февруари 27, 2017

Свиване

Електрическите автомобили с нов рекорд  

През 2016 г. в света са продадени рекорден брой електрически автомобили – над 770 хиляди. Продажбите се удвояват на всеки две години като през 2017 г. вероятно ще наближат 1 милион броя. Най-много електрически коли се продават в Китай, следват Европа и САЩ (Япония изостава).

Най-продаваните марки електрически автомобили:
1 BYD
2 Tesla
3 BMW
4 Nissan
5 BAIC
6 Volkswagen
7 Zotye
8 Chevrolet
9 Mitsubishi
10 Renault
11 Ford
12 Chery
13 Mercedes
14 Zhidou
15 SAIC Roewe
16 JAC
17 Geely
18 JMC
19 Volvo
20 Audi

Автомобилните производители пускат все повече електрически автомобили – при това не само луксозни и скъпи, но вече и масови модели.

Тесла тази година пуска дългоочаквания Tesla Model 3, наскоро Шевролет пусна новия Chevrolet Bolt, Нисан обнови своя Nissan Leaf – а Renault Zoe си остава най-популярно в Европа.

The post Електрическите автомобили с нов рекорд appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Растеж на кредитирането  

През януари се отчита най-висок растеж на кредитирането от 4 години насам. Кредитът за частния сектор се увеличава с 3.3% за последните 12 месеца. Наблюдава се не само кредитиране за домакинства, както през последната година – но и все по-силно финансиране за нефинансови предприятия, т.е. за реалната икономика.

Източник: БНБ, Паричен отчет – Вземания от неправителствения сектор

http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_download/201701_s_ms_press_a1_bg.pdf

The post Растеж на кредитирането appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Меркел и икономиката  

Говорете каквото си искате за Меркел, но тя постигна забележителни икономически резултати:
– Германия има най-висок икономически растеж от всички големи и развити икономики през 2016 г.
– Германия отчете рекорден бюджетен излишък от 24 милиарда евро, а държавният дълг спада бързо
– Безработицата е рекордно ниска – най-ниска от обединението преди 27 години (и сред най-ниските въобще в Европа)

Икономиката на Меркел е успешна, а вие говорете каквото си искате!

 

 

The post Меркел и икономиката appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Саниране – да, безплатно – не  

 

http://forbesbulgaria.bg/2017/02/22/%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE-%D0%BD%D0%B5/

Саниране – да, безплатно – не

The post Саниране – да, безплатно – не appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Рекорден излишък по текущата сметка  

Излишъкът по текущата сметка е рекорден през 2016 г. – започваме да приличаме на експортни икономики като Китай и Германия. Само Тръмп да не чуе, че ще ни се скара 🙂

 

The post Рекорден излишък по текущата сметка appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Накъде с електронното управление?  

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи.

Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи.

През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко:

  • Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване.
  • Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес)
  • Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните: национална схема за електронна идентификация (т.е. софтуерната инфраструктура за новите лични карти, но и за други носители на е-идентичност), нов регистър на ГРАО за населението, подобряване на Търговски и Имотния регистър (особено потребителския им интерфейс), създаване на базов регистър – т.е. „регистър като услуга“ – вместо всеки законово-възложен регистър да се прави или „от нулата“, или да се води на Ексел или хартия, да има една „облачна“ система, в която да могат да се конфигурират нови регистри (с всички изисквания за сигурност, отчетност и прозрачност към тях), пилотният проект за дистанционно електронно гласуване, и още няколко проекта.

Процесът е бавен – подготовката и одобрението на всички тези неща отне близо две години и то с активната политическа подкрепа на вицепремиера Бъчварова. Но „следващите“ ще имат добра основа и ако имат желание, ще може да имаме осезаемо е-управление (а не само нормативна и проектна рамка) до…2 години (1 до започването на издаването на новите лични карти и 1, за да навлязат и да има достатъчно услуги, които да са интегрирани с тях).

В момента Държавна агенция „Електронно управление“ бавно набира скорост и започва да върши това, за което беше създадена – да бъде експертният орган, който знае какво е „електронно управление“ и има капацитета да го „бута напред“, без значение кой е на власт. Разбира се, има значение кой е на власт – ако дойде някой следващ Орешарски и каже пак „Електронно управление няма да правим“, агенцията изведнъж ще олекне и никой няма да я слуша, въпреки, че има силни законови правомощия.

Какво следва да се направи оттук нататък, освен да се напишат проектите, да се внедрят и да заработят? В събота представих програмата на Да, България за е-управление, последната (но не по важност) част от програмата за „Добро управление“. Няколко акцента:

  • потвърждаване на въвеждането на електронната лична карта – това, че го пише в закона, далеч не значи, че изпълнителната власт ще го изпълни, ако няма натиск (и дори помощ) това да се случи. Личната карта няма да е единственото средство за е-идентификация, но ще е водещото.
  • трансформиране на удостоверителните услуги (над 60% от транзакциите) във вътрешни за администрацията – т.е. без повече разнасяне на удостоверения. Това има три аспекта – технологичен (който с новите регистри ще бъде възможен), нормативен (който засега на законово ниво е уреден) и организационен – да бъдат приведени вътрешните правила в съответствие със закона и администрацията да бъде обучена как да използва новите възможности. За това се изисква политическа воля, обаче.
  • Поддържането и засилването на Държавната агенция „Електронна управление“ като инструмент за правене на политика в сферата. Защото без да имаш хора, които реално да подготвят и изпълнят всичките проекти и нормативни промени, които да налагат санкции за неизпълнение и да следят за спазването на правилата, електронно управление не става.
  • Реализиране на секторни политики – е-данъци (подобряване и разширяване на услугите на НАП), е-полиция, е-здраве (така чаканите електронни направления и електронни рецепти), изцяло електронни обществени поръчки
  • Електронна антикорупция – използване на технологиите за превенция на корупцията – случайно разпределение на всички проверки от контролни органи (защото в момента проверки се правят често с цел натиск над определен малък или среден бизнес, или за да се вземе подкуп), както и случайно разпределение на всички вписвания в регистър – за да не зависи дали вписването ви ще мине от конкретен служител, с който имате контакт. Електронните обществени поръчки с типови задания освен, че ще улеснят процеса, ще направят „нагласените“ обществени поръчки доста по-трудни (не казвам невъзможни, защото все ще се намери някой „майстор“)
  • Отворени данни – в последните 2 години дръпнахме много, до водещите места в ЕС и дори в света (според OKFN), но останалите страни също се движат и ако спрем с отварянето на данни, бързо ще изостанем. Но тук целта не е някакви класации, а реално повече прозрачност (т.е. думата да спре да бъде клише) и по-качествени данни, които да се извеждат в реално време от самите информационни системи, без да разчитат служител да ги качи някъде ръчно.
  • Дистанционно електронно гласуване – през 2019-та Народното събрание ще трябва да потвърди този метод на гласуване (като го включи в тялото на кодекса), с оглед проведените тестове. През 2019-та трябва да има адекватни хора в парламента, които да вземат информирано решение.

В програмата са включи и общи послания относно единния цифров пазар – т.е. възможността български IT (стартиращи и не само) компании да се възползват от единен европейски пазар. Това звучи логично, но има доста пречки (правни и практически), по отстраняването които в момента работи Европейската комисия. В съгласие с коалиционните партньори сме включили и защитата на личната свобода – т.е. без „следене по интернет“, с право на криптиране и други дигитални права.

Както написах по-горе, основната правна рамка е прокарана, но в една бележка си водя всички допълнителни нормативни изменения, за да заработи едно или друго нещо – например Закона за счетоводството, с изискването си за поставяне на печат, в момента в известен смисъл спира възможността от автоматично подаване на годишен финансов отчет на едно място, в машинно-четим вид. Общо взето всеки закон трябва да бъде гледан с „компютърни очи“, за да се оправи хартиения му уклон.

Това, освен че е партийна програма, е и начина, по който виждам електронното управление в следващите 1-2-3 години. Не е „ракетна наука“, не звучи сложно, но в администрация от 120 хиляди души, е предизвикателство.

Материалът Накъде с електронното управление? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Свиване

Кой съм аз и за какво се боря (предизборно)  

Имаше някога един лаф: „Кой си ти и за какво се бориш?!“

Ето тук накратко моят предизборен отговор на този въпрос.


февруари 26, 2017

Свиване

Антагонизмът на малките отлики  

Отегчението е простено. Надали са много изненаданите от поредната вълна хаос и караници в българската широка десница и видимата досада, с която доста хора реагират. Някои сигурно вече гледат на случващото се като на сериал, в който най-интересният въпрос е дали и този сезон ще приключи като предишния. Други отдавна са загубили интерес и претръпнали и разочаровани са насочили политическото си рацио към партията на властта, поне досега, ГЕРБ. Всъщност, именно нейният очакван залез сега активира дясното политическо предприемачество, макар данните да сочат, че гласоподавателите на доскорошния хегемон са поели в най-различни посоки. Историческият принос на българската десница за мъчителната трансформация на България е може би последното, остатъчно основание за внимание към нея.

Реформаторският блок бе политически неизбежен след дългата година на протести (2013 – 2014-та), които отвориха неочаквана възможност. Вината за безкрайните разделения и ниските изборни резултати бе тактически заметена, а перспективата за участие във властта твърде реалистична. Блокът с ГЕРБ приличаше на устойчив и приемлив вариант за политическо бъдеще, докато немалкото обмислящи политически кариери протестиращи наглед безкрайно претегляха плюсовете и минусите на подобен скок в неизвестното. Биографичната шарения вътре в него бе частично компенсирана от смисления, но очаквано и бързо изолиран граждански съвет. Извън съмнение е, че коалиционното правителство овладя поредния срив, оставен от БСП и нейните сателити, стабилизира страната, върна я на правилното място геополитически и дори захвана някои реформи в зациклили сектори. И горе-долу толкова.

Слягането във властта бе придружено с линеещо желание за промяна. След някои първоначални импулси в правосъдието, здравеопазването и образованието бе загубена посока и динамика, а от министерството на икономиката на практика не се чу нищо. В отбраната стартираха идеи за модернизация и отдалечаване от руската зависимост, но лошо изпълнение и бърз натиск пресякоха сериозни промени и тук. Вместо да потърсят рестарт на управлението, останалите политици в блока започнаха да обясняват, че всъщност живеем в най-добрия от всички възможни светове, с което раздразниха дори тези, които оценяват известните ползи и прагматизъм от напускането на позицията на блестяща интелектуална изолация. Така вместо гаранти на изпълнение на коалиционното споразумение те започнаха да приличат на личен придворен персонал на премиера. Обезличаването вече засяга дори ключови теми като евро-атлантическата принадлежност на страната. Наскоро Даниел Вълчев съвсем открито заяви, че десницата трябва да престане да се фокусира върху анти-комунизма, ЕС и НАТО. С оттеглянето на ДСБ, Христо Иванов и различни членове на гражданския съвет, блокът съвсем заприлича на струпване на лидери на партии с нулев или минимален авторитет.

„Нова Република“ стартира с някои важни позитиви. ДСБ бе първата партия, която назова проблемите в отишлия си кабинет, начина на участие на реформаторския блок в него и зациклянето на реформите. Радан Кънев, заедно с Христо Иванов, открито назоваваше тежките дефекти в прокуратурата и при съдиите и спомогна за превръщането на тази тема в основна за цялостния политически, социален и икономически живот. Като депутати Мартин Димитров и Петър Славов оставиха отчетлива следа независимо от трудностите, които срещат по-активните народни представители в нашия Парламент. Привличането на уважаван, макар и малко популярен политик, като Господин Тонев също заслужава да бъде отбелязано. Самата платформа е добър политически документ, който е доста по-цялостен и смислен от този на „Да, България“ например. В същото време, минусите също се понатрупаха. Критиките все повече звучат като нравоучение, което на моменти граничи с истеричното. Опозиционната роля на Кънев премина в трескава амбиция, при която той се видя като президент, а после и премиер. Връщането към морално-поучителната поза бе лишено от достоверност след като на местните избори именно той се опита за играе real politik и се провали. Първоначалната близост с фамозни царски фигури като Борислав Великов също остави неприятен политически привкус. Членовете на новата платформа оставят впечатление, че по-скоро иде реч за ДСБ +, отколкото за същностна нова формация.

„Да, България“ си е поставила най-трудните задачи. Изборът на партийната форма е по-скоро заявка за политически реализъм, но цялостния път до нейното създаване подсказва друга логика на развитие. Биографично, тя е вкоренена в мъчителното изкристализиране на публичния ангажимент на различни участници от протестите срещу правителството Пеевски-Орешарски. Със структурирането на партията приключва проточилия се процес на постепенна политизация, който вече роди различни неправителствени и партийни структури, например ДЕОС. Гражданските структури са предимно ориентирани около съдебната реформа и имаха различни успешни инициативи, които заедно с усилията на самия Христо Иванов фокусираха вниманието върху нея. Най-същественото е, че успяха да изведат тази промяна на преден план, да „пречупят“ през нея зациклянето в други важни публични системи и развитието на страната. Положително е и протягането на ръка към българите зад граница, макар това да не е новост. Радан Кънев го прави от доста време. Престоят на Иванов във властта пък му позволи да изгради политическа биография и донякъде образа на непопулистки анти-системен играч с конкретни идеи и предложения, а не просто общи критики и недоволство. За да не попадне в стари и добре познати дилеми, партията всъщност прави опит да функционира като социално движение. Избягва остри разделителни линии като ляво-дясно или изток-запад и представя пътя напред в системни категории и ползи, от които би следвало да спечели широкото гражданство.

Ако не друго, това усилие поне не повтаря логиката на механичните събирания и разделяния на остатъчната десница. То обаче съдържа множество трудности и противоречия, с които трябва да се справя. Съдебната реформа е превърната в универсален код за промяна и просперитет, който е не просто абстрактен, но и за мнозина непонятен или пък периферен. Центрирането около тази тема трудно ще свика много хора „под знамената“ и рискува да остане твърде интелектуална позиция, макар и нелошо инициирана на политическия терен. Партията излъчва и твърде лежерно усещане за политическо време. Нейните потенциални поддръжници са не просто притеснени от дегенерацията на страната, а имат усещането, че след няколко години шансовете за нейната модернизация напълно ще изчезнат. Все повече хора имат поне интуитивно разбиране, че подобна промяна не е по силите на нито един политически субект, особено пък съвсем нов. По тази причина сякаш сегашния баланс между опитите за собствено утвърждаване и сигналите за бъдещи партньорства не е от особено подходящ. Непонятно е и забавеното включване на хората извън непосредствения кръг съмишленици на Христо Иванов, които ще придадат завършеност на политическия облик на партията. Впечатление правят и твърде лежерните външнополитически позиции и изяви, които контрастират не просто с кризисното състояние на ЕС и НАТО, а и очевидната руска стратегия за тяхното подкопаване и ефективно функциониране в държави-членки като България.

Антагонизмът на малките отлики обяснява в немалка степен случващото се в момента. Стесненото социално поле, върху което функционират тези политически структури допълнително прави битката още по-ожесточена. Както и преди, личните битки имат важна роля. Например, без все по-шумната раздяла между Кънев и Иванов сигурно нямаше сега да наблюдаваме две отделни организации и хората от двете страни да търсят ненужно настървено идейни различия и идентичности. Единият рискува да направи партия на съдебната реформа, а другия римейк на софийския елит. Особено впечатляваща е неспособността на десницата да разбере гео-политическата бездна, към която се е запътила България. Сякаш имаме цялото време на света и сякаш не сме свидетели на най-откровеното и организирано подкопаване на ЕС и НАТО в тяхната история. За съжаление, това не е голяма изненада, защото сегашното политическо поколение така и не се научи как да използва членствата в ЕС и НАТО за реформи вътре в страната. Нещо, което техните предшественици успяваха да правят в немалка степен. Ако някой се надява, че ще успее да модернизира страна, която е на ръба да изпадне от ключовите си опори и гаранти за развитие, той е в състояние на дълбока заблуда.

Играчите може да са сравнително нови, но дилемата е добре, до болка позната. Тя е в съвместяването на политическата рационалност на ангажимента и промяната и ценностите и идентичността, на приемливия компромис и високите цели и очаквания. Политическото представителство не е създаването на уютна среда и организация, а и намиране на трудните пътища за възможното отстояване на ценности и интереси през публичните институции. Опитът за моделиране на социалните и политически нагласи заслужава уважение, но остава самоцелен, ако не разпознае собствените си граници и подмине задължението за представителство. Напълно възможно е след задаващите се избори широката десница да се окаже в добре познатата ситуация от пролетта на 2013 година, когато всички колективно се оказаха под чертата. Голямата червена арогантност и гражданската енергия тогава спасиха потъналите гемии, но повторение не е особено вероятно. Най-малкото, защото противникът е понаучил някои уроци и станал доста по-хитър, а и площадът изглежда необратимо пуст.


февруари 25, 2017

Свиване

Сляп ли е съдът?  


В понеделник в редакцията се получи писмо, подписано от "съдиите от Окръжен съд - Враца", с което се иска право на отговор във връзка с публикацията от последния брой на "Капитал", озаглавена "Враца – новата съдебна офшорка". Въпреки че писмото, за разлика от статията, не е подписано, от съда ни увериха, че то е прието от всички съдии на общо събрание, проведено в понеделник. Най-общо в него се твърди, че фактите от практиката на Окръжен съд - Враца по делата за несъстоятелност са некоректно...
Свиване

Да дърпаш дявола за опашката  


Навярно много от вас, колкото и да се опитват не могат да забравят старият, но все още актуален виц, за това защо в около казана на българите в ада няма дяволи – защото всеки, който се опита да излезе от него е дърпан обратно на долу от другите българи. Докладите на Европейската комисия (ЕК) по отношение на това как се справя страната в приемането на основните европейски икономически и обществени ценности, винаги са повод да си го припомним. Всеки доклад е придобил своебразен облик на библейско писание. В дипломатичния изказ на Европейската комисия всеки политик съзира похвала за своята дейност и критика към опонентите си. След публикуването на докладите помедиите започват да се появяват лица и анализи, които с пяна на устата обясняват, колко трагично е положението в България и едва ли не как страната трябва да бъде закрита или просто предадена на чужденците изкупуващи всяка педя земя от бедния народ. Често тълкованията на докладите излизат извън текстовете и отиват към научната фантастика.

Последният доклад на Европейската комисия разгледа много аспекти от икономическото състояние на страната, но някои медии избраха фокус на техния прочит да бъде финансовият сектор. Тук обаче коментарите влизаха на места в противоречие с написаното в текста на доклада, а тълкуванията манипулативно насочвани в определена посока извеждаща като основен извод, че БНБ не се е справила със стрестестовете. В доклада обаче много ясно е записано, че тези тестове и проверката на качеството на активите са потвърдили стабилността на банковата система и ЕК приема резултатите като не ги оспорва по никакъв начин.

Според анализа експертите от комисията се съгласяват с оценките за като цяло стабилни резултати на банките, но също така изтъкват и конкретните слабости. За да се изобразя нагледно критиките е използван е цитатът "Към някои институции обаче трябва да се подходи с особено внимание, като сред тях е една банка от системно значение", като тук тълкованието в някои медии е, че „явно се визира ПИБ”. На първо място никъде в изречението не се споменава конкретната банка. Системно значими са поне първите 5 банки по големина на активите. На следващо място би било изключително странно Европейската комисия да визира в това изречение именно ПИБ. Все пак след атаката срещу банката през 2014 г. и отпусната държавна подкрепа, ЕК проведе пълен одит на банката и постави я под пряко наблюдение, а от банката назначиха независим член в надзорния си съвет, който пряко да докладва на комисията за състоянието на банката и дейността на нейното ръководство. Бе изготвен и приет от ЕК план за преструктуриране на банката, в който бяха назовани конкретни точки за изпълнение. На база на този план банката прие и нова организационна структура и засили партньорство си с Международната финансова корпорация (IFC).Освен това банката погаси през 2016 г. изцяло отпуснатата държавна подкрепа от 1,2 млрд. лв. и изплати над 20 млн. лв. лихви на държавата. Като се вземат предвид всички тези неща, е странно самата Европейска комисия да изразява съмнения именно в банката, която пряко наблюдаваше именно точно в момента на провеждане на стрестестовете от БНБ.

Според експертите на ЕК банковата ни система има и определени слаби страни. Според тях 12 от 22 банки (включително две от петте най-големи) са отчели спад в капиталовите съотношения по време на стрестестовете, което сигнализира за трудности при генерирането на печалба. Разбира се перфектни системи няма и ако всяка банка нямаше свои силни и слаби страни в политиката си за азвитие всички щяха да се представят по един и същи начин.

Наравената от ЕК констатация тук обаче е в пълен противовес с представянето на банките през 2016 г., когато те регистрираха рекордни нива на печалба от 1 262 млн. лв. и отчетоха ръст от 40,5% спрямо нивата от 2015 г. От топ 5 банките в страната единствено Банка ДСК регистрира спад в печалбата си с 7,4%, но въпреки това тя отчита печалба в размер на 282,7 млн. лв., като се нарежда втора по големина на печалбата. На първо място е Уникредит Булбанк с размер на печалбата от 291 млн. лв. и лек ръст от 0,5%. Останалите банки от топ 5 регистрират доста по-големи ръстове на печалбите си - Юробанк и Еф Джи България реализира печалба от 119,6 млн. лв. и ръст от 22,7%, ОББ пък отчита печалба от 111,2 млн. лв. и ръст с 63,2%. Първа инвестиционна банка пък записва седемкратен ръст на печалбата си до 90,2 млн. лв., като преди да направи обезценките предписани й от БНБ тя достига 255 млн. лв.

