февруари 19, 2019

Свиване

Fujitsu изгради център за данни във вятърна турбина  

Новини

Японският гигант Fujitsu реализира уникален проект като изгради център за данни във вятърна турбина в Германия. Изграден за електрическата компания WestfalenWIND IT, технологичната иновация ще позволи на партньора на Fujitsu да предлага енергийноефективни и икономични облачни услуги на своите клиенти.

Наречена WindCORES, системата представлява център за данни за облачни услуги с почти нулеви емисии, изграден във вътрешността на вятърна турбина в Падерборн, Германия. Проектът е част от усилията на страната към преминаване към екологично чисти и устойчиви енергийни източници, като в същото време задоволи нарастващото търсене на облачни услуги, породено от дигитализацията на бизнеса. Изграждането на центрове за данни във вятърните турбини има потенциала да неутрализира въглеродния отпечатък от високото им енергийно потребление.



Проектиран и изграден съвместно с компаниите WestfalenWIND IT и Green IT, центърът за данни използва енергийноефективните сървъри PRIMERGY и системи за съхранение ETERNUS, високоефективни AC-DC трансформатори, система за управление на енергийното потребление и последно поколение система за охлаждане. В резултат, системата е не само с почти нулево потребление на конвенционална енергия, но е и изключително конкурентна по отношение на цените, предлагани на потребителите на облачни услуги. По този начин германският партньор на Fujitsu може да предлага тъй наречените „зелен облак“ услуги.

Кристиан Хофмайстер, CIO на Green IT, отбелязва: „Нашата цел е да предоставяме устойчиви, енергийно-ефективни и евтини технологични услуги на нашите клиенти. За съжаление, повечето центрове за данни използват значително количество енергия от невъзобновяеми източници и дизелови генератори при прекъсване на захранването. Нашето иновативно технологично решение позволява предоставяне на почти напълно екологично чисти услуги. И благодарение на енергийно-ефективните технологии на Fujitsu ние успяваме да сме и ценово конкурентни.

Д-р Гунар Шомакер, съосновател на WestfalenWIND IT Group отбеляза: „В много от вятърните турбини има много свободно пространство за технологична инфраструктура и там бихме могли да изграждаме екологично чистите центрове за данни на бъдещето. Чрез WindCORES технологичните компании като Green IT биха могли да предлагат иновативни облачни услуги, които не само са екологично чисти, но и с много по-ниски енергийни разходи.
Свиване

Работих в чужбина. Мога ли да се пенсионирам в България?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Юрия Марковска – завършила право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Работих в чужбина. Реших да се завърна в България и ето ме сега на прага на пенсионната възраст. Искам да получавам пенсията си именно тук, защото България остана едно от малкото места по света, където пенсията не е облагана с данъци. А и защото у дома си е най-добре. Ще се зачитат ли годините, които съм работил/а в чужбина, при преброяването на стажа ми за получаване на пенсия?

Ако съм работил/а в държава-членка на ЕС?

През годините, в които съм работил/а в държава-членка на ЕС, различна от България, работодателят ми (или работодателите ми) е внасял задължителни осигуровки за мен спрямо правилата на законодателството в съответната държава. При определяне на пенсията ми в България НОИ е длъжен да зачете стажа ми в друга държава-членка на ЕС. Броенето е същото, като да съм работил/а в България.

Важно! Може да работя в държава-членка на ЕС, различна от България, и работодателят ми да внася задължителните осигуровки според законодателството там, но аз да продължа да се осигурявам в български фонд за допълнително доброволно осигуряване. Обратното също е възможно – може да работя за български работодател и да съм задължително осигуряван/а спрямо българския закон, но въпреки това да се осигурявам допълнително във фонд в друга държава-членка на ЕС. Това ми дава възможност да получавам освен българска пенсия, така и допълнителна пенсия от чужбина, стига да съм бил/а осигуряван/а за такава.

Как НОИ зачита стажа ми, придобит в държава-членка на ЕС?

Най-напред трябва да подам заявление до НОИ за изчисляване на пенсията ми. След като от НОИ установят, че има периоди от време, през които съм работил/а в друга държава-членка на ЕС (т.нар. осигурителни периоди), осигурителният орган изпраща служебно до компетентната осигурителна институция в съответната страна (т.е. еквивалента на НОИ в дадената държава) формулярите E 202 BG и Е 205 BG. С формуляр E 202 BG НОИ цели да проучи моята молба за пенсия за старост, като служебно изисква от въпросната държава да бъде изпратен формуляр Е 205. С формуляр E 205 пък се удостоверяват осигурителните ми периоди в дадената държава-членка на ЕС.

Важно!;"> Всичко това се извършва служебно от НОИ и от мен не се изисква да доказвам стажа си или пък да превеждам формуляри със заклет преводач.

В ЕС има ясна процедура за удостоверяване на стажа в чужбина и съм в значителна степен улеснен/а.

Как се зачита осигурителният ми стаж в държава, която не е членка на ЕС?

    • Швейцария – осигурителните ми периоди в Швейцария се зачитат от НОИ при определяне на пенсията ми. Процедурата по обмен на информация между институциите в Швейцария и България е същата, която е предвидена за държави-членки на ЕС. Това е така, защото Швейцария е сключила споразумение с ЕС за координиране на схемите за социална сигурност с държавите-членки на ЕС.
    • Норвегия, Исландия и Лихтенщайн – тези три държави въпреки че не са държави-членки на ЕС, са членки на Европейското икономическо пространство (ЕИП). Точно поради тази причина законодателството на ЕС в частта за социалната сигурност се прилага и по отношение и на тях. Това означава, че стажът ми, придобит там, ще се признае при определяне на българската ми пенсия. Процедурата отново е предвидената за държави-членки на ЕС.
    • Канада – ако съм работил/а в Канада повече от 1 година, то времето, през което съм осигуряван/а там, се счита за осигурителен стаж в България.
    • САЩ – Стажът ми в САЩ не се зачита в България. Американска пенсия в България бих могъл/-гла да получавам единствено ако съм натурализиран американски гражданин.
    • Русия, Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Казахстан и Узбекистан – Министерството на труда и социалната политика е в процес на преговори с държавите от бившия СССР. Към момента стажът, придобит в някоя от тези държави, с изключение на Русия, не се признава. Работният ми стаж и доход в Русия се признават от НОИ в пълен размер.
    • Украйна, Сърбия, Черна гора и Македония – стажът, придобит в Украйна, Сърбия, Черна гора или Македония, се признава и в България. Ако съм придобил/а право да получавам някаква специална пенсия в Украйна, то мога да я получавам паралелно с българската пенсия.
    • Израел и Корея – според сключените между България и Израел и България и Корея споразумения, периодите, през които съм бил/а осигуряван/а в Израел или Корея, се зачитат само ако стажът ми в България не достига, за да получа пенсия. Стажът в Израел или Корея се зачита до тази степен, че да запълни липсващия стаж за получаване на българска пенсия.

Важно! България все още няма сключени спогодби за социална сигурност с държави като САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Япония, Китай, Турция и др. Това означава, че трудовият/осигурителният ми стаж в тези държави няма да се зачита при изчисляване на пенсията ми от НОИ. В момента правителството ни се намира в преговори с Албания, провинция Квебек в Канада, както и с държавите от бившия СССР, а влизане в сила на спогодби с Бразилия, Мароко и Алжир предстои.

февруари 18, 2019

Свиване

Ревизия на авторското право в ЕС: текст на директивата  

Какво са договорили Франция и Германия е представено в Politico – публикувана е т.нар. 4-колонна таблица с дата 16 февруари 2019.

Към момента това е актуалният текст на проекта за директива. Юлия Реда в twitter:

Със съжаление може да се отбележи необичайната публикация на ЕК, отразяваща неодобрението на чл.13 от проекта – тълпата приветства дракона и пр. – която беше свалена часове след публикуването, защото се тълкувала погрешно.   Днес все пак се е появило извинение.

DzjCjU8WsAANKzK.jpg largeDzr3vc2WkAA5b_B.jpg large

Свиване

Ще се появи ли китайски конкурент на българските банки  

Новини


Преди година от AUKA публикуваха в България проучване, което показа, че една трета от банките в страната се опасяват, че не са подготвени, ако технологични гиганти като Amazon, Facebook, Apple или Google навлязат на пазара на финансови услуги и разплащания. Година по-късно още един гигант, може би най-големият, се появи на хоризонта – наскоро китайската Alipay получи лиценз за електронни пари в Люксембург.

Какво означава тази новина? Китай, заедно със Скандинавските държави, е лидер в света при въвеждането и активното използването на технологии за мобилни разплащания. През 2018 година, проучване на Nielsen показа, че близо 90% от китайските туристи биха използвали мобилни разплащания при пътуването си в чужбина, ако имат такава възможност и вече при тях мобилните разплащания надминаха използването на кеш. Китай е най-населената държава в света и само броят на туристите й е колкото населението на Русия. При потенциала на търсенето на мобилни разплащания, не е изненадващо, че търговците в туристическите дестинации вече се състезават за въвеждане на такива технологии и вече не е необичайно да виждаме Alipay стикера върху витрините на магазините. В същото време в България китайските туристи нарастват с 50% на годишна база, а руснаците посетили страната през 2018 година са над 522 000.


Китайският гигант планира навлизане в 20 европейски държави, но как се развива експанзията на една компания в областта на финансовите услуги? До скоро Alipay разчиташе на партньори за да обслужва клиентите си извън Китай. Този партньорски модел беше полезен за тях, защото им позволи да изградят огромна мрежа от търговци, които приемат техните мобилни разплащания - компанията вече работи с всички значими търговци на дребно в Русия. В замяна на това, международните партньори на Alipay, включително и банките, взимаха комисионна от стойността на транзакцията. Когато тази комисионна идва от китайски потребители, които плащат в местните магазини, това очевидно е допълнителен източник на приходи за местните банки и картови компании, както и всички партньори на Alipay, които отговарят за транзакцията. Но с новото развитие, всичко се променя и нещата биха могли да се развият по много по-различен начин за международните партньори на Alipay.

Лицензът на Alipay, в комбинация с директивата на ЕС за отвореното банкиране PSD2, ще позволи на китайската компания самостоятелно да оперира на европейските пазари и директно да работи с потребителите и да сключват споразумения с търговци.

Придобитият лиценз позволява на китайската компания да предлага същите услуги и на потребителите в ЕС през своето Alipay приложение. Междувременно, банките, които досега са реализирали приходи от кредитните карти, все по-силно ще изпитат тяхното преминаване към Alipay. И с увеличаването на броя на европейците, които се присъединяват към екосистемата, ще се увеличава и склонността на търговците да примат Alipay. В допълнение, в Китай Alipay предлага множество различни услуги, някои от тях много далеч от традиционните разплащателни услуги. Няма причина да не смятаме, че китайците няма да опитат да въведат тези услуги и в Европа и да разширят своя бизнес към сфери като обществен транспорт, таксиметрови услуги или вендинг.

Така че, застрашени ли са банките в Европа и България от загуба на своите канали за разплащане срещу играчи като Alipay?

При разговорите ни с много представители на банковата индустрия и бизнеса в България, които сега виждат как потребителите започват да приемат мобилните разплащания, ние разбираме, че местните инициативи имат най-голям потенциал за успех и вече виждаме стъпки от бизнеса за стартиране на решения за мобилни разплащания. И това според мен е правилния подход. Без предпазния щит под формата на популярна платформа за мобилни разплащания, когато PSD2 влезе в сила през септември месец, банките и картовите компании ще усетят как голяма част от приходите им транзакции и данни са източвани от други компании.

Изключително важно е да разберем, че преминаването към мобилни разплащания се случва в момента и тези, които не са възползват от възможността рискуват много и с все по-малко оставащото до септември време, възможностите за банки и търговци на дребно намаляват.

Както изглежда, към този момент традиционните банки и картови компании имат три опции пред себе си. Първата е да опитат да изградят свой „Alipay“ на българския пазар. Но основният проблем с този подход е, че правилата за отворено банкиране влизат в сила през септември тази година и банките трябва да имат подготвени планове, изготвени според стандартите през месец март. А създаването, стартирането и популяризирането на изцяло нова платформа за мобилни разплащания от нулата в този кратък период би било предизвикателство дори за найтехнологичните банки.

Втората опция пред банките е да си партнират със вече утвърдена платформа – по този начин те биха избегнали изграждането на изцяло нови продукти и стратегии от нулата. Но дори в този случай те имат малко време за да имат работеща платформа преди навлизането на Alipay или другите технологични играчи. Няколко европейски банки вече предприеха такива стъпки: Vipps в Норвегия, Swish от Швеция, Mobilepay от Дания, Keks в Хърватия, Blik в Полша.

И третата възможност пред банките е да не правят нищо, освен да покрият минималните изисквания на PSD2. В този случай банката ще предприеме сериозен риск и предаде голяма част от контрола си. За някои институции, резултатът може да бъде загуба на разплащателните им канали в ползва на технологични компании или финтек.

PSD2 бе създадена за да разбие традиционния модел на банкиране и разплащания като създаде нови иновации в област, която остана в застой прекалено дълго. Но какво и да решат банкерите, при всички случаи победители в ЕС ще бъдат потребителите.


Изготвено от Даниел Дьодерлайн, главен изпълнителен директор, AUKA, за списание Forbes. Материалът е публикуван с промени.
Свиване

Лъв I: касапинът с царски венец  

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Много години даже след смъртта на византийския император Лъв I жителите на Константинопол сочели с удоволствие на гостите на града дюкянчето, в което през младостта си бъдещият господар търгувал с месо. Заради предишното си занятие Лъв I получил прозвището Касапина (още бил известен и като Λέων ο Θράξ – Лъв Тракиеца, бел. П. Н.). А за какво го нарекли Велики?

Лъв I (401-474) е императорът, чието управление се паднало през епохата, когато Средновековието сменяло Античността. Именно той станал първият човек, коронован от църковен глава. По-късно тази средновековна традиция била приета както от католиците, така и от православните.

Лъв не можел да се похвали с царски произход. Той бил обикновен човек от Тракия, който се издигнал до длъжността трибун. За качването му на престола през 457 година помогнал военачалникът-варварин Аспар. Няколко години преди това Аспар направил Маркиан (450-457) император, а сега заложил на нова своя креатура. За да се подчертае законното поредеване на властта, бил организиран обред на короноване с участието на константинополския патриарх Анатолий като главно действащо лице.

V век е епохата на великото преселение на народите. Малко преди Лъв да дойде на власт умрял вождът на хуните Атила. Източната империя, както и Западната, трябвало да определи политиката си по отношение на варварите, които или нарушавали мира, или се опитвали да се асимилират с „цивилизования“ елит. Лъв I предпочитал да се бори с германското влияние. Много готи, заемащи важни длъжности в империята, били лишени от влиянието си и своите пълномощия. Един от тях бил Аспар – човекът, който помогнал на Лъв да стане император (и гот по рождение).

Аспар и други лидери на германската партия.

„Чистката“ в средите на чиновниците и офицерите, както показало времето, помогнала на Константинопол да устои в смутното време. А Рим, където политиката била противоположна, скоро паднал. Наистина, разправата с чужденците се отличавала с жестокост, заради което прозвището Касапина се обяснява и с жестокостта на императора. И макар че асимилиралите се германци приемали християнската вяра, преселниците и наемниците (федератите) не се харесвали на всички ромеи.

Борбата на Лъв с варварите се водела не само в своите редици, но и в чужбина. Именно по време на неговото царстване се състоял последният съвместен поход на армиите от двете империи, в който участвали около сто хиляди души. Това се случило през 467 година, когато римски император станал кандидатът на Лъв, гъркът Флавий Прокопий Антемий. Целта на похода били вандалите. Първите новините обнадеждавали. Римският пълководец Марцелиан завладял Сардиния, а византийската флота спечелила няколко морски битки и блокирала Картаген. Но столицата на вандалите не била превзета. Крал Гейзерих натоварил своите кораби с горящи материали, пратил ги на бой и опожарил голяма част от корабите, обсадили града.

Империята при Лъв I.

Започналият успешно поход завършил с безусловен провал. За неуспеха бил обвинен Аспар, чиито кандидати оглавявали войската и претърпели поражение. През 471 година германците, ръководещи армията, били убити или хвърлени в тъмница. Аспар бил поканен в двореца, където евнусите го насекли с мечовете си. След тази разправа влиянието на варварите във византийската армия повече никога не станало така значително, както било в средата на V век, макар че някои германски вождове се опитвали периодично да получат „наследството на Аспар“.

Борбата между германската и исавърската партия завършила със сътресения през 471 година. Именно заради отслабването на варварското влияние Лъв I получил прозвището Велики. Скоро след разгрома на германското партия императорът починал мирно на седемдесет и три години. Наследил го внукът му Лъв II (син на Зенон и Аркадия). Само след десет месеца седемгодишното момче умряло скоропостижно от болест. Негов регент бил баща му Зенон – той станал новият император, който управлявал седемнадесет години.

февруари 17, 2019

Свиване

Нобелови лауреати – 1956 година  

Андре Ф. Курнан (André F. Cournand)

24 септември 1895 г. – 19 февруари 1988 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Вернер Форсман и Дикинсън Ричардс)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Американският физиолог Андре Фредерик Курнан е роден в Париж в семейството на лекаря Жул Курнан и Маргьорит (Вебер) Курнан. Блестящ футболист и алпинист в детството си, на девет години Курнан решава да стане хирург. След като завършва начално образование в лицея „Кондорсе“, той получава през 1913 г. званието бакалавър по изкуствата в Парижкия университет (Сорбоната). През следващата година, вече с диплома по физика, химия и биология към природонаучния факултет на университета, Курнан постъпва в медицинско училище. Първата световна война обаче прекъсва обучението му.

От 1915 до 1918 г. Курнан служи в пехотата на френската армия като санитар, по време на службата си е отличен с три бойни награди. След края на войната продължава медицинските си занимания в Парижкия университет. Като стажант-лекар от 1926 до 1930 г. се обучава при известния невролог Жорж Гилен. Докторската си дисертация посвещава на разсеяната склероза, едно от заболяванията на нервната система. По време на стажа си придобива добра клинична практика по вътрешни болести, педиатрия и белодробни заболявания.

След като получава медицинска степен в Парижкия университет през май 1930 г., Курнан заминава за САЩ, където заема мястото на чуждестранен специалист в нюйоркската болница „Белвю“ към Колумбийския университет. През следващите три години изминава пътя от помощник до главен чуждестранен специалист. През 1934 г. е назначен за преподавател по медицина в лекарския и хирургическия колеж към Колумбийския университет. През същата година в кардиопулмоналната лаборатория в болницата „Белвю“ Курнан започва своите изследвания на дихателната система, а през 1935 г. - своята двадесет и пет годишна съвместна работа с Дикинсън Ричардс. Курнан и Ричардс знаят за експериментите на Вернер Форсман от Еберсвалдската хирургическа клиника в Германия. През 1929 г., опитвайки се да разработи достъпен метод за контрол на състоянието на сърцето по време на неговите заболявания, Форсман въвежда катетър (дълга тънка тръбичка) в своята лакътна вена и го придвижва на около шестдесет и един сантиметра до десните дялове на сърцето. Курнан и Ричардс решават да разработят аналогичен метод за измерване на кръвното налягане в сърцето и белите дробове. През 1930 г. те започват серия от експерименти, насочени към развитието на метода за катетеризация на сърцито, предложен от Форсман, и към 1936 г. осъществяват манипулацията върху кучета и шимпанзе в кардиопулмоналната лаборатория към болницата „Белвю“. Понеже методът е нов, възникват сложни проблеми. Първият проблем засяга катетъра: той трябва да бъде достатъчно твърд, за да предава точно налягането на пулса чрез стълб течност с височина четири фута (122 сантиметра), но в същото време трябва да е достатъчно подвижен, за да минава по кръвоносните съдове и вътре в сърцето, без да ги поврежда. Първите катетри – с вътрешен диаметър малко повече от милиметър – са направени от тъкан, напоена с пластмаса. Катетърът се пълни с течност (физиологичен разтвор) и външния му край се прикрепя към манометър – прибор, използван за измерването на кръвното налягане.

През 1941 г. Курнан и неговият асистент, доктор Джилмърт Ренджис от медицинското училище към Нюйоркския университет, правят първата след експеримента на Форсман през 1929 г. катетеризация на сърцето. Курнан и неговите колеги откриват, че катетрите могат да бъдат оставяни в кръвния поток на човека до седем часа, без да се допусне образуването на тромби или възникването на други усложнения, с което потвърждават безопасността на процедурата. Методът позволява да се измери кръвното налягане в кръвоносните съдове и сърцето, съдържанието на кислород в кръвта, взета с помощта на катетъра, а също така общото кислородно количество, употребено при дишането. Тази информация позволява на лекарите да измерят скоростта на белодробния кръвен поток. Към края на 40-те години катетеризацията на сърцето се използва като стандартен метод за изследване в няколко академични медицински центъра.

През 1945 г. Курнан става американски гражданин, а през следващата година е назначен за асистент-професор по медицина в медицинския колеж към Колумбийския университет. По време на Втората световна война под ръководството на Ричардс изучава в болницата „Белвю“ състоянието на шока и методите за неговото лечение по поръчение на ведомството за научни изследвания и развитие към правителството на САЩ, като едновременно с това работи и за химическите военни служби. През 1945 г. е назначен за адюнкт-професор по медицина в медицинския колеж, а през 1951 г. става професор.

Като използва метода катетеризация на сърцето за свои по-нататъшни изследвания на белите дробове, Курнан става първият учен, прокарал катетър през дясното предсърдие и сърдечния вентрикул в белодробната артерия, по която кръвта от сърцето постъпва в белите дробове. Той измерва също така за първи път налягането в белодробната артерия, което му позволява да направи заключение за взаимната връзка между съдържанието на кислорода в кръвта и кръвното налягане в артерията. Сътрудниците на лабораторията разбират, че емфиземата и други хронични белодробни заболявания водят до недостатък на кръв в организма, така наречената хипоксия, и до високо кръвно налягане в малкия кръг на кръвообращението. Курнан иска да разбере как са свързани равнището на кръвното налягане в белодробната артерия и съдържанието на кислород в кръвта. Той иска също така да си изясни дали хипоксията предизвиква увеличаване на обема на кръвта в белодробните кръвоносни съдове, което предизвиква повишаване на кръвното налягане, или води до рефректорен спазъм на белодробните артериоли с последвало го повишаване на кръвното налягане. В процеса на своето изследване Курнан достига до извода, че един от механизмите не участва в процеса. Той предполага, че тънките артериоли от малкия кръг на кръвообращението реагират непосредствено на съдържанието на кислорода в кръвта. При ниско съдържание на кислород мускулите на стените на на артериите се свиват и кръвното налягане се увеличава. Хипотезата на Курнан е потвърдена от следващите изследователи.

Курнан катетризира настойчиво сърцата на деца в ранна възраст с различни видове вродени сърдечни пороци. При дефект на междупредсърдната преграда се среща липса на отвор между дясното и лявото предсърдие. Курнан успява да прокара катетър в лявото предсърдие на болни от този порок и да измери кръвното налягане в камерата.

През 1924 г. Курнан се жени за Сибиле Блумър, като осиновява детето от първия ѝ брак. На семейството се раждат три дъщери. След смъртта през 1959 г. на първата си жена Курнан се жени през 1963 г. за своята бивша лаборантка Рут Фабиан. През следващата година напуска поста си в кардиопулмоналната лаборатория на болницата „Белвю“. Рут умира през 1973 г. и Курнан се жени за Беатрис Бърл. Съпружеската двойка живее в Ню Йорк и Нортъмптън, щат Масачузетс.

Ученият умира в Грейт Барингтън.

Курнан е носител на сребърния медал Андерс Ретзиус на Шведското медицинско дружество (1946 г.), на наградата Албърт Ласкър на Американското дружество за национално здраве (1949 г.), на почетната награда Джон Филипс на Американското дружество на лекарите (1952 г.) и на златния медал на Белгийската кралска академия по медицина (1956 г.). Удостоен е също така с почетни звания на университетите в Страсбург, Лион и Пиза, на Колумбийския университет и на Свободния университет в Брюксел. Той е член на Националната академия на науките на САЩ, на Американското физиологично дружество, на Асоциацията на торакалните хирурзи и на Американското торакално дружество, а също така почетен член на Лондонското кралско медицинско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/cournand.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

февруари 16, 2019

Свиване

Ревизията на авторското право в ЕС: политическо споразумение  

I. Има съгласие

Постигнато е политическо споразумение  за модернизиране на правилата за авторското право за целия Европейски съюз. Остава одобрение от Съвета на 20 февруари и гласуване от ЕП по-късно през пролетта.

Как Европейският парламент представя новата директива:  по-висока отговорност, но това не е цензура.  Ще доведе  ли до инсталиране на филтри – не!

Европейската комисия и Ансип  приветстват споразумението с мажорни туити. В допълнение ЕК публикува позиция за   “преодоляване на  митовете” за новата регламентация.

II. Има реакция

Няма как   съобщението на ЕК за “митовете” да мине без реакция. Веднага реагира Юлия Реда: правите огромна грешка, ЕК, тези хора не са тълпа, това е демокрацията в действие!

В лагера на противниците на чл. 11 и чл.13:

  •  чл.11 – правата на издателите

Кратко съобщение от проф. Лайонел Бентли, участник в кампанията на академичните среди срещу чл.11 и чл.13

Какво казва Юлия Реда за сделката между Франция и Германия относно чл.11: Финалната версия много прилича на версията, която вече се  провали  в Германия – но е влошена версия,  не се ограничава до търсачките и агрегаторите на новини. Възпроизвеждането на повече от “единични думи или много кратки откъси” от новините вече няма да е свободно – това изискване ще обхване много от откъсите, които обикновено се показват заедно с връзките днес, за да ви дадат представа към какво съдържание водят връзките. Ще трябва да изчакаме и да видим как съдилищата тълкуват какво означава „много кратко“ на практика – дотогава за хипервръзките ще има правна несигурност.

Европейската федерация на журналистите за мерките в чл.11: “подиграват се с правата на журналистите”

Мерките подсилват системата, при която мощните издатели принуждават работещите журналисти и свободни професии да подписват договори, лишаващи ги от всичките им права, като по този начин им предлагат пропорционален или подходящ дял от нищо.

Това е лошо за журналистиката и лошо за Европа, съгласявайки се с това, институциите на ЕС или са наивни, или  цинично са предали ценностите на справедливостта.

Генералният секретар на EFJ Рикардо Гутиерес: “Това не е текстът, за който се надявахме и се борихме. Призоваваме представителите на Съвета и Европейския парламент да решават разумно и да отхвърлят всякакви дискриминационни разпоредби в него”.

  •  чл.13 – филтрите остават

 

Какво казва Юлия Реда за сделката между Франция и Германия относно чл.13: Всичко, което потребителите могат да качват, трябва да е с предварително уредени права. Доставчиците  няма да имат друг избор, освен да внедрят филтри, които по своята същност са скъпи и склонни към грешки. Доставчиците носят отговорност за нарушения, както ако са ги извършили сами. Тази огромна заплаха ще принуди платформите дори да превишават изискванията в директивата.

EDRI, Европейската организация за цифрови права: Лобистки текст.

III. А сега:

#SaveYourInternet campaign

Свиване

ПИК осъден за клеветническа информация в статия  

На 12 февруари 2019 г.  състав на Софийския граски съд се е произнесъл с решение по делото на Емил Джасим срещу ПИК Нюз на Недялко Недялков.

ПИК Нюз е осъден да заплати на  Емил Джасим обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на клеветническа информация, съдържаща се в статия на ПИК Нюз.

Пълният текст на решението

Преди националния празник на България през 2017 г. и преди изборите за парламент, на сайта ПИК  е публикувана статия със заглавие СКАНДАЛНА ГАВРА! Историк и учител от „Да, България” хули българщината навръх 3-ти март, нарича *******”  Твърди се, че Емил Джасим, определен като кандидат-депутат от политическа партия,  „хули“ българщината и Васил Левски и “дори си позволява пред аудиторията да нарече Васил Левски „л…но“.

СРС се произнася в полза на Джасим.  В жалбата срещу решението на първоинстанционния съд защитата на ПИК Нюз твърди, че

  •  не е налице виновно поведение на автора на публикацията, доколкото е отразена обществената реакция срещу презентацията на ищеца;
  • статията е резултат на добросъвестен журналистически анализ;
  • публикацията на сайта на ответника е препечатана от Труд  и  е процесуално недопустимо да се уважат исковете на ищеца срещу различни ответници във връзка с нанесените му неимуществени вреди;
  • публикувайки линк към презентацията на ищеца, медията е дала възможност на читателите да се запознаят с нея, което изключва изопачаване или скриване на информация;
  • ЕСПЧ  има практика за защита на свободата на изразяване, приложима в случая.

Софийският градски съд засяга множество въпроси в светлината и на практиката на Съда за правата на човека.

Отговорност за републикуване

Статията е препечатана от Труд. Съдът установява, че липсва позоваване и за автор е посочен ПИК. По този въпрос съдът приема следното:

Ирелевантно е за спора дали статията е препечатана от друга медия, доколкото не се спори, че в прикаченото към статията видео, което към момента на публикуване е било налично, се е съдържала цялата процесна лекция на ищеца и авторът на материала е могъл да се запознае с него, съответно да провери соченото в статията, от която се твърди, че е препечатана.

