юли 25, 2017

Свиване

Нобелови лауреати – 1945 година  

Александър Флеминг (Alexander Fleming)

6 август 1881 г. – 11 март 1955 г.

Нобелова награда за физиология и медицина, 1945 г. (заедно с Ернст Борис Чейн, Хауърд Флори)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Шотландският бактериолог Александър Флеминг е роден в графство Еършир в семейството на фермера Хю Флеминг и втората му жена Грейс (Мортън) Флеминг.

Той е седмо дете на баща си и трето на майка си. Когато момчето става на седем години, баща му умира и майката трябва сама да се оправя с фермата: неин помощник е Томас, по-голям брат на Флеминг по баща. Флеминг учи в малко селско училище, намиращо се недалече от фермата, а след това в Килмарнък академи, като свиква от рано да наблюдава природата. На тринадесет години заедно с по-големите си братя заминава за Лондон, където работи като чиновник и посещава занятията в Политехническия институт на "Риджент стрийт", а през 1900 г. се записва в Лондонския шотландски полк. Флеминг харесва военния живот, той си спечелва репутацията на първокласен стрелец и ватерполист; по това време Англо-бурската война вече завършва и на Флеминг му се налага да служи в презморски страни.

След една година той получава наследство от 250 фунта стерлинги (което е почти 1200 долара - не малко сума по това време) и по съвет на Томас подава документи за националния конкурс за постъпване в медицинско училище. На изпитите получава най-високите оценки и става стипендиант на медицинското училище към болницата "Сент Мери". Флеминг учи хирургия и, като си взема изпитите, става през 1906 г. член на Кралския колеж на хирурзите. Оставайки да работи в лабораторията по патология на професор Алмрот Райт към болницата "Сент Мери", той получава през 1908 г. степените бакалавър и магистър на науките в Лондонския университет.

Най-значителни постижения в лечението на инфекциозните заболявания между двата века са първите ваксини, серотерапията на Емил фон Беринг и учението за фагоцитите на Иля Мечников. Всички те в една или друга степен са свързани с имунотерапията и се основават на мобилизацията на естествените сили на човешкия организъм за борба с болестта. Опирайки се на това, всички лекари и бактериолози предполагат, че по-нататъшният процес ще бъде свързан с опитите да се променят, усилят или допълнят свойствата на имунната система.

Откриването през 1910 г. на салверсана от Паул Ерлих само потвърждава тези предположения. Ерлих е зает с търсенето на това, което той нарича "магически куршум", подразбиращ под този израз средство, което може да унищожи попадналите в организма бактерии, без да уврежда тъканите на организма на болния и даже да си взаимодейства с тях. Салверсанът, първото от съвременните лекарствени препарати, съответства само отчасти на тази цел. Макар че е признат за ефективно средство срещу възбудителя на сифилиса - бледата спирохета, той се характеризира със странично токсично действие. Лабораторията на Райт е една от първите, която получава образци от салверсана за проверка. През 1908 г. Флеминг започва експерименти с препарата, използвайки го също така в частна медицинска практика за лечение на сифилис. Като осъзнава прекрасно всичките проблеми, свързани със салверсана, той въпреки това вярва във възможностите на химиотерапията. В продължение на няколко години обаче резултатите от изследванията са такива, че едва ли могат да потвърдят неговите предположения.

След влизането на Британия във Втората световна война Флеминг служи като капитан в медицинския корпус на Кралската армия и участва във военните действия във Франция. Работейки в лабораторията за изследване на раните, Райт и Флеминг се опитват да определят дали има някаква полза от антисептиците за лечението на инфекциозните поражения. Флеминг доказва, че антисептици като карболовата киселина, употребявана по това време широко за обработка на открити рани, убива левкоцитите, създаващи в организма защитна бариера, което съдейства за оживяването на бактериите в тъканите.

През 1922 г., след неуспешни опити да изолира възбудителя на обикновените простудни заболявания, Флеминг чисто случайно открива лизозима - фермент, който убива някои бактерии и не вреди на здравите тъкани. За съжаление, перспективите за медицинско използване на лизозима се оказват доста ограничени, защото е доста ефективно средство срещу бактерии, които не са възбудители на заболявания, и е съвсем неефективен срещу болестотворни организми. Това откритие обаче подтиква Флеминг да се заеме с търсенето на други антибактериални препарати, които да са безвредни за организма на човека.

Друга щастлива случайност - откриването на пеницилина през 1928 г. - е резултат от стечение на редица обстоятелства, толкова невероятни, че е почти невъзможно да се повярва в тях. За разлика от своите акуратни колеги, които измиват чашите с бактериални култури след края на работата с тях, Флеминг не изхвърля културите по 2-3 седмици, докато в една от своите чаши не открива плесен, която, за негово учудване, забавя развитието на културата от бактерии Staphylococcus. Като отделя плесента, той установява, че "бульонът, върху който се е разраснала плесента... е придобил ясно изразена способност да забавя развитието на микроорганизмите, а също така бактероцидни и бактериологични свойства по отношение на много разпространени патогенни бактерии".

Немарливостта на Флеминг и направеното от него наблюдение са само две обстоятелства в целия ред от случайности, довели до откритието. Плесента, с която се оказва заразена културата, принадлежи към много редкия вид Penicillium. Тя вероятно е пренесена от лабораторията, намираща се на един етаж по-долу, където отглеждат образци от плесени, взети от домовете на болни, страдащи от бронхиална астма, за да се изготвят от тях десенсибилизиращи екстракти. Флеминг оставя станалата по-късно знаменита чашка на лабораторната маса и заминава на почивка. Настъпилото в Лондон захлаждане създава благоприятни условия за развитието на плесента, а последвалото затопляне - на бактериите. Както се изяснява по-късно, стечението именно на тези обстоятелства довежда до знаменитото откритие.

Първоначалните изследвания на Флеминг дават редица важни сведения за пеницилина. Той пише, че това е "ефективна антибактериална субстанция... оказваща видимо въздействие върху пиогенните коки и пръчиците от дифтеритната група... Даже в огромни дози пеницилинът не е токсичен за животните... Може да се предположи, че той ще се окаже ефективен антисептик при повърхностна обработка на участъци, поразени с чувствителни към пеницилина микроби, или при неговото инжектиране". Знаейки това, Флеминг, колкото и да е странно, не прави съвсем очевидната следваща стъпка, която дванадесет години по-късно предприема Хауърд Флори и която се състои в изясняването дали опитни животни ще бъдат спасени от летална инфекция, ако бъдат лекувани като им се инжектира пеницилинов бульон. Флеминг само го предписва на няколко пациенти за повърхностно приложение. Обаче резултатите са противоречиви и обезкуражаващи. Разтворът не само се пречиства трудно, ако става въпрос за големи количества, но и се оказва нестабилен.

Като института "Пастьор" в Париж и ваксинното отделение в болницата "Сент Мери", където работи Флеминг, съществува благодарение на продажбата на ваксини. Флеминг открива, че в процеса на приготвянето на ваксини пеницилинът помага да се предпазят културите от стафилококи. Това е малко техническо постижение и той го използва широко, разпореждайки се ежедневно да се приготвят големи партиди бульон. Флеминг дава образци от култури Penicillium на някои свои колеги в други лаборатории, но нито един път не споменава за пеницилина в нито една от 27-те си статии или лекции, които публикува през 1930-1940 г., даже ако става дума за вещества, убиващи бактериите.

Може би пеницилинът е щял да бъде забравен напълно, ако не е по-рано откритият от Флеминг лизозим. Именно това откритие кара Флори и Ернст Б. Чейн да започнат изучаване на терапевтичните свойства на пеницилина, в резултат от което препаратът е подложен на клинични изследвания. Всичките почести и слава обаче получава Флеминг. Случайното откриване на пеницилина в чашка с бактериална култура дава на пресата сензационен материал, способен да порази въображението на всеки човек.

През останалите десет години след получаването на Нобеловата награда Флеминг е удостоен с 25 почетни степени, 26 медала, 31 награди и почетни членства в 89 академии на науките и научни дружества, а през 1944 г . получава и дворянско звание.

През 1915 г. Флеминг се жени за медицинската сестра Сара Марион Макелрой, по произход ирландка. Семейството има син. След смъртта на жена му през 1949 г. здравословното състояние на Флеминг се влошава рязко. През 1952 г. той се жени за Амалия Кутсури-Вурека, бактериолог и негова бивша студентка. Три години по-късно умира от инфаркт на миокарда.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/fleming.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

юли 24, 2017

Свиване

Кратък анализ на предизборните бухалки  

Преди изборите през март, медиите в гравитационното поле на Пеевски издадоха две пропагандни „книги“. „Крадци на демокрация“ и „Маските на задкулисието“. Книгите се раздаваха безплатно с всеки вестник Телеграф и бяха по 250-280 страници. Това беше една сериозна инвестиция, предизборно насочена срещу политически субекти и хора. Колко точно гласове изгуби Да, България и Нова Република заради тези книги не е ясно, но със сигурност загубиха. Дали инвестицията си е струвала, да кажат „пострадалите“ от КТБ неявни собственици на медии. Със сигурност не можем да се оправдаваме с „книгите“ за невлизането в парламента, та предлагам да не се търси опит за оправдания в тази публикация.

Макар да е видимо с просто око, реших да направя кратък анализ на текста на книгите. Те са достъпни на сайта на Монитор (няма да давам линк), като онлайн книги, съставени от картинки. Разбира се, не беше трудно да сваля всички картинки, да приложа OCR (превръщане на картинка в текст) върху тях и да получа сравнително коректен текст (няма да го качвам, че да не излезе, че нарушавам нечие авторско право – макар че книгите бяха без автор; никой не е искал да се подпише под тази помия).

Това, което направих, е да извадя най-често срещаните н-грами – т.е. съчетания от 1, 2, 3, 4, … n последователни думи (в този случай се ограничих до 4). Изключват се служебни думи („като“, „който“, „се“ и т.н.). Целта е както да се види кой е бил атакуван най-много, така и какви са клишетата, които анонимните автори се опитват да втълпят на аудиторията си. Резултатите включват думи и изрази, съставени от до 4 думи и съответния брой срещания в книгата.

Кодът можете да разгледате тук. Ето и резултатите – за книга 1 и за книга 2.

А ето и моята интерпретация на данните: в първата книга фокусът е бил Прокопиев-Христо Иванов-Да,България-Сорос. Най-често срещаните думи и изрази са Прокопиев (157), Иванов (140), Сорос (110), Капитал (103), отворено общество (73), (Цветан) Василев (78), Да(й) България (46) + Да, България (18), Америка за България (39). Протестна мрежа (25). „Иванов“ в някои случаи се отнася до други хора, но сравнително рядко (в тези 140 не влиза например Мирослав Иванов). Доста споменавания има и Бивол, както и Чобанов (93) и Асен Йорданов (25). Нататък са Костов (50), Цонева (21), Радан (15). Има още няколко думички като „власт“, „партия“, „хората“, „съдебната“, които са доста високо, с по 50-60 използвания. Да, познахте – Пеевски не се споменава нито веднъж в първата книга (и веднъж във втората – бил внесъл законопроект).

От това е очевидно, че основния обект на предизборна атака е бил Христо Иванов и Да, България (която по-често пишат Да(й) България). Следващите партии по брой споменавания са: ДСБ (31) + Нова Република (7), СДС (8), ГЕРБ (8), БСП (6), ДПС (3). Т.е. ДСБ/Нова Република и в по-малка степен Радан Кънев също са били обект на атаката. Споменаванията на всички останали партии са колкото да върви „разказа“.

Важна нишка тук е „Сорос“ (+ „Отворено общество“) и „Америка за България“ – и двете имат сериозна роля, съдейки по броя споменавания. Свързването на опозиционни политически движения със Сорос и други външни фондации е напоследък стандартна практика в много държави от региона (включително в Полша във връзка с последните протести), а тезата „ако някой има някаква активност против властта, значи му се плаща отвън“ явно минава лесно. Тя все пак трябва да бъде затвърждавана постоянно, поради което е сериозния брой споменавания на нищо неподозиращия Сорос.

Във втората книга фокусът малко се измества. Дали заради решението на ЦИК да забрани разпространението, дали заради добре замислен план градената с години тъмна сянка на Костов да бъде хвърлена върху цялото демократично пространство, дали случайно, не знам. Но фокусът на втората книга е Костов, като отново Христо Иванов, Прокопиев , Да, България и ДСБ са доста централни теми: Костов (342), Иванов (113) / Христо Иванов (58), Прокопиев (110), Сорос (85), (Цветан) Василев (84), Радан (57). СДС е споменато доста пъти (70), ДСБ – 43, Да(й) България – 31. СДС обаче е споменавано основно в исторически контекст.

Цветан Василев присъства силно и в двете книги, в сериозния напън да го брандират като част от „дясното“ и така да прехвърлят недоволството за загубените милиарди към нямащи нищо общо хора.

Наблюдават се и някои устойчиви словосъчетания, които се опитват да налагат отдавна, като „проваления правосъден министър“ (6), „зеления октопод“ (15), „разградския олигарх“ (7), „площадната демокрация“ (7), „банкерът беглец“ (10). Думата „истината“ я има общо 40 пъти в двете книги. Важно е да се повтаря, че нещо е истина, иначе може да не ти се вържат.

Върху текста могат да се правят и още анализи – например кои двойки думи/хора се срещат най-често в рамките на едно изречение, каква е конотацията на споменаването на всяко едно от имената, и т.н., но не мисля, че така ще излезе нещо много по-различно.

Всичко това не е нещо ново и неочаквано, но пък е полезно човек да представи пропагандата като сурови данни.

Материалът Кратък анализ на предизборните бухалки е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Свиване

Моделът КТБ, колко е ощетен ощетеният Пеевски  

На 20.07.2017 г. Специализираната прокуратура внесе обвинителен акт по досъдебното производство  за КТБ. По делото са привлечени като обвиняеми 18 лица, на първо място Цветан Василев. На сайта на прокуратурата текстът е публикуван под заглавие  Общ поглед върху  “Моделът КТБ” .

Прокуратурата е изготвила   инструмент за влияние върху общественото мнение:

  • първо,   текстът съдържа не само обективна информация, но на читателя се предлага  интерпретация за същността на т.нар. модел КТБ и
  • второ,   картината не е пълна, липсват герои, събития, причинно-следствени връзки – за които ще ни се внушава, че нямат общо с модела КТБ. В тази посока вече работят и прокуратурата, и водещи фигури на ГЕРБ като Менда Стоянова, която е успяла да обяви Пеевски за ощетен,  виновните трябвало да се търсят в управлението на КТБ и в осъществяващите контрола.

От въпросния Общ поглед на прокуратурата научаваме, че обв. Цветан Василев се е самоидентифицирал с банката и  е използвал средствата на КТБ като свои еднолично за финансиране на хора и предприятия, условно разглеждани като лични инвестиционни проекти, като са вземани мерки да не се проследява произхода на финансирането (до КТБ).

Но няма и дума за технологиите на контрол.

