май 02, 2016

Свиване

152а от Закона за кредитните институции  

През януари 2016 УС на БНБ взе решение да предложи промени на нормативни актове във финансовата сфера, включително

Отпадане на чл. 152а от Закона за кредитните институции, според който централната банка може да налага глоби и имуществени санкции за разпространяване на невярна информация, чието приложение е в противоречие с мандата на централната банка и основните принципи за упражняване на ефективен банков надзор.

Предложените промени ще бъдат изпратени на министъра на финансите.

 

Става въпрос за не-медийните закони,  които се прилагат така, че създават много проблеми на медиите.

  • Друг пример е законът, прилаган от КФН на Стоян Мавродиев Закон срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти.
  • А чл. 326 от Наказателния кодекс –  до две години затвор за този, който предава неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога – с идея  да се прилага по отношение на медиите, които всявали паника?
  • А чл. 339а от Наказателния кодекс – за използване на специални технически средства – повече от десет години отлежава идеята да се отдели в отделна разпоредба използването, когато има  преобладаващ обществен интерес.

 

Но първо:  защо не се внася законопроект за чл. 152а ЗКИ?


Filed under: BG Content, BG Law Making, BG Media, Media Law
Свиване

Адвокатско дружество – какво представлява?  

Петте години в университета – изпити, камари с учебници и множество безсънни нощи в напрегнато очакване, ми се струваше, че никога няма да свършат. Усилията, желанието, старанието обаче дадоха резултат – дипломирах се като юрист. Не спрях дотук и след успешно взет адвокатски изпит съм практикуващ адвокат. С приятели от випуска продължихме да мечтаем и […]
Свиване

Нобелови лауреати – Фредерик Жолио  

Фредерик Жолио (Frederic Joliot),

19 март 1900 г. – 14 август 1958 г.

Нобелова награда за химия, 1935 г. (заедно с Ирен Жолио-Кюри)

(За синтезирането на нови химически елементи.)

Френският физик Жан Фредерик Жолио е роден в Париж. Той е най-малкото от шестте деца в семейството на процъфтяващия търговец Анри Жолио и Емили (Родерер) Жолио, която произхожда от заможно протестантско семейство от Елзас. През 1910 година момчето започва да учи в лицея "Лаканал", провинциално училище интернат, но седем години по-късно след смъртта на баща му се връща в Париж и става студент в училището "Лавоазие". Като решава да се посвети на научна кариера, през 1920 г. Жолио постъпва във Висшето училище по физика и приложна химия в Париж и след три години го завършва като най-добрия от всички в групата.

Получената от Жолио диплома на инженер говори за това, че в образованието на бъдещия учен преобладава практическото приложение на физиката и химията. Обаче интересите му са преди всичко в областта на фундаменталните научни изследвания, което в значителна степен се обяснява с влиянието на един от неговите учители във Висшето училище по физика и приложна химия - френския физик Пол Ланжвен. Като отбива задължителната си военна служба, Жолио обсъжда с Ланжвен своите планове за бъдещето и е посъветван да се опита да заеме длъжността асистент на Мари Кюри в Института по радия към Парижкия университет.

Жолио се вслушва в съвета и в началото на 1925 г. започва да изпълнява новите си задължения в института, където, работейки като препаратор, продължава да учи химия и физика. На следващата година се жени за Ирен Кюри, дъщеря на Мари и Пиер Кюри, която също работи в института. След женитбата фамилията на Ирен се променя на Жолио-Кюри. Семейството има син и дъщеря, които също стават учени. А Жолио, като получава степента лиценциат (равносилна на степента магистър на науките), продължава своята работа и през 1930 г. е удостоен с докторско звание за изследване на електрохимическите свойства на радиоактивния елемент полоний.

Опитите на Жолио да си намери адекватна длъжност не се увенчават с успех и той вече е на прага на решението да се върне към работата си на химик практик в промишленото производство, но Жан Перен му помага да спечели правителствена стипендия, която позволява на Жолио да остане в института и да продължи изследванията си, свързани с въздействието на радиацията. През 1930 г. немският физик Валтер Боте открива, че някои леки елементи, по-специално берилият и борът, излъчват силна проникваща радиация при бомбардирането им с движещи се с висока скорост ядра на хелий (по-късно това е наречено облъчване с алфа радиация), образуващи при разпада си радиоактивен полоний.

Знанието на инженерното дело помага на Жолио да конструира чувствителен детектор с кондензационна камера, за да фиксира споменатата проникваща радиация и да приготви образец с необичайно висока концентрация на полоний. С помощта на този апарат съпрузите Жолио-Кюри (както се наричат двамата), които започват своето сътрудничество през 1931 г., откриват, че тънка пластинка с водородосъдържащо вещество, разположена между облъчването с берилий или бор и детектора, увеличава първоначалната си радиация почти двойно.

Допълнителни опити показват, че добавъчното излъчване се състои от атоми водород, които в резултат от сблъсъка с проникващата радиация се освобождават, придобивайки извънредно висока скорост. Макар че нито един от двамата изследователи не разбира същността на процеса, проведените от тях точни измервания довеждат до това, че през 1932 г. Джеймс Чадуик открива неутрона - неутрална частица, влизаща в състава на атомното ядро.

Странични продукти от бомбардирането на бора или алуминия с алфа-частици са също така позитроните (положително заредени електрони), които през същата 1932 г. са открити от американския физик Карл Д. Андерсън. Съпрузите Жолио-Кюри изучават тези частици от края на 1932 г., през цялата 1933 г., а в самото начало на 1934 г. започват нов експеримент. Като затварят отвора на кондензационната камера с тънка пластинка алуминиево фолио, те облъчват образци от бор и алуминий с алфа-радиация. Както очакват, наистина се излъчват позитрони, но за тяхно учудване позитронната емисия продължава няколко минути и след отстраняването на полониевия източник.

Така Жолио-Кюри откриват, че някои от подложените на анализ образци на алуминия и бора са се превърнали в нови химични елементи. Нещо повече, тези нови елементи са радиоактивни: алуминият, поглъщайки два протона и два неутрона от алфа частиците, се превръща в радиоактивен фосфор, а борът - в радиоактивен изотоп на азота. Тъй като тези неустойчиви радиоактивни елементи не приличат на нито един от естествено образуващите се радиоактивни елементи, ясно е, че се създават по изкуствен път. По-нататък съпрузите Жолио-Кюри синтезират голям брой нови радиоактивни елементи.

През 1937 г. Жолио, като продължава да работи в Института по радия, заема едновременно с това длъжността професор в Колеж дьо Франс в Париж. Там той създава изследователски център за ядрена физика и химия и основава нова лаборатория, където отделите по химия, физика и биология могат да работят в тясно сътрудничество. Освен това ученият контролира строителството на един от първите във Франция циклотрони, в който при провеждането на изследванията като източник на алфа-частици трябва да се използват радиоактивни елементи.

През 1939 г., след като немският химик Ото Хан открива възможностите за делене (разпадане) на атома на урана, Жолио намира пряко физическо доказателство, че подобно делене има взривен характер. Като разбира, че огромното количество енергия, освободена в процеса на разпадането на атома, може да се използва за източник на енергия, той придобива от Норвегия практически цялото налично по това време количество тежка вода. Но избухналата тогава Втора световна война и окупацията на Франция от германските армии го заставят да прекъсне изследванията си. Подлагайки се на значителен риск, Жолио успява тайно да прехвърли наличната у него тежка вода в Англия, където тя е използвана от английските учени в хода на предприетите от тях усилия за разработване на атомно оръжие.

Оставайки в Париж по време на окупацията, Жолио запазва постовете си в Института по радия и Колеж дьо Франс. Като активен член на Съпротивата той използва възможностите на своята лаборатория за изготвяне на взривни вещества и на радиоапаратура за борците от съпротивителното движение чак до 1944 г., когато на самия него му се налага да се крие.

След освобождението на Париж Жолио е назначен за директор на Националния център за научни изследвания, възложена му е отговорността за възстановяване на научния потенциал на страната. През октомври 1955 г. Жолио убеждава президента Шарл дьо Гол да създаде Комисариат по атомна енергия на Франция. Три години по-късно той ръководи пускането на първия в страната ядрен реактор. Въпреки че авторитетът на Жолио като учен и администратор е извънредно висок, неговата връзка с комунистическата партия, на която той става член през 1942 г., предизвиква недоволство и през 1950 г. той е освободен от поста ръководител на Комисариата по атомна енергия.

Сега вече Жолио посвещава по-голямата част от своето време на лабораторната изследователската работа и на преподаването. Все така активен политически деец, той е също така президент на Световния съвет за мир. Смъртта на Ирен Жолио-Кюри през 1956 г. е тежък удар за него. Като поема поста директор на Института по радия и преподавателската ѝ работа в Сорбоната, той се ангажира също така с контрола на строителството на нов институт в Орсе, на юг от Париж. Но организмът на учения е отслабен от прекарания преди две години вирусен хепатит и през 1958 г. Жолио умира в Париж след операция, свързана с вътрешен кръвоизлив.

Характеризират Жолио като чувствителен, добър и търпелив човек. Обича да свири на пиано, да рисува пейзажи и да чете. През последните години от живота си посвещава много време на политическите проблеми. През 1940 г. Колумбийският университет награждава учения със златния медал Барнард за изключителни научни заслуги. Жолио и член на Френската академия на науките и на Медицинската академия на Франция, а също така чуждестранен член на много научни дружества.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/joliotf.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

май 01, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 81  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

81.

В началото на 70-те, когато литературното ми реноме започна да се поправя, киното се обърна отново към мене. В Ленинградското киностудио заснеха филм по сюжет на "Да доживееш до разсъмване" - неуспешен филм във всяко едно отношение. Ходих тогава няколко пъти до "Ленфилм", поработих с режисьора, но веднага разбрах, че няма да има голяма полза. Не беше подходящ режисьор. От по-раншен опит знаех, че на режисьор-постановчика му трябва не толкова ум и вкус, колкото характер и воля. Умение да се бори и да постига. Режисьорът Виктор Соколов беше умен и честен човек, но не притежаваше целия комплект от необходимите за това качества. Отново се добавиха недостигът на средства и ограничеността на материално-техническата база. И като капак на всичко подведе времето - снегът се стопи по-рано, което беше гибелно за необходимата зимна натура. Махнаха режисьора, накараха друг да довърши филма, всичко тръгна надолу и свърши с пълно фиаско.

Скоро обаче получих писмо от "Мосфилм", в което младата режисьорка Лариса Шепитко ми предлагаше да заснеме филм по "Сотников". За това я посъветвал нашият общ приятел Алес Адамович. Съгласих се. Наистина, налагаше се още да получи одобрение от ръководството на студиото, то киноглавк, от отдела по култура към ЦК. Но пробивната Лариса беше изпълнена с надежда и поемаше нещата в свои ръце.

Но далеч не всичко се нагласи от самото начало. Най-напред трябваше сценарий - кой ще го напише? Ръководството на студиото не беше съгласно с авторството на Бикау. Съгласих се - нека бъде някой друг, по техен избор. Избраха младия и талантлив киносценарист и поет Генадий Шпаликов, който написа сценария бързо и добре. Наистина, намериха се претенции, искаха да променят нещо в сравнение с повестта. Съгласих се и изобщо написах на Лариса, че и давам пълен карт бланш - да прави каквото иска. Цялата тази кинобъркотия наистина не ме привличаше отдавна, вече бях сит от нея и исках само едно - да ме оставят на мира. На мира обаче не ме оставяха, бъркотията около сценария продължаваше. Необходима беше авторската ми подкрепа и аз ходех в Менск, където Лариса водеше преговори вече с "Беларусфилм". От преговорите не излезе нищо белеруските киновласти не се осмеляваха да се свържат отново с прозата на Бикау. Усвоили си бяха урока. Лариса се прехвърли отново в Москва, започна да ходатайства през централните власти. Помоли ме да отида.

Отидох в Москва и се срещнахме с Лариса на обяд в Дома на киното. Нямаше много народ, не ни пречеха на разговора. Лариса каза, че работата е спукана, не дават да се снима. Кой не дава? Никой не разрешава, всички забраняват. Трябва да се пробие до самия Суслов (по това време секретар на ЦК на КПСС, наричан "сивия кардинал" на съветската власт - бел. прев.). Исках да кажа: ами пробивайте! А тя казва: "Трябва двамата, сега ще позвъня на помощника му и отиваме при Суслов". Не знаех какво да ѝ отговоря. Работата беше в това, че преди шест години бях чул, че ЦК е приел постановление за моето творчество, подписано именно от Суслов. А аз сега да ходя при него? Дори и в най-мрачните за мене часове не бях молил никого за нищо. Докато Лориса ходи долу да звъни, премислих много неща и много ми се искаше тогава всички там, в сусловския ЦК, да се стрият на прах, даже заедно с моя "Сотников". Не исках нито филма, нито дори повестта. Може би Бог чу молитвите ми. Дойде Лариса, на лицето ѝ лежеше израз на разочарование: Суслов е болен. Слава тебе, Господи, помислих си аз. Излязохме скоро от Дома на киното и аз си отидох у дома.

След известно време получих от Лариса прощално писмо, в което тя се извиняваше и пишеше, че е принудена да се откаже от замисъла, с който живееше цели две години. Какво пък - като ще се отказва, да се отказва, на мене това даже ми харесваше. По-малко грижи. Защото резултатът ще е един и същ, мислех си аз. В същото време ми беше жал за Лариса Шепитко, за нейната завидна продължителна привързаност към моята повест.

Но сбърках, все пак Шепитко, както се беше отказала, така и правеше нещо. И изведнъж, още не беше минала половин година, телеграма: "Пускаме филма, събираме екип. Музиката пише Алфред Шнитке". Нещо се беше завъртяло в желаната направление... Но аз не вярвах много в сигурността на това наше най-несигурно изкуство, чаках отбой. Но отбой нямаше. Получавах редки съобщения: снимат зад Москва, в старо руско градче. Друга натура не намерили. Западно от Москва и в Беларус цялата стародавност е омаскарена от силозни кули и силикатни кутийки.

Снимаха тежко, в централна Русия беше лют студ, някой от екипа се простуди и почина. За двете главни роли Лариса покани младите и малко известни актьори Борис Плотников и Владимир Гостюхин. (Последният направи след това известна кариера в Беларус, подкрепяше режима на Лукашенка и беше облагодетелстван от него. А тогава наистина изпълни добре ролята на Рибак, може би се проявяваше родството на душите.) Когато филмът беше завършен, започнаха обичайните за съветския кинематограф грижи за неговото предаване. Зорките надзиратели от различни органи видяха в него прекалено много християнско-религиозни мотиви. За това до известна степен съдействаше музиката на А. Шнитке, когото властите не признаваха. Разбира се, музиката беше забележителна, но критериите за нейното разбиране бяха по това време особени. Това, което след двадесет години се превърна в несъмнена ценност, тогава се възприемаше като недостатък. Лариса каза, че наистина се е стремяла към възвишена религиозност и дори имала намерение да нарече филма "Възнесение". Компромисно го нарече "Възвисяване" - близко по смисъл. Но все пак не е същото.

След няколко години на Берлинския кинофестивал филмъгт "Възвисяване" получи голямата награда - Златна мечка. А още след известно време забележителната руска режисьорка Лариса Шепитко загина при автомобилна катастрофа. Тогава снимаше филм по повестта на Валентин Распутин" "Прощаване с Матьора", връщали се сутринта уморени в Москва, шофьорът заспал на кормилото, колата се блъснала в насрещна и всички загинаха. Остана вдовец отличният кинорежисьор Елем Климов, който след това засне правдивия филм "Иди и виж" - за беларуските партизани по сценарий на Алес Адамович.

"Възвисяване" е най-добрата от всичките около десет екранизации на мои произведения.

В началото на перестройката писателите започнаха често да ходят в чужбина - на различни конгреси, конференции, срещи, разбира се, по покана на другите и за тяхна сметка. Собствена сметка обикновено имахме във вид на 30% дневни, а това беше дреболия, с която беше срамно да се влезе даже в някое кафене. Веднъж за Германия замина голяма писателска група, сред която беше и Адамович, което ме зарадва много. След дългата карантина в Менск Саша се почувства много благоприятно в чужбина сред московските си приятели, беше винаги център на вниманието, разказваше, дискутираше, шегуваше се. По време на обсъжданията вземаше с удоволствие думата и се изказваше много разумно, макар че не винаги така, както се очакваше. Струва ми се, че в Кил, като се изказваше пред една младежка аудитория, на въпроса наистина ли в Москва младежите не злоупотребяват с наркотици, а повече четат книги, отговори, че проблемът в общи линии е какво четат. Понякога е по-добре да не се чете, а да се играе, да речем, на домино, защото книгите у нас са създадени преди всичко с методите на соцреализма, според указанията на партията. А на въпроса на една феминистка каза, че не може да подкрепи нейното движение. Разказали му, виждате ли, вчера как една млада феминистка, когато ѝ направили път на вратата, се обърнала и зашлевила човека, който ѝ направил път. Защото тя е за равноправие, а този жест е унижение за жената и за женското достойнство. Залата започна да шуми, феминистките наскачаха от местата си, спуснаха се към сцената, а ние с Адамович бяхме принудени да се спасяваме през черния вход. Преследваха ни по нощната улица чак до хотела, в който, след като се озовахме вътре, казах на моя приятел, че повече няма да ходя с него на подобни шоу програми, защото не искам да бъда линчуван.

През лятото на осемдесет и трета година ми се случи да отида в Кьолн на писателски конгреси. Делегацията от Москва беше малка, ръководена от Сергей Михалков: Емтушенко, Распутин, Межелайтис, аз и още някои. Чудесният надрейнски град, който както и много други западногермански градове, се беше издигнал след войната от пепелта на военната разруха, привличаше с красотата си, подредеността си и, разбира се, с прословутата Кьолнска катедрала, близо до която живеехме в хотела. Конгресът протече в залата на градската библиотека. Изказванията бяха доста разгорещени - по света още не беше изстинало човешкото възмущение заради задушаването на "Пражката пролет". Съветските писатели се оправдаваха слабо, обикновено позовавайки се на "козните на англо-америкнския империализъм". Но най-ярко изказване направи Хайнрих Бьол, когото да слуша на площада пред библиотеката се събра многобройна тълпа от граждани. Този забележителен немски писател, борец с фашизма и болшевишкия тоталитаризъм, противник на ракетно-ядреното безумие, завърши речта си с цитат от Шекспир: "Чума върху домовете и на двама ви", и слушателите в залата и на площада го наградиха с овации.

