септември 19, 2017

Свиване

Парламентът реши да унижи докрай кандидатите за Висшия съдебен съвет  


Процедурата за избор на членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) от парламентарната квота е на път да завърши точно както започна - бутафорно.

След като правната комисия, ръководена от Данаил Кирилов, претупа изслушването на кандидатите, като на 18 номинирани бяха зададени общо четири въпроса, а гласуването беше отложено без ясни мотиви, следобед председателският съвет в Народното събрание реши гласуването на кандидатите да е първа точка в дневния ред в сряда.

Първоначалната...
Свиване

Броят на пустеещите сгради в центъра на София расте  

  • Част от сградите в центъра на столицата се обитават под 30%, превръщайки се в призрачни зони;
  • Интересът към апартаменти в идеалния център също расте заради възможностите за краткосрочно отдаване под наем;

Въпреки растящото търсенето на имоти в столицата, броят на жилищата с т.нар „тъмни прозорци“ расте, вместо да намалява. Все повече апартаменти в централните райони са необитаеми и пустеят, като в определени сгради техният дял надминава 60%. Те са извън пазара на недвижими имоти и това се отразява негативно не само на съотношението търсене-предлагане, но и състоянието на сградния фонд и облика на града.


Именно “тъмните прозорци” ще определят бъдещето на пазара в централните райони на столицата”, коментира Люба Атанасова, изпълнителен директор на Имотека, агенция, част от най-големия холдинг в сферата на недвижимите имоти у нас - AG Capital. “Традицията имотите да се държат на всяка цена трябва да се разчупи, ако искаме да видим как София се превръща в атрактивен град, в който старата архитектура се цени и поддържа, а не тежи като воденичен камък на градската среда.”, допълва тя.

Вдъхването на живот на тези жилища, било чрез отдаване под наем или смяна на собствеността, неизбежно ще доведе до тяхното реновиране. Основна пречка за това е собствеността на тези имоти, а второстепенна и липсата на коректна документация.

Собствениците, които се явяват пасивни притежатели на имотите, най-често са наследници на имота. А когато наследникът е повече от един, трудно се стига до консенсус какви действия да се предприемат. При някои жилища има проблеми с уреждането на правото на собственост – от липсващи или трудни за проверка нотариални актове до новопоявили се завещания, и това бави или прави невъзможни продажбите. Има и такива, които задържат апартаментите си умишлено в очакване на по-подходящ момент за продажба.

Собствениците трябва да са наясно, че дори да станем свидетели на значителен ръст на цените на имотите, което не очакваме, стойността на един амортизиран имот в рушаща се сграда няма как да се покачва. Ако едно жилище няма да се ползва или отдава под наем, по-разумно е да се продаде. Ако един собственик няма възможност да полага грижи за многостаен апартамент, икономически и социално правилно решение е да го продаде. И най-доброто време за продажба на такъв имот и покупката на по-малък или на нов, който по-лесно би се отдавал под наем, за да носи доходност, е днес.”, споделя Люба Атанасова.

“Тъмните прозорци” пречат на нормалното поддържане на сградата. Затруднява се събирането на входни такси и суми за ремонти, защото реално живущите в сградата трябва да плащат дела на отсъстващите собственици, а мотивацията за подобни инвестиции е ниска.

В същото време търсенето в Центъра става все по-силно заради интереса на инвеститори към краткосрочно отдаване под наем чрез платформите Airbnb и Booking.com. В интересните за отдаване райони апартаментите имат много висока ликвидност и бързо намират купувачи.

Множеството чужди туристи, които посещават София, имат и положителна страна. До скоро пустеещи сгради и улички вече живеят нов живот благодарение на тях. Туристите внасят сериозно оживление в Центъра, част от празните апартаменти вече имат нови обитатели, инвеститорите имат мотив да поддържат и входа и фасадата на имотите, което качествено променя средата.

Сред собствениците на имоти с „тъмни с прозорци“ са и българите, които са заминали да работят и живеят в чужбина, но все още нямат яснота дали ще се върнат или ще се устроят трайно извън граница. На другия полюс са онези наши сънародници, които след години работа извън страната търсят път обратно. Най-често те са притеснени от ефекта на Brexit, жители на Великобритания.

По данни на Имотека сделките с българи, живеещи в чужбина, бележат сериозен ръст спрямо миналата година. Подобряването на икономическите показатели на страната провокират част от емигриралите българи да потърсят отново развитие в България. Очертават се два типа купувачи. Едните търсят по-добра доходност за спестяванията си спрямо банковите депозити. А в момента възвръщаемостта от инвестиция в жилищни имоти в София може да достигне 5-7% при дългосрочен наем. Освен това с растящия брой на чуждестранни туристи, ликвидността на имотите се повишава, особено в Центъра.

Вторият тип купувачи обмислят връщане в родината и търсят жилище за лично ползване. Често този тип клиенти първо търсят апартамент под наем, в който да живеят за кратък срок от време и след това предприемат действия за покупка. Времето, в което живеят под наем, им дава възможност да се установят отново тук, за да бъдат сигурни при покупката.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.





Свиване

Нацисткият „Титаник“  

Някога, когато бях много малък, в Силистра имаше две кина (всъщност три, но третото беше в един квартал, далече - според пространствените представи на един малък човек - и там не ходех).

Всяка неделя в кино „Москва“ даваха от десет до единадесет часа документални филми, а в кино „Доростол“ - анимационни.

Татко и аз излизахме в неделя от къщи заедно, но на центъра на града се разделяхме - той отиваше да гледа документалните филми, а аз анимационните.

И си мислех тогава, че възрастните не разбират нищо от кино, след като могат да гледат такива скучни неща, по-скучни и от куклената анимация, на която изобщо не гледах с добро око - моята слабост беше рисуваната.

Годините обаче промениха нещата.

Днес продължавам да се отнасям с голяма симпатия към анимацията (рисуваната, куклената продължавам да не я признавам), макар че почти нямам време за анимационни филми и рядко се случва да гледам нещо анимационно.

Затова пък документални филми гледам постоянно, понякога по два-три през почивните дни, даже в момента, когато пиша тези редове, на телевизора до компютъра ми по Viasat History тече филмът „От Световната към Студената война“, към който е насочен слухът ми и от време на време прескача погледът ми.

А преди няколко дена гледах Нацисткият „Титаник“ („Nazi Titanic“, 1912 г.), изключително интересен документален филм за игралния филм „Титаник“, създаден през 1943 година в Германия.

Германският „Титаник“ е сниман по поръчка на министъра на пропагандата и просвещението на Третия райх Йозеф Гьобелс.


Гьобелс (както и Хитлер, между другото) е страстен любител на холивудското кино и мисълта за една суперпродукция, която да надскочи игралния Холивуд (Лени Рифенщал вече е зачеркнала всички документалисти с „Триумф на волята“ още през 1935 г.) не му е никак чужда.

Едновременно с това Гьобелс иска филмът да удари звучен шамар на англичаните, представяйки ги във възможно най-черен вид - алчни, безскрупулни, нечовечни.

Така че „Титаник“ се очертава в представите на министъра на пропагандата като един колосален пропаганден филм, който трябва да набие в мозъците на германските зрители идеята 1) за величието на немското кино и 2) за отблъскващия вътрешен облик на врага.

За режисьор на поръчковия филм е избран не кой де е, а Херберт Зелпин.


Амбициозният и талантлив Зелпин, който вече е правил два пропагандни филма за Гьобелс, а общо има до това време тридесет и един игрални филма, поема с удоволствие задачата.


Снимките започват, образите се изграждат такива, каквито са необходими на пропагандния замисъл.

Ето го жадният за слава и богатство Джоузеф Брус Исмей, председател на параходната компания, построила и пуснала на вода „Титаник“.


Капитанът на кораба изпълнява безропотно нареждането на Исмей корабът да увеличава все повече и повече скоростта си.


Екипажът не оспорва заповедите на капитана, с изключение на първия офицер Петерсен, който - за разлика от всички останали - не е англичанин, а... германец.


Това е измислен персонаж, но изключително важен за пропагандата.

Същият този Петерсен, разсъдлив, предвидлив, с дълбоки познания за коварствата на айсбергите, чиито предупреждения обаче никой не слуша, даже ще спаси по време на потъването с риск за живота си едно обречено на сигурна смърт момиченце.


Всичко изглежда добре в началото, но този път Зелпин се препъва.

Въпреки че при тежкото военно време му отделят толкова парични средства, колкото пожелае, и даже му предоставят цял кораб, крайно необходим на военния флот, плюс множество немски войници за статисти, снимките започват сериозно да буксуват и сроковете се разтягат във времето.

Накрая се стига до това, че поради една много абсурдна случка (непредпазливо злостно изказване за немската армия в нетрезво състояние) Херберт Зелпин е арестуван и се обесва (или го обесват) в затворническата килия.

Филмът, който се намира съвсем в края на снимките си, е завършен най-сетне от друг режисьор.

Но времената са се променили, Германия вече не настъпва, а отстъпва на бойното поле, и нещата на екрана не изглеждат такива, каквито биха се харесали на доктор Гьобелс.

Властният и нетърпящ прекословия Джоужеф Исмей много прилича на Хитлер, покорният екипаж на кораба - на безропотния германски народ, а потъващият „Титаник“ навява неприятни мисли за бъдеща гибел на страната.

Филмът е забранен за прожектиране на територията на Германия, прожектират го по окупираните територии, но без особен успех.

"Титаник" се оказва величествен нацистки пропаганден проект, който завършва с величествен провал...

Бонуси:

Филмът Нацисткият „Титаник“ (на английски език и с руски дублаж).


Филмът „Титаник“, 1943 г. (на немски език с английски субтитри).


септември 18, 2017

Свиване

Тортата като упражняване на свободата на изразяване  

Дейвид Мълинс и Чарли Крейг са американски граждани, живеят в Колорадо и се възползват от възможността да сключат еднополов брак в щата. По този случай поръчват торта по поръчка.

Джак Филипс прави торти. Именно той отказва да направи торта за празника на Дейвид и Чарли, защото християнската му вяра не позволява и защото Първата поправка на Конституцията му гарантира свобода на изразяване. Приготвям нещо повече от торта, казва той, това е произведение на изкуството. Не мога да бъда  принуден да използвам   моите таланти и изкуството си за събитие – значимо религиозно събитие – което нарушава моята  вяра.

Не става дума за свобода на словото, става дума за дискриминация, смята другата страна. Ако една пекарна може да дискриминира, тогава всички, които в някаква форма се изразяват –  цветари, фотографи, шивачи, хореографи, фризьорски салони, ресторантьори, бижутери, архитекти и адвокати – ще могат да отказват услуги. Подобно решение би дало широк мандат за дискриминация.

И така: от една страна   правителството не трябва да принуждава вярващи да нарушават принципите си, за да си изкарват прехраната. От другата страна са двойките от един и същи пол, които заявяват, че имат право на равно третиране от предприятия, предоставящи обществени услуги. “Въпросът не е в това, че не можем да получим торта другаде. Въпросът е в отказа от услуга на основание кои сме и кого обичаме.”

Комисията за граждански права е разпоредила на г-н Филипс да произвежда торти и за еднополови бракове, ако произвежда за хетеросексуални бракове. В резултат той е спрял да работи: “Единственият начин да избегна неспазването на решението   е да не правя сватбени торти, точка.”  Интересното е, че администрацията на Тръмп подкрепя сладкаря и смята, че правенето на обичайните торти е форма на свободно изразяване, защитена от Първата поправка на Конституцията на САЩ.

Случаят е Masterpiece Cakeshop v. Colorado Civil Rights Commission, No. 16-111. Очаква се решение на Върховния съд.

NYT

 


Filed under: Media Law, US Law
Свиване

Обществените медии в цифровото време  

Том Милс е професор по социология, автор на книга за  Би Би Си (‘The BBC: Myth of a Public Service’). В публикация от тази седмица, наречена Бъдещето на БиБиСи, Милс споделя идеи за бъдещето  на БиБиСи, на първо място за бъдещето на таксите. От класическата телевизия все повече се върви към услуги онлайн – и във връзка с това  Милс предлага идеи. Не всички са ясни, не е ясно  дали и как могат да бъдат реализирани, някои са крайни,  но отбелязвам публикацията – най-малко защото се признава, че таксите в Обединеното кралство изобщо не са  такси в стриктния смисъл, нито са гаранция за независимост. Някои от акцентите:

1. Това, от което се нуждаем, е решение за цифровото време.  Най-очевидна опция е такси да се събират от потребителите на цифрови услуги, не само от собственици на оборудване за наземно приемане. Друга опция е такси да се събират от посредниците (смесен вариант: и от посредниците). Трети вариант е финансирането да е от данъци, пише Милс.

2. Във всеки случай приходите трябва да са стабилни и финансирането да е независимо от политически контрол – сега се твърди, че таксите за гаранция за независимостта на БиБиСи, но – напротив – те често са служили като инструмент за влияние на правителството.

3. По независим начин трябва да се определя размерът на финансирането. При това следва да се вземе предвид уникалното място на обществените медии:

Адекватното регулиране не може да се основава на предположението, че конкуренцията на пазара ще доведе непременно до плурализъм; че това, което е добро за пазара и това, което е полезно за обществото, е задължително едно и също; или че единствената подходяща роля на обществените доставчици е да предлагат това, което пазарът не може.

4. Съществуващата  такса не е цена за достъп до програмите на Би Би Си. Таксите са механизъм за финансиране и регулиране  като част от една по-широка обществена и демократична претенция към цифровото пространство – за  достъпен ресурс от култура и знание.

5. Лицата, отговорни за вземането на решения на върха на Би Би Си, работят в силно политизирана среда. Трябва да се мисли за по-преки форми на демократична отчетност, например пряк избор от аудиторията, а частично, част от директорите –  от аудиторията  и от служителите на Би Би Си.

6.  Програмата за децентрализация трябва да бъде в центъра на вниманието. Необходимо е практиките за набиране на персонал да бъдат строго наблюдавани и ревизирани, за да се осигури адекватно представителство на аудиторията.

7. Усилията за приближаване на Би Би Си до аудиторията ще бъдат улеснени от  данните за потребителите, събрани чрез цифровите услуги на Би Би Си. Частните компании използват  такива данни, за да монетизират своите платформи – наблюдението на потребителите е с цел  печалба.  Би Би Си ще може да се възползва от всички предимства на цифровите медии, без да е необходимо да  регулира съдържанието в съответствие с търговските императиви. Основен въпрос тук е алгоритмичната прозрачност и отчетност.

Всички данни, събрани и съхранявани, би трябвало да са достъпни не само за самата Би Би Си, но и за други потребители в ясен и достъпен формат, което означава, че Би Би Си може да улесни общественото ни познаване на себе си и на другите, а не просто събирането на данни за аудиторията, за да се осигури по-добро обслужване. По този начин гражданите на Обединеното кралство, а не шепа корпорации, ще поемат водеща роля в оформянето на начина, по който се развива онлайн пространството.

8. На всекиго трябва да бъде даден неограничен достъп до отворен ресурс за култура и знание. Правилата за интелектуалната собственост  да бъдат преразгледани, така че всички програми на Би Би Си да са достъпни завинаги. Ще трябва да продължат усилията за отваряне на архивния материал на Би Би Си и на други форми на култура и обществено знание.

9. Политиката към независимите продукции трябва да бъде преразгледана и да бъде подчинена на интересите на аудиторията, а не на други интереси. Трябва да бъдат гарантирани собствените продукции. Заедно с това  – в  съчетание с амбициозна програма за цифровизация, демократизация и децентрализация  – Би Би Си може да се отвори за огромния обем неизползван талант и да създаде нови хоризонтални мрежи, които ще позволят на аудиторията да създава и открива нови идеи и нови форми на култура на мащаб невъзможно в пред-цифровата ера.

10.   Смисленото участие в развитието на обществото сега зависи от достъпа до онлайн пространството, което   бързо се монополизира  от   малък брой неотчетни пред обществото   многонационални корпорации. Необходимо е преосмисляне на обществените медии  като демократична медийна платформа,  ориентирана към технологиите, експертизата и културата – за  преодоляване на сериозния демократичен дефицит.

 


Filed under: Digital, Media Law
Свиване

БНБ ще повишава финансовата грамотност на българите  


Днес на външната интернет страница на Българската народна банка (раздел „Банков надзор“, подраздел „Информация за ползватели на финансови продукти и услуги“) беше публикуван актуализиран материал „Информация за финансови продукти и услуги“ (Наръчник). Наръчникът съдържа полезна информация за основните характеристики на предлаганите сметки, депозити, карти и кредитни продукти, която е насочена към физическите лица – потребители на различни финансови продукти и услуги.

Публикацията съдържа и специален раздел със съвети за разрешаването на потребителски спорове. В него се насочва вниманието на потребителите при възникване на спор, първо, да се обърнат за съдействие към обслужващата банка/финансова или платежна институция/дружество за електронни пари. Публикувана е информация за връзка със структурните единици в съответните институции, отговорни за разглеждането на възражения на потребители. В случай че след отправяне на жалба до дадена институция страните не постигнат съгласие, физическите лица могат да отнесат спора до съответната помирителна комисия. Подробна информация относно действащите в България помирителни комисии в областта на финансовите услуги също може да бъде намерена в Наръчника.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.





Свиване

Работа в чужбина (ЕС). Какви са правата ми?  

работа в чужбина (ес). Какви са правата ми?

