май 22, 2018

Свиване

Достъп до документи – триалози – още една стъпка напред  

Документите за триалозите често се оказват в ръцете на  привилегировани лобисти само минути, след като се произвеждат. Даването на гражданите на един и същ достъп до тези документи не е просто въпрос на справедливост, необходимо е да се позволи обществен контрол върху целия законодателен процес. Парламентът многократно призовава за проактивно публикуване на документите за триалозите  на уебсайтовете на институциите.

Коментарът на Юлия Реда за новината, че Комисията по правни въпроси (JURI)  препоръча на Европейския парламент да не обжалва решението на Общия съд по делото De Capitani v. European Parliament , с което се дава достъп до документите от триалозите (вж за решението).

 

Свиване

Ювал Ноа Харари, "Homo Deus. Кратка история на бъдещето"  

  Такава книга не сте чели! Трябва да я прочетете!
  Аз чета много, но рядко някоя книга да ми е оказала толкова силно въздействие. Веднага я включвам в списъка с препоръчителна литература за моите студенти.
  
  Отдавна се опитвам нещо да променя в образованието в сигурността. Науката за сигурността е най-бързо развиващата се наука за обществото, тя, може да се каже е Науката за обществото, Обществената наука.

чети по-нататък

Свиване

Защо Путин не се намеси в кадифената арменската революция?  

Автор: Лукан Ахмад Уей, професор в University of Toronto

Източник: FOREIGN AFFAS

Превод от английски: Павел Николов

През април Серж Саргсян, проруският автократичен лидер на Армения, се сблъска с масови протести на опозицията, напомнящи за вълната от „цветни революции“, която премина по Източна Европа през първото десетилетие на века. Подобно на миналите политически революции в Сърбия през 2000 година, в Грузия през 2003 година и в Украйна през 2004 година, протестите в Армения блокираха столицата и поставиха акцент върху разочарованите млади хора, както и върху хумора, за да предизвикат утвърдените автократични елити.

Водени от бившия журналист и политически затворник Никол Пашинян, демонстрантите поискаха оставката на Саргсян и на неговата Републиканска партия на Армения (РПА), която господства в арменската политика почти две десетилетия. Саргсян стана президент за първи път през 2008 година, като смени Роберт Кочарян, който дойде на власт през 1998 година. Тъй като мандатът на Саргсян изтичаше, РПА организира преход от президентска към парламентарна система с намерение избере Саргсян избере за министър-председател. Избирането му на 17 април обаче предизвика десетки хиляди хора да излязат на улицата срещу неговото управление.

Тези протести очевидно бяха съществено предизвикателство за руския президент Владимир Путин. Путин се плаши от потенциално разрастване на масови антидиктаторски движения в страната си и отдавна е обсебен от заплахата, която носят „цветните революции“ в региона. Отчасти заради това той се намеси не един път в защита на автократите от съседните на Русия страни. Путин подкрепи диктаторския украински президент Виктор Янукович, който се изправи пред протести в Украйна през 2013-2014 година, и се набърка в широк кръг от избори в региона, включително президентските избори в Беларус през 2006 г. и в Украйна през 2004 и 2014 г. (И, разбира се, Путин се опита също така наскоро да подкопае демократичния процес в САЩ и Западна Европа).

Няколко руски коментатори се обезпокоиха, че арменските протести са част от западна конспирация, целяща да се разпали студентска революция пред прага на Русия, и че опозицията може да обърне Армения срещу Русия. Саргсян е стар сътрудник на Русия. През 2015 година, подложен на руски натиск, той вкара Армения в доминирания от руснаците Евразийски икономически съюз. От своя страна Русия подкрепя отдавна арменското правителство, като доставя субсидиран природен газ, както и необходимата на Армения военна помощ в тридесетгодишния ѝ конфликт с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах. Русия има 5 000 войници, разположени в Армения и помагащи да се патрулира границата на страната с Турция. Като се има предвид вложеното от Русия в режима и историята на намесата ѝ в региона, можеше да се очаква, че Путин ще подкрепи изцяло Саргсян и РПА. Наистина, сред като Саргсян беше принуден от протестите да подаде оставка на 23 април, Русия заработи отначало зад кулисите, за да организира прехвърлянето на властта на Карен Карапетян, бивш ръководител на контролирания от Русия „Газпром“ в Армения. Подвластни на Русия медии започнаха да наричат протестите „още един майдан“, режисиран от Запада.

Но кагато РПА не успя да наложи Карапетян заради масовите безредици, Путин неочаквано млъкна. Руските медии спряха усилията си да дискредитират Пашинян и руските власти не се опитаха да окажат натиск върху арменските власти за използване на сила срещу опозицията, както направиха в Украйна в началото на 2014 година. Когато Пашинян беше избран за министър-председател на 7 май с подкрепата и на 13 депутати от РПА, Путин беше сред първите, които го поздравиха, макар че като бивш политически затворник и водач на протестите Пошинян е почти противоположен на лидерите, с които Путин обикновено обича да работи. Как да си обясним това, че Русия очевидно прие последната евразийска революция?

Приоритетите на Путин

За да разберем поведението на Путин, е важно да поправим някои частично погрешни схващания за руската външна политика и за нейното влияние в региона. Първо, въпреки репутацията си на насърчител на автокрацията, Путин се интересува много повече от геополитическото властово равновесие, отколкото от това дали страните извън Русия са демократични или авторитарни. В резултат на това Путин е изключително непоследователен в подкрепата си за автокрациите извън границите на Русия. (В Русия очевидно не е така.)

Русия се опитва да подкопава демокрациите в страни като Украйна, които са доминирани от антируски сили. Путин подкрепяше проруски диктатори, състезаващи се с антируски претенденти, като Леонид Кучма в Украйна през 2004 година, Янукович през 2013-2014 година и молдованеца Владимир Воронин през 2009 година. Но той беше също така доволен да подкрепи избори и дори протести, които целят разклащането на антируски правителства. След като автократичният президент на Киргизстан Курманбек Бакиев наруши през 2009 година обещанието си да не дава достъп на Съединените щати до въздушната база в Манас, руското правителство започна да разпространява за него позорящи истории в руските медии в Киргизстан и увеличи цената на горивата - действия, които доведоха до протести и свалянето на Бакиев през 2010 година. Кремъл подкрепи много по-демократичните президенти Роза Отунбаева и Алмазбек Атамбаев. По същия начин Путин направи почти всичко, за да дестабилизира автократичния и антируски президент на Грузия Михеил Саакашвили и приветства демократичната му замяна с Гиорги Маргвелашвили през 2013 година. Путин очевидно не е привърженик на демокрацията, и ако имаше избор, би предпочел несъмнено да работи с такива диктатури като неговата. Но има малко доказателства, че е готов да полага сериозни усилия за насърчаването на авторитарни управления заради самите тях.

Владимир Путин и Никол Пашинян, Сочи, май 2018 година

Примирението на Путин с Пашинян в Армения е почти сигурно улеснено от факта, че Пашинян е ярко противоположен на опозицията в Украйна през 2013-2014 година и заложи на запазването на геополитическото статукво.(Въпреки факта, че неговият малък избирателен блок „Елк“ призоваваше за по-близки отношения с Европа.) На протестите не се виждаха знамена на Европейския съюз или други символи, показващи, че новите сили биха оспорили регионалната господство на Русия. Освен това уязвимата международна позиция на Армения и зависимостта ѝ от руската военна помощ правят скъпо удоволствието един арменски лидер да напусне руската орбита - факт, който вероятно допринесе за спокойствието на Русия по време на протестите. Паричните преводи от арменци, които работят в Русия, са значителна част от брутния вътрешен продукт на Армения. Руските компании контролират почти цялото енергийно снабдяване на страната. В стремежа си да подчертаят какво ще струва промяната в ориентация на Армения, руските власти предупредиха неотдавна, че могат във всеки момент да спрат вноса на арменски плодове и зеленчуци.

За да разберем поведението на Кремъл, трябва също да поправим една друга обща грешна представа за руската външна политика: че Путин е грасмайстор на външната политика, способен да контролира политическите резултати както в съседните на Русия страни, така и в по-могъщи държави като Съединените щати. Всъщност Путин е одобрил може би кандидатурата на Пашинян, защото е сметнал, че всякакъв опит да се спаси правителството на РПА няма да успее. В края на краищата руските намеси имат относително слаб процент на успеваемост в постсъветския регион. Факт е, че предпочитаните от Кремъл кандидати са загубили седем от единадесетте документирани случаи на изборна намеса след разпадането на Съветския съюз. През 2005 година например Русия се опита да предотврати преизбирането на Комунистическата партия в Молдова и не успя. А след като промени виждането си и реши да подкрепи комунистите през 2009 година, партията се изправи пред протести.

Нещо по-показателно - през 2004 година Путин инвестира огромни средства и собствения си авторитет в Украйна, за да подкрепи украинската президентска кампания на тогавашния министър-председател Янукович. Действията му обаче доведоха да обратна реакция и подтикнаха Оранжевата революция, която завърши със свалянето на Янукович. Десетилетие по-късно широката руска намеса не успя да предотврати идването на власт на ярко антируско правителство в Украйна. Въпреки че Путин придоби контрол над Крим, действията на Русия обрекоха трайно всякаква перспектива за украинско навлизане в руска орбита и маргинализираха проруските партии, които някога доминираха украинския политически живот. Украинската подкрепа за Евразийския икономически съюз намалява драстично от 2014 година насам. След опита на Русия в Украйна Путин би трябвало да се притеснява, че откритата подкрепа на непопулярен в Армения режим би предизвикало подобно всеобщо противопоставяне.

Демокрация под руска хегемония

Могат ли последните събития да предскажат възникващ модел на демокрация под руска външна хегемония? Чрез избягване на открити предизвикателства към руската външна политика дори малките и зависими държави като Армения могат да се демократизират без страх от намеса. Сравнително демократичният и проруски Киргизстан, в който властта се смени мирно и след избори в края на 2017 година, може да ни послужи за още един пример. Този модел, разбира се, лишава страните от правото им да избират външни съюзници. Но това е по за предпочитане от страни, които нямат нито външна автономия, нито вътрешна демокрация.

В крайна сметка съдбата на демокрацията в Армения ще зависи много повече от вътрешните фактори, отколкото от действията на Русия. Провалът на демокрациите в доминираните от Русия държави има всъщност много повече общи неща с вътрешните им фактори, отколкото с всичко, което е направила Русия. Все още не е ясно дали Пашинян ще поведе Армения към демокрация, или ще продължи авторитарните практики на бившата управляваща партия. Но има няколко положителни признака. Първо, Пашинян, някогашен опозиционен журналист, е един от малкото външни хора, които поемат властта в постсъветския регион, където опозиционните лидери обикновено са отцепници от предишния автократичен режим. Второ, Пашинян почти няма партийна организация, която да застане зад него, и така вероятно ще има проблеми с монополизирането на властта, дори и да иска да направи това. И накрая, може би най-важното, бившата управляваща РПА обеща да предаде контрола над правителството и да излезе в опозиция. Все още не е ясно дали партията ще остане непокътната, или в крайна сметка ще бъде кооптирана от новото ръководство. Но за арменската демокрация ще бъде добре да има една последователна и опозиционна Републиканска партия, която да подлага на изпитание възможностите на новото правителство.

Като цяло има малко неща, които Армения или нейните постсъветски съседи могат да направят, за да се избавят от Путин или да намалят военното и икономическото господство на Русия в региона. Но това не пречи на тези страни да станат демокрации в рамките на своите граници.

----------------------

БЕЛЕЖКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: Тъй като английският език не е моята сила и преводът ми може да страда от някои, надявам се - дребни, недостатъци, ето оригинала на статията, ако някой иска да я прочете такава, каквато е: СТАТИЯ.

май 21, 2018

Свиване

Конституция, какво да я правиш!  

  Някога, когато започнах дейността си като секретар по националната сигурност, имаше период на засилен интерес към мен от колегите в други президентски администрации, на чиито баджове пишеше същото като длъжност - national security secretrary или секретарь по национальной безопасности.
  Ала тези колеги бързо се ориентираха, че в България такъв секретар няма практически никаква сериозна роля дори без да е последна дупка на кавала в своята администрация.
  И това е така не заради секретаря, а заради начина, по който конституцията е позиционирала поста Президент у нас.

чети по-нататък

Свиване

На пазара на труда първият печели  

Анализ на Христо Христов

„Кадри няма!” Това изречение все по-често и настоятелно се чува от бизнеса в България. Именно липсата на квалифициран персонал е и най-големият проблем пред фирмите в страната, което спъва тяхното развитие. Проучване на Българската търговско-промишлена палата (БТПП) сред 110 фирми показа, че за 91% от работодателите най-големият проблем е липсата на подготвени служители. „Преди 2 години този проблем беше на 3-о - 4-о място, а сега е основното затруднение на бизнеса", беше коментирал преди време председателят на БТПП Цветан Симеонов в свое интервю.

Всъщност това не е вярно. Кадри на пазара на труда има, но те просто не са при нас. След приемането на страната ни в ЕС отпаднаха и редица визови ограничения за българите. Днес е по-лесно от всякога един квалифициран служител владеещ чужд език да потърси и намери професионална реализация извън пределите на страната. Имаме сайтове с обяви за работни позиции от цял свят. Интервюта се провежда по интернет чрез Skype или други програми. Това поставя българските работодатели пред сериозно изпитание, защото ако до вчера са се конкурирали с фирми на българския пазар, то днес вече конкуренцията за квалифицирани кадри излиза извън пределите на страната. Ето защо условията, които те предлагат трябва да бъдат съобразени с тези и в другите страни.

Тук е мястото да отбележим и че покупателната стойност на средните доходи в столицата е много близка и дори на моменти изпреварва средната за ЕС. Но извън София нещата изобщо не стоят по този начин. Освен, че заплащането на труда и условията трябва да бъдат конкурентни като покупателна способност на това, което биха получавали квалифицираните кадри в другите страни от ЕС, то българският работодател се сблъсква и с друг проблем. Това са условията за живот, които създава самата държава. Тук включваме качеството на редица услуги като образование, здравеопазване, изградена инфраструктура, престъпност и т.н. Всичко това оказва сериозно влияние върху качеството на живот на един човек и би могло да бъде мотив той да напусне страната и разбира се местният пазар на труда.

Качеството в образованието ни спада с всяка изминала година и страната ни заема едни от челните места по функционално неграмотни деца. Към това трябва да прибавим ежегодните скандали с опити за премахване на съществени части от историята или литературата. Лошите условия на труд на учителите пък, правят професията непривлекателна. По данни на синдиката КТ „Подкрепа“ от 2000 година броят на учителите в средните училища е намалял с над 70%, а средната възраст на учителите е 57 г. Това създава предпоставките, че след няколко години се очаква страната ни да изпита сериозна криза за подготвени учители. Положението в сектора със здравеопазването е подобно. Младите лекари след дипломирането си търсят реализация в други страни, предлагащи им в пъти по-добри условия за труд и заплащане.

Влиянието на тези фактори може в известна степен да се избегне със замяната на държавните училища и болнични заведения с частни. Това обаче означава, че заплащането на работниците в страната трябва да бъде дори над това, което те биха получавали в други страни, за да може да компенсира повишените разходи за частни услуги. Все пак реформите тук няма как да продължат да бъдат отбягвани и рано или късно общественият натиск ще стигне критична точка и ще надделее над политическата стратегия за замитане на сериозните проблеми под килима.
Както вече казахме нивото на заплащане на труда се оказва ключово за привличането и задържането на квалифицираните кадри. В България ясно и отчетливо се забелязва, че икономиката влязла в нов положителен цикъл. Фирмите разширяват дейността си и се нуждаят от нови кадри, чрез които да усвоят разкриващите им се възможности и да реализират по-високи печалби. Тук с пълна сила важи стратегията първият печели. Компанията, която започне първа да увеличава трудовите възнаграждения своя персонал не с минимални 5%-10%, а с30% - 40% - 50% ще привлече квалифицираните кадри от своите конкуренти и ще ги постави в трудната ситуация на догонващи. Веднъж напуснали ги, кадрите трудно биха се завърнали, а на тези компании ще им излезе много по-скъпо, за да си ги откупи обратно или да намерят нови извън пределите на страната. Например. Ако една компания започне да предлага по-високи възнаграждения с 40% и привлече ценните кадри от своите конкуренти, то последните ще трябва да предлагат в последствие поне 60% – 80% по-високи възнаграждения, за да си ги върнат обратно.

Пример в това отношение може да бъде веригата хранителни магазини Lidl / Лидъл. При средни заплати за касиери в сектора от 700 лв. - 800 лв., компанията предложи за магазините си в столицата възнаграждения от 1 260 лв. По този начин компанията привлича с атрактивно възнаграждение за конкретното ниво, млади и по-добре подготвени кадри. Ползите от тази политика се виждат с просто око. Персоналът в магазините е значително по-млад и работи с усмивка, а при конкурентите им много често може да се видят окачени обяви за търсене на нови служители.

Тук работодателите, които четат този анализ веднага биха ми опонирали, че с настоящите нива на производителност на своите служители, няма как да отделят средства за по-високи трудови възнаграждения. Производителността на труда и наличието на квалифицирани кадри всъщност са две различни неща. Ако настоящия персонал, с който разполага бизнесът има ниска производителност, то той трябва да търси начин и възможности да я повиши, а не да наема нови кадри, които при настоящите условия биха имали същата производителност. Прост пример. Ако трябва да обработите нива от 10 000 декара, не търсите 50 човека, които да обработят по 200 декара, а просто си купувате съответната машина, която да извърши това и назначавате 2-5 човека с необходимите познания да използват машината.

