февруари 09, 2016

Свиване

Лакмус за патриотизъм  

В едно софийско училище провели референдум.

Дали да слушат учениците два пъти в седмицата в началото на втория учебен час българския химн.

И повечето ученици отговорили с „да“.

Браво, ще рече масовият българин, след като избърше насълзени очи, откъснал за малко поглед от наистина сълзливия турския сериал, браво, ще рекат миинстерските чиновници, които още след първите изявления на новата министърка са разбрали, че вятър на промяната над просветната нива няма да повее, браво, ще рекат много директори и даскали и ще хукнат като изоглавени да повторят същото.

Защото и едните, и другите, и третите си мислят, че човек става патриот като слуша химна и вее българското знаме, а то е точно обратното – човек слуша химна и вее знамето, защото вече е станал патриот.

Патриот пък от своя страна човек днес става (казвал съм го и друг път), когато държавата му осигури нормални условия за работа и развитие, защото – като гледам например батака, който набъбва и набъбва все повече и повече в сферата, в която работя, честно казано - нито ми е до химн, нито ми е до знаме.

Но това е мой личен проблем и стои малко встрани от темата за лакмуса.

А искам, значи, да предложа един малък мисловен експеримент.

В същото училище провеждаме втори патриотичен референдум, само че този път питаме учениците искат ли химна да звучи не по време на учебен час, а след края на третия, иначе казано - в началото на голямото междучасие, при което те – разбира се – ще трябва да застанат прави и неподвижни, докато свърши.

Знаете ли какъв ще е резултатът от този референдум?

Знаете го, разбира се.

И аз го зная.

Знаят го и тези от гореспоменатото училище.

Затова и така йезуитски са поставили питането…

февруари 08, 2016

Свиване

Лаещите домашни любимци на Пловдив  

Когато говоря за достъп до обществена информация, повечето хора се сещат за големи обществени поръчки, корупция, уредени съдебни дела, агенти на ДС и прочие. Свързваме достъпа до данните на държавата с тайни, които се крият от нас и се надяваме, че осветляването им ще ни помогне да разберем и подобрим ситуацията. Дали и как това става е трудна и дълга тема.

Сега обаче искам да покажа, че изброеното е само един аспект от отворените данни. Има много информация както в централната и местната власт, така и в частни компании, която може да бъде полезна за ежедневието ни или просто да разкрива интересни факти от него. Такъв пример са данните за демографията, за които пиша доста напоследък. Още един пример са домашните любимци.

Както навярно знаете, всички кучета трябва да се регистрират в общината. Пловдив има публичен регистър, в който може да се намерят доста подробности за всяко куче, включително име, адрес, пол, дали е кастрирано, дали има чип и прочие. Данните от регистъра не са достъпни за сваляне, но с малко познания по javascript може да се получат лесно. Накрая на статията съм пуснал линк към кода и процеса на отваряне.

Къде какви кучета има в града?

Когато поставим на картата всички адреси и категории може да покажем доста неща. Тази карта, например, илюстрира как се е увеличавал регистъра през времето.

Интересно наблюдение е, че всяка година има голям пик в регистрациите през март. Докато през останалите месеци са регистрирани средно по 300 кучета през последните години, 820 кучета са регистрирани през март. Най-малко има през декември – 150. Не знам каква е причината за това, но навярно доста малки кученца се подаряват около Коледа и Нова година и през март вече са около възрастта за регистрация – 4 месеца.

Аналогично може да покажем и разпределението по полове. От пръв поглед се забелязва, че в кв. Прослав има доста повече мъжки кучета. Всъщност, в целия град са регистрирани с 26% повече мъжки, отколкото женски. Изглежда са предпочитани. Вижда се и че има доста малко кучета в Тракия, което е странно предвид по-голямата концентрация на хора там.

Друг интересен момент е колко хора декларират, че кучетата им са осиновени от приют. За Пловдив те са 111 или само 2.64% от всички регистрирани. Според бившия директор на Зооветеринарния комплекс, интересът към осиновяването се увеличава. Преди година посочва, че през 2013 и 2014-та са осиновени над 210 кучета. Това означава, че или много от тях не се регистрират, или че заминават за други общини. Най-вероятно става въпрос за и двете.

Ако желаете да осиновите или да помогнете на куче, може да погледнете на страницата на фондация „Шарко“, този списък на Събина или да станете доброволец към инициативата в TimeHeroes.

Ето разпределението на осиновените кучета в града:

Според промените в закона приети преди дни, всички регистрирани кучета трябва да имат чип. В Пловдив до сега 73% от кучетата вече са с такъв.

За сметка на това само 668 или 16% от кучетата са кастрирани. Женските кастрирани са повече от два пъти повече от мъжките. Така 24% от всички женски и едва 9.3% от мъжките са кастрирани. За сравнение, над 80% от всички кучета, които постъпват с кучкарници в щатите вече са били кастрирани от предишните им собственици.

В регистъра има и други категории. 6% от всички кучета са регистрирани като ловни. Има превес с 25% на мъжките ловни кучета пред женските, но това е синхон с повечето регистрирани мъжки кучета. 16.5% или почти 700 кучета са регистрирани като помощници на инвалиди. Това е доста повече, отколкото очаквах. Забелязват се и 10 служебни кучета.

Сред имената, най-разпространени са Сава, Макс, Рекс, Ричи, Чарли, Тара и Рони. Има обаче и имена като „Bright Light of Moscow Victory Day“, „black pearl“, „Limited Edition Anelia“, „Император бул Дио“, „Принцеса Шуши“ и навярно най-любимото ми – „Gaprillis Glenmorangie“.

Отваряне на данните

Поставянето на адресите на картата беше по-лесно, отколкото очаквах. Използвах стандартен скрипт, които написах за другите си проекти. Всички скриптове и стъпки ще намерите в Github. Част от адресите и датите в регистъра бяха очевидно грешни, така че се наложи да махна някои от тях за картите. Като цяло обаче свалянето и изчистването отне около 45 мин.

Нещо, което буди притеснение в този регистър е именно точният адрес. Повечето съдържат етаж и апартамент. Както споменах по-горе, има около 250 ловни кучета регистрирани в града. Може да се направи добро предположение, че в тези апартаменти ще има и огнестрелно оръжие. Това навярно не е информация, която човек би искал да е публично достъпна. Затова е добре да се преосмисли каква част от регистъра е добре да остане публична и каква – не. Аналогично на случая със сайта на Центъра за асистирана репродукция, това може да създаде проблем за отделни хора.

Полезно ли е всичко това?

Навярно не. Тук няма да намерите схема за източване на пари или пикантерия от политическия ни живот. Всъщност, тези данни не покриват дори всички кучета в града, а само регистрираните. Не намерих оценки колко още нерегистрирани има. Също така не, е ясно дали данните се попълват просто от собствениците или има някаква форма на проверка дали са точни (дали кучето е с чип или дали наистина е на инвалид, например). Забелязват се не една или две грешки в тях.

Въпреки това, показват интересен аспект от града, която може да е полезен на бизнесите свързани с домашни любимци. Географският анализ на тези данни може да покаже дефицит на паркове за разхождане или да помогне в планирането на подобрени кошчета с еднократни торбички за изпражненията на кучетата. Такива има в доста паркове и улици в Европа и помагат много за чистотата.

Тази справка ни показва и колко малко от кучетата са осиновени от приюти. Докато подготвях тази статия потърсих сайт или списък с линкове, където човек би могъл да намери приют, ако иска да осинови куче. Такъв, за жалост, няма. По-горе дадох няколко полезни линка. Ако знаете още, споделете ги в кометнарите. Ще се радвам да ги изброя под статията.

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 43  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

43.

Пишех разкази, като всеки път сменях темата - ту се залавях с войната, ту с младежки проблеми. Един "младежки" разказ изпратих в Менск на фестивален конкурс и получих първа награда за проза. Същата награда за поезия получи тогава младият начинаещ поет от Ворша Уладзимер Караткевич. Веднъж се запознахме бегло с него в Менск, но нямахме общ приятел и следващата ни среща не стана в скоро време. Наистина, опитах се да сътруднича на "Чирвона змена" ("Червена смяна" - бел. прев.), през която казват, че е преминала цялата млада беларуска литература. Но изпратения там разказ беше разкритикуван остро от Иван Калесник, който дойде по някаква работа в Горадня, и аз в общи линии се съгласих с него. Затова пък изпратеният в "ЛiМ" (вестник "Літаратура і мастацтва" ("Литература и изкуство") - бел. прев.) военен разказ беше приет радушно от заместник-редактора Раман Сабаленка, който ми каза, че си струва да развивам и задълбочавам тази тема. Окрилен от съвета му, написах за кратко време малката повест "Викът на жеравите", която беше напечатана веднага в "Маладосц" и излезе в първия ми прозаичен сборник. Сборника ми донесе в Горадня завеждащият отдел в издателството Микола Татур. Плюс това с подарък - бутилка арменски коняк, който тогава можеше да се намери само с връзки. Това беше добър знак. Почувствах се почти щастлив. А в редакцията на "Городненска прауда" имаше тъжно събитие - почина внезапно Михас Васильок. Прощаваха се с него всенародно, в Дома музей "Елиза Ажешка". Беше топъл дъждовен ден, събраха се изключително много хора. Сега, когато не беше между живите, се оказа, че горадненци са го обичали много, някои дори плачеха на погребението - особено по-възрастните хора, които помнеха селския поет от полските времена. Аз като член на Съюза на писателите заех неговото място в редакцията и се преместих от пренаселения секретариат в тихия отдел за култура. Това беше по-удобно за моето творчество, отвори ми се повече свободно време.

Тогава се разболях. От апендицит. Но за да се установи това, трябваше време, а бърза помощ ме закара в болницата късно през нощта. Дежурният хирург по това време беше вече "глътнал" своята доза спирт и беше легнал да спи. Започна да ме реже, когато се събуди, и времето като че ли беше пропуснато. Докторите не можеха да определят какво е, мислеха, че е коремен тиф. Пак добре, че се консултирах със стария горадненски лекар Ничипарук, който ме сложи веднага на хирургичната маса и ме разряза втори път. Така ме спаси, защото вече си бях отишъл.

Като за мнозина от нашите читатели и за мене по това време беше много важно да открия на Ъ. Хемингуей. Появиха се от печат негови творби ("Сбогом на оръжията", "Безкраен празник", повести и разкази), неговата книга "Старецът и морето". Много ми допадаше неговото жизнелюбие, непоправимия романтизъм на най-добрите страници от неговите произведения, неговата публицистика, изказванията му за литературата и литературната дейност. "Нещастното детство е най-добрата школа за писателя" - прочетох в една негова статия и това като че ли обясни нещо за моята склонност към литературата. Написал е още: "Прозата е архитектура, а не декораторско майсторство" и "Войната оставя в писателя рана, която зараства много бавно". Освен това - неговата превратна литературна съдба. Пишел голям роман за живота в морето по време на световната война, за да изкара пари. И тогава Хем извадил от романа завършения долу-горе раздел за един рибар, който хванал голяма риба и се борел с нея. Нарекъл откъса "Старецът и морето", който неочаквано му донесъл Нобелова награда. Не роман, не цялото несъмнено забележимо творчество, а само един малък откъс.

Не обичал театъра и киното... Привличал го много естествения живот на обикновените хора, към които сам искал да принадлежи. Ако не бил станал писател. В началото на своето творчество не можел да усвоя тогавашния литературен стил, пишел "не по онзи начин", по своему, което обаче позволило да се видят в езика му особеностите някакъв заложен от него хемингуеевски стил.

В страната като че ли се оживи в общи линии цялата литература, втора глътка въздух поемаше военната проза. След "В окопите на Сталинград", "Волоколамското шосе", двете повести на Ем. Казакевич, едната от които ("Двама в степта", тя е най-добрата) беше разгромена от партийната критика, човек можеше да си помисли, че темата за войната изчерпана и няма да се възроди. Но тя се възроди и започна да сияе с по-ярък от преди блясък, преди всичко с усилията на младите писатели, представители на така наречената лейтенантска проза. Най-напред беше Юрий Бондарев с неговите "Батальони" (пълното заглавие на произведението е "Батальоните искат огън" - бел. прев.), след това Григорий Бакланов с "Педята" (пълното заглавие на произведението е "Педята земя" - бел. прев.). Там в общи линии нямаше Бог знае какви открития, но я имаше истината за войната и болката от войната, от които съветското общество почти беше отвикнало. (Ако изобщо беше свикнало.) Някъде по това време ми се случи да прочета малката книжка на Г. Бакланов "На юг от главния удар", която почти ме порази. Въпросът е, че авторът беше описал подробно и правдиво в нея няколко момента от известните ми от собствен опит боеве край унгарския град Секешфехервар, където ме раниха. Бях удивен как простата истина за войната се превръща във високо изкуство, каква, оказва се, мощ носи със себе си баналното късче живот... (Макар че, разбира се, войната не е банално късче...) А като прочетох в "Новый мир" неговата "Педя земя", оставих всичко, което пишех по това време, и седнах разпалено над "Третата ракета". Не успях да я завърша до пролетта, а в началото на лятото - отново в казармата. Военното градче край Наваградак, занятия. Отново - устави, политическа подготовка, артилерията, която се бях постарал да забравя. Но там ще ти припомнят всичко. И все повече ме обсебваше моята незавършена повест. Може би нито една не съм писал с такъв ентусиазъм като "Третата ракета", сам не зная по каква причина. Случваше се, когато едва настъпеше следобеда и по обичайния дневен ред военните лягаха за сън, да тичам в тихото ъгълче на войнишката пушалня и да пиша - с молив в една тетрадка. Тогава нямаше химикалки, техническият прогрес още не беше докоснал нашата организационна техника. Не беше малък проблем и да се напечата написаното. Пишещи машини имаше само в учрежденията, използването им се контролираше строго от началниците и КГБ. По време на почивните и празничните дни обикновено запечатваха машинописните бюра. Трябваше да увъртам някак си, да препечатвам почти нелегално. И тогава ме спасяваше машинописката Станислава Фадзееуна, а след това Ирина Михайлауна, която освен това стана моят първи и доста придирчив критик на всичко, което пишех. Сега съм ѝ много благодарен за това, макар че понякога тогава се обиждах. Списание "Маладосц", с което вече бях установил постоянно сътрудничество, напечата веднага повестта. Главният редактор Пимен Панчанка ми каза по този повод няколко ласкави думи. Те, разбира се, повдигаха настроението, подтикваха ме да пиша още. По време на едно съвещание при мене дойде младият учен и начинаещ прозаик Алес Адамович, който ме поздрави с истината за войната, която е намерила място и на страниците на беларуския печат. Бях благодарен и на двамата. В страната се появяваше нова литература с ново виждане за света. И, по-специално, за войната. Главна идейно-художествена черта на тази литература стана признанието, че по време на войната имаше не само външни, така да се каже, врагове - немските фашисти, но и вътрешни, не по-лоши от немеца. По-рано това бяха просто предателите, понякога страхливците, дезертьорите. Сега се появиха и нагаждачите, кариеристите, егоистите. И най-добрите произведения от този вид показаха, че в нашите собствени редици се водеше битка, която по изостреност се отличаваше малко от битката на предната линия. Във военната проза се появи за първи път злонамереният особист, некадърният политрук. Това беше прието с ентусиазъм от известна част от литературната критика, макар че не от цялата. Партийната критика присви заплашително очи. Тя нямаше намерение да търпи подобно нещо, тя само чакаше сигнал. Хрушчов със своя ревизионизъм подкопа традиционните основи на културата, размъти нейната идеологическа стерилност. Дори позволи на Твардовский да напечата "Един ден на Иван Денисович" (в списание "Нов път", чийто редактор е; Твардовский наистина иска от Хрушчов разрешение да напечата произведението и получава неговия положетелен отговор - бел.- прев.), тази коледна приказка за лагерния живот.

Първо трябваше да се премахне Хрушчов.

Как го премахнаха, сега е широко известно - със заговор, който организираха членовете на политбюро (когато Хрушчов е на почивка, те свикват пленум на Централния комитет на Комунистическата партия, който сваля държавния и партийния ръководител от всички длъжности - бел. прев.). Но в политбюро се обсъждали и други начини. Ръководителят на КГБ по това време Семичастний написа по-късно, че е бил разработен план за терористичен акт във въздуха, когато Никита Сергеевич се връща от Египет. Този вариант не бил приет само защото трябвало да загинат няколко десетки "момчета от КГБ" - охраната на Хрушчов. Кормилото на държавния кораб се завърташе за друг курс.

Още нямаше никакви постановления по този въпрос, но хората, близки до коридорите на властта, разбраха накъде трябва да се върви и изскачаха, за да не останат отзад. В Менск длъжността главен редактор на "ЛiМ" зае дошлият от Московската висша партийна школа партиен журналист Ничипар Пашкевич. На него, естествено, му се искаше да се прояви, да засвидетелства партийната си страст, да преоцени оцененото преди него. Нещо в последната повест на Я. Брил не го задоволяваше. Но Брил вече беше лауреат на Сталинска награда, а и неотдавна беше издал звънкогласния очерк "Сърцето на комуниста". Явно не беше много подходящ за момченце, което да бъде напердашено. Затова пък напълно подходящ беше младият прозаик от Горадня Васил Бикау. И скоро в "ЛiМ" появи грамадна, разположена на цяла страница статия с красноречивото заглавие "Герои или жертви на съдбата?" Въпросът в заглавието беше, разбира се, риторичен. Още преди да започне човек да чете, можеше да се сети, че авторът на повестите е глупак и некадърник, а неговите герои са жертви и лигльовци, от които в никакъв случай не трябва да се взема пример. А след като не са създадени за пример, какво може да се научи от тях? Защо авторът не осъжда своите персонажи и техните постъпки?

