март 22, 2019

Свиване

EСПЧ: ново решение за отговорността на онлайн изданията за коментари  

ЕСПЧ отново се е занимавал с въпроси, обсъждани по делото Delfi v Estonia. Това беше делото за отговорността на собственика на сайт за коментари във форумите, по което ЕСПЧ прие, че собственикът може да е отговорен при определени обстоятелства.

След това решение – потвърдено впрочем от Голямата камара през 2015 г. – Съдът отново се занима с отговорността за форумите и по делото Magyar Tartalomszolgáltatók Egyesülete and Index.hu Zrt v. Hungary (2016) прие, че собственикът на сайта не е отговорен. Така трябваше да стане ясно, че няма общо правило, в някои случаи собственикът е отговорен, в някои случаи – не. Преценката всеки път е конкретна, но има някои общи принципи.

Третото и последно засега произнасяне беше по делото Pihl v. Sweden (application no. 74742/14) – тук жалбата е обявена за недопустима с оглед най-вече на факта, че коментарът  не съдържа подбуждане към насилие и е публикуван в един малък блог, управляван от сдружение с нестопанска цел, което прекратява  достъпа в деня след искане на заявителя и девет дни, след като е бил публикуван коментарът.

Има съобщение за четвърто решение относно отговорността на собственика на сайт за коментари на граждани – това е решението от 19 март 2019 по делото Høiness v Norway. Като обсъжда баланса между чл.8 и чл. 10 от Конвенцията, Европейският съд по правата на човека единодушно постановява, че няма нарушение на член 8 (право на зачитане на личния живот).

Mona Høiness,   известен адвокат, завежда дело  срещу компанията Hegnar Media AS и г-н Х., редактор, работещ за интернет портала Hegnar Online, за клевета. Тя заявява, че нейната чест е засегната в три коментара, направени анонимно на форума на Hegnar Online. Ответниците твърдят, че не са знаели за коментарите и че те са били премахнати веднага след като са разбрали за тях.  Съдилищата в Норвегия  се  произнасят в полза на медията.  

Mona Høiness се обръща към Съда в Страсбург.

В решението на ЕСПЧ първо се напомня, че при обсъждане на конкурентните интереси съгласно член 8 и член 10, Съдът е установил общи принципи, обобщени в Delfi AS срещу Естония.

В случая:

  • твърденията не представляват клевета по националното право,
  • в никакъв случай не са реч на омразата или подбуждане към насилие;
  • дискусионните форуми не са били особено интегрирани в представянето на новини и по този начин не изглежда коментарите да са продължение на редакционни статии;
  • по отношение на мерките, приети от Hegnar Online – има изградена система за модериране, освен това читателите имат възможност да кликнат върху „предупреждение“ и да участват в модерирането; един от коментарите дори е изтрит по собствена инициатива на изданието преди получаването на уведомяване от адвоката на г-жа Høiness. От изданието са действали по подходящ начин.

В съответствие с установените принципи в решението Delfi AS срещу Естония, няма основание Съдът да замени с различно становище решението на националните съдилища.

Съдът намира съответно, че националните съдилища са действали в рамките на тяхната свобода на преценка и няма нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

Свиване

Кодекс за поведение във връзка с дезинформацията: резултати от наблюдението  

На 20 март ЕК публикува най-актуалните месечни доклади на Google, Twitter и Facebook за постигнатия през февруари напредък по изпълнението на поетите ангажименти за борба с дезинформацията. Подписалите Кодекса за поведение във връзка с дезинформацията онлайн платформи имат ангажимент да докладват своя напредък преди изборите за Европейски парламент през май 2019 г.

  • Всички платформи са потвърдили, че техните инструменти за оценка на прозрачността на рекламите с политическо съдържание ще започнат да функционират преди европейските избори през май.
  • Комисията призовава онлайн платформите да работят съвместно с научни изследователи и проверители на факти. Този достъп би могъл да спомогне за получаването на пълна и безпристрастна картина на моделите и тенденциите за дезинформация и следва да бъде осъществен при пълно зачитане на Общия регламент относно защитата на данните.
  • Комисията настоява разработваните от онлайн платформите инструменти да са достъпни във всичките 28 държави — членки на ЕС, а не само в някои от тях.
Свиване

БСП пита Конституционния съд залагат ли цензура промените в закона за личните данни  

Заглавието е на Капитал – изданието съобщава, че 55 депутати от БСП оспорват текста от ЗЗЛД, който въвежда журналистическото изключение, предвидено в GDPR.

Президентът наложи вето върху този текст, но мнозинството го прегласува.

Чл. 25з, ал. 2 от ЗЗЛД

При разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който лични данни, събрани за целите по ал. 1, стават достъпни, балансът между свободата на изразяване и правото на информация и правото на защита на личните данни се преценява въз основа на следните критерии, доколкото са относими:
1. естеството на личните данни;
2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;
3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;
4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;
5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;
6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 6 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност или чиито действия имат влияние върху обществото;
7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;
8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;
9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1, с основните права на гражданите;
10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.

Искането до Конституционния съд, публикувано в lex.bg, твърди, че съществува противоречие на изменението на ЗЗЛД с принципите на правовата държава, чл.4 Конституцията – и съдържа широко позоваване на Решение 7/1996 на Конституционния съд относно свободата на изразяване.

Свиване

КЗК разреши придобиването на Нова Броудкастинг Груп  

Адванс Медиа Груп, търговско дружество, свързано с К.Домусчиев и Г.Домусчиев, има намерение да придобие едноличен контрол върху „Нова Броудкастинг Груп“ АД.

В КЗК е постъпило искане да направи оценка на сделката и да постанови решение, че настоящата сделка не представлява концентрация; или да постанови, че концентрацията не попада в обхвата на чл. 24 от ЗЗК; или да разреши концентрацията,
тъй като тя не води до установяване или засилване на господстващо положение, което значително би попречило на ефективната конкуренция на съответния пазар.

Произнасянето на КЗК е крайно любопитно поради скорошното решение, с което се отказва на Келнер да придобие Нова Броудкастинг Груп –

Предвид характеристиките на всеки един от съответните пазари в медийния сектор е установено, че придобиваната група разполага със значителен финансов и организационен ресурс, възможност за реализиране на икономии от мащаба и обхвата, и утвърден имидж. Значителният брой средства за масова информация, с които ще разполага обединената група, ще й даде съществено предимство пред останалите участници, предоставящи медийни услуги.

При анализа на нотифицираната сделка Комисията отчита водещите позиции на придобиваното предприятие в областта на медийните услуги, което от своя странаповдига основателни опасения за ефекта от сделка върху конкурентна среда на горепосочените пазари, както и хоризонтално припокриване на дейностите на участниците в концентрацията на пазара на онлайн търговия.

По този начин, участниците в концентрацията биха имали стимул и реална възможност да променят своята търговска политика под различни форми, изразяващи се в ограничаване на достъпа, повишаване на цените или промяна в условията по сключените договори. С оглед на гореизложеното и предвид значителния опит на придобиващото дружество и неговите инвестиционни намерения се създават предпоставки сделката да доведе до установяване или засилване на господстващо положение, което значително би възпрепятствало конкуренцията на съответните пазари. Такова поведение би ограничило и нарушило не само конкуренцията на пазара, но и интересите на крайните потребители, предвид обществената значимост на медиите.

КЗК оповести на 21 март 2019 решението си, с което – този път – разрешава сделката:

Реално осъществяваната от „Нова“ дейност включва:

  • създаване на телевизионно съдържание за собствена употреба, както и придобиване на права за разпространение на телевизионно съдържание;
  • разпространение на телевизионно съдържание – „Нова“ създава и разпространява 7 (седем) телевизионни програми с национален обхват: „Нова телевизия“; „Диема“; „Кино Нова“; „Диема Фемили“; „Нова спорт“; „Диема спорт“; „Диема спорт 2“;
  • телевизионна реклама – „Нова“ продава достъп до аудиторията си посредством излъчване на рекламни материали на рекламодатели и рекламни агенции в посочените телевизионни програми;
  • поддържане на интернет сайтове, предоставящи основно информация за програмите на ТВ-каналите, които оперира, както и възможност за гледане на част от излъчваните предавания в Интернет – https://nova.bg/, https://play.nova.bg/,
    https://diemaxtra.nova.bg/, https://play.diemaxtra.bg/, http://www.diema.bg, https://kino.nova.bg/, https://diemafamily.nova.bg/. Допълнително, Нова е разработила услугата Play DiemaXtra, която се състои от интернет сайт и мобилно приложение, даващи
    възможност за линейно гледане на пакета от телевизионните канали Диема Спорт и Диема Спорт 2, както и на отделни спортни събития по избор на потребителите (PPV);
  • предоставяне на услуги (…..)*.
    Дружеството „Атика Ева“ АД, контролирано от „Нова Броудкастинг Груп“ АД, е е специализирано в издаването на месечните списания: Еva, Playboy, Esquire, Joy, Grazia, OK „Атика Ева“ ООД, чрез които извършва издателска дейност, търговия с
    печатни произведения, реклама в печатни издания. Дружеството също така администрира интернет сайтове на част от посочените списания, на които самостоятелно продава интернет реклама.
    Другите предприятия, контролирани от „Нова Броудкастинг Груп“ АД – чрез „Нет Инфо“ АД, предоставят следните ключови продукти и услуги:
  • уеб-базирана електронна поща (www.abv.bg), която позволява на крайните потребители да отворят електронни пощенски кутии и да обменят пощенски съобщения; сайтът http://www.abv.bg също така позволява на крайните потребители да си съставят адресен указател и да общуват с други потребители във виртуални чат стаи и онлайн форуми;
  • електронни директории – платформа за организиране, съхранение и споделяне на файлове онлайн – http://www.dox.bg;
  • търсене – в сътрудничество с международния доставчик на тази услуга, Google, компанията предоставя уеб-търсене на основните си страници – http://www.abv.bg и http://www.gbg.bg;
  • новини и информация – Нет Инфо предоставя цифрови новини и информация чрез новинарския сайт http://www.vesti.bg, специализирания спортен новинарски сайт – http://www.gong.bg, сайта за прогнозата за времето http://www.sinoptik.bg, сайта за финансова
    информация http://www.pariteni.bg и сайта, посветен на модерната жена http://www.edna.bg;
  • обяви за автомобили – http://www.carmarket.bg дава възможност на потребителите да публикуват и разглеждат обяви за продажба на автомобили;
  • проверка на цени и сравнение на продукти – чрез сайта http://www.sravni.bg интернет потребителите могат да сравняват цените на продукти, продавани в различни онлайн магазини.

Пазари, върху които сделката ще окаже въздействие.
Придобиващата контрол група извършва разнообразни дейности на територията на страната, като участва на множество пазари в различни области. Придобиваното предприятие и дружествата под негов контрол оперират на пазари в областта на медиите (телевизионни, печатни и интернет). Известна връзка между техните дейности е налице по отношение на пазара на телевизионно съдържание и по-точно в сегмента придобиване на права за разпространение, на който оперира придобиваното предприятие „Нова Броудкастинг Груп“АД и дружеството „Футбол Про Медия“ ЕООД
от групата на придобиващия контрол „Адванс Медиа Груп” ЕАД.
„Футбол Про Медиа“ ЕООД има сключени договори, както следва:
(…..)* Въз основа на тези договори, (…..). От гореизложеното може да се направи извод, че дружеството „Футбол Про Медиа“ ЕООД извършва дейност, свързана с (…..) права за телевизионно разпространение. Групата на „Нова“, също създава и купува телевизионно съдържание.
Следователно, сделката ще окаже въздействие единствено върху пазара на телевизионно съдържание и в частност по отношение на придобиване на права за разпространение ((…..)*), на който е налице известно припокриване между дейностите на участниците в концентрацията.

КЗК отчита факта, че участниците в сделката не са преки
конкуренти на съответния пазар и техните отношения са по вертикала, определящо се от качеството, в което оперира всеки от тях, а именно: „Футбол Про Медия“ ЕООД се явява (…..)* на права, а предприятието – цел е купувач на телевизионни права.
По своето естество правата за излъчване на спортни събития са ексклузивни и е обичайна търговска практика да се притежават от едно предприятие за определен период от време и за определена територия. В разглеждания случай (…..). Изхождайки от анализираните данни, Комисията приема, че на съответния пазар оперират значителен брой търговци на съдържание, от които телевизионните оператори в България купуват правата за разпространение на спортни събития. Наличието на голям брой конкуренти, включително утвърдени на пазара чуждестранни имена, води до извода, че те ще са в състояние да окажат ефективен конкурентен натиск на новата икономическа група и същата няма да е независима от тях в своето търговско поведение. Допълнително, с оглед изискванията на ЗРТ и характеристиките на продукта „телевизионно съдържание”, КЗК намира, че пазарът на телевизионно съдържание се отличава с преодолими бариери и е достъпен за навлизане на нови участници. В своя анализ Комисията взема под внимание и обстоятелството, че (…..).
Предвид изложеното и доколкото предприятията –участници в концентрацията, оперират на различни нива на пазара на телевизионно съдържание, Комисията намира, че нотифицираната сделка няма да промени значително пазарното положение на НБГ
на съответния пазар, респективно няма потенциал да увреди конкурентната среда на него.
Въз основа на извършената оценка може да се заключи, че планираната концентрация не води до създаване или засилване на господстващо положение, което значително да ограничи или възпрепятства ефективната конкуренция на анализирания
съответен пазар. Следователно, нотифицираната сделка не би могла да породи антиконкурентни ефекти и следва да бъде безусловно разрешена при условията на чл. 26, ал. 1 от ЗЗК.

Разрешава концентрацията.

Домусчиеви са на пазара на спортните права, Келнер не беше – Келнер не получи разрешение, Домусчиеви получиха. Келнер просто обърна гръб и не се занимава да обжалва – така и няма да видим по време на съдебен контрол каква е разликата според КЗК.

Иначе можем да се сетим каква е разликата.

Свиване

Новите политически разломи и откъде идва обърквацията  

Този остаряващ и залязващ свят става все по-сложен и все по-досаден. Едно време, при Тодор Живков, беше лесно и приятно – като дойдат избори, отиваш в „Раците“ (така се казваше кръчмата на Орлов мост в сградата „Царевецъ“, която пригаждаха за гласуване), пускаш единствената възможна бюлетина, а вечерта навред се извиват кръшни хорà в чест на поредната пълна изборна победа.

После нещата се усложниха. Появиха се различни партии и първо трябваше да се справяме с купища разноцветни бюлетини, а после и с интегралната – епична като географска карта. Появиха се изборните страсти, разделихме се на „наши“ и „ваши“: първите ангели, вторите сатани. Появиха се и предизборните кампании, изпълнени с любов и позитивизъм.

Но сякаш това беше малко, та ни дойдоха до главите и европейски избори. Сега трябва да мъчим интелекта и съвестта си с непознати до скоро проблеми. Но, нищо: ние от политика разбираме и няма да се огънем!

Обаче… Обаче все по-често се натъкваме на ситуации, в които онези, които цял живот сме считали за най-люти свои политически противници, действат сякаш според нашите собствени убеждения. Комунисти-интернационалисти и атеисти се държат като православни патриоти; тъмносини политици, чиято емблема продължава да бъде дясна ръка с факел, се сдружават с крайно леви еко-активисти и ходят на гей паради с шарени чадъри.

Защо е тази обърквация? Защото вече вместо един голям политически фронт имаме два и трябва да търсим мястото си в по-сложна координатна система.

През 2016 поредните интелектуалци се провикнаха: „Няма ляво, няма дясно!“ със същия апломб, с който през 1633, говори се, Галилей бил натъртил: „И все пак тя се върти!“. За съжаление, това е дълбоко невярно, както не е вярно да твърдиш, че човекът няма лява и дясна ръка. Можеш да не ги наричаш „лява“ и „дясна“, но човекът все пак има две ръце, противоположни една на друга спрямо надлъжната му симетрия, и с тях, а разбира се и с изумителния си мозък, който се състои от ляво и дясно полукълбо, както и с чувствителното си сърце с лява и дясна камера, е подредил удобния свят, в който пребиваваме макар и временно.

Интелектуалците казаха, че няма ляво и дясно, именно защото бяха усетили, че светът вече не е същия, че хората не страдат от недостиг на права, а по-скоро от излишък; че работническата класа не умира от глад, не е „роб на труда“, както се пееше в Интернационала, и вече не е гробокопач на капитализма; че я няма вече Желязната завеса, която правеше нещата толкова ясни и подредени. Но светът си остава неизменно двоичен, най-малкото защото във физиката е съставен от плюсове и минуси, в електрониката от единици и нули, а в етиката от добро и зло.

Ето защо, веднага след като човечеството (или поне най-умната част от него) стигна до извода, че няма ляво и дясно, се появи необходимостта тази корелация да бъде заменена с друга подобна. Така беше обявено, че разломът ляво/дясно отива в историята, ако не и направо на нейното бунище, защото на негово място се е появил нов разлом – либерално/консервативно.

Новият разлом никак даже не е нов, той съществува отдавна, а в някои свои аспекти може да се каже, че съществува откакто изобщо в човечеството има някаква политическа мисъл и откакто някаква мисъл има и у отделния човек, запитал се за своето място сред другите човеци и в света. Новото е може би само това, че днес консерватизмът и либерализмът са поставени на агиткаджийски начала – или-или; докарани са до остро принципно противопоставяне.

Това се случи по време на пика в мигрантската криза. Мигрантската криза беше капката, която преля чашата. Тя стана повод европейците да започнат да осмислят пътя, по който вървят, и да се питат къде в крайна сметка ще ги изведе той. След остри спорове за ценностите и приоритетите, старият континент се изправи пред дилемата какъв да бъде: Европейски съединени щати или Европа на отечествата; на коя власт да се даде повече суверенитет: на регнума или на империума, дали общият дом да бъде монолитна свръхдържава с все по-синкретична и кохезираща култура или да бъде конфедерация от независими кралства по модела на средновековната феодална държава или на по-късните династични съюзи между суверенни владетели. Това е въпросът днес, но той продължава да преминава през началната си точка – политиката по миграцията – както може да се види и от последния конфликт между Орбан и ЕНП.

Като цяло (и донейде опростено) днес либералното е това, което поддържа идеята за Съединени европейски щати, а консервативното се обявява за Европа на отечествата. Ето го новият разлом. Партиите се прегрупират от двете му страни, независимо дали преди са се определяли като леви или като десни. България е ярък пример, защото тук левите са по-скоро консервативни (за което им помага и традиционната ориентация към Русия), а пък десните са по-скоро либерални поради верността си към евроатлантическата идея. Но всичко това е конюнктура, утре може да е друго.

Разбира се, при определянето на политическата ориентация, за всекиго – гражданин, партия или държава – е важна визията за властта. Днес за удобство хората приемат, че властта може да бъде демокрация или някаква друга – аристокрация, теокрация, меритокрация, плутокрация, олигархия, охлокрация, диктатура и т.н. Забележете, че за тази парадигма няма значение дали държавното устройство е монархическо или републиканско – Великобритания е демократична монархия, Северна Корея е тиранична република.

Да делиш властта на демокрация и всички останали е особеност на текущия мейнстрийм. И доколкото мейнстриймът се възприема като синоним на модерност, то критиците на модерността започват да критикуват и демокрацията. Те с основание отбелязват, че демокрацията е мъртва, защото произвежда от посредствеността елити и, нещо повече, вече не е субект на властта – парламентите са шумни паравани, от които нищо не зависи, докато истинската власт се упражнява някъде другаде.

Но доколкото все пак демокрацията си остава водеща ценност, напоследък се забелязва нещо много интересно: разпадането на устойчивото словосъчетание „либерална демокрация“. Може да се каже, че днес либерализъм и демокрация вече не са едно и също нещо, ако изобщо някога са били. Причината е много проста – за все повече хора „либерална“ става лоша дума, докато „демокрация“ си остава добра.

Ето как новият разлом либерално/консервативно преминава и през нещо толкова фундаментално, каквото е идеята за демокрация. Това го прави важен и затова се налага мнението, че вече няма ляво/дясно, защото либерално/консервативно е дошло да го смени.

Аз пък мисля, че вторият разлом не премахва първия, а се добавя към него. И ако за удобство си представим ляво/дясно като вертикална линия, а либерализъм/консерватизъм като хоризонтална, то ще получим кръст или иначе казано – своеобразна координатна система. Ето от това идва обърквацията. Не всеки, който се е писал преди десен, днес непременно ще бъде консерватор. И не всеки, който преди се е писал ляв, сега ще е либерал. Без допълнително задълбочаване ще видим, че според новата координатна система вече има четири вида политически мироглед и политическо поведение: ляв либерал, ляв консерватор, десен либерал и десен консерватор.

А къде остана популизмът? Той е навсякъде, защото е рожба на демокрацията, която тъй силно си обичаме. Докато политиците печелят властта чрез избори, дотогава и всеки от тях повече или по-малко ще бъде популист. Защото популизмът е да кажеш на избирателите каквото искат да чуят, а не истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

 

Свиване

Стари снимки от една далечна война  

Който ме знае отдавна, знае също така, че имам слабост към интересни снимки от стари времена.

Този интерес ме караше някога да се ровя по най-различни книжни албуми, шкафове, сандъци и кашони, а днес – в множество електронни албуми, разхвърляни къде ли не из интернет пространството.

Един от тези интересни албуми е The Library of Congress, където можете да видите какво ли не и кого ли не – от мадам Кюри с двете ѝ дъщери до някоя неизвестна, но апетитна бродуейска танцьорка.

Интересен раздел от този албум е Civil War Faces, който съдържа 1 225 снимки от времето на Гражданската война в САЩ (1861-1865) – виждаме привърженици и на Съюза, и на Конфедерацията (ама нашите хора от Севера са повече все пак!).

Тук съм подбрал само няколко снимки, такива, от които можем да се запознаем с най-различни униформи и въоръжения, а който иска повече – да отиде на горните адреси (там има и най-подробни обяснения за всяка снимка поотделно).



март 21, 2019

Свиване

Поредният президентски съвет и борбата с идейния застой  

Президентът образува нов орган – Стратегически съвет. Вчера (18 март 2019) всички медии писаха за това, но публикациите им бяха еднакви – препечатка на новината от сайта на Президентството. Самия указ поне аз не успях да намеря, изглежда не са го намерили и другите; сайтът на Президентството няма търсачка, няма и раздел „укази“. Единственото което знаем (освен биографичните справки за членовете) е следното:

Държавният глава Румен Радев създава със свой указ Стратегически съвет към президента на Републиката. Стратегическият съвет е консултативен орган, работещ на обществени начала при президента на Република България и има за цел изготвянето на документи със стратегическо значение, позиции, становища, анализи и др.

На пръв поглед е малко объркващо. Нима тази огромна сталинска сграда с гвардейци отпред няма достатъчно административен капацитет да изготвя „документи със стратегическо значение“, та се налага привличането на външна интелектуална мощ? В многобройните кабинети и канцеларии няма ли кой да изготвя анализи? Позициите и становищата не са ли работа на политическия кабинет и пиарите? Или може би становищата, анализите, позициите и най-вече „документите със стратегическо значение“ ще имат по-голяма тежест, ако са изготвени не от анонимни чиновници, а от ярки обществени фигури, мастити субекти на авторитет, извори на доверие и уважение. Но такива ли са членовете на Стратегическия съвет? Вероятно те са честни и принципни хора, добри професионалисти, съвестни труженици всеки на своето поприще, но със сигурност не са шампиони по популярност и никой от тях не е просиял като стратегически визионер, каквато е заявената идея. Странен орган…

Обаче новият съвет спира да ни учудва, когато си припомним заявката за неговото създаване. Още през януари Румен Радев се закани, че „ще създаде съвет за стратегическо развитие на България, който да предложи алтернативи на икономическия и идеен застой в страната“. Даже и аз писах тогава за това, чудейки се и гадаейки какъв ли ще да бъде този съвет, след като се създаде. Тогава той изглеждаше като бъдещ алтернативен властови център, едва ли не като някаква хунта, пък сега се оказва, че не е. В деня след създаването си прилича на клуб, в който членуват „някакви хора“ с намерението в неопределеното бъдеще да извършат „някакви дела“. Какви дела? В заявката на президента отпреди два месеца ясно е казано: „да предложат алтернативи на икономическия и идеен застой в страната“.

Ето значи срещу какво е изковал меч Президентът – срещу икономическия и идейния застой. И този меч е новият Стратегически съвет.

– Но, чакайте! – ще се намери някой да каже. – Брутният вътрешен продукт на България през миналата 2018 година е бил с 33 милиарда и 154 милиона лева по-голям в сравнение с 2010, като оттогава досега непрекъснато се е увеличавал при всевъзможни правителства и парламенти. Това ли е „икономически застой“? С какво точно ще се бори съветът, с какви средства, с какви нови и нечувани „стратегически идеи“?

Приведените данни са от Националния статистически институт и с тях би трябвало да са запознати както президентът, така и разнообразните му консултативни съвети. На мен обаче ми е много по-интересно в какво се изразява според Румен Радев не икономическият, а „идейният застой“ и как Президентът възнамерява да го бори чрез новия си орган. Да влезем в ролята на дървения философ и да поразсъждаваме.

„Застой“ би трябвало да означава отсъствие на развитие или на каквато и да било друга промяна в дадена система за определен (разбирай вече тревожно дълъг) период от време. Дори и най-неизкушеният наблюдател ще забележи, че за да регистрираме „застой“, трябва да изберем някаква изходна точка, по отношение на която да установим, че не е настъпило развитие или някаква друга промяна. Коя е изходната точка на Румен Радев? Виж, за това вече можем само да гадаем.

Възможно е изходната точка да е поставена в детството на Президента. Понеже той ми е набор, със сигурност мога да твърдя, че е бил пионерче, а после и комсомолец. Каква е била тогава неговата идейна ситуация и спрямо нея ли днешна България се намира в „застой“? Тогава ни възпитаваха в атеизъм и пролетарски интернационализъм; знаехме, че по-лоши от Западна Германия са единствено Съединените щати и че ако не бяха съветските ядрени ракети, натовска Турция отдавна да ни е превзела.

Не, застоят не започва оттам, защото само десетина години по-късно пролетарският интернационализъм се превърна в национализъм от социалистически тип, българите от славяни станаха хуни, развяха се конски опашки, издигна се НДК и Людмила Живкова остави своята ярка следа в българската духовност, въоръжена с идеите на семейство Рьорих и делото на Ванга. Последваха я интелектуалци, които по размаха на своята духовност засенчиха трубадурите на Тодор Живков от априлското поколение, които пък на свой ред бяха въстанали да сменят трубадурите на Сталин и Вълко Червенков от предишния период, известен като „култ към личността“. Румен Радев със сигурност е учил както за благодатните повеи на априлския пленум от 1956, така и за Людмила Живкова, траките, прабългарите, асамблея „Знаме на мира“, Камбаните на околовръстното (помните ли: бим-бам?) и Класическата гимназия. Очевидно дори и в половинвековната история на социализма не можем да говорим за „идеен застой“ защото в него има поне две идейни промени, граничещи с революции.

Какви идеи дойдоха след 1989? Водещата идея беше свободата. Свобода от всякакъв вид, облечена в дрехата на антикомунизма. Свобода дотам, че в емисиите на централните новини излъчваха репортажи от конкурси „Мис монокини“, в киносалоните се пушеше и сделките ставаха не с конкурси по ЗОП, а с джентълменско ръкостискане. Имаше и мутри. Комунистите се бяха изпокрили от страх да не постъпят с тях така, както техните бащи и дядовци постъпиха с „бившите хора“ след 1944.

Разбира се, никой не постъпи така и стана ясно, че комунистите не е имало от какво да се страхуват. Не беше приет даже и закон за лустрация. Антикомунизмът постепенно престана да бъде водеща идеология и нещата започнаха да се уталагат в посока от буйна свобода към мъдра и справедлива регулация. Регулация на всичко.

Някъде по това време думата „бизнесмен“, която звучеше така гордо през 90-те, се превърна в мръсна. Бизнесменът (малкият, не олигархът) стана човек, който по презумпция е престъпник, виновен е пред всички, длъжен е на всички, трябва да плаща за всичко, което му се поиска, и да си трае.

Преходът от демокрация на свободата към демокрация на регулациите и бюрокрацията е много сериозен преход. Толкова сериозен, че днес се поставят под съмнение дори достойнствата на самата демокрация. Този тих и коварен преход се състоя в края на 90-те години и в началото на 21 век. Той буквално промени мирогледа на хората и по никакъв начин не може да се нарече „идеен застой“. Следователно и 90-те години не могат да са изходната точка на президента Радев. Какво се случи по-нататък в света на идеите?

