Пилшчиков. – След 3 часа беше получен сигнал за атака. Самолетите, които нанасяха удари по наземни цели 21-22 минути след ядрения взрив, пресичаха крака на атомната гъба – ствола на радиоактивния облак. Преминах със своя батальон с бронетранспортьор на 600 метра от епицентъра на взрива със скорост 16/18 километра в час. Видях изгорена от корена до върха гора, колони огъната техника, обгорели животни“. В самия епицентър – в радиус от 300 метра – не останал нито един столетен дъб, всичко изгоряло… Техниката на километър от взрива била натъпкана в земята…

„Долината на километър и половина от епицентъра на взрива пресякохме с противогази – разказва Казанов. – С ъгъла на окото си забелязах как горят самолети, автомобили и щабни коли, навсякъде се търкаляха останки от крави и овце. Земята приличаше на шлака и на някаква чудовищно разбъркана консистенция. Трудно беше да се познае местността след взрива: тревата пушеше, тичаха опърлени пъдпъдъци, храстите и горичките бяха изчезнали. Обкръжаваха ме голи, димящи хълмове. Издигаше се плътна черна стена от дим и прах, смрад и миризма на изгоряло. Гърлото ми съхнеше и дращеше, ушите ми звъняха и шумяха… Генерал-майорът ми заповяда да измеря с дозиметричен прибор равнището на радиация край един догарящ до нас огън. Притичах, отворих клапата на дъното на прибора и… стрелката удари в крайно положение. „В колата!“ – изкомандва генералът и ние се отдалечихме от това място, което се оказа близо до епицентъра на взрива…“

След няколко дни във вестник „Правда“ е напечатано съобщение на ТАСС: „В съответствие с плана за научно-изследователски и експериментални дейности през последните дни в Съветския съюз беше проведено изпитание на един от видовете атомно оръжие. Целта на изпитанието беше да се изучи въздействието на атомния взрив. При изпитанието са получени ценни резултати, които ще помогнат на съветските учени и инженери да решат успешно задачите за защита от атомно нападение“.

Жителите на околните села, две трети от къщите на които изгорели, дърво по дърво пренесли построените за тях нови къщи на старите – обичайни за тях и вече заразени – места, събирали в полетата радиоактивно зърно, запечени в земята картофи… И още дълго старите жители на Богдановка, Фьодоровка и село Сорочинско помнели странното светене на дървата. Цепениците от овъглените в района на взрива дървета светели в тъмнината със зеленикав пламък.

Дивите, домашните животни и даже насекомите, които се оказали в „зоната“, били подложени на внимателно изследване. „След ученията минахме само през дозиметричен контрол – разказва Николай Пилшчиков. – Много по-голямо внимание специалистите обърнаха на дадената ни в деня на ученията суха храна, завита в почти два сантиметра каучук… Веднага я взеха за изследване. На следващия ден всички войници и офицери бяха поставени на обикновената хранителна дажба. Деликатесите изчезнаха“.

Връщали се от Тоцкия полигон, както си спомня Станислав Иванович Казанов, не с товарен влак, както дошли, а в нормален пътнически вагон. При което влакът бил пропускан без всякакво задържане. Покрай тях прелитали гари: празен перон, на който стои самотен началникът на гарата и отдава чест. Причината била проста. Със същия влак, в специален вагон, се връщал от ученията Семьон Михайлович Будьони.

„В Москва на Казанската гара маршалът беше посрещнат тържествено – казва Казанов. – Нашите курсанти от сержантското училище не получиха нито отличителни знаци, нито специални удостоверения, нито награди… Благодарността, която ни обяви министърът на отбраната Булганин, също никъде след това не я получихме“.

На пилотите, които пуснали „Татянка“, дали по една лека кола „Победа“. Награден бил и командирът на екипажа Василий Кутирчев.

Резултатите и документите от ученията „Снежок“ били засекретени.

Трето поколение хора, преживели изпитанията на Тоцкия полигон, живее с предразположение към рак

Статутът на секретност не позволил да се правят никакви проверки и изследвания на участниците в експеримента. Загуби сред гражданското население досега не са известни. Архивите на Тоцката районна болница от 1954 да 1980 г. изобщо били унищожени. „В Сорочинския отдел за гражданско състояние направихме списък по диагнозите на починалите през последните 50 години хора. От 1952 година от онкологични заболявания в околните села са починали 3 209 души. Веднага след взрива – само два смъртни случая. И след това – два върха: единият след 5-7 години след взрива, вторият – от началото на 90-те години.

Беше проучена имунологията на децата: изследвахме внуците на хората, преживели взрива. Резултатите ни шокираха: у децата фактически не работи системата на интерфероните – защитата на организма от рак. Получава се така, че трето поколение хора, преживели атомния взрив, живее с предразположение към рак“ – разказва професорът от Оренбургската медицинска академия Михаил Скачков.

Участниците в ученията не получили никакви документи. Едва през 1990 година приравнили правата им с тези на пострадалите от чернобилската катастрофа. От 45 хиляди военни, участвали в Тоцките учения, днес са останали живи малко повече от 2 хиляди.

Половината от тях официално са признати за инвалиди от първа и втора група, 74,5% имат заболявания на сърдечно-съдовата система, включително хипертония и церебрална атеросклероза, 20,5% - заболяване на храносмилателните органи, 4,5% - злокачествени новообразувания и болести на кръвта. Преди десет години в Тоцк – в епицентъра на взрива – е поставен паметен знак: възпоменателна плоча с камбани. На 14 септември те ще звънят за всички пострадали от радиация на Тоцкия, Семипалатинския, Новоземелския, Капустин-Ярския и Ладожкия полигон.

1. В превод от руски името на операцията означава „Снежец“.

август 02, 2015

Свиване

За пътеката и клетката  

Между електронното управление, лингвистиката и социалните псевдоразсъждения, да вмъкна и едно стихче. Не е от тези, които си харесвам най-много, ама каквото – такова. Естествено, няма заглавие.

Вървеше той по стръмната пътека
замислен, енергичен и усмихнат.
вървеше безкомпромисно човека,
нечакащ всички бури да утихнат.

И стигаше до хубави поляни,
спокойни, жизнетворни и зелени,
с тревичките от слънчев лъч обляни,
с шума на пеперудите засмени.

Но той не бе дошъл за тази гледка,
не бе пленен от свойто постижение,
когато спреше, чувстваше се в клетка,
когато спреше, чувстваше съмнение.

Пътеките нагоре продължаваха,
но ставаха по-трудни за намиране,
прекрасните поляни призоваваха
към дълго и полагащо се спиране.

Той знаеше, че горе няма нищо,
но трябваше да търси пак пътеката,
остававато тука бе излишно,
оставането бе живот във клетката.

Свиване

Оптимистично за песимистичната ситуация  

  Имам един кръг от приятели, които за разлика от мен, въртящ се около писането и четенето на книги и четенето и писането на лекции, са в реалния живот, в реалната икономика, блъскат здраво, за да хранят семействата си и чувстват с оголените си нерви какво на практика се случва в страната. Днес си поговорихме с тях на относително традиционната ни и сравнително периодична среща. Ето каква картина те нарисуваха пред очите ми и аз, на базата на свои си наблюдения и разсъждения, макар и много по-кабинетен и отвлечен човек, я споделям, макар че те описват донякъде опростено ситуацията в страната.

чети по-нататък

Свиване

Интелигенцията и властта  

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Искам да поговоря не за отношенията на интелигенцията с властта, както навярно сте си помислили (по този въпрос всичко отдавна е дъвкано и предъвкано), а за това може ли интелигенцията, намирайки се на власт, да удържи властта.

Миналия път писах за един печален юбилей (120-годишнината от възцаряването на Николай II) и ето че една седмица след това се навърши още по-горчива годишнина. Не защото преди 97 години в Петроград победила една безжалостна и безчовечна сила (невиждана в нашата история), а защото в този ден рухнала и банкрутирала идеята за „интелигентска“ власт, каквато безусловно е било Временното правителство. Аз и днес възприемам това фиаско като лична загуба. Един-единствен път в руската история се опитало да управлява държавата идеологически и стилистично близко до мене съсловие – и се оказало неспособно за нищо.

Ще направя една уговорка, за да се подминат излишни дискусии, че правителството на Гайдар в началото на 90-те, което беше интелигентско, все пак имаше малко по-друг сюжет: не за интелигенцията на капитанския мостик, а за „евреина на губернатора“ [1]; тогавашните реформатори на пазара нямаха истинска власт и при първата възможност като мавъра, който си свършил работата [2], истинските властници ги хързулнаха без всякакви церемонии.

Друго нещо е правителството на Русия от февруари 1917 година. Нека си спомним тези министри:

Председателят на правителството Георгий Евгеневич Лвов. Филантроп, алтруист. Завършва живота си в емиграция, мизерства и се изхранва с физически труд.

Министърът на външните работи Павел Николаевич Милюков. Професор, автор на знаменитите „Очерци по история на руската култура“. Него прикрива от куршума на ултрадесен терорист бащата на Владимир Набоков.

Министърът на правосъдието Александр Фьодорович Керенский. Защитник по време на „политически“ съдебни процеси в годините на реакцията. Изключителен оратор. Преживява всичките, умира на деветдесет години в Америка.

Военният министър Александр Иванович Гучков. Човек легенда; рядък тип на интелигент мачо. Сражавал се за свободата на угнетените народи целия свят, бил се на дуели, притежавал изключителни организаторски способности. Умира в емиграция.

Министърът на транспорта и съобщенията Николай Висарионович Некрасов. Виден инженер. Останал в СССР. Естествено, разстрелян – за „вредителство“.

Министърът на търговията и промишлеността Александр Иванович Коновалов. Прогресивен фабрикант, борец за правата на работниците. Умира в емиграция.

Министърът на просветата Александр Аполонович Мануйлов. Ректор на Московския университет, който напуска поста си в знак на солидарност със студентите. Остава в Русия. Успява да умре преди Големия терор.

Министърът на финансите Михаил Иванович Терешченко. Производител на захар, фантастично богат човек. Като загубил в Русия всичко, натрупва в Европа ново състояние, не по-малко от предишното. Помага на нуждаещи се емигранти.

Министърът на земеделието (много важен за една селска страна портфейл) Андрей Иванович Шингарьов. Убит в болшевишки затвор.

Въпреки всичките им идейни и личностни разногласия всички те, дори „олигархът“ Терешченко, са несъмнено наши хора, в това съмнение няма. Ако живееха днес, щяха да се групират около „Эхо Москвы“, щяха да говорят по „Дождь“ [3] и щяха да имат хиляди последователи в туитъра, а Керенский направо милион.

При това те били хора силни, ярки, талантливи, смели, хора, които не се страхуват от отговорност. Защо тогава не са успели? Как така, толкова умни и прекрасни, са позволили на ленинската шайка да ги сдъвче?

Струва ми се, че причината не е в лични недостатъци и не е в преплитане на случайни съдбоносни фактори, а във видовата професионална непригодност. Тези хора, членове на различни партии и ръководещи се от единна съвкупност от основни ценности (опростено мажем да ги означим с термина „чувство за собствено достойнство“), са били вътрешно неспособни да се справят с тогавашната ситуация.

Ситуацията, да си припомним, е била следната:

1. Страна, в която три четвърти от населението е неграмотно, а в „грамотната четвърт“ деветдесет процента са слабо образовани и не смятат за особена ценност чувството за собствено достойнство, още не се е изпарил споменът за крепостното право.

2. Тежка война.

3. Предизвикана от войната разруха.

За да се удържи държавата от разпадане при такива условия била необходима не демокрация, защитаваща правата на личността, а нейната диаметрална противоположност – жесток военен режим, способен да осигури работа на аварийните механизми, дисциплина и ред. Това било по силите или на крайно дясна диктатура, или на крайно лява.

По средата на своето кратко управление Временното правителство се опитало да се преформатира в някакво подобие на мека диктатура и Керенский дори успял да се справи отначало с опит за ляв преврат (през юли), след това с опит за десен преврат (през август), но постъпил „интелигентно“ – не разстрелял нито Корнилов, нито Троцки и Ленин. (А ако ги беше разстрелял, Временното правителство щеше да изпадне от категорията „интилигентска власт"). В резултат се случило неизбежното. Красивите интилигентски принципи се разбили о грубите скали на руската реалност.

Интелигенцията се среща с реалността.

И оттогава ето цял век как всеки, когото не го мързи, навира носа на интелигенцията (съвременен синоним: „либералите“) в торната питка на Октомврийската революция: как така, видяхме до какво води вашата власт, знаем. Човек може да си помисли, че другата, арЕстократичната власт, никога не е ставала за резил.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА:

1. В широк смисъл изразът, които има реално битие в руската история, означава „слуга на властимащ“.

2. Става дума за епизод от пиесата на Шилер „Заговорът на Фиеско в Генуа“.

3. Радио „Эхо Москвы“ („Ехото на Москва“) и телевизия „Дождь“ („Дъжд“) са единствените опозиционни електронни средства за масова информация в днешна Русия.

август 01, 2015

Свиване

Финалните акорди на политическия сезон  

Преди да влязат във властта, всички са огромни демократи. Изтръгват държавата от лапите на Статуквото (олигарсите, политическия картел) и я връщат на гражданите. Променят конституцията, орязват субсидиите на партиите, намаляват броя на депутатите. За всяко нещо се допитват до Народа чрез всички видове референдуми, за които могат да се сетят. Какво става обаче, след като влязат във властта?

Вчера официално беше закрит поредният политически сезон и от днес народните представители са в заслужен отдих. Но преди това дадоха последен напън и издухаха из себе си няколко заключително решения. Избраха нов омбудсман. Не че тази фигура има някакво значение – напротив, няма да чуем нищо повече за Мая Манолова от момента, в който встъпи в новата длъжност. Но все пак е малко дразнещо, когато политическо острие, партиен ястреб бъде избран за омиротворител и балансьор, за безпристрастен защитник на всички граждани, независимо от политическите им убеждения. Та нали омбудсманът трябва да е неопределен до хермафродитизъм! Та кой, ако не той, трябва да е най-надпартийната фигура в една многопартийна демокрация!