Наистина, имаше и други мнения за произведенията, както и за статията. Някои от писателите смятаха, че критиката е в общи линии правилна (няма от кого да се вземе пример), но не е трябвало да се налага автора като с тояга по главата. Още повече да го прави такъв критик, такъв голям авторитет и на такава висока длъжност. Да беше някой от младите, би било оправдано. Алес Адамович каза при една среща: "Правилно си написал. Трябвало е още по-зло. И в никакъв случай не отстъпвай". Когато дойде в Горадня, както винаги достойно и аргументирано ми каза няколко добри думи Змитрок Бугайоу, а също и горадненския преподавател Аляксей Пяткевич. Това ми беше достатъчно.

Напоследък в Горадня се събра малка групичка писатели, членове на Съюза на писателите на Беларус и Городненския обком заедно с писателското ръководство в Менск реши да създаде областен отдел. Разбира се, за да може по-удобно да ръководи, влияе, координира и т. н. Извикаха ни всичките в обкома и отначало предлагаха на мене да бъда секретар. Но аз се отказах в полза на Аляксей Карпюк, който се зае да организира отдела със съответния ентусиазъм. Най-напред извоюва за офис една заличка в Дома "Ажешка" и нареди в нея мебели. След това се зае да уреди прикрепянето на писателите към спецполиклиниката. Това ни хареса много и ние подкрепяхме Карпюк по всякакъв начин. А той, като придоби съответния статус, започна да се изкачва по-нагоре, да се меси в живота на града, често ходеше по разни работи при началниците в обкома.

Между другото слуховете за моята повест и за това, което става около нея, стигнаха до Москва. Консултантът на Съюза на писателите на СССР по беларуска литература, преводачът Михаил Гарбачоу, ми изпрати писмо, в което изрази намерението си да преведе "Третата ракета" на руски език и покани автора на гости. Отидох. Миша Гарбачоу се оказа мил човек, фронтовак, родом от Сенна. Обядвахме вкусни шашлици в "Казбек", след това вечеряхме в Дома на литератора. Той каза, че ще преведе повестта скоро и ще я печата в списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), вече е уговорено. Има, наистина, един проблем - Иван Мележ, преводът на чийто роман още не е завършен. Мележ ще се обиди - как може заради някаква "повестчица" да се задържа преводът на неговия роман! Но нищо, каза Горбачоу, Мележ ще почака. (Но Мележ не почака, а си взе романа и, без да се съобразява с направеното, го даде за превод на руския поет Д. Ковальов.)

Скоро след публикуването на повестта в "Дружба народов" се появи и рецензия в "Литературная газета" ("Литературан вестник" - бел. прев.) Написана беше от Григорий Бакланов, което ме зарадва много. Изборът на автор не беше случаен - за това се погрижи моят нов приятел Валентин Оскоцкий, с когото ме запозна в Москва Алес Адамович. Това добро приятелство продължава и до днес - лека ръка изглежда имаше незабравимият Алес Михайлавич. Бакланов написа хубави неща за повестта, добави само една забележка за превода, което, разбира се, не се хареса на преводача. Може да имах вина и аз, защото преди текстът да бъде напечатан, го авторизирах. Но тогава нямах достатъчно опит с руския литературен език и не можах да изведа текста на необходимото равнище. За да бъде преводът на руски добър, трябва руският език да е майчин. Иван Бунин е написал някога, че сродните езици се превеждат много трудно, защото са много близки по природа и още не са изгубили своята първоначална красота, за да влязат в семейството на културно развитите.

"Не е възможно да се знаят два езика" - заявява категорично известният майстор на руския литературен език. По-късно си спомнях тези негови думи не един път...

февруари 07, 2016

Свиване

Отворено писмо: Министър Бъчварова, подайте си оставката – нямате право да ни представлявате след като нямате идея за демокрация  

До заместник министър-председателя на Министерския съвет на Република България г-жа Румяна Бъчварова

Уважаема г-жо Бъчварова,

Предлагам Ви да си подадете оставката колкото може по-скоро.

Няма друга достойна позиция, след като няколко пъти набедихте граждани, че правят “провокации” срещу правителството само заради публично изказани несъгласия с неговите позиции – или заради липса на позиции въобще.

Нямате право да заемате толкова критично важната длъжност (дума, произлизаща от “дълг”) в нашата държава, след като Ви липсва елементарна образованост в областта на демокрацията.

Нямате право да подменяте значението на думите защото Ви е удобно на момента. Ако имахте елементарно разбиране за демокрация, би трябвало да Ви е ясно, че “провокация срещу правителството и властта” може да се използва като израз само ако има опит за нарушение на Конституцията или законите.

Не само че нито Конституцията, нито законите на демократична България забраняват, а точно обратното – те гарантират правото както на свободно (от преследване и сплашване) слово, така и нещо повече: абсолютното право на суверена (народа) да държи сметка на представляващите го в правото му да упражнява властта си.

Вие – както и цялото правителство, парламента и съдебната система – сте само едни временни наши представители на това наше право. Като такива сте абсолютно задължени да отговаряте на всички въпроси , които всеки гражданин ви поставя, без значение какви конспирации ви се привиждат. Отговорът трябва да е смислен, по същество и изчерпателен.

Ако нямате капацитета или разбирането за това – нямате работа като наш представител в управлението.

Моля предайте тази позиция и на г-н министър-председателя, който също явно не разбира демокрацията и правата на гражданите – съдейки по неговото мълчаливо одобрение на Вашите произволни и неадекватни квалификации с думата “провокация”.

С уважение,

Красимир Василев Гаджоков, гражданин на Република България,
с изрично и писмено удостоверение за несътрудничил с комунистическата “Държавна сигурност”

сподели в facebooktwittergoogle_plusmailby feather следвай в facebooktwitterrssby feather
Свиване

Фалшифицирани македонски песни  

Автор: Йосиф Чешмеджиев, в-к "Македония", год. I, бр. 76, София, 12 януари 1927 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

Прелиствам коледния брой на сръбския в. "Време". На стр. 26 е поместена статия от Перо М. Илич под надслов: "Стари коледни обичаи в Южна Сърбия" (Македония). Статията е придружена с 10 нотирани песни, хармонизирани за смесен хор, на три гласа и на един.

П. Илич описва обстойно произхода на старите коледни обичаи, тяхната същност и значение, а така също начина на коледуването и групирането на коледарите.

Понеже метриката у песните не допуска лесна промяна на текста, зарад туй авторът на статията забелязва, че "децата запазват народния говор". И вън от песните дава няколко примери за "народен говор": "За Коледа ке идам на гости"; "на Коледа ке облечам нови алища"; или майка казва на децата: "дури не дойде Коледа, месо и млеко нема да се ядат" и т. н. Текстът на някои песни е силно подправен. Популярната песен "От востока звезда сяе" е написана така:

"Од востока звезда сия

да осветли млад Божикя.

То не било ясна звезда,

век то *) била "подо-ли-ца".

Ра-си-пала ситна киша

на сви живи дома-кина. **)

Мелодията на същото песен е невярно доловена и погрешно хармонизирана. Записана е в такт 4/4, вместо в сложния неправилен 9/3 такт (2/3+2/3+2/3+3/3). Песента е записана и хармонизирана в Dur тоналност (F dur), а народът я пее в moll тоналност (в случая най-подходяща гама е A moll) еолийския вид (с g вместо gis). Така както е записана и хармонизирана от П. Илич, поменатата песен изгубва истинския си образ до неузнаваемост и добива алафранга характер. Също е песента "Отворите врата сребрена и златна" трябва да бъде записана в девет осми такт, протълкувано в moll и при по-бавно темпо. Нито една от поменатите песни не е предадена вярно, с изключение на двете песни - речитативни, quasi parlando. Една от тях е популярната:

"Коледо, ледо,

утепало дете,

дете се мачи,

баба го квачи

со четири яйца,

гускини шаткини.

Днеска е бадник,

утре е Божик.

П. Илич се отнася с голяма любов към македонските песни. Това личи от цялата статия. Поместените песни са майсторски хармонизирани, с хубави набеги (модулации) и умело водене на гласовете. Той не казва какви са тия "народни песни". Не ги нарича сръбски, защото, сам той сърбин, не ги разбира. А не ги назовава български македонски, защото е сърбин. А те са чисти български македонски песни. Тях всеки македонец знае. Но те не са и най-характерните коледни песни.

Имам на ръка разни сръбски сборници от македонски песни, записани и разработени от видните сръбски компонисти Мокранац, К. Манайлович, В. Джорджевич и др., обаче никой от тях не ни дава истинския образ, нито чара на македонската песен. Защото тя е чужда за тях.

Статията на П. Илич идва да потвърди, че всеки опит за представянето ѝ пред несведущите като "сръбска" ще бъде само една фалшификация на българската македонска песен.

*) Вместо "най е било"...

**) По технически причини текстът е предаден с българска ортография, но верен фонетически на сръбската редакция и граматическото ѝ невежество.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Йосиф Чешмеджиев (1890-1964) е български композитор и диригент. Учи музика при Атанас Бадев в Солун, в Българската духовна семинария в Цариград и в Лайцигската консерватория. Гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914¬-20) и София (1920-¬27; 1930-¬32). Образцов учител при ДМА (1921-¬24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-¬31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925¬-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др.

Свиване

ЕСПЧ: документален филм, добро име, отговорна журналистика  

В решение по делото De Carolis and France Televisions v. France Съдът за правата на човека се произнася единодушно за нарушение на чл.10 ЕКПЧ, свобода на изразяване.

Принц Турки ал Фейсал от Саудитска Арабия води и печели дело във Франция по повод документален филм на телевизия France 3, разследващ финансирането на атаките  на 11 септември 2001. Филмът се фокусира върху жалбите, подадени от семействата на жертвите, срещу лица, заподозрени в подпомагане и финансиране на   Ал Кайда.  Ал Фейсал  е обвинен от семействата на жертвите в подобна дейност. Във филма са представени свидетелски разкази по темата, както и гледната точка на принца.

Авторът на филма и директорът на France 3 завеждат дело за нарушение на чл.10 ЕКПЧ. Важни въпроси, които гледа Съдът в това дело, са засягането на правата на другите чрез документален филм, отговорната журналистика, ниво на защита на политическото слово, доброто име на публичните фигури, факти и  оценъчни твърдения.

Като напомня, че свободата на изразяване е един от най-важните основи на демократичното общество, едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки и важността на  плурализма , толерантността и широтата на възгледите, без които няма  демократично общество,   Съдът взема предвид, че

  • политическото слово има високо ниво на защита;
  • не следва да има задължение оценъчните твърдения  да се доказват, защото такова задължение е невъзможно да се изпълни и би нарушила самата свобода на изразяване, предмет на чл.10 ЕКПЧ; все пак ЕСПЧ изследва дали оценъчните твърдения имат определена фактическа основа и установява, че фактическата основа е достатъчна;
  • ниският размер на глобите не е основание да се смята, че намесата няма възспиращ ефект за свободата на изразяване;
  • новините, основани на интервюта, са основна част от журналистическата работа и журналистът е отговорен при спазване на стандартите на решението Jersild;
  • предметът на филма е от голяма обществена значимост;
  • принцът е публична фигура, съответно с по-нисък праг на защита;
  • мнението на принца многократно е цитирано без изменения във филма.

На тази основа Съдът приема, че начинът, по който се разглеждат събитията,  не е в противоречие с нормите на отговорната журналистика (т.62). Наложената глоба е непропорционална  –  дори ако санкцията е възможно най-леката, фактът, че е наложена, има възспиращ ефект. Ето защо  налице е непропорционална намеса в  свободата на изразяване, която не е била необходима в едно демократично общество.
Нарушение на член 10 ЕКПЧ.


Filed under: Media Law Tagged: еспч
Свиване

Робството на аналитичния дефицит  

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация!

Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило.

Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация.

От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси.

И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията, на данните, на твърденията. А това не се отнася само за горещите теми. Отнася се и до ежедневната работа. И няма как да сме ефективни и икономиката ни да върви нагоре, докато не можем да боравим с информация в „информационната ера“.

А ние не сме научени да анализираме факти и данни, да мислим в абстракции, да правим правилни аналогии. Изглежда сме научени да сме първосигнални. А уж „българинът“ чете между редовете. Само че май четенето между редовете вече не е толкова важно; важно е извън редовете какво има. Важно е като прочетем нещо, да отворим Google. Да питаме. Да мислим.

В цялата тази първосигнална тъпота главна роля имат журналистите. Докато на „обикновения човек“ може и да не му е работа да си проверява фактите от фейсбук статусите (макар че трябва), то това е горе-долу единствената работа на журналиста. Ама те нямали време, ама не можело за всичко да се прави журналистическо разследване, ама такива били нагласите в обществото. Глупости. Просто и те са под робството на аналитичния дефицит.

С тази невъзможност да анализираме реалността, изобщо не ни трябват кемтрейлс, флуор във водата и психотронни оръжия, за да може „илюминатите“ да контролират обществото. Трябва ни един вестник Телеграф, един сайт Блиц и един Хекимян. И няколко милиона възмутени и немислещи, макар и уж интелигентни и с уважавани професии.

Какво искам да кажа, освен елитарно да се оплача? Нищо. Понякога и аз искам просто да се оплача. И дано има как да се освободим от робството на аналитичния дефицит. Или владичеството му. Все тая.

февруари 06, 2016

Свиване

ЕСПЧ: ново решение за коментари във форум онлайн  

На 2 февруари 2016 г. стана известно ново решение на Съда за правата на човека, което се отнася до отговорността на сайтовете за коментарите онлайн – делото е Magyar Tartalomszolgáltatók Egyesülete and Index.hu Zrt v. Hungary .

Решението е второ след  Delfi AS v. Estoniaв което ЕСПЧ се произнесе, че се носи отговорност за враждебна реч в коментари онлайн и наложената от естонските съдилища санкция на собственика на сайта не е нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

В новото решение ЕСПЧ заема обратна позиция и констатира нарушение на свободата на изразяване.

Делото се води от компанията Index.hu, която има новинарски портали в Унгария, и Асоциацията на доставчиците на онлайн съдържание.  Порталите имат политика за форумите –  вулгарни, агресивни и незаконни коментари се заличават. Форумите са немодерирани.

В коментари  е засегната агенция за недвижими имоти. Веднага щом научава, собственикът на сайта премахва коментарите. Въпреки това засегнатата агенция се обръща към съда. Апелативният съд приема, че актът, въвеждащ Директивата за електронната търговия,  не се прилага, защото условната неотговорност се отнася само за електронни търговци. Въпросът стига дори до Конституционния съд, но не се установява противоконституционност.

Пред ЕСПЧ жалбоподателите твърдят, че санкцията има смразяващ ефект, че модерирането би било неопрадвана икономическа тежест за интернет изданията, че премахването при уведомяване   е адекватна система за защита на правата на другите. Правителството твърди, че националните съдилища са действали по начин, отговарящ на принципите, установени в член 10 от Конвенцията, коментарите са безспорно незаконни  и прилаганите санкции не са   несъразмерни.

Съдът приема, че намеса в свободата на изразяване  е налице.   Също така приема, че намесата има законово основание в унгарското законодателство, както  и  легитимни цели в светлината на  член 10.2 ЕКПЧ. Основният обсъждан въпрос е дали намесата е   необходима в едно демократично общество.

Като напомня значението на интернет, от една страна, и важността на защитата на доброто име, от друга, ЕСПЧ потвърждава, че правата заслужават еднакво уважение (т.59). По-нататък Съдът приема, че не става дума за отговорност на издател – но въпреки това собствениците на сайтовете трябва да имат своите задължения и отговорности – като обаче поради особения характер на интернет  тези задължения и отговорности могат да се различават в известна степен от тези на традиционния издател, по-специално относно съдържанието, генерирано от трети лица (т.62).

Съдът обсъжда значението на засягането на доброто име на юридическо лице и приема, че има разлика между  интересите на една компания и доброто име на физическо лице.  Търговските интереси нямат същото морално измерение, казва Съдът, поради което  държавите имат по-широка зона на преценка по отношение на механизмите, които предоставят,  за защита на юридическите лица от твърдения, които има опасност да навредят на доброто им име (т.66).

Прилагат се  критериите за баланс между правата по чл.8 и чл.10, изведени в решенията Von Hannover  2012 г.  и Axel Springer, но заедно с това и специфични критерии, изведени за   интернет в решението Delfi, като:  характер и контекст на коментарите,  дали коментарите веднага са премахнати и какви са ефектите от тях (т.69).

  • За конкретните коментари се установява, че са негативни и дори някои от тях – вулгарни, но според Съда  “макар и принадлежащи към стил от   нисък регистър, такива изрази са често срещани онлайн”.
  • Съдът напомня и известното решение Jersild, според което наказание на журналист за подпомагане на разпространението на изявления, направени от друг човек в интервю,  би ограничило сериозно ролята на медиите за обсъждане на въпроси от обществен интерес (т.79).
  • Взема се предвид, че коментарите са незабавно отстранени – макар че самата агенция дори не е поискала отстраняването им, а се е обърнала направо към съда.
  • Унгарските съдилища не са обсъдили баланса между ограничаването на свободата на изразяване в интернет и интереса на засегнатото търговско дружество. Само този факт според ЕСПЧ поставя под въпрос адекватността на защитата на свободата на изразяване  на жалбоподателите  на национално ниво (т.88).
  • В допълнение Съдът не вижда защо да не се прилага системата на уведомяването, която дава ефективна защита на доброто име – наистина не винаги, например по-бърза реакция е необходима при враждебна реч и  директни заплахи за физическата неприкосновеност на физически лица,  но в конкретния случай няма такива (т.91).