По това време знаех от спомените на Бьол и от неговата автобиография, че сме воювали с него от двете страни на фронта в Молдавия и край Яш, може би бяхме участвали в едни и същи боеве. Там аз, контузен, се върнах в своя батальон, а Бьол, симулирайки болест, постигнал изпращане в тила - такава беше разликата в позициите ни през тази война. По време на почивката отидох при Бьол и му напомних за общото ни военно минало. Бьол се засмя и каза, че ако не сега, то по-късно ще разберем, че и двамата сме били използвани в едно мръсно убийствено дело за целите на еднакво престъпни сили. Може би имаше право, макар че тогава не можех да се съглася напълно с него. Все пак аз си оставах до голяма степен совок (съветски човек; думата има пейоративен смисъл - бел. прев.), докато нобеловият лауреат Бьол стоеше по-високо и виждаше Божия свят по различен начин - широко и независимо. Винаги четях с голямо любопитство малкото негова публицистика, която се появяваше на руски език. Що се отнася до влиянието му върху европейското съзнание, то беше продължително и неоспоримо. Едва след смъртта му през 1985 година значимостта на Бьол в Европа започна да бледнее. Но тогава на негово място в Германия дойдоха негови съмишленици, такива като Гюнтер Грас например, които продължиха хуманизма на великия немец.

Моят разговор имаше известно продължение.

След няколко месеца на международния писателски конгрес в София московската журналистка Женя Катава ме заведе при двама немци. Единият от тях беше мюнхенски редактор на списание, а другият ветеран от миналата война, писателят Х. Кипхард. Някогашният танкист Кипхард, от един полк с Бьол, също воювал в Молдавия, много вероятно по същите места като Бикау, и сега предлагаше да напишем заедно книга за общите ни боеве, но от различни позиции. Бьол подкрепял много тази идея. Идеята подкрепи и ръководителят на българските писатели Л. Левчев, който каза, че е готов да ни предостави някакви условия - да ни осигури места в един от творческите домове на българския СП. Съгласих се.

След известно време се срещнахме отново с Кипхард, този път в Кьолн, обсъдихме някои детайли на общата ни работа и се разделихме с твърдото решение да отидем в началото на пролетта в българския Бургас и да се заемем с писането. Но не се заехме. Кипхард почина внезапно. След него почина и нашият опекун Хайнрих Бьол.

(Следва)

април 30, 2016

Свиване

Филтрирането срещу споделената икономика  

Според медийни публикации НАП и МФ предлагат да се въведе филтриране в интернет срещу  споделеното пътуване, стана ясно след срещата на представители на превозвачески фирми с депутатите от парламентарната транспортна комисия.

Ако това е вярно,  депутатите вероятно си представят, че вече има прецедент – и няма правна пречка да има и нови забрани от този вид. Става дума за Закона за хазарта, който предвиди филтриране, след което Държавната комисия по хазарта взе решение за създаде списък на интернет страниците, чрез които се организират хазартни игри от лица, които не са получили лиценз по Закона за хазарта, а съдът разпореди  всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, да спрат достъпа от територията на страната, до посочения  списък с интернет страници.

Но филтрирането не е универсален инструмент, който държавата да може да използва произволно, когато си поиска.

Съдът в Люксембург обръща внимание, че държавите трябва да съобразяват поне два фактора:

  • забраната да се налага на такъв доставчик общо задължение за контрол и
  • изискването да се осигури справедливо равновесие между правата  – в конкретния случай  – според решението по делото С-360/10 Sabam v Netlog  –  между защитата на авторското право, от една страна, и свободата на стопанската инициатива, правото на защита на личните данни и свободата на получаване или разпространяване на информация, от друга страна.

Съдът в Страсбург също се произнесе – по повод серия дела за блокиране на достъпа до интернет сайтове в Турция – че в конкретните случаи като Cengiz and Others v. Turkey забрана на достъпа до цялата информация на определен уебсайт противоречи на разпоредбата на чл.10 от Конвенцията.

Споделената икономика е нов феномен, който се развива бързо – независимо от противоречивата реакция на правото по света (напр. по отношение Uber). В България КЗК   установи нарушение по чл. 29 от ЗЗК от страна на Юбер Б.В. (Uber B.V) и постанови прекратяване на нарушенията   във връзка с предлагането на услугата UberX (Решение 540/ 30.06.2015).

ВАС, петчленен състав, оставя в сила   допуснатото незабавно изпълнение.

Преди да има дори влязло в сила решение  на ВАС за предоставяната услуга – на базата на справедливото равновесие между правата и интересите, както изисква практиката на Съда на ЕС – изглежда странно да се стига толкова далече в идеите за мерки – като филтриране в интернет.


Filed under: Digital, EU Law
Свиване

Еретици ли са католиците?  

Нашите владици все по-често дават храна на оживени обществени дискусии и това е хубаво. В изявление по повод предстоящия всеправославен събор през юни на о-в Крит, те казаха, че различните от православието християнски деноминации са ереси и не могат да бъдат наричани „църкви“, защото съгласно чл. 9 на основния християнски догмат – Символа на вярата – Църквата е „Една, Свята, Вселенска (Съборна) и Апостолска“. Тоест, това е православната църква, което всъщност никой не оспорва. Казаха още, че „съборност“ наистина означава единение на всички, но единение в истината, непроменена и нередактирана, и че според каноните, всички, които са отпаднали от това единение могат да се върнат в него, но само чрез покаяние и отричане от заблудите.

Какво да мислим ние, простите граждани? По принцип за нас този въпрос е скучен, защото ние се интересуваме от съвсем други неща, но ще се опитаме да му отговорим за гимнастика на светлите си умове.

Както по всички други теми, така и по църковната, най-разпалени са онези коментатори, които нищо не разбират от нея. Как се разпределят участниците в дебата? На първо място те се делят на

битово-суеверни / умно-начетени

Битово-суеверните християни знаят, че по Коледа се сурвака, на Великден се чукаме с шарени яйца, на Тодоровден се яздят коне, на Лазаровден девойки се кичат с венци, а на Йордановден се играе хоро в реката. Те сключват сделки с Бога и светците да приемат децата им в университета, да се омъжат или да си намерят нова работа. За всичко това плащат с монети директно на иконите. Често не знаят какво е молитва и покаяние, не са съвсем наясно с действието на тайнствата, не познават историята на църквата и житията на светците. Но усърдието им е похвално.

От своя страна умните и начетени християни личат в една прослойка академични хора, ерудирани и теоретично подготвени, мъдри, но с „фарисейска премъдрост“ и възгордени дотам, че се чувстват напълно годни да казват кое е добро за Църквата, кое не е, кое е в унисон със съвременните тенденции и кое има нужда от доусъвършенстване. Те презират битово-суеверните християни, често говорят за техните цървули и потури и ги обвиняват, че са свели православието до магически треби по селата. Тяхното усърдие не е похвално, поне в онази част, в която се наслаждават на ума си и се опияняват от собствените си гласове, когато се случи да ги поканят по телевизията.

Разбира се по средата между тези две групи има хиляди хора – духовници, миряни, богослови и всякакви, които рядко участват в шумни дебати, в кротка нормалност честно живеят със себе си и изповядват своите възгледи. Но ние няма да се занимаваме с тях, защото те по правило са скучни и неподходящи за художествено изображение.

По православните въпроси българските християни се делят и по още един признак:

русофили / русофоби

Русофилите крещят, те реват, че са православни и че всички останали са окаяни грешници. Мнозина от тях обаче са чули за Църквата съвсем отскоро и нищо чудно преди това да са я заклеймявали като „опиум за народите“ с не по-малка страст и правоверност. За тях Божието име е само оръжие за сразяване на врага, а Царството небесно – нещо като развитото социалистическо общество. Днес руският тоталитаризъм извиква православието да запълни вакуума, останал след провала на марксизма-ленинизма, по същия начин, по който и той беше извикан горе-долу по едно и също време с нацизма, за да изтика християнството. Разбира се, да използваш една „небесна“, една есхатологична доктрина, каквато е православието, за груби политически цели е толкова далеч от религията (буквално: връзката между човека и Бога), колкото въвличането на струнната теория в борбата с проявите на битов алкохолизъм.

По въпроса за вярата и църквата русофобите пък се представляват от един особен вид богослови-либерали. Това са прозападно настроени интелектуалци, сред които можем да видим и споменатите по-горе „умни и начетени християни“. Те виждат какво правят русофилите и решават да се вдигнат на поход срещу тях, като започнат да правят абсолютно същото, само че с обратен знак – и те да развеят православната хоругва на политическото поприще. В представите им на земното кълбо трябва да се възцари един общ за всички политически модел, за което ще допринесе и един общ църковен модел. От чисто либерална гледна точка те не разглеждат църквата като строг институт, който отсича от себе си всичко деформирано, а като обединително знаме, под което могат да се стълпят всички люде по света, независимо от причудливите си вярвания и ритуали. Нещо повече – колкото по-причудливи и налудничави, толкова по-добре, защото приемайки ги, ние ще се покажем още по-толерантни. Докато за руснаците православието е много удобно, защото могат да кажат на народа си: търпи, това тук не е важно, важна е наградата в отвъдното, то богословите-либерали, за да им противостоят в подкрепа на западния свят, казват: да построим Царството Божие тук, на земята, преди Второто пришествие, преди Страшния съд (а защо не и вместо него!). Но така се подменя истинската цел на Църквата (спасението на душите) със самоцел – всеобщо добруване, пълни и достъпни молове, банкови кредити с ниски лихви, социални придобивки, все по-съвършени смартфони и все по-големи и по-тънки телевизори, на които да гледаме все по-пищни „риалитита“. Всичко това е хубаво, но не е цел, а в най-добрия случай – страничен резултат по пътя към целта. При това положение (безкритичното обединение на несъвместими хора и подмяната на главната цел) Църквата е застрашена да престане да бъде църква. В момента някой сякаш иска да направи нещо като ООН за вярващи. Именно защото русофилите са започнали да превъзнасят православието по един пресилен и карикатурен начин, затова и богословите-либерали (русофобите) пресилено и карикатурно го принизяват и „осветскостяват“, правят го светско, каквото то не е и не може да бъде.

Изглежда най-големият проблем на християнството в наши дни е именно този – опитват се да го направят прекалено светско, за да е по-лесно поносимо за всички, които определят себе си като някакъв вид християни. Загрижените за съдбата на християнството се изправят пред един голям въпрос: кое е за предпочитане – все повече хора да приемат Христос, все едно как, или пък независимо колко малко на брой хора да Го приемат точно така, както самият Той е учил за Себе Си – ни повече, ни по-малко. По тази ос и богословите се разделят на модернисти и консерватори.


И така, еретици ли са католиците и протестантите? От богословска гледна точка (не битово-суеверна, не умно-начетена, даже не и политическа) те  са такива и на практика не го отричат. Какво е да си еретик? Това означава да изопачиш, да промениш някой догмат. В богословието догматът е като аксиомата в математиката – нещо толкова очевидно и основополагащо, че даже не подлежи на доказване, но същевременно нещо, върху което се гради цялата конструкция на съответната дисциплина. Махнете аксиомата за точката и геометрията ще изчезне! Ако някой ученик каже, че триъгълникът има четири страни (нещо, което римо-католиците правят с тринитарния догмат), то учителят тутакси ще го отлъчи от час и ще повика родителите му.

На практика и католиците, и протестантите признават, че са еретици („ерес“ на гръцки означава „избор“), защото са избрали да променят и изопачат важни догмати и канони. Католиците твърдят, че Боговъплъщението не е непременно необходимо условие за преодоляване на първородния грях, че папата е непогрешим, когато се изказва от катедрата си, и че спасението и вечният живот могат да се търгуват под формата на „свръхдлъжностни заслуги“ чрез индулгенции.

Протестантите пък отричат свещенството (приемствеността на Св. Дух за извършване на тайнствата), отричат покаянието, което е единственият инструмент за спасение, не почитат иконите (иконоборството е определено като ерес още преди 1200 години) и много други „прогресивни“ иновации, включително и тази, някои от тях да отричат божествеността на Христос.

И католиците, и протестантите не крият, че променят догми и канони, но твърдят, че с това не развалят вярата, а я подобряват. Казват, че първо, това не са чак толкова важни догми и канони, и второ, че Бог коригира сам Себе Си във времето, пригажда се и се съобразява с „новите реалности“ (идеята за продължаващото откровение) и че именно богословите-модернисти са единствените, които са в състояние да тълкуват на простосмъртните тези Божии корекции и пригаждания.

Ние, простите граждани, сме суетни, но не чак толкова, че да разбираме и тълкуваме Божиите корекции и пригаждания. Затова благоразумно ще предпочетем да приемем нещата такива, каквито са се установили преди повече от хиляда години – неща, които през цялото време очевидно са работели добре. Не защото сме сигурни, че тези неща са съвършени, а защото сме сигурни, че не сме ние тези, които да ги човъркат. Ако е вярно, че Църквата е богочовешки организъм, създаден и оглавяван от Христос и в който пребъдва и излива благодатта Си Св. Дух, то кои сме ние, простите граждани, че да променяме този организъм на своя глава и според мимолетните си възгледи!

Ето гледната точка на едни най-обикновени светски лица като нас, без претенции за академичност или каноничност. Вероятно по подобен начин мислят и повечето хора, които гледат на себе си като на безсмъртни същества. Онези пък, които са убедени, че с последния удар на сърцето всичко свършва, могат да не четат горния текст. Освен това мисля, че пуническият Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Йеронимус Бош, Триптих “Изкушението на св. Антоний” (детайл от лявото крило), Музей за древно изкуство, Лисабон

април 29, 2016

Свиване

"За българската кирилица"  

Вчера получих по електронната си поща едно писмо.

Ето го:

Павел, здравейте!

Получавате това писмо, защото сте подкрепили инициативата „За българска кирилица“.

Откакто обявихме манифеста на инициативата през 2014 г. се случиха много неща около нас, за които не успяхме да ви разкажем. Някои от тях са още в процес, докато други вече набират популярност.

Първата новина е, че тази година организираме второ по-мащабно, по-съдържателно и международно издание на шрифтовия фестивал Типофест. В периода между 24 и 29 май ще се проведат две работилници, двудневна конференция и една изложба. Събитието ще се проведе в София и Пловдив, а над 20 чуждестранни гости с международна известност в областта на шрифтовия дизайн и типографията ще посетят страната ни за първи път. Повече можете да научите от сайта на фестивала.

Втората новина е, че от няколко месеца стартирахме поредица от обучения, обединени под общото име Типоклас. Те са насочени както към професионалисти, така и към хора, които проявяват интерес към изкуството на шрифта и искат да го разбират по-добре. Курсовете се радват на огромен интерес. Повтаряме и подобряваме обученията периодично, за да отговорим на очакванията. Повече за тях можете да откриете в страницата ни във Facebook, а за предстоящи анонси можете да се абонирате в сайта на Типоклас.

Третата новина е, че завършихме дизайна за българска форма на кирилица за шрифтова фамилия с 16 начертания, която ще се разпространява съвсем безплатно. Останаха технически задачи, след разрешаването на които ще публикуваме резултата. Шрифтът е специално избран, така че да притежава sans, serif, narrow, mono и caption версии. Това го прави еднакво ефективен както за печат, така и за екран. Подробности съвсем скоро.

Това е от нас. Благодарим, за подкрепата! Без вас нямаше да имаме увереността, че усилията ни имат смисъл. Можете да харесате страницата ни във Фейсбук, където регулярно публикуваме новостите около нас.

Поздрави!

Борил, Велина и Кирил

Свиване

Европейското кино на Иглика Трифонова  

 

В деня на премиерата на новия филм на Иглика Трифонова „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”в Амстердам светът узнава за смъртта на футболната легенда Йохан Кройф и за присъдата на Радован Караджич, водачът на босненските сърби от 90-те. Удивително е как изкуството  и  историческите факти съжителстват и се допълват:  филмът е част от  паметта за великия Кройф и същевременно е част от паметта за търсенето на справедливост.

В центъра на филма е един съдебен процес. Засяга събития в Босна от края на миналия век. Като свидетел е призован  младеж, от чиито показания зависи и изходът на процеса.  Но кой е той, на чия страна е   и казва ли истината? Филмовият разказ се разгръща и ни води към отговорите на тези въпроси, но заедно с това – и извън конкретните сюжетни линии – засяга важните теми на съвременното общество.

Три от тях ми се струват първостепенни – темата за Европа, темата за цената на справедливостта и темата за отговорността на малкия човек.

Ние, европейците

Свидетелят К 109 е от Босна. Увлечен е по футбола –  това е важно за разказа, увлечението по футбола движи по особен начин цялото филмово  действие. Заедно с цял футболен отбор К109 попада в паравоенна част на босненските сърби. По време на военните действия работи  в кухнята. Какъв е:  християнин или мюсюлманин? Не знаем и не научаваме: зададеният въпрос  по време на процеса остава без отговор. Бащата на К109 е християнин, майката е мюсюлманка. Във филма има прекрасна сцена, в която майката се моли синът й да е жив, след което се обръща към бащата – помоли се и ти – и, хванала ръката му, го прекръства.  Така си живеят.

Младежът се оказва със сърбите не защото споделя  убежденията им – а заради футбола. Постепенно става ясно, че  любовта към футбола се е предала на К109 от баща му – голям почитател на  футболистите на  Аякс от 70-те, дванайсетте апостола на тоталния футбол   (обичайните титуляри и първата резерва – Неeскенс,  Кройф, Кайзер и останалите). Филмът показва как  имената на апостолите са универсален език, а да бъдеш на стадиона  на Аякс е мечта за всеки почитател  на звездния отбор – без значение е вероизповеданието и националността. Кройф е един от онези апостоли, които не разделят, а обединяват – и не случайно стадионът  на Аякс скоро ще се казва Арена Кройф.