Няма дума за ролята на правителствата, благодарение на които КТБ става банката на властта и акумулира огромен публичен ресурс.  Вежди Рашидов е участник, говори от първо лице:

Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на  Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора …По мое време г-н Борисов направи голяма грешка. Какво направи той – на него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 години, да ви е.а циганската нация – това го напишете, ама няма да посмеете. Това са парите на Доган и на двама шейхове от Оман. Ако толкова не знаете какво седи в банката. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред.

Няма дума за конкретните представители на политическата класа, обрекли дългосрочно на провал важни сектори – вярно ли е това, което казва  Цветан Василев

Целият малоумен план за дигитализация на България беше разработен от тандема Пеевски-Карадимов, заедно с Веселин Божков [председателят на КРС]. Оттам са и проблемите с дигитализацията.

Споменатият Росен Карадимов –  очевидно като представител на Сергей Станишев: ролята на Станишев за развитието на медийната среда  е много съществена, включително назначаването на Веселин Божков  – шеф на КРС от 2007 г. до днес, с все решенията за мултиплексите  – и днешната му изненада от тези решения.

Нито дума за ролята на Българския медиен съюз,  по една случайност обединил проекта Бареков и медиите на Пеевски    и – както се полага на Цветан Василев добре да знае – финансирани  косвено с привидни договори за кредит от КТБ. Трудно се доказваше връзката  – но сега вече дори самата прокуратура е решила да освети проекта Бареков. Избирателно. Но има още какво да се осветява.

Цветан Василев в интервю:

“24 часа” и “Труд”?

В момента не знам какво точно е разпределението, но там реалната собственост е на Пеевски и “Винпром Пещера”. За своя дял Пеевски взе пари от банката, а пещерняците са си платили техния дял.

“Пеевски взе пари от банката.”

Както Менда Стоянова би казала  – ощетеният Пеевски взе  пари от КТБ.  Защо? – защото може  – виж по-горе Рашидов: защото ГЕРБ остави всички мангизи да минават през банката.  Иначе Цветан Василев нямаше да се самоидентифицира с  четвъртата по значимост банка – а с много по-маргинална – и нямаше да може да финансира така  щедро медийните обръчи на властта  – а в това време Борисов да твърди, че няма свои медии. 

Бартерът  публичен ресурс срещу комфорт изглежда е извън вниманието на прокуратурата.

Update.  Ексшефът на кредитирането в КТБ обв. Зяпков:

никой по време ва разследването  не ме е питал дали Пеевски е получавал кредити. Получавал е – е, не като физическо лице, но свързаните с него дружества…

Тук ще трябва да се припомни Ахмед Доган: Който си мисли, че мога по-малко от един банкер, той няма реална представа за възможностите на един политик.


Filed under: BG Law Making, BG Media, Media Law
Свиване

Драмата по вадене на паспорт в чужбина  

През май се усетих, че ми изтича паспорта. До сега винаги съм го обновявал в България, но този път пропуснах. Изчетох изискванията на сайта на Външно, направих си час във Франкфурт през online системата и зачаках. Беше за след два месеца, но имах време.

На 10-ти юни в 8:50 бях пред сградата. Часът ми беше за 9:00, когато отваря и консулството. Вече имаше опашка от към 40-тина души. Поне 5-6 бяха бебета, за които родителите се опитваха да извадят документи. Други чакаха заради загубени паспорти, за заверка на пълномощни и прочие. Тъй като сградата е малка и никога не е била строена за консулство, опашката беше отвън и преливаше на тротоара. Естествено, минаващите на път за работа негодуваха.

Пробих си път през тълпата, тъй като бях един от малкото с час и се качих горе. Имаше две гишета. Тогава осъзнах, че съм забравил заявлението попълнено на сайта и го попълних наново за няколко минути. Когато го предадох на консулския служител, последва спор за детайли по заявлението, както защо не си нося стария паспорт. Оказа се, че въпреки практиката в България, написаното на сайта на Външно и на новия консулски портал, МВР изисквали паспортът да се предаде в консулството при подаването на заявлението. Абсурдно е, но „така искали и може да върнат заявлението, вие си знаете“. Като посочих, че в портала пише друго, последва отговор „Ако можеше през интернет, щяха всички да го правят там, нали?“ Отговорих, че по принцип може, ама…

Тогава ми светна, че всъщност има един друг портал, за който Външно похарчи стотици хиляди. Бях забравил за него (въобще много забравяне в тази история). Идеята му е да си подадеш заявлението изцяло online и така да се олекоти работата на консулствата. Уловката е, че изисква български електронен подпис, какъвто повечето нямат.

Е, аз имам електронен подпис. Вече бях доста изнервен на служителката, събрах си документите и си тръгнах. Вечерта седнах и отворих e-services.mfa.bg. Прие електронния ми подпис и започнах да попълвам детайлите. Любопитно е, че ми показа снимката съхранявана от МВР, но се наложи на ръка да въведа почти всичко останало.

Пуснах заявлението и съвсем очаквано сайтът се счупи. Това всъщност е известно отдавана. Пробвах в случай, че имам някакъв късмет. Само един човек е успял да подаде заявление така малко след пускането на проекта. От тогава насам прескъпият портал просто не работи. Опитах се на няколко различни конфигурации, но резултатът беше същия.

Върнах се към консулския портал consulatebg.eu, попълних отново електронното заявление и си направих нов час за след месец и половина. Толкова се чака. Ако днес се опитате да си направите час във Франкфурт, най-скорошният е на 14-ти септември. Може да се пробвате в съседните консулства, но и там чакането не е по-малко. След като подадете заявлението, може да се наложи да чакате между един и шест месеца за самия паспорт. Зависи от натоварването и бързината на чиновниците в България.

Иронията тук е, че ако подам заявление за немско гражданство, процедурата може да мине дори по-бързо от обновяването на българския. Това, както и лошите консулски услуги са сред основните причини толкова българи да взимат немски паспорт. Аз съм решил, че просто не ми трябва. Същото, впрочем, важи и за децата на български родители родени в чужбина – процедурата е сравнително лесна, но трябва да се върнеш в България. Има разписан в закона вариант български акт за раждане да се вади и през консулствата. Според отговора, който получих от Външно, няма данни някой някога да го е правил. Консулите дори имат задължение да вадят служебно български акт за българчета, за които знаят, че са родени в региона им. Нямат обаче капацитета и също не се е случвало.

За нищо от това не виня хората работещи в консулството. Колкото и да ме изнерви отношението на служителката тогава, разбирам я напълно предвид наплива пред сградата и ѝ го казах. Истината е, че според данните на Външно консулството във Франкфурт работи с 2-3-ма консулски служители. Още няколко помагат с възспирането на тълпата и организацията, макар да не им е това работата. Консулството отговаря вече за близо 120 хиляди българи в съседните провинции. Това е все едно град като Плевен или Стара Загора да бъде обслужван от кметството на малко родопско село.

За проблемите на консулствата ни и недостига на служители и материално осигуряване съм писал вече. Министерството на външните работи отказа да ми предостави данните за финансовите отчети на всяко от тях. Съдих ги, спечелих на първа инстанция, но те обжалваха пред ВАС. Делото е насрочено за средата на февруари. Опърничавостта им ме кара да мисля, че явно има резон в неофициалната информация, която имам от познати във Външно, че от такси и услуги министерството излиза на печалба, а не се инвестира почти нищо. Само данните ще покажат дали емиграцията ни не издържа дипломацията ни.

Целият процес е изнервящ за всички участници. Нищо ново за бюрокрацията ни, ще кажете. Интернет платформите, електронната идентичност, електронните услуги и гласуване ще олекотят много нещата, но няма да изместят нуждата от адекватни консулства. Дори да не подаваме ухо на фалшивите бомбастични твърдения за броя на българите в чужбина, емиграцията ни е доста голяма. Всякакви политици говорят как ще бъдат върнати с една или друга мярка, но никой не се сеща, че за емигрантите често допирът до държавата България са именно тези консулства. През тях те виждат, че малко от причините да напуснат да се променили – бюрокрация, неясни изисквания, липса на обучен персонал, изнервени служители и опашки. Ако искаме да подобрим нещо, това е добро място да започнем.

Иначе аз паспорт ще си изкарам. Ще ми излезе по-евтино и по-бързо да се вдигна на самолета и да изкарам по бързата процедура в Пловдив. Ще загубя ден-два отпуска, но не ми е проблем. За доста обаче това не е вариант. Особено, когато са с дете.

Свиване

ЕСПЧ: речта на омразата не е защитено слово  

Съгласно единодушно решение на Европейския  съд по правата на човека по дело Belkacem / Belgium [2017]   34367/14 [на френски език]  речта на омразата не е защитена от правото на свобода на изразяване на мнение съгласно член 10 от ЕКПЧ.

Делото се отнася за осъждането на г-н Belkacem, белгийски гражданин,  лидер и говорител на организацията “Sharia4Belgium”,  за подбуждане към дискриминация, омраза и насилие заради негови изявления  в YouTube.  Зрителите са призовани „да дадат урок“ на хората с друга вяра.  Съдът в Антверпен го осъжда на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 550 евро.

Позовавайки се на член 10 (свобода на изразяване) от Европейската конвенция за правата на човека, г-н Belkacem изтъква,   че никога не е имал намерение да подтикне другиго към омраза, насилие или  дискриминация, а просто се е опитал да се разпространи  своите идеи. Според него  шокиращите му изявления са само проява на свободата му на изразяване  и не   представляват заплаха за обществения ред.

ЕСПЧ потвърждава заключението на местните съдилища, че в случая е налице подбуждане към омраза, дискриминация и насилие. Въпросното изявление противоречи на ценностите на толерантността, социалния мир и недискриминацията, които стоят в основата на  ЕКПЧ. Съдът напомня, че чл.10 се отнася до свободата на словото в едно демократично общество, но в разпоредбата  са посочени и границите на свободата чрез изключване  на определени
изявления от защитата на чл. 10 ЕКПЧ.  

 


Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

Класифицирана информация. Кой има достъп до нея?  

класифицирана информация - кой има достъп до нея

От време на време по телевизията или по радиото чувам да се подмята термина класифицирана информация. Очевидно е, че става дума за някаква много важна информация, щом толкова се пази, но се питам какво всъщност означават тези две думи? Mога ли да изисквам за себе си такава информация, при положение че съм обикновен гражданин, а […]

The post Класифицирана информация. Кой има достъп до нея? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Кремълската русификация на Армения  

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руският език за Руската империя, а след това и за Съветския съюз е бил винаги основно оръжие и обединяващ фактор. Тъй като руските царе обичали да покоряват чужди територии, покорените народи се подлагали на езикова и религиозна (православна) асимилация. Имперската политика уж би трябвало да изчезне, но Владимир Путин я възстанови. Поредна жертва може да стане Армения.

За Армения, намираща се в географска и отчасти геополитическа изолация, безработицата е основен вътрешен проблем. Потокът на напускащите страната е постоянен – някои заминават на Запад, някои искат да запазят близостта си с родината и отиват да работят в Русия. Тези дни председателят на Народното събрание на Армения Ара Баблоян попита своя руски колега Вячеслав Володин: а защо не вземат на работа арменските шофьори, докато гражданите на Киргистан и Беларус могат да използват своите шофьорски книжки в Русия.

Отговорът на Володин не беше сложен: „Решението, което беше взето, наистина се отнася за гражданите на Киргизия и Беларус, защото гражданите на тези страни са изучавали правилника за движението по пътищата на руски език… Голям брой граждани на тези две страни работят в Русия като таксиметрови шофьори, като шофьори в обществения транспорт и, разбира се, знаят правилника, и в работата им помага знанието на руски език“. Ара Баблоян, естествено, се опита да се възмути, като представител на страна член на Общността на независимите държави, на Организацията на Договора за национална сигурност и на Митническия съюз, че във всички арменски училища се учи руски език, като забрави да допълни, че в Ереван от 1997 година има Руско-Арменски (Славянски) университет, в който учат 6,5 хиляди студенти.

Но Володин беше непреклонен: „В такъв случай мога да кажа само едно: узаконете го (руския език) като официален и тогава нормата на закона ще се отнася автоматично и за Република Армения“. С други думи - председателят на руския парламент настоява открито за промяна на Конституцията на Армения – да стане същата като, например, Конституцията на Казахстан, в която се казва: „В държавните организации и органите на местното самоуправление заедно с казахски официално се употребява руски език“. Или на Киргизстан: „В Киргизката република като официален се употребява руският език“. В Таджикистан руският език е наречен „език за междунационално общуване“, без да се определя статуса му, в Беларус е узаконено равноправие между руския и беларуския език.

Признаването на руския език в съвременните постсъветски страни е обусловено от няколко обстоятелства. Първо, идеологическата близост. Второ, значителния процент на рускоезични граждани. Признаването за единствени официални на титулните езици в Киргистан, Казахстан или Беларус би довело до вълнения и до пряка намеса на Москва, която с появата на Путин в Кремъл не е веднъж е заявявала, че постсъветското пространство е зона на руските интереси и че тя е готова да защити правата на рускоезичните хора даже и с използването на сила, както стана преди три години в Украйна.

Разбираемо е, че тези интереси са имперски и нямат никакво отношение към правата на човека, демокрацията или икономиката. С узаконяването на руския език се занимава руското Министерство на външните работи, а също така Министерството на отбраната, както в случая с Украйна, останалите руски държавни структури помагат и съдействат, сред тях и Министерството на образованието на Русия, създало през 1990-те години мрежа от Славянски университети. Както пише старшият научен сътрудник от Лабораторията по философия на образованието към Федералното държавно научно учреждение „Институт по теория и история на педагогиката“ Тигран Мариносян, „Дейността на славянските университети е фактор за укрепване на хуманитарното и образователното пространство на държавите, членуващи в Общността на независимите държави“.

На 1 юни 2017 година влезе в сила забраната шофьори с национални шофьорски книжки да работят в Русия. На 14 юли Държавната дума прие на трето, окончателно четене на закона, промяна, предоставяща правото на гражданите на Киргистан, а също така и на други страни, където руският език е узаконен като официален, да работят в Русия с техните национални шофьорски книжки. Но един проблем в изказването на Вячеслав Володин все пак има. Армения е многонационална страна, в която 98,11% от населението са етнически арменци, най-голямото национално малцинство са езидите, които са малко повече от 35 хиляди, което означава 1,17%. Руснаците в Армения са 0,39 процента – това е малко повече от 11 хиляди души.

При тези условия е трудно да се говори за езиково разнообразие, още повече че арменците се гордеят напълно основателно със своя език, един от най-древните на земята, а арменски писмени паметници съществуват от началото на V век. През последните векове арменците са живели сред различни народи в различни страни, запазвайки своята вяра и своя език. Днешната Армения се появява на картата след една военна операция на руската армия през 1827 година, когато Ериванското ханство е откъснато от Персийската империя, а окупираната територия генерал Иван Пашкевич нарича „Руска Армения“. Тогава, през първата половина на XIX век, от 110 120 души, живеещи в ханството, едва една шеста част са етнически арменци. Сега положението с етническия състав на населението е кардинално различна – огромно мнозинство от него са арменците.

