август 23, 2016

Свиване

Изгубеното олимпийско злато  

Олимпиадата свърши и както обикновено се случва след това празнично събитие, любителите на спорта ги обхваща носталгия. Е, ако България беше спечелила малко повечко медали, да речем колкото нашите съседи сърбите, щеше да е още по-празнично и задушевно, но... Толкова си можем. И най-вече толкова сме си направили да можем. Не ме разбирайте погрешно, не искам медали, за да се перча по национална
Свиване

Сула на 10 години  

Тази година се навършват 10 години откакто се поинтересувах какво се крие зад загадъчната дума „блог“ и си създадох такъв. Първоначалната идея беше това да е сайт за гавра с всевъзможни ценности. Кръстих го „Сула“, защото такъв беше моят никнейм във времената, когато всеки разбиращ от интернет и ползващ мрежата за комуникация си имаше ник. Когато спечелих двете най-престижни български награди за личен сайт (отново на майтап) и ме питаха защо точно „Сула“, трябваше да обяснявам, че всичко тръгва от 90-те, когато работех като сценарист за телевизията и веднъж снимахме някакво предаване с екстрасенси и контактьори – тогава те бяха модерни. Една от най-нашумелите прорицателки влезе в студиото, закова се пред мен и със задгробен глас каза: „Вие сте прероденият Сула!“. Така тръгна.

В следващите години Сула се прочу във форумите на Dir.bg, където през лятото на 2003 (тогава имаше местни избори) бях много активен поради ремонт вкъщи и нямане какво друго да правя, докато надзиравам майсторите. Много тамошни „форумци“ ме мразят и до днес, защото Сула беше изключително нагло и арогантно копеле.

Диктаторът се прочу и като гениално 12-годишно българско дете-шахматист в някаква платформа за игри, примерно на Yahoo. Как се прочу ли? Ето как. В един прозорец на Windows Сула отваряше дъската със съответната партия, а в друг – машината Deep Fritz. Каквото играеше опонентът му, той го играеше на машината, а пък каквото му отговореше тя, връщаше го на опонента си. Така скоро се сдоби с огромен рейтинг. Ето това е Сула! Сега се срамувам от него…

През 2006 Сашо Божков (Бог да го прости, точно днес, 23 август, се навършват седем години от смъртта му) дойде при мен и каза:

- Направих си блог!

А аз отговорих със съдбоносния въпрос:

- Какво е това?

Обясни ми, че е нещо като дневник със собствен адрес в интернет, където хората пишат предимно глупости. Наострих уши. След няколко дни се роди Sulla.bg и днес неговите глупости са видени по груби сметки над три милиона и половина пъти.

Благодарен съм на всички, които го харесаха, и съм малко сърдит на онези, които така и не разбраха, че Сула е литературен герой. Сула не е Иван Стамболов, тъй както и Иван Стамболов не съм аз. Иван Стамболов се старае да бъде остър публицист, рицар на здравия разум и жрец на различната гледна точка. Сула е арогантен пияница, който кара джипа си с мръсна газ около детска градина, докато се налива с уиски от плоско шише. Знаете ли как ме хулиха за този текст? В коментарите под него ме кълняха да ми умрат децата! Но това чувство за хумор наистина е извратено и ако някой е останал недокоснат от него, по-добре да се съхрани така. Особено ме мразеха в bg-mamma, където и до ден днешен имам акаунт mammasulla, но все още никой не го свързва с мен. Що се отнася до истинското ми аз (доколкото някой може да се похвали, че притежава такова) – това е личност, която не си заслужава да бъде познавана: не че е лоша, но е скучна и досадна.

Отначало Сула публикуваше някакви стари свои писания (първата публикация ще приложа накрая), после започна да анализира телевизионни реклами, като през цялото време се държеше гадно. Накрая започна да се държи гадно и на политически теми, от които не разбираше кой знае колко. Това обаче не му попречи да се закани, че ще влезе в политиката и влезе. После се закани, че ще излезе, и излезе – тъкмо когато започваше да става интересно от финансова гледна точка.

Сега Сула коментира новините – поулегнал, но все още малко груб и циничен в своята свобода и неподкупност.

Така че ако някому се струвам презадоволен нахалник, който презира обикновения човек и е готов да го унизи при всеки удобен случай – не, това е Сула, не съм аз. Не мразете Булгаков заради хер Воланд!

Днес социалните мрежи изместиха блоговете, точно както преди десет години блоговете изместиха чатовете. Аз пък се съгласих да пиша за разни вестници и списания и от този ангажимент, както и от писането на втория „Янаки Богомил“, не ми остава време за друго. А когато ми остане, гледам да пиша в блога си за книги „Ако не сте чели“ и в блога „Алкохол“ – литературен кът за отрицателни герои, в който „се пече“ сборникът разкази „Пикаещият Бакхус“.

Sulla.bg от моя главна медия се е превърнал в дайджест на страничните ми публикации. Но и това ще мине, както е казал мъдрецът. Сега пия едно бързо уиски, паля джипа и отпрашвам към детската градина… Шегувам се, ей! Ей!!!…

Ето и първата публикация в Sulla.bg отпреди 10 години. Текстът е писан още по-рано, през 90-те (ако някой иска да се явява на конкурс за млади белетристи – подарявам му го):


123454321 – Разказ в разказа


На Георги Райчев посвещавам.[1]


Седях в офиса на някаква фирма и плетях шал за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе дребно човече с проскубани бакенбарди. Човечето седна до мен и ми разказа следната история:

- Това се случи преди месец – започна то. – Седях в офиса на някаква фирма и шиех пардесю за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе старица с две патерици – зелена и червена. Старицата седна до мен и ми разказа следната история:

- Веднъж, когато бях още млада – започна старицата, – седях в офиса на някаква фирма и шлифовах стъкла за очилата на моя любим. Изведнъж вратата се отвори и влезе негърски вожд с щит от леопардова кожа. Негърският вожд седна до мен и ми разказа следната история:

- Ако не се лъжа – започна на доста добър ндебеле той, – по онова време седях в офиса на някаква фирма и осмуквах едно кокалче от малкото пръстче на моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе строен кавалерист със сабя и бяла фуражка. Кавалеристът седна до мен и ми разказа следната история:

- Помня – започна кавалеристът, – бях още юнкер и седях в офиса на някаква фирма. Изведнъж вратата се отвори, но не влезе никой. Само далечен и мрачен глас прокънтя: „Нима ти си нямаш любима?”. „Не” – отговорих след кратък размисъл, достатъчен животът ми да премине на лента пред очите ми, а половин година по-късно се задомих.

Като каза това, кавалеристът извади сабята, чукна токове и се самоуби.

Негърският вожд замълча за миг, въздъхна и кротко умря от някаква зараза, донесена от бял мисионер. Още пазя щита от леопардова кожа – завърши старицата и мълниеносно се мумифицира. – Успях да продам зелената патерица, но червената никой не пожела да купи, защото бяха години на антикомунизъм – така човечето с проскубаните бакенбарди завърши разказа си и издъхна в такива спазми, че се омота в преждата и разплете целия шал, който плетях за любимата си. Ето защо трябваше да започна отначало.




[1] Наистина имаше подобна творба от Георги Райчев, където разказите в разказа бяха поне три или четири.

Свиване

Спиране на кола от движение  

spirane na kola ot dvijenie

Верният ми другар на пътя навъртя солиден километраж и вече висим доста често по сервизите. Реших, че е време да го спра от движение, но все пак се колебая. Какви стъпки трябва да предприема и какви са правата и задълженията ми? Какви са вариантите за спиране на кола от движение? Пред мен са налице два […]
Свиване

Оставете червения генерал да говори. Само тогава може нещо да каже  

  1.
  Моето мнение е:
  Оставете червения генерал да говори!
  Само така ще разберем какво мисли.
  Само така ще се убедим, че познава и признава конституцията и законите на страната, особено в сферата на сигурността и отбраната, външната политика и вътрешните работи, а няма да се сдобием с втори генерал на най-висок пост, който ги няма тези неща за нищо - и защото не ги е чел, и защото не схваща, че такива неща имат свойството да трябва да бъдат спазвани.

чети по-нататък

Свиване

Лекции по руска литература – брой 11  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

1.

Старите английски преводи на "Мъртви души" не струват пукната пара и трябва да бъдат иззети от всички публични и университетски библиотеки. Когато пишех бележките, от които се оформяше тази книга, "Читателският клуб" в Ню Йорк издаде съвсем нов превод на "Мъртви души", направен от В. Д. Герни. Това е рядко добра работа. Изданието е развалено от две неща: смехотворният предговор, който е написал един от редакторите на "Клуба", и промененото заглавие - "Похожденията на Чичиков или Домашният живот в стара Русия". Това е особено огорчаващо, ако си спомним, че заглавието "Похожденията на Чичиков" е било натрапено от царската цензура на първото руско издание, защото църквата ни казва, че душите са безсмъртни и затова не могат да бъдат наречени мъртви. В дадения случай подобна замяна е направена вероятно от страх да не се навеят мрачни мисли на розовобузите любители на комикси. Подзаглавието "Домашен живот в стара Русия" също е избрано лошо, защото е заимствано от съмнителното съчинение "Домашният живот в Русия - книга, написана от руски аристократ и поправена от редактора на "Открития в Сибир" (Лондон, издатели Хорст и Блекет, наследници на Хенри Колберн, 1894 г.) със забележителната приписка: "Това съчинение е под защитата на авторското право и издателите си запазват правото да го превеждат". В началото на книгата има предисловие с не по-малко забележително съобщение:

"Книгата е написана от руски аристократ и ръкописът е предложен от него на английските издатели; работата на редактора се ограничаваше само до поправка на някои грешки в думите, които би трябвало да се очакват, като помним, че авторът е писал произведението си на чужд език... Той ни дава представа за условията на живот и отношенията в руското общество... Авторът твърди, че разказът му е правдив и основните факти са широко известни в Русия.

За съжаление ние нямаме право да назовем името на автора (не защото произведението му се нуждае от допълнителна проверка, защото достоверността му е доказана едва ли не с всеки един ред) - авторът все още мечтае да се върне в родината си, разбирайки прекрасно, че признанието, че е написал тази книга, белязана с толкова мощен сатиричен дар, едва ли ще бъде добра препоръка и може да му послужи като паспорт за отправяне в най-далечните краища на сибирската пустош.

Много би ми се искало да разбера кой е бил този руски аристократ, който е превел (с множество викториански хубости, добавени от редактора) "Мъртви души" и е продал тази стока на английското издателство, което явно е смятало, че публикува истински спомени, "хвърлящи светлина върху домашния живот на нашите бивши съюзници и днешни врагове". Казвал ли се е този аристократ Хлестаков? Или е бил самият Чичиков? В известен смисъл книгата на Гогол била постигната от истинска гоголевска съдба.

(Следва)

август 22, 2016

Свиване

Каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис?  

С приемането на Закона за електронната идентификация все по-често срещан въпрос (и неразбиране) е каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис. И двете могат да бъдат на смарткарта (карта с чип), в личната карта, на „флашка“ (USB dongle). И двете могат да участват в електронни административни услуги, а и в електронно гласуване. Та, каква е разликата? И защо ни е нужна електронна идентификация, като имаме електронен подпис, и обратно?

Разликата е най-видна, когато вземем еквивалентите им във физическия свят:

  • Идентификацията е, когато представим документ за самоличност и чрез него длъжностно лице се увери, че ние сме наистина този, за когото се представяме
  • Подписът е, когато подпишем някой документ, с което правим волеизявление – потвърждаваме, че това, което пише в документа, е нашата воля.

Двете действия са съществено различни – полагането на подпис има правни последици (стартират се процедури, текат срокове), докато идентификацията – не (в общия случай).

Технологично наистина двете могат да бъдат реализирани еднакво. Съществуват различни варианти за електронна идентификация, но решението, което ще използваме за българската национална схема, ще използва X.509 сертификат, също както електронния подпис.

Сходството (напр. извършване на комуникация с държавата онлайн) води до това двете теми са обект на един и същи европейски регламент (910/2014). В България регламентът се пояснява и допълва от два закона – за електронната идентификация и за електронния документ и електронния подпис (който скоро ще бъде преименуван и изменен, съгласно регламента).

Сходството в технологията и опита ни с електронните административни услуги поставят въпроса – за какво ще се ползват двете? До момента електронният подпис се е ползвал с функция и на двете. Функцията на подпис е била реализирана с технологичния смисъл на „електронен подпис“ (криптиране с частен ключ, като така авторството може да бъде проверено със съответния публичен), а функцията по идентификация е била реализирана чрез записване на ЕГН-то на лицето в удостоверението за електронен подпис. Сега двете неща се разделят – електронната идентичност се издава и гарантира от държавата, докато електронният подпис – от частни компании.

Електронната идентификация ще се ползва за няколко неща:

  • Вход в акаунт в информационна система, вместо/в допълнение на потребителско име и парола
  • Справочни електронни услуги – проверка на здравно досие, здравноосигурителен статус, задължения към държавата, връчени от държавни органи електронни документи.
  • Като първа стъпка от заявяване на електронни услуги, така че данните за нас, които са необходими на съответната услуга, да бъдат извлечени автоматично (след наше разрешение)
  • Заявяване на електронни услуги, които не изискват подпис (съответната нормативна уредба определя дали е нужен подпис или не)

Електронния подпис има доста по-широко приложение, но основно то е за подписване на електронни документи – всеки електронен документ (doc, pdf, odt, txt, xml, дори png и mp3) може да бъде подписан, като така се гарантират:

  • авторство – кой е авторът на подписа
  • интегритет – че документът не е бил променян, след като е бил подписан
  • неотхвърляне – когато някой е подписал нещо, не може впоследствие да отрече, че го е подписал
  • съгласие – когато някой е подписал нещо, значи се е съгласил с него

Това се използва например при:

  • Изпращане на документи между фирми или между граждани и фирми
  • Документооборот (в администрация или във фирми)
  • Заявяване на електронни услуги (такива, които изискват подпис) – както от граждани, така и от фирми
  • Попълване на декларации (включително като част от заявяване на електронна услуга)

Електронната идентификация се издава само на физически лица, като ако те искат да правят справки от името на юридическо лице, в качеството им на законни представители, системите позволяват това (например ако сте управител на фирма, при вход в системата на НАП, тя би казала – искате да видите задълженията си като физическо лице, или на юридическото лице, на което сте управител).

И тук логично следват няколко въпроса:

Защо частни фирми предоставят електронни подписи – не може ли държавата да го прави? Още от предходното европейско законодателство електронните удостоверителни услуги са се развили като дейност на свободния пазар. Съответно има десетки доставчици на електронни подписи (и други електронни удостоверителни услуги). Ако държавата започне да издава електронни подписи, това ще бъде намеса на свободния пазар, което няма да е допустимо. Някои държави опитват да заобиколят това, или като правят някое държавно предприятие – доставчик на електронни подписи, или като правят търг за избор на доставчик на електронни подписи за личните си карти (Естония), като той винаги се печели от един, де факто монополист на пазара. В единия случай гражданите все пак плащат за електронния подпис, а в другия – държавата дотира електронния подпис за гражданите. Защо услугата струва пари – защото има да се поддържа инфраструктура, софтуерна и хардуерна, която да бъде с високо ниво на сигурност.

Защо не може с един и същи сертификат (и криптографски ключове) да се подписваме и да се идентифицираме електронно? Основно заради правното значение – подписът, когато е „квалифициран“, има силата на саморъчен подпис. Т.е. ако някой уебсайт ви предложи да се идентифицирате със сертификата, и вие го направите, но се окаже, че той всъщност вместо съобщение за идентификация е изпратил „скрит“ документ, който сте подписали (тъй като се използва същата технология), тогава може да има неприятни последици. Затова например в Естония личната карта се използва с два PIN-кода – един за идентификация (4 символа) и един за подпис (6 символа). Всъщност дали такава „атака“ е технологично възможна е спорно и зависи от метода за електронна идентификация. Затова в някои случаи все пак може да е възможно използването на едно удостоверение за две цели.

Това значи ли, че с електронната идентификация няма да можем да ползваме електронни услуги пълноценно? По принцип да. Изредените горе опции биха били всичко, което можем да правим с картата си за електронна идентичност. Т.е. например не бихме могли да подаваме данъчна декларация, заявление за издаване на книжка и т.н. Тъй като идентифицирахме този проблем, в Закона за електронното управление има чл. 22, ал. 5, който казва, че електронни административни услуги могат да се използват от физически лица и с усъвършенстван електронен подпис. Разликата между „усъвършенствания“ и „квалифицирания“ електронен подпис е, че вторият е издаден от доставчик на квалифицирани удостоверителни услуги и по закон има силата на саморъчен подпис. Усъвършенстваният има същата сила само ако страните се уговорят за това или ако го пише в закон. Е, пише го, така че с УЕП ще могат да се ползват административни услуги. Идеята, която влезе в проекта за правилник към закона за електронната идентификация след общественото обсъждане е на картите за електронна идентичност, освен електронния идентификатор, да се записва още едно удостоверение (с различен PIN), което да се използва за подписване. То няма да има пълната сила на квалифицирания подпис – няма по подразбиране да може да се използва за подписване на документи (със силата на саморъчен) например. А, подхода, който избрахме, е валиден според разяснения на Европейската комисия („Държавите членки са свободни да избират какъв тип електронен подпис се изисква за дадена онлайн публична услуга или транзакция“)

Как ще получаваме карта за електронна идентичност и електронен подпис (усъвършенстван и квалифициран)? И колко ще струват?

  • Електронна идентичност (карта, USB dongle, персонализиране на сървърен модул) ще може да се издава от: МВР, консулствата и частни лица (администратори на електрона идентичност). Цената при първите две ще покрива цената на пластиката/флашката и на чипа, а администраторите на електронна идентичност (част от които ще бъдат фирмите – доставчици на електронни подписи) ще определят цената сами. Няма да има такси за продължаване или за съхранение на удостоверението – то се пази в сървъри на МВР и се покрива от държавата.
  • Квалифициран електронен подпис (КЕП) – както досега, от доставчиците (Борика-Банксервиз, Информационно обслужване, Инфонотари, ЕвроТръст, СЕП)
  • Усъвършенстван електронен подпис (УЕП) – ще бъде издаван заедно с електронната идентичност. Тук трябва да се отбележи, че има спор дали държава или държавно предприятие може да предоставя такава услуга. Все пак регламентът не не забранява това, а и преизползвайки инфраструктурата за електронна идентификация това би било доста логично и почти безплатно.
  • Внесохме предложение за изменение на Закона за българските лични документи, като ако бъде приет, от 2018-та в личната карта по подразбиране ще има електронен идентификатор, а ако гражданинът избере да си купи КЕП – и електронен подпис. Предвид, че УЕП се записва по реда на Закона за електронната идентификация, тъй като е обвързан с нея, то при нежелание за записване на КЕП, на личната карта ще има и УЕП.

Ще трябва ли четец? Идеята е картите, поне тези, които МВР и консулствата издават, да са с двоен интерфейс. Четците за компютър са около 15 лв, а ако следваме практиката на Естония, такива могат да бъдат раздавани безплатно в рамките на кампании. Ако човек има смартфон с NFC (т.е. Android), ще може да ползва картата с него (като може да ползва услугите както на телефона, така и на компютър; използвайки телефона само като четец) и съответно няма да му трябва четец. Ако избере да си вземе USB dongle или вече има такъв от електронния си подпис – пак няма нужда от четец.