Всъщност сценарият със скок на трудовите възнаграждения вече бе проигран в периода 2004 г. – 2008 г. Очакванията, че България ще се присъедини към страните членки в ЕС на 1 януари 2007 г. и така ще има достъп до единния пазар на съюза, насочи много инвестиции към страната. Редица чуждестранни фирми откриха свои офиси и изнесоха част от бизнеса си тук. Към онзи момент за 2004 г. според данни на НСИ средната работна заплата за страната бе 308,8 лв., а през четвъртото тримесечие на 2008 година тя е нараснала с 20.2% спрямо същото тримесечие на предходната година и достига до 548 лева. В края на първото тримесечие на 2018 г. пък средната работна заплата е 1 077 лв. Виждаме, че тя се удвоява практически за период от само 4 години (2004 г. – 2008 г.), а от 2008 г. до сега, за да се удвои е било необходимо да изминат 10 години. Наблюдавайки процесите в икономиката ни можем да кажем, че фазата на бързия растеж вече е започнала и ако компаниите не реагират веднага е възможно някои дори и да не успеят да настигнат лидерите.

Та през онези вече не толкова близки години чуждите фирми с лекота събраха квалифицираните специалисти в българската икономика възползвайки се от големите дисбаланси в трудовото възнаграждение. Така фирмите, които не успяха да се адаптират към новата реалност на пазара на труда, останаха без кадри, качеството на тяхната продукция и работа спадна, а икономическата криза прекрати агонията на редица от тях. Процесът е на път да се повтори и както казах, първият печели.

За финал ще кажа, че това е само първата част от анализа ми на пазара на труда. Освен задоволяването на материалните нужди на един работник, не по-малко важно е и как естеството на неговата работа, ще се препокрие с личните му очаквания. След достигането на определени нива размерът на работната заплата вече не е основен мотиватор за избор на компания. В следващата публикация ще споделя моите наблюдения как се е променил начинът на правене на бизнес и какво може да впечатли и мотивира квалифицираните кадри, които днес излизат от университетите.


Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.





Свиване

Осигурителен доход – често задавани въпроси  

осигурителен доход - често задавани въпроси

От възнаграждението ми за труд се удържат вноски за обществено и за здравно осигуряване. Понякога се чудя какъв е точният размер на паричната основа, върху която да изчисля дължимите осигурителни вноски – освен основния ми доход от положен труд, получавам доходи от отдаването под наем на апартамент или пък епизодично получавам от работодателя ми парични […]

The post Осигурителен доход – често задавани въпроси appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Не може да има пълноценна демокрация без да има общество  

  Така се случи, че през последните седмици се срещнах с колеги преподаватели, живеещи в три различни части нашия континент – Балканите, Западна Европа и постсъветското Черноморие.
  На единия от тях съм рецензент за професурата, другият прави тук свое проучване за новата си книга, третият сондира тема за бъдеща конференция като част от проект, за чието еврофинансиране се бори.

чети по-нататък

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 10  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

„Бащата на църквата“ Ориген Александрийски бил истински християнин. Затова изпълнил дословно поръката на своя бог, дадена в Евангелието (Мат. 19:12), и с широк жест отрязал детеродния си орган чак до тестисите, като се превърнал в скопец „заради царството небесно“.

За съжаление не всички християни последвали неговия благочестив пример, макар че размяната на пениса за „царството небесно“ би трябвало да бъде от тяхна гледна точка нещо съвсем изгодно. Сделката на живота им, може да се каже.

В руската църква това евангелско предложение също, като правило, се пренебрегвало. Митрополити, архиепископи и епископи, да не говорим за братята монаси и миряните, избирайки между „царството небесно“ и пениса, избирали уверено пениса. Това е двойно печално, защото именно опитът на Ориген би могъл да предпази Руската православна църква (РПЦ) от множество неприятности в миналото и настоящето, а също така да я научи на твърдост, която вероятно скоро ще ѝ потрябва.

Много дълго съществуваше илюзията, че РПЦ умее да се прилепва плътно до всякакъв вид държавна идеология, а да загине може само с нея. Именно на това учеше православните специално измислената история на Русия. Именно нещо подобно им е внушил идеологът на руския нацизъм Фьодор Достоевский. Това винаги е придавало на поповете необикновена увереност в съдбата на собствения им бизнес и в корпоративното им благополучие.

Разбира се, църковната търговия е свръхдоходен бизнес. Но и извънредно крехък, защото зависи напълно от капризите и настроенията на властта. А също от това доколко властта е уверена в ефективността на църквата.

Спасявайки трескаво страната от разпадане, днешният Кремъл, разбира се, дава ход на всичко, което му попадне под ръката. На всичко, което може да „обедини“ страната, без особено да се разбира качеството на това обединение. Дава ход и на църквата. Но не е изключено рано или късно абсолютната неефективност на РПЦ да бъде забелязана.

Какво ще стане тогава?

РПЦ, разбира се, се е самозабравила и не е дооценила опасността от подобно разобличение.

Както помним, църквата винаги е твърдяла, че е вечно понятие и че никакви „врата на ада няма да я преодолеят“. Но днешното православие вероятно си представя слабо истинския потенциал на тази „врата“.

Ако разобличението се състои и за пореден път стане ясно, че църквата не обединява никого с никого, вероятно ще се случи следното.

Този път няма да има никакви „ревящи лъвове, жадуващи за плътта на християните“ и никакви матроси с щикове. Никой и с пръст няма да докосне поповете. Всичко ще бъде много по-лошо.

Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще изгуби моментално неприкосновеността си във всички средства за масова информация.

Ще заскърца, ще се отвори онази „врата“ и от нея ще удари синя [1] мълния.

Всички основни телевизионни канали ще се напълнят с разплакани клисари, иподякони, послушници, семинаристи и млади иноци. И всеки от тях ще описва картинно злощастните приключения на своя анус, терзан ежедневно от „митрополити, архиепископи и епископи“. И терзан не винаги с молитва.

Шоумени, предано мляскащи до вчера ръцете на поповете, ще размахват гневно папки с наказателни дела, измъквайки от плачльовците пикантни подробности за аналните практики, а като ги научат – ще ридаят заедно с тях, „кривейки лицата си от ужас“.

Разбира се, не всички скандали ще бъдат боядисани в чисто син цвят. Ще се намери в ефира място и за няколкостотин черни педофилски истории. Тук „вратата“ ще се отвори още повече и ще заплачат не само жертвите и шоумените.

В този случай ще ридаят всички: майки, поверили децата си на поповете, самите деца, далечни баби по скайпа, оператори и студийни клакьори. Даже суровите криминалисти, поканени в ефир да разкажат за спецификата на вагиналните и сфинктерните разкъсвания на непълнолетните, също „ще проронят своята сълза“.

Трябва да помним, че ридателният потенциал по дадената тема не е, разбира се, бездънен, но е достатъчно дълбок. Средствата за масова информация ще го обработят от край до край, като вероятно ще си спомнят не един път за Ориген Алексанрийски.

Публиката, разбира се, не трябва само да плаче, но и да се посмее. Да се осигури веселие на църковна тема също няма да бъде трудно.

По тази линия отлична информационна стока могат да станат страстите в женските манастири. Гражданите ще научат най-сетне какво означава „синя сестринска“ целувка, ще разберат истинския смисъл на това да се отглеждат от монахините тиквички сорт цукини и ще им стане ясно какво е действителното предназначение на младите послушнички.

Не е трудно да се предскаже и всичките следващи промени в медийните ястия.

Скръбни катаджии ще залеят с кръв ефира, като разкажат хиляди истории за попски своеволия по пътищата.

Учителки ще подхванат с пълен глас песента за абсурда да се учат „основите на православието“ в училище.

Прозрели административни ръководители ще разгърнат батални платна, описвайки своите битки с алчните попове за социални недвижими имущества и държавни земи.

Ще се събудят лелките от Санитарно-епидемиологичната служба. Те ще се впуснат в дълги приказки за вирусните везикули в устната кухина, за кандидозите, за гнойните флегмони и други болести, предаващи се неизбежно, когато стотици не много здрави хора използват една и съща лъжица и един и същи съд, както става при обреда причастие.

Медийният пазар е ненаситен за всякакви сочни страхотии: „вратата“ ще се отвори до края и на РПЦ ще ѝ бъде припомнено всичко. Което е било и което не е било. Подгонените попове ще търсят камбанарии, за да бъдат хвърлени оттам [2], но няма да ги намерят; ще посягат към чашите с отрова, но в тях ще се окаже само стар кефир.

А шоубизнесът, затъжил се през годините на руската пролет за нещо свежо, ще продължи да разпъва нещастниците.

Особено ще се стараят тези, които най-много са се мазнили по време на религиозни шествия и молитвени бдения: депутати, държавни певачки, мотоциклетисти и други разносвачи на православната духовност.

Разбира се, веднага ще се намерят желаещи да се поровят в загадъчната смърт на Ридигер (Алексий II) и в църковните финанси. Уви, една проверка само на паричните заигравки на духовенството ще превърне епископата на РПЦ в тълпа печални затворници. Поповете ще бъдат изгонени от училищата и армията, а присвоените от тях планетарии и болници ще бъдат върнати на държавата.

Последният и най-страшен удар на „вратата“ ще бъде поставянето в църквите на касови апарати. След което пазарът на магическите услуги ще рухне.

За такива „гонения“ РПЦ ще се окаже абсолютно неподготвена. Под смеха на публиката Гундяев [3] ще избяга, преоблечен като разпънатото момче от Донбас [4]. Чаплин [5] ще си купи бомбе на старо, ще си пусне най-сетне нормални мустаци и ще продължи да използва своята фамилия в някой московски мюзикхол. А самата църква ще се спаружи и ще замълчи за дълго.

Тя, разбира се, ще има избор: или да изчезне окончателно, разтваряйки се в стотината други култове, или да оживее и продължи борбата за връщането на своите клиенти.

Да оживее ще ѝ бъде трудно.

Ватиканът, оказал се в сходно, но по-малко сложно положение, игра ва банк. Той измете моментално от масата отпедофилените от него младенци като „несъществуващи“ и направи рязка имиджова реформа. Вместо папа истукан предложи папа хулиган. Това беше силен ход, но със синината под окото и с трамвайния билет на Франциск все още не може да се прикрие напълно „големият ватикански срам“. Следващата стъпка вероятно ще бъде прашка, открита случайно от ЦРУ в личните вещи на понтифика. В крайна сметка йезуитите възлагат всичките си надежди за спасението на католицизма именно на нея.

А РПЦ няма да успее да се отърве лесно. Ще ѝ се наложи да смени не само „девиците“, но и мебелите. Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще бъде принудена да се подчини на свирепите закони на шоубизнеса. Ще трябва да се направят кардинални промени в обредите и литургийните практики. Много добре ще изглежда например излизането на новия патриарх от царските врати с едноколесен електрически мотор, а също и ако има някакви енергични „танци с чаши“. И тъй като силен медиен отзвук имаше досега само един прецедент на танци в църква, да преподават хореография в семинариите вероятно ще бъдат поканени Pussy Riot.

Възможно е РПЦ да изобрети още някакви примамки. Възможно е да си върне част от своите стари клиенти и, необиждана повече от никого, да съществува под щракането на касовите апарати в тъмните ъгълчета на страната. Разбира се, под бдителния надзор на данъчните органи и на Санитарно-епидемиологичната служба, тя ще се руши постепенно от тежестта на собствената си ненужност. Но до никакви съществени въпроси и събития РПЦ вече никога няма да бъде допусната. Така че ако на Русия е съдена по-нататъшна история, тя явно ще протича без участието на поповете.

--------------------------------------

1. В Русия синият цвят се асоциира с хомосексуализма.

2. След завземането на властта от болшевиките в Русия на някои места болшевишките активисти хвърлят поповете от камбанариите на църквите.

3. Патриарх Кирил. 4. Тоест: по долни къси гащи. През 2014 година в Русия е разпространена фалшивата новина за тригодишно руско момче, разпънато полуразсъблечено в центъра на град Славянск от украински войници.

5. Всеволод Чаплин - московски свещеник, често осмиван от Невзоров заради религиозния си фанатизъм.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

май 20, 2018

Свиване

Нобелови лауреати – 1951 година  

Глен Т. Сиборг (Glenn T. Seaborg)

19 април 1912 г. – 25 февруари 1999 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Едуин М. Макмилън)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският химик Глен Теодор Сиборг е роден в Ишпъминг (щат Мичиган), в семейството на механика Херман Теодор Сиборг и Селма Олива (Ериксон) Сиборг, шведи по произход. Десет години по-късно Сиборг, баща му, майка му и сестра му се местят в Лос Анджелис, щат Калифорния. В местното училище бъдещият учен не проявява отначало особен интерес към науките. Всичко се променя в средното училище благодарение на учителя му по химия. А при завършването на училището през 1929 г. Сиборг произнася реч от името на класа. Пари за следване в Калифорнийския университет му се налага да печели сам. Работи като хамалин, берач на кайсии, селскостопански работник, асистент в лабораторията на компания за производство на каучук и помощник-печатар. През 1934 г. получава в Лос Анджелис степента бакалавър по химия и се мести в Калифорнийския университет в Бъркли, за да се занимава с ядрена химия при известния химик Гилбърт Н. Люис. За изследването му на взаимодействието на бързите неутрони с оловото на Сиборг е присъдена през 1937 г. докторска степен. След това той става асистент на Люис, а от 1939 г. преподава химия.

Ранните проучвания на Сиборг засягат влиянието на изотопните отклонения върху химията на елементите. Изотопите са разновидности на един и същ елемент, чиито атоми имат еднакъв брой протони, но различен брой неутрони. Заедно с колегите си Сиборг открива много нови изотопи на обикновените елементи. През 1934 г. италианският физик Енрико Ферми предприема опит за създаване на нови елементи, които да са по-тежки от урана, като бомбардира с неутрони уранови атоми. Четири години по-късно в Германия Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер, като повтарят този експеримент, получават при бомбардировката с неутрони не по-тежки (наречени трансуранови) елементи, както очакват, а делене на урановите атоми на атоми с по-малка маса, което се съпровожда с отделянето на огромно количество енергия. Майтнер и Ото Р. Фриш обясняват атомното делене през 1939 г. Тяхната работа вдъхновява Сиборг да продължи търсенето на трансуранови елементи, такива, на които атомното ядро е по-тежко от атомното ядро на урана, най-тежкия от известните по това време елементи.

Един от колегите на Сиборг, Едуин М. Макмилън, генерира с циклотрона, който се намира в радиационната лаборатория „Лорънс“ в Калифорнийския университет в Бъркли, неутрони (насочвайки сноп протони от циклотрона към берилиева мишена), които след това бомбардират уранова мишена. Макмилън забелязва, че не всички подложени на ударите на неутроните атомни ядра се делят. Поведението на ядрата, които поемат неутрони, е в съответствие с предсказанията на Ферми: те, подложени на бета-разпадане, повишават атомното си номер (броя на протоните) от 92 на 93 и образуват нов елемент. Този нов елемент е наречен нептуний – по името на планетата Нептун, чиято орбита се намира зад орбитата на Уран, в чест на който е наречен уранът.

През 1941 г. Сиборг, Макмилън, Емилио Сегре, Джоузеф Кенеди и Артър Уол откриват, че в резултат от по-нататъшното бета-разпадане нептуният образува елемент с атомен номер 94. Те наричат новия елемент плутоний – по името на Плутон, най-отдалечената от Слънцето планета. Става ясно, че при бомбардиране с бавни неутрони изотопът плутоний-239 се дели с освобождаване на неутрони и отделяне на голямо количество енергия. Изследователите достигат до извода, че тази реакция притежава „необходимия потенциал да послужи за взривно устройство в атомна бомба“, както казва по-късно Сиборг. Разделящият се изотоп на уран-233, открит от Сиборг и неговите колеги приблизително по същото време, е още един възможен източник на делящо се вещество за този вид оръжие.

През 1939 г., скоро след началото на Втората световна война, Алберт Айнщайн и няколко други учени предупреждават правителството на САЩ, че Германия може да направи опит за създаване на атомна бомба. В отговор на тази възможност през 1942 г. е учреден Манхатънският проект. През същата година 30-годишният Сиборг си взема една година отпуск от Калифорнийския университет, за да се присъедини към Манхатънския проект, като работи в металургичната лаборатория на Чикагския университет. Там той е назначен за ръководител на отдела, занимаващ се с разработката на технология, която би позволила да се осъществи широкомащабно разделяне на плутония от урана. Този проблем има голямо значение, защото учените разполагат само с микрограмове от необходимите вещества (един микрограм е една милионна част от грама). Освен това голямото химическо сходство между плутония и урана прави разделянето на тези елементи извънредно трудно. Сиборг и неговите колеги разработват нова технология, която позволява да се правят опити с малки количества радиоактивен материал, поставяйки по този начин началото на експерименталния метод, известен днес като ултрамикрохимичен анализ. Плутоний е открит в незначителни количества и в природата - в уранинита, аутонита и карнотита. През 1944 г. групата на Сиборг постига обхватно разделяне на плутония от урана и други делящи се радиоактивни частици. Към 1945 г. е получен достатъчно плутоний, за да се създадат двете атомни бомби, които разрушават японските градове Хирошима и Нагасаки.

Малко преди края на войната, през 1944 г., Сиборг се връща към изучаването на химията на трансурановите елементи. Тъй като може да се получи само микроскопично количество от нужните вещества, е важно да се създадат основи за предвиждане на химическите свойства на новите елементи. В периодичната система, разработена през 1869 г. от руския химик Дмитрий Менделеев, химичните елементи се разполагат според нарастването на атомните им номера. Те са подредени в редове и колони, като елементите от всяка колона имат сходни химически свойства. Елементите, започващи от 57-мия и завършващи със 71-вия номер, са тясно свързана група, която е наречена първоначално група на редките земни елементи, а днес тези елементи се наричат лантаноиди. Сиборг достига до извода, че радиоактивните елементи, започващи от 89-тия и завършващи с 94-тия номер (иначе казано – от актиния до плутония), са нова серия, аналогична на серията на леките лантаноиди. Това му позволява да предскаже съществуването на елементи с 95-ти и 96-ти номер, а след това да ги открие. Разделянето на тези два елемента се оказва толкова трудно, че сътрудниците в лабораторията ги наричат на шега „пандемоний“ и „делирий“. Когато са окончателно идентифицирани, елементът с номер 95 е наречен америций, а елементът с номер 96 – кюрий (в чест на Пиер Кюри и Мари Кюри).