През целите последни 200-300 години арменското население в Турция и Персия (днес Иран), се отнася доброжелателно към Русия, виждайки в нея „защитник на християнството“. Но съвременната руска политика се различава малко от съветската, когато от всеки жител на СССР се искаше да знае руски език. В резултат от езиковата асимилация, която е по-сурова отколкото в царско време, много национални малцинства само номинално са запазили своя етноним, названието на народа си. В действителност те отдавна вече говорят на руски език, като са загубили родните си езици. В резултат от асимилацията броят на вòдите – угро-фински народ, коренно население на северозападната европейска част на Русия, от 13672 души през 1732 година е намалял на 64 души през 2010 година. Същата участ е постигнала ижорците – от 14500 на 266 души. Разбира се, арменците не са заплашени от такава тотална асимилация, но опасността от въвеждането на друг език снижава националната самоидентификация. Така, например, изглеждат глупаво студентите от Славянския университет в Ереван, сред които може да има русокоси хора, единствено ако са си боядисали косата, а изучаването на руски език изобщо не им дава право на бъдеща работа, само им осигурява диплома.

В първите години на съветската власт само две републики се оказват невъвлечени в процеса на езиковата асимилация – Грузия и Армения, и то само заради вождовете от онова време – Сталин и Микоян. Централноазиатските народи са принудени да преживеят замяна на писмеността им, в началото на 1920-те години с латиница, а след десет години – с кирилица. В другите републики започва усилена русификация – в Украйна, Беларус и Молдова. Армения стои встрани – тя продължава да се ползва от благоразположението на Кремъл. А в Грузия се случи небивало за съветските времена събитие – през 1978 година в няколко града протекоха масови демонстрации в защита на грузинския език. След приемането през 1977 година на „брежневата“ конституция дойде ред да се променят и републиканските: в Грузия беше предложено да се добави в Основния закон, че държавен език ще бъде не само грузинският, но и руският. При цялата благосклонност на грузинците към централната власт хората не можаха да изтърпят подобно издевателство. Едуард Шеварнадзе, който управляваше по това време Грузия, се уплаши от масовостта на протестите и реши да не променя конституцията.

Сега Кремъл, по-скоро разбиращ, че възстановяването на голямата империя няма да се осъществи, реши да събира остатъците. През цялото постсъветско време Армения не е променяло „братското“ си отношение към Кремъл, изпълнявайки всичките му капризи в замяна на протакане на преговорния процес за регулиране на ситуацията в Карабах. Може би няма нито една структура, която да са измислили в Кремъл и в която да не участва Армения. Следвайки указанията на Кремъл, арменската делегация в ООН гласува резолюциите така, както иска руската. Армения постепенно изпадна в положение, при което се превърна в проруски кавказки анклав, който поддържа сносни отношения с Грузия и Иран и враждува с Азербайджан и Турция. С външния свят Армения е свързана само чрез грузинските и иранските комуникации, което всъщност е недостатъчно за развитие на икономиката. Населението продължава да напуска страната.

При тази ситуация Кремъл действа като истински разбойник, доубивайки „най-добрия си приятел“ с неприемливи изисквания. Може само да се предположи, че всеки опит за езиково налагане, даже изказан устно, ще прерасне във вълнения, от които на Москва немногобройните антируски акции в Ереван ще се сторят шеги и усмивки. В Армения отдавна се формира опозиция на руската политика, особено по отношение на Карабах и въоръжаването на Азербайджан. И макар че арменците се опасяват засега да говорят открито за по-бързо регулиране на карабахския проблем, като че ли мнозина разбират, че изолацията на страната ще продължи толкова, колкото поиска Кремъл.

Москва иска „продължаване на банкета“, организиран още от самозвания „господар на цяла Рус“ Иван III Василевич Грозний, основател на процеса „събиране на земите“ и от неговия внук Иван IV Василевич Грозний, основоположник на асимилацията на народите от Поволжието и Астраханското ханство, на походите срещу Швеция и Кримското ханство. Династията Романови продължава традицията на „събирането“, окупирането на съседните територии и асимилацията на покорените народи. От гледна точка на начетения руски гражданин Армения продължава да е същата, каквато е била наречена от генерал Иван Пашкевич – „Руска Армения“, както и Вячеслав Володин е само последовател на подобни възгледи и проводник на имперска политика.

Бъдещето на Армения зависи от самата нея: като се изпокара със съседите си и проведе етническа чистка в Карабах, Ереван няма много шансове да върне страната в списъка на страните с развита демокрация. В Кремъл знаят това и унижаването на Конституцията на Армения е само малка ремарка, която може да стане начало на някакъв нов руски план. Ще изтърпят ли това в Армения, е отворен въпрос.

юли 23, 2017

Свиване

Може ли КАТ да бъде ефективен?  

След поредната катастрофа на Тракия, предизвикана от каращ в аварийната лента идиот, мярнах следната новина: „За 6 месеца са засечени 142 случая на шофиране в аварийната лента на магистрали“. От тях само на двама бил съставен акт. Какво е станало с останалите, не е ясно.

Това пък (със странен поток на мисълта) ме подсети за една моя случка от преди 4 години. Карам си аз по Сливница към Сточна гара към 19ч. Светва зелено, колите тръгват, правя десен завой…обаче както съм минал светофара и съм върху пешеходната пътека, някой идиот 4 коли по-напред просто спира. И аз оставам в кръстовището. Моя грешка, не прецених. Но тъй като нямаше почти никакви коли, изчаках 3-4 идващи от „кръговото“ да се източат напред, и като свършиха, с колоната потеглихме. Всичко спокойно, никакви драми. Свирнах на идиота, заради който сега пък тролей не можеше да излезе от спирка, и ние продължавахме да чакаме, (този път вече в реда на нещата, не в кръстовището, а на булеварда). Добре, обаче в кръговото бяха спрели полицаи, които тръгнаха, пуснаха сирени зад мен и поискаха да спра. Отбих. Питаха дали спазвам сигналите на светофара. Няма да минавам през всичките им заучени реплики, но тезата им беше, че аз съм минал на червено и съм създал опасност за движението, някой щял да ме удари, и затова ми свирнал (само аз свирнах в цялата ситуация).

Изглежда обаче не познаваха кръстовището добре, защото спориха, че колите, отиващи по Левски от кръговото, били наляво. А те са направо. Накрая казаха „абеее, наляво-направо, все тая, в нарушение си“. Спорих и че не съм създал опасност и че никой не ми е свирил. И че не съм останал там, където съм бил, за да не преча на пешеходци, стоейки върху пешеходна пътека. На няколко пъти единият със замах и „абе…“ тръгваше да записва нещо в тетрадка…казаха, че 100 лв и 10т, обаче ако пишат, че е „с опасност за движението“ е 3 месеца без книжка. А, да, имаше го и въпроса „какво работиш“. „В офис“, разбира се.

Видяха, че няма да инициирам протокола за подкуп, дори под угрозата да остана без книжка и с няколкостотин лева по-малко, и затова те пробваха – „сега, празници идват, Божидаре, не искаме да ти ги разваляме. Искаме да направим компромис (пауза… вдигам рамене)… кажи сега, да направим ли компромис или не…прецени“ .. вдигам рамене, казвам „не знам“…

Ядоса се, върна ми документите, развика се „аз ли да знам..аз какво да правя сега, трябва и аз да си върша работата…от 5ч съм тука, кво ми остава, пистолета ли да извадя“.. и отпрашиха.

Разбира се, подадох сигнал за корупция, посочвайки часа и мястото на проверката (за съжаление бях забравил да запиша номера). И разбира се, корупция не беше установена.

Преди да премина към общата картинка, ще формулирам няколко съвета, които написах и преди 4 години след случката. Може би не важат за всички катаджии (веднъж един разбра погрешно мой въпрос и побърза да каже, че той не е като другите колеги, които вземат на ръка – та явно има):

  • знайте какво точно се случва около вас. Дори да сте нарушили нещо, знайте точно какво.
  • не се подавайте на опити за сплашване от страна на полицаите. Те ще се опитат да изкарат нарушението много голямо, с много голяма глоба и евентуално вземане на книжка. Така че 20-те лева на ръка да изглеждат логичния изход.
  • имате право да пишете възражения на акта – възползвайте се.
  • спорът с полицая по принцип е излишен – ако наистина ще ви пишат акт най-вероятно няма да се опитват да обясняват. Но можете да си позволите да се защитите, когато ви обвинят в нещо. А може и просто да мълчите, те не трябва да говорят с вас.
  • всеки опит да ви обяснят колко е лошо нарушението и колко много пари ще трябва да дадете е с цел да ви склонят да дадете подкуп
  • по възможност запомнете/запишете номера / имената им, и ги докладвайте за опит за корупция
  • мързи ги да пишат актове, губи се време. Ако не минете по бързата процедура с 20лв те изпускат други „клиенти“. Ако дори когато почти открито ви поискат пари свиете рамене, най-много да ви навикат.
  • не давайте подкупи на пътни полицаи.

Дори когато не вземат подкуп, ефективността им е трагична – 2 акта за каране в аварийната лента за 6 месеца. Следващият проблем към е събирането на глобите – те хубаво пишат акта, обаче после дали той ще бъде платен? По-скоро не (статистика). Често пък се случва актовете да падат в съда, ако бъдат обжалвани, или пък шофьорът да не бъде намерен, защото се крие от куриерите или защото използва вратички в закона. Любимото ми тълкувателно решение на ВАС пък, че GPS координатите не са достатъчни за установяване на мястото на нарушението, допринася за проблемите с глобяването.

Докато бях съветник анализирахме закона и установихме, че той покрива от 30% от възможните хипотези в процеса издаване-връчване-заплащане на глоба. Останалите са „сива зона“, заради които или актове (и фишове) падат в съда, или не се събират.

Т.е. имаме корумпирани катаджии, несъвършен закон, счупен процес по събиране, малко камери. Може ли изобщо КАТ да бъде ефективен? Явно е, че трудно ще подменим всички катаджии (припомням новината, че „от 60 екипа на КАТ, само един не взема подкуп“). Бързо и лесно няма да може да се промени нито манталитета на катаджиите, нито манталитета на шофьорите, които са готови да „дадат“. Затова трябва максимално да бъдат елиминирани катаджиите от процеса.

Някои стъпки в положителна посока вече са направени. След много мъки, т.нар. „електронен фиш“ е факт от няколко години (който всъщност трябва да бъде „електронно-съставен фиш“, защото той пак е хартиен). Връзка между КАТ и НАП има отскоро, така че поне проблемът със събираемостта трябва да понамалее.

Само че е нужно още доста. Основен ремонт на Закона за движение по пътищата в частта му за автоматизираните технически средства за контрол. В момента, за да могат да се използват за доказателства, трябва да са минали метрологичен контрол, което ги оскъпява значително. За нарушения за скорост (и евентуално минаване на червено) това е разбираемо, но с камери могат да се установяват и други нарушения – например, че някой кара без гражданска или без технически преглед. Законът за административните нарушения и наказания (който е от 60-те и още съдържа текстове като „наказва с порицание пред трудовия колектив, в който работи“), също трябва да бъде ремонтиран – процесът по връчване на фишове и актове е счупен и остарял, не позволява електронно връчване, и има немалко вратички, заради които актове падат в съда. По електронните аспекти работихме с колегите (макар да не бях в МВР) но не остана време да бъдат реализирани (макар че по някои от темите има напредък – електронното издаване на фишове например).

Нужна е повече аналитична мисъл, за да се събират данни по-адекватно и да се анализират. Нужно е да се въведат още доста камери, включително за зоново засичане на скорост. Това, че си минал с превишена скорост през определено място е едно, но доста по-показателно е, ако средната ти скорост за даден участък е над разрешената. Това засичане на може да се избегне като просто намаляваш пред камерите (които са обозначени и/или ги има в някое мобилно приложение).

Нужно е все пак и ефективно да се борим с корупцията. В Грузия преди години Саакашвили е предприел крайна мярка – за един ден е уволнил целия КАТ (30 хиляди души). Не твърдя, че тя е правилната, но само автоматизираните технически средства за контрол няма да са достатъчни дългосрочно. Видеонаблюдение в полицейските коли, задължително регистриране на всяка проверка в електронна система, внезапни проверки на Вътрешна сигурност (ама без всички да знаят за тях 2 дни предварително), дисциплинарни уволенения и т.н.

В заключение, мисля, че КАТ може и трябва да бъде по-ефективен и това минава през повече технически средства, които не са в ръцете на катаджиите. Изискват се обаче координирани и обмислени усилия в посока подобряване на нормативната уредба и поглед върху детайла при реализиране на техническите решения, иначе и в тях ще се намерят вратички.

А целта на всичко това е по-малко жертви, по-малко ранени, по-малко нерви на пътя. Когато КАТ се научи да дисциплинира себе си, и шофьорите ще бъдат дисциплинирани. А докато това стане, малко по малко, е наша отговорност да сме внимателни на пътя. Както всъщност са направили грузинците, когато са разбрали, че известно време няма да има пътен контрол – станали са по-внимателни.

Материалът Може ли КАТ да бъде ефективен? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“ – 4  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот.

4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

Комунистическата модернизация е политически насилствено усилие да бъде постигнат просвещенският модернизационен идеал [1], като обаче се пренебрегва принципът на индивидуалната неприкосновеност на съществуването на всеки човек. Накратко, според режима, капиталистическата частна собственост е източник на всяка обществена несправедливост, и следователно, оправдание на социалистическата революция. Тя следва да унищожи буржоазната класа, а човешките отношения да се устроят върху равенството между трудещите се хора и справедливо разпределената помежду им колективна собственост.

Насилственото отнемането на земята от селяните през 1950-те и 1960-те години подбужда процес на динамично преселване в градовете, довел до значително увеличаване на градското население.

Комунистическата модернизация, свързана с този процес, превръща градовете в нова, по-благоприятна среда за живеене, покачва степента на образованост, професионализира труда, установява хигиенни и медицински стандарти в защита на човешкото здраве и гарантира относително постоянни приходи и свободно време. При условие, обаче, че върховният разпоредител с всички блага е социалистическата държава, положителните ефекти от модернизацията на българското общество не могат да бъдат разглеждани извън системата за социален контрол и натиск върху отделния човек. Зад нейните положителни страни стоят репресии, отнемане на имущество, изселванията и въдворяването на „буржоазни елементи“ извън градовете, постоянната принудителна трудова мобилизация, всекидневното лишаване от права и социалното отхвърляне на хиляди хора.

В Народна Република България, всеки гражданин притежава т. нар. „жителство“. Жителството е категорична административна и политическа забрана, ограничаваща свободния избор на пространство за живеене и работа. Градското жителство става знак за по-високо социално положение. Поради това предоставянето и отнемането на жителството се превръща във форма на съзнателно провеждан от режима строг контрол върху движението и състава на населението из страната и в големите български градове.

Политически съображения предопределят не само местожителството, но и достъпа до образование, назначаването на работа и международен паспорт, който да позволява пътуване в чужбина.

