април 27, 2017

Свиване

Големият пердах  

Ние, динозаврите, помним какъв як пердах ядяха някога от нас горките американците – направо ги стривахме на прах.

Сега обаче времената са други, американците не ядат пердах от нас, но затова пък го ядат на общо основание и всекидневно от Северна Корея.

И все по същия начин – плакатно.

Изобщо - загазили са го здраво янките, който не вярва, нека да види:


април 26, 2017

Свиване

Председателство на ЕС – какво означава това?  

председателство на ЕС - какво означава това

През последните седмици по новините и във вестниците актуална тема е това, че България е председател на Европейския съюз през 2018г. Обсъждат се ремонти на зали, избор на лого, ръководители на екипи, но какво всъщност означава това председателство? Какви отговорности имаме? Получаваме ли някакви привилегии през този период и колко пари ще ни струва всичко […]

The post Председателство на ЕС – какво означава това? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Докога ще се снишават нашите политици?  

Уважаеми читатели,
Искате ли да сте част от силна нация и стабилна държава? Ако искате, тогава е задължително да си казваме истината. Включително – дори непременно! – за мрачната българска история, която е крайно време да бъде изкарана на светло.

Вместо това да се случи, вместо да посмеем да си кажем истината, вместо нашите политици да дават пример със смелостта си да се изправят срещу нелицеприятната част от нашата история, те за пореден път искат да се снишат, да изчакат бурята да отмине, пък сетне ще видят…

Концлагеристи, 5-и май 1945 г.

На 24-и април 2017 г., в самия Ден на паметта за загиналите в Холокоста,* по БНТ бе излъчено предаване, което се опита да оправдае про-нацисткия режим на Борис III и Богдан Филов, убийствата не само на 11 343 депортирани наши сънародници, но и на всички останали жертви на царския режим… с думите:

Ама той, Филов, е голям учен“.

Все едно да се оправдава Хитлер с това, че е бил любител художник, а Сталин – защото се е учил в семинарията за поп.

Направих си труда да изгледам записа** на предаването, но не ви съветвам да си губите времето, защото още в анонса към него на сайта на БНТ става ясно за какво ще си говорят участниците и накъде ще бъда насочен разговорът:

Богдан Филов и Хитлер

Богдан Филов е запомнен като един от най-добрите български археолози, високо оценен у нас и в Европа. Изкушен от политиката, той става пръв министър на цар Борис III и полага подписа си под споразумението за включването ни в Тристранния пакт. Обвиняван в национално предателство, но същевременно направил много за обединението на всички българи, днес дейността му като политик е повече от оспорвана.

“Направил много за обединението на всички българи”?
Окупацията на завзети от нацистите земи е представена като обединение.

Дейността му като политик е повече от оспорвана“??
Само феновете на фашизма се опитват да оспорят историческите факти и да го представят като добър политик.

“Запомнен като… един от най-добрите археолози”???
А защо не по-правилното: “запомнен като човека, сложил подписа си под присъединяването на България към нацисткия пакт“?

Безобразие е да се води разговор за учения Филов, но не и за вкаралия България в поредната национална катастрофа политик Филов.

Ще цитирам изцяло написаното от Иван Бакалов, издателят на E-vestnik.bg, защото предава достатъчно добре какво се случи по време на предаването:

“БНТ поднесе в понеделник вечер умилително предаване за Богдан Филов, в “История.бг”. Вечерта в деня на Холокоста.
Водещ и трима от гостите се скъсаха да обясняват колко велик учен е, как случайно сбъркал, нямал избор, когато неговото правителство вкарало България на страната на Тристранния пакт. Една от участничките доц. Цвета Тодорова едва успя да каже, измежду толкова дитирамби за Филов, че бил антисемит. А археологът Овчаров изрази съжаление, че еврейските организации били против да му се сложи паметна плоча.

Филов и Хитлер

Даже не се осмелиха за един час предаване да кажат думите фашизъм и Хитлер. Веселин Методиев спомена нещо за недемократични средства, антидемократични цели и т. н. Водещият обясни, че Филов бил германофил…
Богдан Филов е човекът, който направи България съюзник на Хитлер, обяви война на Великобритания и САЩ и прие антиеврейски закони. Мъдри глави в БНТ обясняваха, че нямал друг избор. Винаги има избор – ако не си съгласен, оттегляш се. Филов до последно е работил като убеден привърженик на Хитлер.
Той е българският маршал Петен. И двамата са осъдени на смърт съответно от френския и българския Народен съд. На французина заменят присъдата с доживотен затвор, защото е бил на 90 години. Не всяка жертва на Народния съд е мъченик на демокрацията.
Но след предаването мнозина споделяха из Фейсбук идеята, че не бил виновен, нямало друг избор.
Никога във Франция няма да допуснат такова умилително захаросано отношение към маршал Петен. Там го наричат маршал Пютен. Все едно тук да наричаме Филов Лайнов. И това предаване на БНТ, и адвокатите на Филов, идат да покажат какви конюнктурни сме българите, не от днес. Готови да служим на дявола, щото няма начин. Имаме и поговорка – запали и на дявола свещ, за да не дойде каквото не щеш.
Филов с убеденост поема този път и води България след Хитлер. А не поради някаква принуда. Никой не го е карал да обявява война на САЩ и Великобритания, за да сринат София с бомбардировки. Никой не го е задължавал да приема антиеврейски закони. И ако не са били патриарха, депутати и общото настроение в обществото, щеше да депортира всички български евреи. Само 11 хил. е депортирал – от Македония.
Така в самия Ден за възпоменание на Холокоста БНТ реабилитира един привърженик на Хитлер.”

Ще ги допълня с още: по времето, когато Филов управлява, се приемат античовешките (а не само антиеврейски!) закони, сред които –  за защита на нацията, за българското поданство и др.п.
По времето на Филов биват убити не само депортираните 11 343 наши сънародници от Тракия и Македония, но и много други хора, сред които не малко бойци против фашизма, но и деца, жени, възрастни хора, които не се радваха толкова много, колкото апологетите на царския режим за “обединението”, а виждаха, че това е първата стъпка към националната катастрофа.

Модерно е да се отрича всичко случило се преди 9-и септември 1944 г. с думите, че след 9-и е било много по-лошо.

Филов пред Народния съд

Да, лошо е било, но това не значи, че преди е било добро – ако мислите, че е било, кажете го на наследниците на тези 11 343 депортирани хора. Какво? Не можете ли? Защото нямат наследници ли? Обяснете го на апологетите на нацизма, на феновете на Борис III и Филов, които се дразнят на всеки, осмелил се да напише истината за царския режим.

И накрая нещо много важно:
Филов не е този, който вкарва всички нас, а вкарва царството България в пакта. Подписът е негов. Той организира и депортацията, убийствата, изземването на имуществото им и т.н.
Ако някой се вижда като част от онази България, та да говори в 1-во л. мн.ч., (ни вкарва, ни обединява и т.н.) това е друг проблем.
Категорично не може и не бива да се прави връзка между който и да е от нас с онзи режим. Такава връзка очевидно има само между хората, които използват 1-во л., мн.ч. По същата причина не можем да казваме, че ние сме спасили българските евреи. Не сме “ние“, а са БПЦ и Димитър Пешев. И не са българските евреи, а по-голямата част – около 80 %. Останалите са депортирани и убити. И правителството на Филов е заплатило за тази “услуга” на нацистите.

Истината ще ни направи свободни, защото ще сме силни

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Когато някои се опитват да прикриват истината – включително и под формата на предавания по БНТ, те всъщност показват, че днешната държава България е немощна и слаба, щом не е в състояние да се изправи смело срещу истината. Също толкова слаба и немощна е била и през 1941 г., когато се снишава пред нацистите. Но управниците на царството не са били слаби и немощни, нито пък са се снишили, когато е трябвало да използват целия държавен репресивен апарат – войска, полиция, администрация, за да натоварят нещастните ни сънародници на влаковете и шлеповете и да ги извозят към Треблинка.
И държавата не се показва като бедна, когато заплаща на хитлеристка Германия, за да бъдат унищожени тези 11 343 души. Цинизмът на управници като Филов и Борис III е стигал до там, че да се пазарят и да договорят различно заплащане – 200 райхсмарки на възрастен, 100 – за децата, а бебетата са били приети от германските нацисти, за да бъдат убити… безплатно!

Върхът на цинизма не са опитите да се оправдае Филов с думите, че бил добър археолог.

Върхът на цинизма не са опитите да се отрече, че в България е имало фашизъм (аргументи от сорта на “имало е многопартийна система” и др.п. са невалидни, както посочват редица изследователи на историята).

Върхът на цинизма не е само това, че обществената национална телевизия може да направи едночасово предаване, в което да се срамува да посочи истината.

Не, уважаеми хора, можете да сте твърдо убедени, че днешните перачи на историята тепърва ще се стремят към “върховете” на цинизма, а ние – нормалните граждани – ще можем само тъжно да документираме поредното падение на някое издателство, на журналистиката като цяло, на науката история и т.н.

Хитлер и цар Борис III. Поредна приятелска среща.

В това предаване на БНТ се вижда и нещо друго, освен опит да се изпере миналото на България и то да се покаже само и единствено като светло. Вижда се, че е нарушен един от  основните принципи на журналистиката: по важна тема не са поканени експерти, които да изложат всички факти, пък да оставят зрителите сами да си направят изводите. Не, поканени са хора, които знаят фактите, но разговорът е насочван така, че да се чуе само едната гледна точка, да се стигне само до един извод, който се вижда в анонса на предаването, публикуван на сайта на БНТ: че Филов е “запомнен като един от най-добрите български археолози, високо оценен у нас и в Европа” и е “направил много за обединението на всички българи“.

БНТ няма да се засрамят от това предаване, за вас, уважаеми читатели – не знам, но аз лично се срамувам, че се налага да пиша такива очевидни истини.
_________
* – Йом ха-Шоа беше отбелязан вчера по целия свят като Ден на паметта за загиналите в Холкоста (ден на паметта за катастрофата и героизма), прочетете повече тук (на англ.): https://en.wikipedia.org/wiki/Yom_HaShoah
** – Можете да го изгледате тук: https://www.bnt.bg/bg/a/uchenite-v-politikata-bogdan-filov-24042017

Свиване

Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година  

Някои съвсем основателно наричат този документ "чернова" и вероятно имат право, защото текстът не е подписан и не оставя впечатление да е завършен. Въпреки липсата на подпис, почеркът е несъмнено на Дякона. Писмото тук (с малки мои корекции) е публикувано според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Като първоизточник Страшимиров е посочил „Н. Б. I. А., п. 60, № 8110".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Г-н редакторе на вестник Сво[бода],

Питаш ме как върви работата в Българско и накъде сочи? Като ми казваш още, че вънкашните уж свободолюбиви г-да европейци [на] всяко събрание отваряли въпрос и за нас, българите, да ни се дадат и на нас правата като на всеки народ. Тия думи от тия свободолюбиви г-да често били предлагани на тур[ското] пра[вителство]. Но не хващали думите им място за това, за- щото народът уж не показвал знак, че иска да бъде свободен.

Още личи народът най-добър живот живее с турчина и обича царя си. Отвсякъде ударени са и печатите! На тия въпроси отговаряли някои си, като показвали на 67-ма и 70-та година на четите, които се явиха по планините на България, а тур[ското] пра[вителство] отговаряло: тия са хайдути, побягнали из апсаните (затворите - бел. П. Н.) и пр., които са [се] събрали във Влашко и преминават насила да повдигнат народа, а народът, като си живее спокойно, гледа хладнокръвно на тия появени чети и не взема участие.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

април 25, 2017

Свиване

Лекции по руска литература – брой 74  

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1.

"В ОВРАГА" (1900 г.)

1.

Действието в разказа "В оврага" става преди половин век - разказът е написан през 1900 г. Място на действието е руското село Уклеево. Селото било известно единствено с това, че "веднъж след едно погребение... старият клисар видя сред мезетата хайвер и започна да яде жадно; блъскаха го, дърпаха го за ръкава, но той сякаш се беше вцепенил от наслаждение: не чувстваше нищо и само ядеше. Изяде всичкия хайвер, а в буркана имаше четири фунта. И много време е минало оттогава, клисарят е отдавна покойник, а за хайвера всички помнеха. Животът ли беше толкова беден там или хората не можеха да видят нищо освен това незначително събитие, станало преди десет години, но за село Уклеево не разказваха нищо друго". Или по-точно, освен това няма нищо добро за разказване. В този епизод поне се долавя весела човешка усмивка. Всичко останало е не само делнично, но и зло - сиво гнездо на оси сред лъжи и несправедливост. "В цялото село имаше само две порядъчни къщи, каменни, с железни покриви; в едната се намираше волостната управа, а в другата, двуетажна, точно срещу църквата, живееше Цибукин, Григорий Петров, дребен епифански търговец". И двете къщи са обиталище на злото. Всичко в разказа, с изключение на децата и Липа - невръстната съпруга, е последователност от лъжи, поредица от маски.

Първа маска: "Григорий държеше бакалско магазинче, но само привидно, а в действителност търгуваше с водка, добитък, кожи, зърно, прасета, търгуваше с каквото му попадне и когато например в чужбина трябваха за дамските шапки свраки, той вземаше за всяка двойка по тридесет копейки; купуваше дървесина за сеч, даваше пари с лихва, беше изобщо находчив старец". С този Григорий ще се случи интересно превъплъщение в разказа. Старият Григорий има двама сина, единият от тях е глух, помага на баща си по домашните дела, женен е за хубава на вид, здрава млада жена, която в действителност се оказва същински дявол, другият служи в полицията и е ерген. Ще забележите, че Григорий харесва много снаха си Аксиния, а защо, скоро ще стане ясно. Старият Григорий, който е вдовец, се жени отново, новата му жена се казва Варвара: "Едва се настани в стаичката, на втория етаж, и цялата къща светна, сякаш на всички прозорци бяха сложили нови стъкла.

Засветиха малки газени лампи, масите се покриха с бели като сняг покривки, по прозорците и в градинката пред къщата се показаха цветя с червени очички и на обяд не ядяха от една купа, а пред всеки слагаха чиния". Тя също изглежда отначало добра, очарователна жена, във всеки случай по-добра от стареца. "Когато по време на пости или на местния църковен празник, който продължава три дена, пробутваха на мъжете развалена сланина с такава тежка миризма, че беше трудно да се стои около бъчвата, и вземаха от пияните в залог коси, шапки, кърпите на жените им, когато в калта се търкаляха фабричните работници, зашеметени от долнокачествената водка, и грехът като че ли сгъстен вече висеше подобно на мъгла във въздуха, тогава усещаха някаква лекота при мисълта, че там, в къщата, има една тиха и спретната жена, която няма нищо общо нито със сланината, нито с водката..."

Григорий е суров мъж и макар че е дребен търговец със селски корени, баща му вероятно е бил заможен селянин, той мрази селяните. А сега идва:

Втора маска: Под веселия вид на Аксиния се таи същата суровост, затова Григорий се възхищава от нея. Тази красива жена е лъжкиня. "Аксиния продаваше в магазинчето и навън се чуваш как звънят бутилките и парите, как тя се смее и вика и как се сърдят купувачите, които обиждаше; и в същото време се виждаше, че там в магазинчето тайната търговия с водка е вече в ход. Глухият също стоеше в магазинчето или без шапка, пъхнал ръце в джобовете, ходеше по улицата и хвърляше разсеяно поглед ту към къщите, ту нагоре към небето. Шест пъти на ден в къщата пиеха чай; четири пъти сядаха на масата да се хранят. А вечер пресмятаха печалбата и записваха, след това спяха здраво".

После следва малък преход към кретонените фабрики с техните собственици. Ще ги наречем заедно семейство Хримини.

Трета маска: (Изневяра) Аксиния не само лъже купувачите в магазинчето, но лъже и мъжа си с един от фабрикантите.

Четвърта маска: Една малка лъжа, нещо като самоизмама. "Прекараха телефон и във волостната управа, но там той скоро престана да работи, защото в него се завъдиха дървеници и хлебарки. Волостният старшина беше слабо грамотен и пишеше всяка дума в книжата с главна буква, но когато се развали телефонът каза:

- Да, сега без телефон ще ни бъде трудничко".

Пета маска: Свързана е с големия син на Григорий, полицая Анисим. Тук сме в самото леговище на лъжата. Но Чехов не разкрива цялата истина за Анисим: "Големият син Анисим си идваше у дома много рядко, само за големите празници, но затова пък често провождаше по земляци подаръци и писма, написани с нечий чужд почерк, много красив, всеки път на лист хартия за писма, във вид на прошения. Писмата бяха пълни с изрази, каквито Анисим никога не употребяваше в разговор: "Любезни тате и мамо, пращам ви фунт китайски чай за удовлетворяване на вашите физически потребности". Тук се крие някаква тайна, която след това се разяснява, както например думите: "с нечий чужд почерк, много красив". Веднъж той си идва у дома и нещо в него го издава, че са го уволнили от полицията, но този случай не трогва никого. Напротив, случаят изглежда празничен, насърчавайки идеите за женитба. Варвара, съпругата на Григорий и мащеха на Анисим, казва: "Как така, милички? Ето, момчето вече на двадесет и осем години стана, а още ерген ходи, ох-ох..."

От другата стая нейната тиха, равна реч се чуваше така: "Ох-ох". Тя започна да си шепне със стареца и Аксиния и лицата им също придобиха лукав и тайнствен израз, като на заговорници. Решиха да оженят Анисим". Темата деца: Преход към главната героиня на разказа, момичето Липа. Тя е дъщеря на работеща вдовица, прислужничка, и помага на майка си да изпълнява своите задължения. "Беше мършавичка, слаба, бледа, с тънки, нежни черти, смугла от работата на въздух; тъжна, плаха усмивка не слизаше от лицето ѝ и очите ѝ гледаха по детски - доверчиво и с любопитство.

Тя беше млада, още момиче, с едва забележима гръд, но вече можеше да я венчаят, защото беше стигнала годините. В действителност беше красива и само едно нещо можеше да не се хареса в нея - големите ѝ мъжки ръце, които сега висяха безучастно, като две големи клещи".

Шеста маска: Свързана е с Варвара, която е приятна на вид, но в действителност под празната обвивка на повърхностната ѝ доброта няма нищо. Така цялото семейство на Григорий се състои от маскирани измами. След това се появява Липа, а заедно с нея нова тема - темата за доверието, детското доверие.

Втората глава завършва с още един бърз поглед към Анисим. Той е целият фалшив: с него се е случило нещо ужасно и той го крие не много умело. "След годежа определиха деня на сватбата. После у дома си Анисим все ходеше по стаите и си подсвиркваше или пък, като ви спомнеше изведнъж за нещо, се замисляше и гледаше в пода неподвижно, пронизващо, все едно искаше да проникне с поглед дълбоко в земята. Той не показваше нито удоволствие от това, че ще се жени, ще се жени скоро, в първата недела след Великден, нито желание да се види с годеницата си, а само си подсвиркваше. И беше очевидно, че се жени не само защото така искат баща му и мащехата му и защото имаше такъв обичай в селото: да женят синовете, за да има в дома помощничка. На тръгване не бързаше и изобщо не се държеше така, както преди, когато си идваше - беше някак си особено възбуден и говореше не това, което трябва".

В трета глава обърнете внимание на зеленожълтата кретонена рокля на Аксиния, ушита за сватбата на Анисим и Липа. Чехов я описва последователно като някакво влечуго. (В Източна Русия има вид гърмяща змия, която наричат "жълт корем"). "На Варвара ушиха кафява рокля с черни дантели и стъклени маниста, а на Аксиния - светлозелена, с жълта предница и с шлейф". Макар за шивачките да е казано, че са хлистовки, в началото на века това не означава, че са се бичували взаимно. Хлистите са една от многобройните секти в Русия (името им идва от "хлысть" -"камшик", защото в миналото сектантите практикували покаяние, като си нанасяли удари с камшик - бел. П. Н.). Григорий даже успява да измами двете бедни момичета: "Когато шивачките свършиха, Цибукин не им плати с пари, а със стока от своето магазинче и те си тръгнаха от него тъжни, като държаха в ръце вързопчетата със стеаринови свещи и сардини, които изобщо не им бяха потребни, и като излязоха от селото в полето, седнаха на едно хълмче и започнаха да плачат.

Анисим дойде три дена преди сватбата, целият в ново. Беше с блестящи гумени шушони и вместо вратовръзка носеше червено шнурче с топченца, а на раменете му висеше палто, с празни ръкави, също ново. Като се помоли спокойно пред иконата, той поздрави баща си и му даде десет сребърни рубли и десет полтинника (полтинник `половин рубла` - бел. П. Н.); и на Варвара даде толкова, а на Аксиния - двадесет четвъртака (четвъртак `четвърт рубла` - бел. П. Н.). Основната прелест на този подарък беше точно в това, че всичките монети, като подбрани, бяха новенички и блестяха на слънцето". Парите са фалшиви. Авторът намеква за Самородов, приятел и съучастник на Анисим, намръщен дребен човек с красив почерк, който е писал писмата. Постепенно става ясно, че Самородов ръководи нелегалното им предприятие, но Анисим всячески се старае да си повиши цената, като се хвали със своята необикновена наблюдателност и с качествата си на полицай. Като полицай и като мистик той обаче знае, че "да открадне всеки може, но как да го скрие!" От този любопитен герой струи някаква странна мистика.

Прелестно са описани приготовленията за сватбата и настроението на Анисим в църквата. "Всеки миг ще го венчаят, трябва да го оженят, както му е редът, но сега той не мислеше за това, някак си не помнеше, забравил беше съвсем за сватбата. Сълзи му пречеха да гледа иконите, присвиваше го под сърцето; той се молеше и молеше Бог нещастията, неминуемите нещастия, които са готови вече да се стоварят върху него днес или утре, да го подминат някак си, както буреносните облаци в засуха подминават селото, без да отронят нито капка дъжд. И толкова грехове са натрупани вече в миналото, толкова грехове, така е всичко безизходно, непоправимо, че е някак си даже несъобразно да се моли за прошка. Но той молеше за прошка и даже изхълца силно, но никой не обърна внимание на това, защото помислиха, че си е пийнал".

За миг се появява "детска" тема: "Чу се тревожен детски плач: "Мамо, да си ходим оттук, миличка!" - "Тихо там!" - извика свещеникът".

После е въведен нов герой, Елизаров (по прякор Гвоздея) - дърводелец и наемен работник. Той е трогателно същество, много мек, наивен и малко смахнат човек. Елизаров и Липа са еднакво кротки, непринудени и доверчиви хора, и двамата са много човечни, поради което не са лукави като злите герои в разказа. Гвоздея като че ли има дарбата да предвижда, той се стреми да предотврати интуитивно катастрофата, която ще повлече след себе си тази сватба: "Анисиме и ти, детенце, обичайте се двамата, живейте благочестиво, дечица, и царицата небесна няма да ви остави. <...> Дечица, дечица, дечица... - бърбореше той бързо. - Майчице Аксинюшка, Варварушка, да живеем всички в мир и съгласие, брадвички мои скъпи..." Той нарича хората с умалителните имена на своите инструменти.