Пък и човек ей така, без да ще, се пита и друго: защо точно от БСП? Не са ли БСП уж в опозиция? Кой в крайна сметка управлява тази клета държава? Кой е на власт в нея? Не рискуват ли управляващите, когато оставят без контрол това звено? А дали пък този пост, колкото и символичен да е на пръв поглед, не е бил изтъргуван за нещо друго? И ако е бил изтъргуван, то тази търговия в интерес на малкия човек ли е била, на беззащитния гражданин, който оттук насетне следва да бъде бранен от своя омбудсман?

Второ. В навечерието на своята ваканция представителите на Народа решиха да оставят на работа в БНБ и подуправителите на Искров. Онези същите, които само преди месеци дадоха благословията си да бъдат отнесени в неизвестна посока (или в известна) парите на същия този Народ, с изключение на онези негови представители, които успяха да предоговорят отношенията си с КТБ. Единият от тези нови стари подуправители е финансовият министър на Жан Виденов. Същият Виденов, от чието управление и до ден днешен хората се будят с писъци, плувнали в студена пот. Но пък щом продължават да процъфтяват персонажи от времената на Живков и Луканов, какво има тук да се учудваме, камо ли да се скандализираме!

Трето. В края на политическия сезон народното представителство гласува на практика да няма съдебна реформа. Може би единственият опит за някаква реформа, откакто в управлението има субект с думата „реформатор“ в името си, беше този. Опитът беше смислен, защото щеше да положи началото на едно отдавна чакано раздвижване. Само по себе си голям успех беше признаването, че съдът и прокуратурата са дълбоко прогнили. Прогнили са, защото магистратите са марионетки. Марионетки са, защото е корумпиран (и компрометиран) начинът, по който се назначават. С опита да се предефинира ВСС, да се промени начина на гласуване, да се коригират квотите и мандатите, да се подкрепи Инспектората и т.н., се целеше като начало поне да се подобри принципа на набиране на „мат’ряла“. Но как така ще разкарате хората, които с толкова труд и други разходи сме настанили там, за да не ни закачат! Вие луди ли сте?! Чувате ли се какво говорите?! За съжаление „реформаторите“ сами се отказаха от реформата и я дадоха в ръцете на най-закостенелия субект на прехода – ДПС. Сега предстои да видим. Има един ясен маркер за това ще има ли реформа в съдебната система или няма да има: ако се забележат някакви кадрови промени – може би. Ако не се забележат – от умрял писмо.

И накрая най-забележителното решение на народното представителство в края на сезона и в навечерието на ваканцията: референдума. Реформаторският блок бил гласувал против въпроса за мажоритарния вот, защото въпросът бил неясен. Добре де, оставете хората да отговорят на един неясен въпрос. Въпросът за Белене много ясен ли беше?

Защо реформаторите не си кажат истинските съображения? Те са резонни. Мажоритарният вот ще превърне в наследствени феодали местните деребеи, които и сега с нечистите си пари оказват достатъчно осезаемо влияние върху политиката. Мажоритарният вот ще вкара в парламента само две-три партии, които имат силата да си купят изборите. Естествено, че не трябва да има мажоритарен вот! От друга страна, естествено е, че въпросът е популистки и хората биха отговорил с „да“, само от желание да се пишат демократични и напредничави, и да се покажат като част от преобладаващото общественото мнение. Ето защо не бива да се допуска на хората да бъдат задавани такива въпроси. Тоест, на въпроса да бъде ли питан чрез референдум народа за мажоритарен вот, здравият разум казва: не. Но защо, г-да реформатори, не си го кажете така, както си е? Ами, защото не отива на маската ви. А маската ви е на демократи. Как така ще се усъмните в „демоса“! Масите освиркват най-яростно онзи, който им желае доброто.

Въпросът не е дали е хубаво да има референдуми или не – и е хубаво, и не е хубаво. Въпросът е как депутатите гледат на себе си – кого представляват, пред кого се отчитат, кой е „суверенът“ и т.н. Ето ви казус: аз съм гласувал за дадена партия и тя е влязла в парламента. После ме питат: да има ли референдум по тези и тези въпроси и аз казва „да“, за което се подписвам. Обаче партията, която съм пратил в парламента с гласа си, казва, че няма да има референдум, защото въпросът не бил хубав, пултът за гласуване бил развален и не знам още какво. Е, как технически се осъществява моята воля? Моята партия, която ме представлява и представлявайки ме действа от мое име, казва, че няма да изпълни волята ми, която съм изразил по възможно най-официалния начин, предвиден от закона! 570 хиляди души казват, че искат референдум, депутатите казват, че няма референдум. Ало! Къде живеем? За какво става въпрос?

Не ме разбирайте погрешно – аз не съм привърженик на референдумите. Аз съм даже противник на референдумите, защото мисля, че е нездраво да питаш някого за нещо, за което той не е в състояние да ти отговори, а на всичкото отгоре некомпетентният му, насила изтръгнат и манипулиран отговор да има силата на закон. Например, аз не се чувствам компетентен да отговоря за съдбата на ядрената енергетика в страната. Мога да си дам мнението дали да се пуши в кръчмите и дали да е пешеходна Витошка. Ето едни подходящи въпроси за референдум. Но не става дума за това. Става дума, че вече за пореден път, за хиляда-и-незнам-кой-си път стана ясно, че народните представители не представляват никакъв народ, че реформаторите не желаят да правят никакви реформи и че защитниците на стабилността под стабилност разбират единствено отстояването на собствената си позиция при кранчетата на паричните потоци. Ето това е – все картагенски работи и затова не преставам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Мъчно ми е само, че много хора, които съм харесвал и продължавам да харесвам, вече взеха картагенски паспорти.

А всъщност искате ли да знаете как бих отговорил аз на въпросите от референдума, ако се беше състоял във вида, в който го поискаха онези 570 000 души? Ето как:

- Подкрепяте ли мажоритарния вот?

- Не. Достойните и истински независими хора нямат средства за кампания и достъп до медии. Какво като те познават 1000 души? Нужно е да гласуват а теб 300 000. Как става това? Ако някой им осигури на тези светли личности достъп до медии, те вече няма да са независими, няма да са светли личности. Вместо кротките библиотечни молци и всепризнатите ерудити, чрез мажоритарния вот във властта ще засияят в лично качество не точно онези, които искате да видите.

- Подкрепяте ли задължителното гласуване?

- Да. Задължени сме да правим стотици по-безсмислени неща, можем да приемем за задължение и това, от което зависи съдбата ни и съдбата на нашите близки.

- Подкрепяте ли електронното гласуване?

- Гласуването по интернет не, защото се манипулира много по-лесно. Машинното гласуване обаче да. И то в следния вид: при всеки следващ гласоподавател, влязъл в тъмната стаичка, машината предлага кандидатите в случаен и разбъркан ред – да прочетеш, да намериш и да гласуваш.

Ето това свършиха служителите на суверена (народа) накрая и така завършиха поредния политически сезон. Да им пожелаем приятна ваканция с по-малко медузи и водорасли в гащите, а пък следващата парламентарна сесия, както се казва – доходна и безаварийна!


Илюстрация: Даниел Коен дирижира.

Свиване

Поливанов  

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Живял на света един странен човек. Странен в този смисъл, че било трудно да се приложат към него обичайните параметри, според които се оценяват хората. За него мнозина си спомнят в своите мемоари – правел е ярко впечатление. На едни прекрасно, на други ужасно, но винаги силно. Във всеки случай изглежда, че е бил непоносим – като повечето от тези, които знаят добре колко струват. По-рано, само преди някакви си сто години, в страната ни имало много такива хора. Само те, както е известно, правят живота интересен.

Евгений Дмитриевич Поливанов бил не добър и не лош човек, с други думи – бил и добър, и лош. Може би изобщо не е обръщал внимание на нравствеността – с такова впечатление остава човек, когато прочете за неговите чудачества. Или пък си е имал своя собствена етика.

Изглежда лесно вземал чуждото. И също така лесно давал своето, понякога последното. Май обичал много жена си, но в същото време май имал още една, която също обичал много.

Виктор Шкловский, колекционер на ярки личности, нарича Поливанов „обикновен гений“. В известния роман на Вениамин Каверин „Скандалджията“ Поливанов е представен с името на преводача Драгоманов. „Лингвистичните му произведения с тънкостта на своите догадки са почти неразбираеми за човешкия ум – казват за Драгоманов колегите му. – На третия ден се яви по време на лекция, извинете, по дълги долни гащи. Подозират го – и не без основание, - че търгува тайно с опиум. Пазете се от него!“. Самият автор пише за Драгоманов-Поливанов: „Страхуваха се от него. Всички знаеха, че е наркоман, че има тъмно минало на неудачник, пътешественик и комарджия“.

Реалният Поливанов плюс това бил еднорък. Сложил китката си на релсите и влакът я отрязал. Или е искал да докаже нещо, или е бил под въздействието на някакви препарати. Може да е загубил ръката си и по някакъв друг начин, дявол го знае. Във всеки случай след това успявал да живее така, че никой не забелязвал липсата на едната му ръка.

Наркоман? Да, при това тежък. Отначало кокаинист, след това преминал твърдо на хероин. В бутирското медицинско заключение се казва: „Затворникът Поливанов, страдащ от наркомания, се нуждае ежедневно от двойна инжекция хероин“.

Но като че ли зависимостта не притъпявала неговия необичайно остър и могъщ интелект. Вероятно, като при Шерлок Холмс, само го изостряла.

През целия си живот Поливанов се интересувал от сложното и необикновеното. Знаел множество редки езици, точно колко не се знае. Едни пишат, че били осемнадесет, други – двадесет и осем.

С Поливанов съм близък по отношение на японския език. Той е един от тримата бащи основатели, тримата легендарни богатири на руската японистика. Когато започнах да се интересувам сериозно от Япония, от шестнадесет години натам, през цялото време се натъквах на тези трима чудни самураи: Поливано-Невский-Конрад, като Поливанов беше между тях нещо като Иля Муромец, най-могъщият. Тримата били почти на една възраст, всички учили в източния отдел на Петербургския университет малко преди световната война.

Евгений Поливанов бил гениален лингвист, специалист по диалектите. Като че ли мирна научна професия, но цялата му биография е едно непрестанно цунами. Казват, че живеел в японската дълбока провинция с някакви рибари, изучавал техния говор и теглел заедно с тях мрежите (с една ръка); че работел за царското разузнаване; след това изведнъж се оказал нелегален болшевик, заместник на първия народен комисар на външните работи другаря Троцки; някак си много равнодушно напуснал партията („отпаднал механично като пасивен“); през последните години от своя кратък живот бил в град Фрунзе професор в Института за киргизки език. Живеел (в съветските времена!) със слуга китаец. Е, за хероина вече разказах. Може би заради него се е преселил в Средна Азия.

В годините на Големия терор всички богатири на отечествената японистика били, разбира се, арестувани, един след друг.

Първи – ексцентричния Евгений Поливанов с неговата естонска жена. След това Николай Невский с неговата японска жена. Тихият Николай Конрад взел да възпитава тяхната дъщеря полуяпонка, но скоро се добрали и до Конрад.

Разбира се, обявили ги за шпиони. Разбира се, измъчвали ги. Поливанов и Невский били разстреляни (жените им също не пуснали живи). Николай Йосифович Конрад, след като излежал присъдата си, помъкнал по-нататък на сломените си рамене отечествената японистика почти сам. За малко не се срещнахме. Учих при негови ученици, млади японисти.

Господи, не сме имали у нас нито едни научен отрасъл, нито едно културно направление, даже нито един вид спорт, където чугунената, бездарната, тъпата, безсмислено жестоката сила да не е стъпкала с подкованите си ботуши всичко най-ярко и най-живо. Именно заради това мразя толкова тази отвратителна „арЕстокрация“, с каквато и абревиатура във всеки конкретен исторически момент да се е наричала. Заради това, че винаги е унищожавала хората, които знаят добре колко струват. И е била в добри отношения само с тези, които знаят малко своята стойност. Именно такава страна, с принизено, облъскано и свиващо устата се население, те са градили винаги.

Геният, наркоманът, чудакът и свръхчовекът Евгений Дмитриевич Поливанов в годините, когато знаел добре колко струва:


Същият, когато му обяснили, че не трябва да знаеш добре колко струваш:

Из заявлението на затворника Поливанов от 1 октомври 1937 г.: „Моля да бъдат прекратени тежките начини за разпит (с физическо насилие), защото те ме карат да лъжа и ще доведат само до объркване на следствието. Ще добавя, че ми остава малко да се побъркам“.

Понякога си мисля: би било добре, ако моите представи за Оня свят се окажат погрешни. Нека да има Страшен съд и Рай, и задължително Ад. Задължително.

За всеки случай, за да не може никой там, на Страшния съд, да се обърка: Поливанов е арестуван от лейтенанта от държавна сигурност Маргайтис. Ръководел е следствието и го е екзекутирал сержант (!!!) Малцев. На смърт са го осъдили дивизионният военен юрист Голяков, бригадният военен юрист Зарянов и военният юрист 1 ранг Кандибин.

А как се е казвал главният началник на всички палачи, и така се знае.

юли 31, 2015

Свиване

Смешен плач  

Заглавието е напълно достатъчно за коментарите, които последваха фалита на „Преса“ и „Тема“. И не – не искам да бъда груб, нито да злорадствам, но… Сериозно ли!? Някой е отишъл да работи в „Преса“, вярвайки че ще прави независим вестник и журналистика? При Тошо Тошев и Валерия Велева!?…

В интерес на истината, следва да призная, че и аз съм работил за гадове (и шефове, и клиенти), но… винаги съм го правил осъзнато – било заради колеги, екип или поети ангажименти и отговорност, и никога не съм се заблуждавал за рисковете, нито за това кой стои срещу мен.