Искам да си намеря работа по специалността, но засега опитите ми все се оказват неуспешни. Затова реших да пробвам късмета си в друга държава от Европейския съюз. Знам, че като гражданин на ЕС имам права, но в какво точно се изразяват те? Равен ли съм с останалите местни работници и служители? Мога ли да поискам […]

The post Работа в чужбина (ЕС). Какви са правата ми? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

„Мы все учились понемногу...“  

Срещали сте вероятно това мнозинство от хора на възраст, които обичат да се хвалят колко много са чели и учили някога, пък сега младите никак не четат и не учат, поради което са много по-прости от тях.

Един от вариантите на този хвалебствен панегирик е лингвистичен: някога учехме от малки руски език и още го знаем, а пък днес младите... и така нататък.

На такива, като ги послушам малко, започвам да им декламирам и ги карам да ми преведат нещо съвсем кратко (който иска, да се пробва, ако го разбере цялото, значи знае руски език!):

„Я сразу смазал карту будня,

плеснувши краску из стакана;

я показал на блюде студня

косые скулы океана.

На чешуе жестяной рыбы

прочёл я зовы новых губ.

А вы ноктюрн сыграть могли бы

на флейте водосточных труб?“ (Маяковский, „А вы могли бы?“)

Тук ченето на въпросният мой събеседник увисва и започват оправданията: ама аз, нали - „Здравей“, „Довиждане“, „Разбираш ли?“...

Добре де, ама аз пък зная как е „Здравей“, „Довиждане“ и „Разбираш ли?“ на японски, зная даже как е „моята котка“ (Кàжи баба "ваташи но неко"!), но никога не съм се хвалил, че зная японски.

Някои обаче и с толкова се хвалят.

И ако само се хвалеха, нямаше да е чак толкова зле, но те не само се хвалят, ами и „говорят“.

Ето като пример една случка от лятото.

Пътувам с влак и на една от гарите, когато тропотът на колелетата престава за няколко минути, чувам от съседното купе мъжки глас.

Човек на достопочтена възраст (видях го после на слизане) обяснява на една жена (явно рускиня), състоянието на българския летен пазар:

- У нас сега ест дини, пъпеши, праскови...

Рускинята вмъква едно скорострелно: „Да, да“, макар че със сигурност е схванала от названията на всичките пазарни артикули само думата „диня“, близка по звучене до руската дума за... пъпеш.

След като свършва с пазара, нашенецът подхваща любимата тема на българите - красотите на България, които - това е вече индивидуална добавка - непременно трябва да бъдат снимани:

- Море утрам, пагода рано солнце - таблетам снимки...

За морето и слънцето жената е разбрала, ама какво да ги прави, няма как даже и да се е досетила: в руски език не съществува нито думата „таблет“, нито думата „снимка“...

И веднага ми идва на ум онова четиристишие от „Евгений Онегин“, в което Пушкин се задява с недоучилите свои съвременници, които обаче минават за много просветени не само в очите на другите, но и в своите собствени:

„Мы все учились понемногу,

Чему-нибудь и как-нибудь,

Так воспитаньем, слава Богу,

У нас немудрено блеснуть“.

(„По малко учили сме всички,

на нещо си и някак си,

така че с възпитание, слава Богу,

е лесно да блеснеш у нас“).

А иначе не е лошо, между нас казано, човек да се самопохвалва от време на време, даже и с това, че поназнайва езици, но и тук трябва да се преценява мярката.

Иначе току-виж дошъл момент, когато те уловили по бели гащи...

септември 17, 2017

Свиване

Нобелови лауреати – 1946 година  

Джон Х. Нортроп (John H. Northrop)

5 юли 1891 г. – 27 май 1987 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джеймс Б. Съмнър и Уендъл М. Станли)

(За получаването на ензими и вирусни протеини в чист вид.)

Американският биохимик Джон Хауърд Нортроп е роден в Йонкърс (щат Ню Йорк) в семейството на Алис Бел (Рич) и Джон Исайа Нортроп, преподавател в Колумбийския университет. Малко преди раждането на Нортроп баща му загива: в лабораторията, където работи, избухва взрив. Майката на момчето започва да преподава отново ботаника в колежа "Хънтър" в Ню Йорк. Благодарение на нейните усилия в учебната програма на средните училища е включен нов предмет - природознание. В Ню Йорк Нортроп завършва начално, а през 1908 г. средно училище.

Като постъпва в Колумбийския университет, бъдещият учен отделя много време за изучаване на химия и съвсем малко - на биология. През 1912 г. получава степента бакалавър по природни науки и записва аспирантура по химия. Докато учи, Нортроп влиза в в състава на отбора по фехтовка на Колумбийския университет, който през 1913 г. печели международно състезание. През същата година Нортроп става магистър по природни науки и започва да пише докторска дисертация по химия, който завършва през 1915 г. През лятото на същата година, точно в навечерието на нейното завършване, младият биохимик работи като златотърсач в Аризона.

Получаването на стипендията "Уилям Бейард" осигурява на Нортроп възможността да работи една година в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (сега Рокфелеров университет) при Жак Льоб, след което е назначен отначало за асистент, а след това, през 1917 г. - за преподавател. От 1920 до 1924 г. Нортроп изминава пътя от младши член до член на институтската корпорация.

През 1917 г., след влизането на САЩ в Първата световна война, Нортроп служи като капитан от химическите войски на американската армия. През това време той открива ферментационния процес, който започва да се използва за производството на ацетон - разтворител, широко използван за промишлени и научни цели.

Като се връща след войната в Рокфелеровия университет, Нортроп подновява научната си работа, свързвана с изследването на протеините и проучването на продължителността на живота, която го довежда до необходимостта да бъде изяснена природата на ферментите. През 1902 г. немският химик Едуард Бухнер открива група протеини. Това са ензимите (ферментите). Те са катализатори, които помагат за осъществяването на химични реакции, такива например като процеса на храносмилането. Когато Нортроп започва да изучава тези жизнено важни съединения, техният химичен състав е почти неизвестен. Макар много учени да предполагат, че ферментите имат протеинова природа, известният немски химик Рихард Вилстатер се опитва напразно да получи техни образци в чист вид и в резултат от това стига до заключението, че ферментите не приличат на нито едно от известните органични съединения.

Като не се съгласява с извода на Вилстатер, Льоб предполага, че ферментите имат протеинова природа и следователно могат да бъдат обяснени със законите на химията. По предложение на Льоб Нортроп се опитва да получи през 1920 г. в чист вид пепсин - фермент, който регулира процесите в стомаха по време на храносмилането. Но опитът завършва с неуспех и ученият, като подновява започнатата с Льоб работа, доказва, че животът на организмите зависи от температурата: високата температура води до намаляване на неговата продължителност. Това откритие потвърждава неговото и на Льоб убеждение, че животът е зависим от химически процеси.

През 1926 г., точно когато Нортроп започва да работи в лабораторията на Рокфелеровия институт в Принстън (щат Ню Джърси), Джеймс. Б. Съмнър от медицинския колеж на университета "Корнел" публикува резултатите от своите изследвания на уреазата - фермент, участващ при разграждането на карбамида. (Карбамидът е отработен продукт, който се образува в организма в резултат от протеинов обмен). Съмнър съобщава, че е успял да изолира фермента в кристален вид, като изказва предположение за неговия протеинов произход. Откритията на Съмнър са подложени на нападки от страна на много учени, но те вдъхновяват Нортроп да поднови изследванията си на пепсина, които след четиир години се увенчават с изолирането на кристали, приличащи много по свойствата си на пепсин.

През 30-те години Нортроп и неговите колеги, сред които най-голям принос има Мозес Куинц, изолират трипсин, химотрипсин и няколко други фермента. Тяхната работа, като потвърждава експериментално теорията на Съмнър, поставя началото на интензивното изучаване на ферментите. Следваща крачка в тяхното изследване е направена през 1935 г. от колегата на Нортроп в Рокфелеровия институт Уендъл М. Стенли, който първи получава кристали от вируса на тютюневата мозайка. През 1939 г. Нортроп изолира за първи път бактериален вирус, а през следващата година - дифтерийния антитоксин в кристален вид.

По време на Втората световна война Нортроп работи като консултант и заема официално длъжността изследовател в Научно-изследователския комитет за национална отбрана. През този период той създава методи за автоматично откриване на химически оръжия.

След като получава Нобелова награда, Нортроп се заема сериозно с проучването на вирусите, като отделя особено внимание на изясняването на тяхната природа и на изследването на връзките между тях. От 1949 до 1958 г. той е професор в Калифорнийския университет в Бъркли, като едновременно с това заема длъжността професор и биофизик в университетската лаборатория "Донър". През 1961 г. е удостоен със званието почетен професор на Рокфелеровия институт, а през 1962 г. - на Калифорнийския университет в Бъркли.

През 1917 г. Нортроп се жени за Луиз Уолкър. Семейството има син и дъщеря. Зет на Нортроп е Фредерик Ч. Робинс. Ученият умира в дома си в Уикебърг (щат Аризона). Приживе той се занимава охотно със спорт, а понякога ходи на лов и риболов.

Сред многобройните награди на Нортроп са медалът Чарлз Фредерик Чандлър на Колумбийския университет (1937 г.), Почетната диплома на правителството на САЩ (1948 г.) и медалът Александър Хамилтън на Колумбийския университет (1961 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е чуждестранен член на Британското химическо дружество, на Кралското дружество на изкуствата и на Германската академия на естествоизпитателите "Леополдина".

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/northrop.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

септември 16, 2017

Свиване

Вип Брадър Гейт  

Към вълненията на обществеността през последната седмица се прибави и още едно – това за предаването „Вип Брадър“, което изглежда междувременно е тръгнало по някоя от телевизиите. И сега аз ще направя нещо, което по принцип не бива да се прави (както се казва: не опитвайте да правите това сами вкъщи!) – ще коментирам телевизионно предаване, без да съм го гледал.

Какво знаем за предаването „Вип Брадър“?

Знаем, че заглавието му цитира и перифразира една реалия от романа „1984“, наречен така, защото е писан през 1948 под впечатленията, останали у автора при посещението му в Съветския съюз. Тогава вече СССР е изглеждал съвсем като антиутопия, тъй че е спорно дали Оруел е писал фантастика или най-обикновен репортаж с елементи на художествена фикция.

В този роман Големият Брат (Big Brother) е образът на абстрактната, абсолютна и тотална власт, която денонощно наблюдава всеки един човек през телевизора му – тази все още вълнуваща за времето си технологична придобивка. Тоталният контрол чрез технологиите, както и повсеместната атмосфера на лъжа, фалшификация и дезинформация, карат книгата да звучи мрачно и апокалиптично – ето, антихристът вече се е възцарил и под името Биг Брадър е сграбчил в ноктите си всяка отделна душа.

Дали нещо такова се случва и в предаването „Вип Брадър“? Няма как да разберем, докато не го гледаме, а това надали някога ще се случи – не от злоба или възмущение, а от проста липса на интерес. „Като не ти харесва, не го гледай!“ – казват, и ние постъпваме точно така. Но доколкото преди години загледах 1-2 епизода от първия „Биг Брадър“, останал съм с впечатлението, че нещата там са твърде далеч от Оруел, само дето самите ние като зрители сме поставени в ролята на хиляди бигбрадърчета, които денонощно наблюдават през телевизорите си как скучни хора вършат скучни неща.

Доколкото разбирам, идеята за „Вип Брадър“ е същата като за Биг предшественика му, само че в него вместо обикновени простосмъртни, участват випове. Според Мериам-Уебстър VIP е персона с голямо влияние или престиж, официално лице със специални привилегии. Питаме Чичко Гугъл кои са поредните випове във „Вип Брадър“ и научаваме (при което аз се потискам от своята изостаналост и безпросветна неосведоменост) следното:

Владислава Димитрова (нищо не ми говори); Александра Димитрова (нищо не ми говори); Александра Богданска (не съм я чувал); Даниел Златков (на снимката прилича на Роналдо, но и за него не знам нищо); Алфредо Торес (ето тук вече знам, че е танцьор от Куба); Маргарита Хранова (нея я знам от най-ранно детство, пее хубаво и е любимка на шефа на метрото); Мария (ако това е т.нар. „Мара Отварачката“, чувал съм я покрай стара реклама на бира, но не съм сигурен с какво точно се занимава); Джулиана Гани (нищо); Цветелин Иванов Маринов (малко прилича на Бареков, но какъв е – не знам); Борис Петров (нищо); Ваня Щерева (за нея знам, че е бивша спортистка, която сега пише хубави художествени текстове – някой ден сигурно ще ги прочета с интерес); Данаил Свиленов Милев (нищо); Антон Тошев Стефанов (някакъв смътен спомен за чалга журналист, но може и да греша); Миглена Каканашева-Мегз (нищо); Даниел Петканов (нищо); Сашка Васева (еее, кой не е чувал за нея!); Енджи Касабие и Йонислав Йонов-Тото (и за двамата – нищо).

Ако Уебстър е прав, това са хора, заслужили заради духовния си принос и нравственото си поведение голямо обществено уважение, вследствие на което са способни да упражняват силно влияние върху големи групи хора. Тоест, от висотата на своето неоспоримо положение, въоръжени с рядка прозорливост, образованост и култура, те анализират и осмислят нещата от живота и ни ги преподават под формата на VIO (very important opinion).

Но Уебстър не отчита, че има страни (в т.ч. и България), където Вип значи друго. Често, без да визирам конкретно изброените по-горе имена, нашите випове са хорица, известни единствено с това, че са известни и то рядко извън собствените си кръгове, в които се организират „светски“ събития, само за да бъдат отразявани от „светски“ журналисти в „светските“ списания. Читатели на тези списания са самите випове, които трескаво ги разлистват, за да видят кого са снимали и кого не и как е излязъл онзи, когото са снимали.

Ако ме питаха мен как да изглежда един истински „Вип Брадър“, то задължително щях да препоръчам участието на Делян Пеевски, Цветан Василев, Сотир Цацаров, Георги Първанов, Иван Костов, Валентин Златев, Васил Божков-Черепа, Ахмед Доган, Бойко Борисов (разбира се!), Царя и други подобни личности, които хем са медийно известни, хем наистина са VIP, особено последния. Защото има и други VIP, даже и пò VIP от тези, но тях пък никой не ги е чувал. Така щях да кажа, ако ме питаха, мен обаче никой не ме пита.

Но дори и с фалшиви випове, остава въпросът каква е ползата от такива предавания, каква обществена задача изпълняват.

На първо място те показват ценности и начин на живот. Лесни ценности, живот без усилие. Пошли ценности, свързани с ядене, пиене, секс и предизвикване на завист у себеподобния чрез показване на нови дрешки и аксесоари.

На второ място такива предавания позволяват на всеки зрител да се почувства величествен, а това е приятно чувство, дори и в съвсем битов план. Всеки гледа и си казва: „Тия ли, бе! Че ако тия са випове, аз съм Бъкингамският херцог!“. Точно това е механизмът на привлекателността и при телевизионните състезания – да познаеш отговора преди състезателя: „Егати глупака! Аз да бях там на неговото място, ехееей!…“.

Така от лаф на лаф, от риалити на риалити прекарваш евтини и безметежни часове пред телевизора, забравяйки, че истинското риалити не е там, а около теб, „на една ръка разстояние“, и чака да реагираш, да направиш нещо с живота си, но ти зяпаш като хипнотизиран някаква чужда и при това измислена действителност, вълнуваш се от чужди проблеми и мигаш на парцали, докато стане време да си лягаш.

Мислиш за безобидни неща, в главата ти не нахлуват опасни идеи за бунт срещу статуквото и промяна на света. Телевизията е гръмоотвод за опасната енергия на тълпите, което може би е едно полезно нейно свойство.

Разбира се, телевизиите не са някакви конспиративни демони, които си правят точно тази сметка, създавайки и разпространявайки шарени програми с неангажираща нравственост, но с впечатляващ декор. Телевизиите се стремят преди всичко, ама наистина преди всичко останало, да печелят пари. Това става, когато някой им плаща, за да докарат неговото търговско или политическо послание до колкото е възможно повече хора. Телевизиите могат да предложат стоката, наречена „публика“, само когато докажат пред клиента висока гледаемост и висок рейтинг. А това се постига като предложиш на тълпите зрелище по техен вкус. Тогава към рекламните блокове потичат повече памперси, повече бързи кредити и повече талончета за търкане. Слава Богу, че има регулации, ограничаващи излъчването на порнография и насилие, иначе водещите на централните новинарски емисии щяха да са голи и „на калъп“. Не се съмнявайте.

Риалититата са много полезни за трупане на рейтинг, защото са шарени, лесносмилаеми, успокояващи и отклоняващи гневната енергия на прекомерно замислящия се човек. Често риалитито се оказва желан телевизионен формат, а публицистиката – нежелан (вижте колко утвърдени предавания изчезнаха), защото последната по природа е проблемна, критична и в крайна сметка опозиционна, а пък опозиционността рядко е рентабилна в съвременния медиен свят. В него правителството и държавните институции са основен рекламодател, главен инициатор на обществени поръчки, а рекламодателят трябва да се ухажва и нежно да му се гука.

Но въпреки грубите сметки и финансовата изгода, телевизиите все пак се съобразяват и с обществените очаквания към тях. А тези очаквания ни връщат към въпроса дали медиите трябва чрез предлагане да задоволяват наличното търсене от страна на публиката или да упражняват известно „педагогическо насилие“ спрямо нея, да възпитават вкусовете ѝ и по този начин да променят самото търсене, което да удовлетворяват чрез по-нататъшно предлагане. Тоест, доколкото телевизията е важна част от културата, пред нея стои въпросът каква трябва да бъде – елитарна или популярна, академична или приложна, висока или нис(з)ка…

Културата трябва да забавлява. Трябва да носи наслада. Но също така трябва да обучава и да просвещава. Трябва да възпитава и най-сетне трябва да осигурява комуникация между светли умове. Слава Богу, тя все още прави всички тези неща, макар и с неравномерна сила и с различен приоритет.