Така нареченият „либерален консенсус“, за който сме говорили и друг път, започна да се изчерпва. Назря необходимост от сериозно преосмисляне на идеите и ценностите на онази цивилизация, от която, независимо как я наричат и класифицират, и ние сме историческа част. Катализатор, фактически старт на това преосмисляне беше мигрантската криза и възхода на националистическите партии, които оформиха нов полюс на политическия глобус на Европа и след като противоположният полюс се зае от зелените и разни други крайни левичари, досегашните класически леви и десни се оказаха натъпкани заедно в един голям и безличен център.

През 2016, няколко месеца преди Румен Радев да стане президент на България, Орбан и Качински, по повод назряващият тогава Брекзит, се обявиха за културна контрареволюция и напомниха, че „богатството на Европа е в многообразието на нейните култури, техните различия и различните структури. Опитът да се интегрират тези елементи ще превърне европейската култура в попкултура, де факто американска, което ще ознаменува огромно влошаване за Европа“.

Какво е това, как да го определим: като „идеен застой“ или като идейна революция (в случая контрареволюция – термин, който много би се харесал на Честъртън)?

Само за две години оттогава (през които Радев беше президент) светът, а заедно с него и България, се промениха дотолкова, че вече не приличат на себе си. Политическите разломи се усложниха, предишните леви се чудят какви да се пишат: социалисти, християни или патриоти; предишните десни търсят идейни и политически съюзници сред зелените и либералните космополити. Днес, в навечерието на поредните европейски избори, континентът се тресе, световни интелектуалци пишат отворени писма, плашат с възраждащ се фашизъм, български професори чакат да ги извозват с камионетки в концлагери заради неустоимата им гражданска позиция, сочат мрачната сянка на нова руска империя, протягаща към цивилизацията северни и южни газопроводи като пипала на гигантски октопод; българската десница отказва да членува в ЕНП, българската левица остракира председателя на ПЕС… Базисните ценности се преосмислят, Бог се завръща и спряната от Фукуяма история продължава своя ход в съвсем неочаквана посока.

Това ли е „идеен застой“? Та ние едва ли сме били свидетели на по-мощен идеен кипеж от края на 18 и началото на 19 век насам!

Румен Радев много добре усеща този кипеж. И той, наред с БСП, иска да яхне „консервативнта вълна“, която минава за модерна (доживяхме и този оксиморон: консервативното да е модерно). За какво му е тогава Стратегически съвет, който да се бори с „икономическия и идеен застой в страната“?

Отговорът не е труден. Румен Радев търси своя път след края на мандата. Нещо повече, докато все още е президент, той се опитва да води политика, каквато не приляга на институцията. Същата амбиция имаше преди него и Георги Първанов и аз не знам защо Радев не изучава неговия опит. А може и да го изучава, знае ли човек.

За какво му е съветът? Очевидно не може да бъде тинк танк по въпросите на различните видове застой, защото логичните икономисти и идеолози, онези, известните и четени от всички, не са в него. Трудно ще бъде и властови център, защото няма никакви правомощия, а членовете му извън него нямат нужната политическа или икономическа тежест. Ядро на нова партия? Може, но какъв е смисълът?

Остава острието на Окам, най-простото обяснение: Стратегическият съвет е условна фигура, чрез която говори Президентът; персонаж; нещо като куклата на вентрилоквист – кукловодът говори, без да си отваря устата, а всички мислят, че говори куклата. Когато на Радев отново му се прище да направи някакво остро, пропартийно или антиправителствено изказване, Стратегическият съвет ще го оформи като свое становище, а Президентът ще свие рамене: „Какво да направя? Съветът каза така“.

В „Принцът и просякът“ на Марк Твен младият Едуард си имаше момче за бой, което да наказват, когато невръстният английски престолонаследник стори някоя беля. Мисля, че Стратегическият съвет е новото момче за бой на Президента. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За „Топ Новини

Свиване

Названието на причината е "СПИН"  

  1.
  Прочетох преди малко статус на уважавана от мен ФБ-приятелка за грозотията на ремонта по "Граф Игнатиев". Съгласен съм с нея!
  
  Помислих си, колко прав е бил моят дядо, стар-татко, когато веднъж, много, много отдавна, се възхищаваше на красотата на Рила планина, а аз, ученик, подхвърлих "мъдрост" от типа, че все пак когато човек е по-образован, той може повече да оцени красотата. Не знам защо изтърсих това, но стар-татко ми каза нещо такова с много по-простички думи:

чети по-нататък

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 34  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Дико Беров от Извор

26 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква длъжност изпълняваше?

– Беше миналата година по това време. Герго Стойков, даскал Васил, даскал Илия и Стоян Съйков отидоха в Тетевен. Те се върнаха оттам. На другия ден дойде Дякон Левски. Събраха ни в училището [и] там Дякон Левски чете комитетски книжа. Тогава влязох, но пари не дадох. После Дякон Левски ме беше извикал в Ловеч, за да ме изпрати оттатък. Аз отидох в Ловеч и той ми даде някакви книжа, за да ги изпратя отсреща, аз обаче не ги занесох, върнах се обратно и си отидох в Извор. След петнадесет дни [Левски] ме повика пак чрез Васил гложенеца. Аз отидох при Дякона в Ловеч, и той искаше да ме назначи да разнасям писма по селата, [но] аз не приех. После той повикал Дидьо Пеев и го направи куриер.

– Какво пишеше в прочетените книжа?

– Да се събират пари за купуване на оръжие, такива неща имаше. Много от тях не си спомням, има ги в устава.

– Като събирахте пари и купувахте оръжие, какво щяхте да правите? – Купувайки оръжие, ние щяхме да се бием с мюсюлманите, защото така беше писано в устава, щяхме да действаме според устава.

– Как и защо откраднахте говеждите гьонове?

– Герго Стойков и Марин Попов искаха от нас пари, ние отговорихме, [че] нямаме, а те ни рекоха: „Продайте добитъка си или откраднете!“ Аз, Доко Съйков, Йото Илиев, който сега е във Влашко, и Вутьо Нинов отидохме заедно и откраднахме една биволска кожа от колибата на Петко Найденов и я скрихме на тавана в къщата на мухтара Димитър. След една седмица мухтарът Димитър, Герго Стойков, Марин Попов и даскал Илия ни казаха: „Занесете това, което сте откраднали, в Гложене и го продайте!“ Аз и другарите ми натоварихме кожата на комитетския кон на Дидьо Пеев, закарахме я там и я продадохме на едного, на име Христо, за сто и двадесет гроша. Взехме парите и си ги поделихме по тридесет гроша. Парите ни поискаха за комитета. Аз дадох на мухтара Димитър двадесетте гроша. Дали другите са му дали или не, не зная.

– Кажи какви сведения имаш по убийството на дякона-владишки наместник и по обира на хазната!

– Аз бях отишъл с брашно в Бяла поляна [1], [та] не мога да зная. Сведения аз нямам, и за хазната моите сведения са толкова.

[Подписал]: Дико Беров

Зададените въпроси и отговори и показанието на споменатия Дико Беров са протоколирани по-горе в наше присъствие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Попов от Извор

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– Аз съм от Голям Извор, занимавам се със земеделие и живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си се учил?

– Зная малко, учих се в Извор.

– Къде си ходил в чужбина?

– Не съм ходил в никоя чужда страна.

– Кога влезе в образувания в България бунтовнически комитет?

– Беше миналата година по Димитровден. Един ден ние с Герго Стойков от Извор и още няколко други бяхме отишли в Тетевен по търговия. След като си свършихме работата, седнахме в кафенето на Въльо Пеев. Като седяхме, Въльо ни покани в една стая близо до кафенето, ние влязохме там и той ни каза: „Тая вечер ще ви заведа на едно събрание.“ След това, щом мръкна, той ни взе и ни заведе в къщата на Семко Гелев. Там беше и Дякон Левски с около тридесет-четиридесет тетевенци. Седнахме и ние. Дякон Левски извади една книжка, прочете я пред всички ни и ни запита: „Схванахте ли смисъла и разбрахте ли работата?“ Някои от нас казаха, че са разбрали, а други – че не са разбрали. Тогава Дякон Левски каза: „Утре ще отида в Гложене и след три дни ще дойда във вашето село Извор [и тогава] ще ви обясня подробно.“ Оттам ние се пръснахме. Три дни след [това] в нашето село дойдоха Дякон Левски, Димитър и Васил гложенецът [2] и отседнаха в дома на Герго Стойков. Герго Стойков и видрарският поп Георги дойдоха вкъщи, взеха ме и ме заведоха при тия хора. Те бяха в училището и ние отидохме там. Състоя се събрание. Имаше около двадесет-тридесет души. Дяконът четеше една книжка, писана на ръка. Това, което той четеше, беше уставът. Аз попитах: какъв ще бъде резултатът на това? Той каза: „Ще поискаме обещаното по договора от [18]56. Трябва да съберете и ми дадете малко пари, нужни са за разноски.“ Тогава аз нямах пари [и] не можах да дам. След един месец дадох на Герго една жълтица за комитета. По тоя начин влязох в комитета.

– След като по тоя начин ти постъпи в комитета, колко пъти свикахте събрание, за да разисквате комитетските работи, и каква служба изпълняваше в комитета?

– След това, когато Дяконът и Димитър идваха в нашето село, те отсядаха в къщата на Герго Стойков и свикваха там събрание. И аз ходих на два пъти и присъствах на събранието, [в което] ние говорихме [по] комитетски работи. Веднъж те ме изпратиха в Лопян, Брусен и Видраре да събирам пари за вестника. Аз отидох и събрах в Брусен и Лопян по сто и двадесет гроша от комитетските хора на [тия] села: в Лопян от Марин Татарчев и Станчо [3], а в Брусен от Петьо Бояджиев и Кольо Стойнов [4]. Тия пари аз дадох на Герго Стойков в Извор. Тоя Герго Стойков беше касиер на нашия комитет в Извор. Когато отидох по същата работа във Видраре, [там] не ми дадоха пари, защото оставих коня си на мегдана и [затова] ме смъмриха: „Щом ти обикаляш така открито, ти не можеш да се пазиш и ще изкарате нашето дело наяве!“ След три-четири деня от Ловеч дойде съобщение. Герго Стойков ми каза: „Ще отидете заедно с Дидьо Пеев в Ловеч!“ И ние отидохме там заедно. Аз слязох в хана на Тодор Станчев, а другарят ми Дидьо влезе в града, но не зная къде отиде. На другата сутрин той дойде, взе ме и ми каза: „Да отидем на баира!“ Ние се изкачихме заедно на един баир и там намерихме Левски, който ме смъмри: „Ти си ходил явно из Видраре, ще ни издадеш! Тоя път ти прощавам, но ако още веднъж обикаляш така явно, няма да знаеш кой ще те убие!“ Оттам, на сутринта, аз се върнах в село, а Димитър [5] остана там. Веднъж аз занесох в Ловеч писмата, които Димитър Стамболията и Герго Стойков ми бяха дали, и ги дадох на Никола халача, както бяха подпечатани. Той взе писмата от мене и отидохме заедно в хана, [къде- то] той ми плати разноските за хана и ми каза: „Хайде, ти си върви!“ И аз си отидох на село.

– Кой беше действителният куриер на вашия комитет и с какво отиваше той на мястото, на което ходеше?

– Куриер на нашия комитет беше Дидьо или Димитър Пеев, който извършваше комитетската служба с един кон, подарен на комитета от Димитър Стамболията, председател на комитета. Веднъж аз щях да карам дъски в село Тлачене, Врачанска околия [6]. Нашият председател, Димитър Стамболията, Димитър Дяковчанинът и Герго Стойков ми дадоха едно подпечатано писмо и ми казаха: „Ще го дадеш на Мито Иванчев Цветков, търговец във Враца.“ По тоя начин аз занесох писмото и го дадох на споменатия. Там бяха и Стефанаки Христов и Мито Цветков [7]. Имената на тия хора беше написал Димитър Дяковчанинът, когато беше в Извор, и беше ми ги дал. Оттам аз се върнах обратно, отговор не ми дадоха. След това, веднъж, аз пак бях отишъл във Враца и бях казал пред тия хора, че пътят, по който върви Димитър Дяковчанинът, е лош. Те казали тия мои думи на Димитра и той беше се заканил да ме убие.

– Когато правихте събрания в дома на Герго Стойков, върху какво разисквахте?

– Аз бях ходил само два пъти. Те не се доверяваха толкова на мене и пред мене не правеха събрание. Когато бях на тия две събрания, на първото те ме изпратиха в Ловеч, а на второто по селата, за да събирам пари.

– Какви сведения имаш по въпроса за убийството на дякона-владишки наместник?

– Те бяха намислили да убият по-рано мене, ето защо не ми съобщиха нищо за това, [та] не зная.

– Какво знаеш по въпроса за хазната?

– Те бяха вдигнали доверието си от мене и по това не ми казаха нищо.

– По каква причина и какъв начин искахте да отровите вашия председател Димитър Стамболията и откъде се издаде заповед за неговото отравяне?

– Тоя Димитър беше в същност председател на комитета. Аз сгреших във Видраре, както и по-горе казах, така и тоя Димитър сгрешил на едно-две места, вследствие на което от Ловеч дошло нареждане – той да бъде отровен, затова и се прибягна до неговото отравяне. После от Ловеч се донесе отровата за Димитра, един ден след което при мене дойде Герго Стойков и ми каза: „Хайде, иди в училищната стая и седни, ние ще дадем на Димитра отровно кафе!“ Аз отидох и, като седяхме с Димитра, кафеджията Доко донесе две чаши с кафе. Той даде първо едната чашка на Димитра, а другата даде на мен. Щом Димитър отпи една глътка, от горчивината на кафето разбра, че то е лошо, и каза: „Какво е това кафе?“ Сетне той погледна в моето кафе и отпи една глътка и каза, че в неговата чашка има отрова. Аз взех неговата чашка и близнах малко – наистина неговото кафе беше горчиво и аз го оставих. Уплашени от това, ние поръчахме да ни донесат малко мляко и пихме от него, за да не се отровим.

– От кои лица се състои Ловчанският комитет и какви други сведения имаш?

– Понеже Димитър Пеев ходеше и дохождаше оттам, той знае от кои лица се състои Ловчанският комитет. Аз друго нищо не зная.

9 зилкаде [12]89 [27 декември 1872] година.

Подписал: Марин Попов от Извор

Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Марин са протоколирани в наше присъствие, както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12] 89 или 27 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоро, Мито.

Разпит на Димитър Пеев от Извор

27 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се с дюлгерство и земеделие живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш, къде си се учил и ходил ли си в чужбина?

– Зная малко да чета и пиша, учих се на село. Преди десет години ходих във Влашко и слугувах две години, живеех в Турну Магурели [8].

– Кога и как постъпи в образувания в България бунтовнически комитет и каква служба изпълняваше?

– Миналата година по това време в нашето село Извор бяха дошли Дякон Левски и Димитър Дяковчанинът. Те ме повикаха в селското училище и аз отидох. Там Дяконът ми прочете една книжка и тая книжка беше с червени корици, наричаха я устав. След това аз узнах за комитетските работи, приех ги и влязох в комитета. Една седмица след това, Васил гложенецът и Дяконът пратили известие и искали един човек от нашето село за Ловеч. Членовете на нашия комитет: Герго Стойков, Марин Попов и Димитър Стамболиев, намирайки за подходящ мене, ме изпратиха в Ловеч при Дякона. И ние с Васил отидохме в Ловеч. Аз останах в хана на дядо Станчо. Васил намерил Дякона в къщата на Ваньо терзията, понеже Дякон Левски се намираше или в къщата на Ваньо терзията, или в къщата на Марин поп Луканов. Техните домове бяха тайните комитетски къщи. След това Васил ме заведе при Дякона. Той ме попита: „Ти в хана ли си?“ Аз му казах: „В хана съм.“ Той каза на Васила: „Заведи тогова в нашата къща!“ Васил ме заведе в една къща на края на града. Там ми посочи една стая и ми рече: „Ще седиш тук!“ Аз останах там. Денем понякога излизах из чаршията, купувах хляб, а нощно време спях пак там. Там останах около три месеца.

– Какво прави през тия три месеца?

– Веднъж носих писмо в Троян, което Дякон Левски ми даде, и два пъти носих [Писма] в Тетевен. След това Дяконът остана в Ловеч, а мене изпрати в село, за да извадя за себе си едно пътно тескере за Пловдив. Аз отидох в село, взех от мухтара свидетелство, извадих от Орхание тескере и отидох пак в Ловеч при Дякона. От там ние със споменатия [Левски] тръгнахме и отидохме най-напред в Троян. Там той събра няколко души и направи събрание във Василовия хан, но аз не присъствах. Там ние преспахме три нощи, [след което] отидохме в Карлово. В Троян аз не видях да са събирани пари. В Карлово слязох в хаджи Василовия хан, а Дяконът отиде на едно тайно място. В Карлово останахме две нощи. Оттам отидохме в Черноземен. Аз отидох пак в един непознат мен хан, а Дяконът пак на едно тайно място. След като останахме една нощ, отидохме в Царацово и слязохме в къщата на Божил арабаджията, дето стояхме една нощ. На сутринта тръгнахме оттам и отидохме в Пловдив, но Дяконът замина преди мене. Сетне дойде един човек, взе ме и ме заведе в Пловдив на един хан. Аз останах в хана, а Дякон Левски отиде в една къща оттатък моста. Него ден ние прекарахме там. Понеже [Дяконът] ми беше казал: „Завери тескерето си!“ – аз го заверих. Привечер тръгнахме оттам и отидохме пак в Царацово, в къщата на Божил арабаджията, [дето] пренощувахме. На сутринта Дяконът ми позволи да си отида на село, а сам, вземайки със себе си един от хората на къщата, в която пренощувахме, отидоха към Пазарджик. Двадесет деня след като си отидох на село, той ми изпратил пак известие с Васил гложенеца, за да извадя отново тескере за отиване във Влашко, да взема тескерето и го занеса в Ловеч. Аз обаче не извадих ново тескере, а заверих старото за отиване във Влашко, взех го и отидох в Ловеч. Реченият Дякон Левски взе от мене моето тескере и заедно с Васила заминаха за Влашко. Аз се върнах обратно на село без тескере и се залових за работата си. Те отишли във Влашко. Впоследствие аз, понеже исках да отида във Влашко да работя, поисках в село свидетелство, обаче ми казаха: „Дяконът ще дойде от Влашко, ти ще отидеш да го срещнеш!“ И не ме пуснаха. Въпреки че им казах: „Имам дълг!“ – те ми отвърнаха: „От комитета ще ти дадат пари!“ След това, когато Димитър Стамболията, мухтарът, изпращаше селските храни в Оряхово, той ми рече: „Върви и ти, хем ще свършиш тая работа, хем като дойде Дяконът отсреща, вземи го и го доведи!“ После аз отидох в Оряхово. След като предадохме храните, Дякон Левски дойде отсреща [и] заедно с него ние отидохме в Ловеч. В Ловеч Дяконът отиде в къщата на Николчо халача. На мене той даде петдесет устава с червени корици и едно писмо, [които] аз занесох и предадох на Димитра Дяковчанина в Тетевен. След това се върнах на село. Когато предадох уставите и писмото на Димитра, [там] бяха и Петко Милев, Марко Йон- чев, Лальо Попов, Иван хекиминът, даскал Иван [9] и някои други, които не познавам, и [това] стана в Дочовата къща. Димитър отвори пред тях писмата и книжата. След като се завърнах на село, започнахме вършитба. Една вечер беше дошъл сам Дяконът. Той потърси един човек от селото, за да отидат заедно с него във Враца. Намериха за подходящ мене. Макар и да им казах, че си имам работа на хармана, комитетските хора ми отвърнаха: „Ние ще накараме друг да вършее на твоя харман, ти ще заминеш заедно с Дякона!“ След това заедно с него ние отидохме във Видраре и слязохме във Вутьо Пеловия дом. Нея вечер се събраха: Йосиф, Фильо, поп Георги и още [някои] други и сутринта направили в училището събрание. Аз не присъствах и не можах да чуя какво са при- казвали. Оттам ние отидохме в Караш Иван [10], [където] преспахме една нощ. След това заминахме за Враца и отседнахме в един хан на края [на града]. На сутринта отидохме в черква, излязохме оттам, аз отидох на пазара, а Дякон Левски и един поп отидоха някъде. После аз отидох пак на хана, дойде и Дяконът и после още трима души; името на единия [беше] Мито [11], на другия Кръстьо [12], името на третия не зная. Те пиха по една ракия. Оттам Дяконът, аз и тримата души излязохме от града и седнахме под едно дърво. Дяконът започна да чете писма и книжа, но тъй като беше пазарен ден и минаваха и заминаваха много хора, те отидоха в една къща в града. Аз си отидох в хана. След пладне доде [и] Дяконът [и] ние похапнахме малко. Часът стана осем. Той ми каза: „Ти се качи на коня и излез на края, ще дойдат няколко души, с които ще си поприказвам, аз ще те стигна!“ Аз излязох от там и отидох до новия манастир [13]. Дяконът дойде вечерта там. Пренощувахме. На сутринта след закуска ние се дигнахме оттам и отидохме в Боженица [14], преспахме в хана една вечер и на другия ден пристигнахме в Орхание в Гаврииловия хан. Нея нощ дойдоха Васил бояджията, Мито и Васил Наков [15]. Аз бях зает долу с добичетата, та не мога да зная какво са приказвали те. На сутринта станахме оттам и отидохме в Цветковия хан. [Там] дойдоха един еднорък даскал и един поп [16] и заедно с Дякона те отидоха в Правец. Аз останах в хана. Вечерта заедно с Цветко отидохме [17] в Правец. Ние отидохме там, за да отворим пътя за бунт в Македония. В Етрополе попитаха дошъл ли е даскалът Тодор; съобщили, [че] не е дошъл. Нея нощ в хана се събраха някакви хора и разговаряха за покупка на оръжие и водене на борба. Сутринта ние станахме оттам и отидохме в Осиковица в хана на Цветко Цолов. Там не стояхме, защото Анастас плевненецът беше съобщил във Видраре, че иска да се види с Дякона. Ние отидохме в Тетевен, и в хана те се срещнаха с Анастас. Привечер отидохме с Дякона в Ябланица. Там той свика на два пъти събрание. На сутринта ние станахме оттам и отидохме в Тутманици в къщата на поп Георги. От Тутманици [Дяко- нът] попита в Етрополе дошъл ли е даскал Тодор. Той поиска [по] един човек от селата Лопян и Брусен. От Лопян дойде тахсилдарът Лальо, а от Брусен дойдоха Пано бояджията и Начо, синът на големия поп, дойде и даскал Тодор. Той [Дяконът] запита даскал Тодора: „Какво направи из местата, които обикаля?“ А той отговори: „Раздадох книжата, които носех и свърших добра работа.“ Нея нощ се устрои събрание, [на което] се говори: да се събират пари, да се купи оръжие и да се готвим. На другия ден, към второ пладне, ние се дигнахме оттам и отидохме във Видраре, за да помирим видрарския поп Георги и даскал Илия, [защото] се бяха скарали. Нея нощ останахме там, а на другия ден отидохме в Гложенския манастир, там преспахме една нощ. [Дяконът] прати известие и Васил гложенецът и още двама други отидоха с него в Гложене, а аз се върнах и си отидох на село. След два-три деня Дяконът изпрати от Тетевен известие и аз отидох в Тетевен. Там ние останахме една вечер, а на другия ден отидохме в Ловеч. Там преспахме една вечер; аз се върнах пак на село, а Дяконът замина към Пловдив. Оттогава насетне не съм се виждал с Дякона.

– Кой и защо ти поръча отровата? – Аз щях да ходя в Ловеч. Марин Попов ми каза: „Кажи на Васил гложенеца, че бях му казал нещо, припомни му, нека го вземе, да ти го даде и го донеси!“ Аз казах на Васила и Васил ми донесе нещо в една книжка. Аз го попитах: „Какво е това?“ А той ми каза: „Отрова е.“ Занесох я в хана на Герго Стойков. Там бяха Марин Попов, Стоян Съйков и даскал Илия. Аз извадих [книжката] и я оставих пред тях на тезгяха. Те я разделиха на три: малко взема Марин Попов, малко Герго Стойков и малко Стоян Съйков. И даскал Илия видя. Когато аз занесох най-напред отровата, не знаех защо е, после чух, че била поръчана, за да отровят Димитра.

– Кажи какво знаеш по убийството на дякона и по обира на хазната!

– Един ден в нашето село бяха дошли Димитър и Стоян пандурът и ме повикаха. Аз отидох в училището и ги намерих. [Там] бяха Герго Стойков, Марин, Герго Кабакчиев и още други тетевенци, но кои – не зная. В събранието те ми казаха: „Вземи Димитра и другарите му и ги заведи на засада!“ Аз ги взех и заведох в лозята. После се върнах назад. Беше по пладне, когато Герго Кабакчиев дойде и ми каза: „Иди и им кажи, че дяконът ще отиде във Видраре, нека тръгнат!“ После ние отидохме с Кабакчиев и аз му посочих мястото, гдето щяха да отидат на засада, и заедно с него ние отидохме при тях. Кабакчиев ми каза: „Дяконът ще отиде във Видраре, а ти да им посочиш пътя!“ Аз заедно с него вземах хората и им казах: „[Дяконът]ще мине оттук!“ И като им посочих пътя, върнах се назад. После братовото момче на мухтара Димитър съобщило на дякона и той се върнал от пътя, и после дойде в село. Нея нощ [той] остана [там]. На другия ден [дяконът] с мухтара Димитър и мнозина други замина за Орхание. Тия ми са сведенията по това. По обира на хазната не зная нищо.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

Подписал: Димитър Пеев

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие и показанието на споменатия Димитър Пеев са според както са изложени по-горе.

9 зилкаде [12]89 или 27 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Повторен разпит на Дико Беров от Извор

6 януари 1873

– Веднъж ти, Доко Съйков и Йото Илиев, който се намира във Влашко, и тримата, връщайки се от сватба, сте запалили шумата на Димитър мухтара; къде беше тая шума и защо я запалихте?

– Аз не зная нищо по тая работа. Ние бяхме седем-осем души, когато се връщахме от сватба, и аз си отидох право в къщи. Между затворниците тук има, които знаят, че съм си отишъл в къщи.

– Доко Съйков казва, че сте останали по пътя с Йото Илиев. Ако той сега ти каже това в лицето, ти какво ще речеш?

– Нека дойде и ми каже, аз казах какво зло съм извършил. Ако бях извършил и това, щях да го кажа, не съм го извършил и не зная.

Въпрос към Доко Съйков при очна ставка с Дико Беров

– Ти казваше в твоите показания: „Връщайки се от сватба, бяхме с Дико Беров, и когато дойдохме до шумата на Димитра [18]., те останаха там, за да запалят шумата, а аз си отидох в село.“ Дико отказва това, какво ще речеш ти?

– Ние отидохме заедно до хана, пийнахме малко, оттам тоя Дико Беров и Йото Илиев се върнаха назад, като казаха: „Ние ще запалим шумата!“ и се върнаха, обаче кой от тях е запалил шумата – не зная.

19 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

[Знак за отпечатък от пръст]: Дико Беров

Подписал: Доко Съйков

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Село Бяла поляна („Акче алан“), община Перперек, Кърджалийска околия.

2 Димитър Общи и Васил Йонков.

3 Станчо поп Николов.

4 В турския текст името „Петьо Бояджиев“ може да се чете и „Пеньо Бояджията“. Името на Кольо Войнов е сгрешено на „Стойнов“.

5 Димитър е Дидьо Пеев.

6 Село Тлачене, което днес спада към околия Бяла Слатина.

7 Мито Цвятков Бакалбашиев и Стефанаки Христов Савов, членове на Врачанския революционен комитет. На Мито Цвятков Левски възложил да уреди прехвърлянето на комитетските хора и писма през Лом и Оряхово за Румъния (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 597, 609).

8 Вместо „Турно Магурели“ в турския текст стои „Могилица“.

9 Иван Хекимина е Иван Стоянов Ибришимов, а даскал Иван – Иван Фурнаджиев.

10 Село Караш, Врачанска околия.

11 Мито е Мито Цвятков.

12 Кръстьо Д. Новкиришки, председател на Врачанския комитет (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 976).