При републикуване, чрез което се разпространява клеветническа информация,  се ангажира отговорността на медията, която републикува:

в свои решения ЕСПЧ е извел редица задължения и отговорности на журналистите при осъществяване на професионалната им дейност. Освен да поднасят вярна и прецизна информация, те са длъжни да проявяват още по-голяма бдителност и усърдие при проверка на точността на информацията, когато изразяват сериозни твърдения, засягащи личността на конкретен субект. Съдът в Страсбург приЕ., че са необходими специални основания за освобождаване на медиите от обичайното им задължение да проверяват фактическите си твърдения, с които може да се оклевети едно лице. Дали ще съществуват такива основания ще зависи най-вече от характера и степента на въпросната клевета и степента, в която медиите могат основателно да смятат, че източниците им са надеждни по отношение на твърденията(Standard Verg lagsgesellschaft mbH (№2)).

В конкретиката на казуса се установява, че в процесната статия се твърди, че ищецът е нарекъл по недопустим и циничен начин историческа личност. Напълно предвидимо е, че публикуваният материал с подобно заглавие не само има опасност, но неизбежно ще засегне с висок интензитет личността на ищеца и мнението на обществото за него. Авторът на статията е имал възможност без особени усилия да провери твърденията си в статията, като се запознае със съдържанието на процесната лекция.

Ето защо съставът намира, че в случая не са спазени добрите журналистически практики и съответно дори и материалът да е взет от друга медия, което не се доказа по безспорен начин, то отговорността на медията не отпада.

Баланс на права

Настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че авторът на публикацията не е съблюдавал правилата за добра журналистическа практика, не е проверил информацията, която излага, а е извършил недопустимо нарушение на чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията), което не може да бъде извинено и пренебрегнато за сметка на свободата на словото, прокламирана в чл.10 от Конвенцията.

Настоящият състав намира, че при произнасяне относно отговорността на журналист, съответно на редакция на електронна медия, съдът следва да направи преценка и да съобрази предмета на спора в светлината на чл.8 от ЕКПЧ, според който всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция и съответно на чл.10 от ЕКПЧ, който закрепя правото на всеки да има свобода на изразяване.

ЕСПЧ е имал повод да се произнесе по общото приложение на тези две разпоредби на Конвенцията, като е счел, че неприкосновеността наличния живот съществува независимо от твърденията за извършено нарушение или друга лоша слава ( Sciacca v Italy 2005-I; 43 EHRR 400). Съдът е приел, че държавата има позитивно задължение да зачита личния живот като го закриля от натрапчивите действия на трети лица, включително от репортери, като преценка следва да се прави при всеки конкретен случай с оглед баланса между чл.8 и чл. 10 от ЕКПЧ (White v Sweden 2006). Насоки са дадени от съда в решението Von Hannover №2 срещу Германия, като следва да се съобрази дали публикацията има принос за дебат в обществен интерес, ролята и функцията на лицето, за какво е репортажът, последиците от публикацията. Съдът е намерил, че публикуването на снимки и статии единствено с цел да се задоволи любопитството на определена група не изпълва критерия за обществен интерес. В конркетния казус процесната статия, доколкото касае публична личност и нейни публични изказвания и виждания, може да породи конструктивен дебат, доколкото лицето се установи по-делото, че е член на политическа партия и участва активно в нейната дейност. За обществото е важно да се запознае с възгледите на публичната личност по отделни въпроси, дори и свързани с мнението му за исторически периоди и личности.

В този смисъл е позволено да се извършва оценъчна дейност на изказванията и поведението на лицето. Недопустимо е обаче да се възпроизвеждат клеветнически твърдения, които манипулират общественото мнение и целят популяризиране на даден материал. Доколкото се установи, че не ищецът е обидил историческа личност, в тази част статията се явява клеветническа и не може да попадне под закрилата на чл.10 от ЕКПЧ.

По тези критерии въззивният съд счита, че следва да се даде приоритет на защитата на личната сфера на ищеца за сметка на чл.10 от ЕКПЧ. ЕСПЧ е категоричен, че в обхвата на чл. 8 от Конвенцията се включва и репутацията и честта на едно лице (Pfeifer срещу Австрия). В делото Chauvy и други срещу Франция съдът тълкува чл.8 от ЕКПЧ, като приема, че репутацията на едно лице е защитена от разпоредбата като част от правото на личен и семеен живот и трябва да бъде балансирана спрямо свободата на изразяване на мнение.

Публични фигури

Следва обаче да се има предвид, че степента на допустима критика спрямо публични фигури е по-висока, отколкото на частни лица – Petriva v Romania, като се съобрази факта дали изложените твърдения представляват „изявления за факти“ или „оценъчни съждения“, а за последните е необходима достатъчна фактическа база, за да са в съответствие с чл.8 от ЕКПЧ.

Съдът е приел, че защитата на репутацията на другите по смисъла на чл.10 §2 от ЕКПЧ обхваща политици, които не действат в личното си качество – Lingens v Austria. Безспорно съдът намира, че към 2017 ищецът е бил публична личност, тъй като е участвал активно в политическия живот на страната, членувал е в политическо движение и е бил кандидат на избори от листите на движението „Да, България“, както посочва и свидетеля И.. Следователно прагът на търпима критика спрямо публичните изяви на ищеца, каквато е и изнесената от него лекция, е завишен.

Оценка и твърдение за факт

Отговорност се носи за твърдения за факт, не за оценки – и съдът пространно аргументира защо следва тази линия.

Обществото има право да е информирано за възгледите на лица, които упражняват пасивното си избирателно право. Поради това, макар и действително натоварени с негативен смисъл, използваните изразни средства, с които авторът описва своето мнение за лекцията на ищеца, не са основание за ангажиране на деликната отговорност на ответника на основание чл.49 от ЗЗД.

ЕСПЧ е имал възможност да направи разграничение между фактически твърдения и оценъчни съждения. Фактическите твърдения изискват доказателство за истинността им, а оценъчните съждения, като мнения и коментари, се считат за неподлежащи на доказване – Nilsen and Johnsen v Norway. Оценъчните съждения се ползват с по-голяма степен на защита. Практиката на ЕСПЧ е в посока, че дори провокативни изрази могат да не бъдат определени като фактически твърдения.

Авторът дава свой прочит на лекцията, като определя твърденията в нея като „истинска Вавилонска кула от нагли лъжи и тотални манипулации“. Очевидно това са оценъчни съждения, които няма законова опора да бъдат приети за фактически твърдения и съответно да са основание при констатирана невярност да са основание за деликтна отговорност. Обратното тълкуване би нарушило чл.10 от ЕКПЧ, доколкото би се ограничила свободата на словото и би се попречило на свободното изразяване на журналистическо мнение.

Признавайки вреди на публична личност вследствие на цитираните по-горе оценки, Държавата, чрез съдебната власт, би нарушила ЕКПЧ. Още повече, че както беше посочено, обществото има интерес от това да бъде информирано относно публичните изяви и възгледи на политици. Няма пречка журналист в статия да изразява мнение и да дава собствена оценка на прояви на ищеца.

ЕСПЧ приема, че след като се установи наличието на оценъчни съждения е необходимо да се прецени дали е налично „достатъчно фактическо основание за тях (Turhan v Turkey). Следва да се има предвид, че не е допустимо зад понятието „оценъчни съждения“ да се прикрива необоснована критика, обида или друга укорима цел. Необходима е връзка между оценъчното съждение и факти, които да го подкрепят, за да не се злоупотреби с предвидената в чл.10 ЕКПЧ закрила и съответно нарушението да остане несанкционирано. Съдът намира, че по делото е налично достатъчно фактическо основание за оценъчните съждения, доколкото от свалената на хартиен носител публична лекция се установява действително, че ищецът защитава пред широка аудитория свои интерпретации на периоди от българската история, съответно различен поглед върху дейността и живота на известни исторически личности. В светлината на необходимостта обществото да познава публичните личности, техните възгледи за важни исторически събития, които очевидно не са част от техния личен живот, е оправдано да се използва по-висока степен на критика, съответно не е укоримо използването на въздействащи фрази, които представят мнението на автора за действията и възгледите на публично активна личност, още повече и политически активист.

Невярно и засягащо доброто име твърдение

В статията обаче има и клеветнически твърдения за факти. Приписва се на Джасим казано в разговор между деца за националния герой Левски, което той само цитира в подкрепа на  свои тези.

 заглавието на статията, съответно нейното съдържание, без всякакво съмнение оставя впечатление у читателя, че обидата изхожда от ищеца. С това поведение са нарушени основни принципи на журналистическата етика, направено е едно клеветническо и невярно твърдение, като единствената му цел е да предизвика негативни реакции в аудиторията, съответно да се подсили въздействието на материала. Подобна цел е недопустимо да се постига с такива средства, поради което съдът намира, че именно тези твърдения в статията и заглавието обуславят отговорността на ответника за непозволено увреждане.

 

Самото заглавие на статията е провокативно, цели да заостри вниманието на читателите, като ги насочи именно към обида, нанесена от ищеца на историческа личност. Ясно и недвусмислено е, че описаното в материала, ще доведе до негативната реакция на обществото, ще създаде изключително трайни и отрицателни емоции у читателите към една личност и ще накърни репутацията му. В случая се установява, че авторът е пренебрегнал правилата за добра журналистическа практика, доколкото от статията е видно, че написаното е интерпретация […] авторът е бил наясно с действителното поведение на ищеца по време на лекцията, но за да привлече по-голям брой читатели, съответно за да въздейства материалът по-силно на аудиторията, е изопачил по недопустим начин фактите, като е направил клеветническо и невярно твърдение, че обидата е нанесена от ищеца.

[…] самото заглавие на статията е клеветническо и провокативно – то провокира не само интерес към статията, но и само по себе си насърчава формирането на укорими реакции спрямо ищеца, изразяващи се в неприязън и отправяне на заплахи.

Отговорността на читателите

Читателите на ПИК  нямат задължение да проверяват факти, те са се доверили на източника, смятайки, че ПИК е медия и спазва медийните стандарти.

Читателите на ответната медия нямат задължението и ресурсите да проверяват изложените в статията твърдения, съответно отговорност за тях носи техният автор или самото дружество при условията на чл.49 от ЗЗД. Читателите са се доверили, че авторът е извършил добросъвестна проверка, спазил е задълженията си, вменени му от съответния Етичен кодекс и са приели за безспорно и вярно изложеното както в заглавието, така и в самия материал.

Решението обаче  казва достатъчно за ПИК и източника му Труд,  за цялата  машина  за разпространение на клеветническа информация.

Свиване

Портрети от Марк Рибу  

ИЗТОЧНИК: „Vintage Everyday“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Роденият през 1923 година в Сен-Жени-Лавал френски фотограф Марк Рибу прави първата си снимка през 1937 година, използвайки фотоапарата на баща си Vest Pocket Kodak. В младежките си години по време на Втората световна война е активен участник във Френската съпротива от 1943 до 1945 година. След войната учи за инженер в Екол сентрал дьо Лион от 1945 до 1948 година.

До 1951 година Рибу работи като инженер в лионските фабрики, но веднъж си взема една седмица отпуска, за да прави снимки, и това го вдъхновява да стане фотограф.

През следващите няколко десетилетия Рибу пътува по целия свят. Снимките му се появяват в редица списания, включително Life, Géo, National Geographic, Paris Match и Stern. Лауреат е на много престижни награди, има големи ретроспективни изложби в Музея на модерното изкуство в Париж и в Международния център по фотография в Ню Йорк.

Следват портрети на известни личности, направени от Марк Рибу от 50-те до 90-те години на миналия век.

Владимир Набоков, 1959 г.

Владимир Набоков, 1959 г.

Вили Брант, 1961 г.

Юрий Гагарин, 1961 г.

Бертран Ръсел, 1962 г.

Хенри Милър, 1962 г.

Джеймс Болдуин, 1962 г.

Фидел Кастро, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Джон Ленън, 1964 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Жан Даниел, 1969 г.

Папа Павел VI, 1972 г.

Джорджо Армани, 1987 г.

Изабел Юпер, 1994 г.

Свиване

Истанбулско дежа вю за детето  

Имам преживяване. Чувствам се сигурен, че вече съм виждал тази ситуация, въпреки че няма как да е вярно. Изглежда имам химичен дисбаланс и това, за което говорим, не се обработва в онази част на мозъка ми, в която трябва. Така в ума ми се предизвиква илюзията, че идеално знам какво ще се случи, малко преди да се е случило, ама все пак след като вече се е случило. Това, горе-долу, е дефиницията за дежа вю.

И наистина, сякаш циркът на Истанбулската конвенция отново разпъва своя пъстър шатър, само дето тогава бяха жените, а сега са децата. Поводът е публикуваният за обсъждане проект на Национална стратегия за детето и сякаш предния път за нищо не бяхме говорили, сякаш за нищо не бяхме се карали и сякаш за нищо се изпонамразихме ненужно.

Няма да влизам в текстовете на стратегията – вещи юристи и компетентни организации ще го направят много по-добре. Но спорът за философията остава същият: чия е отговорността, пред кого е отговорността, кой взима решенията.

Атакуват стратегията за това, че отново подменя легитимността – въвежда някакви органи, които ще решават вместо родителите, когато става дума за техните деца. Тези органи ще могат да отнемат децата по непроверени доноси и по не достатъчно добре дефинирани критерии. Подобни скандали вече се разразиха в други европейски страни и отзвукът тук не беше малък. Сега сякаш сами сме тръгнали да правим същото, от което се възмущавахме в Норвегия.

Въпросът не е толкова прост, колкото изглежда. Въпросът не е дали семейството да е изцяло отговорно за развитието и възпитанието на децата, или изцяло отговорно да е обществото. Просто животът е прекалено шарен, за да може да има еднозначен отговор на този въпрос. Много често обществото е под нивото на семейството. Има семейства, способни да развият у децата си морал, познания, естетика, интелект и култура, каквито чиновниците приживе не могат да осмислят, камо ли да преподадат. Често даже с бюрократичното си бездушие обществените институции изглеждат като обида към такива семейства. В такива случаи ако едно дете, вместо на семейството си, бъде оставено на грижите на обществото, то ще бъде осакатено.

Има обаче и семейства, способни да произведат единствено престъпници (ако децата са достатъчно интелигентни и предприемчиви) или в масовия случай – клиенти на социалната система. Тогава обществото не само има право, но е и длъжно да се намеси, защото когато разходите за социални помощи и борба с престъпността станат по-големи от инвестициите в технологии и култура, тогава всички имаме проблем.

Какво, да се застреляме, задето има различни семейства? Може би някои деца трябва да бъдат спасявани от родителите си, но не всички деца.

Важен е въпросът кой ще възпитава децата. Но не по-малко важен е въпросът на какво ще ги възпитава. Което прави нещата толкова сложни, че човек направо може да се отчае. Защо? Защо винаги искаме да направим нещата сложни до отчаяние?

Естественият ред на нещата е този: в семейство от мъж и жена се създават и отглеждат деца, къде по-успешно, къде не. Идва обаче някой умник и казва: семейството вече не може да възпитава деца. Следователно с отглеждането и възпитанието на децата трябва да се заеме обществото. Как ще го направи? Чрез своите институции. Кой работи в тези институции? Съответните чиновници. Откъде идват тези чиновници? От деца, отгледани в семейства. Кофти…

Когато семейството не успява да се справи с децата си, някой трябва да се намеси. Друг е въпросът кога се намесва той – дали когато садистичният баща-алкохолик съдира с колан задника на сина си, щом той дръзне да се изправи в защита на малтретираната си майка, вследствие на което синът, когато порасне, става масов убиец (дежурен сюжет в американските филми); дали когато строгият баща дърпа ушите на сина си, защото го е хванал да бърка в гащичките на сестра си, докато, пушейки трева, прелиства порно списанието; или пък когато съсед се е обадил на съответните служби, защото през стената е чул да се повишава тон; или пък когато будна домакиня е подала донос срещу своя приятелка, споделила, че напоследък се чувства депресирана, и това според будната домакиня е потенциална заплаха за децата на приятелката ѝ (действителен случай с българско семейство във Франция)? Да, някой трябва да се намеси, когато семейството – тази отживелица – не успее да се справи със създадените от него (обикновено по естествен път) деца. Кой да се намеси? ОБЩЕСТВОТО, разбира се! Що за глупави въпроси!

Но какво правим, ако случайно и ОБЩЕСТВОТО не успее да се справи с разпътните деца на това досадно семейство? Когато системата прегрее, правилните решения обикновено са извънсистемни. Ако семейството не се справя (а то очевидно не може да се справи, защото е анахронизъм, особено в хетеросексуалния си вариант), тогава идва гражданското общество. Ако и то не успее да се справи – ред е на държавата. Провали ли се държавата (защото и това нерядко се случва), на ход е Европейският съюз. Ако и той не създаде качествено поколение, да дойде ООН! Но какво да направим ако и ООН не успее да направи от децата ни добри хора с честни и милостиви сърца? В такъв случай не остава друго, освен да дойдат извънземните.

Голяма летяща чиния като онези от „Денят на независимостта“ надвисва над сградата на ООН в Ню Йорк. Бръмчащ, защото е претъпкан с електрически заряди, лъч се спуска от мястото, където иначе би се намирал анусът на летящата чиния, ако тя беше морска звезда, и спира в кабинета на Антониу Гутериш. Кльощав като анорексик извънземен с голяма глава и непроницаеми очи слиза по лъча и казва на Генералния секретар с машинен глас:

– Клети Генерални секретарю! Нашата неимоверно развита цивилизация научи, че в квартал Банишора имало някакъв тип, който ударил шамар на детето си, когато то го попитало как е правилно да мастурбира. Активистите му го отнели, но то продължило да пита. Отнела го държавата, но то не спирало да пита, на свой ред и Европейският съюз го отнел от държавата, но детето питало и питало. Накрая ти, секретарю клет, го сложи под грижите на ООН, но детето пак не се вразумява, защото е твърдоглаво коньовичарче. Сега сме дошли да го вземем и да го вразумим в галактическата занималня.

– Ами ако и вие се провалите?

– Не можем да се провалим, защото сме най-висшите създания във вселената!

– Ама как! Не сме ли ние?

– Не, не сте.

– Добре, де, но да допуснем, че и вие се провалите. Какво правим тогава с коньовичарчето?

– Пращаме го на Бог, Той да се оправя с него.

– Дрън-дрън! Бог не съществува – казва Гутериш и се прекръства.

Представихме си тази ситуация с извънземния в ООН, за да си спестим няколко страници разсъждения по темата за възпитанието на децата в модерния свят, вярвайки, че всеки ще разбере за какво става дума. Дали сме свидетели толкова на подмяната на ценностите (това също!), колкото на подмяната на техните носители? Дали тези „световни властелини“, които искат да заменят отечествата с региони, не искат да заменят и семействата с фондации и агенции?…

„Чакай, чакай! – ще възкликнат мнозина. – ти пак изкара нещата по-сложни, отколкото ги виждаме ние. Говорим си дали да се шамарят децата вкъщи или не. Кой ще ти чете стратегии, кой ще ти чете конвенции, кой ще ти чете становища! Ай, стига бе!“…

Шамарите ли са ви зорът? Добре, нека е само това. Но бъдете сигурни, че даскал Ботьо Петков бая е пердашил малкия Ботев, за да „стане човек“; Петко Славейков сигурно е мълвял безсмъртното „Пенчо бре, чети!“, извивайки ухото на бъдещия кандидат за нобелов лауреат и едва ли точно това бащино „зверство“ е вдъхновило написването на „Кървава песен“. Не всяко физическо наказание е насилие, както и не всяко насилие е вредно, иначе защо се съгласяваме държавата да праща престъпниците в затвора? Или може би трябва да уважаваш полицая, прокурора и съдията, но не и баща си? Физическото наказание къмто насилието е тъй както глобата къмто обира. Както глобата не е обир, така и дърпането на ухо не е насилие. Хайде сега всички активисти нека започнат да вият като линейки: три, четири! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „СЕГА

 

февруари 15, 2019

Свиване

Сами си носим въжето  

  1.
  Човек наистина може да се отчае за случващото се в нашата наука и във висшето ни образование!
  Добре, нека не обобщавам за цялата наука и всичкото висше образование, а да спра само до националната сигурност и да се спра на нея.
  И тези дни научих поредното световно, европейско, регионално и най-важното национално неизвестно лице, станало професор по сигурност!

чети по-нататък

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 27  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на тетевенския даскал Иван [1]

28 декември 1872 година

– Откъде си родом, къде си се учил и какво работеше?

– От Сопот съм, Пловдивска околия. Учил съм се в сопотското училище. Учителствам от осем години насам. Отпреди една и половина-две години учителствам в Тетевен.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, никак не съм ходил.

– Кога влезе в комитета, за какво и с какви намерения влезе в тая работа, каква ти беше службата в комитета?

– Когато отидох първоначално в Тетевен да даскалувам, сиреч да учи- телствам, аз нямах понятие от такива работи. Преди една година, или девет месеца, една вечер дойде хаджи Станьо и ми каза: „Утре, три-четири часа преди съмване, трябва да запалиш мангалите и да приготвиш [стаята], ще има събрание, ще се събираме.“ И аз, понеже те всякога се събираха и правеха събрание, помислих, че ще правят пак такова събра- ние, запалих мангалите [и] приготвих [стаята]. Сутринта отворих и училищната стая, Три часа преди съмване дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев, Марко Йончев, Иван хекиминът, чорбаджи Тихол, Марин Братанов, хаджи Иванчо и седнаха в приготвената от мене стая. Между тях имаше и един непознат за мен човек. Те седяха, а аз влизах и излизах при тях, за да им прислужвам. Непознатият мен човек бил Дякон Левски. Ето, тоя Дякон беше отворил някакви книжа и ги четеше. После ме повикаха вътре. Левски казваше: „Нашите работи досега бяха леки, сега напредват [и] се затрудняват, отсега нататък вие ще имате повече, вам ще е потребен един секретар.“ На това хаджи Станьо отговори: „Ето нашият даскал Иван, той ще ни стане секретар.“ Когато аз [ги] попитах защо ще им бъда секретар, хаджи Станьо стана и рече: „Ти не си ли българин, твоята кръв не е [ли] българска? Аз съм отдавна в тая работа, ти в същност няма да вършиш нищо, ще правиш какво реши събранието, не се страхувай!“ „Много до- бре“ казах, но в началото не се съгласих. На това хаджи Станьо и Дяконът казаха: „Тъй като ти научи толкова много работи, ако не влезеш [в ко- митета], ще те убием.“ На това аз склоних. След това от централния или Ловчанския комитет започнаха да идват писма, [които] даваха на мен. Щом пристигнеше писмо, тия, които споменах, се събираха пак и отваряха писмото, [което] аз прочитах. В тия писма винаги искаха пари. На три пъти [им] изпратиха пари: първия път – две хиляди и триста гроша, втория път – хиляда сто и петдесет и два гроша, третия път – още две лири. Един път в събранието аз казах на чорбаджиите: „Не знаете ли, [че] по едно време се беше появил един човек, който казваше: „Ще купя фабрика [и] ще произвеждам американска прежда“, [така] той събра хиляда-две хиляди лири, после взе парите и забягна в Букурещ, да не би и тоя да е от същия род?“ На това хаджи Станьо и другите от събранието казаха: „Ти не знаеш, това е за народа, а не като памука!“ Заради това те дори ме отстраниха от секретарството и дошлото писмо по отстранението ми е между книжата, които се намират тук. Преди да бъда отстранен, понеже постоянно идваха писма за пари, те ме накараха да напиша едно писмо [със следното съдържание]: „Ние [ви] пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови“. Аз го написах. Това пис- мо се написа и замина. След няколко деня пристигнаха шест револвера. Научих се, че те дошли в къщата на хаджи Ивановите синове – Станьо и Станчо. Когато хаджи Станьо дойде в училището, аз му казах: „Стоката ви е пристигнала.“ Той ми рече: „Иди донеси един да го видя!“ Когато хаджи Станьо видя в адресуваното до комитета писмо, донесено от Станчо хаджи Иванов, че е поставена цена по три и половина лири [за револвер], той, макар и да я намери прекомерно висока, задържа единия за себе си, другия взема Иван хекиминът, а третия – Иван Петков, като дадоха па- рите на Станчо. Трите останали броя те изпратиха на Изворския комитет, [защото] и те бяха изпратили пари. [за револвери]. Парите за получения револвер хаджи Станьо беше дал на мене, аз ги предадох на Станчо и ги изпратиха на Ловчанския комитет.

– Не писа ли ти отговор за Ловеч по пристигането на оръжието и изпращането на парите?

– Не, ако те са писали, не зная. По това време те бяха започнали да губят доверието си в мене.

– Добре, после какво направихте?

– Както казах и по-преди, по това време дойде писмото за моето от- странение и не гледах техните работи, занимавах се със собствената си работа. След един месец дойде Димитър Дяковчанинът, извика ме и ми каза; „Ти си напуснал, това не може да стане, ти чете устава, не може да се оттегляш.“ Той ме заплаши и каза на хаджи Станьо да ме разубеди. На това аз отново приех секретарството на комитета, започнах пак, обаче техните работи [бяха] криви. Отидох при хаджи Станя, подадох си оставката [и му] казах: „Уредете даскалската ми сметка, ще си отида на село.“ Той ми каза: „Пари няма, дори и без пари да си отидеш, пак жив не ще си отидеш, не можеш да избегнеш от тая работа.“ Димитър сега разказва дори, че съгласно заповедта на хаджи Станя, той ме причаквал няколко пъти, за да ме убие. От страх аз не излизах от къщата си и бях напуснал [комитета].

– Не знаеше ли, че ще бъде нападната хазната?

– Три месеца преди да бъде нападната хазната, Димитър говореше [все]: „Пари, пари!“ Когато те тримата бяха заедно, хаджи Станьо, Петко Милев и Иван хекиминът, както казах и миналия ден, при очната став- ка с хаджи Станя, хаджи Станьо каза на Димитра: „Ти всякога говориш: пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!“

– Не знаеш ли [нещо] по организуването на обира на хазната?

– Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.“ Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим оръжие! [2]“ После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците ц ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!“ [И] замина. Между това минаха няколко деня [3], дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.

– Освен това, знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: даскал Иван

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанията на даскал Ивана са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1] 289 или [15 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 „Тетевенският даскал“ е Иван Лилов Фурнаджиев.

2 Изразът „да търсим оръжие“ би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама“ („да търсим оръжията“), вместо „гасъпларъ арама“ – „да търсим нападателите“.

3 Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни“.

февруари 14, 2019

Свиване

Омразата на поетесите към църквата  

Понякога ми се струва, че някои хора мразят Църквата повече, отколкото мразят полицията и данъчните, взети заедно. Когато заговорят за свещеници и владици, даже и за Бог – пяна им излиза от устата, също като на бесноватите от Евангелието. Най-малкият повод е способен да отприщи яростта им. Често такъв повод е нещо, от което те не разбират и изобщо не ги засяга. Нещо повече: гордеят се, че не разбират и че не ги засяга, но въпреки това мразят, хулят и ругаят.

Така и с поставения за обсъждане проект за Национална стратегия за детето 2019-2030 (тук няма да се занимавам с него, но вероятно ще го направя в края на седмицата другаде). Църквата изказа мнението си за стратегията и бесноватите скочиха възмутени, сякаш Църквата няма право да изказва мнение.

Хайде, да кажеш, че по въпроса за Стратегията критиците на Църквата донякъде наясно. Но те бесняха по абсолютно същия начин и когато патриарх Вартоломей беше в България, изказвайки се „експертно“ как било правилно да се обръща вселенският към българския патриарх; бесняха и за Критския събор, току-що научили думата „икуменизъм“ и вече по-големи икуменисти и от папата; бесняха, когато македонската разколническа църква пожела да я осиновим, при условие че ще устроим скандал във Вселенската патриаршия; беснеят по всякакви канонични и догматични въпроси, без хал хабер да си имат за какво става дума. То е все едно аз да изляза да хвърлям плюнки срещу ЦЕРН, защото не съм съгласен с посоката, по която ускоряват елементарните частици в колайдера. Да се плюнча, защото искам частиците да ги ускоряват в обратната посока и шумно ще протестирам, ще манифестирам остроумието и яркия си език, докато онези нещастници в Швейцария не се вземат в ръце. Има омраза, която мрази, без да знае какво точно е сторил мразеният.

До това заключение ме доведе публикацията на една поетеса в иначе много добра и интелигентна медия. Няма да кажа коя е (поетесата, не медията). Достатъчно е да знаем, че е поетеса, защото поетесите по принцип обитават кули от слонова кост и прекарват времето си във възпяване на доброто, любовта, красотата, философското издигане над дребните страсти и други такива елфически неща. Но вместо нежно да ни посипе със звезден прашец под звуците на сребърни камбанки, нашата поетеса рие земята като бизон и хвърля пръст и чакъл върху Църквата. Нарича я „мълчалива сянка“, владиците са „синодални старци“ (с презрение); „българска православна шамарена фабрика“ (в интерес на истината това не го била казала поетесата, а някакъв поет, но е ясно върху кои думи е ударението: „българска“ и „православна“ – много ги мъчат тези думи, не знам защо); църквата е „възможно най-ретроградната институция“, която отправя посланието: „чрез шамари към подчинение“ (ще си направя труда да потърся къде Църквата отправя това послание, но, както казах, няма да е сега). Църквата според поетесата е ужасна организация, която си въобразява, че в семейството мъжът и жената трябва да са свързани за цял живот (ужас!), децата не бива да се занимават със секс (ужас!) и жената трябва „да ражда като крава за разплод“ – види се, раждането на деца е някакво унижение и грубо посегателство върху правата и свободите. После – олеле, демографска катастрофа!!!