Поуката е следната: ако дадена публика много иска чалга и „Вип Брадър“, това все още не е основателна причина те да ѝ се дават на корем. Днес тя може и да ни е благодарна (макар че публиката по правило е неблагодарна), но пък утре ще ни поиска нещо, дето ще се изчервим.

„Брадърите“ започват да приличат на „Гейтовете“. Както бедният и невинен Уотъргейт повлече крак на Почтивсичкогейт, та чак до Суджук Гейт, така и „Биг Брадър“ през „Вип Брадър“ може да мине и през Всичко Каквото Ти Дойде На Ум Брадър, докато стигне и той до Суджук Брадър. Тогава вече ще е късно. Освен това мисля, че Картаген Брадър трябва да бъде разрушен.

Свиване

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година  

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 39. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8022. Арх. т. I. № 17, стр. 41.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ - 31 ДЕКЕМВРИ 1871 ГОДИНА

1871, 31 дек.[ември], Плевен

Братоече!

Приносящия ви го препоръчвам, добро момче е, само идва и ми съобщава, че занапред иска да бъде наш чак до смъртта. Той желае да постъпи във Военното училище в Одеса и занапред да бъде готов съвършен войник. Той си има нужните, според както ни писахте, че трябвало. Вижте по думите му и го оправете за Одеса.

Получих писмото ви до г-да М-р [1] в Плевен и нямах време да ви отговоря за неразбраните ви, които сте така купили, така ги и пишете. Забележка: вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората в работите ни утре!! Аз ще докажа, че до днес каквото съм работил нямам грешка в нищо. Писмата ми са у вас и писмата ви са у нас!... И пак ще ви пиша, но засега бързам.

Саву [2] до някой ден иди с още двама другари. Гледайте, брате, там лежи всичко. И ние ще гледаме оттук с хората сме твърде [3] отвсякъде.

В. Левски

1. Муратоглар (Ловчанският комитет), означен в Плевен - нарочно.

2. Сава Младенов.

3. Разполагаме.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

31. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

септември 15, 2017

Свиване

Съд на ЕС: такси, събирани от организация за колективно управление на авторски права и злоупотреба с господстващо положение  

На 14 септември 2017  Съдът на ЕС се произнесе по дело  C‑177/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākā tiesa Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение, Латвия) в рамките на производство по дело Autortiesību un komunicēšanās konsultāciju aģentūra / Latvijas Autoru apvienība срещу Konkurences padome.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС.

AKKA/LAA е организация за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и е единствената организация в Латвия, оправомощена да издава срещу заплащане лицензии за публичното представяне на музикални произведения, по отношение на които управлява авторските права. Тя събира такси, от които се изплащат възнаграждения на притежатели на авторски права.

Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи. Впоследствие AKKA/LAA приема нови тарифи,  по отношение на които Съветът по конкуренция започва  нова проверка. Съветът по конкуренцията сравнява таксите, които са в сила в около двадесет други държави от ЕС  и установява, че тарифите в Латвия надхвърлят с 50 %—100 % равнището на прилаганите в другите държави. По-специално, за търговски обекти или центрове за услуги с площ от 85,5 m² до около 140 m² прилаганите тарифи били по-високи само в Румъния.

Като приема, че таксите, които са в сила в Латвия, не са справедливи в сегментите, където те са чувствително по-високи отколкото в Естония и Литва, с решение от 2 април 2013 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба в размер на 45 645,83 LVL (латвийски лата) (около 32 080 EUR) за злоупотреба с господстващо положение. Съветът по конкуренцията изчислява размера на посочената глоба въз основа на оборота на AKKA/LAA.

В условия на съдебен спор Върховният съд, административно отделение  решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прилага ли се член 102, [втора алинея, буква a) от [ДФЕС] в спор относно тарифите, установени от национална организация за управление на авторски права, ако тази организация събира и такси за произведения на чуждестранни автори и установените от нея тарифи могат да препятстват ползването на тези произведения в съответната държава членка?

2)      Целесъобразно и достатъчно ли е — и съответно в кои случаи — с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква a) ] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се прави сравнение между цените (тарифите) на съответния пазар и цените (тарифите) на съседните пазари?

3)      Целесъобразно и достатъчно ли е с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се използва основаният на брутния вътрешен продукт коефициент на паритетите на покупателната способност?

4)      Трябва ли да се прави сравнение на тарифите във всеки отделен техен сегмент или спрямо средното равнище на тарифите?

5)      Кога трябва да се счита, че разликата между тарифите, разглеждани за целите на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени, е толкова значителна, че икономическият оператор, който има господстващо положение, трябва да докаже, че тарифите му са справедливи?

6)      Каква информация разумно може да се очаква от икономически оператор, за да докаже справедливия характер на тарифите по отношение на защитените с авторски права произведения в обхвата на член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС, ако разходите за тези произведения не могат да се определят по същия начин като при продукти с материален характер? Става ли въпрос само за административните разходи на организацията за управление на авторски права?

7)      В случай на нарушение на конкурентното право целесъобразно ли е за целите на определянето на глобата от оборота на организация за управление на авторски права да се изключат платените от този икономически оператор възнаграждения на авторите?“.

Както се вижда, въпросите са сходни с възникващите и у нас съмнения за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи, поради което решението е интересно и за местните дружества  и лицензополучатели.

Съдът

Търговията между държавите  може да бъде засегната от равнището на таксите, определени от организация за управление на авторски права, която има монопол и която управлява и правата на чуждестранни притежатели на права, поради което член 102 ДФЕС може да се приложи.

Злоупотребата с господстващо положение по смисъла на посочения член може обаче да се състои в прилагането на прекомерно високи цени, които не са разумни с оглед на икономическата стойност на предоставяната услуга. Как да се установи евентуално прекомерният характер на дадена цена?

Ако сравнителният метод покаже значителни разлики с другите държави, това е индикация за злоупотреба с господстващо положение – но при определени условия. В случая анализът обхваща 20 държави  – но не може да се твърди, че не е достатъчно представителен, защото не обхваща всички държави от ЕС, зависи:  не може да има минимален брой пазари, които да бъдат сравнявани, а изборът на подходящи сходни пазари зависи от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Запитващата юрисдикция трябва да провери спозването на определени условия. Следователно за да се провери дали дадена организация за управление на авторските права прилага несправедливи цени по смисъла на член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС, е целесъобразно посочените тарифи да се сравнят с приложимите в съседните държави, както и с приложимите в други държави членки, коригирани с коефициента ППС, при условие че референтните държави са били избрани съобразно обективни, подходящи и подлежащи на проверка критерии и че основата за сравнение е една и съща. Допустимо е да се сравняват прилаганите тарифи в един или повече отделни сегменти на използващите лица, ако има индиции, че прекомерният характер на таксите засяга тези сегменти.

Кога се приема, че разликата между сравняваните тарифи е чувствителна? Съдът казва, че разликата трябва да е значителна и трайнада продължава да съществува през определен период, а не да е временна или епизодична. Все пак разликата е само индиция, организацията за управление на авторските права има възможността да обоснове разликата, като посочи обективни различия между ситуацията в съответната държава членка и преобладаващата във всички останали държави членки ситуация  –  става дума за фактори, които оказват влияние върху разходите за управление или върху възнаграждението на притежателите на права (ако има такива).

Последният въпрос е за определянето на размера на глобата. Санкцията трябва да е ефективна, пропорционална и възпираща.  Предоставяните от AKKA/LAA услуги се състоят в събирането на такси, от които се изплащат възнаграждения на авторите на музикални произведения. Според Съда за целите на определянето на размера на глобата възнагражденията, предназначени за притежателите на права, трябва да се включат в оборота на съответната организация за управление на авторските права, при условие че тези възнаграждения са част от стойността на предоставените от тази организация услуги и включването им е необходимо, за да се гарантира ефективният, пропорционален и възпиращ характер на наложената санкция. Запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай дали посочените условия са изпълнени.

 

 


Filed under: EU Law, Media Law Tagged: съд на ес
Свиване

Какво трябва да знам, когато правя спортни залози?  

какво трябва да знам, когато правя спортни залози

От дете съм футболен запалянко и следя с интерес мачовете на своите любими отбори. В днешно време виждам, че футболните залози са доста нашумели и реших и аз да си пробвам късмета – пък видиш ли и мен ме огрее печелившата звезда. Преди обаче да заложа парите си, бих искал да знам малко повечко подробности […]

The post Какво трябва да знам, когато правя спортни залози? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“ – 31  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата.

2. Носталгията

Животът по времето на социализма изглежда иначе погледнат през розовите очила на носталгията. Обикновено тях ги носят онези, които яростно се борят срещу „демонизацията“. Носталгията в последните години нараства като нагласа и обхваща нови пластове от населението, дори млади хора, които не са живели по това време.

Преди да се опитаме да я анализираме обаче, нека да си зададем един простичък въпрос.

Дали пък всичко позитивно, което се говори за онова време, се дължи непременно на носталгия? В интернет се разпространяват материали, които работят с факти и цифри, в тях като че ли няма нищо носталгично. В тези материали се твърди, че с една средна работна заплата в края на периода (приблизително 274 лв. през 1989 г.) е било възможно да се консумира почти двойно повече – с нея е можело да си купиш 1055 килограма хляб или цели 980 бири, че тогава бурканче кисело мляко е струвало 30 ст., а килограм сирене – 2,30 лв., цената на килограм свинско е била 2,60 лв., бурканче лютеница – 53 ст., килограм риба цаца - само 60 ст. Че килограм прекрасни домати - о, какви домати имаше, няма ги вече! – са стрували невероятните 20 ст. и пр. Е, признава се , че е имало дефицит и опашки, че някои продукти са били достъпни само с валута от Кореком и пр., но подобни постинги все пак остават впечатлението, че продуктите от първа необходимост са били значително по-евтини и достъпни.

Как да коментираме тези „цифри и факти“?

Нека за начало забележим, че обикновено хората, които дискутират в Интернет подобни публикации, далеч не остават само при цифрите. Най-често те продължават икономическите аргументи с екологически и здравословни, а тях – с цялостни оценки на качеството на живот; накрая аргументите се превръщат в биографични емоционални изблици. Както казва една участничка във форума, позитивно настроена към онова време: тогава „…месото беше истинско месо, млякото беше истинско мляко, доматите бяха истински домати. Нямаше нитрати, нямаше вредни съставки…всичко беше естествено, натурално и качествено…“ [1] Някак неусетно определени участници в такива дискусии минават от цифри и доводи към припомнени вълнения и преживявания. А те се превръщат в изповеди, равносметки и цялостни оценки на живота: „Важното е, че храната беше истинска, жизненият стандарт далеч над днешния, издръжката на живот – евтина. Е, имаше и много глупости, къде ли ги няма, имаше и неща, които можеха да бъдат още по-добре и това щеше да стане с времето. Съвременните българи могат само да мечтаят за живота при социализма“. Ето и още един такъв пример, в който от факти се преминава към ретроутопия: „..Абсолютно съм съгласна, че храната беше истинска, а не химия и ГМО. И здравеопазването беше на ниво и образованието и това, че за всеки имаше работно място и възможност за нормален живот. Почивките си бяха почивки, разбира се не в чужбина, но опознавахме родината си! ….Стоките за бита бяха по-качествени, защото се обръщаше внимание на това да го използваш по-дълго време, а не да го хвърлиш и да купиш ново и пак да хвърлиш и пак да купиш…“

Така в подобни разговори, в Интернет или на живо, винаги има не само факти и цифри, а и личен, житейски разказ. А разказът неизменно има своя драматургия, която най-накрая стига до емоционални кулминации и идеализирани картини на миналото. Оказва се че всичко, въпреки „отделни дивотии“, е било хубаво – какво ти хубаво?! просто прекрасно, ведро, щастливо – чисто, спокойно и красиво.

Идеализацията на миналото непременно е свързано с демонизация на настоящето на прехода: то неизбежно е “трагедия“. Десетилетията на прехода не са критикувани заради една или друга конкретна „дивотия“ – за носталгиците те просто са цялостно нетърпимо и ужасно време на несигурност, хаос, грабеж, престъпност, тревога, бедност, провалено образование, лошо здравеопазване, разпад на дружелюбността между хората, овълчване, …изчезване на нацията…. смърт, намаляване на българите, гробища. Друго без съмнение няма.

Между двете противоположни картини на близкото минало важи известния принцип „спогодба не става между тях и нас“ – негативният и позитивният образ на близкото минало се изграждат огледално-враждебно един срещу друг, нямат нищо общо помежду си и сякаш разцепват нацията.

И наистина, онези, които „демонизират“ социализма, не приемат нито един от доводите на „носталгиците“. Те оспорват твърденията, фактите и дори цифрите. Отричат, че тогава е било по-евтино, че е било по-чисто и храната е била по-качествена, че всички са били сигурни и спокойни. Ето едно контрамнение, което при това не е от крайните: „…По отношение на преди и след 10.11.1989 г. Живял съм и в двата периода и не мога да преценя кога е било по-добре. Преди лъжехме че работим и те ни лъжеха че ни плащат. Чакахме по 20 години да си купим жигула и по 30 г. да си купим панелка, която изплащахме още 20 г. Купувахме си въпросните банани и портокали веднъж годишно по Коледа и кока-кола се пиеше само с връзки (не че сме умрели де). На екскурзия ходехме до Румъния в най-добрия случай, до СССР или ГДР. Не смеехме да кажем нещо, което е в разрез с общоприетото. От друга страна сега – несигурност за бъдещето, престъпност, цигания и корупция – цената на демокрацията. Всеки преценява кое е по-добро за него. За мен лично е по-добре сега, но ще трябва още много борба и труд да се постигне това което ни е необходимо да живеем по-добре.“.

Двете картини въобще не могат да влязат в диалог. И симптом за това е, че дори когато „демонизиращите“ атакуват „носталгиците“ със своите най-силни и очевидни аргументи – за социалистическия дефицит и за това, че всички са живели в несвобода и диктатура, „носталгиците“ намират какво да отговорят. В разрез с исторически установени факти, една от оптимистично-носталгичните участнички във форумния разговор заявява категорично: „Да, образцова – дума, отдавна забравена, но тогава България бе образцова. Не знам нито един случай на хора, дискриминирани заради политически убеждения по времето на соца. Вицове, осмиващи властниците се разказваха навсякъде и всички се смееха с цяло гърло свободно и щастливо.“ А друга идеализира самия дефицит: „Радвахме се на единствените си дъвки и с удоволствие ядяхме банани и портокали по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска).“ [2]

Нека за момент напуснем форумите и да покажем как учени и изследователи коментират „фактите“ и „цифрите“, с които носталгиците хвалят комунизма.

На първо място икономистите изтъкват [3], че докато в интернет материалите e посочена средната заплата за 1989 г., повечето от цените са посочени за края на 70-те години, когато е било много по-евтино; освен това стоките от първа необходимост (хляб, мляко, риба и пр.) са субсидирани от държавния бюджет – т.е. цените им не отразяват нито себестойността, нито обществената им стойност и често те са се продавали на загуба за производители и търговци, покривана с държавни средства. От своя страна държавните субсидии са били финансират с външен дълг, прехвърлен на следващите българи, т.е. поколенията на прехода. Експертите добавят, че днес освен това има много по-голямо разнообразие в предлагането и огромни разлики в цените на даден тип продукт – т.е. днес хората с по-ниски доходи имат достъп до по-евтини продукти според джоба си.

Същото важи и за друго „фактическо“ твърдение на „носталгиците“ – че храната, която са консумирали по времето на социализма, е била чиста, природна и естествена, здрава и истинска храна, че с нея не можели да се мерят дори днешните биопродукти. Истината е друга: още през 50- години в България започва строежа на Голямата индустрия и Голямата химия, които замърсяват стотици хиляди хектара земеделска земя; злоупотребява се с азотни торове, с ДДТ, с пестициди и пр. Едва през 1984 г. се прави първия централизиран опит за държавен контрол над нитратите в българските зеленчуци, но три години по-късно, през 1987 г., партийна проверка установява, че контролът всъщност не е осъществен. Ето какво казва поверителен партиен доклад от 1987 г.: „Събрани и обобщени, разните изследвания на зеленчуци в пределите на цялата страна за времето от 1981-1986 г., наред с тези от проверките през май 1987 г., показват, че в над 40% от взетите проби наднормено съдържание на нитратен йон в милиграми на килограм свеж продукт“. Докладът посочва още, че надвишаването на допустимите дози нитрати в различните зеленчуци варира в „от 2,5 до 16 пъти по-високи от приетите хигиенни норми“; а специално в детските храни с моркови количеството нитрати надскача цели 19 пъти максимално допустимите стойности за деца! (всички данни са взети от изследването на Иван Еленков „Нитратите и социализмът“ [4]). Това е далеч от носталгията по „чистите храни“, нали?

