Този пост не е мой. И заглавието е полумое - перифраза е на Селинджър. А текстът е на състудента ми и сродна душа Иван Стамболов - Сула. Защото се опитвах много пъти в последните дни да изразя чувствата, които напираха в мен след изборите. Изборите, на които нито нито една дясна формация не влезе в парламента. Изборите, след които не можех да си надмогна мъката и отчаянието, които ми пречеха да си намеря думите, докато не срещнах думите на Иван, които ми извикаха представата за оня велик разказ на Селинджър "На Есме с обич и омерзение". Та така, ето какво написа Иван Стамболов - Сула:С лявото рамо напред, марш!„С лявото рамо напред“ е строева команда, чиято цел е войниците да завият надясно. На пръв поглед парадоксално, но дълбоко в себе си логично. Когато лявото рамо натежи прекалено, изпреварва останалия организъм и го кара да завие в другата посока, тоест надясно.
Българското общество е ляво. Ляво е не само защото е бедно (а лявото е илюзията на бедните), но е ляво и защото така са възпитавани предпоследните две поколения, а пък последното не е възпитавано никак. Като си припомните, че едно поколение е горе-долу 20 години, можете да разположите нещата по оста на историята между катастрофата от 1944 и ден днешен. Затова и час по час разни умници, сред които и аз, надигаме възпитан глас в подкрепа на убеждението, че е крайно време за нов български десен проект, дето се вика поне да се балансират нещата, пък и едни хора да се видят представени по справедлив начин във властта. Аз поне надигам този гласец от 2007 година, тоест от средата на управлението на тройната коалиция, която тогава сериозно ме беше вбесила. Надигах възпитан гласец покрай всички състояли се оттогава досега местни, парламентарни и президентски избори. Ще го надигна и днес в общия хор, който вече дружно се разпява из медиите.
В неделя се проведоха поредните предсрочни избори. Както се казва: кой влязъл – влязъл. Мен ми се ще обаче да поговорим за кой не влязъл. В поредния парламент не успя да влезе десницата на България или, по-точно казано, не успя да влезе нито една партия, която претендира да представлява българската десница – нито отломките на старото СДС, в което всички ние сме се клели и с чиито байраци сме плющели по улиците в младостта си, нито отломките на тези отломки, нито новият десен проект, в чието създаване съм замесен и аз лично – партията „Движение България на гражданите“. Влезе например Атака, която е идеологически феномен – лява и проруска организация, която иска да национализира предприятия, но иначе е националистическа, а не интернационалистическа, както се полага на истинска лява партия с ценности ориентирани към класата, а не към расата. Както и да е, това е тема на друг, безкрайно интересен, но в момента страничен разговор.
Ако политическото общество е тяло, то нашето тяло е твърде озадачаващо. Има една лява ръка, макар и посъсухрена вече, и няколко десни ръце, които се размахват вдъхновено и убедително. Защо е така? Защо в България има няколко десни партии, но само една лява? Или поне така изглежда, защото не знам дали знаете, но имаме няколко комунистически, няколко социалдемократически и няколко работническо-селски партии. Формално лявото пространство е доста населено. Но въпреки това, като кажем „левица“, представяме си БСП. Докато като кажем „десница“, изпадаме в нещо като шизофрения и започваме да броим на пръсти. Дали причината не е в това, че десните лидери са по-ярки индивидуалности от левите и хората по-лесно ги запомнят тях и партиите им, колкото и бутикови да са те? Де да беше така, ама май не е… Дали тогава пък причината не се крие в това, че десните хора са по-суетни и по-големи егоисти и индивидуалисти, тъй че всеки от тях иска да блесне в собствено достойнство и хич даже не бръсне колектива (пардон – екипа, както е по-редно да се каже подясному)? А може пък да са прави и конспиративните теоретици, които твърдят, че шпионите на бившите социалистически служби (леви, но приказно богати) нарочно инженерстват несъстоятелни десни партии, за да няма лявото адекватен опонент отдясно. Може. Всичко може.