Текстът на поетесата наистина е забележителен, но не желая да се занимавам подробно с него, защото с нищо не е заслужила такова внимание, пък и рискувам да оскверня безсмъртната си душа. Текстът е знаков и програмен не с либералния си патос, не с измислените цитати, даже не и с потресаващата си некомпетентност, стигаща до там да не прави разлика между православие и католицизъм. Текстът на поетесата е симптоматичен с това, че представя обобщен портрет на типичния „модерния“ човек, на прогресиста и атеиста, на еволюциониста, който мисли себе си като „венец на природата“. Статията даже не е портрет – тя е автопортрет на „модерния“ човек: майчице, колко съм съвършен и безгрешен!

Всъщност поетесата може и да се обиди задето я наричам „атеист“, защото самата тя казва:

„Аз съм вярващ човек. Но не религията е тази, която храни вярата ми.
Не църквата ме крепи в нея. И не служителите божии,
на които плаща държавата, не Бог, са моите учители“.

Да, познавам тази вяра. Аз също вярвам, че Меркурий е най-малката планета в Слънчевата система, а Юпитер – най-голямата. Вярвам, защото няма как да го проверя със сетивата си, не мога да отида там и да ги премеря в педи и крачки. Затова вярвам. Почти всички неща, които знае човек, ги знае, защото е повярвал, а не защото ги е изпитал. Откъде знаете, мили поетеси (ако знаете, разбира се), че брутният вътрешен продукт на родината ви за миналата година е бил 105,609 милиарда лева? Някой ви е казал, прочели сте го и сте повярвали. Вярата е могъщ познавателен инструмент, за ужас на мнозина…

Но вярата, която изповядваме в Църквата (и за която скоро писах) е по-различна. Тя не е вярата в някаква висша сила, все едно каква, както изискват масоните от новопостъпващите си членове. Това е точно определена вяра. Определена от Христос, записана в Евангелията и кодифицирана от съборите.

Но да видим какво казва поетесата в своя своеобразен автопортрет на „модерния“ човек.

Да оставим настрана, че не става ясно дали Бог е този, който не плаща на свещениците или пък Бог не е сред учителите на поетесата – може да се прочете и по двата начина, но нека го отдадем на неумело боравене с речта и да видим нататък: „не религията е тази, която храни вярата ми“. Думата „религия“ означава „връзка“, в смисъл на връзка с Бога. Е, кое бе, любезна поетесо, храни вярата ти, ако не връзката с Бога! Освен ако вярата не се изчерпва с Меркурий, Юпитер и БВП за 2018…

Не църквата ме крепи в нея (във вярата). Виж сега, поетесо: когато човек казва „аз вярвам“, обикновено има предвид, че вярва в собственото си безсмъртие и в това, че след смъртта на тялото си ще попадне на по-доброто от две възможни места. Вярва, че се е съчетал с Бога, както е обещал и при кръщението си, отричайки се от сатаната. За да стане това, необходима е благодатта на Светия Дух, която се получава чрез тайнствата Кръщение, Миропомазание, Покаяние, Евхаристия, Брак, Свещенство и Елеосвещение. Тези тайнства са действени единствено в Църквата. Така че няма кой, освен Църквата, да те крепи във вярата, мила поетесо, освен ако вярата наистина не е в Меркурий, Юпитер и БВП за 2018.

Служителите божии“, както презрително ги наричаш, поетесо, същите, на които „плаща държавата“, защото и те имат семейства и все някой трябва да им плаща (ако повдигна въпроса за църковен данък, ти първа ще разголиш гръд и ще легнеш на релсите пред влака с танкове за Индокитай като Раймода Диен), служителите божии са хората, които чрез тайнството Свещенство са получили от Христос правото да извършват всички останали тайнства и не само това, но и да отпускат и задържат греховете на каещите се. Това твоята вяра, поетесо, отчита ли го или то няма отношение към БВП за 2018… Ти колко служители божии познаваш лично?

И ако нито служителите божии, нито самият Бог са твоите учители, кой тогава? Дънов? Ванга? Богомилите?…

Но аз знам коя е болката на „модерните“ хора, особено когато са поети и поетеси. Болката им е, че страстно желаят да се изживяват като господари на духовността и затова истинската духовност толкова ги вбесява. Те не са по-умни от всеки друг „модерен“ човек, който, ако не харесва депутатите, мрази парламента; ако не харесва съдиите, мрази съдебната система; ако не харесва президента, мрази президентската институция и т.н. Всъщност „модерните“ хора, които мразят Църквата, не я мразят нея. Не мразят и свещениците, макар че и в капка вода са готови да ги удавят. Те мразят Бог. Натам е отправена тяхната омраза. Мразят Го, защото с кроткото Си присъствие Той прави да изглеждат жалки техните напъни да бъдат интелектуални, емоционални и морални исполини. Мразят Го, защото задава критерии, в които не могат да се впишат. Те искат свят без Бог, за да могат те да са богове и да се препират кой от тях е по-голям бог от останалите. Ще го доказват с умни писания. Ще го доказват с постмодерни живописни платна. Ще го доказват с инсталации, хепънинги и пърформанси. Да, съгласен съм, че Църквата много пречи в цялата тази надпревара, в целия този парад на изпъчени голи тумбаци. Пречи, защото говори за нормалност и адекватност, което не се съвместява с ексхибиционизма на „модерния“ човек.

Слава Богу, Църквата, когато социолозите я мерят като институция, макар че тя е много повече от институция, винаги се оказва с най-висок рейтинг. Тъй ли?… Ау, че изненадващо!… Да, изненадващо е, защото повечето хора (за разлика от нас – от мен и поетесите) не се чекнат в медиите и социалните мрежи, но имат здраво и адекватно отношение по важните въпроси. Кои са важните въпроси? Нека поетесите кажат…

А коя е нашата поетеса ли? Тя ще се разпознае. Сигурно ще я разпознаят и други. Ако е достатъчно глупава да отговори, ще видите всички коя е. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За „Топ Новини

Свиване

Първият самурай-чужденец Уилям Адамс  

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът на Уилям Адамс е сюжет, напомнящ за филма на Скорсезе „Мълчанието“, в който един езуит остава за цял живот в току-що откритата от европейците Япония. Английският мореплавател попада в японски затвор след донос от враговете си, но спечелва доверието на шòгуна, остава да служи при неговия двор и дори получава званието самурай.

Още като дете Уилям Адамс свързва съдбата си с мореплаването. На дванадесет години го вземат за ученик в лондонската корабостроителница. Като усвоява корабното дело, Адамс постъпва в кралския флот и попада на служба при легендарния Френсис Дрейк. Под негово началство нашият герой участва във войната с Испания, завършила с разгрома на Непобедимата армада в Гравелинското сражение през 1588 година. После следват експедиции към отвъдморски страни от африканското крайбрежие до арктическия край.

Като навигатор Адамс си сътрудничи с холандците и плава на техните кораби. Съдбоносно е пътешествието му към Япония, започнало през 1598 година и имащо търговски цели. Маршрутът предполага да се премине Атлантическия океан, да се заобиколи Южна Америка и да се влезе в Тихия океан. Плаването отнема година и половина и се оказва крайно изтощително. Само един кораб от петте потеглили в началото достига до Япония.


Първите европейци, достигнали по вода до Страната на изгряващото слънце през 1542 година са португалците. Именно португалските езуити, проповядващи на остров Кюшу, убедили местните власти, че холандския кораб „Лифде“ с екипаж от двадесет и четирима души е пиратски. Доносниците се страхували да не се засили влиянието на европейските им конкуренти и насъскали срещу чужденците цялото административно войнство. През пролетта на 1600 година бъдещият шòгун Токугава Иеясу (в романа на Клавел „Шòгун“ – Йоши Торанага, бел. П. Н.) затваря екипажа на „Лифде“ в тъмница.

В началото на XVII век португалският език бил единственият европейски език, усвоен от японските дипломати. Когато затворените мореплаватели се изправили пред избора кого от другарите си да изпратят за преговори с шòгуна, единственият им избор се оказал Уилям Адамс (в романа на Клавел „Шòгун“ – Джон Блакторн/Миура Анджин, бел. П. Н.). Само навигаторът знаел португалски. При срещата англичанинът направил на Иеясу силно впечатление. Той решил да почака с екзекуцията на неканените гости и даже поканил още няколко пъти Адамс на гости, разпитвал го за науката, търговията, географията и историята на Европа.


Митарствата на затворените моряци продължили цял месец. Накрая Иеясу ги освободил, но им забранил да се връщат в родните си места. Велможата направил Адам свой съветник, подарил му имение със селяни и го удостоил с титлата самурай. В комплект със статута на феодал дошло и новото му име Миура Анджин (三浦按針 – навигаторът от Миура, бел. П. Н.). Под това име англичаните в Япония го помнят и до ден днешен. В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шòгуна. За по-нататъшната съдба на другите участници в експедицията не се знае практически нищо.

Англичанинът изпълнявал съвестно своите задължения, но неговият сюзерен така и не пуснал своя гост в Европа. Адамс оставил в родината си жена и дъщеря. С помощта на чуждестранни търговци, посещаващи източните страни, той дори успявал да изпраща на семейството си пари. Но независимо от това се оженил за японка и имал от нея още две деца. Миура Анджин живял в Япония само двадесет години.


При Иеясу Адамс станал влиятелен и богат човек. Положението на чужденеца се разклатило след смъртта на шòгуна. Новият владетел Хидетада не обичал съветника. Но Адамс изживял спокойно определеното му от природата време и предал мирно богу дух през 1620 година на петдесет и пет години. Наследството си мореплавателят разделил между своите две семейства – японското и английското. През ХХ век в град Хирадо му издигнали паметник. В Токио има „квартал на навигатора“, наречен така в чест на Уилям Адамс. През 1965 година жителите на Хирадо пренесли на гроба на самурая няколко камъка от гроба на английската му съпруга.

През 1609 година благодарение на съдействието на Миура Анджин холандците получили от шòгуна правото да търгуват във всичките пристанища на страната. Разрешено им било и да построят фактория на остров Хирадо. Но времето показало, че тези дипломатически успехи са били напразни. През 1630 година островната държава се затворила напълно за чужденци и провъзгласила политика на самоизолация, отменена едва в средата на XIX век.

Свиване

Добър посланик ли ще бъде Румяна Бъчварова в Израел?  

Коментар във Фейсбук за назначението на Бъчварова за посланик. Снимка: компютърен екран

Видях на стената на един ФБ-приятел (сравнително известна в обществото личност) коментар, свързан с новината, че Румяна Бъчварова ще бъде новият посланик на България в Израел. Пускам снимка от стената му – не с целия текст, а само с двете изречения по неин адрес. И бързам да уточня: уважавам правото на всеки да критикува, но в случая не мога да се съглася с казаното от него, макар в други случаи да съм намирал статусите му за точни. Някои от причините за несъгласието ми са сред изброените  по-долу факти, но има и други, разбира се. Прочетете ги и решете сами дали съм прав в отговора на въпроса от заглавието, който давам по-долу, в последното изречение.

Всеки, който е запознат с развитието на отношенията между България и Израел, би трябвало да е наясно, че България няма да прати случаен и/или неподходящ човек за посланик в нея. Със сигурност не и сега, когато отношенията са толкова добри, а премиерите са Борисов и Нетаняху – двама души, между които очевидно има добра “химия” и взаимно уважение.

Притеснението, че не се изпраща дипломат от кариерата не е съществено – и не само защото много държави правят същото (вкл. и Израел, където законът предвижда около 10% от назначенията да са политически), а преди всичко, защото българският Закон за дипломатическата служба позволява подобно назначение. Т.е. назначението не е някаква  грешка или нарушение на закона.  Да видим дали има някакви други, не непременно свързани със закона, грешки.

За да се изпрати един посланик във важна за България държава, това ще рече, че посланикът отива там като политическо и активно лице, а не на “заслужен отдих” или от благодарност за предишна негова работа.

Вероятно ще се съгласите, че ако Румяна Бъчварова (човек, който е от десет години на една ръка разстояние от Бойко Борисов!) искаше да отиде на почивка, тя би могла да избере която и да е страна, в която климатът е чудесен през цялата година (ако сте ходили в Израел през лятото, ще разберете защо го подчертавам) и/или държава, с която България няма кой знае какви развити дипломатически отношения, т.е. където няма да има чести посещения от София или визити на съответните президенти и премиери в София (та посланикът да трябва да се скапе от работа), няма да има съвместни заседания на Министерските съвети на двете страни и др.п. Ама не сте знаели, че е имало такива заседания между министерските съвети на България и Израел ли? Е, сега го знаете. И други факти има в архивите.

В коментара си човекът твърди – очевидно с някаква иронична нотка, че Бъчварова имала “задълбочени знания и опит в международните отношения и политика”.

Не е толкова трудно да се провери дали е така – достатъчно е човек да потърси в публично достъпните източници на информация, данни и факти за Румяна Бъчварова, за отношенията ѝ с Израел, а и с евреите, при това не само в Израел, но и в България, а и по света.
Кой е бил началник на кабинета на българския министър-председател – и то точно във времето, в което отношенията с Израел се развиваха все повече и повече?
Румяна Бъчварова, разбира се.
Кой знае повече от нея за състоянието на връзките между двете страни през това десетилетие? Ето какво казва тя на 2-ри ноември 2018 г.:

“Последните години отношенията между България и Израел се надграждат и развиват по изключително добър начин. Двете страни имат много общи перспективи. Това е третата среща на Нетаняху и Борисов за последните 4 месеца. Това е показателно за добрите ни отношения.”

Бързо търсене в Интернет разкрива още много (но малко известни?) факти: посещенията на Бъчварова в Израел са повече, отколкото човек може да си представи. Сред резултатите, които Гугъл връща, ще видите и това, че на 10-и януари 2010 г., ден след като Борисов става официално шеф на ГЕРБ, той поема (заедно с Бъчварова) към Израел. С малко усилия може да се установят поне 9 нейни визити в Израел, от които – 5 в състава на делегацията на премиера Борисов. Нетаняху е бил три пъти в България. Два пъти министерските съвети са имали съвместни заседания. Плюс още голям брой срещи с политици от високите етажи на властта в Израел, вкл. и няколко срещи с Шимон Перес. Да ви напомня и това, че миналата година Борисов отиде в Скопие и отдаде почит на депортираните евреи от Македония – изпратени на заколение в Треблинка от царското пронацистко правителство. С него беше не само Бъчварова, но и голяма делегация от български евреи,

С други думи, на този посланически пост се изпраща не човек “без опит в международните отношения”, а човек, който:
– познава отлично страната-домакин;
– е лично и добре известен на голяма част от управляващите в Израел;
– е добре свързан с политическите сили в България (не само ГЕРБ и не само представените в Народното събрание; да и това ли не знаехте?);
– е работил в продължение на 10 години до министър-председателя на България;
– има добри отношения с Организацията на евреите в България “Шалом” (която, напомням, не е израелска организация!);

Това са факти, които всеки може да открие в Интернет.

И накрая, макар и не последно по важност: освен всичко изложено по-горе, редно е да се знае, че издаването на указ от страна на президента за назначаване на посланик става след консултации със страната-домакин, което ще рече, че България едва ли ще представи в Израел кандидатура, която няма да бъде одобрена. Те също ще си направят труда да проверят какво е казвала по адрес на страната Бъчварова и какви ги е вършила. Едва ли нашето правителство ще предложи човек, който не се ползва с отлична репутация там.

Във второто изречение човекът казва (няма да тълкувам по какъв начин), че това били хора, които “пасват навсякъде като кожена ръкавица”.
От фактите, които всеки може да събере из Мрежата (но явно не всеки може да прочете спокойно и обективно?), можете да направите обоснованото предположение, че Румяна Бъчварова ще води политика на приятелство, каквато двете страни изграждат от години. И че ще го прави, без да ѝ се налага да слага ръкавици – тъй като народите на Израел и България се познават и уважават взаимно, при това не само защото в Израел живеят потомците на спрените от депортация 48,000 български евреи, нито защото техните предци са живели на територията на България от 1492 г. насам.

Така че отговорът на въпроса, поставен в заглавието за мен е ясен и категоричен:

“Да! Румяна Бъчварова ще бъде добър посланик на България в Израел.”

Допълнена: Междувременно във Фейсбук излезе и позиция на ОЕБ “Шалом”, в която, наред с другото, се казва: “Съвместната ни работа с г-жа Бъчварова през годините затвърди убеждението, че тя има задълбочени познания за важната роля на българската еврейска общност – у нас и в Израел, за изграждането на устойчиви мостове на приятелство и сътрудничество между двете държави.”, а като коментар под нея д-о Александър Оскар, председател на “Шалом” пише: “Благодаря на г-жа Бъчварова за отличното ни сътрудничество и подкрепата и в борбата с езика на омраза в нашето общество! Убеден съм, че тя ще бъде отличен посланик на България в Израел!”

______
* – Уточнение: Настоящата статия не е реклама нито на ГЕРБ, нито на Бойко Борисов. Постарал съм се да публикувам онези факти, които имат връзка с коментара от снимката. 

февруари 13, 2019

Свиване

91 % от потребителите на Фейсбук в България коментират след като са прочели само заглавието  

Око с отражение на логото на Фейсбук

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, вкл. България, 91 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.

Изследването е обхванало 46,202 човека на възраст от 18 до 65 г., т.е. най-масовите потребителите на социалната мрежа.

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, вкл. България, 91 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.

Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, 72 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.

Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира във Фейсбук, без да прочете за какво става дума в текста.

Подобни “проучвания”, а всъщност тест, за да се види кой ще прочете статията, са публикувани и на други езици – никой не е тръгнал да открива Америка…

Свиване

National Geographic Photo Contest 2018 - победители  

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкурсът за снимки, който провежда списание „National Geographic“, е признат днес за един от най-престижните в света. И напълно заслужено – достатъчно е да видим това, което са ни представили финалистите и победителите за миналата година.

Голямата награда и първо място в категорията „Места“ (Ясен Тодоров)



Второ място (Николас Моир)



Трето място (Кристиан Вернер)



Първо място в категорията „Дивата природа“ (Пим Волкерс)



Второ място (Йонас Бейер)



Трето място (Елисон Лангевад)



Първо място в категорията „Хора“ (Миа Колис)



Второ място (Тод Кенеди)



Трето място (Авишек Дас)



Избор на читателите



февруари 12, 2019

Свиване

91 % от потребителите на Фейсбук коментират след като са прочели само заглавието  

Око с отражение на логото на Фейсбук

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, 91 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.

Изследването е обхванало 46,202 човека на възраст от 18 до 65 г., т.е. най-масовите потребителите на социалната мрежа.

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, 72 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.
Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста. Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста.

Според представителното проучване, което е обхванало 46 държави, 72 % от използващите Фейсбук са коментирали сериозни, включително и научни теми, след прочитане на заглавието и резюмето, което обикновено излиза под заглавието във ФБ-статус.

Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста.  Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста.  Разбира се в горното няма нищо вярно, но е проверка, колкото да се види дали някой ще коментира, без да прочете за какво става дума в текста.

Подобни “проучвания” са публикувани и на други езици – никой не е тръгнал да открива Америка…

Свиване

Няколко думи за електронното гласуване на Да, България!  

Да, България проведе вътрешни избори по електронен път за излъчване на кандидати за европейски избори (като част от листата на Демократична България). Ето и резултатите. Трябва да отбележа, че макар хората да смятат, че аз съм свършил всичко, това не е така – програмисти-доброволци свършиха повечето работа по приложението, аз основно „давах акъл“, преглеждах кода за уязвимости и написах някои базови криптографски компонента.

Ще отделя само два абзаца за контекста, след което ще мина на по-практически въпроси. Да, това е първото електронно гласуване в България в политически контекст и като такова има за цел да се противопостави на наративна на парламентарното мнозинство, че всичко е много опасно и в никакъв случай не трябва да се прави. Политическото послание е, че може. На всички е ясно, че националната система би изисквала по-сериозна разработка, повече тестове, повече защита, повече оперативна сигурност и т.н. Ясно ни е, че не може да вземем приложението и да го пуснем на национални избори. Но предвид, че за приложението са похарчени 0 лева и е изградени с доброволен труд, това е по-скоро нормално.

Ясно е обаче, че държавата от една година „седи“ върху техническо задание за система за електронно гласуване и нищо не прави по въпроса. Дори не пуска поръчка с цел да експериментира. Та, едно такова вътрешно електронно гласуване може да е аргумент за „отпушване“ на тоя процес. А сега по същество и в отговор на някои от по-сложните и по-неудобни въпроси.

Първо, най-сложният въпрос – как гарантираме, че резултатите не са фалшифицирани. И това е сериозен въпрос по принцип към електронното гласуване. В нашия случай взехме следните мерки:

  • Отворихме кода на компонентите на приложението, свързани с електронното гласуване. Някои избиратели се похвалиха, че първо са прегледали кода и след това са гласували. Отворихме само компонентите за гласуване, защото приложението има доста други функционалности, които са конкурентно предимство на Да, България.
  • Реализирахме гласуването не просто като онлайн анкета, а както трябва – с необходимото генериране на ключове, криптиране, подписи, проверки. Това гарантира както тайната на вота така и това, че не са подменяни подадените гласове. Особено сериозно бяхме подходили към тайната на вота, като не записвахме времето за подаване на гласа и преди анонимизиране разбъркахме поредността на подадените гласове. При по-голяма извадка времето не би било такъв проблем, но на теория можеш да идентифицираш даден гласоподавател по времето на подаване. Прегледахме кода на естонската система за гласуване – там времето се съхранява, но пък и извадката е по-голяма.
  • Криптографските ключове бяха съхранявани във възможно най-сигурното място за съхранение на телефона, така че друг процес да не може да ги извлече (и съответно да подаде фалшив глас след това). Поради това някои избиратели се сблъскаха със съобщение за грешка, че на устройството, от което опитват да гласуват не са намерени ключовете (тъй като са се регистрирали от друго устройство). Това беше и една от причините да не промотираме уеб-версията на гласуването. Такава имаше, но браузърите нямат модул за сигурно съхранение като смартфоните.
  • В допълнение, всеки глас беше изпращан в блокчейн-базираната услуга LogSentinel (която моята фирма разработва). Така интегритетът на гласовете е гарантиран и ако някой се опита да промени (или изтрие) даден глас в базата данни, това би било „хванато“ и коригирано.
  • Всеки член и кандидат имаше право да дойде на място и да му бъде показано, че именно публикуваният код работи в продукционна среда.
  • Всеки избирател можеше да гласува неограничен брой пъти, като се брои само последният глас. Макар някои медии да видяха проблем с това, то е основен принцип при гласуването в отдалечена, неконтролирана среда. Ако някой те накара да гласуваш по определен начин, трябва след това да можеш да промениш гласа си и да гласуваш по съвест

Можеше да направим още повече, разбира се. Можеше преброяващият код и мястото, където се поставя частният ключ, да бъдат на друг компютър, който няма достъп до интернет (както се прави по принцип). Можеше да включим функционалността за „разписка“ от гласуването (която беше разработена), но не го направихме с оглед по-малко объркване (че имахме „код за регистрация“, „парола“, а после и „код за проверка“). Можеше и да си купим DDoS защита. Но трябваше да балансираме риска с наличните човешки ресурси.

Важно е да подчертаем и компонента с доверието. Докато на национални избори такова по дефиниция няма, тук кандидатите имаха доверие на Комисията по вътрешни избори, което е доста важно за легитимността на избора.

Друг често задаван въпрос беше как гарантираме, че не са били регистрирани фалшиви профили за гласуване. За съжаление правителството за втора година отлага въвеждането на национална схема за електронна идентификация, в т.ч. с чип в личните карти. Т.е. нямаме правнозначимо средство за електронна идентификация на физически лица, на което да стъпим (ако имаше, то щеше да е базирано на PKI и смарткарти и/или HSM и/или secure storage на по-нови смартфони). Тръгвайки от тази изходна точка, разгледахме четири варианта:

  • използване на КЕП за гласуване. За съжаление твърде малко хора имат квалифициран електронен подпис, а и той не работи с мобилни приложения (в общия случай). Като цяло използването му е доста неудобно и това би било пречка.
  • прикачане на снимка на машинночетимата зона (MRZ) на личната карта – това би работело, но предположихме правилно, че хората са много резервирани към даването на каквито и да било лични данни, без значение колко GDPR-compliant сме. Имахме редица оплаквания и откази за регистрация дори само като искаме последни четири цифри на ЕГН
  • използване на облачен доставчик на eID и/или online enrollment (напр. EvroTrust). Сигурността щеше да е по-висока от тази на сканиране на лична карта, но тъй като всички системи за online enrollment изискват снимка на документ за самоличност (а някои и лицево разпознаване), отказът от регистрация заради ‘твърде много лични данни’ щеше да е масов.
  • настоящият подход с представяне на минимално количество данни и подбиране на случаен принцип и прозвъняване на някои регистрирани с цел проверка за измами.

Ясно е, че последният вариант е неприложим напр. на национални избори, но преценихме, че нашият threat model (модел на потенциални заплахи) е различен. Залогът е по-нисък, и смисълът на това някой да прави „номера“ е ограничен, като обаче има риск да бъде „хванат“. Предпочетохме да не налагаме високи психологически ограничения свързани с личните данни, за да може достатъчно хора да изпробват системата и да упражнят гласа си. Все пак, формата изискваше въвеждане на определено количество такива, за да служи за бариера. Това по наша преценка намали броя избиратели, защото страхът от това да ти „изтече“ ЕГН-то е голям. Имаше и кодове за регистрация като допълнително ограничение – те бяха раздадени „поименно“ на членове и симпатизанти, а по-масовите кодове се следяха.

Третият въпрос е удобството на използване. И там има върху какво да поработим. В някои случаи не беше очевидно какво точно трябва да се направи. Имаше доста вариации – ъпдейтнато приложение, „разлогнат“ потребител, възстановяване на парола, активиране на профил чрез имейл, отворен от друго устройство и т.н.

Тук усложненията идваха от няколко страни – сигурността (генерирането на ключове); интегрирането на гласуването в приложение с доста други функционалности; двустъпковият процес, включващ предварителна регистрация; желанието ни да ограничим рисковете от фалшиви профили с изискване на допълнителни лични данни и кодове за регистрация. Все пак можеше да навигираме тези препятствия по-добре и да си спестим допълнителни разяснения по телефони и чатове.

Последният въпрос е свързан със системата за точкуване. Тя не е директно свързана с това, че гласуването е електронно, но електронизацията позволява много по-лесното опериране с такава система. Избраната система е вариация на тази на Борда, която се използва за национални избори в няколко държави, в т.ч. Словения, макар и само за представителите на етническите малцинства. Нашата модификация включваше бонус за посочените на първо и второ място (но и без модификацията резултатите щяха да са такива). Причината е, че на самите европейки избори няма възможност за такъв гъвкав избор, и по-предпочитаните като водещи кандидати е по-вероятно да получат глас от тези, за които мнението е „ок, приемлив кандидат е, като за 3-то място“.

Мисля, че крайният резултат е добър. Свърши както практическата работа, за която беше създаден (да проведе гласуване), така и политическата работа да фокусира темата с електронното гласуване. Смятам и че решенията, които взехме за функционирането на системата бяха правилни. Опитах да ги обясня по-горе, защото не винаги отстрани изглеждат така, когато човек няма цялата картинка.

И пак ще го кажа – електронното гласуване не е панацея. Много хора няма и да могат да се възползват от него, поради липсата на технически умения. То няма да промени магически качеството на демокрацията у нас. Но все пак е компонент, който може да подобри средата. А инициативи като на Да, България са важни за общия процес на неизбежна дигитализация.

Свиване

Vivacom SMS-ите за мръсния въздух са безполезни. Ето по-добрите варианти  

Изглежда Vivacom са пуснали услуга за известяване за замърсяването на въздуха. Услугата е платена – по лев на седмица като разчита изцяло на отворените данни на инициативата AirSofia.info. Вчера вече писах как в. Труд определят обществения проект за измамен и описах тълкуването им като подвеждащо.

Явно Vivacom не обръщат внимание на това, защото въпросната услуга е с чисто търговска цел. Затова надали може да ги виним – виждат интерес у обществото и решават да изкарат пари от него. Това е целта на всяко търговско дружество в крайна сметка. Още повече, че използването на данните формално е законно, тъй като се публикуват с изцяло отворени лиценз.

Това не означава, че следва да плащате за SMS-ите. Всъщност, има някои приложения, които може да използвате напълно безплатно. Vivacom хвали услугата си с това, че не се налага да използвате интернет и да инсталирате нищо, но всъщност всяко приложение ще ви дава много повече информация в по-разбираем вид, отколкото един SMS. Да не говорим, че вече практически всеки план има мобилен интернет и няма нужда да плащате допълнително за нещо, което следва да е безплатно като замисъл.