Седма маска: Още една подмяна, още една лъжа се отнася до волостния старшина и волостния писар: те "които бяха служили заедно вече четиринадесет години и през цялото това време не бяха подписали нито един документ, които не бяха пуснали от волостната управа нито един човек, без да го измамят или без да го обидят, седяха сега заедно, двамата дебели, сити и изглеждаше, че вече до такава степен са напоени с неправда, че даже кожата на лицето им беше някак си особена, мошеническа". "Напоени с неправда" - това е един от лайтмотивите на разказа.

Няма да ви убягнат различните подробности, свързани със сватбата: нещастният Анисим, който размишлява за своето бедствено положение, за съдбата, надвиснала над него; някаква селянка, която вика навън: "Насмукахте се с нашата кръв, изроди, а не иска да ви прибере Господ!" и забележителния портрет на Аксиния: "Аксиния имаше сиви, наивни очи, които рядко мигаха и по лицето ѝ постоянно играеше наивна усмивка. И в тези немигащи очи, и в малката глава на дълга шия, и в нейната стройност имаше нещо змийско; зелена, с жълта предница, усмихната, тя гледаше, както през пролетта гледа от младата ръж към минувача усойница, протегнала се и вдигнала глава. Хримини се държаха с нея свободно и беше съвсем очевидно, че с по-възрастните от тях тя отдавна е в близки отношения. А глухият не разбираше нищо, не я гледаше; той седеше, сложил крак върху крак, ядеше орехи и ги трошеше със зъби така силно, че все едно някой стреляше с пистолет".

Но ето че сам старият Цибукин излезе в средата и махна с кърпа, даде знак, че той също иска да играе и по цялата къща и на двора в тълпата се разнесе одобрителен шум:

- И той излезе! И той!

Играеше Варвара, а старецът само махаше с кърпата и тропаше с токовете си, но тези, които там, на двора, нависнали един над друг, надничаха през прозорците, бяха във възторг и на минутата му простиха всичко - и богатството, и обидите.

- Браво на Григорий Петров! - чуваше се в тълпата. - Така, давай! Значи още можеш да го правиш! Ха-ха!

Всичко това свърши късно, в два часа през нощта. Анисим, като се поклащаше, обходи на прощаване певците и музикантите и даде на всеки по един нов полтинник. И старецът, без да се поклаща, но като беше стъпил здраво на единия си крак, изпращаше гостите и казваше на всеки:

- Сватбата струваше две хиляди.

Когато се разотиваха, някой смени хубавата поддьовка (дълга руска дреха - бел. П. Н.) на кръчмаря Шикаловски със стара и Анисим изведнъж избухна и започна да вика:

- Стой! Сега ще я намеря! Зная кой е крадецът! Стой!

Той изтича на улицата, подгони някого; хванаха го, поведоха го под ръка към къщата и го блъснаха, пиян, червен от гняв, мокър, в стаята, където лелята вече разсъбличаше Липа, и го затвориха".

След пет дена Анисим признава на Варвара, която уважава за нейната порядъчност, че във всеки момент могат да го арестуват. Когато заминава за града, следва забележителна сцена: "Когато излизаха нагоре от оврага, Анисим все се оглеждаше назад, към селото. Беше топъл, ясен ден. За първи път бяха изкарали добитъка и около стадата ходеха момичета и жени, облечени празнично. Ревеше сивокафяв бик, радвайки се на свободата, и риеше с предните си нозе земята. Навсякъде, и горе, и долу, пееха чучулиги. Анисим гледаше към църквата, стройна, беличка - неотдавна я бяха боядисали - и си спомни как преди пет дена се молеше в нея; погледна училището със зеления покрив, реката, в която някога се беше къпал и ловил риба, и в гърдите му се люшна радост, и му се прииска да израсте изведнъж от земята стена и да не го пусне по-нататък, и той да остане само със своето минало". Това е последната му мисъл.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

април 24, 2017

Свиване

Гражданско дружество – що е то?  

гражданско дружество - що е то?

  Какво е гражданско дружество или още казано гражданско обединение? Чувал съм го на различни места и в разговори между мои приятели и познати, но не съм запознат/а какво представлява и дали има общо с търговското дружество. Какво представлява гражданското дружество? Гражданското дружество представлява договор. В този договор две или повече лица се съгласяваме да […]

The post Гражданско дружество – що е то? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Правата ми във Facebook  

Тази статия на студентката по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Магдалена Митева взех от изключително полезния сайт https://pravatami.bg, който следя най-редовно и който препоръчвам горещо на тези, които искат да знаят какви са правата им в най-различни житейски ситуации.

(Павел Николов)



В днешно време ако нямам Facebook, съм като изгнаник на самотен остров, неосведомен за външния свят. Чрез него аз мога общувам с приятелите и семейството си, осведомявам се за интересни събития, новини, клюки. Мога да си намеря работа, стаж или доброволческа дейност и още безброй неща. Общо взето няма как да не съм онлайн, колкото и да не ми се иска. При този непрекъснат обмен на информация от всякакъв вид – от мои лични данни до клипчета на чужди котки в интернет, реших да се поразтършувам из Общите условия на Facebook.

В оригнал те са на английски език, но за мое улеснение Марк Зукърбърг се е погрижил да имам достъп до част от условията и на български. Преводът обаче може да не е напълно коректен и са възможни разминавания, поради което е препоръчително да черпя информацията си от оригиналния текст.

Каква информация се съгласявам да предоставя на Facebook?

Наскоро забелязах, че когато вляза в профила си ми излизат предположения за моята локация. В повечето случаи или познава точното ми местоположение, или е доста близо до целта. Това ме накара да се замисля всъщност каква точно информация събира за мен и от къде си я набавя.

Данни от снимки, съобщения и публикации

Всеки път щом се отбележа някъде, създам файл с определено съдържание или харесам снимка, Facebook знае за това и използва тази информация, за да направи престоя ми в сайта „по-интересен”. Той знае какво си пиша с приятелите си и ако споменавам често името на известна личност в съобщенията си например, то нищо чудно да започнат да ми се появяват новини свързани с нея.

Моите групи и контакти

Facebook събира информация и от хората, с които общувам най-много, и от това, което те качват в мрежата за мен или от групите, страниците, които харесвам. Освен това има достъп и до адресната ми книга, в случай че синхронизирам телефона/таблета си с профила си. Поради тази причина мога да получавам предложения да добавям хора от обкръжението ми в приятели.

Данни за плащания

Ако използвам Facebook, за да си купя нещо или да направя дарение, аз предоставям данните си за плащане – номер на кредитна или дебитна карта, адрес за доставка, телефон за връзка и др.

Данни за устройството, което ползвам

Само да се впиша в профила си и предоставям данни от или за компютъра, телефона си или други устройства, където мога да инсталирам Facebook. До тази информация имам достъп и аз. Благодарение на това лесно мога да засека и да се отпиша от устройство, от което се предполага, че съм се вписал, а всъщност ми е непознато.Такава данни са:

• операционната система, която ползвам, версия на хардуера, настройките на устройството, вид и име на софтуера, батерията, силата на сигнала и идентификатор на устройството;

• мястото, от където ползвам устройството благодарение на GPS, Bluetooth, или WiFi сигнали;

• мобилния ми оператор, тип на браузъра, език и часова зона, номер на мобилния ми телефон и моя IP адрес.

С цялата тази информация Facebook разполага благодарение на факта, че аз съм се съгласил с Общите условия и съм предоставил доброволно достъп до нея.

Facebook споделя тези данни със своите партньори в сферата на рекламата, за да ми бъде показвана реклама, съобразно с интересите ми. Добрата новина е, че информацията, която се споделя, не включва мои персонални данни – име, електронна поща, които да се използват за директна връзка с мен (освен ако сам не дам разрешение за това). Facebook има право само да сподели колко души са видели определена реклама или са инсталирали приложение, след като са видели рекламата, както и дали това са били повече мъже или жени, за да се определи аудиторията на заинтересованост от определен продукт.

Важно! Facebook може да споделя събраната информация в отговор на разрешение за обиск, съдебна заповед или призовка при наличие на основателна законова причина свързана с обществената сигурност. Може също така да осъществява достъп, да съхранява и да споделя информация, когато това е необходимо, за да бъде открита или предотвратена измама или друг вид незаконна дейност – смърт или опасност за телесна повреда.

Споделяне и поверителност

От настройките на профила си сам решавам кой какво може да види на стената ми. Това могат да бъдат персонализирана група от хора (близки, колеги, съученици), всичките ми приятели или отделни хора. По същия начин, когато използвам Messenger, избирам лицата, на които да изпратя снимки или съобщение. От своя страна пък те могат да изтеглят или да споделят това, което съм им пратил, с други хора.

Освен това мога да направя информацията, която споделям, публична. Тогава до нея ще имат достъп абсолютно всички, независимо дали са ми в листата с приятели, или не и независимо дали изобщо имат Facebook профил.

Когато коментирам или харесам публикация на друго лице, то това лице определя хората, които могат да виждат моите коментари или харесвания. Ако публикацията е публична, моите коментари също ще са такива.

Дотук добре. Когато обаче реша да публикувам свое авторско стихотворение, видеоклип, фотография, аз, приемайки общите условия, съм се съгласил Facebook да получи неизключителен лиценз за неограничено и безплатно използване на съдържанието на моята творба. Този лиценз се прекратява, когато изтрия профила си или това, което съм публикувал. Ако обаче съм решил да го споделя с други лица във Facebook и те не са си направили труда да изтрият пратено, то то си остава.

Когато решa да премахна нещо вече споделено, то изчезва от сайта. Важно! Част от тази информация се изтрива за постоянно от сървърите на Facebook, но е добре да знам, че някои неща могат да бъдат изтрити само когато си изтрия профила завинаги. Тоест дори и да си мисля, че съм изтрил снимки от, които ме е срам, те все още са там някъде в базата данни на Facebook.

Някой ме тормози. Какво да направя?

Най-елементарното, което мога да направя, е да го махна от приятели. При по- сериозни случаи мога да го блокирам. Facebook няма да го извести за това мое действие. Така този човек няма да вижда какво публикувам на стената си, да ме отбелязва на негови публикации, няма да може да ми праща съобщение и да ми иска приятелство. Мога да го отблокирам по всяко време.

Деактивиране на профила

Когато не желая вече да ползвам Facebook, имам две опции – да деактивирам акаунта си или да го изтрия.

При деактивация се премахва името ми от повечето неща, които съм качвал или споделял във Faceboоk – снимки, клипчета, публикации. Някои неща обаче остават видими – името ми в списъка с приятели на други хора, както и чатовете с приятелите ми.

Тъй като Facebook пази информацията, свързана с профила ми (напр. приятели, групи, страници, които съм харесал), лесно мога да възстановя профила си след деактивация. Само трябва да въведа отново имейла и паролата си или да използвам Facebook профила си, за да се впиша в друго приложение.

Изтриване на профил

Когато искам да изтрия профила си, нещата стоят малко по-различно. За целта подавам заявка, че искам завинаги да си закрия акаунта. Ако направя това, аз повече няма да имам достъп до него. Facebook ми дава няколко дни да размисля и не го изтрива веднага, тоест мога да го възстановя в рамките тези дни на размисъл.

След като си изтрия профила, заедно с него се изтрива и цялата информация, която се е складирала за мен в базата данни на Facebook. Необходими са до 90 дни, за да може всичко да бъде заличено. Дори и тогава обаче съобщенията, които съм пращал на други хора, се запазват в данните за техния профил и не се изтриват.

април 23, 2017

Свиване

С колко ни „цакат“ в цените на горивата?  

Само няколко дни след като поредните парламентарни избори влязоха в историята, Комисията за защита на конкуренцията излезе със становище, че няма установен картел при определяне на цените на горивата. Констатацията този път дори не изненада никого, защото вече няколко пъти комисията се самосезира и в последствие установява, че цените са пазарни. В същото време всеки един от нас забелязва как цените на големите вериги бензиностанции са заковани на точно определени нива и дори да има 3-4-5 различни обекта струпани в радиус само на 1 километър, цените на всякъде са еднакви.

През октомври 2016 шефката на Комисията Юлия Ненкова заяви пред журналисти: „Имаме безспорни доказателства за картел на горивата” и отправи заплахи към големите вериги. Прозвуча като предизборна закана, да се види, че държавата се грижи за потребителя. Но изглежда след това някой е посъветвал Комисията много да не се ежи и тя се оттегли с обяснения, че имало „ценови паралелизъм”, а не картел. С други думи цените са еднакви, ама не са картел, ами просто си приличат.

Безспорно обаче ако това решение бе излязло седмица преди вота, резултатите щяха да бъдат доста по-различни. Водената от Веселин Марешки партия "Воля", чиято политическа платформа беше именно срещу високите цени на горивата, щеше да има много по-голяма тежест и съвсем спокойно дори можеше да се бори за мястото на 3-та политическа сила. А имайки предвид, че шефката на КЗК Юлия Ненкова, е в тежка политическа зависимост от победителите ГЕРБ, можеше да увисне като водиничен камък на шията на Бойко Борисов и да повлече резултата на партията надолу. Само набързо ще припомним, че кабинетът Борисов 2 назначи самата Юлия Ненкова преди около година като пренебрегна доста по-необвързаната кандидатура на икономиската Георги Ганев. Г-жа Ненкова е бивша съпруга на Румен Ненков, който е съдия в Конституционния съд и е такъв от времето на първия мандат на ГЕРБ. Синът и пък - Александър Ненков, е депутат от ГЕРБ. Такъв е откакто е навършил 26 години, т.е. това му е основния трудов стаж в живота.


При всички тези зависимости трудно можем да очакваме независимост от един държавен орган. Но не се отчайвайте, това все пак е добрият вариант и означава, че ако се назначат читави и наистина независими експерти КЗК ще заработи. Имаме обаче и един много по-лош и страшен вариант. Освен явната момента зависимост, може просто да се окаже, че самата КЗК няма, както експертния потенциал, така и законовите норми, с които да установи картел в цените на горивата. Или изобщо какъвто и да било картел.

Цената на горивата се превърна и в предизборно острие, с което Веселин Марешки успя да прескочи 4-процентовата бариера. Предизборно ГДБОП и Агенция "Митници" проведоха операция в офисите на "Полисан" в Русе. Компанията е основен доставчик на бензин и дизел за веригата на Веселин Марешки. Акцията бе под надзора на прокуратурата и бе срещу разпространението на нелегално гориво. От тази проверка се разпространи информация, че качеството на горивото зареждано от VM Petroleum е толкова ниско, че пред закона то не се води като гориво и по този начин се облага с по-ниски данъчни и акцизни ставки. За близо 2 години работа на VM Petroleum обаче не е имало масови случаи на повредени автомобили, каквито би било логично да се случат при толкова ниско качествени горива. В някои от медиите пък започнаха да се появяват пространни анализи и изчисления как цените не можело да бъдат по-ниски от тези на монополистите на пазара и за това Веселин Марешки нарушавал някъде закона, за да продава на по-ниски цени. Е, къде точно е това нарушение вече 2 години не могат точно да определят експертите обикалящи по телевизиите и пропагандиращи, че цените на горивата са екстремно ниски.

Всъщност атаката беше насочена основно към варненския бизнесмен и не се казваше обаче и дума как и други бензиностанции могат да продават на подобни цени. Даже след появата на първите обекти на VM Petroleum във Варна монополистите свалиха цените на своите бензиностанции в района на същите нива, в опит ценово да задушат появилият се конкурент. Тогава КЗК не само не откри нищо нередно в тази ценова война, но дори и не реагира. А схемата е изпитана и от години успешно се прилага, за да се брани пазарът от навлизане на конкуренти предлагащи по-добри условия и цени на клиентите. За това и изведнъж така ненадейно, след питане на бившия депутат Мартин Иванов се оказва, че „Лукойл“ държи 92% от складовете за бензин. По този начин руската компания е в позиция, в която ако пожелае може да диктува правилата на пазара и да определя поведението на своите конкуренти в България, тъй като те са принудени да работят с нея.

А знаете ли всъщност на какви цени продава горивата Полисан, от която Веселин Марешки зарежда своите обекти? Цените са публично достъпни на сайта на компанията в интернет. Последната промяна на цените е била на 17 април 2017 г.


И така излиза, че държавата всъщност явно намира за съмнително това, че някой може да продава на по-ниски цени горива и веднага решава да го респектира. В същото време обаче същата тази държава не вижда нищо съмнително и нередно в това, че една компания държи 92% от складовете за бензин.

Както виждате от самата таблица, крайната цена на дизела е между 1,85 лв. и 1,95 лв. за литър. Тук не са включени транспортните разходи, които са 3 лв. без ДДС на километър. Имайки предвид, че една цистерна събира няколко тона гориво, транспортните разходи не оказват съществена тежест в крайната цена. При тези цени обаче не е отразена и отстъпката за количества, която прави търговеца. По този начин доставната цена на горивата пада още.

Сега нека да видим и какви са цените на горивата по бензиностанциите към дата 17 април. Дизелът е бил най-скъп в бензиностанциите на Газпром – 2,13 лв. за литър и разбира се най-евтин във VM Petroleum на 1,88 лв. за литър. Като при най-големите вериги бензиностанции (OMV, Shell, Lukoil, Eko, Rompetrol) цената варира в диапазона 2,11 лв. и 2,09 лв. за литър. С други думи с над 20 стотинки над продажната цена от Полисан. А ако от цената се извади отстъпката за количества и допълнителните печалби от съпътстващите всяка бензиностанция търговски обекти, тогава маржът вече става много голям.

Ето и някои други нелогични прояви на свободния пазар на горива. Големите вериги бензиностанции би трябвало да продават на по-ниски цени от тези на по-малките или единичните бензиностанции. Логиката е проста, по-големите обороти позволяват да се работи с по-малки маржове на печалби в крайната цена. Припомнете си тук как влязоха големите търговски вериги Била, Кауфланд, Лидъл, Тмаркет и т.н. в България. Именно тяхната големина им позволи да предложат стоките на по-ниски цени и с това да убият в голяма степен дребните квартални тъговци, които нямаха възможност да достигнат техните цени. В сектора на горивата обаче цените са едни и същи, както на бензиностанциите на големите вериги, така и на единичните обекти на определени бизнесмени. Публична тайна е, че по описаната по-горе схема с дъмпингови цени се контролират дребните и единични търгоци на горива. Всеки свалил цените бива атакуван и изблъскван от пазара от големите вериги с ниски цени.

Друг нелогичен момент при цените на горивата е, че ако те бяха толкова ниски, че големите вериги бензиностанции едвам да издеянват, те нямаше да реализират печалбите си, а работещи на загуба, отдавна щяха да са продали бизнесът си в страната и биха потърсили по-рентабилни икономики. Подобен момент видяхме с напускането на няколко чуждестранни банки страната – Алфабанк, МКБ, ОББ.

Безспорен е фактът, че ако Веселин Марешки не бе започнал изграждането на своя верига бензиностанции, цените все още щяха да бъдат концентрирани около високите нива на пазара. Интересното е, че вече и други бензиностанции следват „low cost“ стратегията на варненеца и не ги е страх също да намалят цените. Например на изхода на град Златна панега в посока Плевен, се намира бензиностанция, която е частен обект и не е част от големите вериги, на която дизелът на същия този 17 април се продаваше за 1,88 лв. за литър. Е след всичките писания, че с подобни цени се работило на загуба, как ли им излиза сметката?


И за финал нека обясним на кратко защо е важно да се съблюдава за договорки в цените на горивата. Всяка стока трябва да бъде транспортирана до съответните търговски обекти в страната. При нереално високи цени на горивата транспортните разходи нарастват, а с тях и крайната цена на продуктите за клиентите. Така скъпите горива водят след себе си и скъпи стоки.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.


Свиване

Цацарстан  

В държавата Цацарстан, бивша съветска република, но не от средна Азия, най-висшият орган на власт е главният прокурор. Най-цененият, най-защитаваният, най-обичаният. Прокурорът-слънце.

Главният прокурор, разбира се, не се избира – би било твърде голям риск за стабилността на Цацарстан. Него „си го избират“.

Главният прокурор се среща с който, когато и където си иска. Не е длъжен да дава обяснения за срещите. Главният прокурор може да мъмри издатели и бизнесмени защо подкрепят една или друга партия, и защо в изданията им се пише и говори срещу него. Също така получава информация директно от службите – често грешна или непълна, ама те горките служби толкова си могат – то и как иначе, като има основно библиотекари в тях.

В Цацарстан има президент. Президентът не иска да разваля спокойствието на Главния прокурор. Въпреки желанието на някакви си издатели. Кои са те, кой е Той? Президентът пази гърба на Главния прокурор. Защото така е по конституция.

В Цацарстан има и Народно събрание. То има право да притеснява Главния прокурор, но предпочита да не го прави – да си почива човекът, че има тежки държавни дела да решава. А и кой да ходи да се трепе да проявява инициативност, то Народното събрание е колективен орган. Напоследък повече колективен, отколкото орган.

В Цацарстан има и Висш съдебен съвет, но Главният прокурор там е боготворен от мнозинство от етични и принципни магистрати (и как няма да са такива, като по закон се изисква те да са принципни – ако не бяха, нямаше да са магистрати, все пак). Висшият съдебен съвет се грижи за благоденствието на Прокурора-слънце.

В Цацарстан скоро ще има и премиер. Той е много загрижен за Главния прокурор – притеснява se да не попадне в капан на зли сили. Така е – трябва да бъде подкрепян Главният прокурор. Иначе ще настане институционален хаос и току-виж някой, дето не трябва да бъде съден, вземе, че се окаже подсъдим.

Медиите в Цацарстан са особено интересни. Немалка част от тях са на душевния брат на Главния прокурор. Те яростно бранят обичания лидер от зловредни опозиционни елементи. Бранят го с журналистически материали, достойни за награда. Е, не Пулицър, но и Хюго е добро начало. Друга част от медиите са толкова притеснени какво ще им бъде спуснато, или от Кой съратник на Главния прокурор ще бъдат купени утре, че си мълчат и само плахо го споменават.

А Главният прокурор седи на своя трон, изграден от папки с производства срещу неизвестен извършител, и се любува на политическия и медийния пейзаж.

Навън група неизвестни извършители организират шествие в негова подкрепа. „Ще организират, я, ако искат да са министри“, помисля си Главният прокурор.

Главният прокурор има доживотен мандат, но на всеки 7 години си прави пластична операция, за да не омръзва на крепостните в Цацарстан.