Така много ясно се вижда, че критиката на експертите от ЕК не е основателна. За съжаление обаче някои медии вместо да вярват на данните, приемат написаното в доклада от експерти, които дори не са стъпвали в страната ни, като много по-точна оценка. Вместо това можеше към ЕК да бъдат зададени уточняващи въпроси на база на какви данни са направени конкретните оценки и изводи в доклада, тъй като те очевидно се разминават с отчитаното ниво на показателите. Още повече, че и в частта с оценка за небанковия сектор също се индирани конкретни разминавания и неточности по отношение на коментарите на комисията за Еврохолд. Все пак анализите се пишат от хора, а безгрешни хора няма. За да може да имаме обективна оценка за състоянието на банковия сектор в страната, би било редно тя да бъде направена в диалог между международни и местни експерти. Всяка икономика и финансова система има своите особености и все още не е измислен модел за оценка, който да бъде изцяло приложим за всички страни.

От всичко прочетено в доклада на ЕК и анализите в медиите, можем да направим няколко прости и ясни извода. ЕК се съгласява с оценките от проведените стрес тестове и проверка на качеството на активите от БНБ. Потвърждава стабилността в системата и дава препоръки как тестовете да бъдат подобрени. Всякакви други интерпретации можем да ги възприемем по-скоро като опит да се възпроизведе изкуствена сензация, за да се заяви, както казваше Николай Бареков в амлиато си на тв водещ: „Имаме новина!“. Или просто да се използва докладът за трупане на политически дивиденти и рейтинг. Нека не забравяме, че политическите формации вече официално са в предизборна кампания. Ето защо е важно за медиите да не залитат в търсене на евтини сензации, а да се придържат към обективните данни.

Разбира се за проблемите трябва да се говори не зависимо в кой сектор са те, но това трябва да се случва, когато наистина ги има, а не когато някой допуска, вярва, подозира или си мисли, че може би, както гласи старата българска поговорка – много хубаво, не е на хубаво. За да създадеш смут в система изградена и зависеща от довереието на много хора, не е необходимо или важно в нея да има проблем, а просто да убедиш, колкото се може повече хора в това. Тогава те сами създават проблем като по този начин разрушават системата и в крайна сметка всички губят от това. За нещастие подобни циреи готови да жертват стабилността на всяка система, за да задоволят личните си амбиции винаги се появяват.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.



Свиване

Урок по християнска етика за политици  

Все по-често в политическото говорене се появяват темите за морала и за християнството – заедно или поотделно. Теоретиците говорят за „реидеологизация“ на политиката: „Завръщането на Бог“, обръщане към консерватизъм, национализъм/патриотизъм, ретро капитализъм и семейни ценности. Изследователите твърдят, че все повече хора ще се гнусят от захаросаните лозунги на постмодерния свят и ще търсят нормалността, реализма, даже и скептицизма в мисленето, говоренето и политическото действие. Облата политкоректност ще отстъпва пред може би малко грубоватото, но откровено и точно назоваване на проблемите. Спекулациите със силно преувеличени ценности ще престанат да бъдат инструмент за обществен рекет.

И ето, усетили всичко това, стратезите в предизборните щабове на партиите се залавят да го претворят от теория в практика. Някои слагат акцент върху семейния морал, други са антифедералисти (националисти, евроскептици), има и ксенофоби, защото мигрантският натиск е благодатна тема за политическо говорене. В целия този пакет от консервативни ценности не може внимание да не привлече и религията, не може тя да остане встрани неупотребена. За съжаление обаче, с изключение на Владимир Путин, който е всепризнат майстор в нейната идеологическа и пропагандна употреба, останалите са повече или по-малко аматьори и им личи как посягат към нещо, което им е чуждо, но бързат да си го припишат, защото са калкулирали, че прегръщайки религията, говорейки за Бог, християнски ценности и християнски морал, ще станат симпатични (и вотабилни) за N на брой избиратели с подобни нагласи.

Всъщност, драмата на съвременните партии е в тяхната неразпознаваемост. Всички те вършат едно и също с пренебрежими нюанси. Те са подходили професионално към очакванията на електората, изследвали са ги научно и, ако са били добросъвестни, са получили едни и същи резултати. По този начин партиите оформят посланията си: „Ние казваме това, което вие искате да чуете“. Партиите не проправят нови пътеки, а търсят най-пълноводния и бърз участък на течението, за да се спуснат по него. И всички са се захванали да сторят Рая на земята – тук, сега, веднага, в пълна мяра, защото после може и да няма нищо. Всички издигат своите Вавилонски кули от обещания за неотменими граждански права, охолство, повече кредити при по-ниски лихви, по-високи пенсии, заетост, социални придобивки, повече пари за по-малко работа. Говорят с професионални изречения за всичко това, но не и за най-главното, от което тези сладости произлизат: морала и ориентацията на мисленето. Придобивките не са цел, а следствие от постигането на целта, която е правилното подреждане на мирогледа. И това вече е работа на етиката.

Някои политически субекти го осъзнават и така започва да се говори за християнска етика и да се обещава нейното изучаване в училище.

Да се изучава религия в училище е много хубаво. Това изучаване не само ще внесе повече яснота по въпросите за връзката между материалната и духовната същност на човека („религия“ означава връзка), но ще изясни историческия произход на много съвременни убеждения, които сме свикнали да приемаме като даденост. И то в училище трябва да се изучава не просто религия, не история на религията, религиите по света и у нас, даже не и отделно етика, а именно Закон Божи и православен Катехизис. Защо рипате до тавана и виждате секуларната държава застрашена? Царство България, в което се учеше Закон Божи до пристигането на червената армия, мигар не беше секуларно?

Симптоматично е, че срещу вероучението обикновено се опълчват най-големите либерални радетели за „неотменими“ права и свободи. Но след като свободата е най-голямата ценност, защо искате да отнемете на хората свободата да направят информиран избор? С добро око се гледа и даже се поощрява запознаването с всякакви бесовски неща – източни философии и практики, окултизъм, космически енергии и извънземни, екстрасенси и контактьори, паневритмии, секти, нюейдж, – но когато стане дума за християнско вероучение: о, ужас!… Защо? Не посягате ли така на свободата и правото на информиран избор?

Не може да не приветстваме всяка политика към духовно образование и възпитание, ако сме убедени, че слабите и объркани нравствени ценности в модерното общество са проблем, както и че т. нар. „общочовешки ценности“ са в основата си християнски и е важно да се познават като такива. Няма общочовешки ценности изобщо. Какви са ценностите в далечния изток и в степите, където човешката личност не означава нищо и е напълно разтворена в колектива? Какви са ценностите в Африка, където и до днес политическите спорове се решават с геноцид? Ами ценностите на индианските шамани в Америка, заети в наркотично опиянение да служат на всякакви духове и демони? Ами аборигените? Да, в човешката долница всички тези култури може да споделят еднакви ценности – да се наядеш и да се размножиш, – но когато стане въпрос за дори малко по-висока духовност, веднага си проличава колко огромни са разликите. „Общочовешките“ ценности, които проповядва и за които се бори либералната демокрация от западен тип, не са някакво космическо лъчение, общо за всички. Това са християнските ценности. Защо при демокрацията индивидът, личността е център на цялото внимание и нейните права са обект на обществено уважение? Защото християнството учи, че човекът е образ и подобие Божие и пред него трябва да се благоговее. Защо е тази любов и загриженост към природата, че чак я олицетворяват (Майката Природа)? Защото християнството учи, че материалният свят (природата) е Творение на висша разумна личност, има цел, има и смисъл.

Да, приветстваме политиките към духовно образование, но за да бъдат те наистина политики, а не само екзотично предизборно бръщолевене, добре е да се замислим коя е тази „християнска етика“, за която говорим, и какво представлява, за да можем грамотно да я инкорпорираме в политическите си програми.

За да има етика, преди всичко трябва да има ясно и прието от всички определение за добро и зло. Върху парадигмата за доброто и злото се гради всяка етика, защото като оценъчна дисциплина тя трябва да каже кое е морално и кое неморално. Оттам морално е доброто, а неморално – злото. Така е за всяка етика. Как е при християнската, която с основание претендира да бъде единствената вярна и адекватна?

За християнина доброто, истината и красотата не са субективни (защото не може две различни неща да бъдат еднакви), не са въпрос на обществена договорка (защото договорките се менят според конюнктурата), а са обективни, извън мнението на човека. Абсолютното Добро, Абсолютната Истина и Абсолютната Красота са едни от имената на Бог.

Християните вярват, че Бог, творящ само добро, не е сътворил злото в света, а го е допуснал, за да остави избор пред свободната воля на човека. Човекът не може да се уподоби на Бог (което е единствена цел и смисъл на съществуването му), без да извърши свободен, а оттам и отговорен избор между доброто и злото. Без свободен избор делата не заслужават нито похвала, нито осъждане.

В практически план за християнската етика добро – това е сътрудничеството, съдействието (синергѝя) между волята на човека и волята на Бог. Съответно, зло е противенето на Божията воля. А волята на Бог е тази: човек с борба да победи несъвършенствата си и да се върне в райското си достойнство. Да стане безсмъртен наследник на Царството Божие, което ще дойде след пресътворяването на света в осмия ден. Тази гледна точка много променя отношението към земните блага, гражданските права, пенсиите, социалните помощи, заетостта, кредитите, визите, Майката Природа, Капитан Планета и т.н. Превръща ги от цел във второстепенно следствие.

В материалния свят, в който живеем и в който водим този разговор, проявите на доброто се наричат „добродетели“, а проявите на злото – „грехове“. От гледна точка на етиката, да вършиш добродетели е морално, а да съгрешаваш е неморално. Кои са основните добродетели и грехове (да внимават политиците, защото с това могат да се откроят пред конкуренцията)?

Основният грях, грехът на всички грехове е самолюбието. То ражда гордостта, заради която сатаната и бесовете отпадат от Бог и се превръщат от ангели в демони. Гордостта превръща свободната воля на човека в своеволие и го кара да премести центъра на живота си от Богочовека в човекобога. Гордостта ражда властолюбието и празнословието (ехо, политиците?), гордостта е отпадане от Бога, откъдето идва безсмислието, леността и унинието, а те раждат всички останали страсти като сребролюбието и лакомията (ехо?).

От друга страна главната добродетел е смирението. То помага на човешката воля да осъществи най-висшата си свобода – тази, да постави Божията воля на свое място и да се слее с нея. Смирението върви с вярата, надеждата и любовта. То ражда кротостта и търпението, които са най-мощното оръжие срещу греховете. Смирението помага на християнина да изпълни най-важната заповед, заповедта на любовта: да обича ближния като себе си, а Бог повече от себе си. Когато успееш да достигнеш такава нравствена висота, че да обичаш нещо извън себе си повече от себе си, тогава си готов за народен водач от всякакъв вид, включително и политик.

Ето това е християнската етика. Който говори публично за нея, трябва да я вижда точно така. Така ли я виждат политиците, бързащи да се запишат в консервативните редове, или просто оформят красиви изречения, които съдържат думите „ценности“, „Бог“ и „морал“?…

Утре е Неделя на всеопрощението. В понеделник започва Великият пост. Да бъде лек и спасителен за всички!


Илюстрация: Густав Доре, “Изкушението на Исус”

Свиване

Замразяване  

Скъпи приятели!

От днес съм в предизборна кампания като кандидат за народен представител от 26 МИР – София област (№ 3 в бюлетина № 16), един тежък ангажимент, за който допреди по-малко от седмица изобщо не подозирах, че ще ми се случи.

Поради това, че ще бъда прекалено зает с кампанията и няма да ми остава много време, за да поддържам редовно публикациите в блога, се налага да го замразя за един месец.

След този месец ще продължа оттам, откъдето сега спирам.

Останете със здраве и гласувайте на изборите: независимо за кого, трябва да се гласува!

Е, ще се радвам все пак, ако изберете бюлетина № 16.


А още повече ще се радвам на тези, които са от 26 МИР и освен бюлетина № 16 изберат и преференция № 3.


Дано всичко да е за добро...

февруари 24, 2017

Свиване

Луксофт разширява присъствието си в Азиатско-тихоокеанския регион с нов офис в Малайзия  


Компанията Луксофт, която е водещ доставчик на иновативни IT решения за клиенти в цял свят, откри свой офис в Пенанг, Малайзия и продължава да разгръща платформата си за доставки в Азиатско-тихоокеанския регион. Луксофт получи статут на Мултимедиен супер коридор (MSC) от Дигиталната икономическа корпорация на Малайзия (MDEC). Специфичният статут дава възможност за ускорени процедури по преместване на служители от други държави, данъчни облекчения и оперативна подкрепа.

Луксофт предлага на клиентите си пряк достъп до таланта на своите опитни ИТ-специалисти чрез съществуващите офиси в Сингапур, Сидни и Хошимин. С разширяване присъствието на Луксофт в Малайзия се разгръща и гамата от nearshore-услуги (аутсорсинг към близки географски дестинации), с което се увеличават и ползите за партньорите на компанията в сектори като финансови услуги, автомобилен софтуер и телекомуникации.


„Радваме се за оказаното признание и статута MSC в Малайзия. В Пенанг чудесно се съчетават налична инфраструктура, образователна система, правителствена подкрепа и климат, който се харесва от колегите ни инженери от Европа. Малайзия може да предложи висококвалифицирани и талантливи местни специалисти, за които сме убедени, че ще се впишат отлично. За новоназначените в Пенанг е осигурен плавен преход за присъединяване към екипа на Луксофт чрез насочени обучителни програми”, сподели Дмитрий Кушнир, президент „Световни доставки” в Луксофт.

С откриването на още един офис в Азиатско-тихоокеанския регион общият брой на офисите на Луксофт се увеличава на 39. Те са разпределени в 19 страни в различни райони на света. Компанията ще продължи да разкрива свои представителства като с това разширява бизнес възможностите и укрепва установените добри отношения с клиентите.

Коя е Луксофт

Луксофт /Luxoft/ е водещ доставчик на услуги в разработка на софтуер и иновативни IT решения в световен мащаб, обслужващ основно големи международни корпорации. Компанията предоставя услуги в проектирането, разработката, тестването и поддръжката на мащабни софтуерни решения и консултации в сферата на информационните технологии. Решенията на Луксофт се базират на специално разработени продукти и платформи, които влияят пряко върху бизнес резултатите на клиентите, увеличават бизнес ефективността, предоставят информационна сигурност и надеждност и непрестанно се допълват с нови разработки. Луксофт разработва своите решения и доставя услуги чрез 32 специализирани центъра по целия свят. Повече от 12,000 са служителите на компанията във всичките 39 офиса в 19 държави в Северна Америка, Западна и Източна Европа, Азия и Южна Африка. Централата на Луксофт се намира в Цуг, Швейцария като акции на компанията се търгуват на Нюйоркската фондова борса, (NYSE:LXFT US). Можете да откриете повече информация за компанията и услугите, които предлага на нейния корпоративен уеб-сайт www.luxoft.com

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.


Свиване

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници - 3  

ДО ТУК:
Първи и втори разпит на Васил Левски (5 януари 1973 година)
Трети разпит на Васил Левски (6 януари 1973 година)

ЧЕТВЪРТИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

7 януари 1873 година

Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

Трябва да е името на Тетевенския комитет.

Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

Наредено беше личностите, [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.

Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

Ако ги видя лично, може би зная имената им, но не си ги спомням.

Не е възможно в една такава тайна работа да не се знаят имена. Разбира се, ще да знаеш поне едно.

Имаше един даскал, той се занимаваше с тия работи.

Когато ходи в Тетевен, устрои ли събрание и чете ли наредбите?

Да, ходих, събрание стана веднъж в училището и един-два пъти в хана. Аз наистина четох наредбите, но наредби те [си] имаха отпреди и след малко време започнаха да кореспондират направо с Букурещкия централен комитет. По едно време ние се скарахме с Димитър Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне – не зная.

Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитрър Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитър и за самата нея.

Причината за нашето скарване с Димитър беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.

ВЪПРОСИ КЪМ ХАДЖИ СТАНЬО И ПЕТКО МИЛЕВ ОТ ТЕТЕВЕН

Познавате ли човека, който седи насреща ви?

Познаваме го, Дякон Левски е.

В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета.“ Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.“ Какво ще кажете вие?

Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станьо: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.“ Аз дадох дори и пет лири.

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?

Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка.

Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!

Аз зная хората, пред които съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене [в комитета] – не зная, поради това не мога да изброя имената им.

ВЪПРОСИ КЪМ МАРКО ЙОНЧЕВ, ХАДЖИ ИВАНОВИТЕ СИНОВЕ – СТАНЧО И СТАНЬО, И ДАСКАЛ ИВАН

Познавате ли човека, който седи насреща ви?

Знаем го, познаваме го, Дякон Левски е.

В миналия си разпит вие казвахте: „Дякон Левски дойде, чете наредбите, заплаши ни, обясни ни за комитета и ни записа в него.“ А Дякон Левски казва: „Аз наистина четох наредбите, обаче те са образували комитет преди мене.“ Какво ще кажете вие?

Преди ние не знаехме [що е това] комитет. Казахме вече преди: Дяконът дойде първия път, после прочете наредбите в училището [и] образува комитета. След това той дойде веднъж или два пъти.

[Подписал]: Даскал Иван

Ние пък го видяхме само веднъж, не знаехме нито комитет нито друго нещо. Той донесе един вестник и ни вкара в комитета.

[Подписал]: Марко Йончев

Той дойде един ден в нашия хан и свика събрание. Бил образувал нашия комитет при предишното си идване, това ние не знаем. Те после правиха събрание в нашия хан.

[Подписали]: Станчо, Станьо

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

А бе, Левски, разбира сеq ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената. Тетевенският даскал беше препоръчан от Ваньо терзията, сега, чудна работа, той не знае нищо.

Кажи кой беше комитетът Сюлейман Дауд и кои познаваш от тях?

Име на Изворският комитет е. От тоя комитет аз познавам Димитър, Герго Стойков и Марин Попов. Подробности по техните длъжности обаче не зная. Щом пристигнеше в комитета нова наредба, аз бях длъжен да я съобщя и съблюдавам, [но] съвсем нямах сведения кой е постъпил в комитета и кой не.

Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.

ВЪПРОСИ КЪМ ДАСКАЛ ВАСИЛ

Познаваш ли тоя човек, който седи насреща ти?

Да, познавам го, Дякон Левски е.

Къде се срещнахте с него и каква работа вършеше Дяконът?

Както обясних подробно в първия си разпит, когато ходих по частна работа в Тетевен, там видях Дякона. Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. Той ни каза: „Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият.“ След двадесет дни, той дойде в Орхание в моя дом. Виждах го два пъти.

[Подписал]: Даскал [Васил]

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Кого познаваш от Видрарския комитет?

Познавам даскал Васил, поп Георги и даскал Илия. Когато се събрахме в училището, аз им дадох необходимите наставления какво да правят.

Кои познаваш от Ловчанския комитет?

Познавам един кафеджия, Марин, и един висок човек, името му не зная.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

февруари 23, 2017

Свиване

Родословни бележки и спомени из моя живот - 6  

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА.

През моята революционна дейност влизал съм седем пъти в затвор: първи път през лятната ваканция на 1897 година заедно с Пере Тошев в Охрид. Пере дойде в Охрид по организационна работа и беше гост при мене. Една вечер той и аз отидохме в Струга у Александър Чакъров. На другия ден обаче, рано-рано, бяхме поканени със стражар от мюсюдира, който ни съобщи, че получил заповед от охридския каймакамин да ни изпрати по етапен ред в Охрид, дето ни затвориха. Вечерта с гаранция ни освободиха. Втори път влязох в затвора през същата ваканция, през август, поради убийството на охридския сърбоманин Димитър Гърданов. Тогава изпоарестуваха всички учители от Охрид. В това число прибраха и мене, макар аз да бях учител в Костур. Тая чест ми направиха, защото Христо Узунов веднага след убийството дойде у нас вкъщи, та се уговорихме да измислим за него алиби, което и сторихме.

След десет дни ме освободиха, благодарение на случайното ми познанство от Костур с кятипина на мюстендика, който при разпита самичък нагаждаше моите отговори и се стараеше да ми задава много повърхностни въпроси.

Трети път в Кичево, срещу Гергьовден 1899 година, поради опит за пожар на гръкоманския параклис. Тогава престоях в затвора само три дни.

Четвъртия път в Кичево от 28 октомври до 5 ноември 1900 г. поради аферата с убийството на дебърските бегове. Тогава бях освободен от затвора благодарение застъпничеството на охридския шех Исмаил ефенди, който тогава беше дошъл на гости при кичевските шехове. Той беше много добър и благ човек и по такъв начин не допускаше, че и аз вземам участие в революционното дело.

Пети път пак в Кичево, поради същата афера. Арестуваха ме тъкмо на Бъдни вечер, срещу Божик. В кическия затвор лежах седем месеца, след което ме откараха в битолския затвор, дето престоях още три месеца. Най-после, след десетмесечно престояване в затвора, съдът издаде оправдателна присъда. Заедно с мене в затвора бяха: протойерей Тома Николов, дякон Йосиф и учителите Лука Джеров, Филип Чочков, Славейко Арсов, Матей Христов, Гиче и други граждани и селяни. Предател по тая афера бе някой си Яне, родом от Дебърско.