Ако все пак искате да дадете парите си някъде, за същата сума, която бихте дали за тези SMS-и, може да осиновите измервателна станция на AirBg.info или сами да построите такава. Така ще се разшири мрежата, ще се подобрят данните, с които разполагаме и разбирането за проблема. Напомням, че Vivacom не подпомага по никакъв начин проекта с тази услуга, а само се възползва от вече изграденото.

Всъщност, освен моралните изражения на това да използват данните така, има и друга причина да не одобрявам тази SMS услуга. Похвално е, че са направили известяване на база местоположението на абоната взимайки публично достъпни данни, които може да са му от полза. Ако се интересуваха от социално значимият аспект на това обаче, щяха отдавна да въведат подобно известяване за безследно изчезнали, каквото вече обсъждаха многократно с полицията. Дори по-лесно е за изпълнение и има предвидена възможност за спешни съобщения в системите им. Разликата е, че не може да се взимат пари за подобни SMS-и.

Добрите алтернативи

Очаква се излизането на официално приложение от самите Luftdaten, което да показва в реално време данните от мрежата. Също така по всяко време може да отворите AirSofia.info или AirTube.info, които ще ви дадат най-добра представа. Ако от Vivacom може би се притесняват, че мобилният им интернет няма да е достатъчно добър за зареждането на такива сайтове и приложения, то може би не е добра идея да го показват с подобни SMS услуги.


Plume Air Report. Това е приложението, което сам използвам. Дава информация за различни градове по света с доста подробна информация и надеждни прогнози за следващите дни. Разчита на всякакви източници, включително данните от мрежата на Luftdaten.


AirVisual. Това приложение също е доста удобно и интуитивно. Използвах го известно време, но харесвам Plume повече. Използва предимно официални данни, но дава и по-дълга прогноза


BreezoMeter. Нямам впечатления от това приложение, но ми беше препоръчано от познати. Подобно на останалите дава данни за мястото, където се намирате и прогнози за идните дни.


Air Quality: Real time AQI. Това е приложението към популярният сайт aqicn. Показва данните предимно от официални източници. Изказвах доста критика към тях защото не е ясно как взимат данните си, а и доста хора не разбират, че показват индекс, а не буквално замерванията. Този индекс обаче е много полезен за сравняване между градове и държави, както и между градове, когато се отчитат по няколко замърсителя като азотни и серни оксиди, а не само един като праховото замърсяване.


Свиване

Какви правомощия имат разследващите органи?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Зюмра Исмаил – юристка, завършила Нов български университет.

По стечение на обстоятелствата се случи така, че да бъда обвиняем и сега ми се налага да бъда разпитан от т.нар. разследващи органи. Бях призован и сега ми предстои да отида в полицията. Всъщност кои са разследващите органи? Каква е разликата между разследващ полицай и следовател? Аз от кого ще бъда разпитан?. Имам нужда да се запозная малко по-подробно с правомощия им преди сблъсъка с тях, за да знам какво могат и какво не могат да предприемат срещу мен.

Първо трябва да знам кои са разследващите органи?

Това са:

  • следователите;
  • служителите от Министерството на вътрешните работи, назначени на длъжност “разследващ полицай” и служителите от Агенция “Митници”, назначени на длъжност “разследващ митнически инспектор”;
  • полицейските органи в Министерството на вътрешните работи и митническите органи в Агенция “Митници”.

Какво е общото и различното между всички разследващи органи?

Както подсказва и самото наименование “разследващи органи“, общото между тях е, че те провеждат разследване. Разследването е първият етап от досъдебното производсто или с други думи – всичко онова, което се случва преди делото да отиде в съда, като например събирането на доказателства и т.н. Т.е. разследващите органи са органи на досъдебното производство по дела от общ характер. Какво означава това?За престъпленията, при които извършеното не е така опасно, се завеждат дела от т.нар. частен характер. Тези престъпления не са толкова сериозно наказуеми, защото най-често засягат единствено мои интереси. Такива например са дела за обида, клевета, лека телесна повреда.Това означава, че по такова дело няма да има досъдебно производство (т.е. няма разследващи органи) и ще трябва аз да докажа вината на съседката си. По друг начин стоят нещата обаче, ако съм откраднал/а кола. В такъв случай делото ще е от общ характер и прокурорът ще внесе обвинението в съда. Именно по такива дела преди внасянето на обинението в съда ще участват разследващите органи.

Разлика между отделните разследващи органи е, че всички те провеждат разследване по отделни категории наказателни дела.Например ако съм причинил ПТП, ще бъда разпитан от разследващи полицаи. Но ако отвлека някого, ще бъда разпитан от следовател поради фактическата сложност на делото.

Какви правомощия имат следователите?

Следователите провеждат разследване по т.нар.”сложни дела”. Това са делата за:

  • престъпления против Републиката;
  • тежки умишлени престъпления против личността като убийство или отвличане;
  • за престъпления, извършени от съдии, прокурори и следователи, от други лица с имунитет, от членове на Министерския съвет или от държавни служители;
  • престъпления, извършени в чужбина;
  • с фактическа и правна сложност и др. Какво означава това? Такива дела могат да бъдат за тежко умишлено престъпление, по които няма достатъчно доказателства или свидетели, или обратното – има прекалено много и разкриването на извършителя е по-трудно. Най-често тази дела се характеризират и със засилен обществен интерес.

Как започва досъдебното производство и какви са правомощията на разследващите органи?

Досъдебното производство се образува с постановление на прокурора или съставянето на протокола за първото действие по разследването. Какво означава това? Първо действие по разследването ще е например, ако съм бил претърсен или съм бил разпитан за престъпление, за което има данни, че съм извършил, в случай че незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства. След като бъде съставен такъв акт, предстои привличането ми като обвиняем.

NB! Важно е да знам, че разследващите органи нямат право да ме задържат, без да имат основание и въпреки това, ако се случи имам право да се защитя. Освен това те нямат право да прилагат сила, без да имат основание за това (а такова ще имат например ако се съпротивлявам или застрашавам живота на някого).

Какво трябва да включва протоколът за първото действие по разследването?

  1. датата и мястото на издаването му;
  2. органът, който го издава;
  3. трите ми имена и деянието, за което съм привлечен;
  4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;
  5. мярката за неотклонение (гаранция, подписка, задържане под стража), ако такава се взема;
  6. правата ми на защита, включително и правото ми да откажа да дам обяснения, както и правото ми да имам защитник.

Какво включва правото ми на защита?

Като обвиняем имам право да науча за какво престъпление съм привлечен/а и въз основа на какви доказателства; да давам или да откажа да давам обяснения по обвинението; да се запозная с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства, да правя необходимите извлечения; да представям доказателства; да прави искания, бележки и възражения; да се изказвам последен/на; да обжалвам актовете, които накърняват правата и законни ми интереси и да имам защитник. Като обвиняем имам право защитникът ми да участва при извършване на действия по разследването и освен ако изрично съм се откзал/а от това право.

Какво означава привличане на обвиняем и предявяване на постановлението?

Когато са събрани достатъчно доказателства за виновността ми в извършване на престъпление от общ характер и не са налице основанията за прекратяване на наказателното производство (напр. деецът е починал или деянието не представлява престъпление), разследващият орган докладва на прокурора и аз бивам привлечен като обвиняем със съставяне на съответният акт (протокол или постановление). Разследващият орган предявява постановлението за привличане на мен и моя защитник срещу подпис, като ни дава възможност да се запознаем с пълното му съдържание, а при нужда ни дава допълнителни разяснения. Разследващият орган не може да извършва действия по разследването с мое участие, докато не изпълни задълженията си по съставянето на протокола.

Какво ще се случи, ако съм призован и не се явя?

Аз съм длъжен да се явя (освен ако имам уважителни причини да не го направя като например ако съм тежко болен и нямам физическата възможност да се явя), ако съм редовно призован, т. е ако ми е била връчена призовка по надлежния ред. Ако не се явя, ще бъда доведен принудително, т.е. ще бъда придружен от органите на реда, за да се явя.

Какво предстои след това?

След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем органът на досъдебното производство незабавно пристъпва към разпита ми. След това, ако намери, че са извършени всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина, разследващият орган докладва делото на прокурора. После разследващият орган ми предявява разследването. Това означава, че разследващият орган ми предоставя всички материали по него за проучване. Разследващият орган определя срок, в който мога да се запозная с материалите, а аз имам право на искания, бележки и възражения по тях.След приключване на разследването разследващият орган незабавно изпраща с писмено мнение делото на прокурора. След като получи делото, прокурорът има няколко възможности. Той може:

    • да прекрати делото (напр. ако намери, че обвинението не е доказано);
    • да спре наказателното производство (напр. когато извършителят на престъплението не е разкрит и при невъзможност единствен свидетел очевидец да бъде разпитан);
    • да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание;
    • да внесе предложение за споразумение за решаване на делото;
    • да повдигне обвинение с обвинителен акт. Прокурорът съставя обвинителен акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на истината и за повдигане на обвинение пред съда. Трябва да знам, че чрез обвинителния акт се осъществява привличането към наказателна отговорност за извършено престъпление от общ характер.

февруари 11, 2019

Свиване

Седмичен бюлетин за правни новини  


След седем години наказателно производство изпълнителният директор на "Софарма" Огнян Донев получи оправдателна присъда на първа инстанция по обвинението за укриване на данъци при продажба на акции през блокови сделки през 2006 г. Според прокуратурата Донев е трябвало да плати данъци върху пазарната цена на акциите, а не върху договорената посделката. "Съдът спаси капиталовия пазар в България", коментира Огнян Донев в петък след произнасянето на присъдата.

БСП поиска да се спази...
Свиване

Имената и лицата на едни 35 убити жени  

Макар по възможно най-глупавият и вреден начин, цялата драма около т.н. Истанбулска конвенция все пак подбуди някаква анемична форма на дебат около домашното насилие, тормоза от близки и убийствата на жени в България. Покрай това изплуваха доста други нелицеприятни черти и теми, но общо взето всичко се въртеше около това има ли или няма домашно насилие в България, страдат и умират ли предимно жените от него или не и ако да, проблем ли е това въобще.

В основата на това подобие на дебат стана пределно ясно, че липсват достатъчно данни за въпроса. Ако сега отидете на сайта на Евростат ще намерите само дузина европейски държави, които активно събират статистика за насилието и смъртните случаи, при които насилникът и жертвата са в роднинска или друга връзка. Не, че помогна много да не тръгват всякакви фалшиви истории и стереотипи, но това е друга тема. В България се изнасят някакви числа от полицията за сигнали и арести, но нито са постоянни, нито детайлни, нито проверими или позволяващи някакъв анализ. Всъщност една от целите на въпросната конвенция беше именно да провери това плюс следене на напредъка по съществуващи и евентуални мерки, но да кажем, че отчетността и следенето на работата не е сред силните страни на държавната ни машина в която и да е сфера.

Трудно е да се скрие

Все пак, чуваме за случаите на жени починали в ръцете на съпрузи, партньори или бивши. Рая Раева от Българския хелзински комитет с помощта на група доброволци от мрежата се е наела да събира тази информация. Така знаем, че през 2018-та е имало 35 жени убити по описания начин. Една се е самозапалила след дългогодишен тормоз.

Говорейки за тези случаи като проста статистика обаче не ни донася много. Затова направих нещо, което да постави имена и лица за числата. Порталът DomesticViolenceBG.com показва всички публично известни случаи. За 2019-та вече има три. Добавям в момента и известните опити за убийство.

Картата освен, че ще помогне да се следят и визуализират случаите, позволява филтриране и търсене на конкретен тип. Категоризирани са според връзката на убиеца с жертвата и имат кратко описание и линк към източника. Цялата информация в сайта е на база медийни публикации и публично налична информация за случаите. Не събира лични данни извън публично оповестеното за жертвите, а и от посетителите.

Проектът на БХК

В последните седмици излезе и проект на Българският хелзински комитет базиран на данни от съдебната практика за последните няколко години. Съдържат и случаите, които са изброени в картата. Ще намерите всички изводи в сайта Ubita.org, а повече за проекта ще намерите на страницата им.

Картата, която изготвих цели да подпомогне събирането на информацията нужна за анализите, които БХК прави, както и да ги направи достъпни за повече хора.

И какво от това?

Това въобще не включва случаите, в които жената е оцелявала, но влиза в болница или е често насинена. Полицията говори за няколко хиляди сигнала за същия период, но добре знаем, че повечето не се съобщават дори в държави с доста по-добре обучени полицаи и работеща правозащитна система. Това всъщност води до увеличаване именно на убийствата В няколко от случаите е добре известно, че полицията е получавала сигнали, на които не е обръщано внимание.

Именно тези детайли са важни и трябва да се виждат. Те остават настрана когато говорим просто за едно число, което не изглежда голямо на пръв поглед, поне докато не разбереш какво се крие заровено под него. Целта на сайта е да помогне в промяната на видимостта и разбирането на проблема.

За да илюстрирам това, всеки случай на родилка, която умира в България обикаля медиите със седмици. Говори се постоянно за това и с право всички са възмутени. Призовава се за мерки, за наказания на отговорните, които не са обърнали внимание и оставки на шефовете им. Не веднъж обаче виждам, че хората остават с впечатление, че постоянно умират жени покрай раждане. Всъщност случаите са 4-5 на година. Това пак не е малко и под тях също се крие заровена не по-малка камара с проблеми, както стана доста ясно покрай случаите в Сливен. Факт е обаче, че когато жената е в ролята на майка всички са възмутени от причинена или непредотвратена смърт. Когато обаче това дори по-често се случва докато са в ролята си на човек, тези смъртни случаи се приемат за тъжна, но нормална статистика.

Ами мъжете?

Тук неизбежно някой задава този въпрос. Наистина, има случаи на убийство на мъже от жени. За миналата година мисля, че са два. Преди време бях извадил статистика по въпроса. Друг аргумент е, че мъжете убиват, но и умират много повече – най-вече в ръцете на други мъже.

Това са валидни аргументи и в същността си са верни. Наистина насилствената смърт сред мъжете е по-голяма поради престъпност, пиянски свади и други. В същото време по официалната статистика на полицията 1/3 от предумишлените убийства са на жени и почти всички са от техни близки. Същите са се увеличили с 50% за година.

Странното в случая е защо това се използва като аргумент срещу говоренето за жените жертва на същата тази агресия. Друг аспект на същата статистика е, че мъжете в България убиват и биват убивани много повече от средното за Европа. В този смисъл издиша аргументът, че проблемът с домашното насилие го няма или е в жените или че трябва да бъде оставен да се реши в семейството без непременно външна намеса, защита или най-малкото внимание.

Затова в карта ще се попълват и случаите на умишлени убийства на мъже. Към този момент са известни два в последните години, които ще въведа скоро за сравнение. Това, което отново няма да се види, е насилието, които не води до убийство. Домашното насилие е сериозен проблем и това, че има случаи на мъже пострадали от него не омаловажава насилието над жените, а потвърждава, че трябват много повече мерки за разпознаването и решаването на такива случаи. Особено при условие, че накрая най-много страдат децата.

Стара платформа в нов вид

Сайтът е базиран на Ushahidi. Това е платформа от Кения, която се установи отдавна като лесен инструмент за събиране на всякаква информация. В случая просто показвам данните с него и искам да помогна да се въвеждат по-лесно от доброволците. В миналото съм го използвал за регистър на престъпността и сигнали за изборни измами. И двата проекта за жалост спряха, до голяма степен заради непосилната задача да се модерират сигналите. Това, всъщност, беше и една от причините да спре Lipsva.

Затова не знам дали този сайт ще има смисъл в този си вид, но поне като представяне на една тревожна статистика в по-разбираем формат може да бъде полезен.

Ако имате въпроси за платформата и данните в сайтът ще се радвам да отговоря. Също ще се радвам на предложения как може да се подобри видимостта на тези случаи и въобще разбирането ни за проблема.

Свиване

Нещо не разбирам, ама абсолютно нищо не разбирам!  

  1.
  Талмудът е казал, че ние виждаме нещата не каквито са те, а каквито сме ние.
  Питам се какво става с човека, ако вижда нещата такива, каквито те изобщо не са?
  
  
  2.
  Все същото, за което писах преди няколко дни - купчинката пясък от даден момент нататък се срива дори от една добавена песъчинка;
  чашата прелива дори от една капка;
  колата се обръща дори от едно камъче;

чети по-нататък

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 27  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Петко Милев

14 декември 1872

– Ти ли си Петко Милев, чието име се среща в дознанието?

– Да, господине, аз съм.

– Откъде си родом, знаеш ли да четеш и пишеш? Ходил ли си в чужбина?

– Тетевенец съм, чета и пиша, учих се в Тетевен, никъде не съм ходил.

– Кога постъпи в комитета, съставен с цел да вдигне на въстание населението на България, каква, служба изпълняваше и какви бяха целите на комитета ?

– Постъпих преди шест-седем месеца. Един ден ме повикаха хаджи Станьо и даскал Иван. Комитетският тефтер се намирал у хаджи Иванчо, баджанак на хаджи Станьо. Взеха го от него и ми казаха: „Нека тоя тефтер стои у тебе!“ Аз им казах: „Не искам!“ Те ми отговориха: „Вземи го, ако стои у тебе, никой не ще го подири.“ Взех тефтера, влязох в комитета и дадох двеста гроша.

– Какво представляваше комитетският тефтер и какво беше записано в него ?

– Бяха записани имената на ония, които влизаха в комитета, и на ония, които бяха дали пари.

– Докато ти беше, колко пари се събраха и къде ги изпратихте ?

– Не зная. Пише го в тефтера, но аз не съм го прочел. На мене предадоха тефтера и осемстотин гроша.

– През това време, или през времето, докато тефтерът стоя у тебе, колко пари се събраха?

– Даскал Иван и Станчо ми дадоха от събраните пари триста гроша, Димитър Дяковчанинът ми даде четири наполеона и две златни меджидиета.

– Къде изпрати ти събраните около две хиляди гроша?

– От тия пари шест лири дадох на Васил гложенеца, пътни по отиването [му] като представител в отсрещния комитет; двеста гроша се дадоха за комитетския кон, който Димитър яздеше. Сто и седемдесет гроша дадох на Станчо ханджията за разноски на Димитра по стоенето [му] в хана. Остатъка предадох на властта, когато ме заловиха.

– Когато събирахте тия пари от населението, къде ги изпращахте и защо ги изпращахте?

– Събираха се пари, щеше да се купи оръжие. Щяхме да искаме от държавата права. Ако не [ги] дадеше, щяхме да воюваме. Така говореше Димитър.

– Къде се събирахте в Тетевен по тая работа и колко събрания свикахте ?

– Събирахме се в Станчовия хан, аз ходих и присъствах два пъти. Четеше се уставът, който беше изпратен от Букурещкия комитет.

– Какво беше писано в тия книжа?

– Понеже аз не съм толкова учен, не [ги] разбирах, тоест, четях и разбирах, но като на сън, не [ги] запомнях.

– От колко души се състоеше събранието ви и кой беше председател?

– Събранието се състоеше от хаджи Станьо, Марко Йончев, Иван хекиминът [1], аз, даскал Иван, Петър Вълев, който сега се намира във Влашко, Димитър Милчев от Оряхово [2], Станьо и Станчо. Председател беше пак хаджи Станьо.

– Къде разпространи ония червени книги, които дойдоха отсреща?

– От Ловеч идваха само за нас, другите не ги зная. Ние не изпращахме никъде, защото Димитър ни беше поръчал: „Четете ги и после ги крийте, да не ви види някой!“ И ние ги прочитахме и ги скривахме.

– Къде ги криехте?

– Криеше ги майката на Станьо и Станчо хаджи Иванови [3].

– Откъде дойде оръжието, което раздадохте? На кого го дадохте и колко броя беше [то]?

– Да, зная, че оръжието дойде и се раздаде, [обаче] подробностите му не зная. Анастас [4]знае, нека каже той!

– Какво щяхте да правите с това оръжие?

– Да, зная, че оръжието дойде и се раздаде, [обаче] подробностите му не зная. Анастас знае, нека каже той!

– Какво щяхте да правите с това оръжие?

– Както казах в първия си разпит, събирахме пари и щяхме да купим оръжие, щяхме да пресечем проходите, да излезем по планините, да се бием и да си възвърнем земята на бащите си. Събранието разискваше винаги тоя въпрос. Когато оръжието дойде, аз ги запитах и те ми казаха [пак] така.

– Какво знаеш по убийството на дякона-владишки наместник, и как стана [то]?

– Преди аз нямах сведения по това убийство, след убийството Димитър каза на всеки, каза и на мене.

– Как се нареди работата [около] обирането на хазната? Разкажи ни какво знаеш по това!

– Един ден Димитър, хаджи Станьо и аз бяхме заедно. Димитър каза: „Отсреща искат пари“ и [ни] поиска десет хиляди гроша. Хаджи Станьо му каза: „Толкова пари има винаги готови у мене. Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите [и] си свърши работата!“ Аз му рекох: „Ето, оттук-оттам събираш пари, да не правим това злоупотребление на падишаха, грехота е!“ Димитър каза: „Това си е моя работа.“

28 ш е в а л [12]89 [16 декември 1872] година.

– Кой намери четиримата души от Черни Вит, които участваха в нападението на хазната?

– Аз не съм ги намерил, те сами знаят, нека кажат!

Очна ставка между Петко и Димитър

– Кой намери хората от Черни Вит, за да нападнат хазната?

– Събра ги Стоян пандурът, обаче хаджи Станьо и Петко Милев ги подготвиха.

– Кой им даде приготвените дрехи и оръжия?

– Стоян пандурът събра тия хора, той знае.

[Отпечатал пръст]: Димитър

Въпрос, зададен на Стоян пандура присъствие на Петко Милев

– Кой даде хората от Черни Вит, за [да участват в] нападението на хазната?

– Хаджи Станьо, Петко Милев, даскал Иван и други, [обаче] в същност главните организатори бяха хаджи Станьо и седящият насреща ми Петко Милев.

– Кой им даде оръжието и дрехите?

– Петко Милев поръчал да ушият облеклото на Въльо Станчев и Йото Генков; на мене той даде един нож; на Въльо Станчев даде един нож, едно кебе и един фес. Ако е дал някому и още [нещо] друго, той сам ще каже [т. е. оня, комуто е дадено].

[Отпечатал пръст]: Стоян пандурът

Въпрос към Въльо Станчев в присъствието на Петко Милев

– Кой ви организира от Черни Вит за нападението на хазната? – Стоян и Лечо ни казаха: „Ще нападнете хазната.“ После ни извикаха. Стоян донесе едно кебе и ми каза, [че то е] на Петко Милев.

[Отпечатал пръст]: Въльо Станчев

Въпрос към Марин Станчев в присъствието на Петко

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Повикаха ни в къщата на Петко, когато и той беше там, и ни казаха: „Ще нападнете хазната, ако не я нападнете, вие ще бъдете виновни.“ Ние отидохме, нападнахме хазната [и] сега [пак] ние излязохме виновни, [а] те се теглят настрана.

– Кой ти даде оръжието и дрехите?

– Оръжието и дрехите бяха мои. Стоян ми даде само една кърпа за глава, [която] аз привързах.

[Отпечатал пръст]: Марин Станчев

Въпрос към Йото Генков в присъствие на Петко

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Петко Милев ми каза първоначално: „Ще ти изпратим Стояна и Леча [и] ще нападнете хазната.“ После те дойдоха, отидохме заедно и нападнахме хазната.

– Кой ти даде оръжието, което имаше?

– Два месеца преди случилото се, Петко Милев ми даде един пищов и пари, с които купих една ока барут.

[Отпечатал пръст]: Йото Генков

Въпрос към Цако Генчев в присъствие на Петко Милев

– Кой ви организира да нападнете хазната?

– Петко Милев ми каза в Тетевен: „Бъди готов, ще отидете да нападнете хазната.“ После дойдоха Стоян и Лечо, отидохме заедно и нападнахме хазната.

– Кой ти даде оръжието и откъде го намери?

– Оръжието беше мое собствено.

[Отпечатал пръст]: Цако Генчев

– Кой е [оня], който ви организира да нападнете хазната?

– Тоя Петко Милев ми каза шест пъти: „Ще нападнете хазната!“ Ние отидохме и я нападнахме. Парите, които взехме, аз занесох в Петковата къща. Той ги взе и ги скри, [а] сега отрича. Шест пъти ми каза: „Ще отидете, ще я нападнете, [защото] накрая има [и] смърт.“ Имам десет деца, извърших тая работа поради неговата лошотия!

[Отпечатал пръст]: Лечо ковачът

– Ето, сега в твое присъствие толкова хора разправят, че ти и хаджи Станьо сте ги организирали и подбудили да нападнат хазната, какво ще кажеш?

– Техните думи са лъжливи, клеветят ме.

– Щом не си дал нарежданията, [как] в твоята къща се намериха много от парите на хазната, как прие ти тия пари в къщата си?

– Ето, тия четири наши селяни – Въльо Станчев, Марин Станчев, Цако Генчев и Йото Генков – донесоха парите и аз ги приех. Дойде Димитър, изпратихме известие на тия [хора], след това те донесоха парите, Димитър ги преброи и остана три нощи в моята къща. През тия нощи, една нощ беше дошъл и хаджи Станьо.

– Защо нападнахте хазната?

– Трябваше да се купят пушки и барут.

– Какви други сведения имаш още?

– Нищо друго не зная.

[Подписал]: Петко Милев

Гореизложените въпроси и отговори, показанията на Петко Милев и очната му ставка с далите сведения [по обира] се извършиха в наше присъствие.

28 шеввал [12] 89 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Иван Хекиминът е Иван Ибришимов; даскал Иван е Иван Фурнаджиев.

2 Не е известно по какъв случай Димитър Милчев от Оряховския комитет присъства на събранието в Тетевен.

3 „Майката на Станьо и Станчо“ е Милка.

4 Анастас е Анастас поп Хинов.

февруари 10, 2019

Свиване

Символът на вярата за моите кръщелници  

Мили мои кръщелници, вашият блуден, немарлив и лош кръстник отново е пред вас. Бях длъжен да ви кажа толкова много неща, но не ви ги казах. Сега вашите грехове тежат на моята душа. Не ви ги казах не от лошотия, нито защото съм мислил, че не са важни. Не ви ги казах от небрежност, защото не се виждаме, не се чуваме, пък и да се видим или чуем, говорим си за друго. Не знам даже дали се причастявате. Причастявате ли се? За един от по-малките кръщелници съм почти сигурен, че още не е приемал причастие, макар че това е моя грижа. Лоша работа…

Днес много хора казват: „аз съм християнин“ и слава Богу! Не малко от тях са убедени, че за да си християнин е достатъчно да си преминал през силно съкратения в наши дни ритуал и тъй като не разбираш нищо от него, да имаш до себе си кръстник, който уж ги знае „тези неща“. Обаче често и самият той се е кръстил няколко дни по-рано, за да може да кръсти вас. И от „тези неща“ на практика (а и на теория) не разбира. Пък и защо се кръщават днешните хора? Защото така е редно, такава е традицията? За да се покажат родолюбци? Или просто за да могат да се венчаят в църква, защото така е прието? В първите векове да се кръстиш е било все едно да се запишеш доброволец във войската и да се включиш в голямата война на доброто срещу злото рамо до рамо с архангелите и ангелите. Да се кръстиш е означавало (а и днес означава) да станеш член на Църквата – това чудно и безсмъртно тяло, чиято глава е самият Христос. Едно време кръщението е ставало след сериозна подготовка, след оглашение, което е можело да продължи и с години, но когато оглашеният пристъпел към купела, знаел съвсем точно какво прави.

Да си християнин далеч не означава само да си роден в традиционно християнска държава, да си избрал да бъдеш такъв от уважение към родителите си и да си минал през тайнството Кръщение. Да си християнин означава да изповядваш определен мироглед, да имаш конкретно виждане за света. Християнин не е волно самоопределение като „аз съм левскар“. Да си християнин е стандарт. Ще попитате: „Нима Бог не обича онези, които не са християни, онези, които не са приели кръщение?“. Със сигурност ги обича, защото и те са Негови деца. И още ще попитате: „А нима няма да ги спаси и да ги въведе в Царството Си?“. Не знаем и не е наша работа да изследваме. Би било изключително нахално да си въобразяваме, че можем да дадем отговор на този въпрос. Това си е Божа работа. За нас е достатъчно да знаем, че щом сме християни, то Божият промисъл е пожелал да сме такива; в целия необятен свят Бог ни е сложил точно на това място и в това време, където сме, и от нас се очаква със смирение да приемем послушанието си, грижейки се за спасението на безсмъртните си души. Когато се кръщаваме, ние полагаме своеобразна клетва да бъдем християни и тя се нарича „Символ на вярата“.