Но споделям тъгата по журналистиката – такава, каквато трябва да бъде. Тя е мъртва, отдавна. Не от днес. И я убиха не само тези, които я упражняват по удобния за тях начин. Убиха я също и тези, които междувременно се правеха, че тях това не ги засяга. Същото е, като да пребиват някой в автобуса, а ти да се правиш, че гледаш през прозореца. Убиха я и тези, които ходят в студиата, редакциите и блоковете на журналисти, издания и предавания със съмнителна хигиена и авторитет. Убиха я и тези, които си купуват евтините и жълти парцали. Също и тези с интернет-сайтовете с гръмките заглавия, но и тези, които ги reshare-ват дори и само за забавление.

И не – възкресението на истинската и независима публицистика и журналистика няма да дойде от поредните нови медийни проекти, нови медийни „звезди“ или нови медийни могули, които евентуално еволюционно да очакваме някога да са една идея по-свестни. Нова и независима журналистика може да се роди само и единствено в Интернет, но не под нечия шапка и закрила, а подобно на дистрибутираните мрежи за съдържание, евентуално усилени от социални мрежи, където да няма единична точка за въздействие, чрез която да бъде притиснат автор, редактор, собственик или издател. Където пишещите трупат авторитет на база репутацията си като автори и експерти, а не като разказвачи или преразказвачи. Такива медии трябва да бъдат финансирани от тези, на които служат, а именно от читателите си, за което е нужна друга еволюция на нагласите, много различна от вредната култура на „безплатния Google“. В противен случай, ако това не стане, бъдещите „журналисти“ очевидно ще се прехранват с нещо друго. Което може и да не е толкова лошо – да бъдат експерти – инженери, икономисти, лекари, юристи, преподаватели… а „журналистиката“ да остане само призвание, втора проекция или аватар на тези, които истински и безкористно го умеят.

Предстои да видим… А междувременно нали не си правим илюзиите, че призраците на фалиралите и други техни реинкарнации няма да се прераждат неколкократно и в Интернет, правейки същото, което и досега. И дори още по-лошо. Пазете се от тях! Не им помагайте! И не се правете на изненадани… Някак е тъпо да те вкарват в един и същ капан няколко пъти.

Оригинален линк: "Смешен плач" - Някои права запазени

Свиване

Има ли нужда БНР от посредници до аудиторията си  

Вече стана дума за петте програми, които се появиха на сайта на БНР с марката Digital radio. Въпросът е какъв е интересът на българското обществено радио  да плати за програми с търговска марка Digital radio, за да ги включи в програмите на сайта си. Защо едно обществено радио с 1450 души, музикални състави от най-висок клас и златен фонд  плаща на външно търговско дружество за тези пет музикални програми Smooth, Rock, DJ, Pop и Hip-Hop.

Вече стана дума за това, че общественото радио има уникални функции и уникална мисия и не всичко, което някой   предлага да се качи на сайта на БНР, е допустимо и законно да се финансира с публичен ресурс. Според журналисти на заседанието на СЕМ в четвъртък генералният директор на БНР попитал къде пише – ако наистина е възникнал  такъв въпрос – ето тук : Съобщение на ЕК, основано на договорите и практиката на Съда на ЕС.

Вече стана дума за това, че БНР носи редакционна отговорност и трябва да има пълен контрол върху съдържанието, достъпно чрез сайта му.

Вече стана дума, че не се обсъжда технически въпрос – един плейър, едни стриймове – а програмна политика (5 от обявените 22 програми на общественото радио, според съобщението на сайта на БНР). От което следва, че не може решения от подобен тип да се вземат неизвестно на какви нива или еднолично.

Но сега за друго. Радиото получава публичен ресурс,  за да информира, но също и да се  развива като основен български културен институт. За какво плаща БНР на частно дружество: за стрийминг и за търговска марка, казва Мартин Захариев (Клубът на журналистите, БНР, водещ Ирен Филева).

Какво се оказва:   БНР, основен български културен институт,  става  един от клиентите на частно дружество и марката на това дружество се появява върху музикалните програми на сайта на  общественото радио.  Какъв е общественият интерес  да се сключва договор, по силата  на който на изхода на БНР (ако предположим, че правата за стрийминг на произведенията са на БНР – което е отделен въпрос, подлежащ на проверка)  се появява посредник към аудиторията?

Наистина ли няма кой в БНР да се занимае със стриймването, та да се налага да се възлага на колеги – директори/бивши директори/собственици на радиа от частния сектор? Наистина ли? След опита от Бинар? И не, не е убедителна тезата за цената, когато говорим за цифровото бъдеще на радиото.

Наистина ли тези програми вече се предлагат на телекоми и на всеки, който ги желае, срещу заплащане,  под марката на частно дружество? Наистина ли?  Офертите са на пазара  –  в каталозите на телекомите. Това казват и  прессъобщенията на частното дружество – партньор на БНР:

Каталог на Виваком, 2015:

digital radio  vivacom 2015

digital radio mtel 2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мтел предлага “иновативното радио” срещу  1.20 лв месечно.

Въпросът е принципен.  Да се коментират имена, лица, кой за избирането на кого като какъв е гласувал като депутат,  кой идва от частния сектор и  кой какво общо има с какво – има смисъл, но е друга тема.

*

 

Съветът за електронни медии на две заседания се занимава с петте програми.

На сайта на СЕМ е публикувано Решение, в което Съветът  указва на БНР

1. Сключеният от генералния директор договор с Уеб радио и ТВ ООД да бъде одобрен от Управителния съвет с оглед разпоредбите на чл. 62, т. 2 и т. 3 от Закона за радиото и телевизията.

2. Настоящият договор, както и въобще сключването на подобен вид договори, които пряко кореспондират с лицензираните записи на Българското национално радио, върху
които медията притежава права, да се прави само след обсъждане на събрани и налични детайлни, пълни и ясни обосновки относно:
– типът съдържание, което ще се предлага и по какъв начин;
– причините, налагащи това съдържание да не се създава самостоятелно от доставчика със собствен технически, персонален и авторски ресурс;
– начина и критериите за избиране на партньор за осъществяване на услугата;
– механизмите за осъществяване на редакционна независимост и
– механизмът за осъществяване на последващ контрол.

3. Българското национално радио да актуализира и разшири обема на Правилника за участието на БНР в съвместни продукции и предавания, създадени от независими продуценти, приет на основание чл. 47, т. 4 от ЗРТ, като в него се предвидят и разпишат правила за уреждане на казуси, подобни на възникналия от договора, сключен с Уеб радио и ТВ ООД. Същият правилник следва да въвежда и гаранции и механизми за оказване на последващ контрол, както и на пълна редакционна независимост. Да се предвидят гаранции името и сайтът на обществената медия да не се използват за лансиране на търговски марки на търговски партньори.

4. Общественият доставчик да изработи Правилник за дигитализиране на културното наследство и звукозаписния фонд на БНР като стъпка за допълнително гарантиране опазването на културната памет на страната.

 

Свиване

A la guerre comme à la guerre  

Оси си бяха направили гнездо в пощенската кутия, която отдавна не използваме.

Водехме мирно съвместно съществуване, осите не са толкова проклети, колкото ги мислят хората и и жилят само в три случая: ако застрашиш видимо гнездото им, ако ги притиснеш по някакъв начин (често това става на крана на чешмата, където прелитат да пият вода) и ако в бръснещия си полет влетят под широката ти лятна дрешка.

Точно това се случи с майка ми и две оси от пощенската кутия я ужилиха по гърба.

А на война като на война: прогоних осите с пушек, свалих кутията и унищожих гнездото.


Десет дена оттогава, а осите все още стоят по вратата, обикалят, търсят пощенската кутия, търсят си къщичката.


Тъжна история.

Прав е Уелингтън: след това да загубиш една война, най-жестокото нещо е да спечелиш една война…

юли 30, 2015

Свиване

Краят на сезона или началото на нова криза?  


Краят на политическия сезон  съвпадна с началото на кампанията за местни избори. И - тъжно, но очаквано - кампанията започна с яростен приятелски огън по Реформаторския блок. Особено тревожен е опитът на колегите от ГЕРБ да прехвърлят отговорността за собственото си политическо поведение върху групата на РБ. Ще направя кратък преглед на това, което се случи:

1. "Историческият компромис" за конституционни промени беше и остава огромен политически пробив на РБ. Преодоляхме мнозинство от над 160 гласа за имитация и постигнахме 180 подписа за същинска реформа. Постигнахме го сами - и ГЕРБ, и Президентът бчха съгласни на варианта на ДПС. Дадохме пример за политически преговори, които по сериозност и зрялост не отстъпват на тези в развитите демокрации. Ако никой не се отметне от подписа си, наесен ще има истинска реформа на ВСС и крайъгълен камък за цялостна съдебна реформа.
По време на преговорите за конституционни промени, в т.ч. и особено преговорите с ДПС, нито за миг не сме обвързвали тази тема с други теми - референдум, омбудсман, НСО. Не сме поемали никакви ангажименти извън компромиса по съдебната реформа, и който го твърди или се е объркал, или клевети.

2. Отхвърлихме въпросите за задължителното гласуване (тук огромна, решаваща роля имаха и "развалените пултове" на ГЕРБ) и за мажоритарния вот. По втория въпрос имахме редкация в полза на преференциите, отхвърлена от всички останали политически сили.
В този случай, РБ показа зъби и характер. Поздравявам колегите от ПГ и ги подкрепям. Задължаването на хората да гласуват не решава въпроса с доверието в политиците. Тоягата не помага. Резултатът от задължителното гласуване, каквото и да си мислят в ГЕРБ, щеше да бъде увеличаване на резултата на ДПС (най-ниската активност на последните избори е в Кърджали, най-високата - в София!) и на протестен вот, насочен към популистки и крайни формации.
Мажоритарното гласуване (при напълно неясни правила) е опит на ГЕРБ да си осигури служебна победа и да управлява без партньори и коректив, без да има мнозинство от гласовете.

3. Подкрепихме въпроса за електронното гласуване. Дано се случи - участието на над милион българи, живеещи в страните от ЕС, в политическия ни живот е ключово за оцеляването ни като нация. Българите в чужбина не само превеждат милиарди левове годишно на семействата си в България, но преди всичко са важна част от националната ни общност, основен демографски и икономически резерв на нацията и държавата ни. Тяхното участие в избори ще обезсмисли глупостите със задължителния вот - ефектът от високо участие и отслабване на ДПС и на купения вот ще се постигне без насилие върху гражданите да гласуват задължително.

4. Противопоставихме се на избора на старите подуправители на БНБ и поискахме отговорността на целия УС на БНБ за фалита на КТБ. Тук избора направиха ГЕРБ и ДПС. Надявам се, че не сме виновни и за това.

5. Противопоставихме се на закона за НСО, запазващ тази уникална за Европа служба за охрана на привилегиите. Поискахме служителите в НСО да се грижат за сигурността на милиони, а не на десетки. Законът мина с гласовете на ... ГЕРБ и ДПС. Няма изненадани.

6. Противопоставихме се на мълчаливия консенсус за избор на г-жа Манолова за омбудсман. Издигнахме кандидатурата на г-н Пенчев и я подкрепихме.
Обвиненията, че нашите гласове са помогнали на г-жа Манолова, са нелепи. Ние имахме наш кандидат. Помогна ѝ тайното гласуване - затова искаме и ще искаме явно гласуване и във ВСС.

7. Парламентът не придвижи Закона за лечебните заведения (основен стълб в реформаторската програма на Петър Москов), но по стахановски гласува Кодекса за социално осигуряване, който далеч не е толкова спешен. Ключовите гласувания по КСО минаха с мнозинството на ГЕРБ, ДПС и АБВ.

В заключение: Краят на сезона очертава доста самотна роля на Реформаторския блок в опитите за постигане на промяна. В два случая се справихме добре, в останалите парламентът формира консервативно мнозинство в защита на статуквото, в основата на което често са ГЕРБ и ДПС. Перспективата пред управлението е тревожна - стабилността изисква бързи и смели реформи, а мнозинство между ГЕРБ, ДПС и АБВ не може да ги осигури.

Идва кратка отпуска. Призовавам колегите от ГЕРБ да слязат от метлите и да си дадат сметка за необходимостта от много сериозен разговор за управленските приоритети и програмата на парламента. Ако искаме стабилна България, трябва да загърбим партизанските си страсти и мераци за служебна победа и да заздравим мнозинството, около важните реформи, които предстоят - Закона за съдебната власт, Закона за лечебните заведения, антикорупционния закон.
Възможно е да се наложи предоговаряне на коалицията. Това не бива да ни плаши. Ако мнозинството ГЕРБ/ДПС/АБВ се запази и атаките срещу РБ продължат, трябва да сме готови за нови избори, на които да получим по-висок резултат, и то като единна и дисциплинирана политическа сила. 
Свиване

България плаче за революция  

  Не, че искам да сложа прът в идеята за събиране на 200 000 подписа, та да се отстрани ММ.
  Но, извинявам се за примера, то е малко като ентусиазмът на публиката на ЦСКА – отборът го пратиха в зоните, да ритат с Червено знаме и Септемврийско знаме от някакви обезлюдени градчета от селски тип, които използват през уикендите селската мера вместо за паша на кравите, за някое и друго мачле. А иначе останалите в А група си редят нещата, лъжат се и се мамят един друг и се правят, че има първенство.

чети по-нататък

Свиване

Аварията  

Корица на романа Аварията „Аварията“ е заглавието на най-новия роман на Тихомир Димитров, който си признавам, че още не съм прочел, понеже го получих едва снощи, но бързам да го споделя, по две причини. Всъщност са три, но за последната ще разкажа чак накрая. Едната е, че самият автор позволява и дори провокира към свободно споделяне и разпространение на книгата, когато е с некомерсиална цел. А другата е още по-обяснима – просто Тишо пише много добре. Дори, когато не съм бил съгласен с тезите в блога му, за мен пак е било удоволствие да го чета.

Тишо обещава фантастичен роман, в който има както голяма любов, така и голяма катастрофа, но… всъщност е писал за тежките решения между две крайни противоположности, които нямат дипломатични или средноаритеметични пресечни точки. Онези без средни положения – в които и правилното и погрешното са относителни понятия и могат да вървят с (не)нужните кавички.