Разбира се,  животът за европейците е различен – и филмът показва това с голяма убедителност. Докато в някои точки на Европа хората са се научили да живеят заедно и живеят добре, другаде различията продължават да са източник на напрежение.  Преводачката в процеса е дъщеря на босненци, родена е в Германия,  устроила е живота си в Холандия, обича родината си, но може да се адаптира и навън, представител на новото поколение европейци. Дали това е тенденцията? Или нетърпимостта неусетно превзема толерантните някога общества и различният е чужденец дори в родината си?

Филмът разказва за смисъла на Европа на ценностите и на споделените шансове за развитие – и това го прави особено актуален в турбулентни за Европа времена.

Като говорим за Европа, заслужава отбелязване  фактът, че  филмът е европейски проект – успешно е реализирана сложна българско-шведско-холандска продукция , за което не само Иглика като сценарист и режисьор, но и продуцентката Росица Вълканова, и  екипът заслужава поздравления и най-висока оценка.

Цената на справедливостта

Аз съм жена с мисия, казва Катрин Лагранж, водещият прокурор в процеса. Нейна мисия е справедливостта. Върховната справедливост. Филмът много отблизо, с похвати на документалното кино, следва работата на Международния наказателен трибунал –това потвърждава и адвокатът на Радован Караджич. Впрочем не следва да сме изненадани, заглавията на филмите на Трифонова (Разследване, Разкази за убийства) показват, че справедливостта е нейна тема от дълго време.

Вярваме, че престъпленията трябва да бъдат наказани. Но правораздаването не се основава на вяра, обвиненията трябва да бъдат доказани.  Защитата на обвинените установява, че  К109 свидетелства за събития, на които не е присъствал лично. Защо го прави?  Такава беше сделката, казва К109 : в Босна свидетелят е получил присъда десет години затвор, подразбираме, че ако в Хага свидетелства в полза на обвинението, има шанс да бъде помилван.

Ето как се получава: твърдените факти са истина, босненските сърби наистина са извършвали изтезания и убийства в тези села –  но не бива да се компрометира съдебен процес чрез лъжесвидетелстване. Не може една присъда да се основава на лъжа, казва Лагранж. Така К109, когото любовта към футбола отвежда до десетгодишна присъда в родната му Босна, се оказва екстрадиран от Холандия на Аякс и Кройф като лъжесвидетел.  И по-нататък пътят му се губи.

Филмът разказва за необходимостта да  не  се допускат компромиси с интересите на правосъдието. Като общество имаме огромна нужда от  разговор за справедливостта и върховенството на правото. Независимо споделяме ли решението на Лагранж  или бихме предпочели да видим К109 обратно в семейството му –  важното е, че филмът ни кара да се замислим: готови ли  сме   да плащаме цената за върховенството на правото. Героите, посочени  в заглавието на филма, с обединени от това, че я плащат.

Малките хора, елитите и личния избор

Освен големите теми за Европа и цената на  справедливостта, филмът засяга и една трета тема, за която има смисъл да говорим: подобно на филмите от италианския неореализъм, камерата показва личните избори на малките хора.

Какво мотивира К109 да лъже? Младежът иска да избегне затвора: Такава беше сделката.  Младежът избира да участва в сделката.

Ако се обърнем към българските медии и българската журналистика – голяма част от работещите в медиите участват в манипулации: каква е сделката? С кого е сделката? Фатално предначертано ли е поведението на малките хора – дори в най-печално корпоративно-политически-присвоена медийна среда?

Отговорността на елитите е безусловна – но големите манипулации не стават без малките хора. Като неизвестния К109.

*

Филмът ни дава повод за размисъл и в много други посоки. Засяга се темата за поколенията, за семейството в отворения и мобилен свят, за  връзката родители – деца: научаваме и за родителите  на К109, и за родителите  на холандския адвокат, и за родителите на преводачката, и за бащата на прокурор Лагранж – известен и авторитетен юрист.  Няма да остане незабелязан и въпросът към Лагранж Тя помни ли, че е жена? Темата за жените в обвинението  присъства в литературата,  но в киното не се среща често. И със сигурност много още теми са останали неспоменати. Но това е част от личната среща на всеки зрител с филма.

 

 


Filed under: BG Content
Свиване

Как карикатурите показаха, че медиите са контролирани  

Автоцензурата в България по данни от изследвания е масово разпространена. Цензура съществува, но за конкретни актове на цензура се знае  по-малко.

За съжаление такъв акт на цензура  е заличаване и частично възстановяване на масив от карикатури и други публикации, свързани с карикатуриста Чавдар Николов и Нова броудкастинг груп. Главният изпълнителен директор Дидие Щосел се извини и пое цялата отговорност  –

за  начина, по който управлявах случая с договора за неговите карикатури. Като чужденец, и съм напълно наясно, че това не е извинение, аз прецених грешно начина, по който моето решение ще бъде разбрано, както и за интерпретациите, които ще провокира. Техническите грешки, които се случиха междувременно, само засилиха създаденото впечатление. Още веднъж поднасям извиненията си и поемам цялата отговорност.

Впоследствие Николов взе решение да не поднови договора си и вече можете да видите негови работи в Терминал 3.

Защо този случай се отличава и по определен начин е парадоксален, както и защо решението е лошо – едно мое мнение за Капитал: или за опита на един френски мениджър да обясни наложена цензура с факта, че е французин:

Как карикатурите показаха, че медиите са контролирани

 


Filed under: BG Content, BG Media, Media Law

април 28, 2016

Свиване

Осигурителен стаж. Какво трябва да зная?  

След цял живот усилен труд дойде и моят ред да си дам заслужена почивка и да се пенсионирам. Зная, че има определени условия, на които трябва да отговарям, за да получавам пенсия за осигурителен стаж и възраст. В следващите редове мога да разбера какво точно се крие зад магическия израз “осигурителен стаж”, който ми отваря […]
Свиване

Националистите в подкрепа на бурката  

Вчера общинският съвет в Пазарджик е приел предложението на групата на националистите за забрана на носенето на бурка или никаб на публични места на територията на общината. Това поне четем новините. Детайлите в решението обаче са малко по-сложни и го правят още по-абсурдно.

Пълният текст на решението все още не е излязло, но всички съобщения сочат, че е много близко до внесеното от националистите. Тук виждате техния текст.
pazar

Точка 12 от Приложение 5 на Правилника за издаване на лични документи на практика забранява всички хиджаби, забрадки и прочие, защото ушите не са открити.

12. Лицата върху снимките да са без шапки и забрадки. Разрешават се снимки на лица с шапка или забрадка, ако се виждат двете уши и най-малко 1 см от косата на сниманото лице.

Засяга вас лично

Така написана забраната ще създаде много интересни ситуации засягащи по-голямата част от населението на общината. Освен бурки, хиджаби и забрадки ефективно се забраняват и следните неща:

  • Шалове, ушанки и зимни шапки на бебета и малки деца, ако температурите са малко над нулата
  • Шалове, ушанки и зимни шапки за деца на 14 години и възрастни дори при температури много под нулата
  • Забрадки за възрастни жени в траур според православната традиция
  • Воали падащи върху лицето на сватби
  • Всякакви слънчеви очила и други аксесоари закриващи лицето

Последната точка не е в оригиналното предложение към общинския съвет, но според медиите е внесено по време на гласуването. Навярно общинските служители няма да започнат да глобяват с по 300 лв. всяка баба в траур, дядо с ушанка заради кучия студ, майка покрила добре детето си в хладно време или кифла с огромни очила. Най-вероятно ще налагат глобите единствено за бурки. Поне това обещават. Тогава обаче всеки глобен ще може да съди общината за дискриминация, тъй като иначе общата забрана се прилага крайно избирателно.

Забраната не може да се разпише по-конкретно, защото тогава би била още по-очевидно насочена срещу определена религия и вид облекло. Тогава щеше да е противоконституционна. Нещо повече – в този си вид задължава управители на ресторанти, хотели и други обществени места да следят за спазването ѝ. В противен случай освен глоба, рискуват да загубят всичките си разрешения и регистрации. Така макар целта на общинарите е да забранят бурките, собствениците на кафета ще са длъжни да карат гостите си да стоят без слънчеви очила или шалове, когато седят на масите им на открито, например. Иначе не са сигурни дали служител на общината няма да ги удари с буквата на закона (навярно, за да „бутнат“ нещо).

13015648_1202016199809413_8906261260514330904_n

Колкото и да е абсурдна забраната и страничните ефекти от нея, не може да се сравни с самата ѝ мотивация. Аз също не възприемам бурките и никаб-а за нещо нормално, но същото важи за по-голямата част от мюсюлманската общност. Носят се от много малко мюсюлманки и то най-вече в крайно ограничаващи и силно религиозни общности като Саудитска арабия и Пакистан. Там отношението към жените е такова, бурките са навярно най-малкият проблем. Най-разпространена иначе е т.н. al-Amira, която се носи от почти половината мюсюлманки. Тя обаче също ще бъде забранена в Пазарджик, защото не се виждат ушите, също както е при черният шал за траур в българската традиция.

Забраната ще работи, но не както си мислите

Идеята, че чрез забрана ще се спрат жени да се покриват показва как не се учим от собственото си минало. Само до преди 40 години комунистическата власт беше решила, че чрез преименуване на българомохамеданите и българските турци, ще ги интегрира по-бързо в обществото и ще ги откъсне от религията. Иронията е, че до преди тази срамна страница от история ни младото поколение вече е загубвало връзка с корените си, какъвто е случая с много други етноси. Причината е била в ударната урбанизация, образованието и одържавяването на земеделието. Възродителният процес има точно обратния ефект и дори води до радикализация на отделни групи.

Точно този за ефект съобщава и френски изследовател след аналогични мерки там. Преди забраната във Франция едва 2000 жени са се покривали така при мюсюлманско население от 3.5 до 5 милиона в страната. Забраната обаче води до увеличение, защото много жени са започнали да го възприемат като символ на съпротива. Мярката също така е стимулирала както исламофобията, така и се е използвала от радикални елементи като аргумент в набирането на нови кадри.

С други думи, решението на общинския съвет в Пазарджик не само, че няма да намали носенето на бурки от няколкото жени, които го правят сега, но има риск да ги увеличи. Също така ефективно налага забрана на неща като слънчеви очила и ушанки, което засяга много повече от населението. Създава и удобен член в правилника за изнудване на местния бизнес и справяне с неудобна конкуренция заради вменените им задължения.

Има много причини тази забрана да падне. Най-добрата от тях е, че ако сте против носенето на бурки, както по-голямата част от мюсюлманската общност, това е най-лошата възможна мярка. Най-лесната за възприемане от обществеността би била обаче, че идва лято, а доста хора навярно биха искали да носят слънчеви очила.

Свиване

ВАС: две определения по жалби срещу СЕМ  

Ръководствата на БНТ и БНР и кандидатите за участие в ръководствата са създали вече известна съдебна практика, която сега се обогатява с нови две определения на ВАС по жалбите на генералния директор на БНР Радослав Янкулов.

Определение на ВАС по 22 април по жалбата на Радослав Янкулов срещу Решение № РД-05-58/ 22 март 2016 г. на Съвета за електронни медии, с което е обявен конкурс за избиране на генерален директор на Българското национално радио и е приета процедура за провеждане на конкурса.

Определение на ВАС от 19 април по жалбата на Радослав Янкулов срещу  Решение № РД-05-67 от 05.04.2016 г. на Съвета за електронни медии, с което за изпълняващ длъжността председател на СЕМ е избрана Мария Стоянова, считано от 05.04.2016 г. до избор на нов председател и на основание чл. 60, ал. 1 от АПК е допуснато предварително изпълнение на решението.

Въпреки становища, че  Върховният административен съд ще отсъди в полза на жалбоподателя, засега  това не е факт.

Определенията подлежат на обжалване.

 


Filed under: BG Law Making, BG Media, BG Regulator, Media Law
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 80  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

80.

На конгреса, както винаги, звучаха речи, обичайно скучаеше президиумът. В кулоарите беше по-интересно. Някъде към края на деня се появи Виктор Некрасов, когото по това време преследваха в родния му Киев и в Москва също. Дойде на конгреса с вид на парижки клошар - със стара раздърпана тениска, стари джинси и износени сандали на бос крак, от които стърчаха жълти старчески нокти.

Сред парадната, с всички сили излъскана публика това изглеждаше предизвикателно. Затова пък бързо го наобиколиха младите и от тесния им кръг на стълбището дълго се чуваше шум и смях. Цивилните кагебисти бяха принудени да притворят вратата за залата.

Важното е, че срещите и запознанствата продължаваха и след конгреса, в хотелите и ресторантите. Една вечер в жилището на Валентин Оскоцкий се срещнах за първи път с уважавания много от мене критик Игор Дедков. Той отдавна живееше в Кострома, в столицата се появяваше рядко, но печаташе задълбочени и умни статии за съвременната литература, включително и за беларуската. Понякога ми изпращаше топли писма в Горадня, а след няколко години написа обстоятелствено изследване за моето творчество. Срещахме се рядко, но винаги усещах присъствието му в моята писателска съдба.

За писателските конгреси в Москва мога да си спомням дълга и много. Или с досада заради тяхната рутина, или, случваше се, с възторг от някои смели и разумни изказвания. Особено по време на перестройката, когато желязно организирания СП започна забележимо да се разпада. Но и тогава партията го държеше упорито в ръцете си. Опитаха се да реформират ръководството, избираха в управлението доскоро още навикани писатели. Председателството на един конгрес повериха на Юрий Бондарев, един път дори поставиха и мене на почетно място в президиума. Александр Яковлев разговаряше приятелски с нас в кулоарите. Но и тогава в ЦК продължаваше да стои Шаура и неговият земляк Севрук, който по това време направи най-успешната си кариера - ръководеше всесъюзния главлит и осъществяваше практически цензура над цялата съветска литература. Той се държеше здраво за своята цековска длъжност даже при Горбачов и рухна окончателно едва тогава, когато рухна партията КПСС. Тогава се прехвърли в гостоприемната лукашенковска Беларус, където и досега се занимава с обичайното си дело.

Някъде още в брежневските времена Москва откри неочаквано за себе си един странноват автор с не по-малко странноватото му произведение със заглавие "Москва-Петушки". Името на автора беше Вениамин Ерофеев или просто Веничка, както със симпатия го наричаха приятелите му и читателите. Книгата ми даде да прочета Адамович, на когото му харесваше много, може би защото, без да скъсва с хуманизма, носеше в себе си зачатъците на бъдещия постмодернизъм. После разбрахме, че авторът работи в газопроводното строителство, че е много болен и че дружи с групата московски литератори, които издаваха по това време скандалния "Метропол" (алманах с литературни текстове, които цензурата не е допуснала до печат, излиза в дванадесет екземпляра през 1979 година - бел. прев.). Веднъж Адамович ме удиви, като ме попита по време на елефонен разговор какво е мениск. Това не беше филологически термин и далече стоящият от техниката Адамович не би трябвало да се интересува от него. Припомних си от физиката, че мениск е криволинейно напрежение върху повърхността на течност. В последвалия разговор стана ясно, че в едно интервю, напечатано, струва ми се, в "Литературная Россия", Ванечка се изказал доста похвално за мене и Адамович и казал, че при среща би налял на Адамович пълна чаша, а на Бикау - и с мениск. Бедният алкохолик Ванечка, може би не знаеше, че Адамович не пие и с това го беше развеселил. Но все пак моралният му жест беше много по-приятен за нас двамата от която и да е идеологична похвала на някой "цивилен литературовед".

(Следва)

април 27, 2016

Свиване

Опасно ли е СЕМ да си гледа работата ?  

 

Вчера НС избра нови членове на СЕМ – Розита Михайлова-Еленова и София Владимирова `(под текста – стенограма от изслушването, важно е да се знае какво поддържат новите членове на СЕМ (*).  Заедно с Бетина Жотева от президентската квота новите членове от парламентарната квота попълват състава на регулатора. Заварените членове са Мария Стоянова от президентската квота и Иво Атанасов от парламентарната квота.

СЕМ има текущи задачи, между които  на дневен ред е изборът на   генерални директори на Българската национална телевизия и Българското национално радио. Обществените медии са огромна надежда за хората, които търсят безпристрастна и качествена журналистика, следваща обществения дневен ред.  Обществените медии правят обществото по-силно – така е озаглавена една от декларациите на EBU. В този смисъл и отговорността на СЕМ за ръководствата на обществените медии е огромна.

Но отговорно значи ли опасно?

Също вчера  24 часа публикува голяма  статия, озаглавена Защо е опасно този СЕМ да избира шефове на БНТ и БНР. Това е втора публикация от този тип, първата отразяваше срещата в медийната комисия, на която трябваше да се изложат идеите за промени в медийното законодателство. Тогава 24 часа беше единствената медия, която  си позволи манипулация  (това е проверимо, има пълен запис) в заглавието на публикацията – Обединение на БНТ и БНР иска медийната общност. 

Новата публикация е продължение на предходната, но вече не е подписана. Ето   тезите и аргументите към тях в точни цитати:

Първа теза

На новия СЕМ е най-добре да се даде време […] да гласува удължаване на мандата с 6 или 12 месеца на настоящите генерални директори на БНТ и БНР. Това може да се направи с промяна в Закона за радиото и телевизията.

Аргументи:

  • При толкова малко смислени и повече безсмислени корекции на Изборния кодекс подобна промяна е действително наложителна.   
  • Само си представете какво търгуване ще настъпи с техните постове при тези скандали с избирателните промени, които засягат президентския вот наесен.  Кого ще хареса Радан Кънев за шеф на БНТ, който пък няма да е по вкуса на Меглена Кунева, а дори да не си помисляме за критериите, които ще наложи собственикът на тв СКАТ Валери Симеонов. А тия дни той се превърна в незаобиколим фактор и проблем на Борисов около Изборния кодекс.  Да, СЕМ е независим орган и сам избира шефовете на обществените медии, но няма как да не даде ухо кого обсъждат политиците помежду си.  
  • Такива са настроенията сред журналистите и другите служители в двете медии.  
  • [Новите членове] малко или изобщо не познават кандидатите за радиото или пък техните концепции за развитието му. Малко или изобщо не познават досегашната работа на БНР и БНТ – конкурсът за шеф на телевизията все пак е само след месец.  