13 Под „новия манастир“ тук се разбира Черепишкият манастир.

14 Село Боженица, Ботевградско.

15 Васил Петров, Митьо Петков и Васил Наков.

16 „Попът“ трябва да е свещеник Марко Тодоров. Що се отнася до „едноръкия даскал“ („бир чолак даскал“), то, знае се, че по него време учители в Правец са били Илия Тодоров от Сопот и Захари поп Кирилов от Пирдоп; последният е бил куц, но не „еднорък“ (П. Ценов, пос. съч., стр. 143, 146).

17 След „отидохме“ са изпуснати думичките „и ние“. Турският текст на следващото изречение трябва да се чете така: „Акшамъ Исветко иле берабер Прафчая биз де гиттик ве Македония тарафъна фесад ичун йол ачмга гиден (преписвачът погрешно е написал „гиттик“) даскал Тодор гелмишми дею Етрепола хабер гьондермишлер. Гелди дею хабер гелди.“ На български изречението трябва да се преведе както следва: „Вечерта отидохме и ние с Цвятко заедно в Правец. Бяха запитали в Етрополе дали се е завърнал даскал Тодор, заминал за Македония, за да отваря пътя за бунт. Дойде известие, че не се е завърнал.“ Това място от показанията на Дидьо Пеев е много важно, защото то разрешава спора по въпроса за обиколката на Тодор Пеев из Македония – сам или заедно с Димитър Общи.

18 „Димитър“ е Димитър Крачунов, мухтар на с. Гол. Извор.

март 20, 2019

Свиване

Така ни се пада!  

  1.
  Случаят с харизаните заради политическа сделка 8 милиона, без да си дава сметка за това властта, изведнъж хвърли ярка светлина върху един иначе отдавна известен факт (а към 8-те милиона на мюфтийството само за последния месец можем да добавим 35 милиона на футболния отбор на олигархията и 58 милиона на олигарха с футболен отбор):

чети по-нататък

Свиване

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I  

ДО ТУК:ПРЕДИСЛОВИЕ, ГЛАВА 1. МАСАДА, ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

Еврейският народ имал особено отношение с Бог. Той бил народ, избран от Господ. „Вие ще ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ – казал този бог на евреите (Изход, 19:6).

Това бил единственият Бог, който в действителност съществувал. Всички останали богове не съществували. Те били в най-добрия случай просто идоли – издялано дърво, бронзови отливки, камъни и бои. Всички тези езически богове били създадени от хората.

Напротив, еврейският бог създал целия свят. Той разделил светлината от тъмнината и сътворил човека.

Когато целият свят потънал в грях, Бог му изпратил потоп, а когато хората намислили да построят кула, за да стигнат по нея до небето, размесил езиците им.

След това бог се отчаял да спасява цялото човечество и се заел с потомството на един човек, Авраам. Бог и Авраам сключили договор. Според този договор Авраам се задължавал да се обрязва и да спазва закона, а в замяна на това той и неговото потомство получили като вечно владение Ханаанската земя (Битие, 17:8).

Наследник на Авраам станал неговият син Исаак, а наследник на Исаак – сина му Яков. Заради своя син Йосиф, който достигнал висока длъжност при египетския фараон, патриарх Яков се преселил със своите роднини в Египет и евреите след това попаднали в египетско робство.

От робството ги извел техният лидер на име Мойсей, комуто Господ се явил в планината Хорив сред горящ храст. Именно на Мойсей Бог за първи път казал своето име.

Отговаряйки на въпроса на Мойсей за неговото име, Бог казал: „Аз съм Този, Който съм“ – древноеврейски израз, чиито първи букви образуват акронима „Яхве“ (Изход, 3:14). Господ заявил на Мойсей: „Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Бог Всемогъщ, но не им бях познат с името Си Яхве“ (Изход, 6:3).

Това име – Яхве – било табу за евреите и по-късно можел да го произнася на глас само един път в годината първосвещеникът в Светая светих в Ерусалимския храм. Гърците го нарекли „тетраграматон“, което ще рече четирибуквие, и в гръцките преводи на Библията (например Септуагинта) то се пишело с еврейски букви. Латинските преводи използвали четирибуквието YHWH.

За да изведе евреите от робството, Яхве извършил множество чудеса. Той поразил Египет с девет бедствия. Той разделил водите на Червено море и той вървял пред евреите като огнен стълб през нощта и като облачен стълб през деня.

На планината Синай той слязъл при Мойсей и сключил с него завет, което ще рече договор. Според този завет евреите се задължавали да се покланят на Яхве и само на Яхве, а Яхве в отговор се задължавал да им даде за местоживеене Ханаан. Като ревнив бог, Яхве поискал от тях да не се съюзяват с ханаанците и да ги унищожат заедно с техните богове: „Внимавай да не направиш договор с жителите на земята, където отиваш, да не би да стане примка сред теб. А да събориш жертвениците им, да строшиш стълбовете им и да изсечеш ашерите. Защото ти не бива да се покланяш на друг бог, понеже Господ, чието име е Ревнив, е ревнив Бог“. (Изход, 34:12–14). „Подложи ги на херем, не се съюзявай с тях и не ги щади“ (Второзаконие, 7:2).

Думата херем, употребена в тази заповед е една от ключовите думи в Стария завет.

Херем има същия корен като арабската дума „харам“, забрана. Херем е и проклятие, и забрана, и джихад. Това е свещена война, в хода на която се изтребва цялото население на дадена земя, а неговото имущество се унищожава или се предава на жреците на Яхве.

Именно осъществяването на херем е главното условие за владеенето на Обетованата земя. Във „Второзаконие“, последната, заключителната книга от Петокнижието на Мойсей, Мойсей предупреждава Израил: „Но в градовете на тези народи, които Господ, твоят Бог, ти дава като наследство, да не оставиш живо нищо, което диша, а ги подложи на херем: хетейците и аморейците, и ханаанците, и ферезейците, и евейците, и евусейците, така както Господ, твоят Бог, ти заповяда“ (Второзаконие, 20:16–18).

Ако Израил спазва тези правила, чака го щастлив живот в Обетованата земя. Ако не, Израел ще бъде изтребен и изхвърлени от Обетованата земя (Второзаконие, 29:24–25).

В Книгата за съдиите процъфтяването на едни или други потомци на Израил се свързва със строгото изпълнение на херема.

Там се съобщава, че потомците на Юда са поразили с меч всички хора в дадената им земя (Съдии, 1:4–18). Именно затова бъдещото царство Юдея било изградено върху здрави основи. Напротив, потомците, които се заселили в бъдещото царство Израил, не изтребили ханаанците, както предписвал Господ (Съдии, 1:27-35). Този непоправим грях станал причина за падането на царството Израил.

Историята за сътворението на света и за еврейския народ до пристигането му в Обетованата земя се разказва в първите пет книги на еврейското Свещено писание: Битие, Изход, Числа, Левит и Второзаконие. Тези пет книги били продиктувани от Господ на Мойсей непосредствено в планината Синай. Те били еднакво свещени за евреите и за повечето християни. Християните ги наричат Петокнижие на Мойсей, а евреите ги наричат просто Тора – което ще рече „Закон“.

По-нататъшната история на евреите от идването им в Ханаан до падането на Първия храм била разказана в следващите шест книги на Библията: книгата Исус Навин, книгата Съдии и четирите книги Царе.

Книгата Исус Навин разказва за мълниеносния блицкриг, който осъществил приемникът на Мойсей – Исус Навин, и за херема, на който подложил съпротивляващите се градове. Книгата Исус Навин е книга за това, че няма нещо, което да не може да направи един народ, начело на който стои самият Господ.

Тя продължава темата за чудесата, които Господ върши за избрания народ. Всичките тези чудеса носят ярко изразен военно-приложен характер. Господ осигурил на евреите брод през Йордан, разделяйки водите на реката; той разрушил с тръбни звуци стените на Ерихон и именно той мятал при Гибеон върху враговете на евреите огромни камъни от небето.

Затова веднага след завземането на Обетованата земя Исус Навин събрал евреите и построил огромен олтар на открито, както му завещал Мойсей (Второзаконие, 26:7).

Имайки предвид бъдещата роля на Ерусалим в юдаизма, бихме могли да очакваме, че този олтар ще бъде построен на Храмовия хълм. Но това не е съвсем така. Олтарът, който Исус Навин издигнал според завещанието на Мойсей, бил разположен според книга Второзаконие в планината Хевел до града, наречен Сихем, в самия център на Ханаанското възвишение, сърцевина на бъдещото царство Израил.

За удивителното разположение на този олтар ще поговорим малко по-късно.

Според Библията след завземането на Обетованата земя евреите живеели известно време на отделни кланове под ръководството на шофети (съдии) – особено избрани от Бог хора. Но когато започнали да ги притискат филистимците, помолили последния шофет, пророк Самуил, да се помаже за цар.

Пророк Самуил също нямал никакво отношение към Ерусалим. Той живеел в град Шилом и в този град се намирал ковчегът на Яхве.

Пророк Самуил бил категорично против желанието на евреите. Той произнесъл тираноборческа реч. С остри думи пророкът описал всичките последици от абсолютната монархия: произвол, нарушаване на правата на частната собственост и превръщане на свободните хора в роби. Всеки, който иска да прочете аргументите срещу едноличното управление, може да види речта на пророк Самуил в 8-ма глава на Първа книга Царе.

Нещо повече, Самуил заявил, че избирането на цар ще бъде поредната измяна от страна на Израил по отношение на Господ, също толкова отвратителна, колкото направата на Златния телец и поклонението на Астарта и Ваал.

„Не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях“ – съобщава Господ на Самуил (1 Царе, 8:7).

Но народът настоявал на своето: не искаме бог, искаме цар, след което пророк Самуил им поставил за цар Саул от рода на Вениамин.

Уви, Саул се оказал лош цар. Той нарушил договора с Яхве. Започнал война с амалекитяните, на не ги подложил на херем и даже запазил живота на амалекитянския цар Агаг. Затова Самуил свали Саул от царския пост и предал поста на младия Давид (1 Царе, 16:13).

Това потвърждавало приоритета на пророка над царя. С гласа на пророка говорел бог. Пророците сваляли и назначавали царете, но царете не можели да направят нищо на пророците.

(Следва)

март 19, 2019

Свиване

Защо да гласувам за Европейски парламент?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Пламена Грозева - учи европеистика в СУ "Св. Климент Охридски".

Откакто България е член на Европейския съюз имам право да гласувам на изборите за Европейски парламент. Необходимо ли е обаче да участвам в този вот? Как се осъществява той? Важни ли са функциите на Европейския парламент и евродепутатите и по какъв начин те влияят на мен и моя живот?

На първо място – какво представлява Европейският парламент?

Европейският парламент (ЕП) е една от трите най-важни институции на ЕС. Той е и единственият европейски орган, чиито членове (евродепутатите) се избират пряко от хората. На всеки 5 години гражданите на държавите членки на ЕС участват в избори, чрез които те избират всичките 751 депутати в ЕП.

Как се осъществява гласуването?

Изборите за ЕП се провеждат във всяка една държава членка. При тях се следва както националното законодателство, така и няколко норми, поставени от ЕС. Най-важното общо правило предвижда използването на пропорционалната избирателна система. Например въпреки че Великобритания използва мажоритарната система при парламентарните си избори, тя е задължена да приложи пропорционалната при изборите за ЕП. (Информация относно разликата между двете избирателни системи мога да открия тук.)

Въпреки това обаче много други важни въпроси, свързани с условията и начина на провеждане на изборите, се определят от националните закони. Така например в Австрия както на националните, така и на европейските избори гласуват всички граждани над 16 години. Във всички други държави от ЕС (включително и България в гласуването могат да участват единствено граждани над 18-годишна възраст.

Важно! Мога да гласувам за избор на ЕП освен в България и в друга държава членка на ЕС. За целта обаче е нужно да съм регистрирам в съответната страна. Например ако живея в Германия, макар да съм български гражданин, ще мога да гласувам там и моят глас ще бъде отчетен. В този случай обаче аз ще гласувам за германските кандидати за евродепутати, а не за българските.

Какъв е съставът на ЕП?

Общият брой на избраните евродепутати е 751, като те са неравномерно разпределени. Всяка държава членка в зависимост от населението си има на разположение определен брой депутатски места. Колкото по-голямо е населението й, толкова повече представители ще има тази държава в ЕП. Например Германия като държава с най-многобройно население има 96 евродепутати, а Люксембург (с най-малкото население) има 6. България се нарежда сред държавите със средно голямо население, поради което тя има 17 депутати в Европейския парламент.

Важно! По време на гласуването за ЕП кандидатите биват поставени в партийни листи спрямо националните партии. Следователно, когато гласувам за избирането на български евродепутати, аз ще дам моя вот в зависимост от партиите в България.

Въпреки това обаче избраните кандидати не остават представители на националните си партии, а стават част от една от европейските партии в ЕП в зависимост от политическата си ориентация. Например ако бъде избран за евродепутат кандидат от някоя либерална българска партия, то той ще стане член на политическата група на ЕП – Алианс на либералите и демократите за Европа. Това е партия, която не съществува в националните държави, а единствено в Европейския парламент. По този начин евродепутатите се групират и гласуват според политическите си позиции, а не спрямо своята националност.

Какви са функциите на избраните евродепутати?

Най-важното задължение на евродепутата през 5-годишния му мандат е да защитава чрез своята дейност интересите на съгражданите си. На практика избраният от мен евродепутат изпълнява ролята на мой представител в ЕП. Той носи отговорност за своя начин на гласуване пред мен и пред другите български граждани, поради това, че той е бил избран пряко от нас, за да ни представлява в ЕС.

Как решенията на евродепутатите влияят на мен и моя живот?

  • Европейският парламент, заедно с Европейската комисия и Съветът на ЕС, осъществяват законодателния процес на Съюза. Той се изразява накратко в изготвяне на предложение за закон от Европейската комисия, а след това Европейският парламент и Съветът на ЕС (министрите на държавите членки) гласуват дали да приемат предложението. (Подробна информация относно законодателния процес в ЕС мога да открия тук.)

Важно! На практика без одобрението на мнозинството от евродепутатите не може да бъде приет закон в ЕС. Тези гласувания на членовете на ЕП оказват пряко влияние върху мен и моето ежедневие, тъй като създадените европейски закони са абсолютно задължителни за всички държави членки. Приетите актове създават права и задължения както на мен като гражданин, така и на моята фирма например.

  • Евродепутатите също така одобряват и бюджета на ЕС. Финансовата рамка определя какви европейски програми ще се осъществят, кои области и политики ще бъдат финансирани и колко голяма финансова помощ ще бъде отпусната за тях. От това зависи не само възможността ми да кандидатствам за финансова помощ по някой проект, но и определя до известна степен начина, по който би могъл да се обнови града, в който живея.
  • Европейският парламент одобрява председателя на Европейската комисия и останалите еврокомисари. Това е важна функция, поради това, че Комисията е основният двигател на ЕС, давайки почти всички законодателни предложения. Евродепутатите също така имат възможност да гласуват вот на недоверие, с който да задължат Комисията да подаде оставка.
  • Евродепутатите упражняват правомощия за контрол и надзор над останалите европейски институции. Те наблюдават как работят останалите органи и по какъв начин се изразходват парите на европейските граждани, в това число и моите. ЕП може да задава въпроси дори на Комисията и на Съвета на ЕС.
  • Европейският парламент избира също така и европейския омбудсман. Това е независима инстанция, която разследва обвинения в лоши административни практики от страна на институция/орган на ЕС. Подобна жалба мога да подам и аз, като от тук мога да получа подробна информация за процедурата.
  • Европейският парламент одобрява и търговските договори със страни извън ЕС. Ще бъде нужно съгласието на ЕП, за да се подпише например споразумение за свободна търговия със САЩ. Този договор, както и всички подобни, ще окажат въздействие върху предлаганите стоки и храни в магазините.
  • Имам право да отправя и петиция до членовете на ЕП за проблеми, попадащи в правомощията на ЕС. Петициите се разглеждат от Комисията по петициите към ЕС. Допълнителни насоки за това кога и как мога да отправя петиция мога да открия тук.

март 18, 2019

Свиване

Седмичен бюлетин за правни новини  


Без дебати минаха на първо четене промените в Закона за съдебната власт, с които се предвиждат нови правила за конкурсните комисии, обжалване на една инстанция на кадровите решения на колегиите на ВСС, а при предсрочно прекратяване на мандата на главния инспектор избраният на негово място да започва цял нов мандат, а не да доизкарва стария. Ден по-рано Съюзът на съдиите в България (ССБ) публикува становище, с което призова за оттегляне на законопроекта, за който магистратската общност е...
Свиване

Различни процедури позволяват на чужденци извън ЕС да започнат работа в България  


От началото на годината Агенцията по заетостта е издала разрешение за работа в България на над 1200 души от 47 страни извън ЕС. Малко или много са тези разрешения би могло да се коментира на база на данни за предходни години и сравнителни данни за други страни в региона. Безспорно е обаче, че тези процедури в бъдеще ще имат все по-голямо значение за бизнеса и ще търпят развитие, доколкото са свързани както с добри, така и с лоши практики, които създават затруднения.Авторът Ралица Тихова
е...
Свиване

Ханс Рослинг с Ула Рослинг и Ана Рослинг Рьонлунд, „Фактологичност. Защо светът е по-хубаво място, отколкото предполагаме“  

  Hans Rosling with Ola Rosling ans Anna Rosling Rönnlund, “Factfulness. The Reasons We’re Wrong About the World – and Why Things are Better that You Think
  
  Това е удивителна книга. Тя се опитва да ни помогне да виждаме и мислим света такъв, какъвто той е.

чети по-нататък

Свиване

Уроци по атеизъм  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 4. Отговори на въпроси на зрителите

Обещах да посветя един урок на въпроси, зададени от зрителите на моя канал в YouTube, което сега ще направя. От всички въпроси избрах, естествено, най-комфортните, най-удобните и най-безобидните. Какво пък – това е мое право.

Първият въпрос е за Чаплин. Нямам предвид Чарли, а попа Чаплин. Който не играе в нямото кино, а в съвременното. (Всеволод Чаплин – председател на Синодалния отдел за връзки на църквата с обществеността към Светия синод на Руската православна църква – бел. П. Н.)

Един път се сдърпахме с него някъде по телевизията и Чаплин страстно искаше от мене списък на педофилите в Руската православна църква. Обещах да му предоставя такъв списък, но стана ясно, че Чаплин ни е дал много сериозна работа. Той предполагаше, че имам предвид само поповете. Но вероятно има смисъл Чаплин да отиде все пак и да завърши някакви ускорени богословски курсове – сега има такива. Там ще разбере, че църквата се състои не само от попове, но и от така наречените вярващи. С други думи, не само от тези, за които говоренето от името на едно свръхестествено същество е професия, но и от тези, за които това е хоби.

Та ето че сред вторите педофилите се оказаха много, доста много. Даже аз, честно казано, не си представях колко от осъдените, с произнесена присъда, педофили са така наричащи се християни, при това, по правило, православни.

Като пример мога да посоча скандалния случай с депутата Смирнов. Който ръководеше бойскаутско православно движение и чийто „служебен“ списък от четиринадесет или петнадесет извратени по най-изтънчен начин момчета се съчетава забележително с безкрайно целуване на икони, песнопения и тям подобни манипулации.

Всички тези случаи сега се сумират и редактират. След време непременно ще издадем книга – тя ще се казва „Педофилията в Руската православна църква“ и, разбира се, на титулната страница ще има посвещение на свещеника Чаплин като вдъхновител на това произведение.

Вторият въпрос беше за това как преценявам подчертаната и, бих казал, малко натрапчива религиозност, която демонстрират руските президенти през последните десет години.

Какво мога да кажа по този повод. Разбирате ли, ако човек иска да бъде крал на папуасите, той е обречен да си забоде на главата големи пера, да си окачи на шията огърлица от най-големите мидени черупки и да танцува най-буйно от всички определени танци.

Съвсем неразбираемо е, наистина, кой внушава на първите държавни лица мисълта, че в Русия има толкова много папуаси и че тези папуаси имат някакво влияние в мащабите на страната. Не е така. Както показаха последните избори за Държавна дума, папуасите у нас не са толкова много. А както показаха гастролите на един известен предмет от гардероба на една богиня – за него ще стане дума в следващия урок, - те са в общи линии съвсем малко. ВЦИОМ (център за изследване на общественото мнение в Русия – бел. П. Н.), както знаете, дава тъжна за православните цифра – около 3% живеещи по църковните канони в страната.

И истерията в средствата за масова информация, и безумието в пресата, и постоянното показване на безкрайни опашки доведоха като резултат до това, че по цялата страна, в шестнадесет града, за четиридесет дена гастроли се събраха около три милиона души. Това е даже по-малко от трите процента, които дава ВЦИОМ.

Забавно е, че чиновниците, които винаги копират робски телодвиженията на своето ръководство, също станаха поголовно безумно православни.

Но тук трябва да помним, че за този етап православието е задължителен ингредиент, също като тениса по времето на Елцин. И вероятно, когато се смени настроението на началството, всичките чиновници, които сега се кръстят непрекъснато и държат свещи, и палят кандила, и пълзят някъде на колене, ще захвърлят с удоволствие всичките икони някъде на боклука и на най-видно място ще поставят друг символ, угоден на следващия президент (или през президент).

Имаше в списъка още един малък въпрос. Той засяга това, че забележителният писател Александр Андреевич Проханов взе и публикува някога една пределно груба, непристойно ругателна статия за мене. Но вие знаете, че аз не се обиждам.

Първо, Александр Андреевич е наистина забележителен писател.

Второ, трябва да помним, че той е член на секта. А това, приятели, е съвсем друга история. Сектите изискват да се мразят, да се ругаят и да се заливат с помия хората, които мислят иначе от тези, които не са в съответната секта.

Освен това знаем много добре, че в религиозните секти има доста строги, може даже да се каже – свирепи наказателни системи.

Например не е изключено на Александр Андреевич да му забранят да участва в колективното ядене на божията плът.

Или да му забранят цяла седмица да не целува ръцете на дебели мъже.

Всичко това може да бъде за него извънредно болезнено.

Във всеки случай мога да ви кажа, че тази статия изобщо не повлия на прекрасното ми отношение към него.

(Следва)

март 17, 2019

Свиване

Исландия ще преразглежда дела заради нарушения при назначението на съдии  


Явни нарушения на законовата процедура при назначаването на съдия може и да не водят до нищожност на назначението, но това само по себе си води до нарушаване на правото на справедлив процес по конкретните дела, в които този съдия участва - без значение как са протекли те.

Това се казва в безпрецедентно решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, обявено тази седмица, по исландско дело (Guðmundur Andri Ástráðsson v. Iceland - жалба №26374/18). Български...
Свиване

Зла държава  

  1.
  Елитът напоследък води безпощадна битка срещу най-слабите и най-беззащитните прослойки - хората с увреждания, самотните майки, хроничните безработни, намиращите се близо до годините за пенсиониране (те не смеят да гъкнат, защото кой ще вземе на работа някой като тях) и др.

чети по-нататък

Свиване

Нобелови лауреати – 1957 година  

Александър Тод (Alexander Todd)

2 октомври 1907 г. – 10 януари 1997 г.

Нобелова награда за химия, 1957 г.

(За работата му върху нуклеотидите и нуклуотидните коензими.)

Шотландският химик Александър Робъртъс Тод е роден в семейството на бизнесмена Александър Тод и Джийн (Леури) Тод в Глазгоу. Глазгоу е градът, където преминава детството и юношеството на бъдещия учен. Там той учи в училището на Алън Глен. Постъпва в университета и го завършва през 1929 г., като получава степента бакалавър в областта на органичната химия. След кратък период, през който придобива изследователски навици, Тод става аспирант в университета във Франкфурт на Майн (Германия), където учи органична химия. Там през 1931 г. му присъждат докторска степен за дисертация, посветена на химията на жлъчните киселини. След това Тод продължава заниманията си в Оксфордския университет, вече като аспирант на Робърт Робинсън.

В лабораториите на Робинсън Тод проучва антоцианите (естествени пигменти, на които се дължи червеният, синият и виолетовият цвят на растенията), особено пигментите на цвета на розата, слезта, здравеца, метличината и игликата. По това време химическата структура и химическият състав на хлорофила и антоцианите предизвикват значителен интерес. Изследват ги Рихард Вилщетер и други учени. През 1933 г. Тод получава докторска степен от Оксфордския университет за работата му върху синтеза на пигментите на цветовете. Робинсън го учи, че синтезът и разлагането на органичните съединения са не само допълнителен метод за анализ на химическите структури, но и начин да се обвържат структурите с биологическите функции на веществото.

През 1933 г. Тод се връща в Шотландия и започва да работи в Единбургския университет като асистент в катедрата по медицинска химия. Там в сътрудничество с Джордж Баргър изследва химическата структура на витамин B1 (тиамина) като главен компонент в храната на човека. Липсата на тиамин може да предизвика заболяване на нервните клетки, известно като авитаминоза. В системата на ензимите (ферментите) тиаминът действа като коензим (част от ензима, необходима за храносмилането и ферментацията) , който осигурява окисляването на въглеводородите. В лабораторията на Баргър Тод синтезира тиамин в кристален вид и неговата технология започва скоро да се използва в английската фармацивтична промишленост за широкомащабно производство на витамин B1. През 1939 г. Тод започва да чете лекции по биохимия в Листеровския университет за профилактична медицина в Лондон. Като продължава да проучва витамините, той съсредоточава вниманието си върху върху витамин Е (токоферола) и витамин B12 (цианкобаламина). Токоферолът е витамин, разтварящ се в мазнини, антиокислител, който има тенденциите да стабилизира биологичните обвивки, особено тези, които съдържат полиненаситени мастни киселини. Витамин B12 е коензим, който е необходим за нормалното развитие на червените кръвни клетки. Недостигът на витамин B12 предизвиква злокачествено малокръвие. Докато работи в Листеровския институт, Тод установява химическата структура на витамин B12. Той проучва също така лечебните свойства на Cannabis sativa (марихуаната).

През 1938 г. Тод приема предложението да заеме мястото на професор по химия и директор на химическите лаборатории в Манчестърския университет. По същото време той е професор в Калифорнийския технологичен институт, където ходи да чете лекции и да дава консултации. В Манчестър Тод завършва своето изследване върху витамин Е и Cannabis sativa. През 1942 г. е избран за член на Лондонското кралско дружество, а две години по-късно става професор по органична химия в Кеймбриджкия университет. Член е също така на университетския Крайст колидж. В ръцете на Тод е съсредоточен контролът по организирането и развитието на университетската химическа лаборатория, което е и негова мечта: отговорността и властта се допълват, отговорността без власт е безполезна.

През 1942 г. Тод започва да изследва нуклеиновите киселини и нуклеотидните коензими. С един от своите сътрудници той хвърля светлина върху важните особености на химическата структура и реакционните механизми на нуклеиновите киселини. Те синтезират също така два важни нуклеотида: флавинадениндинуклеотида (ФАД) и аденозинтрифосфорната киселина (АТФ). ФАД е коензим, участващ в биологичните окислително-възстановителни реакции. А при хидролизата на фосфатните групи АТФ отделя значително количество енергия, която се използва за биохимични реакции в живите клетки. В резултат от работата, извършена от Тод и неговите колеги през 40-50-те години, а също така от изследванията, осъществени през 50-те години от Джеймс Д. Уотсън и Френсис Крик, структурите на рибонуклеиновата (РНК) и дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) най-сетне са установени.

През 1962 г. Тод става пер и получава титлата барон на Тръмпинтън. През следващата година оглавява Крайст колидж и съдейства за създаването към Кеймбриджкия университет на Чърчил колидж.

През 1937 г. Тод се жени за Елисън Сара Дейл. Семейството има син и две дъщери.

Тод е удостоен с много награди. Сред тях: медала Лавоазие на Френското химическо дружество (1948 г.), медала Дейви (1049 г.) и Кралския медал (1955 г.) на Лондонското кралско дружество, медала Лонгстаф на Британското химическо дружество (1963 г.), медала Копли на Лондонското кралско дружество (1970 г.) и златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1979 г.). От 1950 до 1973 г. ученият е разпоредител на фонда „Нафил“, който финансира научни изследвания във Великобритания, през 1952 г. е назначен за председател на правителствения Консултативен съвет на Великобритания за научна политика, а от 1975 до 1980 г. е президент на Лондонското кралско дружество. Тод е член на много други професионални дружества, има присъдени почетни степени от университетите в Дърам, Лондон, Глазгоу, Уорик, Киев, Париж, Мичиган и Страсбург, а също така от Харвард, Тафтс, Оксфорд и Кейбридж.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/todd.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

март 16, 2019

Свиване

Изключването на Орбан  

Преди време, много отдавна, един познат беше казал: „Ако всички деца по света се хванат за ръце и опашат екватора – на мен каква ми е далаверата от това?“. На 20 март ЕНП ще решава дали да изключи Орбан от редовете си. Нас това какво ни интересува? Първо, интересува ли ни изобщо и, второ, ако ни интересува, то как: като българи или като европейци; как подреждаме съображенията си: от национална или от общоевропейска гледна точка?