Затова всеки кръстник е длъжен да обясни на кръщелниците си Символа на вярата, защото Символът е обещанието, което човек дава на Бог и от което е длъжен да не отстъпва нито на йота през целия си живот. „Християнин“ се нарича човек, който изповядва християнския Символ на вярата. Толкоз. Другото – „ама, аз вярвам по свой си начин, вярвам в някаква висша сила, вярвам в Бог, но не вярвам в църквата, „догма“ е лоша дума“ – това са свободни съчинения, „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Пс. 140:4). Чуйте какво казва един от най-големите и ерудирани богослови на всички времена – св. Василий Велики:

„Защо сме християни? Всеки ще каже: „Поради вярата“… А който не пази завинаги изповеданието, което сме произнесли при първоначалното ни въвеждане, когато, като се освободихме от идолите, пристъпихме към живия Бог, и който не се придържа към него през целия си живот като към безопасно прибежище той сам прави себе си чужд на Божиите обещания, постъпвайки противно на собственото си обещание, което е дал при изповядването на вярата“.

И понеже Символът е обещанието, чрез което човек се превръща в християнин, и понеже аз, ставайки ваш кръстник, съм гарантирал пред Бог, че вие ще спазвате това обещание, сега ще изпълня дълга си да ви го обясня и след това ще го оставя на вашата съвест и на вашата отговорност. Нищо, което ще ви кажа оттук насетне, не съм си измислил сам: всичко е безукорно в догматично отношение, така че бъдете спокойни – вашият грешен кръстник е просто пощенски гълъб, който ви носи посланието на отците.

Символът на вярата е определен на Първия вселенски събор през 325 и по-късно е редактиран и допълнен с пневматологичната част (за Св. Дух) от Втория събор през 381. От изкривяването и изопачаването на Символа произлизат всички ереси. В окончателния си вид, който изповядваме от 381 до днес (Никео-Константинополския), Символът има 12 члена:

 

  1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята,
    на всичко видимо и невидимо.

Още в самото начало изповядваме, че Бог е един и че няма други богове. Боговете, които сме почитали като езичници, всъщност са най-обикновени демони, провалени ангели, повлечени от сатаната при неговото собствено падение.

Изповядваме, че Бог е вечен, без начало и край, разумна първопричина за всичко, което наричаме „свят“, „вселена“, „мироздание“, но неизказано по-голям от него. Той обема всичко в Себе Си и затова е „Вседържител“.

Бидейки първопричина, той е и Творец на материалния и духовния свят (небето и земята, видимото и невидимото), а щом говорим за творчество, то извън всякакво съмнение е, че Сътворението е интелигентен, личностен и осъзнат акт – нищо не се е зародило случайно и от само себе си. И няма как да стане, защото без оживотворяващата сила на Бог материята се стреми към опростяване, а не към усложняване, към деструкция, а не към конструкция. Тъкмо това описва вторият закон на термодинамиката – онзи за ентропията.

Земята и небето не са съответно твърдото, по което стъпваме, и онова синьото отгоре. Небето е духовният свят – родина на нашите дух и душа, – а земята е материалният свят, част от който е нашето тяло. Душата често е на границата между двата свята, присъства и в двата. Такава е и Църквата, такава е и котката на Шрьодингер от квантовата теория.

 

  1. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен,
    единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

 

Тук започва да се разкрива тринитарният догмат, учението за Троицата, в която вярваме. Символът на вярата е изповядване на Светата Троица – една от най-шокиращите доктрини, толкова невероятна със своята многоплановост и привидно противоречие в света на трите измерения, че е невъзможно човек да си я измисли сам. А и да е способен, защо нарочно да си създава неудобството да измисля нещо, което после ще му бъде трудно да обяснява?

Бог Отец е първопричина, воля на сътворението. Бог Син е фактическият извършител на сътворението. Бог Дух Свети оживотворява сътвореното, осмисля го и го освещава. Това са три лица (по-точни ще бъдем, ако кажем „ипостаси“) на един и същи Бог – един единствен, неделим и съвършен в своята несложност. Ако трябва да го илюстрирам за по-малките си кръщелници с груб пример: представете си татко си. Той се казва, да речем, Петър. Петър е инженер, Петър е ваш баща, Петър обича да ходи за риба в свободното си време. Като инженер той се грижи за прехраната ви, упражнявайки професията си, занимава се с това, за което е учил, и принася полза на всички; като баща ви дава живот и ви възпитава, обича ви и ви защитава; като рибар ви взима със себе си, за да станете приятели в нещо, което си е само ваше и на никого няма да го разкажете. Но през цялото време това е все същият Петър, вашият баща, вашият отец – един и същ, а не трима различни Петровци.

И така, с втория член от Символа изповядваме вярата си в Христос, който е Бог Син и Бог Слово, второто лице (ипостас) на триединния Бог. Изповядваме, че Той има една природа с Отца, не е сътворен от Него (както безумстват арианите), нито е имало време, в което не е бил, защото именно Той – Бог Слово – е създал времето. Той, както и Бог Дух Свети, има своята причина у Бог Отец, който е първопричина за всичко. Синът произлиза от Отца чрез рождение (нямащо нищо общо с биологичното раждане), тъй както Дух Свети произлиза от Отца чрез изхождение. Това произлизане не е във времето, а извън него, във вечността, тоест е вечен факт и не е имало време, в което Бог Син да не е бил роден от Отца и Бог Дух Свети да не е произходил от Него. Този възглед наричаме „тринитарен догмат“ и той ни определя като християни, показвайки божествения произход на Истината. Християнството не е просто една от многото религии, както и Питагоровата теорема не е една от много на брой хем различни по между си, хем всяка за себе си верни теореми, които описват съотношението между страните в правоъгълния триъгълник. Впрочем това, което в математиката се нарича „аксиома“ и всичко останало се гради върху него, в богословието се нарича „догмат“. Така че когато чуете да наричат някого с презрение „закостенял догматик“, може би става дума за сериозен човек, който иска да гради съжденията си върху здрави основи, върху аксиоми.

Пак ви казвам, мили кръщелници, че тринитарният догмат не е нещо, което човек е в състояние да измисли сам, да го извлече от сетивния си опит или дори от най-развинтената си фантазия; тринитарният догмат е свръх логиката на триизмерния материален свят, на пространството и на времето. Ако ви е трудно да го осмислите – повярвайте в него. Много неща са оставени неразбираеми, за да подтикнат човека да подходи към тях с вярата като с единствен възможен инструмент. А вярата (от която се поражда смирението) също така е и единственият път за постигане целта на човека, която е ни повече, ни по-малка от тази да стане бог по благодат, тъй както Бог е Бог по природа.

Сигурно сте чували и пак ще чуете: „Християнството е пълно с противоречия и с необясними неща“. Помислете: ако някой го беше измислил, щеше ли да е пълно с противоречия?

Това че Бог Син има една природа с Бог Отец се изразява чрез въведената специално за случая дума „единосъщен“. Въвел я е Константин Велики по внушение на своя духовник Осий Кордобски. На името на св. Осий има кръстена улица в София между „Козяк“ и Южния парк, от северната страна на Американското посолство, защото Осий Кордобски, като най-приближен до Константин, е почетен и от синовете му Констанс и Констанций и поканен като несъмнено най-компетентен по делата на държавата и църквата да председателства забележителния Сердикийски събор (343), започнал като Втори вселенски, но не успял да завърши като такъв поради разногласия и оттеглянето на част от епископите в Пловдив. Всичко на всичко 17 от вселенските и поместните събори са канонотворчески (законотворчески) и са проведени в 11 града. От всички тези градове днес само София се намира в християнска държава.

Единосъщието на Отца и Сина е от ключово значение за разбиране на Домостроителството (Божия план за спасението на човека) и най вече на Боговъплъщението, което изповядваме в следващия член на Символа.

 

  1. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и
    се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

 

Защо Бог понизява дотолкова Себе Си, че да се облече в плът и да стане човек? Защото човек е неспособен със собствени сили да се очисти от греха. Кой е грехът? Тъй нареченият „първороден грях“ е гордостта, самомнението, самопревъзнасянето и самоотлъчването от Бога. Това е грехът да поставиш своята човешка воля не само наравно с Божията, но и над нея. Това е грехът на сатаната, с който човечеството е заразено и заради който е изгубило първоначалната си връзка с Бог.

Много често ще чуете: „човек се ражда безгрешен“. Ако беше така, човек нямаше да боледува, да остарява и да умира, защото болестите, старостта и смъртта са следствия единствено на греха – на първородния и на греховете, които човек върши волно или неволно, съзнато или несъзнато, поради лош навик, дързост или малодушие през целия си живот поради своята слабост. Свикнали сме да мислим, че смъртта е нещо естествено, нещо в реда на нещата. Не е така. Смъртта е най-неестественото нещо и затова така ни ужасява. Ако смъртта беше естествена, „част от живота“, откъде тогава у нас представата за безсмъртие? От кой сетивен опит идва? Как се е самопородила по еволюционен път? Нещо повече: ние имаме представа за безсмъртие и за нищо друго, не го допускаме като „още нещо възможно“, а съзнателно и подсъзнателно мислим за себе си като за безсмъртни и приемането на мисълта, че „един ден всички ще умрем“, не променя този факт, защото отнякъде знаем, че безсмъртието е отвъд тази смърт, която познаваме.

Ако човек не беше грешен, нямаше да харчи по-голямата част от плодовете на своето творчество, талант и труд за армия, полиция и съдилища – тоест, за да предпазва себе си от собствената си лошотия. Нямаше да го има всичко онова, за което вестниците пишат с най-голямо удоволствие – престъпления, корупция, скандали, перверзии, болести, мизерия, страдания и предателства. Светлата и богоподобна душа на човека, от която произлиза всичко красиво, което той е способен да сътвори, е като отровен извор: в бистрите води е плиснато ведрото с нечистотии. Това е грехът, човек е грешен и трябва да си много глупав или много самовлюбен, за да си въобразяваш, че си безгрешен и нямаш нужда от поправяне.

Тъй като, както казах, човек е неспособен сам да се спаси от греха, Бог съчетава Своята природа с неговата в уникалното същество, Богочовека, Когото наричаме Исус Христос. Същество, трудно за разбиране с логиката, но лесно за приемане със сърцето. Трудно за разбиране, защото както Бог Син е едно от трите лица на един единствен всеобхватен и неделим Бог, така въплътен в Христос е едновременно 100% човек и 100% Бог – една природа с три лица и едно лице с две природи: това е тайната на Боговъплъщението. Формулата 100%+100%=100% е невъзможна в триизмерния свят, както е невъзможен и куб, сгънат не от шест квадрата, а от шест други куба.

И така, с третия член на Символа изповядваме Боговъплъщението, чрез което Бог стана човек, за да съчетае Своята природа с нашата и в смъртта да победи смъртта, като ни очисти от греха. Ще кажете: „Но ние продължаваме да умираме!“. Така е, защото времето не е свършило. Или по-точно свършило е, но не за нас, които сме в него. За онези, които са извън него и към които ще се присъединим след смъртта на телата си, времето вечно започва, протича и свършва едновременно. Ние трябва да изживеем докрай цялото домостроителство, за да бъдем пресъздадени според първоначалния си замисъл. Ние продължаваме да умираме, защото продължаваме да грешим, но грехът вече е изгладен и смъртта вече е победена там, във вечността, както винаги е била. Там, във вечността, ние сме едновременно вечно спасени и вечно осъдени – коя от тези две възможности ще се превърне в реалност, зависи от изборите, които ще направим, докато сме все още във времето. Напуснем ли го или пък свършили то поради изчерпването си, ние вече не ще можем да избираме. Тоест, покаянието е възможно само тук, в този свят и във времето, докато сме живи в плът. Тук трябва само да пожелаем да бъдем спасени и да съчетаем своята свободна воля с щедро подарената ни Божия благодат. Това съчетаване се нарича синергѝя. Именно затова Бог е създал времето вместо да унищожи Адам в мига на грехопадението – за да можем да проявим свободната си воля, чрез смирение да я върнем в синхрон с Божията воля, така че Божията воля да стане отново наша, и по този начин да се богоуподобим.

Но защо му е на Бог да се уподобяваме на Него? Не всичко ни е дадено да знаем, но вероятно поради това, поради което и Той Самият е триединен, с три ипостаси – заради любовта. Защото любовта не може да има само субект, трябва да има и обект. А Бог е любов.

Въпросът за богочовечеството на Христос, за неговото единосъщие с Отца, за природата и волята му е карал ойкумената (цивилизования свят) да се тресе от ереси и различни лъжеучения в продължение на целия IV век, че и след това. Скъпи кръщелници, и днес мнозина разсъждават за християнството и за истината за истинската истина в него. Ако имате съмнения, ако чуете, например, че Христос е извънземно от много напреднала цивилизация, или пък че Христос не е Христос, а само предтеча на някой човек, който обявява себе си за истинския Христос, ако ви кажат, че е достатъчно да вярвате в някакъв бог, все едно какъв, то лесно можете да намерите твърда почва под краката си. Нашата вяра е определена и формулирана от:

  1. Словото Божие (Евангелията – трите синоптични на Матей, Марк и Лука плюс евангелието на Иоан);
  2. Светото Писание (което включва и Евангелията, но ги казах отделно, защото са център и основа на всичко останало);
  3. Светото Предание (за което се грижи преди всичко Църквата);
  4. Светоотческото наследство (четете от време на време простичките и космически по дълбочината си беседи на Иоан Златоуст!);
  5. Постановленията на Вселенските събори, включително Символа на вярата.

Ако някъде там намерите, че Христос е извънземен, че е проповядвал прераждането на душите, че е бил женен и е имал деца, че всички религии са по същество еднакви или друго нещо подобно, значи – вярно е. Обаче няма да намерите.

 

  1. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

 

С това изповядваме, че вярваме в конкретна историческа личност и в конкретни исторически събития, случили се на конкретно място, в конкретно време, с конкретни участници и описани в Евангелията; вярваме в това, а не в някакви символи, притчи и легенди с алегорично значение; иносказания, които можем да тълкуваме така, както правим анализ на поетическа творба.

Правило ли ви е впечатление, мили кръщелници, че в храма над царските двери към апсидата с олтара има разпятие. В основана на това разпятие почти винаги е изобразен череп с кръстосани кости като на пиратско знаме. Знаете ли какво символизира? Гроба на Адам. Смята се, че Адам е погребан на Голгота и точно на това място е издигнат кръстът, където Христос побеждава смъртта. Кръстната смърт и възкресение не символизира а действително Е смъртта на стария Адам и раждането на новия Адам, смъртта на стария човек – роб на греха, и раждането на новия човек, очистен и готов да наследи Царството Божие, „приготвено за него от създание мира“ (Мат. 25:34). По същия начин и в същия ред Кръщението не символизира, а действително Е нашата доброволна смърт във водата – едновременно гроб и утроба, – след която ние сме пресътворени в нови човеци, в новия Адам, в християни. Ако Бог не беше умрял наистина, как би възкръснал, в което вярваме според следващия член? Ако ние не умрем и не възкръснем в Кръщението, как ще получим подареното от Бог безсмъртие?

 

  1. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

 

Отново изповядваме вярата си в Евангелията и в точността на всички описани в тях събития. Обърнете, кръщелници, внимание на думите „според Писанията“. Те казват, че всичко, пророкувано в Стария завет, се е изпълнило до последната йота в Новия, защото Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Мат. 5:17). Много важно е да не забравяме, че с живота, делата, смъртта и възкресението Си Исус Христос дума по дума изпълнява пророчествата на Стария завет. Това е така, за да няма съмнение, че именно Той е Този, за Когото са говорили пророците векове по-рано.

Какво значи „пророк“, малки и големи мои кръщелници? Човек, който предсказва бъдещето? Не. Пророкът е човек, който узнава и разбира волята Божия, за да я предаде на другите човеци. Предсказването на бъдещето е само част от този процес. Да знае бъдещето може само Бог и отчасти Архангелите (поради което иконографският канон ги изобразява със „зерцало“ – стъклена топка), защото Бог им е дал.

Както ще видите в чл. 8 на Символа, Свети Дух действа в творението още от самото начало, но в човеците пребъдва по различен начин и в различна степен. Всеки покръстен християнин, приемайки дара на Светия Дух (което означава не различните дарби, а самия Дух като дар) става Цар, Свещеник и Пророк. Цар, за да стопанисва Творението; Свещеник, за да го принася на Бог; Пророк, за да знае винаги волята Божия. Как да я знае? Чрез сърцето и съвестта, която е гласът на живия Бог в душата на човека и връзката между неговия микрокосмос и макрокосмоса на Творението. Когато вътрешният и външният свят, човешката и Божията воля са в хармония, тогава съвестта е спокойна.

И така, във времената преди Боговъплъщението тези, които са знаели волята Божия, са били пророците. Това определя и начина, по който подхождаме към разбирането на Стария завет. Още в късната античност се оформят две големи направления в богословието, свързани с първите големи богословски школи – Александрийската и Антиохийската. Според първата Старият завет трябва да се разглежда по-скоро алегорично, докато според втората трябва да се разглежда по-скоро исторически. Ориген пък казва, че както човекът трябва да се разглежда като дух, душа и тяло, така и към Стария завет трябва да се подхожда по три начина едновременно: буквален, символичен и мистичен. Тук няма да се разпростирам върху тях, скъпи кръщелници, защото темата е твърде голяма.

Важното е да отбележим, че правилният подход към Стария завет е да го разглеждаме като предобраз на Новия. Всеки сюжет, всяка сцена, всеки образ, всеки символ от Стария завет е предобраз на сюжет, сцена, образ или символ от Новия. Затова изповядваме „възкръсна в третия ден, според Писанията“, за да няма съмнение в пророчествата, в континуитета и свързаността между двата завета – свидетелства за действието на благодатта на Светия Дух в света.

 

  1. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

 

Изповядваме вярата си, убеждението си, че Исус Христос – 100% Бог и 100% човек, носител на нашата природа, заедно със Своята – е излязъл от света на времето и се е поселил в света на вечността. Ето: нашата природа е прославена, човечеството е обòжено, целта е постигната и смисълът е изпълнен, образът и подобието се е съчетало със своя Творец.

Христос застава редом до Отца в плът, не само в дух. Има ли други такива? Има: пророк Илия и св. Богородица. Защо е важно да знаем и изповядваме това? За да укрепим вярата си, че когато времето се изпълни и дойде моментът да свърши (този момент е във вечността, следователно не само ще бъде, но е бил и в настоящия момент също е, защото Господ казва: „…иде час, и дошъл е вече…“ (Иоан 5:25)), ние ще възкръснем, тоест, ще бъдем пресътворени, в плът и в плът ще останем нетленни и безсмъртни; тогава ще се изпълни и завърши седмият ден на сътворението и ще започне осмият, денят на пакибитието, денят, за който пише в Апокалипсиса „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали…“ (Откр. 21:1).

Виждате ли, кръщелници, колко смешни са препирните за възрастта на света: едни казват: „Шест хиляди години“; други казват: „Четири милиарда и половина“; трети: „Седем дни и то незавършени“ – от гледна точка на вечността, която е естественото състояние на Творението, това са само думи. Никога не забравяйте, че времето е аномалия, от която произтичат всичките ни неприятности. Времето е наше спасение, но и наше наказание.

 

  1. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви
    и царството Му не ще има край.

 

Ето го осмият ден. Ето я вярата ни в него, която изповядваме в Символа. Вярваме, че когато времето върши (защото то не е безкрайно, а има начало и край), светът ще бъде пресътворен, а доброто и злото, които в момента са смесени, ще бъдат отново разделени на чисто добро и чисто зло. Това означават лявата и дясната страна на Божия престол в деня на Страшния съд – отдясно ще застанат тези, които са се съчетали с чистото добро, а отляво – онези, които са се съчетали с чистото зло. Тогава вероятно ще свърши и свободната ни воля, защото няма да е необходимо вече да избираме между добро и зло. Тогава нашата воля и Божията воля ще бъдат едно – висшата и съвършена Свобода. Но какво и как ще стане знае само Бог, а ние можем смирено да предполагаме, без да удряме с юмрук по масата и да настояваме непременно за отговор.

Ние вярваме, че времето не е безкрайно, историята не е безсмислен цикъл от събития, хаотична спирала от причини и следствия. Историята има своето начало с грехопадението в Едем и свой край в деня на Страшния съд. Историята е лаборатория на нашето богоуподобяване. Тя има последователност във времето само от наша гледна точка, докато от гледна точка на вечността миналото, настоящето и бъдещето вече са се случили, случват се в момента и предстои да се случат, което е едно и също. Когато времето се изпълни и свърши, ще преминем във вечността, в която Царството Божие „не ще има край“.

 

  1. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда,
    Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина,
    и Който е говорил чрез пророците.

 

С този член изпълваме и завършваме изповядването на вярата си в Светата Троица. Тъй както Бог Син се „ражда“ от Отца, така Бог Дух Свети „изхожда“ от Него преди всички векове. Всичко става по волята на Отца, извършва се от Сина и се освещава от Светия Дух. Отец, Син и Свети Дух са три лица, три проявления на един и същи Бог – не могат да се слеят един с друг и не могат да бъдат разлъчени.

Това е знаменитият член на Символа, заради който се разделят католицизма и православието. За него и за другите различия между тях си заслужава да говорим отделно (и ще го направим!), защото темата е голяма. Тук е достатъчно да запомните, че православната формула е тази, определена от Втория вселенски събор и останала непроменена през вековете (и никой по света не спори по този въпрос), а допълнението Filioque (според което Духът произхожда не само от Отца, но и от Сина) се въвежда по-късно по ред канонични и политически причини. Въвеждат го съвсем добронамерено впрочем, заради арианството на готите, но все пак то нарушава тринитарния догмат и макар да не е единствената причина, е формалният повод за разделянето и отдалечаването една от друга на източната и западната църкви.

Във времената преди Христа волята Божия е стигала до хората от Светия Дух чрез пророците. След Христа получаваме благодатта на Светия Дух в тайнствата Кръщение и Миропомазание.

 

  1. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

 

„Църква“ може да означава сградата, в която се извършва богослужението. Може да означава поместна общност. Може да означава и някаква деноминация, да речем „църква на адвентистите от седмия ден“. Но това, в което вярваме и което изповядваме в деветия член на Символа е „едната, свята, вселенска (съборна) и апостолска“ Църква с главна буква.

Защо е „една“? Защото така е установена от Бог. Господ не е казал на апостолите всеки да направи за себе си отделна църква и да застане начело. Нито им е казал за всеки народ да направят индивидуална църква според разбиранията и обичаите му. Църквата е богочовешки организъм, начело на който стои Исус Христос, а ние сме членовете на този организъм. Този организъм може да е само един, като един е и Исус Христос, Който го оглавява.

Защо е „свята“? Поради причината, по която е свято и всяко свято нещо – защото е осветена от Свети Дух. Светостта е атрибут на Бог („да се свети Твоето име“ – казваме в „Отче наш“ не като пожелание, а като констатация) и Светият Дух освещава с нея творението и тварите. Когато на Петдесетница Дух Свети слиза над апостолите във вид на огнени езици, тогава се ражда Църквата и се освещава, защото благодатта на Светия Дух вече е в нея и започва да действа чрез тайнствата.

Защо е „вселенска (съборна)“? Вселенска е, защото не се ограничава от никакви териториални граници. Граничи само с Царството Божие и не само граничи, но и действително е царството божие на земята. Съборна пък е, защото обединява всички кръстени християни в един организъм, без при това да ощетява или омаловажава тяхната индивидуалност. Всеки от нас носи в себе си Църквата в нейната абсолютна цялост и пълнота, а не парченце от нея, което само по себе си няма никакъв смисъл. Това е съборността. Тя е различна от колективизма, при който човекът е безименна бурмичка в машината. Тя е различна и от индивидуализма, при който самотата и отчуждението могат да доведат личността до умопомрачение.

Защо най-сетне е „апостолска“? Защото тръгва от апостолите и продължава без прекъсване до днес чрез тайнството Свещенство. Организация, в която е прекратено тайнственото (посредством Тайнство) предаване на благодатта от апостолите на техните приемници чрез ръкополагане, не е църква (или по-добре да кажем: не е Църквата – едната (единствена), свята, вселенска и апостолска). На споменатата вече Петдесетница, рождения ден на Църквата, когато Свети Дух слиза над апостолите във вид на огнени езици и ги облагодатява, тогава се поставя начало и на йерархията (буквално от гръцки „свещеноначалие“ – това е свещеничеството). От апостолите та чак до ден днешен свещеничеството се предава чрез полагане на ръце и приемане на онази благодат на Светия Дух, която са приели апостолите. Свещенството е едно от тайнствата, чрез което свещениците се удостояват да извършват и другите тайнства. Най-голямата власт, която имат свещениците, е да свързват и да развързват, да прощават и да задържат грехове. Тази власт не произтича от човешката им същност, а от Божията благодат, предадена им в тайнството Свещенство.

Църквата е една, свята, вселенска и апостолска. Ние вярваме, че спасението е възможно само в нея и чрез нея. Не бъдете от онези, които казват: „аз вярвам, но на църква не ходя“ или „аз се моля, но се моля със свои думи“. И не се поддавайте на съблазънта да хулите Църквата, казвайки: „Църквата може и да е добра, но свещениците са лоши!“. Кои сме ние та да съдим? Способни ли сме, дадено ли ни е да съдим? Църквата е на 20 века. Няма толкова старо политическо образувание, за институция да не говорим. Църквата взима решения бавно, но един ден, дори и след векове, се оказва, че решенията ѝ са били правилни. Ние не влизаме в Църквата с маршова стъпка, за да я критикуваме от позицията на въображаемата си безпогрешност, а смирено и със съкрушение припълзяваме в нея, за да просим спасение за душите си.

 

  1. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

 

Кръщението наистина е само едно и не може да бъде повече от едно, защото и Бог се въплъти, умря на кръста, възкръсна и се възнесе, за да седне отдясно на Отца, само веднъж. Казахме вече, че кръщението е доброволно умиране и доброволно раждане, разрушаване и пресътворяване в подражание на стореното от Христос. То не е просто ритуал, не е символ на нещо или пожелание за нещо. Кръщението е страшно тайнство, случващо се реално в духовния свят, както и причастието не е символ, а реално съчетаване с Господ в духовния свят. Кръщението очиства човека от първородния грях и го прави достоен за наследник на Царството Божие. Защо тогава, щом очиства, се изповядваме и причастяваме? Защото и след кръщението не спираме да грешим, такава е нашата природа, доброто и злото все още живеят смесени у нас и злото е твърде силно, за да успеем да се справим с него без Божията помощ. Но тъй както Христос веднъж умря на кръста и веднъж възкръсна, така и кръщението, което приемаме за опрощаване на греховете, може да бъде само едно.

 

  1. Чакам възкресение на мъртвите.

 

Изповядваме целта и смисъла на живота си. Те не са в този свят, а в отвъдния; не са в това време, а в бъдещето; даже не са във времето, а във вечността. Християнинът е чужденец на този свят, неговото обиталище е в Царството Божие и светците са негови съграждани. На този свят християнинът гледа като на (по думите на св. Василий Велики) „училище, в което човек се учи да познава Бог“. Какво ще научим? Всеки сам избира и решава. Когато дойде време да умрем, ние ще си кажем: „Най-сетне се завръщаме! Уморихме се от тази чужбина, иска у дома“.

 

  1. И живот в бъдещия век! Амин.

 

Ето: нашата цел е там, в бъдещия век, в осмия ден, когато времето ще свърши и ще се превърне във вечност, когато доброто и злото ще бъдат разделени едно от друго и всяко ще заеме полагащото му се място. Ако изповядваме това не само на думи, но то стане наше убеждение и мироглед, с учудване и радост ще отбележим колко неуязвими сме станали за всичко около нас. За жалост, това изповядване трудно се превръща в истински начин на живот, защото сме прекалено обвързани с телесното и страстно обичаме света, който познаваме чрез сетивата си, а не с разума, душата и сърцето.

 

И така, мили мои малки и големи кръщелници, ако вие наистина сте вярващи християни (а би трябвало да сте такива) и ако някой ви попита: „Вярващи, вярващи, ама в какво точно вярвате?“, вие го погледнете с кротка усмивка и със смирение му отговорете така:

  1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
  2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
  3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
  4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
  5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.
  6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
  7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
  8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
  9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.
  10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
  11. Чакам възкресение на мъртвите.
  12. И живот в бъдещия век! Амин.

 

Това е всичко. И бъдете верни на обещанието, което сте дали; бъдете верни на вярата си (виждате ли колко си приличат думите „вяра“ и „верен“?), защото в Апокалипсиса Бог чрез св. Иоан Богослов казва на ангела на Смирненската църква: „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“ (Откр. 2:10).

Свиване

Сайтът AirSofia.info е важен и достатъчно точен инструмент  

Миналата седмица в. Труд излезе с обширен материал на първа страница с твърдението, че сайтът AirSofia.info бил давал сбъркани данни и лъжел хората за качеството на въздуха. Цитират анонимен експерт, професор, зам. кмет на столицата и всичко кулминира в извода, че сайтът бил измама.

Предистория

Първото, което трябва да се разбере е, че AirSofia.info е една визуализация на определени данни. Всъщност страницата използва буквално картата на Luftdaten.info – оригиналният немски проект, от който е започнало всичко. Именно те изграждат първите станции, създадват софтуера, ръководствата, картите и до ден днешен събират данните. Всичко е с отворен код, постоянно се правят подобрения, добавят по-добри сензори и се търсят начини за подобрение.