Няма нужда и от коментари – но защо корекциите на ИК да са аргумент за удължаване на мандатите, защо сега ще настъпи търгуване с постове за обществените медии и  – ако е така – това е антирегулатор, това ли е очакването на 24 часа за СЕМ? – и защо  пък след половин година няма да настъпи търгуване, и наистина ли журналистите в БНР искат още една година управление на Янкулов – остава неясно.

Втора теза

Неудобната тема за обединението на БНТ и БНР: по традиция за нея се говори винаги преди изборите за генерални директори на двете обществени медии и нищо не се казва. Нещо повече, всеки, който повдигне тази тема, бива веднага нарочван, че сам иска да оглави подобен голям и доста добре финансиран от държавата холдинг. […] Имената на Вяра Анкова и настоящия шеф на НДК Мирослав Боршош се появиха като варианти за обединението. И двамата отричат да имат амбиции. Но преди да има кандидати за този медиен холдинг, е необходима политическа воля. […]  Макар че, ако обединението се случи и хипотетично през следващите няколко години, Анкова би била позитивна фигура там. Професионализмът ѝ е факт, потвърден не само от колегите ѝ, но и от зрителите. За двата си мандата тя промени Българската национална телевизия, като я превърна в място, където се водят умни разговори с умерен тон, липсва агресията и скандалът, политици, експерти и общественици обсъждат задълбочено проблемите, без да се надвикват и карат. Многообразието на програмата и различните гледни точки станаха задължителна част от обществената телевизия, която освен това продължава да прави едни от най-добрите тв новини.  Боршош, който съживи мъртвеца НДК, също би бил подходящ водач на холдинга.

Аргументи:

  • Практиката  и по света, а и у нас (виж големите частни телевизии) показва, че подобни медийни корпорации могат да работят много добре.
  • Подобна радио-телевизионна корпорация ще доведе до икономии и творчески синергии, смята Мартин Захариев, бивш депутат, а сега сътрудник на медийната комисия. Според него двете обществени медии могат да влязат като дъщерни компании в акционерно или холдингово дружество. Това ще им позволи да сключват договори с кредитни институции или за продажба и ще подпомогне взаимното им развитие.
  • Асоциацията на телевизионните продуценти също подкрепи обединението, защото по думите на председателя ѝ Евтим Милошев “това ще направи обществената медия по-силна и по-значима и ще създаде повече работа за нас, продуцентите”.

Аргументите против са представени по следния начин:

  • сега  и по-рано почти всеки от екипите на двете [обществени ] медии беше против. И днес единственото, което се чува от по-кресливите публични гласове, е, че събирането на двете медии под една шапка ще увеличи контрола на държавата върху тях, ще намали вероятно парите им и БНР ще загуби влиянието си. Изкаже ли някой друго мнение, веднага бива обявяван за човек, който иска да се уреди на сладка началническа работа.

И по тази теза аргументите нямат нужда от коментари – дали ще има икономии е въпрос на оценка на въздействието, в другите държави данните сочат обратното за  дълъг период. Много добре, че независимите продуценти ясно заявяват интереса си – но водещи по правото на ЕС са   демократичните потребности на хората. А по идеята за търговските дружества – нека някой да си направи труда да предлага сериозни мотиви – тези за сключване  на договори и пр. не са – а и от записа на срещата в НС се създава впечатление, че Мартин Захариев предлага идея, не твърди, че именно това е оптималното решение.

Двете тези заедно в контекст:

Хипотезата [за обединението] продължава да съществува, ако предстоящите конкурси за генерални директори примерно бъдат отложени, а настоящите мандати – удължени. Иначе никой кандидат няма да се съгласи да участва в тежък избор и година по-късно да попадне под чужда шапка.

*

Това ни се предлага като теза на 24 часа: този СЕМ е опасно да избира генерални директори.

Тъжна е тази публикация. Ако нещо е опасно, това е тезата на 24 часа – на първо място с подмятането   за търгуването с постове, което ще падне.

Ако посланието е   да се отнемат  правомощията на СЕМ с изменение в ЗРТ,  за да не избират генерални директори, докато регулаторът не стане дееспособен да избира – това не е голяма иновация.

Царят вече отне от правомощията на СЕМ един път с изменение в ЗРТ, причинявайки дълга пауза в лицензирането. За да не лицензира неправилният СЕМ. И подмени лицензиите с временни бележки за свои хора. Така наречената временна търпимост.  

Доколкото разбирам,  предлага се римейк   – подмяна на избора по закон  с  временни бележки за  сегашните директори  – в комплект. 

На идеи  за персонални употреби на закон  трябва да се реагира  – и в случаи на поправки като   анти-Куцкова (преди години приеха промяна в Закона за съдебната власт, която забрани на членовете на  ВСС  да предлагат магистрати за наказание, за да попречат специално на съдия Куцкова да направи предложение),   и в случаи  като про-Лучано (министър без висше образование). 

Ако познавам някого от тези, които разчитат на персонални поправки – да ме извинят, това не е насочено към никого лично. Ако ще се прави нещо наистина за доброто на обществените медии, да се прави  с истински мотиви и без да се опира на сговор – както се казва и в декларацията за основните ценности на обществените медии в Европа:

Искаме да създадем свят на комуникациите отвъд печалбите. Медии в името на общото благо, програми и инициативи директно свързани с демокрацията, аудиторията и обществото: нови хоризонти за европейските медии. По един открит и прозрачен начин.

Решенията, които взимаме винаги са само в интерес на аудиторията. Стремим да бъдем напълно безпристрастни и независими от политически, икономически и други влияния и идеологии. Свободни да предизвикаме властимащите, да подлагаме на съмнение общоприетото мнение и да даваме своя принос за едно информирано гражданско общество.   Искаме да бъдем независими във всички аспекти на нашата дейност като програмна политика, редакторски решения, подбор на персонал.


 

(*) Не се  говори за връзка между изслушването на кандидатите, представянето им, възгледите им за регулацията  и гласуването на парламентарните групи. В този контекст препратките по-долу са към представянето на Владимирова и Еленова  – за всички, които не знаят много за тях и искат да знаят с какви възгледи за регулацията са новите членове – не е много, но прочетете двата текста: важно е

 

(**)   Но да, текстът е комуникация: Иво Атанасов от СЕМ е написал (ФБ, публичен статус), че се радва, че в публикацията го наричат почтен депутат от БСП и благодари на 24 часа.

Всеки коментира, каквото вижда в един текст – макар че според мен още в  заглавието  се вижда доста.

 

 

 

 


Filed under: BG Law Making, BG Media, BG Regulator, Media Law
Свиване

Нобелови лауреати – Луиджи Пирандело  

Луиджи Пирандело (Luigi Pirandello),

13 септември 1863 г. – 28 юни 1867 г. – 10 декември 1936 г.

Нобелова награда за литература, 1934 г.

(За творческата смелост и изобретателност във възраждането на драматургичното и сценичното изкуство.)

Луиджи Пирандело, италиански драматург, новелист и романист, е роден в Джирдженти (днес Агридженто), Сицилия, и е второто от шестте деца в семейството на преуспял собственик на мина за добив на сяра. Литературният талант на бъдещия писател се проявява още през ученическите му години; като юноша той съчинява стихотворения, пише трагедията "Варварин" ("Barbaro"), която не се е запазила.

След неуспешен опит да се приобщи към семейния бизнес Пирандело постъпва в Римския университет (1887 г.), но след една година, недоволен от равнището на преподаване, се премества в Бонския университет, където учи литература и философия, и през 1891 г. получава диплома по романска филология, като пише дипломна работа за сицилианските диалекти. През 1889 г. излиза първият поетичен сборник на Пирандело "Радостна болка" ("Mal giocondo"), в който се чувства влиянието на Джозуе Кардучи. След края на следването си Пирандело остава в Бон и още една година чете лекции в университета.

Като се връща през 1893 г. и получава финансова подкрепа от баща си, Пирандело започва да пише: неговият първи роман "Отхвърлената" ("L'esclusa") излиза през 1901 г., а написаният в традициите на веризма първи сборник с новели "Любов без любов" ("Amori senz amore") - през 1894 г. През същата година писателят се жени за Мария Антониета Портулано, дъщеря на съдружник на баща му, семейството има двама сина и една дъщеря. През 1898 г. Пирандело става професор по италианска литература в педагогическия колеж в Рим, където преподава до 1922 година. Първата си пиеса, едноактната драма "Епилог" ("L'epilogo"), Пирандело пише през 1898 г., но в театъра тя е поставена едва след дванадесет години, през 1910 година, под названието "Ухапването" ("La morsa").

През 1903 г. след наводнение е разрушен рудникът на баща му и литературата и преподавателската дейност се превръщат за Пирандело в единствено средство за съществуване. През 1904 г. съпругата на писателя претърпява сериозен нервен срив и в продължение на следващите петнадесет години страда от мания за преследване, изпада в истерии от ревност и през 1919 г. Пирандело е принуден да я настани в психиатрична клиника.

Въпреки семейните и финансовите несгоди Пирандело продължава да пише и да печата. Голям успех постига третият му роман "Мъртвият Мита Паскал" ("Il fu Mattia Pascal", 1904 г.), в който отчетливо звучи темата "лице и маска". Своите теоретични и естетически възгледи за изкуството писателят излага в две произведения от 1908 г.: статията "Хуморът" ("L'umorismo"), в която се разкрива неговото сложно трагикомично виждане за света, и сборника с есета "Наука и изкуство" ("Arte e scienza").

До 1915 г., когато е поставена първата пиеса на Пирандело от три акта акта "Ако не е така..." ("Se non cosi..."), писателя работи основно в жанровете роман и новела, но след 1915 г. се посвещава изцяло на драматургията, която му дава възможност да живее състоятелно и след време да остави преподавателската дейност. От 1915 до 1921 г. Пирандело пише шестнадесет пиеси, като всичките са поставени на сцена. Особен успех според критиката и зрителите има пиесата "Това е така (ако така ви се струва)" ("Cosi e (se vi pare)"), поставена през 1917 г.

Международно признание донася на Пирандело пиесата "Шестима герои в търсене на автора" ("Se personaggi in cerca d'autore", 1921 г.), която се играе през 1922 г. с огромен успех на сцените в Лондон и Ню Йорк. Но римската премиера на пиесата, най-популярната от четиридесет и четирите пиеси на драматурга, завършва със скандал: зрителите са оскърбени от разсъжденията на героите за относителността на доброто и истината. Премиерата на пиесата "Енрико IV" ("Enrico IV"), според много критици - връх в творчеството на Пирандело, също е през 1922 г.

В своите зрели произведения Пирандело развива темата за илюзорността на човешкия опит и за непостоянството на личността; неговите герои са лишени от постоянни ценности, чертите на характера им са размити. В света на Пирандело личността е относителна, а истина е само това, което става в дадения момент. Писателят сваля маските на своите герои, освобождава ги от илюзиите, изследва придирчиво техния интелект и личността им. Пирандело се намира под силното влияние на теорията за подсъзнателното, изказана от френския психолог експериментатор Алфред Бине. Още като преподавател в Бонския университет Пирандело се запознава с произведенията на немските философи идеалисти. В нестабилността на човешката психика писателят се убеждава и от собствен опит, като се грижи в продължение на петнадесет години за психично болната си съпруга.

С времето Пирандело се превръща не само в знаменит драматург, но и в не по-малко известен режисьор, който поставя собствените си пиеси. През 1923 г. писателят става член на фашистката партия и с подкрепата на Мусолини създава в Рим Национален художествен театър, който през 1925-1926 г. осъществява турне в страните на Европа, а през 1927 г. - на Южна Америка. Водещата актриса на театъра Марта Аба се превръща за драматурга в постоянен източник на вдъхновение. Въпреки държавните субсидии театърът с течение на времето започва да изпитва сериозни финансови затруднения и през 1928 г. трупата е разпусната.

Според някои изследователи Пирандело се отнася с фашистите като съглашател, приспособенец. В защита на писателя трябва да се каже, че той не един път е заявявал на глас своята аполитичност, в редица случаи е критикувал фашистката партия, във връзка с което след закриването на Националния художествен театър среща затруднения да поставя пиесите си в Италия. Известно време Пирандело живее в Париж и Берлин, пътешества много и през 1933 г., по лична молба на Мусолини, се връща в родината си.

Пирандело умира в Рим, погребението му, според неговото лично завещание, се извършва без публична церемония, писателят е погребан в родната му Сицилия.

Макар че новелите на писателя получават достатъчно висока оценка на критиката, най-голям принос за литературата Пирандело има като драматург, загърбил традиционната форма и издигнал нови теми и проблеми. Американският критик Мартин Еслин сравнява влиянието на революционните идеи на Пирандело в областта на човешката психика "с влиянието на теорията на относителността на Айнщайн върху физиката", а американският литературовед Робърт Брустайн обяснява какво е общото между новаторските по дух пиеси "Шестима герои в търсене на автора", "Всеки по своему" ("Ciascuno a suo modo", 1924 г.) и "Днес импровизираме" ("Questa sera si recita a soggetto", 1930 г.): "В тези драматургични произведения методите на реалистичния театър, където актьорите изглеждат като истински хора, декорацията е като истинска къща, а измислените събития са наистина случили се, повече не се използват. Тук сцената е сцена, актьорите - актьори и даже зрителите, които някога са били мълчаливи свидетели на "заговора", сега са пълноправни участници в театралното действие". Според американския критик и режисьор Ерик Бентли "Пирандело е изобразил борбата на интелекта с чувството, прехода на едното в другото".

Творчеството на Пирандело често се разглежда като резултат от диренията, започнати в пиесите на Хенрих Ибсен и Август Стриндберг. От своя страна Пирандело влияе върху такива европейски драматурзи като Жан Ануи, Жан Пол Сартр, Самюел Бекет, Йожен Йонеско и Жан Жене. Брустайн говори за влияние на Пирандело върху Юджин О'Нийл, Едуард Олби и Харолд Пинтър. "Само от този списък - отбелязва Брустайн, - може да се направи извода, че Пирандело е един от най-влиятелните драматурзи на нашето време".

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/pirandello.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

------------------------------------

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

Свиване

Настаняване в студентско общежитие  

Вече знам какво трябва да направя, за да кандидатствам за настаняване в студентско общежитие. Кандидатствах успешно, класиран съм и е време да науча повече за това как протича самото настаняване, както и какви са правата и задълженията ми като наемател на стая в общежитие. Настаняване След като бъда класиран ми се издава заповед за настаняване. […]

април 26, 2016

Свиване

За някои – срещу ипотеки, за други – срещу друго  

Вестник Банкер е публикувал материал за ГМ Прес – 57 милиона за медии.  Още един фрагмент от най-новата история на българските медии –  към темата как властта си купува медиен комфорт.

 

Какво ни говореха: 

Цветан Василев  и премиерът  Борисов по времето на мощното финансиране на проправителствените медии от КТБ:

2011 – благодарение на  портрета, който Валерия Велева публикува  в Труд, знаем  какво изрично подчертава Цветан Василев:

Изрично подчертава – не финансира медии чрез банката. Това е в отговор на публикациите, че с парите на държавата финансира частни медии.

В онези години премиерът  Борисов твърди, че причината за състоянието на медиите е в малодушието на журналистите, които се съгласяват да пишат за пари:   да напуснат, да си ипотекират апартаментите, да  вземат кредит от банката – и да си направят медии:

Ако напуснат, образно казано, 50 журналисти, те могат да си направят едно сдружение, да си вземат кредит или да си съберат пари помежду си, да си направят вестник.

 

Какво се оказа: че не било точно така:

Имало е щедро кредитиране   не срещу ипотекирани апартаменти –  а срещу  поръчкови  публикации и предавания  –  и нещо повече: тези кредити  – след развитието с КТБ –  са на нашата сметка. 

2015 – в интервю за бТВ Цветан Василев вече лично очертава кръга на така-наречените-медии-финансирани-от-КТБ :

След като толкова много цялото правителство се бори да връща парите, какво прави с вестниците на Тошо Тошев, т. нар вестник на Тошо Тошев и на Даниел Руц? Какво прави с т. нар. вестници на Венелина Гочева (24 часа) и на Петьо Блъсков (Труд)? Какво прави с т. нар. вестник на Славка Бозукова и на Тодор Батков (Стандарт)? Да ги изреждам ли? Всички дължат пари. Защо не работи държавата по връщането на тези пари? Защото обслужват тези, които са на власт.

Изброените по-горе вестници не са вземали пари директно от КТБ, а  индиректно – от търговски дружества, финансирани от КТБ. Такова е Булит 2007.  Фактът, който изнася Банкер е, че

ГМ Прес дължи на финансираното от КТБ дружество  Булит 2007 сумата   56 482 703 лева. Това е потвърдено с определение  на Софийския градски съд  № 1122  от 29 март 2016, което не подлежи на обжалване.

Стандарт, Блиц, Шоу, Марица, Струма и пр. –  и едни 57 милиона подарък  – още през 2012 г. дружеството  ГМ Прес  спира да обслужва кредитите, но въпреки това са  му отпускани нови.

 

Какво предстои

В последните дни  Блиц и Пик размениха шефовете си, досегашни автори на Блиц преминават в Пик. 

Като начало Пик се отрече от Пеевски, квалифицира го като ислямист и твърди – каквото и да значи това – че

Пеевски посяга на различни медии през последните дни, тъй като е поел ангажимент пред Местан да му осигури медиен комфорт. Вероятно част от трафиците са пренасочени към новите медийни попълнения на Пеевски, обещани да работят в полза на ислямистката каузи на партията на Местан.

 

Дали разместванията са по производствени съображения или има и различия в ориентацията на собствениците (кои?) – предстои да видим.