Шести път лежах в затвора в Охрид през 1903 год., в промеждутъка между Солунския атентат и Илинденското въстание. На 17 май ме арестуваха, а на 29 юни, на Петровден, ме освободиха срещу 50 лири гаранция и срещу клетва „за вярност“ на Султана. Охридският митрополит Методи в присъствието на каймакамина, който не знаеше български, ме закле, „че ще служа вярно на народа!“ Тогавашното арестуване принуди моите другари в бюрото да се укрият и по-скоро да заминат в гората, за да образуват горското началство. И най-после, седми път бях арестуван на 23 ноември 1907 година, поради залавяне архивата на войводата Деян Димитров. След тридневно престояване в охридския затвор бях откаран със силна охрана през Петрино в битолския затвор. По време на процеса, освен заловения архив, който служеше за веществено доказателство за моето ръководно активно участие в революционното дело в Охридско, съдът изслуша предателските показания на Петър Лигушът от Битоля, бивш член на битолския окръжен революционен комитет. В обвинителната си реч прокурорът поиска специално за мене смъртно наказание, понеже като директор на охридските училища съм занемарил пряката си длъжност - обучението и възпитанието на учащата се младеж, и съм се отдал на рушителна революционна дейност, като съм издавал и смъртни присъди, било против турци, било против християни, провинени пред Организацията и осъдени от нейните съдилища. Извънредният съд смекчи смъртното наказание с „вечен крепостен затвор“. Заедно с мене бяха осъдени на вечен крепостен затвор и Евгени п.Симеонов от Битоля, Климент Хаджов от Струга, Харалам Петков от Охрид, Руси п.Тодоров от с. Велмей, поп Йордан от с. Сбъджи, Евтим Бодлев от Охрид, поп Георги от с. Слатино, Темелко Блажев от с. Ърбино и други кой по десет, кой по пет години строг тъмничен затвор.

Управлението на затвора се готвеше вече да ни изпраща в Мурзук, в оазиса Фезан, в Африка, дето, може би, повечето от нас надали щяха да оцелеят по пътя, обаче, благодарение на Хуриета, тоя проект не се изпълни, и ние, заедно с всички затворници, бяхме освободени на 10 юли 1908 година. При завръщането ни в Охрид, охридчани ни устроиха бляскаво посрещане. Медения месец на Хуриета прекарахме в побратимяване с турците, гощавки и веселия. Меденият месец мина и дойде време за работа. И двете страни - турците и ние - застанахме здраво на своите позиции. Първите, за да ни асимилират, а ние пък, за да защитим своята национална физиономия. Понеже аз, уместно или неуместно, открито и най-енергично се противопоставях на всяко тяхно начинание, което пряко или косвено целеше да подцени нашето значение в културно и политико-икономическо отношение, охридските „младотурци“, които всъщност си останаха пак старотурци, с изключение само на Еюб Сабри ефенди, почнаха както преди Хуриета, пак да скърцат със зъби против мене. И през пролетта на 1911 година, на младотурския конгрес в Солун, бяха ми направили високата чест и мен да впишат в листата на ония българи в Македония, които трябва да бъдат най-първо убити. Това ми бе съобщено поверително, чрез Ламби Донейков, от страна на охридския албански първенец Хамди бей, който също, като опасен албанец, бил в списъка, поради което и преди мен напусна Охрид.

От една страна, поради това обстоятелство, и от друга страна, поради продължителната ми опасна болест, приятели и семейството ми ме заставиха да напусна Охрид, за да се избавя едновременно и от болестта, и от младотурците.

* * *

Само недоразуменията ми с Петър Чаулев ме принудиха през 1907 година да си подам оставката от Бюрото, макар и да бях преизбран с абсолютно болшинство. Това направих, защото поставях интересите на Организацията по-горе от всичко друго. И след Хуриета бях настоятелно канен да вляза в Бюрото, обаче аз категорично отказах и си останах обикновен работник на Организацията.

* * *

1909 година

През лятната училищна ваканция се състояха в Солун два конгреса: учителският и клубният.

На първия аз бях делегат на учителската колегия от Охрид и Охридско, а Евтим Спространов представляваше учителите от гр. Крушово и крушовските села.

На втория - клубния, Охрид беше представляван от мен и от Евтим Спространов.

За улеснение на делегатите, от които повечето бяха учители, конгресите се състояха без прекъсване, един след друг - първо учителският, а след него - клубният.

На учителския конгрес бе избран за председател Георги Баждаров, а за подпредседател - аз. Конгресът трая четири дни - сутрин и подир обяд, и извърши много полезна работа за учебното дело в Македония и Одринско. В заседанията присъстваха и представители на Св. Екзархия.

Конгресът на българските конституционни клубове продължи седем-осем дни със заседания сутрин и подир обяд. През времетраенето на конгреса съм вземал думата десетина пъти.

***

По-нататък в автобиографията се дават някои подробности за участието на Иван Нелчинов в тези два конгреса, като се предават и части от негови изказвания. В края на ръкописа е поместена интересна информация за началото и развитието на учебното дело в град Охрид след 1852 година.

***

През 1852 година жителите от квартала „Месокастро“ построяват училищно здание върху подареното място от Йоче Христовски и първи се осмеляват да издълбаят над училищната врата, облицована с камък, следния многозначителен надпис: „СИЯ УЧИЛИЩНАЯ СГРАДА КЪ ПРОСВЕЩЕНИЙ БОЛГАРСКИЯ МЛАДЕНЦИ ТРЕХЪ МАХАЛЪ МЕСОКАСТРО, ХАДЖИ-КАСЪМ И СКЕНДЕР БЕЙ, СЪЗИДА СЕ ВЪ ЛЕТО 1852, ЮЛИЙ 15, ГР. ОХРИД“.

Обаче в това ново здание преподаването продължава да става на гръцки.

Според летописните бележки, съдържащи се в годишните формуляри на охридските училища за 1908/1909 година, съставени от мен в битността ми на директор на същите училища, учебното дело в гр. Охрид на роден български език, ето как се е развивало последователно, и то от периферията към центъра:

1. На 10 октомври 1858 година Георги и Никола Мустреви - баща и син, по занятие самарджии, открили в своя дом, в квартала „Месокастро", частно вечерно българско училище, което било тайно посещавано от възрастни ученици от варошкото и месокастренското гръцко училище, от калфи и занаятчии. След деветмесечно функциониране, вследствие интригите и клеветите на охридските чорбаджии-гъркомани и на гръцката митрополия, то било закрито. За своето учителстване Никола Мустрев бил получил от Зографския манастири 6 000 гроша.

2. На 6 декември 1858 година първенците от квартала „Кошища“ братя Никола и Наум Нелчинови, братя Спас и Стоян Нерезанови, Христо Кувенджия, по-късно свещеник (баща на генерал Кръстьо Златарев), и Сотир Соколов, Никола Дебранец, старият Митуш и други, насърчени от стружанина Митре Даскалът (Димитър Миладинов), и сигурно, повечето от тях под влиянието на ученолюбивото българско общество в Браила и Галац (Румъния), дето са упражнявали своя дюлгерски занаят, положили основния камък на училищно здание, в което да се учат децата на българска книга. Водосветът в случая е бил извършен от самия гръцки владика Милети срещу 500 гроша възнаграждение. Горкият? Той никак не подозирал, че това скромно училище ще ускори неговото изпъждане от Охрид и впоследствие от цялата епархия.

Докато да се изгради училището, отличния по успех ученик Коста Наумов Нелчинов бил заведен от чича си Никола Нелчинов в Цариград, дето престоял цяла година в училището на Илариона Макариополски.

Завърналият се от Цариград Коста Н. Нелчинов, добре подготвен, на 14 февруари 1860 година, с тържествен водосвет, отваря първото българско основно училище в квартала „Кошища“ на името на СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

Същата 1860 година на 11 май училището, заедно с гражданството от кварталите: Кошища, Месокастро и Варош, отпразнуват за първи ПЪТ ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ СОЛУНСКИ БРАТЯ!

3. През 1867 година баба Неделя Петкова отворила първото българско девическо основно училище „ИСКРА" в квартал "Варош".

4. През 1868 година месец ноември, се отваря във "Варош" българско основно мъжко училище „Св. Климент", с учители Григор Пърличев, Балев и Димитър Узунов.

5. Същата 1868 година, се въвежда български език в смесеното основно училище в квартала Месокастро с учител свещеник Яким Маленков.

6. През 1869 година, септември 15, първо българско класно училище „Св. Климент" във "Варош" с учител Григор Пърличев. През 1875/76 учебна година в класното училище във "Варош" учителстват Григор Пърличев, Андроник Йосифчев и Коста Нелчинов. През 1876/77 учебна година класното училище се прехвърля в "Месокастро" с учител Григор Пърличев.

По-късно вече, нашето българско учебно дело в Охрид се е развивало нормално до 3-и и 4-и класове, като съобразно нуждата са се отваряли български първоначални училища в крайните градски квартали: Горна и Долна Влашка махала, които били населени от българи и власи.

Край

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



февруари 22, 2017

Свиване

Как се финансират политическите партии?  

Субсидирането на политическите партии днес е актуална тема, която все по-интензивно става предмет на разгорещено обществено обсъждане, включително и под формата на национален референдум. Ще се опитам да си изясня въпроса за същността на политическите партии и начини за тяхното финансиране, както и какви ограничения и специални изисквания са поставени пред тях от закона. Същност […]

The post Как се финансират политическите партии? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Абсурдните решения вече ни излизат прекалено скъпо  


Все по-често в разговорите между живеещите в България се прокрадва изразът „Държавата на абсурда!” по отношение на сегашния облик на родината им. Причини за това колкото искаш. Очакваната грандиозна здравна реформа превърна болните в престъпници, на които трябваше да им се свалят пръстови отпечатъци, за да влязат в болнично заведение. Така и никой не разбра как това ще помогне на всички плащащи здравни вноски да получават по-бързо, качествено и адекватно здравеопазване. Реално промени нямаше, но бюджетът се лиши с едни 20 млн. лв. Още преди да почне да работи системата тя блокира и даде дефект, а няколко месеца след това ВАС отнеми това решение. Е, никой не търси отговорност за парите, които изтекоха в канала, но явно бяха добре усвоени.

На наближаващите предсрочни избори ни в клин – ни в ръка от ЦИК решиха, че трябва да се сложат електронни машини за гласуване и скорострелно пусна обществена поръчка за 12.5 млн. лв. Е оказа се, че технически е невъзможно да се осигурят толкова машини за толкова кратък срок, но ЦИК не спря поръчката, а просто реши да не ги ползва сега, а на следващите избори. И тук никой не попита, а ако до следващите избори нещата отново се променят и се окаже, че не може да ги използваме, кой ще отговаря за изхарчените 12,5 млн. лв.

На върха на абсурдите от последните месеци обаче застана Столична община. През лятото тя увеличи шоково с 60% стойността на билетите за градски транспорт. Дефектите от това решение не закъсняха. Ползването на автомобил за предвижване в града се оказа по-евтино и по-удобно спрямо градския транспорт. Това показват и представените преди броени дни данни от Христиан Петров, директорът на Центъра за градска мобилност. Продажбата на билети за градския транспорт в София е намаляла почти двойно (с 43%) след тяхното поскъпване от 1 лв. на 1.60 лв.

Повишеният трафик пък се оказа, че е увеличил замърсяването на въздуха в столицата. Общинарите обаче намериха удобен враг, който да държат отговорен за това – автомобилите без катализатор. Все едно те до сега не са съществували и изведнъж са заприиждали в София, за да замърсяват въздуха. Кметът веднага обяви, че започва хайка за автомобили без катализатори и всеки хванат ще бъде спиран от движение. Е да, ама в закона подобна забрана няма. Според законодателството действащо в момента колите с катализатори се ползват с 30% отстъпка от годишния данък за тях. Само до преди 2 години пък тази отстъпка бе в размер на 50%, но нали трябва да се събират повече пари я намалиха. Тук дори няма и да споменаваме, че някои от автомобилите са фабрично без катализатори.

Хайката на Фандъкова и ДАИ върви вече 2-ра седмица, но резултати няма. Никой не изнася справка, колко коли са проверени и „нарушители” са засечени. Обикновено подобно мълчание винаги има след като целта не е оправдала средствата и просто се е оказало, че я са намерили 3-4 коли без катализатори, я не и сега гузно мълчат.

И за да бъде абсурдът пълен, само преди броени минути стана ясно, че Административният съд в София е отменил като незаконосъобразна наредбата за поскъпване на билета за градски транспорт в столицата. Сега отново се връщаме в положението от преди една година. Но за всичко натворено и изхабен държавен и човешки ресурс, пак виновни няма да има. А колко ли по-добри и смислени неща можеше да се направят, както за София, така и за България с всичко похабено? Дали полицаите нямаше да хванат някой пиян зад волана и ли каращ с превишена скорост, докато оглеждаха подозрителния дим излизащ от ауспухите на автомобилите. Дали с милионите за ненужни системи и софтуер нямаше да бъдат спасени човешки животи?

В държава, в която всяко решение е предпоследно, а изборите предсрочни, не е изненада, че чуждестранните инвеститори си тръгват и се насочват към икономики, в които политическите боричкания не вземат връх, а законите не се приемат и отменят в рамките на няколко месеца. Преките инвестиции в българската икономика са се сринали с близо 60 процента през 2016 г. спрямо вложенията година по-рано, а изнесените от страната ни в чужбина капиталовложения нарастват, сочат предварителните данни на БНБ за периода януари- декември 2016 г. Намаление се отчита във всички категории, като най-драстичен е спадът на вложенията в дялов капитал, които са се сринали от 1.103 млрд. евро на 222.3 млн. евро през годината, а този вид инвестиции са най-важни за икономиката, тъй като осигуряват дългосрочен растеж.


И за да не завършвам оптимистично, защото няма нищо оптимистично в написаното, ще споделя един диалог между мои приятели. Единият проклинаше всеки, който би си помислил да открадне бебешката количка на детето му, а другият го контрира с думите: "А бе, те от фонда за лечение на деца крадоха, ти си мислиш, че твоята бебешка количка ще подминат."
Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.


Свиване

Medal за лоялни клиенти  


Колкото по-виртуални, толкова по-реални. Преди няколко години бях написал един анализ, който бях озаглавил по този начин. Целта му бе да покажа, че ако има бизнес, който си мисли, че може да продължава да се развива без онлайн присъствие, то обратното броене за него е започнало. Днес виртуалното пространство се е превърнало в неразделна част от ежедневието на няколко поколения българи. През 2016 год. над 75% от съвременните български потребители на онлайн услуги на възраст между 30 и 45 години използват Интернет всеки ден или поне веднъж седмично. Най-предпочитаното устройство за достъп до глобалната мрежа е мобилният телефон, като преобладаващ процент са активно работещите хора.

Борбата на търговците за клиенти вече от няколко години се е пренесла във виртуалното пространство. Но все пак трябва да отбележим, че само онлайн присъствието не е достатъчно, за да задоволи клиентите. Много от съвременните потребители се възползват от различни програми за лоялност, като използват пластика за идентификация. Един от основните пазарни проблеми е честото забравяне на картата за лоялност, необходима за конкретния търговец. Платформата Medal разрешава затруднението чрез цялостно базиране на системата на мобилен телефон.

Medal е първата и единствена в България коалиционна програма за лоялност от ново поколение. Платформата е създадена за събиране и използване на виртуални единици, наречени медали. Medal обединява на едно място услуги за крайни потребители, бизнес клиенти и благотворителни организации.

Medal – коалиционна програма за лоялност от ново поколение



Платформата Medal свързва 3 вида участника – крайни потребители (наричани членове), бизнес организации (наричани търговци) и неправителствени организации (наричани благотворителни организации). Всички те обменят по между си медали, като 100 медала се равняват на 1 лев.

Платформата Medal предлага основно две групи услуги:

1. Събиране и използване на медали, предназначена за членовете (Medal Wallet);
2. Маркетинг (Medal Marketing) и продажби (Medal Sales), предназначени за търговците и благотворителните организации.

Всеки един от участниците регистрира свой универсален профил в TIDIT, който служи за активация на желаната от него услуга - Medal Wallet, Medal Marketing, Medal Sales и Medal Connect.

Medal Wallet e услуга за събиране и използване на медали, предназначена за членове, базирана на мобилен телефон. Потребителите събират медали, докато пазаруват, плащат сметките, посещават търговски обекти, пишат продуктови ревюта, отговарят на анкети, препоръчат услуги, абонират се за услуги. Основно предимство на Medal Wallet е, че всички медали от различните търговци се събират в един портфейл. Той може да е индивидуален или семеен, при който родителите имат възможност за контрол върху разходването на виртуалните единици от страна на децата си.

Услугата Medal Marketing дава възможност на търговците да изграждат потребителска лоялност у клиентите си. Тя спомага за по-доброто опознаване на аудиторията им, сегментирането й и стимулиране на желана активност от тяхна страна.

Medal Sales представлява нов вид канал за продажби чрез награди под различна форма – стоки и услуги, ваучери и дарения. Услугата улеснява търговците чрез популяризиране на марката им, привличането на нови клиенти и задържането на настоящите.

Всеки член и търговец в Medal има възможност да подпомогне неправителствена организация, членуваща в платформата, чрез даряване на събраните медали. От своя страна благотворителните организации получават реални пари, с които имат възможност да подпомогнат каузите си.

„Иновативността на Medal Wallet се крие от една страна във възможността да пазаруваме от много и различни търговци, получавайки добавена стойност под формата на медали, които се трупат на едно място. От друга, платформата е изцяло базирана на мобилния телефон и ни спестява няколко карти в портмонето и риска да не носим необходимата в момента на пазаруване.“, споделя Дора Василева, маркетинг мениджър и продуктов мениджър на Medal.

Зад тази иновативна иде стои една млада иновативна българска компания - TIDIT. Компанията е доставчик на дигитални услуги в областта на пазаруването. Услугите на компанията имат за цел да добавят стойност в процеса на потребление, както в живота на хората, така и в дейността на бизнеса. TIDIT предлага платформа от сигурни и достъпни услуги, работещи самостоятелно или в синергия една с друга. TIDIT се стреми да развива дигиталната индустрия и да вдъхновява предприемаческата екосистема в страната и региона по социално отговорен начин.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.


Свиване

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници - 2  

ДО ТУК: Първи и втори разпит на Васил Левски (5 януари 1973 година)

ТРЕТИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

6 януари 1873 година

Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписка. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

Защо събирахте тия пари?

Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

Купено е било някакво оръжие, как стана това?

Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?

Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.

Как си пишехте с тия комитети?

Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

Не ги познавам и тогава не ги познавах.

И куриерите ли не познаваше?

Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.

Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше, той знае.

В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.

Значи познаваш Марин?

Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.

И в Карлово ли имаше такова кафене?

В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.

И в Сопот ли е така?

Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.

Докъде се простираха границите на твоята дейност?

Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

Как се казват [там] кафеджиите?

Имената им не зная.

Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действа добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.

Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен, пълномощник.

Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.

Не познаваш ли никого в село Царацово?

Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

Не си спомням.

Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

Не зная.

С пътно тескере ли отиваше, и кой го изваждаше?

В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тескере на името на Стан Станчулеску.

С едно тескере ли остана и обикаля през трите години?

Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.

ВЪПРОСИ КЪМ ДИДЬО ПЕЕВ

Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дякона отрича, какво ще кажеш?

Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.

В коя къща останахте в Царацово?

Останахме в къщата на Божил арабаджията.

Как извади тескере на Дякона?

Той взема моето тескере и мина отсреща.

[Подписал]: Дидьо Пеев

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

Между книжата ти е и тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

Защо отрече преди малко?

На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

Кои бяха в Ловеч?

Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.

Кои познаваш в Търново?

Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!.“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих и оттогава до залавянето ми аз не го видях.

За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсим ония, които не влизат в комитета.

Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

Кои познаваш в Пловдив?

В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията, той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(Следва)

февруари 21, 2017

Свиване

Прокуратурата на Република България или....  


"15-годишният непълнолетен, предаден на съд от Окръжната прокуратура в Търговище за убийство, изнасилване и две блудства, е осъден на 8 г. лишаване от свобода", съобщи вчера прокуратурата и реши да илюстрира тази новина със снимка на бяла папка, на която се вижда отчетливо "Дело №".

Всъщност папката, която е снимана, е руска - на следствения комитет на Руската Федерация (нещо като нашата Национална следствена служба). Това става ясно от други снимки, на които се вижда целият надпис...
Свиване

Опера в телефона  


Пари за култура няма! Този лайт мотив се загнезди в изявленията, както на политиците, така и в ежедневните разговори в домакинствата. Затягането на бюджетната дисциплина често водеше до орязване на разходите на Министерството на културата. В новия бюджет 2017 г. обаче се забелязва промяна. Дори и една от най-слабите икономическо области Монтана планира да отдели 9 % от бюджета си за 2017 г. за развитие на култура в областния град и селата на общината. Това е доста повече отколкото дава държавата за духовни дейност. 3,1 млн. лева общинарите са предвидили за култура.

Въпреки че според данните на НСИ най-голям дял от разходите на домакинствата формират разходите за храна (31,6%), жилище (16,7%), данъци и социални осигуровки (11,6%) и транспорт и съобщения (10,8%), разходите за кулутра също се увеличават.

На този фон Софийската опера и балет не разчита единствено на повишената активност на държавата, но сама намира начин да бъде по-близо до хората ценящи това изкуство. С въвеждането на ePay.bg онлайн модул за продажба на билети, от Софийската опера отчитат не просто повишаващ се интерес, а рекордни продажби. Онлайн продажбата на билети през 2016 г. е скочила 17 пъти в сравнение с 2012 г. След регистрация и плащане клиентът получава имейл с електронен билет, който няма нужда да бъде разпечатван. Преди представлението на входа се показва само прикаченият файл от имейла, директно от екрана на смартфона.