Посочените по-горе съображения са достатъчни за Съда да заключи, че е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.

Дали свободата на изразяване онлайн е в контранастъпление след решението Delfi, питат коментатори. Съдия  Egidijus Kūris изрично  съобщава, че тази стъпка назад не трябва да се разглежда като отклонение от принципите, приети от съда в решението Delfi

След решението Delfi  знаем, че ЕСПЧ смята, че има случаи, в които се носи отговорност от сайтовете за коментари на трети лица във форумите.

След решението  Index.hu знаем, че ЕСПЧ смята, че има случаи, в които не се носи отговорност от сайтовете, но сме предупредени да не свикваме с тази мисъл.


Filed under: Digital, Media Law Tagged: еспч
Свиване

Българите в Лондон изненадани!? А какво друго очакваха да видят и да чуят?!  

  За мен, а и за прекалено много мислещи хора в България случилото се срещата с българите в Лондон не е никаква изненада. И не знам защо някои от тях сега са огорчени, че ги били направили на глупаци.
  Сякаш за първи път видяха това, което видяха и чуха това, което чуха.
  Те се срещнаха с продукта на системата, заради която повечето от тях са извън България. А нима е новост за тях, че продуктът на системата стана нейно лице…
  Аз съм сред тези, които изпитват неописуем и горчив национален срам от това лице. Но не мога да повлияя то да бъде друго. Някъде някога ние не успяхме да насочим България в правилната посока и сега приемам този свой национален срам за наказание.

чети по-нататък

Свиване

При настъпващия де факто еднопартиен режим хората стават все по-беззащитни  

  Разговор с колега на обяд:
  Хората в различните администрации и държавни и общински администрации стават все по-уязвими, притиснати и притеснени, подложени на мачкане, безнадеждно беззащитни, и защото в България вече няма истинска опозиция. Да, така е!

чети по-нататък

Свиване

Поход или похот: стремежът на учените към участие в политиката  

  Като гледам мелодрамата и многострадалността на поредната Геновева, скочила от университета в политиката и наритана по типично нашенски начин, та сърцето ми се свива и къса.
  Аз самият съм бил, така да се каже, обект на замислянето – защо един човек, чийто живот е свързан с науката, може да се стреми да заеме някой пост в политиката, като по този начин се откъсва от науката и то понякога фатално, необратимо…
  Има няколко категории такива хора.

чети по-нататък

Свиване

Пух и прах след европейския доклад. Е, и?  

Пух и прах след европейския доклад. Е, и?
  За да няма спекулации, ще кажа веднага: аз смятам, че Европа (ясно е какво се подразбира под "Европа" - ЕС) е единствената посока, от която могат да дойдат дисциплиниращи мерки за властта у нас. Ненапразно с ескалацията на проблеми във и за Европа, европейската хватка за властта ни отслабва, европейският възел около дебелият врат и грубо пипащите й ръце се разхлабва.

чети по-нататък

Свиване

Упражнение по образование  

Извън изключително грозния начин, по който г-жа Кунева бе избрана за министър на образованието – без еднозначната подкрепа на РБ (съглашение, благодарение на което съставляващите го партии успяха да помиришат парламент и власт) и чрез гнусни договорки с други парламентарни групи, които сбъднаха номинацията чрез отсъствието си от пленарна зала, към нея се отнесоха несправедливо и тя заслужава защита. Обвиняват Меглена Кунева, че е пенкилер, че е „дялан камък“, че е готова на всякаква безпринципност, само и само името ѝ да просияе на достатъчно важен пост, че е готова дори главен мюфтия да стане, както шеговито се изрази г-н Сидеров, самият той с лекота извървял пътя от нацист до русофил. Питат я какво разбира тя от образование, а защитниците ѝ се хващат на въдицата и тръгват да обясняват.

Всъщност, не е задължително министърът да бъде експерт в сектора, който оглавява. От министъра се очакват две неща: да провежда политика и да носи отговорност. Политиката е начертана и приета в партията, от която произхожда министърът. Тази политика е съобразена с груповите интереси на избирателите, които изпращат партията в парламента, а също така и с общите национални интереси. Тя лежи върху експертизата на всички специалисти, които са били привлечени да работят върху предизборната програма на партията (стига тази програма да е била истинско управленско намерение, а не куха декламация на популистки лозунги). Що се отнася до отговорността, тя минава през избора и назначаването на хора, които разбират материята, познават сектора и с труда си ще проведат политиката. Така че в случая не е правилно Меглена Кунева да бъде питана какво разбира от образование. Правилното е да бъде питана какво разбира от политика.

Какво е политика в образованието, какво е реформа, защо образованието е важно? Разбира се, интересно е кого следват парите, също както е интересно и кой следва парите. Но когато става дума за реформа в образованието, хората си представят по-фундаментални неща.

За мен една от най-важните реформи в образованието е промяната на професионалния и обществен статус на учителите. Те трябва да получават големи заплати, много по-големи от средните за страната. Заедно с това трябва да отговарят и на строги изисквания, като периодично доказват пригодността си да упражняват тази професия. Как технически да стане това? Има как. И когато стане, към класните стаи ще се насочат хора, които сега не проявяват интерес. Лошото в цялата работа е, че тя бързо ще се побългари. Когато професията стане финансово привлекателна, всички учители ще се превърнат в партийни назначения, при всяка смяна на властта ще се уволняват учителите на опозицията и ще се назначават учителите на управляващите и в училищата ще се повлекат онези питекантропи, които сега следват конюнктурата из етажите на администрацията.

И това е така заради общия нравствен облик на нацията. Той е ужасяващ, опростен и опошлен. Личността е поощрявана да бъде разглезен и взискателен потребител, с ниска култура и компромисна грамотност, егоистичен и заинтересован единствено от своята „далавера“, личност, която не се интересува от съдбата на другите и даже ги презира – толкова повече ги презира, колкото нейната „далавера“ е по-голяма от тяхната. Защо моралът е в това окаяно състояние? Включително и заради образованието. Параграф 22: образованието е зле, защото обществото е зле, а обществото е зле, защото зле е образованието. Как се разчупва това?

Чрез реформа в образованието! – бодро ще се провикнат политиците, надявайки се това тяхно „прозрение“ да ви вдъхнови и вас като гласоподаватели да им поверите управлението на държавата. Безспорно. И реформата трябва да започне от съдържанието на учебниците. Защото квалифицираният и вдъхващ респект учител отговаря на въпроса „как“ обучаваме децата, а учебната програма отговаря на въпроса на „какво“ ги учим.

Безспорно най-важните дисциплини за формирането на личността, мирогледа, морала и гражданската чувствителност на младите хора, са литературата и историята. Към литературата трябва да има два подхода – исторически и художествен. Ботев, Вазов, Яворов, Димитър Димов задължително трябва да се изучават, но в техния исторически контекст. Децата остават объркани, когато четат „Под игото“ и го осмислят като съвременна творба. „История славяноболгарская“ трябва да се изучава не като произведение с историческа или литературна стойност (каквото не е), а като полемична политическа публицистика, изиграла изключително важна роля в зараждането и развитието на идеята за българска национална държава.

Георги Божинов е влиятелен прозаик от епохата на тоталитаризма с важен концептуален и поетически принос към съвременната литература. Алек Попов е ярък белетрист от посттоталитарната епоха. Тези автори (а и други от този порядък) трябва да се изучават с акцент върху тяхната художественост, доколкото творбите им интерпретират действителност, която учениците познават и приемат като свое „съвремие“.

Задължително трябва да се изучават образци от преводната литература. Англоезични, романоезични, славянски, латиноамерикански. В никакъв случай да не се допускат творби, създадени за обслужване на една или друга пропаганда. Преводната литература също да се изучава в художествен и исторически план.

История. Задължително да се изучава история на тоталитаризма с всичките му извращения. Да се осмислят процесите довели до това, което днес наричаме своя родина. Към средновековната, възрожденската и новата история да се подхожда обективно. Да се изоставят всички клишета. Националното достойнство да се превърне от религия в убеждение, аргументите да заместят заклинанията и да не се допуска смехотворно „македонско“ патриотарство и блъскане в гърдите по несъществуващи поводи.

Вероучение. Когато религията отпадне от литературата и историята, да отиде там, където ѝ е мястото. Освен православен катехизис, да се изучава обща история на християнската цивилизация от гледна точка на историята на църквата. Така децата ще имат още един отговор на въпроса защо съвременният свят е такъв, какъвто е, и защо, както обичам да казвам, японският император носи костюм, докато английската кралица не носи кимоно. Вероучението много ще помогне за поправянето на морала, защото големите проблеми идват от сляпата гордост на човека да смята себе си за най-великото нещо от всички неща.

Да, добре ще е учебниците да са такива. Но не съм оптимист, че това може да стане, докато тяхното писане и производство е в челните редици на корупционните практики. То е обсебено от рутинирани „давачи“ на частни уроци и издателски мафии, специализирани в печеленето на обществени поръчки. За да може да се въздейства на образователния процес политически, тоест за да могат политиците да осъществят реформа в образованието, съдържанието на учебниците трябва да се определя в държавен институт или, още по-добре, в университетите като част от тяхната политика и техните задължения, а не в авторски колективи от хора, които и бездруго работят в институти и университети, но от това не произтича никаква отговорност за тях. Публикуването на учебниците пък трябва да се повери на специализирано държавно издателство, за да няма обществени поръчки и всички останали красоти, които ги съпътстват.

Чакай, чакай! Как така! – ще възкликне внимателният читател. Че нали именно ако се даде цялата инициатива в образованието на държавата и на партиите, тогава ще се развихри такава невиждана корупция, такива кражби, дето не сме ги и сънували! Точно така. Когато един човек на власт пожелае да краде, нищо не може да го спре. Освен собствените му задръжки. А те са функция на морала му, който пък се определя от неговото образование и възпитание. Те пък са такива каквото е обществото, а обществото е такова, каквито са институциите му. Обликът на институциите зависи от хората, които работят тях и от техния морал. Успяхме ли да се върнем в началото, а? Ето с този уроборос (змия, която си е захапала опашката) трябва да се справя новият министър на образованието г-жа Меглена Кунева, ако иска да е реформатор, а не посланик във властта на корпоративни интереси. Ето затова от нея се очаква да разбира не толкова от образование, колкото от политика. Вероятно няма да успее в рамките на частичния си мандат, но дори само демонстрацията на искрено желание ще направи добро впечатление. Ако през главата ѝ минат мисли, подобни на изложените по-горе, това би било великолепно начало. Да ѝ пожелаем успех, както се казва, в трудното поприще. Честито! Но при все това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Снимки  

Досега в поредицата: 1, 2, 3, 4

1. Шестнадесетгодишният немски войник Ханс-Георг Ханке плаче, след като е научил за капитулацията на Германия. 1945 г.


2. Амстердам, 1935 година. Ане Франк на разходка със своя приятелка.


3. Съвременна снимка, 30 януари 2016 година. Джани Моранди и Масимо Фереро, президент на футболния клуб „Сампдория“. Двамата се познават от снимките на комедията на Пиетро Джерми „Кестените са хубави“ („Le castagne sono buone“, 1970 г.), където Джани Морадни изпълнява главната роля, а Масимо Фереро е помощник-секретар на продукцията. На втората снимка – Стефания Казини и Джани Моранди в сцена от филма „Кестените са хубави“.


4. На 1 октомври 1995 година Робърт Оверакър (не съм сигурен дали фамилията се произнася така на английски – Оveracker) скача с воден мотоциклет в Ниагарския водопад, за да обърне внимание на отношението към бездомните хора. Парашутът му не се отворя и Оверакър загива. Прилагам и кратко видео.



5. 1 февруари 1992 година... Краят на Студената война... Онази, предишната...


6. Известната снимка на Еди Адимс (1933-2004) от 1 февруари 1968 година с показния разстрел на офицера от Виетконг Нгуен Ван Лем. Има и видео, но не го показвам по обясними причини. Снимката е достатъчна, за да се види цялата отвратителна същност на войната (без значение коя е тази война и кой за какво воюва).


7. Отново Ане Франк, на пет години. Снимката е направена от бащата на Ане.


8. Много стара снимка. Барикади в Париж по време на революцията през 1848 година.


9. Така през 1920 година е трябвало да изглежда идеалната американка. За днес не зная.


10. Френска пощенска картичка от 1913 година, представяща най-ниския, най-високия и най-дебелия човек в света, които играят карти.


11. Втората световна война, 1942 година. Колона немски военнопленници преминава по улиците на село край Сталинград. Колони с военнопленници съм виждал много по снимки, така че тук всъщност ми направи силно впечатление друго – сламения покрив на къщата, който никак не се връзва с бравурната предвоенна пропаганда за разцвета на съветското село.


12. Одри Хепбърн (1929-1993), Мел Ферер (1917-2008) и Труман Капоти (1924-1984), не зная от коя година е снимката, но във всеки случай е правена между 1954 и 1958 година (от женитбата до развода на Одри и Мел).


февруари 05, 2016

Свиване

Думичката “робство“  

Въпреки че от около 30 години е прието онази част от историята на българите между 15 и 19 век, когато те не са имали собствена държавност, а са били един от многото народи в Османската империя, да се нарича „османско владичество“, въпреки това обществото все още се възпалява като цирей от словосъчетанието „турско робство“. Защо е така? 

Отговорът е сложен, когато го търсиш в историческата наука и става прост, веднага щом проумееш, че историята никаква наука не е. В най-добрия случай историята е политическа публицистика, в най-лошия – обикновена пропаганда. Тя, макар да прилича на литературата, е по-опасна от нея, защото литературата работи с измислени герои, докато историята – с действителни личности и събития, които творчески интерпретира.

Защо думичката „робство“ е толкова нервна, защо е заредена с такава полемична енергия? Защото от това дали ще я приложим към споменатата епоха следва една от двете секвенции: 1. Има робство – има освобождение, ergo има освободители; 2. Няма робство – няма освобождение, ergo няма освободители. Това е. Толкова е просто. Около тези две секвенции пърхат като възбудени нощни пеперуди всички краткосрочни идеолози, пропагандатори, анализатори, манипулатори и агитатори, независимо откъде получават опорните си точки.

Вчера по повод поредната инфекция около думичката „робство“ един журналист и телевизионен продуцент ме попита: „Но какво ще кажем на децата? Какво ще ги възпитаме да мислят?“. Винаги съм вярвал, че децата трябва да бъдат учени как да мислят, а не какво да мислят, затова отвърнах: „Когато е възможно трябва да им се говори истината“.

Ако кажеш на децата, че формата на обществени отношения на Балканския полуостров в периода 15 – 19 век не еробство“, ти в никакъв случай няма да им кажеш, че тогава на Балканите се е живеело добре, че не е имало смисъл от национално-освободителните движения или пък че подвигът на техните дейци се омаловажава. Напротив, на децата трябва да се каже, че тогава не сме имали собствена държава, а сме били затънтена провинция на ислямска империя, и затова сме се върнали в родната си цивилизация с население около 90% селско, последиците от което са видими и днес. Нашата история не е писана по нашите земи, а в Цариград, била е част от историята на империята. Там е била и голяма част от качествената ни интелигенция, наречена впоследствие с омраза „фанариоти“. Не сме имали своя доктрина и своя култура или ако сме имали, те са били трогателно наивни и самодейни. За всичко това е виновна Османската империя, но все пак не е „робство“.

Не бойте се, няма да изгубим национално достойнство и идентичност, ако откажем да се самоунижаваме и да наричаме дедите си роби, без те, горките, да са го заслужили с нещо. Историята е разказ. Не може ли заедно с историята на онзи изтерзан роб с навъсено чело, комуто е писнало да насилват сестра му и жена му, та затова е нарамил черешово топче и се е качил геройски да загине на балкана, не може ли заедно с нея да разкажем и историята на един талантлив завоюван народ, който въпреки всичко успява да надрасне завоевателите си? Ето, вижте нашумелия роман „Калуня каля“. Какво става там? Оскотели селяни от бедно мюсюлманско село, нападат богато християнско село, за да го разграбят. Защото те са правоверните, но раята все пак е по-кадърна и живее по-добре. Защо не разкажем историята на един талантлив християнски народ и неговата буржоазия, която строи фабрики и училища, издава вестници и книги, която се задушава в изостаналата империя и изпитва остра нужда от собствена държава? Защо не разкажем историята на този талантлив и одухотворен народ, който заедно със своя елит успява да създаде държава от нищото и само за някакви си трийсетина години да я съизмери с държави като Белгия? По-лоши патриоти ли ще бъдем, ако разкажем това? По-малко ли ще обичаме родината си, ако не наричаме дядовците си роби и не се срамуваме да ги наречем чорбаджии, когато са били такива? Мисля, че е крайно време да се разделим с болезненото си сиромахомилство и комплексите за малоценност, които избиват в смешна патриотарщина. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Българската църква “Св. Стефан” в Цариград.

“…По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина, като някои от тях говорят български слабо…”

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 42  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

42.

А какво да кажем за езика на художествената литература, за партийната чистота на който се грижеха партийните редактори във всички литературни издания. Още повече техните помощници измежду младите възпитаници на Беларуския държавен университет.

Първият ми писателски конфликт беше именно в областта на езика, който, естествено, не отговаряше на издателско-редакторските канони. Връщаха разказите ми, изпълнени с множество забележки-упреци. Това, разбира се, беше неприятно, но и ми помагаше да почувствам необходимото равнище на тогавашната литература, да се адаптирам по някакъв начин към него.