Или както Тишо е подсказал в анонса си…

„Ще се изправите ли пред най-големите си страхове или ще позволите на човечеството, регресиращо до първичните си, зверски инстинкти, да ви разкъса на парчета? Ами, ако нямате избор? Ще оцелеете ли в една нова Тъмна епоха, която признава само правото на силния?“

И преди да ви дам линк към книгата (която всъщност Тишо бързаше да пусне преди началото на август за да имате още нещо за четене през отпуската или на плажа) да споделя и последната причина, заради която се радвам да му помогна да разпространи книгата си. Той споделя вече няколко свои творби с читателите си. И тества различни модели, което го нарежда сред пионерите на новото книгоиздаване. Тази книга също е тест на нов модел взаимоотношение между автор и читателите му – онзи, който е много честен и на мен поне много ми допада. Да нямаш пречка да прочетеш и споделиш една творба и ако ти хареса да платиш колкото прецениш или пък можеш едва след това. В случая не е точно така, защото Тишо е още по-щедър – но затова ще прочетете накрая…

Книгата в PDF можете да свалите от тук.

Приятно четене!

Оригинален линк: "Аварията" - Някои права запазени

Свиване

Русия – страна на прекършени съдби  

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

В края на декември 1979 година небето над Душанбе бучеше – прелитаха стотици транспортни самолети, по улиците преминаваха с грохот танкове. Всички се бяха насочили към Афганистан, където съветското ръководство беше решило да повоюва за пореден път, наричайки новата авантюра „интернационален дълг“. Моята съседка Саида-апа, която беше погребала неотдавна еднокракия дядо Курбан, се вглеждаше в небето и сдавено нареждаше: „Пак ще има инвалиди по улиците, пак ще дойде мъка по къщите…“

Инвалидите се появиха, доста скоро. Понякога на улицата можеше да се видят инвалиди от две поколения – старец фронтовак от времето на Втората световна с патерици и млад момък „афганец“ с количка. Или обратното, всичко зависеше от настойчивостта на инвалидите, съумели да докажат своя героизъм и да постигнат поне някаква помощ от държавата. На фронтоваците от времето на Великата отечествена война им беше провървяло повече в това, че някога не са ги хванали и не са ги пратили на Соловки, или в някой друг „интернат“, където изпращаха инвалидите от целия Съветски съюз.

Наркомът на вътрешните работи Сергей Круглов докладвал на Хрушчов: „Никита Сергеевич, твърде много инвалиди просяци пътуват по влаковете. През 1951 г. година задържахме сто хиляди души, през 1952 г. – 156 хиляди души, през 1953 г. – 182 хиляди души“. Точна статистика няма, но около 70 процента от военните инвалиди са били без крака, без ръце, без очи. Част от тях са започнали да живеят от подаяния по различни причини, преди всичко семейни (жената не може да търпи вкъщи човек без доходи), 10 процента са станали професионални просяци, „изпаднали във временна нужда“ – още 20 процента. Очевидци разказват, че просто ловели инвалидите като бесни кучета по дворовете, по глухите улички, по железопътните гари – хора без ръце, без крака, окичени с ордени. Има един спомен: в Киев някой от генералите се застъпил за инвалидите, които качвали в товарни вагони. Просто ги залюлявали и ги хвърляли там, а те политали в товарните вагони, звънейки със своите бойни награди.

След всяка война се броят загубите – убити и ранени. На убитите се поставят паметници и монументи, за ранените най-често забравят. Те винаги са няколко пъти повече от убитите, наричат ги още с бездушното определение „санитарни загуби“. С други думи, живи са, но вече не са годни за война. Традиция на руската армия е да не се съобразява със загубите, затова цитираните по-долу цифри са жестока реалност. За сравнение: по време на Отечествената война през 1812 година при отбраната на град Смоленск армията на Багратион, наброяваща 15 000 саби и щикове, през 16 и 17 август, е понесла за 35 часа боеве загуби от ранени на брой около 6 000 души от личния състав. В зависимост от използваното оръжие съотношението на санитарните загуби превишава безвъзвратните загуби и това съотношение е приблизително следното: през Първата световна война 1914-1918 година – 4:1, през Втората световна война 1939-1945 година – 3:1.

Съветският съюз обичаше да воюва – дали заради неизбежността на разрухата, или от нежелание да предостави на всички работа и да им се осигури „светло бъдеще“, но да се обясни този нечовешки феномен е невъзможно. Страната на Съветите воюваше постоянно, с две-три години интервал, за да си поеме дъх. Воюваше отчаяно, без да обръща внимание на милионите човешки загуби, създавайки едновременно с това нов подвид на човека, на когото му харесва да воюва, да възпява мъртвите и да заплашва постоянно с възмездие враговете, които винаги се оказваха твърде много. В Съветския съюз беше създаден култ към мъртвите герои – с автомати, гранати, с танкистки шлемове или пилотки. На тези бронзови, каменни или просто бетонни фигури се отделяше пространство, за да може всеки съветски човек да изработи в себе си чувство за неизбежен дълг – да отиде и да загине.

За де се разбере мащабът на трагедията, в която постоянно живееше СССР, е необходимо да приведем данни от статистиката. Те не са пълни, отчасти са изопачени или просто са невъзстановими заради цензурата или изгубени документи, но изглеждат приблизително така.

Гражданската война, 1919-1923 година. Данни за ранените и инвалидите няма, но като имаме предвид правилото за съотношението, вероятно са били 7-8 милиона.

Съветско-полската война, 1919-1921 година. В Киевската операция през 1920 година Червената армия губи като убити, ранени и пленени 12 хиляди души. Във Варшавското сражение през 1920 година – 15-25 убити, ранени или безследно изчезнали.

Конфликтът на Китайско-Източната железопътна линия, 1929 година. 281 загинали и 729 ранени.

Боевете край езерото Хасан е река Туманная, 1938 година. В стълкновенията с японската армия – 865 загинали, 95 безследно изчезнали, 2752 ранени.

Въоръженият конфликт край река Халхин гол, 1939 година. Съветско-монголските войски губят 18,5 хиляди убити и ранени.

Полският поход на Червената армия, 1939 година. Загиват 1475 души и са ранени 3858 души.

Съветско-финландската война, 1939-1940 година. 126 875 убити и умрели по време на санитарната евакуация, сред които 16 292 умрели от рани и болести в болниците, 264 908 санитарни загуби.

Втората световна война, 1941-1945 година. Загуби на Съветската армия – 7 милиона загинали, в съотношение 3:1 – около 21 милиона ранени.

Съветско-японската война, 1945 година. Загинали 12 031 души, 24 425 – санитарни загуби.

Афганистан, 1979-1989 година. Загинали – 15 051 души, ранени – 53 753.

Освен в обявените войни и стълкновения Съветската армия и спецслужбите са участвали в многобройни военни операции, за които дълго време не се знаеше. Гражданската война в Китай, 1946-1950 година; бойните действия в Северна Корея, 1950-1953 година; бойните действия в Унгария, 1956 година; бойните действия в Лаос, 1960-1970 година; бойните действия в Алжир, 1962-1964 година; Карибската криза, 1962-1964 година; бойните действия в Чехословакия, 1968 година; бойните действия на остров Даманский, 1969 година; бойните действия в района на езерото Жаланашкол, 1969 година; бойните действия в Египет, 1962-1975 година; бойните действия в Йеменската арабска република, 1962-1969 година; бойните действия във Виетнам, 1961-1974 година; бойните действия в Сирия, 1967-1973 година; бойните действия в Мозамбик, 1967-1979 година; бойните действия в Камбоджа, 1970 година; бойните действия в Бангладеш, 1972-1973 година; бойните действия в Ангола, 1975-1979 година; бойните действия в Етиопия, 1977-1979 година; бойните действия в Сирия и Ливан, 1982 година. Точни данни за загубите в „необявените войни“ няма или са изопачени.

Съветските военни традиции са продължени и в новата Русия. За 24 години Русия инициира и участва във военните действия на всички така наречени сепаратистки войни – в Приднестровието, в Абхазия, „Южна Осетия“ и Карабах. От 1994 година – в две чеченски войни и в Дагестан, през 2008 година – в Грузия, от 2014 година – в Украйна. Списъкът на загиналите и ранените се попълва постоянно, превръщайки Русия в страна на инвалиди и вечно ридаещи семейства. Понякога изглежда, че населението през многото десетилетия многобройни войни отдавна е свикнало с необходимостта от загуби. Ако се обявяваше траур по всички загинали от оръжие, страната би се намирала в състояние на постоянна скръб.

Освен физическите недъзи – загуба на ръце и крака, очи, повредени вътрешни органи, огромно количество военни и до днес се намират в състояние на остро психическо разстройство. Специалистите отбелязват посттравматично стресово разстройство у ветераните от всички войни – състояние, наречено „виетнамски синдром“ или „афгански синдром“. Състоянието на депресия не е най-страшното нещо, което те преживяват, преследват ги спомени, кошмарни сънища, съпроводени от нервни сривове. И като следствие – алкохолизъм и престъпност. В самото начало на първата чеченска война много журналисти и експерти предупреждаваха властите за опасността от нов синдром – „чеченски“, но напразно. По улиците на руските градове се появиха нови инвалиди. Вече няма кой да бъде предупреждаван за „донбаски синдром“ – Путин не обръща внимание на каквито и да било увещания.

След 35 години в Киев си спомних отново за Саида-апа, когато видях на „Крешчатик“ млади мъже – с камуфлажно облекло и патерици. До тях вървяха млади красиви жени, които помагаха грижливо на своите съпрузи. Разликата между тях, защитниците на страната, и руските наемници е огромна. И бъдещето им ще бъде различно.

юли 29, 2015

Свиване

Как се бави съдебната реформа чрез "ускоряване" и "исторически компромис"  


Лавината от политически събития, съпътстващи преговорите за промени в Конституцията от последната седмица, създадоха поредните митове за широка употреба. И докато "историческият компромис" на съпредседателя на Реформаторския блок Радан Кънев бе обект на множество по обем анализи и коментари, то заявката на лидера на ДПС Лютви Местан за "ускоряване" на съдебната реформа потъна в общата еуфория по събиране на 180-те депутатски подписа под осакатения проект за изменения в Конституцията. Успешната...
Свиване

Прокуратурата "събори" 4 строителни разрешителни за къмпинг "Юг"  


По инициатива на Окръжната прокуратура в Бургас Регионалната дирекция за национален строителен контрол в града е обявила за нищожни четири разрешения за строеж в района на къмпинг Юг (разположен е 3 км северно от село Лозенец и на 3 км южно от Китен). Това съобщиха от прокуратурата в сряда.

Държавното обвинение е подало протест срещу разрешенията, защото са били издадени "при груби нарушения и неспазване на разпоредбите на Конституцията, Закона за устройство на територията, Закона за...

Свиване

Васил Биков  

Превод от руски: Павел Николов

Мъжете, родени през първата половина на двадесетте години от миналото столетие, са наречени „убитото поколение“. Те понесоха върху себе си всичките бедствия на Великата отечествена война и до Победата доживяха малцина от тях. Писателят Василий (Васил) Биков е преживял изцяло всичките бедствия на военното време, той му принадлежеше и книгите му не са просто достоверен разказ за тези дни, те са и отражение на законите на истината и съвестта, на усъвършенстването на човешката душа сред нечовешките изпитания.

Васил Биков (Васіль Быкаў) е роден в беларуското село Бички (Витебска област). Той се появява на бял свят на 19 юни 1924 година в селско семейство и от ранното си детство рисува много добре. През 1939 година, като завършва непълтото средно училище [1] в село Кубличи, Васил се записва във Витебското художествено училище. Но не успява да учи дълго време за скулптор – през 1940 година студентските стипендии са отменени и за да може да се изхрани, младият човек продължава образованието си във ФЗО училище (2). През май 1941 година, след края на учебната година, Васил си взема изпитите за средно образование като външен ученик и отива да навести свои украински роднини. Войната го заварва на украинска земя. Юношата е мобилизиран за отбранителна дейност и отстъпва заедно с военните части до Белгород, където изостава от основната колона на инженерния батальон. Задържа го комендантски патрул и, заподозрян в шпионаж, Васил се намира няколко дена под арест. Биков разказва, че преди отстъплението от Белгород са били разстреляни всичките му другари по килия, а него го пожалил един възрастен пазач и го пуснал да избяга, като стрелял във въздуха. Биков тръгва пеш за Харков, където успява да се присъедини към своята отбранителна команда. Така, отстъпвайки заедно с войските, Васил стига до Саратовска област, където учи в железопътно училище. През 1942 година го призовават в армия и го изпращат в Саратовското пехотно училище, което завършва през 1943 година със звание младши лейтенант. Участва в боевете край Кривой рог, Знаменка и Александрия. В боя край Северинка (Кировградска област) Васил не бива смазан по чудо от немски танк, ранен е тежко и успява да се добере до санитарната част, докато в същото време неговият командир пише рапорт за смъртта му, поради което и до днес на братската могила край Северинка е отбелязано името на Биков. След лечение в болница бъдещият писател участва в Яш-Кишиневската операция, в боевете за Румъния и Унгария и завършва войната в Австрия, като получава орден „Червено знаме“. След демобилизирането си приз 1947 година работи в редакцията на „Гродненнска правда“ и публикува няколко разказа. През 1949 година е призован отново в армията и е демобилизиран окончателно едва през 1955 година, като достига до чин майор. Васил Биков се връща в „Гродневска правда“ и се заема сериозно с литературна дейност.