И от „Раковска“ и от „Кърниградска“ се надигнаха гласове за нова дясна формула. Стана ми драго, защото тези гласове са в пълно съзвучие с моя гласец от 2007, за който стана дума по-горе. Страх ме е само да не стане така, че всеки да се самообяви за кристализационен център на дясното и да покани останалите да кристализират около него, защото пак ще се върнем у първо отделение. Всеки има какво да изтъкне, всеки е способен да се изкара толкова десен, че чак да ти се изкълчи дясното рамо.
Хората от СДС (настоящи и бивши) с право могат да кажат, че СДС е марка. Такава могъща марка на българската демокрация, че чак Бойко Борисов в зората на политическия си възход беше готов на сериозни жертви, за да може да я преобрети за себе си. СДС е единствената партия, за която лично аз съм излизал на улицата, макар че когато съм излизал, СДС още не беше партия. За мен СДС е невероятното изживяване на милионния митинг на Орлов мост под прозорците на родната ми къща и това е спомен, който никога няма да избледнее в душата ми.
Хората от ДСБ с право могат да кажат, че са първите истински български консерватори след края на 19 век. Или поне можеха да го кажат, преди да поемат по един малко по-конформистки път и да се разпръснат в различни посоки, начело с най-теоретично аргументираните си консерватори. Докато в СДС бяха милите ми приятели от моето поколение, че и малко по-възрастни от мен, в ДСБ бяха(а някои от тях и продължават да бъдат) младите, интелигентни и компетентни политици на България. Хората, които искам да видя във властта, за да мога, както се казва, да умра със затворени очи.
Хората от ДБГ („Движение България на гражданите“, чийто основател съм и аз) също могат да претендират да бъдат кристализационното ядро на новия голям, модерен и истински десен проект, за който е абсолютно крайно време да се състои. Имаме пълното основание да кажем: преходът свърши, политическите доктрини вече са по-различни. Много от тях се изчерпаха, много от тях се компрометираха. Политиката вече не се дели на „Левски“ и ЦСКА, антикомунизмът не е аргумент за дясност, наой-малкото защото е актуално вече едно поколоние, което за съжаление (а може би и за голямо свое и наше щастие) не помни комунизма, тъй че няма как да бъде и антикомунистическо. На мен лично антикомунизмът много ми липсва като аргумент в нашия политически дискурс, защото като че ли именно той беше този, който вкарваше големи парламентарни групи на десните партии. Пак казвам – българското общество е преобладаващо лявоцентристки настроено и когато е подкрепяло десни формации, е гласувало не „ЗА“, а „ПРОТИВ“ нещо.
А има нужда от нова дясна политическа формация, която адекватно да представи българската десница, българските десни хора във властта. Тази формация трябва да е достатъчно компетентна и информирана, за да може на прагматичен принцип да взима правилни решения спрямо конкретни ситуации, което в съвременния свят е от огромна и, бих казал, съдбоносна важност. Тази формация трябва да е разпозната и призната от Европа, ако, разбира се, продължаваме да вярваме, че именно Европа е цивилизационният избор на България, а не Турция или Русия, в което също има основание. Най-сетне тази формация трябва със спокойния си, компетентен и аргументиран тон да убеди хората, че има периоди, в които дясното управление е по-полезно и е за предпочитане и в интерес на граждани с не дотам десни и консервативни убеждения.
И в СДС, и в ДСБ и в ДБГ има по частица от моето сърце, останало при някой уважаван човек или мил приятел. В последната абревиатура частицата ми е по-голяма, защото там е и останалата част от моя уморен, но иначе сравнително здрав организъм. Много ми се иска в тези първи дни след изборите да не се надвикваме кой ще води „бащина дружина“. Готов съм да говоря с всекиго било на работни срещи, било в кръчма, било по медиите. Казвам го в абсолютно лично и частно качество, защото по душа съм частник, който вярва, че частната собственост е най-прекия път към свободата на личността. За мен, като човек с напълно задоволени амбиции за кариера, е важно да има справедливост, а справедливостта, поне от моята персонална и частна камбанария, се състои в това всеки да бъде справедливо представен в процеса, в който се взимат общите решения. В момента, а и от доста години насам, много хора, които харесвам, които дават своя достоен принос за общото благо и които никому не са сторили зло, а тъкмо напротив, не са представени в процеса, в който се взимат общите решения. Аз мисля, че това не е справедливо.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.
•