Различни кампании срещу „хулиганството“, „идеологическата диверсия“ [2] и произведенията на несъгласни с режима интелектуалци, са съпътствани с изблици на насилие от страна на властта, включващо произволни арести, лишаване от права и дискриминация. Тези процеси възпрепятстват естественото развитие на модерното българското общество.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Социалистическото всекидневие показва неспособността на комунистическия режим да разрешава проблемите, предизвиквани от прилагането на неговия собствен утопичен проект. Грубата и постоянна намеса на властта в различни аспекти от всекидневието на българските граждани едновременно служи като средство за политически контрол и мобилизира населението за целите на режима. Високата цена, която всеки трябва да плати при отклонение от често произволните социалистически норми, създава усещане за постоянно напрежение у гражданите и разрушава доверието в обществото.

Самопроверка

Въпрос: Откакто се събуди тази сутрин, колко от нещата, които направи, биха били забранени или недопустими по времето на управлението на комунистическия режим в България?

Задача: Направи списък с предмети, които ползваш в ежедневието си, от времето преди и след 1989 г. Как можеш да характеризираш тези две групи предмети? Какво ти показва това сравнение за социалистическото ежедневие?

За автора:

Иван Еленков е професор по история на българската култура в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица публикации, сред които: „Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни“, С., Изд. „ЛИК“, 1998; „Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими“. С., Изд. „CIELA“, 2008; „Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма“. С., Изд. „Рива“, 2013.

Видеоурок „Всекидневието на хората като огледало на режима“


1. С понятието „модернизация“ се означава проектът за освобождение на човека от епохата на Просвещението през XVIII век. В политически план, модернизацията означава разумно, рационално устрояване на отношенията между индивидите на основата на граждански права. В стопански план тя предполага гаранции на индивидуалната собственост и нейната неприкосновеност, срещу което комунистическият план за бъдещето най-остро възразява. Според този проект, освобождението на човека предполага също „издигане на човешкия ум“, всеобщо ограмотяване и свободен достъп на всеки до образование.

2. Понятието „идеологическа диверсия“ се появява през 1960-те години. С него официалната пропаганда означава „новия етап“ на борбата между двете обществено-политически системи – тази на капитализма и тази на социализма. Основната цел на „идеологическата диверсия“ през това и следващите десетилетия, според официалната пропаганда, е социализмът да бъде сринат „отвътре“, като бъдат спечелени и овладени душите на социалистическите граждани.

(Следва)

юли 22, 2017

Свиване

Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, българска нива на граждани чужди?  

Стара тема раздвижи лятната мараня над отиващата си седмица – да паднат ли ограниченията върху продажбата на земеделски земи на чужди граждани или да останат. И какво, по дяволите, е това: разпродаване на Родината, за която се е бил кан Аспарух, или привличане на чуждестранни инвестиции в нея с цел цялостното добруване на народа?

От една страна, стопанствата трябва да се окрупняват. Още от римски времена земеделието е било дело на земевладелеца, а не на орача. Съвременната земеделска продукция се прави трудно, иска инвестиции в техника, ноухау, препарати, че даже в професионален мениджмънт и маркетинг. Едно съвременно стопанство, дори и съвсем бутиково, вече не е стопанството на Боне Крайненеца. За него са нужни пари и ако Боне ги няма, или ги намира отнякъде, или продава. И продава на когото дойде да купува – чужденец, банка, фонд – без значение.

От друга страна, не бива да се допуска банки и фондове да спекулират със земеделска земя, защото логиката на техния търговски интерес не е логиката на аграрната политика. Те не мислят отвъд конкретната сделка, не мислят отвъд формулата „пари → стока → повече пари“. А земята е особен вид стока, която трябва да се търгува по особен начин. И това не бива да се забравя.

Затова и около възможността чужди граждани да купуват българска земеделска земя витаят най-различни страхове. Някои от страховете са политически (вкл. популистки): има опасност от държавата да се откъснат територии! Тъпо. Преди време имаше сюжет, според който чрез лоялни на Анкара бизнесмени Турция води кампания за изкупуване на българска земя, за да я откъсне, когато стане достатъчно много. То, ако ставаше така, нямаше да се водят войни, а щяха да се въртят сделки с недвижими имоти. Защитниците на такива теории не правят разлика между поземлен имот и държавна територия.

Според други политически страхове, придобиването на земеделски земи от чужденци може да се превърне в корпоративен вот на всевъзможни избори, които ще последват оттук нататък. Един вид, земевладелецът ще казва на крепостните как да гласуват. Първо, това не са кой знае колко гласове. Второ, едва ли всеки чуждестранен инвеститор ще тръгне да купува земя, воден от желанието да влияе на българските избори. Напротив, ако някой се страхува от манипулация на демократичния процес чрез притежаване на земята и поминъка на селяните, да се страхува повече от български инвеститори, отколкото от чуждестранни. А на българските никой не им пречи да изкупуват земи, нито тази възможност се обсъжда в Парламента.

Освен политическите има и икономически страхове. Поради разликата в стандартите и покупателната сила на пазарите, ще се появят чисто спекулативни интереси, апетити към субсидиите, които все още се дават на единица площ, а не на единица стопанство, поради което, естествено, повече земи означава повече субсидии. Сладко нещо са субсидиите, макар и несправедливо!

Сумата от всички тези страхове, а вероятно и от други, които не стигат до медиите, оформя едно консервативно настроение по отношение на възможността чужди граждани да придобиват български земеделски земи. На този етап около това настроение са се обединили по един или друг начин всички политически сили, освен ДПС. От ДПС се застъпват за свободната продажба на земи на чужденци, което у мнозина предизвиква допълнителна тревога. Нали знаете: „Не ми е много ясно какво точно се върши, но като гледам кой го върши, мога да си представя“.

Но изглежда, като цяло, в момента нагласите са да не се разпродава земя на чужденци с лека ръка, защото това крие рискове, включително и такива, които към настоящия момент няма как да отчетем.

На това привържениците на либералното икономическо мислене съвсем основателно възразяват, че ограниченията върху търговията с каквото и да било са посегателство върху правото на собственост и нарушаване на принципа за свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора. Специално по отношение на свободата на движение на капитали имаше изрично изискване към България за членството ѝ в ЕС да приеме законодателство, гарантиращо чуждестранните капитали и инвестиции, както и премахването на ограниченията за придобиване на недвижими имоти от чуждестранни лица.

Противниците на ограниченията изтъкват солидни аргументи. Първо, чужденецът съвсем очевидно не може да си вземе земята и да я отнесе в неизвестна посока. Той (второ) може само да си плаща данъците за нея и ако организира някакво производство, разкрие работни места и започне да печели, да си плаща данъците и за това. Най-сетне, ако ние имаме право да придобиваме имоти в чужбина, то редно и справедливо е чужденците също да могат да придобиват имоти у нас, доколкото като граждани на ЕС изобщо са чужденци в пълния смисъл на думата.

Свободата (Санчо!) е много хубаво и важно нещо. Наистина е красиво всичко да става по условията на чистия капитализъм и правилата на свободния пазар. Наистина е красиво целият свят да е едно голямо дере на Джон Голт (вж. Айн Ранд), населено с доблестни, интелигентни, талантливи и предприемчиви хора, чужди на всяка корупция и всяка мръсна игра, хора които не желаят предимство с подли средства, а само чрез честна размяна на блага и ценности. За съжаление обаче, в днешния свят (а, мисля, и във всички останали светове в пространството и времето) това е невъзможно, особено пък в аграрния сектор. Аграрният сектор е най-некапиталистическият, по-некапиталистически даже от образованието и културата.

Един мой приятел и голям държавник, който за жалост вече не е сред нас, казваше, че европейските политики се делят на аграрна и всички останали. Ето, даже у нас Програмата за развитие на селските райони е по-особена от останалите оперативни програми (каквато тя не е). Аграрната политика е специфична с това, че секторът на селското стопанство е може би най-субсидираният сектор в цивилизования свят. Той е най-важен, защото произвежда храната, но същевременно е и най-безпомощен да оцелява в условията на истинска конкуренция и свободен пазар. Казвам „истинска“ конкуренция, защото в конкуренцията между субсидирания френски фермер и субсидирания гръцки фермер няма абсолютно нищо истинско.

Днес селското стопанство вече е вид индустрия, която се подчинява на особени, смесени правила. Днес то е държавна политика и така трябва да бъде, ако искаме да има евтина и прилична храна за всички. Днес даже и Гераците няма да оцелеят, ако не си купят трактор и култиватор по Подмярка 4.1 и не си изградят цех за преработка на продукцията по Подмярка 4.2.

При положение че аграрният сектор е така сложно регулиран чрез директиви, субсидии и квоти, много трудно може да се говори за либерализация на части от него, като например търговията със земеделски земи. Просто всяко нещо там вече зависи от прекалено много други неща. Отдавна бизнес интересите в селското стопанство не са насочени толкова към реализацията на продукция, колкото към усвояването на субсидии и средства по мерките на Програмата за развитие на селските райони. Без тях селско стопанство не може да има, но самите те лесно се превръщат във фокус на апетити. Тъй че и покупката на активи и в частност на земеделски земи се мотивира също от желанието да се застане на удобно място по бреговете на тези парични потоци.

Очевидно няма как да се попречи на придобиването на земи от чужденци, а и не бива. Обаче то трябва да става по правила, подобни на онези по приватизационните сделки – с ясни ангажименти от страна на собствениците и с драконови мерки за контрол, гарантирани от държавата.

Може да се въведе изискване купувачът на земя да бъде регистриран земеделски производител по установения в България ред, който никак не е лек. За целта ще трябва първо да вземе земята под наем, да я поработи, пък чак след това да я купи.

Може да се поиска купувачът да живее в България, докато докаже някаква уседналост.

Може да му се поиска да покаже проект с аргументиран бизнес план, който да бъде разгледан и одобрен в Министерство на земеделието. Ако проектът не се изпълни, сделката със земята се анулира. Подобен принцип има и сега при финансирането на проекти по Програма за развитие на селските райони.

Може да му се поиска да покаже произхода на парите, с които възнамерява да закупи селскостопанските земи. Така ще се затруднят сделките с подставени лица.

Може и много други неща да се измислят и съм сигурен, че има достатъчно компетентни хора, които да го направят. Тогава нека да заповядат всички, които искат да инвестират пари, компетентност, инициативност и трудолюбие. Какво да се прави: всяка малоумна регулация води след себе си необходимостта от други регулации, които да коригират пороците, създадени от нея. За съжаление, често регулациите вървят против естествените закони. Но е така, защото човекът е свикнал да престъпва законите и често вместо естествените да създава свои изкуствени закони именно с тази цел – де не ги спазва и да извлече печалба от неспазването им. Най-много се печели от забрани, монополи и дефицити. Ясно е, че това не може да продължава до безкрай. Един ден ще има нова земя и ново небе и всичко ще си дойде на мястото. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Медии и избори  

Медии и избори – голяма и важна тема.

Нищо че дори свързаните с темата не обръщат внимание в кой закон се урежда поведението на медиите по време на предизборна кампания – започне ли  разговор за промени в медийния закон, най-често даваният пример са  правилата за поведението на медиите по време на избори – “да се преосмисли забраната за обявяване на резултатите по време на изборите” и др.под. Да се преосмисли – само че предизборната кампания се урежда в друг закон.

 

В  полза на интересуващите се Европейската аудиовизуална обсерватория издаде обзор  на правната рамка по темата медии и избори в държави от Европа.


Filed under: EU Law, Media Law
Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“ – 3  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

3. Социалистическият начин на живот.

В ранните години на социализма режимът уверява гражданите, че щастливият живот е постижим в бъдеще, че щастието ще споходи всеки едва когато комунизмът бъде построен изцяло, неизвестно кога. От началото на 1960-те години, обаче, властта вече говори, че щастливият живот е възможен и в настоящето.

От края на 1950-те и в началото на 1960-те години се наблюдават опити комунистическата идеология да се свърже с всекидневието на гражданите. Щастливият живот е изразен във възможностите на всеки социалистически гражданин да има свободно време, да ходи на почивка, да пътува, да спортува, да бъде облечен „модерно“, да посещава „заведения за обществено хранене със спокойна атмосфера за другарско общуване“ и да се радва на удобствата на модерния домашен бит. От края на 1950-те години всекидневието се превръща в широка и ярко осветена витрина на „социалистическия начин на живот“.

Социалистическата реклама илюстрира добре тази тенденция. Тя не споменава за всекидневния хроничен стоков дефицит и лошото търговско обслужване, и некачествените комунални услуги. Напротив, рекламните изображения в социалистическа България възпроизвеждат идеологически норми. Продаването на дадена стока не е крайна цел на рекламното внушение, а гражданите изпитват съмнение към качеството на предлаганите продукти. Въпреки че пропагандата в Източния блок продължава да представя социалистическите общества като общества на всеобщо равенство, това силно контрастира със съществуването на специализирани магазини за продажба на западни стоки, достъп до които имат само малкото граждани, разполагащи с валута. В България това са магазините „Кореком“, („Corecom“) [1], в Съветския съюз – „Берьозка“; в ГДР – „Интершоп“, в Полша – „Певекс“, в Чехословакия – „Тузекс“, в Унгария – „Консумекс“, а в Румъния – „Тора“.

1. “Corecom”, от първите срички на френското “Comptoir de représentation et de commerce“, а според българския виц от това време – “Кореком” идва от сричковото съкращение на “Корекция на комунизма”.

(Следва)

юли 21, 2017

Свиване

Те вече са тук – робеспиерчетата с пламъчета в очичките  

  "Движещата сила на народното правителство по време на революция са едновременно добродетелта и терорът - добродетел, без която терорът е фатален, и терор, без който добродетелта е немощна. Терорът не е нищо повече от правосъдие - бързо, строго, непреклонно - следователно е еманация на добродетелта."
Максимилиан Робеспиер, реч пред Конвента, 5 февруари 1794 г.
  
  Тези думи на Робеспиер са много известни. Тук те се цитират по излязлата на български чудесна книга на Йън Дейвидсън "Френската революция: от Просвещение до тирания".
В нея можем да прочетем как санкюлотите (sans-culotte, без кюлоти) - избилата на повърхността мътна пяна от крайни и безпощадни революционно настроени разрушители – се сдобиват с предводител и свой гениален манипулатор - Робеспиер, който винаги е облечен като аристократ и, естествено, ходи без кюлоти (мъжки панталони с крачоли, стигащи до под коляното).

чети по-нататък

Свиване

Уволниха ме незаконно! Какви са правата ми?  

уволниха ме незаконно - какви са правата ми

Изгубих работата си, но считам, че уволнението ми е незаконно, защото работодателят ми не спази трудовото законодателство. Какво мога да предприема? Имам право да оспорвам законността на уволнението пред работодателя или пред съда, като поискам: признаване на уволнението ми за незаконно и неговата отмяна; възстановяване на предишната ми работа; обезщетение за времето, през което останах […]

The post Уволниха ме незаконно! Какви са правата ми? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“ – 2  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото.

2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

Основният инструмент на режима за тотална обществена мобилизация са т.нар. „масови организации“. Те се направляват от комунистическата партия и целят да осигурят пълния ѝ контрол над гражданите, за да не се свързват хората „неформално“ помежду си. Всеки „обикновен“ гражданин членува задължително в една или друга от тези организации.

А. Детски и младежки организации

Детските и младежки масови организации се стремят да мобилизират младежите по възрастов принцип. Те служат и като източник на нови кадри за режима.