„Тази система не само е модерна и технологична. Чрез нея ние се опитваме да насърчим любителите на операта да мислят повече за природата, като не закупуват хартиени билети и не разпечатват електронни или ваучери. Тази иновация има и още един ефект – забелязва се значителен ръст на чуждестранната ни публика, както и на посетителите от България на възраст между 18-45 години.“, споделя заместник-директорът по административните въпроси Христина Станева. С нейната активна роля тази услуга е въведена през миналата година, когато се отбелязва и рекордното увеличение.


Нововъденията обаче не спират дотук. В момента се работи по мобилна версия на сайта на Софийската опера и балет. “Скоро театърът ще има и собствено мобилно приложение, което ще дава информация за програмата и представленията. С тези нововъведения амбицията ни е и през 2017 г. отново да имаме ръст в онлайн продажбите“, споделя Христина Станева.

През 2016 год. над 75% от българските потребители на онлайн услуги на възраст между 30 и 45 години използват интернет всеки ден или поне веднъж седмично, а най-предпочитаното устройство за достъп до глобалната мрежа е мобилният телефон. Тези данни подкрепят направеното до тук от Софийската опера и балет като показват, че е на прав път в работата си. Иновативното мислене на ръководството несъмнено ще привлече вниманието на повече млади хора към оперното изкуството.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.



Свиване

И пак избори с ясен резултат  


Новите предсрочни избори чукат на вратата, а по всичко личи, че политическите партии отново не са готови за тях. След 2009 г. когато ГЕРБ успя да спечели 117 депутатски места и да състави правителство на малцинството, но разчитайки на комфорта да е много близко до мнозинство в парламента, подобен резултат не може да бъде постигнат. Изборната ротативка се завъртя вече 3 пъти предсрочно за един президентски мандат, а резултатите ясно показват, че никоя политическа партия или коалиция не може да достигне до мнозинство в парламента, за да установи стабилно управление.

Последните проучвания на електоралните нагласи не дават светлина в тунела и очертават отново некомфортни коалиции между партиите. Лявото изглежда се е съвзело и набира подкрепа след победата на президентските избори. Въпреки това от БСП се борят вече дълги години с един фундаментален проблем за тях – липсата на разпознаваеми лица. Не са много силните личности, които са широко познати сред обществото и изявени лидери. Това си пролича и на вътрешните избори, които се водиха в левицата за неин председател. Това от своя страна би намалило политическото й влияние при преминаването към мажоритарна избирателна система. Липсата на свеж кадрови потенциал също така не позволява да се осъществи прераждането на партията в очите на избирателите и да набере свеж ресурс. Обезличаването на партиите в лявото пространство е най-видно през последните 5 години. От общинските избори през 1999 г. БСП не се явява самостоятелно на изборите, а като лидер на Коалиция България. В тази коалиция влизат голям брой по-малки партии, които много малка част от избирателите познават. На парламентарните избори през 2014 БСП - лява България се явява на в коалиция с още 13 партии. Колко от вас в този момент могат да изброят имената на поне три от тях?

На другия полюс е десницата. Партиите в това политическо пространство не могат да разчитат на силна подкрепа и самостоятелно не биха влезли в следващия парламент. При тях обаче силно изразените лидери и лица се оказват повече, от колкото партиите могат да поемат и това доведе до раздробяване на дясното на редица малки политически проекти. Само последния месец бяха обявени два нови такива. Единият на бившия правосъден министър Христо Иванов, а другият на лидера на ДСБ Радан Кънев. Фокусът и на двата е върху нарастващото ниво на корупцията в страната и се препокриват в своите цели. Дори и опонентите, срещу които възнамеряват да се изправят са едни и същи. Приликите между двете формации не свършват обаче до тук. Трябва да се отбележи, че лидерите и на двете в даден момент от своята политическа кариера са били част от изпълнителната власт, но въпреки това не са се осмелили да поведат назоваваните днес битки. Въпреки гръмките обещания и високите цели много малка част от избирателите припознават формациите като изразители на тяхната воля.

Партията на Христо Иванов, която влезе в коалиция със Зелените и ДЕОС получава към момента според последните предизборни проучвания резултат от едва 1-2%, а формацията оглавявана от Радан Кънев малко над 1%. Това показва, че и двете няма да наберат достатъчна подкрепа, за да бъдат парламентарно представени. Но коалициите в дясно имат и друг дефект, който народът е нарекъл преди много години с простичко – много баби хилаво бебе. При толкова много лидери на едно място свикнали да налагат волята си, трудно могат да се предприемат единодушни позиции. В това се убедихме последните 2 години при работата на Реформаторския блок, членовете на когото много рядко демонстрираха единомислие и еднакви позиции по конкретни въпроси.

Спрямо лявото и дясното ГЕРБ стоят най-балансирани като послания към избирателите. Не обещават чудеса, а лицата им не превишават правомощията си и не се конфронтират един с друг. Те обаче носят негативите на два мандата и разочарованието на хората доверили им се през 2009 г. и очакващи „генералната” промяна в България. Партията не е в особено благоприятна позиция имайки предвид, че само преди няколко месеца отнесе звучен шамар по време на президентските избори. Бойко Борисов се опитва да демонстрира, че е разчел правилно волята на избирателите и доста по-активно и дейно от предходните предизборни кампании се включва в новата като лично обикаля и разговаря с тях. Безспорно обаче най-трудната задача на ГЕРБ ще бъде да убеди избирателите, че загубата на президентските избори е била поради издигането на слаба кандидатура, а не наказателен вот.

На този фон най-стегнати изглеждат редиците на ДПС, "Обединени патриоти - НФСБ, Атака, ВМРО" и партията на Веселин Марешки – Воля. Докато ДПС продължават да държат изкъсо своите избиратели, другите две формации са открили печелившите послания и действия, с които да впечатляват избирателите. Тези избори обаче ще бъдат изпитание за политическата формация на Лютви Местан ДОСТ и обединението й с партията на Касим Дал. "Обединение ДОСТ – НПСД" ще се изправи в челен сблъсък с ДПС. На президентските избори ДОСТ подкрепи Цецка Цачева, докато опонентът им ДПС застана зад Румен Радев. Въпреки че резултатът ни е известен на всички, интерес събуди факта, че в подкрепа на Цачева масово гласуваха изселниците в Турция. Това показа, че ДПС започва да губи част от своите позиции в Турция. Касим Дал също е добре приет от турското управление. По отделно двете партии нямат шанс за влизане в следващия парламент, но заедно могат да извоюват своето място в него. Преминаването им на четири процентовата бариера обаче ще е силен знак, че хегемонията на ДПС върху електората им е към своя край и силно ще разклати позициите на партията влизаща многократно последните 25 години в амплоато на балансьор на властта.

По всичко личи, че към момента потенциал да заемат овакантената позиция има коалицията "Обединени патриоти". Продължителните години на мъчително разделение в политическото пространство, измориха избирателите. Ето защо обединението между трите най-ярки националистически партии катализира подкрепата за тях. Разбира се тук също така не трябва да изпускаме и факта, че само те предлагат конкретни и бързи мерки срещу надигащите се конфликти с бежанците.

Веселин Марешки пък залага основно на дела, а не на поемане на безброй политически ангажименти и много думи. Това към момента му отрежда сигурно място в новия парламент. Преди да обяви своя политически проект, той започна да изгражда верига бензиностанции VM Petroleum и превърна в умел ПР разликата в цените, на които работи спрямо своите конкуренти. Политическата версия на библейската история за Давид и Голиат се харесва на българския избиратели. Всъщност автомобилната тема се оказва доста печеливша политическа стратегия в страната ни. Нека припомним и че ГЕРБ дълго време (,а и все още) построяваха своите предизборни послания на база строителството на пътища и магистрали. Друга важна особеност при политическия проект на Марешки е, че от запътилите се към изборите, той единствено има възможност да въведе нови лица в политиката. Те за момента остават неясно, но с навлизането в предизборната кампания предстои да чуем и техните имена. Правилният подбор на доказани експерти, които се ползват с обществено доверие може да увеличи очакваната подкрепа за партията му.

Колкото и анализи обаче да правим на предизборна тема, резултатите ясно показват, че влизането от избори в избори не дава достатъчно време, за да се случи така желаната промяна в политическите нагласи на българина. Дори и след тези избори възможността да бъде съставено работещо правителство клони от нула към безкрайност. Единственото обединение, което може да гарантира относителна стабилност по отношение на политическата обстановка е това между ГЕРБ и БСП, но различията им изглеждат в момента непреодолимо големи, а времето твърде кратко, за да бъдат преодолени. Друг възможен сценарий е обединението на двете най-големи партии да бъде под натиска за приемане на резултатите от проведения референдум с цел преминаване към мажоритарна изборна система и отново разпускане на парламента и нови избори до края на годината. Дали това ще доведе до стабилно правителство не е ясно, но по всичко личи, че избирателите вече са се изморили от влизане от избори в избори.

Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.


Свиване

Родословни бележки и спомени из моя живот - 5  

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА.

Ето как мотивираха те своя жест: „Вие и двамата сте чужденци и живеете на бекярски начала. Днес за Вас е голям празник - Великден. На такива празници мъчно е човеку да бъде самичък, далеч от домашните си. Ето защо, ние двамата, дойдохме тая вечер у вас да прекараме заедно, та колко-годе да ви развлечем и намалим вашата тъга за домашните ви.“ И двамата хубаво пееха и превъзходно свиреха на тамбурчета. Репертоарът им беше все от български народни песни. Да ти е драго да ги слушаш: „Ой девойче девойче, ти бугарско момиче! Дай ми твоите черни очи, за да ги любам аз!“ и пр. и пр. В града и селата югоизточно от Кичево, турците говорят най-чист български език. А на северозапад от града се говори албански. След като се навеселихме и разговаряхме до късно, най-после гостите се сбогуваха с нас при най-добро настроение и с най-голяма благодарност, и възхищение от нас за най-приятната им компания с нас - чужденците.

В състава на общината влизаха: свещ. Димитри, Насте Бунгуров. Кале Стоянов, Цветан Стършинов, Илия Кузманов, Христо Каренков, Илия Божинов и Яким Бабов. А пък Кале Стоянов и Илия Кузманов, освен общински съветници, бяха и черковно-училищни настоятели. Цветан Стършинов беше и черковен певец, ученик на Иван Генадиев, син на владиката Генади. Всички общински съветници бяха добри и почтени хора, ала измежду тях имаше един, който ми правеше впечатление на особено упорит и корав българин, именно Насте Бунгуров. В един разговор по черковно-училищни въпроси го упрекнах, задето местните жители оставили черквата си на няколко придошли от Крушово власи. Тогава той ми се изповяда, че заедно с един свой другар направили опит да подпалят черквата, обаче не сполучили, та черквата продължава и сега да бъде трън в очите на българите и непрекъснат източник за вземане рушвет.

След тази изповед аз настоях да повтори опита, като го уверих, че тоя път ще вземем всички такива мерки, че опитът ни непременно ще бъде напълно сполучлив.

Имахме на разположение един стар черковен ключ, който една вечер проверихме, дали се нагажда на черковната врата. Опитът излезе сполучлив и приготвихме всичко нужно за опожаряване на черквата: една тенекия с газ и барут; укрихме ги под училищната стълба.

На другия ден вечерта останах самичък в учителската стая, която с прозорците гледаше в черковния двор. Там престоях до късно вечерта, докато се изгуби месечината. Пристигна и Насте Бунгуров. Той отключи черковната врата и пренесе тенекията с газ. С газта попръскахме иконостаса, владишкия престол, олтара и пангара. Натрупахме черковните книги на няколко места, като ги попръскахме с газ и поставихме хоризонтално по една свещ. Преди това отворихме няколко от прозорците, за да се образува течение. Най-после, подпалихме свещите. Преди обаче да пристъпим към работа, двамата се прекръстихме и помолихме Богу да ни прости греха, който вършим, защото туй го правим, за да се слави божието име от истинските стопани на черквата - от православните българи, а не от придошлите власи, които не са дали за черквата нито пет пари.

След всичко това, излязохме от черквата, пак я заключихме и бърже-бърже я напуснахме. За да не се дига шум при бързането ни, аз вървях по чорапи, а пък Бунгуров беше с цървули, а моите обуща бях ги мушнал в пояса си. Двамата дойдохме до моята квартира при поп Мицко. Понеже пътната врата бе заключена, Бунгуров се наведе, аз се качих на неговия гръб и прескочих зида, та в двора, а пък Бунгуров покрай калето отиде в дюкяна, където често оставал да спи.

Току-що се бях умил и разсъблякъл и се чуха пушечни изстрели за пожар: поп Мицко беше станал и по посоката на светлината от пожара предположи, че гори или черквата, или училището. Разбира се, че изказах съмнение в неговото предположение. Подир малко дойдоха ученици да искат ключа от учителската стая, та поради това и аз тръгнах с тях по халат, отидох при пожара, който се беше стихийно развихрил. Заедно с другите и аз взех да помагам при гасенето на пожара. Черквата изгоря съвсем, останаха да стърчат от нея само гнили зидища.

Още първия ден след пожара бяха арестувани черковно-училищните настоятели Насте Бунгуров, Илия Подвижанец, Кале Стоянов и Христо Козинков.

На другия ден, подир обед, седейки в учителската стая, аз бях задрямал върху масата и точно тогава дошъл полицаят Ибрахим ефенди, който ме извика, чрез учителката Донка Чешмеджиева да слезна долу при него, което веднага сторих. Същият поверително ме предупреди, че по заповед на каймакамина ще дойде да обискира квартирата ми, ето защо предварително да отида в къщи и да оставя върху масата си само съвсем невинни по съдържание книжки, защото не се знае от кого ще бъде придружаван при извършване на обиска!

Веднага отидох в квартирата ми и се съобразих с препоръките на полицейския. Подир малко пристига самичък и полицейския, който по изрична заповед на каймакамина, ми се извини, задето е принуден, по неволя, да извърши обиск в квартирата ми.

„Прибери от масата, каквито книжа намираш уместно, сложи ги в един голям плик, запечати ги и ми ги предай“. Всичко това се извърши за пет минути време, след което излязохме заедно . Отдалече видяхме каймакамина, че излиза на разходка. Поради това аз се сбогувах с полицейския, който продължи и настигна каймакамина, и се упътих към училището. Обискът у мене целял да установи някаква връзка между мене и отец архимандрит Козма от Дебър, относно опожаряването на черквата. А пък отец Козма нямаше никакъв хабер от тая работа. Освен мен и Насте Бунгуров, абсолютно никой друг не знаеше нищо. След тримесечно престояване в битолския затвор, по недоказаност, всички арестувани бяха освободени.

Настъпи краят на учебната година със започване на годишните изпити, приключени с тържествен годишен акт, в присъствието на всички правителствени лица начело с каймакамина. На заминаване за Охрид изпратихме Мустафа ефенди и Ибрахим ефенди, които ми поднесоха подарък една лъжица и една вилица от чист никел и един килограм цариградски бонбони.

И аз след лятната ваканция се върнах в Кичево, тоя път заедно с цялото ми семейство: татко, майка. Вета, Николче и аз и при особено повдигнато самочувствие за изпълнен към родината дълг.

Започна новата 1893/94 учебна година с едно малко увеличение на заплатата ми от пет турски лири. Отворихме училището и започнах записването на учениците и ученичките. Занятията започнаха с обичайния водосвет.

Всичко вървеше с повишено настроение: общинските съветници и черковно-училищните настоятели се надпреварваха да удовлетворяват всички мои искания относно училищните нужди. Само поп Иван, председателят на черковно-училищната община, продължаваше да бъде изплашен и имаше вид още на изтърван заек. А пък цинцарите бяха съвсем омърлушени и загубени. През есента, след като училищата вече вървяха по своя нормален ход, свиках в неделен ден, след черковния отпуск, общогражданско събрание, в което взехме решение да открием неделно училище за възрастните, в което да се учат на четмо и писмо, неграмотни и полуграмотни. Всеки неделен ден, след черковния отпуск, се държаха сказки и четяха четива от учителите с общополезен характер. Неделното училище нарекохме „Просвещение“ и писах на Христо Матов в София да поръча и ми изпрати печат. Той веднага изпълни поръчката ми, обаче ме упрекна, че не съм именувал неделното училище „Хаджи Йоаким Кърчовски“. А пък аз направих това от недосетливост.

Освен общите редовни заседания, в други празнични дни, подир обяд, свиквах в манастирския хан, чиито наемател бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“ от Ив. Вазов.

С цел да заинтересувам колкото се може повече гражданите с новосъздаденото неделно училище, избрахме председател-гражданин, именно Насте Куюмджия, аз приех секретарската длъжност, а пък за касиер избрахме гражданина Илия Подвижанец.

Като главен учител, секретар на черковно-училищната община, околийски училищен инспектор и секретар на неделното училище аз бях в постоянен контакт с всички в града и околията: свещеници, учители, граждани и селяни.

През месец февруари и март 1893/4 учебна година ревизирах всичките селски училища, чието число от година на година все се увеличаваше.

След ревизията, която трая по-дълго време от миналогодишната, изпратих в Св. Екзархия обстоен рапорт с всички обстойни сведения.

Както в миналогодишния ми рапорт за състоянието на манастирското училище, което се ръководеше от бившия ми съкласник с мирското име Иван Николов, а сега йеродякон Йосиф, така и тоя път сведенията, неконтролирани, ги предавах в Екзархията, само и само да не накърнят болното честолюбие на отеца дякон! А би трябвало, ако той беше истински учител-педагог, истински божи служител и добър мой приятел-съкласник, самичък да ме покани да посетя и неговите ученици във време на изпитване и преподаване. Това той не направи и по тоя начин утвърди у мен убеждението, че съвършено е занемарил училището си. Наистина, колкото пъти съм посещавал манастира, аз никога не заварих дякона в училището. Нито във време на урок, нито във време на занимание.

Това положение търпеше по неволя и отец-игуменът Софроний, който беше много скромен и благ човек - истински божи служител.

А пък дяконът Йосиф беше много начетен, способен и сладкодумен млад калугер. Обаче за жалост само едно му липсваше - добро сърце. В замяна на това той бе болезнено амбициозен и типичен образ на тартюфщина.

Въпреки всичките ми желания да отбягна разрив с дякон Йосиф, който неминуемо би настъпил, ако аз си позволя да го ревизирам в училището му, обаче угризението на съвестта ми за неизпълнен дълг бе по-силно от всяко друго и ме накара да прескоча Рубикон, та заедно с игумена посетихме манастирското училище тъкмо във време на урок: първо по български език и второ по смятане в 3-то и 4-то отделение.

Той остана като гръмнат от тая наша смелост! Личеше, че прави върховни усилия, за да запази своето самообладание! И бърже-бърже обърна урок по български език на урок по смятане - таблицата за умножение! Учениците отговориха удовлетворително. Той не преподаде нов урок, а накара учениците да прочетат молитва и да отидат да обядват.

Като се завърнах в Кичево, изпратих на отец дякона формуляр-въпросник, по който да ми даде сведения за успеха, дисциплината и изобщо за състоянието на повереното му училище през текущата 1894/5 учебна година.

През зимата дякончето Йосиф бе поканено в Битоля и посветено в тайната революционна организация, от която се разпродаваха и едни малки револверчета. Като се върна оттам, той ме покани в манастира и ми откри тайната, като същевременно ми даде срещу заплащане едно револверче. Снимката, която видях в Охрид при Лев Огненов, се допълваше с това, което ми откри дякончето, при завръщането си от Битоля.

А пък аз, от своя стана, бях посветен вече в делото от моят най-близък приятел Насте Бунгуров. След срещата ми с дякона, посветих и Георги Варналиев, мой колега в училището, и по такъв начин се поставиха основите на ВМОРО и в Кичево. Дякон Йосиф посвети от своя страна в делото и младия и енергичен свещеник поп Стоян, млад вдовец от с. Подвие - Кичевско.

През пролетта на 1894 година обиколих, придружен по мое желание от правителствен стражар, всички селски училища в Кичевско, отидох даже и в Поречието. Ето посетените села: Карбин-ци, манастира „Пречиста“, Свиница, Белица, Бръждане, Подвие, Дъбреноец, Поплец, Елхоец, Ягол, Брод, Локвица, Сланско, Орланци и Вранещица.

През тази ми обиколка, освен училищната ми работа, според хората, зачеквах и общоселската работа, пък и народното дело. По такъв начин създадоха се из Кичевско, па даже и в Поречието, като в с. Локвица, огнища с революционен характер. Пък и в манастира „Пречиста“, в интимен кръг, около огнището, в присъствието на отец архимандрит Козма и отец игумена архимандрит Софроний, дякончето, аз и поп Стоян, пеехме народни и революционни песни с участието на светите старци.

Всичко вървеше добре, само училището в манастира беше съвършено занемарено. То беше поверено на дякончето. А пък последното от своя страна бе поверило всичката си работа на един по-възрастен ученик! В солунската гимназия бяхме съкласници с дякончето и поради туй аз бях особено внимателен към него и отбягвах да го ревизирам в клас, а само исках от него писмени сведения за състоянието на училището.

Всичко това виждаха и разбираха отец Козма и отец Софроний, обаче и двамата се преструваха, че нищо нередно не виждат. И моята дискретност в случая не помогна нищо. И случи се неизбежното в случая: при всяка среща ме удостояваше с братска гореща целувка, а пък същевременно се стараеше всячески да ме представи пред всички съвсем негоден за службата ми - главен учител на градските училища, инспектор на селските училища плюс и секретар на черковно-училищната община.