Причисляват творчеството на Биков, което разказва за видяното и преживяното от него по време на войната, към категорията „лейтенантска проза“, представена от имената на Бондарев и Нагибин. През 1959 година е напечатана първата повест на начинаещия писател със заглавие „Викът на жеравите“ („Жураўліны крык“), а издадената през 1961 година повест „Третата ракета“ („Трэцяя ракета“) му донася всесъюзна слава. Огромен успех има повестта „Алпийска балада“ („Альпійская балада“, 1963 г.), по която е снет филм, получил няколко награди. В „Алпийска балада“ Биков пръв от съветските писатели показва пленничеството като трагедия, а не като вина на героя, и се осмелява да опише любовните чувства между съветски войник и италианско момиче. Безкомпромисността и стремежа да се изобрази жестоката истина за войната характеризират повестта „Мъртвите не ги боли“ („Мёртвым не баліць“, 1965 г.), в която авторът описва реалистично войната така, както я е видял с очите си. Отказът от идеологическите щампи струва на Васил Владимирович скъпо – срещу писателя започва истинско гонение. Освен гневни статии във вестниците, жена му е извикана „за разговор“ в органите за сигурност, прозорците на жилището им са счупени, а по време на събрания Биков е порицаван и му подхвърлят „да се маха на запад“. Фронтовакът не отстъпва. Излязлата през 1970 година повест „Сотников“ („Сотнікаў“) разкрива с безпощадна откровеност темата за предателството и заставя хората да заговорят за таланта на Васил Владимирович. Той е избран за секретар на Гродненския отдел на Съюза на беларуските писатели. Събитие в литературния живот става всяка нова повест на Биков – удостоените с държавна награда „Обелиск“ („Абеліск“, 1971 г.) и „Да доживееш до разсъмване“ („Дажыць да світання“, 1974 г.), „Да отидеш и да не се върнеш“ („Пайсці і не вярнуцца“, 1978 г.), по която е създадена популярна пиеса. Нов поврат в творчеството на Биков става повестта „Знакът на бедата“ („Знак бяды“, 1982 г. ). Разказът за възрастни селяни, които живеят под немска окупация и избират да напуснат доброволно живота, литературните критици наричат най-антивоенното произведение на Биков. Темата за нравствения избор и за взаимоотношенията на човека и режима остава водеща в повестите „Кариерата“ („Кар'ер“, 1986 г.), „В мъглата“ („У тумане“, 1987 г.) и „Хайка“ („Аблава“, 1990 г.).

Деветдесетте години довеждат отново В. Биков до противопоставяне с властта. Още през 1988 година той е сред създателите на Беларуския народен фронт [3], след това оглавява беларуския ПЕН център. След събитията през есента на 1993 година Биков е сред подписалите знаменитото „Писмо на четиридесет и двамата“, с което се иска от Елцин да бъде преизбран Върховният съвет [4]. Когато А. Лукашенко печели президентските избори, писателят критикува не един път неговата политика. Прозата на Биков по това време продължава да е документално точна и безжалостна – „Обикни ме, войниче“ („Пакахай мяне, салдацік“), „Афганецът“ („Афганец“), „Вълча яма“ („Ваўчыная яма“). През 1997 година по покана на ПЕН центъра Васил Биков заминава за Финландия, след това живее в Германия и Чехия [5]. Най-значително произведения от този период е автобиографичната му книга „Дългият път до дома“ („Доўгая дарога дадому“, 2002 г.). През същата година на Биков е поставена страшна диагноза – рак на стомаха. Опериран е в пражка клиника, а през 2003 година, един месец преди смъртта си, се завръща в Беларус. Писателят, който според твърденията на критиците така и не се е върнал от войната, умира на паметната дата 22 юни. Погребан е в минското Източното гробище.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

------------------------------------

1. Общообразователно училище от 1 до 7 клас до 1958 година в бившия Съветски съюз.

2. Училище за фабрично-заводско обучение – професионално-техническо училище в Съветския съюз от 1940 до 1963 година.

3. Беларуският народен фронт „Възраждане“ (Беларускі народны фронт „Адраджэнне“) е обществено-политическо движение от края на 80-те и началото на 90-те години в Беларус, което се бори за преустройство на политическата система и национална независимост на страната.

4. Висш орган на държавната власт в Съветския съюз, а след това в Руската федерация до 1993 година.

5. Истинската причина да замине Васил Биков в чужбина са всъщност подновените нападки срещу него, този път заради критиките му към режима на Лукашенко.

юли 28, 2015

Свиване

Созополското чудо: Как кошута се превръща в манатарка  


2 ноември 2009 г. Кабинетът Борисов I е на няколко месеца. Вицепремиерът Цветан Цветанов прави първите уверени крачки като силов министър.

В късния следобед в Районното управление в Приморско е получен сигнал от горската стража при Регионално управление по горите (РУГ) - Бургас, че в района на село Веселие в местността "Козарка" са открили убита кошута.

Наблизо е имало няколко мъже - двама избягали, а двама се качили в автмобил Мерцедес с бургаска регистрация. Стражарите...
Свиване

Да се радваш на ехото си  

Често приятели и познати са ми казвали да спра. Наистина съм похлупак на твърде много гърнета. Коментирам случайни неща, които видя в мрежата, особено, ако ме дразнят. Дали е редно и дали съм прав в мненията си е дълга тема. Това, което ми е интересно обаче е ефектът на ограничаване на дискусиите до хора, които са съгласни с теб. Английският термин за това е echo chamber – зала образуваща ехо. В нея се събират само хора повтарящи еднакви становища, а всички различни се изхвърлят докато не се образува хомогенна маса от чувство за единност и правота.

Описах този ефект покрай групите на антиваксърите, но може да го забележим навсякъде. Предпочитаме да го приписваме на опонентите си като обяснение защо са толкова ограничени, че не виждат нашата гледна точка. Ако се загледате обаче, ще го забележите и за собствените си дискусии. Всъщност самите алгоритми на социалните мрежи често са създадени така, че ни поднасят почти изцяло новини и мнения, които приличат на нашите. От продуктова гледна точка това има смисъл, но е пагубно за всякакъв дебат и въобще за използването на мрежата като платформа за демократичен процес. Тук обаче не обсъждам тези алгоритми, а държанието на всеки един от нас, което постига същия ефект.

Ето един пример от последните дни. Забелязах тази споделена статия и коментирах под нея. Махнах имената и снимките, защото няма значение за кого точно става дума. Изглежда сарказмът в коментарите ми беше твърде завоалиран и бързо бях блокиран.

Всъщност напоследък имам проблем с използването на сарказъм. Ето още един пример от Twitter малко по-рано. След този tweet последваха коментари одобряващи „идеята“, която беше най-малкото вредна. Предположих, че от главните букви (крещенето) в текста се подразбира.

Забелязвам, че повечето дискусии в мрежата се развиват така – споделяме нещо; няколко души одобряват мнението ни; появяват се други, които критикуват; последва или дружно охулване, или блокиране. Радикализираме се във всички мнения. Дебати за най-малкото нещо ескалират до конфликти едва ли не на национално ниво. Това важи както за политически и социални теми, така и за злободневни неща. Аз също попадам в този капан често. Най-лесно би било да не коментираме там, където не сме съгласни, но това ще постигне точно обратния ефект. Мрежата не помага да откриваме гледни точки и да говорим повече. Парадоксът е, че ни затваря още повече.

Препоръчвам ви тези два TED talk-а по темата:

Свиване

Съдът отмени отказа на ВСС да "разследва" бившия директор на столичното следствие  


Тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) отмени отказа на Висшия съдебен съвет (ВСС) да образува дисциплинарно производство срещу бившия директор на столичното следствие Петьо Петров.

В края на март министърът на правосъдието Христо Иванов внесе предложение за образуване на производство срещу Петров, мотивирайки се с окончателната оправдателна присъда по делото срещу бившия министър на отбраната Николай Цонев, бившия главен секретар на министерството на финансите от...
Свиване

Стратегиите в живота и вероятностите за успех  



В последните месеци се фокусирам върху различните стратегии в живота и мисля за вероятностите за успех.

Разбира се, началният старт е много важен.  Ако детето е богаташко или на властимащи родители, то има сума проблеми, като сянката на бащата, алкохола, наркотиците, дали гаджетата го обичат наистина или го гледат като дойна крава.Затова и богатите се женят за богати и известните за известни, примерно Брат Пит и Анджелина Джоли. Богаташите имат три пътя, да съсипят живота си, да запазят богатството или да го увеличат.

Ако родителите са от средната класа е по-масов случай. Тук идват и стандартните стратегии и вероятностите им, а най-долу са варианти на бедните... При бедните стратегиите са ограничени като потенциал и вероятност, но чудеса винаги може да има.

Нормалната стратегия
вероятност за успех, над 75% да речем. В общи линии това е утъпкания път
– учи (до университет), работи, спестявай, инвестирай, трупай контакти, развивай се, трупай, инвестирай като Бъфет (Моделът на Уорън Бъфет е лесен идостъпен дори за хора с 1 000 лв.).

Подводните камъни са много. Най-големият е несполучлив брак, той те връща в детската градина, че и по-назад. Често има фамилна обремененост, примерно бащата безотговорен, алкохолик и побойник и ти си хващаш такъв, подсъзнателно „за да го превъзпиташ, искаш да опиташ“ и т.н. Бракът трябва да те изтреля, като те свърже с подходящ човек, не като пари, а като комбинация, парите са най-лесното.

Друг подводен камък е да спреш да четеш, да спреш да учиш, да спреш да се развиваш.  Трети да не мислиш, четвърти да не умееш да си правиш сметката и т.н. Има голяма вероятност да си от средната класа, или да стигнеш средните пари или дори големите пари.

Стратегиите на тарикатите

Далаверджията, все схеми и далавери, шанс за успех под 20%.

Търчи-лъжи – надушват го и отива на кино, шанс за успех под 20%.

Футболист, музикант, танцьор – шансът за успех в това поприще е под 1%.
Роденият предприемач – постоянно почва нещо, много му се иска, все пълен с идеи, шанс за успех под 20%. Не иска да почва работа под 1 – 2 000 лв. начална заплата. Шанс за успех 10%. Нищо чудно да обяснява, че образованието не е нужно. Той често е роден гений, всичко си знае.

Веселяк, - а какво ще уча ще работя барман, ски инструктор, спасител на плажа, сервитьор. Хубаво, но ако не се откаже овреме (и не върви паралелно с желано образование) става трагикомично. Шанс за успех около 20%.

И ако човек не си е опичал акъла, да играе на сигурното (всъщност не зависи от него, а много от майка му, баща му и другите роднини, много малко от държавата (училището)), може да дегенерира – алкохолизъм, кражби, наркомании, проституция. Разбира се да стане богаташ винаги си е в зара, на правилното място в правилното време и ако се учи.. Съдбата си прави големи майтапи.

Деградация

Тук ще сложа надпис 18+

Крадци, наркотрафиканти, убийци – шансът да бъдат убити, пребити, затворени и т.н., е доста висок, тоест към 30% например при наркотрафикантите и наркодилърите. Повече няма какво да говорим.

Скоро четох за ромка от източна Словакия (до границата с Украйна), която била толкова бедна там, че предпочитала робиня в Англия, отколкото да се върне в Словакия. Екстрадирали я в Словакия и сега мечтаела за Англия (може би стокхолмски синдром, но по-скоро иска да избяга от мизерията).

В полски МОЛ пред магазина стояли жени (не работнички), които си заработвали палто за едно ....

Едно време българки ходели на Капълачерши в Истанбул и се връщали с палто за едно .....

Всичко това е търсене на пряк път, защото питомното е изпуснато и се гони дивото.  ..... и палто, кражба и пари, купуваш си фиш за 2 лв. и ставаш милионер... Сламката на удавника, капана на заклещения в долната част на стълбицата на обществото.

Наркоман, алкохолик – шанс за успех около 1%, все пак винаги има шанс.

Разбира се възможни са всякакви вариации. Например да не учи и средно, да направи полупрестъпен бизнес, после да се изчисти. Или да учи, после да направи далавера, после да стане добър предприемач, после да фалира, да стане добър служител и т.н.

Може да напредне и като футболист, да стане известен, а може и богат и после да продава пица на парче. Може да фалира като Майкъл Джексън, 50
cents и много български звезди.

Може и от много добро образование, добро семейство, бум до лош брак, алкохолизъм, наркомании, проституция.... Всичко може.
Всичко е възможно, но най-сигурната стратегия към успеха е на ученето. И то учене не само на висше и то не само по специалността, но и на много други неща, за да стоиш върху по-здрав стол. Включително онези неща с култура – физкултура, здравна култура, секс-култура, лични финанси, психология. И въобще учене и поемане на знание във всички области. И разбира се обработка на всичкото това знание, чрез мислене.

Много често, който е изпуснал питомното и не е учил (висше), каквото иска, или въобще не се е сетил, че иска да учи (от мотане и веселие (че какво пречи ученето на веселието и на мотането?!?)), казва „ученето е безмислено, ей ги я кълвачите, доникъде не са стигнали, чиновници, касиери..“, обаче не е прав. В университета сменяш средата, срещаш се с умни хора на твоята възраст. Освен това се срещаш с много хора и общуваш. Образно казано имаш контакт със 100 човека, а ако просто работиш ще имаш контакт с има няма 10-20 души, все едни и същи. Тоест самоизолираш се, ако не учиш.

Масово хората кибичат във фейсбук, вместо да четат нещо съществено и масово защитават своите вярвания, вместо да погледнат критично на тях, което разбира се ги задържа. Освен това ниското самочувствие ги ограничава да се срещат с хора, от които могат да научат нещо („пари ми дай, акъл си имам, казват те“).
Моля този постинг да се приема като база за размисъл и повод за „сценарийно планиране“.

А защо доброто развитие е цел? Ми когато има добро „материално“ развитие, може да последва и духовно и културно развитие. Докато при деградацията, човек пада под нивото на зелена еуглена и спира да е човек.