Думата „носталгия“ е изкована едва през XVIII век, но става дума за прастарото тъгуване по отсъстващото - най-често по дома, по родината, по младите години. Носталгията винаги има фокус - насочва се към нещо конкретно, което липсва на тъгуващия човек. Но едновременно зад фокуса скрито сияе цял носталгичен хоризонт - липсващото става събирателно за всички липси, реални и въображаеми, за всичко онова, което прави човекът краен и недостатъчен, самотен и несъвършен, за всичко, което няма да се върне. Изследователката Даниела Колева я нарича „обърната назад утопия“ и твърди, че тя вижда миналото „не такова, каквото е било, а такова, каквото е обещавало да бъде” [5]. Старите хора често са носталгични по този ретро-утопичен начин и са склонни да идеализират всичко, което се случило през младостта – те не могат да забравят бляновете и надеждите, които тогава са били „златни“, а днес са прах и пепел. Носталгията винагиидеализира, но често носталгикът не разбира това. Това обяснява защо срещу подобни носталгични картини не действат никакви аргументи. Защото те, заедно с всичките данни и цифри, които уж привеждат, всъщност не се интересуват само от цените на хляба и бирата, на детското облекло и свинския щол, не говорят само за “безплатното образование и здравеопазване”. В тези носталгични картини се тъгува за цялостния живот, който си е отишъл, и несъвършеното днес огрява със златна, идеализаща светлина отделните факти и подробности от „прекрасното“ и младо минало.

Има и още нещо, което носталгиците на социализма не забелязват. Комунизмът трябваше да създаде нов човек, исторически и универсален, осъществител на “всичко писано от поети и философи”, той трябваше да бъде безкористен, аскетичен, героичен. За него тогава мечтаеха утопиите и държавните документи, това се насаждаше в главите на децата в училище. Какво обаче наблюдаваме днес в „аргументите“ на носталгиците? Те са забравили да мечтаят за този комунистически човек. В епицентъра на носталгията се натъкваме на съвсем друго същество, фиксирано в консумация: мечтаещо за евтина луканка, бира, евтино и чисто мляко, за пържоли и херинга, за хиляди бири; човек който да може да си консумира на спокойствие, щастлив, в сигурна и дружна среда, в семейството, махалата, сред приятели - той не се интересува сякаш от нищо друго, обществено и историческо. Социализмът не само не е реализирал утопията си за Нов човек, но е създал неговата противоположност - консуматор и то невъзможен консуматор - мечтател и носталгик по някакви, сякаш златни, кренвирши и соцдъвки „Идеал“. Този човек на носталгията въобще не е в състояние да мисли системно и исторически. Това битово същество от носталгичните картини има близък хоризонт и не е може да осмисля нито дълбоките и неразрешими проблеми на цялата система, които доведоха до разпадане на реалния социализъм, нито истинските проблеми на прехода. Този човек не е виждал тогава, не е искал да види, не вижда и днес, че фалшивото „благоденствие“ от последните години на социализма се е базирало на кредитирана консумация чрез препродажба на евтин руски нефт, че субсидираните евтини продукти всъщност са ощетявали хазната и са водели до държавен дълг, който се плаща сега, от следващите поколения. Не е виждал и не разбира, че сбърканата Голяма индустрия, Металургия и Химия (довели до погрешна модернизация на България) по необходимост ще фалират в ситуация на безмилостна световна конкуренция. Не е виждал, не вижда и днес, че „задружността“ и „взаимността“ са били всъщност форми на натурална размяна на дефицитни блага, солидарност, компенсираща дефицита. Нито това, че в доста голяма и масова степен приемливото материално състояние на отделния член на социалистическото общество е следствие от безконтролното присвояване на държавни блага, понякога от редовни и масови кражба на държавни пари и имущество [6]. Тези хора не разбират, че тъкмо те самите, в своето жизнено битово късогледство и асоциалност, са най-проблематичното наследство на реалния социализъм.

Но да не бързаме – картинката на този битов човек носталгик, наследство на реалния социализъм, твърде много заприлича на карикатура. Всъщност той е сред нас и е като всички нас, виждаме го непрекъснато в нашите баби и дядовци, лели и чичовци, не чак толкова лоши хора. И като всички нас този обикновен човек, понякога идеализиращ миналото, има своите човешки чувства и достойнство. Днес, поне в България, за огромен брой хора от ниските социални пластове много от обещанията на демокрацията и либерализма не са довели до очакваното и обещаното: така мантрите за бързо благоденствие от началото на прехода за голям брой унизени от бедност хора са се оказали не по-малко утопия от тази на комунизма. Въпреки безспорното статистическо повишение на БВП и жизнения стандарт, въпреки това че в България са осъществени много от демократичните мечти – многопартийна демокрация, различни свободи, свободно предприемачество, членство в ЕС, защита на държавните граници чрез евроатлантическа система за сигурност, никой не може да си затвори очите пред провалите на прехода, психологически, криминални и икономически. Днес носталгици и неносталгици живеят в ситуация на нарастващо икономическо и социално неравенство, сред картелни споразумения, при мафиотизиране на българската държава, недоверие в институции и елити, срив на съдебната система и медийна подмяна на демократичните ценности; животът на обикновените хора зависи от работодатели, които не плащат или бавят заплати, от брутални олигарси и експлоататори, от фалиращи банки, които му изяждат спестяванията, от фалшива хранителна индустрия, която му продава бокулуци: мнозина наистина броят хлябовете и бирите, които могат да си купят с една мизерна минимална заплата. Много от тези хора днес не могат да дадат съвет на децата си, които напускат България или остават, за да живеят, боледуват и мрат в лоша, унижаваща достойнството здравна система. Затова и можем да чуем стряскащи аргументи на носталгиците от типа „ама за какво ми е тая свобода“ или „тогава също крадяха, но имаше и за нас“, „имаше за народа и народът не го интересуваше какво правят ония там горе“.

Трябва да помним, че на този фон носталгичните картини не са нещо външно – те са свързани направо с представите за „себе си“ на тези хора. Излъгани в надеждите си, унизени днес, те са убедени, че преди са живели живота си с достойнство – това е може би идеализация, но тя е част от сегашното им достойнство. Сега те се чувстват изолирани, несправедливо отречени и отритнати и напълно дезориентирани в новия свят, затова се връщат идеализиращо към стария, който им изглежда по-ясен и разбираем – затова и възприемат критиките и атаките към социалистическото минало твърде лично - като нарушаване на очерняне на собствения си живот.

Накрая да се опитаме да си отговорим и на трудния въпрос: защо на мнозина младежи годините на социализма изглеждат толкова смешно-мизерни и срамни, и едновременно толкова скучни, че те са убедени, че за тия минали работи няма въобще какво да се говори повече. Че всичко това е станало толкова досадно, че може да се каже единствено: „Стига с вашия социализъм!“ - така чест аргумент във всякакви разговори.

Впрочем комично-пренебрежителните спомени и разкази за абсурдите на онова време имат основание в тогавашната действителност, организирана около невероятни лозунги от типа: „Всеки домат в повече, кабърче в леглото на капитализма“, „Да живее международното положение!“, както и около вицове за старшината, създал връзка между времето и пространството със заповедта „Войници, днес ще копаете от оградата до обяд!“ Но все пак - защо припомнянето е така избирателно-насмешливо? Защо по-младите, които не са живели през онези години, предпочитат именно тази снизходително-подценяваща перспектива към „соца“?

Трябва да признаем, че нямаме окончателен отговор на този въпрос. Все пак една хипотеза: вече няколко поколения младежи растат и се превръщат в зрели личности в демокрация, макар и несъвършена, и в капиталистическа глобална среда. Това означава, че приемат благата, за които тогава се страдаше - живот извън идеологическата лъжа, свобода, право на глас, лична автономия, свобода на изразяването на мнения, неприкосновеност на онова, което си придобил – като очевидна даденост, въздух за дишане. Много често това са пренебрежителните младежи имат огромен достъп до информация и живеят с глобални проблеми – екологични, социални, свързани с нарастващото неравенство и безработица сред младежта из целия свят. От тази позиция и перспектива – осигурено участие в глобалния живот на планетата, очевидност на свободата и неочевидна, невидима власт на консуматорското общество и дизайнерския капитализъм върху техните въображения – социализмът и животът на техните родители в него им изглежда смешно провинциални и жалки в своите „консуматорски“ напъни за дънки и дъвки. Бившият соцживот в техните очи е лишен от достойнството на свободата и личната автономия, а освен това е бил затворен в провинциални, махленски и семейни хоризонти, карал е човека да се задоволява с мизерно малко грозни и нефункционални неща, с фрапиращо некачествени имитации. Затова на младежите с висок стандарт и моден lifestyle тогавашният живот им изглежда мухлясал, мизерен, срамно-смешно-непоносим, материално-пародиен - и те се отнасят към него със особена смес от снизхождение, презрение, донякъде с умиление и смях. Пародийната перспектива всъщност е война на поколенията – новите глобални млади скрито отричат достойнството на живота на старите, превръщат го в плосък комически абсурд, протекъл сред мизерно-смешно-срамна сценография.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Задачата на този текст не беше да определи кои от начините за спомняне, разказване и осмисляне на близкото минало, е най-добър. Той просто искаше да съпостави три почти несъпоставими перспективи към българския социализъм - и да направи това с надеждата, че ще събуди дискусия сред младите поколения.

Самопроверка

Въпрос: Кои са трите основни групи мнения за периода преди 1989 г. в българското общество? Кои са типичните аргументи на хората от всяка една от тях?

Задача: Следи в продължение на една седм ца българските медии и намери примери за носталгия по времето преди 1989-та. Анализирай събраните резултати в час, като се опиташ да определиш основните теми, аргументи и причини за наличието на носталгия по „соца“ в българското общество.

За автора

Александър Кьосев е професор по история на модерната култура и директор на Културния център на Софийския университет. Изследователските му интереси обхващат проблемите на четенето, визуалната култура и културната история на тоталитаризма. Публикациите му включват четири книги на български език; той е редактор и съставител на колективни изследвания на английски и български език.

БЕЛЕЖКИ

1. „Как живяхме преди 10 ноември 1989 год.“, www.socbg.com, 9.11.2013 г.

2. Цитат от устно интервю, взето по време на теренно изследване „Топоси на историческата памет“ - виж Иванова, Е, Паметта за комунизма: носталгия, присмех, срам, забрава; в Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, стр. 25, 2013 г.

3. Благодаря на моя приятел и колега доц. Георги Ганев, известен български макроикономист, който ми съдействаше за този икономически анализ.

4. Еленков, Иван, Нитратите и социализмът. В сборник Философия на конкретното. Сборник в чест на проф. Райчо Пожарлиев. Съст. Иван Колев, Стоян Асенов. София: Издателство на Софийския университет, 2016 г.

5. Колева, Даниела, Надежда за миналото. Соцносталгията 20 години по-късно. В Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г.

6. Вачков, Даниел, Представите за икономиката на НРБ като източник на носталгията по комунизма. В: Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г. .


(Следва)

Свиване

В ЕС езикът на омразата не се ползва със същата закрила като свободното слово!  

От блога на проф. Нели Огнянова:

ЕСПЧ: речта на омразата не е защитено слово

В решението си по делото Belkacem срещу Белгия (34367/14) ЕСПЧ единодушно обявява жалбата на белгийския гражданин Belkacem за недопустима. Решението е окончателно.
Делото се отнася до осъждането на г-н Belkacem, лидер и говорител на организацията “Sharia4Belgium”,  за подбуждане към дискриминация, омраза и насилие 
към немюсюлмански групи. Изказванията са във видеоклипове  в YouTube. Г-н Belkacem е осъждан на затвор и глоба от 550 евро (EUR)  за подбуждане към дискриминация, насилие и омраза.  

Г-н Belkacem твърди, че никога не е възнамерявал да подбужда другите към омраза и насилие, а просто се стреми да разпространява своите идеи и мнения. Той твърди още, че неговите изказвания са проява на свободата на изразяване (ЕКПЧ, попадаща в текста на чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека – б.м., Вени Марковски).

 Съдът отбелязва, че  г-н Belkacem призовава към омраза, дискриминация и насилие спрямо всички немюсюлмани. Според Съда подобна атака е несъвместима с ценностите на толерантността, социалния мир и недискриминацията, които са в основата на Европейската конвенция за правата на човека.
Поради това Съдът отхвърля жалбата, като приема, че е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията  –  правото  на свобода на изразяване е недопустимо да се използва за цели, които очевидно противоречат на духа на Конвенцията.

Допълнение от Вени:
В текста на съдебното решение (т. 32) се посочва, че ЕСПЧ е прилагал и друг път чл. 17 от ЕКПЧ, която предвижда изключения от нормата за свобода на словото – например отричането на Холкоста или на отговорността на Хитлер за провеждането му, също не се ползват от закрилата на закона. Цитират се и текстове от Конвенцията за киберпрестъпления (България я е ратифицирала), по-специално допълнителния Протокол, в които се посочва, че страните трябва да криминализират следното умишлено поведение: разпространяване или осигуряване на достъп на обществеността, посредством компютърна система, на расистки или ксенофобски материал. Съдът обяснява и какво представляват тези материали – съгласно чл. 2 от Протокола това са идеи или теории, които насърчават или пропагандират омраза, дискриминация или насилие срещу отделен човек или група хора на основание тяхната раса, цвят на кожата, произход, национален или етнически, или на основание религията, доколкото се използва като претекст или направо за подбуждане на такива деяния.”

 

Свиване

За пестицидите, яйцата, хората и мишките  

Изрових тези числа когато тръгна скандалът с холандските яйца в Германия. Ей така, от любопитство. Не ги пуснах тогава, защото не смятах, че на някого ще му е интересно. Вчера обаче стана ясно, че пестицидът фипронил е открит и на българския пазар. Видях също, че доста хора копират дословно едни числа и добавят свои интерпретации и затова ето какво открих.

Всички медии съвсем естествено цитираха съобщението на агенцията по храните, че нивото на остатъчното замърсяване с фипронил е „0,027 мг/кг, което е значително под опасната доза за човек от 0,72 мг/кг“. От къде идва това число и какво означава? Всъщност, такова ограничение няма. Има няколко изследвания за консумация на яйца в кратък или продължителен период върху зайци и плъхове. Повечето правят препратки към немското изследване (в линковете долу) и задават именно 0.72 мг/кг като горна граница на безопасност.

Тъй като нито БАБХ, нито медиите разясняват, ето какво означава това число. Това е безопасен лимит за остатъчен пестицид на черупката или в яйцето към килограм яйчен продукт. Не както блогът за наука 6nine писа в Twitter, че това позволява до няколко милиграма да бъдат погълнати тъй като умножават по теглото на потребителя. Напротив. Това означава, че ако ядете яйца колкото средностатистическия човек, но такива замърсени с повече от 0.03 мг. (30 микрограма) фипронил всяко, то много вероятно да да имате сериозни здравни проблеми. При деца или продължително излагане може да има проблем при много по-малко. В изследванията се посочва, че пестицидът се изхвърля след най-малко 7 месеца. Това означава, че може бързо да се натрупа и доведе до неврологични проблеми.

Това, което съществува като лимит за максимална концентрация е 0.02 мг/кг яйчно вещество. Той е въведен както от ЕС, така и от FAO. В ЕС обаче от 2015-та е намален на 0.015, а от миналата година – на 0.005. Това се смятат за безопасни нива при консумация в краткосрочен план. Данните на FAO показват и друго интересно нещо – безопасен лимит спрямо тегло на потребителя. То е 0.0002 мг. поет чрез храна пестицид на кг. човешко тегло при продължително излагане или 0.003 мг. – при еднократно излагане. Именно на база тези оценки плюс статистиката за средната консумация за яйца, средното тегло на населението и с доста закръгляне надолу са получени лимитите за безопасност на ЕС. Отново по същия начин е изчислен и прословутата граница от 0.72 мг/кг, която ще видите във всички родни и чуждестранни медии.

От това се разбира, че всъщност откритите нива на фипронил в българските яйца съвсем не са безопасни и затова БАБХ бият камбаната. Те са над старите лимити за безопасност на ЕС и пет пъти над обновените за този пестицид. Все пак са доста под откритите в яйцата в Холандия и Белгия, където някои партиди са надвишавали дори критичните 0.72 мг/кг (или 30 микрограма на яйце). Затова там е имало и хоспитализирани с натравяне. Такива в България почти е сигурно, че няма да видим, освен ако някой не реши да направи 300 кг. омлет. Целта на тези предупреждения е да се избегне продължителното излагане, което дори при тези ниски стойности може да е вредно и то особено за децата.

И отново – всички тези лимити и микрограмове са груби оценки на учени и бюрократи на база продължителни изследвания върху мишки. Закръгляли са яко надолу за всеки случай. Нищо от вчерашните новини не означава, че „ядем отровни яйца“. Просто няма да е лоша идея да избягвате тези партиди. Ако все пак сте яли от тях, няма проблем – тялото се справя без проблем с всякакви „отрови“ – било то „естествени“ или изкуствени. Нямате си идея какво има „естествено“ в „био“ или „селските“ зеленчуци дори без да се пръскат, а само на база изкуствената селекция. Ако следва да се притеснявате, че нещо ще ви разболее, то обърнете внимание на замърсяването на въздуха в градовете ни. Прегледайте се най-после защо ви е високо кръвното и защо оная продължителна кашлица не си отива. Точно тези яйца са несравнимо по-малък проблем.


Източници: съобщението на БАБХ, база данни с пестицидите на ЕК, база данни с пестицидите на FAO, изследване на ефектите на фипронил в Белгия, последен доклад на FAO за дневната употреба, datasheet на FAO за фипронила.

септември 14, 2017

Свиване

Вижте кои са заразените марки яйца и къде се продават  


В четвъртък българският потребител бе подложен на нов истеричен скандал. Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ) разпространи новина, че в търговските вериги в България са открити яйца съдържащи големи дози фипронил. В резултат на предприетите мерки от БАБХ за засилен мониторинг на яйца и яйчни продукти е констатирано съдържание на фипронил над нормата в яйца от фирмите "Консорциум Агробизнес“ АД и "Агроинвестпродукт“ ООД.