Стана сложно, но идеята ни е – ако човек има специфични нужди и знае за какво му трябва квалифициран електронен подпис, или ако е представител на фирма, да си купи такъв. Ако иска просто нещо, с което да ползва онлайн услуги, каквито и да са те в бъдеще – взема си карта за електронна идентичност, инсталира едно приложение на компютъра си (с драйвери и подобни неща) и вече може да ползва услугите. Целта е да работи на всички браузъри и всички операционни системи (включително подписването с УЕП), за да няма нужда от ритуали и магии за „подкарване“, както при електронните подписи до момента. С това, и с вкарването в личната карта идеята е да се постигне масовост, която сравнително скъпият КЕП досега не е постигнал при физическите лица.

Всичко това (без личните карти) трябва да е налично догодина в началото на лятото. Като към проектите ще има разяснителни кампании, обясняващи това, което описах по-горе.

Свиване

Лекции по руска литература – брой 10  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

6.

Обвиненията, изказани от негодуващите противници на "Ревизор", които съзрели в пиесата коварни нападки срещу руската държавност, направили на Гогол гнетящо впечатление. Може да се предположи, че те са предизвикали у писателя манията за преследване, която така или иначе го тормозела до самата му смърт. Оформило се доста странно положение - славата споходила Гогол във възможно най-гръмогласната си форма: дворът ръкопляскал на пиесата едва ли не със злорадство; надути чиновници от висок ранг губели безмълвно своята надутост, въртейки се смутено в столовете на партера; слабо уважавани критици цедели гнила отрова, а критиците, чието мнение имало някаква стойност, превъзнасяли Гогол до небесата заради това, което смятали за велика сатира; популярният драматург Куколник вдигнал рамене, казвайки, че пиеската е единствено глупав фарс; младежите повтаряли с възторг смешните реплики и търсела хлестаковци и сквозник-дмухановци сред своите познати. Друг писател би се опивал от тази атмосфера на възхвала и скандал. Пушкин просто би оголил своите ослепителни негърски зъби в добродушна усмивка и би се върнал към незавършения ръкопис на поредния шедьовър. Гогол постъпил така, както и след провала на "Кюхелгартен" - избягал в чужбина, по-точно - отпълзял.

Но да беше само това! Той си позволил нещо по-лошо от всичко, което може да си позволи един писател при подобни обстоятелства: опитал се да обясни в печата тези места от своята пиеса, които критиците или не забелязали, или изтълкували неправилно. Гогол, бидейки Гогол и съществувайки в огледален свят, притежавал способността да планира прецизно своите произведения, след като ги е написал и публикувал. Този метод той приложил и към "Ревизор". Присъединил към пиесата епилог, където обяснявал, че истинският ревизор, който се мярка в края на последното действие е човешката съвест. А останалите персонажи са страстите, живеещи в нашата душа. С други думи, публиката трябвало да повярва, че нейните страсти се символизират от уродливи продажни провинциални чиновници, а висша съвест е държавата. Епилогът предизвиква същото отчайващо впечатление като впечатлението от по-късните разсъждения на Гогол по сходни теми, ако не се предположи, че той е искал просто да хвърли прах в очите на читателя или в своите. Ако се отнесем към този епилог сериозно, пред нас се изправя невероятен случай: пълно неразбиране от писателя на собственото произведение, изопачаване на неговата същност. Както ще видим, същото станало и с "Мъртви души".

Гогол бил странен, болен човек и аз не съм уверен, че неговите пояснения към "Ревизор" не са измама, каквато използват душевно болните. Трудно е да се примирим с това, че Гогол не е бил огорчен от оценката на своята пиеса, а от това, че не са го признали за пророк, учител, поборник за човечеството (мъмрещ строго това човечество за негово благо). В пиесата няма никаква дидактика и едва ли може да се допусне, че авторът не е знаел това; но, както вече казах, той е бил склонен да домисля своите книги, след като са били написани. От друга страна, този урок, който критиците - съвсем произволно - видели в неговата пиеса, бил социален и почти революционен, което изглеждало съвсем неприемливо за Гогол. Той се страхувал, че дворът ще преразгледа своето височайше, но променливо благоразположение към пиесата заради прекалено бурните похвали на радикалните кръгове и прекалено бурното възмущение на реакционните кръгове, ще прекрати представлението, а следователно - ще го лиши от доходи (и вероятно от бъдеща пенсия). Той се страхувал, че бдителната цензура ще вреди дълги години на литературната му кариера в Русия. Огорчило го също така това, че хората, които смятал за добри християни (макар че с темата за "добрите християни" ще се заеме отблизо малко по-късно) и честни чиновници (което ще стане у него след това синоним на същите християни), били подразнени и даже възмутени от неговата пиеса и я нарекли "груб и пошъл фарс". Но като че ли най-мъчително за него било това, че досещайки се какви сплетни се носят за него, самият той не ги чувал и още повече не можел да ги направлява. Шумът, който достигал до неговите уши, бил призрачен и страшен, защото бил само шум. Потупването по рамото му се струвало иронична насмешка над тези, които уважава, а следователно насмешка и над него. Интересът, който проявявали към него съвсем непознати хора, му изглеждал резултат от тъмни интриги, извънредно опасни (прекрасен свят, интрига... съкровище в пещера). Ще имам възможност да опиша в друга книга как на един душевно болен постоянно му се струва, че всичките детайли на пейзажа и движението на неодушевените предмети са сложен код, коментар за него и че цялата вселена разговаря за него с помощта на тайни знаци. Нещо подобно на тази мрачна и едва ли не космическа пантомима може да си представи човек, размишлявайки за болезненото отношение на Гогол към своята внезапна слава. Той си въобразявал, че около него пълзи и си шушука цялата враждебна му Русия, опитвайки се да го погуби, хвалейки и ругаейки неговата пиеса. През юни 1836 г. той заминал за Европа.

Казват, че в навечерието на заминаването му го посетил Пушкин, когото няма да види никога повече, цяла нощ прехвърлял заедно с него ръкописите му и прочел началото на "Мъртви души" - първата чернова била по това време вече написана от Гогол. Картината е съблазнителна, може би прекалено съблазнителна, за да не бъде измислица. По някаква причина (може би поради ненормална боязън от всякаква отговорност) Гогол се опитвал да убеди всички, че до 1837 г., тоест до смъртта на Пушкин, всичко, което е написал, е направено под влиянието на поета и по негова подсказка. Но понеже творчеството на Гогол се отличава поразително от това, което е създал Пушкин, а плюс това Пушкин имал достатъчно свои грижи и нямал време да води перото на литературния си събрат, сведенията, толкова охотно съобщавани от Гогол, едва ли заслужават доверие. Самотната свещ, осветяваща тази полунощна картина, може да бъде загасена без всякакви угризения на съвестта. Много по-лесно е да повярваме, че Гогол е избягал в чужбина, без да се прости с никого от своите приятели. Знаем от негово писмо, че не се е сбогувал даже с Жуковский, с когото бил в доста по-близки отношения отколкото с Пушкин.

(Следва)

август 21, 2016

Свиване

Лекции по руска литература – брой 9  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Забавно е, че тази съновидческа пиеса, този "държавен призрак" е бил възприет като сатира на истинския живот в Русия. И още по-забавно е, че Гогол, опитвайки се безпомощно да пресече опасните, подривни предположения за своята пиеса, посочва, че в нея във всеки случай има един положителен персонаж: смехът. В действителност пиесата изобщо не е комедия, също като съновидческите пиеси на Шекспир "Хамлет" или "Лир" не трябва да бъдат наричани трагедии. По-скоро лошата пиеса може да бъде добра комедия или добра трагедия, отколкото невероятно сложните произведения на такива писатели като Шекспир или Гогол. В този смисъл пиесите на Молиер (каквото и да струват) са комедии, иначе казано - нещо такова, което се усвоява лесно, като кренвирш по време на футболен мач; те съществуват в едно измерение и са изцяло лишени от огромния, кипящ, високопоетичен фон, който създава истинската драма. И в този смисъл трилогията "Траурът е точно за Елекнра" на О`Нийл (каквото и да струва) е вероятно трагедия.

Пиесите на Гогол са поезия в действие, а под поезия аз разбирам тайните на ирационалното, познаваеми с помощта на рационалната реч. Истинската поезия от подобен род предизвиква не смях и не сълзи, а сияеща усмивка на безкрайно удовлетворение, блажено мъркане и писателят може да се гордее със себе си, ако е способен да предизвика у своите читатели или, по-точно казано, у някои от своите читатели такава усмивка и такова мъркане.

Самата фамилия Хлестаков [11] е гениално измислена, защото създава в руското ухо усещане за лекота, за липса на мисъл, за бъбривост, за свистене на тънко бастунче, за шляпане на карти по масата, за самохвалство на безделник и за дързост на покорител на сърца (като не смятаме способността да се довърши едно или друго начинание). Хлестаков пърха по пиесата, като не желае изобщо да разбере каква бъркотия е създал, и се стреми жадно да грабне всичко това, което му подхвърля щастливият случай. Той е добра душа, по своему мечтател и надарен с някакво измамно обаяние, с изяществото на обесника, доставящ удоволствие на дамите, свикнали с грубите маниери на едрите градски големци. Той е безпределно и упоително вулгарен, и дамите са вулгарни, и големците са вулгарни - цялата пиеса всъщност (по своему, както и "Мадам Бовари") се състои от особена смес от различни вулгарности и изключителното художествено достойнство на цялото зависи (както във всеки шедьовър) не от това, което е казано, а от това как е казано, от блестящото съчетание на слабоизразителни частности. Както в люспиците на насекомите поразително живописният ефект зависи не толкова от пигментацията на самите люспици, колкото от тяхното разположение, от способността им да пречупват светлината, така и геният на Гогол използва не основните химически свойства на материята ("автентичната действителност" на литературните критици), а способните да мимикрират физически явления, почти невидимите частици на пресъздаденото битие. Употребявам думата "вулгарност" поради липсата на по-точен термин - Пушкин в "Евгений Онегин" също, като употребява английската дума vulgar, се извинява, че не е намерил в руски език нейния точен еквивалент.

11. От "хлестать" (рус.) - "шибам", "лея се силно с шум (за течност)" и "пия". (Бел. прев.)

(Следва)

август 20, 2016

Свиване

Украйна? Нищо лично – само бизнес  

По повод една незначителна публикация през изминалата седмица ние, простите граждани, си зададохме въпроса кое е най-значимото морално усилие, което е правило някога човечеството, а пък и сега прави без особен резултат. Безспорно това е усилието да се прокара устойчива граница между доброто и злото.

Модерният свят е видимо единодушен, че най-безспорното и общоприемливо добро са правата на човека, формулирани от ООН през далечната (или не чак толкова) 1948 година. Те се приемат за ценност и до голяма степен се гарантират от общества, устроени на принципите на либералната демокрация, капитализма и свободния пазар. От тази гледна точка светът се дели на свободни общества и на тоталитарни диктатури. Едните са „добрите“, а другите са „лошите“.

Още в средата на месец юни Европейският съюз удължи с още една година икономическите санкции по отношение на Крим. Те включват забрана за внос на продукти, за инвестиране, за сътрудничество в туризма и за износ на някои стоки и услуги за полуострова. Тези мерки са задължителни за всички фирми, регистрирани на територията на ЕС.

През миналата седмица обаче стана ясно, че европейски компании редовно нарушават наложените санкции. Данните изнесе Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност (OCCRP – Organized Crime and Corruption Reporting Project). Припомням, че тази организация е консорциум от 24 неправителствени разследващи центъра, много журналисти и няколко големи новинарски агенции от Източна Европа до Централна Азия. Тя съществува от 2006 и е известна със скандала около случая „Магнитски“ през 2013, когато се разкриха незаконни борсови спекулации и документни престъпления, довели до открадването на 1 млрд. долара от британски инвеститор и до съставяне на черен списък с имената на 60 чиновници, полицаи и съдии със забрана да влизат в САЩ. Самият адвокат Сергей Магнитски загина в следствения арест при неизяснени обстоятелства (предполага се след побой и неоказване на медицинска помощ) и мнозина предполагат, че това е организирано от главните действащи лица в аферата, онези чиновници, полицаи и съдии, уплашени от неудобния свидетел, отказващ да лъже в тяхна полза.

Безспорно обаче най-голяма известност Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност спечели от „Панамската афера“ – не онази от 1889, а тази с участието на адвокатската кантора „Мосак Фонсека“, когато „изтекоха“ 11 и половина милиона документи, показващи как най-различни хора са правили финансови машинации, в повечето случаи формално законни, за да прикриват истинските си доходи и техния произход. В разследването бяха въвлечени над 370 журналисти от 109 медии в 76 страни, включително и България. „УикиЛийкс“ твърди, че цялата кампания е била финансирана от Фонда на Сорос, за да се урони имиджа на Путин, а OCCRP се сочи като главен организатор на атаката. Тогава „Гардиан“ даже публикува схема, която онагледяваше пътищата, по които минават парите на Путин, за да се върнат обратно при него. По тези пътища се срещаха най-различни деятели на бизнеса, най-различни зони, включително и офшорни, и даже един музикант – акционер в „банката на Путин“.

Но независимо от всичко, независимо от това кой е „добър“ и кой е „лош“, независимо от подозрението, че истината отново се експлоатира в битки за глобално влияние и много пари, Панамската афера беше един от онези редки моментни проблясъци, в които виждаме каква превратна и наивна представа имаме за света, в който живеем.

И така, през изминалата седмица Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност излезе с материал (цитиран в news.bg) от свое разследване, което показва как „за последните две години в кримски пристанища се пребивавали 24 кораба под флагове на страни от ЕС, 43 кораба, регистрирани в Европейския съюз, както и 22 кораба, бенефициенти от ЕС“. Смята се, че навлезлите в кримски пристанища съдове са повече от 600 за същия период, което показва, че западните бизнесмени печелят в нарушение на политиките на собствените си страни. За да не бъдат разкрити, нарушителите прибягвали до средства от пиратските екшъни – плавали под флагове на чужди държави, плавали под украински флаг, който след преминаването на Керченския пролив сменяли с руски, а трети просто изключвали системите си за позициониране. Трудно можели да бъдат преброени онези, които прибягвали до услугите на страни извън Европейския съюз и въртели търговията си с техни кораби.

Санкциите срещу икономическия обмен с Крим са част от санкциите против Русия, които Европа ѝ налага заради това, че е навлязла с войски в Украйна и е анексирала същия този Крим. Те ще се прилагат дотогава, докато не се изпълнят условията на мирното споразумение от Минск за прекратяване на конфликта в Украйна. Или поне такава е идеята. Тези санкции са наложени, за да се затвърди у цивилизования свят собствената му представа за добро, за човешки права и свободи, за справедливо и регламентирано уреждане на международните отношения.

На пръв поглед е кристално ясно кои са „добрите“ и кои са „лошите“. Но защо част от „добрите“ и то не коя да е част, а представители на бизнеса, на индустрията и търговията, на онези интелигентни, образовани и предприемчиви, които движат икономиката, създават печалба и част от тази печалба връщат на обществото под формата на данъци, защо те престъпват решенията и вървят против политиката на своите собствени общества? Някой ще отговори: в името на печалбата, която е по-важна от всичко! И сигурно ще бъде прав, но къде останаха доброто и злото, къде остана моралът, къде е временното жертване на личния интерес в името на стратегическия интерес на общността?

Кой ще уважава противник, който с едната ръка заканително размахва пръст, а с другата не спира да върти алъш-вериш под масата? Но пък от друга страна можем ли да обвиняваме търговците и корабовладелците, след като в държава като Германия, в една от емблемите на Европейския съюз няма единно мнение по въпроса. Преди броени седмици външният министър Щайнмайер (социалист) заяви, че ако се наблюдава напредък в мирния процес, ЕС постепенно трябва да сваля санкциите срещу Русия, „наложени заради ролята на Москва в украинската криза“ (забележете: „украинската криза“ е нещо случващо се от само себе си, в което Москва е приела да се включи с някаква „роля“). Неговото мнение е в остър конфликт с мнението на началничката му Меркел (от консервативния блок), според която е редно санкциите да останат до постигането на онова, заради което са били наложени. Е, при това положение какво да мисли европейският бизнесмен?

Русия доставя около 1/3 от газта на Европа. Ако за миг си представим, че някаква сърцата и идеалистично настроена европейска администрация реши да пресече постъпването на руски газ, то Русия ще капитулира на секундата. Каква ти секунда! Ще капитулира в мига, когато повярва, че това наистина може да ѝ се случи, месеци преди да ѝ се е случило ефективно. Русия, както духовито се изразява Гари Каспаров, се оказа от грешната страна на историята, но от правилната страна на тръбата. Европа ще претърпи далеч по-малки неудобства в сравнение с Русия и те ще бъдат свързани основно със загуби и пропуснати ползи, както и с разклащане на политическата популярност. Но Европа е достатъчно изнежена, за да не се реши и на това. Една от дефинициите за силно лидерство се свързва със способността да се приемат краткосрочни жертви в името на дългосрочни ползи. Но такова лидерство днес в Европа няма.

След края на студената война нещата вече почти нямат морални измерения. Няма никаква ценност извън циничните корпоративни интереси, като към тези интереси трябва да мислим и политическите интереси и интересите на превърналата се в суверенна каста чиновническа администрация на Свободния свят. Това важи за всички държави по света, в това число и за нерешителния Запад, и за арогантния Путин.

Днес е трудно да прокараш устойчива граница между доброто и злото, защото липсва достатъчно силен нравствен критерий. Съвременният човек вярва, че е субект, а не обект на морала. Убеден е, че всичко се решава по законите, които той сам изобретява, колкото и относителни и конюнктурни да са те. И колкото по-относителни и конюнктурни са човешките закони, колкото повече противоречат на естествения нравствен закон (вродената представа за добро и зло, съвестта), толкова по-лесни за престъпване се оказват. И обратно: човешките закони са толкова по-добри и толкова по-трудни за погазване, колкото по-близо стоят до естествения закон.

Така нареченият „Свободен свят“, либералната демокрация и капитализмът не е истински противник на тоталитаризма, Путин, тероризма, ИДИЛ, Саудитска Арабия и каквото там е решил да брои за противник. Защото ако наистина беше, можеше с ресурсите, с които разполага, да се разправи с всеки враг за броени седмици. Днес „доброто“ и „злото“ са партньори в зрелищен танц, а ние им плащаме, за да ги гледаме. „Злото“ е опитомено и даже има с „доброто“ общ доходен бизнес. Когато един злодей се изхаби и вече не плаши толкова много трудещите се, то той тихомълком се забравя, на негово място веднага се появява нов и танцът продължава. Но нима при това положение все още можем да говорим за добро и зло? Не. Както много пъти съм казвал, ако в една каца смесиш равни части мед и помия, то кацата ще се окаже пълна по-скоро с помия, отколкото с мед.