Лятната ваканция през 1894 година прекарах в Охрид, дето Лев Огненов и Никола Филипчев ми се похвалиха с портрета си „Тет а тет“ с надпис по средата им „Смърт или свобода“, разбира се само с инициалите „С. или С". Като се завърнах в Кичево, съобщих това на моя приятел Насте Бунгуров, родолюбив и упорит българин, който подскочи от радост и ме разцелува. През есента на същата година Бунгуров отиде по своя работа в Битоля, дето приятели го „покръстиха“. Най-после, към края на декември 1894 г. или в началото на януари 1895 г., не помня добре, бе извикан в Битоля дяконът Йосиф от Кичевския манастир, който беше по-свободен от всекидневна работа и можеше свободно да се движи между Битоля и манастира, без да бъде забелязан от полицията. На връщане от Битоля дяконът ми писа писмо стенографически, с което ми съобщи заповедта на битолските приятели да образуваме таен комитет и в Кичево. Тогава четиримата: дяконът Йосиф, който дойде в града, учителят Георги Варналиев, Насте Бунгуров и аз, турихме основа на революционния комитет в Кичево.

Преди една година ние бяхме вече отворили неделно училище, в което всяка неделя, след черковен отпуск, се държаха сказки и се четяха четива с революционно съдържание. Редом с общите редовни събрания, подир обяд, почти всеки празник, свиквах в манастирския хан, чийто настоятел бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“. Освен главен учител, аз бях секретар на общината, секретар на неделното училище и още околийски училищен инспектор. Всичко това ми даваше възможност да бъда в постоянен контакт с гражданите, селяните, свещениците и учителите - обстоятелство, което най-много ми спомогна да подготвя почва за революционизиране населението в града и селата в Кичевско, па даже и в Поречието, дето пръв аз измежду главните учители успях да посея в Порече Поречкия манастир, Томино село, Манастирец, Грешница, Слатина, Брод, Девич, Суходол, Локвица, Вир, Карпа и Сланско.

След четиригодишно учителстване в Кичево, поради възникнали недоразумения между мен и дякон Йосиф, на които даде ухо и пречистенския архимандрит Козма, екзархията ме премести в Костур, дето през двегодишното ми престояване имах другари в революционното дело поп Филип от с. Дъмбени, Григор Борачев от с. Вишени и впоследствие, по специална препоръка от Даме Груев, и Лазар поп Трайков. В града Костур симпатизираха на делото Ламбо Порязов и Михаил Гегата, двамата баджанаци. Когато обикалях по селата, винаги първият ми даваше безплатно своя хубав кон.

В края на месец октомври 1898 г. по настояването на дебърския митрополит Козма, който след завръщането си в Кичево беше се уверил в моята лоялност и коректност. Екзархията ме върна в Кичево, дето продължих училищно-революционната си дейност до края на 1901 година, когато, поради аферата с дебърските бегове, бях хвърлен в затвора заедно с поп Тома, дякон Йосиф, Лука Джеров, Славейко Арсов и други учители и граждани. След десетмесечно престояване в затвора се установих в родния си град Охрид, дето бях приет за член в Охридското околийско революционно бюро, в което работих през всичкото революционно време, преди и след въстанието.

Илинденското въстание ме завари като член на Охридското околийско бюро. Освен обикновената ми революционна работа, аз бях изпращан на два пъти, с мисия в Струга, за да уреждам заедно с колегите ми от бюрото Наум Цветинов и Наум Чакъров възникнали спорове между някои села, както и някои недоразумения между самите граждани на Струга.

Друг път, през първата половина на месец април 1903 г. отидохме с Наум Цветинов да се срещнем с капитан Тома Давидов, който току-що беше дошъл в Охридската околия. Срещата стана в с. Куратица. Подир нас, същата вечер през нощта дойдоха от Охрид Христо Узунов и Анастас Каневчев. Там намерихме капитан Давидов, поп Тома Николов от Кичево, Тасе войводата с баща си и двамата си братя, войводите Марко и Яким, придружени с отбор левент юнаци. На другия ден ставаше обучение на всички четници и селяни, способни да носят оръжие, когато се получи известие, че войводата Деян с четата си бил заобиколен от аскер в село Ърбино. Обучението прекъсна, обядвахме на бърза ръка и всички четници и селяни, способни на оръжие, начело капитан Давидов и другите войводи, потеглиха за да помогнат на Деян. На третия ден рано-рано Наум Цветинов, Анастас Каневчев и аз, предрешени пак в кюмюрджийски дрехи, карайки овце и товарени с кюмюр коне, потеглихме обратно за Охрид, а Христо Узунов остана в Куротица, отдето щял да отиде в с. Брежани, за да се присъедини към четите.

Пътем ни срещнаха куратичани, които ни дадоха писма от охридското бюро, с които ни се препоръчваше предвид усилената турска потеря, която вървяла към Дебърца да не се връщаме в Охрид, или, ако се връщаме, това да сторим, като заобиколим чак към езерския район. Нито в Охрид, нито ние знаехме за нещастието, което се бе случило с капитан Давидов. После в Охрид узнахме, че капитан Давидов бил убит пътем поради своето лудо геройство, а пък войводата Деян с четата си сполучил навреме да се измъкне от с. Ърбино, без да даде някаква жертва.

След като ликвидирахме с въстанието, поради възникнал още по-рано конфликт между митрополит Методи и мене, владиката искаше, за да се отплати на каймакамина, който запази града, да се отворят градските училища, а пък аз се противопоставях, бях преместен за главен учител в Крушово, дето отидох едва като получих одобрение от Щаба с подписа на Даме Груев.

В конфликта ми с владиката останах самичък, всички ми изневериха от страх да не изгубят службите си.

В Крушово, макар и опожарено, започнахме революционната работа. Съвещавахме се Григор Димитров, Наум Томалевски, Стерпо Блажев, Никола Киров, Методи Койчев и аз. Само Никола Киров неохотно взимаше участие в нашите съвещания по неизвестни нам причини. На другата година пак се завърнах в Охрид, дето се отдадох изцяло на просветно-революционната си дейност като главен учител и член на Околийското революционно бюро.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



февруари 20, 2017

Свиване

Избори 2017: напредък при заявленията за чужбина и сравнение с президентските  

Както писах преди две седмици, тече кампанията за събиране на заявления за гласуване в чужбина. Въпреки, че (все още) всеки може да гласува дори без заявление, те са нужни за откриването на секции в градовете с концентрация на българи.

На вече трети вот следя в реално време напредъка и го визуализирам в помощ на организацията по места. Тази карта показва местата за които се събират заявления. В този списък ще намерите подробна разбивка по държави и активност. Посочил съм и последните осигурени секции и тези имащи нужда от само няколко заявления. Освен 103-те места със секции в дипломатическите представителства, вече има събрани заявления за още 75. До края на деня се очаква да се съберат за поне още 15.

za9

Вижда се, че точно в последните дни има ускоряване на подаването спрямо президентските избори. По-долу ще видите, че това до голяма степен се дължи на Турция. Миналата година имаше ударно подаване на заявления от изселническите организации за няколко дни преди срока. Сега явно са го изтеглили седмица по-рано. Признак, че подаването беше предимно организирано, е фактът, че преди този пик практически нямаше заявления, за разлика от всички останали държави. Тази година нещата изглеждат различно, но има други признаци за организираност.

В Германия се забелязват повече заявления в последните дни, но далеч не толкова много. В Испания са доста по-активни от преди. Великобритания разочароват този път със значително по-малка активност. При щатите и останалите държави няма голяма промяна. Посочил съм тук сравнение на общия брой последван от разбивки на споменатите държави.

za1

za2

za3

za4

za5

za6

Тук ще видите друга разбивка по дялове на държавите сега и на предишните избори. Избрал съм същата вертикална скала, за да е по-видима разликата.

za8

za7

Свиване

Искам да даря орган! Как да го направя?  

Искам да даря орган! Как да го направя?

Често чувам от познати и приятели за случаи на техни близки, които са тежко болни и имат нужда от трансплантация на орган. Заинтересувах се и след кратко проучване установих, че броят на тези хора се увеличава с всяка година, като голяма част от тях не успяват да дочакат появата на подходящ донор. Това ме нaкара […]

The post Искам да даря орган! Как да го направя? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Лекции по руска литература – брой 64  

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1

Хронологията на Толстой

Хронологията в "Ана Каренина" е построена върху уникално за световната литература чувство за време. Като прегледа внимателно първата част на книгата (34 малки глави, съдържащи 135 страници), читателят остава с убеждението, че сутрешните, обедните и вечерните часове в продължение на поне цяла седмица от живота на няколко герои са изобразени с изумителна подробност. Ние ще се спрем на реални събития, но е желателно преди това да поговорим как и кога се хранят героите на книгата.

Какъв е бил редът в състоятелните московски и петербургски домове през седемдесетте години на миналия век? Закуската, около девет часа, се състои от чай или кафе, хляб с масло или, както у Облонский, кравайчета. Лек обяд между два и три часа, а след това солидна вечеря около пет часа и половина, с руски ликьор и френски вина. Вечерен чай с пирожки, конфитюри и различни руски лакомства се поднася между девет и десет часа, след което семейството се оттегля в своите покои, но най-лекомислените негови членове могат да завършат деня с вечеря в града в единадесет часа вечерта или дори по-късно.

Действието на романа започва в осем часа сутринта, в петък, 11 февруари (по стар стил) 1872 г. Тази дата не се споменава никъде, но лесно може да бъде установена.

1) Политическите събития в навечерието на турската война, които се споменават в последната част на романа, отвеждат неговия край към юли 1876 г. Вронский става любовник на Ана през декември 1872 г. Епизодът по време на конните надбягвания се случва през август 1873 г. Вронский и Ана прекарват лятото и зимата на 1874 г. в Италия и лятото на 1875 г. в имението на Вронский, след това през ноември заминават за Москва, където Ана се самоубива през един майски неделен ден на 1876 г.

2) В 6-та глава на първа част се казва, че Льовин е прекарал два месеца (от средата на октомври до средата на декември 1871 г.) в Москва, после е отишъл в крайградското имение за два месеца и през февруари се е върнал в Москва. След три месеца късно пролетта започват драматичните събития в книгата (глава 12, част втора).

3) Облонский чете в сутрешния вестник за граф Бейст, австрийския посланик в Лондон, който пътува през Висбаден за Англия. Това става преди благодарствения молебен в чест на оздравяването на Уелския принц, който бил отслужен във вторник, 15/27 февруари 1872 г., и затова единственият възможен петък е на 11/23 февруари 1872 г.

От 34-те малки глави, съставящи първата част, първите пет описват последователно действията на Облонский. Той се събужда в осем часа сутринта, закусва между девет и девет и половина и около единадесет отива в учреждението. Около два часа през деня там неочаквано идва Льовин. За малко се връщаме четири месеца назад, след това (в глави 7-9) следваме Льовин от пристигането му в Москва в петък сутринта, когато разговаря със своя доведен брат, у когото се е настанил, до отиването му в службата на Облонский, а след това - на пързалката в четири часа след обяд, където се пързаля с Кити. Облонский се появява отново в края на 9-та глава: той идва около пет, за да отведе Льовин на обяд в "Англия", описан в 10-та и 11-та глава. След това Облонский пак изчезва. Ние разбираме, че Льовин се връща вкъщи, за да се преоблече и да отиде вечерта у семейство Шчербацки; озоваваме се там и го чакаме (глава 12). Той се появява (глава 13) в седем и половина и в следващата глава е описана срещата на Льовин с Вронский. В продължение на няколко страници (глави 12-14) оставаме насаме с Льовин и Кити. Льовин си тръгва около девет часа вечерта. Вронский остава още около един час. Семейство Шчербацки разговаря преди лягане (глава 15) и в 16 глава е описано как е свършил денят на Вронский (приблизително до полунощ). Тук читателят ще забележи, че остатъкът от вечерта, след като Льовин напуска семейство Шчербацки, ще бъде описан по-късно. Същевременно този първи ден в романа, петък 11 февруари, завършва в 16-та глава за Вронский, когато той спи дълбоко след вечеря в хотелската си стая, а Облонский приключва драматичния и бурен ден в нощен ресторант.

Следващият ден, събота 12 февруари, започва в единадесет часа, когато Вронский и Облонский идват на гарата, за да посрещнат влака от Петербург, в който пътуват майката на Вронский и сестрата на Облонский (глави 17-18). Като оставя Ана в дома си, Облонский отива в службата си около обяд и ние наблюдаваме първия ден на Ана в Москва (до девет и половина вечерта); разказът за съботните събития заема двадесет страници.

Глави 22-23 (около десет страници) са посветени на бала, който става три или четири дни по-късно, да речем - в сряда на 16 февруари 1872 г.

В следващата 24-та глава Толстой използва похват, който е набелязан в глави 6-8 и се прокарва последователно в цялата книга: обръща времето, когато става въпрос за Льовин. Ние се връщаме към 11 февруари, в съботната нощ, за да проследим Льовин, който от семейство Шчербацки отива у брат си, където пристига в девет и половина и вечеря с него (глави 24-25). На следващата сутрин, в събота, Льовин занимава за своето имение в Централна Русия не от Петербургската гара, където пристига Ана, а от Нижегородската. Имението се намира близо до Тула на триста километра южно от Москва и вечерта му там е описана в глави 26-27.

После прескачаме малко напред: четвъртък, 17 февруари 1872 г. - след бала Ана заминава за Петербург, където пристига на следващата сутрин (глави 29-31), около единадесет часа преди обяд, в петък 18 февруари. Този петък е описан изцяло в глави 31-33, където Толстой използва точната хронология, за да предаде с иронични половинчати намеци разпределеното по минути съществуване на Каренин, по-късно разрушено. Като посреща Ана на гарата, той отива веднага да председателства Комитета, връща се у дома в четири часа след обяд, в пет чака чакат гости за вечеря, около седем вечерта заминава за заседание на Кабинета, връща се в девет и половина, пие чай с жена си, отива в кабинета си и точно в полунощ влиза в съпружеската спалня. В последната, 34-та глава, Вронский се връща вкъщи в същия петък.

От този кратък анализ на хронологията се вижда, че Толстой използва времето като художествен инструмент по различен начин и за различни цели. Редовният ход на времето на Облонский в първите пет глави подчертава еднообразието на неговите делници: от осем часа сутринта до вечерята в пет и половина неговото животинско съществуване не може да бъде помрачено даже от нещастието на жена му. Първата част започва с описанието на това еднообразие и завършва симетрично с по-величавия и по-строг дневен ред на Каренин, шурея на Облонский. Вътрешният преврат в живота на Ана изобщо не променя разписанието на мъжа ѝ - като приключва със служебните си задължения и всички административни дела, той спокойно и уверено отива в спалнята, за да получи законните си съпружески радости. "Времето" на Льовин прекъсва хаотично плавния дневен ред на Облонский с резки подскоци в хронологичното платно, изтъкано от Толстой, което показват нервна, поривиста природа. И накрая виждаме поразителната хармония, която разкриват две характерни сцени в първата част: вечерния бал, където мечтателната Кити е очарована от Ана, и нощното пътуване на Ана до Петербург с проблясващите в съзнанието ѝ странни фантазии. Тези две сцени издигат две вътрешни колони в зданието, към което "времето" на Облонский и "времето" на Каренин са две странични постройки.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са дадени по превода на Георги Жечев, има разминаване между изписването на някои лични имена.

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

февруари 19, 2017

Свиване

Самоуправство: докъде се простират правата ми?  

Самоуправство

Много често ми се иска да не минавам през дългите и скъпи процедури на установения от закона ред. Да не подавам молби в съда, сигнали в полицията, а просто да си реша проблемите с някой неприятен за мен човек, създаващ ми главоболия, постарому – „око за око, зъб за зъб”. Звучи добре, ще стане бързо, […]

The post Самоуправство: докъде се простират правата ми? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Да надвиеш '"Кеймбридж"  


Джефри Калън е заподозрян за тероризъм и признава, че знае къде се намират няколко бомби, поставени на оживени места и настроени да избухнат след час. За да го накарат да разкрие точните местоположения, служители на "Национална сигурност" го връзват, удрят го два пъти по лицето и заплашват, че ще го измъчват като по филмите.

Така започва казусът, зададен на тазгодишното издание на състезанието симулация на процес по Европейската конвенция за правата на човека (European Human Rights...
Свиване

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници  

Безспорно е, че днес, ако искаме да достигне нещо до колкото се може повече хора, то трябва да бъде публикувано в интернет.

В България е пълно с патриоти: веят трикольора по повод и без повод, топят си каламбаците в ледени води, организират лукови маршове, пишат думата българин с главна буква, виждат България над всичко и всички, бълнуват за някакви три морета, татуират си на гърдите родолюбиви стихове, разярени лъвове и образи на наши възрожденци, а най-много на Левски, на когото се кланят доземи.

Голяма любов към Левски се вихри всяка година в деня на кончината му, с Левски всеки става, с Левски всеки ляга.

Велик всеобщ патриотизъм, ако беше жив Христо Ботьов, щеше да рече, че направо е потекъл от крачолите на българския народ.

Няма обаче патриоти, които да обработят и да публикуват в интернет писмата на Левски в пълния им вид (има ги в откъси и май далеч не всичките!), липсват патриоти, които да направят достояние на широката публика до един протоколите на Специалната комисия за разследване на обира в прохода Арабаконак, защото не са интересни само местата, засягащи пряко разпитите на Левски, твърде интересно е да видим дума по дума какво точно е казал Димитър Общи, даскал Иван Фурнаджиев и изобщо всички останали, разпитани от Комисията още преди залавянето на Апостола, а не да четем само най-различни преразкази, някои от които може да са и доста свободно съставени.

За съжаление аз нямам възможност да направя подобни публикации, иначе бих го сторил, поради което си позволявам да преповторя тук само това, което беше публикувано в интернет преди две години въз основа на книгата „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. Александър Бурмов, София, 1952 година“. Самата книга не съм виждал, поради което не зная дали това е всичко от разпитите на Левски и сподвижниците му, но ми се струва, че отново става въпрос само за подбрани места и откъси.

Това е обаче засега, полезно е тези неща – макар и все още непълни - да бъдат препрочитани и - най-вече - да се замисляме върху тях… (Павел Николов)

ПЪРВИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5 януари 1873

Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.

С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?

В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.

Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.

В какво се състои това твое обнадеждаване и как щеше да го извършваш?

Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждавам.

Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?

Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.

Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

[След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както и преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

Как ти посочваха тия знаци?

Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец, на име Ценович. Тоя човек се намира в Букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова, когато ме виждаха там – когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито – ме познаваха.

След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комисията в Букурещ?

Аз сам отивах. Ценович имаше един свой човек. В Букурещ аз го намирах в кафенето на „Габровени“ и му казвах.

Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

Донасях много пъти, обаче за всеки град оставях на едно място по три-четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.

Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на същия човек, когото виждаше първи път със знак в ръката?

Всеки път различен човек показваше знака.

Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?

Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.

За къде пишеше писма и как ги подписваше?

Мястото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.

Кажи: какви неща пишеше в твоите писма?

Пишех, че тук работата върви добре, че тук работата е слаба, [като припомнях] да не издават дума.

През времето, когато обикаляше, отгде вземаше [пари за] направените разноски и кой ги даваше?

Човекът, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и парите.

Колко време обикаля?

С тая година обикалям три години.

Къде е постоянното ти местожителство?

Никъде не живеех постоянно.

[След] колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

Обикалях една, две, три седмици и пак отивах [в Букурещ].

Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

Никого не познавам.

Не познаваш ли Димитър, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек, и че не върши добра работа. Писа се писмо: без подписа на Левски [тоя човек] да не се приема; кой е тоя човек – аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех.

Заедно с Димитър вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък.

Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах, [поради това] че според намиращите се у мене наставления, аз [не трябва] да ги познавам.

Познаваше ли Ценович от Букурещ, преди да постъпиш в тая работа?

В началото се образува един комитет; той се пренесе на Балкана. По онова време аз бях в Букурещ [и] се срещнах с него [Ценович], оттам го познавах.

Как се срещна най-напред със Ценович?

Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го [кой е той], по тоя начин се срещнах [с него].

Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща [с него]?

Срещнах се [с него] три години преди да постъпя в тая работа.

Когато излезе от родното си място – Карлово, къде отиде най-напред?

Излязох от града [и] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една година [и] учителствах. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест денd [и] заминах за Букурещ, [където] престоях десет деня. После отидох да се уча в сръбско училище.

Къде се учи първоначално?

Учих се в родния си град.

Какъв език изучаваше в Сърбия?

Учих сръбски език две години и следвах училището.

Отгде знаеше Ценович, че ти се учиш в Сърбия в училище, [та] те извика тоя път за тая работа, чрез кого те извика, и когато отиде в Букурещ, къде намери ти Ценович?

Още когато бях в училището, чух, че във Влашко се образувал комитет. Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитър, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души, затова се върнах обратно. Постъпих във военното училище, после Ценович ми изпрати едно писмо [и] ме извика. Съдържанието на писмото беше: „От всички страни се събраха българи, образува се комитет, да дойдеш час по-скоро!“ Заминах за Букурещ, намерих Ценович, той ми каза, че от всички краища на България имало много хора; дошлите тука [хора] ще избират комитетски членове; поради това, че те се намират в постоянни вземания и давания, в събранието ще влизат с маска. Тия маскирани хора ще гласуват за избиране на шест члена. Тогава, за да ме опознаят, не [ми] поставиха маска. Тия маскирани ме видяха, за да ме познават в местата, които [ще] обикалям.