Върху черупките на яйцата има следните номера: 3BG04001, 1BG04001 и 3BG04003. Въпреки че съдържанието на фипронил е 0,027 мг/кг, което е значително под опасната доза за човек от 0,72 мг/кг от БАБХ съветват потребителите, които са закупили яйца с горепосочените маркировки да не ги консумират, а да ги върнат обратно в обектите, от които са ги закупили.

В цялата тази суматоха обаче от БАХБ не сметнаха за необходимо да обявят, за кои марки става въпрос, за да може потребителите вместо да изпадат в паника, че са погълнали от заразените яйца, спокойно да проверят своите хладилници. Така изведнъж паниката се прехвърли върху целия сектор, а не върху конкретните свързани фирми "Консорциум Агробизнес“ АД и "Агроинвестпродукт“ ООД. Тази защита на марките на въпросните фирми удобно предпазва бъдещите печалби и позволява на марките със заразени яйца да продължат да се продават без проблем. Ето как поради констатирани нарушения на две свързани фирми, вината се поема от всички фирми работещи в сектора.


Кратка справка в сайта на "Консорциум Агробизнес“ АД обаче ни дава доста по-пълна картина и можем да разберем, под кои търговски марки въпросната фирма присъства на българския пазар и в кои търговски вериги се продават заразените яйца. Странното е, че от БАБХ явно по някаква причина не са сметнали за необходимо да предоставят на потребителите тази информация, която е общодостъпна.


Яйцата на Консорциум "Агробизнес" се продават във веригите "Лидл", "Кауфланд", "Фантастико", "Метро" и от дистрибутора Д и Д "Комерс енд Деливъри".

Тръговските марки, под които фирмата предлага своите яйца са Хоризонт, Д и Д, Фантастико. Ето и как изглеждат опаковките им. Така ако сте пазарували яйца от някоя от споменатите големи търговски вериги и опаковката им съвпада с посочените по-долу, веднага трябва да проверите партидния номер.


А защо законът дава право на БАБХ и Министерството на земеделието да прикриват истината от потребителите? Може всеки сам да си намери подходящ отговор. Да, количеството фипронил не е в смъртоносни количества, но надвишава повече от 5 пъти допустимите норми. Дали за малките деца и особено бебетата, които тепърва прояждат храна и се захранват с жълтък, това не е наистина опасно количество?

Сякаш, за да потвърдим, че живеем в уникална държава, на снимка на продуктите в сайта на фирмата, се виждат яйца с един от кодовете, за които от БАБХ предупредиха да се внимава.


Проверка в търговския регистър пък показва, че "Агроинвест продукт" и "Консорциум агробизнес" са свързани помежду си дружества. "Консорциум агробизнес" се представлява от Светослав Деведжиев, а "Агроинвест продукт" е съсобственост на съпругата му Теодора Деведжиева и на Яна Милева. Освен в птицевъдния сектор Теодора Деведжиева през годините е участвала в управлението на различни фирми, свързани с контролирания от баща й Данчо Лазаров бивш приватизационен фонд "Сиконко холдинг". (Повече за трагичната му съдба можете да прочетете в статия на сайта Дневник от 2005 г. "На вниманието на прокуратурата")

Този абзац може би отговаря на въпроса защо този мега-скандал излагащ на риск живота и здравето на хиляди българи се опитва да бъде потулен и отговорността да бъде прехвърлена и размита сред всички производители на яйца.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.





Свиване

Industry 4.0  

Лятото беше горещо не само заради температурите, които отчетоха термометрите. С група съмишленици решихме да стиснем ръце помежду си и да поставим началото на един проект, който има за цел да събира хора с идеи за развитие на традиционните индустрии и сферата на финансите или по-точно това, което напоследък се нарича дигитална трансформация. Нарекохме се Trakia Tech, защото всичко започна в Пловдив, като се надяваме да не му поставяме географски граници.

Скоро, ако всичко върви по план, ще имаме и собствено място, където да посрещаме събития, да провеждаме обучения или да приютяваме екипи, чиито идеи сме харесали и искаме да помогнем да се случат по-бързо – с менторство, споделен опит или свързване с подходящ инвеститор.

Започнахме с две събития ([1], [2]), с които искахме да заявим присъствие още докато изчаквахме съда да впише регистрацията ни, и благодарим за приятния отзвук, който получихме след тях. А сега сме съорганизатори на двудневната конференция Индустрия 4.0 заедно с Капитал и община Пловдив.

Това всъщност е традиционната конференция Doing Business, която от миналата година се провежда в Пловдив, а от тази година има ново име, а именно Industry 4.0.

Четвъртата индустриална революция е много интересен момент в технологичната история на човечеството, защото ако предходните три досега са добавяли иновации, свързани предимно с материалния свят (първата свързваме с парните двигатели и механизацията; втората с електричеството, поточните линии и масовите производства; третата с автоматизацията и електрониката;), то четвъртата, която се случва в момента, е комбинация от технологичния напредък в информационните технологии, новите материали, вкл. нанотехнологиите, и дори съвременните открития в генетиката и биологията. Четвъртата индустриална революция е перфектна буря от иновации, които и най-смелите футуристи оглеждат внимателно и предпазливо. Най-хубавото е, че много от тези нови технологии са съвсем достъпни или с нисък праг на внедряване – та, хей, можете да си поръчате 3D-принтер от магазинче в Капана!

И да – отличителен белег на Индустрия 4.0 е дигиталната трансформация – софтуерът, роботизацията, IoT, AI, автономността и виртуализацията.

За всичко това (и още много други съпътстващи неща) ще си говорим цели два дни – на 28 и 29 септември 2017 – в Пловдив, в палата 7 на Панаирното градче. Освен възможността да се запознаете с интересните гости, които традиционно посещават събитието, ще имате възможност и да чуете различните мнения и гледни точки на интересни панелисти.

Ние от Тракия Тех ще модерираме точно панел на тема „Дигитална трансформация и готовност за дигитална култура на традиционните индустрии“ в началото на втория ден на конференцията.

Необходима е регистрация за събитието – и побързайте, защото след 15 септември цената ще се увеличи. Ако сте присъствали на някое от двете предходни събития на Trakia Tech през лятото, вече сте получили своя код за отстъпка при регистрацията. :)

Заповядайте!

Свиване

Данък „Богатство“ за богатите и данък „Тъпотия“ за синдикатите  

В крайна сметка може би наистина така е справедливо – кой от каквото има в излишък, да плаща данък за него: богатите да плащат за богатство, а синдикатите за тъпотия.

Те отново надигнаха глас за промяна на данъчното облагане. Мотивацията им е пълна с бисери и всичко започва от предвижданите промени в начисляването на такса смет. Има идея тази такса да се събира за количество изхвърлен боклук, а не върху квадратура или данъчна оценка на жилището. Справедливостта на този принцип е очеизбождаща. Таксата е цена, която се заплаща за получаването на някаква публична или административна услуга според нейното количество и качество. Ако на 500 квадрата в центъра на града живее ерген, който се прибира вкъщи два-три пъти месечно и изхвърля по няколко бутилки от бира, повече ли затруднява сметоизвозването в сравнение с четиричленно семейство с баба и дядо, па макар и на 50 квадрата в панелен блок? Семейство, което изхвърля кубически метри памперси, черупки от яйца, кори от диня, кутии от прясно и кофички от кисело мляко?

Да взимаш такса сметоизвозване не на количество извозена смет, а според платежоспособността на клиента, е все едно да плащаш на бояджията не на квадратен метър, а на килограм живо тегло – колкото си по-дебел, значи толкова си по-богат и толкова повече можеш да бъдеш одран. Това не е логиката на нормалните парични взаимоотношения. Ако логиката е, че който има повече пари трябва да плаща повече за едно и също нещо от някой, който има по-малко, то това не е „такса“, не е цена за услуга, не е даже и данък, а е обикновен рекет.

Синдикатите обаче не са на това мнение. Те са стари рекетьори.

Те казват: „Целта на всяка данъчна политика трябва да бъде справедливо разпределение на тежестта между бедни и богати, между бизнеса и труда“. Да оставим настрана зловредното внушение, че „бизнесът“ и „трудът“ са някакви врагове, някакви антагонистични противници, както учеше марксизмът-ленинизмът. Както бизнесът не може без труда, така и трудът не може без бизнеса, който му е създал условията да се труди, направил е инвестициите, финансирал е научните разработки и е изградил организацията. Да, целта наистина е справедливостта, но справедливо е единствено това, всеки да плаща равен процент от спечеленото. Един да печели, без да отделя за обществото, а на друг да взимаш половината – това ли е справедливост? При еднакъв данък, разбира се, че който печели повече ще дава повече. Ако печелиш хиляда лева, ще дадеш 100, ако печелиш милион – 100 000. Нещо несправедливо?

Синдикатите обаче не са на това мнение. Те имат особено мнение за справедливостта.

Те искат да се увеличат осигуровките. Кой печели от увеличаване на осигурителната тежест? Печели бюджетът. А когато печели бюджетът, обогатява се администрацията и тези, които имат властта и лостовете да го източват и крадат. Работодателят губи, губи и работникът. Парите от увеличените осигуровки не отиват у работника.

Синдикатите искат и данък „Дивидент“ да се увеличи от 5% на 10%, въпреки че този данък се плаща за пари, за които вече е платен данък „Печалба“. Ако стане 10%, тогава физическите лица ще плащат сумарно данък върху доходите си 15% , а мръсните капиталисти, лукавите предприемачи, които се чудят какъв бизнес да организират, за да изкарат пари за себе си и за работниците си, ще плащат 20% върху парите, с които ще живеят и ще поддържат домакинствата си. Справедливост?

Били сме бедни и затова трябвало да се увеличат данъците. Никое общество не е станало по-богато с увеличаване на данъците. По-богати стават само онези прослойки, които имат власт над бюджета. Напротив, с увеличаването на данъците намалява производството, а големите печалби се изнасят зад граница, на някое място, за което се казва, че е „данъчен рай“. По правило това място е по-богато от местата, които се възползват от услугите му.

Увеличаването на данъците не води до поява на нови пари в обращение, а до ограбване на съществуващите по административен път.

Данъците никога не достигат в пълен, а понякога и в никакъв размер до целта на предназначението си. В повечето случаи те се пренасочват или направо се открадват по пътя. Акцизите, тези „данъци върху греха“ не водят до намаляване на пороците, нито до борба с вредните последици от тях, утежненията върху тютюна, лозята и спирта не намаляват броя на пушачите или на пияниците. Акцизите просто потъват на свой ред в кюпа и се усвояват от когото трябва чрез обществени поръчки или по другите познати начини. Затова и все повече неща се облагат с акциз. От грижа за здравето и нравите? Ха-ха!

Истински богатите хора у нас са малко и ако ги подгониш с данък „Богатство“, те ще намерят начин да не го плащат. Ефектът от един прогресивен данък ще бъде само този, че човек, който работи и печели, ще си каже: „Защо да бачкам, като мога да не бачкам и пак да изкарвам същите пари?“.

Именно заради такива идеи, ако богатите трябва да плащат данък „Богатство“, то синдикатите ще трябва да плащат данък „Тъпотия“. Но аз се съмнявам, че синдикатите са чак такива тъпаци. Съмнявам се, че не могат да преценят последствията от едно или друго начинание. Защо тогава ни развяват такива тъпотии?

Развяват ни ги от краен популизъм, за изнудване и за далавера.

Популизмът им е нужен, за да си осигурят подкрепата на лековерните и озлобените.

Тази подкрепа им позволява да изнудват богатите, като някакви трохи от спечеленото чрез изнудване могат да подхвърлят и на лековерните и озлобените.

В крайна сметка обаче далаверата е само за синдикатите, те остават големите облагодетелствани от целия цирк.

Синдикализмът може и да защитава от кумува срама интереса на работниците, може и да постига нещо за тях, но това не е неговият предмет на дейност. Ако синдикатите се борят за по-високи надници, по-добри условия на труд и социални придобивки в заводите – с мед да ги мажеш. Но те се бъркат в данъчната и осигурителната политика на държавата, те продават вулгарен популизъм и се занимават с изнудване и това вече не е тяхна работа. Синдикатите все повече започват да приличат на корпорация, която се стреми единствено към обществено влияние и печалба. По този начин синдикализмът се измества към един особен вид социален тероризъм, наред с всички останали видове рекет в името на „благородни каузи“.

В Америка има контекст, в който „синдикат“ и „мафия“ са синоними. Трябва ли да станат и у нас? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

ЕС: реформата на авторското право среща съпротива  

IP Watch следи хода на реформата на авторското право в Европейския съюз.

Реакцията на интернет компаниите срещу някои от предложенията е ясна и разбираема, както е разбираемо и  – симетрично – желанието на носителите на права за още контрол по отношение на платформите.

Известно е и мнението на академичните среди и експерти, очертаващо аргументирано проблемите в предложения проект.

В публикация от тази седмица се отбелязва позицията на   държави от ЕС  срещу проекта, в частност по въпроса за наблюдението на входа:  дали мониторингът при ъплоуд нарушава правата на човека? Цитира се документ, според който Белгия, Чехия, Финландия, Холандия и др. настояват Правната служба на Съвета да прецени дали член 13, разпоредбата за наблюдение при ъплоуд,  съответства на Хартата за основните права  и Директивата за електронната търговия в светлината на решенията на Съда на ЕС.

 Written questions from the authorities of Belgium, Czech Republic, Finland, Hungary, Ireland and the Netherlands to the Council Legal Service regarding Article 13 and Recital 38 of the proposal for a Directive on copyright in the digital single market (от сайта на Statewatch)

 

Ето началото на въпросите:

Член 13 от предложението на Комисията за директива относно авторското право в единния цифров пазар налага задължение на някои платформи за активно предотвратяване на качването от потребители на съдържание, което съдържа защитени произведения или предмет, които притежателите на права искат да блокират. Това може да се постигне само чрез използване на технологията за идентифициране и филтриране.
Същевременно Комисията заявява, че ще поддържа съществуващите принципи на електронната търговия в Директива 2001/29 / ЕО.

Предварителната идентификация и филтриране преди етапа на качване на съдържанието ще се осъществи автоматично, когато идентификационната технология намери съвпадение с дадено произведение или защитен предмет. Този процес ще се прилага за голямо разнообразие от онлайн услуги и платформи, използвани от европейските граждани, за да качват съдържание в интернет. На практика това би станало независимо от факта, че потребителят може да се възползва от изключение от авторското право.

Освен това установената съдебна практика на Съда на ЕС подчертава конфликта между мониторинга и основни права като защита на личните данни и право на стопанска дейност. В решението по делото Sabam / Netlog, Съдът на ЕС отказа да наложи задължение за систематичен мониторинг върху съдържанието на основание чл. 8, 11 и 16 от Хартата на основните права на ЕС.

Въпрос:
Дали мярка / задължение, както се предлага съгласно член 13, би била съвместима с Хартата (и по-специално член 11 – свободата на изразяване и информация, член 8 – Защита на личните данни – и член 16 – Свобода на стопанска дейност) в светлината на юриспруденцията на Съда на ЕС, която има за цел да осигури справедлив баланс при прилагането на конкуренцията на основни права?
Дали предложените мерки са оправдани и пропорционални?

*

Междувременно Естония –  като държава, председателстваща   Съвета на ЕС – е изпратила компромисен текст до държавите, запазващ идеите за наблюдение на входа. Въпреки режима на Директивата за електронната търговия се предвижда платформите и потребителите да носят отговорност за нарушения на авторските права.

Proposal for a a Directive of the European Parliament and of the Council on copyright in the Digital Single Market – Presidency compromise proposal regarding Articles 1, 2 and 10 to 16 (от сайта на Statewatch)

Освен разпоредбата на чл.13, спорна остава и разпоредбата на чл.11 от проекта  относно издателските права.

Ако се анализира каква беше перспективата през 2015 г., когато ЕП одобри доклада на Юлия Реда – и каква е  перспективата сега, на прага на приемането на ревизията, ще се види какъв шанс за адекватна уредба е все по-вероятно да бъде пропуснат.

 


Filed under: Digital, EU Law, Media Law
Свиване

Финансовата култура е най-добрата превенция на задлъжнялостта  


Федерацията на европейските национални колекторски асоциации (FENCA) работи по създаване на Паневропейски етичен кодекс – идеята е провокирана от предстоящата промяна в Регламента за защита на личните данни през май 2018

FENCA Congress Sofia 2017 – една от най-важните европейски браншови срещи в сферата на събиране и изкупуване на вземания, която тази година, за първи път, ще се проведе в България. Тридневното събитие започва на 27 септември в Хотел Хилтън София. Бойко Атанасов – зам.-министър на финансите, Ървин Фолкнър – президент на Фенка, Марвин Рамке – управляващ директор на EOS Group за Централна и Източна Европа са само част от говорителите, които ще представят предизвикателствата, развитието на колекторския бизнес, добри практики, както и насоки за работа в бранша.

На 15-тото издание на конгреса, гостувал на едни от най-големите европейски столици до момента, се очакват над 200 професионалисти от бизнеса, както и от съпътстващите го сфери. Домакин на срещата е Асоциацията на колекторските агенции в България (АКАБГ), което идва като поредния атестат за целенасочените усилия на организацията да наложи добри практики за работа в индустрията.

Една от водещите теми ще бъде промяната в Регламента за защита на лични данни (която ще влезе в сила през май 2018) както и създаването на Европейски етичен кодекс. "Регламентът съществено ще промени бизнес обстановката на ЕС по отношение на защита на данните, което ще доведе до преразглеждане на вътрешните процедури на компаниите в сферата на събиране на вземания (в ЕС и извън него). Федерацията има за цел да подготви колекторските агенции за предстоящите промени и решението, което предлага е създаване на Паневропейски етичен кодекс за индустрията, който ще кореспондира с промените в регламента.“, казва в интервю за италианското издание Credit village magazine Ървин Фолкнер, президент на FENCA.