Иначе в Цацарстан всичко си е наред. Слава на Главния прокурор.

* публикацията е художествена измислица. Внимание: може да съдържа следи от горчива реалност и ирония.

Материалът Цацарстан е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Свиване

Нобелови лауреати – 1943 година  

Карл Петер Хенрик Дам (Carl Peter Henrik Dam)

21 февруари 1895 г. – 17 април 1976 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард Дойзи)

(За откриването на витамин К..)

Датският биохимик Карл Петер Хенрик Дам е роден в Копенхаген в семейството на Емил Дам, автор на исторически и биографични книги, и Емилия (Петерсон) Дам, учителка. Учи химия в Копенхагенския политехнически институт и получава степента магистър през 1920 г. Три години Дам преподава химия в Кралското селскостопанско училище, а през 1923 г. - биохимия във физиологическата лаборатория на Копенхагенския университет.

1925 г. Дам прекарва в университета в Грац, Австрия, като изучава микрохимически анализ (качествен и количествен анализ на веществата) заедно с Фриц Прегъл. Като се връща в Копенхаген, става през 1928 г. асистент в Института по биохимия към университета, а през следващата година - адюнкт-професор. За дисертацията си, свързана с биологичното проучване на стерините, получава през 1934 г. степента доктор по философия.

Между 1928 и 1930 г., когато проучва метаболизма на холестерина при пилетата, Дам прави първите си открития, свързани с витамин К. Той забелязва, че при някои новородени пилета, които са подложени на диета без холестерин, се появяват кръвоизливи под кожата, в различни органи и в мускулите. Дам обръща също така внимание на забавеното съсирване на кръвта, взета от пилетата за изследване. Този феномен не може да се обясни с нито един от известните диетични фактори. "Затова можеше със сигурност да се каже - пише той по-късно, - че новото експериментално заболяване се определя от липсата в хранителната дажба на неизвестен до това време диетичен фактор". Финансиран от фонда "Рокфелер", Дам продължава своите изследвания с Рудолф Шейнхаймер във Фрайбург, Германия, през 1932-1933 г., и в Цюрих (Швейцария) две години по-късно. Там, заедно с Паул Карер, той изолира неизвестен преди това хранителен фактор от хлорофила на зелените листа и го описва като мастноразтворим витамин. Дам нарича веществото витамин К на първата буква от скандинавската и немска дума "коагулация", като подчертава по този начин неговата способност да повишава съсирването на кръвта и да предотвратява кръвоизливи.

В своите изследвания за ролята на витамин К за съсирването на кръвта Дам открива, че синтезът на протомбин, белтък, от който се образува ферментът тромбин, необходим за образуването на тромби, зависи от витамин К. Анализирайки химическата структура на витамин К в университета на Сент Луис, Едуард А. Дойзи доказва, че животинските и растителните му форми са леко различни. Третата синтетична форма, викасол, се използва клинично за профилактика на кръвоизливи.

Дам изяснява, че чревните бактерии произвеждат витамин К в животните и човека и понеже при повечето здрави хора се синтезира достатъчно количество витамин, кръвоизливите, основаващи се на неговата липса в хранителните дажби, са редки. До откриването на витамин К кръвоизливите по време на хирургически намеси и кръвоизливите, предизвикани от такива например заболявания като жълтеницата, често се оказват смъртоносни. Пациентите, страдащи от камъни в бъбреците или от нарушен отток на жлъчката, предизвикани от други причини, са подложени на голям риск по време та операции заради възможен смъртоносен кръвоизлив. Голям риск от кръвоизливи има също при хора с някои чревни заболявания като спру и целиакия, при лекувани с антибиотици или антикоагуланти, при новородени деца с ниско равнище на протромбина. Установява се, че въвеждането на витамин К в такива случаи предотвратява смъртоносните кръвоизливи.

Финансиран от Американо-Скандинавския фонд, Дам отива през 1940 г. да изнася лекции в Канада и САЩ. След окупацията на Дания от нацистите той решава да остане в САЩ, като отначало, през 1941 г., провежда изследвания в Лабораторията по биология на моретата и горите, а след това, през следващите три години, в Рочестърския университет като старши научен сътрудник.

През 1945 г. той става член на съвета на Института за медицински изследвания "Рокфелер" (днес университета "Рокфелер").

Докато Дам е в чужбина, Копенхагенския политехнически институт го избира през 1941 г. за професор по биохимия. Като заема поста през 1946 г., той продължава да изучава витамините К и Е, мазнините, холестерина и условията за образуване на камъни в жлъчния мехур. Във връзка с резултатите от тези изследвания той публикува повече от сто статии. От 1956 до 1962 г. Дам работи като ръководител на биохимичния отдел на Датския съвет за изследване на мазнините.

През 1924 г. Дам се жени за датчанката Ингер Олсен, семейството няма деца. Умира в Копенхаген.

Дам е член на Американското дружество на биохимиците, на Американския институт по храненето, на Ботаническото дружество на Америка, на Кралската академия на науките на Дания, на Датското биологично дружество, на Швейцарското химическо дружество и на Американското дружество за експериментална биология и медицина.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/dam.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

април 22, 2017

Свиване

Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година  

В книгата си "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година, Димитър Т. Страшимиров представя само текста на Васил Левски (приведен по-долу с две малки корекции от мене). Тук даваме и текста на Димитър Ценович, който предхожда този на Дякона. Като първоизточник Страшимиров е посочил „Н. Б. II. А., п. 60, № 8006 ".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ДИМИТЪР ЦЕНОВИЧ И ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Букурещ, 13 май 1870

Господин Панайот Хитов,

в Калараш

Дохожда господин Цукич, сръбски посланик, и ми каза да ви пиша, че получил отговор от Белград за вас и казват, когато щете, можете да отидете. Затуй ви давам на знание [и] ви поздравявам.

Ваш приятел

Д. Ценович

Казал ви бях да не пишете на Ковачев [1] вече нищо. Ето сега от десет дни насам два пъти ми пишат от Т. Мъгуреле, че бележат в него съмнение като предател, което потвърждават от Свищов два пъти устно и писмено.

В. Левски

1. Х. Т. Ковачев живее през това време в Турну Мъгуреле. Кореспондира често с воеводата и после сам иска сведения от него за Левски.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Свиване

По следите на разследващата журналистика  

През седмицата, докато светът се чудеше дали Турция ще поеме курс към нов халифат и дали севернокорейските ракети ще достигнат градовете на Съединените щати, у нас един журналист напусна със скандал една телевизия и отиде да се оплаче при друг журналист в друга телевизия. Обществото настръхна от ужас, защото инстинктивно осъзна, че тъмни сили се гъбаркат с правдата, и потръпна от удоволствие, защото предвкуси предстоящото масово омаскаряване.

Всичко започна с това, че журналистът Васил Иванов обяви своето напускане от Нова телевизия, където беше работил през последните 14 години. Като причина посочи системно цензуриране. Подробности обеща да разкрие същата вечер в предаването на Станислав Трифонов по конкурентната bTV. За зла участ предаването беше свалено. Въпреки това двамата борци за правда не изпаднаха в униние, а свикаха пресконференция, на която повторно разиграха неизлъчения сценарий с цялата презентация на Васил Иванов, но без оркестър и балет.

Публиката разбра, че журналистът напуска, защото не са му дали да направи материал за корупцията в съда. Причината обаче била в принципната забрана да се работи по теми, свързани с кметове и обществени поръчки. Като илюстрация към казаното се показа възмутителна родопска история с кметове и областни управители, девери и снахи, обществени поръчки и ДАНС. Чухме записи от телефонни разговори, чиято цел беше да докажат, че в телевизията се шири цензура, но май впечатлението, че са правени без знанието и съгласието на записаните, се оказа по-силно.

Наистина родопската история е възмутителна, наистина тя показва ширещата се из цялата страна печална практика да се развива икономическа дейност с административни средства и по роднинска линия. Такава е съдбата на всяко бедно и безотговорно общество, с умишлено унищожаван през годините морал и историческо предразположение към корупция. Но каква е връзката между този свободно и многократно излъчен материал и цензурата в Нова? Връзката е тази, че макар този смел и изобличителен материал да е стигнал до ефир, имало още 4-5 като него, които не били допуснати даже до производство. На какви теми са щели да бъдат тези материали, в кои общини са скандалите, кои кметове са засегнати и за какви обществени поръчки става дума? Виж, това Васил Иванов нямало да каже, защото ще го реализира като предавания в други телевизии. Тоест, в крайна сметка не разбрахме защо точно напуска.

Известна светлина хвърлиха от Нова телевизия. Оттам казаха, че наистина са отказвани на Васил Иванов теми, по които да прави предавания, но в повечето случаи това е ставало по подозрение, че са поръчкови и че служат за разправа на един обществено-икономически фактор с друг обществено-икономически фактор. Дори е имало случай, в който разследващият журналист се появил с цяла папка СРС-та, дадена му кой знае от кого и кой знае с каква цел. Ето такива материали не са разрешавани на Иванов да прави, казаха от телевизията и допълниха, че в миналото може да е бил живата съвест на обществото, но настоящето му е съвсем различно. После добавиха, че са силно фрустрирани от узнаването, че техният колега в продължение на много време е правил телефонни постановки и е записвал разговорите без знанието на събеседниците си – негови приятели и хора, с които работи. Повечето журналисти от телевизията декларираха писмено из социалните мрежи, че не са подлагани на цензура в смисъла, който следва да се влага в тази дума. Дали са били подлагани на нещо друго в различен смисъл, не уточниха.

Междувременно, съвсем очаквано и закономерно се появи и конспиративната теория. Тя гласи, че всичко случило се през последните дни, включително и напускането на Васил Иванов и съвместните драматизации със Станислав Трифонов по темата, включително и театралните сваляния от ефир на предаванията на последния, включително и скандалите около главния прокурор, включително и скандалите около хотела на СКАТ – всичко това се вършело с цел да се направи невъзможно съставянето на правителство. Пропуснаха да включат в общата схема на заговора единствено необичайния за сезона снеговалеж. Темата „отвличане на вниманието от важните неща“ е обичана и популярна при конспираторите. Какво ще стане, ако всички тези медийни скандали наистина попречат да се състави правителство? Много просто: „целта е страната да потъне в хаос и протести и после да се стигне до нови избори“. Защо да се стига до нови избори? Ами за да може политическият проект на кръга „Капитал“, тоест на Иво Прокопиев да получи втори шанс за влизане в парламента, след като така безславно се размина с първия. Ето затова е всичко, не е ли очевидно! Слава Богу, че страните не потъват толкова лесно в хаос.

Друг конспиративен анализ пък твърди, че всичко се прави нарочно, по поръчка, с цел да се дискредитира медията, да се унизи и лесно да се овладее в момент, в който шведските ѝ собственици я вадят за продан на пазара. Кой ще я купи? Разбира се, че Бойко Борисов и Делян Пеевски! А публичната активност на Васил Иванов и Станислав Трифонов помагат ли на Борисов и Пеевски или им пречат? Виж, ето това не успях да разбера съвсем добре. Но да оставим конспирацията на страна. Тя си има своя логика и свое място на осъществяване.

Да се върнем на напусналия журналист и да се запитаме кое от двете е вярно: дали че той е безкористен страдалец в името на правдата или че е поръчков наемник , който вади кирливи ризи срещу заплащане? Дали е волен рицар на истината, готов да страда за нея, или стене под оковите на трупани с години зависимости и вече е неспособен да действа и решава от свое име? Или нито едното е вярно, нито другото? Или пък е вярно и едното, и другото? Всъщност, това изобщо не ни интересува. За мен случката с Васил Иванов е само технически повод да кажа това, което ще кажа по-долу и за което сигурно ще отнеса доста ругатни и обвинения в конформизъм, ще предизвикам озадачено повдигане на вежди пред неочакваната си гледна точка. Тъй че, моля, гледайте на всичко дотук като на увод.

Тази страна на проблема с обидения журналист – кой крив, кой прав, кой маскара, кой още по-голяма маскара, задкулисие, предкулисие, междукулисие – това се предъвка достатъчно в анализи и коментари. На пръв поглед всичко се изследва от морални позиции, но всъщност далеч не е така и там е бедата на публичния дискурс. Нека не повтаряме казаното, а да се опитаме да оценим не това, което се е случило, а нашата лична и обществена реакция към случилото се. Защото смея да твърдя, че когато се пръсне гнойния цирей на подобен скандал, ние не се ужасяваме от себе си (защото всичко, което се случва в нашето общество е наша лична отговорност), а изпитваме перверзното удоволствие на привидно незасегнатите странични наблюдатели и започваме хищно да търсим кого да посочим с обвиняващ пръст – става наводнение: кой е виновен, кого ще накажем, кой ще страда; шофьор блъсва пешеходец: разпни го; лекар прави грешка: затрийте го до девето коляно; става земетресение: кой ще поеме отговорността! Ние сме страстно увлечени в това да съдим и осъждаме другите хора, защото така се чувстваме по-добри от тях, така доказваме своето нравствено превъзходство. А всъщност е тъкмо обратното: осъждането, без значение основателно или неоснователно, е едно от най-тежките нравствени прегрешения. Осъждането не е наша работа, има си най-различни инстанции от земята до небето, които да го осъществяват. Човек не бива да се мъчи да оправи света, а себе си, което обикновено е по-трудно. По-трудно е, защото ти се налага да се изправиш срещу противник, когото си склонен да щадиш.

Колко хубаво би било, ако прилагахме презумпцията за невинност и към моралните си оценки – тъй както се приема, че всеки е невинен, докато не се докаже, че е виновен, така да се приема, че всеки е добър, докато не се докаже, че е лош. Тогава, ако видим у някого някаква нередност, ще гледаме да я потулим от любов към него, а не да я размахваме на показ пред всички за всеобщ присмех, поругание и възмущение. У всеки човек има хубаво и лошо, въпросът е кое от двете ще видим и с кое ще определим човека.

Животът ще стане изненадващо лесен и подреден, ако свикнем да търсим причината за всеки провал и вината за всяка несгода у себе си, а не трескаво да се оглеждаме кого да обвиним: снощи се напих и днес не отидох на работа, но не съм виновен аз, защото съм пияница, ами приятелите, които ме поканиха, и кръчмарят, защото продава много сладка ракия. Който е свикнал за всичко да обвинява първо себе си, той винаги се радва на кротко спокойствие.

Изкушението да обвиняваме, да съдим, да клюкарстваме и да злословим нанася много по-преки вреди на обществения живот, отколкото можем да си представим. Чрез него се разрушава уважението към институциите, а единствено заради тях живее цивилизованото общество. От омраза към порочните властници (които често си го заслужават) ние намразваме самата власт, а това води към пагубна анархия, която по революционен път ни връща на пещерни нива. Чрез осъждането ние вредим не само на този, когото осъждаме, защото не го правим по-добър, а само по-зъл и циничен, но и на себе си, а и на всички останали.

Да не съдим шефката на Васил Иванов, нито девера ѝ, нито неговия кум, нито самия Васил Иванов, нито Станислав Трифонов, нито Бойко Борисов, нито Делян Пеевски, нито Путин, нито Тръмп, нито глобалното затопляне, нито международното положение… Да, обаче тогава за какво ще си говорим? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Без съд и присъда.


Норман Рокуел, “Клюките”, 1948


април 21, 2017

Свиване

Географски означения – какво трябва да знам?  

географски означения

Прочутото розово масло, което се произвежда в района на задбалканските котловини – какво ли не съм чел за него – от това по какъв начин се приготвя до това, че е доста популярно сред туристите. Това което не знаех обаче е, че розовото масло е регистрирано географско означение. Какво представляват географските означения, мога да науча […]

The post Географски означения – какво трябва да знам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Лекции по руска литература – брой 73  

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4.

"ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.)

Чехов влиза в разказа "Дамата с кученцето", без да почука. Той не се бави. В първия абзац се появява главната героиня, млада блондинка, която се разхожда по крайбрежната улица на Ялта, в Крим, край Черно море, съпроводена от бял шпиц. И след нея веднага се появява главният герой Гуров. Ярко е изображението на неговата съпруга, която той е оставил с децата си в Москва: тежката фигура, тъмните вежди, навика да нарича себе си "жена, която мисли". Веднага се забелязва магията на детайлите, които авторът подбира - навика на съпругата да не пише нямата буква ъ (в края на думите по стария правопис - бел. П. Н.) и да нарича мъжа си с пълното му и по-дълго име (Димитрий вместо Дмитрий - бел. П. Н.). Съчетани с изразителната важност на нейното лице под надвиснали вежди и с изправената ѝ стойка, тези две черти правят впечатлението, което авторът търси: сурова жена с твърди феминистки и социални идеи, чийто мъж обаче, в дълбините на душата си я смята за ограничена, глуповата и безтактна. И затова изглежда естествен преходът към някогашните изневери на Гуров и към отношението му към жените: "нисша раса" - така ги нарича, но без тази нисша раса не може да съществува. Между другото се намеква, че руските любовни връзки не са толкова лесни като в Париж на Мопасан. Сложности и проблеми се появяват неизбежно при тези порядъчни, нерешителни московчани, които започват трудно, но когато започнат, се заплитат в уморителни трудности. След това със също така изящен скок, с помощта на преходната фраза "и ето, веднъж", се връщаме към дамата с кученцето. Всичко в нея, дори прическата, му говори, че тя скучае. Приключенският дух, макар да разбира, че влечението към самотната жена, почиваща в модерен морски курорт, се основава на вулгарни истории, повечето от които измислени - този приключенски дух го подтиква да извика кученцето, което се превръща в свързващо звено помежду им. Двамата седят в градски ресторант.

"Примами ласкаво шпица и когато кученцето се приближи, закани му се с пръст. Шпицът заръмжа. Гуров пак му се закани. Дамата го погледна и веднага сведе поглед.

- То не хапе — каза тя и се изчерви.

- Може ли да му дам кокалче? - и когато тя утвърдително кимна, Гуров любезно попита: - Извинете, отдавна ли сте в Ялта?

- От четири-пет дни".

Те започват разговор. Авторът е споменал вече, че Гуров става остроумен в женска компания, но вместо да остави читателя да повярва на думата му (нали знаете този обикнат похват да се описват разговорите като "блестящи" без нито един пример за този блясък), Чехов го кара да се пошегува по наистина привлекателен и обезоръжаващ начин: "- Само е прието да се говори, че е скучно тук. Живее някой някъде си в (тук Чехов изрежда забележително подбрани имена на дълбоко провинциални градове) - и не му е скучно, но дойде ли тук: „Ах, скучно! Ах, прашно!“ Сякаш от Гренада е пристигнал (название, което е особено привлекателно за руското въображение). Останалата част от техния разговор, за който този епизод е повече от достатъчен, научаваме вече косвено. И ето първия проблясък на Чеховата система да се предава обстановката с най-изразителни детайли от природата: "водата имаше люляков цвят, мек и топъл, а от луната по нея се бе проточила златна пътека". Този, който е живял някога в Ялта, знае колко точно това описание създава впечатлението за лятна вечер. Първата част на разказа завършва с това, че Гуров, сам в хотелската си стая, мисли за нея, когато си ляга да спи, и вижда във въображението си нейната тънка шия и красивите ѝ сиви очи. И забележете, че едва сега, в спомените на героя, Чехов дава зрими и определени черти на героинята, превъзходно съвпадащи с вече познатите ни малко вяли маниери и израз на скука върху лицето.

"Когато си лягаше, си спомни, че съвсем доскоро тя е била пансионерка, учила е също както сега учи дъщеря му, спомни си колко още плахост, неопитност имаше в смеха й, в разговора й с непознат мъж - сигурно за пръв път през живота си беше сама, в такава обстановка, когато ходят подире й, гледат я и говорят с нея само с тайна цел, за която тя не може да не се досеща. Спомни си нежната й слаба шия, красивите й сини очи.

„Все пак в нея има нещо, което буди съжаление“ - помисли си той и почна да се унася.

Следващата крачка в развитието на събитията (всяка от четирите малки глави, или сюжетни части, от които се състои разказът, не надвишава четири-пет страници) е направена една седмица по-късно: в горещ ветровит ден с летящ във въздуха прах Гуров влиза в павилиона и носи на дамата студена вода със сироп. А след това вечерта, когато вятърът утихва, те отиват на кея да гледат как пристига параходът. Дамата "загуби в тълпата лорнета си" - отбелязва кратко Чехов и тези казани между другото думи, съвсем несвързани със сюжета, просто подхвърлени набързо, неизвестно защо съответстват на безпомощното въодушевление, за което вече споменах. След това са изобразени изкусно нейната неловкост и меката ъгловатост на стаята ѝ в хотела. Те са станали любовници. Тя седи с разпусната коса, висяща отстрани на лицето ѝ. в унилата поза на грешница от стара картина. На масата лежи диня. Гуров си отрязва едно парче и го яде бавно. Този реалистичен щрих е още един похват на Чехов. Тя му разказва за живота си в далечния град, откъдето е дошла, и на Гуров започват леко да му дотягат нейната наивност, смущение и сълзи. Едва сега научаваме фамилията на съпруга ѝ - фон Дидериц, вероятно немец по произход.

Те бродят край Ялта в мъглата на ранното утро.

" В Ореанда поседяха на една пейка недалеч от черквата, гледаха морето долу и мълчаха. Ялта едва се виждаше през утринната мъгла, по върховете на планините бяха накацали неподвижни бели облаци. Листата на дърветата не трепваха, цвъртяха цикади и еднообразният глух шум на морето, който идеше отдолу, говореше за покоя, за вечния сън, който ни очаква. Така е шумяло долу, когато тук не е имало още нито Ялта, нито Ореанда, сега шуми и ще шуми пак така равнодушно и глухо, когато нас вече няма да ни има. <...> Седнал до младата жена, която при изгрева на слънцето му изглеждаше толкова хубава, успокоен и очарован от гледката на тая приказна обстановка - море, планини, облаци, необятно небе, - Гуров разсъждаваше наум, че всъщност, ако се замисли човек, всичко е прекрасно на този свят, всичко освен онова, което ние самите мислим и вършим, забравили за висшите цели на битието, за човешкото си достойнство.

Приближи се някакъв човек - види се, пазачът, - погледна ги и отмина. Дори тази подробност му се стори така тайнствена и също хубава. Видяха как пристигна параходът от Теодосия, осветен от утринната зора, вече със загасени светлини.

- По тревата има роса — наруши мълчанието Ана Сергеевна.

- Да. Време е да си ходим."

После минават няколко дена и тя трябва да се върне в родния си град.

"„Време е и за мен да тръгвам на север — каза си Гуров, като напускаше перона."

С това главата свършва.