Събраните [там] хора избраха от намиращите се във Влашко българи шест члена, които да образуват комитетския съвет, имената им, обаче не зная, поради това, че те бяха тайни. Тия шест души избраха един таен председател; и името на председателя не зная.

Чие име стоеше в подписа или върху печата на наставленията, които ти даваха?

Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана „Габровени“, посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите за определената ми работа наставления и писма. Поради това, че тия наставления бяха донасяни от човека запечатани в плик, аз не зная [чий] беше подписът и [какъв] беше печатът; донесените и предадените от тоя човек книжа не бяха надписани, казваха ми [адресите] устно и аз, за да зная, надписвах ги [сам].

Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал?

Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович от Свищов и с дадените ми от него уверения.

ВТОРИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5 януари 1873 година

Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадяхме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново, слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана “Ики капу”. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

Взе ли отговорите на тия писма?

Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен, тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов задържаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, недавайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът], или не?

При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам?

При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.

Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

Подписал: Дякон Васил Левски

(Следва)

февруари 18, 2017

Свиване

Глобус на България за трети клас  

Търговското споразумение между Европейския съюз и Канада, което беше подписано през отиващата си седмица, взриви страстите в България, сякаш България е основен негов предмет и СЕТА се занимава само с това какво и как ще се случи у нас, кой ще е прекаран и кой – на далавера. Всъщност, споразумението е към хиляда страници и съм сигурен, че никой (ама абсолютно никой!) в България не го е чел внимателно. Въпреки това всички се оказаха специалисти-глобалисти, взеха нещата в свои ръце и заприличаха на онази баба, която отишла в книжарницата да стяга внучето за първия учебен ден и попитала: „Имате ли глобус на България за трети клас?“.

Как изглежда СЕТА върху българския глобус за трети клас? Нищо ново под слънцето. Просто СЕТА дойде, за да я употребим, когато се ругаем и пустосваме през дуварите. За тази цел сме способни да употребим и абсолютно всичко друго, а сме го и правили. Ангажираните коментатори бързо оформиха своите тези и опорни точки.

Тези, които са ПРО, подчертаха, че ЕС ще печели от споразумението по 12 млрд. повече годишно.

Тези, които са АНТИ, казаха, че СЕТА накърнява интересите на работническата класа.

ПРО казаха, ч в Европа 850 хил. работни места зависят от износа за Канада, а в България тези износители са 286 и осигуряват 6 400 работни места.

На тази суха и досадна статистика АНТИ отговориха, че България ще изгуби суверенитета си, а корпоративното законодателство ще доминира националното.

Засегнати, ПРО се опитаха възпитано да обяснят, че СЕТА не налага абсолютно никакви ангажименти на националните законодателства, а що се отнася до арбитража, то това е било инстанция по инвестиционни спорове, съставена от съдии и инвеститори на засегнатите страни, но след вълненията на валонците, инвеститорите са отпаднали. Клауза за такъв арбитраж има във всички търговски споразумения с цел защита на инвеститорите и е въведена за първи път след 1957 от ФРГ при договор с Пакистан поради незрялостта на пакистанската правоохранителна система.

Корнелия Нинова даде нарочна пресконференция. Тя, откакто стана предводител на социалистите, започна да се държи като ранния Волен Сидеров. Нарече евродепутатите „предатели“ и поиска (от кого?) поименен списък на онези, които са гласували в подкрепа на СЕТА. Всъщност, има специален сайт, наречен Vote Watch Europe, където всеки желаещ може да се информира как е гласувал поименно всеки един европейски депутат по всеки един въпрос в Европейския парламент. Там може да се види кой е подкрепил СЕТА (между другото, вотът на Станишев вече е променен на „против“) и кой не. Но явно целта на г-жа Нинова не е била да се информира, а да изкрещи от телевизора, че иска СПИСЪК с имeна на ПРЕДАТЕЛИ.

Каза също, че ще бъдем залети от ГМО и от канадско месо, което ще е тежък удар по българските производители, защото е евтино (не разбирам: социализмът производителите ли защитава или потребителите? БСП иска скъпо месо за Народа?). Пропусна да каже, че плодородната българска земя-кърмилница ще бъде надупчена от сондажи за шистов газ и сега сигурно горчиво съжалява.

ПРО-говорителите се опитаха да обяснят, че няма никакво задължение за промяна в законодателството по отношение на ГМО, а квотата за месо е под 1% от производството в ЕС и при това не се предвижда цялата да се реализира в България. Добавиха, че споразумението има и някои безспорни добри страни като премахването на над 98% от таксите и тарифите, премахване на митата върху повечето стоки и услуги, признаване на сертификати, отваряне на търгове за поръчки и т.н., но никой не ги чу. Вместо това феновете на АНТИ във фейсбук тръгнаха да напускат организирано Европейския съюз, а феновете на ПРО написаха: „Мрачен ден за путиноидите, слънчев за българите!“. С което и двете страни показаха своята политическа, пък и всяка друга зрялост.

След като видяхме, че българският публичен дебат за СЕТА няма никаква експертна стойност, нека поне видим каква е неговата политическа и идейна основа. Този дебат пряко се обуславя от един по-голям и пиперлив – дебатът за глобализма и антиглобализма. По въпроса за глобализма има две глобални мисловни конструкции.

Първа конструкция. Светът се е изродил. Конкуренцията се е превърнала в собственото си диалектическо отрицание. Силните са станали достатъчно силни, за да се превърнат в постоянно силни. Тогава те спират да се конкурират помежду си и започват да се договарят. Така се раждат картелите и корпорациите, които се стремят да си поделят света.

В стремежа си към все по-големи печалби корпорациите търсят и все по-големи пазари. За целта се съюзяват с правителствата и смазват всяка дребна инициатива по места. Те са безскрупулни, не жалят нито природата, нито хората. Зомбират ни и ни отчуждават един от друг. Ценностите ни умират, моралът ни се извращава. Културата е долнопробна и порокът триумфира. Затова корпорациите трябва да бъдат спрени. Или поне да бъдат принудени да си плащат за тарикатлъка.

Втора конструкция. Светът непрекъснато се развива и усъвършенства. Хората се множат. В момента на Земята живеят повече хора, отколкото са живели през всички предишни векове, взети заедно. Много хора → големи пазари. Големи пазари → големи производители. Големи производители → евтини и качествени стоки. Без потенциала на тези пазари е невъзможно развитието на технологиите. Днес процесорът на пеещ ключодържател е по-мощен от процесора на модула, който кацна на Луната.

Благодарение на съвременните лекарства (особено антибиотиците) средната продължителност на живота почти се е удвоила в сравнение с преди десетина поколения. Медицината, съчетана с могъщите системи на социалното и здравно осигуряване, прави чудеса с качеството на човешкия живот.

Развитието на комуникациите отбеляза революция в общуването между хората, държавите и цивилизациите. Но от друга страна отношенията станаха сложни и вече са по силите само на големи организации – корпорациите. Човекът е обществено животно, което преуспява, като се организира.

Корпорациите могат да си позволят инвестиции в научни изследвания. Корпорациите могат да задоволят с евтина продукция капризите на потребителите. Корпорациите създават работни места и осигуряват препитание на милиони хора, които иначе биха загинали, ако трябваше да разчитат на собствената си инициативност. Корпорациите предоставят социални придобивки на своите служители и работници. Корпорациите инвестират в социално отговорни програми. Най-сетне корпорациите генерират гигантски печалби, внасят данъци в бюджетите на държавите, които, ако не се откраднат, се превръщат в публични услуги.

Накратко, светът е глобален и трябва да е такъв, ако искаме всички да са сити, па макар и с ГМО.

Ето това са двете мисловни конструкции по въпросите на глобализма. Интересното е, че един и същи човек може да припознае като свое убеждение ту едната, ту другата, да прескача от едната на другата много пъти и все да бъде прав. Следователно и двете съдържат някаква истина и е въпрос единствено на конюнктура коя кауза ще прегърнем и на чии барикади ще се бием. И все пак, като цяло сякаш приемаме, че глобализмът е по-скоро капиталистически, а антиглобализмът – по-скоро социалистически. Смешното е, че нито едното е вярно, нито другото. Нито глобализмът на бюрокрацията, държавните регулации и безличната уж „частна“ собственост е капиталистически, нито антиглобализмът, който прилича повече на интернационално рекетьорско движение, е социалистически. Той е социалистически само дотолкова, доколкото иска да усвоява и разпределя нещо, произведено от другиго. Но това е тема на отделен разговор.

И така, до какво води всичко това, пренесено върху нашия малък глобус на България за трети клас? Води до това, че като настана време да се подписва СЕТА, старите агитки пак се сбиха. Сигурен съм, че сред най-пламенните оратори в социалните мрежи (и от двете страни) има и такива, които не са сигурни даже „СЕТА“ на латиница ли е изписано или на кирилица.

Корнелия Нинова не е толкова тъпа, за да вярва на глупостите, които говори. Позицията ѝ за СЕТА не е нищо повече от епизод в цялата ѝ пропаганда. Тя не говори на нас, а на най-уязвимите си избиратели, свити от страх пред телевизорите.

От ГЕРБ пък казаха, било добре за България, защото щели да паднат визите за Канада. Съмнявам се, че този проблем изобщо някога е стоял сериозно, пък и да е, то не може да бъде аргумент за такова решение.

Следователно, ако искате да се осведомите какво е СЕТА и какво не е, българският политически дискурс е последното място, където ще успее да го направите. И двете най-активни страни в обсъждането водят предизборна агитация и нищо друго. СЕТА е просто повод. Със същия успех можеше да бъде и светлината: какво е тя – енергия или материя; каква е нейната природа – вълнова или корпускулярна? Пак щяха да се хванат за гушите, пак всеки щеше да е най-компетентен и всеки да знае кое е добро за народ и родина. Стига само Западът да каже „вълнова“, а Русия – „корпускулярна“ – и всички ще се подредят по местата си от двете страни на фронтовата линия, независимо дали знаят какво означава едното и какво – другото.

Ако пък някой държи да има крайно и категорично мнение по въпроса за търговското споразумение с Канада – нека ме заплюе. Аз ще остана корпускулярно-вълнов дуалист като Айнщайн и ще продължа да мисля, че нещата не са нито добри, нито лоши – просто зависи как и за какво ги употребяваш. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Родословни бележки и спомени из моя живот - 4  

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА.

Същата седмица, в петък вечерта бяхме канени на вечеря при Апотолев - малкия братим. Според обичая, ние младоженците там и спахме.

Събота вечерта отидохме на първиче у Христевци, пак със свирачи, всички къщни, кумовете, братимите и някои най-близки роднини.

Като свърши вечерята, до късно се веселихме и след полунощ се върнахме в къщи, отдето се разотидоха всички у дома си, а Вета по обичая оставихме в бащината ѝ къща да преспи.

На другия ден - неделя, отидохме домашните с братимите и с учителите Александър Чакъров и Иван х.Мишев на обяд у Христевци, дето веселбата продължи до мръкнало, след което взехме си булката и отидохме у дома, а другите поканени също се прибраха у тях си. С това се свършиха сватбените угощения и веселби и започна нормалният и тих живот в семейството ни, състоящо се от татко и майка, от мен и Вета. У нас живееше почти постоянно братовчедката ми Полка, дъщеря на вуйчо Павел, брат на майка ми. По-рано постоянно живееше у нас по-голямата ѝ сестра Василка, след омъжването на която дойде да живее Полка. И двете бяха задомени от татко и майка, понеже вуйчо Павел беше много беден човек, прислужваше в махленската ни черква.

Аз продължих да упражнявам занаята си - часовникарството, обаче все умът ми беше в учителството.

В началото на юни 1892 година изпратих в Св. Екзархия заявление, с което молех да бъда назначен като учител. Уведомих за това и Георги Николов, който беше по това време студент в Цариградския медицински факултет.

Молбата ми в Св. Екзархия бе подкрепена от г. А. Шопов, екзархийски секретар и редактор на в. "Новини", който лично ме познаваше, и от приятеля ми Георги Николов.

И към втората половина на месец юли същата година получих от Екзархията назначение за главен учител в гр. Кичево с 40 турски лири годишна заплата.

Съобщение за същото получих и от училищната комисия при Българската църковна община в гр. Битоля, под № 51 от 10 август 1892 година. И с двете ми писма се съобщаваха имената на другите учители и учителки, а именно: Лев К. Карадимчев от Охрид, Абдулах ефенди от Кичево, Донка Чешмеджиева от Прилеп и Мария Николова от Кичево.

Щом получих екзархийското си назначение, набързо ликвидирах с часовникарството и започнах да се приготовлявам за новата си учителска служба.

Понеже през зимата мнозина от моите другари и приятели, като учители из провинцията, не можаха да присъстват на сватбата ми, а и поради новото ми учителско поприще, устроих вкъщи вечеринка, на която присъстваха всички мои близки.

На 18 август същата година заминах за Битоля, дето престоях десетина дни, през което време издържах пред Месариф комисион надлежния изпит и се снабдих с рухсаднаме на мое име за кичевското училище. И потеглих за Кичево, изпратен от моя приятел и другар Ахил Минджов, който по това време беше учител при българското 4-о класно училище в Битоля.

В Кичево отидох направо в общинския дом. Там заварих отец Хр. Терятинова от гр. Дойран, който предаваше службата и делата на новоназначения общински председател отец п. Иван п.Кръстев, чредник в кичевския манастир „Пречиста". Там присъстваше и йеродякон Йосиф, мой бивш съученик в Солунската гимназия, родом от гр. Крушево.

Сутринта, рано в зори, си замина отец Хр. Техятинов, та останах в общинския дом, заедно с п. Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф - първият като председател на кичевската църковна община, а вторият, като секретар на същата. Тази комбинация била скроена от йеродякон Йосиф, от п. Иван п.Кръстев от Орланци, чредник на манастира, и от пречистия игумен Негово Високопреподобие отец архимандрит Софроний, а възприета от отец архимандрит Козма Пречистенски, тогава председател на дебърската черковна община.

Веднага след пристигането се заех с отварянето на училището. В два-три дни учителите и учителките бяха налице. Черковният клисар прислужваше в училището, та същият от къща на къща оповести за отварянето на училището и записването на учениците и ученичките. Първия неделен ден, в края на черковната служба, и Мицко, старият екзархийски свещеник в града, съобщи на богомолците, че на другия ден, понеделник, ще се отслужи в училището водосвет и ще започнат редовни учебни занимания.

И наистина, на другия ден, освен учениците и ученичките, учителите и учителките, присъстваха на водосвета и много граждани.

В края на водосвета казах кратко слово за значението на науката и няколко напътствени думи за учениците и ученичките, след което гражданите, доволни от това скромно училищно тържество, се сбогуваха с всички учители и учителки, а ние, учителите и учителките, си влязохме в класните стаи, дето ни чакаха учениците и ученичките, разпределени в четири отделения на първи клас.

1-во отделение поверих на Лев Карадимчев, свършил педагогическия курс в Солун, 2-ро - на Мария Николова, 3-то - на Донка Чешмеджиева, а 4-то отделение и 1-ви клас разпределихме между мене, Лев Карадимчев и Донка Чешмеджиева. Турски език в 1-ви клас преподаваше Абдулах ефенди. Същият водеше и турската кореспонденция в общината.

Още през първите дни след започване на редовните учебни занятия, дочух да се шушука между общинските съветници, черковно-училищните настоятели и по-първите граждани, на което не бяха чужди и отец Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф, че по-добре щяло да бъде, ако училището не бъде смесено, та обучението да се води поотделно: учениците при учителите, а ученичките при учителките.

Разбира се, че аз най-енергично се противопоставих и не допуснах да ми се бъркат в училищната работа, за успеха на която, във всяко отношение бяхме пряко отговорни аз и колегите ми. По такъв начин на въпроса се постави точка и учебните занятия не се смутиха от нищо. Всеки от нас най-ревностно изпълняваше службата си. И всички заедно се трудехме за успеха и дисциплината в училището.

Понеже новият председател на общината отец п. Иван беше с килийно образование, макар и да беше доста разбран човек по светски и черковни въпроси, не можеше да води нито канцеларската работа, нито въобще реда в общината, както туй самичък вършел неговият предшественик. Ето защо Св. Екзархия се бе съгласила да назначи за помощник, по негова устна молба, отец йеродякон Йосиф. Последният беше млад, интелигентен калугер, с дар слово и гъвкав ум, амбициозен, и с тези качества умееше винаги да се налага над добродушни» игумен архимандрит Софроний, а още повече над п. Иван.

И се залови дякончето Йосиф със секретарската работа в общината, обаче това трая само една седмица, защото се убеди той самичък, че физически ще му бъде невъзможно да изпълнява едновременно четири длъжности: дякон, секретар и учител в манастира и секретар при общината в Кичево, поради което щеше да бъде принуден да изминава с кон 2-3 пъти седмично разстоянието между града и манастира.

Поради това и двамата - п. Иван и дякона Йосиф, ме помолиха да си дам съгласието да пишат на Св. Екзархия, за да ми възложат секретарската длъжност в общината. Аз се съгласих и те още същия ден писаха в Св. Екзархия, която от своя страна веднага ме натовари със секретарската длъжност в общината с поръчение и да подписвам цялата официална кореспонденция и протоколите.

Не се измина и една седмица, получих от Св. Екзархия и трето назначение: околийски училищен инспектор в Кичевско. Млад бях аз тогава, пълен с енергия и жаден за работа, та никак не ми тежаха и трите служби.

За състоянието на градското училище изпращах в Св. Екзархия три рапорта през годината: в началото на учебната година, в средата на февруари и в края на учебната година.

Селските училища обикалях веднъж в годината по изрична заповед на Св. Екзархия през м. февруари и март. След свършване на ревизията изпращах в Св. Екзархия общо подробен и обширен отчет за състоянието на всички селски училища, както и някои бележки, представляващи интерес и важност в географско, историческо и политическо отношение.

Не пропусках да давам сведения и за сърбоманската пропаганда в Кичевско, а особено в Поречието.

След започване на редовните учебни занятия убедих п. Иван, че от голяма полза ще бъде за черковно-училищното дело, ако имаме отношения с по-висшите представители на властта. И последователно посетихме каймакамина, кадията, юзбашията, малъмюдюри, началника на земеделската банка, Шех Ахмед и брат му Дервиш Махмуд. Те всички ни върнаха посещението в общината, след което, почти всеки петък (Джумагюни) п. Иван и аз посещавахме каймайкамина и Шех Ахмед, като се срещахме с по-висшите правителствени чиновници и турски местни първенци. Щастливо съвпадение - бащата на кичевския каймакамин бе по това време също каймакамин в Охрид. Синът на Шех Ахмед беше учител в Охридското медресе и квартируваше в Охридското теке, чийто голям стенен часовник аз поправях винаги безплатно. Юзбашията Реза ефенди е бил дълги години на същата служба в Охрид, дето имаше и своя къща в Долна влашка махала. Тази къща бил купил от Лев Огненов. Малмюдюри е бил на същата длъжност в Охрид, а заведующ земеделската банка Иззет ефенди е бил внук на Юсуф черкез, охридски жител, който се ползвал с добро име между турците и българите. И наистина, тия наши връзки с представителите на властите и местните турски първенци подействаха ободрително върху българското население, а угнетително върху гъркоманите и сърбоманите, които се представляваха от двама свещеници и власи, придошли от Крушово. Те бяха обсебили черквата, в която се четеше по черковнославянски книги. Българите се черкуваха в училищния салон, приспособен за параклис. А придошли чужденци куцовласи с рушвети бяха обсебили черквата, съградена с труд, пот и с пари на местни българи! Каква жестока неправда!!! И черквата, и параклиса бяха в един и същи двор, обстоятелство, което още повече дразнеше духа и бодеше очите на българите!

Вечерта срещу 8 септември стар стил по случай събора в Кичевския манастир, дойдоха в манастира на гости неколцина общински съветници от гр. Дебър, водени от Негово Високопреподобие архимандрит Козма, който по това време беше председател на тамошната черковна община. На събора в манастира „Пречиста“ идват богомолци не само от Кичевско, ами и от Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, Тетовско, Поречко, Крушевско-Демирхисарско и Битолско. Според обичая, всеки гост, съобразно материалното си състояние, оставя дар на манастира, в пари или в натура. По този случай изпратих в цариградския вестник „Новини“ доста дълга дописка, в която описвах манастира и събора.

След тридневно гостуване в манастира съветниците се завърнаха в Дебър, а отец Козма посети Кичево, дето престоя една седмица. При тия посещения той се придружаваше от отец игумена архимандрит Софроний, от председателя на общината отец Иван п.Кръстев, от мен като главен учител на българските училища и от дякончето Йосиф. През времето на престоя на отец Козма в Кичево, той бе посетен от всички наши правителствени чиновници начело с каймакамина и от много турски и български първенци от града и околията. Той се ползваше с голям авторитет и с добро име измежду цялото население без разлика на вяра и като такъв той пръв е повел борбата в Кичевско против фанариотската патриаршия, която с клевети, присъщи ней, издействала от правителството младият и енергичен пречистенски игумен отец архимандрит Козма да бъде изпратен на заточение в един гръцки манастир на Света гора. Впоследствие той успява да избяга от Света гора и се приютява в Св. Екзархия при Негово Блаженство Екзарх Йосиф.