Доколкото ние, простите граждани, които нито сме интелектуалци, нито сме професионални анализатори, нито даже сме що-годе информирани какво се случва по широкия свят, успяхме да се ориентираме, става дума за следното. Орбан облепил Унгария с плакати, изобразяващи Сорос и Юнкер като дъртите мърморещи критици в ложата от „Мъпет шоу“. Юнкер е на преден план, а Сорос – по изотзад. И двамата са нахилени: Юнкер като весел гуляйджия, който не е съвсем сигурен какво точно се случва, но като цяло не е злонамерен, а Сорос – леко сатанински, същински Хер Воланд от „Майстора и Маргарита“, само че без барета с орлово перо и шпага. На плаката пише: „Вие също имате право да знаете какво подготвя Брюксел“. Като видял това, Юнкер се огорчил. Казал, че чашата на търпението му преляла, че не вижда абсолютно нищо общо между себе си и персона като Орбан и поставил под въпрос членството на неговата партия в ЕНП. Горе-долу по същото време изключване поискали още десетина-петнайсет партии от ЕНП, сред които нашите ДСБ и ДБГ.

Защо? Защо да изключат човека заради едни плакати? Много просто: не било заради самите плакати, а заради хроничното отношение на Орбан към миграцията.

Както се оказа обаче, издигането на огради с бодлива тел против мигрантите също е само повод, причините са по-дълбоки. Самият Орбан заяви, че „лидерите на ЕС искат „Европейска империя“, която да пороби държавите в Европа“, а пък в някои италиански медии се появи обвинението, че Европейският съюз е изчерпан до състояние, в което не може да генерира идеи и да взема решения. Германия и Франция се мъчат да прикрият собствения си егоистичен национализъм, обвинявайки в национализъм другите. По повод апелите на Макрон за „европейски ренесанс“ се направи дори твърде удачното сравнение с истинския Ренесанс, чиято идеологическа същност е не само хуманизмът, но и концепцията за националната държава, добила юридическа форма с Вестфалския мир. Тоест, казаха на Макрон, че който иска ренесанс, иска възход не на нещо друго, а на национализма, който в края на Средновековието се е появил като реакция срещу политическия универсализъм на папите.

Дали национализмът ще оправи Европа е друг въпрос. Друг въпрос е и дали това, което наричаме национализъм, утре ще изглежда така, както изглежда днес.

Напрежението с Орбан стигна дотам, че вчера (12 март) Манфред Вебер отиде да се срещне с него в Будапеща и да се разберат ще я бъде ли ФИДЕС в ЕНП. Предварително се знаеше, че ще бъдат поставени три условия: кампанията с плакатите да спре, да се възстанови университетът на Сорос в Будапеща и Орбан да се извини на партиите от ЕНП. Не изглежда трудно. Ако от това зависи стабилността на ЕНП, ако от това се нуждае бъдещето на Европа, ние, простите граждани, можем да сме спокойни.

След срещата не останахме с впечатление, че се е решило нещо кой знае какво. Орбан бил казал, че не иска да обижда никого и че ако въпреки това някой все пак се е обидил, той е готов да му се извини, с което изглежда се опитва да изпълни третото условие. Относно плакатите бил обяснил, че кампанията и бездруго отивала на привършване, тъй че първото условие ще се изпълни от само себе си. Що се отнася до второто условие – университета на Сорос – то остава без коментар или поне до нас коментар не е стигнал. Така че вероятно ще продължат да обвиняват Орбан в антисемитизъм и ревизионизъм.

Заедно с демонстрираната кооперативност обаче Орбан оставя и впечатлението, че не му пука особено дали ще го изключат от ЕНП или не. И наистина, при евентуално изключване ФИДЕС няма да загуби депутати, депутати ще загуби парламентарната група на ЕНП. Ако толкова иска парламентарна група, Орбан има и с кого да създаде нова такава. А в следващия парламент, който чука на вратата, дето се вика – я камилата, я камиларя.

Ако има някакъв проблем за Орбан, то е дали евентуално негово изключване от ЕНП ще повлияе върху вота на унгарците. Дали ще има такива избиратели, които ще се откажат да гласуват за Орбан, ако той не е в ЕНП, както в България вече заявиха, че няма да гласуват за Тафров, след като той рече, че не иска да е в една група с Орбан и най-вече с Бойко Борисов.

Струва ми се, че няма да има кой знае какво значение за изборите в Унгария дали ще изключат Орбан или не. Неговият политически тренд се определя от други неща, а не от членството му в едно или друго европейско политическо семейство. Обвиняват го че изневерява на принципите и ценностите на ЕНП, но в очите на мнозина унгарци (пък и не само унгарци) ЕНП е тази, която изневерява на собствените си принципи и ценности. Ако избирателите подкрепят Орбан, те ще го направят заради политиката, която води, заради резултатите, които дава тази политика, заради философията и идеологията, които изповядва и най-сетне заради решителността, която показва, заради онази плътност и тежест, които го отличават от рехавите европейски технократи, които в своята пунктуалност и перфекционизъм вече са заприличали на призраци.

Също така ми се струва, че ако изгонят Орбан, в България ще станем свидетели на трогателна сценка: по стар и автентично десен обичай ДСБ и ДБГ ще се скарат коя от двете влиятелни формации е била истинската причина за изключването на ФИДЕС от ЕНП – Ние изгонихме Орбан! Не, ние го изгонихме! И докато се карат, Тафров ще си отдъхне, ще каже: „Ето: сега вече мога да ида и в ЕНП“ (забравяйки, че Борисов все още ще е там) и за него ще могат да гласуват всички, за които е важно България да има депутати точно в групата на тази партия.

Затова неслучайно започнахме оттам: какво ни интересува и интересува ли ни въобще дали ще изгонят Орбан от ЕНП. Според мен разумно е да ни интересува единствено дотолкова, доколкото ще има осезаемо отражение върху целия Европейски съюз, от който ние сме някаква част. Тоест, правилният въпрос е интересува ли ни бъдещето на Европейския съюз или не. И ако ни интересува, как ни интересува: като българи или като европейци. Човек има един интерес като индивид, друг като член на семейство, трети като жител на определено населено място, четвърти като гражданин на дадена държава и пети като гражданин на Европейския съюз. Много често тези интереси не само не съвпадат, но и са напълно противоположни помежду си. Спомнете си само шофьорите на тирове и протекционистичната политика на Макрон.

Когато си съставя мнение по даден въпрос, човек трябва да изхожда от всички тези интереси, но да определи като водещ един от тях. Кой? Дългът към семейството преди дълга към себе си? Този избор правят всички почтени родители. Дългът към общността пред дълга към семейството? Това се случва по-рядко, но го има. Дългът към родината пред дълга към семейството, съсловието и общността? В това ни възпитават националните държави поне от два века насам. Дългът към цивилизацията пред дълга към нацията? Дългът към човечеството пред дълга към цивилизацията? Дългът към Бог пред дълга към човечеството?…

Отделете два часа, вземете лист и молив и напишете срещу всеки от изброените интереси как ще го засегне изгонването на Орбан, промените, които то ще предизвика в ЕНП, промените, които пък тези промени ще предизвикат в Европейския съюз. Засягането на кои интереси за вас ще е най-важно? Тогава ще си отговорите Европейски щати ли искате или Европа на отечествата, либерализъм или консерватизъм, емигранти или имигранти и тъй нататък. Лично аз слагам на първо място интересите на семейството си, които зависят от интересите на държавата, които зависят от интересите на Европейския съюз. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „СЕГА

 

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 33  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Дико Тодоров от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в бунтовническия комитет и каква служба изпълняваше.

– Влязох миналата година по това време и то така. Един ден Герго Стойков и Марин Попов отвориха дума за комитета и ми казаха, че ще събираме пари за касата. Аз ги попитах защо ще си събират тия пари, а те ми казаха: „После ще научиш“, не ми казаха истината. След като мина един месец, в село дошъл Димитър Дяковчанинът. Когато аз бях в дюкяна на дядо Стойко, Герговият баща, той дойде там. Там се бяха събрали още много хора. Извадиха едно писмо и го прочетоха; казаха [още], че който не влезе в комитета и който не даде пари, ще бъде убит. Тогава аз попитах: „Какво ще се прави със събраните пари?“ Димитър отговори: „През [18]56 година държавата беше обещала нещо, ще поискаме това, и ако не ни се даде ще вземем оръжието и ще се бием с мюсюлманите!“ От мене поискаха 100 гроша. Аз не ги дадох тогава. После дойде поп Стефан, дадох му сто гроша и влязох в комитета.

– Дадоха ли ти от комитета револвер?

– Не взех, аз имах още от по-рано една пушка и един револвер.

– Колко пъти ходи на комитетските събрания?

– Комитетът се събираше в хана на Герго Стойков, на оня дядо Стойко, когото споменах по-рано, и аз понеже отивах там по своя работа, както казах и по-преди, комитетът се беше [пак] събрал. [Така] и аз попаднах там. Друг път не съм ходил на събрание в тоя хан.

– Изпълнявал ли си друга Комитетска служба [и] ходи ли на нападението в Етрополе?

– Друга служба не съм изпълнявал и не съм ходил на нападението в Етрополе.

– Знаеш ли нещо друго?

– Нищо друго не зная.

6 зилкаде [12]89 [24 декември 1872] година.

[Подписал]: Дико Тодоров

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа“ Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Вутьо Нинов от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в комитета и каква служба изпълняваше?

– Аз зная, че имаше комитет, но не се записах, не влизах [в него].

– Защо те задържаха?

– Задържаха ме за кражба.

– Кажи каква беше кражбата!

– Нощем, заедно с Доко Съйков дробихме вратата на Стоян Милев със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, изнесохме го вън на полето, разбихме го; вътре имаше два топа платно и двеста гроша. Сандъка заровихме на полето заедно с платното и си поделихме парите.

– Ти имаше ли оръжие?

– Нямах. Другарят ми Съйков имаше един револвер.

– Не ви ли видя някой, когато крадяхте сандъка? Стопанинът не беше ли в къщи?

– Жените бяха горе, никой не ни видя.

– Откъде знаеше ти, че в тая къща има пари, и откъде познавахте вътрешността на къщата?

– Че има пари ми каза Доко Съйков, [а] къщата познавам, понеже Стоян Милев ми беше зет от покойната ми сестра.

– Другарят ти е влязъл в комитета, как така ти да не знаеш?

– Не зная и той не ми каза.

– Кога стана тая кражба?

– Два месеца след Гергьовден.

– Арестуваха ли те тогава, колко време стоя в затвора и взеха ли пари от вас?

– Бяхме задържани четири дни в село. Тогава ние върнахме парите на стопанина в повече, после ни закараха в Орхание и там стояхме два дни. След това от село изпратиха мазбата и ни освободиха.

[Знак за отпечатък от пръста на]: Вутьо Нинов

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанието на споменатия Вутьо Нинов са, както са изложени по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Доко Съйков от Извор

24 декември 1872

– Кога влезе в комитета?

– Миналата година по това време селските чорбаджии Герго Стойков и Марин Попов ме повикаха и ми казаха: „Ще търсим правото [си], ще съберем пари, ще купуваме оръжие и ще съберем хора.“ Те поискаха и от мене пари. Понеже аз съм беден, не им дадох. Така влязох в комитета. Мухтарът Димитър [1] искаше да изпраща чрез мене писма, но аз не отидох.

– Като каква служба изпълняваше в комитета?

– Бях кафеджия. В събранието на комитета се наговорили да отровят Димитра Стамболията, защото нямали в него доверие. Тъй като те не могли да намерят друго средство, намериха за подходящо да му дадат отровата с кафе. Те ме взеха и ме заведоха в училището дето се събираше комитета. Преди да поднесем кафетата, там дойде Герго Стойков и постави в чашата, в която бях сипал кафе, отрова, състояща се от един бял прах, и ми каза: „Това кафе дай на Димитра Стамболията, а другото дай на Марина.“ Щом Димитър турна кафето в устата си, той разбра, че е отровно, и ме попита. Аз него ден отрекох и не му казах, че е отровно, обаче на сутринта Димитър ме повика и ми каза: „Ако тая отрова е поставена от комитета, приемам, но ако не е, ще заведа дело!“ И аз му казах, че е от комитета. Димитър попитал и другите, и те потвърдили това, което му казах аз: „Ние се бояхме от тебе, затова го направихме.“

– Каква друга служба си изпълнявал, освен тая?

– Един ден с Дико Беров се връщахме от сватба. Вървейки [по пътя], той ми каза: „Да запалим купата от шума на мухтара Димитър!“ Той се отдели от мене и отиде да запали шумата. Аз не присъствах. С тоя Дико Беров беше и Йото Илев [2], който сега е във Влашко, те я запалиха.

– Ти си откраднал още и дрехите на собствената си жена от къщата ѝ. Как стана това?

– Аз исках момата, която сега е моя жена, и тя ме искаше, но понеже аз нямам нищо, баща ѝ не ми я даваше. После ние се споразумяхме с момата и баща ѝ и решихме [да се вземем]. Аз взех дрехите от ръцете на момата, а баща ѝ се оплака в село. Баща ми, за да ме отърве, се споразумял с човека и преписа най-после дюкяна на мене. Аз взех момата и делото се свърши.

– Вие сте крали, как стана това?

– Вдигнахме се нощем заедно с Вутьо Нинов и отидохме в къщата на Стоян Милев. Пробихме вратата със свредел, отворихме ключалката и влязохме вътре; взехме сандъка, отнесохме го на полето и го разбихме. В него имаше двеста и осемдесет гроша и два топа платно. Ние взехме двестате и осемдесет гроша, от които шестдесетте дадох на Вутьо Нинов, а остатъка взех аз. Сандъка, заедно с платното, ние заровихме. После ни заловиха и ни задържаха четири дни в село. Парите и сандъка ние върнахме. След това ни изпратиха в Орхание, там престояхме два дни. После стопанинът каза, че си намерил вещите в къщи, и ни освободиха. Димитър Дяковчанинът ни повика и ни каза: „Друг път не правете такива работи, срамота е!“ Той върна парите и накара Димитра да ни затвори за около една седмица

– Имахте ли оръжие със себе си?

– Не, нямахме.

– Другарят ти казва, че ти си имал револвер, ако той дойде и ти каже това в лицето, какво ще речеш ти?

– Нямах.

– Откраднали сте още и гьон, какво е това и как стана?

– Нищо не зная за това.

– Ти си ходил във Влашко, защо ходи?

– Тоя Гергьовден ние минахме в Турну Магурели и оттам в Рожда. Бяхме отишли с трима-четирима души, имената на които не помня. Там те се заловиха с дюлгерство, а аз станах пазач на една гора. Стоях около един месец, пазарихме по една лира на месец и аз взех една лира.

– Защо напусна след един месец?

– Ние бяхме отишли, за да стоим шест месеца, но не ни хранеха, затова напуснах.

– И ти ли взе участие в нападението на къщата на Николча Арнаудов в Етрополе?

– Аз не отидох и не зная как стана това.

– Когато сте дошли на кражба в къщата на Стоян Милев, другарят ти Вутьо Нинов казва, че ти си имал един револвер, какво ще речеш ти?

– Той нека си казва, аз нямах револвер.

Повикан на очна ставка с казания Доко, Вутьо Нинов, другар на споменатия Доко при въпросната кражба, каза, че съгласно неговите показания, когато са отишли да извършат кражба в къщата на споменатия Стоян, казаният Доко Съйков имал у себе си един револвер и една дълга пушка. Споменатият Доко пък, настоявайки на своите показания, каза, че той не е имал оръжие, и че споменатият Вутьо Нинов имал един револвер, което е било известно и на изворския мухтар Димитър. Призован споменатият мухтар Димитър и запитан по въпроса, той каза, че не знае кой от двамата е имал оръжие, когато са извършили въпросната кражба, обаче когато техните къщи били претърсени заради тая краж- ба, само в къщата на Вутьо Нинов се намерила една дълга пушка. Споменатият Доко Съйков настоява, че когато са отишли да крадат, оръжие не е имало нито у него, нито у неговия другар, но впоследствие, при обиска на къщата на споменатия Нинов се намерила една пушка. Вутьо Нинов пък настоява, че когато са отишли на кражба, Доко Съйков имал една дълга пушка и един револвер, и че сам той не е имал никакво оръжие.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Доко Съйков; [знак за отпечатък от пръст на]: Вутьо Нинов; подписал: Димитър мухтарът

Зададените въпроси и отговори в наше присъствие и показанието на споменатия Доко са според както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Герго Стойков от Извор

26 декември 1872

– Откъде си, с какво се занимаваш и къде живееш?

– От Извор съм, занимавам се със земеделие и кръчмарство, живея в Извор.

– Знаеш ли да четеш и пишеш и къде си учил?

– Зная малко да чета и пиша, учил съм се в село.

– Ходил ли си някъде в чужбина?

– Не съм ходил в никаква чужда страна.

– Кога и как влезе в образувания в България комитет?

– В комитета влязох миналата година по това време по следния начин. Миналата година по това време бях отишъл в Тетевен по някаква работа заедно с няколко души. Един тетевенец ни повика в къщата на Семко Гелев. Там бяха тетевенският даскал Иван [3], Дякон Левски и още няколко души от Тетевен, обаче кои бяха – не зная. Там Дякон Левски извади една комитетска брошура от бяла написана книга и я прочете. Той каза: „Ще се събират пари, ще се купува оръжие и ще се действа според устава.“ [Ето] така се приказваше. После ние се върнахме в село – в Извор – и след няколко дни Левски дойде в нашето село, намери ме и ни каза на четиримата: на мене, на мухтара Димитър, на Марин и Дико Тодоров: „Вие имате пари, разбира се, че и вие ще дадете пари“, и ние четиримата дадохме по сто гроша. След това започнахме да устройваме събрания, които се състояха в училището. Веднъж Димитър [4] дойде у нас и остана в къщи през нощта. Свикахме комитетско събрание. Когато той посещаваше нашето село, макар и да идваше в нашата къща, не нощуваше [там]. Също, когато идваше и Дяконът, той дохождаше в моята къща. Когато Дяконът идваше, той не устройваше събрания.

– В какво се състояха устройваните събрания?

– Разисквахме върху нещата, които бяха в устава.

– Кои са тия неща, които бяха в устава?

– По свикване на събранията, да събираме пари, да ги пращаме отсреща, да доставим оръжие и да се готвим.

– Колко пари събрахте?

– Даскал Илия [5] знае колко бяха.

– Кой беше председател на вашето събрание и у кого стоеше комитетският печат?

– Всички бяхме равни, но печатът беше по едно време у Илия, понякога у Васила [6], а после у мене. Аз не го исках, но те ми го дадоха, и той стоеше у мене.

– На мухтара Димитър е била дадена отрова, понеже от страна на комитета са се съмнявали в него. Къде намерихте тая отрова и как му я дадохте?

– Тая отрова беше донесъл Дидьо Пеев от Ловеч. Една част от тая отрова вземах аз, друга – Марин, а третата част беше вземал Доко Съйков. Отровата, която взех, я поставих в дивита си и го турих на полицата. След една седмица аз взех дивита и видях, че отровата не беше вътре.

– Хвърляно ли беше жребие за поставяне отровата в чашата?

– Може да са хвърляли, аз не зная.

– Защо беше доставена тая отрова, защо я взема ти, какво щеше да правиш с нея?

– Оня, който я достави, знае за какво беше тя. На мене ми казаха: „Вземи и ти!“ И аз взех.

– Кафеджията [7] ли постави отровата в чашата на Димитра, и когато я постави, ти не беше ли там?

– Аз бях при кафеджията, но когато той даваше чашата на Димитра, влязох вътре.

– Ако Марин кафеджията каже, че ти си поставил отровата в чашата, че за поставянето на тая отрова се е теглило жребие и [то] се е паднало на тебе, какво ще речеш?

– Не е вярно.

Въпроси към Доко Съйков и Марин кафеджията в присъствието на Герго Стойков

– Кажи в лицето на Герго, кой постави отровата в чашата, от която пи Димитър?

– Той [Герго] извади от джеба си една книжка с отрова и я изсипа в кафейната чашка, в това се заклевам.

– Марине, кажи и ти: кой постави отровата в Димитровата чаша?

– Герго дойде и ми каза: „Иди в училищната стая, там седи мухтарът Димитър, ще го премахнем чрез кафе, бъди и ти там!“ Той ми каза още: „Ние ще поставим в неговата чаша отрова, в твоята чаша няма да поставяме, ти си изпий кафето!“ Аз отидох и седнах. Донесоха кафето. Отначало аз не повярвах. След това, когато Димитър отпи една глътка, той остави чашата си. Сетне и аз взех чашата му и пих малко, [кафето] наистина беше много горчиво. Поискахме мляко и пихме, [макар че] бяха велики пости. Ние всички знаехме, че Димитър ще бъде отровен.

Когато бе запитан Дидьо Пеев от Извор, който е доставил от Ловеч отровата, той каза, че донесъл отровата и че я разпределили в кафенето между Марин, Герго и Доко Съйков, но не знаел какво е станало отпосле. Мухтарът Димитър пък каза, че отровата е била донесена и разделена между Герго и Марина, и че тая работа [отравянето] са извършили и двамата. Дори Димитър заяви, че Дяконът заповядал [8] чрез Марина до Васил [9] да занесе отровата. Запитан, Васил гложенецът каза, че действително му се е съобщило чрез Дидьо Пеев да вземе тая отрова, че той я взел от Ваньо терзията [10] и я дал на споменатия [Дидьо Пеев], обаче той не може да знае кой я е бил заръчал. При това известно му е, че всички, които служат в комитета, са били длъжни да носят със себе си по един-два драма отрова, та в случай на нужда да се отровят, за да не бъдат заловени, което е обичай между комитетските дейци, та и той имал малко [отрова], като мисли, че и Дидьо Пеев е поискал за себе си. Даскал Илия пък [казва], че когато сутринта отивал в черква, той видял, че в училището нямало никой, но когато се връщал, видял Доко Съйков с джезве в ръка. После се срещнал с Герга и Марина. Те му казали: „Дадохме отрова на Димитра, обаче не можахме да свършим нищо, защото той се усети“, но не си спомня кой му е казал тия думи, дали Герго или Марин. После Марин каза, че били запитани всички комитети – дали да бъде убит Димитър, и се получило нареждане да бъде убит.

Подписали: Герго, Димитър мухтарът, Дидьо Пеев, Марин кафеджията, Доко Съйков, даскал Илия, Васил от Гложене. [11]

– Колко пари се събраха в селата и другаде, и къде се изпратиха?

– От Ябланица се получиха хиляда шестдесет и девет гроша, мухтарът Димитър ги занесе в Тетевен, кому ги даде, не зная.

– До кого бяха изпратени парите от Ябланица?

– Изпратиха се до мене, аз ги дадох на Димитра, а той ги занесе в Тетевен.

– Колко пари дойдоха от Осиковица, кой ги получи и къде се изпратиха?

– Парите, които бяха получени от Осиковица, бяха изпратени до даскала [12], а той ги дал на Пеев, който да ги занесе в Ловеч, това аз не зная. [Пари] се получиха и от Видраре, отвориха ги, но не мога да зная колко бяха.

– Кой получаваше идващите от комитета писма и какво направи ти писмото с подписа на Цанков?

– Писмата идваха на името на Изворския комитет Сюлейманоглу Дауд. Получаваха ги даскал Васил и даскал Илия [13]. Те ни събираха и ги отваряхме. После писма идваха ту до мене, ту до мухтаря Димитър, ту до Марина. Тия писма оставаха у мене. Имаше едно писмо с подпис Цанков, но понеже беше шифровано, ние не можахме да го разберем.

– Къде е комитетският тефтер?

– Ние нямахме тефтер. Книжата, които бяха у мене, ние изгорихме изцяло, след като през Орхание бяха прекарани разбойниците от мютесариф-пашата [14].

– И ти ли купи револвер?

– Зная, че имаше у Димитра, друго не зная.

– Какви са твоите сведения по убийството на дякона-владишки наместник? На Димитра било писано едно писмо, какво беше това писмо?

– По убийството на дякона не зная нищо, но след убийството, Левски беше дошъл в Тетевен. В Осиковския комитет беше получено известие от Орханийския и оттам в нашия, че го търсят [Левски]. [В известието] се казваше: „Дяконът е убит, Левски се търси, ако е там, да не стои, а да бяга!“ Аз писах в Тетевен: „Ако Левски е в Тетевен, да не стои, а да бяга!“ И изпратих [писмото] в Тетевен. Дяконът не бил там и [писмото] попаднало в ръцете на Димитра [15].

– Защо беше убит дяконът?

– Чух отпосле, че бил убит, защото щял да издаде комитетските работи на властта.

– За убийството на тоя дякон от вашето село Извор не бяха ли нагласени шест души в засадата?

– Не ми е известно. [Зная] само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стоян [16].

– Ако Димитър ти каже в лицето, какво ще речеш ти?

– В училището дойдоха Димитър и Стоян и казаха, че ще бъде поставена засада за убиването на дякона, и аз си отидох в къщи. Сутринта се срещнах с дякона-владишки наместник и му казах: „Устроена ти е засада, ще те убият, не минавай по тоя път!“ Току-що дяконът излязъл от селото, срещнало го едно момче и му казало, че ще го убият, и той се върнал в селото. Сутринта за Орхание щеше да замине Кабакчиев [487], и той отиде заедно с него.

– Кой посочи на Димитра засадата?

– Димитър Пеев я посочи на Димитра.

– Кой заповяда на Димитър Пеев да я посочи на Димитра?

– Нека той сам каже кой го е научил!

– Какво знаеш за обирачите на хазната, която идваше от Орхание?

– Преди да бъде нападната, аз не знаех нищо, чух след като тя беше обрана.

– Знаеш ли нещо друго?

– Друго не зная.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

Подписал: Герго Стойков

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, очната ставка и показанието на споменатия Герго Стойков са, както са изложени по-горе.

8 зилкаде [12]89 [26 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Мухтарът Димитър е Димитър Крачунов Стамболията.

2 Йото Илиев, а не „Илев“.

3 Тетевенският даскал е Иван Фурнаджиев.

4 Димитър е Д. Общи.

5 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов

6 Васил с Васил Цвятков Пупешков.

7 „Кафеджията“ е Марин Попов, а „Димитър“ – Д. Крачунов.

8 „Дяконът“ е Васил Левски.

9 Васил е Васил Йонков Гложенеца.

10 Ваньо Терзията, е Иван Драсов.

11 След подписите продължава разпитът на Герго Стойков.

12 „Даскалът“ е Васил Цвятков Пупешков, а „Пеев“ – Дидьо Пеев.

13 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

14 Иска да каже – след като арестуваните са били откарани от Орхание в София.

15 Димитър Общи.

16 Изречението: „(Зная) само, че преди убийството дяконът беше дошъл със Стояна“, не е в ред. Излиза, че дякон Паисий е отишъл в Извор, придружен от Стоян Пандура, което не е вярно. Същото изречение (на турски: „Анджак Устуян иле гелди иди дякос ьолмезден еввел“) трябва да се преведе, както следва: „(Зная) само, че той (Димитър Обши) беше дошъл със Стояна преди да умре дяконът“.

17 Герго Кабакчиев.