Колко важна е репутацията и какъв е имиджът на индустрията по събиране и изкупуване на вземания е друг акцент в събитието. “Нашият бранш е ключов за доброто финансово здраве на всяка икономика и е много важно да вършим работата си коректно и прозрачно за обществото”, казва Райна Миткова, председател на АКАБГ и член на борда на FENCA.

„Финансовата култура е най-добрата превенция на задлъжнялостта“ е темата на кръгла маса, която ще се проведе в рамките на FENCA Congress Sofia 2017 – 28 септември 2017 (четвъртък) с начален час 10:00.

Снимка: www.bgonair.bg 

Александер Грилихес – „През последните години АКАБГ работи много усилилено в посока за повишаване на финансовата култура на потребителите. От редовните проучвания на задлъжнялостта на домакинствата и бизнеса, които правим, е видно, че неумението да боравим с личните си финанси е една от основните причини за изпадане в дълг. За нас е удовлетворяващо да отчетем, че тенденцията е положителна – с малко, но се покачва броя на хората с по-добра финансова култура.
Свиване

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година  

Писмото и бележката към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 38. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8021. Арх. т. I. № 16, стр. 40.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ - 28 ДЕКЕМВРИ 1871 ГОДИНА

Плевен, 1871, 28 декември

Братоече!

Както виждаш в писмата ни за П. Хитов и Ф. Тотю, пишем чак от моя страна, а особеното на Панайот е да си дойде!!! Където пише, че ако дойдел, щял да ни нанесе вреда. Това е негово шикалкавене! Ние му казахме, че отвън като стои, носи вреда, а като е вътре, знаем какво ще ни нанесе.

Пишете на Каравелов, моля го за последен път братски, да не ме вика вече чрез вестника си, защото ще повярвам на някои думи като ми казват: „Братле Левски, без да се усетиш Каравелов ще те предаде!“ Ето какво: в 20-ти брой в „Свобода“, където беше писал за мен и ме викаше да се срещнем в Букурещ, произведе тайна буна пак между турците. И българи шпиони, преоблечени с български дрехи, търсят, запитват, спират по конаците, по хановете, и дават заповеди по всички ханове така: щом дойде човек със среден бой, или бил височък, с руси мустачки, с дрехи, били широки, тесни или офицерски, може и с просешки, веднага да дойдете и да съобщите в конака!!!...

Тоя ден, когато прочитах още вестника и пристигаха от няколко места известия с нарочни хора, за да взимат мерки, в същото време на пратениците ми казах кой е причината за това зло, за което прибавих, че редакторът не е мислел, че ще произведе с това лошо. Затова напомнете му, ако има нещо тайно, да ми пише през вас, пък вие му дайте клетва какво (че - бил. П. Н.) няма да му разпечатвате писмото.

Левски

Исках на всички да им пиша по-особено, но приносящият нямаше време да чака. [1]

Същият

1. Цялото е приписка към писмото на А. Хинов Попов с дата 1871, декември 28. Адресът до брат му Данаил е писан от ръката на същия. Върху адресната страница Д. Хр. Попов бележи: „На 29 писах на П. Хитов, на 30 писах на Л. Каравелов, на 29 писах (отговорил р.) на А. X. Попов.“

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

септември 13, 2017

Свиване

ЕСПЧ: речта на омразата не е защитено слово  

В решението си по делото Belkacem срещу Белгия (34367/14) ЕСПЧ единодушно обявява жалбата на белгийския гражданин Belkacem за недопустима. Решението е окончателно.
Делото се отнася до осъждането на г-н Belkacem, лидер и говорител на организацията “Sharia4Belgium”,  за подбуждане към дискриминация, омраза и
насилие 
към немюсюлмански групи. Изказванията са във видеоклипове  в YouTube. Г-н Belkacem е осъждан на затвор и глоба от 550 евро (EUR)  за подбуждане към дискриминация, насилие и омраза.  

Г-н Belkacem твърди, че никога не е възнамерявал да подбужда другите към омраза и насилие, а просто се стреми да разпространява своите идеи и мнения. Той твърди още, че неговите изказвания са проява на свободата на изразяване.

 Съдът отбелязва, че  г-н Belkacem призовава към омраза, дискриминация и насилие спрямо всички немюсюлмани. Според Съда подобна атака е несъвместима с ценностите на толерантността, социалния мир и недискриминацията, които са в основата на Европейската конвенция за правата на човека.
Поради това Съдът отхвърля жалбата, като приема, че е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията  –  правото  на свобода на изразяване е недопустимо да се използва за цели, които очевидно противоречат на духа на Конвенцията.

 


Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

ЕСПЧ: проследяване на електронните съобщения на работното място  

Решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v. Румъния (61496/08) засяга уволнение на служител, след като ръководството на едно търговско дружество наблюдава електронните  комуникации вътре в дружеството. 

Голямата Камара (11:6 гласа) решава, че е налице нарушение на чл.8   (право на зачитане на личния и семейния живот, дома и кореспонденцията) от Европейската конвенция за правата на човека. Съдът стига до заключението, че националните органи не са защитили по подходящ начин  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния живот и кореспонденция.  По-специално, националните съдилища не са установили:

  • дали г-н Bărbulescu е получил предварително уведомяване на работодателя си, че комуникацията му може да бъде наблюдавана;
  • дали  е бил информиран за естеството и  степента на мониторинга и  степента на навлизане в личния  живот и кореспонденция;
  • конкретните причини, обосноваващи въвеждането на мерки за мониторинг;
  • дали работодателят е могъл да използва мерки, които водят до по-малко навлизане в личния живот и кореспонденция на г-н Bărbulescu;
  • дали комуникациите биха могли да бъдат достъпни без негово знание и др.

 Фактите

Жалбоподателят Bogdan Mihai Bărbulescu е румънски гражданин, нает от частна компания като инженер, отговарящ за продажбите. По искане на работодателя си той създава акаунт в Yahoo Messenger с цел да отговаря на  запитванията на клиентите. По-късно Bărbulescu е уволнен с мотив, че неговите съобщения в Yahoo Messenger са били наблюдавани и че е имало доказателство, че е използвал интернет за лични цели, което било забранено от правилника. Г-н Bărbulescu оспорва неуспешно решението на работодателя си пред съда в Букурещ.

В решението си в състав от 12 януари 2016 г. Европейският съд по правата на човека се произнася (6:1), че няма нарушение на чл.8 от Конвенцията и румънските съдилища са постигнали справедлив баланс между правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот и кореспонденцията по член 8 и интересите на  работодателя.
Голямата камара

 В решението се отбеляза, че  – дори ограничено –  правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията продължават да съществуват
на работното място.  Националните органи са били задължени да намерят баланс между конкурентни  интереси:  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот, от една страна, и правото на работодателя му да предприеме мерки за  гладкото функциониране на търговското дружество, от друга страна.
 
Националните съдилища обаче не са установили дали г-н Bărbulescu е бил уведомен предварително за възможността работодателят му да въведе мерки за мониторинг и на естеството на такива мерки.  За да се квалифицира като предварителнопредупреждението от страна на работодателя трябва  да бъде дадено преди започване на мониторинга. От материалите   по делото е видно, че г-н Bărbulescu не е бил предварително информиран за обхвата и характера на наблюдението.
Националните съдилища не са анализирали дали причините, които   оправдават  мониторинга върху комуникациите на г-н Bărbulescu, са достатъчни. Има ли основателно предположение, че поведението на служителя излага на риск дружеството и може да ангажира отговорността му.
Националните съдилища не са проверили дали целта, преследвана от работодателя,  би могла да бъде постигната чрез   методи, представляващи по-малка намеса в личния живот и кореспонденцията.
Не е изяснено също  налага ли се служителят да бъде уволнен, т. е. вследствие на наблюдението да се наложи най-тежката дисциплинарна санкция.
Нарушение на чл.8 ЕКПЧ.
Очаква се и решение по делото Libert v. France ( 588/13), в което служител възразява срещу уволнение, основано на достъп на работодателя до лични файлове на служителя на служебния компютър.

Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

ЕСПЧ: за забраната за огласяване на резултатите от електорални проучвания  

Съдът за правата на човека се произнесе по жалбите на гръцки граждани срещу прието в Гърция законодателно решение, според което  публикуването и разпространението от медиите на резултатите от  проучвания на намеренията за гласуване са забранени за определен срок преди избори и референдуми.  Законът предвижда  глоби в размер от 30 000 до 300 000 евро (EUR) за неспазване на тези разпоредби.

 В решението си по делото Dimitras and others v Greece ( 59573/09 и 65211/09) Съдът   единодушно обявява жалбите за недопустими.  Решението е окончателно.
 
Жалбоподателите, в качеството им на избиратели, твърдят, че забраната за разпространение на проучвания на общественото мнение е  в нарушение на правото им   да получават информация. Предвид продължителността на забраната, те  се оплакват, че са били лишени от свободен достъп до информация, която им позволява да упражнят правото си на ефективно гласуване. На последно място, те заявяват, че в Гърция не са  налице ефективни средства за компенсиране на  нарушаването на свободата им да получават информация.

Според решението:  за да се счита, че жалбоподателите са пряко засегнати от разглежданото законодателство, не е достатъчно самото съществуване на законодателство, засягащо всеки гръцки гражданин с избирателни права.   Въпросната правна уредба не е насочена лично към жалбоподателите и че те са били засегнати по същия начин, както и всички избиратели  – никой от които не е имал достъп до проучванията на общественото мнение.  Същевременно жалбоподателите имат право ефективно да гласуват. 

Следователно според ЕСПЧ те не могат да претендират за нарушение на член 10 от Конвенцията. 


Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

ЕСПЧ: висока степен на защита на свободата на словото при отразяване на съдебната система  

Още едно решение на Съда за правата на човека, в което се обсъжда критичната функция на медиите по отношение на лица от съдебната система. И отново тази предметна област е подчертана като област, представляваща значителен обществен интерес.

*

В решението   по делото Tavares de Almeida Fernandes and Almeida Fernandes v. Portugal  ЕСПЧ констатира нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

В началото са припомнени общи принципи, които Съдът прилага при решенията по чл.10 ЕКПЧ, като се казва [53-59], че

  • Общите принципи за преценка дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията са добре установени в съдебната практика на Съда. Наскоро те бяха обобщени в решенията по дела Bédat v Switzerland   (2016 г.) и Pentikäinen v. Finland [GC] ( 2015 г. ).
  • Журналистическата свобода   обхваща евентуално преувеличаване или дори провокация (вж. Prager и Oberschlick).
  • Чл.10 няма указания за ограничаване на политическото слово или за дебатите по въпроси от обществен интерес (виж Morice  v France 2015 г., с по-нататъшни препратки). Висока степен на защита на свободата на изразяване  обикновено се предоставя, когато се засяга въпрос от обществен интерес, какъвто е случаят по-специално с функционирането на съдебната система (пак там).
  • Съдът   винаги е правил разграничение между твърдения за факти, от една страна,  и оценки. Съществуването на факти може да се докаже, истинността на оценките  – не. Ако обаче дадено твърдение представлява оценка, пропорционалността на намесата зависи от това дали има достатъчна  фактическа основа  за оспорваното твърдение: ако не, тази оценка може да се окаже прекомерна (вж. Lindon, Otchakovsky- Laurens и др. срещу Франция).
  • Защитата, предоставена от член 10 на журналисти във връзка с  въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно и  да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката ( виж Божков срещу България 2011 г.). В ситуации, в които има твърдение за факт без достатъчно доказателства  – но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес – се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно (Касабова срещу България).
  •  Съдът  проверява дали  е постигнат справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване  и защитата на доброто име на засегнатите лица. В два съвсем неотдавнашни случая ЕСПЧ продължи да определя  критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (Axel Springer AG v Germany  и Von Hannover v Germany (№ 2).
  •  На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващ ефект върху упражняването на тази свобода (вж. Morice ).
  • Накрая  Съдът напомня, че  взема предвид обстоятелствата и цялостния контекст, в който са били направени съответните изявления (вж.  Morice,  § 162).

Случаят:

португалски журналист пише редакционна статия, озаглавена “Стратегията на паяка”, в която дава мнението си за избора на съдия  на поста председател на Върховния съд.Той е осъден да плати неимуществени вреди за  нарушаване  на доброто име на съдията – постъпка “с отрицателно въздействие върху личната сфера, включително   семейния и професионалния кръг на ищеца”.

Въпросът е в центъра на оживени дебати в Португалия, което националните съдилища пропускат да вземат предвид.  Няма съмнение, че към този въпрос има значителен обществен интерес. Съдът отбелязва изрично, че функционирането на съдебната система,  която е от съществено значение за всяко демократично общество,  е въпрос от обществен интерес (пак там, § 128). Лицата, които са избрани да представляват различните институции в съдебната система, също представляват значителен интерес. Следователно  ограниченията на свободата на изразяване в тази сфера трябва да се тълкуват стриктно.

Според решението вече е добре установено в практиката на Съда, че членовете на съдебната власт, които действат в качеството си на длъжностни лица, могат да бъдат подложени  на  критика в по-широки граници в сравнение с   обикновените граждани (виж  SARL Libération  § 74 , ЕКПЧ 2008). В същото време Съдът многократно подчертава особената роля   на съдебната власт, която като гарант на справедливостта е фундаментална ценност в държава, ръководена от върховенството на закона. Може да се окаже необходимо съдебната власт да бъде защитавана срещу разрушителните атаки, когато са необосновани.

Португалските съдилища приемат, че личният интерес на ищеца за защитата на репутацията му надхвърля правото  на свобода на изразяване. Те намират, inter alia, че някои твърдения в статията  са  прекомерни, надхвърлят границите на приемливата критика и правото на информиране и представляват атака срещу правата на личността на новия председател на ВС.

Според ЕСПЧ:

На първо място  Съдът отбелязва, че тези изявления представляват оценки, при това с достатъчна фактическа основа.

На второ място Съдът приема, че националните съдилища не са коментирали метафоричния тон на оспорваните твърдения и не е обсъдено съдържанието и смисъла им. Те като че ли са разглеждали твърденията изолирано от останалата част от статията. За ЕСПЧ твърденията остават в рамките на допустимите критики и преувеличения. Португалските  съдилища не обясняват в достатъчна степен как журналистът е надхвърлил правото си на критика и защо правото му да изразява своето мнение е трябвало да бъде ограничено.

На последно място, що се отнася до наложеното наказание, Съдът подчертава, че съгласно Конвенцията присъждането на обезщетение   за обида или клевета трябва да е разумно  пропорционално на претърпяната вреда.

В заключение: Съдът не намира,   че намесата “е необходима в едно демократично общество”. Според ЕСПЧ португалските съдилища са превишили предоставената им свобода на преценка по отношение на възможното ограничаване на дебатите от обществен интерес.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.


Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

Кога може да ми помогне Европейският омбудсман?  

кога може да ми помогне европейският омбудсман

Имам съмнение, че институция на Европейския съюз е нарушила правата ми. Как мога да се защитя? Имам ли възможност да подам жалба до Европейския омбудсман? Каква е процедурата и как мога да я започна? На първо място – кой е Европейският омбудсман? Европейският омбудсман е лице, което ръководи институция на Европейския съюз, следяща за спазването […]

The post Кога може да ми помогне Европейският омбудсман? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

„Какво се случи преди `89-та?“ – 30  

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев)

„25 години живях през социализма и мога да кажа че това бе спокойно време, в което се пазеше и ценеше човешкия живот, семейство и достойнство. […] А днес? Трагедия“

Из коментарите под статия „Как живяхме преди 10 ноември 1989 год.“, www.socbg.com, 9.11.2013 г.

С редки изключения, периодът на социализма почти не се изучава в училище, така че повечето млади хора са принудени да си формират мнение за него по семейни разкази, слухове и медийни образи. В резултат на това, мненията се делят на три големи групи. В първата социализмът изглежда доста несимпатично, почти чудовищно – лагери, партийна диктатура и червен терор, при който елитът на България е или изтребен, или e унизен и наплашен до смърт (заради един виц отиваш в затвора), никой не може да пътува в чужбина, Държавна сигурност следи всички, навсякъде; освен това цари дефицит по магазините, разпадаща се икономика, опашки. Във втората група образът на социализма е диаметрално противоположен: безплатно образование и здравеопазване, ред, задружност и спокойна радост, задоволеност с всички базови неща, автентична, здравословна храна: като цяло един несравнимо по-достоен живот, отколкото сега, в хаоса и грабителството на прехода. В третата група мнения социалистическата епоха е назована с пародийното име „соца”, което снизходително и пренебрежително внушава едновременно смях, срам и досада: защо ли въобще се занимаваме с това мизерно време?