Впоследствие Негово Блаженство го изпраща като председател на българската черковна община в Солун и катопреподавател по закон божи в гимназията. След това той е председателствал общините в Битоля, Дебър и Кичево. Отец Козма беше много трудолюбив и любознателен. Имаше много богата библиотека. Той, макар и самоук, бъбреше и френски език! Преди да си замине за Дебър, всички отидохме на гости в Текия, Бегташийско теке до с. Брод, разположено при вратата на Поречието. Господар на текето беше един шейх инвалид и полуумен човек. Обаче истинските разпоредители бяха неговият братов внук Хасан бей и неговият шурей Мето ага. Последните двама имаха голямо влияние в тоя отдалечен край. Поречието граничеше с Кичевско, Крушовско, Прилепско, Велешко, Скопско, Тетовско и Гостиварско.

Немного далеч от текето в отсрещните планински дипли бе разположено село Сланско, в което имаше училище, спадащо под моето ведомство. Възползвах се от случая и чрез текийските прислужници поканих селския учител Илия Чонев на среща. Той веднага се отзова на поканата ми и аз можах да се уведомя от него за състоянието на училището, както и за околните села, като му обещах, от моя страна, че наскоро ще посетя училището му. Той беше родом от гр. Крушово, което не беше далеч от с. Сланско. Селото си добило името Сланско от солената вода, която извира съвсем наблизо. Местното население вместо солено казва „слано“, та оттук и името на селото - Сланско.

След тридневно гостуване в Текето, след обичайния паричен дар, се сбогувахме с господаря и неговите близки Хасан ага и Мето ага и се завърнахме в Кичево, отдето същия ден, вечерта, о. Козма, придружен от отец-игумена и дякон Йосиф, се отправи за манастира.

На другия ден отец Козма, придружен от своя сейменин и от едно правителствено заптие, отпътува за Дебър.

Към края на месец октомври предупреден бях от домашните ми, че след някой и друг ден, с божието име, семейството ми ще се сдобие с един нов човек, вследствие на което бях в непрекъсната тревога. Понеже очакваното известие доста закъсня, запалих свещ пред Св. Богородица, като горещо ѝ се молех - с леснина да стане раждането. В понеделник, беше подир обяд, отидох в телеграфната станция и подадох телеграма, с която запитвах как са домашните ми. Преди моята телеграма да се изпрати, получи се за мен телеграма, препратена от Крушово със следното съдържание: „Кърчовада мектеб мюдюру Иван Нелчинов - Еркек евлади дюняда гелмиштър. (подпис) Сотир Минджов".

Моята телеграма, с която запитвах домашните ми, стана вече безпредметна, та вместо нея, изпратих друга, с която им честитях новороденото.

Забавянето на телеграмата станало по погрешка на телеграфната станция: по турски Кичево се пише Кърчова, а Крушово - Коршова, та станало смешение. По една щастлива случайност в Крушово беше учител моя близък приятел и братим на сватбата ми Наум Апостолов, та той поправил грешката и ги упътил да ми препратят телеграмата в Кичево.

По изричното желание на татко кръстницата поставила на първородния ми син името Никола.

Коледните празници прекарах в Охрид при домашните си. През есента бе се открило в Охрид неделно училище, в което учителите всеки неделен ден, след черковния отпуск, държаха сказки с патриотично съдържание в забавачницата при св. Климентовите училища. Душата на тия конференции, в които взимаше участие и гражданството, бе учителят Константин Николов от гр. Ресен.

На такава една конференция присъствах и аз. И възхитен от това, що видях и чух, в кратка импровизирана реч възхвалих просветната и родолюбива дейност на охридските учители.

На Ивановден посрещнах гости за именния ми ден. Същия ден заранта пристигна от Кичево и общинския сеймен Азис, когото селяните от Кичевско именуваха "Азис общинарот“. Същият, поради своята почтеност и акуратност в службата си, бе несменяем.

Вследствие големите снегове, на връщане за Кичево, ние минахме през с. Турие, разположено по билото на планината, и взехме вляво, на Пресека, и се озовахме при извора на р. Велика. Там преспахме в хана на Тоше и на другия ден, подир обяд, пристигнахме живи и здрави в Кичево. Макар и да разполагахме с два коня, обаче поради дълбокия сняг, невъзможно бе да се язди, та целия път от р. Сатеска, там, където тя излиза на Охридско-Стружкото поле, до гр. Кичево, извървяхме пешком.

С нова енергия се отдадох на всекидневната ми училищна работа.

Един неделен ден, след черковния отпуск, се отбих в учителската стая, която, както и параклисът ни, гледаше с прозореца в черковния двор. И какво виждам? Един наш общински съветник, в напреднала възраст, след като престоя на службата в параклиса ни, влиза в черквата, дето още не бе свършила божествената литургия! Това ме озадачи извънредно много, престоях на прозореца, додето той излезе от черквата и го настигнах на улицата. След обичаен поздрав, запитах го какво диреше в черквата на гръкоманите. Той много спокойно ми отговори, че влязъл там, за да запали свещ и да се прекръсти, понеже нашият параклис не бил черква, а училищен салон, дето се учат децата! Възразих му на това с думите в свещеното писание: „Дето са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз“.

Тази случка, наглед съвсем маловажна, ме накара да се заинтересувам по-сериозно за черковния въпрос в Кичево.

И узнах, че черквата била неизчерпаем източник на рушвети за всеки новодошъл каймакамин в Кичево, както и за някои приближени нему чиновници. Такива рушвети били давани и от нашите българи, и от гъркоманите власи, към които бяха се прилепили двама-трима сърбомани.

Като дойдох в Кичево, заварих сърбоманско училище с 10-12 ученици и ученички и с учителя Станко п.Михайлов. Обаче то не изтрая до края на учебната година и беше закрито поради липса на ученици: всички дойдоха в нашето училище. Между тях бяха и двамата синове на гръкоманския свещеник Андрей.

У турците, както религиозните празници, така и султанският празник се движи по месечината, та през учебната 1892/93 година въпросният празник се случи през месец февруари. По тоя случай, подир обяд, общинският състав и учителското тяло, заедно с учениците, отидохме в конака и поднесохме на каймакамина обичайните поздравления и благопожелания за Н. И. В. Султана. Поради същия случай поднесох на каймакамина писмен адрес от учителското тяло и от учениците. Адресът бе подписан от учителя по турски език Абдулах ефенди. На другия ден дойде на гости в квартирата ми Шех Ахмед, един много добродушен старец. За да му се похваля и му направя кефа, му поднесох черновката от адреса. Обаче, за голямо мое учудване, след като го прегледа, ми каза: „Даскалче, аз не умея да пеям ръкописно писмо“. Вечерта имаше осветление и прием в училището. Посетиха ни мнозина правителствени чиновници и граждани: турци и българи. Домакини бяхме общинският съвет начело с п. Иван и ние - учителите.

През месец март получих от Св. Екзархия предписание да посетя селските училища и своевременно да изпратя подробен рапорт за тяхното състояние. Определих си да започна с манастирското училище и след туй да посетя последователно селата Свиница, Белица, Бръждани, Подвие, Попоец, Елховец, Доброновец, Поленци, Орланци, Св. Врач, Доквица, Сленско и Ягол.

При всяко село нощувах и беседвах със свещеника, с учителя и със селяните върху нуждите на училището и на черквата, и на селото изобщо. На сбогуване винаги им вменявах в дълг, колчем идват в града, да се отбиват било в общината, било в училището, даже и в квартирата ми при Божин. Горният етаж служеше за канцелария на общината и за квартира на п. Иван, а долният обитавах аз и колегата ми Лев Карадимчев.

Великден беше. И аз, и Карадимчев бяхме в черквата на Второ Възкресение и идва ученикът Милослав Новев, който ни прислужваше, и ни обади, че полицаят Мустафа ефенди и помощникът му Ибрахим ефенди били ни изпратили гозба - печена гъска и една тепсия баница с уведомление, че и двамата ще вечерят с нас. Отец Иван беше при домашните си в с. Орланци и там прекара празниците.

И наистина, щом се мръкна и любезните гости дойдоха, ние ги посрещнахме с отворени обятия и с искрена радост заради вниманието, което показаха в случая към нас.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



февруари 17, 2017

Свиване

Янко Гочев за книгата си „Убийството на Васил Левски. Виновниците“  

Щастлив съм да споделя, че най-после дългоочакваната ми книга за Васил Левски, озаглавена "Убийството на Васил Левски. Виновниците", е отпечатана и е пусната в разпространение.

Това е нов поглед върху живота и революционната дейност на нашия национален герой, който през 2007 г. без конкуренция бе определен за победител в класацията на БНТ "Великите българи" - определение, което въобще не е някакво клише, а кратка, но много точна оценка на цялостния му живот, посветен на България и българския народ.

В книгата въз основа на богата документална база са анализирани и осветлени важни моменти в биографията му с акцент на залавянето и убийството му.

Разбити са някои от най-тежките митове в българската история, свързани със живота и революционната дейност на Левски.

Първият от тях е митът за липсващата правна система на Османската империя. От 1858 г. действа Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е реципиран от френския наказателен закон. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923 г. Въпреки огромните спънки и съпротивата на влиятелните консервативни мюсюлмански среди в империята реформите в епохата на Танзимата (1839-1876) създават доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа.

Съдебната реформа обаче не е довършена. Османската правна система остава нереформирана по европейски модел. Тя е много тромава и корумпирана. За наличие на отделна съдебна власт може да се говори с много големи уговорки. Тази съдебна власт не нито независима, нито справедлива. Няма нов наказателно-процесуален кодекс, което позволява на правителството да действа както прецени, когато наказва. Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули). Масова практика става съдилищата да правораздават по целесъобразност. Системното неприлагане, неспазване и нарушаване на османските закони е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

Вторият мит, който е разбит е за българският народ като колективен предател на Васил Левски. Този мит е създаден, поддържан и отгледан целенасочено в продължение на десетилетия. Пропагандирането му води до неговото дълбоко проникване в съзнанието на българите. Според този мит българите са нация от предатели, станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски!

Митът за българите като нация от предатели обаче няма документална подкрепа. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски.

За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен, има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за краткото време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък. Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка.

Дебело трябва да се подчертае, че според свидетелства на съвременници на събитията охраната на Левски въобще не е била малка. Съратникът на Левски Хр. Иванов-Големия говори за охрана от около 200 души конница в Търново. З. Стоянов описва както охраната, така и маршрута на нейното движение. Според сведенията, които той е събрал и записал в биографията на Дякона, турците успяват да формират цял въоръжен ескорт с численост 250 души, който конвоира Левски към София.

Специално внимание съм отделил на двата неуспешни опита за спасяване на Левски, които обикновено се премълчават. В тези опити е заложена идеята за освобождението на Апостола чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. Опитът на д-р Рашко Петров да спаси Левски, търсейки както през 1863 г. съдействието на руския вицеконсул в Пловдив, българина Найден Геров, се провалят. Причината е забраната на руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик, е освободен!

Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Става дума за акцията на пратеника на Търновския комитет в Сърбия, който през януари 1873 г. пристига със специална мисия и жалба, която трябва да бъде предадена на консулите на великите сили. Търси се съдействието за тази акция и на старите сръбски приятели Л. Каравелов и П. Хитов. И двамата обаче нищо не предприемат. Остават изцяло пасивни в тази акция за спасяването на Левски.

През 1872-1873 г. нито Сърбия, нито Русия нямат намерение да спасяват Апостола на българската свобода, разболичил и двете държави като врагове на българския народ. Затова Л. Каравелов и П. Хитов, като зависими от Сърбия и Русия лица в българското освободително движение, бездействат. Това е още един щрих към техния облик на дистанционно управлявани от външни сили български революционери.

Насаждането на колективна вина у българите за мнимо тяхно бездействие цели да оправдае убийството на Левски, като прикрие силите и лицата, които реално са можели да го спасят от бесилото.

Митът за нацията предател е неделима част от русофилската пропаганда в България. Русофилите не могат да измислят оправдание за безспорния факт, че руската дипломация не си е мръднала пръстта, за да спаси Левски от бесилото, а граф Н. Игнатиев е работил успешно за физическото ликвидиране на великия българин. За да прикрият този факт, русофилите прехвърлят вината върху българския народ, вменявайки му чувство на колективна вина за смъртта на нашия национален герой.

Неслучайно казионната историография не дава никакво обяснение за участието на руските дипломати и лично на граф Н. Игнатиев в цялата тази история, завършила с обесването на Левски. Забележителен факт е, че казионните историци, изследователи на опитите за спасяване на Левски изключват всякакви действия за спасяването му по дипломатически път сякаш такива никога не е имало!

Въобще Русия трябва да бъде оправдана за събитията от 1872-1873 г. на всяка цена. За да скрият ролята на Русия, съдействала на турците на убийството на Апостола на българската свобода, русофилите прехвърлят предателството върху българите. Така се използва гибелта на най-великия българин, за да се насажда колективно чувство на вина и комплекс за малоценност на цели поколения българи. Паралелно се пропагандира митът за "освободителната мисия" на Русия, която Левски така добре е разобличил.

Третият мит, който считам, че разобличен в книгата е този за проведен съдебен процес срещу Васил Левски в София. Това е един от най-тежките митове в българската историография. Издавани са цели сборници от документи с гръмкото название "Процесът срещу Левски".

Истината е, че Левски не е съден, а е само анкетиран (разследван) от извънредната правителствена комисия, която заседава в София след разкриване на обира на турската поща в Арабаконак. Апостолът е осъден на смърт при грубо погазване на действащите османски закони въз основа на една анкета, проведена в София от правителствени комисари по заповед на Високата порта, без да се зачита правото му на защита, по измислени, дори фабрикувани обвинения, без да се проведе дори по законите на Османската империя разследване и съдебен процес.

Четвъртият мит, който рухва окончателно чрез тази книга е този за "големият българофил" - руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев. На този българофоб съм посветил цяла глава. В нея се спирам в детайли на пагубната му роля за хода и развоя на процесите в българското освободително движение. Удивително е как българите не са прочели дори неговите "Записки", появили се на български език през 1986 г. Ако бяха направили това, щяха да знаят повече не само за посланика българофоб и неговата дейност, но и за цялата антибългарска насочен на руската политика. От "Записките" разбираме истинския облик на граф Н. Игнатиев като безапелационен и циничен, руско-имперски прагматик.

Той прави доста неприятни изводи за нас българите, като дори подменя произхода ни. Ние сме включени в голямата група славянски народи, наречени с термина "племена". Да се говори за "племена" на Балканите през XIX век, в епохата на Възраждането, когато се създава българската нация, е исторически анахронизъм, но не и за граф Н. Игнатиев. В употребата на този термин има обиден подтекст, защото племето означава неразвитост. А щом има неразвитост някой трябва да се грижи за неразвития. Това естествено е "грижовната" Русия, присвоила си такова право от векове. Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население ... в послушно оръдие на руската политика..."

И още важен текст от "Записките" на граф Н. Игнатиев: "За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия".

Ясно е, че корените на руската имперска политика са византийски. Малко известен факт е че началникът на граф Н. Игнатиев е византиец. Това е Пьотр Николаевич Стремоухов (1823-1885), който произхожда от древен благороднически византийски род, преселил се от Константинопол в Русия през 1462 г. Той има дълга и успешна служба в Азиатския департамент. Този потомък на знатен византийски род е пряк отговорник за преселението на българите от 1861-1862 г. и обезбългаряването на земите ни, принудително заселвани по волята на руския император с размирни кавказки мюсюлмански елементи. През 1861 г. тъкмо генерал П. Стремоухов е "началник" на преселението на българи в "Нова Русия" и на п-в Крим. От 1861 г. до 1864 г. генерал П. Стремоухов е заместник-директор на Азиатския департамент. От 28.11.1864 г. до 2.12.1875 г. той е директор на Азиатския департамент, т. е. пряк началник на граф Н. Игнатиев. Така панславистът граф Н. Игнатиев в Цариград се сдобива с началник от знатен византийски род - факт, останал и до днес дълбоко укрит в българската историография!

Като посланик на Русия в османската столица от 1864 г. до 1878 г. "вицеимператорът на Цариград" е пряко замесен в много антибългарски действия. Той не е в никакъв случай "българофил". Време е да спрат пропагандните внушения и манипулации на русофилската историография, обявила го за "българофил" и то много голям!


Граф Н. Игнатиев е враг на българското национално движение през Възраждането, както на черковниците, които изпраща на заточение, така и на революционерите ни, които не подкрепя, а преследва. Той е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на "процеса" срещу Левски. През 1872-1873 г. граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на софийските комисари. На практика убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисарите и Портата за смъртно наказание на Апостола.

Подробно съм се спрял на юридическата страна на така наречения процес срещу Левски.

Две са основните обвинения срещу Левски: за противодържавни престъпления и за убийството на слугата в Ловеч на 14.08.1872 г.

Срещу него е повдигнато обвинение по чл. 55-56 от действащия ИНЗ (осъществяване на бунт поради подбудителство от извършителя) и по чл. 174 (умишлено убийство). Хипотезите на чл. 55-56 от ИНЗ предвиждат бунтът да е бил действително осъществен. Само ако има обявен такъв въоръжен бунт (въстание) престъплението е съставомерно и подбудителят носи наказателна отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал. През 1872-1873 г. бунт обаче няма, макар че Л. Каравелов по руски внушения, (както сам по-късно признава), подбужда Левски точно към такива действия. Всъщност, ако има подбудител, то такъв не е Левски, а Л. Каравелов чрез писмата си до Апостола от 30.10.1872 г. и 2.11.1872 г.

Левски отхвърля призива на Л. Каравелов и отказва да обяви въстание. В случая това го прави наказателно неотговорно лице за обвиненията по чл. 55-56 от ИНЗ, ако комисията е разглеждала въобще хипотезата за Каравеловото подбудителство, за което е имала информация и дори документи под ръка. В своя заключителен протокол обаче членовете на Софийската комисия приемат деянията на Левски по чл. 55-56 от ИНЗ за съставомерни, т. е. третират го без да са юристи, с изключение на Ив. х. Пенчович, по-строго от допустимото, като му формулират напълно произволно по-тежки обвинения, с което фактически предрешават съдбата му.

По-сериозно е второто обвинение за убийството на слугата в Ловеч. На 14.08.1872 г. в съучастие Левски и помощникът му В. Ветьов извършват обир с взлом в къщата на чорбаджията, при който загива слугата му. Заради това убийство някои хора, обвиняват и до днес Левски, че е извършил "детеубийство"!

Сведенията, с които разполагаме обаче, показват, че слугата, наречен от обвинителите на Левски "дете", е бил здрав и физически силен пълнолетен мъж на възраст около 25 години. Тук подлата роля изиграва В. Ветьов, който пред Софийската комисия дава свидетелски показания, а не обяснения на обвиняем, лъжесвидетелства и клевети Левски - поведение, което комисията допуска, защото това обслужва нейните цели Апостолът да бъде осъден на смърт на всяка цена.

Отделно самото убийство в Ловеч никога не е било разследвано. Това не пречи на софийските комисари да припишат цялото деяние на Левски и да му изградят облика на хладнокръвен убиец. Целта е да му обосноват смъртно наказание, което се предвижда за убийство, а не заточение, каквото традиционно е налагала властта на българските революционери. Накрая мълчанието на Левски, който отказва да дава обяснение по това убийство, се интерпретира в негова вреда като самопризнание. Въобще произволът на тези комисари, наричани погрешно съдии, над Левски е бил пълен.

Левски е можел да бъде осъден на "временни окови", а не на смърт за убийството на слугата, но при условие, ако се докаже изцяло вината му, което не е направено. Чрез удобните за комисията свидетелски показания на В. Ветьов, снети в нарушение на надлежния ред, се елиминира хипотезата на самозащита и се внушава, че Левски е криминален престъпник, извършил сам убийство с пряк умисъл по време или след извършен грабеж. Такова изфабрикувано обвинение трябва да го изпрати не на заточение, а на бесилката, което и става.


По време на заседанията на Софийската комисия има едно много дълбоко и сложно задкулисие. Всички членове на комисията са поставени лица. Българите фактически са одобрени за членове от всесилния руски посланик в Цариград "вицеимператора" граф Н. Игнатиев. Включени са по негово настояване. В личната квота на руския посланик са председателят на комисията Али Саиб паша, грузинец по произход, и Ив. х. Пенчович, който се води туркофил заради присъствието си във висшата османска администрация в Цариград, но също така и скрит русофил, който от години наред е в тайни задкулисни връзки с граф Н. Игнатиев.

Целта на тази Игнатиева лична квота в комисията е обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на руската дипломация. Граф Н. Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Левски ще бъде осъден на смърт и екзекутиран. "Съдебният" състав е натоварен с мисията да се разправи с революционерите и да издейства и обоснове на всяка цена смъртна присъда над Левски. Сценарият пише руският посланик в Цариград. "Вицеимператорът на Цариград" действа подло и задкулисно, като успява да удари чрез зависимите си лица свои агенти българи и турски софийски комисари българската революционна организация в сърцето ѝ.

Писмото му от 25.01.1873 г. до канцлера А. Горчаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински ''българоубиец'' изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".


Плановете на руския император не са включвали създаване на самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н. Игнатиев е бил много доволен да види Левски обесен.

С убийството на Дякона граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно. Или както сам той казва в своите "Записки", "българите трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително".

С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение.

Самостоятелно българско въстание не може да има, защото според Азиатския департамент българският народ не трябва да се освобождава сам, а трябва да бъде освобождаван от Русия, за да бъде разделян и подчиняван (поробван), така както самият Апостол на българската свобода е предупреждавал.