И така, докато не се появи истинското, неопитоменото зло и не изрита танцуващите от вечеринката. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Лекции по руска литература – брой 8  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

На този неподвластен на здравия смисъл заден план се тълпят не само живи същества, но и вещи, които са призвани да играят съвсем не по-малка роля от одушевените лица: кутията за шапки, която градският началник надява на главата си, когато, облякъл своя разкошен мундир, бърза разсеян за среща със страшния призрак е чисто Гоголев символ на измамния свят, където шапките са глави, кутиите за шапки - шапки, а извезаната със злато яка - гръбнакът на човека. Набързо надрасканата бележка, която градският началник изпраща от хана, съобщавайки на жена си за високия гост, за приемането на когото трябва да се готви, се оплита със сметката на Хлестаков от хана, защото мъжът ѝ в бързината е грабнал първото му попаднало парче хартия: "Бързам да те уведомя, душичке, че състоянието ми беше доста печално, но, като се надявам на Божието милосърдие, за две солени краставици отделно и половин порция хайвер от рубла и двадесет и пет копейки... И тази бърканица се опира на здравата логика на Гоголевия свят, където названието на рибата е божествена музика в ушите на гастрономите, а краставиците - отвъдни същества, не по-малко могъщи от Бог, на когото се покланя провинциалният градски началник. Същите краставици отглежда Хлестаков в красноречивото описание на своя идеал за светския живот: "На масата, например, диня - за седемстотин рубли диня" (а какво е динята, ако не превъзходна степен на краставицата!). Воднистата супа, където "някакви пера плават вместо масло" и с която на Хлестаков му се налага да се задоволява в хана, се преобразява в неговия разказ за столичния живот в супа, докарана с параход направо от Париж; димът на въображаемият параход е небесният аромат на въображаемата супа. Когато изпращат Хлестаков на път, настанявайки го във файтона, градският съветник донася син персийски килим от шкафа (натъпкан с подаръци от неговите брадати поданици - градските търговци). Прислужникът на Хлестаков слага под него наръч сено и килимът се превръща във вълшебен летящ килим, с който Хлестаков отлита от сцената под сребристия звън на звънчетата и лирическия призив на кочияша към вълшебните коне: "Ех вие, юначета!" Руските кочияши обичат да дават на конете си ласкави имена и може да се предположи (в угода на тези, които се интересуват от личния опит на писателите), че в по-късни години по време на безкрайните си странствания Гогол е попълнил значително своите познания за пътния фолклор; а поетическият порив на вятъра, с който отлита Хлестаков - този мечтателен, инфантилен мошеник, - сякаш разтваря врати за заминаването на самия Гогол от Русия в мъгливата далечина, където безбройните немски курорти с минерални води, италианските развалини, парижките ресторантчета и палестинските светини се смесват, както провидението с двойката солени краставици в писмото на разсеяния градски началник.

(Следва)

август 19, 2016

Свиване

Отсичане на селскостопанско дърво – кога и как?  

otsichane na selskostopansko darvo

Наскоро закупих селскостопанска земя и искам да разчистя дивите дървета, които са поникнали, за да мога да обработвам максимално ефективно земята. На нивата ми има стари овощни дървета, които от няколко години спряха да дават плодове и искам да ги отсека и да ползвам дървесината за огрев. Притежавам пасище, където има старо дърво, което е […]
Свиване

Лекции по руска литература – брой 7  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

Пиесата започва с ослепителен блясък на мълния и завършва с гръмотевица. Всъщност цялата тя се събира в един напрегнат миг между блясъка и гръмотевицата. В нея няма така наречената експозиция. Мълнията не губи време да обяснява метеорологичните условия. Целият свят е трепетен син блясък и ние сред него. Единствената театрална традиция, към която се придържа Гогол, са монолозите, но нали и хората разговарят сами със себе си по време на тревожно затишие преди буря, очаквайки първата гръмотевица. Действащите лица са хора от този кошмар, когато ви се струва, че вече сте се събудили, макар че в действителност се потапяте в най-бездънната (заради своята мнима реалност) дълбина на съня. Гогол има особен маниер да кара "второстепенните" персонажи да изскачат при всеки обрат на пиесата (романа или разказа), за да блеснат за миг със своето жизнеподобие (като полковникът от П*** пехотен полк в съня на Шпонка или редица създания от "Мъртви души"). В "Ревизор" този маниер се разкрива от самото начало, когато градският началник Сквозник-Дмухановский чете странно писмо на своите подчинени - училищният инспектор Хлопов, съдията Ляпкин-Тяпкин и попечителят на богоугодните заведения Земляника (презряла, кафява ягода [8], развалена от жабешка устна). Обърнете внимание що за фамилии са това, колко не приличат, да речем, на лъскавите псевдоними Вронский, Облонский, Болконский и т. н. у Толстой. (Фамилиите, които Гогол изнамира, са всъщност прякори, които ние заварваме в същия този миг, в който стават фамилии, а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение!) Като прочита важната част от писмото за предстоящото идване на ревизор от Петербург, градският началник продължава да чете по-нататък и от неговото бърборене се ражда върволица от поразителни второстепенни същества, които направо се стремят да се промъкнат в първата редица: "...сестра ми Ана Кириловна дойде при нас с мъжа си; Иван Кирилович (ако се съди по фамилията, брат) е надебелял много и все свири на цигулка..."

Прелестта е в това, че тези второстепенни персонажи по-късно така и не се появяват на сцената. Всички знаем отдавна какво означава уж незначещото споменяване в началото на първо действие за някаква леля или за непознат, срещнат във влака. Знаем, че "случайно" споменатите лица - непознат с австралийски акцент или чичо със забавен навик - по никакъв начин не биха били въведени в пиесата, ако една минута след това не се появят на сцената. Защото "случайното споменаване" е обикновен признак, масонски знак на ежедневната литература, показващ, че именно този персонаж ще се окаже главно действащо лице в произведението. На всички ни е известен отдавна този банален похват, тази конфузна уловка, разхождаща в първите действия у Скриб, а и днес на Бродуей. Един знаменит драматург е казал някога (явно отговаряйки на някой натрапник, искащ да узнае тайните на майсторството му), че ако в първото действие на стената виси ловджийска пушка, в последното тя трябва непременно да гръмне. Но пушките на Гогол висят във въздуха и не стрелят; трябва да кажем, че обаянието на неговите намеци се състои в това, че те изобщо не се материализират.

Като дава разпореждания на подчинените си да се подготвят за посрещането на ревизора и да приведат всичко в най-добър вид, градският началник споменава един съдебен заседател: "...той, разбира се, е подкован човек, но от него се носи такъв дъх, все едно току-що е излязъл от винен завод... Исках отдавна да ви кажа това (като на съдия), но бях не помня с какво зает. Срещу това има средства, ако е истина, както казва, че е такъв природният му дъх: може да се посъветва да яде лук или чесън, или нещо друго. В този случай може да помогне с разни медикаменти Христиан Иванович".

На което съдията отговаря:

"Не, това вече е невъзможно да се премахне: той казва, че като дете бавачката му го изтървала на земята и оттогава има лек дъх на водка".

"Ами аз само така ви го подхвърлих" - казва градският началник. И се обръща към друг чиновник.

Ние никога повече няма да чуем за този злощастен заседател, но ето че той е пред нас като жив, причудливо вонящо същество от тези "нещастни хора", към които изпитва такава жажда Гогол. Други второстепенни персонажи дори не успяват да изпъкнат с пълния си облик - толкова бързат да скочат в пиесата между две фрази. Градският началник насочва вниманието на училищния инспектор към учителите:

"Един от тях например, ето този, който е с дебелото лице... не му помня фамилията, никак не може да мине без това, когато застане на катедрата, да не направи гримаса, ето така (прави гримаса) и след това започва с ръка изпод връзката да си глади брадата. Разбира се, ако направи такава муцуна на някой ученик, това още не е нищо: може би така трябва при тях, за това не мога да съдя; но вие преценете сам, ако направи това на посетителя - това може да бъде много лошо: господин ревизорът или някой друг може да го приеме лично. От това може да последва дявол знае какво".

"Какво наистина да правя с него? (отговаря училищния инспектор) Вече няколко пъти му казах. Ето тези дни, когато влезе в час нашият предводител, той изкриви такава муцуна, каквато никога досега не съм виждал. Той я направи от добро сърце, а мене ме мъмриха: защо се внушават волнодумни мисли на юношите".

И веднага се появява още един хомункул (съвсем като малките твърди главички на шаманите, изскачащи у един изследовател на Африка в знаменития му разказ). Градският началник казва за учителя по история:

"Той е учен човек - това се вижда, сведения е насъбрал много, само че обяснява така разгорещено, че изобщо не се помни. Веднъж го слушах: докато говореше за асирийците и вавилонците - все още нищо, но като се добра до Александър Македонски, не мога да ви кажа какво му стана. Мислех, че е пожар, ей богу! Изтича от катедрата и с всички сили прас един стол в пода. То, разбира се, Александър Македонски е герой, но защо да се чупят столове? от това хазната страда".

"Да, горещи се! (потвърждава с въздишка инспекторът) Вече няколко пъти съм му посочвал това... Казва: "Както искате, но за науката няма да пожаля и живота си".

Началникът на пощата, към когото след това се обръща градският началник с молба да разпечатва и чете писмата, минаващи през неговата кантора (макар че този симпатичен господин и без това дълги години ги чете за собствено удоволствие), оживява още иден прилеп:

"Жалко е обаче, че вие не четете писма: има прекрасни места (казва началникът на пощата на градския началник) Ето преди време един поручик пише на приятеля си и е описал един бал в най-игрив... много, много добре: "Животът ми, мили приятелю, тече, казва, в емпирии: госпожици много, музиката свири, щандартът [9] подскача..." - с голямо, с голямо чувство го е описал".

На това място съдията си спомня за двама вечно каращи се съседи помешчици - Чептович и Варховинский, които са завели пожизнено дело (а през това време съдията гони зайци в земите и на двамата). И след драматичната поява на Добчинский и Бобчинский, които съобщават, че са открили ревизора, живеещ инкогнито в местния хан, Гогол пародира своя фантастичен уклончив маниер да води сюжета (с изблици на изглежда неуместни подробности): всичките приятели на Бобчинский изведнъж се появяват в речта му, когато разказва за поразителното откритие, което е направил с Добчинский. "Така аз, ако позволите да забележите, наминах съм Коробкин. А като не намерих Коробкин, свърнах към Растаковски, а като не намерих Растаковски..." (От всички хомункули само тези двамата се появяват като гости в последното действие по особена молба на постановчика.)

В хана, където Бобчинский и Добчинский са видели човека, когото са взели по грешка за ревизора, те разпитват ханджията Влас и ето че в трескавото, неравномерно бърборене на Бобчинский (той се опитва да се изкаже, преди да го прекъсне двойникът му Добчинский) получаваме най-подробни сведения за Влас (защото в Гоголевия свят, колкото повече човек бърза, толкова по-бавно се движи по пътя). "А пък Пьотр Иванович (Добчинский - бел. авт.) направи бърз знак с пръст и повика ханджията, ханджията Влас: жена преди три седмици роди и такова здраво момче, като баща си ще държи хан".

Обърнете внимание как новороденият и още безименен син на Влас успява да израсне и за една секунда да изживее целия си живот. Задъханата реч на Бобчинский сякаш създава могъща ферментация зад сцената, където съзряват въпросните хомункули. Но това не е все още всичко. Стаята, в която живее мнимият ревизор, е белязана с това, че неотдавна пътуващи офицери се сбили там при игра на карти. И тогава от въздуха се появява един от подчинените на градския началник, полицаят Прохоров. С трескава бързина градският началник пита кварталния Свистунов:

А къде са другите? Нали заповядах и Прохоров да бъде тук? Къде е Прохоров?

КВАРТАЛНИЯТ: Прохоров е в частен дом, но за работа не може да бъде използван.

ГРАДСКИЯТ НАЧАЛНИК: Как така?

КВАРТАЛНИЯТ: Ами така: докараха го сутринта мъртво пиян. Вече две гърнета вода му изляха на главата, ама и досега не е изтрезнял".

Градският началник пита малко по-късно пристава (чиято фамилия е между другото Ухолазов): Как го допуснахте това?" А той отговаря: "Един Бог го знае. Вчера извън града се сбиха - отиде там да въведе ред, а се върна пиян". След тази вакханалия от второстепенни персонажи, изплуващи в края на първото действие, във второто, където на сцената излиза Хлестаков, настъпва известно затишие. Наистина, под веселото пляскане на карти се появява някакъв пехотен капитан, удивителен майстор на щос [10] - Хлестаков си спомня как в Пенза загубил от него пари на карти; но линията на Хлестаков във второто действие е прекалено наситена и пълна със страст и не допуска нахълтване на случайни лица. Те проникват отново на сцената в третото действие: дъщерята на Земляника, както разбираме, носи синя рокля; тя се стрелва между две реплики, тази розовосиня провинциална госпожица. В най-знаменитата сцена в руския театър, когато Хлестаков, появил се в дома на градския началник, се перчи пред дамите, от монолога му направо се сипят второстепенни характери (изважда ги на бял свят и неговата природна бъбривост, и виното на градския началник), но вече от друга порода, не тази, която сме срещнали преди това. Тъканта им е по-лека, почти прозрачна, в съответствие с ефирната природа на самия Хлестаков: призраци в облик на чиновници, закачливи веселяци, довереници на изобретателния бес, говорещи с устата на Иван Александрович. Децата на Добчинский - Ваня, Лизанка - и синът на ханджията все пак съществуват някъде, а тези изобщо не съществуват. Имаме вече не сенки, а чисти фантоми. Но благодарение на набиращите висота лъжи на Хлестаков тези отвъдни същества влияят на хода на пиесата много по-силно, отколкото идиличните пируети на дребните персонажи, оформящи фона на първото действие.

"Ех, Петербург! - възкликва Хлестаков, - какъв живот, наистина! Вие може би мислите, че аз само си съчинявам (което е наистина така); не, началникът на отделението ми е много близък. Ще му удари ей така по рамото: "Ела, братко, на обяд!" Влизам само за две минути в департамента, само за да кажа: "Това ето така, това ето така". А там чиновникът, който пише писмата, един такъв плъх, само с перото - тр, тр.. започва да пише. Искаха даже колежки асесор да ме направят, ама, мисля си, защо. И пазачът се носи още по стълбата след мене с четката: "Позволете, Иван Александрович, аз, казва, ще ви почистя ботушите". По-късно разбираме, че пазачът се казва Михеев и пие водка.

По-нататък, по думите на Хлестаков, само като излезе нанякъде, войниците изскачат от караулката и вземат за почест, а офицерът, който му е много близък познат, казва: "Е, братко, направо те взехме за главнокомандващия".

Когато Хлестаков разказва за своите бохемски и литературни връзки, се появява едно дяволче, изпълняващо ролята на Пушкин: "С Пушкин съм голям приятел. Случва се често да му казвам: "Как е, братко Пушкин?" - "Ами така, братко - се случва да отговори, - всичко е някак си така..." Голям оригинал".

И докато Хлестаков се носи по-нататък в екстаза на измислицата, на сцената, шумейки, тълпейки се и блъскайки се помежду си, излитат цял рой важни личности: министри, графове, князе, генерали, тайни съветници, даже сянката на самия цар и "куриери, куриери, куриери... тридесет и пет хиляди само куриери", тези сперматозоиди на мозъка, след което това всичките изчезват заедно в пиянско хълцане; но не преди през една пролука в монолога на Хлестаков, сред цялото това сборище от позлатени привидения и присънили се посланици, за един опасен миг да се появи истинската фигура (истинска поне в този смисъл, в който са били истински мигновените персонажи в първото действие) на обикновената готвачка на бедния чиновник, Маврушка, която му помага да си свали вехтия шинел (същият, който Гогол ще обезсмърти след това като съществена принадлежност на чиновника изобщо).

В следващото действие, когато разтревожените градски големци се явяват един след друг да засвидетелстват на Хлестаков своята почит и от всеки от тях той взема пари назаем (а те си мислят, че му дават подкуп), разбираме как се казват децата на Земляника: Николай, Иван, Елизавета, Маря и Перепетуя - вероятно тази мила Перепетуя носи синята рокля. От трите деца на Добчинский жената на градския началник споменава две като свои кръщелници. Двете, както и по-голямото момче, приличат удивително на съдията, който наминава към госпожа Добчинская, когато нейният нещастен мъж не си е за дълго време у дома. Най-голямото се е родило още преди женитбата на Добчинский с тази шавлива дама. Добчинский казва на Хлестаков: "Осмелявам се да ви помоля относно едно много тънко обстоятелство... по-големият ми син, позволете да забележите, е роден от мене още преди брака... Тоест само така се говори, а той е роден от мене така съвършено, както и в брак, и всичко това, както следва, аз завърших след това със законни съпружески връзки. Така аз, позволете да забележите, искам сега да е съвсем, тоест, законен мой син и да се казва също като мене: Добчинский... Нямаше да ви безпокоя, но ми е жал за способностите му. Момчето е такова... големи надежди дава: наизуст разни стихове ще каже и, ако някъде му попадне ножче, веднага ще направи мънички каляски така изкусно, като фокусник".

На заден план в същото действие се появява още един персонаж: Хлестаков решава да напише за странните провинциални чиновници на своя приятел Тряпичкин, долнопробно репортерче, алчен и злъчен драскач, умеещ да осмее всички, с които иска да се разправи в своите евтини злобни статийки. За един само миг той се показва иззад рамото на Хлестаков, намига ни и се ухилва. Той е последният, който се появява на сцената, впрочем, не съвсем последният, защото в края на краищата възниква още един фантом: гигантската сянка на истинския ревиозр.

Отвъдният свят, който все едно се промъква през фона на пиесата, е истинското царство на Гогол. И е поразително, че всичките тези сестри, съпрузи и деца, странни учители, затъпели от пиене чиновници и полицаи, помешчици, съдещи се петдесет години за преместване на една ограда, романтични офицери, които лъжат на карти, въздишат чувствително за провинциалните балове и вземат едно привидение за главнокомандващ, тези преписвачи и несъществуващи куриери - всичките тези създания, чиято суетня създава самата плът на пиесата, не само че не пречат на това, което театралните постановчици наричат действие, но явно придават на пиесата извънредна сценичност.

8. Земляника (рус.) - ягода. (Бел. прев.)

9. Щандарт - бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи. (Бел. прев.)

10. Щос - хазартна игра на карти. (Бел. прев.)

(Следва)

август 18, 2016

Свиване

Някой трябва да Му каже - спри се, престани, замълчи, произвеждаш думи, които могат да имат страшно висока цена за България!  

  Има премиер на държава-член на ЕС,
  който говори това, което Ердоган иска и прави онова, което Путин желае;
  който се изявява все по-настойчиво като лобист на две държави - Турция и Русия, които не са членки на ЕС и започва да играе ролята на техен троянски кон в ЕС;
  който не зачита самото понятие обща европейска политика в отбраната, външните отношения, сигурността, правосъдието и вътрешните работи;
  който постоянно напада с тежки критики ЕС, като отправя тези критики сякаш е премиер на страна извън ЕС;

чети по-нататък

Свиване

Заветният мокър печат и защо не усещаме нещо да се подобрява  

В началото на август пътувах из България. По стечение на обстоятелствата се наложи колата на баща ми да мине спешно технически преглед и то преди да сме се прибрали в Пловдив. Знаех, че може да мине ГТП където и да е в страната и за целта е достатъчно да има платен местен данък. Пловдив, както много други общини, дава различни възможности да се плаща през интернет. Преведохме данъка и едва тогава се сетихме, че до сега на ГТП са искали касовата бележка. Сега имахме само разпечатано платежно. Тук започна да става интересно.

Електронно, електронно, колко да електронно

Разрових се в нета и открих, че при плащане на данък за автомобил, половината общини изпращат информацията електронно и няма нужда от бележка или стикер. Затова се обадих в общината, която беше в списъка, да попитам колко време отнема обновяването на електронната система, за да знам кога да отида на преглед.

След множество опити и прехвърляния стигнах до счетоводителите. Вдигна ми една дама, която не се представи, също както всички други служители на общината преди нея. Укорително ми обясни, че нямало значение какво пишело на сайта на агенцията – трябвало да отида на гише, да ми бият мокър печат и да ми дадат стикер. Нещо подобно ми каза и една касиерка преди това, но не беше сигурна. Повторих отново за електронната система и че стикерът е само като резервен вариант. Единственото, което срещнах, бе троснато настояваше да отида лично. “Както искате си губете времето господине, но да знаете, че пак ще опрете до нас. Мокрият печат е задължителен!” Накрая все пак успях да измъкна отговор, че при банков превод осчетоводяват платения данък на следващия ден.