март 15, 2019

Свиване

#savethenet: предстои гласуване в ЕП  

Защо членовете на Европейския парламент трябва да гласуват против разпоредбата на чл.13 от Директивата за авторското право в цифровия единен пазар:     

  • член 13 прави онлайн  платформите пряко отговорни за цялото потребителско съдържание, като не им дава избор, освен да филтрират съдържанието. За да  избегнат санкции, платформите ще въведат ограничения отвъд необходимото;
  • член 13 ще принуди онлайн платформите да наблюдават поведението на своите потребители и да създават технологии за предварително цензуриране на съдържание, дори когато няма нарушение на авторски права;
  • член 13 налага мониторинг, но софтуерът за мониторинг не различава законните употреби като пародия, специално разрешени изключения и други възможности за законна употреба. Това означава, че много произведения ще бъдат погрешно оценени и блокирани заедно с нарушенията на авторските права;
  • член 13 укрепва господството на няколко големи играчи в мрежата – само най-големите сайтове и медийни групи ще могат да си позволят да създават и прилагат тези инструменти. Според експерти последната версия на член 13 е такава, че засяга малкия бизнес;
  • член 13 ще доведе до принцип “виновни до доказване на противното”  за лица, идентифицирани погрешно като нарушители,  и те ще се налага да полагат усилия, за да възстановят правата си;
  • член 13 ще изисква  високи  разходи за разработка, поради което  технологията за наблюдение на съдържанието вероятно ще бъде въведена от  няколко големи доставчика, базирани в САЩ, които още повече ще укрепят пазарната си позиция и ще имат  пряк достъп до поведението на всички потребители на интернет платформи в ЕС;
  • член 13 ще създаде огромна тежест за онлайн  компаниите и ще обезсърчава инвестициите в ново съдържание, нови платформи и ефективна конкуренция  на доминиращите платформи.
  • член 13 заплашва библиотеките и достъпа до информация в цифровото общество  предвид техническите проблеми и несъвършенства при използването на онлайн филтри.

Към аргументите, които европейските експерти, общественост и депутати  от ЕП излагат, трябва да се добавят и специфичните характеристики на медийния сектор  в България, отличаващ се с   необходимост от укрепване на малките гласове, медийната свобода и медийния  плурализъм, както и от иновации в сектора.

Предлаганите промени ще доведат до цензура по политически причини и нови възможности за заглушаване на критичните публикации от страна на всеки, който е на власт днес или в бъдеще, вече под знамето на защитата на авторските права.

Бъдещето на интернет е на кръстопът.  Могат да се намерят по-добри начини за защита на авторските права при по-справедлив баланс със свободата на  изразяване.

Филтрирането бързо се превръща в   основна тема в  предстоящата предизборна кампания за ЕП.   

Срещу член 13 са   лидери на общественото мнение като  основателя  на WWW Сър Тим Бърнърс-Лий, който  предупреждава, че разпоредбата е  непосредствена  заплаха за отворения интернет.

А има ли някой, който да заслужава по-голямо доверие от самия създател на WWW.

Ако и за вас сър Тим е авторитет, можете да споделите мнението си с членовете на ЕП, адресите им са тук

The #CopyrightDirective would hurt small-scale creatives and startups who would be unable to comply with a regulatory model designed for the era of the printing press. #EU reps must stand up for our digital future #SaveYourInternet https://t.co/tGxpRoWmeB— Tim Berners-Lee (@timberners_lee)

Свиване

Олигарсите от властта и олигарсите от задкулисието: Кой кого?  

  Дори мои най-близки хора ми казват, че няма абсолютно никаква полза от това да споделям на глас тревогите си за България.
  Мой приятел вчера ме критикува напълно доброжелателно – има смисъл човек да говори и пише за случващото се в страната, ако е налице поне критична маса хора, които реално са загрижени за това, което става у нас. А такова нещо не се забелязва, обществото ни е парализирано, онемяло, обезверено и напълно безразлично към реалността.

чети по-нататък

Свиване

За жените и свободата - 2  


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(Продължение от ТУК)

Стопанката на Замъка

Освен че в средновековна Европа жената била ценна стока, тя била още и Стопанка на Замъка.

Замъкът, подобно на Рицарската броня, бил напълно уникален артефакт.

За нас думата „замък“ е съвсем обичайна. Тя се среща постоянно в книгите, в мултипликационните филми и в „Игра на тронове“.

Но извън пределите на средновековна Европа, ако не се смята Япония, Замъци нямало. Нямало ги в Древния Изток. Нямало ги в Рим и Гърция. Имало Крепости – укрепени места с гарнизони. Тези гарнизони се командвали, естествено, от мъже. Имало Градове – отново оградени със стени струпвания на хора с гарнизони, чиновници или градски съвети. В Рим имало Вили на частните богаташи. В Китай имало Имения. Когато в Европа започнал абсолютизмът, там се появили Фортовете.

Но Замъкът е уникален артефакт. Той фактически е жилище. Място, където живее конкретен човек и което по правило се наследява. Но е укрепено място. Със стени. С донжон, с ров, с барбакан.

Подобно жилище не можело да се построи в Китай. В Китай имало Имения, беззащитни пред императорските войски.

Опитай се да построиш там Замък и веднага би последвал императорски вик: а вие от кого се каните да се защитавате?

Тъй като правото на насилие във феодалното общество било делегирано на сеньора, той можел да си построи лична крепост. А тъй като жената на този сеньор била една, тя била също така Стопанка на Замъка. И ръководела целия му стопански живот, а понякога и отбраната – когато мъжът ѝ се сражавал по това време под знамената на своя сюзерен на друго място.

Скоро след като във Франция се появили Замъци, там се появили и трубадури, и менестрели, които възпявали Стопанката на Замъка. Трубадурите не възпявали жената изобщо. Те възпявали Жената, облечена във Власт, защото властта винаги има сексуална привлекателност.

Понятието „любов“ в съвременния му смисъл се появило в европейската култура именно тогава, в Аквитания през XII-XIII век. В някои култури то не се появявало доста дълго. В същото време, когато трубадурите във Франция възпявали куртоазната любов и пеели за Тристан и Изолда, в Япония бил съчинен пленителен епически текст - „Песен за Йошицуне“. В него между другото се споменава, че великият пълководец Йошицуне, когато се криел преди смъртта си в планините при своя брат, взел със себе си една танцьорка. В текста не се казва как Йошицуне се е отнасял към танцьорката. Колко страстно би трябвало да я обича, за да я повлече в дивите планини посред зима. За автора на „Песен за Йошицуне“ любовта не представлявала събитие и не била двигател на сюжета.

Отношението към жената като към награда, която трябва да бъде заслужена, а не като към кал под нозете, започнало да пронизва цялата европейска култура. По-голямата част от европейските романи през XVIII-XIX век разказвали за подвизите на млади самци заради самки, които са харесали. Заради тях самците тръгвали на пътешествия, изнамирали континенти и правели открития.

Така се оформила фундаменталната разлика между европейския самец, който през цялото време влизал в единоборство за самката, и неговия източен събрат, за когото жените били дребен домашен добитък. Пред тях не трябвало да се докарваш. Не трябвало да ги заслужиш. Напротив – на тях можело да си го изкараш за всичкото неравенство и унижение, царящо в обществото.

На пазара те е напердашил надзирателят на падишаха? А ти отиваш и напердашваш жена си. И се чувстваш истински самец.

Сексуалната революция

Тъй като до ХХ век жената била собственост даже в Европа, правилата за владеене на тази собственост били, разбира се, много строги.

Неприятно ли ви е, когато получите пратка от Amazon, а тя е цялата изпоцапана и с разкъсана опаковка? Така че жената също трябвало да идва в цяла опаковка. Ако опаковката бивала разкъсана, жената се бракувала. Опитът да се разкъса опаковката водел до множество роднински реакции. Представете си какво би се случило с дворянин през XIX век, ако по време на бал в пияно състояние плесне някоя дама по задника. Как какво би се случило? Дуел.

ХХ век донесъл на Европа не само техническата революция, но и нейното следствие – сексуалната революция. Жената казала: стоп. Аз не съм вещ. Не съм ходеща матка, в която отглеждат наследници. Със своето тяло се разпореждам сама. Сама решавам кога да ми разкъсат опаковката.

Това било едно от най-великите завоевания на ХХ век – сексуалната свобода на жените.

И ето че сега с нарастването и задълбочаването на MeToo стана ясно едно удивително нещо. Излиза, че сексуалната свобода и нейната обратна страна – сексуалната безотговорност – съвсем не са това, което жените винаги искат. Защото главен биологически бенефициент на сексуалната свобода са безусловно мъжете. На които им стигат няколко минути, за да се размножат. Жената, на която за това ѝ трябват минимум девет месеца, се нуждае биологически от друго. Тя като машинка за размножаване на ДНК има нужда от надежден партньор, който ще се грижи за нейното дете в замяна на награда във вид на секс.

Преди няколко месеца в САЩ утвърждаваха за поста на съдия във Върховния съд Брет Кавано и тъй като го предложи Доналд Тръмп, съпротивата на демократите беше огромна. Наред с другото се намериха и няколко жени наведнъж, които обвиниха Кавано в сексуални посегателства. Всичките претенции бяха лъжливи, но аз се интересувам сега от друго – а именно как бяха структурирани.

Една от обвинителките се казваше Джули Светник. На младини сменяла любовниците си като носни кърпички и отблъснала един от тях, заявявайки, че обича груповия секс. Сега изведнъж стана ясно, че това я травмирало.

Другата обвинителка се казваше Дебора Рамирес. Тя обвини съдията Кавано, че веднъж била пияна по време на парти, а той си свалил пред всички панталоните и размахал пениса си пред лицето ѝ. Както бързо се изясни, не го е направил Кавано, но не за това е думата. Думата е за това, че през XIX век подобно нещо не можело да се случи. Не можело да се случи девойки с висок социален статус да се съберат на парти, където мъже да си размахват пред тях в пияно състояние пенисите. А през 70-те години можело – yes! Ура! Сега сме свободни жени.

И както стана ясно, на Дебора Рамирес това изобщо не ѝ харесва.

Третата обвинителка беше Кристин Блейзи Форд, която разказа, че когато била на петнадесет години, непознат млад човек я съборил в леглото по време на парти на втория етаж и започнал да я разсъблича. Тя била с бански, разсъбличането не вървяло добре, върху тях скочил и неговият приятел, тя се измъкнала изпод двамата и избягала.

Не всички знаят, но ФБР намери човека, който е посегнал на младата госпожа Форд. Този човек, чието име не беше разкрито (но не е Кавано), каза, че всичко е било точно така: парти, втори етаж, бански, тя избягала, когато върху тях скочил приятелят му, но мисли, че всичко е било по взаимно съгласие.

Съдейки по всичко, по времето на тази история госпожа Форд е била порядъчно пияна и случилото се е било за нея толкова обичайно събитие, че даже не е запомнила къде и кога е станало. Но после решила, че това е прекършило живота ѝ.

Ето я същността на въпроса. Защото, макар че госпожа Блейзи Форд послъгваше, в показанията и на трите жени имаше един много важен момент. А именно – поведението, което през 70-те години се разглеждаше като триумф на женската независимост, в действителност не се е харесвало много на жените.

Защото на жените много повече им харесва, когато заради тях трошат копия на турнири, отколкото когато пияни непознати мъже размахват пред тях пениси.

Нов Домострой?

Всяка свобода – включително и сексуалната – е невъзможна без отговорност.

MeToo предполага, че жената е винаги свободна, а мъжът е винаги виновен. Ако пияна девойка е преспала по своя воля с пиян младеж, а след това, един ден по-късно, се посъветва със специално определен човек в университета и реши, че са я обидили – тя е жертва на изнасилване. И всеки човек, който се съмнява в това, виктимизира жертвата. Той внушава на жертвата, че тя е виновна.

Но не! Тя не е виновна. И младежът също не е виновен. Никой не е виновен. Shit happens. В живота ни се случват много гадости. И не всички могат да се регулират с помощта на съда.

Разумен изход от този парадокс няма. За да излезем от него, трябва да се върнем към нов домострой (от „Домострой“, древен руски сборник с правила за поведение – бел. П. Н.) и да извършваме всеки сексуален акт с разрешение на съответна комисия. Всъщност в традиционните култури това се нарича сватба.

Или пък сивата зона трябва да се изключи от областта, която носи след себе си отговорност, защото създаването на сива зона е главното завоевание на сексуалната революция.

Защо съвременният ляв феминизъм се съсредоточи така върху белите самци?

Ако целта на феминистките е освобождението на жените, защо не се борят срещу културите, в които жените наистина се намират и до ден днешен в положението на робини? Защо не се борят срещу хиджаба, срещу женското обрязване? Защо обект на борбата им е белият космат самец, който – о, ужас! - е пипнал някоя девойка преди двадесет години по коляното и оттогава нейният свят е рухнал?

Отговорът е лесен. И се състои в това, че, за разлика от суфражистките, които реално са се борили за равноправие на жените, целта на днешните феминистки изобщо не е освобождението на жените. Тяхната цел е да внушат на жените, че са ги обидили. И че някой им дължи нещо.

Такава е стандартната цел на всеки левичар. В началото на ХХ век левите внушавали това на пролетариата. Сега пролетариатът се свърши и затова го внушават на лумпените, на мигрантите, на расовите и сексуалните малцинства – и на жените. Всички мъже са им длъжници.

На мигрантите белият европейски самец им е длъжник заради Кръстоносните походи, а на жените – чак заради Содом и Гомора. Откъдето идва фактически съюзът между феминистките и ислямистите. Затова начело на Женския марш стои ислямистка с хиджаб, която разказва как Аллах защитава правата на човека.

В общество, в което жената е свободна, абсолютно всяка ще намери случай, когато е била много обидена от някого. Това е обратната страна на сексуалната свобода. Като не искаш – стой си у дома сред четирите стени и се омъжи чрез сватовници. Тогава със сигурност до сватбата никой няма да те обиди.

В какво се състои тук заблудата? В това, че в живота на всички хора – и мъже, и жени – се случват неприятности и трагедии. Провалени изпити, „приятелят ми ме изостави“, двойка в училище, несправедлива учителка, близки, които не те разбират, тяхната, не дай боже, болест или смърт. И всичките тези неща оставят реални душевни травми – къде по-сериозни от това, че са те пипнали по задника.

Погледнете списъка с причини, поради които се самоубиват юношите. Причина „вчера ме пипнаха по задника“ там просто няма. Тормоз от съученици, груби учители, получена двойка, за компания, изобщо е тъжно да се живее. Причина, и то рядко, е някое истинско страшно изнасилване. Но такива като Диана Шуригина (изнасилена през 2016 година в пияно състояние и дала след това телевизионна гласност на случилото се – бел. П. Н.) не се самоубиват.

И изведнъж от тава количество реални проблеми, които не могат да бъдат наказани, подредени, предотвратени, защото животът е изобщо сложен и несправедлив, съвременните феминистки избират един проблем и казват на възрастната жена: малка ти е заплатата? Не си постигнала желаното? Не си намерила подходящ самец? Я си спомни, всичко това е, защото преди двадесет години са те помилвали не както трябва по коляното.

Това е електорална стратегия на новите леви.

В нея е ужасно преди всичко това, че щом внушите на някого, че всички са му длъжници като представител на определена група (пол, нация, раса), този човек е свършен като личност. Не му е нужно вече да доказва на себе си нищо. Да се стреми към нещо. Всички са му длъжници. Всички са виновни пред него. Обидили са го.

Какво да кажем? Скъпи жени! Бъдете личности. Използвайте фантастичните възможности и фантастичното равенство, което няма аналог почти в нито една култура по света и което ни е дадено на нас, жените, от развитието на науката и техниката на Запада. Основоположници на това развитие са били белите привилегировани самци. Участвайте в това развитие. Умножавайте го. Не позволявайте да ви използват новите леви.

А ако трябва наистина да се борите за правата на жените – борете се за тях в тези части на света, където наистина и до ден днешен жените са робини.

март 14, 2019

Свиване

Доклад на Държавния департамент на САЩ за правата на човека през 2018 г. – свобода на изразяване  

Публикуван е докладът на Държавния департамент на САЩ за правата на човека през 2018 г. Съпровождащите думи на М. Помпео тук.

В областта Свобода на изразяване за България се констатира, че – макар законът да предвижда свобода на изразяване и като цяло правителството спазва това право – продължават тревогите, че корпоративният и политически натиск, в съчетание с нарастващата и непрозрачна концентрация на медийната собственост и мрежите за разпространение, както и правителственото регулиране на ресурсите и подкрепата за медиите, сериозно увреждат медийния плурализъм.

Индексът (IREX) 2018 сочи „постоянно нарастващия политически натиск върху медиите“, както и ежедневния „тормоз и натиск срещу журналисти и собственици на медии“. IREX отбелязва съществуването на дълбоко разделение на „воюващите лагери“ , негативни кампании и увеличаване на агресивната пропаганда. Има данни за сплашване и насилие срещу журналисти.

В доклада се посочва още, че според източници от третия сектор присъствието на националистически партии в правителството „упълномощава” поддръжниците им да използват редовно речта на омразата.

Правителството може да бъде критикувано без официална репресия, но има и такива случаи – сочи се случай в Смолян, където кметът едностранно прекратява договор за наем на регионален вестник с критични публикации.

Според доклада в медиите са отразени множество гледни точки. Има уредба срещу речта на омразата. Същевременно цитира се заключението на организацията „Журналисти без граници“ (RSF), че журналистите и медиите са следени, сплашвани, обезсърчавани чрез негативни кампании срещу тях, наричани са „ врагове на държавата”.

В доклада се твърди, че журналистическите разследвания се посрещат със „стена от мълчание“, дължаща се на „корумпирани редактори и издатели, автоцензура, натиск от властите“ и собственици, които използват медиите, за да контролират или наказват тези, които не се подчиняват. RSF съобщава за широко разпространена „корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите“ . Вътрешните и международни организации критикуват както печатните, така и електронните медии за редакционни пристрастия, липсата на прозрачност във финансирането и собствеността им, както и склонността към политическо влияние и приемане на “икономически стимули”.

Съобщават се случаи на насилие срещу журналисти, посочва се още, че извършителите на нападението срещу Иво Никодимов от 2017 г. не са разкрити.

Журналистите продължават да съобщават за редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и за налагането на политически гледни точки в отразяването от страна на корпоративните лидери. Според Асоциацията на европейските журналисти автоцензурата е широко разпространена, особено в по-малките регионални медии.

През юни Нова телевизия не излъчи предварително записания епизод от токшоуто на „Часът на Милен Цветков”, което според сведенията разглежда предполагаемите притежания на недвижими имоти на премиера Бойко Борисов, обяснявайки, че предаването не отговаря на стандартите за обективност и баланс на мнения. Премиерът отрече всякакво участие, което предполага, че става дума за “цензура или самоцензура”. Нова телевизия не поднови договора за Цветков за токшоуто през есенния сезон.

През юли Асоциацията на европейските журналисти протестира срещу статия, публикувана в ежедневните вестници Телеграф и Монитор, която призова националния бТВ канал да „се прочисти” от журналисти като водещия Светослав Иванов. Атаката срещу Иванов беше в отговор на въпроси, които бе задал на бизнесмен за намерението си да придобие част от издателския бизнес на Делян Пеевски, който е собственик на Телеграф и Монитор. Асоциацията отбелязва, че подобни атаки не са безпрецедентни “в светлината на политическото и икономическото влияние на Пеевски” и че те могат да се разглеждат като “заплаха за журналиста и опит да се окаже натиск върху управлението на телевизионния канал”. Привеждат се случаи за заведени дела срещу журналисти за клевета поради критични публикации.

За сравнение – докладът за 2017, негативните оценки се пренасят от година в година, цензурата, натискът, поръчковата журналистика отново са в центъра на доклада, само имената на засегнатите журналисти и медии са различни. Речта на омразата застрашително се връща като тема.

Свиване

Проф. д.и.н. Милко Палангурски: Много истини за Руско-турската война (1877-1878) не са известни в България  

Проф. Милко Палангурски. Източник: Фейсбук.

Проф. Милко Палангурски е доктор по исторически науки, преподавател във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалист по политическа история на България в периода XIX – XX век. Той се съгласи да отговори на въпросите ми в дните около 3-ти март 2019 г. Б.м. – Вени Марковски.

Въпрос: Проф. Палангурски, има един период в нашата история, истината за който е слабо известна, да не кажа – напълно неизвестна? – на широката общественост. Става въпрос за годините преди и след Освобождението. Като един от редакторите в Уикипедия, в последните години се занимавам с този период и исках да поговорим за него. Защо малко се говори у нас за Райхщадското споразумение и последвалите го Будапещенска тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, както и Лондонското споразумение между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.? Мислите ли, че това се дължи на липса на знания по темата или някой има интерес да не се споменават предварителните договорки на Русия?

Отговор: Не се премълчават, но се знаят от специалистите, които ги регистрират добросъвестно. Възстановяването на българската държавност започва с въстанията от 1875, развихрянето на цялата Източна криза, преминава през Цариградската конференция, споменатите договорености, които допускат воденето на войната и завършват с мирния договор в Берлин. Всяка дипломатическа стъпка води до крайния резултат, но съвременния човек няма време да чете дълги текстове и се хваща на няколко опорни точки, които му се струват необорими, а и му ги предлагат учтиво. Каква значат тук някакви си договорености, ако можеш да кажеш простичко – войната разреши българския въпрос. От тук нататък няма никакво значение защо е направено, как е направено, какви са дипломатическите договорености. Кой да ти чете и вниква във факта, че войната се води за подялба на Османската империя, с която са съгласни всички сили и балканските държави и народи? Кой да се замисля, че в крайна сметка тази война води до 11 териториални промени в Европа и Азия? Повечето хора, остават с историческото познание от учебниците – а там, както знаем, дълго време се акцентираше само върху справедливостта на Санстефанския мир и нищо повече. От тук и простичката дилема в общественото съзнание: “добрата Русия” – “лошата Европа”, но като че ли малцина искат да разберат, че войната и свободна България е рожба точно на разрешението и контрола на “лошата” Европа, за да не се превърнем в обикновена руска провинция и плацдарм за война срещу Цариград.

Книгата на Ю.С.Карцов “Зад кулисите на дипломацията”, изд. 1916 г.

Въпрос: Защо ролята на граф Игнатиев се представя винаги и единствено като “пробългарска” (в някои издания го наричат “графа на българите”), след като в собствените му “Записки” той споделя, че основната му задача като посланик в Цариград е била „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“. Руският  дипломат Андрей Карцов пише в книгата на Ю.С. Карцов  “Зад кулисите на дипломацията” по повод Санстефанския договор: “Самото название предварителен показва, че руското правителство не придава на договора окончателно значение, а напротив – е смятало да го предоговори. В такъв случай защо изобщо е бил сключен? Спирането на военните действия е било уредено от с примирието от 19 януари 1878 г. Смисълът на Санстефанския договор може да е само един: да даде на българите доказателство за добрата воля на Русия, а отговорността за неизпълнението му да прехвърли на Европа.” Какви други исторически доказателства сте срещали, които подкрепят тази теза?

Подписване на предварителния мирен договор в Сан Стефано. Източник: Уикимедия

Отговор: Граф Игнатиев знае всичко това, той го очаква и затова държи на специален прелиминарен договор, след като вече е имало подписано примирие, което повелява, че България ще е в териториите на Екзархията. Но на него му трябва друг документ, който да да бъде повод за дипломатически пазарлък и по важното – да оправдае обещаното от Русия общоевропейско решение и малка България. Така се създава и единствената национална доктрина на новата държава, легендата за руския интерес към голяма България и коварната Западна Европа. А разделението на България още на Цариградската конференция е предложено от руските дипломати и никъде, никога по време на подготовката на войната не се отмятат, както не се отмятат от тази си позиция и на Берлинския договор. И така Игнатиев става “българският закрилник”, макар да обяснява на царя, че българите няма откъде да знаят, какво е обещавала руската империя и затова трябва да се подпише Санстефанския договор. Това е една гениална идея, относно руското влияние и действително е така, защото до ден днешен това е основният коз на проруските сили в България.

Въпрос: Много се говори за това, че руският външен министър Горчаков не е бил добър дипломат и Русия е използвала неправилно картите си – преди и след войната. Какво можете да кажете по тази тема?

Отговор: На Берлинския договор българският въпрос е практически решен предварително със споразумението в Лондон. Австрийският вариант е по-добър за нас, те ни дават излаз на Бяло море, но Русия иска да укрепи Сърбия като противовес на бъдеща Австрийска инвазия по Вардар и затова се съгласява с английския вариант, който изисква изтласкване на България от южното море. На самия конгрес Бисмарк се налага да вика своята делегация и да ѝ нареди, да не се правят по-големи руснаци, отколкото са самите руснаци, след като те самите не искат да защитават своя успех. Софийският санджак влиза в територията на Княжество България, защото се възприема германската позиция, откъде минава Стара планина. (Последният факт споделяше през 1986 г. и учителят ни по история в 114 Английска езикова гимназия, Асен Николов, преподаващ в голяма степен “тайната”, неодобрена от комунистическите власти, но за сметка на това истинска история на България. Б.м., В.М.)

Въпрос: Наскоро у нас излезе книгата “Писма от България” на руския кореспондент Евгений Утин. Тя е издадена още през 1879 г. в Санкт Петербург, но на български излезе едва през 2017 г. В нея, наред с другото, се описва трагичното положение на руската армия относно медицинското обслужване. Не са много хора, които знаят, че руската армия губи в пъти повече хора от болести, отколкото в сражения. В  продължение на десетилетия в България (а понякога – дори и днес!) се твърдеше, че във войната са загинали 200 хиляди руски войници, при положение, че истинските загуби са значително по-малки? Според Урланис. който цитира медицинските справочници на руската армия, жертвите са както следва – руски: 15 567 убити (от тях 11 905 на Балканския фронт, останалите – на Кавказкия фронт), 56 652 ранени (от тях 6 824 починали от раните си), 82 636 починали от болести, румънски: 7 618 убити, ранени, починали и изчезнали(1 350 убити), сръбски: 718 убити, 1 534 починали от рани и болести, 2 999 ранени и български: 3 456 души.  На кого да се вярва?

Отговор: За жертвите във войната – това, което цитирате, е абсолютната истина. Това е отчетът на руската военно-медицинска част, която прави пълен анализ на жертвите, впрочем както се прави след всяка война. Докладът е до императора и благодарение на него се прави огромна реформа в цялата царска армия. Тук измама няма. За XIX в. това са огромни жертви и за мен лично, те се дължат не толкова на преките бойни действия, а на неподготвеността на армията да използва достиженията на тогавашната медицинска наука. Дълго време военнополевата болници е една и е в Румъния; дори на Шипка няма медицинско обслужване, та се налага български лекари, като например д-р Алеко Христов, който превръща градското училище в болница. Въобще българските лекари имат голяма роля във войната, както в руската, така и в румънската армия, а и преди това в Сръбско-турската война, където имаме военна мисия. Другата причина за масовите жертви от болест са ниската хигиена, а вероятно и т.нар. “сблъсък на бактериите” на севера и юга, довел до епидемии и в руския, но и в турския лагер. Жертвите на Опълчението никак не са малки, това е около 10% от личния му състав. Точно не може да се изчисли, защото той е подвижна величина. За местното население, в общи линии загубите са такива, но не трябва да се вярва много на числата, защото за загубите сред мирното население не са били събирани точни данни по време на военните действия, а са обобщавани по-късно. Но не трябва да се забравя, че Централна България е освободена без жертви, преди да се стигне до пагубните атаки срещу Плевен. Градове като Търново, Свищов, Габрово, Севлиево са освободени с по пет изстрела. Североизточна България е освободена едва след войната, а София и Пловдив падат почти в движение, което намалява жертвите. Интересното е, че на много места намерих документи за българско-турски комитети, които гарантират имота и честта срещу всяка армия, която влезе в селището. Хората са знаели, че когато войната свърши, те ще продължа да живеят заедно!

Въпрос: Кое в важното в цялата тази история?

Отговор: Важното е, че България се появява не като руско-турска договореност, а като общоевропейски проект, както е на Цариградската конференция. Това ни гарантира поне териториите от Берлинския договор и това е един от мотивите за връщането на Южна Добруджа. “Не сме се събрали да обсъждаме щастието на Българите, а мирът” или нещо такова, беше казал Бисмарк. Ние сме страничен продукт, на руско-турския сблъсък за Цариград, но облагороден с европейска визия за да не се допусне доминация на нова империя над Проливите.

Въпрос: Защо Съединението не е одобрено от Русия, чийто гняв стига до изтегляне на военните от българската армия и насърчаване на Сърбия да започне Сръбско-българската война от 1885 г.?

Отговор: За Съединението мотивите са поне два – то укрепва княз Батенберг на престола – нещо, за което Александър III не иска и да чуе, и второ, отнема армията от руското командване, което е големият спор между руснаците и българите. Българската войска е разглеждана като ударна сила срещу Османската империя,под руско командване, за изпълнение на руските цели, а не като национален елемент и това води до конфликта.