Третата част ни потапя в московския живот на Гуров. Разкошът на веселата руска зима, домашните грижи, обедите в клубове и ресторанти - всичко това е предадено много живо. След това цяла страница е посветена на едно странно обстоятелство: Гуров не може да забрави дамата с кученцето. Той има много приятели, но мъчителното желание да разкаже за своето приключение не намира изход. Когато му се случи да говори неопределено (в най-общ вид) за любовта и жените, никой не се досеща какнво има предвид и само жена му свива тъмните си вежди и казва: "На теб, Димитрий, никак не ти подхожда ролята на позьор".

И ето че настъпва мигът, който в спокойните разкази на Чехов може да се нарече кулминация. Има едно нещо, което нашият средностатистически гражданин нарича романтика, и едно нещо, което нарича проза, макар че и двете са храна за художника. Контрастът между тях просветва в сцената, когато Гуров в най-романтичния момент, седнал тежко и мляскайки, яде парче диня. Този контраст е доведен превъзходно до край, когато Гуров казва на свой приятел на излизане късно вечерта от клуба: "Да знаете с каква очарователна жена се запознах в Ялта!". Приятелят му, чиновник, сяда в шейната, конете тръгват, а той внезапно се обръща и вика: "Дмитрий Дмитрич!" "Какво?" - пита Гуров с явна надежда да чуе реакция на това, което е казал. "Одеве - казва чиновникът - вие бяхте прав: есетрата понамирисваше!" Този преход на описанието към ново състояние на Гуров, към ново усещане, че живее сред диваци, които се интересуват само от карти и ядене, е естествен. Семейството му, банката, целият му живот, всичко му изглежда празно, скучно и безсмислено. Преди Рождество той казва на жена си, че отива по работа в Санкт Петербург, а вместо това заминава за далечния волжски град, където живее дамата.

В добрите стари времена, когато цяла Русия е обхваната от манията за обществена дейност, критиците на Чехов се възмущават, че вместо да изучава внимателно и да решава проблемите на буржоазния брак, той описва това, което на тях им се струвало банално и безполезно. Защото едва Гуров пристига рано сутринта в града и се настанява в най-добрата стая в местния хотел, Чехов, вместо да опише неговото настроение или да нагнетява и без това тежкото му душевно състояние, постъпва като истински художник: забелязва сивия килим, направен от войнишко сукно, и мастилницата, също сива от прах, с конник, който държи шапка във вдигнатата си ръка, а главата му е счупена. И това е всичко, на пръв поглед нищо особено, но то е най-важното в истинската литература. В този смисъл е добър и един друг детайл - неправилното произнасяне на немската фамилия фон Дидериц от портиера. Като научава адреса, Гуров отива там и гледа къщата. Срещу нея се простира ограда, набита с гвоздеи. „Всеки ще избяга от такава ограда“ - казва си Гуров и тук намира завършека си мотивът за еднообразието и сивотата, започнал с килима, мастилницата и неграмотния портиер. Неочакваните леки обрати и лекотата на щриха - ето какво издига Чехов над всички руски прозаици до равнището на Гогол и Толстой.

Скоро Гуров вижда как от вратата излиза стара жена с познатото кученце. Той иска да го повика (движен от нещо като условен рефлекс), но изведнъж сърцето му започва да бие и от вълнение не може да си спомни името на шпица - още един очарователен щрих. По-късно решава да отиде в местния театър на премиерата на оперетата "Гейша". С няколко думи Чехов описва провинциалния театър, като не забравя губернатора, криещ се скромно зад плюшената завеска, така че му се виждат само ръцете. След това се появява героинята и "...той разбра ясно, че сега в целия свят за него няма по-близък, по-скъп и важен човек" от тази "сляла с провинциалната тълпа, дребна, с нищо незабележима жена с най-прост лорнет в ръка..." Гуров вижда мъжа ѝ и спомня си как тя го е наричала лакей. Той наистина прилича на лакей.

Следва забележително фина сцена, когато Гуров успява да говори с нея и те вървят като побъркани по безкрайните стълби и коридори нагоре, надолу, отново нагоре, край хора с мундири на провинциални учреждения. Чехов не забравя и двама гимназисти, които "на площадката над тях пушеха и гледаха надолу".

Четвъртата и последна глава предава атмосферата на тайните им срещи в Москва. Когато пристига, тя изпраща при Гуров прислужника с червената фуражка. Веднъж Гуров отива при нея и с него е дъщеря му. Пътят ѝ за гимназията съвпада с неговия. Бавно пада дебел мокър сняг. Гуров казва на дъщеря си, че термометърът показва няколко градуса над нулата, но въпреки това вали сняг. Обяснението е следното: "тази топлина е само на повърхността на земята, а в горните слоеве на атмосферата температурата е съвсем друга". И докато върви и говори, той през цялото време мисли, че никой не знае и вероятно никога няма да узнае за тайните срещи. Смущава го това, че лъжливата страна на живота му - службата в банката, ходенето в клуба, караниците, социалните задължения, е явна, докато истинската и най-интересната се крие зад една лъжа.

"Той водеше две съществувания: едно — явно, което виждаше и знаеше всеки, комуто това беше нужно, пълно с условна истина и условна лъжа, съвсем същото, както на неговите познати и приятели, и друго - което протичаше тайно. И по някакво странно, може би случайно стечение на обстоятелствата всичко, което беше за него важно, интересно, необходимо, в което той беше искрен и не лъжеше себе си, което беше същина на живота му, ставаше тайно от другите, а онова, което беше неговата лъжа, неговата черупка, където се криеше, за да маскира истината, като например работата му в банката, споровете в клуба, неговата „низша раса“, ходенето с жена му по юбилеи - всичко това беше явно. И по себе си съдеше за другите, не вярваше на това, което виждаше, и винаги предполагаше, че у всеки човек под булото на тайната, както под булото на нощта, протича истинският, най-интересният му живот. Всяко лично съществуване се крепи върху тайна и донякъде може би затова културният човек така енергично се застъпва за уважаването на личната тайна".

Финалната сцена е изпълнена с патоса, който звучи в самото начало. Те се срещат, тя плаче, те чувстват, че са по-близки от съпруг и съпруга, най-нежни приятели, и той вижда, че косите му започват да побеляват, и знае, че само смъртта ще сложи край на любовта им.

"Раменете, върху които лежаха ръцете му, бяха топли и потръпваха. Почувства състрадание към тоя живот, още толкова топъл и хубав, но вероятно наближил времето, когато щеше да започне да вехне и да посърва както неговият. За какво тя толкова го обича? Той винаги бе изглеждал на жените не такъв, какъвто беше, и те обичаха не самия него, а човека, когото тяхното въображение рисуваше и когото жадно бяха търсили през целия си живот; и дори след като забележеха грешката си, пак го обичаха. И нито една от тях не беше щастлива с него. Времето минаваше, той се запознаваше, свързваше, разделяше, но нито веднъж не беше обичал; имаше всичко друго, но не и любов. И едва сега, когато косата му побеля, той обикна, както трябва, истински — за пръв път през живота си".

Те се съветват как да се избавят от необходимостта да се крият, да лъжат, какво да направят, за а бъдат завинаги заедно. Не намират решение и по типично чеховски маниер разказът избледнява с естественото течение на живота.

Всички традиционни правила на повествованието са нарушени в този чудесен разказ от около двадесет страници. В него няма проблеми, няма обичайна кулминация, няма точка в края. Но този разказ е един от най-великите в световната литература. Да повторим сега някои свойства, които са присъщи на този и на други разкази на Чехов.

Първо: историята е разказана по възможно най-естествен начин, не след вечеря до камината като при Тургенев или Мопасан, а така, както се разказва за най-важното в живота, бавно, без прекъсване и с леко приглушен глас.

Второ: точната дълбока характеристика се постига с внимателен подбор и разпределение на незначителни, но поразителни детайли, с пълно презрение към разгърнатото описание, повторението и акцентирането, характерни за редовите писатели. Във всяко описание всеки детайл е подбран така, че да облее със светлина цялото действие.

Трето: няма особена поука, която трябва да се изведе, и особена идея, която трябва да се разясни. Сравнете тази особеност с тенденциозните разкази на Горкий или на Томас Ман.

Четвърто: разказът се основава на система от вълни, на нюанси на едно или друго настроение. Ако светът на Горкий се състои от молекули, тук, при Чехов, пред нас е светът на вълните, а не на частиците материя, което, между другото, е много по-близо до съвременната научна представа за строежа на вселената.

Пето: контрастът между поезия и проза, постоянно подчертаван с такава проницателност и хумор, се оказва в крайна сметка контраст само за героите. Ние чувстваме, и това е също характерно за истинския гений, че за Чехов е еднакво ценно и възвишеното, и принизеното; парчето диня, виолетовото море и ръцете на губернатора са все съществени детайли, съставящи "красотата и окаяността" на живота.

Шесто: разказът наистина не завършва, защото докато хората са живи, за тях няма възможен и определен завършек на техните нещастия, надежди и мечти.

Седмо: разказвачът като че ли през цялото време се стреми да говори за детайли, всеки от които в друга проза би означавал обрат в развитието на действието. Например двамата гимназисти в театъра биха могли да подслушат обяснението и щяха да тръгнат слухове или мастилницата би могла да означава писмо, променящо хода на разказа. Но именно защото тези дреболии нямат значение, защото са безсмислени, те са крайно важни за създаване на атмосферата именно на тази история.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

април 20, 2017

Свиване

Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година  

Текстът на писмото (с незначителни мои корекции) и бележките към него са приведени тук по книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година (преиздадена от издателство "Изток-Запад" през 2014 година). Като първоизточник Страшимиров е посочил "„Из миналото“ - под редакцията на П. С. Кършовски, Кн. I, № 27, стр. 176 ".

(Павел Николов)

ПИСМО ДО ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА

1986, 6 септември

Приятелю [1],

Като щом [получите] писмото ми незабавно да изпратите Са[вата] в Лясковец при Марин Станчев, който ще се обади на бай Тодор да дойде без друго в Галац, а преди да потегли, да отидат да повикат и от Трявна един, и от Сливен, а който ще дойде от Трявна, нека повика и от Габрово един, когото познава, ако има някой от Търново, и той нека дойде.

Господин Христо! Да забележите на Савата добре, да им каже, че трябва на 25 септември да се срещнат в Галац без друго, както и вие ще бъдете, без друго, и като пристигнете в Галац, да се оправите при Казак Георги [2]. Така също ще забележите и на другите, а пък аз ще стоя да чакам в Турну Мъгуреле. И който пристигне по-напред в Галац, да ми телеграфира до Данаил Хр. Попов.

Ле-ки

1. Христо Иванов („Големия Христо“), временно книговезец в Русе и преминал вече в Търново на същия занаят.

2. Георги Карловски.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

април 19, 2017

Свиване

Седем нива на несъгласие или за троловете и невъзпитаните опоненти  

На 17-и април 2017 г. пуснах в моя блог една статия от нашия известен икономист Красен Станчев, в която се обяснява защо икономическото дередже на България е толкова плачевно и че “построеното” “от Живков” е всъщност една голяма нула.

Статистика под статуса ми във Фейсбук.

24 часа по-късно статистиката на препратката към тази статия в моята публична Фейсбук-страница е категорична: хората се интересуват от този въпрос. 17945 души са видели статията, 57 човека са я споделили, 110 са я харесали, започнати са 25 разговора (с общо 113 коментара). Някои се интересуват и от придружаващия статията текст, който съм въвел като ФБ-статус, в който – наред с другото – казвам и “… щом някой не разбира, че причините на сегашното ни дередже (не само икономическо!) се коренят в насила наложения от Сталин режим на политическо, икономическо, културно и социално робство, той/тя няма да приемат никакви аргументи, които противоречат на мнението му/ѝ за онзи период от нашата история. По същия начин някои нашенци отказват да приемат и други истини за историята ни – за османското робство; за емигрантите, организирали Априлското въстание; за активната роля на царство България в депортацията на нашите сънародници от Тракия и Македония и др.п.

Наред с интересните коментари, разбира се, имаше и няколко от тролове. И на прости, и на сложни тролове. Някои от коментарите бяха скрити, а авторите на други получиха БАН  (не, не е Българска академия на науките), т.е. забрана да четат и пишат на стената ми. Защо ли? Защото, както знаят повечето Интернет-потребители, с троловете няма смисъл да се говори, нито да се спори, защото самото влизане в някаква форма на комуникация с тях е подхранване на това вредно явление.

Все пак има изключения – и едно от тях е причина за настоящата статия. Правило № 18 за общуване във Фейсбук е, че хората с повече опит трябва да използваме поведението на троловете, за да образоваме Интернет-потребителите как не бива да се държат.

На стената ми някой си Борис Зографов е оставил следния коментар:

Коментар на Иван Зографов. Снимка от стената ми във Фейсбук.

 

Аз, разбира се, можех тихомълком да забраня достъпа на този господин до стената ми, но реших, че е по-добре да използвам коментара му, за да послужи за пример на нормалните потребители, които с сблъскват с езика на омразата, с троловете и с личностните атаки – понякога без да го съзнават дори.

Господинът по всяка вероятност не е доволен от това, че както в статуса си, така и в коментарите отдолу критикувам цар Борис III, депортацията, организирана от неговото правителство, както и убийствата преди 9-и септември 1944 г., но е възможно да е недоволен от друго – че критикувам управлението на Живков и убийствата на комунистическия режим след 9-и септември 1944 г. Не знам, а и няма голям смисъл да се опитвам да разбера какво точно е предизвикало гнева му, защото един от най-важните принципи, когато си имаме работа с троловете е да не влизаме в диалог с тях, т.е. да не ги “храним”. Още повече, че причината може да няма нищо общо с моя статус – това също е урок от опита ми с троловете.

Важно е да посоча какво в написаното от г-н Зографов разкрива, че той се държи като Интернет-трол, за да може вие, уважаеми читатели, да използвате наученото в бъдещото си общуване с непознати в Интернет.

Знаете ли какво пише британският учен Пол Греъм, автор на известната “йерархия на несъгласието”, описана в есето “Как да не се съглася“?

Според Греъм в Интернет има

седем нива на несъгласие

0: Оскърбление: “Ти си глупак!”, “За какъв се мислиш, бе?”, “Авторът се мисли за велик, но всъщност е гола вода!” и др.п.;
1: Атака ad hominem (срещу човека): “Вижте кой го казва!” “Авторът не разбира от тези неща!” и т.н.;
2: Коментар срещу тона или използваните изразни средства: “Не мога да повярвам, че авторът отхвърля темата с такъв високомерен тон!”,
3: Несъгласие напук: изказва се противоположна теза, но без да бъде защитена с каквито и да е факти или доказателства;
4: Контра-аргумент: противоречие, но подкрепено с факти и доказателства;
5: Опровергаване: намира се грешката, цитира се и се обяснява къде е сбъркал опонентът;
6: Оборване на основната теза: най-трудното, защото изисква сериозна работа от страна на несъгласния по опровергаване – с факти, с обяснения, с анализ.

За по-лесно погледнете на “йерархията на Греъм” така, както гледате на оценките в училище – отличникът е този, който получава 6, защото не само изразява несъгласие, но успява да обори централната или основната теза на опонента. Двойкаджията е този, който коментира тона и използваните думи. Атаката ад хоминем е достойна за единица, а отправянето на обидни имена е по-лошо и от нея и получава оценка нула (0).

Тъй като през годините съм писал много статии за троловете и за атаките срещу личността, нямаше как да не забележа, че г-н Зографов демонстрира в съобщението си някои от качествата, присъщи на троловете.

Разбира се, трудно ще се намерят сериозни аргументи в защита на нечовешкия про-нацистки режим на цар Борис III, довел до унищожаването на десетки хиляди хора. Още по-трудно ще се намерят сериозни аргументи в оправдание на комунизма, който продължи да унищожава и унизява хората. Но троловете ги сърби клавиатурата и затова правят онова, което е най-лесно, за което следва да получат най-ниската оценка.

Иззета книга “Поезията на Венко Марковски” по време на обиск в Македония през 1941 г.

Да погледнем коментара на г-н Зографов, за да разберем защо оценката е слаба.
Няма да се спирам подробно на факта, че само броени дни след като показах как журналистът Димитри Иванов не прави разлика между език и азбука, г-н Зографов демонстрира същото незнание. В края на краищата, ще каже скептичният читател, какво значение има дали е език или азбука?
Няма да се спирам и на това, че според господина “създаването на езика” било довело до “отлъчването” (сякаш Македония е църква!) на десетки хиляди (какви?) хора.
[Едно отклонение:
В Интернет, както и в коментарите на стената ми под статията за дереджето на България, има редица опити за обяснения, публикувани от феновете на нацизма, прикриващи се като големи патриоти и радетели за истината за цар Борис III, в които пише, че депортираните от “обединените” земи през 1943 г. хора не били българи, защото – видите ли – нямали българско “гражданство” (всъщност по тогавашните закони са могли да имат само поданство), но забравят да споделят, че то им е било отнето от българската държава… целенасочено и методично. Възможно е и това да е възмутило г-н Зографов, защото за троловете 11 343 наши сънародници от Тракия и Македония не са българи, понеже са евреи. Не се учудвайте как те не са българи, а евреите от старите земи са българи – просто за троловете всичко е възможно: евреите, които не са депортирани, са българи, защото са спасени, а тези, които не са спасени – царят и Филов са искали да ги спасят, но не са могли, защото… не са били българи. Понякога липсата на логика и знания може да се представи за сила, стига да няма кой да забележи вътрешното противоречие. За тези тролове фактите – че България е съюзник на нацистка Германия, че обявява война на САЩ и Великобритания, че осигурява продоволствие за хитлеристката армия, че, че, че… това са всъщност факти, показващи “гениалността” на Борис III, който се е снишил, докато премине бурята.]

Вече към накрая – нямам представа кой е дядото на г-н Зографов и не знам защо трябва да имам или защо това би имало значение. Ако човекът е жив и здрав, бих спорил с него, а не с внук му, който по никакъв начин не може да има някакво привилегировано положение на стената ми, само защото… му е внук. Това, че дядо ми е поет, не ме прави поет.
Впрочем, роднинството не променя факта, че господинът не знае как да изрази несъгласието си по цивилизован начин и коментира като трол.

Странно е, че някакъв непознат човек, който очевидно не знае нищо за дядо ми, му дава оценка. Не, всъщност не е странно – нормално е, поне за нашата страна.

Миле Марковски с войнишки дрехи, ок. 1944 г.

Обикновено такава грешна оценка я дават тъкмо хората, които не знаят нищо за Венко Марковски.

Време е да бъдат информирани.

Те не знаят, че Венко Марковски е организирал група за борба със сърбизацията на Македония, когато е бил на 16 години.
Те не знаят, че Венко Марковски е на 23 години, когато публикува първата си стихосбирка “Народни бигори” – в София, разбира се.
Те не знаят, че Венко Марковски е бил вкаран от българската про-нацистка власт в концлагер, през 1941 г.
Те не знаят, че Венко Марковски на 28 години е партизанин – заедно със съпругата си и 4-годишният им син (виж снимката).
Те не знаят, че Венко Марковски е на 33 години, когато е вкаран в затвора от своите довчерашни братя по оръжие, а няколко години по-късно е осъден и на пет години концлагер, този път от югославската комунистическа власт.
Те не знаят, че той е писал книги, заради които е обявен публично и приживе за предател от официалните югославски власти.

Те не знаят, но имат мнение.

А с мнение не се спори – и аз не споря, а само информирам.

Пиша всичко това, не защото ме интересува какво мисли някакъв случаен посетител на стената ми, а защото е важно когато говорим за някого, да знаем, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Особено, когато става дума за човек на културата, а не за хора във властта, от чийто решения е имало сериозни последици, каквито са Богдан Филов или цар Борис III, например.

За троловете, разбира се, това няма значение, дори напротив – когато те знаят истината, така или иначе няма да се съобразят с нея. Нещо повече, те старателно ще заобиколят истината, за да си вършат пъкленото дело.

Пиша и заради друго – винаги е възможно някой трол да го прочете и да реши, че може би пък си струва да се опита да бъде добър човек и събеседник. Поне онлайн, защото в истинския си живот троловете може да са най-нормални хора – със семейства, деца, приятели, които може би дори не знаят какво е поведението на близкия им човек в Интернет.

Пиша, защото дори един трол да промени поведението си към по-добро, за мен ще е достатъчна награда.

А още по-голяма награда за мен ще е, че Интернет-потребителите, които са се сблъсквали с езика на омразата, с хейтърите, с троловете, ще могат да си обяснят какви са тези тролове и защо се държат така.
В някои случаи злобата е на личностна основа, в други – се дължи на незнание, в трети – на несъгласие с изразената теза.
Но във всички случаи едно и също нещо се повтаря – онзи, който не може да защити тезата си с аргументи или да изрази несъгласието си, оборвайки фактите с други факти, задължително намира начин демонстративно да покаже злобата си – да я видят всички.

Троловете толкова могат – няма как да надскочат себе си. Атаките “ad hominem” само подчертават липсата на аргументи.

Да, уважаеми читатели, много може да се научи от Пол Греъм и се радвам, че имах случай да споделя с вас информацията за него, защото съм убеден, че ще ви е от полза в онлайн общуването.

Свиване

Mерки за сигурност на летището  

мерки за сигурност на летището

Предстои ми пътуване със самолет. Дали става въпрос за дългоочаквана екскурзия, посещение на нова дестинация или пък командировка – във всички случаи трябва да съобразя с мерките за сигурност на летищата, за да избегна неприятни изненади. Най-общо казано е необходимо да се запозная с: процедурите за проверка на летището; забранените предмети в ръчния и в […]

The post Mерки за сигурност на летището appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Лекции по руска литература – брой 72  

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2.

V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3

4.

Веднъж един издател ми каза, че вътре у всеки писател е гравирано число, по-точно - гравиран е броят на страниците, който той няма да надхвърли в нито една своя книга. Моето число, помня, беше 385. Чехов никога не би могъл да напише истински дълъг роман, защото е спринтьор, а не стайър. Той изглежда не успявал да задържи за дълго на фокус жизнените модели, които съзирал навсякъде неговият гений, можел да запази живата им прелест толкова, колкото е необходимо за разказ, но не можел да удържи детайлността, необходима за дълго и разгърнато повествование. Неговите драматични способности са също способности на новелист; недостатъците на пиесите му са същите, които биха станали очевидни, ако беше решил да пише пълноценни романи. Сравняват Чехов с второразрядния френски писател Мопасан, неизвестно защо наричан дьо Мопасан, и макар че подобно сравнение е в художествен смисъл оскърбително за Чехов, двамата имат една обща черта: и на двамата дъхът им е кратък. Когато Мопасан се заставял да покрие пространства, силно превишаващи мащабите на природния му дар, и пишел романи като "Бел ами" или "Един живот", в най-добрия случай те се оказвали серия от изкуствено съединени разкази, доста неравни и без подводното течение, което пронизва цялата книга и е толкова естествено за стила на такива родени романисти като Флобер или Толстой. С изключение на една юношеска faux pas (грешна стъпка - бел. П. Н.) Чехов не написал никаква дебела книга. Най-дългите му произведения, "Дуел" и "Три години", са също разкази. Чехов пишел печални книги за весели хора; искам да кажа, че само читател с чувство за хумор може да усети истински тяхната печал. Има писатели, които издават звук, среден между сдавен смях и прозявка, мнозина от тях са професионални хумористи. У други, например у Дикенс, се получава нещо средно между кикот и хленчене. Съществува и една ужасна разновидност на хумора, която авторите използват нарочно за чисто техническо облекчение след бурна трагична сцена, но това е долнопробен литературен трик. Хуморът на Чехов е чужд на всичко това, той е чисто чеховски. Светът за него е смешен и печален едновременно, но ако не видите неговата забавност, няма да разберете неговата печал, защото те са неразделни.