След точно 24 часа видях, че на сайта на общината дължимата сума е намаляла и отидох в близък сервиз. Повториха ми същото – задължително трябвало стикер. Човекът ми обясни, че до скоро бил пускал без документ за платен данък “щото електронното нещо не било отбелязано”, но му друснали яка глоба и сега винаги искал. Също, че “сега нещо променили пак и вече електронната система е все тая”. Показа ми дори мейла от администрацията с изискванията.

В следващия сервиз ми повториха абсолютно същото. Звъннах другаде и пак. На този етап съвсем разбираемо псувах. Егати скапаната държава щом са платили милиони и са въвели електронна система, има електронни плащания и пак трябва да се ходи по гишета да се кланяш, само заради чиновническата глупост.

Нали? Да, ама не.

Проблемът не е точно в този телевизор

Реших да пробвам все пак в още един сервиз и там се засмяха. Казаха, че няма никакви проблеми стига системата да е отчела вече плащането. Започнахме прегледа и стъпката за данъка мина без проблем. Обясниха ми го просто – ако колата е регистрирана в една от въпросните 134 общини, при платен данък системата за ГТП проверява автоматично. Ако обаче общината още не е осчетоводила плащането, ако системата падне или ако живеете в другата половина на страната, трябва стикер и бележка. В такъв случай програмата си казва ясно “искайте документ”. Абсолютно същото, впрочем, пише и в мейла, който ми показаха в първия сервиз.

Карта на общините подаващи електронно информация за платени данъци към юли 2016. Таблицата ще намерите тук.

Проблемът всъщност не е в електронната система. Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация” има ужасно много дефекти, корупция и неефективност, но точно това явно работи. Проблемът е в сервизите. Доста са пускали без бележка за платен данък независимо, че системата им е казвала да изискват такъв. След като са ги одрусали за това, явно са решили пък да искат винаги … за всеки случай. Има и немалко други, които просто не са разбрали какво пише в изискванията. От глупост губят клиенти.

На картата горе виждате, че доста от общините са се интегрирали успешно. Необяснимо за мен е защо Бургас и Варна не са включени. Ако живеете там, може би ще се позаинтересувате. Все пак, това означава, че по-голямата част от населението може просто да преведе парите и да се яви на следващия ден за преглед. Точно това направих и аз. Ако пункта откаже, значи по принцип нещо не му е наред и по-добре да си нямате работа с тях. Това спестява не само лично време, но и натоварване на служителите на общината и на останалите по веригата. В някои случаи струва и по-евтино заради таксите. Счетоводителите на община Пловдив обаче явно са на друго мнение.

Мислене с мокър печат

Ние си свършихме работата. Колата мина преглед и нямахме проблеми. Имаше само нерви и много обаждания. Тази дезинформация идваща от некадърни общински служители и от сервизи нарушавали закона до сега, води далеч не само до загуба на време и пари. Ако не бях настоявал, щях да си остана с едното “бахти скапаната държава”. Това не е нещо, което може да се оправи с електронно управление, защото винаги ще има хора по веригата. Egov помага, но ако не си знаем правата и служителите не си разбират от работата – все тая.

Отново опираме до разрива възприятие/реалност. Реалността е, че тази поне система работи, а чиновниците – не толкова. Възприятието е, че нищо не работи, а чиновниците гледат да се справят с невъзможна ситуация. Писах на община Пловдив преди две седмици за случая, но нямам отговор. Звънях поне 10 пъти на посочените телефони, но никой не вдигна. Междувременно не е ясно на колко още хора е казано, че все ще опрат до заветния мокър печат на лелката. Колко ли от тях са изпсували България, както аз в началото?

От друга страна…

Всичко това не означава, че агенцията няма безброй проблеми. Корупцията е повсеместна, както се видя ясно в скорошните скандали. Пунктовете за ГТП нямат никаква възможност да се оплачат от проверяващите, които нерядко се случва да глобяват за незначителни, а и понякога несъществуващи (според пунктовете) проблеми. Имало е случаи просто да минават и да събират по няколко стотин лева “такса съществуване” от всички сервизи в региона. От друга страна, сигналите за нередности от граждани нямат голям ефект. Познат пусна такъв преди няколко месеца и единственият резултат е, че от пункта са научили кой е подал сигнала. Сега случаят се гледа от КЗЛД.

На практика се получава така, че ако на един пункт се позволява да мине метър – било то с данъците или с технически дефекти – всички в региона ще го правят. Иначе няма да оцелеят. Не казвам, че и в други страни като Германия не си затварят очите при проблеми с една кола, но ако искаме по-малко инциденти по пътя и по-чист въздух, това трябва да се реши. Липсата на постоянен, проверим и надежден контрол както над пунктовете, така и над самите проверяващи е същинският дефект в цялата система според мен.

Свиване

Въпроси около спирането на достъпа до Elsevier  

Във връзка със съобщенията за спрения достъп до изданията на Elsevier, в главата ми се завъртат следните въпроси - истински въпроси, на които нямам отговор, и действително не задавам реторично:

  • Доколко е уместно заплащането на национален достъп до въпросните издания в размер на 7.9 млн лв./год. на фона на размера на годишния бюджет на разни институции в сферата на образованието и културата? Какво е процентното съотношение между тази такса и, да речем, годишния бюджет на ключова институция нато нашата Национална библиотека?
  • Как би следвало да се коментира фактът на изискуеми "такси за публикуване" в някои от подлежащите на идексация от Elsevier издания, както се вижда от следния пример:
  • Защо в разнообразните национални критерии за финансиране на проекти за научни изследвания (и пр.) показатели по базите Scopus и Web of Science, доколкото ми е известно, са заложени като безалтернативна възможност? Не съществуват ли и други бази данни, метриката по които да може да се приеме като атестат за определено качество? Има ли знание за обстоятелството, че Scopus и Web of Science са търговски марки в сферата на научната метрика редом с десетки останали - като например тези, които съм копирал в списъка след края на поста (маркирал съм в цвят възможностите, които се допускат към момента от националните критериални схеми)?
  • Ако съществуват и други възможности, не е ли по-уместно и по-евтино да се помисли за частичен абонамент за такива, различен за различните учебни заведения и в зависимост от доминиращия им профил? PubMed например ми звучи като логичен избор за един тип университети, а Humanities International Index - за други. Впрочем ето го и самия списък (неизчерпателен):

DATABASES AND INDEXING SERVICES

Ulrichsweb (Online)
HINARI

Association for Asian Studies
Bibliography of Asian Studies (Online)
De Gruyter Saur
IBZ - Internationale Bibliographie der Geistes- und Sozialwissenschaftlichen Zeitschriftenliteratur
Internationale Bibliographie der Rezensionen Geistes- und Sozialwissenschaftlicher Literatur

EBSCOhost
Academic Search Alumni Edition
Academic Search Complete
Academic Search Elite
Academic Search Premier
Advanced Placement Source
ATLA Religion (American Theological Library Association)
Biography Index: Past and Present (H.W. Wilson)
Book Review Digest Plus (H.W. Wilson)
Current Abstracts
EBSCO MegaFILE
EBSCO Periodicals Collection
Fiction Core Collection (H.W. Wilson)  
FRANCIS
Gender Studies Database
Graphic Novels Core Collection (H.W. Wilson)
Humanities & Social Sciences Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities Abstracts (H.W. Wilson)
Humanities Full Text (H.W. Wilson)
Humanities Index (Online)
Humanities Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities International Complete
Humanities International Index
Humanities Source
MasterFILE Complete
MasterFILE Elite
MasterFILE Premier
MasterFILE Select
Middle and Junior High School Core Collection (H.W. Wilson)
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
New Testament Abstracts (Online)
Non-Book Materials Core Collection (H.W. Wilson)
Old Testament Abstracts (Online)
OmniFile Full Text Mega (H.W. Wilson)
Poetry & Short Story Reference Center
Readers' Guide Retrospective: 1890-1982 (H.W. Wilson)
Religion & Philosophy Collection
Russian Academy of Sciences Bibliographies
Social Sciences Index Retrospective: 1907-1983 (H.W. Wilson)
SocINDEX
SocINDEX with Full Text
Sociological Collection
The Philosopher's Index (Online)
TOC Premier (Table of Contents)
Women's Studies International

Elsevier BV
Scopus

Gale
Academic ASAP
Academic OneFile
Book Review Index
Book Review Index Plus
Criminal Justice Collection
Expanded Academic ASAP
General OneFile
General Reference Center
General Reference Center Gold
General Reference Centre International
InfoTrac Custom
InfoTrac Junior Edition
InfoTrac Student Edition
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Popular Magazines
Religion and Philosophy Collection
Student Resources in Context
World Scholar: Latin America & the Caribbean
National Library of Medicine
PubMed

OCLC
ArticleFirst
Book Review Digest (Online)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
Humanities Index (Online)
Periodical Abstracts

Ovid
The Philosopher's Index (Online)

Peeters Publishers
Repertoire Bibliographique de la Philosophie (Online)
Periodica Islamica

ProQuest
Academic Research Library
Discovery
CSA Social Services Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
FRANCIS
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Periodicals Index Online
Platinum Periodicals
Professional ProQuest Central
ProQuest Business Images Complete
ProQuest 5000
ProQuest 5000 International
ProQuest Central
ProQuest Religion
ProQuest Research Library
The Annual Bibliography of English Language and Literature (ABELL)
The Philosopher's Index (Online)
Worldwide Political Science Abstracts
Religious & Theological Abstracts
Religious & Theological Abstracts

Thomson Reuters
Arts & Humanities Citation Index
Current Contents
Web of Science
Свиване

Лекции по руска литература – брой 6  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

Сюжетът на "Ревизор" също няма значение, както всичките сюжети на Гоголевите произведения. Нещо повече, ако се говори за пиесата, нейната фабула, както при всички драматурзи, е опит да се изцеди до последна капка едно забавно недоразумение. Явно Пушкин е подсказал тази фабула на Гогол, като се смеел на това как по време на нощувка в един нижегородски хан е бил взет за важен столичен чиновник; от друга страна, Гогол, чиято глава била претъпкана със сюжети на стари пиеси от времето, когато участвал в училищни любителски постановки (пиеси, посредствено преведена на руски от три или четири езика), можел лесно да мине и без подсказка от Пушкин. Странно е, че ние изпитваме болезнена потребност (според ненужно и винаги ненавременно правило) да търсим пряка зависимост на произведенията на изкуството от "истински събития". Не е ли затова, че уважаваме повече себе си, когато разберем, че писателят, като нас, грешниците, няма достатъчно ум да измисли сам някаква история? Или пък нашето маломощно въображение ще се разиграе, ако ни кажат, че в основата на "съчинението", което неизвестно защо презираме, лежи истински факт? Или, в края на краищата, всичко се състои в преклонението пред истината, което кара малките деца да питат този, който разказва приказка: "А това било ли е наистина?" - и е заставило Толстой по време на високонравствения му период да се откаже от измислените герои, за да не влезе в ролята на Бог, посягайки на неговото изключително право? А между другото четиридесет години след тази премиера някакъв политически емигрант поискал Карл Маркс (чийто "Капитал" превеждал в Лондон) да се запознае с Чернишевски - знаменит радикал и заговорник, пратен на заточение в Сибир през 60-те години (той бил един от тези критици, които предричали настойчиво Гоголевски период в руската литература, разбирайки под това иносказание, което би довело Гогол до ужас, дълга на романиста да работи изключително за подобряване на социалните и политическите условия на живот на народа). За да отвлече сибирския затворник, политемигрантът се върнал нелегално в Русия и като се представил за член на Географското дружество (занимателен щрих), се добрал до далечна Якутия; замисълът му се провалил само защото по този трънлив път, колкото по-далече отивал, толкова по-често го вземали за ревизор, пътуващ инкогнито - съвсем като в пиесата на Гогол. Подобно подло подражание на художествената измислица от страна на живота неизвестно защо радва повече, отколкото обратният процес.

За епиграф на пиесата е поставена руската пословица: "Не се сърди на огледалото, ако ти е крива муцуната". Гогол, разбира се, никога не е рисувал портрети, той използвал огледала и като писател живеел в своя огледален свят. А какво е било лицето на читателя - плашило или идеал за красота, - нямало никакво значение, защото не само огледалото било сътворено от самия Гогол, със своя особен начин на отражение, но и читателят, за когото е предназначена пословицата, е излязъл от същия Гоголев свят на гъскоподобни, свинеподобни, кнедлоподобни и на нищо не подобни физиономии. Даже в най-лошите си произведения Гогол пресъздава отлично своя читател, а това е дадено само на великите писатели. Така възниква затворен кръг, аз бих казал - тесен семеен кръг. Той не се разкрива на света. И да подхождаме към пиесата като към социална сатира (повтаряйки мнението на обществото) или като към морално разобличение (закъсняло оправдание, измислено от самия Гогол) означава да изпуснем от погледа си главното в нея. Персонажите в "Ревизор" - не е важно дали ще станат или няма да станат образци за хората от плът и кръв - са реални само в този смисъл, че са реални създания на фантазията на Гогол. А Русия, страна на прилежни ученици, започнала веднага да подражава старателно на неговата измислица, но това вече е нейно дело, а не на Гогол. В Русия през Гоголевата епоха рушветчийството цъфтяло така пищно, както цъфтяло и цъфти навсякъде в Европа, а от друга страна, във всеки от руските градове по това време живеели много по-гнусни подлеци от добродушните мошеници в "Ревизор". Яд ме е на тези, които искат тяхната литература да е познавателна, национална, възпитателна или питателна, като кленов сироп и маслинено масло, и затова, когато говоря за "Ревизор", предъвквам толкова упорито тази не много занимателна мисъл. br>

9. Щандарт - бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи. (Бел. прев.)

(Следва)

август 17, 2016

Свиване

В новата стратегическа среда ББ е паникьосан, дезориентиран, изнервен и готов да се прави на нещастен, да бъде съжаляван  

  Досега ББ се справяше доста добре за собственото си ниво на политическа подготвеност и интелигентност. Защото, казано на математически език, ситуацията бе линейна. Малки въздействия - малки последствия; големи въздействия - големи последствия.
  Но сега ситуацията и на международната, и на националната сцена са вече нелинейни. Малки въздействия могат да имат големи последствия и обратно - големи въздействия могат да водят до малки последствия.
  В такава сложна, динамична, нелинейна и непредсказуема среда ББ е стратегически сляп и тактически елементарен.

чети по-нататък

Свиване

Премиер, който като нацупено малко дете поднася запалена клечка до сламената ни колиба  

  Аз сега по отношение на властта съм един обикновен гражданин и не зная какво се случва из най-горните й етажи, кой какви анализи готви, какви съвети дава на премиера и на президента.
  Знам само, че се намираме в много сериозна, изключително трудна и свръхдинамична ситуация, в която държавата и нейната висша власт трябва да има силно изострени сетива за ранно сигнализиране и превенция, а не само за реагиране на процесите и отиграване на събитията. Плюс много високо чувство за отговорност!

чети по-нататък

Свиване

България като тревата под слоновете  

  Ердоган и Путин първо се хванаха за косите и си размениха реплики, които не би трябвало да влизат в речника на коскоджамити държавни глави на регионални сили с претенции за велики такива, а по-приличат на словеса от репертоара на булка Варлаамица и булка Селямсъзка.
  Сега двамата са първи геополитически дружки.
  Но това, според скромното ми мнение, е повече конюнктура, в резултат на провалите във външната им политика и сериозните трудности, които изпитват икономиките на еднолично управляваните от тях страни с имперско самочувствие, базирано най-вече на имперска памет от отдавна отминали години.

чети по-нататък

Свиване

Не може всичката демокрация да е в полза само за по-простите, по-простеещите, по-изпростяващите и по-опростачващите се!!!  

  Вече веднъж коментирах темата на своя сайт. Макар че решение няма, най-вероятно няма...
  Обществото ни е все по-силно и необратимо разслоено и като образованост, интелект, отговорност към себе си, усилие за развитие и личностно надграждане. А времето за по-интелигентните, по-самовзискателните, по-съвестните, по-съвършенстващите се, по-стремящите се да научават, да знаят, да четат и стават все по-можещи и по-способни е много по-скъпо и по-ценно, защото се уплътнява и инвестира в ценни приоритети, а не се пилее в нищонеправене, чалги, глупави занятия и блеене в стадо...

чети по-нататък

Свиване

Вредният мит за Доган  

  Прочетох една голяма по обем с множество интервюта на български политици, заемали до 2007 г. най-високите постове в държавата (президент и премиер) плюс Ахмед Доган, поради огромната слабост, която той представлява за интервюиращата.
  Имам множество и многопосочни впечатления от тази ретроспекция. Може би някога, но не сега и някак ще ги споделя на глас.
  Тук искам да се спра само на едно обзело ме усещане. Не, не, че и по-рано не съм си мислил нещо в тази посока, но прочитайки тези 650 страници, си казах:

чети по-нататък

Свиване

А благодариха ли Му за бащинската грижа?  

  Не разбрах само след като ББ поиска оставките на ръководството на Гранична полиция и на една кметица и те веднага си ги дадоха, дали са му благодарили за високата оценка, бащинската грижа и доверието?
  А има от кого да се поучат.

чети по-нататък

Свиване

Брокер на недвижими имоти  

broker na nedvijimi imoti

  Наскоро реших да продам апартамента си и да си купя друг по-близко до работното ми място. Изнесох се под наем докато уредя продажбата на стария и след това покупката на новия апартамент. През това време ми се наложи постоянно да комуникирам с брокери и агенции за недвижими имоти. Какво е добре да знам, когато […]
Свиване

Бяла  

Отдавна не бях ходил в това мъничко градче.

Когато съм на село, ми се случва да отида – но не често, през година-две.

А някога, като дете, баба ме водеше често там, почти толкова често колкото в Свищов.

Центърът си е все същият.


Там е и малката часовникова кула (часовникът е изключително точен, както винаги)…


…и голямата църква.


А в музея на Освободителната война наистина се озовах вчера за първи път от детските, ама много детските си години.

Там някога ме впечатлиха страшно много големите (трябва да съм бил две педи, изглеждаха ми огромни) револверни картечници (които баба наричаше оръдия); влизах под синджирите вътре в експозицията и се катерех по лафетите, а в очите ми се набиваше една странна дума, изсечена върху тях – „Колтъ“ (по стария правопис).


Сега, разбира се, зная какво е „Колт“, но – за съжаление – нямам особено желание нито да се провирам под синджири, нито да се катеря по лафети.


За гроба на милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская нямам детски спомени, а всъщност това е най-забележителното в беленския музей, разположен в малък парк.


За баронеса Вревская научих доста късно, в училище не ми казаха нищо за нея, нали бяхме селяндурска държава, начело на която стоеше баш селяндуринът от Правец, даскалите се разливаха от умиление да разказват за руските мужици, дошли да ни освобождават с голяма любов (докато е ясно, че войникът отива там, където му заповядат: днес коли турците, а преди това е клал поляците и кавказците), а за Юлия Вревская и Всеволод Горшин, които са доброволци във войната, но не са от селяшка черга – нито дума (и сега е така, да не мислите, че нещата са се променили много).

Но да завърша с нещо друго: на Юлия Вревская Тургенев (който е неин близък познат) посвещава едно от своите стихотворения в проза – „В памет на Ю. П. Вревская“ (не зная чий е приводът):

Върху калта, върху воняща влажна слама, под навеса на стар сарай, отскоро превърнат в походна военна болница, в разорено българско селце – повече от две седмици тя умираше от тиф.

Тя беше в безсъзнание — и нито един доктор даже не я погледна; болни войници, за които тя се е грижила, докато още е можела да се държи на крака, подред се изкачваха в своите заразени леговища, за да поднесат към напуканите ѝ устни няколко капки вода от чирепче на счупено гърне.

Тя беше млада, красива; висшето общество я познаваше; от нея се интересуваха даже сановниците. Дамите ѝ завиждаха, мъжете се влачеха след нея…двама-трима души тайно и дълбоко я обичаха. Животът ѝ се усмихваше; но има усмивки по-лоши от сълзи.