Вижте другите постинги от този блог за лични финанси:


Как да си изберете съпруг, с когото ще сте добре финансово?
Защо хората инвестират в неща с вероятност за успех под 70%?
Доброволна делба на наследство - стратегии
Защо българинът учи синовете си да лапат ... ауспуси ?!? Споделяне на знание или да обменим хитрините в живота
Фонд Ремонти – доказателство, че българинът не разбира жилищната инвестиция

5 примера за желязна финансова дисциплина или как да спасим парите си от себе си
Финансови задачи, които всеки трябва да може да реши
Батя: Непоправим оптимист съм за БФБ и за България като цяло
Анкета за пречките пред финансовото щастие
Как се започва с инвестиции в български акции?
Имате ли списък с притежанията си и класирате ли ги по доходност и риск?
FOREX - един от масовите начини да си загубиш парите, времето и живота
А. Андонов: Тестът за добрия инвеститор е дали може да продава на загуба
Спредът или ужасът на пазарите, това което ви отказва да купувате и продавате!
Този, който цял ден работи, няма време да печели пари - Джон Рокфелер
Моделът на Уорън Бъфет е лесен и достъпен дори за хора с 1 000 лв.
Трябва да спестявате поне 30% от доходите си, за да имате достойна пенсия
Смисълът на търговията и защо всеки трябва да е търговец
Дали ставам по-богат или по-беден с всеки изхарчен лев?
Кой е най-бързият начин за осигуряване на пари (ликвидност)?
На лов за Ментор, или кой да ни научи на нещо?
Кой е най-бързият начин за осигуряване на пари (ликвидност)?
„Бързо дошли, бързо отишли“ или кога хората са максимално глупави (заслепени)
Пари назаем - 11 причини, защо да не даваме
6-те мислещи шапки – или как да започнем да мислим
Как да изкарвате повече? Може би да работите на 4-часов ден, но на две или три места
Защо се помнят първите 10 000, 100 000 и 1 000 000 лв., после е лесно
Странни, но ефективни и забавни начини за спестяване
Безработна си купува GSM за 1 200 лв., да в България е нормално

Виновен ли е Кийосаки за слабата световна икономика? Вдигането на летвата, основен проблем пред повишение на личното богатство

Ето как типичният българин харчи 100 000 лв. за нула време

Смисълът на спестовната животозастраховка в два реда
А. Андонов: Вещоманите рядко могат да управляват парите си рационално
С чорбаджията ортак не ставай, на бедния пари не давай и на жена си нищо не казвай
Кредитната карта е уникален продукт, който трябва да се притежава
Когато парите ви станат много повече от финансовия ви акъл....

Тото, лото, лотария, 6 от 49 и други, които са безсмислени според мен
На кои въпроси, трябва да си отговорим, когато започваме инвестиция?
Колко скъпа кола мога да си позволя?
Потребителски кредит: Как банките твърдят, че ви дават 10 000 лв., а ви дават само 3 270 лв. или с 67% по-малко
Как да защитите имотите си от кражба?


Отдясно ще видите: "Известяване за нови публикации" чрез e-mail. Моля използвайте опцията за бъдещите публикации

Любима книга: Нова земя на Екхарт Толе, можете да я свалите във формат txt оттук


Свиване

Сбъркана работа  

Когато ви кажат, че у нас има хора, които правят това, което не им е Господ отредил, да му вярвате.

Аз съм нагледен пример.


Не само че съм с две леви ръце, ами и ме мързи, мързи, мързи (не случайно боядисвам седнал).

От такъв човек не само бояджия, ами и чеп за зеле не става...

юли 27, 2015

Свиване

Компромисът на последния автобус  

разпокъсани размисли след „историческия компромис“

Поемам риска да кажа няколко изречения по историческия компромис, тоест по конституционните промени, договорени между РБ, ГЕРБ, ПФ и ДПС.

Първо, за него (за тях) може да се говори само в условно наклонение. Ако депутатите натиснат копченцата в пленарна зала така, както са обещали, само тогава този компромис ще е факт и ще можем да оценим ефекта му (им) върху българското общество. Засега можем само да теоретизираме.

Второ, благодарен съм на Евгений Дайнов, който спомена историческия прецедент:
От два дни чакам някой журналист да свърши журналистическа работа, ама както често се случва - налага се аз да играя журналист.Та, слушайте. "Исторически компромис" (Compromesso storico) е лансиран през 1973 година от лидера на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер и лидерите на Християндемократите, вкл. Андреоти и Алдо Моро. Същината на компромиса е партията на Берлингуер да престане да седи в изолатора на политиката и да бъде допусната в нея; от гледна точка на християндемократите, идеята е комунистите да бъдат цивилизовани о откъснати от Москва чрез вкарване в реалната политика - на компромисите. Да, ама крайно левите веднага изригват, обявяват въоръжена борба срещу "предателството", отвличат Алдо Моро и го убиват.Не, че нещо, ама поне най-новата история трябва да се знае. Барем за контекст. Дано да не се повтори историята с Алдо Моро (от фейсбук)
В български условия това означава следното – ДПС беше пуснато от политическия изолатор, в който беше натикано след оставката на Орешарски и директно му беше прелято доверие от РБ,  жива кръв, за да подкрепи конституционните промени. Така стигнахме до парадокс – депутати, искали 2 години оставката на Делян Пеевски и самият Делян Пеевски да подпишат толкова важен законопроект, който поне на теория трябва да бъде стъпка от верига събития, които да изправят същия Делян Пеевски и голяма част от хората около него пред правосъдието.

Можеха ли РБ да действат по друг начин? Можеха, примерно, да откажат да подпишат компромисен законопроект, да излязат от правителството, да спечелят още поне 10% доверие и да отидат наесен на избори 2 в 1 (парламентарни + местни), а през октомври да влязат още по–силни в Народното събрание, където да започнат наново.

Два са недостатъците на този вариант – избори можеше и да няма (в парламента е пълно с партии и депутати, които знаят, че тоя мандат им е за последно), а да има само преструктуриране на мнозинството, т.е. ДПС и остатъците от БДЦ официално да заемат мястото на РБ, и така формираното ново „мнозинство на националното спасение“ да изкара до изборите през 2018г.,  и второ, също важно, – със сигурност поне една година щеше да бъде напълно изгубена за реформи, а може би и повече.

Този вариант правеше много вероятни и нови масови протести (не че са нещо лошо).

РБ се решиха на по–тежкия за тях вариант, да направят жертва и да пуснат ДПС от изолатора (това е същината на компромиса), но да придвижат реформата с една малка стъпка напред.

Не съм компетентен по конституционно право, за да оценя предполагаемия ефект, но изчетох внимателно всички анализи на авторитетни говорители за постигнатото, и като че ли повечето се обединяват около идеята, че предлаганите промени са изключително политическо постижение, но недостатъчни (първа стъпка).

Приблизително в този дух е и изявлението на „Протестна мрежа“:
Промените в Конституцията са слабо лекарство за болното българско правосъдие.

Затова и следните въпроси продължават да висят:

  • Вече възможно ли е да се появи прокурор, който да издърпа ушите на лошите и корумпираните? 
  • Ще започне ли реално борбата с корупцията и зависимостите? 
  • Достатъчно ли е с тези промени в конституцията и с допълнителни промени в законите да се постигне реален напредък?

Доста вода ще изтече, преди да можем да отговорим категорично. Промените в Конституцията трябва да минат през две гласувания в пленарна зала и да издържат и евентуална атака в Конституционния съд. Освен това, трябва да бъдат гласувани и множество съпътстващи поправки в закони, отнасящи се до правомощията на съдебната власт и до борбата с престъпността и накрая –трябва да има налице достатъчно компетентна и волева администрация, за да ги задейства.

Твърде много условности, над които виси въпросът – а ако по пътя се направят много компромиси, дали няма да го ручаме жабчето напразно? Дали промените няма да се обезмислят по пътя?

Такава вероятност съществува и най–добрият лек срещу нея е будното и бързо реагиращо гражданско общество.

В момента две формации на гражданското общество са свръхактивни по темата – „Протестна мрежа“ (ПМ) и „Инициатива Правосъдие за всеки“ (ИПВ). (Може би има и други, извинете ако съм пропуснал)

Постигнатият компромис беше тежко изпитание за ПМ. Единственото, което стана кристално ясно след него, е че ситуацията е навлязла в нов етап. Съвсем естествено, появиха се гласове на скептици и оптимисти. От фразата „недостатъчно добри промени“ скептиците наблегнаха на „недостатъчно“, а оптимистите на „добри“ промени.

Веднага се появиха и критици отвън, които заявиха, че „Протестна мрежа“ вече се е превърнала в неявен политически субект, навлязла е в реалната политика с компромисите и вече не е носител на чистите си идеали (намеквайки, че е време за нещо да я замести?).

Протест за оставката на главния прокурор Цацаров, 14. юли 2015г.

„Гладна кокошка просо сънува, другари“, бих репликирал аз. Иска ви се. „Протестна мрежа“ е мрежа, среда, което означава че дори на някой да му скимне да се отказва, или нарочените за лидери да тръгнат да правят компромиси, има достатъчно други, които няма да са съгласни и посоката ще бъде запазена.

Крайните цели на ПМ –  изваждането на мафията от властта, справедливото правосъдие, свободните медии, честните конкурси, бизнесът без политически чадъри, си остават и няма да мирясаме и да спрем натиска докато в България не постигнем някакви приемливи стандарти в тия области.

ИПВ също се състои от достатъчно решителни хора, за да вярвам, че и те няма да отстъпят.

Дори и двете структури от утре да изчезнат, ще се намерят достатъчно граждани, които да се самоорганизират, както показаха протестите от 14. и 22. юли.

Мога да оприлича постигнатия компромис на автобус, който пътува за депо – шофьорът е неприятен и ще ни остави 3–4 спирки преди нашата, но ще можем да се приберем още тази вечер. Другият вариант е да чакаме до сутринта.

Кой е по–добрият вариант? Аз традиционно съм оптимист, и съм положително настроен, но вие вижте, преценете сами. През нощта могат да ни намушкат или ограбят, а на сутринта може да е твърде късно.

А защо закъсняваме толкова много? Не знам, но в първия си мандат ГЕРБ разполагаше с конституционно мнозинство и не се възползва от него.

Случващото се сега е поправителна сесия, след много, много скъпи частни уроци.

Протест за гласуване на законопроекта, на министър Христо Иванов. 22. юли 2015г.

За любопитните – импровизираният разговор на Лютви Местан с активисти на „Протестна мрежа“ и Инициатива „Правосъдие за всеки“:


 „Протестна мрежа“ застава зад правото на своите членове да задават въпроси на политиците, които са отговорни за реформата или за нейното осуетяване.
Свиване

Енергетика: ЕК търси становища - как да се преструктурира пазара за електроенергия в ЕС  



ЕК обяви, че започва обществено обсъждане във връзка с идеята за преструктуриране на енергийния пазар на ЕС и търси становища от широк кръг заинтересовани страни - това включва органите на ЕС и на държавите членки, участници на енергийния пазар и техни сдружения, малки и средни предприятия, потребители на енергия, неправителствени организации, други заинтересовани страни и граждани.
Един от ключовите приоритети на Комисията Юнкер е изграждането на Енергиен съюз, който да осигури надеждна и достъпна енергия за всички граждани и предприятия, както и да превърне ЕС в световен лидер в областта на възобновяемата енергия.
За да се постигне тази цел, ЕС предвижда да изгради  нова структура на пазара на електроенергия.
Как да се постигне тази нова структура на пазара? – това е темата, по която започва обществено обсъждане.
Обсъждането започва през юли и ще приключи на 8 октомври 2015 г. В него могат да участват всички заинтересовани страни.

По конкретно Комисията търси становища по въпросите: как да се подобри функционирането на пазара и как да се  отчитат инвестиционните сигнали; как да се осъществи пазарното интегриране на възобновяемите енергийни източници; как да се обвържат пазарите на дребно и едро; как да се засили регионалната координация между системните оператори при разработването на политики свързани с инвестиции в инфраструктура; как да се осъществява управлението на вътрешния пазар на електроенергия; и как да се постигне европейско измерение на сигурността на доставките.

С допълнителен въпросник Комисията се стреми да получи отговори от заинтересованите страни по аспекти свързани със сигурността на доставките на електроенергия в Европа, които не са обхванати в основното обществено обсъждане. По конкретно този въпросник изследва как националните правителства предотвратяват и управляват рисковете, свързани със сигурността на снабдяването с електрическа енергия; какви роли и отговорности трябва да бъдат поети от  играчите на пазара, и как може да се подобри прозрачността и трансграничното сътрудничество.

Свиване

„Спомени за войната“ – ПОСЛЕСЛОВИЕ  

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4), 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА , ДРУГАТА СТРАНА

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Този ръкопис беше създаден в основни линии през есента на 1975 година. В него бяха включени дневниците за боевете на 311 стрелкова дивизия, написани през 1943 година, и главата "Сън" - 1945 година. Още няколко незначителни подробности са добавени на различни места по-късно. А като цяло записките са дете на размразяването през шестдесетте години, когато бронята, която притискаше душите ни, започна за първи път да се пропуква. Те бяха плах израз на мислите и чувствата, които се трупаха дълго време в съзнанието ми. Написани не за читатели, а за мене, те бяха някаква вътрешна емиграция, протест срещу господстващото тогава и запазилото се днес урапатриотично изобразяване на войната.

Като прочетох ръкописа много години след неговата поява, бях поразен от мекотата, с която са изобразени военните събития. Ужасите на войната в него са загладени, най-чудовищните епизоди просто не са споменати. Много неща изглеждат доста по-мирно, отколкото през 1941-1945 година. Сега бих написал тези спомени по съвсем друг начин, без всякакви задръжки, по-безжалостно и по-правдиво, иначе казано - както беше в действителност. През 1975 година страхът смекчаваше перото ми. Възпитан от съветската военна дисциплина, която наказваше незабавно за всяка излишна дума, безжалостно и сурово, аз се ограничавах съзнателно и несъзнателно. Така сигурно е било винаги в миналото. Веднага след войната не можеше да се пише истината, след това се забравяше и участниците в сраженията отиваха в небитието. Оставаше само романтиката и новите поколения започваха всичко отначало...

Повечето книги за войната от съветските времена не излизат извън пределите, определени от "Кратък курс по история на ВКПб" [1]. Може би затова си приличат толкова, все едно са написани от един автор. Сега във военно-историческата литература се забелязва обрат към създаване на правдива картина на военните години и дори се очертава известна конфронтация между старото и новото. Със своите спомени аз съвсем не исках да се включа в тази борба, а само исках да повдигна мъничко завесата, скриваща тъмната страна на войната, и да надникна там с едно око.

Всестранният анализ на това, което е скрито там, не е по моите сили. За това е необходим човек, който познава абсолютно фактите и притежава могъщ интелект, професионалист, а не любител. Човек от мащаба на Солженицин, защото войната е не по-малко сложна, а може би е и по-сложна от ГУЛАГ.