В края на годината бях поканен от Съюза на писателите да участвам в ежегодния семинар на младите, който се провеждаше в Каралишчавичи край Менск. Симпатичното имение на един изпаднал в немилост партиен функционер служеше дълго време на беларуската литература и съдействаше за нейното развитие, през него преминаха едва ли не всички тогавашни млади писатели. Старите имаха възможност години наред да си поемат там дъх от партийната задуха на работните им места, на идеологическите им длъжности. Там, сред елите и боровете, всички като че ли ставаха равни, вглъбяваха се в собствения си художествен свят и творяха, творяха... Как и какво - това е вече друг въпрос, явно всеки своето. Мележ не пишеше това, което пишеше Паслядович, Броука се различаваше от Куляшоу. Допуснати там за една седмица, ние гледахме и слушахме. Професор Гутарау ни въвеждаше пламенно в прогресивния, според него, свят на социалистическия реализъм, в марксистко-ленинската естетика, Шамякин със своя опит на партиен романист наблягаше на отразяването на авангардната роля на партията в борбата с немско-фашистките нашественици. Уладзимер Карпау насочваше вниманието ни към злонамерените действия на западните агенти, на някогашните колаборационисти, които трябваше да бъдат изобличавани. Брил не насочваше вниманието ни натам, говореше повече за лиризма в литературата, като даваше за пример своя разказ "Галя". По това време Брил се харесваше на младите, докато Мележ беше малко познат и никой не очакваше от него такава изненада като "Хората от блатото". Ние, петнадесетина участници, които бяхме дошли от провинцията, четяхме и обсъждахме донесеното със себе си, макар че всичко това не беше нещо особено и не се запомни. Освен може би "Зоня" на Вячаслав Адамчик. Адамчик беше признат за несъмнен талант, казваха: млад е, а вижте как описва старите. Това беше истина. Моите военни разкази не ги критикуваха много, но и не ги хвалеха. Може би имаха право.

Тогава, както впрочем винаги, ориентираха литературата към съвременността, към предсрочното изпълнение на поредната петилетка. И също - към прославените първенци, стахановци, ударници на комунистическия труд. Войната с нейния "безкраен героизъм" се губеше все повече и повече в миналото. Между другото, никой не се натъжаваше прекалено от това...

Някъде по това време в списание "Маладосц" се появи новата повест на главния му редактор Аляксей Кулакоуски със заглавие "Доброселци". Произведението показваше доста реалистично живота в белоруското село след войната. Във всеки случай по своята правдивост нищо подобно в беларуската литература не беше имало. Но може би именно с това повестта изплаши партийното ръководство, което не се забави да покаже своята власт. В партийните вестници се появиха унищожителни статии за произведението, редакторът беше свален от длъжност. Веднъж, когато бяхме в Менск, решихме с Карпюк да наминем към "Маладосц", за да изкажем на автора възхищението си от неговата творба и да му изразим своето съчувствие. Кулакоуски седеше сам в своя кабинет (беше към края на деня) и ние му казахме какво мислим. Тогава той изказа внезапно своето несъгласие, като заяви, че идеята на повестта е погрешна, и съжалява за нейното написване. Той е честен комунист и желае да помага с всичко на партията. Излязохме с Карпюк от "Маладосц" като попарени и Карпюк дълго време ругаеше тази среща. "Ами да, разбера се!.. По време на войната е бил командир на наказателна рота..." Вече знаех, че Карпюк мери всички с мерките на войната и в дадения случай може би имаше право... А може би Кулакоуски говореше така само на нас, защото какво основание имаше да приеме искрено нашите съчувствия? Свален от поста главен редактор на списанието, той една година или повече писа партизанските спомени на председателя на Върховния съвет, което по всяка вероятност го спаси. Изкупи творческия си грях.

След семинара съставих първия си сборник от всичко, което ми се беше събрало, и го изпратих в едно издателство. Мина доста дълго време и го дадоха да бъде подготвен за печат на един от редакторите, който се оказа Уладзимер Дамашевич. На него му се налагаше не само да редактира текста, но и да защитава моите литературни идеи, които не бяха изцяло традиционни и не задоволяваха началството на издателството. Това особено се отнасяше за повестта "Викът на жеравите". Но Володзя имаше характер, а най-вече - свое виждане за литературата, различно от официалното виждане на многобройното началство.

Най-сетне получих долу-горе нормално жилище, наистина, със съквартирантка, самотната счетоводителка Еудакия Василеуна, с която съжителствах десет години. Тогава вече имах двама сина - вторият, Вася, се роди точно на рождения ми ден, затова го нарекохме така - Васил Василевич. Зад къщата имаше симпатично дворче с дървета, покрито по западен маниер с плочки. Това някога бил манастирски имот, заедно със съседното здание на редакцията. И зданието на редакцията ми харесваше. Беше на два етажа, на първия се разполагаше печатницата с линотипите, печатарската машина, цинкографията, телетайпите. На втория от двете страни на коридора се разполагаха кабинетите на отделите. Таванът на всички беше висок, прозорците също. Паркетен под. Едно неудобство - печки, облицовани с плочки, които не топлеха много през зимата.

Когато започнаха да ме печатат, моят съсед по секретариат Володя Фридрихсон често повеждаше разговор за литературата. Той познаваше добре руската класика, а и западната, особено немската литература, спомняше си най-различни литературни колизии през 20-те години. Моите военни разкази възприемаше с доста голям дял дружеска ирония, особено по въпроса за героизма. И аз може би за първи път почувствах другата страна на това, което си представях като възприемане на моите произведения от читателите. Впрочем, този в общи линии разумен човек възприемаше едва ли не цялото минало (а и съвремието също) с едва прикрития скептицизъм на интелигента, чийто смисъл разбрах много години по-късно. Но най-много скептицизмът и иронията му се изливаха върху неговия колега, чиито снимки ретушираше ежедневно - фотографа Виктар Косцин. Този ветеран от отминалата война, бивш танкист, беше преживял много през военните години и изобщо не беше настроен да понася нечия ирония по отношение на себе си. Без да обръща внимание на това, Фридрихсон дълго се надсмиваше на писмото, което Косцин получи от Москва в отговор на молбата си да получи медал "За превземането на Берлин". Писмото беше следното: "До гражданина В. П. Костин. Във връзка с вашето обръщение за награждаването ви с медал "За превземането на Берлин" ви уведомяваме, че N-ският Житомирско-Фастовски-Берлински танков корпус, награден с ордените "Ленин", "Червено знаме", "Кутузов" и "Суворов", не е участвал в превземането на Берлин и вие нямате право да бъдете награден с посочения от вас медал. Началник на отдела за награждаване полковник еди кой си". Виж ти, корпус самозванец, иронизираше Фридрихсон. Косцин се възмущаваше. По това време се запознах с горадненския прозаик Аляксей Карпюк. Веднъж се сблъскахме на стръмното редакционно стълбище и Карпюк ми подхвърли с неговия обичаен припрян маниер: "Здравей! Казват, че пишеш повест?" - "Пиша, да". - "Правилно, пиши". Каза и изтича надолу на двора. Тогава той вече беше написал книгата "В един институт", беше преживял не една житейска драма и като че ли по това време беше без работа. По-късно животът ни събра за дълги години с този необичаен човек и писател, много горчивини и грижи преживяхме заедно.

По това време или малко по-рано се проведоха два известни партийни конгреса, които разклатиха здраво вътрешния живот на страната. В литературата това се усети най-напред с неочаквания възход на сатирата, на която през годините на съветската власт (особено след известната разправа с М. Зашченко) като че ли бяха завинаги изтръгнали зъбите. Във вестниците и списанията започнаха да се появяват хапливи фейлетони и миниатюри, появиха се нови имена на сатирици. От тях много ми харесваше рано починалия А. Зверау (надпис върху болница: "Съветските болни - най-здравите на света", "Помни: като сдъвкваш храната, помагаш на страната" и други). Беларуският "Вожик" ("Таралеж" - бел. прев.) започна да оформя постепенно характер, макар че критичният му патос не се издигаше над длъжността домоуправител. Списанието напечата някои мои фейлетони и главният редактор Павел Кавальоу ме покани в Менск да се запознаем. (Тогава личното познанство с автора беше задължително, преди това се проучваше неговото минало, социалното му положение, партийността). Като отидох един път да си взема хонорара, се запознах с Павел Ничипаравич, а за да отбележим запознанството, отидохме на ресторант. Нашата компания почетоха и други работници във "Вожик", и не само сатирици. Резултат от това сътрудничество след известно време стана една книжка със сатирични разкази, носеща характерното заглавие "Ход с коня".

Свиване

До Европа и назад  

На 04.02. от 18:00 часа, с подкрепата на студио проЖектиране и УАСГ,
в студио проЖектиране на УАСГ бяха представени дипломни проекти на български студенти по архитектура и урбанизъм в чужбина от изложбата "До Европа и назад", подбрани, организирани и представени от Мария Барбудова (дипломант на TU Berlin). Изложбата е част от дългогодишната политика на One Architecture Week да подкрепя качественото архитектурно образование и да инициира диалог между архитектурната теория и практика.
Пред събралата се публика от местни студенти,
подиумът бе предоставен на дипломанти от различни висши учебни заведения в Европа да изложат своите концепции и проектни резултати за обекти в България:

Институт с музей и библиотека за изследване на българската история 1944-1989 г. (на мястото на Мавзолея на Георги Димитров)  (Любомир Пейчев, ТУ Берлин);



Университетска библиотека в Студентски град (Радослав Русев, Училище по архитектура в Страсбург, 2009 г.).

 

Регенерация на стари индустриални терени в зона София Север (Тина Николова, Национално висше училище по архитектура в Париж „Ла Вилет");
 

Развитие на западното направление в центъра на София Go West, Sofia! в многовариантна концепция за пространственото оформление на бул "Тодор Александров" (Стефан Стоянов, Училище по архитектура, Страсбург, 2009 г.);
 

Културен маршрут, обхващащ бани при четири минерални извора в Средните Родопи - представящи различни фолклорни легенди (Деница Инджова, Университет по изкуства, Берлин).


Снимките на части от проектите са взети от http://www.citybuild.bg/news/nashi-studenti-chuzhbina-diplomni/30356

Дискусията всъщност представи различни концептуални подходи за решаване и представяне на проектни задачи, усвоени в различни европейски висши училища.
Абсолвентите разказаха за начина, по който са избирали темите си, сроковете за проучването и развиването им, как са онагледили идеите си.


При дългогодишните си занимания с история на архитектурата съм имала възможност да изследвам съдбата и работата на много от българските архитекти, учили в чужбина до Втората световна война и реализирали се професионално в България. 
Всички изтъкнати творци са били отлични студенти, привличани от преподавателите като техни асистенти или сътрудници в частните им ателиета. Въпреки признанието и придобитата висока квалификация, всички те са се завръщали по родните места.
Така в страната са привнесени много бързо актуални европейски тенденции, създали пъстрата картина на следосвобожденската архитектура.

Но рядко се откриват техни проекти от работата им в чужбина.

Ето защо инициативата на Мария Барбудова и One Architecture Week - да се съберат тук студентските проекти, е още един начин България да срещне Европа. 
Л.С.

февруари 04, 2016

Свиване

Неуморни фалшификатори (сръбска песнопойка с български песни)  

Автор: Йордан Бадев, вестник „Македония“, бр. 85, 24 януари 1927 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

Едва ли има в света народ, който, служейки на една политика, да е фалшифицирал така безогледно науката, както я фалшифицират сърбите, за да докажат, че Македония е сръбска по етнически състав.

Ще припомниш, тук само няколко типични случаи:

Един сръбски историк писа в белградския в. „Правда“ от 15 VII 1924 год., че в гр. Велес още през 1840 год. е била поставена здрава основа на модерното сръбско образование и че най-голямата заслуга за тока се падала на сърбина Йордан х. Константинов Джинот.

Друг образован сърбин писа в подлистник на в. „Самоуправа“ от 18 VII с. г.: На всекиго е известно, че люлката на сръбството е земята, която се простира между р. р. Черни Дрин и Струма. Тук ся ечали песните на храбрите войници на славния Самуил, на преславния Душан Силни, на крали Марко и други наши великани“. И следват в същия подлистник описания на старините в „сръбските черкви“ - „Св. Климент“ и „Св. Наум“, по имената на известните „сръбски книжовници“, ученици на първите „сръбско-славянски“ учители св. св. Кирил и Методий.

Трети, пак във в. „Самоуправа“, бе писал за сияйната битка на славния сръбски войвода Давидов с турците в Охридско през 1903 год.

Четвърти, пети, шести - нямат брой. Като захванете от покойния академик Йован Цвиич и свършите с последния селски даскал, сърбите еднакво "дълбоко“ познават историята на Македония и еднакво дръзко я предават устно и писмено. И никой никого не коригира, никой никого не опровергава. Когато един даскал пише опашати измислици като тия за сърбина Джинот и за сръбските книжовници Климент и Наум, професорите Цвиич, Белич и всички като тях мълчат самодоволно, защото разбират, че тоя даскал е усвоил правилно духа на тяхната наука за Македония.

От тоя род скандална фалшификация имаме в един недавна излязъл от печат в Белград сборник песни от Влад. Р. Гьоргевич под надслов „Народна певанка“. Около една четвърт от песните в тоя сборник са познати български народни песни от Македония, а са предадени тука като сръбски. Ще посочим тука фалшификацията с текста на песните.

По два твърде очебийни маниера е направена тая фалшификация: чрез известни промени в текста, за да получи той поне малък сръбски нюанс, и без никакви промени - даден си е точно българският текст, а песента е наречена просто на просто сръбска народна песен.

В предговора още авторът признава откровено: „Днес пеенето в кашата народна маса е в окаяно положение". И със свойствения на сръбската „наука“ цинизъм добавя: „И ако не беше малкото подмладяване с песните от Южна Сърбия (Македония), ние не бихме имали нищо, което да прилича на песен“. По-нататък г. Гьоргевич следва най-безцеремонно: „В „Народна певанка“ аз се постарах да предам точния (?) текст на песните, такъв какъвто го с създал народът“.

Има, наистина, песни, чиито текст е предаден точно, но не са малко и такива, в текста на които са нанесени поправки с очевидната тенденция да им се придаде сръбски оттенък. Така, още на първата страница на Певанката е предадена известната по цяло българско елегична песен „Черней, горо“. Музиката е катастрофално осакатена. Едва напомня истинския национален напев. Осакатен е текстът. И в двете предадени тука строфи авторът е старателно избегнал членуваната форма. Така, вместо оригиналното: „Ти за твойте листи, сестро - аз за мойта млалост“ - сърбинът музикант е предал: „Ти за твоја листа, сестро, ја за моја младос“ и пр., като е сърбизирано и първоначалното местоимение, чието „аз“ звучи във всички български варианти на песента. Във втория стих на втората строфа запазил е българската аналитична форма на бъдеще време: назад к`е се вракја, затова под последния стих го е сърбизирал и синтактично и лексикологически: никад ни до века, вместо оригиналното и просто „няма да се върне".

На стр. 34 от Певанката под промененото заглавие „Мамо ле мила“ предадена е всепознатата българско-македонска песен „Мамо, главата ме боли". И тук музиката е погрешно предадена, или защото сърбинът автор я с слушал през втора, трета уста, или защото я е възприемал през сръбски слухов навик. Нанесени са поправки и върху текста. Така, вместо диалектичния югозападен македонски член ва, во, авторът е употребил общобългарския (все пак не сръбски) та, то.

Сърбизирал е песента в крайните два стиха: вместо керко моя, писал е керо моя и е дал сръбски синтактичен строй на последния стих — вместо оригиналното главава ме боли, предал е - да те глава боли (да със значение на че).

Корекция, в смисъл на сърбизация, е направена и върху известната българска хороводна песен „Буряно, Бурянке“. Така в стиха чак до наш'та нива, вместо членуваната форма наш'та сръбският фолклорист пише наша, за да избегне члена, който е чисто български морфологичен белег. В стиха Тая (в някои варианти нея) да засвирим показателното местоимение тая е разчленено на та и ја, за да се получи сръбски нюанс чрез първоличното местоимение ја, па макар с това и да се опорочава смисъла на самия стих.

В песента "Йорданка ми се моляше", която имах случай да слушам преди 15 години на брега на Охридското езеро, пята с увлечение от любимеца ма Охрид Дим. Ияанов, който стана жертва ма сръбското свирепство през есените на 1913 год., в тая дивна по съдържание българска песен сръбският музикант е вмесил един сърбизъм, който крещи в контраст с езиковата чистота на останалия текст.

В третия стих (той е записан погрешно в тоя ред) четем сръбското поеше - вместо оригиналното пееше. Никъде из местата, дето се пее тая песен, не се казва поеше. Излишно е да цитираме повече. Изобилстват в тая сбирка подобни корекции, които са чисто и просто пладнешки фалшификации. Повече са песните със запазен чисто български текст: речник, морфология, фонетика чисто български и все пак в певанката се дават като сръбски. Ще цитираме само няколко: „Легнала й Гюргя", „Край Вардар ми седеше", „Седнала ми Яна", „Запретни, Вело моме", „Биляна платно белеше“, „Страхиле, страшна войводо", „Воденичаре, татков приятел", „Се собраха сватовите“, „Трендафилчето, карамфилчето", „Петлите пеят на съмнуване“, „Никнало жолтово цвек`е“ и пр. и пр. всепознати и вселюбими български народни песни, конто сърбинът Гьоргевич не е дръзнал да сърбизира основно в текста, само затова, защото една подобна сърбизация би повлякла неминуемо накърнение на музиката. Това е искал избегне сръбският музикант, та се е задоволил само с безочливостта да назове сръбски песни, в които звучи чиста, ясна и прекрасна българска реч.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

ЗА АВТОРА: Роденият в Битоля Йордан Бадев (1888-1944, София) е виден литературен критик, публицист и журналист, деец на ВМРО.