Нежно, тихо сърце... И такава сила, такава жажда за жертва! Да помага на нуждаещия се от помощ... тя не познаваше друго щастие...не познаваше — и не изживя. Всяко друго щастие мина покрай нея. Но с това тя отдавна се беше примирила — и цялата, пламтяща като огън неугасима вяра, отдаде в служба на ближните си.

Какви заветни мисли беше погребала тя там, в дъното на душата си, в най-голямото скривалище, никой никога не е знаел — а сега, естествено, няма и да узнае. А и за какво? Жертвата е принесена… работата е свършена.

Но тъжно е да се мисли, че никой не е казал благодаря даже на трупа ѝ – макар самата тя да се срамувала и да е била чужда на всякакво благодаря.

Нека да не се оскърби нейната мила сянка от тези късни цветя, които аз се осмелявам да сложа на гроба ѝ!

август 16, 2016

Свиване

Заливът на мъртвите делфини  

Заливът на делфините - Тате, какво е това? - пита дъщеричката ми, чиято тайна мечта е да се превърне в русалка. - Това е делфинче, моето момиче... Мъртво делфинче... За втора поредна година почиваме на българското Черноморие, на "Залива на делфините", където често можете да наблюдавате играта на тези чудесни морски бозайници. За втора поредна година обаче морето изхвърля в краката ни мъртви
Свиване

Лекции по руска литература – брой 5  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК

Историята на постановката на руска сцена на комедията "Ревизор" и необичайният шум, който предизвикала, нямат, разбира се, пряко отношение към самия Гогол като предмет на моите записки, но няколко думи по тази странична тема може би е полезно да се кажат. Наивните души неизбежно трябва да видят в пиесата яростна социална сатира, насочена срещу идиличната система на държавна корупция в Русия, и затова е удивително, че авторът или някой още се е надявал да излезе с тази пиеса на сцена. Цензурният комитет, както всички подобни организации, бил сборище от страхливи дръвници и самодоволни мулета и само това, че писателят се е осмелил да изобрази държавните чиновници не като идеал за свръхчовешки добродетели, било само по себе си престъпление, от което на тлъстите чиновници им настръхвала козината. А обстоятелството, че "Ревизор" е най-великата пиеса, написана в Русия (и до днес ненадмината), изобщо не достигало до тяхното съзнание.

Но станало чудо, чудо, което напълно съответствало на преобърнатия свят на Гогол. Върховният цензор, Този, който стоял над всички, Чиято Божествена Особа била така възнесена, че името ѝ едва се решавал да промълви грубият човешки език, самият Сиятелен, единовластен Цар в пристъп на някакво съвсем неочаквано благодушие заповядал да се разреши пиесата и да се постави.

Трудно е да си представи човек какво е привлякло Николай I в "Ревизор": човекът, който преди няколко години, въоръжен с червен молив, издраскал "Борис Годунов" с идиотски забележки, предложил да се преправи трагедията на роман по маниер на Уолтър Скот и въобще бил невъзприемчив към истинската литература, както всички държавни ръководители (без да изключваме Фридрих Велики или Наполеон), едва ли е могъл да види в пиесата на Гогол нещо повече от панаирджийско развлечение. От друга страна, сатиричният патос (ако поне за минута допуснем подобно невярно тълкуване на "Ревизор") едва ли би могъл да увлече надутата, лишена от чувство за хумор природа на царя. Ако му припишем поне капчица ум - в края на краищата политически ум, - не можем да не предположим, че дотолкова го е обзело желанието да разтърси по-силно своите поданици, че не е видял опасността как простият народ ще се отнесе към императорската забава. Наистина, казват, че той заявил след първото представление: "Всички си получиха заслуженото и аз най-много от всички". И ако това не е измислица (което е съмнително), царят е разбрал логическата връзка между разобличаването на продажността в условията на определена държавна система и разобличаването на самата система. Остава само да предположим, че разрешението да се постави пиесата е предизвикано от внезапен каприз на царя - защото и появата на писател като Гогол може да се припише на непонятната прищявка на някакъв дух, управляващ развитието на руската словесност в началото на 19 в. Подписвайки разрешението, деспотът, колкото и да е странно, заразил руските писатели с най-опасна болест; опасна за идеите на монархията, опасна за правителственото беззаконие и опасна - а тази опасност е най-страшната - за художествената литература; защото обществените умове разбрали неправилно пиесата на Гогол като социален протест и през 50-те и 60-те години тя предизвикала не само кипящ литературен поток, изобличаващ корупцията и прочие социални пороци, но и развихряне на литературната критика, която отказвала да нарече писател всеки, който в своя роман или разказ не бичува градския полицай или помешчика, който бие с камшик своите мужици. Десет години по-късно царят забравил напълно каква е тази пиеса, и не запазил дори смътна представа за това кой е Гогол и какво е написал.

Първото представление на "Ревизор" било отвратително по отношение на актьорската игра и оформлението; Гогол се изказал необичайно злостно за непристойните перуки, шутовските костюми и грубото преиграване, с който театърът развалил пиесата му. Оттам идва традицията да се представя "Ревизор" като фарс; по-късно започнали да придърпват пиесата към комедия на нравите и така 20 век получил в наследство странна смесица от неподражаема Гоголева реч и мизерни натуралистични декорации, която от време на време спасявала личността на някой гениален артист. Странно е, че през тези години, когато словесността в Русия стигнала до упадък, руският режисьор Майерхолд, въпреки всичките промени и добавки, създал сценичен вариант на "Ревизор", който до известна степен представял оригиналния Гогол.

Гледал съм само веднъж тази пиеса, поставена на чужд език (английски), но за това е по-добре да не си спомням. Що се отнася до текста, преводите на Зелцер и Констанс Гарнет са от един дол дренки. Лишената от всякакъв дар слово Гарнет е превела "Ревизор" поне повече или по-малко старателно и този превод дразни не толкова, колкото някои чудовищни преводи на "Шинел" и "Мъртви души". Можем да го сравним с пригладения превод на "Хамлет", направен от Гизо. От стила на Гогол, разбира се, не е останало нищо. Английският език е сух, безцветен и непоносимо благопристоен. Само ирландец е годен да се заеме с Гогол. Понякога ми се струва, че тези стари английски "преводи" напомнят поразително така нареченото нарязване на хиляда парчета, екзекуция, разпространена някога в Китай. На всеки пет минути от тялото на жертвата отрязвали малко квадратче с размер на хапче за кашлица (с мисълта да не би, не дай, Боже, пациентът да умре на деветстотин деветдесет и деветото), докато от тялото не останел само скелетът. [7] br>

7. Тук и по-горе са пропуснати няколко реда, в които авторът разглежда три грешки на английския превод.

(Следва)

август 15, 2016

Свиване

Правата ми на работното място при жега и студ  

rabota pri goreshti ili studeni uslovia

  Жега е! Завирам! В офиса е 34 С градуса. Аз съм с костюм и стегната вратовръзка. Имам важна среща с клиенти навън в 14.00 ч., а като се прибера имам още “хиляда задачи”, възложени от шефа. Не мога да работя така, мозъкът ми не функционира. Какви права имам на работното място при екстремни (високи […]

август 13, 2016

Свиване

 


Тридесет години
опазване на Централната общинска минерална баня в София
д-р арх. Любинка Хр. Стоилова

Свиване

Абдула Бююк и политическият избор на г-н Борисов  

И каква я свършихме ние сега? Върнахме бежанец на преследвачите му. Къде са ни плюшените мечета, с които посрещахме прокудените от войната и насилието? Къде ни е солидарността? Но някой може да каже, че Абдула Бююк не е баш онзи бежанец, с малко дете на ръце повел семейството си към неизвестното, а високопоставен активист на организацията на Фетула Гюлен, финансист, един от нейните ковчежници. А тази организация, макар да я няма в нито един списък с терористични организации, все пак е ислямистка и не чак дотам безобидна. Та нали именно такива зловещи люде заляха цивилизования свят, промъквайки се рамо до рамо със спасяващите се семейства. Какъв е Бююк – бежанец, мигрант или терорист?

Въпреки че е финансист на Гюлен, той е бежанец. Първо, защото бяга от нещо съвсем конкретно: срещу него в Турция се води политически процес. Второ, търсят го поименно и изискват персоналната му екстрадиция, следователно не са му приготвили ласки и забавления. Трето, самият той е поискал политическо убежище, с което е казал какъв е.

На този фон колко доказани атентатори с впечатляващи изяви на Запад спокойно си живяха тук? Колко и днес си живеят? Нашите улици и пазари са пълни със съмнителни негри и араби. Обичайна гледка в градските градинки са „диспечерите“ – араби с гузни погледи, които буквално от сутрин до вечер, без прекъсване дават гърлени инструкции на някого по мобилните си телефони. В нашия квартал, който при това никак даже не е типичен за такива неща, намериха 22 негри в един апартамент. Ескортираха ли ги до границата?

Да, на този фон Абдула Бююк си е чист бежанец. Ама бил Гюленист, ама бил лош човек! Нищо, нека! Справедливост и съчувствие към добрите е лесно да проявиш, но те се полагат и на лошите. Или поне е красиво да мислим така. Но вместо да се насладим на тази красота, вместо да проявим своята цивилизованост към човек, реално застрашен и официално заплашен с твърде неприятна разправа над себе си, ние се изправихме като един грамаден Динко Вълев от Ямбол и му казахме: „Г-н Абдула Бююк, гоу бек ту Туркей, плийз!“.

Бяхме ли прави да постъпим така – това е дълъг разговор. Ние, простите граждани, както винаги не сме наясно с всички съображения, поради което не можем да се изказваме какви са нещата, а само как те изглеждат. Може би пък да предадеш човек на онези, от които той е потърсил закрила при теб, да го предадеш персонално, лично, индивидуално, съзнателно, целенасочено и с безразличие, може би това е правилно от стратегическа и тактическа гледна точка. Но изглежда грозно. Пък и дали сме постъпили правилно с Бююк не е въпросът сега. Въпросът е НИЕ ли постъпихме така с него.

Процедурата се наричала „принудително извеждане“. Съдът отказа да върне Бююк с два мотива: първо, срещу него в Турция се води политически процес, и второ, организацията на Гюлен, в която членува той, не попада в списък с терористични организации. При неотзивчивостта на съдебната власт, призвана да брани върховенството на закона, се намеси полицията. Ето каква смешна случка се случва. Както си ходи Бююк по улицата – Хоп! – най-случайно патрулка го спира за рутинна проверка. Документите, моля! Аууууу! Ами че те са ви нередовни! Но сигурно сте се регистрирали в Агенцията за бежанците… Какво?! Не сте?! Но как е възможно, по закон вие сте длъжен. И какво ще се правим сега?

Какво ще се правим, какво ще се правим! Ще се връщаме в Турция! Това ще се правим!

И съгласно съответните текстове от Закона за чужденците се задейства вече споменатата процедура „принудително извеждане“. Не си правете илюзии, бъдещи борци за справедливост и бъдещи политзатворници – никой няма да ви хване заради политическите ви позиции и да ви направи герои. Ще ви хванат за това че сте с шапка или пък за това, че сте без шапка.

Както и да е. Въпросът беше НИЕ ли предадохме Бююк на турската полиция. Ние ли сме отговорни, при положение, че съдът отказа да го продаде и принуди полицията да свърши това на своя глава. Очевидно не сме НИЕ, а само определени части от НАС. Но кои са тези части?

След като очевидно не е съдебната власт, а пък едва ли е и законодателната, то остава да е изпълнителната – въплътена в и олицетворена от г-н Борисов. Така си помислиха всички в четвъртък, когато Бююк беше изведен от България, което пък накара министър-председателят вчера, в петък, да се яви по телевизията и под формата на участие в сутрешен блок да направи обръщение към нацията. От една страна това обръщение трябваше да ни убеди, че случаят Бююк не е от такава величина, че премиерът да се занимава лично с него и затова го е оставил за решаване в МВР. От друга страна обаче подчерта, че същият случай е от изключителна важност за отношенията между България и Турция, а тези отношения пък от своя страна са от изключителна важност за нашата съдба и за нашето съществуване изобщо.

От една страна г-н Борисов каза, че МВР е действало „на ръба на закона“ (едва ли не на своя глава) и той ще иска оставки, ако се установят виновни. От друга страна беше категоричен, че той, като български премиер, трябва на всяка цена да запази отношенията си с Йълдъръм и Ердоган иначе ни чакат мрачни дни и ще се удавим във вълни от пришълци. Когато чуя „на всяка цена“, винаги се сещам за парадокса: „ще си продам душата на дявола, за да вляза в рая“, но това е тема на друг разговор.

Когато водещият го попита значи ли всичко това, че Бююк е част от задкулисна сделка, г-н Борисов го смъмри: „Не го разбирате правилно и не го коментирайте така!“ – тоест, едно е какво се случва, друго е как го разбираме, а трето и четвърто – как го коментираме. Класика. А когато го попитаха защо Гърция не е предала на Турция цял хеликоптер с военни-дезертьори, а пък ние бързаме да предадем някакъв цивилен финансист, премиерът отговори: „Ако хеликоптерът беше кацнал у нас, и ние нямаше да ги върнем. С тях е по-лесно, защото имат документи“ (цитирам по памет). Хубаво де, ами щом Бююк няма документи, откъде знаете, че е той? Ама хайде да не се заяждаме…

Така или иначе, г-н Борисов не отрече, че сделка има, независимо от това как я разбираме и как я коментираме. Нещо повече, в продължение на близо час той се опита да обясни каква точно е тази сделка, забравяйки, че уж МВР на своя глава беше взело решение да действа. Сделката е такава, че ако България се опъне на Турция, то Турция ще се отметне от поетите ангажименти и ще отприщи вълната мигранти, която напира и пропуква бента на нейната държавна граница. Какво обаче ще стане с тази вълна? Много ясно. Тъй като всички други европейски държави са оградили границите си, то вълната, която ще се влее в България, няма да има накъде да се оттече. Тук ще останат няколкостотин хиляди мигранти от всякакво естество – бежанци, икономически, терористи и т.н. Но дори и някои от тях да попаднат там, закъдето са тръгнали, то оттам ще ги върнат обратно и ще ги върнат не другаде, а именно в България, защото такива били законите. „Не ми се мисли!“ – обобщи премиерът в заключение.

И тук водещият най-сетне се сети да зададе един въпрос, който (грях ми на душата!) е много по-важен от историята с Абдула Бююк, Фетула Гюлен и кой кого и защо финансирал в Турция. Въпросът беше следният:

Препозиционира ли се България от Запада на ЕС и Съединените щати
към Изтока на Русия и Турция?

Индикатори за такова препозициониране са не само клетвите за съдбоносното значение на добрите отношения между България и Турция, а и опитите за стопляне с Русия чрез реанимиране на старите енергийни проекти от „големия шлем“ и разни „симпатични“ маневри около газовия хъб и лицензите за ремонт на изтребители. След поклоните на североизток и метаните на югоизток, човек ще рече, че не сме се подмазвали още само на Македония и Албания! Водещият с право изрази безпокойство, че г-н Борисов сякаш е завъртял националното кормило в източна посока и е потвърдил това, сам чертаейки границата между Изтока и Запада някъде при Виена.

Нашият министър-председател въздъхна дълбоко и обясни на зрителите, че България се намира в много сложно географско положение. От едната страна е Крим, от другата е Турция с всичко, което се случва в нея, а отзад Русия и Сърбия провеждат военни учения. Да не коментираме такава ориентация, при която Крим и Турция са „отпред“, а Сърбия и Европа – „отзад“. Рискуваме да навлезем в дебрите на подсъзнателното, а те определено не са наша стихия. Г-н Борисов обаче е прав: географското ни положение е интересно. От друга страна интересни резултати се получават само от интересни предпоставки. Едно сложно и напрегнато географско положение може да бъде източник както на отчаяние, така и на надежда, както на провал, така и на възход, както на унижение, така и на триумф. Зависи кой го експлоатира. И как.

Тъй че, г-н Борисов, експлоатирайте мъдро и талантливо нашето географско положение – способен сте. Ние наистина сме между три цивилизации и Вие като лидер на голяма партия трябва да изберете политическия курс на една от тях, а не да се мъчите да се заигравате с всички. Имаме си партия, която да се заиграва с Русия, имаме си и партия, която да се заиграва с Турция. Вас са Ви припознали като евроатлантически политик и продължавайте да го играете такъв, дори и това да минава през някоя друга година в опозиция. Иначе думата „партия“ се изпразва от съдържание и думата „политика“ става нецензурна. Не може с всички да има далавера. Понякога трябва да има и прецакани. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Димчови поетични празници – 2016 година – пряко предаване  

Адрес на прякото предаване: http://www.ustream.tv/channel/kompzala

Програма:

Събота, 13 август:

16-17.30 часа -В Музея на Дебелянов

- Изпълнения на музикално трио „Анжела, Ева и Симеон“ от НМУ „Любомир Пипков“ - София

17.30 часа (няма да се предава пряко поради липса на интернет връзка, ще има допълнителен запис с кинокамера)

- Поклонение на гроба на Димчо Дебелянов - Слово на акад. Иван Радев

18.00 часа - ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР

- Откриване на тържествата

- Рецитал по Димчови стихове на актьора Петър Антонов

- Изпълнения на лауреати на Димчовата поетична награда

- Обявяване на лауреата на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за 2016 г.

- Рецитал на стихове на лауреата в изпълнения на носители на наградата и други поети

- Горица Радева – рецитал по Димчови писма

- Изпълнения на класически песни от Цвятко Ценов, драматичен тенор, Панагюрище

Неделя, 14 август:

10.00 часа - КЪЩА МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ” -ПРЕДСТАВЯНЕ НА НОВИ КНИГИ - ЛИТЕРАТУРНИ ЧЕТЕНИЯ

1. Маргарита Петкова/ Добромир Банев – „Зад огледалото“

2. Ели Видева – „Проекции върху сферичната природа“

3. Славимир Генчев - "От Копривщица и за Копривщица"

4. Никола Иванов - "Едно от военните стихотворения на Дебелянов" („Стоманни сили през деня кънтеха") "НОЩ КЪМ СОЛУН“

5. Павлина Стаменова - „Звезден кръстопът“

6. Мария Радушева“ – „Несъвършена“

7. Ники Комедвенска

8. Томи Наплатанов

9. Мария Бегова

10. Анна Лазарова и Георги Гаврилов

11. Марин Кадиев

12. Алманах "Ангели събират мед" и антологията " Сънят на водните кончета", създадени от екип на Интелектуално-поетично сдружение "Квант" и Медицински университет - Пловдив. Представяне от съставителката, поетесата Розалия Александрова и едни от авторите - Румяна Николова и Димитър Христов

август 12, 2016

Свиване

Как да събера свои вземания?  

kak da sabera svoite vzemania

  Преди време мой приятел ме помоли да му отпусна паричен заем. Аз, разбира се, се съгласих и се уговорихме, че той ще ми върне парите на 12 месечни вноски. Дори подписахме договор. Е, да, ама, както често се случва, в един момент моят приятел спря да плаща под предлог, че е в затруднено положение. […]
Свиване

Лекции по руска литература – брой 4  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Гогол се върнал така внезапно в Петербурк, както заминал оттам. В неговите прелитания от място на място винаги е имало нещо от сянка или от прилеп. Защото само сянката на Гогол живеела истински живот - с живота на неговите книги, а в тях той бил гениален актьор. А би ли станал добър актьор в прекия смисъл на думата? От омраза към канцеларската работа той замислял да се качи на сцената, но се уплашил от изпита или го скъсали на него. Това бил последният му опит да се оттегли от държавна служба, защото в края на 1829 г. го намираме на длъжността чиновник, но основно дейността му на това поприще се състояла в преходи от едно присъствено място на друго. В началото на 1830 г. той напечатал разказ, който по-късно влязъл в първия том на неговите украински повести ("Вечери в хутора край Диканка"). В същото време в "Северни цветя" се появили глави от исторически роман (слава Богу, незавършен); списанието редактирал Делвиг, поет с антологичен образ на мислене, склонен към класическата студенина на хекзаметъра. Главите на историческия роман са подписани с "0000". Четирите нули, както казват, дошли от четирите "о" в името на Николай Гогол-Яновский. Изборът на празнина, при това увеличена четири пъти, за да се скрие своето "аз", е много характерен за Гогол. В едно от своите многобройни писма до майка си той описва своя ден така:

"В 9 часа сутринта отивам всеки ден в службата си и стоя там до 3 часа, в три и половина обядвам, след обяд в пет часа отивам в класа, в художествената академия, където се занимавам с живопис, която съвсем не съм в състояние да изоставя... (той пише по-нататък, че му е и приятно, и полезно общуването с повече или по-малко знаменити художници) не мога да не се възхищавам от техния характер и отношение; какви хора са това! Като ги опознаеш, не можеш да се отделиш от тях завинаги, каква скромност при велик талант!.. В класа, който посещавам три пъти седмично, прекарвам два часа; в 7 часа си идвам у дома, отивам при някого от моите познати на вечеринка - каквито имам не малко. Вярвате ли, че само моите съученици от Нежин са към 25 души... От 9 часа вечерта започвам да се разхождам... в 11 часа вечерта разходката свършва и се връщам у дома, пия чай, ако не съм пил никъде... понякога си идвам у дома в 12 часа и в 1 часа и по това време може още да се види тълпа разхождащи се. Нощи, както ви е известно, тук няма; всичко е светло и ясно като ден, само дето няма слънце".