Въпрос: И днес има някои политици, които настояват, че България трябва да бъде винаги и  безрезервно благодарна на Русия. В някои случаи това са политици, които имат нескрити бизнес или други интереси с руски фирми и др.п. Може ли да се балансира между благодарността и сервилността, която е пагубна за нормалните двустранни отношения? Да цитирам Е. Утин: „Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.”

Отговор: За благодарността, както казва Захари Стоянов, обикновено е изстудена със с тежки златни монети. Руските власти са запознати добре с българските нрави и затова когато питат император Александър III, как да действат в България, той лаконично казва: “Бих заложил на парите”.

Свиване

За жените и свободата  


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новият феминизъм вместо равноправие обещава правото да се търсят компенсации за първородния грях.

Миналата година настъпи едно фундаментално джендърно (думата е употребена в истинското ѝ значение, а не така, както я разбира Каракачанов – бел. П. Н.) раздвижване. Става въпрос за движението MeToo. Не че преди него нямаше признаци за настъпващи промени, но MeToo е наистина раздвижване на парадигмата. В това раздвижване ме занимава едно нещо. Да погледнем правилата за поведение на професорите в американските университети и да прочетем какво не могат да правят отсега нататък. Те не могат да остават насаме с някоя студентка, да затварят вратата на стаята, където се намират с нея и прочее. Когато четеш тези правила, изведнъж си спомняш, че някъде вече си чел тези неща, и разбира се – това са правилата за поведение на саудитските жени!

Защото няма как със саудитска жена да остане насаме самец, който не е неин роднина. Същото не е позволено и на един професор в САЩ. И в двата случая правилата се основават на една и съща предпоставка: а именно, че самецът е насилник и негодник и, остане ли насаме с някоя жена, непременно, разбира се, ще я обезчести.

Часовниковата културна стрелка направи пълен кръг и ултрафеминизмът ни доведе до Саудитска Арабия. Затова не трябва да се учудваме, че сред лидерите на Женския марш (вълна от феминистки акции в САЩ и по целия свят през 2017 година, най-голямата от които се провежда във Вашингтон и е свързана с неполиткоректните изказвания на Тръмп за жените – бел. рус. ред.) виждаме антисемитка и ислямистка с хиджаб, а на когото това не се харесва, е ислямофоб и бял привилегирован самец.

Но да вървим по ред.

Защо сме бонобо

Първа частна собственост в историята на човечеството са били робите, а първи роби са били жените. Във всички древни култури жената е имущество.

Ако вие, например, прочетете Библията, ще забележите, че мисълта за жената като мислещо същество, изобщо не е посещавала нейните автори.

Да си спомним известната история, когато Господните ангели идват в Содом да го унищожат и всичките жители на града – от малък до голям – се събират пред вратата на дома на Лот и искат да им предаде ангелите, за да извършат с тях противоестествен полов акт. Заради което тези лоши хора отначало биват ослепени, а след това ги залива сяра и огън от Господа свише.

Няма да насочваме вниманието към това, че за такъв неизбирателен правосъден подход Господ в наше време би се озовал пред съда в Хага. Ще зададем само един въпрос: а жените в Содом? Тях за какво? Те съвсем сигурно не биха могли да участват в деянието.

Отговорът се състои в това, че авторът на този текст даже не подозира, че жената притежава някаква самостоятелна ценност, както е и у автора на книга Йов.

Господ подложил на изпитание Йов и му отнел жената и децата.

Но след това всичко свършило добре и Господ му дал нова жена и нови деца. За това се разказва така, все едно Йов е потрошил мерцедеса си и Господ му е дал ключове от нов.

Но ако мислите, че подобно презрение към жените е свързано само със стратифицираните общества, с държавите, за съжаление това не е така.

Едно от най-удивителните неща, което антрополозите забелязват, е ниският статут на жените в архаичните общества. Например при повечето новогвинейски племена именно жената вършела цялата работа.

Тя възпитавала децата, носела вода, засаждала градината, а мъжът не правел ни-що. Защо? Елементарно, Уотсън, защото е по-силен.

Защото така е уредила нещата еволюцията. Ние сме машинки за размножаване на ДНК и стратегията на човешката самка и на човешкия самец по отношение на това размножаване е принципно различна.

За самеца е изгодно да покрие колкото се може повече самки. Той инвестира в процеса ва размножаването толкова време, колкото продължава половият акт. Самката инвестира девет месеца бременност плюс осем-десет години, по време на които без нея детето ще загине. Тя има нужда от продължителен самец, който поне някак си да ѝ помага.

При хомо сапиенс, както при всички човекоподобни, масата на тялото на самката е 80% от масата на тялото на самеца, което води до това, че самецът е главен в семейството и главен в стадото. Ние имаме само един родственик, който е изключение – маймуната бонобо, наричана още малко шимпанзе. У бонобо отношенията в колектива се градят основно за сметка на хомосексуализма. 80% от тези хомосексуални връзки се падат на самките и макар че самките у бонобо са също по-малко от самците, точно те управляват колектива. Стадото бонобо се ръководи от колективен ЦК, включващ стари мъдри самки. Това са единствените от висшите маймуни, при които наистина има матриархат. Нито в едно от човешките общества няма фиксиран матриархат. Това са празни приказки.

Отношението към жената като към имущество, ходещо и разговарящо, водело след себе си естествения факт, че богатите и властни хора имали много имущество. Те имали хареми. В повечето човешки общества, в които съществувала частна собственост, богатството и властта на човека се измервали не само с броя на неговите стада, раковини в ушите, дължина на ноктите и прочее, но и с количеството на жените, които има.

Понякога тази епидемия придобивала такива форми, че останалото население трябвало да спи с лица от същия пол заради липса на свободни валенции у самките. Така например било при етническата група ашанти в началото на ХХ век. Царят имал краал и го охранявала войска от млади, пълни със сила мъже. Нещастниците, разбира се, били измъчвани от спермотоксикоза, но нямало какво да правят, защото по-голямата част от жените били собственост на царя, а останалите имали толкова висока цена, че младите хора не можели да я платят. Затова пък много по-евтино стрували момчетата.

Момичето в семейството струвало, да речем, пет овена, а момчето – две кокошки.

Младите войни се женели за момчета и ако се отнасяли добре с тях, семействата можели след това да им продадат и сестрите на момчетата.

Ето – добър човек е, отнася се добре с момчето, не го бие, значи и на жената ще ѝ бъде добре с него!

А всичко това – заради дефицита, създаден от царя.

От цялата тази общоразпорстранена парадигма – „ако си Голям човек, имаш не само много пари, но и много жени“ – имало малко изключения. Но едно от тези изключения била европейската цивилизация.

Ценната стока

По света са написани тонове книги за разликата между „западната“ и „източната“ цивилизация. В основни линии това са вторични суровини. Първо, защото една „източна“ цивилизация няма, те са много. А второ, защото голяма част от тези книги започват с разказа, че уникалността на Европа се състояла в неприкосновеността на частната собственост и прочее, докато загадката на Европа не е в това, че там уважавали частната собственост, а в това защо я уважавали.

Но въпреки това има наистина един фундаментален антропологичен признак, който отличавал отначало Гърция и Рим, а след това средновековна Европа от останалите общества – от Китай, Индия, ашанти, от древния Египет, от древния Иран, от ислямските страни, от всички.

Този принцип е – „един мъж, една жена“. А в средновековна християнска Европа той бил обвързан и с още една, съвсем фантастична за останалото човечество забрана – с невъзможността да се разведеш.

В резултат от това много преди да стане самостоятелно същество, жената в Европа станала ценна стока. С нейна помощ се сключвали съюзи между управляващите домове.

На Изток такива съюзи се сключвали също, но не стрували пукната пара, защото ако си дал дъщеря си в харема на владетеля, който има четири жени и двеста наложници, каква е разликата дали има още една?

В средновековна Европа било иначе. Жената била важна стока, както прекрасно е показано между другото от Джордж Мартин в „Игра на тронове“.

Богатите наследнички, останали без баща, изпълнявали в ранното Средновековие ролята на стабилизационен фонд. С тяхната ръка награждавали най-добрите войни. Уилям Маршал, съратник на Ричард Лъвското сърце и легендарен рицар, послужил на Джордж Мартин за прототип на Баристан Селми, започнал като обикновен рицар, а завършил като опекун на краля. Маршал взел за жена богата наследница и веднага станал един от най-едрите барони в кралството.

С помощта на женитби се създавали империи. Максимилиан Хабсбург нямал пари и не спечелил нито едно война. Но оставил на своите наследници огромна империя като женел успешно децата си. На Изток подобно нещо било невъзможно – там царствата не се наследявали по женска линия, както било в Европа, където всяко четвърто знатно семейство имало наследници само от женски пол. На Изток нямало проблем, че владетелят има само едно дете и то е дъщеря. Там имало друг проблем – че владетелят има двеста сина и всичките искат да се изколят един друг.

Много преди да стане самостоятелна личност, знатната жена в Европа станала ценна уникална стока.

На Изток тя не можела да стане такава, просто защото стоката била многобройна. Бракът няма как да бъде ценна транзакция, ако можете да го сключите двадесет пъти.

В резултат от това започнало да се случва нещо уникално. Източното общество се изграждало по принципа на вертикалната йерархия. Не е важно кой попада в харема – дъщеря на везир или робиня от пазара. И двете са еднакво безправни. Напротив, в Европа бракът на владетеля много бързо започнал да се изгражда на основата на взаимното равенство – не със съпругата, а със семейството на съпругата. Вземаш си жена, за да си осигуриш подкрепата на съседния крал и не може да я заколиш за няма и нищо. Английският крал Хенри VIII решил да смени една жена с друга – дребна работа, ако беше на Изток. Но за тази цел на Хенри VIII му се наложило да стане глава на англиканската църква.

(Следва)

март 13, 2019

Свиване

“Късопаметен” и “промит” ли е мозъкът на Симеон Сакскобургготски?  

Заглавие в Клуб Z. Снимка: компютърен екран

Симеон Сакскобургготски е публикувал едно странно съобщение “до медиите”, както казва, “В ОТГОВОР НА МНОГОБРОЙНИТЕ ЗАПИТВАНИЯ ЗАЩО НЕ Е ПРИСЪСТВАЛ НА ВЪЗПОМЕНАНИЕТО, ПОСВЕТЕНО НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ”.

В “съобщението” г-н Сакскобургготски пише:

“С болка и прискърбие констатирам за пореден път, че дори в кръговете на властта, а и в част от обществото, битуват късопаметни и промити мозъци. Ако приемем твърдението, че през годините 1935-1943 България е еднолично управлявана от Цар Борис ІІІ, то дали нашите евреи щяха да бъдат спасени без изричната воля на Царя?

При наличието на неоспорими факти, документи и прочее, неспоменаването на името на Цар Борис ІІІ като определящ фактор за спасението, сочи за девалвация на настоящата ценностна система.

В деня, в който си прощаваме взаимно, разбира се, прощавам това невежество, но няма да забравя оскърблението към паметта на баща ми. През онези години само той като държавен глава посмя да се опълчи на Хитлер, за да опази нашите сънародници от еврейско потекло. Куражът му тогава, дори с риск за неговия живот, се признава и почита по света.”

Г-н Симеон Сакскобургготски никога не е признал никаква отговорност на баща си за започването на депортацията на евреите през март 1943 г., но сега той твърди, че се бил опълчил на Хитлер, за да опази нашите сънародници евреи. Разбира се, няма как цар Борис III да е отговорен само за доброто, но не и за лошото, случило се по време на неговото царуване. Но в текста му има и много други противоречия. Г-н Сакскобургготски пише: “Ако приемем твърдението, че през годините 1935-1943 България е еднолично управлявана от цар Борис III…” Изглежда Симеон  Сакскобургготски или не познава историята, или се съмнява в едноличното управление на баща си. Но, разбира се, ако Борис III не е управлявал еднолично, тогава той не може да има каквото и да е участие в спирането на депортацията. Т.е., в опита си да изкара баща си не като еднолично и антидемократично управляващ царството, той на практика отнема единствения аргумент на неговите фенове, че царят може би има някаква роля във временното спиране на депортацията – решение, до което е доведен не доброволно, а под натиск от страна на Българската православна църква (БПЦ), народни представители, дейци от творческите съюзи, общественици и др.п.

Преди да прочетете отговора на Организацията на евреите в България “Шалом”, публикуван по-долу, да видим какво пише на официалния сайт на Симеон, който се намира под домейна kingsimeon.bg.

“той [царят – б.м., В.М.] има последната дума за всички важни решения.”

Значи няма съмнение, че той е имал последната дума, за да се започне депортацията, което безспорно е също толкова важно решение, колкото и временното ѝ спиране.

“[Димитър Пешев и депутати] остро осъждат политиката на правителството по така наречения „еврейски въпрос”.

Политиката е осъдена от няколко депутати, но тя е дело е на назначеното от царя правителство, в условията на еднолично царско управление след 19-и май 1934 г. Впрочем, исторически факт е, че управлението е еднолично, независимо от подхвърлените думи на Симеон Сакскобургготски, защото Народното събрание не действа постоянно, а понякога – когато на царя му скимне.

“Накрая на заседанието [на Св. Синод – б.м., В.М.] решават наместник-председателя Видинският митрополит Неофит да търси възможност да бъде приет от Царя, на когото възлагат най-големи надежди.”

Тук не можем да не си спомним какво са чули същите владици по време на една от срещите им с царя, на 22.06.1943 г.:  „Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух до голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.“

“Невъзможността да спаси евреите от „новите земи” прави Царя особено чувствителен към съдбата на евреите в старите предели на България. Той поддържа приятелските отношения с много семейства от еврейски произход. “

Аргументът “имам приятели евреи” е отдавна признат за доказателство за антисемитизъм. За “невъзможността” няма какво да говорим, защото изобщо не е била обсъждана такава възможност; нещо повече – някои защитници на царя и неговия пронацистки режим твърдят, че депортацията била организирана от някакво митично “германско командване”, че царство България нямало някаква съществена роля. Е, ако беше така (да уточня – не е!), тогава как царят би могъл да се намеси – нещо, което се твърди на сайта на Симеон:

“[жителите в Кюстендил] Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта” и се опитали да разбият вагоните, за да освободят затворените.  Марион Станчова незабавно търси връзка с Царица Иоанна. Тя съобщава на Царя тревожната новина. Н.В. Борис ІІІ нарежда незабавна проверка, но влакът вече е напуснал българската територия.” 

Как така жителите са знаели, че това са конвои на смъртта, а правителството и царят не са го знаели? И как цар Борис III нарежда проверка, ако депортацията е дело на “германското командване”? Нещо повече – някои от защитниците на пронацисткото управление на Борис III твърдят, че по онова време никой не е знаел, че депортираните биват изпращани на смърт (независимо от обратното, описано в дневника на Филов). Как така никой не знае, но жителите на Кюстендил знаят? И защо, ако няма опасност за тези хора и, по думите на Дянко Марков, това “враждебно население” е депортирано в “сравнително човешки условия”, ще се намесва царят?

“…през януари 1941 г., правителството на Богдан Филов прокарва Закона за защита на нацията, който ограничава гражданските права на 50-те хиляди български евреи.”

Тези закони са подписани от цар Борис III. Това не е “важно решение”, като споменатото по-горе, а си е редовно решение, каквито царят е приемал ако не всеки ден, то всеки път, когато НС му е пращало закони. Не е известно царят да е наложил “вето” върху антисемитските закони, нещо повече – правителството не е трябвало да “прокарва ЗЗН”, а той си е бил приет от същите депутати, някои от които две години по-късно подписват и писмото на Пешев.

В отговор на съобщението, “Шалом” публикува следната декларация:

“По повод изявлението, разпространено до медиите от секретариата на Симеон Сакскобургготски, Организацията на евреите в България „Шалом“, като легитимен представител на българската еврейска общност пред българската държава и Световния еврейски конгрес, партньор на Мемориалния център в памет на жертвите на Холокоста „Яд Вашем“ и Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, прави следното уточнение.

В годините на Втората световна война профашисткото правителство на Богдан Филов внася и приема позорния Закон за защита на нацията в унисон с унисон с Нюрнбергските закони на расистка и националсоциалистическа основа. Законът е утвърден е с Указ № 3 / 21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III. Дни след това Царство България слага край на политиката си на неутралитет и с подпис на министър-председателя от 1 март 1941 г. влиза в Тристранния пакт като съюзник на Хитлеристка Германия. Към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се учредява Комисарство по еврейските въпроси, което да следи за изпълнението на Закона за защита на нацията. По този начин 48 000 български евреи са подложени на унижения и страдания, оставайки без политически и граждански права. Ограниченията са и във връзка с личността, имуществената и професионално-стопанската им дейност. Над 9 000 мъже – български граждани от еврейски произход полагат безплатен робски труд в лагери и трудови групи.

Именно Главният комисар по еврейските въпроси Александър Белев слага подписа си под споразумението Белев-Данекер на 22 февруари 1943 г. за депортиране на 20 000 евреи от „новоприсъединените земи“ в Беломорска Тракия, Вардарска Македония, Пиротско и „старите предели” на Царство България.

Ролята на Цар Борис III за несъстоялата се депортация на евреите от „старите предели“ остава неизяснена и до днес. Българските евреи – у нас и по света, нямат единна позиция, нито разполагат с конкретни неоспорими доказателства, за неговите принос и заслуга като едноличен владетел. В Централния държавен архив се пазят обаче десетките писма, изпратени от творчески и професионални съюзи, от Светия синод на Българската православна църква, както и позициите на представители на българската нефашистка общественост. Може да бъде прочетено протестното изложение от подпредседателя на XXV ОНС Димитър Пешев и 42-ма народни представители до министър-председателя Богдан Филов против изселването на евреите извън границите на България. За този акт ние, българските евреите, ще бъдем винаги благодарни. За съжаление, 11 343 наши сънародници от териториите под българска администрация бяха депортирани и тяхната съдба е исторически факт, който не може да бъде отречен. Тяхната памет почитаме редом със спасението всяка година на 10 март.

Организацията на евреите в България „Шалом“ почита паметта на всички знайни и незнайни спасители – доблестни граждани, общественици, интелектуалци, духовници и народни представители, които са извършили един висок акт на хуманизъм в годините на Втората Световна война. Затова и Институтът за съхранение на паметта за Холокоста в България към ОЕБ „Шалом“ издирва свидетелства – разкази на очевидци и документи, които по категоричен начин доказват себеотрицанието и високия морал на българската общественост, чиято гражданска позиция се оказва съдбоносна.

Ние техните наследници – на спасени и спасители, имаме важната задача да пазим, помним и продължим завета на достойните ни предци и да предадем техния светъл пример на идните поколения.”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Читателю, когато прочетеш двете съобщения, вероятно ще се учудиш: не е ли странно, че Симеон Сакскобургготски отказва да отдаде почит на загиналите евреи и едновременно с това признателност към усилията на широката българска общественост за спирането на депортацията? И поводът за това е, че шествието (снимки от него има в тази статия) било оскърбление към паметта на баща му? И с какво точно я оскърбява, след като става дума за историческата истина за отговорността на царя за пронацистката политика на царството по времето на войната?

Нима не е оскърбление към паметта на загиналите 11 343 души това, че синът на цар Борис III отказва да почете паметта им? 

Или може би ще си кажеш, че не е странно, защото от всичко написано е ясно, че баща му, царят, не само е знаел за всичко, което се случва, но и носи отговорността за приемането на антисемитските закони (влизат в сила с негов подпис), за строгото им прилагане (изпълняват ги органите на неговата еднолична власт) и за започването на депортацията (осъществено от неговия кабинет, начело с Филов) – защото всичко това е извършено без никакъв вътрешен натиск или съпротива.
И обратното, когато попада под натиска на БПЦ, на депутати и общественици, той се скрива, както казват от Св. Синод и не може да бъде открит – прийом, с който той е известен и в други кризисни случаи.

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

 

При всяко положение, от съобщението на Симеон Сакскобургготски става ясно, че човекът не приема историята като това, което се е случило, а като онова, което му се иска да се е случило. За съжаление няма как да се случи подобно нещо. Историята не може да бъде променена. Депортираните български евреи загиват в Треблинка. Отговорността за депортацията е на царя и неговия кабинет. Документите са много и са ясни. Ако някой не ги е чел, може да се запознае с тях – в съкратен и удобен за четене вид – в статията със заглавие “Отговорна ли е България за депортацията на евреите?” Или в тази. Или в тази. Или в още десетки други статии и книги.

Прочетете ги, помислете и сами решете дали мозъкът на г-н Сакскобургготски е късопаметен*, промит или и двете, или нито едното, нито другото.

______
* Заглавието звучи провокационно, но не толкова, колкото текстът на г-н Сакскобургготски. И е въпрос, зададен въз основа на цитирания текст.

 

 

Свиване

Проект на Стратегия за развитие на българската култура 2019-2029 г.  

На сайта за обществени обсъждания се е появил проект на Стратегия за развитие на българската култура 2019-2029 г.

Дата на откриване: 05.3.2019 г.
Целева група: Всички заинтересовани
Сфера на действие: Култура
Дата на приключване: 05.4.2019 г.

Мотивите: 

Разработването на общ рамков документ за развитието на българската култура (Стратегия) е свързано с нуждата от стратегическо планиране и управление във всички области на културата за определен период от време. По този начин, създаването на подобен тип стратегически документ позволява да се:

  • Формулират дългосрочни програмни и управленски цели, както и цели на конкретни политики, заедно с желаните резултати;
  • Определят усилията и ресурсите, които трябва да бъдат разпределени;
  • Определят планови показатели, чрез които ще се измерва напредъкът по постигане на общите и конкретни цели за определен период от време;
  • Даде възможност за прилагане принципите за широко участие в управлението на културните процеси, което ще обедини вижданията и усилията на правителството, гражданското общество и всички заинтересованите страни в съвместна работа за постигане на обща визия на основата на споделени ценности.

Настоящият документ, който се базира на направен анализ на средата за предходните десет години, си поставя за цел да посочи пътищата за развитието на българската култура и отстояването на националната културна идентичност. Това може да бъде осъществено посредством:

  • реализирането на конкретни политики и програми, които насърчават всички културни процеси и субектите, свързани с тях;
  • подкрепа на творчеството и създаване на условия за иновации;
  • прилагане на авторско-правните норми;
  • осигуряване на възможно най-широк достъп до съвременните и наследени от миналото културни постижения и в тази връзка условия за развитие на хората и извеждане на преден план на общи ценности.

Кратка оценка:

Диана Андреева, Обсерватория по икономика на културата:

“Министерска лакърдия. В рамките на тригодишната прогноза до 2020 г. бюджетът за култура пада на 0.4 процента.”

Текстът  заслужава  пространнна рецензия другаде.

Сега целта е да се привлече вниманието към проекта за национална културна стратегия – текстът има проблематични характеристики, които наистина трябва да бъдат обсъдени.

Обхват. Културна стратегия би трябвало да означава стратегия за културата,  за отделните елементи, които в системно единство съставляват културата на едно общество. Проектът предлага идея за култура, обхващаща следните десет области:

  1. Културно наследство
  2. Визуални изкуства и архитектура
  3. Изпълнителски /сценични/ изкуства
  4. Книга, четене, библиотеки
  5. Читалища и любителско изкуство
  6. Аудиовизия и медии
  7. Авторско-правна политика
  8. Международно културно сътрудничество. Популяризиране на българската култура извън страната
  9. Култура и образование
  10. Национален фонд „Култура“

Културата по обхват е сведена до това, с което се занимава Министерството на културата.  За сравнение – алтернативен възглед за обхвата на стратегията. Културните и творчески индустрии  присъстват в настоящия проект  в една точка (3.11), в която няма нещо стратегическо за тях, а има трудно достъпен текст с влияние на Валтер Бенямин, уверете се:

форми на изразяване, доколкото те са резултат от определена творческа активност (респ. дейност) и имат отношение не само към творчеството и иновациите, но и към начина на (въз)производство на културните и творческите индустрии. В тази връзка техническата възпроизводимост на резултата (респ. формата на изразяване) е критерий за класификация на творческата дейност като творческа индустрия или субсидирана култура и т.н.

Финансово осигуряване. Смисълът на една стратегия е да очертае посоки на развитие, за които има финансово осигуряване – или, при най-минималистичен подход – да очертае откъде ще дойде финансирането зад предвидените мерки. Какво от това, че е предвидено популяризиране на българската култура зад страната или цифровизация на архиви и фондове – ако няма финансиране? Без сериозно разработена и защитена финансова част така наречената стратегия е  множество от думи, зад които не стои никаква воля

Така си обяснявам защо Диана Андреева е коментирала този проект накратко с едно число –  0.4.

Цели и приоритети. Културната стратегия е оставена без цел Достъп до култура. Има различни цели и приоритети,  но достъп до култура при целите няма. При положение, че според НСИ това е основен проблем.

Какво предвижда  стратегията за областта Аудиовизия и медии:  

Аудиовизия и медии
Основен приоритет

Подпомагане на културния и творческия сектор да се възползват от възможностите, свързани с глобализацията и цифровата ера

 

Стратегически цели
1. Подпомагане на културните и медийните индустрии с цел допринасяне за устойчивия растеж, заетостта и социалното сближаване;
2. Повишаване нивото на медийна грамотност;
3. Подкрепа на цифровото разпространение на аудиовизуални произведения;
4. Осигуряване на достъп до нови възможности, в т.ч. и международни, пазари и публика;
5. Активно участие в диалога свързан с развитието на аудиовизията и медийния пазар.

Дейности:
– Разработване на нови модели за цифрово разпространение и дигитализация ва създадения културен продукт.
– Прилагане на възможностите, предлагани от цифровите технологии, особено за разпространение на аудиовизуални произведения.
– Разработването на политики, научните изследвания и отчитането на медийната грамотност и дигиталното разпространение.

За сравнение – проект  за същата област,  изготвен в рамките на подготовката на стратегия за културните и творчески индустрии  преди години с активното участие на Обсерваторията по икономика на културата.

Прочетете какво се предвижда за областите, които ви интересуват, в
проекта на Стратегия за развитие на българската култура 2019-2029 г. и дайте мнението си до 5 април 2019.

Свиване

Обществените медии в условията на възхода на видеоуслугите по заявка  


Британският парламент само в течение на година открива трето проучване – след Интернет: да се регулира или не и Дезинформация и фалшиви новини. Отделно британското правителство проучва как да се осигури бъдещето на висококачествената журналистика.

Днес FT съобщава, че комисия на британския парламент започва проучване относно това дали обществените медии в Обединеното кралство могат да оцелеят в условията на възхода на видеоуслугите по заявка – и дали в тези условия си струва обществените медии да бъдат запазвани.

Услугите за стрийминг като Netflix и Amazon Prime са предоставили хиляди часове съдържание за „по-малко от половината“ от цената вноската за телевизия, плащана в ОК. “Съществуват опасения, че популярността на видео услугите по заявка е направила излишни обществените телевизии”, се казва в изявление на комисията.

Комисията ще проучва дали концепцията за обществените електронни медии запазва значението си и как те могат да бъдат финансово жизнеспособни.

Подчертава се, че обществените радио и телевизия трябва да изпълняват редица задължения, включително относно обема и вида на рекламите, програмирането в специфични жанрове, начина, по който поръчват съдържанието и др., а в това време насреща имат онлайн играчи като Netflix, изразходвали за съдържание през 2018 г. невероятната сума 13 млрд долара.

Тони Хол, генерален директор на Би Би Си, подчертава неравнопоставеността между силно регулираните обществени медии и международните компании за видео по заявка. Например компания като Netflix може да актуализира приложението си седмично, без да има нужда от регулаторно одобрение.

През следващия месец могат да се изпращат писмени материали по темата на проучването.

И България е в условията на инвазия на онлайн гигантите, но заедно с това си имаме и ред локални проблеми. Би трябвало на по-голямо основание, отколкото в ОК, да очакваме систематична подготовка на законодателните актове.

Но не. В този край на континента не става така, в този край на континента проучванията не са на мода и само пречат да става каквото някой е казал, че трябва да става.


Свиване

Алгоритъм на тъй нареченото „щастие“  

Не, няма никаква новина. Няма събитие, нито информационен повод. Просто попаднах на едно единствено „меме“ (нали така се казва?), което дава рецепта за щастие. Нещо подобно на книгите, които разкриват тайната как да станеш милионер в 12 лесни стъпки, само че не книга, а картинка, запознаването с чието послание отнема не повече от десетина секунди.