февруари 03, 2016

Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 41  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

41.

Същевременно настъпи пролетта, на улица "Савецка" в Городня цъфнаха кестените. Преместих се в друго жилище - също неприветливо, но с водопровод. Нямах още постоянна работа. Един път, като вървях по улицата, срещнах заместник-главния редактор Андрей Салауйов, който ме попита как съм и ми каза да намина в редакцията. Посещението беше успешно: веднага заех място в секретариата - същото, което напуснах преди седем години. Мой нов началник - отговорен секретар - беше по това време Андрей Колас, който беше дошъл неотдавна от Ваукависк. На съседната маса работеше художникът ретушор Володя Фридрихсон, чиято превратна съдба го беше захвърлила от Архангелск в Беларус. Родил се в семейството на порусначен немец, но когато започнала войната, за да избегне някои проблеми, се представил за евреин, само че го разкрили и се озовал в трудовите лагери в Северен Урал. Кинооператор по образование (завършил Държавния институт по кинематография), той не можал да си намери работа в Русия, а в Горадня го приютила под крилото си все тази добра душа на Андрей Абрамавич Салауйов. Георги Цвятницки, както и преди, мереше с линия на срещуположната маса колоните и чертаеше макетите на вестникарските страници. Аз този път имах много секретарски задължения. Най-напред четях материалите на съветската и беларуската телеграфна агенция, които се предаваха по телетайпа, след това превеждах текстовете от беларуски на руски и обратно. Четях също така руските материали. Затова трябваше да се заема основно със стилистика. Веднъж Андрей Абрамавич ми даде една дебела книга - курс по публицистична стилистика за задочници, която проучих добросъвестно. Вестникарската практика, разбира се, беше много по-различна от пуританската теория и журналистите не бяха доволни от моите корекции. Всички пишат така, казваха те. Наистина, менските вестници, включително "Советская Белоруссия" и "Звязда" (та и "Правда" също) се водеха от свои партийни журналистически правила. Защо "Гродзенская прауда" трябва да се ръководи от други? И аз махнах с ръка. Да карат, както са карали досега, с тези безсмъртни изрази като: водят борба, провеждат уборка, осъществяват производство. И много други. Някогашният строг привърженик на литературно-публицистичния език Микола Аучаров вече го нямаше в редакцията. С неговото "подозрително" минало той не се задържа дълго тук и, уволнен, замина за Таганрог, където започна работа в завод за комбайни. А беше отличен езиковед, какъвто в редакциите не може да се срещне често. В началото на лятото ми дадоха от културния отдел материал за жилищната несправедливост и аз написах през почивния ден фейлетон. Ирина Суворава даде фейлетона в мое присъствие на Колас, като прибави няколко комплимента по адрес на автора. Това ме смути. Несвикнал с похвалите, още не знаех, че в някои моменти е по-лесно да понесеш упрек отколкото похвала. Още повече публично и от жена, която ти е симпатична.

В един от летните броеве на "Маладосц" напечатаха разказа ми "Загуба". А след не много време същият разказ излезе в московското списание "Советский воин". Преведе го военният журналист Яков Плехов, който по това време също беше в началото на литературното си творчество. Този двоен успех издигна веднага автора в собствените му очи, макар че външно се стараех да бъда колкото се може по-спокоен. Явно се страхувах да не изплаша неочаквания късмет. А и като прочетох двата текста, намерих там маса слабости и дори безсмислици, от което дълго страдах. Тези страдания се опитвах да заглуша с работа над нови неща, ако ми се струваше, че ще се получат по-добри. Защото вече имах някакъв опит. За съжаление все не ставаше по-добре. Или опитът се оказа недостатъчен, или - което е по-вероятно - се налагаше изводът, че в литературата всяко ново произведение се започва като за първи път. Изобщо за първи път. Колкото и да пишех после, всеки път си спомнях това, което прочетох, струва ми се, у Парандовски (Ян Парандовски, полски писател, автор на "Алхимия на словото" - бел. прев.). Тогава четях много такъв вид литература - преди всичко за технологията на писане. Мислех, че именно в нея са тайните на писателския успех. Оказа се, че не са в нея. Или не само и не толкова в нея. Отдавна е известно, че съставки на културата са животът и самата култура. Едното без другото означава малко и в литературата.

Струваше ми се, че имам знания за живота, имах опит, бях се нагледал на множество хора и човешки типажи. Явно не ми достигаше култура. Но както разбрах след това, културата е нещо безпределно. Колкото и да я има някой, едва ли може да се каже, че му стига. Културата е море, безкраен океан, запълван от човечеството хилядолетия наред. Впрочем, какъвто е и самият живот. Може би никой не може да обхване и едното, и другото в пълен обем. Но нашите хора се вълнуваха малко от световната култура - те искаха само да се доберат до съветската. Национална по форма и социалистическа по съдържание. Специалистите по тази култура се възпитаваха от партията, обучаваха се във висшите училища, усърдстваха в литературоведските и филологическите науки. Беларуската академия на науките издаде руско-беларуски речник под редакцията на академик Крапива, където беларуската лексика почти приличаше на руската, което, според замисъла, трябваше да съдейства за сливането на народите в едно братско семейство. Народите не се сляха, но речникът причини не малка езикова вреда, тази вреда се усеща и до ден днешен (днес беларуският език има фактически две фонетично-ортографични системи: наркомовка - въведена през 1933 година и утвърдена окончателно с въпросния речник на Крапива, и тарашкевица, отпреди 1933 година; Бикау пише на тарашкевица - бел. прев.). Работейки в секретариата, бях принуден да пиша беларуските текстове според него, макар че често моята беларуска природа се противеше на езиковото насилие. Спомнях си майчините думи и изрази, които бяха различни, дори различни по природа, но не можеше да бъдат сложени на вестникарската страница. Ще ги зачеркне коректорът, пред когото на масата лежи езиковият закон във вид на въпросния речник на академик Кандрат Крапива, удостоен с Държавна награда на СССР.

февруари 02, 2016

Свиване

Ужаси без две цистерни боя  

Попадате в автомобилна катастрофа, свестявате се в моргата на погребално бюро, а там директорът ви казва, че вашето свестяване е всъщност илюзия, а с него общувате, защото има способността да контактува с тези, които са прекрачили наскоро границата, разделяща живота от смъртта.


Всякакви опити да убедите и него, и себе си, че сте жив, остават напразни, и накрая… започвате сам да вярвате в своята смърт.


А на другия ден е вашето погребение, гробът вече е готов…


Това е в груби линии (без края, разбира се!) съдържанието на филма „After.Life“ (не превеждам заглавието, защото точката в оригинала не е пунктуационна грешка, а на български няма да ми се получи ефектът!)

Един от тези филми на ужасите, истинските, които пилят изтънко нервите на зрителя от началото до края, а не са направени, за да подскача той час по час от изскачащи изневиделица зомбита, вампири и върколаци, след което се изливат най-малко две цистерни червена боя (задължително!!!) – голям страх, няма що, след моментната тръпка ти идва да се изсмееш.

Изключително силно произведение на младата полска (полска, полска, ама колко да е полска – живее и работи в САЩ) режисьорка Агнешка Вуйтович-Восло, авторка на един-единствен досега късометражен филм („Pâté“, студентска екранизация, но обрала тук-там престижни награди).

Агнешка Вуйтович-Восло в работен момент от филма.

Не зная какво ще кажат другите, които са гледали или ще гледат филма, но на мене ми се струва, че от трънката Вуйтович-Восло ще изскочи голям кинематографичен заек…

Свиване

... А РЪЦЕТЕ ИМ ЕДНИ ТАКИВА КЪРВАВИ, КЪРВАВИ!  

Замислих се по повод тази паметна дата, че България на два пъти в историята си се озовава без елит - веднъж след падането си под Османско иго и втори път след като деветосептемврийските превратаджии избиват всички мислещи глави на нацията. След първото на България й трябват векове, за да се възстанови политически, социално, икономически, демографски, културно... Още колко ли ще й е нужно, за

февруари 01, 2016

Свиване

Страсти и неволи около картела на пазара на горивата  

На 31 януари 2016 година, Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) огласи писмо до председателя на Комисията за защита на конкуренцията (Изх. № 057/29.01.2016 г.), относно „основателни съмнения за съществуване на карт...
Свиване

Пелевин за националната идея  

Когато през 1999г. четох „Generation П“ на Виктор Пелевин (започваща с посвещение - „В памет на средната класа“), си казах  - хубаво, прекрасна книга, но ѝ е минало времето. Ние вече сме оставили нашите призраци в миналото и ни очаква само блестящото бъдеще на модерни европейци и граждани на света, свързани по милиони начини с останалия свят, включително и чрез Интернет. За какво ми е да слушам този руски скептик? Дойде обаче време, в което историята се върна с няколко големи скока назад и сега отново се занимаваме с призраците на миналото, неспособни да различим едно митологизирано „робство“ от фалшиво „славно минало“. Затова, ето един от забележителните епизоди в книгата:

Действащи лица

Вовчик – потенциален клиент, сенчест бизнесмен;
Ханин – шеф на рекламна агенция, който урежда сделката;
Вавилен Татарски – рекламист, писател, копирайтър


От филма Generation П, по същата книга


— Запознайте се — каза Ханин. — Ваван Татарски, един от най-добрите ни специалисти. А това — Ханин кимна към непознатия, който тъкмо завиваше към булеварда — е Вовчик Маляка, почти твой адаш. Викат му още и Ницшеанеца.

— Е, това са глупости — бързо измърмори Вовчик и премигна. — От едно време.
— Вовчик — продължи Ханин — е човек с изключително важна икономическа функция. Може да се каже — ключово звено в либералния модел в страните с ниска средногодишна температура. Ти от пазарна икономика отбираш ли?
— Децул — отговори Татарски и събра палеца и показалеца си, като почти ги докосна.
— Тогава трябва да знаеш, че на абсолютно свободния пазар по силата на самото определение трябва да има и услуги от страна на ограничителите на абсолютната свобода. Вовчик е именно такъв ограничител. Ясен съм, нали?


. . .

— Имаш поръчка — каза Ханин.
— От кого?
Ханин кимна към Вовчик, подаде на Татарски химикалка и бележник и каза:
— Слушай внимателно и си води бележки. После ще работиш по тях.
— Какво толкова има да слуша — изръмжа Вовчик. — Всичко си е съвсем ясно. Я ми кажи, Ваван, като си в чужбина, чувстваш ли се унизен?
— Никога не съм ходил в чужбина — призна Татарски.
— И правилно. Понеже, ако отидеш, ще видиш, че те унижават. Сериозно ти приказвам — те не ни броят за хора бе, за тях сме говна с лайна. Е, когато наемеш цял етаж в някой „Хилтън“, тогава на опашка ще се наредят да ти духат, нали ме разбираш. Обаче като идеш на някой фуршет там, или на коктейл, те гледат като маймуна. Защо носите толкова голям кръст, викат, да не сте богослов? Бе да ми дойдат тия педераси в Москва, ще им дам аз едно богословие, ама…
— А защо им е такова отношението? — прекъсна го Ханин. — Някакво мнение?
— Естествено — каза Вовчик. — Защото сме им като на издръжка. Техни филми гледаме, техни коли караме, тяхна храна даже кльопаме. И като си помислиш, май произвеждаме само пари… Които са си същите като техните долари, ако погледнеш, така че изобщо не е ясно как така пък успяваме да ги произвеждаме. Обаче явно струват нещо — никой не дава нещо за нищо, нали?… Аз, да ви кажа, не съм икономист, обаче усещам, че тук има нещо гнило, премятат ни някак…
Вовчик млъкна и се замисли дълбоко. Ханин понечи да каже нещо, но Вовчик изведнъж изрева:
— И си мислят, че сме културно изостанали! Все едно африканци от дърветата, нали разбираш! Все едно сме някакви животни с пари. Свине или бикове. А ние сме Русия! Страшно е да си го помислиш даже! Велика страна!
— Да — каза Ханин.
— Просто временно сме забравили корените си заради всичките тия идиотщини, дето стават. Виждаш какъв е животът — няма време да се обърнеш. Обаче това не значи, че сме забравили кои сме като някакви шибани негри…
— Дай без емоции — каза Ханин. — Обясни на момчето какво точно искаш. И по-простичко, без лирични отклонения.
— Значи обяснявам ти елементарно — каза Вовчик. — Нашият национален бизнес излиза на световната арена. А там се въртят всякакви пари — чеченски, американски, колумбийски, разбираш ме. И ако ги гледаме само като пари, те са си еднакви. Зад всяка пара обаче всъщност стои някаква национална идея. Навремето ние сме си имали православие, самодържавие и народност. После идва комунизмът. А сега, когато комунизмът свърши, си нямаме никаква идея освен парата. Обаче зад парата не може да стои само пара, нали така? Защото тогава изобщо не е ясно защо едни бичат напред, а ние сме все отзад.
— Това е то — каза Ханин. — Учи се, Ваван.
— И когато нашите руски долари се превъртат някъде из Карибско море — продължи Вовчик, — човек изобщо не може да вдене защо трябва да са именно руски долари. На нас ни липсва национална и-ден-тич-ност…
Така го каза — на срички.
— Загря ли? Чеченците си имат, а ние си нямаме. И точно затова ни гледат като лайна с говна. А трябва да имаме проста и ясна руска идея, та да можем да кажем на всеки харвардски педал: я си таковай таковата и няма какво да ме гледаш изотгоре. Пък и самите ние трябва да знаем кои сме и какви сме, нали така?
— Ти давай задачата — каза Ханин и намигна на Татарски в огледалото. — Това ми е главният криейтър. Една минута от времето му струва повече, отколкото ние с тебе изкарваме за цяла седмица.
— Задачата е фасулска — каза Вовчик. — Написваш ми руската идея на не повече от пет странички. И съкратена версия на една. Да е изложена реално, без въртели. Та да мога на всичките вносни педали и курви — бизнесмените там, певиците им и така нататък — да им я тикна под носа. Да не си мислят, че един вид — откраднал парите и си турил желязна врата. Да усещат духовност, разбираш ли, тия мръсници, ама такава духовност, като през четирийсет и пета в Сталинград.
— И откъде да я… — почна Татарски, но Ханин го прекъсна:
— Това вече е твой проблем, драги. Имаш един ден, работата е спешна. После ще ми трябваш и за друго. И имай предвид, че освен на теб сме възложили задачата на още един човек. Така че се постарай.
— На кого, ако не е тайна? — попита Татарски.
— На Саша Бло. Чувал ли си за него?
Татарски не каза нищо. Ханин направи знак на Вовчик и колата спря. Ханин подаде на Татарски една стотачка и каза:
— Това ти е за такси. Прибирай се да работиш. И не пий повече днеска.


Същата сцена във филма.

...


— Написах нещо. Каквото можах. Но според мен не става и не бива да се дава на Вовчик. Все пак такава тема… Много сложна тема… Може би ще мога да измисля слоган или да допълня brand essence на руската идея, или да поразширя онова, което ще напише Саша Бло, но за концепция ми е още рано. Не го казвам от скромност, а съвсем обективно. И изобщо…

— Вече няма значение — прекъсна го Ханин.
— Защо?
— Гръмнаха го нашия Вовчик.
— Как така?! — Татарски почти подскочи.
— Много просто — каза Ханин. — Снощи имал престрелка с чеченците. Съвсем близо до вас, между другото. И идва с две коли, с бойци, както си му е ред. Мислел, че всичко ще е по правилата. А ония гадове предната нощ да вземат да се окопаят на отсрещния хълм. И щом той спира, го бухват с два огнемета „Шмел“. Страшна работа е това. Обемен взрив с температура две хиляди градуса. Колата на Вовчик беше бронирана, разбира се, обаче бронята пази от нормални хора, не от такива изроди…
Ханин махна с ръка и тихо добави:

— Вовчик веднага… А бойците — оцелелите след взрива де — ги довършили с картечници. Е не мога да разбера как да правиш бизнес с такива хора. И хора ли са изобщо. Даа… Отиде си един добър човек…


Свиване

Защо държавният дълг не се увеличава?  

Защо държавният дълг не се увеличава?

01 февруари 2016 г., в. 24 часа

Георги Ангелов

 

Държавен дълг, % от БВП

държавен дълг, % от БВП

В ПОСЛЕДНИЯ работен ден на януари правителството публикува няколко ключови фискални данни. Най-голямо внимание привлече бюджетната статистика за януари 2016 година, която показа, че държавният бюджет е отчел рекорден бюджетен излишък – надминавайки дори предкризисните времена. Данните за дефицита през цялата 2015 г., който е по-нисък от планирания, също бяха отразени. Почти никой не обърна внимание на третата ключова статистика – а именно за държавния дълг. Тя обаче е най-изненадваща.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=5270221

 

The post Защо държавният дълг не се увеличава? appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Гледни точки  

Следват различни гледни точки към едни и същи събития през филтрите на различни медии.

СЪБИТИЕ №1:




СЪБИТИЕ №2:




Свиване

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 40  

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

40.