Делвиг препоръчал младия Гогол на поета Жуковский, а той - на литературния критик и университетски преподавател Плетньов, който е известен преди всичко с това, че Пушкин му посветил "Евгений Онегин". Плетньов и особено Жуковский станали близки приятели на Гогол. В мекия, набожен и сладкоречив Жуковский той срещнал този духовен темперамент, който може да се приеме за пародия на неговия собствен, ако се остави настрани яростната, почти средновековна страст, която Гогол влагал в своята метафизика. Жуковский бил поразителен преводач и в преводите си на Цедлиц и Шекспир надминал оригиналите; един от най-великите второстепенни поети в света, той прекарал живота си в нещо като създаден от самия него златен век, където провидението господствало по най-доброжелателен и даже най-благопристоен начин, а тамянът, който Жуковский послушно кадял, неговите сладкодумни стихове и "млякото на сърдечните чувства", което никога не прокисвало в него - всичко това отговаряло на представите на Гогол за чистата руска душа; него не само не го смущавали, но, напротив, даже му внушавали възвишено усещане за сродство любимите идеи на Жуковский за усъвършенстване на света, такива, например, като замяната на смъртното наказание с религиозно тайнство, при което ще бесят човека в затворено помещение, подобно на църква, под тържественото пеене на псалми, невидимо за коленопреклонната тълпа, но на слух прекрасно и вдъхновено; един от доводите, който Жуковский давал в защита на необичайния ритуал, бил този, че заграденото място, завесите, звънките гласове на свещенослужителите и хора (заглушаващи всички непотребни звуци) няма да позволят на осъдените да се перчат в очите на зрителите - грешно е да излагаш на показ своята безцеремонност или смелост пред лицето на смъртта. С помощта на Плетньов Гогол получил възможността да смени всекидневието на държавната служба с всекидневието на педагогическата, с което започнала неговата злочеста учителска кариера (като преподавател по история в институт за благородни девици). И чрез същия Плетньов на прием, организиран през май 1831 г., Гогол се запознал с Пушкин.

Пушкин току-що се бил оженил и вместо да затвори съпругата си в най-тъмния килер на далечното си имение, както би трябвало да направи, след като знаел какво ще излезе от идиотските придворни балове и от общуването с подлеците придворни (под надзора на равнодушния развратен цар, невежа и негодяй, чието цяло царуване не струвало и една страница със стихове на Пушкин), той я завел от Москва в столицата. Геният му бил в пълен разцвет, но руският поетичен ренесанс вече свършил, териториите били завзети от глутници шарлатани и куцокраките философи, "идеалисти" по немски маниер, първи лястовички на гражданската литературна критика, която в края на краищата се изродила в безпомощни писания на различни видове народници, бели единодушни в мнението си за най-великият поет на своята епоха (а може би и на всички времена, с изключение на Шекспир) като прашна отживелица от едно отминало поколение или като представител на литературната "аристокрация" - не зная какво са искали да кажат с това. Сериозните читатели жадували за "факти", за "истинност на чувствата" точно така, както тези нещастници ги жадуват и сега.

"Сега прочетох "Вечерите край Диканка" - пише Пушкин на свой приятел. - Изумиха ме. Ето истинска веселост, искрена, непринудена, без преструвка, без превзетост. А на места каква поезия! Каква чувствителност! Всичко това е така необикновено в днешната наша литература, че и досега не съм се успокоил. Казаха ми (казал го е на Пушкин самият Гогол и е доста вероятно сам да си го е измислил), че когато издателят влязъл в типографията, където се печатали "Вечерите", словослагателите започнали да се кикотят и хилят, закривайки с ръка устата си. Пълномощникът обяснил тяхната веселост, като му признал, че словослагателите умирали от смях, когато набирали книгата. Молиер и Филдинг сигурно биха били радостни да разсмеят своите словослагатели. Поздравявам публиката с една наистина весела книга..."

Похвалата на Пушкин ми се струва малко преувеличена. Но не трябва да се забравя, че почти нищо наистина ценно (освен прозата на самия Пушкин) не се публикувало по това време в областта на руската художествена литература. В сравнение с евтините подражания на английския и френския роман от 18 в., които сговорчивият читател поглъщал жадно поради липса на истинска духовна храна, "Вечерите" на Гогол били, разбира се, откровение. Тяхната прелест и хумор оттогава са драстично избелели. Странно, но именно благодарение на "Вечерите" (и първия, и втория том) Гогол си спечелил славата на хуморист. Когато някой ми казва, че Гогол е "хуморист", веднага разбирам, че този човек не разбира много от литература. Ако Пушкин беше доживял до "Шинел" и "Мъртви души", несъмнено би разбрал, че Гогол е нещо по-голямо от доставчик на "истинска веселост". Не случайно се носи легенда, изглежда също измислена от Гогол, че когато малко преди смъртта на Пушкин му прочел нахвърлената първа глава на "Мъртви души", той възкликнал: "Боже, колко е тъжна нашата Русия!"

Не малко преждевременни похвали били породени от местния колорит, а местният колорит избледнява бързо. Никога не съм споделял мнението на тези, които харесват книгите само за това, че са написани на диалект, или за това, че действието им става в екзотични страни. Клоунът в дрехи, обшити с блестящи нишки, не ми е толкова смешен, колкото този, който излиза с раирани панталони като майстор на ковчези и инструмент. Според мене няма нищо по-скучно и отвратително от романтичния фолклор или забавните приказки за дървари, йоркширци, френски селяни или украински парубки [6]. И затова двата тома на "Вечерите", както и двата тома с повести, озаглавени "Миргород" (където влизат "Вий", "Тарас Булба", "Старосветските помешчици" и т. н.) и появили се през 1835 г., ме оставят равнодушен. Но именно тези произведения, юношески опити на псевдохумориста Гогол, руските учители набиваха в главите на своите ученици. Истинският Гогол наднича смътно в "Арабески" (включващи "Невският проспект", "Записки на един луд" и "Портрет") и се разкрива напълно в "Ревизор", "Шинел" и "Мъртви души".

Когато създавал "Диканка" и "Тарас Булба", Гогол стоял на края на най-опасна пропаст (и колко бил прав, когато в зрелите си години се отричал от тези изкуствени творения на своята младост).Той за малко не станал автор на украински фолклорни повести и колоритни романтични истории. Трябва да благодарим на съдбата (и на жаждата на писателя да получи световна слава) за това, че не се обърнал към украинските диалектизми като средство за изразяване, защото тогава щял да пропадне. Когато искам да сънувам истински кошмар, си представям Гогол, драскащ на малоруски том след том "Диканки" и "Миргороди" - за призраци, които бродят по брега на Днепр, водевилни евреи и юначни казаци. След двадесет и пет години се насилих да прочета "Вечерите" и останах към тях толкова студен, колкото и в дните, когато моят учител не можеше да разбере защо от "Страшната мъст" не ми настръхват космите, а от "Шпонка и неговата леля" не умирам от смях. Но сега виждам как тук и там през оперната романтика и старомодния фарс смътно, но настойчиво наднича това, което предвещава истинския Гогол и което е било невидимо и неразбираемо за читателите от 30-те години на 19 в., за критиците от 60-те и за учителите от моята младост.

Вземете например съня на Иван Шпонка - слабоволев, безполезен украински помешчик, когото властната му тиранична леля се опитва да ожени насила за светлорусата дъщеря на съседа.

"Ту сънуваше, че е вече женен, че всичко в тяхната къщичка е толкова необикновено, толкова чудно: в неговата стая стои вместо единичен двоен креват. На стола е седнала жена му. Чудно му е, той не знае как да се доближи до нея, за какво да говори с нея. И забелязва, че тя има гъше лице. Случайно се извръща настрана и вижда друга своя жена (темата за удвояването на леглото се развива по логиката на съня), също с гъше лице. Обръща се на другата страна — застанала трета. Назад — още една. Обзема го мъка. Той хуква да бяга в градината, но в градината е горещо. Той сваля шапка, гледа: и в шапката е седнала една жена. (Сънят като фокус: размножаване на предметите.) Пот избива по лицето му, бръква в джоба си за кърпа — и в джоба една жена. Изважда от ухото си памук — и там пак жена… Ту изведнъж скачаше на един крак, а леля му го гледаше и казваше важно: „Да, трябва да скачаш, защото сега си вече женен човек.“ Той отива към нея, но лелята не е вече леля, а камбанария. И усеща, че някой го тегли с въже към камбанарията. (Тук фройдистите трябва да наострят уши!) „Кой ме тегли?“ — казва жално Иван Фьодорович. „Това съм аз, жена ти, тегля те, защото си камбана.“ „Не, не съм камбана, аз съм Иван Фьодорович!“ — крещеше той. „Да, ти си камбана“ — казваше полковникът на П*** пехотен полк, минавайки край него. Ту изведнъж му се присънваше, че жена му съвсем не е човек, а някакъв вълнен плат, че в Могильов той влиза в един магазин. „От кой плат ще обичате? — казва търговецът. — Вземете си жена, той е най-модният плат! Много доброкачествен. От него сега всички си шият сюртуци.“ Търговецът премерва и отрязва жената. Иван Фьодорович я взема под мишница и отива при евреина шивач. „Не — казва евреинът, — тоя плат е лош. От него никой не си шие сюртук.“

Иван Фьодорович се събуждаше в страх и ужас. Студена пот течеше обилно от него.

Сутринта, щом стана, той се обърна към врачовника, на края на който един благодетелен книжар с рядка добрина и безкористие беше поместил съкратен съновник. Но там нямаше нищо, което поне малко да наподобява тоя несвързан сън". (Превод на Константин Константинов)

И тук, в края на доста посредствения разказ, намираме първото предизвестие за тези фантастични ритми, които по-късно са станали основа за "Шинел". Надявам се, читателят е забелязал, че най-невероятното в цитирания по-горе откъс не е камбанарията, не е камбаната, не са множеството жени, а небрежно подхвърлената фраза за добрия и човеколюбив книжар.

6. Парубок (укр.) - юноша, момък. - бел. прев.

(Следва)

август 11, 2016

Свиване

Историята на Абдуллах Бююк  


През март месец тази година Софийски градски съд отказа да екстрадира Абдуллах Бююк по искане на Турция с аргумента, че разследването срещу него е политически мотивирано. Решението беше потвърдено и на втора инстанция, докато не се стигна до експулисрането му от МВР в сряда. Пред Софийски градски съд Бююк разкрива своята версия за разследването на Турция срещу него:

"Аз искам преди всичко да ви дам информация по отношение на това как се стигна до тук и информация лично за мен. Докато...
Свиване

Лекции по руска литература – брой 3  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

Може би е уместно да споменем тук макар и накратко за неговата майка, макар че, честно казано, на мене ми се повдига, когато чета литературни биографии, където майките са ловко предугадени от писмата на синовете им, а след това неизменно оказват влияние върху своите забележителни потомци. Смятало се, че тази нелепа, истерична, суеверна, свръхподозрителна и все пак с нещо привлекателна Мария Гогол е внушила на своя син страх от ада, който го измъчвал цял живот. Но сигурно е по-вярно да кажем, че майката и синът просто са били еднакви по темперамент и че нелепата провинциална дама, която дразнела своите приятели с твърдението, че локомотивите, параходите и прочее нововъведения са изобретени от сина ѝ Николай (а самия си син докарвала до ярост, намеквайки деликатно, че той е съчинителят на всяко току-що прочетено от нея пошло романче), ни изглежда, като читатели на Гогол, просто рожба на неговото въображение. Той така ясно съзнавал какъв лош литературен вкус има и така се възмущавал от това, че преувеличавала творческите му възможности, че като станал писател, никога не я посвещавал в своите литературни замисли, макар че в миналото искал от нея сведения за украинските обичаи и имена. Той се виждал рядко с нея през годините, когато укрепвал неговият гений. От писмата му неприятно лъхало хладно презрение към нейните умствени способности, доверчивост, неумение да води стопанските дела в имението, макар че в угода на самодоволното полурелигиозно състояние постоянно подчертавал своята синовна преданост и покорност - във всеки случай, докато бил млад, - обличайки това в рядко сантиментални и високопарни изрази. Да се чете кореспонденцията на Гогол е унило занимание, но ето това писмо сигурно е изключение (Трябвало да обясни на майка си своето внезапно заминаване и избрал за това повод, който можел да допадне на нейната романтична природа.)

Маминко!

Не зная какви чувства ще ви вълнуват, когато четете моето писмо; но зная само това, че вие ще бъдете спокойна. Искрено казано, струва ми се, че не съм ви доставил все още нито едно напълно истинско утешение. Простете, рядка, великодушна майко, на недостойния и досега ваш син.

Като намирам сили сега да ви пиша, не мога да разбера защо перото трепери в ръката ми, мислите като облаци ме притискат една след друга, като не дават една на друга място, и непонятна сила ги заставя и едновременно ги отблъсква да се излеят пред вас и да изкажат цялата дълбина на изтерзаната душа. Аз чувствам притискащата ме като справедливо наказание тежка десница на Всемогъщия; но как ужасно е това наказание! Безумен! изглежда искам да се противя на тези вечно немлъкващи желания на душата, които сам Бог е вложил в мене, като ме е претворил в ненаситна и бездействена жажда с разсеяността на света. Той ми показа пътя към чуждата земя, за да възпитава там своите страсти в тишина, в уединение, в шума на вечния труд и вечната дейност, за да се изкача сам по хлъзгавите стъпала на по-възвишено място, откъдето бих бил в състояние да разпръсквам блага и да работя за полза на света. И аз се осмелих да отхвърля тези божествени помисли и да се влача в тукашната столица между тези служители, пилеещи живота си така безплодно. Друго нещо е да се влачиш там, където всяка минута от живота не се губи даром, където всяка минута е богат запас от опит и знания. Но да изживееш там живота си, където пред тебе не се очертава съвършено нищо, където всички години, проведени в нищожни занятия, ще звучат като тежък упрек за душата. - Това е убийствено! Що за щастие е да дослужиш на 50 години до някакъв статски съветник, да получаваш заплата, едва стигаща да живееш прилично, и да нямаш сила да направиш добро на човечеството и за една копейка. Много са ми смешни тукашните млади хора: те крещят непрестанно, че съвсем не служат за чинове и не за това да получат нещо. Попитайте ги за какво служат? - самите те няма да са в състояние да кажат: така, за да не седят вкъщи, да не безделничат. Още по-глупави са тези, които оставят отдалечените провинции, където имат имоти и където биха могли да бъдат добри стопани и да са несравнимо по-полезни, или ако на един дворянин му е необходимо непременно да служи, да служат в своите провинции; но не, трябва да се завлекат в Петербург, където не стига, че получават почти нищо, но и колко още пари примъкват от дома си, които тук пръскат неусетно и в ужасно количество.

Въпреки всичко това аз реших, повече за ваша угода, да служа тук на всяка цена, но на Бог това не беше угодно. Навсякъде изцяло срещах само неуспехи и което е най-странно, там, където изобщо не би трябвало да се очакват. Хора, съвършено неспособни, без всякаква протекция получиха лесно това, което аз не можах да постигна с помощта на моите покровители; не беше ли явен тук над мене Божият промисъл? не ме ли наказваше видимо Бог с всичките тези неуспехи в намерение да ме насочи към истинския път? И какво? аз и тук упорствах, чаках цели месеци, няма ли да получа нещо. Накрая... какво ужасно наказание! По-отровно и по-жестоко от него не е имало за мене нищо друго на света. Не мога, нямам сили да напиша... Маминко! Най-скъпа маминко! Аз зная, само вие сте ми истински приятел. Но вярвате ли, и сега, когато мислите ми не са заети с това, и сега при напомняне неизразима мъка се врязва в сърцето ми. Само на вас мога да кажа... Вие знаете, че бях надарен с твърдост, даже рядка за един млад човек... Кой би могъл да очаква от мене подобна слабост. Но аз я видях... не, няма да кажа името ѝ... тя стои твърде високо за всеки, не само за мене. Бих я нарекъл ангел, но тази дума стои ниско и не подхожда за нея. Ангелът е същество, което няма нито добродетели, нито пороци, което няма характер, защото не е човек и живее с мислите си в самото небе. Но не, говоря глупости и не мога да я опиша. Това е божество, но леко облечено в човешки страсти. Лице, чийто поразителен блясък за един миг се запечатва в сърцето; очи, които пронизват бързо душата. Но тяхното сияние, изгарящо, преминаващо през всичко, не може да понесе нито един човек... О, ако ме бяхте погледнали тогава... наистина, аз умеех да крия себе си от всички, но скрих ли се от себе си? Адска тревога с възможни мъки кипеше в душата ми. О, какво жестоко състояние! Струва ми се, че ако за грешниците има приготвен ад, той не е така мъчителен. Не, това не беше любов... аз поне не съм чувал за такава любов... В порив на ярост и най-ужасни душевни терзания аз жадувах, кипях да се опия от един само поглед, само един поглед жадувах аз... Да я погледна още един път - ето че имаше едно единствено желание, нарастващо все по-силно и по-силно с неизразима отрова на мъката. С ужас се огледах и видях ужасното си състояние, всичко съвършено в света беше за мене тогава чуждо, животът и смъртта еднакво противни, и душата ми не можеше да даде отчет за своите явления. Видях, че трябва да избягам от самия себе си, ако исках да запазя живота си, да въдворя поне сянка на покой в своята изтерзана душа. В умиление познах невидимата Десница, която се грижи за мене, и благослових толкова отдавна определения ми път. Не, това същество, което Той ми изпрати да ме лиши от покой, да разстрои нестабилно създадения мой свят, не беше жена. Ако беше жена, с цялата сила на своите очарования не би могла да предизвика такива ужасни, неизразими впечатления. Това беше божество, от Него създадено, част от Него Самия. Но, за Бога, не питай как се нарича. Тя е твърде висока, висока.