През 1946 г. Сиборг се връща в Калифорнийския университет в Бъркли със звание професор (което му е присвоено още през 1945 г., когато е в отпуск) и продължава да изследва трансурановите елементи в радиационната лаборатория „Лорънс“. Той и неговите колеги откриват още няколко елемента, влизащи в новата серия на актиноидите: берклий (атомен номер 97), калифорний (98), айнщайний (99), фермий (100), менделевий (101) и нобелий (102). Те откриват и 106-ти елемент, наречен днес сиборгий. Работата на учените става все по-трудна и по-трудна, защото елементите стават все по-малко стабилни: броят на протоните и неутроните в ядрата им нараства. С други думи – периодът на полуразпадане става все по-кратък с увеличаването на атомната маса. Период на полуразпадане на елемента е времето, необходимо за разпадането на половината от първоначалното количество на веществото. Периодът на полуразпадане на най-дълготрайния изотоп на урана е 4 трилиона и 510 милиона години. Периодът на полуразпадане на 106-тия елемент е по-малко от секунда. Краткият живот на свръхтежките елементи пречи на техния синтез по пътя на постепенното добавяне на неутрони. Затова изследователите ги синтезират, като сблъскват атомни ядра, които се сливат преди разпадането. Физиците предлагат теория, според която атомното ядро може да се състои от протонни и неутронни обвивки с възможни „островчета на относителна стабилност“, където обвивките „са запълнени“ („затворени“) също така, както електроните в атомите се групират в обвивки, „затворени“ при химически устойчивите елементи. Затвореността на протонните и неутронните обвивки означава намаляване на радиоактивността и по-продължителен период на полуразпадане. Ако при прибавянето в ядрото на протони или неутрони може да се постигнат условия за затваряне не обвивките, има възможност да се създаде нова серия свръхтежки елементи с достатъчно продължителен период на полуразпадане, за да могат да се идентифицират добре и да се определят химичните им свойства.

От 1954 до 1958 г. Сиборг е заместник-директор на радиационната лаборатория „Лорънс“ и едновременно с това оглавява научно-изследователската секция по ядрена химия. През 1958 г., като се отказва от по-нататъшна изследователска работа, той става за три години президент на Калифорнийския университет в Бъркли. През 1961 г. е назначен за ръководител на Комисията по атомна енергия. Напускайки този пост през 1971 г., Сиборг се връща в Бъркли като професор по химия в Калифорнийския университет. Грижите му за научното образование довежда до това, че през 1983 г. той оглавява университетската аспирантура.

През 1942 г. Сиборг се жени за Хелън Л. Григс. Съпрузите имат четири сина и две дъщери. През свободното си време ученият обича да играе голф, да чете и да работи в градината.

Сиборг е удостоен с много награди, сред които наградата Енрико Ферми на Комисията по атомна енергия на САЩ (1959 г.), медала Франклин на Франклиновия институт (1963 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество (1979 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското химическо, физическо и ядрено дружество, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, а също така е чуждестранен член на десет национални академии на науките. Присвоени са му почетни степени на повече от четиридесет университета. Талантлив администратор и политик, Сиборг участва активно в работата на много организации, свързани с науката, с образованието, с осъществяването на телевизионни предавания и с влиянието им върху обществото.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/seaborg.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

май 19, 2018

Свиване

37 години АЕЦ „Белене“  

Когато в съботната сутрин отворите вестника си, ще са се навършили точно 37 години и 60 дни откакто българският народ официално се чуди трябва ли му, аджеба, втора атомна електроцентрала или не му трябва. През цялото време ту замразяваме, ту размразяваме „гьола“; ту питаме избирателите, ту не ги питаме. АЕЦ „Белене“ стана задължителна глава във всяка предизборна програма и ключова тема в речите на поколения политици.

Ето че миналата седмица, след няколко години затишие, отново беше даден „Пълен напред!“ и всичко започна отначало. Излязоха старите експерти със старите аргументи и извикаха за живот старите спорове като в някакво безкрайно дежа вю.

„Хайде да си я направим! – казаха управляващите. – Грехота е! Вижте: вече сме вложили три милиарда, оборудването е купено и доставено, площадката е лицензирана, имаме нотификация от Европейската комисия… Баш сега ли да се откажем? На вятъра ли да хвърлим всичко?“.

И спестовната душа на българина се свива: мигар ще допуснем да стане тоя зян!

Много пъти съм се мъчил да намеря отговор за самия себе си – трябва ли ни „Белене“? – и все не съм успявал. Може би защото не разполагам с всички необходими данни, а пък онези, с които разполагам, изглежда съм неспособен да интерпретирам правилно. И което е по-обезсърчаващо, не намирам специалист, който да ми обясни. Нито в медиите, нито в лични разговори. Всеки много убедително защитава определена гледна точка, но никой не успява да очертае цялата картина.

Да вземем икономическата част, защото е най-лесна. Там разглеждаш инвестиция: ако приходите са повече от разходите, ако печалбата е по-голяма от вложението, значи си заслужава. Така ли е с „Белене“? Защитниците твърдят, че е така. Но има един много досаден въпрос: „Кога?“. Някои инвестиции са толкова далекоперспективни, че дивидента от тях ще инкасира чак следващото поколение. Или даже по-следващото. Съгласно ли е инвестиращото поколение с това, при положение че със сигурност съществуват възможности същите пари да се вложат в нещо друго, което ще се рентира след няколко години, в рамките на живота на вложителя? А и знае ли някой колко години ще се изплаща инвестицията? Знае ли някой колко ще струва токът след 10 години, та да си направи сметката? Знае ли някой какви мощности ще построят през това време съседните държави? Знае ли някой какви ще са нуждите на икономиката? Знае ли дали ще има търсене на пазарите за износ?…

„Е-е-е, не е толкова просто! – ще пустосат специалистите. – Това да не ти е махленска бакалница! Това е държава, тук нещата са по-комплицирани“. Така е. Ако никой не можеше да си направи сметката, то и никой нямаше да строи такива централи, а пък тях по света ги има в големи количества. Има много съображения в подкрепа на централата. Най-напред това са нуждите на собствената икономика. Ако искаме тя непрекъснато да расте (както обещават всички партии преди избори), то логично е да очакваме, че ще се нуждае и от повече енергия и то не от въглеводородни източници (които привършвали, казват), а от нещо друго – изобилно, евтино и екологично.

– Ама чакай! – ще ни прекъсне гласец от залата. – Цената на тока от АЕЦ устойчиво расте, докато цената от ВЕИ устойчиво намалява!

– Не ни прекъсвай! – ще му се заканим с пръст и ще продължим: – Токът от атомните централи е евтин сам по себе си и това е важно за икономиката, от която се очаква да произведе конкурентоспособна продукция, важно е за гражданите, които искат да плащат по-малки сметки, важно е и за износа на електроенергия, от който влизат чисти пари в хазната. Освен това, да имаме АЕЦ е добре и за сигурността, защото всички ще ни пазят, начело с инвеститорите. Да не говорим за социалните измерения, работните места и т.н.

– Да, ама ако заради „Белене“ – ще се обади пак оня гласец – затворят Мариците, ще разгонят фамилията на цялата Старозагорска и Хасковска област. Егати социалния ефект! Да не говорим, че Мариците работят с българска суровина, а за АЕЦ-а ще трябва да внасяме…

– Ако се обадиш още веднъж, ще те изхвърлим! – ще приковем с леден поглед гласеца и ще се аргументираме: – Изобщо не е задължително да внасяме. Имаме си уран, ще започнем пак да си го копаем.

– Ами Стара Загора и Хасково?

Тук вече чашата на търпението ни ще прелее, ще хванем гласеца за яката и дъното на гащите и ще го изхвърлим на улицата. Но у нас ще се затвърди убеждението, че прогнозирането на стопанските измерения на проекта АЕЦ „Белене“ си остава практически невъзможно – не може да се изчисли в какви допълнителни разходи ще влезем (инфраструктура, складиране на отпадъци и т.н.), не може да знаем как ще се развива българската икономика и демография през следващите десетилетия, не можем да знаем и какви ще бъдат международните енергийни пазари в по-далечното бъдеще, когато очакваме инвестицията ни да се възвърне.

И така, усетил се неспособен да се справи с икономическите измерения на проблема, обикновеният човек ще ги сведе до едно единствено изречение, но пък с него мигновено ще превърне икономическия дискурс в политически:

„След като нямаме доказана нужда от повече електрически ток, всичко друго ли свършихме, та опряхме до втора АЕЦ – направени ли са всички спешни инвестиции в инфраструктура, образование и здравеопазване; финансирани ли са всички належащи реформи, за които се разправяме от десетилетия; всичко ли Мара втаса, та ще си строи АЕЦ, толкова ли я бият парите по главата“?

От политическа гледна точка наистина трябва да има много тежки икономически аргументи (каквито видяхме, че няма), защото иначе застъпниците за „Белене“, които не са един и двама, могат да бъдат атакувани по много неприятен начин. Разбира се, най-неприятно ще е за ГЕРБ, не защото са автентични идеолози на „Белене“, а защото са управляващи.

Първото, в което ще ги обвинят, е корупция. Възможностите са разнообразни и варират от комисионни, минават през злоупотреби с клаузите на договорите в полза на бъдещия частен собственик и оператор, та чак до обръчите от фирми, заинтересовани от изпълнението на задачи, сравнително дребни, за да попаднат във фокуса на вниманието ­– строеж на пътища и друга инфраструктура, сгради, хранилища за отпадъци и какво ли още не. Проект като „Белене“ е потенциално способен да храни стотици по-дребни подизпълнители в продължение на поколения, без обществото да забележи.

Второто, в което ще ги обвинят, е външнополитически конформизъм. Ние няма как да знаем, но и няма как да не подозираме, че се оказва денонощен натиск от страна на всевъзможни фактори в една или друга посока. За Русия е апетитно да има своя ядрена централа на територията на Европейския съюз. За Китай – също, още повече че политика на Китай напоследък е да осъществява износ именно по този начин, като заедно с прекия износ на енергия постига и реализация на собствените си сравнително млади, но пък иначе агресивни технологии. За Русия също така е важно да подкрепя и бизнес интересите на родните си компании зад граница и често го прави с политически средства. Най-накрая влиянието на Русия на Балканите традиционно минава през енергийната зависимост на България. Ето защо не е изключено правителството на ГЕРБ да е било притиснато за „Белене“ с чисто политически аргументи. А правителството на ГЕРБ се старае да бъде предпазливо и внимателно с всички, в което може би няма нищо лошо.

Третото, в което ще ги обвинят, е вътрешнополитическа безпринципност. Вижте само „плаващото“ мнозинство в подкрепа на „Белене“ – ГЕРБ, БСП и ВМРО. Резил! Съюзиха се , за да крадат! Това отвсякъде прилича на картел с користна цел и дори да не е, много усилия ще са необходими да бъде убедена обществеността. От цялата тази работа най-щастливи са извънпарламентарните политически субекти, които не спират да търсят формула за влизане в следващото народно събрание. Сега на тях от небето им пада силен коз. Сега те ще могат да сочат с пръст и да говорят: „Ето ги! Ето ги мафиотите, ето ги олигарсите, ето ги продажниците, на които властта им трябва само за лично и корпоративно облагодетелстване! Ето ги тях, които превърнаха държавата в частно ООД, а пък ето ни и нас, които ще я върнем на гражданите и т.н.“

Не знам какви са съображенията на правителството и няма как да знам, но от това, което виждат непосветените, мога да кажа, че цялата тая работа с реанимирането на „Белене“  е груба политическа грешка. Грешка, която ако не се поправи бързо, ще се превърне в политически провал.

Ето защо си мисля, че е още твърде рано да си правим заключения. По мое скромно мнение нещата ще се развият като с Истанбулската конвенция – кабинетът ще покаже добра воля нещо да се случи, за да удовлетвори настояващите за него, но после ще свие рамене и ще каже: „Какво да направя, общественото мнение казва друго. Не можем да вървим срещу волята на избирателите си!“. Така за всичко ще е виновна коварната Съдба и никой никого няма да е обидил. Само БСП за пореден път разочаровано ще свият рамене и примирено ще запеят под нос: „Ален мак, самотен скръбен, сред буйна нива е цъфнàл…“ С две думи: АЕЦ „Белене“ и този път няма да го бъде. А пък ако не позная, с удоволствие ще се извиня публично и ще си посипя главата с пепел. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

„Плачът на кукумявката“  

Дали американската авторка на криминални повествования Патриша Хайсмит достига летвата на Артър Конан Дойл или на Агата Кристи (за Едгар По не отварям дума – той е недостижим!), ми е трудно да кажа, но във всеки случай най-малкото ги догонва на финалната права.

Още първият ѝ роман „Непознати във влака“ („Strangers On A Train“, 1050 г.) влиза в полезрението не само на критиката, но и на майстори на криминалната проза като Реймънд Чандлър и на виртуози на остросюжентия филм като Алфред Хичкок.

„Непознати във влака“ (1951 г.), сценарист Реймънд Чандлър, режисьор Алфред Хичкок

Киното, можем да кажем, обича Патриша Хайсмит – тринадесет екранизации от 1951 до 2016 година по нейни произведения не са малък капитал.

„Американският приятел“ („Der amerikanische Freund“, 1977 г.) – филм на Вим Вендерс по поредицата на Патриша Хайсмит за Том Рипли

Романът на Патриша Хайсмит „The Cry of the Owl“ („Плачът на кукумявката“ – предпочитам този мой превод пред „Викът на совата“, защото по ми се връзва със сюжета!) се появява дванадесет години след „Непознати във влака“ и… също не остава скрит за киното, макар и доста време по-късно.

Към него се обръща през 1987 година един от колосите на френската „нова вълна“ – режисьорът Клод Шаброл (1930-2010), и създава своя филм „Викът на совата“ („Le cri du hibou“).


Филмът на Шаброл обаче не е много сполучлив: интересното начало преминава в не толкова интересно развитие на сюжета и завършва крайно разочароващо, което обаче е дефект и на литературния първоизточник.


Силната финална монологична реплика в романа: „Не го докосвай… Да не си посмял да го докоснеш“ (за ножа, с който е извършено убийството) е бледа като внушение, макар и изведена в едър кинематографичен план; спасява я частично фонограмата, наподобяваща глас на сова.


Клод Шаброл обаче не остава сам.

През 2009 година по екраните тръгва филмът на Джейми Тревис „Викът на совата“ („The Cry of the Owl“) – пак по едноименния роман на Патриша Хайсмит.


Сюжетът е същият, кинематографичното качество – и то е същото, иначе казано - за тройка, даже филмът на Клод Шаброл като че ли стои малко по-отгоре.


Финалната сцена с ножа тук е фатално безлика, безвъзвратно развалена и лишена от всякакъв израз на драматизъм - не вътрешният глас спира героя, а някаква пърхаща край прозореца птица (може би сова?).


Но всичко това са само мои съображения и мисли: друг може би ще намери в двата филма много повече същности, отколкото намерих аз.

Само едно предупреждение: ако търсите филмите да ги гледате на руски (както направих аз), внимавайте да не налетите на сериала „Крик совы“ („Викът на совата“).


Този сериал е руска милиционерска боза, няма нищо общо с романа на Патриша Хайсмит и изобщо не си изплаща усилието да му бъде обърнато внимание...…

май 18, 2018

Свиване

Правете Евровизия, а не война!  

Признавам, че нямам абсолютно никакво право да се изказвам за Евровизия, така че ако искате, не четете нататък. Не помня да съм гледал нещо от нея, нито да съм се интересувал. Попадали са ми само заглавия в медиите и те са били достатъчни да ме убедят, че съм прав да не се интересувам – крещящ фестивал на посредствената самодейност, преследващ всякакви други цели, само не и да търси хубави песни и талантливи изпълнители. Защото талантливите песни и изпълнители са рядкост, а пък идеята на песенния конкурс е да бъде масов и да достави вълнения в колкото може повече масови сърца.

Забелязал съм, че всяка година в социалните мрежи се изливат вълни от справедлив гняв как победителят за нищо не става, как песента му е тъпа и как българската песен е незаслужено изтикана назад поради злонамерено жури и предателство на братските народи. Помня даже и някои от победителите, просияли с особена неповторимост: имаше една финландска хардрок група, чиито членове изглеждаха като демонични персонажи от компютърна игра; имаше една брадата балерина, а пък тази година за лауреат обявиха някаква превъзбудена кудкудякаща дебелана с по един кок от двете страни на главата. Стана ми интересно и намерих в интернет да гледам победилата песен. Гледах и българската, за която разбрах, че се е класирала повече от скромно. Дебеланата изглеждаше съвсем в духа на „новото време“, но с гордост трябва да призная, че българската група не ѝ отстъпваше. Общото за двете песни (а вероятно и за всички останали) се оказа това, че очевидно бяха писани специално за случая, не бяха плод на творческо вдъхновение, а бяха „проект“, който се мъчи да отгатне какво се очаква от него и да го удовлетвори. А това, което се е очаквало, очевидно е било колкото може повече разкрепостеност, колкото може повече оригиналност и неповторимост, колкото може повече бунт срещу естетиката на красивото, срещу формата и съдържанието на творбата, срещу всичко това, което е трудно постижимо и изисква болка и усилие.

Всички тези хора – и финландските хардрок чудовища, и брадатата балерина, и кудкудякащата дебелана, – дали всички тези хора наистина са такива, дали така чувстват себе си? Едва ли. Те изглеждат така, както изисква „проектът“, както повелява „духът на времето“ (или на последните времена, както биха се изразили някои). С професионална точност са отчели, че песенният конкурс на Евровизия тематично се е заявил като откровено фрикшоу – колкото си по-нестандартен, колкото си по-„иновативен“, колкото по-свободно „изразяваш себе си“, колкото по-„храбро“ се опълчваш срещу правилата и традициите – толкова по-големи изгледи за успех имаш. И пред журито, и пред зрителите. Класика ли, професионализъм ли? Пфу!!! Да живее революцията!