Някога един разумен офицер на Сахалин каза, че Съветската армия прилича много на планета пулсар, която ту се свива, ту се разширява, и в това е цялата ѝ функция. В спокойно състояние не може да съществува, спокойствието е за нея гибел. А кой желае гибелта си? Така че пулсира. И не само че не иска да загине, но и жадува още да погуби враговете, които за всяка армия винаги ще се намерят. Взаимозависимостта на войската и враговете е изключителна. Създаде ли се армия, в същия момент се появяват врагове. И обратно. Проблемът изглежда е само в това как да подходят един към друг. От коя страна. И ето че тогава се появява прословутата тактиката (също и стратегията) на пробите и грешките. В известен смисъл това, което на прост език се нарича: иди и постой. Иди не зная къде, донеси не зная какво. Ту увеличават, ту намаляват. Ту мобилизират, прекършвайки живота на хората, ту уволняват, отново без да обръщат внимание на човешките съдби. През есента Никита Хрушчов обяви, че съветската войска се съкращава на 55 хиляди души. Примамен вече от "цивилния живот", аз посрещнах тази новина даже с радост, но много други офицери, които възнамеряваха да свържат завинаги живота си с армията, се оказаха объркани. Преживяха съдбовна драма.

Не зная как се осъществяваше това съкращение в другите окръзи, в Далечния Изток (макар че можех да си го представя по бъркотията, която предизвика там скорошното разширение), но в Лапичи подкараха всички офицери на медицинска комисия.

Военните лекари, като на конвейер, прегледаха всички и у всекиго намериха по нещо. У мене - недостатъчност на митралната клапа и като резултат записаха в документа: негоден за служба в мирно време. (Между другото, когато ме призоваха преди шест години, не намериха нищо. Тогава бях напълно годен.)

Раздялата с този полк не беше сложна и дълга, за краткото време не бях успял да направя там никакви задължения. Като пийнах на прощаване с моите хазяи, излязох на шосето и почаках малко за попътен камион. Валеше рядък сняг, духаше студен вятър. А аз може би за първи път от много години се почувствах свободен от всичко на света. Наистина, радостта от това не беше много голяма. Налегнаха ме неканени грижи и тревоги. Но този път ме утешаваше това, че съм си у дома, а не някъде на края на земята. У дома вероятно няма да пропадна.

Дойдох през Менск в Горадня, където малко преди това беше дошла жена ми със сина ни. Тук настроението ми малко се помрачи: жилището на сестрата на жена ми Вера се оказа мизерничко, в стара къща, и макар че стопаните ни посрещнаха гостоприемно, разбрах, че не можем да живеем дълго там. Веднага се изясни, че съпругът е наистина офицер, но от особен род войски и служеше в областния комитет на партията като адютант на първия секретар.

Няколко дена изгубих, за да се заведа на отчет във военния комисариат и да си получа паспорта. За жилище военният комисариат не можеше да ми помогне с нищо, изпратиха ме в градския изпълнителен комитет. Там ми обещаха да ме запишат в списъка. Списъкът, разбира се, е преференциален, така че чакайте, може и да получите. Като изпреваря събитията, ще отбележа, че трябваше да чакам три дълги безжилищни години, като преживях не една квартирна драма.

Първата възникна едва ли не една седмица след моето идване. Един ден вечерта си дойде от работа Павел Змитравич (между другото, мой връстник) и каза: има възможност. Един техен работник заминал за района, жилището му се освободило. Трябва да се заеме. В общи линии незаконно действие, но сега всички правят така, иначе няма да дочакаш. Не ми се искаше много да го правя, вече имах някакъв опит в това отношение. На Сахалин се опитах да заема - не жилище - една съседна стая, но не се получи нищо, след седмица ме изхвърлиха оттам. Но може би тук е друга работа. Може би заради Павел, не заради мене, ще ме оставят да доживея до пролетта. Спрях на улицата един камион и си пренесох вързопите.

Малкото жилище се оказа съвсем занемарено, стаичка с коридор, вратата излиза на двора. Катинар без ключ, закачен със скобата си за халката. Счупена печка, телефон на перваза на прозореца. Телефонът предизвика подозрението ми - защо е там? Освен това неизключен.

Защо и за какво стана ясно сутринта, когато на вратата се почука силно. Влязоха двама и се поинтересуваха вежливо кой се е заселил тук. Обясних им и те си тръгнаха мълчаливо. След няколко часа дойдоха отново, но вече с милиционер и домоуправителя. "Веднага освободете жилището! Защо ли? Ами затова. Иначе ще ви изхвърлим лично".

На обяд тича сестрата на жена ми Вера - при тях също скандал. Извикали Павел, заплашвали го, че ще отговаря. Къде са го извикали? Ами в КГБ, той работи там. А това е тяхна тайна квартира, в която се срещат с когото трябва. Ето ти работа, каза си Бикау, ето ти хлътване. И не стига че сам хлътнах, ами и на друг човек навредих.

Още няколко дена чукаха на вратата, заплашваха и предупреждаваха. И аз не издържах, тръгнах да търся друго жилище. Срещнах на улицата един стар познат, художника Близняцов, и той ми каза: има едно жилище, скоро се освободи. Наистина, студено и без вода. И без тоалетна. Не зная зали е свързано с електричество. Жилището се оказа на улица "Падгорна", близо до Ньоман, където се преместих преди новата 1956 година.

Най-голямата грижа беше решена, оставаше следващата - работата. Жена ми започна бързо работа в едно училище, а аз трябваше да чакам. В редакцията, където, разбира се, отидох веднага, хората се бяха сменили, сменил се беше и главният редактор. Новият, Васил Булай, ме попита най-напред за партийното ми членство и като чу отговора, разпери мълчаливо ръце. Той изобщо не обичаше да изказва мислите си с думи. Научил по всяка вероятност някои уроци от 30-те години, той даваше по време на разговор превес на жестовете, които можеха да се разбират всякак. Но аз го разбрах правилно - работа няма.

Известно време си изкарвах прехраната в работилницата на художествения фонд, където почти всички художници също бяха нови. Моят приятел Викар Марозау беше заминал за Украйна, Дзешка беше умрял. Кох беше в лагер. (Скоро пристигна реабилитиран. Разобличен от КГБ като автор на карикатури за Сталин, той се оказа невинен, карикатурите рисувал друг.) Намерих си в един оказионен магазин радиоприемник и като оставах сутрин със сина ми в квартирата, слушах "Свобода" и Би Би Си. Заглушителите работеха неистово, но от време на време можеше да се чуе нещо. Освен информационните програми ми харесваха много от предаванията на културологични теми - лекциите на В. Вейдле и Голдберг. Това беше ново и ме впечатляваше много. В Далечния Изток не можеше да се чуе нищо от тези станции. Там, на "Падгорна", написах първия си след уволнението разказ, който отнесох в редакцията. В културния отдел се запознах с литературния консултант Михас Васильок и поднових някогашното си запознанство с литературния сътрудник на отдела Ирина Суворава. Познавахме се бегло от 49-та година, когато като студентка идваше за редакционна практика в Горадня. За Михас Восипавич не знаех много неща.

До неотдавна този западнобеларуски поет живял в Баброуня, оттатък Скидал, и дошъл в Горадня едва преди една година. Изглеждаше много измъчен, смачкан от живота човек, пишеше рядко юбилейни стихотворения, които поместваха на първата страница на вестника. Пихме за запознанството си на ъгъла на "Савецка" и "Цеткин", аз го попитах как живее и той заплака. На въпросите ми защо, какво има - само махна с ръка. По-късно се изясни, че по това време (както, между другото, и после) го викали едва ли не всеки ден в КГБ, искали нещо от него. Но какво - Михас така и не каза до смъртта си в шестдесета година.

Едва след смъртта на Михас Васильок се разбра за неговата военна драма. Мобилизиран в полската войска в началото на Втората световна война, заедно с много други войници попаднал в немски плен, откъдето се измъкнал, след като хитлеристите нападнали Съветския съюз. Разбира се, като популярен сред народа беларуски поет, не можел да избегне вниманието към него както от страна на националните сили, така и на съветското партизанско движение. Михас Васильок избягвал и двете страни, искал да остане неутрален, да живее със семейството си в родната Баброуня. Но това не му се отдавало. Един път ми разказа, че от "голямата земя" изпратили за него самолет, за да го откара в Москва, където по това време живеели неговите приятели писатели Максим Танк, Пилип Пястрак и други. Но не му казали своевременно за това, той закъснял да отиде на партизанското летище и вместо него за Москва полетял друг. Оттогава за поета селянин започнали големи беди. Принудили го да участва в местния конгрес на БЦР (Беларуска централна рада, колаборационистка администрация по време на немската окупация - бел. прев.), който се провел в Беласток, а това дало повод на смерш да арестува Васильок след освобождението и той съжалил много, че не е заминал заедно с другите на запад. Известно време го държали в Лидския затвор, но след разпити и изтезания го пуснали. Не го бяха оставили без внимание обаче през цялото му време до смъртта, подозирайки, че е бил колаборационист, немски агент.

Между другото, както ми разказа огорчено Г. Цвятницки, друг горадненски мъченик, явните агенти ходеха свободно по горадненските улици и никой не ги ловеше. Работата беше в това, че през 41-ва година немците завзели толкова бързо Горядня, а славните чекисти избягали толкова скоростно, че не успели да унищожат картотеката на своите агенти. Като я завладяло, гестапо изобщо не се заело да разстрелва съветските тайни сътрудници - презавербувало ги набързо и ги принудило да работят за немската власт. Така те работили до освобождението през 44-та година. А когато дойдоха "вторите съвети" (така местните жители наричаха тогавашното възстановяване на съветската власт), чекистите донесоха от Москва запазените там дубликати на довоенните картони и същите хора започнаха да работят отново за старите нови господари. Това продължи редица години, използваха ги успешно, без да обръщат внимание на някогашното им гестаповско минало, докато бяха потребни. После тихо ги премахнаха - без насилие и шум. Но хората виждаха всичко. Само че не се възмущаваха.

Бяха свикнали през годините на безвремие.

Жилището ми беше малко уютно и студено, за вода трябваше да се ходи през три двора. Но аз бях свободен по цял ден и започнах да пиша. По-късно, когато станах автор на книги, ме питаха как и защо се е случило това. Какво съм искал да кажа на човечеството, на каква истина да го науча. Може би на никаква истина; веднага почувствах, че не съм проповедник по природа.

Тогава за мене беше важно да намеря своя път в живота, да се определя някак си. Бях вече на 32 години, а в основното - търсенето на място сред хората - бях начинаещ. Нямах определено място в живота, което, разбира се, не можеше да не ме измъчва, като всеки човек в подобно положение. Това, с което се занимавах в юношеските години, се оказа измама, празна работа, съвсем непотребно.

Утешаваше ме мисълта, че всичко това не става по моя моля. Бях принуден. От съдбата, от живота, от хората - добрите и лошите. А най-вече от властта, която тогава у нас се опитваше да диктува всичко - от глобалните цели до съдбата на малкия човек.

През тази зима писах много, преписвах малко, а почти всичко късах на парчета. Малко неща докарвах до края. Обикновено започвах с желание, но скоро губех интерес. Всичко ми се струваше калпаво. Като почаках един разказ да отлежи цял месец, го взех и го отнесох в редакцията. Михас Васильок каза, че ще има заседание на литературния кръжок, където ще бъде обсъден.

Това заседание на областните любители на литературата беше първото и последното, на което присъствах. Дойдоха петнадесетина души в различни възрасти - студенти и пенсионери, една девойка. Главен арбитър беше един преподавател от педагогическия институт, който ни громеше безпощадно, като врагове на изящната словесност и посегатели срещу основите на литературността.

Другите се равняваха по ръководителя. А аз си изпатих най-много от всички. Редакционният сътрудник ми беше подчертал с червен молив всичките местоимения "той", получи се много пъстро и впечатляващо. Което предопредели присъдата: лошо във всяко едно отношение. И другите, между другото, не мислеха иначе. После Михас Восипавич ме утешаваше, че в началото е винаги така, макар че за мене това беше слаба утеха. Малко след това се реших да изпратя един нов разказ в списание "Маладосц", което беше започнало да излиза отскоро в Менск.

За да бъда достоверен, трябва да кажа, че преди "Загубата" написах една малка военна повест със заглавие "Последният боец", която изпратих в "Маладосц". Повестта според мене беше безупречна в идейно отношение, но не я приеха за печат. Завеждащият отдела по прозата Иван Навуменка, като се понамръщи, каза на автора, че не подхожда за списание. Тогава бях готов да се обидя, но скоро бях благодарен на бъдещия академик и народен писател. Наистина, за да разбера това, трябваше да напечатам повестта - с продължения в "Червена смяна". Повече не съм я печатал никъде.

Заради абонамента в Горадня дойде Георги Шчарбатау, беларуски писател, заместник-редактор на списание "Маладосц". Той вече беше чел първите ми разкази, един от тях неговото списание ми напечата. Вечерта се срещнахме в едно заведение на "Савецка" и си поговорихме добре. Георги се отнесе към мене внимателно, питаше ме къде, какво. Къде съм се родил, къде съм учил. Каза, че имам талант, трябва само да пиша. Казах, че нямам филологическо образование, не съм учил в университет. На това Шчарбатау отговори, че, разбира се, трябва да се учи, но това не е главното. Главното е все пак талантът. Нито Толстой, нито Горки, нито Бунин е имал университетско образование. В литературата всичко се постига с работа. Също като при нашите Брил или Танк. И макар че Шамяк е завършил двегодишна ПШ (партийна школа - бел. прев.), много неща ли е постигнал в областта на литературата. В партийните школи няма да те научат на литература, ще те научат на съвсем други неща. Тези негови думи запомних завинаги, макар че Георги Шчарбатау не беше писател от първа величина.

След няколко години Е. Евтушенко написа, че големите могат да помогнат малко на начинаещите, както обикновено им помагат плодотворно средните таланти. Това е истина.

Първия жив писател прозаик видях в Горадня, това беше Пилип Пястрак. Веднъж, когато вървях по "Савецка", видях един възрастен човек със сламена шапка, който беше спрял на тротоара и се озърташе. При което произнасяше с умиление една и съща дума - "кошница". Наистина, недалече оттам през улицата минаваше селянка с празна лозова кошница. В този човек познах знаменития по това време писател Пилип Пястрак.

Той беше едва ли не последен от чудаците - западнобеларуски писател комунист, лежал дълги години в Горадненския затвор, където, между другото, се учел на марксизъм, възпитавал се като пролетарски революционер. Такъв остана през целия си живот.

Веднъж, по време на поредните декади на беларуската литература, група беларуски писатели ходеше по районите, където ги водеха по животновъдните комплекси, показваха им новите силозни кули. Когато групата с бели халати отиде в поредния свинарник, Пилип Сямьонавич ме дърпа за дрехата - какво, не се ли намириса на лайна? Да вървим в автобуса. Отидохме в празния автобус и Пилип Сямьонавич веднага изтърси: ред няма да има. - Защо? - Защото враговете са завзели властта. - Какви врагове? - Класовите.

Пястрак помълча. - Този И. имаше 80 хектара земя. А Б. - 40. А вашия Карпюк - 30. И ето че те ни водят. Докъде ще ни доведат...

Това беше стара краста на Пилип Сямьонавич. Но в общи линии той беше приличен човек, дори човечен. По време на писателски събрания винаги защитаваше слабите и обидените. Не се разбираше с началството. Обичаше Барадулин - може би не толкова заради стиховете му, колкото заради неговата аполитичност. Тръгваше на път винаги с една стара изтъркана чанта, от която, щом седнеше на мястото си в купето, вадеше бутилка, слагаше порядъчно парче сланина, няколко глави лук. Когато се случеше да отиде на ресторант, поръчваше водка на едро - но не по 200 грама на всеки, а общо за всичките - 800. Винаги плащаше той.

Конфликтът му с властта започнал през 39-та. Веднага след освобождението си от Горадненския затвор Пястрак започнал да организира революционен комитет, за да си отмъсти на поляците. Но с червеноармейците в Горадня дошъл техен ревком (революционен комитет - бел. прев.), а на дългогодишния затворник казали - дръпни се. Той, естествено, се обидил, но не възразил. После много пъти го обиждали, поставяли го все по-ниско и по-ниско. Умря в самота, едва ли не забравен от всички, автор на едва ли не един-единствен, макар и голям, роман - "Ще се срещнем на барикадите".

Свиване

За обществените медии и правната им уредба  

На заседание на парламентарната комисия за култура и медии е заявено, че ще се провежда обществено обсъждане във връзка с правната уредба на обществените медии у нас. Съобщението за обществено обсъждане  идва на фона на вълни от слухове, този път за  сливане на БНТ, БНР и БТА – въпрос, поставен днес в предаването Неделя 150  на БНР. 

Dа продължа с някои въпроси, за които не стигна времето в предаването.

1. За връзката с въвеждането на ревизията на медийната директива

Предстои ревизия на медийната директива, но нерешените проблеми на обществените медии не зависят в съществената си част от динамиката на медийната директива. Ревизията на медийната директива не пречи и не помага, не ускорява и не задържа  диалога за правната уредба на обществените медии. Това не означава, че обществените медии не трябва да са в съответствие със сложна мрежа актове – но връзката с медийната директива не е такава, че ревизията на директивата да спира по някакъв начин работата по уредбата на БНТ и БНР. А и досега да не би европейският фактор да е спирал работата.