И така - реших се. Но на какво, как да постъпя? Отиването в чужбина е толкова трудно, толкова много грижи! Но щом само се заех, за мое учудване, тръгна от добре по-добре, даже лесно получих пропуск. Една пречка имаше накрая за пари. Тук вече съвсем трябваше да се отчая. И изведнъж получавам полагащото за Опекунския съвет. Отидох веднага там и разбрах колко могат да ни дадат отсрочка с плащане на проценти; разбрах, че отсрочката е четири месеца след срока, като се изплащат пет рубли на хиляда във всеки месец на санкцията. Значи, чак до месец ноември ще чакат. Постъпка решителна, безразсъдна: но какво трябваше да направя?.. Всичките пари, предназначени за опекунския, оставих за себе си и сега мога решително да кажа: повече от вас няма да поискам. Само трудът и моето прилежание ще ме награждават. Що се отнася до това как да се върне тази сума, как да се внесе цялата, вие имате пълно право с даденото и приложеноо от мене пълномощно да продадете полагащото ми се имение, част или цялото, да го заложите, да го подарите и проч. и проч. Във всичко то зависи изцяло от вас. Исках да направя документ за продажба или дарение, но трябва да платя за една хартия триста рубли. Впрочем, вие и с пълномощното ще владеете като законен и пълен собственик.

Не се огорчавайте, добра, несравнима маминко! Този прелом ми е необходим. Това училище непременно ще ме промени: аз имам лош характер, непристоен и разглезен нрав (признавам си това от чисто сърце); леността и безжизненото ми присъствие тук непременно са ги утвърдили завинаги. Не, аз трябва да се поправя, да се преродя, да се оживя с нов живот, да разцъфна със силата на душата във вечен труд и дейност и ако не мога да бъда щастлив (не, аз никога няма да бъде щастлив за себе си. Това божествено същество изтръгна покоя от гърдите ми и се отдалечи от мене), в крайна сметка цял живот ще се посветя на щастието и благото на себеподобните си.

Не се ужасявайте от раздялата, ще отида наблизо: пътят ми сега води към Любек. Това е голям крайморски град в Германия, известен с търговските си връзки с целия свят. От Петерберг се намира на четири дена езда. Ще пътувам с параход и затова ще ми трябва още по-малко време. Писмата ви ще идват само с четири дена по-късно при мене. Докато това писмо дойде до вас, аз ще успея да ви напиша вече от Любек и да ви известя за адреса си, а дотогава, ако искате да ми пишете, можете да адресирате писмата до С.-Петербург, на името на негово благородие Николай Яковлевич Прокопович, в дома на Йохим, на "Болшая мешчанская". Що се отнася до нашата среща, след не по-малко от две или три години мога да бъда във вашата Василевка. Не забравяйте да изпратите паспорт на Еким, т. е. плакатен билет [5] (той не може да живее тук без регистрация), все така адресирайки го на името на Прокопович. Сега коленича пред страшните нозе на Всевишния с ходатайство и молба да запази драгоценните и свещени за вас години на вашия живот, да отвее от вас всичко, носещо ви горчивини и неудоволствия, и да ме изпълни със силата да заслужа истински вашата майчина благословия. Ваш предан син, любещ ви повече от всичко

Николай Гогол-Яновский.

Като ви поднасям най-чувствителна и неизразима благодарност за вашите драгоценни известия за малорусите, ви моля убедително да не изоставяте и занапред тези писма. В тишината на уединението готвя запас, който, докато не го обработя, няма да го пусна на бял свят, не обичам да бързам, а още повече да се занимавам повърхностно. Моля също, добра и несравнима маминко, да пишете по-четливо собствените имена и въобще разните малоруски названия. Моето съчинение, ако някога излезе, ще бъде на чужд език и затова още повече ми е нужна точност, за да не изкривя с неправилни наименования същественото име на нацията. Извинете, че и сега не преставам да ви безпокоя с подобни молби; но като зная с какво удоволствие ги слушате, се осмелявам да го направя. В замяна аз ще ви опиша бита и заниманията на добрите немци, духа на новото, странността и прелестта на още невидяното от мене и всичко, което ми направи силно впечатление. Благодаря също така чувствително на почтеннейшия Сава Кирилович. Моля го също така да изпрати малка приписка във вашето писмо.

Парите можете да адресирате направо до Опекунския съвет на импер<аторския> възпит<ателен> дом. Може да се просрочи чак до ноември, но е по-добре да ги получат в средата или началото на октомври. Не забравяйте: по пет рубли на хиляда в месеците на санкцията.

Моля ви също така най-покорно, ако ви се намерят някога пари, да изпратите на Данилевский 100 рубли. Взех от него една шуба за из път, също така малко бельо, за да не се нуждая от нещо. Адресът му е: Школа за гвардейски подпрапоршчичи до Синия мост.

Целувам хиляди пъти милите ми сестрици, Анинка и Лиза. За Бога, полагайте възможните грижи за възпитанието на Анинка; старайте се да ѝ дадете да разбира езици и всичко полезно. Предричам ви, че това удивително дете ще бъде гений, какъвто не сте виждали".

Цитирах цялото писмо, защото то прилича на вълнено чиле, чиито разноцветни нишки ще бъдат вплетени след това в по-нататъшните изказвания на Гогол. Преди всичко, какъвто и да е бил неговият любовен живот (доколкото е известно, в зрелите си години той проявявал пълно равнодушие към женския пол), ясно е, че намеците за "възвишено създание", за езическа богиня, по странна прищявка създадена от християнския Бог, са образец на витиевата и безсъвестна измислица. Като не говорим за това, че най-близките му приятели категорично твърдели, че нищо даже и отдалече приличащо на романтична драма Гогол никога не е преживявал, стилът на тази част от писмото противоречи до смях на прозаичната му цялост (скобата в един от абзаците подчертава нейния чужд характер) и авторът може да бъде заподозрян, че е преписал късче от някаква дребна повест, която е съчинявал, подражавайки на сладкоречивата белетристика от своето време. Пасажът за относителната безплодност и даже греховност на усилията да стане градски чиновник-стихоплетец, вместо да обработва земята, дадена от самия Бог на руските помешчици, предвещава идеите, които Гогол развива в своите "Избрани места от преписката с приятели"; това, че самият той мечтаел само и само да се раздели някак си с тази земя, още повече задълбочава абсурдността на писмото му. Призивът към провидението или, по-скоро, странната склонност (която споделя и майка му) да обяснява с Божията промисъл всеки свой каприз или случайно събитие, в които само той (или тя) усеща дух на святост, също е много характерна и показва каква наситена творческа фантазия (а поради това метафизически ограничена) е била религиозността на Гогол и колко малко е забелязвал така плашещия го дявол, когато той подтиквал ръката му с неуморно пишещото перо. Ние четем как, като е обсъдил от позицията на провидението порочната действителност на руския бюрократизъм, веднага прибягва към това провидение, за да потвърди собствената му измислица. Разбирайки, че отвращението от работата в кантора няма да е за майка му убедителен довод, и тя, като всяка провинциална дама от това време, уважава "колежкия асесор" по-малко от "колежкия съветник" (звания в китайската йерархия на тогавашна Русия), той измислил по-романтично обяснение за своето бягство. И намекнал (този намек майка му не разбрала), че предметът на неговата страст е знатна девица, може би даже дъщеря на действителен статски съветниек. Тази част от писмото, която е породена не само от фантазията, също е типична за Гогол. Като докладва спокойно на майка си, че е взел парите, които не са му принадлежали или, във всеки случай, не са били предназначени за негови лични нужди, и като ѝ предлага имущество, от което, както е знаел, тя никога няма да се възползва, Гогол се кълне тържествено, че повече няма да поиска от нея нито копейка, а след това все едно между другото моли за още сто рубли. В прехода от божествения към големия търговски град вече има това снижение, което тай така артистично използва в по-късните си произведения. Може би най-интересното в писмото е доводът, към който Гогол трескаво ще посяга при всеки решаващ етап от своя литературен живот: за да може "в тишината на уединението" да върши нещо важно за благото на "себеподобните", от които в реалния живот така странял, му е необходима обстановката на чужда страна, която и да е чужда страна.

На 13 август 1829 г., облечен в своя най-хубав син сюртук с медни копчета, той слязъл в Любек и веднага написал още едно писмо на майка си, в което посочва съвсем ново и също толкова измислено обяснение за своето заминаване от Петербург:

"Аз като че ли забравих да ви кажа главната причина, която ме накара да замина именно за Любек. През почти цялата пролет и лято в Петербург бях болен; сега, макар и да съм здрав, получих по цялото си лице и ръцете големи обриви. Лекарите казаха, че това е резултат от скрофулозата, че кръвта ми е много заразена, че трябва да пия кръвоочистителна отвара и ми предписаха за лечение баните в Травемюнде, малко градче на 18 версти от Любек..."

Той, както виждаме, забравил напълно своята предишна романтична измислица, но, за нещастие, не я забравила майка му. Съпоставяйки тайнствената страст и също толкова тайнствения обрив, почтената дама направила прибързан извод, че синът ѝ се е свързал със скъпа кокотка и е хванал венерическа болест. Като получил отговора на двете си писма, Гогол изпаднал в ужас. Той не един път още в живота си ще получи неочакван рязък отговор, когато е хвърлил не малко усилия, фантазия и красноречие, за да създаде лъжлива представа у своите адресати за някакво свое желание или намерение. Замисълът му не се увенчал с успех и вместо да признаят поредната му измислица или поне да я подложат на критика в нейните предели и в същия дух, ще получи за награда гневен век и негодувание. Колкото повече патос влага, колкото по-тържествен тон взема, колкото по-дълбоки са неговите чувства или в крайна сметка тези чувства, които ще изрази с най-набожен и раздразнителен стил, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде полученият отпор. Той ще опъне всичките си платна на най-силиня вятър и изведнъж килът ще заскърца по каменистото дъно на чудовищното неразбиране. Отговорът на писмото от майка му, разбрала превратно версията, която така старателно подготвял (замисълът бил погубен от непредвиденото съпоставяне на двете му половини, защото нищо не дава в ръцете на дявола такова оръжие като удвояването на причините за по-голяма правдоподобност), е предвестник на недоумението, което ще изпита след няколко години, като разбере за отношението на приятелите си към възгледа му за задълженията на помешчиците или към намерението му да внесе анонимно литературните си хонорари за помощ на нуждаещи се студенти, вместо да плаща дълговете си на не по-малко нуждаещите се приятели. Като опровергава възмутено невярното тълкуване на своето писмо, той представя на майка си още една версия за своето заминаване от Петербург - биографите му виждат в нея намек за душевното му състояние след неуспеха на "Ханц Кюхелгартен".

"Ето ви моето признание: единствено гордите помисли на младостта, водещи началото си обаче от чист извор, от едното само пламенно желание да бъда полезен, без да съм ограничаван от благоразумието, ме завлякоха твърде далече".

Трудно е да се каже как е прекарал тези два месеца в чужбина (в Любек, Травемюнде и Хамбург). Един от биографите му даже твърди, че през това лято изобщо не е ходил в чужбина, а е останал в Петербург (също както няколко години по-късно Гогол лъжел майка си, която мислела, че синът ѝ е в Триест, макар че той вече се бил върнал в Москва). В писмата си Гогол някак си странно, като в сън, описва вида на Любек. Интересно е да се отбележи, че неговото описание на часовника на любекската катедрала ("Когато стане 12 часа, голяма мраморна фигура горе бие камбаната 12 пъти. Горе шумно се отваря врата; от нея излизат стройно един след друг 12 апостоли, с обикновен човешки ръст, пеят и всеки се покланя, когато минават край изваянието на Исус Христос...") легнало в основата на кошмара, който майка му видяла шест години по-късно; нещастията, които, както тя си въобразявала, са се случили с Николай, се смесили в съзнанието ѝ с фигурите на часовника и може би този сън, предсказващ страданията на сина ѝ в годините на неговата религиозна мания, не бил толкова лишен от смисъл. Аз обичам да следя странните очертания на сенките, паднали върху далечните житейски пътища, и бих дал много да разбера фамилията и занятието на безименния американец ("гражданин от Американските Щати", както се изразява Гогол), който заедно с швейцарска двойка, англичанин и индус (в угода на майка си той го превръща в "индийски набоб") обядвал в любекската гостилница, където младият дългонос московитянин в мрачно мълчание поглъщал своята храна. Ние често сънуваме нищо незначещи хора - случаен спътник или някаква личност, срещната преди много години. Можем да си представим как оттеглил се от работа бостънски предприемач разказва през 1875 г. на жена си, че е сънувал през нощта как с млад руснак или поляк, когото е срещнал много отдавна в Германия, купува от антикварния магазин часовник и везни.

5. Плакатен билет (плакатный билет) - паспорт, издаван в царска Русия на селянин. - бел. прев.

(Следва)

август 10, 2016

Свиване

Равенството между половете в заетостта и заплатите по сектори  

Днес НСИ пусна прес-съобщение за предварителните данни за наети лица и работна заплата през последните месеци. Забелязва се 3.4% увеличение на наетите лица спрямо първото тримесечие и 2.6% увеличение на заплатите. Увеличението на средната заплата спрямо същия период на миналата година пък е 7.2%. Последното е важно да се отбележи, тъй като изключва тезите, че сезонната работа временно вдигала статистиката. Тази графика от доклада им показва ясната тенденция нагоре в последните две години.

chart3

Покрай всичко това разгледах набързо старите данни за заплатите и забелязах, че има разбивка по полове и икономически дейности. Последните данни са от 2014-та. От тях проличават няколко интересни наблюдения.

Разликата при средната годишна заплата между мъжете и жените е 25.2%. С други думи, за всеки 1000 лева, който една жена взима, мъж взима 1252 лв. Между 2010 и 2014 г. средната заплата на мъжете се е увеличила с 27.3%, докато на жените с 26%. Това означава, че разликата се задълбочава – през 2010-та е била 23.9%. (Припомням, че тук говорим за декларирани доходи от заплати, върху които са се плащали данъци)

Има само два сектора, в които средната заплата на жените е по-висока от тази на мъжете – “Строителство” с 5% и “Административни и спомагателни дейности” със 17.2%. Най-голяма е разликата при “Хуманно здравеопазване и социална работа” и “Култура, спорт и развлечения”. При тях мъжете взимат с 59% повече пари от заплатите на жените. Тук има задълбочаване на разликата спрямо 2010-та – тогава разминаването е било 43-46%. Причината отново е, че при мъжете ръстът на заплатите е бил много по-бърз от този при жените. При “Финансови и застрахователни дейности” и “Професионални дейности и научни изследвания” картината е подобна – около 50% разлика.

Това, че имаме средната заплата за всички заедно и разбивка по полове ни дава възможност да разберем и каква е разликата в заетостта по икономически дейности. Например, в строителството, където жените взимат с 5% повече от мъжете, се вижда, че 86.6% от служителите са мъже. Така обяснението би било, че малкото жени (13.4%) са с ръководни и контролни функции, където заплатите са по-високи. При “Административни и спомагателни дейности” историята е подобна – само 29.6% от заетите са жени, макар и с по-високи заплати.

Това са изключенията. В почти всички професии се вижда една и съща картина – значително по-малко мъже, които обаче взимат много по-големи заплати. Примери са образованието (80.3% жени с 26.7% по-ниски заплати), здравеопазването (79.1% жени с 46.5% по-ниски заплати), финансовия сектор (67.4% жени с 32.6% по-ниски заплати). Единственият сектор с добър баланс в наетите е преработвателната промишленост, където разликата е под два процента. Там обаче разликата в заплатите е почти 43% в полза на мъжете. Всъщност, има само един сектор, в който жените да преобладават и заплатите им да са с малка разлика спрямо мъжете – държавно управление. Във всички останали разликата в заплатите е сериозна.

Ако погледнем общо за всички сектори, виждаме, че има съвсем малко повече заети жени, отколкото мъже – с 0.36 процентни пункта. На пръв поглед жените са повече от мъжете в страната – с цели 5.66%. Сред тези на възраст между 15 и 65 г. обаче разликата е полза на мъжете с цели 2% през 2014-та. Това означава, че съпоставено с демографията, малко повече мъже в трудоспособна възраст са заети, отколкото жени.

Направих две прости графики със справката. Еднакви са като данни, но секторите са подредени по различни показатели.

Важното в тези данни е, че са не съдържат нито разбивка по длъжности и места в йерархията, нито и по образование. Затова би било много погрешно точно от тях да се вадят изводи за неравенство в заплащането за една и съща работа. Показват обаче доста ясното разделение в структурата и заплатите на половете по сектори. Някои от тях като образованието се дължат на традиционно повечето учителки, отколкото учители. Аналогичното, но с обратен знак, може да кажем и за строителството. В други случаи като недвижимите имоти, държавното управление, научните изследвания, творческите продукти и далекосъобщенията няма обяснение за толкова драстично разминаване на заплатите и заетостта.

Свиване

Безсмислено и глупаво милосърдие  

Автор: Алфред Кох

Превод от руски: Павел Николов

Православните пуристи (а, мисля, и папистите – също) очевидно нямат нищо против жените, които губят девствеността си в първата брачна нощ, съпружеската вярност, забраната и преследването на еднополовия секс и брак, скромното облекло, прикриващо „най-еротичните“ части на тялото, ежедневните многократни молитви, наказването на атеистите, отказа от алкохол и тютюн, преподаването на Закон Божи още от яслите, забраната на спиритизма, нощните клубове, порнографията и еротиката…

Те също така са против сатанизма и езичеството, а са за пост и въздържание… Те приветстват радостно своите екзалтирани привърженици, които провалят „сатанински“ концерти, „безбожни“ изложби и горят „еретични“ книги. И в този смисъл те се различават малко от радикалните ислямисти. И възниква въпросът: а ако сме християни, какво против имаме срещу този начин на живот, който се опитват да ни наложат ислямистите? Както се казва, „намерете десетте разлики“… Какво ти десет – поне една да се намери…

Ние навярно сме лоши християни? И в това е видимо спънката? Не спазваме строгия канон, който ни предписват нашите пастири: не постим, не се молим, не четем Писанието, отдаваме се на разврат (ако не винаги реално, то поне в мислите си…). Носим къси поли, ярки дрехи, предизвикателни прически… Пием, пушим, че и смъркаме…

Ако бяхме добри християни, щяхме да живеем така, че ислямистите сигурно нямаше да има в какво да ни упрекнат? Не! Това не е така. Християнството не се състои в сляпо изпълнение на обредите. И който мисли така е най-допотопен езичник. И ако нашите попове ни натрапват подобно разбиране за християнството, тогава те са най-страшните грешници, защото мамят „тия малките“…

Християнството се състои в спиране на злото. Върху тебе може да легне безкрайна редица от зло. Ти си длъжен да не отмъщаваш, да събереш мъжество и… да преглътнеш обидата. Откраднали са ти нещо, а ти прости. Поискали са ти нещо, дай. Дошли са при тебе, пусни ги. Просто така. За нищо. Без да разчиташ на благодарност. Не „око за око“, а „не се противи на злото“. Направили са ти нещо лошо, а ти не си отмъщавай. Помогни на ближния си. А кой е твоят ближен? Ами всички. И мюсюлманите – също… Сподели с тях храната, покрива и парите си. Покоя и мира…

Той ще те взривява, а ти търпи. Той ще ти се смее, а ти търпи. Той ще ти се нахвърли с нож, а ти умри с молитва за неговото спасение… Така първите християни умирали в римските циркове, молейки се за спасението на своите мъчители… Ето го християнството. Истинското. То е в това, а не в забраната на късите поли и извънбрачния секс. И ако хората някъде са се дошли най-близо до истинското християнство, това е тук, в прогнилата и развратна Европа. А не в Светата Рус…

Смейте се, смейте се, даже и аз ще се посмея с вас… Глупост написах, така ли? Е да, е да… Само че ето – Европа прие два милиона бежанци. Съвсем очевидно срещу собствените си интереси, във вреда за себе си. Тук сега е опасно, неудобно, противно. Но ги прие. Прояви безсмислено и глупаво… милосърдие.