Руските критици са писали, че нито стилът на Чехов, нито изборът на думи, нито всичко останало свидетелства за особената писателска прецизност, от която са били обзети Гогол, Флобер и Хенри Джеймс. Речникът му е беден, словосъчетанията му са почти банални - пурпурната кръпка, сочният глагол, оранжерийното прилагателно, ментовия епитет, подаден на сребърен поднос, всичко това му е чуждо. Той не е словесен виртуоз като Гогол, неговият литературен стил е винаги облечено в делнични дрехи. Затова Чехов е добър пример, че може да си безупречен художник и без изключителен блясък на словесната техника, без изключителна грижа за изящните извивки на изреченията. Когато Тургенев се заема да говори за някой пейзаж, явно се вълнува от това изреченията му да бъдат с изгладени панталони, когато сложи крак върху крак, поглежда крадешком към цвета на чорапите. Чехов не се вълнува от това - не защото тези детайли нямат значение, за писатели с определен начин на мислене те са естествени и много важни, но Чехов не се интересува от тях, защото по характер е чужд на всякаква словесна изобразителност. Дори малката граматическа неправилност или вестникарското клише изобщо не го безпокоят. Вълшебството на неговото изкуство е в това, че въпреки търпимостта към грешките, които лесно би избегнал всеки блестящ дебютант, въпреки готовността да се задоволи с първата срещната дума, Чехов умее да предаде усещането за красота, съвършено недостъпно за много писатели, които смятат, че знаят точно какво е богата, красива проза. Той постига това, като осветява всички думи с еднаква мъждива светлина, придавайки им еднакъв сив оттенък - среден между цвета на стара ограда и надвиснал облак. Разнообразните интонации, проблясването на прелестна ирония, истинската художествена пестеливост на характеристиките, ярките детайли, замирането на човешкия живот - всички тези чисто чеховски черти са облени и оградени от преливащите се цветове на една словесна мъгливост.

Неговият спокоен и тънък хумор е пронизан от сивотата на живота, който създава. За руската философска или обществено настроена критика той е неповторим изразител на неповторимия руски тип характер. На мене ми е доста трудно да обясня какъв е този тип, защото той е тясно свързан с психологическата и обществената история на Русия през XIX век. Да кажем, че Чехов се занимава с мили и безпомощни хора, не е съвсем точно. По-точното е, че неговите мъже и жени са мили, защото са безпомощни. Но истински привличало руския читател това, че в Чеховите герои той разпознавал руския интелигент, руския идеалист, ексцентрично и трогателно същество, малко известно в чужбина и неспособно да съществува в Съветска Русия.

Чеховият интелигент е човек, който съчетава дълбокото човешко благоприличие с почти абсурдната невъзможност да осъществи своите идеали и принципи, човек, посветил се на моралната красота, на благосъстоянието на народа си, на благоденствието на Вселената, но неспособен да направи нещо полезно в личния си живот; потопил провинциалното си битие в мъглата на утопични мечти; знаещ точно какво е добро, заради какво си струва да се живее, но едновременно с това затъващ все по-дълбоко и по-дълбоко в калта на еднообразното съществуване, на нещастната любов, безнадеждно неефективен във всичко, добър човек, неспособен да твори добро. Този човек, в образа на лекар, студент, селски учител и на хора с други професии, преминава през всичките разкази на Чехов.

Политизираните критици се дразнели от това, че този тип не принадлежал към определена политическа партия и че авторът не му е приписал някаква категорична политическа програма. Но в това е целият смисъл. Безпомощните интелигенти на Чехов не били нито терористи, нито социалдемократи, нито начинаещи болшевики, нито който е да е от безбройните членове на безбройните революционни руски партии. Същественото е, че типичният Чехов герой е нещастен носител на една неясна, но красива човешка истина, на бреме, което нито може да захвърли, нито може да носи. Чеховите разкази са непрекъснато препъване, но това препъване е на човек, който се е загледал в звездите. Той е винаги нещастен и прави нещастни другите; не обича братята си, тези, който са близо до него, а тези, които са далече. Страданията на негрите в чужда страна, на китайските кули, на работниците в далечния Урал му причиняват повече сърдечни мъки от нещастията на съседа или проблемите на жена му. Чехов извлича особено писателско наслаждение от фиксирането на всички най-дребни разновидности на този довоенен, дореволюционен тип руски интелигент. Подобни хора можели да мечтаят, но не можели да управляват. Те разбивали своя и чуждия живот, били глупави, слаби, безполезни, истерични, но Чехов внушава: благословена е страната, съумяла да създаде такъв човешки тип. Те пропускали възможностите, избягвали действията, прекарвали безсънни нощи, в планиране на светове, които не могат да изградят, но най-същественото за такива хора, изпълнени с жарко, пламенно себеотрицание, с духовна чистота, с нравствена висота, е това, че те са живели и вероятно живеят и сега някъде с днешната безжалостна и подла Русия, а това е обещание за по-добро бъдеще на целия свят, защото от всички закони на Природата най-забележителният е оцеляването на най-слабите.

Именно от тази гледна точка оценявали Чехов тези, които били еднакво заинтересовани и от нищетата на руския народ, и от славата на руската литература. Без да се занимава със социални или етични постройки, неговият гений разкрил почти неволно най-мрачните страни на гладната, озадачена, робска, сърдита селска Русия - много повече, отколкото успели да направят това другите руски писатели като Горкий, у които се представят обществени идеи във вид на боядисани марионетки. Ще кажа нещо повече: човек, който предпочита Достоевский или Горкий пред Чехов, никога няма да разбере същността на руската литература и на руския живот и което е по-важно - същността на литературното изкуство изобщо. Руснаците имали една игра: да делят познатите си на привърженици и на противници на Чехов. Тези, които не го харесвали, те смятали за лоша категория хора.

Горещо препоръчвам да вземате колкото се може по-често книгите на Чехов (дори и в преводите, които са им навредили), за да може, като се забавлявате, да преживеете приказните сънища така, както са били замислени. В епохата на пишещите със сила Голиатовци е полезно да си спомним за крехките Давидовци. Унили пейзажи, повехнали върби, увиснали край печално кални пътища, сиви врани, прорязващи сивото небе, спомен, внезапно полъхнал в най-обичайно кътче - целият този трогателен полумрак, цялата тази чудновата слабост, челият този чеховски гълабовосив свят си струва да бъде запазен от блясъка на могъщите самозадоволяващи се светове, които ни обещават поклонниците на тоталитарните държави.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

април 18, 2017

Свиване

ЕС има нова формула. И скоростите не са най-важното  

Приказките за разпада на ЕС са вече клише. Преди години носеха усещането за аналитичен скок в доскоро немислимото, но днес са банални и все повече лишени от аргументи. Мнозина с удоволствие изброяваха криза след криза, за да обосноват задаващия се край. Медийният цирк приемаше с особен хъс тези вестоносци на разпада, за някои той се превърна в ежедневно занимание. Подобни предсказания станаха неотменим елемент от концептуалното и политическо въоръжение на противниците на съюза и неговото бъдеще. Реални и мними анализатори обикалят българската и европейската публичност и с удоволствие редят необратими диагнози за политическа смърт. Парадоксалното е, че техните опоненти в известна степен приеха дебата на терена на тези прогнози и ракурс и не просто изпаднаха в защитна позиция, а дори престанаха да наблюдават внимателно какво се случва в самия съюз. Вторачени какво говорят и правят граждани и правителства в собствените си държави, те забравиха да гледат внимателно какво решават министрите в Брюксел и какво правят самите европейски институции. Ако го правеха по-внимателно, щяха да открият нова формула, по която се движи вече ЕС.

Казано по друг начин, фокусът бе върху политиката, а не върху политиките, които тя произвежда, шумно или тихо. Странното е, че в случая с Европа през повечето време точно противоположното състояние е характерно. Стандартният поглед към случващото се в средите на изследователите на ЕС е върху секторните политики и европейските институции, сякаш те имат необходимата напълно самостоятелна политическа и институционална динамика. В този смисъл, те често обясняват ЕС чрез ЕС, без да обръщат особено внимание на политиката вътре в самия съюз и отделните държави-членки. Когато тя подсети за себе си, те често го възприемат с тежка досада и неодобрение. Интересно е, че поредиците от кризи през последното почти десетилетие „демократизираха“ общността на наблюдаващите съюза и обърнаха коментарния поглед. Сега се гледат непрестанни кризи вътре в страните, които произвеждат сътресения вътре в самата организация. Но самият ЕС, на ниво политики, се привижда като застинал, изпаднал в ступор и парализа преди да полети надолу. Всъщност, картината е доста по-сложна.

Очевидно е, че легитимността на съюза е подкопана, доверието в него претърпя сериозен спад в множество държави, макар последните месеци тази тенденция да е пречупена. Промените в глобалната среда и нарастващите рискове и несигурност изискват предоговаряне на неговите основи и инструменти. Не през договорите, а през политическия процес между граждани и политици. Препотвърждаването на съюза и калибрирането му за 21-и век е императив, осъзнаван от все повече политици на „стария континент“. Тази задача се губи измежду множеството кризи и силния натиск на недоволните граждани. Но това не означава, че през последните години организацията не напипва нова формула за своето развитие, макар тя да се коментира малко. Тази формула не се обявява триумфално на политическите срещи и не е назована в техните официални заключения. Често действащи политици не могат да я видят и разберат. Дори изследователите на европейските процеси не я виждат особено отчетливо. Въпреки това, нейните контури са достатъчно видими.

През последните няколко години ЕС се движи едновременно в три посоки и започва да се преконфигурира според тяхната логика. В някои области отчетливо разширява своите правомощия, в други започва да ги свива, а в трети действа по-оптимизирано. С други думи, съюзът едновременно се разширява, свива и оптимизира. Разширяването на дейности и правомощия е видимо в еврозоната и в политики, свързани с миграция, бежанци, сигурност, обмен на информация. Замразяване и постепенно свиване може да бъде открито в областта на единния пазар, отслабващия общ натиск и легитимност за интервенция и регулации на процеси и дейности на европейско ниво, различните идеи за общи пространства като дигитално, изследователско и образователно. Осезаемо е и намаляването на общата законодателна активност на европейската комисия, която предлага по-малко законопроекти във все по-малко области. Оптимизацията в работата на съюза идва от опростяването на процедури, регулации и правни норми, както и в непрестанните реформи в харченето и контрола на финансовите средства и много по-кооперативното политическо поведение на отделните институции, участващи в европейския законодателен процес.

Тези три процеса могат да бъдат проектирани в бъдещето в зависимост от посоката на политическите дебати и индикациите за следващата дългосрочна финансова рамка, която подрежда амбициите в конкретни политики и бюджети. Например, продължаваща интеграция може да се очаква в областите на сигурността, бежанци, миграция и вътрешни работи, дигитална икономика, военно сътрудничество, еврозона. Прогнозите за свиване или запазване на статуквото засягат кохезионната политика и структурните фондове, селско стопанство, единен пазар, законодателна дейност. Сегашните процеси на оптимизация също ще продължат, защото влияят много силно върху обществените възприятия за ефективността на съюза. Въобще, през идните няколко години отчетливо ще се оформи една по-устойчива конфигурация на правомощия, институции и дейности. Тя обаче трудно може да бъде мислена просто като „Европа на различни скорости“. По-скоро се оформя една много сложна и шарена палитра, в която няма да надделее една конкретна визия за развитието на организацията. Независимо от политическата реторика.

Защо обаче многото скорости няма да се случат автоматично в полетата, където ЕС ще задълбочава интеграция? Основна причина са свитите зони на съгласие отвъд политическата заявка. Това е валидно за еврозоната, където няма много общи виждания за промяна на цялостната архитектура или пък за изграждането на фискален съюз. Компромис между различните икономически философии трудно ще бъде намерен, временни съгласия могат да са продукт на следващи критични моменти, но мащабна интеграционна операция на „ядрото“ ще бъде много трудна. Същото е валидно и при военното сътрудничество, което все повече се коментира като област на бъдещо селективно интегриране. Там има съгласие по дейности, които не изискват особени промени (например, повече изследвания, обмен на информация, известно унифициране на подходи и стратегии и т.н.), но по ключови въпроси все далеч от такова (например, съвместяване и оптимизация на военната техника, съвместни поръчки на оръжие и други).

Има и други фактори, които ще правят „многото скорости“ трудни за осъществяване. Рискът от маргинализация ще принуждава дори по-скептичните и предпазливи държави-членки да заявяват политическа подкрепа за възникващи нови идеи. Подобно поведение обаче няма автоматично да ускорява самата интеграция, защото ще вкарва обсъжданите въпроси в по-сложните общо европейски структури и процедури, отколкото в по-опростените на „задълбоченото сътрудничество“. По този начин, нещата могат да бъдат вкарани в дълги дискусии за критерии, оценки, институционални въпроси и т.н., които ще неутрализират евентуалната политическа динамика и в крайна сметка ще затрудняват институционализирането на проекти за „дълбоко сътрудничество“. Никоя група държави не може априори да изключи останалите от подобни проекти. Ако някой много се засили да задълбочава интеграцията, може да се окаже, че евентуалните опоненти ще жертват частично своята опозиция, за да не изостанат и на второ място ще се опитат да блокират прекомерна интеграция, където могат и механизмите им позволяват.

Следващ възможен ефект е пренасочването на политическата енергия към по-малко амбициозни идеи, които не изглеждат заплашително за тези, които се притесняват от маргинализация. Такива има няколко и в момента, нищо, че не им се обръща много внимание (в областта на патентите, европейско разследване за злоупотреби с еврофондове, бракоразводното право). В бъдеще тези инициативи ще се увеличават, защото имат относително ниска политическа цена, могат да се случват в рамките на сегашните договори и имат потенциал да генерират осезаеми европейски публични блага, от които се нуждаят елитите, за да укрепват легитимността на съюза. И накрая, в сегашната дискусия за сценарии и варианти има и непосредствен, тактически елемент и той е насочен към страните от „Вишеградската четворка“. Натискът към тях ще се засилва по повод идеите в общата мигрантска и бежанска политика и дори ще бъде обвързан от донорите с бъдещото финансиране на „новите страни-членки“.

През последните години ЕС се прекалибрира чрез сложна разнопосочна динамика, която не може да бъде разбрана през идеите за „интеграция на скорости“. Сегашните дискусии няма да променят това, независимо колко шумни са те. Притиснати от кризи и апели за реакция, европейските елити по-скоро моделират съюза „в крачка“ и в търсене на сравнително бързи резултати, а не според предварително фиксирана концепция/и. Ако теоретиците на разпада говореха по-малко и анализираха повече, досега щяха да са го забелязали.


Свиване

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов – 1868 година  

Текстът на писмото (с незначителни мои корекции) и бележките към него са приведени тук по книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година (преиздадена от издателство "Изток-Запад" през 2014 година). Като първоизточник Страшимиров е посочил "Н. Б. II. A., п. 89, № 8037. Арх. Раковски".

В това писмо е прословутата фраза "ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си", която често се интерпретира с подмяна на някои от думите.

(Павел Николов)

ПИСМО ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Г-н Панайоте [1],

Премного ви благодаря, дето се потрудихте да ме извадите от болницата, защото ако бях стоял още няколко дни, наистина бих умрял. Така също се трудите и за всичките ни събрани братя и сме длъжни да ви почитаме... Защото сте ни най-повече в началото на скупщината ни главен войвода.

Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен и се надявам да ми изпратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се вардя да се не вчислявам в ония, да се рече, че се е харчило и за мен... [2] на всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

Повторително ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка [3], защото нямам вече, заемал съм от брат ми и от другите си приятели 40 гр. и мой хак 20 гр., и твой се набират 105 гр., че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената, а тя колко ще вземе, не зная.

Чул съм, че си щял да отидеш във Влашко. Аз от 67-ма досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, с ваше позволение, ако го намерите благосклонно и ще ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си. То ще ви помоля, ако идете за Влашко, да дойдете да ви кажа или да ми позволите да ви пиша. И трето ви моля, както ви пиша по-горе, да не ме оставяте без трошка, защото кажи, че откакто съм отишъл в оная къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене, все от мен. А оная жена, която ме лекува, тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците, вода носи чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще ѝ се наплатя. Зато[ва] ви моля елате да се разговорите, да се плати честно, ако ме излекува. Затова моля ви ни най-малко да ви не дотегне, за което ще се трудя както ви пиша по-горе.

67: ий [4] Ваш хоругвоносец [5] В. И. Левски

В место.

1. Воеводата Панайот Хитов.

2. Не желая да се чувствам платен агент.

3.. За трошица [хляб]. - бел. П. Н.

4. Твърде е мъчно да се разчете това 67: ий. То, изглежда, обозначава дата на писмото, но не заема място, подобаващо за подобна цел. Написано, както си е, редом с подписа на автора на писмото, то стои очевидно в някаква вътрешна връзка с този подпис. Но и като дата, пак е нещо непълно и не допуска каквото и да е осмисляне. Тук 67 не означава 67-мо лято или година: в текста на писмото тази година се споменава като изминала вече. Така че числото 67 не обозначава и не може да има значение на дата. И ако даже беше писано за дата – да речем по погрешка, – то окончанието ий щеше да съставлява още по-голяма грешка, тъй като не отговаряше на тази цел. Бяхме предположили и друго. А то е, че 67 бележи само ден и месец, без година, и то така: 6 – шести ден, и 7 – седми месец. Тогава и наставката ий към 7 – 7-ий би добила известен смисъл. Но от формална страна, против това тълкуване говори обстоятелството,че – доколкото ни е познато – Левски никъде другаде не си служи с този начин на обозначение на месеци и дни. Среща се 7/ии или 7/..., което ще рече септември. А нито на седмия месец (юли), нито през септември Апостолът не се намира в Белград. През тези месеци той е вече във Влашко – както впрочем личи и от кореспонденцията му, която следва. Според адреса на писмото в сръбски дух – „в место“ – вместо „в града“, както пишем ние на български, и според самото съдържание на същото, че Левски разчита на „хака“ си като легионер (българска легия през 1867 и 1868 г. имаше само една, и то в Белград) и че Панайот воевода живееше в онези години в сръбската столица и се готвеше за кратко да пътува до Влашко – всичко това показва ясно местонахождението на самото писмо, а оттук и невъзможността 67 да означава месец или дата. Трябва да вземем още предвид, че Левски изобщо не употребява или рядко употребява старописното ы (ери). Поне в обозначение на дати или на подобни съкращения от друг род. За окончание винаги пише – iй или даже – ьй: Л= ьй. Всичко това ни навежда на мисълта, че в нашия случай „67: ый“ трябва да крие своето особено съдържание, а именно в следния вид. В оригиналния текст, който притежаваме в Народната библиотека, от ръката на Левски завършекът ый е писан по особен начин. Ер малък отпред е продължен значително над реда. Така той образува вярна контура на ръкописна буква в. Но в бързината на писането, вижда се, или от липса на достатъчно внимание, предната 26 извивка нагоре в ръкописното в се е сляла с основата на линията при теглене надолу и се е получил един значително едър ер малък. Така в целия разглеждан израз: 67: ый, като заменим с в, получаваме отделна дума, която гласи вiй. Сега вече и двоеточието между 67 и вiй получава своето значение. То сочи поне, че Апостолът е знаел в дадения случай да осмисли препинателния знак. Ако пишеше едно късо тире (– или =) между двете части, щяхме да ги четем съединени помежду им, а сега те са отделени, вiй минава – по смисъл, разбира се, – към следващата дума „Ваш“, като става неин неизбежен атрибут: „вiй Ваш“ – във форма поне на подходящ провинциален говор. Левски често слива думите. Това може да се докаже неведнъж в текста и на разглежданото тук писмо. Освен това той обича да подражава живия говор и съкращава често спомагателния глагол е в й, та тук е станало вiй вместо ви е. Колкото до и малко – това е общо правило у Левски: при две и, първото е i. Така именно целият подпис на писмото: „67: ый Ваш знаменосец В. И. Левски“ трябва да се чете свързано: „шейсет и седмо лято ви е Ваш знаменосец и пр. “ Но сега за датата на това писмо. Писмото наистина не носи обозначение на месец, ден и година и на нас ни остава да ги определим приблизително. Във всеки случай, то е писано не преди 1 февруари 1868 – датата на по-първото писмо № 2, поместено тук. Към последната дата Апостолът е бил още здрав, ходил „някой път“ да посети Найден Геров в Белград, като е търсил случай да го завари сам поради тайния разговор, който е имал да води с него. След това той постъпва в болницата, подложен е на операция, бива изведен в частна квартира с усилията на Панайот и пр. – според както обяснява в писмото. Без друго той ще да е влязъл в болницата след писмото до Найден Геров, както личи от самото това писмо. Там той е здрав още и иска да го освободят незабавно и да замине за работата си в България. Тази работа, свързана – както видяхме – с пушки и револвери, е опасна работа и наистина иска здрав човек. Известно е, от друга страна, че на 1 юни Левски е вече във Влашко. Това личи ясно от кореспонденцията, която следва тук. Във Влашко той е бил арестуван заедно с Филип Тотю като опасен човек, но веднага е пуснат на свобода поради раната му, не оздравяла още, като последица от състоялата се по-рано операция. Така именно датата, за която разискваме, се пада непременно след 1 февруари и преди 1 юни 1868 г. Обаче известно е също така, че българската легия в Белград от 1867 г. се разтури в средата на април 1868 г. Така че срокът за датата на писмото се намалява с месец и половина преди 1 юни, като остава да търсим времето между 1 февруари и 15 април. А в това писмо Левски сам споменава още, че през изтеклото време получил „хака“ си (заплата) 20 гроша на месец като легионер. Нищо не пречи, разбира се, този „хак“ да е бил за февруари месец. След писмото от 1 същия месец до Найден Геров, Апостолът се е почувствал – да речем – зле и веднага се е принудил да влезе в болницата за операция. В такъв случай Левски пише новото си писмо до Панайот през март (получил „хака“ си за изтеклия месец февруари). Но ако приемем, че е получил „хака“ за март месец, то писмото е писано през април, но – не ще съмнение – преди половината на месеца. И тъй като Апостолът споменава за „хака“ като получен и изхарчен вече, както били изхарчени всички заеми, които е направил, може да се приеме, че писмото произхожда от края на март или началото на април. Във всеки случай, то не може да бъде по-късно от средата на април. Към това време легията е вече разтурена с официална заповед на сръбския военен министър и легионерите се разотиват. Д. Мънзов пише в бележничето си, запазено в неиздадения още архив на Тайния комитет: „На 15 април излязох от Панчево (отвъд Дунава, срещу Белград), на 23 април излязох от Земун и дойдох в Нови Сад“. Така че датата на писмото следва да поставим между края на март и средата на април 1868 г.