Защо е така? Защо тази сериозна организация Евровизия, която включва над 100 члена от 76 държави, която притежава 50 цифрови сателитни станции, свързани към телекомуникационните спътници Eutelsat и която всяка година предава новогодишния концерт на Виенската филхармония и обръщенията Urbi et orbi на папата, защо тя лансира този песенен конкурс, който има съвсем малко общо с културата?

Очевидната причина са все по-отчаяните опити да се държи жива либерално-демократичната идея или поне онова, което е останало от нея, след като достатъчно дълго са се мъчили да я държат жива левите идеологически стратези на постмодерния свят. Такива „спявки“ на неформали, събрани откъде ли не, искат да внушат, че да си по-добър от другия не означава да си по-умен, по-упорит, по-трудолюбив, по-образован и по-дисциплиниран от него, а просто да си „различен“, все едно как – всички сме еднакви в стремежа си да бъдем различни! Всички сме богове по рождение, това е наше право! Това е приспивната песенчица на посредствените и мързеливите. От тях се иска да затворят очички, да дремят и да не шават много-много.

Публиките в държавите на Евровизия по време на конкурса са едно голямо глобално село и всеки гласува за всекиго, само не и за себе си. Всички се обичат с онази изкуствена любов за пред телевизионните камери, всички желаят победа на всекиго, победеният се радва до сълзи за успеха на онзи, който го е победил, и лицемерно подрипва около него да го целува – толкова благородни са всички, толкова са възвишени, толкова са цивилизовани, сякаш идват от някакво космическо бъдеще, където никой от никого нищо не иска, навсякъде плющят знамена с ивиците на дъгата и хипарския знак, индивиди се съешават помежду си без оглед на възраст и пол, а някъде зад облаци от конопен дим мъдър гуру припява мантри под съпровода на ситар.

Но сигурно така и трябва. Правете любов, а не война!

Масовият човек трябва да бъде озаптяван с масови средства – футболът, лотариите и тотализаторите, страховите неврози (войни, епидемии от нови болести, екологични катастрофи, извънземни и т.н.), песенните конкурси… Все неща, в които уж има конфликт, има интрига, има съперничество и състезание, но всъщност няма. Агитките се зъбят една срещу друга, докато футболистите от двата противникови отбора равнодушно прибират хонорарите си. Българите месеци наред се тюхкат и вайкат кого да пратят на Евровизия, та да побие с гордост българския трикольор и когато не го побие, страдат така, сякаш са загубили Македония, Беломорска Тракия и Добруджа в един ден. Имате нужда от доза гордост и чест? Правете Евровизия, а не война!

Човекът е опасно същество – най-зловещият и безскрупулен хищник в природата (Ама защо?!? Нали хората се раждат добри?!? – Който вярва в това, да върви на Евровизия). Човекът е зловещ хищник, защото само той може да различи добро от зло и съзнателно да избере злото. Той е единственият зъл хищник – другите хищници са или гладни, или уплашени. Само човекът може да превърне самоцелната жестокост в своя естетика и разрушението в свой култ.

Затова са изобретени телевизионните състезания и песенните конкурси – да могат хората да се мразят един другиго без сериозни последици: „Егати тъпака! Егати грозотията! Тоя не знае кога е основана българската държава и ми тръгнал по състезания! Ами тия? Това тяхното песен ли е? Егати некадърниците! Аз сто път по-хубава песен от тях ще напиша и ще я изпея хиляда пъти по-добре!!!“. И някак ти олеква. Разните там брадати балерини и кудкудякащи дебелани триумфират опиянени от „успеха“ и си мислят, че скандиращите тълпи ги обичат. Напротив – мразят ги и затова им е толкова хубаво. Мразят ги и ги презират, от което им става още по-хубаво.

А в това да си мързелив и посредствен няма нищо страшно, нито смешно – повечето сме такива, а които не са, често стават невротици. Досадно е само тогава, когато решим да се изпъчим, но не ни се получи. Затова нека прибавим към посредствеността си и малко смирение – по-лесно някак ще я преглътнем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Когато търкането на талончета ти връща мечтите  

Търкам си аз талончета, и нали талончетата връщат мечтите, та си мечтая:

Еееех, ако бяхме член на Евразийския съюз, вчера щяхме да посрещаме

  • Нурсултан Назарбаев, 
  • Гурбангули Бердимухамедов, 
  • Шавкат Мирзийоев, 
  • Сооронбей Женбеков, 
  • Емомали Рахмон, 
  • Илхам Алиев, 
  • и още
  • и още...
Баце щеше три часа да виси на летището, за да чака Путин, вицето щеше да прави книксове пред Рамзан, а главният мюфтия щеше да определя менюто...

Ето гостите – не слагам надписи, защото съм сигурен, че сами ги разпознавате кой кой е :)








    а България (родината ни!) щеше да е горд домакин, т.к.в Евразийския съюз тя обективно е:
    1. С най-висок БВП на човек 
    2. Най-продължителен живот
    3. Най-високо качество на живота 
    4. Най-голяма свобода на словото 
    5. Най-добра съдебна и полицейска система 
    6. Най-добра медицина 
    7.  Най-добро образование 
    8. Най-отворена икономика и т.н., и т.н....
    А последният щеше гордо да се снима с всеки и всичко...
    Свиване

    История за един контрапротестен автобус  

    В края на миналата година Министерски съвет прие промени в плана за управление на Пирин. Както писах тогава, е доста спорно дали промените са в съответствие със Закона за защитените територии. Със сигурност процедурата не беше в съответсвие със Закона за нормативните актове, т.е. изисквания за общественото обсъждане (напр. качване на съгласувателната таблица преди приемането) не са спазени (дали планът за управление е нормативен акт – в променената му част по-скоро да).

    Административният съд ще реши кой прав, кой крив в този случай (макар практиката му да е доста спорна). Тук целта ми е да опиша свързан с този казус проблем. След като бяха провеждани протести срещу решението на Министерския съвет, по традиция беше организиран и контрапротест. С тонколони, с музика, с представители на изпълнителната власт, с автобуси. И именно за един от тези автобуси става дума.

    Автобусът е училищен, а е возил протестиращи. Имаше разбираемо недоволство, поради което реших да питам Министерство на образованието защо училищен автобус се използва за такива цели.

    Междувременно се появи репортаж на Нова, в който заместник кмета на Община Сапарева баня обяснява, че трябвало с друг автобус да се превозят протестиращите, ама той се счупил.

    Защо общината, т.е. публичната власт, организира и извозва хора на протест в защита на решение на Министерски съвет (т.е. пак публичната власт) е въпрос, на който нямам отговор. Т.е. имам, но не знам той доколко е в съответствие със закона. Може и да е законно, но със сигурност буди съмнения.

    Отговорът на МОН казва, че те автобусите са ги предоставили на общините безвъзмездно, срещу договор, в който пише, че могат да се използват само за превоз на ученици. Т.е. МОН може да потърси отговорност на общината за нарушаване на договора. Разбира се, МОН няма да го направи. Не би било добра идея пък да си вземе автобуса, защото основната му цел – превоз на ученици – няма да може да бъде изпълнена. Така че общо взето министърът е напомнил на кмета, че „така не бива“.

    След отговора на МОН питах (пак по Закона за достъп до обществена информация) община Сапарева баня – на какво основание и с чия заповед е използван автобуса. Там след известно забавяне ми върнаха отговор, който постави цялата история в друга светлина.

    Според отговора, заповедта е за транспорт на „ученици-спортисти“. Т.е. според тази заповед нарушение на договора няма – превозвани са били ученици. Това не непременно противоречи на думите на зам. кмета – той не казва дали протестиращите не са били ученици. Т.е. това, което имаме „черно на бяло“ е, че на протеста са превозвани ученици. Да използваш ученици за такива цели е меко казано нередно. Освен това, както се вижда от снимката по-горе, автобусът е в София по тъмно. И след това се прибира по тъмно. Което е в нарушение на наредба, която забранява превоза на ученици в тъмната част на денонощието. Така че подадох сигнал до Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, която е компетентният орган.

    След известно време питах ИААА как е завършила проверката, и техният отговор е: няма нарушение, тъй като не е извършван превоз на ученици. В моя сигнал бях прикачил заповедта на кмета, но явно проверката е установила, че заповедта не е била спазена?

    Така или иначе, имаме „омотаване“ на институциите дори когато става дума за тривиален казус. Документи, заповеди и договори се пишат проформа, за „да има нещо“. Ама те всъщност не отразяват реалността. И всичко е наред, докато някой не пита, когато започва сричането и мазането. И най-важното – накрая санкционирани няма.

    Няма друга поука, няма оптимистично заключение. Да, един автобус не е „най-големият проблем на държавата“. Но е симптоматичен.

    Свиване

    САЩ: неутралност на мрежата  

    Сенатът на САЩ гласува ( 52-47) да се възстанови  защитата на неутралността на мрежата, която Федералната комисия по съобщенията (FCC) реши да отмени през декември миналата година.

    За да се възстанови неутралността на мрежата, трябва да се случат още две неща. Първо,  мнозинство от членовете на Камарата на представителите.  Второ, подпис на президента.

    Но идват и избори на 6 ноември 2018  – така че прогнозите са трудни.

    Свиване

    Как да си отворя аптека?  

    как да си отворя аптека

    От известно време спестявам и съм събрал достатъчно средства. Решавам да започна собствен бизнес и смятам, че най-доходоносно за мен ще се окаже да търгувам с нещо, потребно на всеки човек. Всички се разболяваме при това и доста често напоследък, затова избирам да се насоча към търговия с лекарства. Но как да взема разрешително и […]

    The post Как да си отворя аптека? appeared first on pravatami.bg.

    Свиване

    Пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест  

    ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

    АВТОР: ЮРИЯ МАРКОВСКА - завършила Право в пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

    Не мога да продължа да работя или вече не мога да работя както преди и да изкарвам същата заплата. Това е така, защото болестното ми състояние не ми го позволява. Трябва да се пенсионирам преди да съм навършил пенсионна възраст и преди да съм достигнал минималния работен стаж. И в този случай имам право да получавам пенсия.

    Кога имам право на пенсия по болест?

    Мога да се пенсионирам по болест, когато:

    1. Съм се разболял от някаква болест, която няма общо с полагането на труд от моя страна. Тогава имам право на инвалидна пенсия поради общо заболяване. По-подробно относно този вид пенсия и условията за пенсиониране при нея вижте тук.

    2. Заболяването ми е възникнало в резултат на полагането на труд от моя страна (професионална болест) и е довело до невъзможност да работя (неработоспособност). Ако заболяването ми е временно, то тогава имам право на обезщетение (т.нар. краткосрочно осигуряване.) Ако обаче болестта е постоянна, имам право на пенсия професионална болест (т.нар. дългосрочно или пенсионно осигуряване.)

    3. Болестта ми се е появила внезапно вследствие на трудова злополука и е довела до невъзможност да работя. И тук има значение дали неработоспособността ми е изгубена временно, или за постоянно. В първия случай имам право на обезщетение, а във втория – на пенсия трудова злополука.

    4. Съм военен, пострадал съм по повод военната ми служба и това е довело до инвалидност. За мен се отваря възможността да получавам пенсия за военна инвалидност. Такава пенсия мога да получавам и ако не съм военен, но инвалидността ми е настъпила, докато съм съдействал на военните за извършване на военна работа. Ако съм загинал или безследно изчезнал при извършване на военните ми задължения или при съдействие за такива, то моите наследници имат право да получат пенсия за военна инвалидност.

    5. Докато съм помагал по време на бедствие или съм пострадал при акция на органите на властта, съм останал инвалид. Мога да получавам т.нар. пенсия за гражданска инвалидност.

    6. Болен съм и не мога да работя, а и не отговарям на условията за получаване на каквото и да е обезщетение от общественото осигуряване. Тогава имам право на социална пенсия за инвалидност. Всичко за този вид пенсия и как да я получавам мога да разбера тук.

    Какви са изискванията, за да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

    Законът приравнява двата вида пенсии поради общия между тях критерий – възникване по повод работа (професионални). Условията, на които трябва да отговарям, за да получавам такава пенсия, са следните:

    1. Наличието на инвалидност. Това означава, че неработоспособността ми трябва да е определена на 50% или повече с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

    2. Да съм бил в трудови взаимоотношения – работник или служител или държавен служител, член-кооператор в производствена кооперация, управител или прокурист на търговско дружество или др.

    3. Болестта ми да е определена като професионална или злополуката да е определена като трудова. Това означава, че трябва да са възникнали в резултат на или по повод на извършваната от мен работа.

    NB! Няма изискване да съм натрупал осигурителен стаж. Също така, мога едновременно да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука и трудово възнаграждение. Как да започна да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука?

    Подавам следните документи в териториалното поделение на НОИ:

    1. писмено заявление за отпускане на пенсия.

    2. документи за осигурителен стаж. NB! При поискване работодателят е длъжен да ми издаде такива безплатно.

    3. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по мой избор за период от преди 1 януари 1997 г.

    4. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след 1 януари 1997 г. до датата на пенсионирането. NB! За времето от 1 януари 2000 г. се вписва годишното ми брутно трудово възнаграждение или доходът ми, върху който са внесени осигурителните вноски. NB! Когато за времето след 31 декември 1996г. или за част от него нямам документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните, които работодателят ми или аз като самоосигуряващо се лице съм предоставил на НАП.

    В 4-месечен срок от подаване на документите НОИ се произнася с разпореждане да ми се отпусне пенсия или не. Ако ми отпуска такава, разпореждането включва информация също в какъв размер и какъв е начинът за получаването й. Отказът за отпускане на пенсия или разпореждането за отпускане на пения в частта относно размера или начина на получаване мога да обжалвам в 14-дневен срок от получаването му пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ.

    Как се определя размерът на пенсията за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

    При изчисляването на размера на пенсията НОИ взема предвид:

    - степента на намалената ми работоспособност – в зависимост от нея числото, с което се умножава индивидуалния ми коефицент, варира (над 90% – 0,4; 71-90% – 0,35; 50 – 70,99% – 0,30).

    - средномесечния осигурителен доход за страната през последните 12 календарни месеца преди пенсионирането ми – обявява се от НОИ всяка година;

    - средномесечния ми осигурителен доход за 3 последователни години, през които съм работел преди 1 януари 1997г. (по мой избор);

    - средномесечния ми осигурителен доход за периода от 1 януари 1997г. до момента на пенсиониране.

    NB! Разликата между формулата за изчисляване на обикновената пенсия за осигурителен стаж и възраст и тази за инвалидност поради трудова злопоука и професионална болест е именно в числото (също коефициент), отговарящо на степента на намалената ми работоспособност. След като с това число се умножи индивидуалния ми коефициент, се компенсира липсата на стаж. Така размерът на пенсията ми няма да е по-малък в сравнение с обикновената пенсия за стаж и възраст заради това, че числото на стажа ми е по-малко.

    май 17, 2018

    Свиване

    Медийна свобода и плурализъм  

    В София се проведе международна  конференция “Медийна свобода и плурализъм: Как да рестартираме мерките в ЕС“.

    Записи от   конференцията могат да се видят тук:  сесия  I and   сесия II) или тук.

    Пълният текст на заключителната декларация, в края са  препоръките:

    Свобода на медиите в Европа: Код червено

    През 1997 г. Софийската декларация на ЮНЕСКО за свободни и плуралистични медии бе ревностен призив за напредък в контекста, в който появата на нови информационни и комуникационни технологии се считаше за нова възможност за плурализъм, икономическо и социално развитие, демокрация и мир. Сега, 21 години по-късно, независимите медии в Европа претърпяха безпрецедентен натиск. Комбинацията от различни фактори, като убийствата на журналисти и физическите заплахи срещу тях, нарастващия политически и институционален натиск, репресивното законодателство, насочено към медиите, разрушителните технологии и финансовата криза, поставят съществуването на свободните медии в редица европейски страни в риск.

    Свободният достъп до разнообразна информация и мнение е не само основно право на човека, но е от съществено значение за гражданите да участват в демократичното общество. Това е основната рамка, позволяваща на хората да държат отговорни представителите на властта, за да се ограничат престъпността и корупцията, което е ключов фактор за осигуряване на функционираща демокрация.

    Създаването на контролирани медии е първата стъпка към моделите на публично управление, известни като “меки диктатури” или “завладяна държава”, което създава сериозни заплахи за нормалното функциониране на демокрацията не само за съответните държави, но и за целия Европейски съюз.

    Неотдавнашните събития в някои от държавите-членки на ЕС очевидно нарушават националното и международното право, когато става въпрос за защита на медийната свобода, а именно Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС). ЕС и Съветът на Европа създадоха правни процедури за защита на свободата на изразяване в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Въпреки това тези структури понякога не са достатъчни, за да поддържат и наложат основните европейски ценности и конституционните си традиции.

    Бюджет на ЕС и върховенство на закона

    На 2 май 2018 г. Европейската комисия предложи бюджет за периода 2021-2027 г. и изготви стратегически план за наказване на страни, за които твърди, че са нарушили основните ценности на ЕС. Планът обвързва финансирането от Европейския съюз с принципите на правовата държава, но е твърде ограничен и не споменава свободата на медиите.

    Комисията предлага нов механизъм за защита на бюджета на ЕС от финансовите рискове, свързани с общите недостатъци на правовата държава в държавите-членки. Новите инструменти биха позволили на Съюза да преустанови, намали или ограничи достъпа до финансиране от ЕС по начин, който е в съответствие с вида, тежестта и обхвата на недостатъците на правовия ред. Такова решение ще бъде предложено от Комисията и ще бъде прието от Съвета чрез гласуване с квалифицирано мнозинство, което ще направи невъзможно една или две държави да блокират наказателните мерки.

    Предложението се очакваше и беше направено в отговор на Полша, първата и единствена страна, която досега е обект на механизма на върховенството на закона, тъй като ЕК установи системно поведение, поставящо демокрацията в опасност. Унгария също е на радара на Комисията, където демократичните условия се влошиха, след като продължителни усилия за институционализиране на “нелибералната демокрация” в страната. Полша и България, председателстваща Съвета на ЕС, бяха сред първите държави, които реагираха отрицателно на предложения нов регламент.