В този ръкопис решавах само лични проблеми. Като се върнах от войната изранен, контузен и потиснат, не можах да се справя веднага с това. В тези времена нямаше понятие "виетнамски синдром" или "афгански синдром" и не ни лекуваха психолози. Всеки се спасяваше както можеше. Един пиеше водка, друг, изгубил по време на войната моралните си устои, ставаше бандит... Имаше и такива, които се биеха в гърдите с юмруци и искаха чистата истина. Тях ги откарваха бързо в ГУЛАГ за лечение... Сталин познаваше добре историята и помнеше, че Отечествената война през 1812 година е създала декабристите...

Аз се спасявах с работа и работа, но когато страшните сънища не ми даваха да живея, се опитвах да се освободя от тях, като изливах непоносимата сърдечна болка върху хартията. Разбира се, моите записки са до известна степен изповед на силно изплашено дете...

Почти три десетилетия не показвах този ръкопис на никого, като го смятах за лично моя работа. Съвсем наскоро дадох невнимателно на един познат да го прочете и това беше съдбоносна грешка: ръкописът заживя свой живот - тръгна от ръка на ръка. Не ми оставаше нищо друго освен да разреша публикуването му. И все пак смятам, че не трябваше да правя това: прекалено много мръсотия се оказа по неговите страници.

Войната е най-мръсното и отвратително явление в човешката дейност, което изкарва на повърхността цялата подлост от дълбините на нашето подсъзнание. По време на война за убийство на човек получаваме награда, а не наказание. Ние можем и сме длъжни да разрушаваме ценностите, създавани от човечеството столетия наред, да палим, да колим, да взривяваме. Войната превръща човека в злобно животно и убива, убива...

Най-страшното е, че хората не могат да живеят без война. Като приключат с една, веднага започват да готвят следваща. Векове наред човечеството е седяло върху буре с барут, а сега се премести върху атомна бомба. Страшно е да си помисли човек какво ще излезе от всичко това. Едно е ясно, няма да има кой да пише мемоари...

Между другото, моят ръкопис се превръща в книга.

Не ме съдете прекалено строго...

СПб., 2007

-------------------------------------

1. Учебник по история на Комунистическата партия на Съветския съюз. (Бел. прев.)

Свиване

sac lancel pas cher 10-16-1498  

And for my last story, when I was about 8 13 my best friend lived in this really old house and it would creak when you walked upstairs. When we were in like third grade her, her little brother and I were all watching a movie in her room at like 11pm. Her baby sister (5yrs) was asleep in the other room.

We learned about some of these secrets at the Muscle Milk Fitness Retreat. Heidi Klum’s secret weapon for her hot model mom body is celebrity trainer, Andrea Orbeck. During The Muscle Milk Fitness Retreat, Orbeck taught her famous Supermodel Sculpt class to body concious Jayde Nicole (Holly’s World), who was looking for tips to keep her abs looking rock hard while Friday Night Lights star Alicia Witt focused more on arms and derriere! Using SPRI equipment the girls kicked and squatted their way through the class.

I texted my husband asking him to bring home toilet paper while he was out. Never got a response (which was unusual). A few hours later I heard him come in while I was upstairs taking a nap, so I ring him and he answers and confirms he is home. My exhusband is the same way. Is always complaining about how he doesn’t have enough money pays me well below the state guidelines for child support, rarely has enough food in his house yet has taken a large international vacation for himself alone every year since we were divorced except 2009. Even after spending all their kids (2 and 5 y/o) savings,
lancel soldes, racking up over $80,000 in credit card debt, both declaring bankruptcy and losing their home, they moved in with his mom (2 bdrm ranch) earlier this year.

Marketing strategy helps organizations to focus their attention to complete resource utilization to increase sales and win over their competitors. Every company applies some kind of marketing strategies to maintain existing customers, attract potential customers and also to maintain and enhance their reputation in the market. When designing a marketing plan, first a marketing strategy is taken into consideration.

He met Detroit Red Wings stars such as Steve Yzerman and Sergei Fedorov, who hung around the Detroit Falcons of the Colonial Hockey League during the NHL lockout season of 1994 95. He set his sights on climbing the ladder because these junior players yearned to reach the NHL, so why not him,
lancel pas cher, too?He sacrificed plenty to reach here,
sac lancel pas cher, standing inside this crowded equipment closet at the Capitals’ practice facility in Arlington on a recent afternoon: canceled fishing trips, skipped birthday parties, missed funerals. But it all paid off in November 2006, when former Capitals general manager George McPhee called Myles, then 35 years old and with the team’s affiliate in Portland, Maine, and offered him a promotion.Just like athletes teetering between the minors and NHL, Myles motivated himself with the fear of getting sent down, though that seems unlikely given his attention to detail.about news

юли 26, 2015

Свиване

„Спомени за войната“ – ДРУГАТА СТРАНА  

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4), 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

ДРУГАТА СТРАНА

Господин Ервин Х. се е запазил добре за своите петдесет и девет години. Времето само леко го е прегърбило и е посребрило главата му. Той е нисък, суховат, постоянно се усмихва, като показва прекрасните си изкуствени зъби. Жестовете му са отчетливи, енергични. Със силуета си и с навиците си прилича на малка хищна птица - на лешояд може би?.. Той е постоянно в движение, успява да върши много неща наведнъж: разговаря с мене, като подхвърля кратки фрази на подчинените си и дава разпореждания с портативния радиоприемник, който стои в малкото джобче на сакото му. С една дума, мъж на място! А аз си представям младия лейтенант Ервин Х. с каска, с бинокъл на гърдите, с ръчна картечница в ръцете, лежащ на ръба на изровен от снарядите окоп по Синявинските височини. Той също така ясно дава разпореждания. Разбират го от половин дума, действат точно, енергично, безпогрешно... И петима останали живи след артилерийския обстрел немци отблъскват атаката на един руски батальон, като го просват мъртъв пред своите позиции...

Да, господин Ервин Х. е бил там. Започнал през 1939 година като редови войник, покорил Франция, Полша, преминал със своя танк юга на Русия, завоювал Крим. Седем пъти бил раняван и го отличили с чин лейтенант.

- Аз не съм фашист - казва той, - нас ни принуждаваха, вас също.

След четвъртото раняване здравето не му позволявало да седи в танка. Новата длъжност - артилерийски разузнавач - била по-спокойна, но не по-малко интересна: да открива руските цели и да ги унищожава.

28-ма лекопехотна хамбургска дивизия, където доблестно воювал господин Ервин Х. в състава на армията на фелдмаршал Манщайн, който превзема Севастопол, идва през лятото на 1942 година край Ленинград със задача да овладее с решителен щурм града. Тогава за първи път видях знака на тази дивизия - изображение на крачещ пехотинец - върху каските на убитите немци.

Фелдмаршал фон Манщайн не превзе Ленинград, но неговата армия ликвидира нашия почти успял пробив към обсадения град в района южно от Синявино. Тогава, през август-септември на 1942-ра тук се водеха жестоки боеве и отново намери гибелта си нашата многострадална 2-ра армия. Обаче и на фон Манщайн почти не му останаха войски. През тези дни господин Ервин Х. се е озовал за първи път срещу мене. И по-късно, през 1943 година, се занимавахме с аналогични дела: стреляхме с оръдия и отблъсквахме с картечници атаките. През 1944 година мъчително, с цената на много жертви, като откъснахме господин Ервин Х. и неговите приятели от Ленинград, ги притиснахме към брега на Балтийски море в Курландия, в района на Либава [1], където те се съпротивляваха яростно, до капитулацията.

След войната господин Ервин Х. прекарал три години в Сибир в лесовъдните стопанства.

- Да, беше лошо. Мнозина умряха. Но аз оживях. Бях спортист и това ми помогна.

След това - връщане у дома, в родния Мюнхен, следване в Художествената академия и сега заема добър административен пост в баварската столица. Аз съм негов гост и той ме приема. Студено вежлив е, но във всеки негов поглед и във всяко движение усещам зле прикрито презрение. Ако не бяха служебните задължения, едва ли щеше да разговаря с мене. Историята на презрението на господин Х. към руснаците е в събитията от военните години. Той говори доста откровено за всичко.

- Що за странен народ? Наслахме край Синявино насип от трупове с височина два метра, а те все напират и напират под куршумите, катерейки се по мъртъвците, а ние все стреляме и стреляме, а те все напират и напират... А колко мръсни бяха пленниците! Сополиви момчета плачат, а хлябът в мешките им е отвратителен, не може да се яде!

- Господин Х. - казвам аз, като си спомням нашата ожесточена артилерийска подготовка през 1943 година, когато за два часа изсипахме върху немците стотици хиляди снаряди, - нямахте ли и вие загуби от нашия огън?

- Да, да - отговаря той, - барабанен огън (trommel feuer), това е ужасно, не можеш глава да вдигнеш! Нашите дивизии губеха шестдесет процента от състава си - говори уверено той, статистиката му е добре известна, - но останалите четиридесет процента отблъскваха всички руски атаки, като се отбраняваха в разрушените окопи и убиваха огромно количество настъпващи... А какво правеха вашите в Курландия? - продължава той. - Веднъж масите на руските войски тръгнаха в атака. Но бяха посрещнати от дружеския огън на картечници и противотанкови оръдия. Останалите живи започнаха да отстъпват назад. И тогава от руските окопи започнаха да стрелят десетки картечници и противотанкови оръдия. Виждахме как се мятат, загивайки, по неутралната зона тълпи ваши обезумели от ужас войници!

И по лицето на господин Ервин Х. виждам отвращение, смесено с удивление - чувства, които не са отслабили многото години, изминали от деня на тези паметни събития. Да, наистина, така беше. И не само в Курландия. И до ден днешен не ми се побира в съзнанието образа на някой генерал, който е планирал бездарно една операция, а когато тя се провали, дава в тъпата си злоба заповед на заградотрядите [2] да открият огън по своите, за да не отстъпват, гадовете!

Действията на заградотрядите са разбираеми в условията на всеобщо разложение, паника и бягство, както беше например край Сталинград, в началото на битката. Там с помощта на жестокостта успяхме да създадем ред. А и тази жестокост трудно може да бъде оправдана. Но да се използва в края на войната, преди капитулацията на врага! Каква чудовищна, азиатска глупост! И господин Ервин Х. ме презира откровено, свежда до необходимия минимум контактите си с мене, не ме изпраща на летището, като възлага това на шофьора на таксито. Но общуването с господин Ервин Х., меко казано, не ми доставя удоволствие. Нали отидох при него с открито сърце: заедно сме страдали, заедно сме се мъчили и умирали. А сега не виждам в него никакъв проблясък на интелект - само деловитост и енергия. Неприятни са ми неговата самоувереност и чувството му за превъзходство над всичко на света. Господин Ервин Х. е същият, какъвто е бил през четиридесетте години! Изпитанията са го закалили, без да са го научили на нищо. Какъв глупав идеалист съм бил тогава, през четиридесет и първа, край Погосте - смятах, че в немския окоп страда някакъв изтънчен интелектуалец, който е чел Гьоте и Шилер, слушал е Бетовен и Моцарт. А се оказва, че това е бил господин Ервин Х. Да, той не е научил нищо, останал си е същият, а аз? А аз започнах да разбирам и постепенно осъзнах защо червеноармейците безобразничеха в Германия през 1945 година. Те отмъщаваха на немците, които се държаха много по-зле на наша земя. Но може би още по-голяма омраза предизвикваха арогантността, наглостта и високомерието на много немски войници и особено офицери, които се бяха запазили даже и след войната.

Всеки път след кратка среща с господин Ервин Х. излизам с удоволствие от неговия кабинет и се потапям в атмосферата на сития и злачен град Мюнхен. Тук някога е започнал Хитлер, оттук са дошли много идеи, погубили милиони хора... Това е една от столиците на победената и разграбена по време на Втората световна война Германия. Сега Мюнхен се пука от благоденствие и благополучие. Улиците сияят от чистота, входовете са измити със сапунени съставки. Блестят огледални витрини, всеки ден старателно изтривани. И по витрините планини от стоки: облекло, мебели, ювелирни изделия, храна, парфюмерия, книги, картини, музикални инструменти, радиоапарати, фотоапарати - всичко, което душа ти иска, и всичко с отлично качество. Улицата е гигантска изложба на благополучието и процъфтяването. Изложба на стоки, които се представят обмислено, красиво, с вкус. Много талантливи глави са мислили над това съзерцание на собственото благополучие. Целта на тези, които са организирали изложбата - да подчинят и да притиснат минувача, - е безусловно решена по успешен начин. Едва след три дена свиквам с въздействието на витрините и блясъкът на изобилието ми омръзва. Сега може да ме удиви само нещо извънредно. Ето във въздуха летят някакви разноцветни балони - големи и малки, високо и ниско. Гледам - на балкона на втория етаж седи голяма плюшена мечка и пуска сапунени мехури. Оказва се, че е реклама на магазин за играчки. Ето идва грамадна талига с ябълки и дебела немкиня с пъстро национално облекло започва да ги раздава на минувачите. Така, даром - за реклама ли? Немците застават чинно на опашка и като показват с усмивка добре излъсканите си зъби, вземат по една-две ябълки. Нито блъсканица, нито шум.

Тълпата е охранена, сита, лъсната, излъчваща здраве и самодоволство. Много инвалиди - кой с патерица, кой с бастун. Те също са сити, добре гледани, а не полудели, пропили се. Един, без крака, ампутирани почти от кръста, влиза с колелото на своята удобна като кресло инвалидна количка в градинката и ме вика.

- Да ви прекарам през улицата ли?

- Не, само назад, данке.