5. Знаменосец. - бел. П. Н.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

април 17, 2017

Свиване

Референдумът на Ердоган, насипната ни система за сигурност и членството в ЕС и НАТО като единствена реална гаранция за България  

  Разбира се, Ердоган ще тръби, че е спечелил референдума. Пътят към Тюркланд юбер алес може би е открит.
  Но нека погледнем календара - не този в кабинета на Ердоган, а другия - според който сме в 2017 г.
  Затова не може да се изключи, че от своята победа на референдума Ердоган ще бъде главният губещ.
  Защото освен варианта на Турция като полупросветена сатрапия, ислямистка по форма и диктаторска по съдържание, има и други варианти:

чети по-нататък

Свиване

Добре, че пътят на България към Европа не мина през Босфора, както искаше Разединителят  

  Прехваленият днес някогашен циничен разединител на българи и турци, докато
  -- издигаше непристъпни политически барикади между тях
  -- забраняваше БСП,
  -- раздаваше депесарски шутове по СДС,
  -- дерибействаше корупционно и
  -- мърсуваше открито, размайхвайки медийно бельото на поредната си прегоряла за либидото му изгора,
  през цялото време почти прегракнал от амбиция и шейтански злорадо вопеше,
  че пътят на България към Европа минава през Босфора...

чети по-нататък

Свиване

На кого служи държавата и кого обслужва властта  

  Има нещо знаково и знаменателно, нещо като символ и метафора на целия Преход и на цялостното постпреходно статукво в това, че връхлитащото ни управление търси трескаво ресурси преди всичко и най-вече из заделяните пари за инвалиди и болни, социално слаби и бедни, нещастни и неудачни хорица,
  а не в ограничаването на корупцията,
  а не във възпирането на контрабандата,
  а не в оптимизирането на администрацията и спирането на свръхпроизводството на нови и нови структури в нея,
  и особено не в принуждаването на олигархията да намали своята ненаситна алчност и безпощадна хищност при изсмукването на обществените финанси, не в доказването на законността на придобитото от нея имущество, не в отделянето й от държавата и спасяването по този начин на остатъците от държавност!

чети по-нататък

Свиване

Лидерите мегаломани, циклофреници, маниаци, авантюристи, шарлатани – риск за глобалната и регионалната сигурност  

  Някога, в студентските ми години в Харков, в общежитието имаше няколко студенти от КНДР (Корейската народно-демократична република). Те постоянно се опитваха да ме зарибят с произведенията не великия им вожд Ким Ир Сен и идеите чучхе.
  Като четящ човек, аз наистина се запознах внимателно с писанията на великия вожд.   Като Зелената книга на Кадафи, която разнасяха пък либийските студенти, и тази си беше някакъв делириум, бълвоч от абсурди и тезиси, писани под въздействието на някакви амфетамини или от сорта.
  Севернокорейците не бяха съвсем като нас - имаше в тях нещо сбъркано, откачалско, дълбоко повредено. Другите студенти от сбъркани държави като хапнат и пийнат с теб, свалят маската и започват да приличат на нас. Севернокорейците нито хапваха и пийваха с нас, нито създаваха дори минималното впечатление, че това, което са изписали по лицата си е маска.   Повредени същества изглеждаха и изглежда наистина бяха повредени.

чети по-нататък

Свиване

“За да се оправят нещата в тая страна, първо трЕбва да се оправи тоя народ!”  

  Честно казано, аз съм много разтревожен след днешния ден и посланието на президента, дори да се опитвам да гася негативното си мнение по принцип и да се опирам само на принципни несъгласия.
  Тревожи ме нивото на посланието и аргументацията.
  Тревожи ме езикът, който е шаблонен и банален.

чети по-нататък

Свиване

Големият проблем не е в скалпела и ръката, която го движи, а в главата, която ги управлява  

  Не мога и не искам да бъда ничий адвокат - прав ли или не, в състояние съм само да си кажа какво мисля аз - искрено и лично.
  Ще посоча обаче, че в нашумелия спор за потомъка на Багряна, на волната сестра на вятъра, се изпуска главното - колко неволни и подневолни, с лекота привеждани във въд удобен за уволнение, са днес у нас чедата на администрацията. Обаче тези, които са в държавна или местна администрация и знаят какво е да си там, ще си замълчат. А останалите ще съдят по принцип, от общи (не непременно напълно погрешни) позиции.

чети по-нататък

Свиване

Служебното правителство – да си спомним член 1 от Конституцията  

  Неотдавна написах статус за това, че ако някой ден узреем за спешната необходимост да променим онези части от конституцията, които пречат на нормалното функциониране на държавата (и които правят конституцията точно такава, каквато тя трябваше да бъде, за да позволи именно този преход на безнаказано разграбване на национално богатство и непредотвратима ерозия на държавността), то едно от първите четири неща, които трябва да направим е да се премахне институцията Служебно правителство, като намираща с в разрез с парламентарния характер на нашата република.
  Даже тук и там този статус бе взет от моята стена и публикуван. Ок, за това с мнозина сме се разбрали, а и доброволно и доброзорно съм свикнал.

чети по-нататък

Свиване

Президентският екип – нещо трябва да се направи  

  Не са минали 100-те дни на президента Радев, но това все пак е държавният Ни глава, а значи и държавният Ми глава.
  Никой не може да избяга от СиВи-то си, затова смятам, че след като съм бил в тази институция и съм видял как от амбиции да остави нещо в Историята, държавният глава, за когото работих, сведе амбициите си към нещо безкрайно скромно - да остане поне за още малко той лично в политиката и да остави твърде много той лично на децата си,
  то мога да имам мнение за случващото се в президентството, макар и никой да не ми го иска.

чети по-нататък

Свиване

Институцията Служебно правителство е вредна, а може да бъде и опасна  

  Не знам как е при вас, обаче аз винаги допускам, че в нечия отделно взета глава може да се роди и най-абсурдната мисъл. Както викаше попът в нашето село - всеки си е башкА луд. Но цяло едно правителство да измъдри идеята за уседналост - това ми се струва повече от най-абсурдно! По-безумна и опасна лудост не бях срещал!

чети по-нататък

Свиване

БСП и загубените й рефлекси  

  След изключително многото изборни загуби от ГЕРБ, БСП изглежда е загубила напълно рефлексите, вида, формата, съдържанието и манталитета си на управляваща партия.
БСП:
  -- и преди параламентарните избори,
  -- и в президентството, откакто като паднал дар от небето го превзе в резултат на безумно грубите грешки на ББ - и с кандидатурата, и с поведението на партията Му тогава (да плаши народа, да крие парите, да се прави на клоун и да не разбира каква кампания за какви избори води);

чети по-нататък

Свиване

За студентите и началниците (Нещо като За хората и мишките)  

  Понякога тук в коментарите някои ФБ-приятели ме ругаят за това, че хваля свои студенти. Но какво да направя, като при цялото разнообразие от най-различни лица в аудиториите (това си е все пак ако не представителна, то показателна извадка от народа ни), постоянно срещам много свестни млади хора - умни и разумни, амбициозни и с характер, трудолюбиви и свободолюбиви.

чети по-нататък

Свиване

Трагедията в Санкт Петербург  

  Страшна трагедия в един от любимите градове на моята младост Санкт Петербург (тогава Ленинград)!
  Светла им памет на жертвите, дано оцелеят и се възстановят пострадалите...
  Скръб и жалост са нормалната човешка реакция.

чети по-нататък

Свиване

Изборите: Спечели олигархията – с малко и задълго (?)  

  Някога СДС спечелихме с малко, а някой каза - но завинаги.
  Беше с малко и за малко.
  Сега олигархията, както по-грубичко, но най-точно го формулира мой приятел, дълго се колебаеше на тези избори дали статуквото да си го премести в другия джоб или не. Накрая се оказа, че не си го премести, но в края на краищата това бе все едно - защото и двата случая печелеше олигархията.
  Олигархията спечели и реши, че е спечелила с много и задълго.
  А това, че тя спечели и нищо у нас не се е променило, веднага започна да се вижда.   Не си правете илюзии, стана безпощадно ясно, че у нас политиката е много проста игра - боричкат се 22 партии, а накрая печели олигархията.

чети по-нататък

Свиване

Математическа политика или Политическа математика  

  Не зная дали задачата е математическа или политическа, а аз и в двете дейности съм отдавна "бивш"...
  Но все пак си мисля:
  Ако приемем, че първият мандат като премиер на ББ бе приблизително 3 години,
  и допуснем, че вторият му мандат като премиер бе приблизително 2 години,
  то колко дълъг ще бъде третият негов мандат като премиер?

чети по-нататък

Свиване

Общество ни мрази онези, които сигнализират тревожно, че цунамито приближава...  

  Толкова много злорадство и злоба прочетох по адрес на двете десни партии и либерално-демократичната десница у нас. Макар че можем да минем и без дясно в разказа за нея, защото става дума за едно - от моя гледна точка - нормално, съвременно, европейско и да, да - либерално и демократично мислене...

чети по-нататък

Свиване

Защо сме на това (икономическо) дередже?  

Бележка от Вени Марковски:
Публикувам тази статия от 2012 г. на авторитетния наш икономист Красен Станчев с неговото любезно съгласие. Публикувам я, защото дори и днес се срещат често хора, които не разбират, че дереджето ни днес е пряк резултат от посоката, в която сталинският болшевишки режим е тласкал страната от 1944 г., та чак до падането на Живков от власт.

 

Един човек се изказа в края на 2010 г., че Тодор Живков бил построил две Българии, а сега „ние” (т.е. всички) не сме построили и една стотна от направеното между 1956 г. и 1989 г.  Тогава коментарът ми беше, първо, че 1/100 част от нула е нула и, второ, че управлението на БКП и на този човек е разрушило повече, отколкото е създало…

По-късно, през септември м.г. няколко чествания на юбилей на Тодор Живков потвърдиха, че малко хора разбират връзката на днешните нещастия на българските граждани с онова управление.  Тази връзка стига до дреболии: от списъка на хората с обществено положение и стопанско влияние до конкретни събития.  Например, не бих се учудил, ако появилата се връзка между български граждани и колумбийския внос на наркотици в Европа се окаже канал разработван преди 30 години от българските комунистически власти. .

Изглежда, че носталгично-възторжените тълкувания на миналото постепенно се прехвърлят към членове на семейството на ръководителя на БКП и неговото обкръжение.  На това отгоре все по-често има признаци за намеса на днешна Русия, на фирми и благотворителни организации в политиката на България, в тълкуването на историята и в опити за манипулиране на българското обществено мнение.  В не малка степен това поведение също е последица от времето на управлението на Тодор Живков и БКП.

Разрушенията от това време още тегнат върху дохода на гражданите и фирмите, те са част е част от политическото въображение и прозират в наследени житейски проблеми.

Разрушенията са толкова монументални, че не могат да се обозрят без специално усилие.  Полезно е да се видят и книгите на Христо Христов „Тайните фалити за комунизма” (изд. „Сиела”, 2007) и „Империята на задграничните фирми” (изд. „Сиела”, 2009).  Но картината далеч не е завършена, изследванията тепърва предстоят.

Външният дълг

Държавният дълг от управлението на БКП ще бъде изчистен през 2013 г. и 2014 г.  Външният дълг на България към 1989 г. много прилича на днешния дълг Гърция, но жизненият стандарт е по-нисък и са налице очевидни разлики в политическата система.

Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.  За гръцките граждани и фирми днес не съществува проблем за преориентация от фалшивите пазари на СИВ към тези на Европа.  И за Гърция няма сценарий за размяна на страна като провинция на някоя европейска страна срещу запазването на властта на шайка идеологически приятели на тази страна (какъвто е случаят с България от Георги Димитров до 1989 г., а и до ден днешен).

Георги Димитров и Сталин при подписване на договора от 1948 г.

Обвързването със СССР е дело на Димитров като деятел на Комунистическия интернационал, а предложението за сливане на България със СССР е плод за на първата комунистическа дългова криза и идея на тогавашния министър председател Живков.  В следствие на тази идея СССР става съсобственик на предприятия в България, за които Руската Федерация претендира след 1989 г.  И получава известно удовлетворение на исканията си през 2004 г. (а и след това).  Това също е част от проблемите на българския преход. (2)

През 80-те години търговията на България със СССР и СИВ е между 70% и 80%.  Това на практика е най-висок дял и съответно най-висока зависимост в сравнение с останалите нови страни членки на ЕС.  За сравнение, делът на СИВ в общата търговия на бившата Чехословакия възлиза на 51-52%, на Румъния – по-малко от 30%, на Унгария и Полша – между 40% и 50%.  В края на 80-те години износът за страните от Европейската общност възлиза на 4-5%, а вносът е 9-10% от общата търговия.  Митът, че България в началото на 90-те години е загубила руските пазари, както и предположението, че те биха могли да бъдат запазени, са чиста глупост.  Не е пресилено да се каже, че разходите по преориентирането на износа към ЕС и други части на света, т.е. фалитите на предприятия и безработицата на 90-те години са следствие на политиката на Живков и БКП. (3)

И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:

 

  • В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
  • Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
  • „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.

 

Българският дълг обаче е натрупан два пъти по-бързо – за периода от 1976-1978 г. до 1988 г.  Само между 1984 г. и 1989 г. брутният външен дълг нараства повече от три пъти, от 2,9 на 10,7 милиарда щатски долара.   Гръцкият външен държавен дълг е следствие на поне около 30 години популистка политика.  Гърция е фалирала само веднъж през ХХ век, а България шест пъти (включително 1997 г. по вътрешния дълг).  Два от тях – след война и външни кризи, другите по време и след комунистическо управление.  В Гърция обаче има демокрация и избирателите са отговорни за съответно за дълга и фалита.
Българските граждани преди 1990 г. не са избиратели, нямат идея какво става и не носят отговорност за тази политика.  В България управлява една партия, подкрепяна от СССР, като кредитор от последна инстанция.  Стратегията на човека, който управлява, е България да стане част от СССР, а той и приближените му да останат на власт. (4)

 

Жизнено равнище и монументални стопански нещастия

Управлението на БКП може да се наблюдава, ако човек пътува от центъра на София до края на бул. „Цариградско шосе”.  Хубавите и красиви сгради са в центъра.  Полиграфическият комбинат, издържан в сталински стил, е построен в средата на 1950-те.  Към 1960 г. е завършен и комплексът „Яворов” (тогава „Ленин”).  След първия комунистически фалит е построен „Изток”, след втория – „Младостите” и „Дружбите”, след третия нищо не е строено до 1998 г.  По сградите лесно може да се съди за качеството на живот в тези части на град София, възникнали през различни исторически периоди.

Само шепа хора знаят, че за целия период от 1944 г. до 1997 г. почти не е имало устойчив икономически растеж.  Според една икономико-статистическа конвенция устойчив е всеки ръст на БВП за период от три и повече години.  Такива периоди има три от по около три години – в края на 1940 и началото на 1950-те, в края на 1960-те години, макар и от тях дългосрочният ефект да е фалшивата икономика, която описвам. (5)

Пенсионната система е в криза от края 1950-те, по демографски причини, породени от насилствената индустриализация. Оттогава са и проблемите на държавната топлофикация, преорганизирана по съветски образец през 50-те години.  През 60-те години е „реформирано” и управлението на водните ресурси.  Това (заедно с разрушаването на частната собственост) е основната причина за проблемите с наводненията през 2004 г. и 2005 г.  Пак тогава е одържавена поземлената рента на ТКЗС.  Това създава проблеми през 1992 г. и след това, до поне 1998 г.  Това са проблеми с реституцията на земята, напояването, използването на машини в земеделието – накъсо: с капитала и ефективността на земеделието и проблеми с цената на земята за нейните собственици.

Хрушчов не приема предложението на Живков България да стане част от СССР

На жизненото равнище на днешните граждани влияят и влияят безумните стопански проекти.  Класическият пример е „Кремиковци”, построен въпреки отрицателната оценка на перспективността на предприятието.  Комбинатът почти никога не е работил при нормално изчислена печалба, през 1994 г. изпи водата на софиянци, през 1996-1999 г. струваше на българските около 900 милиона днешни лева неизплатени стокови кредити (електричество, газ, горива и вода), през периода 1999-2003 г. бе проблем за около 12 хиляди работници – съкратени или принудени да напуснат, през 2008-2009 г. за още 3-4 хиляди.  Фалитът на „Кремиковци” струваше 18% от продажбите на НЕК, почти 25% от търговските превози на БДЖ и почти 90% от оборота на две дунавски пристанища.

През 70-те години започва строежа на магистрали, но през 1976 г. съответният партиен конгрес, пак по идея на Живков – във връзка с поредната дългова криза, спуска 25% план за икономии.  Резултатът е, че експлоатационният срок е съкратен от 80 на 15 години, че строителството на някои отсечки на „Хемус” бе завършено през 2000 г. (докато 22 години хората харчеха гориво и нерви, тътрейки се по деретата преди Ябланица), че тунелите не работеха както трябва 25 години и че там и на други места строителството и ремонтите все още продължават.

След 2002 г. се оказа, че най-големият проблем със строителното наследство на комунизма и късния Живков ще бъде АЕЦ Белене.  По груба оценка преките разходи (т.е. без да се смятат пропуснатите ползи, плащания под масата и закъснения) биха били за новата АЕЦ Белене биха били около 12 милиарда евро, 1/3 от БВП за 2010 г.  Въпреки това господата Симеон Втори, Станишев, Първанов и доскоро Борисов го пробутват в незнайно чия угода. (6)

Изобщо енергетиката на България, част от която от началото на 1980-ге години е и проектът „Белене” е следствие на съветизацията на икономиката на страната.  Тя е изградена да работи със съветски доставки, да захранва с енергия промишлена система, която преработва съветски ресурси и ги препродаван по международни цени.

След 1990 г. енергетиката и промишлеността, и се оказват стопански безсмислени.  Но както преди, така и сега инвеститор, доставчик на ресурси и кредитор на проектите в крайна сметка се оказват или СССР или Русия.  Другите инвеститори в енергетиката и до днес биват обругавани (например тези в Марица Изток 1 и 3).  Останалите интереси в енергетиката са свързани най-вече с БКП и БСП.  Глупостите от рода на „България енергиен център на Балканите и „Белене” са не повече от идеологическа защита на руски държавни и частни компании.  Но вследствие на тази изкуственост на българската енергетика от 80-те години, страната все още има големи производствени излишъци, ниски цени на електроенергията и щедро пилее електроенергия.

Споменах „Кремиковци” и „Белене”, но те само най-наскоро станали видими проблеми, породени от икономически решения от 60-те години на миналия век.  От същия род са и авиокомпания „Балкан” (създадена през 1949 г. под името „ТАБСО – транспортно-авиационно българо-съветско обединение”) и нейното управление, както и това на „Булгартабак”, „Нефтохим” и цялата добивна промишленост – от медодобивния комбинат „Георги Дамянов” – гордостта на Вълко Червенков до „ГОРУБСО” (друга съветска абревиатура) и ОЦК „Кърджали”.  Изключение прави само едно предприятие: КЦМ Пловдив („Димитър Благоев”), оставено на самоуправление от правителството на Любен Беров и днес между световните лидери в отрасъла си.

 

Криминализиране на бизнеса

Обслужването на дълговете към Съветския съюз и СИВ е причина в началото на 1960 г. „България” да замисли не само сливане със СССР, но и на разработването на „концепция” за собствено място в международната стопанска конюнктура.  Тя се оказва вредна и за днешните поколения граждани на България.

Внимателният прочит на управлението на Тодор Живков и на породените от него проблеми разкрива системно създаване на фалшива икономика.  Фалшива е всяка икономика, при която хората си мислят, че забогатяват, но бързо се оказва, че всъщност обедняват.  Общият знаменател на тези години икономическо недоразвитие е криминализирането на бизнеса, на държавата и на стопанското въображение на политици и граждани.  Този начин на мислене за икономиката, основан на принципа „какво и как да откраднем”, все още господства в стопанската политика и нейните обяснения.

България дава целувки и ордени – в замяна получава нефт и Живков на власт

Според замисъла на Тодор Живков България след началото на 60-те години заема изкуствено създадена позиция между “Изтока” и “Запада”.  Внасят се суровини от бившия Съветски съюз, които се преработват и изнасят на “Запад”.  С част от разликата между фалшивите цени на СИВ и цените на международния пазар се покриват дълговете на България, а с друга се финансират „братски” комунистически партии, режими и движения чак в  Африка и Латинска Америка.  Дори през 1978 г. (т.е. след началото на Хелзинкския процес) едно Софийско съвещание на комунистическите и работническите движения потвърждава курса на подпомагането на световната революция „с други средства”.

За целта е необходима съответната организация.  Българската държава създава по света мрежа от фирми, които търгуват всичко – от синтетични наркотици и оръжие до компютри и софтуер, като пътьом осъществяват и строителни, медицински и селскостопански проекти.  Тези фирми и техните управители практикуват и усъвършенстват нарушаване на правилата на търговията и покриването на следи от сенчести операции.  За да се запази контрола върху средствата, хората, участващи в тези сделки са сътрудници на съответните тайни служби на България и другите страни от СИВ.  Най-пълната известна засега подборка на документи и най-подробният им анализ е даден в споменатата книга на Христо Христов „Империята на задграничните дружества”.

Този бизнес се разраства като търгуеми обеми и като брой заети специалисти, и като обхванати отрасли.  През 80-те години печелившите отрасли в глобалната конюнктура вече са електрониката и софтуера, а за тяхното производство и търговия се налага заобикаляне на ембаргото на КОКОМ.  Идеята България да специализира в тези области е на няколко „гения” около Тодор Живков.  Знанията и уменията по замитане на следите от забранени сделки са капитализирани като подходящо разделение на труда в рамките на СИВ за съответния пет годишен план (България преработва ресурси, продава ги, краде и пробутва морално остарели продукти на СИВ и СССР).