    Убийства и физически заплахи

    Ерозията на европейския демократичен модел, тенденция, наблюдавана през последните години, продължава и става все по-тревожна. Регионът е разтърсен от две убийства и от заплахи към разследващи репортери, както и безпрецедентни вербални атаки срещу медиите. Традиционно безопасната среда за журналисти в Европа започна да се влошава. Две убийства за пет месеца, първото в Малта и второто в Словакия, показват тревожен спад за демокрациите на континента. В Малта, смъртта на журналистката и блогър Дафне Каруана Галиция, в следствие на умишлено поставена бомба в колата ѝ, повдигна завесата на съдебния тормоз и заплахи, на които постоянно са подложени журналисти от островната държава.

    Каруана Галиция е била заплашвана от години и е била обект на 42 граждански и пет наказателни дела. Словакия все още е разтърсена от убийството на 27-годишния репортер, разследващ корупцията и мафията. През април италианските правоохранителни органи осуетиха подготвяното от мафията убийство на журналиста Паоло Боромети.

    Икономическа устойчивост

    Независимостта на медиите и свободната журналистика е възможна само ако медийните компании са икономически независими и финансово устойчиви. През 21 век издателите на печатни медии остават основните инвеститори в журналистическо съдържание и са увеличили усилия и инвестиции, за да предложат най-новите иновативни дигитални услуги за читателите в Европа и в останалата част на света. Тези постижения се оказват плодотворни, тъй като вестникарските публикации достигат до безпрецедентно висок брой читатели. Този успех само потвърждава, че бъдещето на пресата е не само дигитално, но и пълно с възможности за разширяване на читателския интерес към публикациите на вестници и списания.

    За съжаление, през последното десетилетие значителна част от икономическата база на независимите медии е ерозирала. Медийните компании изпитаха двоен шок от кризата в бизнес цикъла и бизнес модела си.

    Възстановяването от глобалната финансова криза в Европа беше твърде бавно и твърде скъпо и съвпадна с кризата в медийния бизнес модел. Също така, появата на дигитални платформи и глобални дигитални гиганти като Google и Facebook засили неравнопоставеността между посредниците и инвеститорите и създателите на съдържание, а именно издателите. Въпреки нарастващото търсене на новини и коментари, осигуряването на приходи от такова съдържание се оказва предизвикателство, тъй като авторското право и законите за ДДС от периода преди въвеждането на дигиталните технологии не могат да защитят инвестициите и пазарния дял, както и широкият достъп до онлайн съдържание предоставят на основните платформи лъвския дял от рекламните приходи.

    Данните на Бюрото за интерактивна реклама от 2016 г. показват, че 89% от разходите за онлайн реклама са отишли за Google и Facebook, като останалите 11% са за всички останали дигитални играчи.
    Много предложения на ЕС, свързани с дигиталната сфера, заплашват с тежки и несправедливи съдебни и административни процедури. Като например предложения за електронна конфиденциалност, които биха дали преимущество на най-силните технологични играчи и биха въпрепятствали по-малките играчи, които са зависими от «бисквитки» и от сложно сътрудничество с трети страни, за да бъдат част от икономиката на данни.

    В много страни от ЕС икономическите трудности, които медийните компании са преживели, доведоха директно до концентрация на политически контрол над медиите и засилена зависимост от правителственото финансиране. В някои случаи управляващите политически елити използват средства на правителството и ЕС, за да подкрепят лоялните медии и да манипулират общественото мнение. В тези страни обществената телевизия и радио също са загубили независимост или са под нарастващ политически натиск. На практика тези процеси доведоха до това, че големи части от медийния пазар минаха под контрола на управляващите политици и техните поддръжници за целите на пропагандата, като същевременно предприеха тежки атаки срещу малкото останали независими медии. Близо сме до карйната «цел» за безотчетна власт в някои от страните в ЕС.

    Код червено за медийната свобода в държави в Европейския съюз

    Полша

    Изглежда нищо не е в състояние да спре “Право и справедливост”, национално-консервативната партия, спечелила изборите през октомври 2015 г., която се стреми към радикално реформиране на Полша, както сметне за подходящо, без да зачита онези, които мислят по различен начин. Свободата на медиите е една от основните жертви на техния проект. Обществените медии официално са преименувани на “национални медии” и са преобразувани в говорители на правителствената пропаганда. Техните нови ръководители не търпят нито опозиция, нито неутралност от страна на служителите и отстраняват онези, които отказват да се съобразят.

    Разследващият журналист Томаш Пиатек беше заплашен с лишаване от свобода заради критиките, отправени към министъра на отбраната относно връзките му с руските разузнавателни служби и трябваше да изчака много месеци преди обвиненията да бъдат окончателно оттеглени. Съветът за радио и телевизия, който сега е под контрола на правителството, се опита да наложи глоба на частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Впоследствие глобата беше отменена под международен натиск. На всички призиви за умереност правителството отговаря с познатите аргументи, нетърпящи несъгласие.

    Унгария

    Бизнесмените, които са в тесни връзки с партия «Фидес» на премиера Виктор Орбан, не само успяха да придобият нови медии през 2017 г., но и да заместят чуждестранните медийни компании, инвестирали в унгарски медии. Най-големият им успех бе поемането на контрол над последните три регионални ежедневника. Независимо от това, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включваща най-влиятелните личности от Фидес и държавни служители. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-Фидес медии, обсебени от темата за миграцията, “защитата на Унгария и нейните граници” и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос.

    Другият тип медии са насочени към разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на Фидес. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големият търговски канал RTL Klub и водещият политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

    България

    През изминалите години свободата на медиите в България се влошава с тревожни темпове. Според световния индекс за свободата на медиите на Репортери без граници, България се е смъкнала със 75 позиции през последните 12 години – от 36-та през 2006 г. до 111-то през 2018 г. Налице е нарастващ политически натиск и нарастващ брой физически заплахи срещу разследващи журналисти, издатели и независими медии. Основният инструмент за упражняване на натиск е концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости и други форми на политически контрол върху по-голямата част от медийното пространство и монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание. Моделът включва също така силно влияние върху правителството, прокуратурата и съдебната власт, както и контрол над повечето независими регулатори. Всичко това представлява огромен политически и бизнес конгломерат, ръководен от действащия политик, бивш магистрат, бизснесмен и медиен собственик Делян Славчев Пеевски.

    От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии.

    Малта

    2017-та бе белязана от бомбения атентат срещу Дафне Каруана Галиция, разследваща журналистка, която бе разкрила “мръсните тайни” на местната политика и косвено предизвика предсрочни общи избори през юни 2017 г. Години наред тя е била под нарастващ натиск заради популярността на нейния блог и работата ѝ по разплитане на местните връзки от т.нар. Досиета Панама и т.н. Към момента на убийството ѝ срещу нея вече са били заведени 42 граждански иска и пет наказателни дела за клевета. Тя също бе постоянен обект на заплахи и други форми на тормоз. Съдебният тормоз имаше за цел да я отстрани от обществения живот. Нейният случай беше класически пример за съдебни дела, в които влиятелни ищци се опитват да използват страха от огромни разходи за правна защита, за да затворят устата на критиците си. Под заплаха от страна на известни личности или бизнес групи, независимите медии са принуждавани да отстъпят и да премахнат публикации от своите сайтове.

    Словакия

    Убийството на разследващия репортер Ян Куцяк през февруари 2018 г. предизвика безпрецедентен политически трус в Словакия и стресна международната общност. Куцяк провеждаше разследване за уебсайта Aktuality.sk относно предполагаеми връзки между италианската мафия и Smer-SD (ляво-популистката партия, която оглавява управляващата коалиция) и предполагаемото присвояване на средства от ЕС. В недовършена статия, публикувана след смъртта му, той обвинява премиера Роберт Фицо в пряко участие.

    Министрите на културата и вътрешните работи бяха принудени да подадат оставка и след големи улични протести, самият Фицо трябваше да последва примера им. Подобно на други словашки политици, Фицо бе подложен на засилени атаки в медиите. През ноември 2016 г. той описва журналистите като “мръсни антисловашки проститутки” и ги обвинява, че се опитват да възпрепятстват европейското председателство на Словакия. Така той реагира в отговор на въпрос за предполагаеми нередности в обществените поръчки, свързани с председателството. При липсата на силни институции, които биха могли да ги защитят, журналистите в Словакия все повече са изложени на всякакъв вид тормоз, сплашване и оскърбления.

    Убийството на Куцяк възобнови въпросите за необяснимото изчезване на двама журналисти, единият през 2008 г., а другият през 2015 г. и отново постави въпроса за безопасността на журналистите. През последните години словашки медии, които преди това бяха собственост на водещи международни медийни компании, бяха придобити от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. В момента е запллашен общественият радио и телевизионен оператор RTVS, който през последните години стана символ на журналистически интегритет.

    През август 2017 г. неговият генерален директор закри единствената разследваща телевизионна програма в страната, след излъчването на критичен репортаж за по-малката партия в управляващата коалиция. Правото на отговор на критично медийното отразяване, което политиците получиха от медийния закон от 2007 г., бе ограничено в изменение от 2011 г., но клеветата все още се наказва със затвор до 8 години затвор, съгласно разпоредба на Наказателния кодекс, която политиците продължават да използват за подаване на жалби срещу индивидуални журналисти и медии.

    Чехия

    Трудно е да си представим президент да извади огнестрелно оръжие пред журналисти, но това направи президентът на Чешката република Милош Земан на пресконференция през октомври 2017 г., размахвайки «Калашников» с надпис “за журналисти”. Преизбран през януари 2018 г., Земан има слабост към този вид провокации и многократно е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. Президентът и няколко други политически лидери наскоро засилиха вербалните си атаки срещу независимостта на обществените медии, особено на Чешката телевизия. Също така има няколко нови законопроекти, които биха увеличили обхвата на наказателните санкции за клевета, особено клеветата срещу президента. Нивото на концентрация на собственост върху медиите стана критично, тъй като новите олигарси започнаха да използват своето богатство през 2008 г., за да купуват вестници и да засилят влиянието си. Един от тези олигарси, премиерът Андрей Бабиш, притежава един от най-влиятелните ежедневници в Чехия.

    Препоръки за провеждане на бъдещи политики:

    1. Журналистите, издателите, НПО и други ключови заинтересовани страни трябва да обединят усилията си за подобряване на ефективността при използването на механизми за правна защита в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Една практическа идея би могла да бъде създаването на експертно юридическо лице “Фонд за защита на свободата на медиите”, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите-членки на ЕС;

    2. Европейската комисия следва да разшири новопредложената разпоредба, като обвърже отпускането на средства от ЕС не само с правовата държава и върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите-членки и кандидатите. Освен върховенството на закона, комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. В страни като България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

    На 3 май 2018 г. Европейският парламент гласува резолюция, споед която Комисията трябва да работи за създаването на механизъм на ЕС за демокрация, върховенство на закона и основните права, придружен от независими механизми за наблюдение, които да оценят състоянието на свободата и плурализма на медиите и всички нарушения, свързани с това.

    3. Медийният бизнес модел е в преход. Икономическото оцеляване на медийните компании и независимата журналистика на по-малките пазари е много трудно. Свободните медии обаче са крайъгълният камък на гражданското общество и функционирането на демокрацията. ЕС разглежда свободната преса и свободата на изразяване като “обществено благо” и трябва да разработи обществени механизми за устойчивото си финансиране, за да гарантира своята независимост. Това би могло да включва финансиране от ЕС, насочено пряко към журналисти и медийни компании в държавите-членки, като се избягва посредничеството на местното правителство;

    4. Насърчаване на иновациите и подпомагане на дигиталната трансформация на медиите в ЕС. ЕС трябва да разработи по-разнообразен инструментариум, който да помогне за преодоляване на технологичните различия между европейските медийни компании и глобалните платформи. Също така, да се насърчи предприемачеството в областта на медиите и новосъздадените компании в търсене на нови, устойчиви бизнес модели и иновативни начини за осигуряване на приходи;

    5. Заинтересованите страни от ЕС и държавите членкитрябва да подкрепят категорично правото на издателите във връзка с прегледа на Директивата за авторското право, за да могат издателите да прилагат по-добре своите вече съществуващи права и да спомогнат за преговорите с основните платформи. В допълнение, трябва да се оеднаквят ставките на ДДС за печатни и онлайн издания. Освен това трябва да се гарантира, че дигиталната сфера е място, където всички участници могат да успяват, като осигурят равнопоставеност и повече баланс с технологичните гиганти и платформи. Подкрепата на професионалните медии е от съществено значение за демократичния живот и просветеността на европейските граждани и единственото дългосрочно решение за противодействие на дезинформацията.

    Свиване

    Поредно изменение на Закона за радиото и телевизията относно обновяването на състава на СЕМ  

    На 16 май 2018 г. Народното събрание е приело на първо и второ четене изменението на Закона за радиото и телевизията, внесено от народни представители, за заличаване на разпоредбата, предвиждаща решението на парламента и указът на президента за избиране, съответно назначаване, на членовете на Съвета за електронни медии да влизат в сила едновременно.

    С промени, влезли в сила на 22.6. 2010 г., съставът на регулатора се намалява от 9 на 5 члена и двете квоти на регулатора се предвижда да се обновяват през различен период от време (2 години за квотата на НС, 3 години за президентската квота). Тогава не е заличено изискването актовете на Народното събрание и президента да влизат в сила едновременно – което е направено сега.

    Изменението има връзка и с образуваното конституционно дело 7/2018 г. с докладчик Константин Пенчев, свързано със съответствието именно на заличената разпоредба с Конституцията.

    КС в сходни случаи  е констатирал, че едно твърдение за противоконституционност е основателно или не “до извършването на последвалото изменение на закона, с което противоречието е отстранено и оспорването остава без предмет.”

     

    *

    Законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията (Вносители: Вежди Рашидов, Станислав Иванов, Емил Димитров, Тома Биков, Евгени Будинов, Иво Христов и Данаил Кирилов, 3.5.2018 г.).

    Свиване

    Зукърбърг е приел поканата на Европейския парламент, но няма да има публично изслушване  

    Вера Йоурова, член на ЕК – Антонио Таяни, председател на ЕП – и брюкселска журналистка обменят мисли в Туитър.  Зукърбърг пристига в Брюксел “вероятно следващата седмица” – но няма да има публично изслушване, казва Йоурова.  – Не е ваша работа, казва Таяни.  – Гласувани сте от нас, наша работа е, пише Дженифър Бейкър (@BrusselsGeek) – Говоря на Йоурова, пояснява Таяни.

    .

     

     

     

     

     

     

    Свиване

    С паралелна културна програма бе прерязана лентата на Полиграфия Офис Център  

    Новини


    Полиграфия Офис Център бе официално открит в София. Церемонията включваше вълнуваща културна програма с изпълнение на балерини от Националната опера и балет, както и изложба със съвременно изкуство на Сашо Стоицов. Символичното прерязване на лентата направиха Христо Илиев, председател на Съвета на директорите на AG Capital и Lion’s Head Investments, Хайн Смит, член на Съвета на директорите на Lion’s Head Investments и Сергей Койнов, изпълнителен директор на Lion’s Head Investments. Успех на проекта пожелаха кметът на Столична Община Йорданка Фандъкова, зам.-министърът на регионалното развитие и благоустройството Валентин Йовев, кметът на район Средец Мария Ачкова и посланикът на Република Южна Африка Н.Пр. Ванеса Калверт.

    След реализирането на Фаза 2 от разширяването, Полиграфия предлага 35 000 кв.м. модерно офис пространство в сърцето на София. Проектът е дело на aнглийcĸи apxитeĸти, ĸoитo зaлaгaт нa cъчeтaниeтo мeждy cтapa ĸлacичecĸa част и нoвa мoдepнa cгpaдa. Концепцията на комплекса следва световните тенденции изкуството да присъства в сградите, без значение от основното им предназначение. Полиграфия съчетава висок клас офиси и търговски обекти с пространства, подходящи за изкуство и култура. Програмата на откриването включваше първата самостоятелната изложба на Сашо Стоицов – Пъзел (Puzzle), представена от световно известния куратор Стефан Стоянов. Балетната трупа от Националната опера и балет с примабалерина Катерина Петрова превърна вътрешния двор в сцена за изящно изкуство.

    Когато работихме върху заданието и по-късно изпълнението на архитектурата на сградата, за нас беше много важно да следваме вече наложения в света модел на превръщане на офис пространствата в места за алтернативни активности, защото работното място вече не е само стол, бюро и компютър“, коментира Сергей Койнов, изпълнителен директор на Lіоn'ѕ Неаd Іnvеѕtmеntѕ.

    Полиграфия разполага с ĸoнфepeнтeн цeнтъp зa 150 дyши, cъздaдeн c идeятa дa пpиeмa нe caмo бизнec cъбития, нo oбщecтвeни и ĸyлтypни мepoпpиятия, ĸaĸтo и гaлepийнo пpocтpaнcтвo, пoдxoдящo зa излoжби.


    Полиграфия Офис Център e coбcтвeнocт нa Lіоn'ѕ Неаd Іnvеѕtmеntѕ – нoвocъздaдeното дpyжecтвo с инвеститори АG Саріtаl и южнoaфpиĸaнcĸaтa Оld Мutuаl Рrореrtу. Фокусът на Lіоn'ѕ Неаd Іnvеѕtmеntѕ е придобиването на сгради със знаково значение и дългосрочни наематели в Централна и Източна Европа.
    Свиване

    Записки от метрото: идиотското решение и светлата мисъл  

      Демократичното общество има много и фундаментални предимства пред тоталитарното, авторитарното и различните техни хибриди.
      Преходът към демокрация у нас донесе редица свободи и позитивни промени във функционирането на държавата ни. И ако аз (и не само аз) се взирам в уродливите черти на сегашната наша политическа система, то е защото заради тях ние живеем в непълноценна, имитационна, псевдо-, менте-демокрация. И тяхното преодоляване може да ни върне демокрацията – такава, към каквато се устремихме през 1989 г. и каквато започнахме постепенно да губим, особено през последните десетина години.