1. Омразата

Цели социални пластове от българското население имат защо да мразят социализма. Мразят го членове на семейства, в които има убити или изчезнали безследно след 9 септември 1944 г., а също определяни като „фашисти“, деца „на осъден от Народния съд“, а също и тези, чийто имоти са били отчуждени, покъщнината им разграбена или конфискувана от народната власт. Ненавиждат онези синове и дъщери на концлагеристи от остров Белене или от Ловеч, където оживелите разказват как надзиратели са хранели свинете с телата на убитите. Мразят го още и инициативни хора и предприемачи - капиталисти, фабриканти и бизнесмени, загубили фабрики, банки и предприятия, но също и хора от дребния бизнес - търговци, частници, занаятчии, майстори и пр., загубили работилници и инструменти. Мразят го и преследваните и следените от тайните служби, предаваните от колегите си, донасяни от съседите, приятелите (понякога дори от съпругите и от собствените си деца) на Държавна сигурност. Мрачен спомен за социалистическа България имат емигранти, изгнаници, прокудени от родината си, често насила превърнати в „невъзвръщенци“. Мразят онова време и журналисти, писатели, философи и интелектуалци, задължавани да мислят и говорят с марксистки клишета, да се кълнат във вярност на КПСС и БКП. Не биха могли да обичат тези 45 години и онези, на които „народната власт“ не им е позволила да завършат образованието си или им е отказала кариера поради „враждебен класов произход“ [45] или „неблагонадежност“ или са били изместени в професионалното си израстване от „активни борци против фашизма“ и техни наследници. Горчив спомен имат тогавашните младежи и девойки (днес вече възрастни хора), обвинени че са попаднали под „западно влияние“, защото са слушали джаз и рокендрол, носели са джинси, дълги коси или къси поли. Не биха могли да обичат „народната власт“ и онези, които са пили радиоактивно мляко по време на катастрофата на Чернобил и са яли отровени от радиоактивен прах зеленчуци (през април 1986 г. по нареждане на самото Политбюро, комунистическата власт не информира населението за радиационната опасност).

Но в българското общество цари война на мненията, истинска битка за образите на близкото минало, в която фактите не винаги са най-важни. Противниците на горния начин на мислене твърдят, че обвиненията са хиперболизирани и селективни, че подобен „пещерен антикомунизъм“ само демонизира мирното време на българския социализъм и ни най-малко не ни приближава до историческата истина. Горните репресии били насочени единствено към “класовия враг“ (подразбира се, че това е било справедливо, та нали е „диктатура на пролетариата“, власт на мнозинството над малцинството) и са засегнали само капиталисти, фашисти, чорбаджии, фабриканти; „изедниците“ и техните наследници. За сметка на това най-бедните и масите са получили невероятни възможности – сигурна работа, безплатно здравеопазване, обществена хигиена, добро образование – и всъщност за първи път в историята са живели задоволено, щастливо и спокойно. Вярно, че е имало всеобщо задължителна идеология, но в реалния всекидневен живот обикновените хора постепенно я опитомяват, изграждат си мрежа от приятелски, съседски и колегиални връзки, с които преодоляват дефицита, смекчават репресиите, превръщат идеологическите клишета в кухи фрази: така в рамките на „диктатурата на пролетариата“ хитрите българи си създали, казва тази гледна точка, възможност за приемлив и задоволен живот. Добавя се, че „демоничната“ картина на българския социализъм никога няма да обедини отново разединеното българско общество: тя не дава шанс на примирението и забравата на страданията, не позволява най-накрая да се затвори тази страница на историята.

Онези, които имат исторически, лични и фамилни причини да мразят онова време обаче, рядко се вслушват в тези възражения. За тях миналото е болезнено живо, защото справедливост за жертвите, страданията и всекидневните унижения през годините на прехода така и не бе въздадена, виновните не бяха наказани – не може да бъде затворена страница, която не е била справедливо прочетена. В България не се случи процес на декомунизация, подобна на денацификацията в Германия след Втората световна война.

(Следва)

септември 12, 2017

Свиване

Господари на ефира – творци или пирати? Съдът се произнесе  

Върховният касационен съд   оставя в сила решението на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение №2065/15г. и решение №1316/13г. по т.д. № 557/07г. на СГС, по същество са отхвърлени като неоснователни предявените искове  за неправомерно използване на части от предаването „Ш на С.”   в издания на предаването на „ Г на е”  и  части от предаването „В на д” в издание на „Г на е” –   пълен текст на решението. 

Според ВКС (подборка от цитати от решението):

Ищец в производството е продуцент на предаването „ Ш на С.”, като именно в това свое качество е предявил и разглежданите искове с правно основание чл.94,чл.94а, чл.95, ал.1, т.1,т.2 и т.6 ЗАПСП -за неправомерно използване на части от предаването.

Процесните откъси са били излъчени в предаването „ Г на е”, без да бъде поискано разрешение от продуцента – ищец в производството и без заплащане. Ответниците са се позовали на правото си по чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП, като правилно  въззивният съд е обсъждал предпоставките на нормата и тяхното доказване в процеса, с оглед възможността аудиовизуалните произведения да могат да бъдат използвани свободно и без заплащане на възнаграждение.

Не е било спорно, че „Ш на С.” и др. са били разгласени произведения, тъй като са излъчвани в ефир. Спорило се е между страните, дали използваните части от тези предавания и от песента са съставлявали цитати, с оглед изискването на обсъжданата норма,  т.е. дали тяхното включване в предаването „ Г на е” е отговаряло на изискването за цитиране.

Заключението на мнозинството от експертите по тази експертиза е обосновало категоричен извод, че се касае за цитат от аудиовизуално произведение, изведено от съответните за този тип произведение особености. В тази насока, неоснователно е изложеното разбиране на касатора за това, че след като не е възпроизведен точно и изцяло оригинала, не е налице цитат.

При приложението на чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП цитирането се преценява  съобразно целите визирани в текста, а именно – критика или обзор. В случая е налице първата хипотеза. Необосновано е и разбирането на страната, че пародията няма относимост към критиката, а съставлява отделна предпоставка, невключена в нормата на чл.24, ал.1, т.2 ГПК, което я прави неприложима към случая. Критиката се дефинира като обсъждане, анализиране с цел да се откроят добрите и лошите страни на личност или явления от социалния живот. Или тя е обобщаващото понятие, докато иронията, гротеската, карикатурата, пародията, хиперболата и т.н. са все стилистични похвати, чрез които критиката се изразява. Т.е. те са изразни средства, тъй като именно, чрез тях се подлагат на критика лични и обществени недъзи, които биват осмивани, като по този начин постигат целта си – обсъждането на тези явления и тяхното отричане. Или, след като експертизата е обосновала разбирането си, че „ Г на е” е аудиовизуално произведение, което има за цел коментар на телевизионни гафове, анализ и представяне на собствена позиция по теми с обществен интерес, разследващи репортажи и значими обществени проблеми, то и използваните художествени похвати като пародия, гротеска, фарс, бурлеска е допустимо, т.е. тези похвати служат за да се осъществява именно критика. Доколкото в експертизата е обосновано и професионалното мнение на експертите, че излъчените части от спорните предавания са разпознаваеми, независимо от използваните похвати, то и следва да се приеме, че цитирането на тези части от аудиовизуалното произведение е съобразно обичайната практика т.е. достатъчно за предотвратяване на объркване в съзнанието на зрителя относно това, че се касае за чуждо аудиовизуално произведение и подчинено на целта на предаването.

С оглед времетраенето на излъчените откъси, очевидно се касае за обем, съответстващ на целите на предаването.

Става дума за правно регламентирано изключение, обхващащо използване на части от чужди произведения, свободно и без заплащане.

Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, обжалваното решение като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението е окончателно.


Filed under: BG Content, BG Media, Media Law
Свиване

ЕСПЧ: Кържев срещу България или за мафията в прокуратурата  

На 7 септември 2017 Съдът за правата на човека в Страсбург постанови решение по делото на Славчо Кържев, известна фигура от близкото минало, бивш прокурор и бивш ръководител на  Софийската районна прокуратура Кържев срещу България  (60607/08).

Делото е по повод  конфликт между Кържев и прокурори, които са били негови подчинени, но по-късно участват в комисия, която проверява дейността му.  На 12 октомври 2006 г. във вестник Труд е поместено интервю на Кържев, в което той коментира случая:

  През целия си живот се борих с престъпността. Нещо повече,  опитах се да победя мафията в прокуратурата. Признавам, че съм се провалил и сега нося последствията от това. Разследващата комисия включва точно тези прокурори, които по това време възразиха срещу работните методи, които въведох. Целта на тези методи бе да  премахнат всички основания за корупция, свързана с делата.  […] Обществена тайна е, че един от прокурорите, които споменах, е известен сред адвокатите и “клиентитe” на прокуратурата    като “прокурор Рушветчийски”.

Засегнатите прокурори съдят Кържев за обида и втората инстанция налага на Кържев санкция глоба. Той подава жалба до ЕСПЧ за нарушение на чл.10 ЕКПЧ. Според него  оспорваните му изявления представляват ценностни преценки и   критиките му не са насочени срещу лица, а срещу “институцията  прокуратура”. Макар да признава, че думите му може да са били “агресивни” и “неприятни”, той твърди, че те са  част от важни обществени дебати, които не могат да бъдат ограничавани, още по-малко с мерки, водещи до наказателна отговорност.

Правителственият агент признава намеса в свободата на словото на жалбоподателя, но смята, че жалбоподателят не е представил никакви факти или доказателства в подкрепа на твърденията си, което означава, че изявленията му са “далеч извън приемливия праг на конструктивна критика”. Посочва още , че Труд е водещ  ежедневник в България и  интервюто на жалбоподателя е достигнало до “особено голяма аудитория”. Определени лица са наречени “боклук”, което не е принос към обществени дебати.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност. Намесата не се оспорва, въпросът е дали тя е необходима и пропорционална на целта. Съдът напомня известната теза, че защитата на свободата на изразяване се отнася не само до информация и идеи, към които съществува благоприятно или индиферентно отношение, но и които  причиняват шок или безпокойство.  Що се отнася до границите на приемливите критики, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото по отношение на частноправни субекти. Длъжностно лице със сигурност има право да защитава репутацията си, но тази защита трябва да бъде претеглена/съобразена с обществения интерес  от открито обсъждане на политически и социални въпроси, тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват стеснително [33].

В случая става дума за фрази като мафия в прокуратурата, рушветчия и боклук.

Съдът намира, че като цяло интервюто на Кържев е част от дебати по въпроси от значителен обществен интерес и не е представлявало безсмислена обида.  Съответно изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита. Органите са имали задължението да представят особено уместни и достатъчни причини, за да покажат, че намесата в правата на жалбоподателя е пропорционална на преследваните легитимни цели, което съдът не е убеден, че   са направили [35].

В частност, според ЕСПЧ

  • българският съд не е претеглил правилно  твърдяната тежест на казаното срещу  свободата на изразяване и не е посочил  конкретни основания за необходимостта от налагане на санкция;
  • не е направил  опит да се съобрази с факта, че оспорваните твърдения са били главно насочени към  дебати със значителен обществен интерес;
  • не е взел предвид, че по отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните граждани;
  • не е преценил  дали обжалваните твърдения са  ценностни преценки и дали са налице достатъчно “фактически основания” за такива преценки;
  • не  е взел предвид и факта, че няколко дни след публикуването на обжалваното интервю   същият вестник публикува позицията на засегнатите прокурори, които упражняват правото си на отговор;
  • наложена е непропорционална санкция   без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните интереси, за които става въпрос.

Намесата не е необходима в едно демократично общество и заедно с това не е пропорционална на преследваната цел.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

 

И до това решение няма съмнение, че  прокуратурата е област, дебатите по отношение на която са със значителен обществен интерес.   Решението на ЕСПЧ почива на идеята за необходимостта от защита на словото, което е принос към значими дебати – наистина, мафия в прокуратурата е такова твърдение, което заслужава обсъждане и многостранна аргументация.

Дали   методите на Кържев са били с потенциал да победят  мафията в прокуратурата е друг въпрос, който не е в обхвата на работа на ЕСПЧ.

 


Filed under: BG Content, BG Media, Media Law Tagged: еспч
Свиване

Електрическата автомобилна революция  

Електрическата автомобилна революция

Електрическата автомобилна революция

 

The post Електрическата автомобилна революция appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Спомняте ли си за седемте експулсирани гюленисти?  


Спомняте ли си случая с експулсираните седем турски граждани от България в края на октомври 2016 г.? Те се опитаха да преминат границата при Русе, но бяха задържани от румънските власти, предадени на българските им колеги и скоропостижно върнати в Турция, нарочени за гюленисти? Е, постарайте се да го помните още дълго, защото информация какво точно е наложило тяхното експулсиране и какви са били становищата на различните държавни органи по този въпрос ще може да бъде получена най-рано през 2019...
Свиване

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов  

Писмото и бележката към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 37. Писмото не е датирано, но предположително е писано през ноември или декември 1871 година. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8020. Арх. т. I. № 15, стр. 40.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Г. Д. Хр. Попов

ЦК ви избира заедно с А. К. (Ангел Кънчев - бел. П. Н.) да отидете при Л. К. (Любен Каравелов - бел. П. Н.) в Бук[урещ]. Ако имате време, пригответе се, та когато ви се телеграфира от Гюргево да тръгнете, заедно да отидете с А. К. Това ще бъде от днес след 5 дни.

На А. К. се дадоха потребните забележки какво да говорите. И всичко каквото говорите, ще искате от него писмено, за да поднесете тук.

Привременно правителство

(печат)

П. П. Изпращат ви се настоящите 6 писма, които в същия час като прегледате ще ги изпратите всяко на мястото му, особено Каравеловите ще занесете вие сам, като отидете. Писмото от В. Левски ще го дадете особено на К. Велов [Каравелов], а общото с печата ще го дадете на А. К., защото то му е препоръката и без него не може да говори нищо. В противен случай, ако не можете да отидете сам, сигурно трябва да изпратите К.-Величковите писма със същия час (общото писмо, с което се изпраща и препоръчва А. К., ще го изпратите в особен плик чрез Кар. Велов за А. К.), но по-добре ще сторите, ако вие сам отидете, защото мисля, че по-добра работа ще се свърши като сте и вие [1].

1. Това писмо е продиктувано от Левски, а писано вероятно от Ив. Драсов. Под него с ръката на Левски стои отбелязано: "За Д. Хр. Попов в Т. М. (Турну Мъгуреле - бел. П. Н.), неизпратено по причина на карантината".

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

септември 11, 2017

Свиване

30 млрд. лв. губи държавата заради отпадналите от училище  

30 млрд. лв. губи държавата заради отпадналите от училище

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6433735

 

The post 30 млрд. лв. губи държавата заради отпадналите от училище appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Припознаване на дете – какво трябва да знам?  

припознаване на дете - какво трябва да знам

С приятелката ми решихме да създадем семейство, без да сключваме граждански брак. След време от връзката ни се роди дете. Как да удостоверя, че съм бащата на това дете? Какво представлява припознаването? Припознаването е юридическият способ за установяване на произход. С други думи това е признаването на едно лице, че е биологичният родител на друго […]

The post Припознаване на дете – какво трябва да знам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

И с новите учебни програми ще пада яко зубрене  

Имах намерение да напиша нещо за едно бившо комунистическо капище на петнадесет километра от Ихтиман в местността „Ушите“, сега потънало в боклуци, без някогашния величествен паметник, който рухна сам под напора на времето, и с една останала паметна плоча за една съшита с бели конци „антифашистка“ легенда, върху която плоча стрелките на часовника ще заличат скоро надписите, но когато седнах пред компютъра и понечих да започна, изведнъж осъзнах колко малко вече ме интересуват тези неща.

Защото има други въпроси, които са много по-съществени, много по-наложителни и много по-наболели, защото не паметниците, не бившите комунисти и не бившата Държавна сигурност пречат на демокрацията у нас, както мнозина демократи (?) се опитват да ни вменяват, а ѝ пречи именно мухлясалата реторика на същите тези демократи, пречат ѝ нескопосните им действия и заниманията им с дребнави теми, които се опитват да пробутват за много съществени, но от тези теми - не е ли истина? - почти никой всъщност не се интересува.

Пък и всяка жаба в края на краищата трябва да си квака в гьола.

Затова - сложих му пепел на предишния си замисъл и се обърнах към нещо друго.

И така, прочетох във вестник „Капитал“ една много интересна преводна статия на американския писател и експерт в областта на образованието Марк Пренски под заглавие „Светът се нуждае от нова учебна програма („Време е да поставим всички ученици в истинския център на образованието“).

Статията не е цялата, има пропуснати моменти, означени с [...], но дава изчерпателна представа за основната идея на автора: образователната система в целия свят е тотално неадекватна на потребностите на учениците и върви в обрасъл с храсталаци път, много страничен по отношение на магистралата, водеща далече зад хоризонта към бъдещето.

Аз обаче - за разлика от господин Пренски - съм дребен селски учител и световните проблеми трудно се вместват в главата ми, затова предпочитам да ги свеждам до моята вакарелска даскалска камбанария и оттам вече да ги оглеждам и преценявам.

Ето, проглушиха ни ушите, че вече ще работим по „нови учебни програми“ и всичко няма да е така, както е било до сега.

Нови учебни програми ли?

Нови учебни програми, които да готвят децата за живота, а не да им пълнят главите със зубрашка плява, няма да има в България и след хиляда години!

Така наречените днес нови учебни програми са пак старите - зубрашки и безполезни в по-голямата си част, само че малко поразджуркани.

За което лично аз си имам сигурен индикатор: наличието в учебната програма по български език на урок за залог на глагола (не винете учебниците и авторите на учебници, те са длъжни да следват учебните програми, а те се правят от едни лелки и чичковци, които нямат кьораво понятие от това кое е полезно и кое е безполезно).

Та ето го въпросният залог на глагола в „новата“ учебна програма за 8 клас:


И ми кажете сега, скъпи братя и сестри, колко пъти, по дяволите, ви се е налагало да прилагате в живота си знание за залог на глагола, да разпознавате отношението на глаголния субект към глаголното действие, каквото умение програмата изисква от учениците да усвоят!

Мога да продължа със същия въпрос, заменяйки „залог на глагола“ с други изрази, например със „сложно съставно изречение с подчинено обстоятелствено изречение за време“ (нещо, което някога съм учил чак в университета!) и така нататък, и така нататък.

Това са разбира се реторични въпроси, отговора - един и същ - го зная предварително.