Във вътрешно-технически и счетоводен план това означава да се натоварят мощностите на добивната промишленост, а печалбите да се прехвърлят за производство на електроника и компютри.  Ето резултатите:

  • Създадена е компютърна и електронна промишленост, най-вече в Правец;
  • Развиват се умения по разбиване на ембаргото на КОКОМ (кражба на софтуер и патенти), не много успешно като кражба, но забележително като умение за покриване счетоводни следи и пренасочване на печалби за финансиране на борбата с капитализма (в Близкия Изток, Никарагуа, Колумбия, Ангола и други „братски” страни и движения) и към частни джобове;
  • Криминализиран е манталитета на цели слоеве от образованото население, което е наето да се занимава с нарушаване на всеки вид ембарго;
  • Обвързване със съветския и този на СИВ пазари за компютри и електроника, което пък води бърз упадък на цял един отрасъл през 1991 г. с 15 хиляди души работещи в него и загуба на конкурентни предимства през 1990-те (когато подобна промишленост възниква други бивши комунистически страни);
  • За да е „по-ефективно” прехвърлянето на ресурси, гениите вземат министерски решения, освобождаващи добивните предприятия от задължение да работят с пречиствателни съоръжения; тези решения, както и много други идиотщини в България, са напълно в рамките на закона, в частност на действия тогава закон за опазване на природната среда от замърсявания;
  • Това пък води до увреждане на водите и почвите и до болести, които все още се чистят и лекуват, но никой не е направил проста сметка колко е струвало и ще струва всичко това.

Очевидно „успехът” на 80-те години е монументално нещастие за развитието на българската икономика и общество след това.  Хората, замесени в бизнеса на онези години, са първите с капитал, връзки, знания и опит, които им позволяват да заемат водещи позиции в икономиката на некапиталистическа България.  Те вярват в Марксовата догма, че първоначалното натрупване на капитал е грабеж и се стараят да правят именно това.

 

Политически контекст на декомунизацията на комунистическата икономика

Въпреки хитроумието със задна дата, през 1990-1991, т.е. по време на първите и вторите демократични избори и началото на правните и стопанските реформи, няма реалистичен сценарий за чудодейно и бързо преодоляване на комунизма.  „Няма” – в смисъл на липса на концепция за това какво трябва да се прави, на липса на политическа подкрепа за радикална либерализация на политическия и особено на стопанския живот, и в смисъл на отсъствие на физическа възможност, на хора да водят промяната, заслужили вярата на избирателите, че са най-подходящите за тази задача.

Всъщност тя дори не бе формулирана докрай.  Лозунгът „45 години стигат” я съдържа, но не като план за действие, а като „Баста!”, като израз на недоволство.  Онова, днес което се нарича „шокова терапия” и изведе Полша, Унгария и Чехия от краха в края на комунизма, бе общо виждане само на шепа икономисти.

Едно от доказателствата колко чужда е темата за стопанските реформи и декомунизацията на икономиката на българските политически партии е сравнението с другите посткомунистически страни.  В Полша принципите на стопанските реформи са гласувани от всички партии в парламента като програма на правителството на Тадеуш Мазовиецки (на 9 октомври 1989 г.)  Подобна политика в България бе обсъждана в средите на СДС и частично приложена от правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров.  Черно на бяло подобни мерки се имаха предвид (макар и неясно разписани) в точки „д” и „е” в абзаца „Правителство” в Декларацията на ВНС за избора на правителството на Попов (4 януари 1991 г.).  А точно описание на реформите, демонтиращи централното планиране въвеждащи пазарна икономика се появи едва в края на 1991 г. в една книга на Румен Аврамов и Венцислав Антонов, които тогава управляваха Агенцията за икономическо програмиране и развитие. (7)

Интересно е, че и до ден днешен очевидният успех на шоковата терапия в България през 1991 и 1997 г. почти не привлича вниманието на политолози, историци и журналисти.  Дори и през 2012 г. общественото мнение се вълнува от програмата на Ран-Ът и то предимно като „американски заговор” срещу България. (8)

Този консенсус никога обаче не бе ясно формулиран като програма на партия или коалиция.  БСП участва в първите избори след комунизма с програма за „демократичен социализъм” и лозунга „България над всичко”.  Лозунгът на СДС предполагаше смяна на системата, но никой не посмя да формулира ясно шоковата терапия преди изборите.  Прегледът на предизборните програми от 1990 г. показва достоен за съжаление популизъм и провинциализъм, реформаторите са по-малко популисти.  Това не е плод на скудоумие, а отговор на очакванията на избирателите. (9)

Луканов и Живков

Ако се съди по издадените в по-ново време изказвания на Андрей Луканов (10), БКП от края на 1988 г. обмисля контролирано въвеждане на капитализъм в България.  За това не се говори, но е очевидно, че новите капиталисти ще са хора на БКП.  Вероятно без Живков.  И до ден днешен, въпреки разчистването на сметки и физическото изтребление на почти всички водачи на т.нар. групировки, където и човек да се вгледа в бизнеса и стопанското влияние, ще установи присъствие на роднини, приятели и обкръжение на върхушката на БКП и комунистическите тайни служби от средата и края на 1980-те.  Това е така и в медиите, и в собствеността на привлекателни парчета недвижимост, и в съществени предприятия и отрасли.  Към началото на 1990-те не е възможно физическото или дори правното неутрализиране нито на личните връзки нито между членовете на БКП, нито на източниците на доверие между обвързаните в комунистическите тайни служби.

Историята на личните и семейните връзки, на ролята на тайните служби и другите системи на доверие от 1944 г. до 1989 г. тепърва ще бъде писана.  Естествено е облагодетелстваните от тези връзки и източници на доверие да предприемат днес реваншистки действия, да пречат на разкриването на историята и подхранват култура на носталгия и прослава на комунистическото минало.  Не ми се струва обаче естествено, че противоположното усилие е толкова слабо.

Ето какво беше безусловно известно през 1989-1991 г. и се оказа възможно като практически процес на декомунизация на стопанския живот и отношения след 1991 г.

Декомунизация по комунистически

Процесът започна в началото на 1980-те, като ускоряване на процесите на полулегално посредничество между „Изтока” и „Запада”, за което стана дума по-горе.  Създадени са държавни малки и средни предприятия, обединени в Българската индустриално-стопанска асоциация (БИСА, през 1984 г.) и се размножават дружествата зад граница.  Последните са държавни компании с частно управление, чийто контрол в крайна сметка дори и да е желан се оказва невъзможен.  Учредена е и банка за тяхното обслужване, Минералбанк.  През май 1987 г. започва децентрализация на клоновете на БНБ и създаването на отраслови банки, а в началото на 1989 г. е приет Указа за стопанска инициатива.  Към началото на 1992 г. в България има 22-24 хиляди частни предприятия и структури, не малка част от които са създадени през 1989 и преди юни 1990 г. за обслужване доставките и продажбите на държавни компании.

По закон бе забранено прехвърлянето на повече от 5% от активите на държавните предприятия на частни лица, но няма указание колко пъти може да става това и санкцията за нарушаване на тази разпоредба е неясна.  В крайна сметка всяка такава приватизация бе в рамките на закона.  Най-бързо така бяха приватизирани външно-търговските обединения и фирми.

Малко хора знаят, че в още периода между средата на 1989 (т.е. преди преврата на 10-ти ноември) и средата на 1990 г. (т.е. преди първите свободни избори след 1944 г.) в България е модно да се създават банки, също в рамките на закона.

Начините за това са два. Първо, по общия ред на Постановление 19 от 3 май 1989 г. „За правилата на организация на банковото дело”.  Това постановлението е прието пет дни преди изгонването на турците от България от Тодор Живков.  Според документа централната банка е „орган с функционална компетентност на пряко подчинение на Министерски съвет”, а „банка” е „акционерно дружество, учредено от две или повече фирми, банки или други организации”, чийто учредителен капитал е поне 7 милиона щатски долара (при разменен курс от 1,16 лева за долар).  50% от учредителния капитал трябва да бъдат внесени предварително по сметка в БВБ.

Целта на постановлението е да се „насърчи съвместното и използване на ресурси от банки и фирми”.  Няма изисквания за доказан произход на капитала и през октомври с.г. е разрешена продажбата на дялове от капитала на банките (до 4/5 капитала).  Със заемни средства от държавни организации се създават частни банки, те привличат спестяванията на населението и кредитират своите „акционери”.  През януари 1990 г. е учредена първата частна банка на нова България, Първа източна международна банка, а през април с.г. банката с хубавото име Първа частна банка.  Към края на 1991 г. банките са 70.

Второ, със специална наредба на изпълнителната власт.  Например с Наредба № 15 от март 1990 г. За насърчаване на частната инициатива в селското стопанство (непубликувана, издадена, доколкото си спомням, по време на Второто пленарно заседание на Кръглата маса, посветено на икономически въпроси, дни след обявяването на мораториума по плащанията на външния дълг) е създадена Банка за земеделски кредит (фактически фалирала през декември 1996 г., обявена окончателно в несъстоятелност през октомври 1997 г.).

Това се случва преди началото на политическите реформи.  Също преди това начало, на 8 юни 1990 г. бе прието Постановление №68 за прехвърляне на собствеността на Движението ТНТМ („техническо и научно творчество на младежта”) от комсомола към общинските съвети, тогава назначени от БКП.  До края на 1990 г. действа правилото, че министрите оглавяват важни в своя отрасъл предприятия, например министърът на търговията е председател на управителния съвет на „Търговия на едро”.  (Тази практика бе прекратена от правителството на Димитър Попов.  Опитът на Великото народно събрание да спре разграбването с мораториума върху прехвърлянето държавни активи от 18 август 1990 се провали.)

Списъкът на подобни начини на декомунизация може да бъде продължен.  Но това са основните й канали от преди изборите от юни 1990 г.  Те действат в условията на правов ред, създаден от БКП.  Става дума за декомунизация, осъдителна от морална гледна точка, но действителна и формално в рамките на закона.

 

Действителната декомунизация

Какво можеше да се направи през 1990 г. и след това, за да се преодолее това положение?  Очевидно бе, че няма как безчетните прехвърляния на собственост и влияние да бъдат възстановени.  За тях нямаше информация, правно основание, политически мандат, резервен набор от надеждни от морално гледище хора да поемат управлението и собствеността на предприятията и активите, ресурс за финансиране промяната и процедура за търсене на нови собственици.  Не бе реалистично да се очаква, че без сигурни права на собственост (а те би следвало да бъдат суспендирани, докато трае експроприацията) щяха да се появят нови собственици, чийто права да се приемат за безспорни.

При даденостите на 1990 г. и 1991 г. можеше да се предприеме и в крайна сметка бе направено следното:

1. Да се въведат ясни правила на защита на частната собственост, въпреки предположението, че несправедливите прехвърляния на държавни активи (доколкото остават неизвестни и не са оспорени в съда) също ще се окажат защитени.  България често е преживявала радикални промени в собствеността.
Такива са периодите от 1879 г. до средата на 90-те години, когато една четвърт от населението се изселва в Османската империя; размяната на население по войните и Изселническата спогодба; експроприацията на еврейските предприятия и собственост между 1940 и 1944 г.; експроприацията на осъдените от Народния съд и откровеното грабителство от 1944 г. до изборите от 1946 г., а и след това в следствие на закона за едрата градска покрита недвижима собственост и отнемането на собствеността на изселените през 1950 и през 1989 г.

След експроприацията от 1940-те, т.е. след като комунистите са се нанесли в най-привлекателните имоти, защитата на собствеността е донякъде възстановена пред ноември 1951 г., за да се гарантират новите „собственици”.
Тази въртележка не можеше да продължава вечно без значителни разрушения на капитал (на възможности за просперитет и по-добър живот).  Уредбата на частната собственост в конституцията (чл. 17) съответства на добрите международни стандарти, но уредбата на изключителните права на държавата (чл. 18) е просто вредна. (11)

2. Да се осигури разделение на властите и независимост на съда.  Този замисъл е осъществен само донякъде.  Установилата се след 1991 г. избирателна система позволява и на практика осъществява подчинение на законодателната власт.  Независимостта на съда бива практически подкопавана донякъде поради това подчинение, поради неразбиране на управлението на закона, но най-вече поради обстоятелството, че законите са съставени и тълкуват така, че обезправяват отделният гражданин и предприятие в отношенията им с държавата.  В крайна сметка начинът, по който функционира правораздавателната система е в изгода на защитаваната от държавата несправедливост на преразпределението на собствеността от края на 1980-те години.

3. Да се осигури конкурентна среда за облагодетелстваните от преразпределянето в края на 1980-те, чрез раздържавяване, приватизация и реституция, за да ги селектира пазарът.  Основният провал на декомунизацията е запазването на функциите на държавата и държавната администрация в почти непокътнат вид в много области на живота.  Това запазване в енергетиката, инфраструктурата, собствеността по чл. 18 от конституцията и разпределението на ресурси чрез пенсионното дело, здравеопазването и образованието поддържа разбирането на света, характерно за времето на БКП.  Тук са и корените на популярността на социалистическите идеи дори сред гражданите и партии, които се определят по друг начин.

Приватизацията бе следствие на политическите кризи на началото на 1990-те, но е по-скоро успех.  Независимо, че в много случаи реалният й процес бе осъдителен от морална гледна точка, той в преобладаващото мнозинство от случаите след първата сделка през 1993 г. е в рамките на закона.  Друг е въпроса, че законът бе променян 29 пъти, често за да създаде или узакони неприемливи и лоши практики.  За съжаление този процес фактически спря през 2004 г.  И това също е от полза на облагодетелстваните в края на комунистическото управление.

Реституцията е безспорен успех.  България е единствената страна от нова Европа, която съумя да коригира на комунистическото изземване на собственост, независимо дали става дума за земя и гори, градска собственост или финансови активи.  Единствената група от населението, която остана относително онеправдана в този процес са турците, изгонени от Тодор Живков през 1989 г.  Реституцията успя, защото всички имаха полза от нея, включително привилегированите от времето на комунизма. (12)

 

Какво ни казва статистиката?

Сравнението между стопанството преди и след 1989 г. е нещо, което хората правят по спомен.  Но статистиката показва, че обективно погледнато, подходът към декомунизацията, макар очевидно не най-добрия възможен, е бил по-добър от абстрактно разискваните сценарии през 1990 г. да се тръгне по пътя на експроприацията и насилието.

Един елементарен преглед на статистиката на НСИ, БНБ, ЕБВР е МВФ показва следното:
Чуждестранните граждани и фирми са добър индикатор за това дали си струва да се работи и живее в България.  За периода 1989-2008 г. техни инвестиции у нас са 41,5 милиарда щатски долара – толкова, колкото е БВП на страната за 2008 г. или почти 5 500 долара на човек от населението.  За периода от управлението на Живков до управлението Виденов (1996), чуждестранните инвестиции са 168 милиона на година (подготвени от правителствата на Попов и Димитров), 39 пъти по-малко от доверието, оказано на България за целия период от 1989 г. насам.

България влиза в ЕС

За периода 2001-2006 г. средните заплати на заетите растат със 7-11% на година.  През 2007 и 2008 г. темпът се ускорява до 20 и 27%.  След началото на кризата ръстът отново се „забавя” до 10-11 %, но остава положителен.  Според Индъстри Уоч за периода 2003 – 2008 г. общата стойност на активите (финансови и жилищна собственост) на домакинствата е нараснала над три пъти.

Всичко това естествено се променя през 2009 г.  Спадът на БВП е около 5%, спадът на стойността на активите на домакинствата спада с около 25% (най-вече заради цените на имотите), но спестяванията на домакинствата се увеличават от 15 милиарда лева през 2007 г. до 25 милиарда през 2011 г.  Сумата на спестяванията днес е четиринадесет пъти по-голяма от сумата в края на управлението но Виденов (1997 г.) и те са сравнително добре разпределени между различни слоеве от населението.

Ето и някои други сравнения, които следва да се имат предвид, когато ни казват, че кризата днес е „невиждана и най-тежка”.
През 1991 г. БВП на човек от населението е 887,5 щатски долара на човек от населението, а през 2009 г. – 6 400 долара; бедните през 1996 са 36% от населението; ако световната банка днес отново измери този процент, той ще е 4-5 на сто.

Спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%.

Спадът на частното потребление за периода 1991-1997 г. е 4,9% средно на година, а неговият ръст от 1998 до 2009 г. е 7,4% на година.
През 1996 г. неформалната икономика, с която днес се борят дружно синдикати, работодатели и правителство, е 36-37% от БВП; през 2009 и 2011 г. – не повече от съответно 17 и 15% от БВП.

Периодът от май 1997 г. до ноември 2008 г. е период на най-дългото положително развитие в цялата истории на България от 1878 г. насам.  Под положително стопанско развитие тук разбирам увеличение на дохода (виж данните по-горе) вследствие на разгръщането на свободата на икономическия избор, измерено през ръста на БВП.

Обстоятелството, че доходът на човек от населението в България е най-нисък в сравнение с другите страни от ЕС е последица от случилото в страната преди 1989 г.

Период на толкова устойчив растеж няма нито от 1878 г. до 1911 г. (началото на балканските войни), нито от 1923 г. (когато в края на годината започва икономическо възстановяване, макар и в условията на репарации)  по 1944 г., нито от 1944 г. до 1989 г.

Кризата от 1996-1997 г. също е следствие на вътрешни причини – политиката на социалистическата партия от януари 1995 до ноември 1996 г.  По-конкретно става дума за три взаимно свързани политики.  Първата е поддръжката на работещия на загуба държавен сектор.  Фактически социалистите тогава се страхуваха да не оставят без работа членовете на управителните съвети на държавните предприятия.  (Средства на осигуряване на евентуално уволнените работници бяха осигурени с безлихвен заем от Световната банка още през пролетта на 1996 г.).

Втората причина бе политиката за решаване на проблемите на задълженията на държавните предприятия и на липсата на пари за социални програми с помощта на печатната машина на централната банка.  Поради тази политика българските граждани тогава губят около 56 стотинки от всеки свой лев.  Последица от тази политика е и контролът върху цените: през септември 1995 г., чрез приемането на закона за цените този контрол се разпространява от 10-11% от стоките и услугите в потребителската кошница до 53% от кошницата в края на 1996 г.  Резултатът бе очакван – икономиката престана да работи, а хората спряха да плащат данъци.  Третата причина е липсата на управление на закона и по-специално на защита на правата на кредиторите.

През май 1995 г. правителство даже забрани на държавните предприятия да плащат своите дългове.  Това доведе до безобразно управление на банковата система.  Самите банки, създадени по описания по-горе начин, фалираха и в крайна сметка и в този отрасъл бе създадена конкуренция, чрез  бяха създадени с правителствени укази и заемни средства в периода май 1989 – ноември 1990 г.  Онова, с което те се занимаваха бе да събира спестяванията на населението.  Политиката за незащита на правата на кредиторите ги накара да кредитират предимно своите акционери.  Докато една трета от банките не фалираха.

Освен този имаше и други плачевни резултати от тези политики: хиперинфлация, споменатото обедняване (от 9-10% през 1994 г. до 35% от населението в началото на 1997 г.), свиване на производството в частния сектор (спасявал донякъде икономика в предишните години на спад), спад на БВП и увеличение безработицата до 20% от населението в активна възраст.
Ако високата безработица в края на 90-те години е следствие на изкуствената икономическа структура на 1980-те и липсата на структурни реформи преди 1998 г., сегашната безработица е продукт на други политически фактори.

Това са: високо равнище на минималната работна заплата като дял от средната реална работна заплата, защита на пазара на труда от навлизащи млади и конкурентни специалисти (например уредбата колективното трудово договаря и защитата на вече работещите) и увеличението на минималните осигурителни прагове, ежегодно от 2004 г. насам, независимо от трудностите на реалната икономика.  Ефектът от тази политика също бе предвидим: висока младежка безработица, висока безработица след по-малко квалифицираните, обезценяване на придобитите знания и умения и блокаж на връзките между образование и бизнес.

Зад всички грешни политики от времето на прехода стои светогледът от времето на комунизма.  ЕС и членството на България в съюза не помагат много на декомунизацията.