Излиза от градинката, натиска копчето и количката му се носи по тротоара, като подминава отдръпващите се минувачи. Всичко е портативно, всичко е нагласено, всичко е електрифицирано. А аз си спомням Васка от 6-та бригада на морската пехота. Цялата бригада беше унищожена през четиридесет и първа, а Васка оцеля, но изгуби двата си крака. Той си направи сандък с четири лагера и събираше милостиня, като протягаше морската си фуражка. Състрадателните минувачи бързо я пълнеха с банкноти от една и три рубли. Тогава Васка се напиваше и с грохот, викове и свирене се врязваше в тълпата, като се обръщаше в движение ту с гръб, ту с хълбока напред. Това ставаше през петдесетте години на ъгъла на Невски проспект и улица "Желябов", до аптеката. Тъжно ми беше и срамно. Като влязох в аптеката, чух как аптекарката, красива и млада, вика милицията, за да махне смутителя. Нима не можеше да разбере, че Васка е дал младия си живот за нея, че не е изгоряла в някое гето само защото Васка не е пожалил краката си, а тези, които са били с него, главите си? След това Васка изчезна...

През тези години Родината-майка събра своите синове - героите инвалиди, които бяха дали своето здраве в името на Победата, и ги изпрати в резервати по далечни острови, за да не затъмняват красотата на столицата. Всички тихо умряха там.

А по сития и злачен град Мюнхен ходят тълпи сити и доволни жители, сред тях - измити, гледани и доволни инвалиди. Някой тогава, през четиридесет и първа, е хвърлил съдбоносната граната в краката на Васка. Имат много от всичко, но животът е напрегнат като натегната струна. Лицата на мъжете са като на обсебени: поставили са си някаква задача (каква, не зная) и я изпълняват неотклонно. Силен народ. Работят като зверове. Точно, прецизно, с познаване на работата, със съзнание за дълг. Смятат лошата работа за под своето достойнство. Не понасят безредието, небрежността. Често ще видиш уморени, пребледнели хора, които продължават да се трудят късно вечерта... Но са алчни и пресметливи безпределно. По улиците има много певци, музиканти. Чувства се, че много от тях са професионалисти, които не са си намерили работа. Пеят и свират прекрасно. Минувачите слушат, възхищават се... и не хвърлят нищо в шапката, лежаща пред музиканта.

Късно през нощта, когато вятърът гонеше мокрия сняг по опустялата, но сияеща със светлините си улица, чух звуци на флейта. Беше "Елиза" на Бетовен - мелодия, изтъкана от нежност. До един вход седеше музикант с тъмни очила, прегърбен, посинял от студа, а да него нещо шаваше. Видях загърнато с памучно одеяло малко кученце. Главата му лежеше предано върху коляното на стопанина му, а в погледа на черните му очи имаше почти човешка мъка, страдание и безнадеждна умора. По-нататък, под арката на градските врати, се беше настанила някаква компания от мръсни брадати младежи. Техните спътнички пиеха вино от големи бутилки, като седяха направо на тротоара. Всички викаха нещо, а кучетата им, също толкова мръсни, се зъбеха на подстриганите, сресани и чинни пудели и блондинки, които благопристойните граждани разхождаха. Какви са тези младежи? Не зная. Зад ъгъла към мене се приближи очарователно момиче на петнадесет години, прилично облечено и чистичко.

- Елате с мене, ще ви покажа хиляда и една нощ!

- Имай милост, момиче, мога да ти бъда дядо!

- Тогава ще ви бъде още по-интересно! Да вървим, татенце! (Vati)

До едно нощно кафене клатят дебелите си задници наркомани.

От ярко осветените, преливащи в цветовете на дъгата врати се носи оглушителна, ритмична музика. Това е зала с игрални автомати. Влизам. Тук има и морски бой, и лов на диви зверове, и автомобилни състезания, и просто рулетка. Всичко гърми и блести ярко. В ъгъла се натъквам на манекен - гола жена, направена със свръхестествена точност, като жива! Усмихната, тя ме кани с жест да вляза през една врата. А там, оказва се, има секс шоп. Пошлости във всякакъв вид: снимки, диапозитиви, списания, киноленти. Тук на прилична цена можеш да си купиш гумено надуваемо момиче, което умее и може всичко и което е снабдено с превключвател за 120 и 220 волта... Като пуснете една марка в дупката на един автомат, получавате пет минути цветна, озвучена порнография - суперсекс, с двама, с трима, с шестима, отгоре, отдолу, през главата и даже на мотоциклет. Остатъците от коса на главата ми се изправят, сърцето ми бие, става ми лошо и отвратително... и си спомням с уважение за нашата съветска власт, която за такива неща вкарва в затвора, без разговори и за дълго!

Излизам на улицата, гълтам чистия въздух. На противоположната страна - голяма старинна църква, съвсем наблизо, трябва само да се направят няколко крачки. Колко символично е това! Всичко в нашия живот се преплита - възвишено и низко, добро и зло, чисто и мръсно! Дърпам към себе си тежката врата за малка дръжка във вид на крилат ангел. Тишината и прохладата на катедралата ме обгръщат. Тук цари полумрак, има малко хора, те седят на скамейките, потънали в своите мисли. Някъде в безкрайната тъмна далечина, над олтара, гори ярко осветено Разпятие. То омагьосва, сваля от душата смътното безпокойство, което ме доведе тук, в обителта на Бога.

Вдясно от входа, в малък параклис греят ярко огънчета в стотици малки чинийки: немците ги слагат вместо свещи, като пускат монета в една касичка. Малко по-високо, в една ниша на стената има статуя на Божата майка. Успокоявам се. Църквата не е наша, но нашият Бог е един... Вземам една чинийка, запалвам я, и моето малко плахо огънче също проблясва заедно с другите, огънче на надеждата, на просветлението, на пречистването. Вдигам очи и виждам светлия лик на Богородица...

Помогни на нас, заблудените, Пречиста дево! Очисти ни от злото и успокой измъчените ни души...

-----------------------------------------

1. Днес градът се нарича Лиепая. (Бел. прев.)

2. Подразделения на НКВД, чиято задача е да стрелят (по принцип с картечници) по отстъпващите войници, за да ги върнат отново в атака. (Бел. прев.)

юли 25, 2015

Свиване

Рап, истинска заплаха, свобода на изразяване  

Публикувано е решението на Върховния съд на САЩ по делото Anthony Elonis v the U.S. Решението се очакваше с много голям интерес, защото се отнася до свободата на изразяване във Фейсбук.

Антъни е на 27 години, жена му го напуска след 7 години семеен живот, отвежда двете деца.  Има проблеми на работното си място,  колеги свидетелстват, че е нападал жени и се е опитвал да ги разсъблече. Скоро след това го уволняват. Реакцията му във Фейсбук е поредица от заплахи за съпругата, децата, бившите колеги, дори за агентката, която е изпратена до дома му да  провери каква е ситуацията.

Антъни е оценен като опасен, осъден е на затвор, но обжалва и делото му стига до ВС на САЩ.   Защитата се основава на Първата поправка на Конституцията за свободата на художественото изразяване, защото текстовете напомняли рап. Жанрът е следният:

‘There’s one way to love you but a thousand ways to kill you.

I’m not going to rest until your body is a mess,

soaked in blood and dying from all the little cuts.’

Същевременно в Ню Йорк Таймс   излиза публикация, че в 18 случая   съдилищата разглеждат дали рап текстове биха могли да бъдат използвани като доказателство – и в 80% от случаите ги допускат. А рапът е “социално-политически коментар на бедните черни  квартали”  – поради което тезата на защитата е, че следва дори да бъде по-защитен в сравнение с други артистични изяви.

Защитата задава въпроса какво би станало, ако някой напише известната фраза на Томас Джеферсън, че дървото на свободата трябва отвреме навреме да се полива с кръвта на патриоти и на тирани.

Самият Антъни твърди, че пише по този начин във Фейсбук с терапевтична цел. Има коментари, че ако това е хартиен дневник, тезата за терапевтична цел е приемлива,   ако става дума за заплаха по електронна поща – не е.

Друг аргумент е, че и Еминем има подобни текстове. Разликата е в това, че Еминем не плаши конкретно никого. А заплахите на Антъни са като пътна карта за действие – и достатъчно ли е да напишеш LOL, за да се измъкнеш, коментира съдия Самюъл Алито.

Практиката е установила, че истински заплахи са незащитено слово. Въпросът е какво е истинска заплаха, дори ако знаем, че това е “сериозно изразено намерение на лицето да се ангажира с незаконно физическо насилие”, според решението. Така или иначе мнозинството приема, че  в случая няма  доказателство за истинска заплаха.

Според коментари в американските медии това решение не намалява несигурността относно  границата между защитено и незащитено слово.

Решението

Свиване

Успелият – в числа  

Цитат на политик, придобил широка известност, е  “Аз съм на 33 години и съм успял.”

Политикът е  известен още  като депутат, магистрат и медиен магнат.

Свързването на Делян Пеевски с медии беше   оспорвано, докато най-накрая потвърждението дойде от него  (“чадър над престъпници в моите вестници“).

Обратно, свързването му  с практикуването на юридическата професия беше твърдяно и сочено като основание за светкавичната му кариера до шеф на ДАНС.

Журналистът Росен Босев потърси по реда на ЗДОИ данни. Наложи се  да се стигне до Върховния  административен съд  – за да се получи известна яснота за  измеренията на  дейността на Пеевски като магистрат.

Според решението

на Административен съд, София – град (май 2014, съдия Вяра Русева)   количествена информация за дейността на Пеевски в следствието не е обществена информация.  От публикация на вестник Капитал се разбира още,  че решението на съдия Русева не е единичен случай. Аналогично е и решението на съдия Галин Несторов по друго дело и друг отказ – на градския прокурор на София Христо Динев да предостави информация за делата на Пеевски: било възможно

“създадената погрешна представа да доведе до накърняване на личния авторитет и да повлияе на възможността на магистрата в бъдеще да изпълнява независимо и почтено правомощията, предоставени му по закон. Тук не се касае единствено и само за личността на лицето П., а стои принципно въпросът за начина за преценка на качествата на всеки един от магистратите, работещи в съдебната система. Правораздаване intuitu personae – с оглед личността на конкретното лице, е недопустимо, опасно и вредно, без значение дали се касае за публична личност, към която са създадени определени негативни нагласи в обществото, което е нормално, предвид политическото му качество. Прилагането на закона на такъв принцип е в противоречие с неговата цел и го изкривява в степен да не бъде прилаган еднакво и предвидимо за всички български граждани и в частност по отношение на магистратите. Това означава от правен законът да се превърне в репресивен инструмент, което е юридически nonsense (абсурд)”.

Според решението

на ВАС  (май 2015 г.)  гражданите имат право да си съставят мнение за дейността на Пеевски на базата на исканите данни.  Предоставената информация в  изпълнение на решението  гласи:

  • “Брой на досъдебните производства и следствени дела, които са били разпределени на г-н Делян Славчев Пеевски: 0,
  • Брой изготвени от г-н Делян Славчев Пеевски обвинителни заключения, заключения с мнения за прекратяване и заключения с мнения за спиране – 0;
  • Брой извършени от г-н Делян Славчев Пеевски следствени поръчки и проверки: 0.”

И данните са важни,  но и как съдът балансира правото на информация с правото на защита на личния живот – също. Има смисъл решенията  да се прочетат – и гражданите  да си съставят мнение  и за аргументите в тях.  Още повече, съдия Галин Несторов  след произнасянето на ВАС по аналогичното дело  коментира несъгласието си с решението, довело до огласяване на трите нули:

“При цялото уважение към горната инстанция обаче по вътрешно убеждение не споделям мотивите на това решение за наличието на надделяващ обществен интерес по идентичния казус, още повече че решението е инцидентно и предстои формиране на установена практика по сходни казуси.”

Свиване

Уличните лампи на Malvern  

Malvern е малко градче, за което едва ли сте чували. То си имало 104 красиви улични лампи във викториански стил, които са неразделна част от градския облик и културно наследство. Толкова са били през 2010 година, когато изправена пред бюджетни съкращения, тамошната община излиза с тежкото решение да ги подмени със съвременно осветление, защото въпросните лампи са стари, много скъпи за поддръжка и консумират много… газ – да, газ – понеже са газови!!

Тогава малка група местни доброволци решават да измислят начин да спасят градското си осветление, което е емблема на градчето, а дори местната легенда разказва, че точно техните лампи са били вдъхновение за C. S. Lewis в книгата „Narnia“.

Речено-сторено. След размисли, опити и обмен на идеи те излизат с предложение да бъдат подменени с електронни механичните таймери, които преди е било нужно да бъдат обхождани един по един веднъж седмично (защото са били обикновени часовникови механизми с пружина, които трябвало да бъдат навивани и сверявани) и да бъдат монтирани рефлектори в тавана на лампите, които да насочват разсейваната нагоре светлина обратно към улицата, с което да се увеличи ефективността.

Общината решава да финансира осъвременяването на две от лампите в града за тест, който се оказва успешен и групата ентусиасти заедно с локалната компания Sight Designs осъвременяват всички улични лампи в градчето. Ефектът е поразителен. Емблематичните лампи са спасени, светят още по-добре, консумацията на газ спада с 92%, а разходите на общината за всяка една от тях се редуцират от 120 до само 22 британски лири годишно. Една от дамите от групата доброволци става първата жена във Великобритания, сертифицирана като газ-техник и тя сама остава единственият служител, който е необходим за поддръжката им.

Ето и видеопреразказ на историята от BBC:

Историята обаче не свършва до тук. От малката тогава група доброволци вече се е родила цяла общност, която се опитва да ограмотява и провокира съгражданите си как да пестят енергия, как да оптимизират транспортните си разходи, да отглеждат собствена продукция в градините си, да инвестират взаимно в малките квартални магазини и кафенета. Пример за вдъхновение и идеи са за още много подобни групи във Великобритания и по света. Общината подлага на предварителна дискусия с тази общност почти всяка генерална идея за управление на градчето.

А… лампите. В градчето вече те са 109. По техния модел са осъвременени и уличните лампи на няколко съседни общини, а миналата година, малко преди Коледа, приключи и втори проект за обновяване и оптимизация на уличното осветление в Malvern. Лампите вече са LED и само изглеждат „газови“, но занапред ще консумират съвсем минимално електроенергия, а поддръжката им ще стане съвсем пренебрежима.

Една история за силата на обикновените хора, които могат да донесат големи промени. Ще има още такива истории…

Оригинален линк: "Уличните лампи на Malvern" - Някои права запазени

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Най-нови в Мегафон

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.