Накрая искам да споделя и огромното ми удовлетворение от свършеното. Докосването до живота и делото на Васил Левски, при когото отвсякъде извира българщината, е истинска наслада.

„УБИЙСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. ВИНОВНИЦИТЕ“

Съдържание:

1. Предговор

2. Правната система в Османската империя

3. Загадките около Димитър Общи

4. Арабаконашкият обир

5. Герой или предател е Любен Каравелов?

6. Съдбата на архива на БРЦК

7. Предател ли е поп Кръстьо?

8. Митът за българите като нация от предатели

9. Други версии за залавянето на Васил Левски

10. Митът за турския съд над Васил Левски

11. Анкетите на Софийската правителствена комисия и обвиненията ѝ срещу Васил Левски

12. "Вицеимператорът на Цариград" граф Николай Игнатиев

13. Защо Васил Левски е неудобен за Русия?

14. Възнаграждението на палачите на Васил Левски

15. Заключение

16. Приложение от документи

февруари 16, 2017

Свиване

Неправдоподобната Зоя  

Автор: Александр Невзоров

Превод от руски: Павел Николов

Няколко думи от преводача

За Зоя Космодемянская чух още в ранните си пионерски години. Даже всяко пионерче трябваше задължително да прочете книжката „Повест за Зоя и Шура“, но аз отминах това четиво със скоростта на експрес, защото по това време ме интересуваха живо Джек Лондон, Майн Рид и Жул Верн и всичко останало ми беше безкрайно нелюбопитно. От разни пионерски сборища само научих, че Зоя е съветска партизанка, която извършила някакъв много голям подвиг, а немците я заловили и я обесили. (Коя е Шура и какво е направила никога не съм знаел, не го зная и нямам никакво намерение да го науча.)

По време на Перестройката започнаха да се появяват много публикации за събития и факти, които преди това са били или преиначавани, или съзнателно укривани. Така разбрах (четях купища руски вестници, интернет още нямаше), че много големият подвиг на Зоя Космодемянская се състои в… подпалването на три селски къщи в съответствие с някаква заповед на Сталин да се унищожава всичко на териториите, завзети от врага. В една от къщите наистина имало настанени немци, но в другите две живеели обикновени селски семейства. Когато Зоя се върнала на другия ден да продължи с палежите, селяните (а не немците!) я заловили и разярени (никой на никого не прощава, ако е дошъл да му пали къщата!) я предали на немското командване, което я обесило по бързата процедура за диверсионна дейност. Това е, повече името Зоя Космодемянская поради липса на интерес не потърсих и не срещнах…

…До съвсем скоро, края на миналата година, когато руският психиатър Андрей Билжо, специалист по детска шизофрения, хвърли на страниците на руския интернет портал The Insider сензацията: Зоя Космодемянская е лежала няколко пъти в психиатричната болница „П. П. Кашченко“ (с. Николское, Ленинградска област) с диагноза шизофрения, а упоритото ѝ мълчание на ешафода е резултат не от желязна комсомолска воля, а от , цитирам, „кататоничен ступор с мутизъм“ (на прост език – понижена двигателна активност със загуба на дар слово, характерно за шизофрениците състояние).

И се развихри страховита буря, защото в Русия мухлясалият патриотизъм, поощряван от режима на Путин, е на почит и мода, плаче за миналото, издига в култ миналото, разказва митове от миналото, мечтае да върне миналото, иска си иконите от миналото и не дава прашинка да падне върху тях. Тогава се намеси Александр Невзоров, който написа статията „Неправдоподобната Зоя“, за да постави уж „помирителна точка“, но, както винаги, наля още масло в огъня. За огъня обаче няма да говорим, ето я статията на Невзоров, там – освен за Зоя Космодемянская – има и други любопитни неща.

НЕПРАВДОПОДОБНАТА ЗОЯ

Днес либералите и патриотите пак си сплетоха рогата. Първите обявяват Зоя Анатолевна Космодемянская за шизофреничка, вторите – за светица.

Какво се случи?

Да поясним. На режима не му достигат национални герои. И решиха да компенсират това, като задействат отново героите от съветския пантеон.

Работата е там, че „родината“ е още една религия. Като на всяка вяра, на нея ѝ трябват пророци и мъченици. А съставът им трябва постоянно да се обновява. Ако с обновяването не се получи – трябва да се мине по складовете на миналото.

Неотдавна извадиха Зоя. Старият съветски култ поиска лека модернизация. Затова сложиха на комсомолката ореол на светица и отбелязаха, че „много ѝ отива“. Разбира се, веднага се намериха желаещи да развалят празника. Те обявиха Космодемянская за „умопобъркана“.

По този проблем трябва да се постави примирителна точка. Тя се състои в това, че истината за диверсантката никога няма да стане известна.

Какво е „истина“? Истината е това, което може да се провери експериментално. Това е абсолютната точност на константата на Болцман или на низходящата верига на разпадането на урана.

А историята не е наука, а боровинка*. В нея всичко е условно. Истината изобщо не е нейна характеристика. Мемоарите и документите – уви – не стават за разкриване на истинската картина. Самите те се нуждаят от проверка.

С какво могат да бъдат проверени?

Само с други свидетелства, които също, на свой ред, ще изискват ревизия. Ще се появи неприятна безкрайност от проверки. Като всяка проверка не внася яснота, а нови грешки. Накрая от реалния обект ще остане мъглив контур, който всеки ще може да крои, както му дойде за добре. С което, между другото, се занимават историците.

При „случая Зоя“ също няма факти в строгия (и единствен) смисъл на тази дума. С това трябва да се примирим. Нищо страшно няма в това. Просто трябва да се оставят настрани всякакви научни методи и нещата да се оценяват по каноните на митологията.

Да поясним.

Има точни науки, а има и друго измерение, пълно със сурогати и очарователни лъжи. Този свят се нарича „култура“. Той е изпълнен с елфи, панфиловци** и пришълци. В него се веят арколски знамена***, кискат се джуджета и Ана Каренина се хвърля под локомотива. Космодемянская е гражданка именно на това измерение. Което обстоятелство трябва да успокои патриотите. Да се навреди по някакъв начин на комсомолката сега е също толкова невъзможно, колкото е невъзможно да се навреди на Изида или на мадам Бовари.

Впрочем, даже от културно-историческата боровинка могат да се извлекат смислени квадратни корени (разбира се, от тях ще капе сладникав сок).

Но да продължим.

През 1941 година Зоя става една от богините на сталинския пантеон. От тази минута нататък вярата в Космодемянская е задължителен белег за принадлежност към съветското стадо. Зоя се жигосва като тавро.

Но времената се промениха.

Дойде разбирането, че сам по себе си „подвигът“ не означава нищо.

Орките загивали с хиляди в името на Мордор. Фриц Кристен, Зеп и други войници на Райха също вършели подвизи. Същото правели японските камикадзе, берсерките, жирондистите и войните ягуари в древно Мексико. Да, всички те убивали виртуозно и умирали мъчително. Но това не е повод да помним имената им.

Подвигът е примитивно, а често и престъпно действие. Подвиг могат да извършат даже алкохолиците, диваците и терористите. Има значение само това за какво е послужил подвигът. И какъв урок се съдържа в него.

И тук се очертава въпросът: коя е Космодемянская и какъв полезен опит се съдържа в нейната постъпка? В името на какво е загинала и защо изобщо трябва да помним за нея?

Във връзка с това се появява необходимостта да изровим и да покажем стария съветски култ.

Да напомним, че той съдържа три основни постулата:

I. През 1940 година Зоя боледува от остър менингит.

II. През 1941 година запалва няколко руски селски къщи в село Петришчево.

III. С общите усилия на селяните и немците е обесена.

Всичко останало във връзка с нея има явно изразени признаци на войнишки фолклор и не може да бъде разглеждано сериозно.

Преди всичко публиката се вълнува от въпроса: била ли е Космодемянская умопобъркана? Какво е направил менингитът с мозъка на комсомолката?

Отговор могат да дадат само иглата с острие на Квинке, грамотната пункция и 5 мл. гръбначномозъчна течност. Ще стане ясно какъв точно е бил менингитът на Зоя. Серозен или гноен. Работата е в това, че последиците им се различават съществено. Те варират от безобидни леки халюцинации и страх от светлината до дълбок сопор и невъзможност да си спомниш името си.

Но понеже пункцията е невъзможна, въпросът за състоянието на диверсантката ще остане завинаги отворен. И по същество лишен от съдържание.

Като се водим от конюнктурата, можем да я обличаме ту в тогата на героиня, ту в усмирителна риза. Разбира се, историците ще разперват един пред друг пауновите опашки на тълкуванията. Но вариантите винаги ще бъдат равноценно лъжливи.

Попътно ще отбележим, че декларацията за шизофренията на Зоя е некоректна. Менингитът, дори гнойният, не е най-добрият път към истинската шизофрения. Да припомним, че шизофренията е солидно ендогенно заболяване и не може да бъде следствие от възпаление на мозъчните обвивки.

Максимумът, на което може да разчита пациентът с диагноза менингит, е „радикално понижаване на умствените способности и прогресираща деменция“.


Впрочем, даже и да става въпрос за най-остър менингит, няма никакви причини да се вади Космодемянская от пантеона на героите.

Да поясним.

Душевноболните, слабоумните и децата са били използвани за диверсии във всички времена. Това е делови подход, гарантиращ множество плюсове. Работата е там, че персонажи с атипична рефлекторика се манипулират по-лесно. Оценката на риска при тях стои по-ниско, внушаемостта – по-високо. Слабоумните умират по-охотно, а загубата на подобни кадри (меко казано) не е трагедия. Тези фигуранти са добри и като пленници. По време на разпитите декламират само пропагандни тезиси, защото не са способни да дадат никакви показания.

Използвали са ги китайците, викингите, бурите, австро-унгарците et cetera.

И през Втората световна не е имало никакви причини да се отказват от използването на душевноболни. Разбира се, те най-често работели не както трябва. Палели и взривявали съвсем не това, което било набелязано. Но като се има предвид ниската цена на изпълнителите, практиката оставала (относително) ефективна.

Ще отбележим, че ако сталинските командири са използвали неадекватността на Космодемянская, Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз ѝ платил щедро с бюстове и названия на улици. Обикновено на такива диверсанти забвението им било гарантирано. Бурите захвърляли своите умопобъркани без погребение и забравяли техните имена. А идеолозите на Съветския съюз се оказали по-умни от бурите. Те се протегнали и запалили в небесата на пропагандата свръхнова звезда. Нейното сияние вдъхновило да умрат за режима още няколко стотици патриоти.

При това ще кажем, че версията за „слабоумието“ на Зоя изобщо не изключва нейната „святост“. И тук няма предмет за спор. Тези две състояния често ходят ръка за ръка и се разбират великолепно.

Житията на светците са пълни с маниаци, ексхибиционисти, членовредители, подпалвачи и серийни убийци. По мерките на съвременната психиатрия 85% от светците на християнската църква трябва да бъдат незабавно хоспитализирани и лекувани принудително с аминазин и халоперидол, като дозите биха нараствали от 30 до 50 мг. на денонощие.

Трудно е да се каже какви дози биха били предписани на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа му изпадали миглите“. Или на св. Симеон, който обичал да се търка със своите изпражнения и да развъжда червеи в „раните на тялото си“.

Ще напомня, че пластът от въшки на св. Лавър бил толкова дебел, че покривал като маска даже лицето му (свети Лавър не можел да ги махне, защото държал ръцете си кръстообразно). Св. Франциск имал по-малко въшки, но затова пък ги целувал, като ги вадел от косите си (а след това ги връщал обратно). Св. Василий Блажени бил голям любител да демонстрира своите гениталии, а св Анжела горяла с разпалена главня своите „до мехури и почерняване“.

Разбира се, за стабилизирането на тези състояния 30 мг. на денонощие биха били малко. Но в житията на светците техният стил на поведение не се осъжда, а се предлага като образец за подражание. Св. Симеон, св. Лавър и прочее се кипрят по иконостасите.

Както виждаме – слабоумието не пречи на светостта. И Зоя не е изключение. Има вероятност да е палила къщите в Петришчево просто защото изобщо не е разбирала какво прави. Иначе нейното подпалваческо усърдие е сложно за обяснение: студът през въпросния ноември достигал -15 по Целзий.

Ще припомним, че сталинската заповед № 428 предписвала на диверсантите да „изгарят до основи“ всички руски села на окупираните територии. (Така населението, което не успявала да защити отстъпващата сталинска армия, се обричало на глад и смърт. По-късно заповед № 428 била призната за престъпна и глупава.)

Но повтаряме, че болестта на Космодемянская е само предположение, част от боровинковия мит. Да твърдим каквото и да било, означава да слезем до равнището на историците. Мотивацията на диверсантката е била и си остава загадка.

Впрочем, има още една версия за нейните постъпки. Тази хипотеза е по-мрачна от лудостта, но тя също има право на съществуване.

Има вероятност менингитът да не е предизвикал съществени деформации на мозъчните структури на комсомолката (и това се случва). Съвсем възможно е Космодемянская да е била здрава. Но е била патриотка и е обичала много своята родина.

Да разшифроваме това понятие по отношение на Зоя Анатолевна и онова време. Любопитно е какво именно е смятала тя за „родина“ и какъв смисъл е влагала в понятието.

И така.

Зоя е израснала и се е формирала в людоедски режим, при който обществена норма са били деградацията, доносите и смъртта. Девойката не знаела друга реалност освен сталинизма. А неговото уродство възприемала като единствения правилен начин на живот.

Табелата „Русия“ била свалена от фасадата на страната. Под думата „родина“ се разбирали рововете за разстрел, гладът и маниакалният делириум за световен комунизъм.

Ще припомним внимателно, че в държавният пейзаж най-високо се издигали купищата измръзнали трупове на ГУЛАГ. Тортата имала и вишнички: изолация и вой за „враговете на народа“. А също така правото на властта да убива толкова хора, колкото си поиска.

Никаква друга „родина“ освен сталинската преизподня Космодемянская нямала. Само тя би могла да бъде обект на нейния патриотичен фанатизъм. И Зоя би могла да се принесе само в нейна жертва. Което и сторила, като безусловно направила важна услуга на режима.

Факторът война в този случай не е определящ. С всичките врагове от своя ад Космодемянская вероятно би водила същия кратък разговор като с глупавите селяни от село Петришчево и с немските окупатори.

Както виждаме, старият съветски мит не е толкова прост. Разбира се, в него има много боровинки, но има и любопитен смисъл.

Той се състои в това, че всеки режим е способен да оцелее във всяка една ситуация, ако може да се преправи на „родината“ и да говори от нейно име. Тогава му е гарантирано сляпо подчинение на народа и масова жертвеност.

Висша класа при изпълнението на този фокус показал Йосиф Висарионович. И до ден днешен милиони хора са убедени, че с устата му е говорело самото божество „родина“. Кръвожадният делириум на Сталин бил възприет като висше откровение, задължително за незабавно изпълнение.

За да не се повтори отново този трик, споменът за Зоя трябва да се пази дълго и внимателно. Както, между другото, и другите митове за богове и богини от сталинския пантеон.

БЕЛЕЖКИ

* На руски – клюква. Думата, включена в израза „развесистая клюква“ („ширококлонеста боровинка“), означава „измислица, небивалица“; оригиналното заглавие на статията на Невзоров е „Развесистая Зоя“.

** Съветски мит – за двадесет и осем войници от дивизията на генерал-майор Панфилов, унищожили по време на четиричасов бой осемнадесет немски танка. Днес е доказано по безспорен начин, че това е журналистическа измислица. Но митът продължава да се разпространява, наскоро в Русия беше създаден и игрален филм „Двадесетте и осем панфиловци“ („Двадцать восемь панфиловцев“).

*** Невзоров визира боя при Арколе, в който французите разбиват австрийската армия през 1796 година. Легендата разказва как в разгара на битката Наполеон Бонапарт грабнал знамето и повел с него в решителна атака своите войници.

февруари 15, 2017

Свиване

България след лековерните  

В последната седмица един текст обиколи мрежата. Най-вероятно се го забелязали, когато някой се възмущавал във фейса на копирането на фалшиви новини. Поне ако, както при мен, в кръга ви от приятели има предимно образовани и мислещи хора. Иначе, ако някой от познатите ви се е вързал, трябва сериозно да се замисли за предразсъдъците и връзката си с реалността.

Става въпрос на един текст на Бъзикилийкс от преди почти 4 години. В текста се говори за „изчезване на българите“, Турция и прочие теми, които уж са засегнати от експерт в доклад на конференция в Брюксел. Заглавието е „България след българите“.

На 8-ми февруари е препечатан от pogled.info дословно като „скандално разкритие“. Споделена е 1.8 хиляди пъти в социалките. На 9-ти се препечатва от paralelnews.bg и се споделя още 20 хиляди пъти. В следващите дни се препечатва от поне 20 хибридни и/или жълти сайтове, включително bultimes.com, bradva.bg и petel.bg. Публикува се и във vesti.bg, но го трият ден по-късно. През тях се споделя още поне 6 хиляди пъти. Така само за седмица достига до десетки хиляди българи в мрежата, които вярват, че това е факт.

Миналата седмица писах как медии и дори официални лица използват грешна статистика за скандални новини. В случая с този текст обаче става дума за очевидно фалшива новина, която е лесно проверима. Заради детинска лековерност, липсата на критично мислене и тъй като затвърждава убежденията на доста читатели, с лекота достига до всичките им познати.

Наркотичния ни глад за негативни новини, самосъжаление и жлъч не само ни пречи да различим лъжите от фактите, но и пряко влошава ситуацията в страната. Не е нужно списващите жълти издания да се мъчат да подправят фактите – достатъчно е да измислят нещо достатъчно черно и всички ще го приемат за чиста монета. Щом звучи логично, значи е вярно, а логично ни звучат само новините, че положението е от зле по-зле и няма оправия.

А хрумвало ли ви е, че може би е така?

Свиване

За глупаци ли ни вземат?  

Години наред ни обясняваха, че здравеопазването е “недофинансирано” и затова е зле. Години наред увеличаваме и увеличаваме разходите за здравеопазване и стигнахме до сегашното положение: Според Евростат имаме най-големи здравни разходи от всички нови страни членки на ЕС – повече от Чехия, повече от Унгария, повече от Полша, повече от балтийските страни, повече от Хърватия, дори повече от Гърция и Кипър.

Къде са резултатите, обаче? Увеличихме в пъти разходите за здравеопазване – увеличи ли се качеството в пъти? Не. След като имаме най-много разходи за здравеопазване сред новите страни членки, имаме ли най-добрата здравна система сред новите страни членки? Отговорът е не.

Наливането на пари в пробита кофа не носи резултат. Без реформи положението няма да се подобри. Вместо реформи, днес шефът на здравната каса предложи… да дадем още пари!? В същия тон е и здравният министър. Не казват нито една дума как ще се спре източването и какви реформи ще правят. Само искат пари.

Съжалявам, но това не е сериозно. За глупаци ли ни вземат?

 

 

The post За глупаци ли ни вземат? appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Минималната заплата расте най-бързо. Е, и?  

Най-голямо увеличение на минималната заплата – в България. Това показват данните на Евростат за последното десетилетие. Румъния е на второ място, Словакия на трето.

Ако увеличението на минималната заплата беше някаква панацея за икономическо развитие, трябваше през последните 10 години България да се е превърнала в икономическо чудо и всички да сме забогатели. А то нищо подобно не стана – по-голямата част от десетилетието беше тежка стагнация.

Минималната заплата не е панацея за икономическо развитие и не е ясно защо около нея се водят постоянни дебати, а се забравя най-важното: Забогатяването се постига с инвестиции, производство, износ и икономически растеж. Когато има висок растеж на икономиката и заплатите ще растат далеч по-бързо. В тази посока трябва да се фокусират усилията.

 

Eurostat, National minimum wages in the EU, 10 February 2017

http://ec.europa.eu/eurostat/documents/2995521/7860532/3-10022017-AP-EN.pdf/b5027315-0570-45df-9eb6-0cfda2f13dbc

The post Минималната заплата расте най-бързо. Е, и? appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Усвояването на еврофондове се забавя сериозно  

https://trud.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%88%D0%B8-%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%81/

 

The post Усвояването на еврофондове се забавя сериозно appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Волатилност и изненади – новото нормално  

Трябва да свикнем с едно ново нормално – постоянни изненади, постоянна волатилност. Не да се самозалъгваме, че светът е спокоен, а да приемем, че поне за известно време ще бъде постоянно неспокоен.

 

Волатилност и изненади – новото нормално

 

The post Волатилност и изненади – новото нормално appeared first on Блогът за икономика.

Свиване

Тревожната репагонизация на властта  

  "Генерал Константин Попов става депутат от ГЕРБ".
  
  Не зная доколко това медийно съобщение отговаря на истината. Но да поясня – генерал Константин Попов бе буквално довчера Началник на Отбраната на Република България…
  
  Имам много приятели военни, полицаи, от спецслужбите и те са чудесни хора. Истински човеци.
  Освен това си имам и принципи, които са ми конструирали смисъла, който търся в реалния свят на държавата, обществото и гражданите ни.

чети по-нататък

Свиване

Някой Некадърник Наш  

  Валери Петров има един Репортаж за Трите Хаш.
  Всъщност ННН означава Някой Некадърник Наш:
  
  
  "Скрит под кадров камуфлаж,
  Но с глава от алабаш,
  Който хем ни мъчи с дваж
  По-невидим саботаж,
  хем се пъчи, че е наш,
  и то наш със дълъг стаж,
  страшно наш като блиндаж
  и на всичко наше страж!"

чети по-нататък

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.