    чети по-нататък

    Свиване

    Изкуството да оскърбяваш - 9  

    АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

    ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

    ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

    Скорошният конфуз [1], случил се с притежателя на „Сребърния галош“ [2], доказа една стара истина: патриархът може да бъде какъвто и да е, само не гол. Той може да бъде мрачен развратник като Феофил, или, напротив, весел кастрат като Стефан I, станал „светейш“ на 18 години. Може да е покрит с брадавици като тайния еретик Кирил Лукарий или да се прослави с невероятната си сила и с гърмежа на изпусканите газове като Йоан Граматик – „свещи гасящ и хорове заглушаващ“.

    Константинополският, Ерусалимският, Антиохийският и другите патриаршески престоли пазят отпечатъците на най-благочестивите задници на света. Често техните притежатели са били глухи, куци, плешиви и кривогледи. Понякога имали припадъци, а понякога страдали от диария, подагра или напикаване. Но, както станало ясно в продължение на две хиляди години, всяка специфика на външността, поведението или здравето нямала и няма никакво значение за изпълнението на задължението на „светейшия“.

    Но едно строго табу е съществувало винаги: никога и при никакви условия патриархът не можел да бъде гол. Още повече не можел да дефилира в такъв вид, търсейки дребни курортни удоволствия. И въпросът съвсем не е в старческото „обвисване на телесата“, и не е в забавните обикновени „гащи“, а в това, че патриархът, като всеки друг актьор от историческия театър, „е направен“ точно 100 % от своя костюм, грим и роля. „Тъй като брокатът е кожата му, а параманът – тялото му“. Патриархът не трябва да бъде разсъбличан, защото даже в руски език думата разсъбличам има отчетливо двоен смисъл [3], включително и крайно неприятен за разсъбличания. Лишен от облеклото и аксесоарите, преоблечен в просто „тяло“, всеки патриарх се лишава от своята ролева магия, „десакрализира се“ и се превръща в най-обикновено старче, чието място е на опашката за бира.

    Но въпросът съвсем не е в многострадалния Кирюша [4], който успя да се набута в поредния скандал. В дадения случай той служи само за нагледно пособие, с помощта на което можем да илюстрираме мисълта за крехкостта на всеки „височайш“ образ и чрез това да се доближим до неестествеността на такива понятия като „личност“, „харизма“ и „пасионарност“ [5].

    Както виждаме, голотата е почти смъртоносна. В една или в друга степен това засяга всеки персонаж както от църковната, така и от светската история. Понятието „голота“, разбира се, не трябва да се приема само в прекия смисъл на думата. Позлатена кора на всеки сакрален „плод“ са не само монашеската качулка, панагията, доспехите, мундира или перата. Това са и украсените героични фантазии, и „навлечените“ на персонажа нужни факти, които се щамповат лесно от летописците и се коригират от историците. Като махнем кората, почти гарантирано получаваме нещо доста жалко. Трябва да помним, че всяка „историческа фигура“ прилича на реалния човек, от който „е направена“, долу-горе толкова, колкото Мики Маус прилича на истинска мишка.

    Ще поясним.

    Има многомилиардна търговска марка: блестящият Мики е герой на световен култ. Тази мишка заема пиедесталите в Дисниленд и е там обект на своеобразно поклонение. Милиони хора се красят с изображенията на Мики и с неговата символика (ушичките), участват в шествия, посветени на него, във фойерверки, празници и изобщо по всякакви начини „се умиляват от неговото име“. Но има и реален прототип на милия Мики - Mus musculus: гризач със специфична миризма на пикня и способността да опропасти всичко, до което се докосне.

    Като поучастват в диснилендовския култ на мишката и свалят „ушичките“ , поклонниците на неотразиимя Мики обикновено тровят своите „мауси“ с цинков фосфид и трошат гръбнаците им в капаните за мишки. Те могат да бъдат разбрани. Прототипите на героите, по правило, заслужават именно фосфид. И това се отнася не само за мишките.

    Ако разрежем позлатените телеса на историята или културата, непременно ще открием, че те гъмжат от прототипи и техните деривати (производни). По правило връзката между тях е напълно обусловена от „закона на Мики Маус“. Законът действа както в едната, така и в другата посока: реални персонажи се окичват с красиви митологеми, а на митически герои „се прикачат“ свойствата на реални хора.

    Даже вълшебното дървено момче Пинокио, както разбираме, е „прекопирано“ от възрастния инвалид алкохолик Пинокио Санчес, който се прехранвал с демонстриране на своите протези по панаирите на Тоскана. Санчес имал дървени крака, дървена лява ръка и дървена част от носа. Неговите спектакли не се отличавали с режисьорски деликатности: със сгъващата се протеза на крака си Санчес удрял своя асистент под задника. Той падал с вопли, а вечно пияният Пинокио „козирувал“ с дървената си ръка и се покланял кокетливо.

    Между другото. „Законът на Мики Маус“ поставя точка на дискусията за историчността на И. Христос. Като го използваме в една толкова деликатна тема, няма да оставим в нея никаква интрига. Напълно е възможно някакъв екзалтиран равин с тежка съдба и именно с такова име да е живял действително и да е умрял в Юдея през I век, а конструкторите на християнството просто са го използвали като „закачалка“, на която са увесили паранормални способности и други подобни „дреболии“ на антично божество (непорочно зачатие, чудеса, възкресение и т. н.).

    Да си спомним също и за Маугли. В легендата на Киплинг той е обсипан с блясъка на древноиндийското злато разговорлив красавец, а също така приятел на кобри, слонове и селянки. Но! Ние знаем от кого е копирал Киплинг своя Маугли. И можем да оценим контраста между знаменития образ и действителността.

    В мисионерските приюти на Султанопур и Агра писателят имал възможността да побутне с края на бастуна си истинските „диви“ деца. Отличителна черта на „горските“ момчета били кървящите мазолести подутини на лактите и коленете с размер на „кекс за двама души“, тъй като те се движели само на четири крайника. Истинските „мауглита“ се отличавали с пълно отсъствие на реч и на какъвто и да е проблясък на интелект. Изследващият ги доктор Д. Уишау свидетелства, че „индуските дивачета са пълни идиоти, каквато и да е причината за техния идиотизъм“. Те замърсявал всичко със своите фекалии, хапели до кръв краката на обслужващия ги персонал и постоянно мастурбирали. Впрочем, в условията на приюта те по принцип умирали много преди у добрите индуси да узрее окончателното решение да ги удушат.

    Понякога наличието на прототип е очевидно, но самият той остава скрит за потомците и изследователите. Това позволява на романтиците да се надяват, че например „Малкият принц“ е бил само плод на педофилските халюцинации на френския летец, но не е съществувал in carne (в действителност).

    Култът към богове, пророци, герои, пълководци и други „пасионарии“ [6] е един от най-любимите култове на homo. Човечеството примира от пера, мундири и „харизми“, а с имената на своите любимци маркира цели епохи. На този култ се основават религиите, историята и културата. Уви, за неговото разрушаване не е достатъчен един, та дори и химически чист цинизъм с най-висока концентрация. Необходимо е нещо по-съществено.

    Илюзията, че в човешките стада съществуват личности, надарени с извънредни свойства, отличаващи ги качествено от другите хора, е много устойчива. Има даже дял от историята, която изучава сериозно „пасонариите“. Хората обичат да приписват глобални събития на особеностите на една или друга „личност“.

    Тази забавна заблуда има много корени. Един от тях е липсата на разбиране, че практически всички „харизматични личности“ са 100 % оформени от случайни обстоятелства, а също така от изискванията на политическата мода и от спецификата на своето време. В малко по-друга реалност те щяха да са нищо, а техните „удивителни“ качества не биха оказали никакво влияние нито на историята, нито на културата. (Представете си Моцарт в ранния неолит, Ръдърфорд по време на кръстоносните походи или Хитлер като жител на блокирания Ленинград.)

    Когато оценяваме „великите имена“, не трябва да забравяме, че зад всеки Мики Маус се крие една най-обикновена мишка. Особено добре се вижда това по още „топлите“ примери с Наполеон, Хитлер Сталин, Мао или подобни на тях фигури. На тях се стоварва всичката кръв и всичките глупости, макар че дадените фигури са били само „черешката на тортата“ на своите епохи и народи. Цяла Германия е била Хитлер, целият СССР е бил Сталин. За станалите трагедии личните качества на вождовете не са имали никакво особено значение.

    Разбира се, всички те са можели да влияят отчасти на процесите, но не поради наличието на някаква „харизма“, а защото са имали чисто механичната възможност да го правят. Но да напомним, че те не са изобретатели на тази възможност, а само използват властовия механизъм, който се е оформил по времето на фараоните и не е претърпял съществени промени.

    Обаче! Сред тях не се намира хипнотизаторът Саурон, който може по вълшебен начин да внуши на добрия и наивен народ идеята за райха или за „руския свят“. Диктаторите и президентите са само ръководители на полкови оркестър, които с помощна на „жезъла на властта“ определят ритъма на злобата и възторга, възникващи в масите по естествен начин. Ако жезълът бъде спуснат или издигнат, „оркестърът“ няма да престане да свири.

    По всяка вероятност която и да е роля на личността в историята е поредна самоизмама, а нечия интелектуална и поведенческа уникалност е мит, несъществуващ в реалността и нямащ влияние върху нищо.

    Поне дотогава, докато оставаме в така нареченото културно-историческо поле, където всичко е оценъчно и неустойчиво, твърденията си остават само декларации. За да ги докажем, трябва да се прехвърлим в качествено други сфери.

    За щастие, освен с военните, пророците и вождовете, чийто образ сам по себе си е подчинен на „закона на Мики Маус“, ние разполагаме и с образи от друго качество. Тези, които наистина са променяли реалността на света или са повишавали шансовете на нашия вид да оживее. Имаме предвид творците на науката. Като ги сочим за пример, ще се опитаме да докажем недоказуемото: колко е глупава и изсмукана от пръсти представата за уникалността на личността.

    Ще напомним, че взаимната връзка на учения с неговите открития е несъмнена и общоприета догма (толкова несъмнена, колкото е връзката на особените качества на Сталин с репресиите). А може би същественият принос в науката е наистина резултат от съвършено особени, неповторими свойства, присъщи само на конкретен учен и на никого другиго? Пълната сигурност в това, че нещата стоят именно така, е била еднозначно изказана от множество творци на съвременното знание. По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда Джон Карю Еклз, виждащ именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за „великия фактор на личността“.

    Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“.

    Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“, така че теорията за относителността на Айнщайн, според Дьо Дюв, носи „отпечатъка на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

    На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна. Но само на пръв поглед. А при докосване с фактите от това красиво предположение не остава даже loci udi (мокро място).

    Работата е в това, че много важни изобретения, а също така открития на природни закони и свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

    Вероятно тук трябва да установим и конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

    А какво е това?

    Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако до него са достигнали учени, нямащи възможност да заимстват мисли и идеи един от друг. Ще приложим кратък подбор от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

    Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди; Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък; Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск; Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия; Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията; Адамс и Леверие откриват планетата Нептун; Маркони и Попов изобретяват радиото; Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата; Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете; Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Скалигер и Арецио осъзнават съществуването на кинестезията; Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите; фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума; Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък; Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената; Борели и Жюрен откриват капилярните явления; Херц и Лодж фиксират елетктромагнитните вълни; Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните; Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенсън и Галилей създават часовника с махало; Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка; Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината; Бенет и Еанди моделират електроскопа; Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода; Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява ня хемиплегията; Майел и Джоул разбират принципа за еквивалентността; Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето; Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете; Далтон и Волта описват поведението на парите; Менделеев и Мейр откриват периодичния закон; Вайнбирг и Харди доказват закона за генетичното равновесие; Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите; Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг пишат квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките); Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“; Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

    Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

    И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

    Даже в нашия малък списък са се смесили контета и немарливци, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

    Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени. В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности. Но ние знаем, че всеки homo има много живописна обратна страна.

    Подозирайки това, ние можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни: между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

    И въпреки това те, независимо един от друг, в едно и също време са стигнали до едни и същи съдбоносни изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически разлики не са играли никаква роля.

    Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения? Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

    Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

    Например:

    Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел. Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“. Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел засега даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

    „Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

    Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Абиогенетичната била независимо разработена от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, различието на научните школи и най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР). Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

    Нееднозначен произход имат и следните теории: квантовата, за генетичния код, за относителността и за условните рефлекси. При цялото ни (условно) благоговение пред имената на Айнщайн, на Павлов, на Крик и на Планк нито един от тях не може да бъде наречен техен „автор“ (в примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

    Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател. Всичките компоненти на личността нямат никакво значение. Както впрочем и самата личност. Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор. За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му. Или цветът на очите му.

    Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли. Но и всичко това също не означава нищо. В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки. Впрочем, както станало ясно, нещата не се ограничили само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставили и своите имена.

    Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристики на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

    Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена. Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина. Като направим това, ще намерим ли в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен? Няма да намерим.

    Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин? Отново не. Няма да ги видим.

    А сега да погледнем в окуляра на микроскопа. Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, прехвърлящ в ръцете си стъклени топчета (с тяхна помощ в магазините проверявали качеството на плата)? Отначало той просто се забавлявал. А след това, като комбинирал ту топчетата, ту техните половинки, търговецът на платове видял през тях движението на сперматозоидите в „лепкавата течност, събрана след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

    Има ли в окуляра на микроскопа поне някакво указание с какъв форма е била шапката на този търговец на платове или на какво божество се е кланял в неделните дни? Разбира се, не. Няма.

    Както виждаме, всичко личностно отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение. Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка.

    И така. Виждаме с каква лекота може да се разруши един от основните митове на културата. Митът за личността и нейното „извънредно значение“.

    Но какво получаваме в замяна на това?

    Почти нищо, само образа на науката като реалност, живееща по своите закони. Най-великите имена в нея се оказват почти слепи изпълнители на закона за неизбежното развитие на интелекта. Същият този интелект, който винаги ще постави на истинските им места и палавия Кирюша, и Бонапарт, и самия Мики Маус.

    ------------------------------------

    1. Фотографирането на патриарх Максим по плувки на луксозна яхта.

    2. На руски: „Серебряная калоша“ – подигравателна награда, учредена от радио „Серебряный дождь“ („Сребърен дъжд“), която се дава за съмнителни постижения в шоу бизнеса. Патриарх Кирил е един от лауреатите на наградата.

    3. Руската дума „разоблачать“ означава „разсъбличам“ и „разобличавам“.

    4. Патриарх Кирил.

    5. Пасионарност – характеристика на пасионариите (виж следващата бележка); вътрешна жажда за дейност, която да доведе до осъществяването на някаква цел.

    6. Пасионарии - според лъженаучната теория на Лев Гумильов: хора, които могат да абсорбират енергия от външната среда в по-голямо количество от останалите и да я насочват към изпълнението на определена задача.

    (Следва)

    ДО ТУК:

    1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

    2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

    3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

    4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

    5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

    6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

    7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

    8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

    май 16, 2018

    Свиване

    Република Лотария  

      1.
      Пътувам. До мен седи, но не го свърта на мястото му един чичо, сиреч 5-6 години по-възрастен от мен.
      Опитва се да въвлече другите пътници в разговор за лошите неща, случващи се у нас - бедност, емиграция, пустеещи села, необработвани земи.
      Никой не му се връзва. Всеки е забил нос някъде около пъпа си. Най-много да изпъшка нещо или да махне с ръка.
      Чичото ме гледа че чета и явно аз съм му последната надежда за дискусия по повдигнатите от него теми.

    чети по-нататък

    Свиване

    Индексът на настигането: публикуван е докладът за 2017  

    Индексът на настигането на Институт “Отворено общество” – София измерва и сравнява развитието на тридесет и пет европейски страни по четири категории: “икономика”, “демокрация”, “качество на живот” и “управление”.

    Според методологията на изследването, изходните данни по индикатори се стандартизират в точки по скала от 0 до 100 – от най-нисък до най-висок резултат. Страните също така се класират според резултатите си – от 1 (най-висока) до 35 (последна) позиция.

    Според новоизлезлия доклад България е на 29-то място.

    Самата категория “демокрация” се измерва с редица индикатори, сред които и такива за свобода на медиите.

    Свиване

    Пловдивски евреи не са съгласни с неточното представяне на историята  

    Препечатано от “Маргиналия“. И до мен достигна информация за това, че експозицията-еднодневка, за която стана дума в откритото писмо, се опитва да намери други градове из страната, в които да се изложи. За съжаление не знам кои са конкретните лица, стоящи зад нея, за да ги посоча, защото излагането е и тяхно. Все повече хора знаят все повече за историята на България по време на антидемократичното управление на цар Борис III след 19-и май 1934 г., защото отмина времето, в което отричайки комунизма, автоматично се приемаше, че преди това античовешко управление е имало друго, което е било човешко, демократично. Хората вече знаят, че и преди 9-и септември са убивани българи, депортирани са 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Македония, а останалите са били на практика сваляни от влаковете, на които властите са ги натоварили за откарване в Треблинка. (б.м. – Вени Марковски)

     

    След скандалните думи на вицепремиера Валери Симеонов, противоречивата изложба е още повече нежелана от еврейската общност в Пловдив

    Валери Симеонов пред тв. Скат (снимка: YouTube)

    Въпреки протеста на правозащитници, историци общественици, с който те изразиха негодуванието си срещу подготвяната за 8 май изложба, подменяща историческата истина, тя все пак бе открита с приветствие от вицепремиера Валери Симеонов в присъствието на зам.-министър Румен Димитров от квотата на „Обединените патриоти“. Националистът Симеонов е поздравил  кураторите с думите „ „Колкото и да се прикрива и премълчава този факт, това спасяване (на българските евреи – бел. “Маргиналия”) е станало възможно единствено с категоричната позиция на българското правителство и на царя на България – Борис III“, цитира думите му Агенция Фокус.

    Телевизия “Скат” излъчи по-различна позиция на лидера на Националния фронт за спасение на България, част от „Обединени патриоти“и коалиционен партньор на ГЕРБ. В интервюто Валери Симеонов казва:

    “Просто да отдам дължимата почит на всички тези българи, които голяма част от тях след 9 септември са били избити. За съжаление, за съжаление не малка част от тях са потърпевши точно от действия на евреите, които са влезли в управлението на комунистическа България след това.”