Щастието е важно нещо. Хайде, и да не е толкова важно, то поне със сигурност е приятно. Преди още да се запита какво точно е щастието, човек бърза да обяви, че то е негово неотменимо право, че целта на живота му е да бъде щастлив, все едно по какъв начин. Най-мъдрите даже казват: „Господи, не искам нищо конкретно. Сам Ти ме направѝ щастлив по каквито пътища Ти решиш. За мен е важно да изпитвам чувството на щастие, пък ми е все едно дали ще си го доставя като возя загорели красавици в жълто Ферари или като потапям взор в капчиците роса по невинните стръкчета на тревите“.

Преди да се запита какво точно е щастието, човек е готов да даде рецепта как то да бъде постигнато. Тъй като е от първостепенно значение не само да „бъдем каквито сме“, но и „да живеем за мига“, то и постигането на щастието може да се разгледа в рамките на един ден – бъди щастлив всеки ден! Как? Ето така:

Стани рано; визуализирай деня си; обичай се много; яж хубаво и разнообразно;
следвай мечтите си; смей се; бъди сред любимите си същества; подарявай си време;
създай здравословни навици; медитирай и слушай музика; вярвай в себе си; научи нещо ново; давай, получавай и благодари; прави каквото обичаш, и обичай каквото правиш;
празнувай постиженията.

Не знам какъв специалист е изготвил този алгоритъм и дали експериментално е доказано, че неговото прилагане непременно води до щастие. Може да е преписан от книга за самопомощ, а може просто мъдрец-любител да е бил споходен от вдъхновение и да го е излял през компютъра си в социалните мрежи. Може даже да го е съставил и някой лукав рекламист, „ланчвайки“ нов продукт – това не ме интересува. Генезисът не е важен, защото алгоритъмът изразява една до баналност позната философия – философията на постмодерната консуматорска епоха. Да видим елементите на тази философия.

Стани рано. Хубаво, няма лошо да се става рано. Човек има по-голяма възможност да свърши нещо полезно докато е буден, отколкото докато спи.

Визуализирай деня си. Ето това ще го прескоча с риск да срутя цялата си конструкция, защото не го разбирам. Какво значи да визуализираш деня си? Да го направиш видим, след като по природа не е такъв? Очевидно не се има предвид „планирай деня си“, защото ако се имаше, така и щеше да се напише.

Обичай се много. Ама, разбира се! Че кого другиго да обичаш, ако не себе си! Твърде вероятно „обичай се много“ да е бил един от главните съвети, които сатаната е прошепнал в ухото на Ева, подавайки ѝ ябълката.

Яж хубаво и разнообразно. Аз бих добавил: и като свършиш, независимо дали чинията ти е празна или в нея са останали огризки, снимай я с мобилния и я качи във фейсбук. Никога не пропускай да споделиш какво си ял или какво ще ядеш, какво си сготвил (щракни го и него) или в кой ресторант ще вечеряш. Храната, яденето, тъпкането, плюскането – това са все важни елементи на щастието. За тях даже си има и цели телевизионни канали.

Следвай мечтите си. Тази максима е вариант на „бъди какъвто си“. Не, човек не бива да е какъвто е, а винаги да се стреми да бъде по-добър. И понеже това е трудно, появява се някой автор на бестселъри за самопомощ, казва ти: „бъде какъвто си, не се мъчи да бъдеш друг, ти и така си уникален и от теб по-готин няма на света!“ и утре като се провалиш, ще свиеш рамене и ще кажеш: „ами аз просто следвах мечтите си…“. Затова недей да следваш мечтите, а идеалите си – мечтите се раждат като бълнуване, а идеалите се култивират.

Смей се. Помните ли кое беше поантата в сюжета на „Името на розата“ от Умберто Еко? Да се скрие от човечеството втората част от поетиката на Аристотел, която реабилитира и естетизира смешното в разрез със средновековното католическо виждане. Полезен или вреден е смехът? Това е дълъг и сложен разговор, но едно е сигурно: смехът премахва страха. Всеки страх ли трябва да бъде премахнат? Това е още по-завъртян разговор, затова давайте да караме нататък:

Бъди сред любимите си същества. Точно така! Отбягвай бедните, болните, кирливите и краставите. Обичай само тези, които те обичат, нищо че някой е казал да обичаш преди всичко онези, които те мразят.

Подарявай си време. Тоест, разбирай, че ти притежаваш времето и можеш да го подаряваш всекиму, включително и на себе си. Подаряваш си време, за да го „убиваш“. А време се „убива“ чрез развлечение и забавление. Светът вече не е свят на усилието, а свят на развлечението.

Създавай здравословни навици. Предлагам да отминем тази точка, защото е твърде банално клише. Какви навици да създадеш за един ден и как процесът на създаване на навици допринася за щастието? Та това прилича повече на усилие, нежели на забавление!

Медитирай и слушай музика. Каква медитация и каква музика? И от двете има десетки видове. Да изберем произволна поза от йога медитацията и да си надъним Highway to hell на AC/DC, така ли? Звучи пророчески. Но според мен авторът на алгоритъма на щастието не се е задълбочил чак дотолкова – просто иска от нас да бъдем модерни и да се придържаме към модерните източни практики. Атонските монаси също прекарват часове неподвижно и в безмълвие, освобождавайки умовете си от сетивните дразнители, но това не ни го препоръчва никое ръководство по самоусъвършенстване, защото някак си не е cool.

Вярвай в себе си. Нали вече се разбрахме по този въпрос? Ако се „обичаш много“ и „следваш мечтите си“, няма как и да не си вярваш. Пък и в кого другиго да вярваш, ако не в себе си – ти си най-велик, най-уникален и най-неповторим! Само забележете: не е казано „вярвай НА себе си“, а „вярвай В себе си“. Боже мой! Нима Ти това съм АЗ!!!

Научи нещо ново. Похвално! Трябва да се учат нови неща, като например че овцете могат да разпознаят лицата на хората дори на снимка, индийските домакини притежават 11% от световния златен резерв, най-кратката война в света е продължила 38 минути, една работеща пчела може да произведе само 1/12 чаена лъжичка мед през целия си живот и други безценни знания.

Давай, получавай и благодари. Цивилизацията се гради на размяната на ценности. Нарича се пазар, стокооборот и потребление. Очевидно по някакъв начин тези неща създават щастие…

Прави каквото обичаш, обичай каквото правиш. То е ясно, след като се „обичаш много“, „следваш мечтите си“ и „вярваш в себе си“. Дано само по-малко педофили прочетат този съвет.

И последно: Празнувай постиженията! Ако си изпълнил всичко по-горе, това си е постижение. Трябва да се отпразнувай и аз знам как: т. 4, „яж хубаво и разнообразно“.

Ето, ако изпълните тази проста рецепта, ще бъдете щастливи. Ще изпитате радост и удовлетвореност. Животът ви ще придобие смисъл. Ще бъдете позитивни и неповторими, а спокойствие ще ви дава увереността, че ще оставите след себе си един по-добър свят. А какъв по-добър свят от този, в който Картаген вече е разрушен!

 

 

 

 

 

 

 

Свиване

#30Web. Битката за WWW  

Битката за WWW e една от най-важните каузи на нашето време, казва сър Тим Бърнърс – Лий в обръщението си по случай 30-тата годишнина от първоначалното представяне на предложението на сър Тим за система за управление на информацията, известна днес като World Wide Web.

Vague, but exciting е резолюцията върху историческото предложение на сър Тим.

Колко е важно да попаднеш на подходящото място – CERN – и на подходящия шеф.

Обръщението на сър Тим Бърнърс – Лий

WWW се превърна в обществен площад, библиотека, лекарски кабинет, магазин, училище, дизайнерско студио, офис, кино, банка и много други. Разбира се, с всяка нова функция, с всеки нов уебсайт, разделението между тези, които са онлайн, и тези, които не са, се увеличава – и това прави още по-наложително всички да имат достъп.

WWW създава възможности, давайки глас на маргинализираните групи, и улеснява ежедневието ни, но също така създава възможности за мошеници, давайки глас на онези, които разпространяват омраза, и улеснява всякакви престъпления.

На фона на новините за злоупотребата с WWW е разбираемо, че много хора се страхуват и не са сигурни дали мрежата наистина е сила за добро. Но като знаем колко много се е променила мрежата през последните 30 години, би било поразително и невъобразимо да се предположи, че не може да бъде променена към по-добро в следващите 30 години.

Ако сега се откажем от изграждането на по-добра мрежа, не мрежата ще ни провали – ние ще провалим мрежата.

Свиване

Уроци по атеизъм  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 3. Донесения за изповедите

Нека сега да се спрем на скандала в Българската православна църква отпреди три години.

Стана ясно, че от петнадесет действащи архиереи на Българската православна църква единадесет имат агентурни дела и тези агентурни дела бяха обнародвани. По-скоро беше обнародван фактът, че има такива дела. Във връзка с това възниква естественият въпрос: а от каква планета са долетели останалите четирима архиереи и защо това архиерейско долитане е останало незабелязано за астрофизиците и уфолозите? В края на краищата това не е някакво обикновено събитие.

И така, отнякъде са се взели цели четирима архиереи, които, работейки в системата на църквата, не са се намирали в агентурната мрежа на Държавна сигурност. Пълна загадка! Но аз мога лесно да я разгадая и да ви обявя: работата се състои в това, че ако няма агентурно дело, сътрудникът на църквата има лично дело.

Личното дело е свидетелство за това, че църковният деец е редовен, щатен офицер от секретните служби. В такъв случай, естествено, никой и никога няма да го разкрие. Разкрити са само единадесет агенти. Това е напълно обичайна практика, предвидена от правилата за оперативна работа: изхвърля се агентурата, която или не представлява ценност, или трябва да бъде изхвърлени с цел безопасност.

Вероятно същото рано или късно ще се случи в Русия. Защото да си представим църковен деец – поне от онова, съветско време, - който да не е бил в агентурна или някаква по-сериозна връзка с Комитета за държавна сигурност, е абсолютно невъзможно по различни причини.

Трябва да кажем, че българите постъпиха много хитро: представиха факта, че единадесет от петнадесет архиереи са били платени агенти, осведомители, но не разкриха съдържанието на документите. А нали най-интересното не се крие в този скучен факт. Хайде сега, чудо голямо: попове-върколаци. Знайно нещо. Докато най-прелестното при такива случаи е какво има в документите. С други думи – какво е конкретното съдържание на оперативните и агентурните дела.

Когато бях малък – първи, втори, трети клас – от училище обикновено ме вземаше адютантът на чичо ми и след това или отивахме на кино, или в секцията по фехтовка, или в някакъв друг кръжок. Но той често ми казваше, че трябва да хвърли едно око на работата. Знаех какво означава това: ще отидем в една от конспиративните квартири, за да занесем или, обратното, да вземем някакви книжа. Там трябваше три или четири часа да играя на морски шах с оперативните работници, да чета „Советский экран“ („Съветски екран“, филмово списание – бел. П. Н.) и да гледам поповете, които идваха от целия град да донасят какво са чули по време на изповедите.

Между другото, там не идваха само градски попове. В конспиративните квартири водеха и попове от близки и далечни кътчета на областта – вероятно защото по селата, където всичко се вижда, е доста сложно да се осъществи агентурна среща. Така че всичките, разбира се, ги влачеха тук – те все едно се разтваряха в огромния град, в гигантския брой квартири.

Процедурата изглеждаше долу-горе еднакво, но отделни моменти се оказваха особено забележителни.

Помня как веднъж, от някакъв манастир ли, от някакъв скит ли – учреждението не се намираше в Ленинград, а някъде в дълбоката провинция – докараха едно съвършено, напълно прозрачно старче с пухкава, като у Черномор, дълга брада.

При това не забравяйте какво време беше – тогава интелигенцията се наплоди, дисиденти всякакви. И те, дисидентите, започнаха да се влачат при всякакви там старци и старчета.

Та този старец – той и така носеше очила, но когато оперативните работници му показваха снимки, направени по някакъв оперативен начин, той слагаше върху тези очила още едни – дълго, като пъшкаше и даже от време на време стенеше, се вглеждаше в снимките, вземаше химическия молив, плюнчеше го и поставяше дебела чавка под лицето, което разпознаваше, че е било при него на изповед. А след това вече започваше да преразказва някакви най-обикновени тайни на съветския интелигент, които той му е изповядал.

Помня, че към края на събеседването устните на прозрачния старец бяха напълно сини от химическия молив. Това изглеждаше пределно комично.

Но освен занимания с чистите дисиденти имаше и занимания, така да се каже, с широките слоеве на вярващите, които заемаха основното време. Иначе казано – всякакви градски попове, които имаха свое паство и изповядваха, донасяха всичко на оперативните работници. На пръв поглед информация, представляваща някакъв безумен интерес за Държавна сигурност, там нямаше.

Но в действителност така може да си помисли или съвсем глупав човек, или човек, който просто не е запознат с принципите на оперативната работа, с изграждането на оперативни вертикали и хоризонтали в едни или други структури.

Ето представете си: идва при попа някакъв професор, мъничък, трогателен, плашлив, носещ барета с червейче, и запъвайки се и заеквайки, излага страшната си тайна: да речем, опънал е аспирантката си. Подобни лудории като че ли не могат да представляват никакъв интерес. Но не – представляват и даже голям! Докладвана на нужното място, тази информация позволява да извикат професора където трябва, да поговорят с него меко и да му предложат алтернатива: или този мил факт става обществено достояние, включително ще го научи и жената му, или професорът ще предава с голямо усърдие на заинтересованите органи всичките разговори в катедрата и всякакви подобни нюанси, които са известни само на него.

Иначе казано – трябва да помним, че реално оперативната информация се намира на много равнища и се подрежда много сложно. И това, което пред погледа на дилетанта не изглежда интересно, в действителност е много важно.

В конспиративните квартири идваха различни попове: и космати, груби в лицето дебелаци с тежки малинови носове, и пухкави, прозрачни, безплътни старци. Нито веднъж не видях да получават пари – пари на ръка. Но въпреки това ги стимулираха. Работата е там, че оперативният работник винаги имаше в папката си пачка талони.

Ако помните, в съветско време съществуваше една чудесна структура, наречена стол заказов. Към нея имаше номенклатурни отдели, от които се снабдяваха със стоки (срещу въпросните талони – бел. П. Н.) сътрудниците на градските партийни комитети, на районните партийни комитети и така нататък. За тях имаше специални поръчки. Поръчка номер три ли, две ли – сега вече не мога да кажа точно – включваше салам и нескафе. Поръчка номер пет съдържаше пушена наденица, елда и сьомга. Сьомга!

Запомнил съм това, защото всеки път списъкът на продуктите се обсъждаше задълбочено от представителите на духовенството, които получаваха своите талони за донесенията какво е казано по време на изповедите.

Ще кажа честно: не съм богослов, не съм специалист. Не зная доколко пушената наденица е по-благодатна от, например, салама. Но всеки път поповете, които идваха в конспиративните квартири, много напористо, направо алчно, с обиди и мърморене се опитваха да измъкнат талон, в който има именно пушена наденица.

След това, когато вече станах значително по-възрастен, през 90-те години, ми се случи да се запозная с голямо количество агентурни дела, засягащи именно духовенството. Там вече присъстваха и пари – сериозните по съветско време суми от двадесет и пет, четиридесет рубли, че и повече.

Но най-забележително в тези агентурни дела не е даже броят на доносите за своето паство. Впечатлява количеството на, така да се каже, вътрешните доноси – между архиереите и въобще между служителите на така наречената Руска православна църква. Поповете са се обвинявали и в антисъветска дейност, и в подривна дейност, и в шпионаж, и в криене на забранена литература. Разказвали за хомосексуализъм, за извънбрачни деца, за някакви незаконни семейства в други градове. Иначе казано – донасяли са един за друг всичко, което е възможно, основно в борба за по-богати, по-заможни и по-симпатични епархии.

Ще попитате: не е ли имало по онова време хора, свободни, да речем, от агентурни връзки с Комитета за държавна сигурност? Вероятно все пак е имало – до определен момент. Докато е още млад и се намира между стените на семинарията, попът не представлява никакъв интерес. Но след като един или друг архиерей го ръкоположи и попът вече има епархия, бит, семейство и деца – тогава става много удобен обект за работа. Същото се отнася и за различните монаси, защото едно е да имаш шанс за Москва, за някоя престижна и богата катедра, и съвсем друго – да гаснеш тихо някъде в покрайнините на Вологодска област. Макар че и там, между другото, пълномощникът по религиозните въпроси и оперативният пълномощник от Комитета за държавна сигурност изтръсквали от попа това, което е възможно да бъде изтръскано.

Има ли такава практика днес? Не зная. Нямам достоверни факти, но имам определена увереност, че все пак принципите на оперативна работа не биха могли да се променят – поради една проста причина. А тя е, че религията е била винаги удобна за държавата в следния план: освен че се събира голямо мнозинство от хора, готови да се признаят за овце, за стадо, съществува и това вълшебно нещо, каквото е концентрираната информация за всеки отделен човек. И тази информация хората споделят доброволно – по време на така наречената изповед.

Когато се изповядвате, е желателно да мислите за това и да помните какво става в този момент.

Разбира се, рано или късно това, което се случи в България, ще се повтори и тук.

Въпросът е само какви форми ще приеме.

Аз мисля – доста трагични. Работата е в това, че си спомням как тези агентурни дела – личните никой не е виждал – бяха ксерографирани и копирани от много хора. И тези копия лежат сега в голям брой екземпляри по цяла Русия, и вероятно чакат своя час, за да нанесат внезапен удар. А там, в тези дела, освен самия факт за връзки с агентурата има още доста всякакви, меко казано, съвсем мръсни подробности.

Много от героите на тези агентурни дела днес са вече благополучно починали. Но според моите сметки – съвсем не точни, защото не притежавам пълната информация – от архиереите двадесет и двама души още продължават, ако използваме стария църковен термин, да направляват духовно (на рус. окормлять – бел. П. Н.) своето паство.

Аз не зная какво означава буквално думата „окормлять“.

Може би това е намек за известния термин „корма“ (фураж - бел. П. Н.)? Но в такъв случай не се знае чий е този фураж: на архиерея ли, на паството пи, или на отделни негови представители.

(Следва)

март 12, 2019

Свиване

Задължителни пръстови отпечатъци в личните карти в ЕС?  

Комисията в европарламента по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи снощи гласува да има задължителни пръстови отпечатъци в личните карти в целия Европейски съюз. Мярка, срещу аз бях активно – писах преди година при внасянето ѝ, писах и отворено писмо до евродепутатите. Инициирах позиция на Демократична България против мярката и обясних в „Денят с Веселин Дремджиев“ защо това е лоша идея.

Няма да повтарям всичко, а ще се фокусирам върху няколко основни момента, свързани с нуждата от такава мярка, с текущото състояние, и с проблемите със сигурността и ще опитам да отговоря на въпросите, които срещнах в последните няколко седмици по темата. Трябва да отбележа, че като цяло регламентът е позитивен – унифицира едно по-високо ниво на сигурност на личните документи в ЕС, защото някои държави в момента издават „парцали“, които могат да се фалшифицират в час по трудово. Единствено разпоредбата за отпечатъците е спорна.

  • Какво толкова, те и сега МВР събират отпечатъци – МВР събират отпечатъци само за нужните на международните паспорти. Или поне така е по закон. Ако са ви взели отпечатъци при издаване на лична карта, това е превратно тълкуване на Закона за българските лични документи. Според действащите текстове на закона, за новите лични карти, които ще имат чип и ще позволяват записване на такива данни, ще се снемат отпечатъци само при изрично желание на гражданите. Това беше дълго обсъждан текст, в чието писане съм участвал. Причината за opt-in модела е, че няма особена полза от ICAO стандарта за електронни документи за пътуване що се отнася до лични карти, тъй като почти няма терминали за автоматично преминаване (e-gates), които да поддържат формат „лична карта“. А рисковете са немалки. Европейската комисия не е отчела този нюанс, между другото, и е писала, че България ще има задължителни отпечатъци в личните карти. Може и колегите им от МВР да с ги подвели. Щото кой да чете закона, пък и мотивите, с които е бил внесен.
  • Какво толкова ще стане, като ни запишат отпечатъците? – това е дълга техническа тема, но накратко – отпечатъците могат да изтекат. Дали през централизираната база данни, за която трябва да се грижи държавата, или през отделните носители. ICAO стандартът предвижда четене на отпечатъци без въвеждане на парола/PIN (за целите на граничните проверки), което води със себе си сложна и „чуплива“ система, в която участва всички държави, издаващи документи по този стандарт. Лошото е, че през годините стандартът е имал множество проблеми със сигурността, които са били коригирани, но някои от тях остават и на теория (надявам се да не видим скоро и на практика) някой може да ви прочете отпечатъците от личната карта в джоба както си стоите в метрото. Не е тривиално, поради ред причини, но е възможно. След това може да направи фалшив отпечатък, с който да излъже сензора на телефона ви, и да получи достъп до важни неща като имейл или дори банкова сметка. Как така фалшив отпечатък? Напълно изпълнимо е, както е показано тук, а сензорите макар да се подобряват, не мисля, че някога ще предотвратят тази възможност напълно. Има домашни брави, които се отварят с отпечатък. Има контролирани зони в офиси и предприятия, които се отварят отпечатък. Всички те стават по-уязвими.
  • Нали няма да има централна база данни с отпечатъци? Регламентът не предвижда задължително такава, но оставя на държавите членки да решат. Нашата вече е решила, тъй като съхранява в база данни отпечатъците, които е снела за паспортите ни. Дали това нарушава гражданските свободи – по-скоро да. Особено когато е ненужно и необосновано.
  • Всеки може да ни снеме отпечатъка от чаша, ако иска, каква е разликата? Разликата е в качеството на снетия отпечатък. В личните документи той е с висока резолюция и е пълен. Отпечатък от чаша няма да е достатъчен за качествен фалшив отпечатък, но този от личната карта ще е предостатъчеб.
  • Биометричната идентификация не е ли бъдещето? Надявам се не. Има много материали по темата, но заключението е, че ако биометричната идентификация е единственият компонент, то това не е достатъчно сигурно. Фундаменталният проблем е, че няма механизъм за промяна. Докато можете да си смените паролата, частния ключ или да си рестартирате OTP token устройсвото, отпечатъкът ви не подлежи на промяна – веднъж изтече ли, няма връщане.
  • Европейсеката Комисия не е ли оценила аспектите на информационната сигурност? Не, не е. В първоначалната оценка на въздейсетвието липсва анализ на ифнромационната сигурност. След като в рамките на вътрешното обсъждане получават коментар, че трябва да има такава, добавят едни 5-6 точки, които са непълни и несвързани и изобщо не са убедителни. Още повече, че ICAO след своя анализ правят отпечатъците в паспортите опционални. Преди години, когато обсъждахме въвеждането на стандарта в българските лични документи, изпратихме писмо до Европейската комисия и до ICAO с въпрос дали сигурността на стандарта е достатъчно висока. От ЕК отговориха с не особено адекватното „ами нямали сме проблеми досега“, а от ICAO отговориха с въпрос – може ли да предложите експерт за работна група. Стандартът е типичен „дизайн от комисия“ и има много потенциални проблеми. Надявам се те да бъдат изчистени някои от тези проблеми, а ЕК да не позволи обратно-съвместими документи (т.е. поддържащи „счупени“ версии на стандарта), но остава фундаменталният архитектурен проблем, който не знам има ли решение.
  • Какво мислят другите държави за биометричните документи? Не всички са щастливи. Когато преди години ЕС задължава всички паспорти да имат отпечатъци, Холандия пита съда трябва и личните карти да са с отпечатъци и съдът казва „не, не трябва“. Решението на съда е интересно за четене и с оглед настоящия Регламент, но като резултат Холандия спира да слага отпечатъци в личните си карти.
  • Това не е ли важна мярка за борба с тероризма и нелегалната миграция? Не, отпечатъците не помагат с нищо, в сравнение със снимката и лицевото разпознаване на границата. Няма сценарий, в който отпечатъкът да е решаващ. (А снимката не крие такива рискове
  • Какви са тогава аргументите „за“? И аз това се чудех. В оценката на въздействието Комисията описва някои притеснения и дори казва, че марката може да е непропорционална. Разбрах, че аргумент на държавите-членки е бил, че човек може да донесе фалшифицирана снимка, с която да се „лъжат“ алгоритмите за лицево разпознаване. На въпрос „защо не правите снимката при подаване на документите за лична карта“, отговорът е бил, че е много скъпо. Да, най-бедната държава в ЕС (България) го е направила – във всяка районно управление има цялата техника, необходима за издаване на документа – но за останалите щяло да е скъпо. Освен това как правене на снимка е скъпо, а снемане на отпечатъци – не е (качествените четци не са толкова евтини).
  • Противопоставянето на отпечатъците не пречи ли на електронното управление? Не, двете нямат общо. Отпечатъците са само за граничен контрол и нищо друго – вкъщи няма как да имате устройство, което да прочете отпечатъците от картата, съответно чрез тях да се идентифицирате пред държавен орган онлайн.

В общи линии – ненужна, но рискована мярка, без необходимия анализ. И за съжаление най-вероятно одобрена от мнозинството от правителствата, в т.ч. нашето (макар че гласуването в Съвета е тайно и не знаем какъв е бил нашият глас).

Макар че оригиналната позиция на ервопарламента беше „против“, след преговорите със Съвета (където участват министрите на държавите-членки) и с Европейската комисия, мярката остава в текста на Регламента и най-вероятно ще мине и при гласуването в пленарна зала. Така че след няколко години, ако най-накрая забавената вече с 2 години поръчка за нови лични карти е минала, ще препоръчвам да си купувате екраниращи калъфчета за личната карта. А в по-общ план, да преосмислим ролята на Съвета на ЕС или поне неговия непрозрачен начин на опериране, тъй като той често се оказва по-силен от демократичния парламент и налага странни решения за бъдещето на Европа.

Свиване

Ако беше жив чичо Гришата, щеше да нарече това цинизъм  

  1.
  Случвало се е да разказвам тук за чичо Гришата. Това бе наш СДС симпатизант в началото на 90-те години в Перник, който изглеждаше твърде обикновено и дори малко странно, но бе за мен мъдър човек.
  Веднъж ми бе казал: „Глас народен – бич Божи!“…
  Друг път: „Политиката не е мръсна работа - тя става мръсна работа, когато се прави от мръсници.“

чети по-нататък

Свиване

Права на децата със специални образователни потребности  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Боянка Рахнева – завършила юридическо образование във ВТУ „Св. св. Кирил й Методий”.

Детето ми има нужда от специални грижи и внимание. То е родено с увреждане. Моя отговорност е да му осигуря всичко, от което има нужда. Какво трябва да знам за децата със специални образователни потребности, каквото е моето? Какви са правата му и възможностите за неговото обучение?

Кои са децата със специални образователни потребности (СОП)?

При децата със специални образователни потребности са възникнали различни видове увреждания:

  • Това могат да бъдат физически, сензорни (нарушено зрение или увреден слух) или умствени увреждания (умствена изостаналост).
  • Разстройства от аутистичен спектър (детски аутизъм, атипичен аутизъм, синдром на Рет). Това са психични разстройства, които се появяват в ранна детска възраст.
  • Децата, които имат комуникативни нарушения.
  • Специфични нарушения в способността за учене (дислексия, дисграфия, дискалкулия), както и други емоционални и поведенчески разстройства са характерни за деца, които имат нужда от специални образователни потребности.

Какво представлява интегрирано обучение и как законът закриля децата със СОП?

Чрез интегрираното обучение детето ми ще се социализира в обществото с останалите негови връстници. Това означава, че независимо какво е неговото увреждане, то ще бъде включено в общата образователна среда. Това се осъществява чрез осигуряване на подкрепяща среда, която включва подходящи архитектурни и социално-битови условия, индивидуално образователни програми, екип за комплексно педагогическо оценяване, учебно-технически средства и апаратури, помагала и други. Всички деца имат право на образование в детските градини и училищата. Допускането на дискриминация е неправомерно.

Добре е да не забравям, че предучилищното и училищното образование в държавните и общинските училища е напълно безплатно за децата и учениците!

NB! Важно е да зная, че обучението на децата със СОП се осъществява по подбрани програми за подготовка и обучение. За децата с нарушено зрение и увреден слух се създават индивидуални планове за въздействие и рехабилитация. Децата имат право на помощ от рехабилитатори на слуха и говора, логопеди, психолози и други специалисти.

Какво е комплексно педагогическо оценяване (КПО)?