2. За предметното поле на реформата на БНТ и БНР

Работата по уредбата на обществените медии има определена логика. Реформа на обществените медии не се постига  чрез законопроект за сливане на медии, нито чрез законопроект за закриване на Фонд Радио и телевизия, нито чрез законопроект за заличаване на изискванията за предавания на майчин език.   Изходна точка за работа по уредбата на обществените медии е въпросът каква информация е важно да достига до всекиго в българското общество, съответно каква  информация трябва задължително да се предоставя от обществените медии. Какъв е приносът на   обществените медии за плуралистичната медийна среда. На тази основа – въпроси, изискващи работа:

  • Правен статус. Мисия: това, за което обществото съзнателно ще плаща. Определяне, актуализиране и контрол за изпълнението на мисията, роля на регулатора.
  • Обществените медии като многоплатформени и многоканални медии.  Медийни услуги, основани на мисията и познаването на потребителските модели. Традиционни и нови медийни услуги.  Услуги, предназначени за различни платформи, канали, среди за разпространение.  Специфични изисквания към тях. Механизъм, гарантиращ адекватността на медийните услуги на обществените медии спрямо динамично променящото се общество (оценки екс анте, екс пост).  Достъпност на услугите (различно от достъп)/ вкл. технологиите в полза на хората с увреждания.
  • Независимост. Информацията трябва да е качествена и безпристрастна, медиите и журналистиката трябва да са свободни.  Дейностите, които имат връзка с доставката и производството на съдържание. Обществените медии като национални културни институти. Структура, включително регионални звена. Управление (двете вертикали), гарантиращо независимостта, качеството, икономическата ефективност,  оптималната комуникация, отговорност.  Човешки ресурси. Атестиране, оценка, саморегулиране, защита на журналистическия труд. Непрекъснато образование.
  • Технологии. Връзка производство – разпространение  – достъп, отношение с разпространителите.
  • Финансиране.  Принцип: отказ от принципа “на час програма”, нов принцип: според мисията, обоснована общо и по услуги. Устойчивост и предсказуемост на финансирането. Източници: смесено финансиране. Търговско слово: преосмисляне на значението и функциите във времето на адблокинга. Редакционно съдържание и търговско слово. Публичен ресурс: бюджетно финансиране: съответствие с принципите на конкурентното право. Отказ от таксите от аудиторията като източник на финансиране. Допустими и недопустими платени услуги. Разходване. Задължения за собствено производство, европейска квота и квота на независимите продукции. Мониторинг. Прозрачност и граждански контрол.

Нататък действа общата рамка за електронните медии в ЗРТ (която именно ще се влияе от ревизията на медийната директива), уредбата на правата на човека и др.

Релевантната проблематика ще се окаже и по-широка,  това е само примерно очертаване на работното поле, първа импровизация. Ако има късмет, може да прерасне в  книга.

3.  За волята за реформа на обществените медии

Кой да има воля и защо – това е труден въпрос в парламент с участието на депутати-а-ла-успелият и прочее проксита*.

По-скоро има интерес към отделни аспекти в тази уредба:  едни –  за властта и бизнеса (търговско слово, избор на ръководства, натиск върху бюджета, фонд, права върху мултиплекса и др.), други – за  хората в обществените медии (свободата на изразяване;   прилични условия на работа и защита  на журналистическия труд;  ръководство с грижа за каузата; ясно предсказуемо прилично финансиране според оценката, получена при атестирането, възможности за развитие и растеж) – и още по-други –  за хората като потребители и като граждани.

*proxy   прокси

 


Filed under: BG Law Making, BG Media, Media Law

януари 31, 2016

Свиване

Вътрешният глас по въпроса за българското образование  

Има моменти, когато човек загубва ума и дума, онемява, глътва си граматиката и не може да каже нищо.

В такъв случай на помощ може да му дойде някой стар виц, които по аналогия да изрази това, което е заседнало в гърлото и да не може да се артикулира.

Та ето:

Препуска един каубой през прерията и изведнъж гледа – пред него една редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - помислил си каубоят.

„Спокойно – отвърнал му Вътрешният глас. – Завий наляво и препускай колкото сила имаш!“

Завил каубоят и препуснал с удесеторена сила, но пак гледа – пред него друга редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - отново си помислил каубоят.

„Спокойно – отвърнал му пак Вътрешният глас. – Завий още наляво и препускай!“

Завил, препуснал, но за трети път – редица индианци пред него.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - пак си рекъл каубоят, вече напълно отчаян.

„Спокойно – намесил се Вътрешният глас. – Ето там онзи с многото пера е вождът. Стреляй и го убий“.

Извадил каубоят колта, стрелял и гътнал вожда.

„Е сега вече наистина ще ти се е*е майката“ - обадил се делово Вътрешният глас…

Та и с нашето образование така.

Сега наистина ще му се е*е майката…

януари 30, 2016

Свиване

Гърция: медиите, този вампирски бизнес  

 

В парламента на Гърция се говори за медии. Обсъждат се принципите на лицензирането и политическите разногласия ескалират.

През октомври 2015 г. Гърция прие медийно законодателство, по силата на което предстои да се извърши лицензиране  в частния медиен сектор. Стана ясно, че в Гърция, държава от ЕС, търговските медии 25 години работят във временен режим и едва сега законът е предвидил издаване на лицензии за срок от 10 години, на основата на състезателно начало. Нищо ново – за тези, които не помнят, и правителството на Сакскобурготски измени медийния закон, за да допусне т.нар.   временна търпимост – и  да даде възможност на ред нелицензирани икономически субекти да работят и без лицензии.

Състезателно начало може да означава търг или конкурс – доколкото става ясно, в Гърция лицензиите ще се издават чрез  търг.  Според Ройтерс предвижда се кандидатите за лицензии да имат капитал най-малко  2-8 милиона евро и поне 50-400  служители, в различните случаи според програмите и обхвата, за които ще е лицензията.

Тръжните условия, предоставяните честоти, броят на лицензиите и т.н. ще се определят от член на правителството – в момента това е влиятелната фигура в Сириза Никос Папас. Папас казва, че е време  да се сложи край на беззаконието.

Опозицията, напротив, твърди, че не може да се сложи край на корупцията и беззаконието, като се даде властта над медиите в ръцете на един човек. В отговор Сириза уверява, че ще бъдат проведени прозрачни търгове, отворени за международни участници.

Лицензирането би трябвало да е правомощие на независимия медиен регулатор NCRTV. Мандатът на членовете е изтекъл, но нови членове не са избрани, тъй като за избор се изисква мнозинство от 4/5 от конференцията на президентите на всички политически партии – а такова мнозинство не е постигнато,   според EurActiv. Междувременно по известен маниер броят на членовете е увеличен от 7 на 9. Властта  излиза от ситуацията, като  “de facto  отстранява” NCRTV  от процеса на лицензиране и   предоставя компетентността на независимия регулатор на управляващото мнозинство в парламента. Това е и поводът за недоволството на опозицията, пишат гръцки медии.

Мнозинството има отговор:  статуквото се защитава, като пречи за обновяване на състава на независимия регулатор.  Според   водещ гръцки политик, вицепремиера Драгасакис,  медийният бизнес  е  вампирски  бизнес, крепящ се на кредити, които едва ли ще бъдат върнати. Ето защо властта действала решително чрез парламентарното мнозинство.

Впрочем през 2015 държавата  е действала решително и по отношение на обществените радио и телевизия, след двегодишно прекъсване се възстановява работата на ERT (обществените радио и телевизия,   закрити по безпрецедентен начин  през 2013). И в тази област има въпроси, например Асоциацията на търговските телевизии алармира за идеята цифровото наземно разпространение да се осъществява от дъщерно дружество  на обществените радио и телевизия (ERT-NET), което би нарушило принципи на конкурентното право на ЕС.

И в Полша

В началото на 2016 г. със закон в Полша медийният регулатор   беше отстранен – но не de facto, a  de jure – от изпълнение на функции, свързани с управлението на обществените медии. Правомощията на незавиисмия регулатор  във важна за гражданите област се поемат от правителството.

Както е известно, Европейската комисия започна процедура за анализ на върховенството на закона в Полша. Но  Унгария заяви, че ще блокира каквито и да е мерки срещу Полша (изискващи единодушие). Наистина, Унгария първа даде пример за консолидиране на властта и контрола върху институциите и медиите, така че сходството в линията на следваните мерки е очевидна.

И в Унгария

По времето на Орбан – първа опора на Качински – Унгария прие медиен закон, който беше анализиран от Европейската комисия за съответствие с правото на ЕС и променен по-късно, а заедно с това унгарският Конституционен съд обяви разпоредби от закона за противоконституционни, включително такива, свързани с правомощията на медийния регулатор.

Европейският парламент даде ясен знак с резолюцията относно състоянието на основните права в Унгария след изготвянето на Доклада Тавареш  (Tavares Report ) и предупреди за сериозните заплахи за правата и свободите в Унгария.

Тревожно предупредително звучат областите, в които ЕП очертава проблеми в Унгария, в частност:

  • Разделение на властите: отслабване на взаимния контрол и уравновесяването на правомощията: Конституционен съд, Парламент, Орган за защита на данните;
  • Независимост на съдебната власт;
  • Медийно законодателство – включително политически хомогенния състав на Медийния орган и Медийния съвет,   нарушаването на принципа на поверителност на журналистическите източници и др.

В края на 2015 г. беше регистрирана и Европейска гражданска инициатива за поставяне на Унгария под наблюдение, призоваваща Комисията да предложи започване на процедура по член 7 от Договора за предполагаеми нарушения на основните ценности на ЕС от страна на Унгария.

Изказванията на премиера Орбан срещу либералната демокрация  и действията му  доведоха до  (направилия  впечатление на медиите) поздрав на Юнкер към Орбан –  Здравей, диктатор!

И у нас

Унгарският премиер Орбан гостува през седмицата в България.  В ефира на Българската национална телевизия и друг път е звучала възхвала на Орбан, но тази седмица  унгарският премиер беше определен като  голям държавник, голям лидер, в допълнение  има за съпруга жена, а не  мъж, както някои западни министър-председатели  –  без никаква реакция  в студиото – напротив: Дали този унгарски опит може да бъде привнесен в България?, заинтересува се водещият.

Сигурно може. Втори въпрос е  дали това е повод за ентусиазъм в обществената телевизия:   резолюцията на ЕП добре очертава  какво се е случило  на медиите, особено пък на обществените.


Filed under: BG Content, EU Law, Media Law
Свиване

ЕСПЧ: лична неприкосновеност онлайн на работното място  

На 12 януари 2016 г. стана известно решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v Romania.

Делото се отнася до електронното наблюдение на служители от техните работодатели. Жалбоподателят е бил уволнен поради изпращане на лични съобщения чрез Yahoo Messenger  в работно време от служебен компютър. За да установи това, работодателят е прегледал информацията на компютъра на служителя на съответното работно място, което служителят твърди, че е неоправдано нарушаване на правото му на личен живот.

ЕСПЧ обсъжда дали Румъния е изпълнила позитивното си задължение да защити правото   на личен живот. Според практиката  на ЕСПЧ достъпът до лична кореспонденция от страна на работодателя представлява намеса в   личния живот – за телефонни разговори и електронна поща това е установено в решенията Halford v UK (1997) и  Copland v UK (2007).  В новото решение Съдът не установява нарушение на член 8 от Европейската конвенция за правата на човека, въпреки че отново констатира намеса в личния живот.

Като не отменя стандартите и изводите, известни от посочените две решения, в този случай ЕСПЧ решава, че в конкретния случай намесата е оправдана. Както посочват коментатори, решението не дава на работодателите карт бланш да поставят своите служители под наблюдение – има  случаи, когато такова наблюдение е оправдано,   и случаи, когато това не е така: значението на решението е да даде ориентир за  разделителната линия   между тези две категории.

Основният въпрос е имат ли служителите разумно очакване за защита на личната неприкосновеност онлайн. Съдът приема, че има такова очакване, когато работодателят изрично е позволил да се използва  телефон  или компютър  за лични цели (Halford), или когато има толерантност към такова използване (Copland) – съществената разлика в румънския казус е, че работодателят е забранил изрично  такова използване. Според Съда не е необосновано работодателят да иска  да се увери, че служителите изпълняват задълженията си в работно време.

Все пак, решението се оценява като незадоволително по две причини – недостатъчното обосноваване на изводите и по-високите стандарти, съществуващи според правото на ЕС. Знаели ли са служителите за наблюдението? Трябва ли да има конкретна причина за забраната да се използва служебната инфраструктура за лични разговори – или това е принципно допустимо? Защо е разкрита самоличността на другите участници в разговорите? Дали намесата е необходима и на какво основание (правата на другите?) Дали е пропорционална?

Смята се, че практиката на Съда на ЕС изисква информиране на гражданите за установено наблюдение – в каква степен това е налице?

В особеното си мнение   съдия съдия Pinto де Albuquerque приема, че има нарушение на чл.8 ЕКПЧ. Според него е необходима политика – а не обща забрана – за използване на инфраструктурата на работното място, в частност за интернет комуникации. Няма данни, че подобна политика съществува и е известна на служителя. Според особеното мнение въпросът е важен и заслужава по-прецизно разглеждане.

Медиите отразиха решението със заглавия, че работодателят има право да следи комуникациите на работното място – но всъщност съобщението не е точно такова. Човек прекарва часове на работното си място и там не загубва правото си на личен живот. Ето защо общи (бланкетни) забрани би трябвало да са необосновани и непропорционални.

Преобладаващите оценки са, че  решението Барбулеску не е звездният час на ЕСПЧ (Is Workplace Privacy Dead? Comments on the Barbulescu judgment,   Surveillance of Internet usage) и  не е последната дума по отношение на защитата на личния живот на работното място.

 


Filed under: Digital, Media Law Tagged: еспч
Свиване

ЕСПЧ: Блокиране на достъпа до YouTube – нарушение на свободата на изразяване  

Стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Cengiz and Others v. Turkey.

Както и в предходни дела срещу Турция пред ЕСПЧ, предмет на обсъждане са правата на гражданите при блокиране на YouTube.

В    решението  по делото Yıldırım v. Turkey  се обсъждаше невъзможността за достъп до сайтовете на Google.

В решението по делото  Akdeniz v. Turkey  се обсъждаше блокиране на достъп до музикални сайтове.

В поредното дело въпросът е дали блокирането на достъпа до YouTube е нарушение на чл.10 от Конвенцията (свобода на изразяване). Трима професори – Ченгиз, Акдениз и Алтъпърмак –    се обръщат към ЕСПЧ заради нарушаване на свободата им на достъп до информация.По време на блокирането на YouTube, наложено засягане на паметта на Ататюрк, което е престъпление по турското право, професорите са информирали властите, че сайтът е източник на разнообразна информация, включително и по политически въпроси. Блокирането е било в сила от 2008 до 2010 година.

Съдът е установил, че забраната за достъп представлява намеса в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване. По-нататък, прилагайки теста за пропорционалност, Съдът изследва дали намесата има законово основание и  дава отрицателен отговор –   няма законово основание в турското законодателство  за забрана на достъпа до цялата информация на определен уебсайт.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

 


Filed under: Digital, Media Law Tagged: еспч
Свиване

За вредата от хаотичното протестиране  

Съотечественици и съотечественички, моля, не протестирайте за щяло и нещяло! Ще дойде ден, когато наистина ще трябва да протестираме за нещо, но тогава думата „протест“ вече ще се е превърнала в нещо друго, съдържанието на понятието ще се е променило до неузнаваемост и вече ще означава нещо, общо взето, неприятно и съмнително в диапазона между „ексхибиционистична манифестация на самовлюбени индивиди“ и „активно мероприятие на задкулисието и мафията“.

Самият аз обичам протестите. Бил съм по улиците и площадите, когато трябваше да сваляме Луканов, а после и Виденов, разходих се даже и на протестите срещу Орешарски, макар времената да бяха вече съвсем други. Вярвам, че излезлите на улицата гневни граждани са последното, но и най-блестящо оръжие на демокрацията и свободата. Но именно затова то не бива да се вади от ножницата без сериозна причина и да се размахва в махленски свади и кръчмарски скандали.

Онзи ден пред Парламента се опита да се състои поредният изсмукан от пръстите протест. Най-забележителното в него беше, че гузната власт се уплаши повече отколкото трябваше и се презастрахова като изсипа на площада полиция и жандармерия, надвишаваща по численост самите протестиращи. Иначе те за пореден път се възмущаваха от „живота, вселената и всичко останало“ и така не дадоха да се разбере какво искат всъщност. При това положение страничните наблюдатели си позволиха да направят заключението, че маргинални мераклии за власт са решили да поразмътят водата, та да видят нямали да се хване някоя рибка в нея.

Така и не се разбра чий е протестът, не се разбра кой протестира. Очевидно не беше „народът“, нито „целокупната нация“, нито даже „гражданското общество“. Появиха се активисти на някаква партийка, чиито лидер (Боян Расате) така и не се реши да вземе думата и да ораторства, появи се вечно изплъзващият се от специализираното здравеопазване Йоло Денев, появиха се и едно две млади лица, изживели звезден миг на медийна популярност по време на предишните протести, но позабравени оттогава, защото няма и с какво да бъдат помнени. Колкото и малобройни да бяха, протестиращите се разцепиха на две крила: широки и тесни. Широките издигнаха лозунга „Партиите вън!“, а тесните извикаха направо „Всички вън!“. Накрая се зарадваха на шизофреничната оставка на образователния министър и люшнаха хорце, развели наши и чужди знамена.

Пагубно е за един протест да не се знае чий е, особено ако целите му са сваляне на властта. Тогава се случват две лоши неща: първо, започваш да подозираш, че става дума за манипулация и зад „протеста“ стоят недобронамерени сили и второ, обикновено се оказваш прав за първото. За да успее нашият протест, за да го погледнат ако не със съгласие, то поне с уважение, той трябва задължително да отговаря на три условия: да е налице реална алтернатива, която той се стреми да реализира, да има ясен субект, който веднага да замести изметената от протеста власт, и да е убедителен за периферията, за страничните наблюдатели.