Filed under: BG Content, BG Media, Media Law
Свиване

Първопричината за днешните ни български беди  

  Постоянно разсъждавам над въпросите:
  Защо България се управлява толкова зле и все по-зле?
  Защо пада интелектът, та дори и интелигентността на властта?
  Защо расте непрофесионализмът на всички нива в администрацията, даже на най-високите й нива?
  Защо институциите се разрастват непропорционално и поглъщат колосални ресурси с безкрайно нисък коефициент на полезно действие?
  Защо корупцията ескалира и се трансформира от съзнателно използване на командни постове в личен, частен и корпоративен интерес в безсъзнателна демонстрация на разпасали се нагони, инстинкти, установки, нагласи?

чети по-нататък

Свиване

ЕС: четвъртата индустриална революция #4IR  

В изпълнение на Стратегията за създаване на цифров единен пазар на 19 април 2016 Европейската комисия

  • представи група от мерки за подкрепа и свързване на националните инициативи за цифровизиране на всички промишлени сектори и свързаните с тях услуги и за увеличаване на инвестициите чрез стратегически партньорства и мрежи;
  • предлага конкретни мерки за ускоряване на разработването на общи стандарти в приоритетни области, като например комуникационните мрежи от 5-то поколение (5G) или киберсигурността, и
    за модернизиране на обществените услуги;
  • обяви план да създаде европейски изчислителен облак, който ще осигури на 1,7 милиона изследователи и 70 милиона специалисти в областта на науката и технологиите в Европа виртуална среда за съхранение, управление, анализ и повторно използване на голямо количество данни от научни изследвания.

ЕК определя пет приоритетни области: 5G мрежи, компютърни услуги в облак, интернет на нещата, технологии за данни и киберсигурност.

Комисията ще започне в близките месеци изпълнението на 20 мерки, между които:

  •  да се свържат   всички търговски регистри и регистри по несъстоятелност помежду им и с портала за електронно правосъдие, който ще се превърне в инструмент за обслужване на „едно гише“;
  • да се  разработват трансгранични услуги за електронно  здравеопазване, например електронни рецепти и здравни досиета и др.

В документите се използва термин четвърта индустриална революция, обяснена с наличие на интегрирани кибер-физически системи и интернет на нещата, големи данни и изчислителни облаци, системи, базирани на изкуствен интелект.  #4IR


Filed under: Digital, EU Law
Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 79  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

79.

В Москва предстоеше конгрес на СП на СССР, отидохме от Менск една голяма група. Преди откриването, както обикновено, се блъскахме в тесните коридори на "Воровский", даваха ни направления за хотелите. Сложно и важно дело беше хотелското настаняване. Настаняваха с умела сортировка, според тежестта, която имаха писателите и организациите в очите на началството. Едни (ръководители, депутати, народни) настаняваха в хотел "Москва", други, без титли и заслуги - в "Русия". Случваше се объркване, като да речем с редакторите, не всички от които бяха депутати или народни. Получилите хотел с по-нисък ранг ходеха да се оплакват на Марков или Воронков или изпращаха при тях Шамякин - да ходатайства. Шамякин ходатайстваше също умело, като не допускаше уравниловка. Бях настанен в "Москва". Адомович - в "Русия", беше малко неудобно, но не хукнахме да се оплакваме. На "Воровский" ни намери Анатолий Гладилин и ни показа писмо на Александър Солженицин до конгреса в защита на творческата свобода, срещу цензурата. Ние го подписахме, но повече никой от присъстващите там беларуси не го подписа. Адамович предложи да позвъним на Солженицин, с когото още не се познавахме. Съмнявах се, че Солженицин ще поиска да разговаря с нас, но неочаквано самият той взе слушалката и преди да започне разговора, попита дали сме подписали писмото му. Адамович отговори, че сме го подписали и сме проагитирали да го подпишат и други. Тогава Александр Исаевич каза, че не е лошо да се срещнем. Уговорихме се това да стане в моята стая в хотел "Москва". Сутринта рано Адамович беше вече при мене, аз приготвих фотоапарата, купихме нещо за пиене. Солженицин дойде с малко закъснение. Запознахме се лично, а в литературен смисъл Александр Исаевич каза, че ни е чел и двамата и споделя нашия патос. На конгреса няма да отиде, защото не е поканен, но очаква, че ще се изкажем там в духа на неговото писмо. Адамович обеща да го направи (но не му дадоха думата), а аз подготвях изказване в малко по-друг дух. В литературен план Солженицин каза, че сега работи над произведение за империалистическата война през 1914 година и вероятно ще отиде през лятото в Източна Прусия. По пътя може да намине към Беларус, където воювал през 44-та година. Разбира се, ние го канехме. (Това, за съжаление, не се осъществи.) По време на разговора аз и Адамович все поглеждахме стените, които криеха известна опасност. Солженицин се държеше уверено и смело, отказа да пие. Накрая снимахме госта - поред с Адамович и Бикау.

На конгреса в залата на прочутия Кремълски дворец седях малко, повечето време прекарвах в кулоарите или в бюфета. Но в огромната зала на бюфета можеше само да се хапне, за пиене нямаше нищо. И това възмущаваше мнозина от дошлите писатели. Особено се ядосваше Виктор Астафев, с когото вече се познавах и имахме намерение да полеем срещата. А нямаше с какво. И Виктор гръмко, смущавайки изтънчения кагебистки обслужващ персонал, викаше, че без водка не сме щели да победим във войната - независимо от гръмотевичните призиви на политруците. Беларуските партизани също знаят това, нали, Васил? - шеговито се обръщаше той към мене. Аз се съгласих и припомних на Виктор как на банкета по време на предишния конгрес спаси Константин Симонов. Симонов се разхождаше величествено между масите с някакъв чужденец, а зад тях, като опашка, се влачеше подозрително един кагебистки тип и все се стараеше да дочуе разговора им. Когато спряха, спря и той, като подскочи до нашата маса, точно срещу Астафев. Павел Нилин, който седеше при нас, като разбра каква е работата, го попита от коя организация е. Но онзи като че не чу въпроса - цялото му внимание беше насочено към Симонов. Тогава Астафев мощно, за да надвика полупияния шум, каза: "От организацията на Семичастний (Владимир Семичастний, председател на КГБ от 1961 да 1967 година - бел. прев.) е, огледайте се, Константин Михайлович!" Симонов наистина се огледа и онзи тип, като сви глава в раменете си, се изнесе мълчаливо встрани. Вечерта в хотела обсъждахме този случай и Астафев напомни доста нервно къде живеем. Той каза, че през 30-ге години в СССР е имало 10 милиона сексоти (секретни сътрудници - бел. прев.), така свидетелства синът на Г. Маленков (съветски партиен лидер, приближен на Сталин - бел. прев.), а той знае някои неща. Пък и самият Хрешчов, разобличавайки Берия, каза, че в СССР всеки пети е сексот. Какво искате от писателите? - питаше Виктор Петрович.

Както вече казахме, въпреки разкошните мезета, в Кремъл нямаше какво да се пие, а бюфетите в хотелите пращяха от пиене, но нямаше мезета. По стар обичай с мезетата в страната беше напрегнато. Сутринта по време на закуската дълго решавахме задачата как да да донесем на конгреса някоя бутилка. Бураукин се опита да напъха една в джоба си - изглеждаше подозрително, все едно там има бомба. Опитахме да я сложим в представителната папка на Гилевич, с която той не се разделяше никога - също не беше добре. Можеха да му я вземат, че и да му пришият още нещо. Проверяваха ни не един път, на всяка врата, където кагебейците дежуреха по двойки: докато единият гледаше документите, сверявайки снимката с оригинала, другият правеше "визуален обиск", като прокарваше остър поглед по джобовете и ръцете. И ние намерихме най-простото решение - пием в хотела и бегом да замезваме в Кремъл.

Но по пътя ни чакаше изненада. Като не успяхме да пребягаме през улицата при Спаската кула, докато светофарът беше зелен, спряхме на място. Само един (делегат, който не беше от нашата компания) - стар туркменски писател - пресече бързешком и беше задържан от униформен кагебист, който го дръпна грубо за рамото и започна да му се кара. Григорий Бакланов, който вървеше с нас, не можа да изтърпи това. Никога не съм виждал Григорий така разярен, както в момента, когато се нахвърли върху кагебиста, за да защити стария писател туркменец, и пред очите на десетки минувачи го ругаеше и навикваше. Но кагебистът също се разядоса, поиска пропуска на Бакланов, започна да вика: "Сега ще ти го скъсам и повече няма да видиш конгреса". На което Бакланов отвърна предизвикателно: "Хайде, скъсай го! Скъсай го, де! Късай..." Но не го скъса - явно добър се случи. А тази постъпка на Бакланов обясни много неща в неговия характер, твърд и упорит. Станаха разбираеми някои негови пасажи в печата и в изказванията му. Особено блестящата му, безкомпромисна реч по време на всесъюзната партконференция (партийна конференция - бел. прев.) в Москва, когато правоверната аудитория се опитала да го свали от трибуната. Запомнил съм острите му сблъсъци с комунопатриотите (привърженици на политически сили, изповядващи комунистически и ултранационалистически идеи; синоними: "комунофашисти" и "червено-кафяви" - бел. прев.) в присъствието на члена на горбачовото политбюро А. Яковлев. И още някои прояви на смелост и принципност, по които у нас можеше да се сравни единствено с Алес Адамович.

Беларуските писатели, с малки изключения, бяха умерени, държаха се мълчаливо и заедно. Помня само един случай, когато в самото начало при настаняването в хотела започнаха да се карат Куляшоу и Макайонка. Пиеха и се караха - дълго и упорито, от обяд до вечерта и едва ли не цяла нощ. Опитах се да ги успокоя, уговарях ги и ги помирявах, и все напразно. А се караха за такива особени неща, че беше невъзможно да се разбере смисълът на конфликта. Другите, които присъстваха, един по един отиваха да спят. Накрая не издържах и аз. На сутринта разбрах, че Макайонак спи, а Куляшоу е напуснал хотела и е заминал за Менск.

(Следва)

април 25, 2016

Свиване

Отворено писмо до премиера: Научете се да носите политическа отговорност; ако не можете – нямате място в управлението  

Г-н Министър-председател,

След взрива на недоволство от необяснимите, претупани промени в Изборния кодекс в последните работни часове на миналата седмица, вменяващи задължение за гласуване и отнемане на възможността да стотици хиляди българи в чужбина да гласуват, вашата реакция е крайно странна, неадекватна и меко казано, политическо аматьорство.

След като мнозинството на ръководената от Вас партия е гласувало тези анти-демократични промени, вие нямате никакво морално право да се дистанцирате от тях. Откъде-накъде решихте, че има някакво “оправдание” в това, че – както мнозина предполагаха, а сега вие потвърждавате – тези промени са ви били на практика пробутани от “Патриотичен фронт”?

Как така “ако беше правителството на ГЕРБ, въобще нямаше да ги приемем?” За мнозина това звучи като признание, че понеже нямате абсолютно мнозинство в парламента, смятате за “нормално” едва ли не “автоматично” да приемате исканията на всяка друга партия? В последния момент и задкулисно – без дори най-елементарно публично оспорване или обществен дебат?

Какво означава подобна позиция, освен признание, че за запазване на всяка цена на сегашното правителство и парламент, сте готови да изтъргувате политически всякакъв натиск, дори противоречащ на принципите на водената от Вас партия, та дори и на Конституцията?

Ще е много добре също да престанете с осланянето единствено на преценката  през Вашия личен мироглед относно обществени въпроси. Какъв аргумент е “нека има социологически изследвания преди изборния ден, аз не ги чета”? Потърсете от какво се интересуват и дали одобряват това избирателите, а не само Вие самият.

Какъв аргумент може въобще да бъде и “десетилетия наред българите се възмущават от гласовете от Турция”? Да не би да искате да кажете, че одобрявате сегрегацията на българските граждани спрямо това дали те живеят в “удобна” или “неудобна” държава? Докато българските граждани по Конституция имат равни права, от вас се очаква най-малкото да защитавате това равенство. А не да се поддавате на всеки повей на вятъра от страна група крещящи ксенофоби.

И накрая, мнозинството български граждани ви е гласувало доверие да поемате отговорност, а не да ви “омръзва да поемам цялата тежест за всяко решение, както и от непрестанните закани на една или друга формация за излизане от коалицията, ако не получи това, което иска”.

Какви са тези закани? Дайте да ги чуем. Имаме право да ги знаем, за да реагираме. В крайна сметка, вие сте само представител на нашата – на избирателите – власт. За да я упражним, ние имаме право да знаем кой какво иска от нас чрез Вас, нашите представители.

Ако не разбирате всичко това или не го можете – мястото ви не е в управлението.

Красимир Василев Гаджоков, български гражданин

сподели в facebooktwittergoogle_plusmailby feather следвай в facebooktwitterrssby feather
Свиване

Защо не ми харесва идеята на Горанов да превърне индивидуалните партиди в общи  

Защо не ми харесват предложените промени на Горанов за вторият пенсионен стълб (http://www.dnevnik.bg/biznes/finansi/2016/04/25/2749044_goranov_za_vtorata_pensiia_moje_da_se_naloji_decata_da/).

Държавната пенсия (първи стълб) се формира по солидарен модел. Сегашните работещи правят плащания в общ пул, от който се плащат пенсиите на сегашните пенсионери. Често пенсионерите разсъждават грешно, че получават пенсията си, от парите, които са си внасяли когато са работили. Не, те тогава са плащали пенсиите на тогавашните пенсионери. И сега получават пенсията си от сегашните работещи. Когато приходите не достигат, държавата доплаща (тоест преразпределят се пари от другите данъци на сегашните работещи и се допълва пенсията). Естествено, в рамките на възможностите на държавата, които са пропорционални на броят на работещите (когато работещите намаляват, няма как този модел да гарантира високи пенсии, те също намаляват). Това е класическият солидарен модел. Той не гарантира висока пенсия. Той не гарантира пенсията ти да е пропорционална на вноската ти, докато си бил работещ. Той гарантира само преразпределение на малък дял от текущият пул от постъпващи пари, съгласно твоята заслуга, така както тя е оценена към момента от държавата. Технически твоите деца (и другите деца) ти плащат пенсията.
И тъй като държавата не е добър управител на пари (обича повече да харчи, отколкото да изкарва), у нас бе въведен втори пенсионен стълб по холандски модел. Част от вноската на гражданите отива в частни пенсионни фондове, които инвестират парите на гражданите, под контрола на КФН и по идея трябва да докарат по-голяма доходност. Пенсията от тези фондове се очаква в добри времена да нараства по-бързо от държавната, но си носи и риска напълно да бъде загубена (ако фонда фалира от грешно управление, и не упражнен контрол – виж КФН).

Не се предполага, втората пенсия да е до живот. Ако парите в партидата привършат, просто спираш да я получаваш. Пенсията от него, не е и гарантирана (виж фалит на фонда). Нито има гарантиран размер, по висок от този на вноските, които си правил. Тоест вторият стълб е рисково вложение. За това и гражданите трябва да си избират фондовете умно, и да знаят че при грешен избор, носят повишен риск.
Ползите обаче са – при добър избор, пенсията вероятно ще расте повече от държавната (освен ако няма държавен популизъм, който да преразпределя данъци с по-голяма скорост на нарастване, отколкото е икономическият растеж на държавата). Пенсията е индивидуална, тоест получаваш колкото си вложил. Ако си вложил малко, получаваш малко, ако си вложил много, получаваш много (все едно си си държал парите в банка на много дългосрочен влог). Ако парите ти свършат, получаваш нищо (остава ти само гарантираният държавен стълб), ако починеш преди парите ти да свършат, наследниците ти ги получават (както би станало и с дългосрочен влог). Ако икономиката се е развивала добре, пенсионният фонд е инвестирал умно, ще получиш лихва по-голяма отколкото би получил в банка, съизмерима и дори по-висока от икономическият растеж на държавата, повече отколкото при честно преразпределение и равни условия, държавата би могла да ти осигури (и се доказва много лесно математически).

Възможно е, фондовете да управляват парите ти лошо. Да ги инвестират в яхти или собственост на собствениците си (с което собствениците да си купуват за себе си неща с твоите пари). Тогава ти губиш, защото част от потенциалният ти растеж на вложението ти, се е превърнал в частна собственост на трети страни, на които си се доверил да управляват парите ти. Тук обаче, това е проблем, който се предполага да се проследява и проконтролира от КФН. Ако ти като гражданин имаш съмнения, имаш правото да си смениш фонда (на всеки 2г). Колкото по-рано, толкова по-добре.

Сега обаче идва идеята за реформата на Горанов.

Той се притеснява, че:
-       КФН не си е вършила работата, и за това много фондове са кухи и нямат никакви пари, или парите им са в собственост на собствениците, или не са ликвидни (в хотел, който не може да се продаде за да се плащат пенсии). Мавродиев обаче е невинен
-       Горанов се притеснява от това, че някой граждани може да се оплачат, че ще получават малка пенсия от вторият стълб, защото (1) са влагали малко пари (за това са си виновни те но нека и припомним, че за това е виновна и държавата, защото не позволи увеличаването на вноската към частните фондове, според първоначалният план и те никога не получиха парите, които се очакваше, че е трябвало да получат) и защото фондовете не са управлявали парите достатъчно добре (2) понеже КФН не ги е надзиравала добре (много е важно да се отбележи, че Мавродиев е невинен!)
-       Горанов се притеснява, че някой граждани ще бъдат недоволни, задето след известно време няма да получават пари от пенсията си по вторият стълб (а само от първият), понеже живеят по дълго отколкото пенсионният фонд е предвидил
-       Горанов се и притеснява, че пенсиите от първият стълб (държавните) са достигнали критичното число, като държавен разход, което държавата може да си позволи, и дефицита на НОИ технически само нараства. Последните реформи (на Калфин) създават само временно намаляване на дефицита, но е лесно да се види как той никога няма да стане нула и от един момент отново ще продължи да нараства

Предложението на Горанов за решение на притесненията му е, парите натрупани от частните пенсионни фондове да бъдат обединени в общ пул, от който да се изплащат пенсиите на всички.