Звучи сложно, но всъщност не е. Основата му функция е да се направи първична оценка на образователните потребности на детето със СОП, чрез която ще се изготви индивидуална обучителна програма за неговото развитие.

Важно е да се определят неговото езиково-говорно развитие, интелектуалните му способности, комуникативни умения и други качества.

Оценката на КОП ще ме насочи за вида и формата на необходимото обучение на детето, както и за подходяща детска градина или училище.

Комплексното педагогическо оценяване на децата и учениците със СОП се извършва от екип към Регионалния инспекторат по образованието (РИО) и от екипите в детските градини и училищата. Екипите се състоят от различни специалисти: психолог, педагог, логопед, слухово-речеви рехабилитатор, учител, лекар и други.

Трябва ли да съдействам по някакъв начин при изготвянето на оценката?

За извършването на КПО ще трябва да подготвя следните документи:

  • Молба от мен като родител/настойник/попечител или от директора на специализираната институция за деца, в която детето ми е настанено.
  • Медицински документи, издадени от съответния лекар специалист или лекарска комисия с приложени резултати от проведени медицински консултации и изследвания.
  • Психолого-педагогическа характеристика на детето. Тя се издава от учителите на група в детската градина или на ученика – от класния ръководител в училището, както и от екипа, отговорен за изпълнението на индивидуалния план за грижа, за децата със СОП, настанени в специализирани институции за деца.
  • Удостоверение за завършена подготвителна група/завършен първи клас/завършен начален етап на основно образование или свидетелство за основно образование.
  • Творчески или писмени работи, рисунки на детето.

Внимание! Екипите на КПО могат да изискват и други документи, като например: акт за раждане на детето, изследвания, заключения от други специалисти, документ за самоличност на родител, удостоверение за настойничество и попечителство и други.

Приобщаването на деца със СОП в детските градини и училищата?

Какво е специалното при обучението на деца със СОП? Това обучение се осъществява по индивидуални програми за всяко дете като например: програми за предучилищно възпитание и подготовка, учебен планове, образователни програми, програми за ранно въздействие и ранна рехабилитация за децата с нарушено зрение и за децата с увреден слух, учебни програми по специалните учебни предмети за децата и учениците с увреден слух и за децата и учениците с нарушено зрение.

Кой подпомага грижите за детето ми? В детските градини и училищата обучението на децата със СОП се подпомага задължително от ресурсен учител, съобразно техните потребности. При необходимост децата имат право на помощ и от психолог, логопед, рехабилитатор на слуха.

Важно е да знам, че детето ми може да учи в специално училище, създадено за обучение и подкрепа на ученици с увреден слух или нарушено зрение. Това училище не е с нищо по-различно от останалите, защото детето има възможност да придобие основно и средно образование, както и професионална квалификация.

Важно! Трябва да съм информиран за това, че детските градини и училищата не могат да отказват приемането на деца със СОП. В група в детска градина или в паралелка в училище могат да се обучават до 3 деца със специални образователни потребности. Учениците със СОП не повтарят класа.

март 11, 2019

Свиване

Седмичен бюлетин за правни новини  


Бившият конституционен съдия, а преди това и зам.-председател на Върховния административен съд Стефка Стоева е сред предложените от ГЕРБ за нови членове на Централната избирателна комисия. Очакванията са, че Стоева ще бъде предложена и за председател на ЦИК.

Председателят на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов обжалва отказа на Съдийската колегия на ВСС да образува дисциплинарно производство срещу председателя на Апелативния специализиран наказателен съд Георги Ушев заради...
Свиване

Така не може да се управлява... Всъщност, не, че не може - може. Но не бива!  

  Мои приятели, бизнесмени, са отчаяни от монопола на определени, пряко свързани с властта фирми, които получават абсолютно всички поръчки, финансирани от държавни и европейски фондове, както и защото нормалните бизнесмени, без пряка връзка с управлението, са подложени на натиск и агресия – от данъчни, финансови, контролни, полицейски, кметски, специални и други служби, целящи да ги изтласкат от бизнеса или да им вземат бизнесите.

чети по-нататък

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 32  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

69

Четвърто съдебно следствие на обирачите на хазната и на комитетските хора, извършено от нарочна комисия.

Разпит на Димитра, мухтар на Голям Извор [1]

24 декември 1872

– Откъде си и какво работиш?

– Аз съм от Голям Извор и съм там мухтар.

– Кога влезе в комитета? – Миналата година по това време, един месец след като бяхме влезли в постите. Един ден дойдоха в дома ми Герго Стойков и Марин Попов и ми донесоха една книжка, подпечатана с лъвски печат [2]. Те ми казаха: „Да прочетем тая книжка, но в стаята ви има много хора, да идем на скришно!“ Като излязохме оттам, те ми рекоха: „Да идем на твоя дюкян, там е твоят брат, но друг няма!“ След това ние отидохме на дюкяна. Те ми дадоха книжката. В началото личеше думата „екзарх“. От нея аз помислих, че е някакъв устав и ги попитах: „Екзархийският устав ли е това?“ Те ми казаха: „Чети от начало, това е за друго нещо, ще разбереш.“ Аз прочетох книжката и разбрах, че се говори за комитетски работи. Поставих я в джеба си, но те ми казаха: „Не може да я вземеш, ние ще я дадем на човека, който ни я даде!“ Когато излязохме от дюкяна, те ми казаха: „Ще ни дадеш ли [книжката], или добро не [може да се очаква]?“ Аз извадих книжката и им я дадох. „Хайде да отидем при хората, които ни дадоха тая книжка“, казаха те. Герго рече: „Тоя човек е в нашата къща.“ Дигнахме се и отидохме заедно в Герговата къща. Там видях трима души, които не бях виждал, нито познавах. Те ме запитаха: „Прочете ли тая книжка?“ Аз им отговорих: „Прочетох я, но нея разбрах.“ Когато ги попитах откъде са, те ми казаха: „После ще разбереш, сега не трябва да знаеш!“ Единият от тях, за когото научих отпосле, че е Дякон Левски, ми каза: „Тая книжка е за комитета и желанието на комитета е това: ще изложим най-напред със заявление до държавата, че данъците ни са големи, преди няколко години е обещала нещо, ще потърсим обещанието.“ Аз го попитах кое е това нещо, а той ми каза: „Свободата!“ Аз му казах, [че] не е лесна работа, не се дава, [а] той рече: „Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием.“ На това аз казах: „Това ще бъде лоша работа, откажете се и не обикаляйте насам!“ На което той рече: „Аз чух още от Ловеч, че ти си бил османски приятел и си вършел шпионство. Имаше много други хора като тебе, които влязоха в [правия] път, и ако ти не влезеш, ние ще му намерим леснината.“ По това време от Орхание дойде в село едно заптие, на име Мехмед. Като видяха заптието, те приготвиха добичетата, качиха се и си отидоха. След като те си заминаха, Герго и Марин ми казаха: „Ако ти не влезеш в тая работа, лошо ще си теглиш!“ Оттам всички се пръснахме по къщите си. След един месец, една вечер към два часа, аз седях във Василовата кръчма. После, когато станах да си вървя в къщи, през вратата на черквата, която е срещу кръчмата, влязоха двама конника. Като отидох до вратата, аз видях Марина и му казах: „Защо влязохте тука с конете, тук хан ли е? А кой е тоя с тебе?“ – попитах аз. Той макар да ми каза, че стоящият до него е търговец, аз му рекох: „Защо не го заведеш в твоята къща?“ Той ми отговори, че в неговата къща нямало място за коне [и] че иска да върже коня в мазето, което е под черквата, но понеже там не бивало да се върже, той ми каза да вържа коня в моята къща. „Добре,“ казах му аз. Той заведе коня и го върза в моята къща. После аз им казах: „Чакайте да пием по едно кафе.“ Той ми отговори: „Чака ме търговецът, имам работа.“ Тръгна и си отиде. Рано на другата сутрин той дойде у дома и ми поиска една-две лири на заем, за да ги даде на търговеца. „Нямам“, казах му аз. Но след като изпи кафето си, той ми каза: „Да излезем малко навън.“ Дигнахме се заедно и излязохме навън. В двора на къщата ми той пак отвори дума за пари, като ми каза: „Дай поне една лира!“ Аз извадих и му дадох едно златно меджидие. По негово желание ние отидохме в училището и той ми поръча кафе. Не зная колко бях пил от кафето в устата си ѝ колко бях глътнал, когато усетих горчивина и лоша миризма, и го изплюх. Държейки кафето в ръката си, аз извиках Доко Съйков, който беше сварил кафето, и го попитах: „Какво е туй нещо?“ Той посегна да вземе чашата от ръката ми, но аз не му я дадох. Както и да е, кафето се разсипа на земята, но аз пак не му я дадох чашата и ѝ турих в джеба си. Взех също и чашата, от която пи Марин, и, като потърсих малко мляко, докато дойде млякото, държейки и двете чаши в ръката, казах на Марина: „Виж каква е тая работа, какъв цвят има моето кафе!“ И му показах чашата. Тогава Доко каза: „В тая чаша брат ми беше сипал азотна киселина [3] и понеже не я бях измил, затова кафето е станало такова.“ След като изпихме донесеното мляко, ние излязохме заедно с Герго навън. Като му казах да отидем заедно на дюкяна, вървейки, аз го попитах: „Каква е тая работа?“ „Аз нищо не зная“, ми каза той. По това време там дойдоха Марин и Доко, повикаха Герго и поприказваха тайно, което не можах да разбера. Те станаха оттам, но аз им казах, че ще занеса и двете чаши на властта. Тогава Герго и Марин ми казаха: „Чакай, ще ти кажем нещо!“ Казвайки това, те ме задържаха и ми рекоха: „Ние ти поставихме тая отрова в чашата, за да те сплашим, понеже не искаш да влезнеш в комитета, и хвърлихме жребие кой да ти даде отровата.“ Аз им казах: „Макар да е от комитета, но аз не съм сторил никому нищо.“ Марин и Герго ми казаха: „Ти не ще можеш да отидеш дори и в града, ще те убият по пътя.“ Когато аз им казах, че ако е дошъл смъртният ми час, ще умра, те ми казаха: „Владишкият наместник в Ловеч е съобщил на каймакама, обаче му поискали документ, същото ще стане и с тебе. Ние пък ще отречем, после пак за тебе ще стане лошо, изобщо ти не можеш свободно да ходиш, ето защо нека те закълнем, за да постъпиш в комитета!“ След това аз размислих, че, ако отида при властта, може би нищо да не стане; тогава ще ме обвинят в бунтарство, та и от двете, страни [ще бъде] лошо, ето защо аз склоних. Тогава те ми казаха: „Да отидем в къщата на свещеника!“ Отидохме заедно с тях в къщата на свещеника, на име Стефан. Там бяха: поп Димитър, баща му Петър, Доко Съйков, Стоян Съйков, Дико Пеев, Лальо Пеев, Дико Беров, Моньо Симеон Татар- чев [4] и други, но от страх не можах да позная кои са. Ние седнахме там. Марин, извади от пояса си един шестак и каза: „Ще те закълнем тук, че не ще говориш нищо; ако от тебе или от някой друг излезе някое зло, да знаеш, че те чака смърт!“ След това свещениците започнаха да четат и заклеха всички ни. След клетвата Марин каза: „Тия шестаци са три: единият е мой, другият на Герго и третият на Дико Тодоров, но ти вземи моя, аз ще си набавя друг, да си говорим сега открито!“ При все че аз му казах, че от идването ми от Цариград досега не съм взимал в ръцете си и не съм си служил с такова нещо, той ми каза: „Понеже ти не го вземаш, значи имаш някакво лошо намерение, ще го кажеш!“ Макар и да му казах, че аз не съм опитен човек, той настояваше да го взема, като ме насилваше. Аз размислих и на края го взех. Той каза, че цената на револвера е три и половина лири. Аз му рекох, че не мога да ги платя. Тогава той отговори: „Ще го вземеш непременно, защото и бедните купуват!“ „Добре“, му казах аз тогава и той се съгласи да му дам парите след четири-пет деня, и аз взех револвера. Той ми каза: „Хайде да отидем заедно в Тетевен, там е главният комитет, да те закълнем и там!“ Тогава той ми върна лирата, която бях му дал в заем, и ми каза: „Ето парите, ако се беше отровил, щяхме да ги дадем дар на комитета, като съобщим, че хем го убихме, хем му взехме парите.“ Аз се приготвих и ние заедно заминахме за Тетевен. Там слязохме в хана на хаджи Ивановите синове. В хана бяха даскалът и попът. Заклеха ни пак. Оттам се върнахме и отидохме в Извор. Ето, така влязох в комитета.

– Даде ли пари на комитета?

– Бях обещал сто и петдесет гроша, но не ги дадох. Макар и да казах в първите си показания, че дадох, но не съм давал.

– Колко пъти си присъствал на комитетските събрания?

– Присъствах няколко пъти.

– Какви служби изпълняваше в комитета?

– Направиха ме мухтар [5] на комитета. Веднъж извадиха на името на Дидьо Пеев едно пътно тескере, но с това тескере щеше да мине отсреща Дяконът. Понеже Дидьо Пеев приличаше на Дякона, та той извади на свое име тескерето и Дяконът мина отсреща. Той беше отишъл по тия работи. След него заминаха и пълномощниците на комитетите. Аз под- печатах свидетелството за тескерето, което те извадиха.

– Колко пари се събраха?

– Това аз не зная, знае Герго Стойков [6], веднъж обаче чух, че били събрали седем-осемстотин гроша.

– Къде отиваха събраните пари?

– Отиваха в Ловеч.

– Откъде идваха писма за вашия комитет?

– За общ централен комитет бяха определили Извор. [Тука] идваха писма от всички комитети. За някоя по-голяма работа писмата се отправяха право за Ловеч. Името на Извор беше Сюлейманоглу Дауд. Преди той да стане център, ние имахме печат с думите: свобода и братство. После, след като станахме център, не се направи печат.

– Кой ви беше касиерът и секретарят и кой ви беше председателят?

– Председател бях аз, а касиер и секретар беше Герго, той отваряше писмата, които идваха, той беше упълномощен от мене. Подписът на писмата, които той пишеше, беше Сюлейманоглу Дауд.

– Къде свиквахте събранията?

– Повечето пъти в Герговата къща, а понякога ставаха и в училището, но когато идваха Димитър и Дяконът, те [ги] устройваха в Герговата къща.

– Какво събрание устроихте, за да нападнете къщата в Етрополе?

– По въпроса за това нападение аз нищо не зная. Димитър поиска хора, от нашето село отидоха Дико Христов, Петко Лальов и Йото Илиев.

– Кой нареди тяхното отиване и къде бе наредено то?

– Бяхме трима-четирима души, [ние] го наредихме. Герго взема моя шестак, но кому го даде той – не зная. Чух, че го дал на Дико.

– Какво знаеш по убийството на дякона?

– Един ден дяконът, владишки наместник, беше дошъл да събира пари. Дяконът ми каза: „Аз имам работа, не мога да остана.“ Тогава аз взех от няколко души пари в заем и ги дадох на дякона. Той се качи на [коня] и си замина. После, когато аз седях с бекчията Ахмед ага пред Герговия хан, дяконът се върна обратно и дойде [при нас]. „Добро виждане, пак идваш!“ рекох аз, а той ми отговори: „Вашето момче видяло няколко души в нивите, [които] били лоши хора, и ми каза: „Върни се!“ – и аз се върнах.“ След това бекчията Ахмед ага, макар и да отиде там с няколко души, но те съобщиха, че ония хора са си отишли [7]. След това, нея нощ дяконът остана в нашето село, у нас. На следния ден заминахме заедно с него за Орхание. Това е, което чух и което зная за дякона. Много след това време Димитър го убил. Видях Димитра в Цветковия хан и той ми обади.

– Какво знаеш за обира на хазната?

– За тоя обир аз нищо не зная, чух отпосле.

– Какво беше съдържанието на писмата, които се получаваха в комитета?

– Да се събират пари за оръжие, всяко оръжие да бъде игленка пушка, и парите да се дадат тогава, когато те се доставят, и че всяка една пушка струва осем лири.

– Преди четири-пет месеца във вашето село бил дошъл Дякон Лев- ски и направил [от] вашия малък комитет централен, какво ще рече това централен комитет [8]?

– [Левски] каза: „Другите села са далеч, а това село е по-близо до Ловеч, нека писмата се събират тук и оттук да се пращат в Ловеч, но догдето не получите съобщение от мене, не ги пращайте!“ Ето защо, дошлите писма се събираха у Герго и останаха там, и не се изпратиха никъде.

– Къде са тия събрани писма?

– Аз бях ги дал на Герго, какво ги направи той – не зная.

– Къде е Ловчанският комитетски център?

– Марин Попов и Дидьо Пеев знаят подробно неговите събрания, неговите председатели и техните местожителства. Освен тях знае и Иван Чолака, сестриникът на ловчанския владишки наместник, който беше съобщил на властта.

– Кой беше куриер на Изворския комитет?

– Първият беше Марин, вторият Дико Беров и Димитър Пеев.

– Веднъж ти си ходил в Тетевен, защо ходи?

– Един ден даскал Тодор ме взе и ме заведе в Тетевен. Отидохме в Станчовия хан, и Димитър беше там. Той ме попита за Дякон Левски, аз му казах: „Не го зная.“ От отсреща изпратили писмо по Фердинанд, писмото отвори Тодор. Съветът в Тетевен се беше събрал там [9]. Те прочетоха [писмото]. Съдържанието на писмото беше: „Отношенията между Димитра и Дякона били обтегнати, но това не бива да бъде така, защото, ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът, и който не го слуша, да се оттегли. Фердинанд ще обикаля да подготвя за бунт.“ После те ми дадоха писмото и ми казаха: „Когато дойде Дяконът, ще му го дадеш.“ И аз го предадох на Герго. Подписът беше на Цанков [10].

– Говорили ли сте с хаджи Станьо за комитета?

– Веднъж отидохме с Дякона в къщата [на хаджи Станя] и се разговорихме.

– Знаеш ли нещо друго, освен тия [работи]?

– Не зная.

Подписал: Димитър мухтарът

Въпросите и отговорите и показанието на споменатия мухтар Димитър са дадени в наше присъствие и са изложени [както] са по-горе.

6 зилкаде [12]89 или 24 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Димитър е Димитър Крачунов, мухтар на Голям Извор.

2 По-правилно изречението трябва да се преведе така „Миналата година, един месец след като бяхме влезли в постите (коледни пости, б. н.), дойдоха един ден по това време (около 24 декември, б. н.) у дома Герго Стойков и Марин Попов и т. н.“ Димитър Крачунов не отговаря веднага кога е влязъл в комитета, а описва събития, предхождащи тоя момент, с което се стреми да представи работата, че и той по принуда постъпил в комитета.

3 На турски „задж-и къбрис“ (в народния говор „съчикабрус“) = витриол (а не „азотна киселина“).

4 Поп Стефан, поп Димитър (баща на Марин Попов), поп Петър (турската дума „папас“ = поп, погрешно е разчетена като „бабасъ“ и преведена е „неговия баща“), Доко Съйков Маевски, Стоян Съйков Маевски, Димитър (Дидьо или Дико) Пеев Галевски, Лальо Попов („папас-оглу“, а не Пеев), Дико Беров Пашов, Моньо Симеон Татарчев(?) (има Марин Татарчев, но той е от Лопян), всички членове на комитета в Голям Извор.

5 Думата „мухтар“ е употребена в смисъл на председател, това се вижда от следващите показания.

6 В турския текст стои погрешно написано Герго Гиков, вместо Стойков.

7 Димитър Крачунов тук описва първия опит да бъде убит дякон Паисий, извършен от Общи и неговата чета на 15 или 16 юни 1872 год. при с. Извор (С т. Заимов, Миналото, кн. 1, стр. 146–154).

8 Касае се за учредяването от Дякон Левски на първия революционен окръг в началото на септември 1872 с център Голям Извор, а не гр. Орхание.

9 Това е събранието, което пратеникът от Влашко, Георги Стефанов-Фердинанд, свикал в Тетевен във връзка с писмото на Централния комитет относно разпрата между Левски и Общи.

10 Писмото е носело подписа на Киряк Цанков.

март 10, 2019

Свиване

Нобелови лауреати – 1956 година  

Хуан Рамон Хименес (Juan Ramón Jiménez)

23 декември 1881 г. – 29 май 1958 г.

Нобелова награда за литература, 1956 г.

( За лиричната му поезия, пример в испанския език за висок дух и артистична чистота.)

Испанският поет Хуан Рамон Хименес е роден в Могер, малко градче в Андалусия, в семейството на банкера Виктор Хименес и съпругата му Пурификасион Мантекон и Лопес Парейро. Семейството, освен Хуан, има още две деца, а също така и дъщерята на Виктор Хименес от първия му брак. Въпреки крехкото му здраве, момчето е изпратено през 1891 г. в Кадис, в йезуитския колеж, а след като го завършва, учи право в Севилския университет. Но Хименес се занимава не толкова с юриспруденцията, колкото с рисуване, четене и съчиняване на стихове, особено се увлича от френската и немската романтична поезия, а също така от испанската поезия на Росалия де Кастро и Густаво Бекер. Ранните му стихове, напечатани в мадридското издание „Нов живот“ („Vida nueva“), когато е на 17 години, привличат вниманието на няколко известни испаноезични поети от онова време, сред които никарагуанецът Рубен Дарио, който по това време живее в Испания, и сънародника на Хименес Франсиско Виляспес, които съветват начинаещия поет да се премести в Мадрид. Като се вслушва в съвета им, Хименес изоставя нередовните си учебни занимания по право, отива в Мадрид и участва активно в създаването на две влиятелни модернистични списания - „Хелиос“ („Helios“, 1902 г.) и „Възраждане“ („Renacimiento“, 1906 г.). Най-ранните сборници с поезия на Хименес, „Теменужени души“ („Almas de violeta“) и „Водни лилии“ („Ninfeas“), се появяват през 1900 г. Подражателни, сантиментални, пропити от младежка меланхолия, стиховете му, въпреки всичко, свидетелстват за определена стилистична изтънченост на поета, за чувственост и нежна лиричност на неговата поезия. Образите на природата, с които са наситени ранните стихове на Хименес, характеризират по-късно цялото негово поетично творчество.

Внезапната смърт на бащата му потапя поета, който току-що се е върнал в Могер, в състояние на дълбока депресия. Хименес отива да се лекува от неврастения в Бордо, където скоро се поправя, но се превръща в полуотшелник, обзет от мисли за смъртта. Тези мисли ще го преследват през целия му живот. Докато е в санаториума, Хименес пише малко, предпочита да чете, основно френските символисти – Верлен, Рембо, Маларме.

Като се връща през 1902 г. в Мадрид, Хименес пише първите си зрели стихове, влезли в сборниците „Рими“ („Rimas“, 1902 г.), „Печални напеви“ („Arias tristes“, 1903 г.), „Далечни градини“ („Jardines lejanos“, 1904 г.), „Пасторали“ („Pastorales“, 1905 г.) и отличаващи се с характерните за модернистичната поезия настроения за безизходност. Но в тези стихове се чува оригинален поетически глас, изящен, музикален, с оттенък на тайнственост.

От 1905 г. Хименес живее отново в Могер, където пише стиховете, влезли в сборниците „Чисти елегии“ („Elejias puras“, 1908 г.), „Пролетни балади“ („Ваladas de primavera“, 1910 г.) и „Шумна самота“ („La soledad sonora“, 1911 г.). Със своите причудливи образи и сложни размери (александрийски стих, например) тези стихове карат читателя да си спомни за стила барок.

През 1912 г. Хименес се мести в Мадридската студентска резиденция, център на хуманитарна култура, където се запознава с американката Зенобия Кампруби. Двамата заедно превеждат индийския поет Рабиндранат Тагор. По това време Хименес издава сборника с поезия „Лабиринт“ („Laberinto“, 1913 г.), а също така широко известния цикъл от бели стихове „Платеро и аз“ („Platero у уо“, 1914 г.). В подтекста на тази своеобразна лирическа повест, в която се разказва за един поет и неговото магаренце, лежи, както пише през 1970 г. американският литературен критик Майкъл Предмор, мисълта за „смъртта и възраждането като процес на вечни преобразувания“.

През 1915 г. излиза „Лято“ („Estío“), книга с романтични любовни стихове, посветени на Зенобия Кампруби. На следващата година Хименес отива при нея в Ню Йорк и двамата се женят. Пътешествие по океана става важен жалон в творчеството на Хименес. В следващия му сборник „Дневник на поета-младоженец“ („Diario de un poeta recien casado“, 1917 г.) е отразено именно това пътешествие; сборникът „Дневник“ е забележителен и с използването на свободен стих – за първи път в испанската поезия. И макар че любовната тема играе съществена роля в книгата, тя е изцяло пронизана от темата за морето, чиято постоянна изменчивост и непрестанно движение символизират нетърпимостта на Хименес към закостенелите поетически структури, но едновременно с това морето буди у поета и тъга по постоянството.

През следващите 20 години Хименес работи като критик и редактор в испански литературни списания, а в своето творчество се опитва да изрази това, което нарича „жажда за вечност“. В книгата „Вечности“ („Eternidades“, 1918 г.) той се отрича от своите предишни стихове и се стреми към la poesia desnuda – към „разголена“, „чиста“ поезия. Стиховете в сборника „Вечности“ са строги и епиграматични, чужди на изискаността и колоритността, характерни за ранното творчество на поета.

В следващите поетически сборници - „Камък и небе“ („Piedra у cielo“, 1919 г.) и „Красота“ („Belleza“, 1923 г.) – Хименес размишлява за връзката между красотата и смъртта, между творчеството и спасението на душата. В естетико-етичен трактат от това време поетът заявява, че между нравствеността и красотата съществува връзка. От 1923 до 1936 г. Хименес работи над антологията „Кръговрат с песните на новата светлина“, издадена едва през 1946 г. и пронизана от остро чувство за царящата в природата хармония. „Името на антологията е символично – пише през 1976 г. в книгата си „Съвременна испанска поезия (1898-1963)“ американският литературовед К. Коб. - „Кръговратът“ е стремеж на поета да свърже в едно всичките сезони , всичките начала и краища, раждането и смъртта“.

Започналата през 1936 г. гражданска война в Испания нарушава творческите планове на поета. Републиканското правителство го изпраща като почетен аташе по печата в Съединените щати и макар че поетът отива там по своя воля, възприема раздялата си с Испания като доброволно заточение. През тези години Хименес – за първи път в живота си – изнася лекции пред студенти в Куба, Пуерто Рико и САЩ. Когато през 1939 г. Франко става пълновластен ръководител на Испания, Хименес и съпругата му решават да останат в чужбина.

И макар че през всичките тези години пише малко, той продължава да търси поетическата истина, достигайки почти до религиозна сила в своето духовно завещание „Звяр от дълбината“ („Animal de fondo“, 1949 г.), поетически сборник, вдъхновен от още едно морско пътешествие, този път към Аржентина. През 1964 г. американският изследовател Ховард Йънг нарича книгата „духовна автобиограхия на Хименес, синтез на неговите поетически идеали“.

През 1951 г. Хименес и съпругата му се преселват в Пуерто Рико, където поетът се заема с преподавателска дейност, а също така работи над поетическия цикъл „Бог желан и желаещ“ („Dios deseado у deseante“), предполагаемо продължение на „Звяр от дълбината“. Сборникът не е завършен, но фрагменти от него поетът включва в „Трета поетическа антология“ („ Tercera antolojia poetica“, 1957 г.).

През 1956 г., в годината, когато умира съпругата му, Хименес получава Нобелова награда за литература. В краткото писмо на поета, прочетено в Стокхолм от ректора на Пуерториканския университет, се казва: „Нобеловата награда по право принадлежи на жена ми Зенобин. Ако не беше нейната помощ, нейното вдъхновяващо участие, нямаше да мога да се трудя в продължение на четиридесет години. Сега без нея съм самотен и безпомощен“. Хименес не успява да се оправи след смъртта на съпругата си и две години по-късно умира в Пуерто Рико на 76 години.

Репутацията на Хименес като поет, свято предан на своето изкуство, продължава да е все така висока. „Хименес заема в испанската литература напълно уникално място заради стремежа си към откритост, универсалност и безконечност на своята поезия“ - пише К. Коб, който смята, че в това отношение Хименес може да се сравнява само с Йейтс и Рилке. Като тях, отбелязва Ховард Йънг, Хименес изповядва „религия, в която поезията е единствен обред, а творчеството – единствена форма на поклонение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/jimenez.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.