Именно в тук влиза AirBg.info, които превеждат софтуера на български и започват кампания за поставяне на въпросните сензори в България. Устройствата пак подават данни в рамките на мрежата на Luftdaten и се възползват от обществото около проекта, но всеки има възможност да използва наученото самостоятелно. Създадоха също сайтът AirTube.info, който дава по-добра визуализация на данните и по-лесно следене през времето.

Всъщност българската кампанията е една от най-успешните предвид колко много сензори са пуснати за толкова кратко време и бързо покриват цели градове. В Германия това отнема години и за сега има съизмеримо покритие само за града, от който е тръгнало всичко – Щутгарт.

Най-големият успех на кампанията обаче е, че накара хората да мислят и да говорят по темата. Доста време преди да започне проекта бихме камбаната за замърсяването, анализирахме данните на ИАОС и показвахме къде са проблемите. Едва със станциите на AirBG обществото осъзна проблема и започна да се работи по-сериозно.

Доколко са точни

До голяма степен именно заради този си социален ефект проектът попадна под мерника на знайни и незнайни експерти. Най-вече на общината. Критиките бяха, че данните не са официални, не са точни и че нищо не е сертифицирано от ИАОС.

И са прави, „частните“ уреди не дават точни данни и не могат да дават такива. Сензорите са на цена около 30 евро и далеч не може да достигнат качеството на измерване на тези на агенцията. От една страна често засичат мъглата, от друга самите те се замърсяват. Най-вече обаче биват поставяни до тераси и мръсни фасади, под които се пуши, пече се на скара, варят се буркани, гори се боклук и прочие, което влияе на конкретното местно измерване. Всичко това внася шум в данните и е причината да виждаме спорадични лилави точки със измервания от 2000 на картата.

Станциите на агенцията имат задължително отстояние от улици и сгради, оградени са, за да няма конкретен източник на шум, който да влияе и ако такъв бъде засечен – като накладен огън в съседство – данните биват премахвани като невалидни. Целта на онези станции е да мери фоновия шум – каква е средната концентрация във въздуха за града взимайки няколко точки.

Едно сравнение би било, че станциите на агенцията мерят колко е средното съдържание на урина в басейна след като е бил добре разбъркан, докато частните станции мерят с по-прости уреди, но много по-често колко ти е мръсно конкретно при теб докато хората около теб пикаят в басейна. Вече въпросът е кои данни намираме за по-ценни за себе си.

Лъже ли AirSofia?

Не. В никакъв случай. Макар замерванията да не са толкова точни, колкото тези на агенцията, всъщност сравнявайки час по час и ден по ден отклонението в данните е под 5%. С други думи взимайки всички сензори в даден регион, може да сте сигурни, че превишението на замърсяването, което показват, е сериозно. Грешка може да има само в това дали е 5 или 5.5 пъти над нормата.

Наистина данните на AirSofia не могат да бъдат използвани за съобщаване на европейската агенция, която следи за превишенията и следва да санкционира страната ни за бездействие по темата. Факт е, че ИАОС поставя измервателните си станции спрямо изискванията, но също така мами в известен смисъл слагайки ги стратегически, така че да измерват по-малко. Това е причината да махнат една от станциите в центъра – да не засичала замърсяването при инфраструктурните проекти и неизменните последвали ремонти върху тях. Всъщност това се прави от почти всички държави, така че нашите не са уникални в нищо освен собственическото си чувство към данните.

Тук идва разковничето обаче. Кои данни са полезни на обществото? Тези на агенцията са наистина най-точни в техния контекст и се използват за сравнение с другите страни, но частните станции показват доста явни какво дишат хората на даденото място. Това няма толкова общо с алгоритъм или вид сензор, а в логика на мрежата, начин на работа и целта.

Ползата от тези сензори

Несъмнен е социалният ефект от тези сензори. Освен, че помага на хората да видят реалното състояние на нещата, генерира натиск върху ИАОС и общината за повече мерки.

Самата агенция всъщност отказва да предостави данните си в реално време, за да се следят от обществеността. След много разговори, които водихме, стана ясно още преди години, че не виждат нужда обществото да ги вижда и да си формира мнение на база евентуални техни грешни замервания. Отделно искат да са видими само средните дневни стойности, но не и почасовите, защото лимитите поставени на европейско ниво били такива.

Ние, съвсем естествени, не сме съгласни и това е една от движещите сили зад частните станции. Аз самият имам такава и планирам още няколко. Това е и причината от години да точа данните в реално време от общината, за да ги отварям въпреки нежеланието на агенцията да ги предостави. Европейският индекс за качеството на въздуха също показва данните със забавяне, а понякога и с липсващи замервания.

Прогнозите, които общината използва и в. Труд цитира, пък са съвсем сбъркани. Показах това още в началото и може да се види без да е човек експерт дори гледайки данните на агенцията. Успеваемостта е практически нулева и ако има някой, който подвежда обществото, то това са именно те. Вестникът обаче се опитва да им внесе някакъв авторитет използвайки сложни за читателите им термини, които обаче губят тежест, когато видим резултатите.

Различни данни, различни цели

Винаги е важно да не се забравят ограниченията и контекста на данните. Това съм обсъждал многократно тук. Затова самият аз критикувам нерядко хора използващи данни от мрежата на Luftdaten за генерални изводи и дори да оборват данните на агенцията. Не това е целта и не могат да се използват по този начин.

Твърденията на в. Труд и хора от общината, че сайтът подвеждал хората обаче е нищо повече от пропаганда и реакция към ефекта, който проектът има върху активното гражданско общество. Това явно пречи на онези, чиято работа е именно да взимат мерки. Вече отдавна не стига просто да се правят стратегии на хартия и да се усвояват някакви средства. Видимо в. Труд за пореден път се притича на помощ на „неоправданите“ скатаващи се чиновници и експерти, също както традиционно прави с корумпирани такива.

Свиване

Нобелови лауреати – 1956 година  

Уолтър Х. Братейн (Walter H. Brattain)

10 февруари 1902 г. – 13 октомври 1987 г.

Нобелова награда за физика, 1956 г. (заедно с Уилям Б. Шокли и Джон Бардийн)

(За изследването на полупроводниците и откриването на транзисторния ефект.)

Американският физик Уолтър Хаузър Братейн е роден в град Амой (Сямън) в Югоизточен Китай. Син е на Рос Р. Братейн, учител в частно училище за китайски деца, и Отили (Хаузър) Братейн. Той е най-големият от петте им деца. В ранните години на Братейн семейството се връща в щат Вашингтон, родното място на прадедите от рода Братейн, и се установява в Тънаскит. Бащата купува участък земя и става стопанин на скотовъдно ранчо и мелница. Момчето ходи на училище в Тънаскит, след това постъпва в колежа „Уитмън“, като избира за профилиращи предмети математиката и физиката. Става бакалавър през 1924 г., получава степента магистър в Орегонския университет през 1926 г. и защитава докторска дисертация по физика в Минесотския университет през 1929 г. Макар че харесва живота в ранчото, сред природата, Братейн не обича фермерския труд. „Ходенето в прахта след трите коня и браната ме направи физик“ - казва по-късно тай.

В рамките на докторската си програма Братейн прекарва академичната 1928-1929 година в Националното бюро за стандарти на САЩ, където работи над увеличаването на точността на измерването на времето и на честотата на колебанията, а също така помага да се разработи портативен генератор с температурно регулиране. През 1929 г. постъпва в лабораториите на „Бел телефон“ като физик-изследовател и работи там до излизането си в оставка през 1967 г., след което се връща в колежа „Уитмън“, за да преподава физика и да се занимава с изучаването на живите клетки.

През първите седем години в лабораториите на „Бел“ Братейн изучава явления като влиянието на адсорбционните плаки върху електронните емисии от нагорещени повърхности и електронните сблъсъци в живачните пари, занимава се с магнитометрите, инфрачервените явления и еталоните за чистота. По това време основно електронно усилвателно устройство е триелектродната вакуумна лампа (триода), изобретена от Лий де Форест през 1907 г. Още в края на XIX в. Томас Едисън, изследвайки проблемите на електрическото осветление, открива, че между нажежената жичка и втория електрод, ако се поставят в херметична вакуумна колба и се свържат с батерия, се появява електрически ток. Така възниква двуелектронната лампа (диодът). По-късно физиците доказват, че жичката излъчва електрони, които имат отрицателен заряд и се привличат от положителния електрод. Понеже провеждат ток само в едно направление, диодите започват да се използват като токоизправители, превръщащи променливия (променящия направлението си) ток в постоянен, протичащ само в едно направление. Де Форест поставя проводникова мрежа (решетка) между излъчвателя на електрони (катода) и положителния електрод (анода). Малка промяна на напрежението в мрежата води до голяма промяна на тока, протичащ през нея между катода и анода, като позволява по този начин да се усили сигналът, приложен към мрежата. Високата температура, необходима за електронната емисия, намалява срока на годност на катода и разваля електронната лампа. Братейн открива, че някои тънки катодни покрития осигуряват удовлетворителна емисия при по-ниски температури, усилвайки ефекта и увеличавайки срока на годност на лампата.

Когато през 1936 г. в лабораториите на „Бел“ идва Уилям Шокли, той се включва бързо в изследването на свойствата на материалите, наречени полупроводници. Целта му е да замени вакуумните електронни лампи с прибори от твърди материали, които да са с по-малък размер, по-малко чупливи и енергетично по-ефективни. Електропроводимостта на полупроводниците е междинна по отношение на електропроводимостта на проводниците (преди всичко металите) и електропроводимостта на изолаторите и се променя силно при наличието на дори малко количества примеси. В първите полупроводникови радиоприемници се използва контакт между намотка от тънка жичка и парченце галенит (полупроводников минерал) за детектиране на слаби сигнали от приеманите от антените радиовълни. Изследвайки полупроводниците, Братейн и Шокли търсят материал, който би могъл едновременно да детектира и да усилва сигналите. Изследванията им са прекъснати от войната. От 1942 до 1945 г. те работят в отдела за военни изследвания към Колумбийския университет, където се занимават с приложение на научните изследвания в борбата с подводниците. Шокли се оттегля от изследванията малко по-рано, за да работи над радара.

Когато след войната Братейн и Шокли се връщат в лабораториите „Бел“, към тях се присъединява физикът теоретик Джон Бардийн. В това съдружество Братейн изпълнява ролята на експериментатор, който определя свойствата и поведението на изследваните материали и прибори. Шокли изказва теоретичното предположение, че като се въздейства на тока с електрическо поле от приложеното напрежение, може да се получи усилвател с полево въздействие. Това поле трябва да действа аналогично на полето, което се появява на мрежата на триодния усилвател. Групата създава много прибори, за да провери теорията на Шокли, но всичко е безрезултатно.

Тогава на Бардийн му хрумва мисълта, че полето не може да проникне в полупроводника заради слоя електрони, разположени по неговата повърхност. Това довежда до интензивно изследване на повърхностните ефекти. Учените подлагат повърхностите на полупроводниците на въздействието на светлина, топлина, студ, промиват ги с течности (изолиращи и провеждащи ток) и ги покриват с металически слоеве. През 1947 г., когато групата усвоява задълбочено поведението на полупроводниковите повърхности, Братейн и Бардийн конструират прибор, в който за първи път се появява това, което по-късно става известно като транзисторен ефект. Този прибор, наречен точков контактен транзистор, се състои от германиев кристал, съдържащ слаба концентрация от примеси. От едната страна на кристала има два контакта от златно фолио, от другата има трети контакт. Положителното напрежение се прилага между първия златен контакт (емитер) и третия контакт (база), а отрицателното напрежение – между втория златен контакт (колектор) и базата. Сигналът, постъпващ в емитера, влияе на тока в контура колектор–база. Макар че този прибор усилва сигнала, както е замислено, принципът на неговата работа не намира удовлетворително обяснение, което предизвиква нова серия от изследвания.

Макар че теорията за полупроводниците е разработена вече доста с помощта на квантовата механика, предсказанията на тази теория още не намират адекватното количествено потвърждение в експериментите. Атомите в кристалите се държат заедно с помощта на електроните, които са най-слабо свързани със своите ядра. В съвършения кристал връзките, както е прието да се казва, са „наситени“ или „запълнени“. Електроните могат да бъдат откъснати трудно, те се придвижват трудно, което довежда до много високо електрическо съпротивление. Такъв кристал е изолатор. Но въвеждането на чужди атоми, които не подхождат изобщо на дадената структура, води или до поява на излишни електрони, способни да участват в електрическия ток, или до дефицит на електрони, известен като „дупки“. В математическия модел дупките се движат като положително заредени електрони, макар и с друга скорост. Фактически дупките са места, напуснати от електроните, и следователно дупките все едно се движат в обратно направление, докато електроните се движат направо, запълвайки празните преди това места и образувайки нови дупки там, откъдето са се отделили. Оказва се, че за обяснение на действието на транзистора трябва да се имат предвид комплексното взаимодействие на примесите от различните видове и концентрации, локалният характер на контактите между различните материали и приносът за тока както на електроните, така и на дупките. Важната роля на дупките не е достатъчно предвидена преди това.

Шокли предсказва, че приборът може да се подобри, като се заменят металните полупроводникови контакти с по-качествени контакти между различни видове полупроводници, в един от които доминират излишни електроните (n-тип), а в други - дупки (p-тип). Успешният модел, наречен плоскостен транзистор, е създаден през 1950 г. Той се състои от тънък слой p-тип, разположен – като в сандвич – между два слоя n-тип с металически контакт във всеки слой. Този прибор работи така, както предсказва Шокли. Плоскостните транзистори започват да се използват широко заедно с точково контактните, защото се произвеждат по-лесно и работят по-добре. Ранната идея на Шокли, за транзистор с полево действие, дълго не може да се осъществи, защото сред достъпните материали няма подходящи. Работещият полеви транзистор е създаден на основата на силициевите кристали, когато методите за създаване и пречистване на кристалите се придвижват далече напред.

Подобно на електронната лампа, транзисторите позволяват на слаб ток, течащ в един контур, да контролира много по-силен ток, течащ в друг контур. Транзисторите бързо изместват радиолампите навсякъде, с изключение на тези случаи, когато са необходими много големи мощности, като при радиопредаванията или в промишлените нагревателни радиочестотни прибори. Биполярните транзистори обикновено се използват там, където е необходима висока скорост, както и във високочестотните прибори, които нямат настоятелна необходимост от използване на електронни лампи. Полевите транзистори са основния вид транзистори, които се използват в електронните прибори. Те се произвеждат лесно, а използват енергия по-малко даже от биполярните транзистори. Макар че част от транзисторите все още са германиеви, много от тях се изготвят от силиций, който е по-устойчив на въздействието на високите температури. С по-нататъшното развитие на технологията става възможно да се разполагат в едно парче силиций до милион транзистори и този брой продължава да расте. Подобни силициеви блокове служат основно за бързото развитие на съвременните компютри, свързочните средства и средствата за управление.

По-нататъшните изследвания на Братейн, посветени на свойствата на полупроводниците и на техните повърхности, са извънредно важни за полевите транзистори, които са много чувствителни към повърхностните дефекти, и за слънчевите батерии, чиито свойства се определят от електрическите свойства на повърхностите.

През 1935 г. Братейн се жени за Карън Джилмър, доктор по физическа химия; семейството има един син. През 1957 г. Карън умира, а след една година Братейн се жени за Ема Джейн Милър. Той е известен като прям и искрен човек. Сред неговите увлечения са голфът, риболовът и четенето на книги.

Сред наградите на Братейн са медалът Стюарт Балантайн на института „Франклин“ (1952 г.), наградата Джон Скот на град Филаделфия (1855 г.) и почетната награда на завършилите Орегонския университет (1976 г.). Той има пет почетни докторски степени, член е на Националната академия на науките и на Почетното дружество на изобретателите, а също така е член на Американската академия на науките и изкуствата, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американското физическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/brattain.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

февруари 09, 2019

Свиване

Еврофили, еврофоби и бай Иван  

Изненадващо, но и твърде окуражаващо е да видиш как до един и същи извод може да се стигне по два абсолютно противоположни пътя. Изводът е, че Европейският съюз ще се разпадне в съвсем обозримо бъдеще, а едната позиция е на краен еврофедералист, а другата – на краен евроскептик.

В понеделник сутринта бях в телевизията във връзка с писмото на 30-те интелектуалеца, за което вече говорихме. Беседвах с две дами, чиито имена няма да кажа, не защото не си ги спомням (да не бъде!), а за да не разваля чувството за универсалност. Доколкото разбрах, идеята беше едната дама да застане на страната на толерантна, мултикултурна и либерална Европа в борбата ѝ срещу тъмните сили на национализма, аз да се противопоставя от името на национализма (към който съм по-скоро критичен, защото смятам, че нацията е сравнително нова мисловна фигура, която може да доведе патриотите до опасни умозаключения), а някъде между нас да застане втората дама и да центрира разговора. Всъщност в центъра се оказах аз, защото позициите на дамите се оказаха твърде противоположни. Казвам го, защото извън разговора ни, който беше в общи линии безинтересен, ние тримата сякаш олицетворихме основните групи българи според отношението им към Европейския съюз: 1. Такива, които са твърдо „за“ него и са склонни да го идеализират; 2. Такива, които са твърдо „против“ и са склонни да го демонизират, и 3. Някакви, които не успяват като Ботев силно да любят и мразят. Аз съм от третите и вероятно затова сега ще ме намразят както еврофилите, така и еврофобите.

Дамата от лагера на еврофилите – дългогодишен специалист по човешки права – беше уплашена от надигащата се вълна на „национализъм“ в Европа (слава Богу, посвени се и не каза „фашизъм“) и от това, че привържениците на визията „Европа на отечествата“, които най-вероятно ще засилят позициите си в следващия европейски парламент и ще посегнат на правата на гражданите. „Има хора – каза тя, – които искат да ни върнат към агресивната идентичност“. Попитана (май от мен) какво доказва, че „националистите“ ще постъпят именно така, дамата посочи като доказателство политическата ситуация в България, където в парламента са попаднали крайно десни патриотични партии, препънали са приемането на Истанбулската конвенция, в резултат от което са загинали 38 жени от домашно насилие.

Дамата-еврофил смята, че Европа има нужда от спасяване и че е нужен „категоричен активизъм, който ще погне на Европа да не се разпада на своите крайно десни крила“. Види се, трябва да си направим извода, че ако случайно изтървем Европа, ще се върнем в пещерите и ще станем за смях на цивилизования свят. Българинът (оня единственият и косматият, дето си го знаете) се страхувал, казват, от две неща: да не настине и да не се мине. Според мен се страхува и от едно трето: да не се изложи пред чужденците.

Всичко това много допада (не казвам, че въпросната дама-еврофилка е от тях) на атеистичната интелигенция. Вижте: в късната Античност споровете са били дали Бог Син е единосъщен с Бог Отец, дали притежава божествена природа и божествена воля; през Средновековието са се препирали настървено дали Свети дух изхожда само от Отца или и от Отца, и от Сина; днес дискусията е дали изобщо има Бог или няма, като изводите от нея са колко тъпи са онези, които си мислят, че има. Атеистичната интелигенция не признава нищо за по-възвишено от себе си. Тя е венецът на еволюцията, краят на историята. Как човек, който отрича на самия Бог правото на съществуване, ще се съгласи с друг човек, който не е на неговото мнение? А в същото време лицемерно тръби, че „не е съгласен с теб, но е готов да умре за правото ти да изкажеш мнението си“. Този „толерантен демократ“ е готов на тоталитарни репресии, готов е да пожертва всяка конкретна свобода в името на абстрактната свобода.

Отрекли с дързост и безумие безсмъртието, на тези хора не им остава друго, освен да кажат, че смисълът на живота е в това, като умреш  „да оставиш след себе си един по-добър свят“ и да живееш в паметта на признателните поколения. Само там. И тъй като са безкрайно горди, вярват, че те единствени знаят как светът да стане по-добър – всеки, който не споделя тяхното мнение, е ретрограден враг, реакционер, който иска да направи света по-лош или поне отказва да го направи по-добър чрез активизъм, кампании и флашмобове. Да направят света по-добър опитаха и тоталитарните режими между двете световни войни, това опитва и всеки проект за „нов световен ред“.

А е толкова просто! Трябва само да спазваш правилото: „Обичай ближния!“. Ако обичаш хората, което означава понякога да жертваш за тях личното си удобство, ако се грижиш за другия до теб, което означава от време на време да поставяш неговите интереси преди своите, тогава светът ще се подобри от само себе си. Ако всички се придържат към това правило, докато ти се грижиш за другите, другите ще се грижат за теб с тиха и ненатрапчива любов, а това е много повече, отколкото сам да се грижиш за себе си. И тогава светът наистина ще стане по-добър, без да сме си поставили амбициозната цел да го подобряваме лично с всепобеждаващия си интелект…

От своя страна дамата-еврофоб заяви, че въпросните 30 интелектуалци застават на страната на неолибералния елит, който управлява Европейския съюз, дори и след като изгубил доверието на хората в Европа. Страшното при европейските елити според нея е това, че те не са способни да взимат самостоятелни решения, доказателство за което е как наскоро признаха „човека на САЩ едва ли не за легитимен президент на Венецуела“. САЩ забраняват на България и на Германия да сключват изгодни сделки (Северен и Южен поток) с външни страни (Русия), за да купуват скъпи американски стоки. Поради тази неспособност на неолиберални елит „Европейският съюз ще се разпадне и е въпрос на години това да се случи“.

Националните елити не са пò стока от паневропейския неолиберален елит, защото са функция на транснационалния капитал. В България „няма производство, защото индустрията е закрита“, което води до бедност, неравенство, несправедливост, напрежение и т.н. Чест прави и на тази дама, че се въздържа от „революционна ситуация“ тъй както другата дама се въздържа от „фашисти“.

В този момент със сигурност ще се намери някой да каже: „Ами ти, бай Иване, къде си ти? Еврофил ли си или еврофоб? Разбрахме ясните и стройни позиции на дамите, дай сега да чуем и твоята“.

Тук ме хванахте. Никога не съм бил силен в ясните и стройни позиции. Но както казах в началото, аз съм от тези хора, които предпочитат да гледат делата, а не извършителите им. Не съм запалянко и си нямам отбор, който винаги да е прав за всичко и за чиято правота да воювам на кръв и сополи със запалянковците на другите отбори. Затова нека се опитам да оформя мнението си в рамките на конкретния телевизионен разговор.

Първо, не съм съгласен, че консерваторите, които намират визията за Европа на отечествата по-смислена и по-перспективна от визията за Съединени европейски щати, искат да разрушат Европейския съюз, да извадят държавите си от него и да отнемат човешките права на гражданите. Ако искаха това, те щяха да се борят за влияние в националните си парламенти и чрез това влияние да вадят страните си от Съюза. Щом се борят за влияние в общия Европейски парламент, което личи от желанието им да се явят на избори и да ги спечелят, то очевидно искат Европейският съюз да продължи, но по различен начин.

Второ, не съм съгласен, че заради членството си в Европейския съюз България бележи дъно в историческото си развитие, не произвежда нищо, нищо не изнася, хората са по-бедни от преди влизането през 2007 и правителствата са по-зависими от външни фактори. Дори правителствата на държави като САЩ и Китай са зависими от външни фактори (за Русия да не говорим!), та какво остава за правителствата на страни като България! Напротив, членството на страни като България в съюзи като Европейския им дава възможност да водят по-твърда външна политика. Независима от външни фактори ли беше България между 1944 и 1989? Хайде не ни карайте да се смеем! Или ще кажете, че за признателния български народ СССР не беше „външен“ фактор…

Производството и износът (който само през миналата година се е увеличил с 11%) непрекъснато растат, но това, кой знае защо, не е радостно за всички българи. А пък за бедността, просто погледнете данните за потреблението, оборотите на моловете и задръстванията по пътищата за Гърция в началото на няколко поредни почивни дни. По време на Виденов, когато хората наистина бяха бедни и нямаха пари даже за бензин, магистралите бяха пусти. Нямаше камиони със стоки. Почти нямаше и частни автомобили. Зловеща гледка.

Що се отнася до конкретната тема на предаването. Мисля, че колкото е лесно да се намерят 30 световни интелектуалци в подкрепа на еврофилията, също толкова лесно е да се намерят 30 не по-малко световни интелектуалци в подкрепа на еврофобията. Надцакването с интелектуалци започва да става смешно. Проблемът на Европа е другаде. Днес тя е изправена пред промяна на идеологическия си фундамент поради наличието на две кризи: кризата на легитимността и кризата на ценностите.

Кризата на легитимността. Самата демокрация носи съмнение в легитимността на властта, доколкото демократичният процес лесно може да бъде манипулиран, пък и невинаги мнението на мнозинството е правилното мнение и това се знае добре. А когато се суспендира и демокрацията, тогава легитимността на властта е в криза. Все по-често се отнема власт от правителствата, за да се прехвърли към НПО, агенции и регулатори. Доколкото правителствата са получили властта си след избори и на избори могат да я загубят, това никак не може да се каже за нейните нови получатели, които нито някой е избирал, нито някой може да свали чрез демократична процедура.

Криза на ценностите. Има хора, които си мислят, че ценностите са ала-бала, прозрачни феи в поетичните светове на префинени философи. Не е така. Ценностите изразяват разбирането за добро и зло. Европейските ценности са християнски ценности, произтичат от християнския морал. Не, не подскачайте! Ценността „човешки права“ произлиза от хуманизма, който пък започва като преклонение към човека в качеството му на образ и подобие Божие – прави ли ви впечатление, че почти всички ренесансови творби са на библейски и евангелски теми? Ценността „свобода“ идва от разбирането за свободната воля – единственият инструмент, чрез който човекът може да избира между добро и зло, за да спаси душата си. Ценността „толерантност и солидарност“ идва от заповедта да обичаме ближния. И тай нататък. Само че модерният свят се мъчи да систематизира християнските ценности като извади Христос от тях и го замести с нещо друго. Това е симптоматично. И друг път сме споменавали, че „антихрист“ не означава „против“ Христос, а „вместо“ Христос. Един от най-ярките примери за антихристовски морал е моралът на социализма, който по много неща прилича на християнския морал, само дето отрича първопричината и смисъла на този морал – Богочовека. И така обръща всичко надолу с главата, както е обърнат и кръста в черната меса на сатанистите.

Ценностите са абсолютни и не подлежат на релативиране. Когато една ценност стане относителна, спира да бъде ценност, защото се превръща в предмет на договаряне. Европейските ценности, дори и тогава, когато всеки започна да ги разбира както му е удобно, бяха подложени на изпитание по време на мигрантската криза и оттам тръгна всичко. Който чакаше бежанци (по-точно – икономическите мигранти) с цветя, плюшени мечета и плакати „Добре дошли!“, сега да се сърди на себе си. Тогава предупредихме.

Това са проблемите на Европа, а не емоционалните вопли на едни или други интелектуалци. Когато тези две кризи – на легитимността и на ценностите – се преодолеят (а те ще се преодолеят, защото обединена и мирна Европа е нещо много хубаво, за да си позволим да го изгубим), тогава всички ще мирясат. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „СЕГА

Свиване

Сатирична география  

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 60-те години на 19 век в Лондон била публикувана серия от антропоморфни карти на европейските страни. Англия като кралица, Ирландия като две селянки, Франция като повелителка на модата, Италия като революционер, Прусия като Фридрих Вилхелм и Бисмарк, а Русия като мечка. В изданието се сочело, че авторът на скечовете е юноша, но съдържанието и вида на картите ни карат да се съмняваме в това.



Свиване

Не Дали, а Кога…  

  Отдавна стана, откакто бях написал за убедеността си, че
  стабилността на безвремието и не-промяната, която навират в очите ни, с която сковават нашите надежди и която налагат с мощни (властови, икономически, финансови, силови и пропагандни) средства,
  може да се срути не чрез симетричен отговор с еквивалентни по мощ средства.

чети по-нататък

февруари 08, 2019

Свиване

Ало, Стамболов съм…  

Ало? Удобно ли е? Имате ли минутка да ви кажа и аз какво мисля по въпроса?… Всеки всекиго изобличава в корупция и това не е толкова лошо, колкото онова, че почти винаги има основание. Както казваше един кумец на баща ми: „Не ме е яд че пускат слухове. Яд ме е, че излизат верни“. Но това не ме интересува – нито съм прокурор, нито съм жълт вестник. Интересува ме хуманитарната страна на въпроса.

Има само два вида политици: такива, които са на власт, и такива, които не са на власт. Първите са сатанински корумпирани, вторите – ангелски невинни, девствени даже, що се отнася до рушвети, злоупотреби с административно положение и други скверноти. Ако наречем първите Куку, а вторите Пипе, то когато Пипе е в опозиция, яростно и от висотата на най-чист морал изобличава Куку, а когато Куку излезе в опозиция, разкрива далаверите на Пипе във властта и вади пред скандализираната общественост зловещите му дела. Сякаш изобличителят Куку никога не е бил на власт и никога не е бил замесен в корупция. Куку се е родил едва вчера от мъничка камбанка на момина сълза и до днес се е хранил само с капчици роса и цветен прашец.

Защо е така? Защо се случва така в нашия цивилизован, хуманен, демократичен и толерантен свят? Ще ви кажа: всичко това е закономерен резултат от инструментите за финансиране, изискващи процедури по възлагане на поръчки. Публичните (общите) пари стават все повече и все по-сладко е да се разпореждаш с тях.