Последният протест не предложи никаква алтернатива. Все едно обсъждаш лятната ваканция с жена си. Тя казва: „Да отидем на Говедарци“. Ти протестираш: „Не! Никога! По-добре мъртви, отколкото на Говедарци! Там е тъпо! Това е подигравка със семейството и изконната му лятна ваканция!“. Протестираш, но не предлагаш да отидете на Боровец или на Златни пясъци, където си се постарал да провериш как са хотелите, кое колко струва и могат ли да се направят резервации. Протестираш, тръшкаш се, призоваваш свещени идеали, но в крайна сметка отивате в Говедарци. Ако протестираш срещу някакви говедарци, но не предлагаш нищо в замяна или (което е по-лошо) предлагаш невероятни глупости от рода на това да се разпусне цялата държава и веднага след това да се проведат мерки, които може да осъществи само една много силна държава, тогава ще си останеш с говедарците и говедарците ще си останат с теб.

Последният протест не показа субект. Махането от власт не е просто махане на някого и нещо, а преди всичко издигане на някого другиго и нещо друго. Този някой и това нещо трябва да се знаят от самото начало и да са приемливи за повечето хора. Какво значи да се разпуснат всички институции и вместо тях да управлява временна седемчленка, която взима решения при мнозинство 5:2 (така искат протестиращите)? Откъде се избира „великолепната седморка“? Сред най-силно крещящите на площада пред Народното събрание? А съгласни ли ще бъдат крещящите по площадите на другите градове, стига да има такива? Или пък се организират повсеместни честни, демократични, неподправени, невиждани досега избори за тази седморка. Кой ги организира, щом няма институции? Кой ги финансира? Слава Богу, не и олигарсите, защото едно от условията на протеста е да се махнат и те: „Хей, бай Ковачки! От утре не си вече олигарх!“. Същото важи и за избора на исканото народно събрание от 100 депутати (не знам защо все още има наивници, които вярват, че колкото по-малко са депутатите, толкова по-голяма е демокрацията).

Всички са чували за т.нар. „въстание“ на Ивайло. Обаче дали всички помнят и знаят срещу кой средновековен #КОЙ? е било то, кого точно е свалило, кого е махнало от власт? Колцина ще кажат, без да отварят Гугъл? За съжаление, онзи ден не само ярка и разпознаваема личност, но и що-годе приличен политически субект (партия, коалиция или даже някакво сдружение) не пожела да оглави протеста, да го олицетвори, да му придаде смисъл, цел и перспектива. Да каже: „Махни се, жено, от печката! Ти не умееш да готвиш, аз съм Гордън Рамзи!“.

Периферията не се вдъхнови. Гражданите, които обикновено следят с любопитство случващото се на жълтите павета, сега не само не се заинтригуваха, но даже се и отегчиха. А един протест, дори да е събрал не 200, а 20 000 души на улицата, нищо не струва, ако зрителите пред телевизорите не кимат одобрително с глава. Организаторите на подобни „протести“ знаят, че не притежават нищо оригинално, нищо интересно, с което могат да трогнат зрителите пред телевизорите. Затова прибягват до грандиозен в своята епичност и бездънен в драматичността си наратив. Самообявяват се за говорители на нацията и отчаяни защитници на вековните ѝ ценности. Сякаш нацията ги е молила да я представляват. Използват българското знаме да го декорират с мечове, чукове, ятовата гласна, разни тайнствени знаци и изобщо с каквото им падне, да се увиват в него, да драскат лозунги отгоре и да боядисват в цветовете му лъвове, гневно ревящи от билото на Балкана срещу целия развратен свят, който отказва да види българското величие и да се поклони пред страната на розите и киселото мляко, на баба Ванга и поп Богомил. Лишените от собствено съдържание и стойност поборници ревностно плющят с портрети на Ботев и Левски, за да покажат, че тези велики българи ги наблюдават отнякъде и одобряват поведението им. Всъщност и Левски, и Ботев биха се потресли от тази долнопробна пропаганда, в която са въвлечени – и двамата културни и образовани хора от добри семейства; единият свещеник, а другият журналист. Идеите на онези, които днес се кичат с имената им и обличат фанели с техните образи, са наивни и първобитни дори за стандартите на 19 век. Кого да вдъхновиш с тях?

Та, такива работи, сънародници и сънароднички. Страхувам се, че протестите в България започват да приличат на мониторинговите доклади на Европейската комисия – все още звучат заканително, но всъщност вече никой не им обръща внимание. Това не е хубаво по много причини, но аз ще изтъкна само една. Когато няколко протеста срещу системата, властта и управляващите не предизвикат нищо, то хората неволно започват да си казват, че системата, властта и управляващите не са толкова лоши и срещу тях не си заслужава да се протестира. А може би системата, властта и управляващите желаят точно това? Може би протести като последния са по-скоро изгодни за тях, отколкото опасни? Задавайте си този въпрос (колкото и параноичен да е той) всеки път, когато някой поиска от вас искрен граждански порив. Питайте се кой го иска, защо го иска. Коя е групата с най-голям интерес от цялата работа и вие попадате ли в нея. Когато видите, че някой очевидно по-глупав от вас се опитва да ви убеди в нещо, в което очевидно и сам не вярва, то той ви агитира или срещу заплащане или с други някакви планове, в които няма място за вас. Бягайте от евтината пропаганда, защото тя е лъжа, а чрез лъжа не се постига нищо добро. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Ще се видим на следващия истински протест…

Свиване

За чипа на матр`яла  

Както се развиха нещата, едно е ясно: реформа в образованието скоро няма да има.

То и така се виждаше, че нещата не вървят никак реформаторски, ама сега съвсем заблестяха като капка роса върху дупка на клозет (изразът не е мой, на Джек Лондон е).

Целенасочено (с каква цел е друг въпрос) раздуханата истерия във връзка с учебните програми и учебниците, по време на която, де що имаше сульовци и пульовци, всичките взеха дейно участие, дойде като манна небесна - точно навреме.

Вторият дюшеш е уволнението на министър Танев.

След което е разбираемо какво ще последва: народът не иска тези учебници и учебни програми – ще ни се каже, министърът провали нещата, така за следващата учебна година реформата няма как да стане.

Ама по-нататък…

Това „ама“ ми е известно: от 1979-та насам съм преживял какви ли не реформи в образованието и всичките май все завършваха с „ама“, тоест – в задънена улица…

Друго обаче ми е по-интересно, което упорито и съзнателно, струва ми се, се отбягва: как ще реформираме учителите!

Движа се все в техните среди от горепосочената година и – уви! – констатацията ми е категорична: учителската гилдия е изключително закостеняла и редките изключения в нея не могат изобщо да я размърдат.

Видя се това и при сегашния „дебат“, в който – освен споменатите вече сульовци и пульовци – се включиха активно и учители: искат си хората да пробутват на децата от 21-век идеи от 19-ти век, да ги възторгват и мотивират с „Умри за България!“ на Странджата, а след това се чудят защо същите тези деца ги гледат като извънземни и се питат наум: тези наред ли са, къде ни карат да ходим и да мрем?

Поопростих малко нещата в примера, но и усложнено, все тая – резултатът ще е същият: никакъв.

Каквито учебни програми и учебници да се напишат, всичко зависи от тези, които застават пред учениците.

Без тяхното реформиране никаква реформа няма да бъде възможна, а те – ох! – желаят старото, предъвканото, рутинното.

Симеон Сакс Кобург и Гота може да е изпечен хитрец, но в едно беше прав: необходима е смяна на чипа.

Бойко Борисов може да е недопечена тиква, но и той в едно е прав: ако матр`ялът е калпав, нищо добро не може да се получи.

А що се отнася до мене и реформата в образованието, спокоен съм: както казах, преживял съм не една, ще преживея и тази.

Ако изобщо я има, докато ми дойде времето за пенсия…

Свиване

РОБИТЕ НА РОБСТВОТО  

<!--[if gte mso 9]> 12.00 <![endif]--> <!--[if gte mso 9]> Normal 0 21 false false false FR X-NONE X-NONE <![endif]--><!--[if gte mso 9]>

януари 29, 2016

Свиване

Снимки  

Френски войник храни котенце, Индокитай, 1956 година.


Ню Йорк в сняг, 1905 г.


Жена пред улучен и изгорял съветски танк БТ-7. Втората световна война, 1941 г.


Натали Ууд (родена като Натали Захаренко), не зная от кога е снимката. Преди няколко години беше отворено отново делото за смъртта ѝ (официална предишна версия: удавяне по време на разходка с яхта), но отново не успяха да докажат, че е убийство.


Още една снимка от Ню Йорк през зимата на 1905 г.


Японски влак, късно вечерта. 1964 година.


Лондон, площад "Ватерло", 1899 година.


Мерилин Монро чете "Улис" на Джеймс Джойс, 1955 година.


Войводите на ВМОРО Максим Ненов от с. Тресонче, Реканско, и Димитър Стоянов Домазетов от с. Ябланица, Дримкол, загинали в сражението на връх Чавките в планината Голак на 29 май 1903 г.


Хемингуей и Кастро, 1959 г.


януари 28, 2016

Свиване

Не искам да участвам в дебата за робството  

  Не искам да влизам в дебата За и Против робството. Защото в момента съм подтиснат от това, че само през последните дни няколко души се обърнаха към мен (нали някога съм бил във властта, сиреч от голямото добрутро) за помощ да си намерят работа, защото вече не издържат. Един не издържа да си седи вкъщи, друг не издържа, защото не може да издържа децата си, трети не издържа, защото едвам свързва двата края, четвърти не издържа, защото вече не издържа и ще си тегли куршума…

чети по-нататък

Свиване

Прокурорският проблем на България с Европейския съд по правата на човека  


В последния мониторингов доклад на Европейската комисия (ЕК) за напредъка на България в борбата с корупцията и съдебната реформа се появи един съвсем нов акцент. Брюксел обръща внимание на множеството осъдителни решения (над 45) срещу България, които Европейският съд по правата на човека и основните свободи в Страсбург (ЕСПЧ) е постановил заради невъзможността на държавата да осигури ефективно разследване.

Това е трета група дела, по която България е заплашена от ново пилотно решение...

Свиване

Вирусът Зика, комарите и климатичните промени  

Паниката около вируса Zika започна да набира сила в последната седмица, но за измеренията на проблема се знае от много месеци. От две години се следи пренасянето му през океана, а в края на 2015-та имаше скок на малформациите сред родените в Бразилия – по-спрециално микроцефалията, случаите на която скочи от 150 на година до 4500 само за няколко месеца. Затова вече съвсем сериозно се говори за възможността това да стане глобална пандемия.

Все още не е установена сигурна връзката между Зика, микроцефалията, синдрома на Гилен Баре и други неврологични заболявания. Открита е обаче достатъчно силна корелация – почти всички родилки с деца с микроцефалия са били заразени с вируса. Има много неясни неща около самата болест, дали и как е мутирал вируса, за да се стигне до това. Знаят се обаче няколко важни неща.

Първото е, че трябва да се избягват пътувания в централна и Южна Америка. Особено от бременни или жени, които искат имат деца. В растящ брой страни дори има препоръки местното население да отложи планираните бременности с 6 до 24 месеца. Ако все пак се пътува, трябва да се взимат всички мерки за предпазване от ухапване на комари – мрежи, препарати, добре покриващи дрехи.

Вирусът се предава чрез ухапване от комари от род Aedes. Не е ясно все още дали е възможен пренос по кръвен и сексуален път. За да се зарази човек, трябва да е физически в популация на хора, които са заразени, защото комарите не живеят дълго и изминават малки разстояния. Затова, за да се стигне до епидемия където и да е, трябва да има две условия – заразени пътуващи да внесат вируса и голяма популация комари, които да го пренасят между хората.

Вчера беше съобщен първият диагностициран случай в Европа – турист връщащ се в Дания. Важно е да се разбере, че той се е заразил някъде в централа или Южна Америка, а не в Европа. Ако обаче заразен не бъде диагностициран при пристигането си, бъде ухапан от комар и комарът пренесе болестта на други, то тогава вече би имало местно заразяване. Също вчера излязоха данните на НСИ за пътуванията на българи в чужбина и посещенията на чужденци у нас. От тях може да си направим извод, че поне няколко хиляди всяка година пристигат от региони, които страдат от вируса. Не е задължително обаче внасянето да е диркетно – ако се потвърди местно заразяване където и да е в Европа, въпрос на време е да се случи и в България.

Видът комари преносители на вируса е Aedes albopictus или азиатския тигров комар и е все по-разпространен в Европа. У нас е потвърден официално от няколко години в Бургаска област, но към януари 2016-та вече има данни за разпространението му и в селища до 200 м. в области Благоевград, Враца, Монтана, Пловдив и Стара Загора. Не е изключено разпространение и в други селища в Дунавската равнина, Горнотракийската низина и долините на реките Струма и Места. Тази карта показва уязвимите зони:

bg

В рамките на Европа към октомври 2015-та се вижда, че е вече разпространен (в червено) в цяла Италия и Албания, части от Гърция и средиземноморското крайбрежие на Франция и Испания.

Aedes albopictus - current known distribution - October 2015

Тук се намесват и промените на климата. Оказва се, че в следващите десетилетия условията за комарите от този вид ще стават все по-добри в почти цяла Европа. Така има потенциал да завладее цяла Германия и Франция. В България вече присъства, но не е ясно как ще се развие. Третирането с препарати има ефект, но не се пръска навсякъде, а и комарите бързо стават резистентни и трябват сериозни инвестиции в нови разработки.

Fischer_fig1
Fischer_fig2

Така има съвсем сериозен риск промените на климата да помогнат на една доста сериозна епидемия в Европа. Това не е задължително да е дори Зика – треските денга и Чикунгуня също се пренасят с този вид комари и заедно с маларията взимат много повече жертви всяка година. Това, което прави Зика страшен, е друго – повечето заразени ще я прекарат като лек грип и затова не биха се обърнали към лекар. Липсата на диагностика означава, че измеренията на заразата може да останат скрити доста преди първите случаи на увредени деца или да забележим рязък скок в неврологичните заболявания. Както виждаме в Бразилия, където има епидемия от Зика, такива има много. Най-страшното е, че лечение и ваксина за Зика няма – т.е. веднъж заразен, човек би могъл да го предава неизвестно колко дълго.

Трябва внимателно да следим как ще се развият нещата. Не трябва да забравяме, че идва лято, а с него и комарите в южна Европа и източна България. Ако пътувате към южна и централна Америка, запознайте се със симптомите и правете всичко, за да се предпазите от комари. При най-малки съмнения се консултирайте с лекар.

Повече информация:

Свиване

Спокойно, "робство" е имало  

Тежко е да се признае, трудно е да се осмисли, но историята (като всяка друга наука) е относителна. В историята (като във всяка друга наука) не може да има последна и окончателна истина. Щом като такава няма в геометрията и във физиката (Евклид и Лобачевски, Нютон и Айнщайн), значи няма и в историята. А интелектуалното преживяване от сблъсъка с алтернативните истини в полето на историческата наука е голямо предизвикателство. Защото, за разлика от физиката и математиката, историята се преживява и емоционално. Едно е да си блъскаш главата над Евклидови и неевклидови геометрии; и нещо съвсем друго - над алтернативни исторически истини. Но такива съществуват независимо от личната ни воля: "робството" на едни е "разцвет" за други; "възходът" на тези е "упадък" на онези; и т.н. Колко по-трудно само е да разбере човек, че скоростта на времето не е константа, а променлива; или че през две точки в пространството може да минава не една и само една, а безброй много прави!

Между другото, пробивите в историческата наука се правят тъкмо в полето на алтернативите. Един добър историк, общо взето, обикновено успява да осъществи пробив по два начина: (1) когато мисли наопаки на другите и успее да докаже, че е прав; и/или (2) когато започне да мисли върху нещо (да работи с извори), върху което никой друг не е размишлявал (да работи с непознати извори). Ако бях учител по история, нямаше да мога да измисля по-добро упражнение от това да карам учениците да работят с непознати извори и да пишат есета на исторически теми, в които да защитават противоположни гледни точки. Струва ми се, че това раздвижва и възбужда мисленето, че то е вход към самата същина на занаята на историка.


Вътрешният ни дебат за владичеството и робството (който периодично набъбва, за да се спихне набързо след това), е съвършено безсмислен от гледна точка на сериозната историческа наука. Просто етикетирането на периоди е най-незначителната част от работата на историка; етикетирането даже е чуждо на добрия професионалист. Неговата задача е да работи с извори, да разглежда детайлите им често под микроскоп, да обогатява слушателите и читателите си, като им разказва за находките си. Домът на историка са архивите, но за да разкаже смислена история, той трябва да живее там с години. Затова историята всъщност е кротка наука - пробивите в нея стават много бавно, с постоянство и трудолюбие. Понякога си мисля, че историкът е като обущар, който прави от изворите здрави кожени обувки (примерно Caterpillar), за да ги постави в картонената кутия на етикета. В крайна сметка важно е какви са обувките, картонената кутия е просто опаковка - обичам Caterpillar не заради красивите им кутии (те наистина са красиви), а заради разкошното съдържание на кутиите.


Прочее, дебатът "владичество или робство" е безсмислен - двете думи са страни на една и съща монета: владичество - някой те владее, робство - биваш владян от някого. (Освен ако не се има предвид тесният смисъл на термина "робство" в римското право, което е чисто безумие.) Така че, спокойно, робство е имало. Даже предлагам нова дума - за успкояване на страстите и единение на двата лагера: робовладичество.

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Най-нови в Мегафон

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.