Тоест партидите престават да бъдат индивидуални, а стават общи. Така:
-       Ако КФН не си е свършила работата (Мавродиев е невинен!), гражданите може и да не разберат веднага, защото ако поне един фонд си е свършил работата, то той ще плаща и за тези, които не са. Тоест КФН ще продължава по този добър начин, а фондовете инвестиращи в собственост на собствениците си, също, тъй като ликвидният проблем ще бъде прикрит от общият пул (също като проблемите с ликвидността на НОИ или фонда за защита на влоговете, които купуват държавни облигации и технически нямат ликвидни пари)
-       Този, който живее по-малко, ще плаща пенсията на тези, които живеят по-дълго
-       Тъй като няма да има индивидуални партиди (влогове) по които да се определя, кой колко пари е натрупал, пенсията няма да се плаща според това какво си вложил, а ще се плаща според това какво някой (например невинният Мавродиев в консултация с Министерството на Финансите и Горанов) е преценил че заслужаваш (и колко е преценил, че си заслужил да живееш). Технически, вторият стълб се превръща в НОИ и започва да копира неговият модел
-       Частните пенсионни фондове просто се превръщат технически в инвестиционни посредници, без конкуренция по между им (всичко което направят отива в общият пул) и без своя печалба. Тоест техният интерес се принуждава (не че до сега не е бил, виж КФН и невинният Мавродиев) да бъде единствено и само на кого да бутнат пари, а не колко да изкарат за вложителите и за себе си.
И тъй като форсирайки фондовете да плащат пенсии като НОИ, по заслуга (а не стойност с натрупване), то вторият стълб се превръща във второ НОИ, с държавно управление на разхода (КФН и наредби от МФ), но с частни инвестиционни посредници, които поради това, че са освободени напълно от отговорност, стават заинтересовани да правят далавери, и след известен бум на далаверите, идва третият вероятно интерес на Горанов – просто да национализира НОИ 2 при натрупаното обществено недоволство и да го събере с НОИ 1 и временно да си реши проблема с нарастващият дефицит, нещо което Дянков опита веднъж, и Горанов опита веднъж (вадят им очите парите натрупани в частните сметки в банките, и индивидуалните партиди в пенсионните фондове).
Това предложение вероятно се прави тактически, преди да минат стрес тестовете на фондовете, за да мине по-лесно покрай стреса, който ще се появи след това (когато се обявят стресиращите резултати). Защото всички очакваме много проблеми и дори можем и да залагаме, къде точно ще се появят те. Важно е да отбележа, че въобще не искам да намекна каквато и да е вина на Мавродиев. Мавродиев е невинен!

Ясно е, че трябват отговори на следните въпроси:
-       Какво да се прави, ако даден фонд е без реална ликвидност. Безспорно е, че трябва да има някаква форма на защитен механизъм като при банките. Но също така да се знае, че той само ще гарантира определен минимум, който в основата си е гарантиран от пенсията по първи стълб. Това че КФН не си върши работата, или законодателят не и е дал достатъчно механизми за това, не значи, че механизма и идеята да се комбинира споделена (първи стълб) и индивидуална партида (втори стълб) е лош. Трябва да се решават конкретните проблеми конкретно, а не да се прави фундаментална промяна с дву (или едно) стъпкова национализация, която временно да прикрие проблемите
-       Какво да се прави, за хората които получават по-малко отколкото са очаквали? Аз знам нещо за себе си, колкото и да получавам е все по-малко отколкото очаквам. За да бъдат активни хората в управлението на парите си, и полагането на контрол, и да имат коректни очаквания, те трябва да носят известен риск но и известен механизъм да упражняват контрол. За момента държавата се е погрижила да носят само риск. Но вместо да им даде механизъм за контрол, тя им предлага размазване и разпределение на риска между всички
-       Какво да се дава на хората, които живеят по-дълго отколкото фонда е очаквал – това е проблем и на фонда, но и на държавата (определяща пенсионните правила). Логично е, фонда да плаща, колкото пари има по индивидуалната партида. Ако те свършат, защото някой живее по-дълго, държавата (която е виновна в определянето на пенсионните правила) би трябвало да носи отговорност, и тя трябва да награждава живеещите по-дълго, с пенсия дълголетие (идваща да речем след 70 годишна възраст) чиято идея ще е да компенсира (частично) пенсията изчезнала от частният пенсионен фонд.

И да не забравяме, Мавродиев е невинен!
Свиване

Защо не трябва да прибързваме с електронното гласуване  

Електронното гласуване вървеше добре. Работната група към правна комисия беше доста продуктивна и сътворихме оптимална комбинация за електронното гласуване, залагайки доста изисквания, измежду които:

  • гласуване в период от няколко дни преди изборния ден
  • използване на сигурно средство за електронна идентификация
  • отворен код; възможност за научни и експертни анализи
  • независимо преброяване
  • възможност за проверка дали гласът е отчетен, без разкриване тайната на вота
  • одити и проверки, вкл. на място в изборния ден
  • предварителна регистрация за електронно гласуване
  • експерименти до 2019-та
  • въвеждане за евроизборите 2019-та

Всичко това беше прието от правна комисия (макар втората част на доклада още да не е качена). Това, което остана извън кодекса (но трябва да бъде внесено в зала, след като правна комисия го отхвърли) е възможността за прегласуване по електронен път.

И до четвъртък всичко изглеждаше оптимистично. Тогава отнякъде се появи патриотичното предложение секциите в чужбина да са само в посолства и консулства. Очевидно в опит да се ограничат гласовете от Турция (което, разбира се, няма да стане, защото има автобуси). И като решение на този проблем се появи форсирането на електронното гласуване – да се експериментира за президентските избори, и да го пускаме на следващите избори.

Това, за съжаление, е грешно в твърде много аспекти, дори да оставим настрана факта, че премахването на секциите сега няма да се компенсира от въвеждане на електронно гласуване догодина (или когато са следващите парламентарни избори, което не е изключено да е и по-скоро). И макар че покрай другите проблеми в кодекса, електронното гласуване може би остава на по-заден план, ще си позволя да обясня ситуацията.

Електронното гласуване не може да стане „от днес за утре“. Системата е сложна – не е просто онлайн анкета с потребителско име и парола. Когато срокът за нещо сложно е 5 месеца, то става „с краката си“. Допускат се грешки от бързане, допускат се и дупки в сигурността. Както 9 майки не могат да родят бебе за един месец, така и колкото и програмисти да изсипем да работят по задачата, 5 месеца не е реалистичен срок. Но дори процедурата по ЗОП да мине бързо (надали), дори да няма обжалвания (надали) и дори някой да има почти готова система за е-гласуване (в света има няколко фирми, които се занимават с това), то нито тя може да бъде одитирана и сертифицирана, нито ще стигне времето да бъде интегрирана с национално средство за електронна идентификация и с избирателните списъци на ГРАО.

Като казах електронна идентификация – ами нямаме такава. Единственият сигурен начин за електронна идентификация е със смарткарта (чипът, който имаме на банковите карти (информация от които се краде по всякакви други начини, но не и от чипа)) – той не позволява изтичане на т.нар „частен ключ“ и по този начин гарантира, че никой не може да се представи за вас без да притежава самата карта и без да знае PIN-a. От правна гледна точка електронният подпис е спорно дали и как може да се ползва за идентифициране на гражданите, но дори и да можеше, колко хора, особено българи в чужбина, имат електронни подписи (като физически лица) и как могат да се сдобият, ако искат, без да се връщат до България? Електронната идентификация е предвидена в отлежаващия в парламента Закон за електронната идентификация, а миналата седмица бяха внесени и изменения в закона за българските лични документи, според които в личните карти от 2018-та ще има електронен идентификатор. Финансиране за инфраструктурата има по европейска програма и ако законът бъде приет, в средата на 2017-та би следвало електронни идентификатори да могат да се издават на различни носители (карти, „флашки“ и т.н.). Т.е. реални експерименти можем да започнем в края на 2017-та, дотогава всичко би било безпочвено. Циркулира идеята за изпращане на пароли за гласуване по хартиената поща. Дори да приемем, че пощите работят добре (съмнително), то в процеса на разпечатване, слагане в плик и пренасяне има твърде много точки и моменти, в които някой друг може да ви види паролата и да гласува вместо вас. И накрая ще си получите паролата, ще пробвате да гласувате, и ще се окаже, че някой е гласувал вече. Или – дори да има опция за прегласуване, събралият паролата просто ще гласува с нея на края на периода за електронно гласуване. Т.е. опции различни от смарткарта, в нашия контекст, биха гарантирали провал.

Тук е важно да отбележим, че единствената страна, която е въвела електронно гласуване на национално ниво – Естония – го е направила 5 години след като е въвела електронните лични карти. (Като тези карти далеч не служат само за гласуване, а за използване на всички електронни административни услуги)

Предвид всички тези аргументи, пришпорването на електронното гласуване тип „да вземем петилетката за четири години“ (или за 2 в случая) почти сигурно би го обрекла на неуспех. При „скалъпена“ за 3-4 месеца система, и при използване на „каквото дойде“ за електронна идентификация, дупките в сигурността и начините системата да бъде манипулирана ще бъдат почти очевидни. Този провал пък с право ще бъде използван от всички, които не искат електронно гласуване, за да го „закопаят“ за много години напред. Дори една проста DDoS атака по време на предните избори беше използвана за аргумент против електронното гласуване, а какво остава при неуспешен експеримент. Съвсем разбираемо ще е спадането на доверието в системата, а оттам – отхвърлянето на електронното гласуване от Народното събрание (все пак условието за реалното му въвеждане е успешен експеримент). Още по-проблемно би било ако въпреки, че експериментите са неуспешни, „политическата воля“ реши да използва половинчата технология.

По време на дискусиите преди референдума бяха давани много примери за държави, които са „отхвърлили електронното гласуване“ или в които „електронното гласуване се е провалило“. Ако разгледаме детайлите, това е станало заради неследването на експертните препоръки, водещо или до малкото време за експериментално провеждане, или до поръчване на някоя затворена технология, която „работи, вЕрвайте ми“.

А експериментите и тестовете са важни. И са задължително условие за да има доверие в системата. Но експертиментите не могат и не трябва да започнат в момент, в който неуспехът им е гарантиран. След средата на 2017-та, до 2019-та ще можем имаме както средства за сигурна идентификация, така и система за електронно гласуване, която не е направена „на крак“. (За нея има осигурено финансиране за догодина, в пътната карта за е-управление). Система, която е била проверена от експерти и те са дали оценката си и препоръките си. Не само към самия софтуер, а и към процедурите по провеждане. Чак тогава експериментите и симулациите биха имали смисъл, и чак тогава проблемите, които биха изникнали, няма да са фундаментални и ще могат да се адресират в кратки срокове. И няма нужда да имаме избори за нещо, за да тестваме. В приетите в правна комисия текстове има провеждане на симулации – т.е. можем да гласуваме за партия „Ягодка“ и партия „Черешка“ (образно казано).

Така за евроизборите през 2019-та има шанс да имаме както добра система, така и масова електронна идентификация, включително за българите в чужбина, които ще могат да получат картите си чрез консулства и посолства в удобно за тях време. Ако пък се окаже, че системата не отговаря на заложените в закона изисквания, т.е. не е достатъчно сигурна и позволява манипулации – аз ще съм първият, който да поиска отлагане.

Всеки опит за преждевременно въвеждане на нещо толкова сериозно може да се тълкува дори като опит за саботаж. Даже да не са такива намеренията, съмнението би останало.

Ясно е желанието ни да гласуваме по съвременен начин, лесно и от всяка точка на света. Резултатът на референдума го показа. Но задачата сложна и с нетърпението си има опасност да компрометираме идеята. Така че едно отлагане не би било незачитане на волята на гласувалите на референдума, а опит тя да не стане жертва на технологични провали от глупост или бързане, както е ставало в други държави.

Свиване

Истинската опасност започва да се осъществява - вече в Оксфорд разбират това, остава и ние да го разберем  

  "Студенти от Оксфорд призоваха президента да върне поправките в избирателния кодекс."
  
  Като прочетох това и си припомних как веднъж, при общуването с наша студентка от елитен университет във Великобритания, докато си говорихме за нейния научен проект за българския Преход, стана дума за висшето образование у нас и аз споделих моите опасения от агресията на Библиотекарския университет, който е проникнал във всички акредитационни, атестиращи, контролиращи и финансиращи институции и всъщност започва да слага ръка върху висшето образование в България, а за науката за сигурността да не говорим.

чети по-нататък

Свиване

Двете Българии – нашата, нормалната, на обикновените хора и тяхната, паралелната, на олигархията  

  Българите в реалната, нормална България заедно с българите в чужбина протестират, искат си демокрацията.
  В откъснатата от реалността, олигархична България властта нехае за тях и системно и систематично ограничава, изпразва от съдържание и унищожава демокрацията.

чети по-нататък

Свиване

Не ги ли смущава това, че са част от сценария  

  Вчера написах на стената си следното:
  От ДСБ и СДС се объркали при гласуването, сгрешили били...
  За такива обърквания важи казаното от суровия шеф на Тайната полиция на Френската империя Жозеф Фуше:
  Това беше нещо повече от престъпление, беше грешка!
  
  Сега се замислих за следното:
  Може да се объркаш индивидуално – това би могло да мине за случайност , но когато се объркаш колективно, това е вече диагноза, загуба на колективен разум. В стадото всички овци или кози вървят с наведени глави след коча или пръча. В творческия екип, в отбора от личности, в сбора от индивиди, винаги има някой (често го наричат Адвокат на дявола), който да мисли различно, да забелязва грешките, да извика, че тук нещо не е така, да не даде на останалите да кажат после – не знаех, не чух, не видях, никой не ме предупреди!

чети по-нататък

Свиване

Кандидатстване в студентско общежитие  

Вече съм студент! За да облекча семейния бюджет и да спестя разходи, реших да живея в общежитие. Тук ще получа повече информация кога имам право на студентско общежитие в страната, как да кандидатствам, как протича класирането и настаняването и какви права и задължения имам. Кой има право да живее в общежитие? Право на настаняване в […]
Свиване

Законът на Паркинсън  

Срещнах някъде из интернет написано, че Сирил Пъркинсън, формулирал Закона на Паркинсън и следствията от него, е псевдоним на автор, съставил част от широкия спектър от „закони на Мърфи“.

Срещал съм същото да се твърди и за Лоурънс Питър, създателят на Принципа на Питър и следствията от него.

Предполагам, че тази заблуда произтича от предоверяване на Артър Блох, който в книжлето си „Законът на Мърфи“ омесва „мърфологията“ (която всъщност е народно творчество!) с постулати на автори като Паркинсън и Питър, създавайки един истински тюрлю гювеч от изречения, в който не успяваш да отделиш сериозното от несериозното и накрая лесно можеш да приемеш всичко за една и съща страна на една и съща монетата.

Сирил Паркинсън (за Питър – може би друг път) е съвсем реална личност (на снимката горе), историк, писател, публицист и съвсем реален създател на Закона на Паркинсън (докато за капитан Мърфи се знае, че е създал Закона на Мърфи така, както се знае, че нашият Марко Тотев е създал лафа за Марко Тотев – легендарно, защото нито реалният Мърфи, нито реалният Тотев не е потвърдил това документално).

През 1958 година Паркинсън издава една малка книжка, която се казва „Законът на Паркинсън или по следите на напредъка“ („Parkinson's Law or the Pursuit of Progress“), в която развива главната си аксиома: „Обемът на работата се разраства до степен, която е необходима, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение“, както и следствията от нея.

Книжката е написана живо, с искрящ хумор, но това е само похват – всъщност тя е абсолютно сериозна и няма нищо общо с хумористичната литература, както явно я възприемат някои, познаващи я само в отделни откъси и изречения (същият похват използва и Лоурънс Питър).

Който прочете „Законът на Паркинсън“ и се огледа около себе си, ще види всъщност, че в книжката е въплътен живият живот в цялата му сериозност - без усмивки и шегички.

Ето първият абзац от първата глава („Законът на Паркинсън или растящата пирамида“) на въпросното съчинение (превеждам от полски, защото английският ще ми отнеме много време, пък и толкова го зная, че едва ли ще излезе нещо свястно):

„Колкото повече време имаме да свършим някаква работа, толкова повече време ни отнема тя. Този факт е получил всеобщо признание, изразено в общоизвестното изречение: „Най-зает човек е този, който има много време“. Ето така една стара госпожа, която няма никаква работа, може да посвети целия си ден на написването и изпращането на пощенска картичка до своята племенница в Bognor Regis. Един час ще ѝ трябва да намери картичката, още един – да си търси очилата, половин час да види къде е адресът, час и четвърт да напише текста, двадесет минути – колебание дали да си вземе чадъра, за да отиде до пощенската кутия на съседната улица. Или това усилие, което ще отнеме на заетия човек три минути, може за друг да се превърне в цял ден безпокойство, мъка и умора“.

Подобен маниер на писане наистина може да подведе, но само няколко страници по-нататък, като видим наред с хумора таблиците и формулите, вече започваме да се стягаме за нещо като „смях през сълзи“.

И за да илюстрирам, ето любимото ми следствие от Закона на Паркинсън: „Броят на персонала нараства, независимо от това дали работата става повече, по-малко или съвсем няма работа“.

А сега се вгледайте в която и да е нашенска администрация (от местна до министерска), пък ако ви е до смях – смейте се…

април 24, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 78  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

78.

Ние живеехме в неестествен, уродлив свят, когато бяха отхвърлени не само християнските завети, но и елементарното съобразяване със здравия смисъл. Смисълът стана класов, партиен, пролетарски. Призоваваха ни да пишем истината, но далеч не всяка истина се позволяваше в литературата, само тази, която служеше на властта. За регламентираната истина следяха партийните органи, помагаха им писателските началници, цензорите, редакторите, "скритите" рецензенти, които за вярна служба биваха възнаграждавани с жилища, постове, научни звания, премии. За държавна награда на Беларус бяха предложени заедно Уладзимер Караткевич и Барис Сачанка, като знаменитият класик на беларуската култура беше само фон, а наградата, разбира се, дадоха на Сачанка. До което се стигна не без енергичната намеса на ЦК и особено на Иван Антанович. Всичко това, естествено, водеше до израждане на литературата. И когато в нея се появяваше не много покорно име и плюс това надарено с някакви способности, горе решаваха какво да правят с него. Изпробваният метод от 30-те години явно беше вече омръзнал, необходими бяха по-гъвкави методи - камшик в съчетание с хлебче. Гледаха кое ще се окаже по-резултатно. След дългогодишно налагане с камшик за Биков беше решено да се използва хлебчето. Аз, разбира се, не знаех това: литературните началници умееха да пазят партийните тайни. Дори тези от тях, които в общи линии се отнасяха добре към мене.