Вие знаете ли тази дума? Поне някога опитвали ли сте да проявите милосърдие, а? Аз даже не говоря за чужденците. Говоря за вашите съотечественици… За тези, на които им е зле, които се нуждаят…

август 09, 2016

Свиване

Детски площадки за игра  

detski ploshtadki

  Родител съм на две малки деца – палави и игриви. Вечно искат да ходим да играем по детските площадки и да ги люшкам на люлките. Аз обаче постоянно се притеснявам да не стане беля, доколко съоръженията са безопасни, как се осъществява контрол върху тяхната изправност? Какво е добре да знам за детските площадки? Детските […]
Свиване

Лекции по руска литература  

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

Детството му? Незабележимо с нищо. Боледувал от обичайните болести: дребна шарка, скарлатина и pueritus scribendi [4]. Слабо дете, треперещо мишле с мръсни ръце, мазни кичури и гноящо ухо. Преяждал с лепкави сладкиши. Съучениците му се гнусели да му пипат учебниците. Като завършил гимназия в Нежин, отишъл в Санкт Петербург да си търси работа. Пристигането в столицата било помрачено от силна простуда, която се усложнила от това, че носът му измръзнал и Гогол изгубил всякаква чувствителност. Триста и петдесет рубли били веднага изхарчени за нови дрехи, във всеки случай той посочва тази сума в едно от почтителните писма до майка си. Но, ако се вярва на една от легендите, с които в по-късни години Гогол обичал да украсява своето минало, първото, което направел, след като пристигнал в столицата, било да посети Пушкин, от когото се възхищавал бурно, без да познава великия поет. Великият поет още не бил станал от леглото и не приемал никого. "Боже мой! - възкликнал Гогол с благоговение и съчувствие. - Сигурно е работил цяла нощ?" - "Ами, работил - изсумтял лакеят на Пушкин, - трябва да е играл карти!"

След това последвало не много настойчиво търсене на служба, съпроводено с молби до майка му за пари. Той донесъл в Петербург няколко поеми - едната от тях, дълга и мъглява, се казвала "Ханц Кюхелгартен", в другата се описвала Италия:


Италия — роскошная страна!
По ней душа и стонет и тоскует;
Она вся рай, вся радости полна,
И в ней любовь роскошная веснует.
 

Италия разкошна е страна!
По нея душата стене и тъгува;
тя цялата е рай, цялата е с радост пълна
и любов разкошна в нея пролети.

Стиховете явно издавали перото на още "пролетящ" поет, но тук-там се срещали прекрасни редове, такива например като "и путник зреть великое творенье, сам пламенный, из снежных стран спешит" ("и пътникът гледа великото творение, сам пламенен, от страните снежни бърза") или "луна глядит на мир, задумалась и слышит, как под веслом проговорит волна" ("луната гледа света, замислила се е и слуша как под веслото ще проговори вълната"). В поемата "Ханц Кюхелгартен" се разказва за един малко байроничен немски студент; тя е пълна с причудливи образи, вдъхновени от прилежно четене на гробищарски немски повести:


Подымается протяжно
В белом саване мертвец,
Кости пыльные он важно
Отирает, молодец!
 

Надига се протяжно
в бял саван мъртвец,
кости прашни важно
той избърсва, юначага!

Тези неуместни възклицания се обясняват с това, че явно природната украинска жизнерадост на Гогол е надделяла над немската романтика. Повече за поемата не може да се каже нищо: като не се смята обаятелния покойник, тя е пълен, безнадежден провал. Написана през 1927 г., поемата е публикувана през 1829-та. Гогол, когото много съвременници обвинявали, че обича да си придава тайнственост, в този случай може да бъде оправдан - той не напразно надзъртал плашливо иззад глупаво измисления псевдоним В. Алов, очаквайки какво ще се случи. А имало гробно мълчание, след което последвала кратка, на убийствено остра критика в "Московский телеграф" ("Московски телеграф"). Гогол и верният му слуга се втурнали по книжарниците, изкупили всички екземпляри на "Ханц" и ги изгорили. И ето че литературната кариера на Гогол започнала така, както свършила след двадесет години - с аутодафе, като и в двата случая му помагал покорният и нищо неразбиращ крепостен.

Какво го възхищавало в Петербург? Многобройните табели над дюкяните. А какво още? Това, че минувачите разговорят сами със себе си и непременно жестикулират в движение. За читателите, които обичат такъв вид съпоставки, ще е интересно да забележат колко щедро е използвана темата за дюкянските табели в неговите по-късни съчинения, а мърморещите минувачи са намерили отзвук в образа на Акакий Акакиевич от "Шинел". Подобни паралели са доста повърхностни и може би неверни. Външните впечатления не създават добри писатели; добрите писатели ги измислят сами в младостта си, а след това ги използват така, че все едно наистина са съществували. Петербургските табели над дюкяните в края на 20-те години били изобразени и многократно възпроизведени от самия Гогол в негово писмо, за да покаже на майка си, а може би и на собственото си въображение, символичния образ на "столицата" в противовес на "провинциалните градове", които майка му познавала (където дюкянските табели съвсем не били по-малко изразителни: същите сини ботуши; кръстосани топове плат; златни гевреци и други още по-изискани емблеми, които са описани от Гогол в началото на "Мъртви души"). Символизмът на Гогол имал физиологичен нюанс, в дадения случай зрителен. Мърморенето на минувачите също било символ, в дадения случай слухов, с който искал да предаде болезнената самота на бедняка в благополучната тълпа. Гогол, Гогол и никой друг разговарял със себе си в движение, но този монолог повтаряли с различни гласове призрачните рожби на неговото въображение. Пречупен през възприятието на Гогол, Петербург придобил тази странност, която му приписвали почти столетие; той я изгубил, когато престанал да бъде столица на империята. Главният град на Русия бил построен от гениален деспот върху блато и върху костите на робите, гниещи в това блато; именно тук е коренът на неговата странност - и неговият изначален порок. Нева, която залива града, е вече нещо като митологично възмездие (както го е описал Пушкин); блатните духове постоянно се опитват да си върнат това, което им принадлежи; видението на тяхната схватка с медния цар побъркало първия от "малките хора" в руската литература, героя на "Медният конник". Пушкин чувствал някакъв недостатък в Петербург; забелязал бледозеления отблясък на неговото небе и тайнствената мощ на медния цар, дръпнал юздите на своя кон върху мразовития фон на пустинните проспекти и площади. Но странността на този град била истински разбрана и предадена, когато по Невския проспект минал такъв човек като Гогол. Разказът, озаглавен с името на проспекта, разкрил тази странност с такава незабравима сила, че стиховете на Блок и романът на Белий "Петербург", написани в зората на нашия век, изглежда само разкриват по-пълно града на Гогол, а не създават някакъв нов негов образ. Петербург никога не е бил истинска реалност, но нали и самият Гогол, вампирът Гогол, вентрологът Гогол, също не бил изцяло реален. Като ученик той вървял с болезнена упоритост не по тази страна на улицата, по която вървели всички; обувал дясната обувка на левия си крак; посред нощ кукуригал като петел и размествал мебелите в стаята си в безпорядък, все едно заимстван от "Алиса в Огледалния свят". Не е за чудене, че Петербург разкрил своята странност, когато по неговите улици започнал да се разхожда най-странният човек в цяла Русия, защото той е такъв, Петербург: размазано отражение в огледалото, призрачен безпорядък на вещите, използвани не по предназначение; вещи, които толкова по-неудържимо се носят назад, колкото по-бързо се движат напред; бледосиви нощи вместо полагащите се черни и черни дни - например "черния ден" на занемарения чиновник. Само тук може да се отвори вратата на градска къща и оттам просто да излезе прасе. Само тук човек сяда в каляската, но това изобщо не е тлъст, лукав, дебелогъз мъж, а вашият Нос; това е "смислова подмяна", характерна за сънищата. Осветеният прозорец на къща се оказва дупка в разрушена стена. Вашата първа и единствена любов е продажна жена, чистотата ѝ е мит и целият ваш живот е мит. "Тротоарът под него се движеше, каретите с коне, които препускаха, изглеждаха неподвижни, мостът се разтягаше и чупеше при свода си, къщата беше с покрива надолу, будката се навеждаше към него и алебардата на часовоя заедно със златните думи на табелата и нарисуваните ножици блестяха сякаш до ресниците на очите му". ("Невският проспект", превод на К. Константинов). Ето я, табелата.

Двадесетгодишният художник попаднал точно в този град, който бил необходим за развитието на неговото на нищо неприличащо дарование; безработният млад човек, треперещ в мъгливия Петербург, така отчаяно студен и влажен в сравнение с Украйна (с рога на изобилието, сипещ плодове на фона на безоблачна синева), едва ли би могъл да се чувства щастлив. И въпреки това внезапното решение, което взел в началото на юли 1829 г., така и не е обяснено от неговите биографи. Като взел парите, изпратени от майка му за съвсем други цели, той изведнъж избягал в чужбина. Аз мога само да отбележа, че след всеки неуспех в литературната му съдба (а провалът на неговата злощастна поема бил възприет толкова болезнено, колкото после критичния резонанс от неговата безсмъртна пиеса) той напускал набързо града, в който се намирал. Трескавото бягство било само първият стадий от тази тежка мания за преследване, която учените със склонност към психиатрията виждат в чудовищното му влечение към промяна на мястото. Сведенията за това първо пътешествие показват Гогол в целия му блясък - той използва своя дар - въображението, за една объркана и ненужна лъжа. За това говорят писмата до майка му, където се разказва за неговите заминавания и странствания.

4. Детска графомания.

(Следва)

август 08, 2016

Свиване

Отказан достъп до борда на самолет  

otkazan dostap do borda na samolet

  * Правата , разгледани по – долу се отнасят за случаите на  пътуване от и за държава-членка на Европейския съюз (ЕС) (чл. 3 Регламент № 261/2004) Наскоро ми беше отказан достъп до борда на самолет, а другите отпътуваха към желаната дестинация. Кога може да ми бъде отказан достъп до борда на самолет? Какви са […]
Свиване

"Здравият разум се бунтува"  

&


“Здравият разум се бунтува… политическата машина отново победи реформаторските елементи. Но обществото ни просто не може да понесе тези нива на корупция, икономиката няма да издържи. Тревожа се за бъдещето, за съдбата на вашето поколение…”

Думите са произнесени по повод на поредното корупционно назначение на митнически началник, организирано от корумпиран партиен апарат. Назначение, призвано да осигури партийно финансиране и да затвърди феодалното положение на местния партиен елит. Но това не е България от XXI век, а Ню Йорк през 70-те години на XIX век. И думите са казани на бъдещия американски президент Тиъдър Рузвелт, тогава на 14 години, от баща му - един от водачите на прогресивното крило на Републиканската партия. 


И все пак, въпреки разстоянието от близо век и половина и няколко хиляди километра, едва ли нещо може по-точно да опише резултатите от отминалия политически сезон в България. Партийно-политическата “машина за избори” отново победи опитите за реформи, корупцията отново възтържествува при управлението на публичните пари, а на съдебната реформа беше сложен край, без дори да се направи опит за лечение на най-тежките язви на правосъдието. 

Бих казал обаче нещо повече. През първата половина на 2016г. окончателно се изчерпа моделът на управление на страната, наложен през последните десетилетия. Модел, който успешно предаде държавата и нейните институции в ръцете на корумирани партийни “елити” от различни партии и превърна парите на българските и европейски данъкоплатци в бащиния на политически разбойници. Модел, който успя да установи толкова силна хватка върху съд, прокуратура, полиция, регулатори, данъчна администрация и целия публичен сектор, че и днес изглежда без алтернатива. Поради което и продължава да получава на избори гласовете на голямото мнозинство (от малкия процент българи, които все още гласуват). Отново липсата на ясна алтернатива отказа мнозинството от гражданите да участват в политическите решения (и тук бих си позволил прогнозата, че циничният опит на същите “елити” да задължат българите да участват в избори няма да се увенчае с успех…). 

Защо казвам, че моделът се изчерпа? По две причини. Първо - икономиката не издържа тези нива на корупция, точно както Рузвелт старши е предрекъл преди сто и четиридесет години. И второ - светът се промени твърде много, и не в наша полза. 

1) Изчерпа се моделът на правене на външна и европейска политика без национални цели. Поне 15 години, България прави външна политика на принципа - безогледно послушание пред силните, срещу което те си затварят очите за корупцията вътре в страната, тупане по рамото от НАТО и ЕС, докато другата ръка пълни джобовете с руски пари. Властта краде вътре в страната, а навън оставя “началниците да се разбират”, без формулиране и защита на разумен национален интерес. Особено показателна в това отношение е европейската ни политика, която отдавна е обект на присмех сред по-опитните дипломати в Брюксел. Българските правителства никога нямат позиция по спорни въпроси, като услужливо изчакват позицията на Европейската комисия и на Германия, за да ги последват. Единственият проблем възниква, ако Меркел и Юнкер са на различни мнения. Тогава се налага нашите лидери да се навеждат в две посоки едновременно, което е трудно гимнастическо упражнение. 
Настанаха обаче времена на избор. Кризата в Украйна, мигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка и затягането на личния режим на Ердоган в Турция налагат ясна политика в национален интерес. Досегашното огъване във всички посоки вече просто не върви. И не е случайно, че премиерът ни изглежда видимо несериозно през последните месеци, докато се опитва да се хареса на ЕС, САЩ, Русия и Турция едновременно. В днешния кризисен свят това просто вече не е възможно… А опитите на Президента и външния министър да наложат по-ясна политическа линия срещат твърдия отпор на “политическата машина”, която е свикнала да се издържа едновременно с европейски фондове и руски рушвети, да разчита на американците за националната сигурност и на руснаците за поддържане на домашните медийни монополи… 

2) Не стоят различно нещата и с публичния сектор. Трайната политика на модела е имитация на реформи, съчетана с партийно превземане на всички административни позиции и зависими от властта работни места. Провеждана непрестанно от 80-те години насам, тази политика доведе до разруха на администрацията и цялата публична сфера. От десетилетия, работа в държавния апарат, държавните и общински фирми, образованието, науката, здравеопазването, все по-рядко се получава по лични заслуги, а все по-често - по партийна вярност и принос към партията и нейните изборни резултати. Излишно е да казвам, че това прекършва мотивацията на хората да се квалифицират и развиват в професионалната си сфера, гони способните и пълни важните постове в институциите с некадърни, но отдадени на политическите си задачи партийни секретарки. И въпреки, че хората с лични качества са все още мнозинство, особено на по-ниски позиции, структурите на властта са вече обърнати не към нуждите на гражданите, а към интересите на трите “системни” (по Цветан Цветанов) партии - БСП, ДПС и ГЕРБ. Видимо е, че в тези партии вече има малцина, които се надяват да променят тази порочна система, за сметка на огромно мнозинство от защитници и строители на “машината”, която задушава обществото ни. 

3) Моделът  отхвърли личните заслуги, усилия, образование и труд като основно мерило за издигане в обществото. И това по особено болезнен начин се пренесе върху българското образование. Заслепени от преследване на делегирани бюджети и управление на обществени поръчки, ръководителите в образованието - от директорите на училища до висшите кадри на министерството, забравиха целта на образованието - създаване на грамотни и професионално квалифицирани млади хора. Непрекъснато се свалят критериите за получаване на тройка и съответно - диплома, както в средното, така и във висшето образование. Но сваления критерий на оценяване не превръща тройкаджиите в грамотни хора, нито дипломираните в добри професионалисти по специалността си. Мотивацията за усърдие и усилие се убива в ранна възраст, и това е без съмнение най-опасното престъпление на корумпираната власт, защото обрича бъдещи поколения без всякаква вина за греховете и кражбите на “елита”. Не е чудно, че повечето будни семейства намират начин да изпратят децата си да учат в чужбина. И така провалът в образованието се превръща в основен двигател на демографската криза…

4) За отказа от промяна в правосъдието няма да пиша много. По тази тема има съгласие в обществото. Има обаче и обратно съгласие в парламента. Докато над две трети от българските граждани искат радикална съдебна реформа по румънски модел, три четвърти от българските политици - независимо от кой елемент на “машината” произлизат - са обединени за да спрат такава промяна. Защото прочистената съдебна система може да прочисти останалите обществени институции. А именно прогнилите институции са хранителната среда на “елита”. 

5) Всичко описано, в крайна сметка, проваля шансовете за ускорено икономическо развитие. Липсата на правила, неработещата администрация, затъващото образование и над всичко - политическата корупция, спират и външните, и вътрешните инвеститори. Казано просто - няма кой да поеме риск и да вложи пари и труд в нездрава среда. Съответно - няма кой да създаде нови работни места и да осигури конкуренция на пазара на труда, която да повиши доходите на работещите българи. Колкото по-затънал в корупция и местен феодализъм е някой регион, толкова по-бедни и несигурни са хората в него. Липсата на шанс и алтернатива прогони цели области на страната в чужбина, а в други останалите хора са зависими от единичен местен работодател, който може да си позволи мизерни заплати и непоносими условия на труд. Примерът с миньорите в Ораново, които предават ботушите си по наследство и работят в непрестанна опасност за живота срещу заплати под хиляда лева, за съжаление съвсем не е изолиран… 
Тази икономическа реалност неизбежно прави държавата твърде зависима от все по-трудно достъпни европейски фондове и непрекъснато финансиране през дългове. Без ускорено развитие на икономиката, дълговата спирала е близка и неизбежна перспектива. 

Пиша всичко това, не защото съм черноглед човек, даже напротив. И не защото то не е известно. Не съм анализатор и нямам такива планове за живота си. Пиша го защото съм убеден, че обществото ни има и нужда, и вътрешни сили за радикална промяна на този модел. Защото този начин на управление е  изчерпан и вече опасен за нацията ни. Защото без промяна на политическия модел няма как да изградим здрави институции и здрава икономика. 

За такава промяна трябва да се изкоренят два елемента на модела. Първият е “политическата машина”, която се интересува само от избори. И подчинява на изборния резултат всичко - назначения, обществени поръчки, европейски пари. Машината, заради която работим и плащаме данъци не за доброто на семействата си, а за благото на управниците си. Вторият е заместването на качествените, предвидими и независими републикански институции със стихийната воля на едноличния лидер. И не, не говоря само за Бойко. Той не е чак толкова различен от Сакскобургготски и Първанов, че да му отделяме специално внимание. Проблемът е, че едноличата воля на лидера и сплетните на приближените му не могат да заместят силните институции, които следят за общия, а не за личния интерес. Да, демокрацията иска “силни” лидери и народът им дава властта, съвсем не само у нас. Но републиката има и силни защитни механизми. А у нас те са смачкани и потъпкани. Решенията по всички въпроси се вземат не в независими и професионални регулатори и администрации, а в партийни кабинети или на дивана на лидера. И естествено обслужват не общия национален интерес, а дребните сметки на партийните апарати и на антуража на партийните водачи… 

И да, през първата половина на 2016, светът полудя и се пусна по пързалката. Животът ни от десетилетия не е изглеждал толкова несигурен и непредвидим. Но е връх на глупостта и цинизма новите заплахи да се използват като аргумент против промяната. Напротив - точно те правят промяната наложителна. Защото моделът на партийните машини не може да се справи с новите рискове и заплахи. Да си спрял и да гледаш как къщата ти пада, не е стабилност, а ступор и безотговорност. Разумът изисква действия, а не паника, инициатива, а не бягство от решения. 


Тиъдър Рузвелт е победил “политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време. 
Здравият разум трябва да се разбунтува, още сега. 



Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.