 

_______

Бележки:
* Статията е въодушевена от едно интервю, поискано ми Иво Берев в края на януари миналата година и публикувано под заглавие „Една стотна от нула е равна на нула” във в. „Седем” на 2 и 7 февруари 2011 г.  По-късно то се появи и в други Интернет-издания.  Благодаря на г-н Беров за идеята да кажа нещо по темата, формулирана от него.  Сегашната статия е подготвена специално за сайта desebg.com.
2. Предполагам в някаква степен и днес са верни думите, приписвани на Стефан Стамболов, че „В България няма русофили и русофоби, а само рублофили и рублофоби”  Синтезирано за ролята на Русия и СССР може да се прочете в книгата на Иван Лилов „“Освободителни” мисии на Русия-Съветския съюз в и около България” (София, Отечество, 2003).  За ролята на Г. Димитров виж: Петър Семерджиев. Истината за Георги Димитров. София, изд. „Сиела”, 2011, с. 76 – 223.  „Всестранното сближаване” на НРБ и СССР в очите на някои днешни български историци прилича на интеграцията с ЕС; за всички останали (включително днешните руснаци и граждани на бившите съветски републики) инициативата на Тодор Живков еднозначно се приема като някогашно всенародно желание България да стане шестнадесета република на Съветския Съюз.
3. За икономическото наследство към 1991 г. виж:  Rumen Dobrinski, Transition failures: anatomy of the Bulgarian crisis, Vienna, Wiener Institut für Internationale Wirtschaftsvergleiche, Forschungsberichte No. 236, с. 7 и Мартин Димитров. Либерализиране и преориентиране на търговията. ИПИ, 2005 г., с.1., на страницата Икономически знания по Интернет.  Тази статия е част от Анатомия на прехода (Стопанската политика в България от 1989 г. до 2004 г. през погледа на Института за пазарна икономика). София, изд. „Сиела”, 2005 г., достъпна на: http://ime.bg/bg/articles/anatomiq-na-prehoda –съдържанието на тази книга вижда бял свят първо като поредица на в-к Капитал през 2004 г. и може да бъде намерена с съответната рубрика на архива на вестника (книгата се различава от текстовете във вестника само по редактирания стил и добавения научен апарат и позовавания).
4. За историята на външния дълг на България до 1990 г. виж: Мартин Иванов, Цветана Тодорова и Даниел Вачков. История на външния дълг на България 1878-1990 г. БНБ, 2009 г., достъпна впрочем на: http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_np_research_03_bg.pdf
5. За ръста на икономиката по време на комунизма може да се види докторската дисертация на Гжегож Колодко, както и по-късните му работи, например: Grzegorz Kolodko Globalisation and Catching-up. From Recession to Growth in Transition Economies, in: Domenico Mario Nuti and Milica Uvalic (editors), Post Communist Transition to Market Economy. Lessons and Challenges, Ravenna, Longo Editore Ravenna, 2003 г.
6. АЕЦ „Белене” (заедно с „Булгартабак” и пр.) е в списъка на активите, за които претендира Руската Федерация.  Този списък, доколкото ми е известно, е част от меморандума за търговия и сътрудничество, обсъждан и подписан от правителствата на България и Русия през февруари 2002 г.  Виж за подробности за историята и сегашната съдба на проекта АЕЦ „Белене” на: http://ime.bg/bg/projects/debatyt-za-aec-belene/ .
7. Виж: Венцислав Антонов, Румен Аврамов. В годината на желязната овца. (Икономиката на България през 1991 г.). София, АИПР, 1991, с.5.  Виж също моето интервю, дадено на Димитър Събев от „Дарик-Финанс” „Шоковата терапия доказано работи в България”, достъпно на: http://www.darikfinance.bg/print_article.php?article_id=53315 .  За опита на Полша виж: Витолд Гадомски. Лешек Балцерович. София, МаК, 2009.  Полските реформи бяха известни в кръговете на СДС през 1990-1991 г. в детайли и от първа ръка.  Една от причините за това обществото в България да не разбираше нуждата от радикални капиталистически реформи, а политиците да не смеят да ги предложат е, че кризата с фиксирането на цени и липса на стоки от първа необходимост бе относително кратка – в края на 1990 и началото на 1991 г.  Положението, което в България получи общия етикет „Луканова зима”, в Полша трае около осем години.
8. Ярък пример на този интерес е документалният филм на БНТ „Ран – Ът: Преходът по план”, показан на 4 юли и 3 септември 2012 и достъпен във видео-архива на БНТ: http://bnt.bg/bg/news/view/77104/v_kadyr_4_uni_2012_ran_yt_prehodyt_po_plan
9. Виж преглед на предизборните програми на основните партии между 1990 и 1994 г. в:: Андрей Иванов. Конспект на програмите на политическите партии в България. – В: Политически изследвания, Том ІV, Кн. 2, 1994 г., с. 156-162.
10. Виж: Андрей Луканов. Луканов за кризата. (Второ допълнено издание). София, изд. „Сиела”, 2011 г., с. 34-62.
11. За съжаление няма написана история на преразпределението на собствеността в България.  Известна представа за процеса след 1989 г. дава моята глава за раздържавяването в Анатомия на прехода, с. 121-140, а международните сравнения и описание на непредвидените последици могат да бъдат намерени в Krassen Stanchev,  Property Rights and Economic Performance in the Balkans (An Overview with a Reference to Bulgaria), Indianapolis, Liberty Fund, 2006 г.  За експроприацията на евреите виж: Румен Аврамов „Спасение“ и падение. Микроикономика на българския държавен антисемитизъм, 1940-1944 г. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012.
12. Виж преглед на отношението на избирателите на различни партии към реституцията в: Красен Станчев. Икономическият популизъм в България. (Оптимистичен опит от едно изследване). Политически изследвания, Том ІV, Кн. 2, 1994 г., с. 143-155.
13. Динамиката на БВП и другите показатели може да се проследи по следните източници: НСИ – http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=10; БНБ – http://www.bnb.bg/Statistics/StMacroeconomicIndicators/index.htm; ЕБВР – http://www.ebrd.com/pages/research/economics/data/macro.shtml#macro и МВФ – http://www.imf.org/external/datamapper/index.php
(снимки: Интернет)
Свиване

Да разкараме понятието „постоянен адрес“  

Всички имаме постоянен адрес. Това е задължително. Но какво всъщност е постоянният адрес?

Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.

Т.е. една условност – нещо, с което сме вписани в някакъв регистър. Той не е адресът, на който живеем, не е адресът, на който искаме да получаваме писма, не е нищо конкретно. Той е адрес, с който присъстваме в база данни.

В днешния по-динамичен свят, в който младите хора все повече живеят под наем, а доста са и извън страната, много хора реално не живеят на постоянния си адрес. От това следват много неща – че за някои административни услуги трябва да пътуваме, че сме в избирателните списъци само по постоянен адрес (а за гласуване по настоящ трябва да подаваме заявление), което от своя страна изкривява самите избирателни списъци. Наскоро общината по настоящ адрес изпрати писмо до мен на постоянния ми адрес. Сигурно така пише в някой закон. И очевидно е абсурдно.

Общо взето, за държавата, ние сме на постоянния си адрес:

(5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление.
(6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.

Само че в реалността сме на настоящия си адрес. И съответно от постоянния няма никакъв смисъл. Някога е имал – когато е нямало технологична възможност за обмен на данни между общини и областни администрации. Но вече не е така.

Та, моето предложение постоянният адрес да отпадне като концепция. Да има само „настоящ адрес“, т.е. адресът, на който можем да бъдем намерени. Отново при раждане, настоящият адрес на детето става този на родителите му, отново сме длъжни да го обявим, и ако не го направим, подлежим на глоба. И ако не го направим, ще ни търсят на предходния ни настоящ адрес, напр. този на родителите ни.

А какво става, ако настоящият ни адрес в даден момент стане „чужбина“? За постоянния има изискване да „е винаги на територията на Република България“. Как държавата ще се свързва с нас? И къде ще бъдем в избирателните списъци?

Държавата е хубаво да се свързва с нас по електронен път (чрез електронно връчване на документи, заложено в Закона за електронното управление). Но ако не стигнем до тази електронизация, може да бъде въведен „адрес за кореспонденция“, който винаги да съвпада с настоящия, освен ако той не е в чужбина, в който случай можем да посочим друг. Също така историята на настоящите ни адреси трябва да се пази, както и адресите на семейството. Ако пък няма никой (починали хора, жилището на последните ни настоящи адреси е купено от друг и т.н.), тогава – еми няма. То в такива случаи и постоянният адрес не помага.

Някои администрации имат териториални дирекции и можем да си „говорим“ само с териториалната дирекция по постоянен адрес. Един пример е НАП. Които по принцип са по-напред с технологиите, но глупостта да не могат да те обслужат на произволно гише на НАП, защото се „водиш“ в друга област, е съвсем лесно технологично преодолима.

А в коя община ще можем да ползваме общински административни услуги, ако настоящият ни адрес е в чужбина? Ако общината не се явява просто фронт-офис на някоя национална услуга (както са всичките „услуги“ по гражданска регистрация, за които има централизирана база данни), то за малкото останали услуги – в общината на последния ни настоящ адрес в страната.

Смяна на настоящият адрес ще трябва да може да се извършва по електронен път. С въвеждането на електронната идентификация след 2018-та, и с надграждането на регистрите на ГРАО в същия период, включително например свързването им с имотния регистър, всеки гражданин ще може с няколко клика да си смени настоящия адрес. Някои общини и в момента поддържат такава възможност (напр. Столична), макар качеството на електронните услуги да е доста спорно и те да са бъгави (не могат да се прикачват големи документи). Ако сме под наем, е нужно съгласие на собствениците – то също може да бъде дадено онлайн (или с едно отиване на място – правил съм го, доста е лесно). При собствено жилище, проверката в имотния регистър и сега може да става автоматично в доста случаи.

Има и един граничен случай – българите, които нямат постоянен адрес – не са родени тук, нямат родители с постоянен адрес тук, но са български граждани. В момента законът предвижда следното:

(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София.

Това, разбира се е комично, но произтича от концепцията, че всеки трябва да се води на определено място, с оглед контакт с администрацията и с оглед на избирателни права. Но на практика то не е необходимо. Вероятно при по-задълбочено изследване ще намерим няколко случая, в които не може да не се водиш някъде, защото … нещо си, но съм убеден, че те имат по-елегантни решения.

Добре, а личната ни карта, паспорта, шофьорската книжка? Те не трябва ли да имат адрес? И ще трябва ли да ги сменяме при всяка смяна на настоящия адрес? Не. Няма международно задължение личните документи да имат адрес, това произтича единствено от нашите закони. Личните карти на много европейски страни нямат адрес на тях. Паспортите – също. Още повече, че принципът на еднократното събиране на данни в рамките на ЕС напредва под натиска на Естония, та само по ЕГН държавни органи на други държави-членки ще могат да ни видят настоящия адрес, ако им трябва за нещо (напр – изпращане на глоби от камери за скорост).

Та, да премахнем този анахронизъм постоянния адрес. Законодателните изменения ще са много – в доста закони постоянният адрес се използва за нещо, и ще трябва да бъде заменен от „настоящ адрес“. Много системи, регистри и процеси са направени около постоянния адрес, но промяната към „настоящ“ няма да е толкова трудна – все пак и в момента можеш да си смениш постоянния адрес, т.е. процесът по прехвърляне вече съществува.

А какво ще спечелим, като направим това усилие? Опростяване на живота на гражданите – вече няма да се налага човек да пътува до родното си място, за да ползва административни услуги, избирателните списъци ще са по-актуални, кореспонденцията ще пристига по-често до правилния адресат, вместо да стои в някое шкафче, „докато се прибереш да си я вземеш“.

Предстои пренаписване на софтуера на регистрите на ГРАО, а от това ще произтекат и някои законови изменения. Би било добре да се използва момента и да се промени концепцията за гражданска регистрация, за да е по-адекватна на действителността.

Материалът Да разкараме понятието „постоянен адрес“ е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Свиване

Правата ми във Facebook  

правата ми във facebook

В днешно време ако нямам Facebook, съм като изгнаник на самотен остров, неосведомен за външния свят. Чрез него аз мога общувам с приятелите и семейството си, осведомявам се за интересни събития, новини, клюки. Мога да си намеря работа, стаж или доброволческа дейност и още безброй неща. Общо взето няма как да не съм онлайн, колкото […]

The post Правата ми във Facebook appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Нобелови лауреати – 1943 година  

Ото Щерн (Otto Stern)

17 февруари 1888 г. – 17 август 1969 г.

Нобелова награда за физика

(За приноса му в развитието на метода на молекулярните снопове и откритието и измерването на магнитния момент на протона.)

Немско-американският физик Ото Щерн е роден в Зорау (днес Жари, Полша) и е най-голямото от петте деца на Оскар Щерн и Евгения (Розентал) Щерн. Родителите на Щерн произлизат от богати семейства, чието състояние се дължи на мелничарство и на търговия със зърно. Когато момчето става на четири години, семейството се премества в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Там, в Бреслау, Ото завършва държавното начално и средно училище. Момчето учи без затруднения, усвоява жадно знанията, родителите му го поощряват по всякакъв начин да чете. След завършването на училището Щерн, който е независим финансово благодарение на състоянието на родителите си, прекарва няколко години, като изучава естествени науки под ръководството на преподаватели от Фрайбургския, Мюнхенския и други университети. Докторска дисертация Щерн защитава през 1912 година в университета в Бреслау.

Още по време на учението си Щерн се свързва с отделни водещи физици и химици по това време. Лекциите на Арнолд Зомерфелд засилват интереса му към теоретичната физики, а лекциите на Ото Лумер и Ернст Прингсхейм - към експерименталната физика. Но запознаването с изследванията на Лудвиг Болцман, Рудолф Клаузиус и Валтер Нернст в областта на молекулярната теория, статистическата механика и термодинамиката му правят толкова силно впечатление, че избира за своите изследвания физическата химия, още повече че любимите му професори от физико-химическия факултет в университета в Бреслау, Ото Сакур и други, се занимават с активна изследователска дейност именно в тази област.

Като използва връзката на Сакур с Фриц Хабер, приятел на Алберт Айнщайн, Щерн получава през 1912 г. неговото съгласие да стане ръководител на аспирантската му работа в Пражкия университет. От Айнщайн той научава не малко нови неща за последните събития във физиката и заедно пишат статия. Когато на следващата година Айнщайн се мести в Цюрих, Щерн отива също там. Работейки с Айнщайн, той става приват-доцент (нещатен лектор) във федералното училище в Цюрих. В началото на Първата световна война Щерн е призован в германската армия и е изпратен в Полша в състава на метеорологичен отряд, занимаващ се с наблюдения на времето. Необременителните задължения му позволяват да продължи теоретическите си изследвания, по-специално работата, започната заедно с Нернст. Той прилага квантовата теория и статистическата механика към проблемите на термодинамиката и даже публикува статия. По-късно по време на войната Щерн и редица други учени са преместени в лабораторията на Нернст в Берлинския университет, където се занимават с различни изследвания по поръчение на военното министерство. В Берлин Щерн работи с Макс Борн, Джеймс Франк, Макс Фолмер и други. Под влиянието на разговорите с изкусните експериментатори Франк и Фолмер интересите на Щерн се преместват от областта на теоретичните изследвания в сферата на експериментите.

След войната Борн става директор на Института за теоретична физика към Франкфуртския университет и кани Щерн за свой асистент. Заедно с Борн той публикува теоретична разработка за повърхностната енергия на твърдите тела, но скоро го завладява проблемът за експерименталното потвърждение на теорията за движението на молекулите, развита още в средата на XIX век. Известният шотландски физик Джеймс Кларк Максуел, опирайки се на теоретични съображения, доказва, че молекулите на газа се намират в непрекъснато хаотично движение и извежда формула за разпределението на техните скорости. Резултатите на Максуел получават всеобщо признание, но не са потвърдени експериментално. Щерн решава да използва метода на молекулярните снопове, изнамерени от френския физик Луи Дюнойе през 1911 г.

Проектираната от Щерн експериментална установка се състои от малка пещ, изпаряваща сребърни атоми от метален образец (молекулите на сребърните пари съдържат само по един атом), процеп, през който атомите попадат във вакуумна камера и още един процеп, разположен по-далече от изходното отверстие на печката на една линия с първото отверстие и позволяващо още повече да се диафрагмира потока от атоми, като се изреже от него тънък сноп. Като поставя на една линия два процепа, намиращи се един от друг на известно разстояние, Щерн създава условия, при които атомите, преминали през двата процепа, имат едно и също направление на скоростта, а разредеността на газа във вакуумната камера намалява вероятността от сблъсъци, съответно от отклоняване на атомите и от разсейване на снопа. Скоростта на атомите, преминали през втория процеп, и количеството на атомите, имащи една или друга скорост, се измерва по различни начини. Един от методите, макар и не най-точния, се състои в това да се поставят на пътя на снопа зъбчати колелета. При въртенето на колелетата атомите, които успяват да преминат през зъбците на първото колело, могат да преминат през зъбците на второто колело само тогава, когато отворът между зъбците се окаже на линията на тяхното движение. Като знае ширината на отвора, скоростта на въртене и разстоянието между колелата, Щерн успява да изчисли скоростта на атомите, преминаващи между тях. Измеренията, завършени през 1920 г. (и доуточнени през следващите години) потвърждават теоретичните предсказания.

Методът на Щерн се оказва значително средство за наблюдение на невидимите частици с помощта на сравнително груби лабораторни прибори, но изисква изкусно майсторство от експериментатора. Щерн се обръща към своя колега във Франкфурт Валтер Герлах с молба да му помогне да изследва с помощта на същия метод магнитните моменти на атомите. Понеже атомите съдържат движещи се електрически заредени частици, а движението на заредените частици е електрически ток, атомите имат поведение на миниатюрни магнити (както е с тока в бобината, който създава магнитно поле в електромагнита). Магнитният момент определя интензивността и посоката на магнитното поле. Класическата физика смята, че магнитният момент може да има всякаква посока. Зомерфелд, опирайки се на квантовата теория, предсказва, че магнитният момент може да има по отношение на външното поле само две посоки: да съвпада с посоката на външното поле или да бъде насочен в противоположно направление. В известния днес експеримент на Щерн-Герлах молекулярният сноп преминава между полюсите на нееднороден магнит, който отклонява снопа. Класическата теория предсказва, че отклонението на атомите с различни посоки на магнитния момент ще бъде разпределяно непрекъснато, което просто ще доведе до разширение на тесния сноп. А квантовата теория предсказва, че атомите ще се отклоняват само по единия от двата начина, иначе казано - снопът ще се разцепи на два. Опитът на Щерн-Герлах, осъществен през 1921 г., съвсем определено потвърждава справедливостта на квантовата теория.

През 1921 г. Щерн е назначен за професор по физика в Ростокския университет, а през 1923 г. става пълен (действителен) професор в Хамбургския университет. В Хамбург, където има лаборатория, специално построена за изследвания по метода на молекулярните снопчета, той използва този метод, за да потвърди предвиждането, направено от Луи дьо Бройл през 1924 г. И квантовата теория, и експериментът доказват, че електромагнитното излъчване, например светлината, има както корпускулярни (квантови), така и вълнови свойства. Въпреки скептицизма на много физици, дьо Бройл, като предполага, че частиците трябва да имат вълнови свойства, се изказва още по-радикално, като посочва съответстваща им дължина на вълната. През 1927 г.Клинтън Дж. Дейвисън и Лестър Джърмър доказват експериментално (отчасти случайно) съществуването на вълните на дьо Бройл при електроните. След техния експеримент следват подкрепящите го опити на Дж. П. Томсън. Няколко години по-късно Щерн насочва сноп хелиеви атоми през зъбчати колелета (за да измери скоростта на частиците, от които зависи дължината на вълната на дьо Бройл) към повърхността на кристал литиев флуорид и наблюдава дифракция - вълново явление. Като знае разстоянието между атомите в кристала, той определя дължината на вълната за частиците на хелия. Тя се съгласува с формулата на дьо Бройл. Доказателството за съществуване на вълнови свойства за големи частици като атомите изглежда още по-убедително от доказателството за електроните и опитът на Щерн изиграва важна роля за по-нататъшното развитие на квантовата механика. В следващите години Щерн заедно с Имануел Естерман и О. Р. Фриш измерва магнитния момент на протона (ядрото на атом водород) и за свое учудване (и учудването на всички физици) открива, че е двойно по-голям от предвиждането на Пол Дирак.

Скоро след като Хитлер става канцлер на Германия през 1933 г., Естерман и други учени-евреи са уволнени от Франкфуртския университет въз основа на нацистките антисемитски закони за гражданските права. Макар че Щерн е евреин, за известно време го защитава от расистките закони службата му в германската армия по време на Първата световна война. Но в знак на протест той подава оставка и заедно с Естерман приема поканата на физическия факултет към Технологическия институт "Карнеги" да работи там. В института, като заема длъжността професор-изследовател, той помага да се създаде лаборатория за молекулярни снопчета. През 1939 г. Щерн получава американско гражданство и когато Съединените щати влизат във Втората световна война, служи като консултант в министерството на отбраната.

След като напуска Технологичния институт "Карнеги" през 1946 г., Щерн се премества в Бъркли (щат Калифорния), където се настаняват да живеят двете му сестри. Като продължава да държи връзка с физическото общество и да следи развитието на физиката на елементарните частици, той живее в относителна изолация. Редовно посещава Европа, но отказва да отиде в Германия и да получи пенсия от германското правителство.

В последните години от живота си Щерн, който никога не се е женил, оформя вкус към изисканата трапеза и пурите. Той ходи с удоволствие на кино. Смъртта от сърдечен пристъп го настига в един от киносалоните на Бъркли. Емилио Сегре казва: "Щерн беше един от най-големите физици на ХХ в. Той написа сравнително малко статии, но затова пък каква сила имат тези, които е написал!".

Щерн е член на американската Национална академия на науките и на Американското философско дружество, той е почетен доктор на Калифорнийския университет и на Швейцарския федерален технологически институт.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/stern.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

април 16, 2017

Свиване

Лекции по руска литература – брой 71  

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2.

V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2.

3.

Нито един писател не е създал толкова трогателни, но без всякаква сантименталност, герои, които могат да бъдат определени с един цитат от разказа "На каруцата": "И не е ясно - мислеше си тя - защо красотата, тази приветливост, тъжните мили очи Бог дава на слабите, нещастните, безполезните хора, защо те са така харесвани". Ето стария селски сотски (нисш полицейски чин - бел. П. Н.) от разказа "По служебни дела", който се влачи верста след верста по снега с нищожни и безсмислени поръчения, които той не може и не иска да разбере. Ето младия човек от повестта "Моят живот", който напуска уютния си дом, за да стане беден бояджия, защото не може да понася отвратителното и жестоко самодоволство на малкия провинциален град с ужасните къщи, които баща му, архитект, е построил. Кой писател би устоял на изкушението да направи трагичния паралел: бащата строи къщи, а синът е обречен да ги боядисва. Но Чехов даже не намеква за това обстоятелство, камо ли да го подчертае, с което би разкъсал тъканта на повествованието. Ето в разказа "Къща с мецанин" едно крехко младо момиче, чието име е трудно за изговорим на английски, крехката Мисюс, която зъзне с тънка риза в есенната нощ, и героя на разказа, който намята на слабите ѝ рамене палтото си; а в края - нейният светещ прозорец и угасващата романтика. Ето стария селянин от "Новата вила", който не може да разбере напразната вяла доброта на ексцентричния помешчик, но благославящ го от цялото си сърце; а когато дъщерята на помешчика, малко разглезено момиче с куклена външност, ридае, почувствала враждебността на селяните, той изважда от джоба си краставица с полепнали трохи и я пъха в ръцете ѝ с думите: "Вземи краставичка, хапни си... Не трябва да плачеш, майка ти ще те набие... в къщи на баща ти ще се оплаче...", при което си създаваме точна представа за нравите, които царят в собствения му дом, макар че авторът не обяснява и не подчертава нищо. Ето селската учителка от разказа "На каруцата", чиито трогателни мечти са накъсани от дупките по пътя или от виковете на каруцаря, който грубо, макар и добродушно я нарича "Василевна". Ето Липа от най-поразителния му разказ "В оврага", кротка и наивна селянка, чието дете убиват, като плисват върху голото му тяло вряла вода. А колко е хубав предишният епизод, когато детето е още здраво, весело и младата майка си играе с него - отстъпва към вратата, покланя му се отдалече и казва: "Здравейте, Никифор Анисимич", след което се спуска, притиска го към себе си, като му говори ласкаво. А нещастният бродяга в същия чудесен разказ, който говори с Липа за своите странствания из Русия. Веднъж един пътуващ господин, вероятно политически заточеник от Москва, го срещнал някъде на Волга, видял дрипите му, изнуреното му лице и заплакал: "Ех, казва, и хлябът ти е черен, и дните са ти черни..."

Чехов пръв сред писателите отделя на подтекста важна роля при предаването на конкретен смисъл. В същия разказ за Липа и нейното дете е изобразен мъжът ѝ, мошеник, когото осъждат на каторга. Преди, когато се занимава със своите машинации, тай праща до дома си писма, написани с прекрасен почерк, като между другото отбелязва, че писмата ги пише неговия приятел Самородов. С този приятел изобщо не се срещаме, но когато мъжът е осъден на каторга, започва да праща писма от Сибир, написани със същия почерк. Повече нищо не се казва, но е съвсем ясно, че който и да е бил приятелят му Самородов, той е замесен в неговите престъпления и сега излежава същото наказание.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.