    Организаторите на изложбата „Страната на спасените евреи“ имат намерение да организират представяне на експозицията в Пловдив. Пред “Маргиналия”  Светозар Калев, председател на  местната организация на „Шалом“ открито изрази нежеланието си да станат домакини на изложба с  „документи“ тенденциозно представящи мъчителните събития, свързани с преследване и депортиране на евреи през Втората световна война.

    Еврейската общност в града на Тепетата е с повишена травматична чувствителност по темата за държавния антисемитизъм през периода 1940-1944 година и преживяното от родителите им по време на пронацисткото правителство на Богдан Филов.
    Принос за неизлекуваната травма има и областният бюлетин Trafficnews.bg. От 2016 година Росен Димитров и Станислав  Станев от Пловдивската адвокатска колегия поддържат рубрика в сайта, посветена на „много значими личности и събития от българската история“, като легионера Иван Дочев, прононсиран фашист и водач на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Адвокат Станев представлява в Софийски районен съд Дянко Марков, бивш депутат от Демократичен форум, партия – правоприемник на Българските национални легиони, в делото му срещу журналист от “Маргиналия” и определението по негов адрес „антисемит“.

     

     

    Свиване

    Съд на ЕС: предоставяне на потребителски данни на полицията – кога?  

    Известно е Заключението на Генералния адвокат по дело  C‑207/16 въз основа на преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания).

    Запитването се отнася до тълкуването на понятието „тежки престъпления“ по смисъла на практиката на Съда, установена с решение Digital Rights Ireland и решение Tele2 Sverige и Watson  – в които това понятие се използва като критерий за преценка на законосъобразността и пропорционалността на намесата в правата по членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз  –  именно съответно правото на зачитане на личния и семейния живот, както и правото на защита на личните данни.

    Запитване е направено в контекста на производство по жалба против съдебно решение, с което на полицейски органи е отказана възможността да им бъдат предадени   данни, притежавани от мобилни телефонни оператори, с цел идентифициране на лица за нуждите на наказателно разследване. Обжалваното решение е мотивирано по-специално със съображението, че деянията, предмет на това разследване, не съставляват тежко престъпление, в разрез с изискванията на приложимата испанска правна уредба.

    Въпросите:

    „1)      Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

    2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [Digital Rights] като критерии за строг контрол на Директивата[, обявена за невалидна с това решение], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

    Тоиз разговор е добре известен на българите от времето на прилагането на Директива 24/2006/ЕС за задържане на трафичните данни, обявена от Съда за невалидна. Тогава имаше разногласия по въпроса кое е тежко и кое е сериозно престъпление и как целта за защита на обществения интерес се съотнася с правото на защита на личния живот и личната кореспонденция. Генералният адвокат също прави препратка към Директива 24/2006/ЕС.

    ГА по първия въпрос:

    90.      Според мен следва да се внимава, за да не се възприеме твърде широко разбиране относно изискванията, поставени от Съда с тези две решения, за да не се препятства, или поне не прекомерно, възможността на държавите членки да дерогират установения от Директива 2002/58 режим, която им е предоставена с член 15, параграф 1 от същата, в случаите, в които разглежданите намеси в личния живот едновременно преследват законна цел и са с ограничен обхват, каквито е възможно да настъпят в случая в резултат от искането на разследващата полицейска служба. По-конкретно считам, че правото на Съюза допуска възможността за компетентните органи да имат достъп до държаните от доставчици на електронни съобщителни услуги данни за идентификация, позволяващи да се издирят предполагаемите извършители на престъпление, което не е тежко.

    91.      С оглед на това препоръчвам на Съда да отговори на преформулирания преюдициален въпрос, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

    ГА по втория въпрос:

    96.      Според мен право да определят какво представлява „тежко престъпление“ имат по принцип компетентните органи на държавите членки. Независимо от това, благодарение на преюдициалните запитвания, с които юрисдикциите на държавите членки могат да сезират Съда, същият е натоварен да следи за спазването на всички изисквания, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално да осигури последователно прилагане на закрилата, предоставена от разпоредбите на Хартата.

    107.  Ако понятието „тежко престъпление“ по смисъла на съдебната практика, установена с решения Digital Rights и Tele2, бъде прието от Съда за самостоятелно понятие на правото на Съюза, то би трябвало да се тълкува в смисъл, че тежестта на дадено престъпление, която може да оправдае достъпа на компетентните национални органи до лични данни съгласно член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, трябва да се измерва, като се вземат предвид не само наказанията, които е възможно да бъдат наложени, но и съвкупност от други обективни критерии за преценка като упоменатите по-горе.

    121. В заключение считам, че ако Съдът постанови — в разрез с това, което препоръчвам — че за да се квалифицира престъплението като „тежко“ по смисъла на неговата практика, установена с решение Digital Rights, следва да се отчита единствено предвиденото наказание, на втория преюдициален въпрос би следвало да се отговори, че държавите членки са свободни да определят минималния размер на съответното наказание за целта, стига да спазват изискванията, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално онези изисквания, съгласно които намесата в основните права, гарантирани с членове 7 и 8 от Хартата, трябва да остане изключение и да бъде съобразена с принципа на пропорционалност.

    Да напиша и името на този Генерален адвокат – Henrik Saugmandsgaard Øe от Дания. Успял да застане едновременно на най-разнообразни позиции, като един електрон.

    Свиване

    ЕСПЧ: полицейски разследвания и право на личен живот  

    Стана известно решение на Съда за правата на човека по делото Benedik v Slovenia (62357/14).

    Според ЕСПЧ словенските власти са нарушили Конвенцията, като са позволили на полицията без съдебно разпореждане да издирва дистрибутор на детска порнография в партньорска мрежа.

    През 2006 г. полицията в Швейцария информира свои колеги в Словения за динамичен IP адрес, който се използва в мрежа за споделяне на файлове от тип “peer-to-peer”, която включва споделянето на снимки или видеоклипове с детска порнография.

    Словенската полиция изисква  от местния доставчик на интернет услуги информация за потребителя, на когото е предоставен съответния  IP адрес.  Полицията прилага разпоредба от Наказателно-процесуалния закон, която  позволява да изискват информация от доставчик на електронни данни за потребители на определени средства за електронна комуникация.

    IP адресът първоначално идентифицира бащата на Игор Бенедик като абонат на въпросната интернет услуга, но впоследствие става ясно, че извършителят е Игор Бенедик. Той отрича да е извършил престъпление, но   е осъден за престъпление, свързано с  производството, притежаването или разпространението на детска порнография.

    Полицията действа без издаден съдебен акт. ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и изяснява изискването действията да бъдат  “в съответствие със закона”: първо,   мярката трябва да има някаква основа във вътрешното право. Второ, вътрешното право трябва да бъде достъпно за съответното лице. Трето, засегнатото лице трябва да е в състояние да предвиди последиците от вътрешното право за него и четвърто, вътрешното право трябва да бъде съвместимо с върховенството на правото. [122]

    Съдът също така подчертава, че националните органи, и по-специално съдилищата, трябва да тълкуват и прилагат националното законодателство    в съответствие с принципите на Конвенцията, тълкувани в светлината на практиката на Съда. [123]  В конкретния случай, ако се приеме, че получаването от полицията на абонатна информация, свързана с въпросния динамичен IP адрес, има някаква база в националното право, Съдът трябва да провери дали този закон е достъпен, предвидим и съвместим с принципите на правовата държава.

    Съвместимостта с принципите на правовата държава изисква вътрешното право да осигурява адекватна защита срещу произволна намеса в правата по член 8. Следователно Съдът трябва да се увери, че съществуват адекватни и ефективни гаранции срещу евентуални злоупотреби. Тази оценка зависи от всички обстоятелства по случая, като например естеството, обхвата и продължителността на евентуалните мерки, основанията, необходими за тяхното разпореждане, органите, компетентни да разрешават, извършват и контролират тях, както и вида на средствата за защита.

    Съдът би искал да подчертае, че Конвенцията за киберпрестъпленията задължава държавите да предприемат мерки като събирането на данни за трафика в реално време. Съгласно член 15 от тази Конвенция обаче такива мерки “подлежат на условия и гаранции, предвидени в националното законодателство на [страните по договора]” и   inter alia , включват съдебен или друг независим надзор”.[126]  Член 37 от Конституцията изисква съдебно разпореждане за всяка намеса в личния живот, следователно  разкриването на абонатна информация, свързана с определен динамичен IP адрес, по принцип изисква съдебна заповед и не може да бъде получена с обикновена писмена молба от полицията.

    ЕСПЧ констатира, че правната уредба не отговаря на стандарта на Конвенцията, не  е ясна, няма предвидени гаранции  срещу злоупотреби от страна на полицията и независим съдебен контрол. Нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

    Свиване

    Съвет на Европа: Състояние на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона (5-ти доклад)  

    Публикуван е пореден 5-ти доклад Състояние на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона на генералния секретар на Съвета на Европа.

    Както и при предишните доклади, петте глави са посветени на основни елементи на демокрацията: ефективни, безпристрастни и независими съдебни системи; свобода на изразяване; свобода на събранията и свобода на сдружаване; демократични институции; социално включване.

    Оценките във втората глава потвърждават оценките в индексите за състоянието на медиите, публикувани  досега.

    Свиване

    Паспорт на електронната търговия у нас бе представен на 4-то издание на eCommCongress  



    Проучване как сме пазарували онлайн през 2017 г. представи Българската e-commerce асоциация (БЕА) на четвъртото издание на eCommCongress, организиран от EventsBakery. То се проведе на 11 май, в Sofia Event Center. В рамките на най-мащабното събитие за електронни търговци Любомир Чолаков, управляващ директор на Isobar Commerce, представи колко скоро гласовите асистенти ще изместят писането с клавиатурата. Той показа как иновират компании като Adidas, Lego и Clarins, за да променят потребителското преживяване и получат нови онлайн поръчки. Според данните, които той изнесе в презентацията си, броят на потребителите в световен мащаб, които пазаруват онлайн се очаква да се увеличи двойно за периода от 2014 до 2019 г.

    Петр Свобода, изпълнителен директор на Shopsys в Чехия, Марсел Мейсан от Хърватската асоциация за електронна търговия и Димитър Димитров от БЕА разнищваха пред публиката възможностите да се създадат трансгранични контакти и да се повишава информираността, за да се увеличат продажбите на Балканите, какво се продава най-много и какви маркетинг канали са подходящи. На конгреса присъстваха и представители на македонската и румънската екомерс асоциация.

    Лектори от различни дигитални маркетинг агенции проведоха кратки обучения какви техники и по-прецизни решения са подходящи за електронните търговци, за да повишат лоялността на купувачите. Целта на лекциите им беше да представят добри и лоши практики, както и да покажат как да се повиши трафикът към магазините и съответно поръчките. Представителите на две от куриерските фирми в страната представиха как те си представят предимствата на България като отправна локация за доставка и каква ще е бъдещата индустриална революция.

    Дистанционно участие в конгреса взе и директорът на Alibaba.com Турция - Джунейт Ерполат. На база опита си в B2B електронната търговия той разкри, че броят на продажбите на онлайн търговците, които използват електронна платформа за развитието на своя бизнес е 5 пъти по-висок от еднакви по размер традиционни магазини. Ерполат изтъкна, че 65 % от електронните малки и средни предприятия имат самочувствието и капацитета да оцелеят при лоши икономически условия в сравнение с 10 % от офлайн такива.

    Директорът на европейския потребителски център в България Игнат Арсенов модерира дискусията за европейската регулация за защита на личните данни (GDPR). Заедно с адвокат Биляна Димитрова и адвокат Николай Кисьов бяха представени промените след 25 май 2018, които засягат електронните търговци и какви са предизвикателствата пред тях. Те дадоха приложими съвети как да бъде приведен онлайн магазинът в изряден вид и обсъждаха добри практики за промяна на общите условия в съответствие с изискването.

    В последния дискусионен панел се включи управляващият директор на Isobar Commerce Индия - Шаши Шимпи, който посочи разликите между малките и големите пазари.
    11 компании представиха своите услуги в сферата на електронната търговия в експо зоната, която беше с безплатен достъп за посетители.

    Събитието се организира с финансовата подкрепа на Isobar Commerce и DHL Express, както и медийните партньори investor.bg, Bloomberg.bg, b2b media, technology.bg, offnews.com, Actualno.com, money.bg, mail.bg, списание Логистика и блогърите Василена Вълчанова и Петър Нефтелимов.
    Свиване

    Как да назнача чужденец на работа?  

    kak da naznacha chujdenec na rabota

    Започнах наскоро собствен бизнес и търгувам с различни европейски държави. Реализирам печалби и всичко върви добре, но мисля за разрастване все повече. Необходими са ми както още машини, така и още работна ръка. След дълго премисляне на положението и консултации, реших, че ще ми е най-изгодно да наема някой чужденец, който ще има пряка представа […]

    The post Как да назнача чужденец на работа? appeared first on pravatami.bg.

    Свиване

    Бунтът на грузинските хипстъри  

    АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

    ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

    Подобно нещо като че ли става за първи път в постсъветското пространство – срещу властта въстанаха хипстърите. Това стана практически веднага след провеждането на „спецоперация“ на МВР на Грузия в нощните клубове на Тбилиси. Хората бяха потресени от жестоките методи на спецназа [1], който нахлу в нощните клубове с бойна екипировка и с готови за стрелба автомати – и тогава хипстърите излязоха на улицата.

    Официалното обяснение беше просто – спецоперацията е насочена срещу наркотърговците, които, оказва се, били следени няколко месеца и били заснети на видео. Но спецназът нахлу в нощните клубове все едно имаше намерение да обезоръжи най-малко един батальон на ИДИЛ. Хората бяха хващани наред, събаряни на земята или влачени в полицейските коли, липсваха само овчарките и високоговорителите, напомнящи за безполезността на съпротивата и за необходимостта всички да се предадат.

    В действителност Грузия има и без това много проблеми с наркополитиката: депутатите в парламента през предишния мандат обсъждаха, но така и не приеха либерални поправки в Наказателния кодекс, които биха смекчили наказанието за употреба на леки наркотици, преди всичко на марихуана. Грузинският парламент пристъпи към разглеждане на пакет от законопроекти, които предвиждат освобождаване от наказателна отговорност на наркоманите и премахване на най-строгото наказание – доживотен затвор – за престъпления, свързани с наркотиците, едва след 2015 година. Приетите поправки в Наказателния кодекс на Грузия смекчиха наказанията за всички престъпления, свързани с наркотиците: премахнато беше наказанието лишаване от свобода за незаконно приготвяне, производство, придобиване, съхранение, пренасяне, препращане или продажба на наркотични средства, техни аналози, прекурсори или нови психоактивни вещества.

    Но в действителност полицията използва все още репресивния закон срещу гражданите. През януари тази година международната правозащитна организация Human Rights Watch (HRW) нарече грузинските закони в областта на наркотиците „крайно сурови“, грузинските граждански активисти и експерти ги наричат репресивни. През 1915 година Конституционният съд на Грузия призна, че нормата лишаване от свобода за притежаване на марихуана е противоконституционна. След две години парламентът предприе законодателни промени и премахна лишаването от свобода като наказание за притежаване на марихуана до 70 грама, но запази наказателната отговорност за притежаването ѝ в големи количества. Както се казва в доклада на HRW, въпреки нововъведенията, „криминалните престъпления, свързани с наркотиците, често водят до непропорционални срокове затвор, глоби и други санкции, предвиждащи лишаване от права“.

    Грузия е много малка страна, чиито жители знаят един за друг достатъчно, за да говорят, че държавата използва репресивни закони за потискане на правата и свободите: вече са установени достатъчно много случаи, когато полицията подхвърля наркотици, за да утежни вината на заподозрените. Затова много обществени организации предполагат, че борбата с наркотиците често става повод за репресии или за създаване на илюзия, че правозащитните органи вършат някаква работа. Част от активистите и пострадалите се обединиха в движението White Noise („Бял шум“), което се опитва да обърне внимание на положението в страната. Самото движение започна от историята на един от неговите създатели, художника Беки Цикаришвили, когото преди пет години полицията залови с 65 грама марихуана и го заплашваха 6 години лишаване от свобода. Именно заявление на Цикаришвили накара Конституционния съд да разгледа проблема – активистите победиха, държавата призна репресивността на законодателството.


    В действителност това, което стана на 12 май, се превърна не толкова в повод за искания да се преразгледа законодателството, колкото привлече вниманието към жестокото превишаване на полицейската сила по време на проведената спецоперация в нощните клубове на Тбилиси – Bassiani, който според версията на онлайн сървъра Hostelworld се нарежда в двадесетицата на най-добрите нощни клубове в света, и още четири клуба, сред които и популярния Cafe Gallery. В началото на май активистите на White Noise обърнаха вниманието на властите върху това, че в Грузия се е появил нов опасен наркотик, довел до гибелта на двама млади хора. Като резултат от спецоперацията в нощта на 12 май бяха задържани осем души, заподозрени, че търгуват с наркотици, а също така над 70 души, които са се намирали в клубовете или около тях. Самата операция беше проведена така, че да създаде впечатлението за неутрализиране на голяма престъпна група – по това време в клубовете е имало повече от хиляда души. Сред задържаните се оказаха кандидатът за президент на Грузия от партия „Гирчи“ Зураб Джапаридзе и гражданинът на Великобритания Майло Травес.

    Превишаването на силата и нарушаването на правата на човека при задържането са основната причина, която накара младите хора да излязат в центъра на Тбилиси на централния проспект „Руставели“ и да спрат движението. Полицията изкара и там спецназа и две водни оръдия, но младежите се увеличаваха и МВР реши да отстъпи. В социалните мрежи обаче започна да се разпространява информация, че в центъра на града са се събрали „наркомани и проститутки“. А в действителност младежите се организираха бързо – докараха апаратура и направиха малка сцена, лидерите на протеста обявиха, че смятат действията на полицията за прекомерни, а наркополитиката на правителството за репресивна. Малко преди нощта на 13 май протестиращите обявиха в ултиматум към министър-председателя и министъра на вътрешните работи, че искат тяхната оставка, а ако това не стане, ще разпънат палатки, каквито наистина се появиха още в полунощ. Акцията започна да се превръща от обществена в политическа. През нощта тя беше прекратена, за да не се нарушава закона за тишината, с обещание протестът да бъда подновен на сутринта.