Всички деца от 6 до 14 години членуват задължително в Димитровската пионерска организация (ДПО) „Септемврийче“. Децата от 6 до 9 години са „чавдарчета“, организирани в т.нар. „Чавдарски чети“, а тези от 9 до 14 години са „пионери“, организирани в пионерски отряди и дружини. За да обхване всички деца, още от 1945 г. до промените през 1989 г., организацията се свързва тясно с образователната система. Отделните класове стават същевременно и отряди на пионерската училищна дружина [1].

Основната задача на ДПО „Септемврийче“ е да възпитава младежите в духа на социалистическото общество – дисциплина, преданост към режима, трудови качества и родолюбие. Преследването на тези цели става предпоставка за изграждането на огромна административна система и влагане на огромни средства в създаването и поддържането на пионерската организация.

---------------------

ДА БЪДЕШ ПИОНЕРЧЕ

Знаците на принадлежност към пионерската организация, в която участват деца от 9 до 14 години, и ритуалите, които я съпътстват, са подчертано идеологически. Пионерската връзка върху раменете на всяко дете е червена, “напоена с кръвта на хиляди герои”, загинали за социализма, а вдигнатата дясна ръка над челото със събрани в отворена длан изпънати пръсти на ръководителя изразява готовността за служба и саможертва. На неговия пламенен зов „За делото на социализма, за щастието на нашата родина – бъдете готови!“, строените пионери отвръщат със задружен, дълго упражняван, отговор, „Винаги готови!”. Атмосферата се допълва от знамена, барабани, фанфари, значки и флагчета.

---------------------

След 14-тата си година до края на младежката си възраст, младите хора са членове на Димитровския комунистически младежки съюз, или т. нар. Комсомол. Подобно на самата БКП (Българска комунистическа партия), това е строго централизирана масова организация.

Основната му функция е да мобилизира политически младежите и да бъде източник на нови ръководни кадри за комунистическата партия. Намесата на Комсомола във всекидневието покрива всички аспекти на младежкото съществуване – труда, публичността, индивидуалното поведение, стилът на обличане и дори чувствата.

Комсомолът организира и води т.нар. младежки бригади, основно за прибирането на селскостопанската продукция. Има и бригади в промишлеността, горското стопанство, пътното строителство и другаде. Бригадите са задължителни за младите хора.

Икономическата ефективност на младежките бригади не е водеща при тяхната организация и провеждане. В поверително изследване на социологическо звено към ЦК на БКП (Централния комитет на Българската комунистическа партия) през 1981 г. се отчита незаинтересованост на ръководителите на тогава съществуващите Аграрно-промишлени комплекси (АПК)[2] от работата на студентите, дори опити да я отклоняват.

Описват се още лошите битови и трудови условия, принудата за продължително участие на учащите през лятото и есента за сметка на учебния процес, слабата трудова и обща дисциплина и огромните стопански щети. Според изследването, печалбата от извършената по време на бригадите работа през 1981 г. в селското стопанство възлиза на 27 млн. лв., докато за издръжката им били направени разходи за повече от 64 млн. лв. [3].

Пропагандата обаче представя бригадите като „ударни отряди“ в помощ на народното стопанство, постигащи безспорни трудови успехи и възпитаващи високи нравствени и комунистически добродетели у младите хора.

В контраст с тези пропагандни твърдения, през годините, общуването между младите хора последователно се отклонява от официалните масови организации. Възникват младежки „неформални групи“, които споделят общия дух на модерната култура и протестната енергия на модерната музика – рок-енд-рол, пънк, хеви-метъл. Примери са скритата размяна на „тавите“ [4] на „Бийтълс“ и модерните танци през 1960-те, стиховете на Петя Дубарова [5] през 1970-те и текстовете на група „Нова генерация“ [6] през втората половина на 1980-те.

Б. Ролята на професионалните съюзи

Професионалните съюзи са масова организация, в която задължително членуват всички трудоспособни граждани, според сферата, в която работят. Според социалистическата идеология, те са връзката на отделния човек с „трудовия колектив“. Те трябва да превърнат всекидневния труд на работника в т.нар. „социалистическо съревнование“, което стимулира изпълнение и преизпълнение на личните трудови норми и общите производствени планове. В действителност, професионалните съюзи са структура за постоянен политически контрол и трудова мобилизация, и за принудително непрекъснато увеличение на производството.

Профсъюзите са важен, най-често единствен, посредник между работещия човек и колективните блага в социалистическото общество. Тези блага включват раздаването на ведомствени жилища, настаняването в общежития, храненето в столове, годишния отпуск, достъпа до детски ясли, детски градини, детски школи, профилакториуми за предпазване и лечение от професионални заболявания, ползване на служебен транспорт и др.

Предоставянето на тези придобивки се използва като инструмент за политическа регулация на поведението на гражданите и обществените групи в обществото. Системата на достъп до тях носи потенциал и се използва целенасочено за социална дискриминация и възможност за произволно включване и изключване на участници при раздаването им.

Професионалните съюзи ангажират също и свободното време на работещите чрез т. нар. „профсъюзни домове на културата“. Замислени като публични места за обща, политическа и професионална просвета, домовете на културата са поле на т.нар. „художествена самодейност“. Те поддържат певчески, танцови, театрални състави, литературни кръжоци, групи по изобразителни изкуства и др. По този начин се направлява развитието на всички артистични и творчески любителски инициативи, като същевременно се осигурява поле за обмен на идеологизирани културни ценности с масовата работническа публика. За значението на самодейността в пропагандата и обществения контрол говори фактът, че в края на епохата в тази система работят над 25 хил. щатни специалисти [7]. За сравнение, по данни на Националния статистически институт, към декември 2015 г., чиновниците от всички министерства и администрацията на министерски съвет, наброяват общо 7 хил. души [8].

В. Отечественият фронт и новото всекидневие

Отечественият фронт (ОФ) е най-голямата, най-многочислената масова организация, в която задължително членуват всички пълнолетни граждани на Народна Република България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. Отечественият фронт е политическа коалиция от няколко партии, в която водеща роля имат комунистите (БКП). През 1948 г. той се преобразува в „единна народна обществено-политическа организация“ с дейности, насочени изключително към всекидневното съществуване. В действителност, ОФ преследва политическа активизация и цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. С колективно членство в него се включват също всички останали масови организации.

Върхова точка на неговата политическа намеса във всекидневието (включваща намеса в начина на живот на всеки гражданин, неговият стил на обличане, начин на обуване, семейни отношения, естетически предпочитания, начин на прекарване на свободното време и др.) е организирането от началото на 1960-те години на т.нар. „другарски съдилища“. Те са публична форма на порицание на обществени нарушения, включително злоупотреби и нарушения на трудовата дисциплина, недобросъвестно изпълнение на възложена работна задача, нарушения на правилата на техническата безопасност и хигиената на труда и т.н. „Другарските съдилища“ се произнасят също по „укорни прояви“ и в извънработното време като „безделничество, отклонение от обществено-полезен труд, водене на паразитен живот, пиянство, морална и битова разложеност и други противообществени прояви от подобен характер, съседски вражди, неизпълнение на задължения към семейството“ и др. [9]

Средствата, с които тези „съдилища“ противодействат на подобни нарушения, свързани с идеологическото публично порицание на човека от позициите на „социалистическия морал“ пред мними авторитети като „трудовия колектив”, „дълга пред обществото” и „социалистическото семейство”.

Това обяснява абсурдността на техните методи и решения, но и ги превръща в източник на потенциално всекидневен, идеологически оправдан тормоз. Постепенно Отечественият фронт се превръща в неефективна организация за надзор на всекидневието и обществен контрол поради възникването на все повече зони на модерното частно съществуване, в които тази създадена през 1940-те години, вече остаряла организация, не е в състояние да проникне.

1. Попова, Кристина. „Приятел, който ще създаде от обикновеното дете септемврийче“. Дружинните ръководител(к)и в идеологията на пионерската организация. – В: Даниела Колева и др. (съст.). Детството при социализма. Политически, институционални и биографични перспективи. С., Център за академични изследвания, Издателство „Рива“, 2010, с. 23.

2. Аграрно-промишлените комплекси (АПК) са селскостопански организации в Народна Република България, организирани на териториален принцип.

3. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 513, л. 10. ИСЦ при ЦК на БКП, Злободневни проблеми, № 3, 12 май 1982 г. Някои проблеми на ефективността на ученическите и студентските бригади в селското стопанство през 1981 г.

4. Думата „тава“ е жаргонна и означава албум или грамофонна плоча.

5. Петя Дубарова е българска поетеса, родена през 1962 г. в Бургас. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.

6. „Нова генерация“ е българска рок група, основана през 1987 г. и съществувала до 1992 г.

7. ЦДА, ф. 405, оп. 11, а.е. 118, л. 130. Стенографски протокол № 6 от заседание на Председателството на Комитета за култура от обсъждането на доклада за V конгрес на бг култура, 6 март 1989 г.

8. НСИ, Наети лица по трудово или служебно правоoтношение през 2015 г. в администрация на изпълнителната власт (в данните не се включват наетите лица в Министерство на вътрешните работи и Министерство на отбраната), статистиката е достъпна на: https://goo.gl/8dXrON

9. Закон за другарските съдилища. Известия на Президиума на Народното събрание, № 50, 23 юни. 1961 г.

(Следва)

юли 20, 2017

Свиване

Инвестиционни сделки за над 800 млн. Евро се очакват през 2017  


  • Първото полугодие приключи с троен ръст на придобиванията на доходоносни активи спрямо 2016
  • С 55% повече наемни сделки за офис площи в София за периода
  • Ръст на строителната активност в офиси и индустриални имоти отбеляза Cushman &Wakefield Forton

Инвестиционни сделки за над 800 млн. евро се очаква да бъдат приключени през 2017 г., показва прогнозата на консултантската компания за бизнес имоти Forton, стратегически партньор на Cushman&Wakefield за България и Македония.

Очакванията са базирани на силното първо полугодие и нарастващия интерес от чужди инвеститори към пазара на бизнес имоти в България. През първите шест месеца на 2017 в страната бяха сключени сделки с доходоносни активи на обща стойност над 360 млн. евро. Това е над три пъти повече от обема на този пазар за същия период на 2016.

В основната си част този ръст се дължи на сделките с търговски центрове, които формират близо 80% от инвестиционния пазар през полугодието. Сред по-големите продажби бяха тази на Serdika Center на NEPI, както и сделките за Galleria Burgas и Galleria Stara Zagora с MAS Real Estate. В останалите сегменти по-значими сделки бяха продажбата на Телефонната палата с посредничеството на Cushman &Wakefield Forton, на историческа офис сграда в центъра на София, както и тази на „Интерхотел България“ в Бургас.

Макар че през последните месеци пазарът бе движен основно от търговските площи, очакванията ни са да регистрираме големи придобивания и в други сегменти, като офис площи и хотели. Добър знак е и високият дял на чуждите инвеститори при тези придобивания, което говори за увеличаващо се доверие към пазара и България като цяло“, коментира Явор Костов, мениджър „Капиталови пазари“ в Cushman & Wakefield Forton.

В момента не само расте интересът за придобивания, но се променя и профилът на инвеститорите. От сделки за подценени активи в предходните години, сега сме на етап, когато се търсят първокласни имоти в условията на умерен риск и намаляваща доходност и вървим към момента, когато страната ни ще влезе в полезрението на консервативните инвеститори“, коментира Михаела Лашова, изпълнителен директор на Cushman & Wakefield Forton.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.





Свиване

Describe who you are  

I was writing a LinkedIn summary a week ago and I had no idea what to do - this is the result.

Describe who you are.

That’s the question we see on most social media website. We are asked to explain ourselves, to show what gets us up in the morning. To define ourselves.
Do we have to? Can we?

When you think of yourself, depending on what kind of a person you are, you either believe you are perfect or imperfect. That’s fine – both of them can be true – you can be perfect in some areas but with room for improvement in others. I don’t believe that you can be objective when it comes to yourself. You will most probably be partial, biased.


I Am who I Am. This is the answer God gave to Moses when he was asked for his name. Simple, yet complete. You are who are you, no less, no more. Whatever that means.
Свиване

Масонът Левски и комунистът Ботев  

(или какво трябва да знаем, преди да си ги татуираме на гърдите)

 

Човек живее с митове. Когато Просвещението издигна разума и науката в култ, човечеството роди Романтизма, за да даде реванш на чувството и преданието. Романтизмът върна митологията на пиедестала, върху който Просвещението беше сложило историята.

Ето два съвременни мита, които засягат основите на българското национално съзнание: 1. Левски е масон; 2. Ботев е комунист. Днес, при неимоверното усъвършенстване на татуировъчната техника, мнозина търсят себе си, като си татуират на различни места по телата портретите на тези двама души, без да знаят нищо за тях. Но, спокойно! Те и Христос си татуират, пък и за Него не знаят почти нищо.

Преди да започнете да ругаете в коментарите и да хвърляте патриотични искри изпод свъсени вежди, бързам да уточня, че най-голямото неудобство при митовете е това, че никога не се знае истина ли са те или не. Ето защо и ние няма да търсим отговор на въпроса „Вярно ли е?“, а само ще разгледаме сюжетите.

Ботев е комунист, защото е написалСимвол-верую на българската комуна“ – един кратък текст, изпълнен с клишета и репликиращ текста на Никео-Константинополския Символ на вярата от IV век. Идеологически най-ценен в него е цитата „(Вярвам) и в единний комунистически ред на обществото“. Звучи съвсем комунистически. И защо Ботев да не е комунист, моля ви се? Въпросният текст е подписан с дата 1871 – годината на Парижката комуна, която просъществува всичко на всичко 72 дни и освен девиза си „Хляб или куршум!“, комай друга избистрена политическа доктрина не е оставила. Парижките комунари в сравнение с класическите комунисти (напр. тези във Венецуела, Куба и Северна Корея) са по-скоро анархисти-любители. Анархистичен е и целият социализъм на XIX век, а и любителски, като знаем до какви висоти на професионализма стигна той през следващото столетие. Анархист ще да е бил и Ботев, който в крайния си бунт срещу властта на султана въстава изобщо срещу всяка власт. Знае ли човек?… Но четейки творчеството му, Ботев трябва да е бил повече революционер и индивидуалист (тоест, нещо като интернационалист), отколкото патриот и националист. Бил ли е комунист? Не знаем, а и няма как да научим – авторството на „веруюто“ е силно оспорвано. Но нека приемем, че е бил.

За разлика от него, Левски е бил преди всичко патриот и националист (Народе????). Ако анархията, отхвърляща всяка държавност, е била една от „великите“ идеи на епохата, то другата, макар и с малко по-стара дата, безспорно е била националната държава. Но това е друг национализъм, не като онзи от ХХ век, нито като днешния. Днес всички държави са национални (за добро или за лошо) и ние приемаме това като status quo. Но е било време, когато национализмът е бил стряскаща политическа иновация. За неин автор се сочи масонството и това звучи правдоподобно, познавайки убежденията и стремежите на братята-зидари.