Какъв е проблемът при разпореждането с публични (общи, чужди) пари? Проблемът е точно този, че парите са чужди, а не твои. А дори и Дарвин би се съгласил, че част от междувидовата и вътревидовата борба е да направиш чуждите пари свои. Това движи еволюцията. Всеки, поставен да харчи пари, които не са негови, се стреми преди всичко да превърне колкото е възможно по-голяма част от тях именно в такива. „Ама аз – казва той – поставям обществения интерес над своя личен!“. Ще повърна.

Едно време е било съвсем друго. Бизнес се е правил със стискане на ръце между почтени, отговорни и заинтересовани хора, а не с умопомрачителни процедури по възлагане на обществени поръчки. Да разгледаме ключовите думи.

Почтени. Хора, които имат някакво понятие за чест. Те уважават думата си повече от 100 страници договор, съчинен от скъпо платени юристи. Обикновено обладават едно вродено благородство, познато на все по-малко хора, изповядващи прагматичния мироглед. Почтеният човек твърдо отстоява интересите си, но уважава и интересите на другия, поставяйки истината и морала над всичко.

Отговорни. Те са тези, които признават, че носят отговорност за думите и делата си и винаги са готови да я поемат. Не са като изпълнителни директори на държавни фирми, които следват решенията на някакви бордове и надзорни съвети, така че и най-голямата далавера да направят, накрая ще излезе, че просто са изпълнявали служебните си задължения.

Заинтересовани. Ако дадено предприятие е твое, ако си го наследил от баща си и дядо си, дали ще избираш партньорите си с обществени поръчки и дали ще вземеш рушвет от най-некадърния, за да му възложиш работата и той да окраде останалото? За жалост, ведомствата – разпоредители с публични средства – не са дядови фабрики. Тях също ги оглавяват заинтересовани хора, само дето техният интерес е съвсем друг.

Почтени, отговорни и заинтересовани. Такива ли са чиновниците, разпределящи публичните средства? Такива ли са упоритите, послушни и търпеливи службогонци на партиите? Такива ли са най-сетне професионалните политици, взели пари от своите спонсори, за да се наместят на позиция и да им ги върнат с лихвите?

Затова ги има Куку и Пипе. Затова единият, самият той разследван за пране на пари, дава другия на прокурора за корупция – загрижен, възмутен, покъртен, потресен! Това е непоправимо. Зле организираното общество се нуждае от непрекъснати регулации. Но не съществуват регулации, които да решат проблемите по принцип. Всяка регулация – дори и най-проникновената и изпипаната – дава решение на парче. Безсмислено е и е опасно, защото хората, свикнали всеки ден да се появяват нови регулации и регулации на регулациите, отдъхват спокойно и блажено изпружват крака – директивите, конвенциите и регулациите ги освобождават от собствената им съвест. Защо да мъча душата си: със сигурност ще се намери някой регламент, който да урежда въпроса. Аз най-сетне съм свободен от необходимостта да избирам, да решавам и да нося отговорност! Сега най-сетне мога да се грижа само за себе си и за нищо друго!

Така е в Картаген и не може да бъде иначе. Затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен… Как?… Лошо се чува. Моля?… Ало, да! Стамболов се обажда, казах… Какво, набрал съм грешен номер?… Прощавайте…

Свиване

Какво е общото между касовия апарат и бомбата със закъснител  

Винаги съм твърдял, че „няма ляво, няма дясно“ е глупост, измислена от левичари в желанието им да се докарат пред десните избиратели. Но накрая май ще се окаже, че в България дясно наистина няма. Ляво има колкото щеш.

От известно време назрява проблем – принудителна подмяна на касовите апарати. За нея се говори от юли месец миналата година, но никой не обръща внимание. За медиите темата не е интересна. Не е интересна и за социалните мрежи, защото това не ти е Николай Колев Босия да замеря парламента с домати, няма пърформанси със скелети в инвалидни колички, няма активисти с маски, които едва дишат ФПЧ, няма флашмобове по хавлии и никой не се търкаля по земята да реве, че полицията го пребива.

Какво му става на нашия народ? Това ли е народът, за който в края на 19 век Адолф Кох написа в своята книга за Батенберг: „българите са трудолюбиви, предпазливи и търпеливи. Те са също така верни и умни хора… Това без съмнение е най-добрият народ на целия Балкански полуостров“.

Защо „най-добрият народ на целия Балкански полуостров“ се вълнува от формата на бордюрите и от това дали в Централна баня ще се търкаме с кесè или ще слушаме камерна музика, докато съдбата на предприемачите, които продължават с тъпо упорство да предпочитат плащането на данъци пред получаването на социални помощи, изобщо не го интересува?

„Най-добрият народ“ си има нарочни НПО, които доблестно се опълчват против дизайна на кошчетата за боклук; активисти снимат локви и неправилно поставени капаци на шахти, превръщат ги в пламенно политическо слово; една представителка на гражданското общество при падането на рехав снежец специално беше излязла от дома си, за да снима парче шперплат, поставено върху разкопан тротоар. Снима го с опасението, че така, както го е навалял снежецът, някой честен демократ ще стъпи на него, ще се подхлъзне и ще се пребие – снимката беше надлежно качена във фейсбук и потопена в талази от справедливо възмущение и настояване за смяна на „статуквото“. Защо този „най-добър народ“ се занимава с всичко това, но когато поредна административна мярка, граничеща с гавра, се стовари върху търговците и дребните предприемачи, тогава „най-добрият на Балканите народ“ остава безразличен?

А може би не съвсем безразличен. Може би нейде дълбоко в своето „трудолюбиво, предпазливо и търпеливо“ сърце „най-добрият народ“ лекичко злорадства: хак им е на тези! Частници! Капиталисти! Печалбари! Нека се мъчат! Щом печелят, ще плащат! Данък „богатство“ за тях, какви за тези плоски данъци! Тормоз до дупка!

Попитайте дамата с шперплата дали изобщо вдява за какво говоря, дали е чувала за проблема с касовите апарати. И да е чула – какво толкова: нали никой не заравнява дюни, не строи лифт и не смущава забавлението на скейтбордистите!

В какво се състои интригата около касовите апарати. Въпреки че наскоро всички търговци, които получават пари в брой, бяха задължени да си сменят касовите апарати, сега, няколко години по-късно, ще ги сменят още веднъж по силата на промени в Закона за ДДС. Идеята е месечните отчети, които апаратите пращат към НАП, да станат ежедневни. Защо? Защото се крият данъци – обяснява НАП. Вероятно е така. Това, което е отдолу – казва Хермес Трисмегист, – е като онова, което е отгоре; в демократичния процес избирателите са като избраниците, управляваните – като управляващите. Ние не питаме защо касовият апарат трябва да се отчита на НАП всеки ден, а пък сигурно още по-малко питат мобилните оператори, през които ще минава всичко. Доставчиците на нови апарати и на нов софтуер от своя страна не питат въобще. За да влезе новият закон в сила, всеки един търговец ще трябва да извади за един апарат (понеже някои търговци имат и по няколко) 550 лв. като за „добър ден“ и после всяка година да плаща на софтуерната фирма по още 300 лв. Така обясняват от БСК. „Голяма работа! Триста лева и то на година!“, ще каже някой. Като имате предвид, че касовите апарати, подлежащи на поредна подмяна (и съответно на ежегодна поддръжка) са 400 000, можете сами да си направите сметките колко голяма е работата. Направихте ли си ги? Не? Ще ви улесня: 120 милиона годишно само за поддръжка, без първоначалното закупуване на апаратите и софтуера. Та така…

Чест прави на браншовите асоциации (и на Столична община, която – да се ненадяваш! –ги подкрепи пред Министерство на финансите, защото вероятно си станаха близки потрай ремонтите и тарабите пред магазините по централните улици), чест им прави, че засега не възнамеряват да блокират пътища и кръстовища, макар че те може би от всички най-добре могат да го направят. Не ги блокират, за да не тормозят излишно невинните граждани, но е възможно един ден да стане и това. Касовите апарати са бомби със закъснител. И аз дори мога да се ангажирам с прогноза кога ще бъде – някъде в началото на юни: таман между европейските и местните избори! Защото точно тогава? Ами, да сметнем: наредбата Н-18 влиза в сила от 1 април. Правилата са такива, че ако даден касов апарат не изпрати отчет в рамките на деня, то той се изключва автоматично и заведението, хотелът или какъвто и да било там търговски обект минават в режим „бележки от кочан“ (ако изобщо минат, от което не знам каква точно е ползата за държавата – дали ще успеете да си представите търговски обект с десетина хиляди артикула в номенклатурата или ресторант с 300 маси да мине на кочан?). И не само това. Ако апаратът не се отчете автоматично (без да уведомява собственика) и в срок, НАП запечатва обекта за цял месец. Ама апаратът може да е бил дефектен, някой малоумник може да го е бутнал, да го е счупил или залял с мастика, някой може да го е откраднал, най-сетне може да е имало проблем с връзката между апарата и сървъра на НАП по вина на мобилния оператор, гръмотевица или някакво друго природно бедствие. Няма значение: обектът се запечатва за един месец. Знаете ли какво означава това? Едва ли. Това означава: загуба на оборот (респ. на печалба, с която се плащат заплати, осигуровки и т.н.); бракуване на стока; оттегляне на доставчици; загуба на персонал; загуба на клиенти. След наказателното затваряне и последващото отваряне зареждането със стока, възобновяването на доставките, привличането на нови клиенти – всичко това трябва да започне наново. Кой ще компенсира щетите? НАП свива рамене, това не я интересува. Несправедливото е това, че страдат добросъвестните платци, а не професионалните укривачи на данъци. Но това е стара политика на НАП: брули този, когото успее да намери, а онзи, който отдавна е замел следите си, живее на спокойствие.

Да си представим, че идва заветният 1 април, когато касовите апарати вече трябва да са нови, с нов скъп софтуер и да се отчитат на НАП ежедневно. Знаете ли колко апарата трябва да се подменят? 400 000. А знаете ли колко са подменени досега? Около десетина хиляди, тоест около 2%. Защо, да не би защото търговците са мързеливци и мошеници и не желаят да си сменят апаратите с по-скъпи? Не. Причината е, че производителите не успяват да насмогнат при цялото си желание и апетит към този нов, изкуствено създаден пазар. Със софтуера е още по-зле. Масови ще бъдат случаите, в които ще трябва да се смени операционната система (не безплатно, разбира се, но НАП това не я интересува). Смяната ще отнеме месеци и още месеци ще са нужни да се  обучи на персоналът за работа в новите условия. Масови ще бъдат и случаите, когато новият и старият софтуер ще се окажат несъвместими и всички данни ще трябва да се въвеждат на ръка. Колко време отнема това? Колко часове труд на работници, наети за нещо съвсем друго? Междувременно наредбата ще е влязла в сила и ще започне запечатването на търговски обекти за по месец. Ако запечатването започне към средата на април, щетите ще станат ясни в средата на май, когато собствениците ще турят чертата и ще видят измеренията на катастрофата, която ги е сполетяла. Към края на май пострадалите търговци вече ще са успели да се свържат помежду си и да обменят впечатления през браншовите организации, в които членуват. Така че в началото на юни можем да станем свидетели на веселба.

Търговските дружества, засегнати от наредба Н-18, по данни от БСК са над 180 000 (с общо 400 000 касови апарата, както стана ясно). Погледнато електорално, управителите на тези дружества заедно със семействата си са около четвърт милион избиратели, без да броим техните приятели, съмишленици, работници и всички останали хора, които зависят или имат интерес от дейността им. Е, кажете: кой вбесява между четвърт и половин милион избиратели три месеца преди местните избори? Чиновниците от НАП и от Министерство на финансите дават ли си сметка, че си играят със собствените си работни места?

Какво да се направи? Нищо кой знае колко сложно. Бизнесмените са разумни хора. Към днешна дата те не заплашват с бунтове, нито искат (което за държавата е по-важното) отмяна на наредбата, с колкото и неприятности за тях да е свързано нейното въвеждане. За пореден път бизнесът (средната класа) показва, че е гръбнакът на обществото, негов двигател и конструктивен фактор в икономическия живот. Днес те искат само едно: отлагане и разсрочване. Да се раздели срокът на две – няколко месеца за доставка на хардуер, след което още няколко месеца за инсталиране на софтуер, за да могат и софтуерните фирми да се справят с крехкия си кадрови капацитет. Нищо повече.

Ехо! Десните политици – управляващи и опозиция; парламентарни и извънпарламентарни! Чувате ли? Има ли някой от вас, който да се е задълбочил в сагата с касовите апарати? Или когато няма черни шамии и кървави кошули пред Министерски съвет, вас не ви интересува? Народе???? Ще хванеш хемороиди от седене пред компютъра в граждански активизъм. Остави шадраваните, хавлиите и боклукчийските кофи. Остави „геноцида“, на който си подложен по мръсните и грозни улици на връщане с пълните торби от „Била“ и „Кауфланд“. Спри, смири се, замисли се и подреди нещата според тяхната истинска важност. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За „Топ новини„.

Свиване

Глобализация без лидери  

Давос е сред най-лесните цели за осмиване и презрение. Критиките към световния икономически форум варират от обвинения, че е просто говорилня до това, че е омерзителен богаташки купон. Единствено сериозните мерки за сигурност досега са го опазили от недоволството на толкова много хора. Всъщност обаче, през последните години срещата се превърна в една от най-интересните и все по-представителни платформи за грамотни дискусии по ключовите проблеми и предизвикателства на нашия ден. Основни фигури от бизнеса, политиката и академичния свят имат около 60 минути по тема, за да представят своите тези, да очертаят най-съществените тенденции и да предложат идеи за промяна. В годините на еднопосочна и триумфираща глобализация, тези събития наистина на моменти излъчваха безвкусно самодоволство и просто рециклираха клишета. От глобалната криза насам обаче цялостната нагласа и настроение се промени и година след година фокусът е върху характера и дълбочината на драматичните промени. И Давос откри, че историята не е свършила и че сътресенията от глобализацията тепърва започват.

Голямата тема тази година бе „Глобализация 4.0“, а основният патос бе за преформатиране на самия процес, поради натрупване на множество негативни тенденции, подкопаващи неговата легитимност и нива на подкрепа. Диагнозата, която предлагат организаторите се състои от няколко елемента: политическа атака срещу ключови опори на глобализацията, засилващи се технологични и дигитални сътресения върху икономиката, все по-неадекватни публични системи (най-вече социална, образователна, здравна), отсъствие на нови структури за управление на големите предизвикателства, нарастващо и задълбочаващо се неравенство, необходимост от нов институционален и икономически модел за идните десетилетия и други. Сесиите бяха разделени по теми и сектори. Най-честият поглед бе отправен към разместванията, които дигитализацията ще предизвика в икономиката, но и в цялостния живот на хората. Въобще, тази година имаше осезаем по-общ акцент върху ефектите от случващото се върху отделния индивид – неговата работа, здраве, среда, общност, бъдеще. Повече внимание бе отделено и на енергийната тема и най-вече последствията от шистовата революция, бъдещето на енергийните износители, децентрализацията на енергийните системи и овластвянето на отделния потребител. Доналд Тръмп и Брекзит видимо отстъпват като теми, за сметка на по-съществени разговори за структури и политики.

Всъщност, сегашният лайтмотив за последствията и управлението на глобализацията е тема с продължение. И предходните срещи бяха фокусирани върху това, особено тази след шока от избора на Тръмп и Брекзит. В този смисъл, различните елити вече имаха предостатъчно време, за да осмислят произхода и характера на сегашното недоволство, което буквално извира във всички политически системи. Продължаващата неадекватност на концептуализирането на това недоволство при мнозина обаче е стряскаща. Тя беше на пълен показ и сега, по време на отминалите дискусии в швейцарския зимен курорт. Много от тези хора продължават да го възприемат като временно и досадно отклонение от обичайната норма и ред на нещата, като внезапна патология, която ще отмине по позната историческа процедура. Недоволството не се възприема като знак за грешки и фундаментални проблеми. Странно е как това неразбиране стои успоредно, но сякаш изолирано от обилното говорене за ново управление на глобализацията. Показателни са моментите, в които говорещите едва сдържат моралното си пренебрежение към случващото се, просто започват да говорят за недоволството като обект на сдържане и овладяване преди да отмре от само себе си. И всичко това при положение, че контурите на негативните последствия от първата глобализационна вълна са все по-ясно очертани. Edelman Trust Barometer публикува данните от проучване сред 33 000 хора по целия свят за нивото на доверие към сегашната система. Едва 20% приемат, че тя работи за тях. Над 70% имат усещане за несправедливост и искат промяна! Впечатляващ е и нарастващия скептицизъм сред западните общества. В САЩ, западна Европа и Япония, мнозинствата не мислят, че техният живот и този на техните деца ще бъде по-добър след пет години. Повечето хора се страхуват за работните си места. Ако някой продължава да си мисли, че тази реалност ще бъде променена автоматично за няколко години просто ще заслужи съдбата си.

Мнозина наблюдатели отбелязаха очевидното отсъствие на водещи политически фигури като Доналд Тръмп, Емануел Макрон, Тереза Мей, Си и други. Ангела Меркел само маркира участие. Официалното извинение е вътрешно-политически кризи. Но същинските причини за тяхното неучастие са по-интересни и по-показателни за случващото се с глобализацията, отколкото много от нещата, които бяха казани в Давос. Първата е, че в момента никой не иска да прилича на Davos man / woman, както те бяха наречени преди години. Да си част от този глобален елит сега изисква оправдания и носи нулеви политически ползи. „Жълтите жилетки“ отнеха на Макрон чудесна възможност да представи следващите стъпки на своята зациклила революция. Вместо това, той си остана в Париж, за да води „нов национален дебат“. Друга причина е, че никой от по-горните фигури, с известното изключение на френския президент, не се е заел сериозно и системно да променя нещо в дълбочина. Напротив, Тръмп, Си и дори Меркел по-скоро вървят в обратната посока. Тръмп просто пробва да пробие сегашната система през тарифи, ограничаване на търговията и свиване на политическото участие в многостранната дипломация. Си затяга контрола върху пазара, помпа отново икономиката с кредити за държавни предприятия и прави частични отстъпки за отваряне на китайския пазар само след огромен външен натиск. Всички тези фигури не просто не носят нов и оригинален дневен ред за подобряване на глобалния ред, те в значителна степен го ограничават допълнително. Сегашното политическо поколение просто няма какво интересно да каже и направи за актуалните глобални предизвикателства.

Дискусиите в Давос имаха и друга характеристика, която не е изненадваща и може да бъде видяна достатъчно често. Отсъства сериозен разговор за реалистични политически и институционални сценарии за излизане от сегашните предизвикателства. Донякъде това е просто интелектуална и аналитична предпазливост в твърде нестабилен глобален контекст, който прави подобни прогнози прекалено трудни. Няма съмнение, че разклащането на глобалната система не просто продължава, но тепърва ще размества множество пластове, структури и отношения. Затова и подобна предпазливост е разбираема. От друга страна сме свидетели на същинско зацикляне на международните институции. Реформа на ООН няма да има и организацията отново ще остане встрани от големите промени. Г – 20 имаше обещаващ старт в началото на глобалната криза преди десетилетие, но постепенно загуби посока и динамика. Световната търговска организация сега е под атака от един от нейните архитекти, САЩ и вместо да е решение, може да се превърне в спомен. Нови други обхватни формати за сътрудничество не се виждат на политическия хоризонт. Всичко това обаче съвсем не е случайно. Обяснението за зациклянето е в това, че държавите реално нямат достатъчно стимули да се ангажират, защото все още изчакват да видят реалните финални параметри на случващите се промени. Чакат да преценят как и доколко губят или печелят от тях и затова не им е нужно да се договарят сега. САЩ са замразили участието си в многостранните институции по много въпроси и се опитват да променят някои параметри, най-вече в отношенията с Китай. Китай може да е единствено реторически лидер, но това е повече поза, отколкото реална практика и убеждение. ЕС няма обща концепция и не е обединен, за да бъде ключов фактор. Затова и непосредственото бъдеще ще е все така турбулентно, но без значим напредък в намирането на трайни отговори на проблемите. В Давос се чуха поредни предупреждения, колко хора са склонни да им обърнат внимание е съвсем друг въпрос.

Свиване

Тамрико Шоли: „Да работиш със силните си черти е по-лесно, хабиш по-малко енергия“  

Този, който надниква от време на време в моя блог, вероятно е попадал на някои преведени от мене миниатюри на Тамрико Шоли. Но да не губим време с връщане назад и да чуем няколко думи за нея:

„Украинската журналистка и писателка Тамрико Шоли (истинска фамилия - Шошиашвили) е родена в Луганск, но през 2000 година се установява в Киев. Получава диплома за магистър по право в Киевския национален търговско-икономически университет. Работи в различни издателски къщи, изминава пътя от кореспондент до ръководител на проекти. Първата си платена статия пише през 2006 година. Първата си книга „Мъжът отвътре“ („Внутри мужчины“) издава през 2012 година, а втората си – „Жената отвътре“ („Внутри женщины“) – през 2014 година“. (от руския книжен портал „LiveLib“)

Не съм чел книгите на Тамрико Шоли, но следя профила ѝ във Фейсбук и се радвам на нейните свежи и оригинални мисли и хрумвания. Това ме кара понякога да превеждам някои неща от нея в блога. Тук обаче съм превел едно интервю с Тамрика Шоли, взето от Елизавета Даниловская за изданието „IVETTA“.

С писателката Тамрико Шоли се срещаме в един от уютните столични пъбове. Тамрико поръчва чаша вино, аз включвам диктофона. Няколко години самата тя е канела на среща мъже и жени, слушала е техните истории, след което се е появила дебютната книга „Мъжът отвътре“ и логичното нейно продължение „Жената отвътре“.


Постига успех, позната е като авторка на бестселъри и я сравняват с макар измислената, но най-известна журналистка, пишеща за вечната загадка на човешките взаимоотношения – Кари Брадшоу. Коя е тя, която успя да разговори за най-съкровеното повече от двеста реални мъже и жени? Да дадем думата на самата писателка.

За дебютната книга

Наложи ми се да напечатам първата си книга за моя сметка. Изпратих първите глави и резюме до практически всичките съществуващи тогава украински издателства, но не получих никакъв отговор. Възможно е даже никой да не е прочел тези писма. Но не съжалявам, това беше огромен опит.

Между другото, с много герои от моите книги общувам и до ден днешен (книгите „Мъжът отвътре“ и „Жената отвътре“ се основават на реални интервюта – бел. ред.). Радвам се, че се срещнахме тогава, когато „ги болеше“. Сега, струва ми се, не биха споделяли с мене толкова лични откровения.

Преосмисляне

Разочаровах се от всички тренинги за личностно развитие. Смятам, че това не действа, цялата им философия е изградена върху управление на съзнанието, като изобщо се забравя за физиологията и биологичните процеси в тялото. Колко пъти се случваше вечерта да анализирам нещата и да разбера как трябва да живея по-нататък, направо достигах до въпросния дзен. А на сутринта ставам и чувствам, че шията ми е отекла, пък и дъжд вали, пък и хормоните влияят силно на организма. И край – от дзена следа даже няма!


В защита на манталитета

Не малко ми е обидно, когато чета/слушам: „бях в Берлин, сега се върнах, а тук, в Украйна, всички са така намръщени“. Но за това не са виновни нашите хора: трудно е да се усмихваш, когато нямаш вкъщи топла вода месеци наред. Да, битът ни е много сложен, но има и преимущества.

Киев е отлична платформа за младите хора, за тези, които са на 17-25 години. Във въпросната Германия има много юридически и бюрократични ограничения, за да проявиш себе си. Освен това студентите там практически никога не могат да спечелят толкова, че да отидат на ресторант. А в Киев предприемчивите младежи могат да си позволят в този смисъл значително повече.

Защо по-рано е по-добре

Това, че в нашата култура се създават по-рано семейства отколкото на Запад, не е толкова лошо. Сега има огромна прослойка от германци, които към четиридесетата си година не са били нито веднъж женени. Един мой немски приятел се замисли за семейство едва след петдесетте, но на мене ми се струва, че никога няма да го създаде. Той не може да поддържа продължителни отношения, а това също е навик.

Колкото си по-възрастен, толкова по-трудно можеш да създадеш семейство, а не обратното. С възрастта не ставаме по-гъвкави. С възрастта приемаме повече себе си, а не другите хора. Изработваме си свой режим, който трудно може да бъде променен. Свикваме с определен бит и ни е сложно да пуснем там нов човек. Има мнение, че на Запад икономическите условия са по-добри и затова могат да си позволят да живеят без партньор. Но това е пълна безсмислица.

Никой не харесва да бъде сам, даже в много комфортно жилище. Всички искат да бъдат обичани. Това е нормално. Просто на Запад са се научили да не го казват на глас и да не задават излишни въпроси на другите. А нашата нетактичност е все така жива. Но аз отдавна не се обиждам на въпроси като „какво, още ли не си се омъжила?“. Само ни се струва, че така искат да ни унизят. Възприемам го като грижа да не бъда сама в старостта си. И винаги отвръщам с усмивка: „Всяко нещо с времето си“.


Източник на сили

Моето вдъхновение е сега в близките ми хора. Дълго робувах на стереотипа, че нашите родители със съветския си подход са допуснали море от грешки във възпитанието и ние – децата от онова време – сме травмирани завинаги. Днес разбирам, че да се търсят постоянно грешки в детството, е по начало загубена работа: концентрираш се върху отрицателното. Сега се опитвам да си спомня какво хубаво съм имала в детството.

Моите родители са от различни националности, носители на различен културен код, аз растях в края на осемдесетте и деветдесетте години в Луганск. Времето беше сложно, но в него имаше и много положителни моменти. И благодарение на това аз станах каквото съм. Разбрах, че ако се концентрирам дълго върху лошото, което се е случило в миналото, не мога да вървя напред. Да приемеш своите родственици е колосално важно. Защото ние сме смес от нашите родители, по характер или по външност съчетаваме в себе си техните черти.

Едно момиче е наследило например фигурата на своята майка, но техните отношения са сложни. Голяма вероятност има момичето да намрази своето тяло, защото ще вижда в него връзка с майка си. Или ето още едни пример. Моя приятелка, домакиня, има практически идеално семейство, мъж и три деца. Но се оплаква постоянно, че е с малко абонати в инстаграм. Когато някой се възхищава от семейство ѝ, тя само свива рамене – доброто семейство не е постижение. И едва след време стана ясно, че в семейството ѝ са говорили винаги лоши неща за сестрата на майка ѝ, която била домакиня. Та нещата изобщо не опираха до абонатите в инстаграм, а до това, че в нейното съзнание образът на домакинята е нещо лошо.

Тайната на добрия текст

„Мъжът отвътре“ се появи поради това, че прекъснах една връзка и трябваше да се ориентирам в ролята на половете. Но нямаше как иначе. Аз винаги акцентирам по време на своите уроци по писателско майсторство: трябва да пишете само по тема, която ви вълнува най-много сега и отговора на която не сте намерили. Независимо дали е пост във фейсбук, или е книга. Ако пишете от позицията „Аз зная единствения вариант на отговора“, се превръщате във всезнаещ експерт, а това дразни.


Още една тайна: по-интересен е този персонаж, с който читателят може да се асоциира. Ако сега например Анджелина Джоли издаде книга а ла „тайните на моята фигура“, тя ще предизвика по-малък отзвук от книгата „как постигнах мечтаната фигура“ на някоя си Маша от някакво малко градче. Защото тя, като повечето читатели, не е имала нито милиони, нито армия от спортни треньори и масажисти.

За приемането на себе си

Сега ме интересува въпроса за връщането към себе си, за приемането на себе си чрез своята култура. Аз винаги съм била разкъсана между изтока и запада. И това предизвикваше у мене много противоречия. Но сега престанах да променям безпощадно чертите на своя характер в угода на обществото. Например обичам повече класиката отколкото съвременните тенденции. Постоянно ме упрекват, че това е старомодно и пречи на пласирането на авторското ми име на пазара, но съм такава и не искам да бъда друг човек.

Защо жените са от Венера, а мъжете от Марс

Очевидно е, че мъжете и жените са равни в своите граждански и юридически права, но са различни в биологичен смисъл. Елементарен пример е майчинският инстинкт, който се различава от бащинския. Ако този инстинкт не съществуваше, въпросът за оцеляването на новите поколения би бил под голям въпрос. А за да съществува този инстинкт, са ни необходими различни хормони и различна психика.

Тайната на щастливите отношения

Не зная тайната на щастливите отношения, защото в живота нещата са много-много различни. Но се отнасям скептично към идеята, че в отношенията никой никому за нищо не е длъжен. Има такъв израз: „самоограничението е атрибут на формираната личност“. И аз съм склонна да се съглася с него.


За тези, които са на път

Преди се занимавах постоянно с това, че надувах слабите си страни. Това ми отнемаше много време, ресурси и нерви. Но ми се струваше, че това е единственият начин за развитие. Съвсем наскоро погледнах на това под нов ъгъл и започнах да надувам своите… силни страни.

Някой би си помислил защо, след като те и така са развити. Но като използваме силните си страни, ние ще успеем да направим повече качествени неща отколкото ако отделим същото време да насилваме слабите си черти. Аз например планирам лошо нещата си, но съм забележителен аналитик. Също така нямам добре развито чувство за време, затова пък съм прекрасен оратор и мога да говоря с часове пред публика.