    В първите часове след спецоперацията правителството предпочиташе да мълчи. МВР пускаше бодри рапорти за задържаните, опозиционните политици започнаха да коментират случилото се. Бившият кмет на Тбилиси и един от лидерите на партия „Европейска Грузия“ Гиги Угулава: „Това беше най-долно, некачествено шоу с една-единствена цел – да се накажат младите хора, които обичат клубните развлечения“. Бившият премиер на Грузия, лидер на партията „Единно национално движение“ Михеил Саакашвили: „Нападението на клубовете в най-натовареното и многолюдно време няма нищо общо с борбата с наркотиците, личността и адресите на всички едри нарокотърговци са известни, както и каналите за доставка“. За провеждането на свой мониторинг на случилото се заявиха апаратът на омбудсмана на Грузия и администрацията на президента на Грузия.

    Сутринта на 13 май към мястото на акцията започнаха да прииждат активисти от националистическите организации „Национално единство на Грузия“ и „Младежки национален алианс на Грузия“, с червени ленти на ръцете и нацистки поздрави. Тези организации се активизираха преди шест години, след като дойде на власт „Грузинска мечта“, когато журналистът Малхаз Гулашвили, избягал в Москва и по-късно съден за незаконно преминаване на границата, създаде народно православно движение, полувоенна организация, чиито активисти носеха черни ризи с бели ленти на ръцете. Сега подобни организации има повече и властите използват периодично техните услуги, когато е необходимо да се изостри обстановката в страната, като да се проведе например „Грузински марш“ по подобие на „Руския марш“. Или да се набият африканските студенти само защото имат друг цвят на кожата.

    Както и в Русия, националистическите организации в Грузия са идеологически съюзници на властта, особено на тази радикална част от правителството, която мечтае за по-добри отношения с Русия. В Грузия има силно гражданско общество, което се отнася много болезнено към всички случаи на задържани от окупационните руски власти хора край административните граници с „Южна Осетия“, но радикалните организации винаги заобикалят въпроса за окупацията и руската политика по отношение на Грузия. Те обаче се появяват навреме там, където властта чувства слабост, както в нощта на 13 май в центъра на Тбилиси.

    Към средата на неделния ден стана първият сблъсък на протестиращите с радикалите, по площада плъзнаха слухове, че идва тълпа от няколкостотин души, патриаршията на Грузинската православна църква беше принудена да направи изявление за прекратяване на насилието. Думата взе и министър-председателят Гиорги Квирикашвили: „Аз лично съм гарант за това, че днес никой няма да заплаши вашата свобода на словото и на действието“. Но протестиращите сметнаха тези думи за неадекватни. В нощта на 14 май огромно количество полиция, включително и спецназът, който громеше нощните клубове, успя да изведе протестиращите от площада и да задържи няколко десетки радикали.

    На пръв поглед събитията в Тбилиси нямаха никакво пряко отношение към политиката (всичко стана спонтанно, веднага след полицейската спецоперация), ако не се смятат исканията за оставка на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи. На площада бяха забелязани няколко политици, но те не се изказаха, само коментираха ставащото за телевизионните канали. Протестиращите даже нарекоха своята акция „Танц за свобода“, в паузите между изказванията на активистите те танцуваха под звуците на клубна музика. Незабелязано властите се озоваха пред още една сериозна сила, която може да стане основа за една либерална опозиция, защото протести имаше през тези дни не само в Тбилиси, но и в други големи градове – Батуми и Кутаиси. Ако не бяха притеклите се да помогнат на властите радикали, акцията би могла да се разшири и да стане безсрочна, към Тбилиси бяха готови да тръгнат колони симпатизанти от цяла Грузия.

    Два дена Грузия наблюдава качествено нов протест. Понякога се създаваше впечатлението, че центърът на Тбилиси се е превърнал в подобие на Уудсток, американския рок фестивал, не само заради гръмката музика и факлите, но и заради младите хора с необичайни прически и необичайно облекло, все едно са хипита, дошли от миналото. Сред тях се срещаха и хипита, но вече с побелели коси и гледащи с уважение младежите, които скандират постоянно: „тависпулеба-тависуплеба-свобода-свобода“. Грузия отново става такава, каквато е била преди няколко десетилетия - докарваща до свирепа ярост съветската власт с борбата си за свобода и независимост. Но засега това беше само протест на хипстърите.

    ---------------------------------------

    1. Спецназ – полицейско подразделение със специално предназначение; специални сили.

    Свиване

    А всъщност става дума за България  

      Минавам снощи при мой колега вкъщи да му върна една книга. Отваря ми видимо изнервен. Ела, казва, ти да й обясниш на моята дъщеря, че каквито и да са правилата в нейния университет, и абсурдни да са, и от нейна гледна точка да са безумни, и алогични да са, и церберски да са, ако иска да учи там, тя трябва да ги спазва! Какво ще стане, ако правилата не се спазват?

    чети по-нататък

    май 15, 2018

    Свиване

    Lion’s Head Investments е новият дългосрочен инвеститор на пазара на бизнес имоти в югоизточна Eвропа  

    Новини

    Хайн Смит, член на Борда на директорите на Lion’s Head Investments, Христо Илиев, председател на Борда на директорите на AG Capital и Lion’s Head Investments и Сергей Койнов, изпълнителен директор на Lion’s Head Investments.

    AG Capital, водещата група от компании в сферата на недвижимите имоти в България, анонсира създаването на Lion’s Head Investments – инвеститор на пазара на бизнес имоти в България и Централна и Източна Европа, с фокус върху придобиването на сгради със знаково значение и дългосрочни наематели. Основните инвеститори в дружеството Lion’s Head Investments са AG Capital и Old Mutual Property.

    На пресконференция днес бяха обявени първите инвестиции на Lion‘s Head Investments - Polygraphia Office Center и Megapark в София и бизнес парк Oregon в Букурещ.

    Христо Илиев, председател на Съвета на директорите на AG Capital:

    Радвам се, че успяхме да привлечем вниманието на инвеститор от мащаба на Old Mutual Property за създаването на Lion’s Head Investments. Първата ни съвместна инвестиция – придобиването на Polygraphia Office Center e оценка за екипа на AG Capital при създаването и развитието на висококачествени офис проекти. След приключване на сделките за Megapark в София и Oregon Park в Букурещ портфолиото на Lion’s Head ще включва 5 сгради на обща стойност 310 млн. евро. Компанията ще управлява 235 000 кв.м. първокласни офис площи. Имаме подкрепата на институционални инвеститори и амбициозна програма за разрастване в региона.

    Хайн Смит, член на борда на директорите на Lion’s Head:

    След повече от 30 години в сектора на недвижимите имоти и като инвестиционен директор на Old Mutual Property до 2017 г., се радвам , че съм част от управленския екип на Lion’s Head Investments. България и Румъния, както и целият регион на Югоизточна Европа имат своите значими преимущества – стабилен ръст на БВП, ниски данъци, атрактивен пазар на труда, фискална предпазливост. Дългогодишният опит на AG Capital, изградената регионална платформа на Групата и високото качество на проектите, с които стартираме, ми дават увереност за бъдещото успешно развитие на Lion’s Head.

    Сергей Койнов, изпълнителен директор на Lion’s Head:

    Polygraphia Office Center е една от исторически ценните и значими сгради в София, която след мащабна реконструкция се превърна в модерен офис комплекс. След реализирането на Фаза 2 от разширяването, Polygraphia предлага 35 000 кв.м. модерно офис пространство в сърцето на София. Комплексът предлага и конферентен център за 150 души, като амбицията ни е той да се превърне в популярен бизнес, обществен и културен център. Сградата е изцяло отдадена под наем на престижни международни компании като Bosch, EY, GfK, Groupama, Stars Group, Kostal, Ubisoft и на успешни български компании като Онтотекст и Indevr. В нея работят приблизително 3000 души и се извършват мнoжество високотехнологични разработки в областта на Internet of Things, автомобилната и гейминг индустрии.

    Сделката по придобиването приключи преди дни. Megapark е забележителен офис проект с РЗП от 75 000 кв.м., разположен на ключовия булевард Цариградско шосе в непосредствена близост до един от най-успешните търговски молове. Самият той разполага с търговски площи и близо 500 парко места. Ключови наематели в проекта са PPD, Experian, GlaxoSmithKline, Interoute, Huawei, Strabag, LG Electronics, Hostway, Deichmann. Очакваме сделката да приключи след одобрение на Комисията за защита на конкуренцията.

    Oregon Park е офис парк, разположен в северния бизнес район на Букурещ Floreasca Barbu Vacarescu, се състои от три офис сгради Клас А. Две от тях (A и B) са завършени през 2016 година и напълно отдадени на международни инвеститори като Oracle, Deloitte, Euler Hermes and Kepler Alten. Трета сграда е в процес на изграждане и ще бъде готова през 2019 г. Общата площ на трите сгради в парка ще бъде 125 000 кв.м. Проектът заслужено е удостоен с наградата за най-добра офис сграда на CEE Real Estate Quality Awards 2018.

    Кои са  Lion’s Head Investments и AG Capital

    Lion’s Head Investments е дружество за инвестиции в бизнес сгради със знаково значение и дългосрочни наематели в България, Румъния и други страни в Югоизточна Европа. Основни инвеститори в дружеството са Old Mutual Property и AG Capital. Old Mutual Property e част от Old Mutual Group – южноафриканска група със 170 години история и пазарна капитализация от 13 млр. долара, която оперира в 35 държави.

    AG Capital е водеща група от компании за инвестиции в недвижими имоти, развитие, консултации и управление на активи. Има 25-годишна история на пазара в България и поддържа стратегически партньорства на регионално ниво с международни лидери: Cushman & Wakefield, Apollo Global, CLS Holdings, IFC, EBRD, Luxury Portfolio International, Northridge Capital, Axxess Capital.
    Свиване

    Франция: законопроектът срещу фалшивите новини внесен в парламента  

    В парламента на Франция е внесен законопроект за борбата с фалшивите данни.

    Въвеждат се мерки за борба с разпространението на такава информация. По време на предизборната кампания интернет платформите ще бъдат предмет на по-строги задължения за прозрачност, предназначени да позволят на публичните органи да открият кампании за дестабилизация, фалшива информация и второ, за да се даде възможност на потребителите на интернет да идентифицират поддръжниците на спонсорирано съдържание. Съдилищата също ще могат бързо да спрат разпространението на такива материали.

    Част II от законопроекта е предназначена да позволи на Conseil Supérieur de l’Audiovisuel (национален аудиовизуален регулатор – CSA) да предотвратява  или спира разпространението на телевизионни услуги, контролирани от чужда държава, които нарушават основните интереси на Франция или участват в дестабилизиране на  институциите, по-специално чрез разпространението на  фалшиви новини.  Законопроектът установява и специална процедура за спиране на медийна услуга, ако нейната дейност има за цел да засегне честността на изборите.  CSA ще може да отнеме лицензията на съответния доставчик.

    И накрая, законопроектът  предвижда задължение за по-широко сътрудничество  на  посредници/разпространители/платформи/доставчици на услуги – освен задължението за своевременно отстраняване на всяко незаконно съдържание, за което са узнали,  те трябва да предоставят на всяко лице  възможност  по лесно достъпен начин да уведоми за   невярна информация. И накрая, доставчиците на услуги трябва да разкриват пред обществеността стъпките, които предприемат, за да се борят срещу разпространението на неверни данни.

    Правителството обяви, че законопроектът ще бъде разгледан по ускорена  процедура.

    Свиване

    КЗЛД: Информационно-разяснителни материали по Регламент 2016/679 (GDPR)  

    Информационно-разяснителни материали по Регламент (ЕС) 2016/679 (Общ регламент за защитата на данните)

    Свиване

    Закон на лошата глутница вълци  

      Темата, над която разсъждавам напоследък е все същата – за тридесет години ние построихме псевдодемокрация, формална демокрация, имитационна демокрация, менте демокрация. Нашето общество сме един колективен доктор Франкенщайн и сътворихме нещо ако не чудовище, то най-малкото уродливо политическо създание. То постепенно излезе извън контрол и започва да се превръща в огромна заплаха за държавата, обществото и гражданите. Родено от идеята за демокрация, това уродливо политическо създание започва да изяжда с неутолим апетит самата демокрация.

    чети по-нататък

    Свиване

    Микро и макро лъжи  

    Вероятно мнозина са видели това съобщение, което се появи в интернет пространството, по специално - във Фейсбук.


    Връзката от него обаче не отвежда до никаква новина, а до следната задънена страница.


    Оставяме настрани цялата гнусотия на всичко това.

    Защото все пак сме обявили, че тук ще става дума не за гнусотията, а за лъжата.

    А в случая имаме само една микро лъжа.

    На която изобщо не трябва да се учудваме.

    Защото как няма да има микро лъжи, когато поголовно се лъже на високо държавно (макро) равнище.

    Бойко например ни проглуши ушите, че е дупе и гащи със западните лидери, а Георги Марков добави към това как Макрон му викал „мон шери“.

    Вярно, вика му и наскоро му каза (перифразирам дипломатическия език на Макрон на обикновен): „Мон шери, ние вървим напред, а вие, като искате да гниете в блатото, гнийте си!“

    И, при вида на този явно спукан балон за всеобхватната любов на западните лидери към него, Бойко реши да прекрачи цял океан и започна да разправя как Доналд Тръмп му изпратил „топло и мило писмо“ (точен цитат!), с което го канел да обсъдят проблемите на Западните Балкани.

    Ако някой прави класация за най-тлъста лъжа на годината, тази направо да я слага отсега на първо място.

    Защото само пълен дебил може да повярва, че Тръмп си няма други играчки, та се е засилил да си играе на Западни Балкани заедно с Бойко!

    Ergo:

    Лъже се най-безобразно на макро равнище, ето защо не трябва изобщо да се чудим, че ни лъже някакво си мършоядно сайтче, което е решило да натрупа малко повече посещения на гърба на една човешка трагедия…

    май 14, 2018

    Свиване

    Австрия: регулаторът не разрешава собствен канал на ORF в YouTube и нова филмова услуга на ORF  

    Информация от Австрия за начина, по който обществената телевизия е под надзора на местния регулатор за изпълнение на обществената мисия.

    Регулаторът не е одобрил две предложения на ORF –  за собствен канал в YouTube и за нова услуга – предавания/филми от програмите на ORF срещу абонамент.

    Видимо в Австрия  регулаторът има роля ex ante в  по-широк обхват – което е в защита на аудиторията.   БНТ е в YouYube  – или поне в интернет се вижда “Официален канал на БНТ” в YouTube. Но това не е единствената илюстрация за ограничената роля на българския регулатор – не е ясно например какво става с политематичната БНТ2, нито може да се прочете мониторингов доклад как БНТ изпълнява лицензиите си.

    *

    Eто какво става в Австрия:

    Aвстрийският медиен орган KommAustria е отхвърлил плановете на обществения телевизионен оператор ORF да създаде собствен канал в YouTube .

    ORF кандидатства за разрешение да добави канал в YouTube към своите медийни дейности. Този канал трябваше да предложи главно предавания на ORF, които поради правни ограничения понастоящем не могат да бъдат предоставени за повече от 7 дни чрез catch-up услугата ORF TVthek.

    KommAustria   твърди, че изключителното сътрудничество между ORF и YouTube би дискриминирало други, сравними c YouTube компании.

    Регулаторът също така  взема предвид съществуващите услуги, когато одобрява нови услуги на ORF. KommAustria предполага намаляване на интереса към ORF TVthek, ако се създаде  канал на ORF в YouTube. Освен това регулаторът твърди, че е възможно да се удължи общият период за предоставяне на програми на ORF TVthek (повече от 7 дни) чрез преразглеждане на правната рамка.

    Не е одобрено и искането на ORF да превърне Flimmit в австрийска услуга тип Netflix, предлагайки предавания, които вече са били излъчвани по телевизионните канали или са предназначени за излъчване. ORF притежава Filmmit чрез дъщерно дружество.

    Според KommAustria   по принцип не е забранено на ORF да предлага абонаментна услуга. В конкретния случай обаче искането не е обосновано нито икономически, нито правно, напр. остава “напълно неясно” колко голям ще бъде делът от таксата за тази услуга – доколкото разбирам, не е изяснена  пропорцията между абонамент и обществено финансиране.

    ORF може да обжалва.

     

    Свиване

    Страхотната новина е фалшива, но ако няма кой да кликва върху нея, тя нямаше да се появи!  

    Поводът за това заглавие е снимката, която видях в един набързо спретнат блог с цел да привлича повече хора, които да кликнат върху рекламите:

    Уважаеми хора!
    Моля ви, мислете, когато видите подобни заглавия – мислете не само за печалбарите, които не се притесняват да правят търговия с трагедията на хората, но и за това, че като кликвате върху подобни текстове, вие ги насърчавате да се възпроизвеждат. Ако нямаше наивни и доверчиви хора, които генерират посещения, нямаше да има и програми, които да създават такива сайтове.

    Казвам програми, защото текстът не изглежда да е писан от българи, а и нищо чудно да е автоматично генериран въз основа на алгоритми, които предвиждат какви заглавия биха привлекли повече посетители.

    А че става дума за реклами, си личи още по под-заглавието. Никой нормален потребител не бива да кликва върху подобна “сензация”. Новината е фалшива.

    Това ми напомня, че в едно наше онлайн издание казваха, че няма да модерират коментарите, защото така имали по-голяма посещаемост.
    Нещата са свързани, но в основата на всичко стоим ние – Интернет-потребителите, които кликваме върху препратки, споделяме текстове, снимки и видео.

    Ако бъдем по-внимателни в това, което правим онлайн, ще си спестим много проблеми, при това не само наши, но и на нашите онлайн приятели…

    Преглед на блоговете


    За Мегафон

    Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

    Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

    Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

    Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

    Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

    Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

    Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

    Блогове, от които Мегафон се захранва

    Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.