Някъде към края на 70-те години Комитета по награждаването ми присъди Държавна награда на СССР за повестите "Обелиск" и "Да доживееш до разсъмване". След преживяното в литературата наградата някак си не ме впечатли много, макар че, разбира се, бях обнадежден - може би сега ще ме оставят на мира? Естествено, не разчитах, че вече ще ми бъде позволено да пиша всичко и така, както аз искам, но все пак... Наистина, Адамович с неговия сарказъм каза, че сега сам няма да поискам да дърпам дявола за опашката, ще бъда по-умерен, защото съм минал курса на обучение. Може и така да беше. Както винаги в такива случаи, наградата зарадва приятелите, но и прибави завистници - също така сред приятелите. А завистта (болестта на червените очи по китайски) е много противно нещо, което притежава някаква дяволска сила. В това се убедих със сигурност през своя писателски живот. А и помня как в детството ми мама се боеше много от уроките, от лошото око - също като в Китай...

Наградата ми връчиха в Кремъл, после там я поливахме - една дузина пресни лауреати в областта на литературата и изкуството. Главен разпоредител на мероприятието беше нашият земляк Шаура (по това време завеждащ Отдела за култура към ЦК на КПСС - бел. прев.), който ме поздрави доста хладно - все едно обяви присъда. Но това не ме впечатли много - повече съм запомнил доброжелателното внимание от страна на моите приятели в Москва и Менск. Тогава или малко по-рано отпаднаха някои от издателските проблеми - в Менск планираха и издадоха избрани мои произведения в четири това, макар че не включиха "омразните" повести - "Мъртвите не ги боли и "Круглянският мост". За да не се възгордее много новоизпеченият лауреат.

През тези години ходех често в Менск - ту за някакви мероприятия на Съюза на писателите, ту в редакциите по издателски въпроси. А понякога и на връщане от Москва. Когато до гарадзенския влак оставаше някакво време, тичах на улица "Енгелс" в тясната къщичка на СП, където седеше Толя Вярцински (от 1967 до 1982 година отговорен секретар на Съюза на писателите на Беларусска ССР - бел. прев.). При него винаги можеше да се прекара приятно в компанията на Макал, Гамолка или на още някого от менските литератори. Там беше шумно и често весело. Но нямаше условия да се говори за работа. За работа и за нещо сериозно обикновено разговарях с Нил Гилевич, когато не беше на лекции в университета. Нил, освен това, нямаше нищо против да обърне някоя чашка, разговорът с него беше интересен и сериозен: за живота, за литературата и най-вече - за езика.

Националният език на беларусите, както и преди сто години, се потъпкваше неуважително на всички равнища, изместваше се от руския, макар че официално това не се признаваше. Официално, напротив - властите тръбяха за неговия разцвет, което даваше грешна посока на мисълта за някакво недоглеждане, което може да се поправи. Нил, като емоционален човек, преживяваше болезнено това състояние на езика. В университета с помощта на студентите той събираше непрекъснато и трупаше фолклор, който издаваше в книги - една след друга. Но фолклорът интересуваше малцина. Училищното обучение на беларуски език постепенно замираше, вече трябваше да се отиде в районните центрове, за да се намери изцяло беларуско училище (както например в Гудзевичи, Гарадненско). В Менск не остана нито едно. А без овладяването на беларуския език от младите поколения ставаше непотребна и беларуската култура. Говорехме си, че с тези темпове на русификация след около 20-30 години няма да има кой да чете беларуски книги. А ние се трудим именно над книгите, както са се трудили нашите многострадални класици. Няма ли да се окаже безполезен този труд? Говорят, че Якуб Колас (беларуски писател, поет и преводач,1882—1956 година - бел. прев.) издъхнал над писмо до ЦК за потискането на беларуския език. Какво от онези времена се е променило?

Комунистическата партия упорито се придържа към своето говорене на руски, всички партийни ръководства от горе до долу работят само на руски. На беларуски се изказва само министърът на финансите Шацила, но той скоро ще се пенсионира. И най-обидното тук е, че нашите руски колеги дори от най-демократичното направление не искат да разберат нашия национален проблем. Освен Валентин Оскоцкий и Лазар Лазарев, с които ми се случваше да говоря за това, никой друг не прояви даже любопитство за съдбата на нашия език. Какво толкова, казват, ще минете на руски. Да не би руският да е по-лош? - Не, казвам, даже е по-добър. Но... Какво "но" вече нямах желание да обяснявам. Тогавашното ръководство на СП в лицето на Броука, Шамякин и Танк беше като парализирано от езиковия проблем и се страхуваше даже да заговори за него. Което не е за чудене. Шамякин дълги години беше председател на Върховния съвет, по негово време се гласува да се зачеркне от конституцията на БССР текста за беларуския език като държавен. Втори път примерно същото се случи и при председателството на академик Навуменка (Всички тези факти за унищожаването на беларуския език на равнището на върховната власт са разкрити подробно в изследването на Анатол Бели. Не зная обаче дали го напечатаха, защото пуснаха за автора му слух, че е уж агент на КГБ и всичките му действия са провокативни). Същото ръководство на СП не намери смелостта да поиска от правителството да бъдат пренесени в Минск останките на Максим Богданович от ялтенското гробище, където ги заплашваше унищожение. Страхуваха ли се да не проявят национализъм, като най-страшно престъпление, за което през 30-те години награждавали с куршум в тила? Едва ли. Грижеха се преди всичко да не ги отстранят от коритото, към което се бяха прикрепили през относително либералните години, които настъпиха след Цанава (Лаврентий Фомич Цанава, от 1938 до 1941 година народен комисар на вътрешните работи, а от 1943 до 1951 година министър на държавната сигурност на БССР, близък приятел на Лаврентий Берия - бел. прев.). Може би затова едно правдиво изказване на Уладзимер Дамашевич за беларуския език една не свърши зле за него. После Шамякин каза: с мъка го спасихме - ето какви добрички бяха. Дадоха на Дамашевич да се разхожда на свобода. Но това може и да е истина: у нас не вкарваха в затвора като в Украйна, у нас нямаше дисиденти. Намерението като че ли да направят такива от няколко гродзенци не успя, професионализъм ли не им достигна, що ли? А може би се променяше времето, политическият вятър смени посоката си и човек можеше да се поотпусне?

(Следва)

Свиване

43-тото НС трябва да се саморазпусне незабавно  

“The difference between a democracy and a dictatorship is that in a democracy you vote first and take orders later; in a dictatorship you don’t have to waste your time voting” ― Charles Bukowski

През изминалата седмица с промените в Изборния кодекс 43-тото НС достигна и подмина низините и срамотиите и на предходното. С което категорично доказа, че вече не просто води безполезно и безпосочно съществуване, а вреди на демокрацията и бъдещето на държавата. Това е изчерпан парламент (btw и правителство) и трябва да прекрати съществуването си незабавно!

Никаква коалиционна култура и никакви шикалкавения не могат да обяснят безобразията, гласувани в пленарна зала. Всеки депутат, който е застанал зад идеите за:

  • забрана за обявяване на социологически данни;
  • забрана за едновременно провеждане на референдум и избори;
  • вдигане на прага за преференция;
  • заличаване от списъка след негласуване;
  • гласуване в чужбина само в консулски и дипломатически представителства;
  • забрана за местни коалиции;
  • преразпределяне на гласовете, неподкрепящи никого при задължително гласуване;
  • и дори самото задължително гласуване;

не може да се нарича демократ.

Извършеното в пленарна зала през седмицата е в посока ограничаване на волята на изразяване и тежестта на вота на суверена и е престъпление срещу усилията на всички хора, които мечтаят, борят се, а някои дори изстрадаха демократичния преход на България.

Ако в този парламент има малко хора, с поне малко чувствителност и морал, те трябва да напуснат незабавно!

Срам! #Оставка

април 23, 2016

Свиване

Росен Плевнелиев е с най-големи шансове за бъдещ Генерален секретар на НАТО  

Кандидатурата на Ирина Бокова в ООН е вече почти окончателно провалена. За сметка на това един друг българин има големи шансове да заеме ръководна позиция начело на най-силната военна организация в света. Президентът Плевнелиев е може би най-удачният наследник на Столтенберг. По принцип, Генералният секретар на НАТО е от европейските страни членки, а за следващия […]

The post Росен Плевнелиев е с най-големи шансове за бъдещ Генерален секретар на НАТО appeared first on ExtremeCentrePoint.

Свиване

Голямото объркване  

Покрай уж сбърканото гласуване на пишман демократите, които прокараха в народното събрание закон, ограничаващ гласуването на българите зад граница, много хора със зачатък на здрав разум и републикански дух се притесниха и дори закършиха пръсти. А не бива! Недейте, моля, да си тровите нервите за неща, които нито зависят от вас, нито някога са съществували в многострадалната ни родина! Демокрация,
Свиване

Правна рамка на електронните съобщения в ЕС: доклади от консултации  

Eвропейската комисия проведе обществена консултация с оглед евентуални промени в правната рамка на електронните съобщения.

Публикуван е доклад с обобщените резултати от обществената консултация. Проектът на ревизията се очаква в рамките на 2016.

Паралелно ЕК проведе и обществена консултация за нуждите от скорост и качество на интернет след 2020.

Публикуван е и докладът с обобщените резултати от тази консултация.

Корелация възраст / предвиждани нужди – нищо неочаквано всъщност:  младите искат 20 пъти по-бърз интернет, отколкото имаме тук сега.

2025i


Filed under: Digital, EU Law
Свиване

Укротяване на шпицкомандите  

Пак ще ни спасяват нас, простите граждани. Онзи ден бивши старшини и незаконни охранители, а сега евразийски радетели, организираха сбор на „българското опълчение“ пред Народното събрание. За този сбор вестниците писаха: „На протеста присъстващите, около двадесетина души, настояха България да си върне земята и златото, които са в чужди ръце. От комитета настояват за народовластие и подкрепят действията на гражданските отряди, които задържат мигранти по границата“. Как така в чужди ръце! Всички знаем, че златният резерв е даден от Тодор Живков на „съхранение“ в СССР. Това чужди ръце ли са?! Там беше прибрано и 500 тона злато от Испания по време на Гражданската война (1936). Но както и да е, евразийците очевидно си имат своя логика.

Виж, това че „подкрепят действията на гражданските отряди“ е по-интересно. Тези отряди са нова мода, която се наложи поради схващането, че държавата действа мудно и не решава своевременно належащи проблеми, като по този начин създава вакуум и принуждава други спонтанни сили да го запълват. Дали държавата чак толкова пък не се справя с миграционния проблем, та се видяхме принудени да се заемем сами и поединично – това е отделен въпрос. Безспорно е обаче, че в страната ни нахлуват неканени и неидентифицирани личности, към които ние нещо трябва да предприемем. Някои започват да действат, а други – по-голямата част, сред които и ние, простите граждани – започват да умуват. Тези, които действат, придебват пришълците, преджобват ги, връзват ги, снимат ги за фейсбук и ги отпращат. Онези, които умуват, се питат: правилно ли е това, допустимо ли е? Не е ли произвол, не е ли беззаконие, не е ли в крайна сметка безсърдечност и жестокост? И не могат да отговорят.

А не могат, защото подхождат погрешно. Мъчат се да отговорят на един въпрос: „Трябва ли тези хора да правят това?“, а всъщност въпросите са два: „Трябва ли да се прави това?“ и „Трябва ли да го правят точно тези?“. Двата въпроса са абсолютно независими един от друг. Единият може да получи отговор „да“, а другият – „не“; може и двата да получат „да“ или и двата – „не“. Това, че даден разпищолен бабаит се прави на юнак и по грозен начин преследва и залавя чуждоезични личности по българските балкани, изобщо не означава, че такива личности имат работа по балканите и не бива да бъдат преследвани и залавяни. Порицаването на едната страна не оправдава другата.

Срещайки трудност да проумее това, обществото казва: „Хубаво е да има доброволни дружини, обаче те да се регламентират по някакъв начин“. Даже интелигентни по замисъла си политически сили издигнаха този апел от парламентарната трибуна. Наистина, на пръв поглед звучи чудесно едно веднъж създадено неформално движение като това за патрулиране по границите и залавяне на нелегални мигранти от страна на обикновени граждани, да се формализира и да се знае кой кой е, за какво се бори, какви права има докато се бори и съответно какви отговорности. Пред кого носи тези отговорности и какви наказания търпи, когато превиши правата си. Още повече, когато това движение е повече или по-малко въоръжено и предметът му на дейност е някакъв вид насилие. Да, чудесно е, но само при презумпцията, че в такова движение участват единствено граждани с чисти помисли и високи идеали, алтруисти и жертвоготовни люде, излезли да бранят дом и семейство, народ и родина.

Ако обаче това условие не е налице, то давайки възможност да се основават и организират „граждански патрули“ и „национални гвардии“, ние всъщност ще създадем частни наемни армии, които всеки по-заможен човек, политическа партия или даже чужда държава ще може да ангажира за своите цели и за своите нужди. Съвсем законно. Не че това е чудо невиждано по света. Още Сула е поддържал такива формирования от освободени роби в изпълнение на своите проскрибции. В края на 20-те и началото на 30-те в Германия те се наричат „Щурмабтайлунг“ (SA) или просто „щурмоваци“. Паравоенните формирования бяха обичайна практика в бившата Югославия и бившия СССР. Днес са обичайна практика в Украйна. В България нещо такова ли започва, има ли такъв „инженерен проект“?

Частните армии не са чудо невиждано и у нас. Александър Стамболийски, завзел цялата власт на крилете на „народната“ любов, която понякога граничи със стокхолмски синдром, поддържа т. нар. „Оранжева гвардия“ – дружбашки паравоенни формирования, леко въоръжени и с манталитета на съвременното футболно хулиганство. Начело на тази „гвардия“ стои Райко Даскалов – основателят на Радомирската република и причинител на войнишката трагедия при Владая. Същият, който след краха на предателския си опит, се предава на Антантата, с която по онова време България воюва, и го отвеждат в Солун. Ако някой съвременен герой хвърли страната в кръвопролития на кого ще се предаде после? На Турция? На Русия? На НАТО? И какво значение изобщо би имало това…

Вече имам параноята, че наистина се води някаква подмолна, „хибридна“ война и че тази война навлиза в нова фаза. Превъзбудените люде, които доскоро се задъхваха от историческа благодарност към Русия, превъзнасяха великата и модерна руска армия и даже нейните извънземни братя по оръжие, сега сякаш започват да отстъпват, за да изгреят на тяхно място подобни (или направо същите) люде, развяващи знамето на „мразещия патриотизъм“, с опулени крясъци, ревящи лъвове във фейсбук и татуирани портрети на възрожденци по всевъзможни части на тялото. Защо казвам „мразещ патриотизъм“? Защото патриотизмът е вид любов – любов към родината, към хората, към семейството и страх някой да не им навреди. „Патриотизмът“, който ни се предлага напоследък, от своя страна е вид омраза и то от най-агресивния вид. И това също е един от пороците на модерния свят, в който всеки има своя правда и тази правда е свята, макар да е абсолютно противоположна на нечия друга правда, също толкова свята. Погледнат през медиите и социалните мрежи, днешният свят изглежда разделен на шарени лигльовци-правозащитници и ярки изразители на собствената си уникалност и неповторимост от една страна и от друга – яростни мачовци с извиращ от всички дупки адреналин, който в частни случаи ухае на благороден гняв от потъпкани идеали. Къде да застана аз? Има ли място на жицата до бялата лястовица? Къде да застанем всички ние, които се опитваме да живеем в кротка и тиха нормалност?

Когато се изказвам иронично за „правозащитниците“, знам, че към правата може да се подхожда по два начина: обикновеният, нормалният човек едва ли ще се загрижи за правата на циганите по света, но ще подаде ръка на Манго, ако го види да страда. „Шареният лигльо“ ще осъди общини и държави в името на циганите, но ще подмине страдащия Манго, защото е зает с по-велики дела. Когато правата се превърнат от индивидуални в групови, тогава в групата се присламчват всякакви мошеници, които лесно успяват да се изкарат дискриминирани, застрашени, онеправдани и в крайна сметка – правоимащи.

Тази дихотомия на обществото ражда параноя. Лошото е, че ражда и омраза – абсолютно незаслужена и неоправдана омраза между хора, които иначе няма какво да делят и в много случаи се намират от една и съща страна на барикадата по отношение на други хора, които се възползват от глупостта им и им се присмиват.

Казват, насилието е монопол на държавата. Даже по закон е така. Но тогава държавата нека си управлява монопола и да си носи отговорността за него. Ако ще „аутсорсва“ такива изконно свои функции като въоръженото патрулиране по границите и залавянето на нарушители, то нека бъде добра да не ми прави забележка, когато при случай сам се защитя със скромната си огнева мощ. Извън държавата насилието може да бъде само три вида: революция, тероризъм и криминална престъпност. И трите са еднакво неприемливи. И изобщо, ако тръгнем да се саморазправяме и самоорганизираме, скоро ще се разделим на опълченци и башибозук – впрочем, два типични вида паравоенни формирования.

Да се защитаваме, но да не генерализираме. Ако хвана крадец в къщата си и го набия, то нека това не става повод държавата да регламентира отряди за набиване на хванати вкъщи крадци. Полицията разсеяно да затвори очи и пак да си остане монополист на насилието. Аз пък ще обещая да не пускам снимки и филмчета във фейсбук. Мисля, че така е мъдро. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.