Левски е масон, защото е Главен Апостол (откъдето и „Апостола на Свободата“) в организацията „Млада България“, основана от последователите на Раковски в Румъния като част от „Млада Европа“, създадена на свой ред след „Млада Италия“ (1831) на Мадзини – все революционни организации на средната и дребна либерална класа, вдъхновена от идеята за национално обединение, известна като Ризорджименто (да не се бърка с Ринашименто, което е Ренесанс). Една от най-ярките фигури на това движение е Гарибалди, масон в Ложа № 471 „Топкинсвил“ в Стейтън Айлънд, Ню Йорк и Велик Майстор на Великата ложа в Палермо, Италия. „Млада Италия“ на Мадзини се влива в Карбонарите (въглищарите) – промасонска организация, двигател на Френската революция. Мадзини изобретява организационната структура, онази с революционните комитети, която Главният Апостол Левски се стреми да изгради и в България. Е, вижда се, че Левски не е баш масон, ама като му излезе на човек име…

Извън всякакво съмнение обаче е, че Левски не е балкански романтик, а модерен за времето си либерал, оценил жизнено важната историческа необходимост българите да се сдобият със своя национална държава, за да се впишат в световната политическа карта и да водят външна политика на равна нога с останалите значими народи. За сравнение, у Ботев идеята за държавност драматично отсъства.

Националист ли е Левски? От съвременна гледна точка – не. Бил е чужд на делюзията, че принадлежността към дадена нация те прави по-висш от хората, които не се числят в нея.

 

Това са накратко основите на двата мита – че Ботев е комунист и че Левски е масон. Могат ли тези митове да бъдат развенчани? Трудно. Могат ли да бъдат потвърдени и да се превърнат от митове във всепризнати теории? Още по-трудно.

Но нека за миг да приемем, че Левски е масон и че Ботев е комунист. Да приемем и да обърнем поглед към съвременната политическа действителност в България.

Кой е най-тежкият проблем на българската политика? Корупцията? Не. Некомпетентността? Не. Безпринципният цинизъм? Не. Всички тези неща са присъщи на всяка политическа система и измъченият избирател би ги приел с тъжна въздишка. Най-тежкият проблем на българската политика е легитимността. Няма политически лидер, който да дойде на власт, и да не се започне: Кой, бе! Тоя ли, бе! Той ли ще ме управлява мене! Ченге! Мутра! Соросоид! Путинофил!…

Никой не е достоен да управлява „клета майка България“. Никой не е достатъчно легитимен. Е, имаше време, когато се появи Царят с легитимността на всички династии в родословието си, но сякаш остана неразбран. Днес, след неговото управление, за народа и монархическата легитимност вече не означава нищо, защото от триадата „Бог, Цар, Отечество“ народът признава само отечеството и то по твърде специфичен начин.

Тогава какво: да възкръсне Левски ли и да застане начело на държавата?

Ами, да! Чудесна идея! Представете си Левски да възкръсне, да направи своя партия и, стига съдът да му я регистрира, да се яви на избори! Колко процента ще спечели? 100%? 110%? Ще бъде ли той достоен да управлява Отечеството като негов министър-председател? Ще се намери ли някой да мрънка без страх, че ще бъде линчуван?

Изобщо, има ли нещо, способно да помрачи възкръсването на Левски и заставането му начело на държавата и политиката?

Да, има – възкръсването на Ботев.

Както стана ясно, Левски хич и да не е масон, е човек с модерно политическо мислене – либерално-демократично. Докато Ботев, според мита за него, е комунист (идеалист, анархист и какъвто искате друг -ист), който, макар и също така модерен като либералите, мрази всяка власт, включително и демократичната. Ако Левски е идеалният български управляващ, то Ботев е идеалната негова опозиция.

Двамата велики революционни дейци, влезли веднъж в съвременната българска политика, ще се видят принудени да си наемат професионални PR-и, да започнат да се плюят един другиго, да си вадят компромати и „лийксове“, да сезират прокуратурата и да си подливат вода по всички известни начини. А уж бяха приятели! Уж споделяха румънската мизерия във „ветреничавата воденица“ край Букурещ! Стига, разбира се, и това на свой ред да не е мит, защото и върху тези събития се водят задълбочени и страстни нàучни спорове.

Ето до какво може да стигне човек, ако тръгне от митовете. Но те, верни или неверни, са част от романтиката, част от Романтизма. Част от романтиката са и татуираните върху телата лица на национални герои, политически лидери, божества, демони и светци. Колко от тези, които си татуират Хитлер, са чели „Моята борба“? Колко от тези, които си татуират Тодор Живков (защото се оказа, че има и такива), притежават многотомните му „трудове“?

Ето накрая няколко съвета, пък нека всеки прецени сам полезни ли са или не: ако сте комунист, не си татуирайте Левски – той е буржоазен идеолог; ако сте атеист и/или антиклерикал, също не си го татуирайте, защото е йеродякон; не си го татуирайте и ако сте евроскептик, защото той е твърде „прозападно“ настроен. Ако сте националист или патрЕот, не си татуирайте нито Левски, нито Ботев – те нямат общо със съвременното съдържание на тези понятия. Изобщо, не си татуирайте портретите на известни личности, защото може да се окаже, че те са на точно обратното на вашето мнение по въпроси, по които се мислите за експерти. Ако се чувствате неуверени какво да си татуирате, татуирайте си пеперудка на дупето – така със сигурност няма да сбъркате.

Днес се навършват 180 години от раждането на Васил Иванов Кунчев, известен като Василъ Лѣвскій. Честит рожден ден, дяконе Василие! Прощавай за представата, която понякога имаме за теб. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“  

Интересна и полезна книжка издаде фондация „Софийска платформа“: „Какво се случи преди `89-та? / Исторически сборник за комунизма в България (Уроци от миналото за ученици и учители)“.

Инициативата на фондацията да помогне за разясняване в училищата на същността на комунизма и на неговите прояви у нас (в учебниците по история няма почти нищо за това) е похвална, но като познавам училищните нещата отвътре не от днес и не от вчера, дълбоко се съмнявам, че тези материали ще стигнат масово до българския ученик.

А те ще са полезни да се сведат не само до знанието на децата, които не са живели в онези времена, но и да се припомнят постоянно на тези хора с късата памет, които от онова време помнят само „фафлата от пет ст`инки“ и плачат с кървави сълзи за нея.

Затова, смятайки че това ще бъде от полза, започвам да публикувам в блога на части съдържанието на книжката „Какво се случи преди `89-та?“, като в края на всяка нейна глава ще прилагам и видео урока, създаден по темата съвместно от фондация „Софийска платформа“ и образователния сайт „Уча.се“.

(Павел Николов)

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков)

В Централните хали, София,

10 ― 11 ноември 1980 г.:

„По време на наблюдението обектът беше посетен от над 1500 човека. В обекта се търсят, а липсват: захар, зрял боб, веро, Кока-Кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, сухи детски супи, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер и др. Въпреки, че работното време в наблюдавания обект се спазва стриктно, много граждани изразяват недоволство от факта, че във върховите моменти работят половината от касите, вследствие на което се струпват големи опашки и се губи много време. Има и други оплаквания – от качеството на разфасованото месо […]; хладилните гондоли бяха силно замърсени; каймата особено при четвъртото наблюдение беше изключително лошо опакована, а щандистките я дооформяха с ръце! […]; на щанда за зеленчуци при 4-то наблюдение нямаше нищо друго освен картофи и чесън… Има и редица други нередности: липса на етикети на цените на стоките; на голяма част от щандовете […] щандистките от щанда за колбаси са малко и освен това непрекъснато общуват помежду си, предизвиквайки недоволството у купувачите…“

Из социологическото наблюдение, предназначено за служебно ползване. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 808, л. 1-11, (1980). Състояние и проблеми на търговията на дребно и услугите в столицата. АОНСУ.

1. Революционните преобразования в обществото

Промените във всекидневния живот на хората след 1947 г. са пряко свързани с последиците от политическия преврат, довели до окончателното утвърждаване на комунистическия режим в България. Според идеологията на режима, овладяването на политическата власт е само начална стъпка на промените в обществото.

Фразата „разгром на буржоазната класа“ [1], с която се свързва този период, означава да бъде разрушена исторически установената йерархия в обществото или с други думи естествено формиралите се с хода на времето и развитието на българското общество позиции и отношения между обществените групи у нас. Комунистическият режим в лицето на БКП (Българската комунистическа партия) разбива съществуващото преди него обществено разбирателство.

Това предполага унищожаване на съществуващите елити – политици, индустриалци, банкери, едри земевладелци, висши чиновници и военни, както и на средната класа – търговци, нископоставени служители и дори селяни. „Революционните преобразования“, на които е подложено обществото, променят и социалното положение на експертните и художествените прослойки – инженерите, лекарите, юристите, свързаните с изкуствата и академичната общност.

В новото общество статутът на хората се основава на равенството на всички в труда. Свръхнапрежението в трудовия процес се приема за определящо и колкото по-голямо е то, толкова по-достоен е работещият човек. Трудът в това общество вече е „основно право“, и най-вече, „дълг на всеки гражданин“. „Работническата класа“, според комунистическата идеология, е новата, просперираща, обществена сила, на която принадлежи бъдещето завинаги.

Подобно преобръщане на обществото предполага цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. Това означава принудителното му участие в текущите инициативи на БКП, вграждане в съзнанието му на основните идеологически обяснения за света и въвличането му в общия ритъм на колективното, еднакво за всички, битие на социалистически граждани.

1. Буржоазната класа е социална категория, която е съставена от хора с определен културен и финансов капитал, които са част от средните и горни слоеве на обществото. Според комунистическата идеология, управлението на буржоазната класа трябва да бъде заменено с обществено устройство, при което работническата класа (пролетариатът) става господстваща.

(Следва)

юли 19, 2017

Свиване

Загубена е Целта, главната Цел  

  Загубена е Целта, главната Цел, която трябваше да ни вдъхнови да изградим общество, базирано на качествено нови Ценности - либерални, пазарноориентирани, базирани на свободата на индивида и закодирани в личната му отговорност за неговата съдба.
  Разпиляна е Енергията, жизнено необходимата Енергия за постигането на главната Цел - европеизирането, демократизирането, модернизирането и нормализирането на България.

чети по-нататък

Свиване

Европейско дружество – какво трябва да знам?  

европейско дружество - какво трябва да знам

Вече съм добре реализиран в България търговец, който е част от успешно акционерно дружество. От известно време имам желание да развия мащабите на своята дейност, като дори получих предложение да участвам в създаването на Европейско дружество. Но какво точно представлява то? Как функционира европейското дружество и мога ли да създам такова? Какво е Европейско дружество? […]

The post Европейско дружество – какво трябва да знам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Хирошиге Андо  

Хирошиге Андо или Хирошиге Утагава е японски ксилограф (дървогравьор) от началото на деветнадесети век.

Известен е преди всичко с майсторството си да пресъздава природни явления – мъгла, дъжд, сняг.

Сочен е като последния художник, който работи в стила укийо-е, една доста сложна техника на създаване и печатане на цветни гравюри, разработена през периода Едо (1603-1868).

Ето някои негови гравюри…


А това е мемориален портрет на Хирошиге Андо от художника Кунишида Утагава, негов съвременник.


юли 18, 2017

Свиване

Либертарианство, свобода и замърсяване  

Либертарианство, свобода и замърсяване

Някои смятат, че в свободното (либертарианското) общество и в свободния пазар няма държавна намеса, няма държавни регулации, няма акцизи и глоби за замърсяване – съответно всеки може да прави каквото си иска. Например, да замърсява въздуха.

Нищо подобно. Ето защо:

“Всякакви подобни емисии, които нараняват човек или неговата собственост представляват посегателство срещу частната собственост…”

“Замърсяването на въздуха е също такова посегателство както да подпалиш къщата на някой човек или да го нараниш физически.”

“Либертарианското решение на проблема със замърсяването на въздуха е да се използват съдилищата, за да се борят и предотвратяват такива посегателства.”

“Традицията на common law признава валидността на колективни искове, чрез които няколко пострадали могат да съдят замърсител от името на всички останали пострадали.”

“Основната функция на правителството – съдилищата и полицията – е да спират посегателствата…”

“Единственият изход е замърсяващите да бъдат накарани да спрат – и съответно да започнат да използват технологии, които не замърсяват.”

“Ако замърсяването на въздуха бъде позволено, няма да има никакви стимули за разработване на незамърсяващи технологии.”

“Замърсяващият двигател може да бъде изцерен чрез някакви нови изобретения или заменен от незамъсяваща машина като дизел, газ, пара или от електрически автомобил.”

 

цитати от текст на Мъри Ротбард от 1973 г., препечатан наскоро от Института Мизес

https://mises.org/library/libertarian-manifesto-pollution

The post Либертарианство, свобода и замърсяване appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Един човек си купува електрически автомобил  

 

Един човек си купува електрически автомобил Тесла от Холандия – и го докарва до България на собствен ход. Изминава 2283 км и изразходва 506 киловатчаса електрическа енергия. Оттук извеждаме, че средният разход на 100 км е 22 киловатчаса.

В Западна България в момента дневната тарифа за ток е около 21 стотинки на киловатчас, а нощната е около 12 стотинки. Т.е. 22 киловатчаса струват между 3 и 5 лева. Или, 100 километра с електрически автомобил струват между 3 и 5 лв.

Бензинов или дизелов автомобил харчи около 7-10 литра на 100 км, особено ако се кара често градско. При сегашните цени на горивата, това прави 15-20 лева на 100 км. Или петролният автомобил има 5-6 пъти повече разход за гориво отколкото електрическия автомобил.

Отделно, електрическият автомобил рядко се разваля, тъй като има само една движеща се част – електрическият двигател, докато петролният автомобил има стотици движещи се части, които изискват поддръжка и могат да се повредят. Електрическите автомобили нямат нужда от смяна на масло, филтри и пр. Нямат карбуратори, помпи, стартери, скоростни кутии и т.н. Съответно, не само горивото, но и поддръжката на електрическите коли е по-евтина.

 

The post Един човек си купува електрически автомобил appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Алтернативно – за небостъргачите и Газпром  

Алтернативно – за небостъргачите и Газпром

http://forbesbulgaria.bg/2017/07/09/%D0%B0%D0%BB%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%B3%D0%B0/

 

The post Алтернативно – за небостъргачите и Газпром appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Великият Съветски съюз  

За Великия Съветски съюз мечтаят не само в Русия, мечтаят доста хора и у нас.

За тях именно художникът Валерий Барикин е пресъздал онова време – времето на Великия Съветски съюз.

Наслаждавайте се!


ЕЛА ПРИ НАС НА СТРОЕЖА!


НЕ ОТВЛИЧАЙТЕ ШОФЬОРА ПО ВРЕМЕ НА ДВИЖЕНИЕ!


ЦЯЛАТА ЗАПЛАТА - НА ЖЕНАТА!


А ТИ КАК РАБОТИ ДНЕС?


МЛАДИ НАЧАЛНИКО НА СТРОЕЖА, ОТИВАЙ НА УЧАСТЪКА!


РАБОТНИКО ОТ ЖКХ! ОБСЛУЖВАЙ КАЧЕСТВЕНО СВОЯ УЧАСТЪК! (ЖКХ - Жилищно-комунално стопанство, икономически отрасъл, обсляжващ жилищните сгради).