Да работиш със силните си черти е по-лесно, хабиш по-малко енергия. А за да оправиш слабите си страни – повече, което означава, че за година ще направиш по-малко. А това не е за нас, нали?

февруари 07, 2019

Свиване

Интеграция  

До офиса правят някакъв ремонт (изглежда избиват нов изход на подземния паркинг, който е под площада) и през деня се мотаят някакви работници.
Работниците не си говорят - много повече работят - та не мога да разбера какви са - голяма част от тях са с характерните за филмите за войната физиономии на нацистки офицери, но се срещат и по-балкански лица. Абе, бачкатори.
Докато един ден, минавайки от там с един съученик, който беше в Дрезден за малко, та се видяхме и естествено, обсъджахме жените на висок глас – тогава един от работниците се съгласи с нас, че германките са малко скучни като жени (за протокола: имат други качества, които сега няма да разглеждаме)
Ние естествено, се заговорихме и се оказа, че тези, дето приличат на нацистки офицери са от другата страна на планината - т.е. чехи, а балканските физиономии са български цигани, живеещи в Чехия и са направили чешка фирма, която в момента ни пробива изход от подземния паркинг
Малко по-късно работницитесе смениха - дойде друга бригада, този път явно немска фирма, не че това повлия на вида физиономии - малко нацистки офицери и няколко лица като от кв.Лозенец в ... как му беше името на града, че забравих (в Нова Загора се казваше Първи май този квартал)
Бачкат точно както се бачка в Германия: бавно, но постоянно, без никой да умира на работното си място.
Изобщо Германия много успешно интегрира и такива като мене, и такива като него, и повярвайте ми - такива, които бягат от Сирия, като по неочакван за мене начин - интерирането е доста трудоемък процес
Т.к.вече имам някакъв опит в интегрирането си в две различни държави, мога да ви дам следния пример:
  • В Турция, без да знам език, си намерих квартира и влязох в нея (физически влязох с ключ и договор за наем) ТРИ дена след като видях обявата за нея
  • В Турция данъчен номер получих след 10 минути на гишето в община Есенюрт.
  • В Германия влязох в квартирата 3 месеца, след като видях обявата в интернет.
  • В Германия данъчен номер получих 6 седмици, след като си направих адресна регистрация (за която също ми трябваха наръч документи)
Същото важи за здравната каса, за детската градина, за номера за социално осигуряване (той е друг)
Най-лесното в Германия беше да си намеря работодател - той ми видя физиономията едва в първия ми работен ден (даже снимка не ми искаха преди това), а няма да ви казвам колко пъти съм си сканирал паспорта, за да го пратя на някоя друга институция в Германия

И въпреки това, се вижда, че цялата тази безумна на пръв поглед машина работи потресващо добре, защото след като преодолееш целия тоя ад по интегрирането си, после всичко върви автоматично, а ако решиш, че не искаш да плащаш такса телевизия - ще те хванат и ще направят така, че ще я платиш (аз се спасих, защото я вкарах в договора за наем ;)
А ако случайно спреш един метър пред входа на съседния гараж, ще предпочетеш да си платиш 15те евро на общината, отколкото да биеш госпожа Леман, която те беше топнала (ку@@а!)
Всъщност точно това е интеграцията, която се отнася както за мен, така и за работниците пред офиса, те също нямат шанс да избягат от тази система (между другото точно затова тук има и всякакви пънкари и привърженици на някои крайни идеи, като комунизма - ако си тинейджър и си част от тази система, може много лесно да изперкаш. Изобщо, усещането за свобода, което ни дава България, можем да получим само в България!
И точно, понеже се отнася еднакво и за мен, и за тях, и успява да се наложи, точно затова Германия успява да интегрира на пръв поглед несъбираеми хора: мене и момчетата от квартал Първи май в Нова Загора (или Лозенец, където беше)
И да ви кажа, циганите в Германия, са съвсем прилични хора, които не са просто данъкоплатци на немската държава, но и съвсем нормални клиенти и пътници в самолетите на България Ер (предполагам и на Райън Ер)
Изобщо – не я мислете Германия. Тя ще се справи. Можем да я ползваме за позитивен пример.

Ето и едно видео от съвременен Дрезден





Свиване

Световният лидер HashiCorp избра HeleCloud за партньор в новата си програма за автоматизация на мултиоблачна инфраструктура  

Новини

HeleCloud е една от двете компании за регион Европа, Близък Изток и Африка и една от деветте партньора в света - част от новата програма за професионални услуги за корпоративни клиенти на HashiCorp. Американската компания е световен лидер в софтуера за автоматизация на мулти-облачната инфраструктура, като инструментите им управляват както физически машини, така и виртуални. Сред тях са и Windows, Linux, софтуер като услуга, както и инфраструктура като услуга.

Партньорството с HashiCorp в новата Professional Services програма е естествено признание на позицията ни на водещ доставчик на облачни услуги в Европа, Близък Изток и Африка. От близо година работим с HashiCorp по различни бизнес линии, а преди броени дни подписахме и договор за нова глобално партньорство“, коментира Стефан Бумов, заместник-изпълнителен директор на HeleCloud.

HeleCloud и HashiCorp изградиха заедно екип за поддръжка на автоматизация в облака (Cloud Automation Support team), който е позициониран в рамките на HeleCloud и създадоха потребителска група (Sofia HashiCorp User Group). От тази седмица HeleCloud е и част от новата услуга на американската компания в подкрепа на корпоративните й клиенти за ускоряване на процеса по адаптиране на решенията й, с акцент върху фазата на внедряване.

HashiCorp работи с малка група от стратегически системни интегратори за създаването на виртуален екип от консултанти, предлагащи професионални услуги за продуктите HashiCorp Terraform и Vault Enterprise. Предстои включване и на HashiCorp Consul Enterprise и Nomad Enterprise.

Консултантският екип на HeleCloud премина през сериозно техническо обучение за подготовка за работа с корпоративни проекти.

Същевременно HeleCloud имплементират пълния набор от продукти и услугите на американската компания в проекти за свои клиенти.
Свиване

Кога подавам декларация за действителен собственик на фирма?  

Декларация за действителен собственик на фирма

През март, 2018 Народното събрание прие нов Закон за мерките срещу изпиране на пари и с това действие се започна голяма неразбория покрай едно ново чисто административно задължение на фирмите – да декларират свой действителен собственик. Тогава се вдигна малко шум покрай новите правила, но законът не можеше да се прилага без да бъде приет […]

The post Кога подавам декларация за действителен собственик на фирма? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 26  

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Стоян пандура

14 декември 1872

– Ти ли си Стоян пандурът, чието име е означено в досегашното дознание?

– Да, аз съм.

– Откъде си родом, знаеш ли да четеш и пишеш, ходил ли си в чужбина, и, ако си ходил, къде си ходил и на колко си години?

– Родом съм от Тетевен, не зная да чета и пиша, не съм ходил никъде и съм на тридесет и пет години.

– Кога постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население, и каква служба си изпълнявал?

– Постъпих в комитета миналата година по това време. Първом ме извика даскал Иван [1] и ми даде едно писмо да [го] занеса в Извор, Ловеч, Гложене и Орхание. Занесох писмото и го дадох в Орхание на Васил бояджията, в Извор – на даскал Васил, в Гложене – на Васил Йонков и в Ловеч – на Марин кафеджията. Те ми дадоха отговорите си, [които] за- несох и предадох на даскал Иван [2]. После хаджи Станьо, [Марко] Йончев и даскал Иван, тримата заедно ме повикаха [и] хаджи Станьо ми каза: „Където и да отиде Дякон Левски, ти ще вървиш с него, и каквото върши той, ще го вършиш и ти. Аз ще ти плащам разноските и ще ти храня децата.“ Аз му казах: „Добре!“ Това беше в училището на даскал Иван.

– Имаше ли някой друг освен тебе? Дяконът там ли беше?

– Дяконът беше в Ловеч. Хаджи Станьо ми извади тескерето, за да отидем в Ловеч заедно с Димитър Пеев, който беше дошъл от Изворския комитет, та да го намерим.

– Дадоха ли ти писмо и кой го даде?

– Хаджи Станьо и даскал Иван ми дадоха едно писмо, за да го дам на Дякон Левски.

– Казаха ли ти тия чорбаджии каква служба ще изпълняваш?

– Както казах преди, те ми казаха: „Ще правите, каквото той каже!“ И ние отидохме.

– После какво направихте?

– Взехме писмото заедно с Димитра, излязохме от Тетевен и отидохме в Ловеч; намерихме Дякон Левски в къщата на Марин поп Луканов, дадохме му писмото и той ни изпрати в дядо Станчовия хан. Там ние останахме две нощи. На третия ден сутринта се приготвихме и излязохме на полето. Той ни беше съобщил по един човек, че ще се срещнем с него там. Ние излязохме и се срещнахме на полето. Оттам отидохме в Троян и слязохме в хана на Васил Спасов. Нея нощ дойдоха някои хора в хана, но не отвориха дума в наше присъствие. На следния ден Дяконът излезе и обикаля, но понеже не ни каза къде е ходил, не мога да зная. Нея вечер спахме пак в хана. На следния ден излязохме оттам и отидохме в Карлово. Понякога ние го запитвахме [Левски], но понеже бяхме още новаци, той не ни казваше нищо. В Карлово слязохме в хана на хаджи Васила [3], [а] Дяконът отиде в една къща, обаче чия е къщата – не зная. Той обикаля там два дни [и] две нощи, при нас не дойде. На третия ден дойде ханджията и ни каза: „Заверете тескеретата си, утре сутринта ще заминете с Дякона за Черноземен. [4]“ Ние заверихме тескеретата си. На следния ден Дяконът дойде в хана и ни взема. Качихме се [на конете] и отидохме в Черноземен. Тримата слязохме в един [и същи] хан, ханджията не зная кой е. Там преспахме една нощ, обаче тук не дойде никой. Дигнахме се и оттам и отидохме в село Зелково [5], близо до Пловдив, и слязохме в къщата на едного, на име Божил. За пътя от Зелково до Хасково Дяконът имал един комитетски човек, на име Иван [6]. Дяконът повика тоя Иван и го изпрати да научи, време ли е да отиде в Пловдив, или не. Иван дойде и съобщи, че е време да отиде. Ние четиримата, заедно с Ивана отидохме в Пловдив, обаче край Пловдив Дяконът каза на мене и Димитра: „Вие стойте тук, аз ще вляза вътре и след половин час ще ви изпратя известие.“ Той отиде; след половин час дойде Иван, взема ни и ни отведе в Пловдив в хана на Гаваза. Ханджията ни завери още същия ден тескеретата. Нея нощ ние не спахме там, излязохме [още] привечер, и четиримата заедно отидохме пак в Зелково [7], в Божиловата къща. После Дяконът ни даде едно отворено писмо, отправено до комитетите в Тетевен, Извор и другаде, [в което се казваше]: „Всички сме здрави и читави, ние сме готови да отидем отсреща [като] пълномощници, пригответе и вие вашите пълномощници.“ Той ни заръча и устно: „Аз ще замина за Пазарджик и другите околни села [и] ще се върна. Когато дойда в Ловеч, ще ви съобщя, пригответе и вие вашите пълномощници!“ Той ни даде малко пари за разноски и ние се върнахме в Тетевен.

– Когато ходехте с Дякона, какво ви говореше той по пътя?

– Когато отидохме с Дякона в Ловеч, той ни каза: „Ще дойдат пълномощници, да съберем пари да купим оръжие; аз обикалям да записвам хора. Ще подадем една молба до падишаха, за да ни даде правата, ако не ги даде, ще въстанем и ще се бием.“ Ние му казахме: „Добре!“

– Когато отидохте в Тетевен, кому дадохте писмото и какво направихте?

– Дадохме го на хаджи Станьо. Те прочетоха писмото в училището и го дадоха на Димитра от Извор. Димитър го занесе в Извор [8]и на други места [и го] обяви. Аз останах в Тетевен.

– Каква длъжност изпълняваше ти в комитета?

– Носех писма на Ловчанския комитет и от Ловчанския комитет на Тетевенския комитет.

– Когато комитета се събираше на заседание, присъстваше ли и ти?

– На събранията аз не присъствах. След събранията ме повикваха хаджи Станьо и Петко Милев, даваха ми книжа и ми казваха: „Не ги показвай никому!“ Аз действах тъй, както ми заръчваха: носех и донасях писма на комитетите и по тоя начин, до залавянето ми бях посредник на кореспонденцията.

– Освен тия служби, още какви други длъжности изпълняваше?

– Преди пет месеца, или по време на жетва, един ден даскал Иван ме повика в училището [и ми] каза: „Свикахме събрание [и] решихме: „Лечо ковачът, Генчо Михайлов, Въльо Станчев, Петър Велев, Димитър и ти, шестимата, ще отидете в Извор и ще устроите засада. Наместникът на владиката – дяконът – ще предаде нашия комитет на властта, убийте го!“ Аз събрах тия хора и им съобщих тая работа. Взех и Димитра. Хаджи Станьо даде всекиму от нас разни дрехи за преобличане, а на ония, които нямаха оръжие, той даде и оръжие. Ние ги взехме и шестимата заедно се скрихме в една отделна стая на училището в Извор. Нея нощ ние останахме там. Сутринта дойдоха Димитър Пеев от Извор и Герго Стойков, взеха ни оттам и ни заведоха в една колиба в лозята, намиращи се на четвърт час разстояние от селото. Герго се върна назад, [а] ние заедно с другото момче чакахме до към пладне. Герго дойде пак и ни каза, че дяконът ще тръгне сам, [и] се върна назад. Димитър Пеев, който беше с нас, ни заведе всред непожънатите ниви, на половин час разстояние, и ние се скрихме там. Стояхме повечко от един час там. Селският пъдар, чието име не зная, гръмна веднъж. Тоя изстрел беше знак, че дяконът няма да дойде. Ние разбрахме, че дяконът не ще дойде. Дигнахме се оттам и приближихме до селото. Щом стигнахме наблизо, ние останахме там, [а] Димитър от Дяково влезе в селото, за да разбере причината за неидването на дякона [9]. След [известно] време той дойде и ни съобщи причината за неидването му. Всички заедно, ние отидохме в Тетевен.

– Защо дяконът, който по-късно беше убит, не е дошъл тоя ден?

– Едно момче, като научило, че ние сме се скрили там, за да го убием, отишло и му казало, и той не дойде.

– После, в Тетевен, къде отидохте и какво направихте? – Отидохме си по къщите, [а] Димитър отиде в Станчовия хан. Мина известно време. Един ден хаджи Станьо, даскал Иван и Петко Милев ме повикаха. Черновитският [?] чорбаджия Петко Милев ми каза: „Аз говорих на [хората] от нашето село: Въльо Станчев, Марин Станчев, Йото Генков, Цако Михайлов и Атанас Толев [10], иди и ги намери. Аз им дадох оръжие и облекло за предрешване. [Намери също] и Тодор Кръстев от Брезово, Марин Павлов и от селото – Лечо ковача. Минавайки през Крушов дол, Дяковчанинът ще вземе още двама души. Ще се съберете всички и оттам ще отидете да нападнете хазната.“ Докато бях още в Тетевен, Станчо ми даде един кат дрехи. Един от външните хора също нямаше дрехи. Взех и за него и оттам отидох в Черни Вит. Събрахме се всички в къщата на Въльо Станчев. Дигнахме се оттам. Когато бях в Тетевен, бяха ми казали: „Димитър ще отиде в Правец в Цветковия хан, ще дойде човек, за да съобщи кога хазната ще тръгне от Орхание, и в помощ ще дойдат [още] хора, идете там!“ Ние потеглихме през нощта от къщата на Въльо Станчев, [но] не можахме да стигнем и до сутринта, та останахме на баира. Щом стигнах там, аз оставих другарите си и отидох в Правец в Цветковия хан. Намерих Димитра и му съобщих, че пристигнахме с другарите. Тоя ден останахме там. Дойдоха още двама Правчани, именно Вълко Колев [11]и още братът на Никола бояджията. Привечер и четиримата заедно отидохме на баира. Станахме оттам всички и отидохме през балкана до Белия камък. Там Божил и Велчо донесоха храна и ракия и останахме през деня до вечерта. Привечер пак Божил ни донесе храна, взема ни и ни заведе на мястото на засадата, отдето щяхме да нападнем хазната. Два дни останахме там и през нашето стоене Велчо ни носеше хляб и ни осведомяваше за тръгването на хазната. В петък пак Велчо ни донесе хляб и съобщил на нашия преден пост, че хазната ще дойде. Докато дойде постът и ни съобщи, двамата души, които бяхме поставили по-рано на Скалата, за да наблюдават хазната, дойдоха и ни казаха, че тя идва. Оттам ние слязохме долу. Докато слезем отгоре до долу, хазната пристигна. Първи измежду нас стреляха Тодор и Въльо. Конете на стражарите бяха ударени, а стражарят гръмна три пъти. После всички от нашата дружина стреляхме. Стражарите избягаха, остана колата с хазната. Ние взехме дисагите и отидохме в храсталака, прерязахме ги, всеки взема, колкото може да носи, и се изкачихме на балкана. Оттам Вълко етрополчанинът [12]заведе всички ни през балкана чак до колибата си. Там ни извадиха малко хляб и се наядохме. Димитър взе моята чанта, чантата на Лечо, чантата на стопанина на колибата Вълко и на Никола [13]и заповяда на деветте души тетевенци: „От тия пари няма да харчите нито стотинка, идете и ги скрийте в Тетевен, в колибите. Когато ви съобщя, ще ги донесете всичките.“ Заедно с тях потеглихме аз и Лечо, всичко единадесет души, и заминахме, а стопанинът на колибата – Вълко – ни водеше, докато преминем дерето. После той се върна, а ние отидохме право в колибата на Въльо Станчев в Черни Вит. Там оставихме дрехите и оръжията си. Другарите ни вземаха парите и отидоха по къщите си. Всеки скри парите у себе си. Освен парите, които дадох на Димитра, когато режех торбите на хазната, в ръцете ми попадна една торбичка със жълтици, която бях скрил в пазвата, без да видят другарите ми. Преди да си отида в къщи, аз я зарових на полето на едно определено място [и] си отидох у дома. След два дни Димитър дойде, свика чорбаджиите и им каза: „Да съберем парите!“ Те му отговориха: „Сега още не е време.“ След петнадесет деня изпратил, чрез Петко Милев, Леча да съобщи [на хората] да донесат парите. Чети- рима души занесли парите, които бяха взели, и му ги предали. Между това повика и мене и ми даде като награда за службата ми една торбичка металици [и] няколко бели меджидиета. Взех тия пари и ги скрих там, гдето бях заровил жълтиците. После дойде мютесариф-пашата [и], като ме заловиха, аз посочих мястото, дето бях скрил парите. Извадих ги и ги предадох.

– Не те ли запита Димитър за жълтиците, които бяха у тебе?

– [Той ми каза]: „Научих от касиера, че в хазната имало и злато.“ Аз отказах, не ги дадох.

– Когато дойде мютесариф-пашата, ти какво правеше?

– Първо дойде юзбашията. Чорбаджиите ме предупредиха. Аз се крих два дни, [но] когато дойде пашата-мютесариф, на другата сутрин от идването му, без да съобщя на чорбаджиите, сам отидох право при него, разправих му всичко подробно, като му дадох и парите. Съобщих му също и мястото на комитетските книжа.

– Вършил ли си някоя друга работа?

– Освен това, нищо друго не съм вършил.

26 шеввал [12]89 [14 декември 1872] година.

Отпечатал пръст: Стоян пандурът

Показанията на Стоян пандура, дадени в наше присъствие, както и въпросите и отговорите са, както са изложени по-горе.

26 шеввал [12]89 или 14 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

2 Васил Петров, председател на комитета в Орхание; даскал Васил Братанов Бошаранов, секретар на Изворския комитет; „Марин кафеджията“ е Марин поп Луканов, председател на Ловчанския комитет; даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

3 Хаджи Васил е Васил Караиванов.

4 Село Черноземен (в тур. текст „Кара топрак“), Карловско.

5 Село „Зелково“, както е означено в оригинала, в Пловдивско няма. Но щом като Дяконът е отседнал в къщата на „едного, на име Божил“ (а това е Божил Георгиев от Царацово), явно е, че преписвачът е сгрешил името на село Царацово.

6 Иван е Иван Атанасов Арабаджията от Царацово.

7 И тук „Зелково“ е погрешно написано името на Царацово.

8 Димитър от Извор е Дидьо Пеев.

9 „Дяконът“ е Паисий.

10 Атанас Тулов, а не „Толев“.

11 Вълко Цолов, а не „Колев“

12 Вълко е Вълко Цолов, но не от Етрополе, а от Правец.

13 Никола е Никола Цвятков от Правец; деветте души тетевенци, участвали в обира на хазната, освен Стоян Пандура, Лечо Николов и двамата правчани – Вълко Цолов и Никола Цвятков, са: Тодор Кръстев, Павел Лалов, Марин Павлов, Атанас Тулов, Найден Вълков, Вълко Станчев, Марин Станчев, Цако Генчев и Йото Генков, но последните четирима са всъщност от Черни Вит.

февруари 06, 2019

Свиване

Мадуро и грузинските сепаратисти  

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 11 януари 2019 година Националната асамблея обяви Хуан Гуайдо за временен президент на Венесуела. След дванадесет дена на митинг в Каракас той положи клетва като временен президент, а неговите съратници заявиха, че ще отменят признатата от Венесуела „независимост“ на Абхазия и „Южна Осетия“. Сухуми и Цхинвали изпаднаха з истерия.

Няколко дена преди полагането на клетвата от Хуан Гуайдо в Каракас се състоя тържествената инаугурация на Николас Мадуро, за която даже пристигнаха марионетните лидери на Абхазия и „Южна Осетия“. На официалните страници в социалните мрежи бяха публикувани десетки снимки, на които Анатолий Бибилов и Раул Хаджимба се намираха като равни до равни сред гостите на церемонията, по-голямата част от които дребни и едри диктатори, представители на страните с отмиращ социализъм. Разбира се, полетът до Каракас, както и предходните посещения на марионетките в Сирия, беше платен от Москва. А посещението пресата представи като безусловно признание от Венесуела на окупираните от Русия сепаратистки територии.

Венесуелският режим на Уго Чавес призна Абхазия и „Южна Осетия“ на 10 септември 2009 година, веднага след Русия и Никарагуа. На 12 юли 2010 година в Сухуми пристигна посланикът на Венесуела в Русия Уго Хосе Гарсия Ернандес, назначен по съвместителство и за „посланик“ в Абхазия, и двете страни установиха „дипломатически отношения“. В същия ден посланикът връчи копия на акредитивните си писма в Министерството на външните работи на Абхазия. Грузия протестира, като нарече заявлението на Уго Чавес „крайно недружелюбно“.

За „посланик“ на Абхазия във Венесуела беше назначен бившият треньор по бокс, 57-годишният Заур Гваджава. Когото избраха от меркантилни съображения: след 1998 година той беше старши треньор по бокс на отбора на Венесуела, живееше в Каракас, затова нямаше нужда от разходи – да наема жилище и помещение за „посолство“. Единственото междудържавно събитие през цялото време на „дипломатическите отношения“ беше участието на „министъра на външните работи“ на Абхазия Заур Кове в погребението на Уго Чавес. През 2015 година в Каракас пристигна и Анатолий Бибилов като председател на „парламента“.

„Посланикът“ на другата окупирана територия, „Южна Осетия“, не живее във Венесуела – това е много скъпо дори за руския бюджет, затова той посещава понякога Каракас, където на летището го посреща не официален представител на Министерството на външните работи на Венесуела, а „посланикът“ на Абхазия – като колега по сепаратизъм. В прессъобщението за едно подобно посещение се казваше, че на срещата са били обсъдени текущото състояние на отношенията между двете страни и организационните въпроси във връзка с идването на делегациите на Република Абхазия и на „Южна Осетия“ за участие в церемонията по инаугурацията на отново избрания Президент на Боливарианската република Венесуела.

Главното събитие, инаугурацията на Николас Мадуро, беше на 11 януари. А на 12 януари венесуелският диктатор се срещна с грузинските сепаратисти, направени бяха снимки, написаха се репортажи, за да могат в Абхазия и „Южна Осетия“ да видят триумфа на Раул Хаджимба и Анатолий Бибилов. Руските агенции съобщиха: „Инаугурацията на Николас Мадуро, освен Бибилов и Хаджимба, посетиха: делегация на Руската федерация начело със заместник-председателя на Съвета на федерацията Иляс Умаханов, президентът на Никарагуа Даниел Ортега, председателят на Държавния съвет и на Министерския съвет на Куба Мигел Диас-Канел, президентът на Боливия Ево Моралес, президентът на Салвадор Санчес Серен, вицепрезидентът на Турция Фуат Октай“.

В деня на инаугурацията на Мадуро Националната асамблея на Венесуела публикува заявление за пресата, в което беше потвърдено намерението на Гуайдо да поеме президентските пълномощия. Парламентаристите, основно от опозиционната политическа партия на Венесуела, се позоваха на член 233, 333 и 350 от Конституцията на страната, като заявиха, че не смятат своите действия за държавен преврат. Те посочиха, че много чужди държави не признават легитимността на избора на Мадуро за втори мандат.

На 12 януари Гуайдо получи писмо от председателя на Висшия съдебен съвет на Венесуела в изгнание, който се намира в Панама, с призив да поеме пълномощията на президент на страната. На 19 януари силите за сигурност на Венесуела задържаха Гуайдо, но бяха принудени да го пуснат, страхувайки се от реакцията на Вашингтон. На 23 януари по цялата страна преминаха протестни акции под лозунга Sí, se puede! („Да, можем!“), на които, по думите на Хуан Гуайдо, „народът поиска пълноправно от Николас Мадуро да прекрати узурпацията и да уважава волята на венесуелците“. Вечерта на същия ден Гуайдо положи клетва и се провъзгласи за временен глава на Венесуела – той пое формално пълномощията на ръководител на изпълнителната власт вместо Николас Мадуро и обеща да сложи край на „тиранията и узурпацията на властта“.

След няколко часа официален Вашингтон призна законността на действията на Гуайдо, а след него – почти всички държави на американския континент с изключение на Боливия, Мексико, Никарагуа и Куба. На 24 януари Грузия – единствена от постсъветските страни – призна официално Хуан Гуайдо за ръководител на Венесуела, което беше заявено през деня от министър-председателя, ръководителя на парламента и министъра на външните работи. В тази прибързаност имаше рационално зърно – подкрепяйки своя стратегически партньор, САЩ, Грузия се надява, че Хуан Гуайдо ще отмени признаването на „независимостта“ на Абхазия и „Южна Осетия“, а също така ще възстанови дипломатическите отношения с Тбилиси, скъсани след признанието на сепаратистите през 2009 година.

Почти веднага с Грузия се чу реакцията от Сухуми и Цхинвали: тя беше обичайна, а лексиката – от съветската пропаганда, чак до повтарянето на идеологическите щампи за „цялото прогресивно човечество“ и „американския империализъм“. Максим Гвинджилия, в миналото „министър на външните работи“ на Абхазия, отбеляза, че народът на Венесуела „трябва сам да реши своето бъдеще“, разбирайки под народ не милионните акции по цялата страна, а режима на Мадуро.

Лидерът на сепаратистите в „Южна Осетия“ Анатолий Бибилов беше рязък и по комунистически фееричен: „Южна Осетия е една от страните, попаднали под ударите на демона, наречен Америка, която снабди униформи, оръжия и техника Грузия, за да унищожи народа на Южна Осетия, но благодарение на Русия ние се измъкнахме от нейните ръце“.

„Министърът на външните работи на „Южна Осетия“ Дмитрий Медоев се присъедини също към истерията: „Мадуро е заслужено уважаван и авторитетен в своята страна и всякакви опити да се внесе хаос в тази страна са несъстоятелни“. Той заяви, че събитията във Венесуела и революциите в Украйна и Грузия имат един режисьор. „Процесите, които наблюдаваме във Венесуела, напомнят изцяло за цветните – „розовата“ грузинска и „оранжевата“ украинска – революции, които преминаха през постсъветското пространство, техният сценарий и техният поръчител е един и същи“. „Парламентът на Южна Осетия“ изрази „пълна подкрепа на законно избрания президент на Венесуела Николас Мадуро“ и осъди „грубата намеса на Съединените щати във вътрешните работи на суверенната държава“.

Събитията във Венесуела рушат градената старателно и с титанични усилия политика за признаване на завзетите от Русия грузински територии. Съвсем наскоро в Сухуми и Цхинвали се поободриха, като получиха признание от Сирия, даже успяха да отидат там и да стиснат ръката на Башар ал Асад, а сега великото международно бъдеще на сепаратистите е отново под велик въпрос. След Русия Венесуела изглеждаше голяма и впечатляваща на картата на света, ако трябва да се сравни с малката Никарагуа и съвсем дребната Науру. И когато тя оттегли своето признание, картината ще заприлича на финалната сцена от приказката за рибаря и златната рибка – пак пробито корито, празен бюджет и разсейваща се мъгла на спомените за „независимост“ на чужда сметка.

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.