Свиване

Държавата се основава на правото, не на сговор  

За Нова телевизия премиерът Борисов споделя мисли за процеса на вземане на решения.

Бойко Борисов: Искам да ви обясня. Който и експерт да викнете, ще ви каже, че в началото българските компании играеха дори под цената, те играеха на загуба. Под себестойност. И затова българските магистрали са може би най-евтините в света.
Водеща: С каква цел се прави това?
Бойко Борисов: Просто за да натрупат бонус от точки след това да могат да кандидатстват. Вече когато сте правили 20-60 километра магистрала, в CV-то на фирмата излиза, че си правил толкова магистрала. В смисъл, ако си водил предаване в национална телевизия, може да кандидатстваш и в друга. Ако не си, много по-трудно стават. И те тогава работеха на загуба. Впоследствие разбраха, че правиха си дъмпинг на все по-ниски цени и накрая според мен се събраха и се разбраха, че би могло да не губят пари, а да изкарват пари. И започнаха да се разбират. Именно заради това се наложи да ги, това нито може да се докаже, нито може да се види, нито може да бъде разследвано.
Водеща: Защо да не може? Има нарочна комисия, която това работи.
Бойко Борисов: Именно, но какво вие бихте се разбрали примерно с колегите от БТВ? Да имате по едно време реклами, продължителността и силата на звука на рекламите да са едни и същи по двете телевизии. Сиреч да не е неизгодно и за двете телевизии и вие го правите. Това е в техния интерес и те се събират някъде и се разбират. Затова тук е политическата воля и когато някой казва, ама защо ги спря той. Защото като има такива съмнения, вместо да седна и да обяснявам на хората а, бе,видите ли как стоят нещата реално, по-добре да се спрат и да се почна отначало.

*

Подходът съберете се, разберете се никак не е с изолирано приложение в днешното управление на България.  Ето как се разпределяха средствата  по европейски програми за медии (според  записа на Мирослав Найденов):

Бойко Борисов : Тя за това е тая техническа помощ, тя е за медиите, тя не е за кравари или овчари, или прокурори, тя е за медиите и се правят конкурси и медиите ги печелят. И те много добре знаят как ги печелят – щото се разбират помежду си и тая поръчка да я зееме ние, другата ше я земат те, за да оцелеят.

Мирослав Найденов: Така – и това разбиране, минаваме през техническо задание на съответната обществена поръчка. И техническото задание на тия поръчки са го правили Криси, Миро, тоя моя пиар, Ани Русчева и  пр.,  идват при мен и казват: Ние сме се разбрали, Труд, 24 часа …

Тая поръчка да я зееме ние, другата ше я земат те, за да оцелеят”.

Напоследък медиите отново са призовани да се разбират.

Но в подхода съберете се, разберете се  има проблем.

Може би  периодично трябва да се напомня, че  държавата се основава на правото, не на сговора на селекции приближени.

 


Filed under: BG Law Making, BG Media
Свиване

Узряваме бавно  

Динозаврите като мене сигурно си спомнят как някога, дори и за да напише едно най-обикновено школско съчинение върху литературно произведение, ученикът трябваше да зубри цитати, цитати и цитати.

Защото не се позволяваше да се използват текстовете на произведенията и ако искаш да цитираш, а „цитирането е задължително“ – зубри цитати!

Водил съм безкрайни спорове с колеги по въпроса, безпредметни, разбира се: учителското съсловие е в по-голямата си част – заявявам го съвсем категорично, както и друг път! - безкрайно консервативно (а напоследък добавям и: безкрайно страхливо!) – чака някой да му спусне нещо „отгоре“ и налапва това нещо като шаран торен червей, па било то и най-голямата глупост.

В личен план обаче съм спокоен - никога не съм си слагал този грях на душата и винаги, когато е трябвало мои ученици да пишат нещо върху литературен текст, текстът е бил до тях.

Докато най-сетне онези зелени кратуни, които „решават нещата“, узряха и решиха преди време, че учениците могат да ползват литературните текстове вместо да учат наизуст цитати.

На което аз реагирах с: „Добър ден, купих си шапка!“

А сега гледам, че са започнали да узряват и „отговорните факторите“ по математика.

Много се джавкахме някога с една колежка математичка, защото все ѝ разправях, че да се карат децата да зубрят формули, след като има такива прекрасни книжки с формули и таблици, е безполезна работа, и колежката ми носеше от девет кладенеца кисела вода, за да ме убеди, че не съм прав, и много ми се сърдеше, че не искам да я разбера.

А чувам сега, че вече имало „нови указания“ - децата ще могат да гледат формулите, когато решават задачи.

Разгеле, и тези узряха най-сетне и вдянаха, че решаването на една задача не се състои в зубренето на формули, а в достигането до верния отговор, което назубрената формула изобщо не гарантира.

Жалко, че не зная къде се намира сега моята колежка, за да ѝ пошепна няколко думи на ухото.

А междувременно чакам по математика да узреят за още едно нещо, за което също спорехме много с нея – таблицата за умножение.

Аз твърдях тогава, когато имах само един гол калкулатор, че при това положение е необходимо да се знае таблицата за умножение наизуст, колкото е необходимо на автомобил пето колело, твърдя го и сега (когато почти всеки има калкулатор на телефона си, калкулатор на компютъра си, където плюс всичко може да оформи и система от сложни изчисления с всевъзможни помощни средства, без да знае „колко прави Х по Y“), твърдя го от личен опит, защото таблицата за умножение почти съм я забравил (когато го кажа на някого, ме гледа недоверчиво, но е точно така!), а междувременно ми се налага да правя доста сметки.

Ето например част от екселската таблица (да се похваля – сам съм си я правил!), която ми пресмята отсъствията на учениците от класа седмично и месечно, аз само въвеждам данните и никаква таблица за умножение, по дяволите, не ми е необходима.


Та, да се върна на думата си - сега чакам „факторите“ по математика да узреят, че вместо да се учи таблицата за умножение наизуст (Земята ли ще се разцепи, ако седи до ученика написана, когато решава задачи?), би могло децата да бъдат научени на нещо по-съвременно и по-полезно от безпросветното и затъпяващо зубрене.

И ще узреят, бъдете сигурни.

Ние сме такива: узряваме бавно.

А през това време другите са дръпнали през девет баира напред.

Ето, във Финландия са на път вече да се откажат от ръкописното писане за сметка на писането на компютър.

- Не, не и не! - ще скочат обаче на това място нашите ентусиазирани начални даскалици и даскалици по български език, готови с телата си да бранят ръкописа, за да си бодат очите с нечетливите "ченгели" на доста от своите възпитаници.

Узряваме бавно...

април 22, 2016

Свиване

Как се отнема авторско право  

През 2015 г. като служител в Музея за история на София бях натоварена със заповед на директора от 16.04. да оглавя екип от 4 души за съставяне на временна изложба за градоустройството на София, която да се открие едновременно с постоянната експозиция на музея в сградата на бившата Централна минерална баня, по случай деня на София - 17 септември. 
Поради кратките срокове се работеше изключително интензивно. Екипът се разшири, за да се покрият бързо дейности, които ръководството не бе предвидило в заповедта си. В края на м. май концепцията беше готова, а след множество контакти с различни институции за издирване на планове на София в края на м. юли бе готов и тематико-експозиционният план с оформена структура на експозицията и попълнени наименования на всички експонати, сигнатури, образи, подробен финансов план.
Въпреки трудностите и пречките, след изтощителни занимания, изложбата с текстове на български и английски език все пак бе завършена навреме за посещението на ръководни лица от Столичната община и от Държавата - на 16.09., и за официалното откриване на музея - на 17.09.
Последваха убийствени критики от колегите в музея и липса на каквото и да било разгласяване на изложбата, освен публикации в интернет - на колеги и на екипа.
http://artstudies.bg/platforma/?p=368
http://sofiazanas.blogspot.bg/2015/10/blog-post.htmlhttp://sofiazanas.blogspot.bg/2015/09/blog-post.html

https://www.facebook.com/knowSofia/posts/561214320703208
Поради притеснените срокове, предвиденият във финансовия план каталог не можеше да бъде готов за откриването. Макар че периодът до края на годината бе подходящ той да се подготви, работата бе осуетена. В края на декември 2015 г. аз се пенсионирах.

В началото на март 2016 г. издателят, чиято оферта бе приета при изготвянето на изложбата, ми се обади, че се подготвя договор за издаването на каталог. Зарадвах се. На 25 март е бил подписан договорът с ръководството на Музея за история на София.
Срокът за подготовка беше убийствено кратък - директорката беше решила каталогът да се представи на 18 април - международният ден на недвижимите паметници на културата.
Започнахме работа - лично аз без договор, без уговорки с административното ръководство. Самото административно ръководство не ми се обади дори. Смятах за свой морален дълг да довърша нещата до край. 

Разпределихме работата между членовете на екипа.  
Най-голям дял се падна на мен. Работех усилено, понякога без прекъсване през нощта. 
И когато всичко беше готово, получих писмо от своята колежка В.В., в подготовката на чиито материали също бях участвала, че ми забранява повече да се занимавам с цялото издание.
Поводът - обърнати настрани чертежи. Причината - създадени затруднения на издателя.
Първоначално ми прозвуча странно, още повече, че същата колежка бе публикувала хвалебствена рецензия на друга книга за градоустройството на София, където също имаше планове, обърнати под 90 градуса в страниците.
Едва по-късно получих писмо и от директорката с поправки в електронната коректура на изданието, където тя - археолог, занимаващ се с антична Сердика, беше редактирала смислово мои текст за градоустройството на София през ХIX век.
Същевременно, тя бе подменила вече изготвения от мен предговор към изданието със свой, и наредила редица други промени. Към всичко това имаше обвинение, че не съм й изпращала материалите за съгласуване. Бях скандализарана. 

Незачитане и брутална неколегиалност доведоха до печалния резултат да заявя, че оттеглям собствения си труд, който съставлява към 80 % от цялото книжно тяло. 

Sent: Monday, April 11, 2016 8:01 PM
Subject: Fw: каталог градоустройство 

 Уважаема Госпожо Директор,
Днес следобед бях любезно информирана от колегата Г.К.
за състоялия се разговор между Вас и други представители 
на музея, по Ваша покана, във връзка с подготвяното с финансиране от Музея
издание "Градоустройството на София - Пулсът във времето".
Както Ви е известно, 
във въпросното издание имам не малко участие с познания, личен труд и материали.

Тъй като аз не съм била поканена, нито до момента съм информирана
за взетите от Вас административни решения,
и тъй като ми бе предадено, че музеят ще реши как да изглежда изданието,
тъй като той го финансира,
Ви обръщам внимание за следното:
С професионалните си познания по темата, труда и материалите, които съм вложила,
аз също индиректно финансирам въпросното издание.
Вие отхвърляте в изданието да има предговор от името на колектива, 
където да се обясни подробно кой какъв дял има в подготовката на изложбата
и заменяте този предговор с друг от името на административното ръководство.
Вие не желаете да признаете, че изданието е пряка последица от изложбата.
Но същевременно пропускате факта, че с официална заповед бях назначена 
за "председател на авторския колектив".
Именно по силата на тази водеща позиция аз съм единственият човек от целия екип, 
който познава всички материали и който има немалък дял в тяхното издирване,
подбор, обработване, изготвяне на текстове, подредба в 
подготвяната книга.

Вие забравихте това обстоятелство, когато решихте да се пристъпи към издаване на книгата.
Опитахте се да ме подминете. Не ме потърсихте за личен контакт, за да изясним нещата.
Но колегите нямаше да могат да се справят без моето участие в подготовката на книгата в този вид, който има в момента.
Опитвате се да ме заобиколите и сега.
Като взимате решения за съдържанието и оформлението на изданието, 
без дори да ме осведомите за това.

Обръщам Ви внимание,обаче, 
че не можете да заобиколите авторското ми право върху материалите, 
които съм обработвала, подготвяла, подбирала с личен труд,
текстовете, които са съставени от мен и не на последно място материалите от личния ми архив, 
тъй като всичко това е направено безвъзмездно, извън административната шапка на музея.

Обръщам Ви внимание също така,
че макар и да представлявате институцията, от чието име се подготвя изданието,
средствата, с които го финансирате, не са Ваши лични, а са публични.
Поради това, приемам за свой обществен дълг да 
уведомя Кмета на Столична община
като направя обществено достояние 
накърненото ми достойнство и личен интерес.

С настоящето оттеглям научните си познания, материалите и труда, които съм вложила в това издание.
Заявявам официално, че не желая да бъдат използвани от Музея.
Прилагам файлове, в които е показан онзи дял от общия обем, 
който бихте могли да ползвате в изданието, без да нарушите авторските ми права.

Предлагам Ви Регионалният исторически музей София като правоприемник на 
Музея за история на София, чийто служител бях, когато бе изготвена изложбата,
"Градоустройството на София - Пулсът във времето", 
да се задоволи с материалите от нея, с които разполага в своята сграда
като пана в експозицията, като разпечатки на концепцията и тематико-експозиционния план, като дигитални копия, като не забравяте, че дори и като служител на музея притежавам част от авторското право върху вложените информация и материали.

Надявам се, че ще уведомите своевременно издателя за това.
Любинка Стоилова

Как завърши сагата?
С лов на вещици:
При проверка по устна заповед на директора в отсъствие на засегнатите лица,
комисия от служители на музея е установила "липса на служебна информация".
Част от "липсващата" информация  са материалите по подготовка на изданието
"Градоустройството на София - Пулсът във времето", които носят и моето авторско право.
Свиване

Стените на отечеството  

Днес национализмът не е това, което беше за моя дядо, възпитаван в любов и преданост към отечеството през началото на 20-те в царската армия. Неговият национализъм беше рицарски, основаваше се повече или по-малко на себеотрицание, защото изискваше пренебрегване на личното благо в името на общото. В онзи национализъм имаше идеали и те произлизаха от един общ, силен и ясно формулиран национален стремеж, какъвто сега няма.

Днешният национализъм прилича на футболно фенство. Той е узурпиран от елементи без ясен източник на лично самочувствие, които в равенството търсят превъзходство – всички ние сме българи и който не си татуира лъв на задника е боклук! Тези елементи завладяват една специфична територия на публичното мислене, неразумно освободена от хората, които наистина обичат страната си, наистина се гордеят с народа си, наистина милеят за неговата съдба, но в момента са заети да защитават правата на всевъзможни и най-причудливи малцинства. И едните и другите допускат една и съща грешка: гледат на национализма като на средство да мразиш ближния, вместо като на средство да го обичаш. При национализма омразата може да е два вида – определяща и породена. Мотивът на породената омраза е горе-долу този: аз обичам ближните си, семейството си, съгражданите си, сънародниците си, страната си с нейната природа, история и т.н. – следователно, аз съм принуден да мразя всички, които ги застрашават. При определящата омраза е точно обратното: аз мразя всички, защото подозирам, че ме превъзхождат, че знаят някаква далавера, за която аз мога само смътно да се досещам и изобщо защото се чувствам прецакан от тоя живот. Да, мразя ги и съм готов да обикна всеки, който ги мрази заедно с мен. Между двата вида омраза има огромна разлика, но все си е омраза, а патриотизмът и национализмът по замисъл трябва да са любов.

Всъщност, национализмът и патриотизмът изобщо не са едно и също нещо, те даже и не си приличат много. Причината е там, че нацията и отечеството са доста различни. И към двете принадлежиш, но към всяко принадлежиш по различен начин. Към нацията принадлежиш материално и чувствено, а към отечеството – духовно и мислено. Някои хора даже вярват, че тяхното отечество е небесно, не от този свят. Самата дума „отечество“ е много хубава и интересна. Заслужава си да се заслушаш как звучи и да се замислиш какво означава…

Нашето отечество е нашата цивилизация, което означава нашата история, нашият мироглед и нашата култура. Нашата цивилизация е европейската, християнската цивилизация. Нашият морал и нашите ценности са европейски, християнски ценности. Културата ни е велика, защото цени и уважава човека, а го цени, защото гледа на него като на божествен образ и подобие. Това е фундаментът на хуманизма, останалото са стечения на исторически обстоятелства.

Днес нашата цивилизация, нашето отечество е болно от релативизъм, синкретизъм и агностицизъм. Болно е, защото е превърнало хуманизма в антропоцентризъм, а кротката обич – в горда надменност. Но колкото е по-болно, толкова пò не бива да го зарязваме и да се отвръщаме от него. Кой зарязва болния си брат или болната си жена? Днес повече от всякога трябва да сме патриоти, но да обичаме и пазим не само своите материални отечества, но и духовното си отечество. То е като Църквата – не познава териториални граници, а само духовни. Но по тези духовни граници се издигат високи стени, високи до небето. Трябва да застанем на тези стени и да ги пазим, а не да ги рушим, заслепени от интелектуално новаторство. Ако чак пък толкова ни се рушат някакви стени, аз отдавна мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Тоталитарни инстинкти, агресивни рефлекси, репресивни нагони. Опит за аналитична политология и критична плъхология на Прехода.  

  Мой приятел, творец, работник на умствения труд днес коментира безумията в страната ни на всички нива:
  
  - Демокрацията умира, когато започва да налага за всичко и на всеки ограничения, забрани, задължения, принуждения. И умира не само защото налага подобни антидемократични репресии, но и защото когато ги налагаш, ти трябва да ангажираш хора, които да контролират спазването им, трябва да развъждаш доносници, които да съобщават на властта или на началството кой не спазва тези ограничения, забрани, задължения, принуждения. Освен това трябва да създаваш органи, които да наказват за неспазването им. Трябва да произвеждаш идеолози, проповедници, агитатори, пропагандатори, които да обясняват колко важни и нужни, необходими и потребни са тези антидемократични препятствия пред нормалния живот и естествения ход на нещата.

чети по-нататък

Свиване

Абсолютните парадокси на оруеловата ни действителност  

  1.
  Оруел „1984“:
  Войната е мир.
  Свободата е робство.
  Невежеството е сила.
  
  
  Герб, „2016“:
  Правото е задължение.
  Демокрацията е репресия.
  Некомпетентността е власт.
  
  

чети по-нататък

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.