Пък и си мисля сега нещо друго: понеже смятам да работя с два класа по иновативния метод „Обърната класна стая“ („Flipped classroom“), какво ли ще стане при една проверка, която ще установи, че нямам уроци за нови знания (това произтича от същността на метода), а в същото време учебната програма изисква 40% от уроците ми да са за нови знания?

Защото при проверки "отгоре", колежките знаят, се гледа под много дебела лупа „буквата на закона“, а приказките за свобода в действията на учителите са единствено за докладите и за публиката пред телевизорите.

Ще се справя, разбира се, не ми е за първи път да се разправям с бюрократи, но - да го река с една дума: ако сега трябва да започвам трудовото си поприще, никога не бих стана учител и никакви обещания за колосални заплати не биха ме примамили.

Не бих станал учител не заради децата, които според някои големи разбирачи сега били „много лоши“ и правели учителите „на маймуни“, с децата нямам никакви сериозни проблеми, но всичко останало, честно ви казвам, е невъобразимо тресавище, все по-тинесто и по-тинесто и все по-миризливо и по-миризливо с всяка изминала година.

Слава богу, че съм вече на финалната права:


ДОБАВКА: Статията на Марк Пренски според публикацията в „Капитал“ можете да прочетете ТУК.

септември 10, 2017

Свиване

Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година  

Писмото е представено според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там то се намират под № 36. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8019.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ТРИФОН РАЙНОВ - 25 НОЕМВРИ 1871 ГОДИНА

1871, 25 ноем.[ври], Българско]

Бай Т. Райнов!

Вместо писмо ето ви А. К. (Ангел Кънчев - бел. П. Н.), наш брат и работник, с упълномощено писмо идва там за работа. Каквото сме, ще ви каже, дайте му и вашите бележки, какво мислите и какво работите.

Така поздравявам всички ваши там. Така ще пишете и на другите, където се намират.

Приемете сърдечно целувката ми.

Ваш брат В. Левски

Адр. Т. Райнов

Гюргево

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

септември 09, 2017

Свиване

Срам да си беден, позор да си богат  

Последните десетина дни ни научиха, че два лева са точно толкова вълнуващи, колкото 450 хиляди евро. Тези две теми сякаш отбелязаха смяната на сезоните – ваканцията свърши с двата лева разлика между цветните и черно-белите учебници, а активният сезон започна с хонорара на Калин Митрев покрай азербайджанската „хайверена дипломация“. Но като се замислиш, темата е една единствена – за богатството и бедността, за лукса и мизерията, за сравняването на стандартите (което някои по-цапнати в устата наричат „мерене на пишки“) и за това кого мислим за богат, кого мислим за беден и какви страдания носи това на ранимата ни душа.

Що се отнася до черно-белите учебници, аз не успях да разбера какъв е проблемът: когато така или иначе ти се налага да купиш нещо, защо да нямаш възможност да избереш дали да го купиш в по-скъп или в по-евтин вариант. Нали и в бакалията продават сирене от мляко и сирене от нещо, което прилича на мляко, обаче е по-евтино? Нали продават и вино, един литър от което струва по-малко от един килограм грозде? Нали цели вериги магазини съществуват единствено, за да бъдат по-евтини от останалите в своята категория?

Защо предлагането на по-евтина алтернатива не се разглежда като загриженост към по-крехкия бюджет?

Защото от столетия над нас тегне ужасът „Какво ще кажат хората!“. По някаква странна причина е прието да се смята, че ако си беден, то си навеки опозорен и заслужаваш презрение. Всъщност, причината не е странна, защото практиката ежедневно показва, че бедни хора биват подхвърляни на презрение и унижение от страна на други, малко по-малко бедни от тях. Затова вестта за черно-белите учебници се възприе като опит за дамгосване, за публично опозоряване на бедните деца. Рицарите на словесността във фейсбук не закъсняха с огнените афоризми:

Вместо да дават черно-бели учебници на бедните деца, направо да им праскат по една дамга на челото!“ (Очевидно до този момент материалните възможности на бедните деца са били тайна, която новите учебници нагло изваждат на показ).

Едно е ученик сам да реши да си купи черно-бели учебници и СЪВСЕМ РАЗЛИЧНО е официално да има евтини ЗА БЕДНИТЕ!“ (Аз поне не успях да схвана РАЗЛИКАТА).

От утре бедните да са с черно-бели снимки тук!“ (Има се предвид във фейсбук, както навремето всички бяха със снимки на анимационни герои или пък забулени със знамето на държава, в която се е случило нещо неприятно от рода на терористичен акт – солидарност).

Деца на родители с по-скромни възможности – правостоящи в клас!

Тетрадки, подвързани с банкноти, vs тетрадки, подвързани с вестник; обяд с първо, второ и трето vs обяд с хляб и глава лук в стола на училището; екскурзии до Рим vs екскурзии до кочината в белащица всяко лято“… и т.н., и т.н., и т.н…

Лично аз се просълзих, но вероятно ще да е било от главата лук в училищната столова. Това, което ни казва целият този потоп от възмущение, е следното: „Единственият начин да се отгатне материалното състояние, е цветността на учебника. Той не трябва да говори за бедност, защото бедността е унизителна“. Това ли е поантата? Ако щете ме ънлайквайте, ако щете ме ънфрендвайте, но за мен всичко това е показно сиромахомилство, мотивирано единствено от суета и душевен ексхибиционизъм.

И докато за цветността на учебниците в горния курс не си заслужава да се говори кой знае колко, то за „хайверената дипломация“ очевидно си заслужава. В тази втора тема, доминираща обществения дискурс, нещата сякаш са обърнати. Тук възмутителното не е да си беден, а да си богат.

Датският вестник Берлингске, а покъсно „Гардиън“, „Монд“ и „Зюддойче цайтунг“ провели разследване, което уличило еднофамилното правителство на Азербайджан в опериране с черна каса, от която през периода 2012-2014 щедро плащало за PR и лобизъм, пък и препрало някой лев. Скандалът стана известен като „Азербайджанската пералня“ – част от станалата пословична „хайверена дипломация“ на китната каспийска държава. Хайверената дипломация е процес, при който конкретен евразийски сатрап (евразийски, а не само азиатски, защото Азербайджан е член на Съвета на Европа от 2001 – същият съвет, който не бива да се бърка с този на Европейския съюз) посредством услуги, армагани и рушвети се домогва до благоразположението и позитивното медийно говорене на известни европейски авторитети от политическите, финансовите и културните среди, с цел създаване на впечатлението, че сатрапът е просветен и загрижен за поданиците си владетел, влюбен в демокрацията и човешките права.

В рамките само на тази афера през черната каса били прекарани близо 3 милиарда долара. С кампанията се ангажирали италианци, англичани и всякакви други просветени европейци. За нас като българи е важно да знаем, че и ние сме дали нещо на света – и нашенци са участвали в хайверената дипломация, и нашенци са „топнали човчицата“, макар и не в такива размери като рафинираните представители на старите страни-членки.

Да не се задълбочаваме в конкретика и да не се оплитаме в анализи на финансовите схеми, по които са били прани и усвоявани парите. Достатъчно е да знаем, че има семейство българи, което, хайде, ако не в самия вихър на събитията, се е носило по края на течението, дало е своя принос и е взело своята награда – тя, Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО, и той, Калин Митрев, представител на България в Европейската банка за инвестиции и развитие, специално създадена по предложение на Франция, за да могат такива като нас да преминат от социализъм към капитализъм.

Вкусът, който остава в устата, е още по-горчив, защото колкото и да тънем в неведение по отношение на глобалните далавери, все оставаме с усещането, че „Азербайджанската пералня“ не е изключение, а практика, че такива далавери са основен предмет на дейност за модерното чиновничество и че за дребни труженици в тях, като семейство Бокови-Митреви, огласените в медиите бонуси са ежедневие.

Колко ли цветни учебници могат да се отпечатат само с половината консултантския хонорар на Митрев, колко ли поколения българчета ще се изучат по тях, ехеееей!…

Между другото, ако съставителите на учебниците някак ей така, между другото, включат и урок за това каква прекрасна страна е Азербайджан и какъв пичага е Илхан Алиев, току-виж разрешили проблема с отпечатването. Но, шегата – настрана!

И така, до какво стигаме след черно-белите учебници и хайверената дипломация? Стигаме до извода, че е срамно да си беден и че е позорно да си богат.

Темата за богатството и бедността е много интересна. Тя отдавна е престанала да бъде екзистенциална поне в цивилизацията, в която живеем и която наблюдаваме, защото в нея вече отдавна никой не умира от бедност. От венерически болести – да, от тероризъм – също, от алкохол и наркотици – ежедневно, но от глад – не. За нас темата за богатството и бедността отдавна е само социална, козметична, даже и куртоазна. За нас абсолютна бедност и абсолютно богатство няма. Да си беден означава да притежаваш по-малко материални блага, отколкото мислиш, че ти се полагат, а да си богат – да имаш повече, отколкото си се надявал да получиш.

И още: всеки си има теоретичен модел на благосъстояние, който си изгражда сам – ако го постигне, успял е; ако го надмине, е богат; ако не успее да го постигне, е беден неудачник. Представете си две абсолютно еднакви къщи в Бояна. В едната живее човек, дошъл от панелен блок в някой от кварталите, а в другата – човек изоставил вила в Сан Ремо. Естествено, единия е щастлив, а другият – нещастен; единият е богат, а другият – беден. Богатството и бедността са илюзии на собствената алчност.

Още древните езичници са знаели, че си толкова по-богат, колкото по-малко са нуждите и желанията ти; за колкото повече ламтиш, толкова повече не ти достига и толкова по-беден и нещастен се чувстваш. Но все пак има някакъв праг на бедността, който, колкото и да е условен, екстраполиран върху достатъчно големи групи хора, добива някакви очертания на обективност. Във всяка обществена структура има един праг, под който не можеш да си плащаш сметките и не можеш за си купуваш нещата, за които е прието да се смята, че се полагат всекиму по подразбиране. Всяка социална система се стреми да изследва и дефинира този праг, като го нарича „праг на бедността“. Лошо е хората да падат под този праг, защото се озлобяват. Често в литературата се прокарва схващането, че бедността облагородява, че бедните са по-морални и по-човечни от богатите. Това може да е вярно само за аскетите, които са изключително редки изключения. Иначе бедността озлобява и оскотява човека. Лишава го от възможност да се развива духовно, не му оставя време и желание за култура.

Но това е валидно само за хората, изпаднали под онзи праг, който съвсем условно нарекохме „обективен“ и който не се наемаме да изразим в конкретни стойности. Иначе дали си беден или богат, зависи единствено от личната ти нагласа и от очакванията, които имаш към този мимолетен свят. Което осмисля живота ти, то те прави и богат. А доколко е важно да си богат, това е съвсем друга тема.

Разбира се, всички искаме да няма деца, които да се чувстват втора ръка в училище. Всички искаме мошениците и тарикатите да си платят. Всички искаме революция, но не такава, при която едни тарикати сменят други и едни мошеници идват вместо предишните, защото историята показва, че всеки следващ дошъл на власт мошеник е по-брутален от предишния, на чиито рамене е стъпил. Искаме революция, която да очисти завистта и суетата и да изправи гърбовете ни, превити в поклон пред ужасно глупави неща. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Нобелови лауреати – 1946 година  

Джеймс Б. Съмнър (James B. Sumner)

19 ноември 1887 г. – 12 август 1955 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джон Х. Нортроп и Уендъл М. Станли)

(За откриване на явлението ензимна кристализация.)

Американският биохимик Джеймс Батчелър Съмнър е роден в Кантон (щат Масачузетс), близо до Бостън, в семейството на Елизабет Ранд (Кели) и Чарлз Съмнър, преуспяващ фермер и собственик на памучна предачна фабрика, чиито предци емигрират в Бостън през 1636 г. Като завършва начално училище, Съмнър започва да учи в латинското училище в Роксбъри, където бързо губи интерес към всичките предмети с изключение на химията и физиката. Поради нещастен случай по време на лов се лишава на 17 години от лявата си ръка и въпреки че по рождение е левичар, дотолкова се научава да си служи с дясната, че не само пише, но и играе тенис, билярд, занимава се със стрелба по чинии.

Като решава да стане електроинженер, през 1906 г. Съмнър постъпва в Харвардския университет, но скоро се увлича от химията и през 1910 г. получава степента бакалавър в тази област. Когато завършва университета, той се заема със семейния бизнес и работи по 10 часа на ден във фабриката на чичо си. Това е, както ще си спомни по-късно, "мръсна и безинтересна работа" и след една година Съмнър приема с радост предложението да заеме временно длъжността професор по химия в колежа "Елисън" в Саквил (провинция Ню Брънзуик, Канада), макар че никога не е изпитвал склонност към преподавателска дейност.

За свое учудване, Съмнър открива, че изпитва удоволствие от "книжния живот" и след като изтича срокът на договора му в колежа, преподава известно време в Уорчестърския политехнически институт в Масачузетс, а през 1912 г. се връща в Харвард, за да допълни знанията си по химия и физиология. В медицинското училище на Харвардския университет той учи биохимия при Ото Фолин, който от самото начало прави всичко, за да убеди младия химик, че физическият недостатък няма да му попречи да направи кариера на изследовател. Скоро удивителната сръчност, която Съмнър проявява в практическата лабораторна работа, прави впечатление не дамо на Фолин, но и на всички останали. През 1913 г. Съмнър става магистър по природни науки, а през 1914 г. получава докторска степен, като защитава дисертация за образуването на карбамид в организма на животните. (Карбамидът е отработен продукт, който се образува в организма като резултат от белтъчния обмен.)

Като завършва медицинското училище на Харвардския университет, Съмнър заема длъжността асистент-професор по химия в медицинския колеж на университета "Корнел", който по това време се намира в Итака (щат Ню Йорк). През 1929 г. става там професор. Честолюбив изследовател, Съмнър иска "да изясни какво представлява животът, какво кара организмите да растат, защо изобщо всичко е кръговрат", както обяснява по-късно. Затова той си поставя задачата да отдели и да получи в чист вид фермент, като по такъв начин направи първата си крачка към определянето на химическия състав на това важно по онова време малко познато биологично съединение.

Ферментите са органични катализатори - вещества, които се изработват от живите клетки и регулират много химически процеси, произтичащи в живите клетки, каквато е например способността да се усвоява храната. По времето, когато Съмнър започва своите изследвания, химията на ферментите е все още тайна, макар да се изказват не малко предположение, че се състоят от протеини. Дори великият немски химик Рихард Вилстатер не успява да получи ферменти в чист вид и стига до извода, че ферментите не са протеини, а неизвестен още на науката вид съединения.

Още докато подготвя докторската си дисертация, Съмнър вече провежда опити с уретаза, растителен фермент, който участва в разлагането на карбамида. През 1916 г. е открита висока концентрация на уретаза в канавалията, тропическо бобово растение, чиято родина е Южна Америка. Съмнър се опитва да изолира фермента уретаза. Основавайки се на предположението, че тя е протеинов фермент, той отделя всичкия протеин, който успява да открие в големи количества в цветовете на канавалията, като използва за тази цел различни разтворители, филтри и методи за утаяване.

След девет години безуспешна работа Съмнър най-сетне отделя микроскопични протеинови кристали. Откритието му, публикувано през 1926 г., е посрещнато със скептицизъм и откровени насмешки. Особено критично се отнася към него Вилстатер със своите ученици, който твърди, че получените от Съмнър кристали съдържат само някакво незначително активно небелтъчно вещество. В продължение на следващите четири години Съмнър защитава своята гледна точка в серия статии, където привежда допълнителни експериментални данни в полза на предложената теория.

И едва през 1930 г., след като Съмнър се занимава в продължение на една година с изучаване на ферментите в Стокхолмския университет с Ханс фон Ойлер-Келпин, неговата теория най-сетне получава подкрепа от американския биохимик Джон Х. Нортроп. Нортроп заявява, че отначало е отделил в кристален вид фермента пепсин, а пет години по-късно - трипсин, фермент на панкреаса. Тези факти помагат да бъдат убедени биохимиците в белтъчната природа на ферментите, макар че някои от тях съдържат и небелтъчни вещества. Към 1946 г. са отделени и определени около тридесет фермента.

Една година след получаването на Нобеловата награда Съмнър е назначен за директор на новата лаборатория по химия на ферментите към университета "Корнел", където продължава своите изследвания и се нагърбва с тежка преподавателска работа. През 1915 г. Съмнър се жени за Берта Луиз Рикетс, семейството има пет деца, но двамата се развеждат през 1930 г. На следващата година той се жени отново. Негова избраница става Агнес Паулина Ландквист от Швеция. С нея Съмнър се развежда през 1943 г. През същата година се жени за Мери Морисън Бейър. Съпрузите имат две деца.

Не винаги търпелив, но много трудолюбив преподавател, Съмнър печели уважението на студентите си с това, че не щади себе си в работата. "Основното, на което смятам, че трябва да науча студентите - казва той веднъж - е да събудя у тях любопитство към околния свят, стремеж да опознаят този свят, като се ръководят от една-единствена пътеводна звезда - истината". Съмнър се увлича от тенис, минава за отличен играч. Страстен любител на пешеходните походи, той се занимава с фотография, обича да готви, да учи чужди езици. Скоро след като подава оставка от университета "Корнел" през 1955 г., се разболява и умира от рак в Бъфало (щат Ню Йорк).

Сред многото награди, с които е ученият удостоен, е медалът Шеел на Шведското химическо дружество (1937 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, а също така на Дружеството за експериментална биология и медицина.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/sumner.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

септември 08, 2017

Свиване

Поход на тракийците 2016  

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.