НАБЛИЖАВАМЕ МОСКВА!


КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!


НЕ ГУБИ РАБОТНОТО СИ ВРЕМЕ!


УВАЖАВАЙТЕ ТРУДА НА ЧИСТАЧКИТЕ!


юли 17, 2017

Свиване

Как да не се радва човек!  

  1.
  Как да не се радва човек!
  Преди съвсем малко в кабинета ми (ако стаичката, в която сме се сврели - ледена през зимата, пещ през лятото - може да се нарече кабинет :) ) дойде студентка, писала дипломна работа с мое научно ръководство. Защитила се е с отличен!

чети по-нататък

Свиване

Защо четем за епидемия от аутизъм, но не за експлозия от новосъздадени планети?  

Замислете се над следното изказване. Какво не е наред в него?

„Към днешна дата знаем за повече от 1000 планети извън слънчевата ни система. В списъка има все повече с размерите на Земята и с възможност на живот. Това е истинска експлозия. Като си помисли човек, че до съвсем скоро тези планети не са съществували и се появяват точно в последните години.“

Нещо не е наред, нали? Дразни с наивността си.

Аналогични са изказванията за „епидемия“ от аутизъм. Все едно е болест или киста. Това, че виждаме съобщения за повече деца със състояние някъде в спектъра не означава, че има „епидемия“, а че не сме гледали до сега, не са получавали нужните грижи и напътствия. Това, че сега имаме знанията, разбирането и инструментите да диагностицираме аутизъм в повече деца и много по-рано не означава, че преди не са били също толкова. Просто сега не ги анатемосваме като овладяни от дявола, не ги пишем за шизофреници, олигофрени и идиотчета и не ги оставяме да умрат в гората или по домовете.

Тук не говоря за медицинската страна на нещата, а просто от гледна точка на процедурата и еволюцията на дефинициите. От първата дефиниция на понятието аутизъм са изминали повече от 70 години като в началото е била изключително тясна. Едва в последните 40 години се говори за спектър – за нещо, което обхваща множество състояния. От тогава спектърът се разширява все повече и обхваща неща, които смятаме дори за нормални в ежедневието си. В последните 20 години има широка методология, обучени специалисти и въобще възможност за масово тестване, от където излизат повече случаи и започва този мит.

Канър и Аспергер са започнали работа по аутизма с хуманна цел – да се спре насилието и унизителното отношение както към децата, така и срещу майките им. И двамата говорят за вроденост на тези състояния, за нуждата от търсене на генетични фактори и биомаркери за диагностика, а не наложеното тогава мнение, че липсата на адекватни грижи и любов от майката водят до това, което тогава се е казвало „бавно развиващо се“, а днес вече наричаме аутизъм.

В последно време сякаш се връщаме назад в това отношение. Налага се мнението, че аутизмът е нещо, което може да се предотврати, да не се „отключи“ и дори да се излекува чрез хранене и възпитание. Винят се родителите, че не харчат десетки хиляди за скъпи хотели брандирани като клиники. Виждали сте sms кампаниите. Обещанията са грандиозни, а надеждата умира последна. В същото време все още има недостиг от специалисти, образованост и адекватна помощ за родители с деца в спектъра. Стигмата все още е там.

Върнете се към примера ми в началото и се замислете колко абсурдно е всичко това.

Препоръчвам това видео по темата:

Всъщност, мислех да започна с аналогия с рака и как диагностиката в последните десетилетия се е подобрила значително, но се отказах по няколко сериозни причини. Общото с аутизма се изчерпва с подобрената диагностика и разбиране и с това, че няма едно състояние „аутизъм“, както няма един „рак“. Работата обаче е там, че ракът е болест, а аутизмът не е и трябва да спрем да мислим за него като такова. Също така, макар да има силни генетични фактори при рака, немалка роля имат факторите на околната среда. При аутизма няма доказателства, че средата има каквато и да е роля.

Не на последно място, сетих се, че също толкова хора вярват, че рака е „модерна болест“ и пра-бабите ни не са страдали от него. Да, по-малко са умирали точно от рак, защото той най-често започва да става проблем в напреднала възраст, която малко са имали щастието да достигнат. Когато 30% от децата умират до 5 годишна възраст, а почти всички останали умират от насилие, инфекциозни болести, недохранване, по време на раждане или в окопите, някак дори да има начални статии на рак никой не е гледал. Но митовете продължават.

Свиване

Правото ми на безплатен профилактичен преглед  

правото ми на безплатен профилактичен преглед

За щастие не боледувам често и затова не посещавам личния си лекар по 3-4 пъти годишно. Така се случва, че вместо аз – моят лекар ме подсеща, че трябва веднъж годишно да го посетя, за да премина през задължителния годишен профилактичен преглед. Колко често съм длъжен да си правя профилактичен преглед? Като здравноосигурен човек знам, […]

The post Правото ми на безплатен профилактичен преглед appeared first on pravatami.bg.

Свиване

"Емпромптю"  

Емпромптю е импровизирана (съчинена без предварителна подготовка) музикална пиеса за фортепиано, отличаваща се обаче с прецизна виртуозност (справка: Шопен, Шуман, Шубурт).

Същото се е опитал да направи, само че в киното, и режисьорът на филма „Емпромптю“ („Impromptu“, 1991 г.) – импровизацията (в сценариен смисъл) е на лице и при това се е получила много добре.

На едно място виждаме събрани…

…художника Йожен Дьолакроа…


…композитора Ференц Лист…


…поета Алфред дьо Мюсе…


…екстравагантната Жорж Санд…


…и Фредерик Шопен.


Случките във филма не са автобиографични, измислени са, но са игриво забавни и много увлекателни.

Оформят се например цели четири интриги от типа „аз търся тебе, ти търсиш друг“.


Има даже и два много комични дуела.


В края на краищата филмът свършва там, където започва истинската история на Фредерик Шопен и Жорж Санд – заминаването им (през 1838 г.) за остров Майорка.


Оттук нататък думата вече имат документалистите.

А от мене: едно емпромптю от Шопен - великолепно е...


юли 16, 2017

Свиване

"Quizás"  

Има някои песни, които са като лепенки.

Лепят се за всякакви изпълнители, при това световно известни, и няма отлепване оттам нататък от световната музикална класика.

Една от тези песни е "Quizás" („Може би“, „Възможно е“, „Може и да стане“, но аз ще преведа заглавието малко по-свободно - „Надявай се“, пък дано не ме замерят с камъни испанистите).

Песента е на кубинския композитор Освалдо Фарес (1902—1985), който през 1962 година напуска комунистическия рай на Фидел Кастро и до края на живота си (1985 година) живее и твори в Съединените щати.

А тук следва изпълнението на песента от Нат Кинг Кол, най-добрия от най-добрите, заедно с превод – разбира се.


Siempre que te pregunto
Que, cuándo, cómo y dónde
Tú siempre me respondes
Quizás, quizás, quizás

Y así pasan los días
Y yo, desesperando
Y tú, tú contestando
Quizás, quizás, quizás

Estás perdiendo el tiempo
Pensando, pensando
Por lo que más tú quieras
¿Hasta cuándo? ¿Hasta cuándo?

Y así pasan los días
Y yo, desesperando
Y tú, tú contestando
Quizás, quizás, quizás

Estás perdiendo el tiempo
Pensando, pensando
Por lo que más tú quieras
¿Hasta cuándo? ¿Hasta cuándo?

Y así pasan los días
Y yo, desesperando
Y tú, tú contestando
Quizás, quizás, quizás

Винаги, когато те питам
какво, кога, как и къде,
ти винаги отговаряш:
"Надявай се, надявай се, надявай се".

Ето така минават дните
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
"Надявай се, надявай се, надявай се".

Така напразно губим време
в размисли, в размисли.
Какво повече искаш?
За кога? За кога?

Ето така минават дните,
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
"Надявай се, надявай се, надявай се".

Така напразно губим време
в размисли, в размисли.
Какво повече искаш?
За кога? За кога?

Ето така минават дните
и аз съм отчаян,
а ти отговаряш:
"Надявай се, надявай се, надявай се".

И бонус – най-доброто друго изпълнение на песента (според мене).


юли 15, 2017

Свиване

Отнето разрешението на Фърст Диджитъл  

През юни 2017 г. е отнето разрешението на Фърст Диджитъл за ползване на радиочестотен спектър за цифрово наземно разпространение на телевизия – програми на обществени оператори, издадено през 2010 г.  Мотиви: системно неплащане на държавни такси.

А фактически  БНТ разпространява програмите си по силата на разрешението на друга компания –  НУРТС Диджитъл  – още от 2016 г., пише Капитал  през април 2017 г.   Сагата с мултиплексите и контрола върху тях на Цветан Василев завършва в последна сметка с един т.нар. търговски мултиплекс за цялото наземно цифрово разпространение – така се очертава (вместо два търговски и един обществен, а по първоначалния план – и повече).

Кой е собственикът? НУРТС вече е част от Виваком, се казва на сайта на НУРТС.

Обществените програми се разпространяват следователно  от част от Виваком,  за подробности вж разрешението на Комисията за защита на конкуренцията   – Решение № АКТ-989-22.12.2015.  Имената, които липсват в решението – Спас Русев чрез Vіvа Еdgе Теlесоm Lіmіtеd   и компании, свързани с  VТВ, Дeлтa Keпитъл Инвecтмънтc OOД (Mилeн Beлчeв, Гeopги Beлчeв и Kpacимиp Kaтeв).

НУРТС навън от БТК, НУРТС вътре –  от приватизацията на БТК  по времето на НДСВ до днес водещ е интересът на едни хора и никога – българският цифров преход. Тук има кратка хроника.

 

Ето и решението на КРС за отнемане на разрешението. Шумно го издадоха, тихо го прехвърлиха, тихо го отнеха.

Не че не се очакваше преразглеждане на разрешенията в изпълнение на решението на Съда на ЕС по дело 376/13.

 

 


Filed under: BG Media, Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Устройственият план на Борисовата градина и носталгията по Пeпиниерата  

Онзи ден в Централния дом на архитекта беше представен Устройственият план на Борисовата градина. Ние, простите граждани, не отидохме, разбира се, но това не ни пречи да разсъждаваме и да изразим ценното си мнение.

Главните цели на проекта са две: да се съхрани културното наследство и да се защити обществения интерес. За съжаление, в днешно време много често тези два принципа изпадат в остро противоречие помежду си. Обществото има интерес от съхраняване на наследството, но също така има интерес (да не кажем, че има остра нужда) и от по-големи сгради, по-широки улици и по-удобна инфраструктура.

Слава Богу, в Устройствения план на Борисовата градина този конфликт не личи. Предвижда се да се изградят паркинги в периферията, където няма да се унищожи много растителност, да се възстанови автентичният обем на бирария „Ариана, да се възстанови сградата на климатичното училище, както и трите дансинга. Да се възстанови обелискът. Вероятно под „обелиск“ се разбира Братската могила на партизаните и антифашистите. Има и други идеи и намерения за ремонти и преустройства, но като цяло – нищо особено. Борисовата градина няма да бъде превърната в Манастирски ливади 2.

Но остава интересният въпрос: каква да бъде философията ни, какъв да бъде подходът ни по отношение на Борисовата градина? Да съхраним статуквото или да следваме логиката на градското развитие? Да пазим културното и ботаническо наследство или да развиваме на негово място други неща, които след две-три поколения ще са наследство за някого другиго? Консервация или развитие? Въпросите са не само за Борисовата градина, но и за цяла София. И не само за София, но и за всеки град, който се разраства поради промени в структурата на селското стопанство и на индустрията.

Всяка свидна за нас старина сигурно е била груба и безвкусна иновация за някого от предишните поколения. Градовете растат, защото целият свят се урбанизира – това е исторически и цивилизационен факт извън волята на художествено-творческата интелигенция. Те могат да растат красиво, могат да растат и грозно, но и в двата случая растат, защото трябва да има пространства, жилища и инфраструктура за новите граждани. Днес Борисовата градина е „старина“, но е било време, когато в нея не е имало 4 стадиона, къпалня, обелиск и т.н. Заради тези крупни съоръжения навремето също са били изсечени дървета и са били прокудени катерички. За тях също е отлят бетон и насипан асфалт. А още по-рано Борисовата градина е била такава иновация, че слатинските шопи са се пуцали с пушки за пасбищата си, които е трябвало да влязат в нейните очертания. Нима техните ливади не са били културно-историческо, природно, аграрно и юридическо наследство, на което се е посегнало?

Така е и със сградите и с настилките – било е време, когато и те са били новост, въздигната върху руините на някакво наследство. И слава Богу, че е така, защото иначе най-, ама най-автентичното и културно наследство трябваше да са пещерите и клоните на дърветата. Всяка свята и културна старина в градовете навремето си е била иновация и то инициирана от личности, които днес биха нарекли „мутри“ и „олигарси“. Вижте само къщите по Канала срещу Военното училище, сред които „палатите“ на тютюневите магнати, прототипове на героите на Димитър Димов. Чапрашиковите къщи не трябва да се докосват, но не защото са стари или защото са „наследство“, а защото днес никой не може да построи равностойни на тях. Ако „Под игото“ е велика книга, това изобщо не означава, че всяка книга от онова време е велика. Ако жълтите павета са символична част от облика на София, това не означава, че паветата на „Дондуков“ също са.

Борисовата градина е една от емблемите на превръщането на София в европейски град, отговарящ на стандартите на другите европейски градове от края на 19 и началото на 20 век. Аз много си я обичам, там съм отрасъл, точно срещу „Ариана“ е домът на прадядо ми, където съм се родил, бабите ми са карали кънки върху замръзналото езеро. Както се казва, с повечето от дърветата се познавам лично. Проектът на Даниел Неф от 1883-84 е гениален. Пространствата са организирани така, че ако застанеш на едно място и започнеш да се въртиш в кръг, на всеки 15-20 градуса пред очите ти ще се разкрива изцяло нова картина. Заради паметниците в Борисовата градина като дете за първи път съм чул имената на големи българи, а в гората съм карал колело и съм разхождал кучетата си. Всичко това трябва да се пази. Но не бива и да се забравя, че то е създадено заради „новите граждани“, заради новите столичани от края на 19 век. Тогава то е било „модерно“, както днес някой гигантски мол на околовръстното.

Точно в тези „нови граждани“ е проблемът. Старият град трябва да реши с какви чувства да ги приеме. Извън несекващото си монотонно прииждане, те на няколко пъти нахлуват на особено големи вълни и оставят отпечатъка си върху лицето на града.

Първата вълна е, когато след Освобождението София става столица на България и резиденция на българските монарси от Третото царство. Тогава се създава онзи град, по който сега се въздиша. Забележително е, че сред интелектуалците, които днес въздишат най-шумно, мнозина са такива или деца на такива, които идват тук с втората голяма вълна – след войната.

Тази втора вълна драстично променя вида на довоенния град и ако наистина трябва да се въздиша по унищоженото културно-историческо наследство, най-горестните стенания трябва да са насочени към онзи период, когато е разрушена голяма част от онова, по което сега същите интелектуалци от втората вълна нови столичани се превъзнасят.

Нуждата от нова работническа класа за социалистическата промишленост и колективизацията, завършила с масово обезземляване и създаване на ТКЗС, подгонват милиони селяни към градовете. За тях са създадени грозните общежития в т. нар. „сталински“ стил, чиито наследници десетина-двайсет години по-късно ще се явят не по-изящните панелни работнически спални.

Успоредно с това и по същото време се създават и „сталинските“ обществени сгради, начело с Партийния дом, ЦУМ и хотел „Балкан“. В Градската градина, точно срещу царския дворец, е издигнат мавзолеят на Георги Димитров. През 70-те и 80-те нахлува прабългарската носталгия и се вдигат особените по вида си паметници и строежи, в т.ч. НДК и Октагоналния пентапсолион пред него.

Всички строежи на „новите граждани“ от втората вълна са издигнати върху нещо друго, което днес децата на тези „нови граждани“ сигурно биха нарекли „културно-историческо наследство“. Но ето че е достатъчно само едно поколение, за да се превърнат и тези строежи от своя страна в културно-историческо наследство, памет българска и т.н. В което няма нищо лошо: я вижте базиликата „Св. Петър“ в Рим, дето е построена върху Нероновия цирк!

Третата голяма вълна „нови граждани“ нахлу в София след 1989 и демократичните промени. В Берлин падна стената, в България падна Бай Тошо и (което е най-важно) – разтури се СССР. Появиха се капиталистически отношения, направи се не особено сполучлива реформа на село, от която фалираха и онези селяни, които не успяха при ТКЗС. Същевременно в градовете отвориха нови фирми, предприятия и университети, раздвижи се туризмът, разцъфтяха услугите, появиха се стотици и хиляди малки предприятия, разви се финансовият сектор, процъфтя администрацията. Отвори се работа за „целия китайски народ“. „Новите граждани“ заприиждаха. Добре ли беше това за града или не?

Не може да се отговори еднозначно, защото и „новите граждани“ не са хомогенен обект. Те са всякакви. Сред тях има откровени престъпници, дошли да се влеят в градските банди. Има лумпенизирани селяни, дошли да станат градски пролетариат. Има честни, трудолюбиви и отговорни към семействата си хора, поставени в безизходица от упадъка на икономиката в малките селища – тази икономика, крепена изкуствено в условията на централизирано планово стопанство, е неспособна да оцелява в откровена конкурентна среда. Най-сетне има талантливи и интелигентни деца от селата, малките градчета и по-големите български градове, готови да учат, да заемат високи позиции в интернационални и национални корпорации, да развиват собствена инициатива или да се изявяват в областта на науката и културата. Те винаги са били част от елита на нацията.

От една страна големите градове са развъдници на упадък, пороци и престъпност. От друга страна обаче големите градове са богати градове. Ако София не се беше разраснала толкова за сметка на своите „нови граждани“, сега тук нямаше да е съсредоточена почти половината от БВП, стандартът нямаше да е толкова висок и имотите нямаше да са толкова скъпи, откъдето и техните собственици – толкова богати. Ако градовете бяха толкова лоши, селяните нямаше да напират към тях. Ако на село беше толкова хубаво леко да се живее, градовете щяха да се обезлюдят. Това е. Съвременната цивилизация е градска цивилизация.

При това положение градовете няма да спрат, а ще продължат да растат още повече. Включително и заради това да има евтини компютри, смартфони и интернет, в който да се изказват интелектуалците. Градската среда все повече ще се изменя, пространствата ще се сгъстяват и нови строежи ще заемат местата на старите. Проблемът е, че новите строежи не се правят както трябва заради некадърност и корумпираност на архитектурните институции, а не защото се правят върху стари.

Така че, не е лош новият Устройствен план на Борисовата градина. Можеше да бъде и много по-драстичен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимка: Застрояване на Борисовата градина.

 

Свиване

Какво правя тук? Това е чужда земя  

Автор: Аркадий Бабченко

Превод от руски: Павел Николов

Нощ. Равнинна Чечня. Тишина. Ни един изстрел. Даже саушките* не се чуват. Само до палатката на свързочниците глухо боботи веломотор. Някъде далече в мастилената тъмнина се мяркат планински очертания.

Най-страшното село, което съм виждал в живота си, е Зони**. С ударение на последната сричка. Малко село в Аргунския каньон. Двадесет-тридесет къщи. Минахме през него, когато ни извеждаха от планината.

В Зони не беше останала нито една цяла къща. Само комини от печките. Возиш се на бронята и само комини стърчат от пепелището. Опожарено е напълно. Цяло село от комини. Като на кино за войната. Хатин***. И е трудно да се отървеш от сравнението, когато се возиш на бронята по чеченското село, от което е останала само гора от комини…

В каньона, в реката, лежи свален вертолет. Изгорял танк. Два изгорели бетеера. В тях също са изгорели хора. Над нас минават два „крокодила“****. Авиационно прикритие. Два „крокодила“ над нас. Един в каньона под нас. Може би той е действал над Зони. Трудно е да се побере в главата.

Вашендорой. Разрушени къщи. Вятърът дърпа остатъците от тапетите на оцеляла стена. Оцеляла е само една стена. С ъгъла си. Трите останали са рухнали. Къща, чиито вътрешности трябва да са вътре, но сега са навън. Извадени вътрешности от чужд живот. Детска кукла. Сред развалините. Навеждам се и я вдигам. Издухвам праха. Куклата е с откъсната ръка и извадено око. Слагам куклата на оцелелия скрин. С оцелялото си око тя гледа небето. През покрива, който вече не съществува.

Куршум е пробил лявата страна на Мỳха. И е излязъл отдясно. В корема му се е образувала дупка с размерите на баскетболна топка. „Започнах да го превързвам, а няма какво да се превързва, ръката ми направо потъна“ – разказваше после Славка. Това което е било вътре в Мỳха, също се е оказало навън. Той не искал да отива на война. Никак не искал. Но започнали да издевателстват над него в батальона. И той се съгласил.

В покрайнините на града седи млад чеченец. Пренарежда мини. Учител. Това е училище. Би трябвало сега учителят да води учебни часове. Но в мазето има цял склад с боеприпаси.

Грозний. Нечие жилище. Стоя, прелиствам книги. Някога са ги четели хора. Които са живеели тук. Снимки зад стъкло. Стараеш се да не докосваш нищо. Да не пречиш. Да не оставиш следи с ботушите. Да не се навираш в този свят със своята война. Остатък от времето, когато все още не са убивали хора.

Детска тетрадка. Дневник. Явно е писало момиче. На десет-дванадесет години. Сърчица. Принцеси. Еднорози. Стихотворения. Написано с разноцветни мастила. И ти с кирзачите*****. По сърчицата. Господи, дано тези хора са успели да заминат. Дано то да е заминало. Чужд е бил животът тук. Не твоят. Сложно е да се обясни…

Нощ. Чечня. Тишина. Ни един изстрел. Даже саушките не се чуват. Само до палатката на свързочниците глухо боботи веломотор. Някъде далече в мастилената тъмнина се мяркат планински очертания. Няма луна. Няма звезди. Небе, по което никога няма да прелети самолет.

И изведнъж нещо те пресича:

- Мамка му, какво правя тук? Това е чужда земя. Какво аз, човек, който живее в град на две хиляди километра оттук, с висше юридическо образование, правя тук, в чуждата земя, в чуждите къщи, в чуждия живот с оръжие в ръце? Защо съм дошъл тук? Защо съм тук? Кой ме е викал тук?

Не трябва да се убиват хора.

Хора не трябва да се убиват.

Това е толкова просто…

----------------------------

*От САУ (Самоходна артилерийска установка).

**На руски – Зоны, на чеченски – Зонах.

***Село в Беларус, изгорено заедно с жителите му (149 души) от беларуски полицаи и немски есесовци по време на Втората световна война. Сега на мястото на селото има мемориален комплекс.

****Боен вертолет МИ-24.

******Ботуши от кожа, произведена в Кировския завод, град Киров.

ЗА АВТОРА: Аркадий Бабченко е руски журналист, участвал в Първата и Втората чеченска война. Юрист по образование. Противник на режима на Путин. През февруари 2017 година Бабченко напусна Русия поради опасност да бъде арестуван и съден. В момента живее в Израел.

юли 14, 2017

Свиване

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата  

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

Свиване

Човекът е Човек, когато е ... Човек  

  Уточнение: Всякакви евентуални прилики с действителни лица, институции, събития и процеси са напълно случайни.
  
  Правя това уточнение, за да няма никакви спекулации от рода на това, дето някакъв човек се бил разпознал в мой текст. Аз се опитвам да анализирам случващото се в страната ни, онези социални деструкции в обществото и тези психологически деформации в хората, които дърпат страната ни назад и надолу. И ако в близките дни опиша четирите типа (даже архетипа) на съвременния предател (подлец, мерзавец, подмазвач, нищожество):
  --- по заповед (от принуда);
  --- по изгода (от корист);
  --- по нрав (от рождение);
  --- по глупост (от простотия)
  и ако някой се разпознае в това описание, то това моя вина ли е или негова?

чети по-нататък

Свиване

Как да основа фен клуб на любимия си спортен отбор?  

как да основа фен клуб на любимия си спортен отбор

С приятелите ми сме големи фенове на националния отбор по волейбол – събираме се редовно да ги гледаме, ходим често на мачовете им в София и Варна. Оказа се, че се събрахме голяма група поддръжници и си казахме – хайде да си направим фен клуб! Какво представлява спортният фен клуб? По своята същност това, което […]

The post Как да основа фен клуб на любимия си спортен отбор? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

„Виолет Нозиер“  

Верен на идеите на „новата вълна“ да изобразява живия живот „без маска и без грим“, във филма си „Виолет Нозиер“ („Violette Nozière“, 1978 г.) Клод Шаброл възпроизвежда с документална точност събития от живота на Виолет Нозиер, чието дело за убийство предизвиква небивал интерес в цяла Франция през 1934 година - улични певци съчиняват и пеят песни за нея (има го и във филма), поетите сюрреалисти ѝ посвещават цял сборник със стихотворения, в който се срещат имената на Андре Бретон, Бенжамен Пере и Пол Елюар.

Виолет (прекрасна игра на Изабел Юпер!) води двойствен живот – в семейството си е една, а вън от него - друга.


Срещата със студента Жан Дабен е фатална – той се интересува само от парите, които Виолет постоянно му дава, но все по-трудно намира.


Под предлог, че по лекарска препоръка трябва да вземат лекарство, Виолет сипва в чашите на родителите си – които имат известни спестявания в банката - конска доза соменал.


Скоро след това отровителката (майката оживява, но бащата умира) е заловена и осъдена на публично гилотиниране.


С това филмът свършва, но животът на Виолет Нозиер има интересно по-нататъшно развитие.

Един месец след присъдата президентът на Франция Албер Льобрен (който по-късно, през 1939 година, забранява публичните екзекуции) заменя наказанието ѝ с доживотен затвор, през 1942 година с указ на маршал Патен доживотният затвор на Виолет – по нейна молба за помилване - се свежда до дванадесет години, а през 1945 година президентът Шарл дьо Гол отменя наложената ѝ забрана да напуска страната в продължение на двадесет години.

През същата 1945 година Виолет Нозиер излиза на свобода, жени се за сина на един от надзирателите на затвора, където излежава присъдата си, който пък се развежда заради нея, и има от него пет деца – един син и три дъщери.

На някои хора съдбата наистина е удивителна.

А когато има майстор като Клод Шаброл да я покаже и на екрана, май не ни остава нищо друго освен скрито да изпитаме завист…

юли 13, 2017

Свиване

Придобиването на Sky: важен е плурализмът не само в новините  

В Обединеното кралство е въведен двоен икономически и неикономически контрол (контрол за плурализъм) при сливане и придобиване на медии.

Как работи британският модел най-ясно се вижда при конкретните сделки – както сега, когато Мърдок чрез 21st  Century Fox иска да придобие големият доставчик Sky.

Регулаторът Ofcom предаде доклад  на министъра на медиите и културата Карън Брадли за резултатите от приложения тест от обществен интерес  – без изненади, в доклада се сочи, че придобиването   повдига опасения от обществен интерес. Но те бяха   единствено във връзка с потенциалното влияние   върху дневния ред на британските новини.

Сали Бротън – Микова обръща внимание върху факта, че Ofcom погрешно   пренебрегва загрижеността за плурализма, който не е свързан  с новините. Това е интересно в светлината на евентуалното изменение на законодателството и у нас.

Развлекателни предавания

Новините са от решаващо значение за информирането на гражданите, но това не е единственото съдържание, което може да оформи обществения мироглед или ангажимент с политически въпроси или процеси, пише Бротън.  И за развлеченията  има убедителни доказателства, че  влияят върху  мненията за правоприлагането и гражданските свободи, позиции по въпросите на равенството между половете и политическите предпочитания. Знаменитости, които се появяват в телевизионни предавания, могат да повлияят върху политическите позиции и нивата на ангажираност. Съществуват и все по-големи доказателства за нюансираното влияние на сатирата и политическите комедийни предавания. Следователно, докато акцентът върху съдържанието на новините е оправдан, изключването на   друго съдържание от съображенията за потенциалните последствия на сделката   не е оправдано.

Спортни предавания

Спортните права   са обект на ожесточени   войни за наддаване. До 2016 г. двамата най-големи притежатели на футболни права   са доставчици на интернет услуги –  BТ и Sky. Прехвърлянето на спортното съдържание на платени платформи и платформи само онлайн може сериозно да засегне способността на хората от по-бедните общности, възрастните хора и хората в селските райони да имат достъп до спорта, пише Бротън.

Вертикална интеграция: мултиплатформено господство

Сделката ще даде на Murdoch Family Trust комбинация от  медийна собственост и собственост на мрежи за разпространение на съдържанието. Потенциалът на вертикалната интеграция е огромен.  Интеграцията има вредни последици за достъпа на зрителите до съдържание.

По тревогата в академичните публикации личи, че въпреки сложната и многостепенна процедура с участието на конкурентен и медиен регулатор  и  министър, въпреки очевидната заплаха за медийния плурализъм и дори за медийната независимост, сделката изглежда напълно възможна.


Filed under: Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Facebook и Google – новите монополисти  

Това ли са новите монополисти, пита Bloomberg днес и отговорът не изглежда труден.

Но интересна е самоорганизацията на засегнатите:

В САЩ News Media Alliance, обединение на 2000 организации,  твърди, че доминирането на двете компании в онлайн рекламата и трафика е създало неустойчиво бъдеще за журналистиката. Според  eMarketer Google и Facebook заедно имат 60% от американския пазар на цифрова реклама за 2017 г.

Във Франция и Обединеното кралство има подобни процеси, медийните групи формират подобни алианси и търсят подкрепата на правителството. Във Франция настояват за  Google tax. За Обединеното кралство се твърди, че  – при рекламен пазар от 20 млрд паунда –  малко над 2 млрд отиват за печата, а повече от 8 млрд – за онлайн компаниите, главно за Facebook и Google.

 

 

 


Filed under: Digital, Media Law

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.