юни 18, 2018

Свиване

Фалшива новина в Македония доказва, че и там е същото като в България  

Благодарение на един приятел, Филип Стояновски, попаднах на тази фалшива новина, разпространявана през последните 12 часа сред македонците във Фейсбук.

Фалшивата новина е пусната от някаква националистична ФБ-страница “Република Македония” и е текст към снимка на “млада македонка”, която “протестираше, за да опази македонската чест, без оръжие”:

Забележете – снимката и текстът към нея са споделени 2075 пъти, има 119 коментара и 765 реакции. Това, разбира се, към часа, в който пиша моята кратка бележка. Кой знае какво ще е положението утре.

Ето и истинската новина, от ирландското издание “Джърнъл“:

 

Трагичната случка с раненото момиче е от м. юли… миналата година!

А в Македония, разбира се, има протести – протестират хора, които не са съгласни със споразумението между Македония и Гърция за името на републиката.

Ето свидетелство на очевидец за случващото се:

Keti Zdravkova
Неколку зборови за „мирните демонстранти“. Вчера околу 9 седевме во Пелистер и наеднаш наиде една бучна група која без никаков повод започна да фрла камења по гостите. Гостите панично бегаа кон внатрешноста на локалот, обидувајќи се да се спасат себе си и своите блиски. Имаше и мали дека, вклучувајќи и бебе во количка. Групата хулигани продолжи како фурија да напаѓа и по другите локали околу плоштадот и ги кршеше со камења рекламните паноа. Најстрашно е што напаѓачите беа млади деца. За овој настан, во медиумите нема ниту еден збор.

 

Защо ги пиша всички тези неща ли?
Защото фалшивите новини, дезинформацията, тролското поведение и атаките ad hominem не са български патент. И македонски не са, разбира се. Хората се подвеждат лесно и вярват на лъжите много по-бързо, отколкото на истината. Бъдете внимателни, уважаеми читатели, не се връзвайте на сензационните и бомбастични заглавия!

Свиване

Доклад за цифровите новини 2018  

Публикуван е Digital News Report 2018 на Reuters Institute.

Изследването обхваща тенденциите в 37 държави, за първи път е включена   България . 

Изследването e проведено от YouGov с помощта на онлайн въпросник в края на януари / началото на февруари 2018 година.

Според доклада доверието на потребителите в новинарските медии остава обезпокоително ниско в повечето страни, регистрират се високи нива на медийна поляризация и влияние върху медиите, както и високи нива на загриженост по отношение на така наречените “фалшиви новини” – а в  някои страни вече използват фалшивите новини като повод за ограничаване  на свободата на медиите. В структурата на изследването има отделна част за дезинформацията.

Изследването за миналата година е един от източниците, на които се позовава Европейската комисия в съобщението си за борбата с дезинформацията онлайн.

Един от изводите за България – по доверие води общественото радио, следвано от обществената телевизия.

 

Свиване

Как се насърчават чуждестранни инвестиции в България?  

как се насърчават чуждестранни инвестиции в българия

Чувам, че в България през последните години са се увеличили чуждестранните инвеститори, което пък било добре за икономиката ни, защото се създавали нови работни места. Всичко се дължало на политиката на държавата и на мерките, предвидени в закона, чрез които държавата на практика стимулира инвестициите. Чудя се какви са тези мерки? Мерки за насърчаване на […]

The post Как се насърчават чуждестранни инвестиции в България? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Деца, спасявайте  

  Преди малко ми се обаждат от Пропуски - един младеж Ви чака пред бариерата, носи Ви колетче.
  Отивам да видя за какво става дума.
  Веднага го познах - беше чудесен студент с много добра дипломна работа. Сега разнася писма и пратки.
  Какво става? - питам го.
  Ето какво става! - с три езика, с две магистратури, само на тази работа ме взеха! До края на годината се изнасям за Лондон. Броя месеците и се махам! Скоро няма да им стъпя тук!

чети по-нататък

Свиване

Нобелови лауреати – 1951 година  

Леон Жуо (Léon Jouhaux)

1 юли 1879 г. – 28 април 1954 г.

Нобелова награда за мир, 1951 г.

(За работата му като председател на Международния комитет на Европейския съвет, заместник-председател на Международната конфедерация на свободните синдикати, замместник-председател на Световната федерация на свободните синдикати, член на ILO Council и делегат в ООН.)

Френският работнически лидер Леон Жуо е роден във френско работническо семейство, баща му работи в кланица. Още в детството си момчето се запознава с радикалните идеи, които въвличат дядо му в революцията през 1848 г., а баща му довеждат на барикадите през 1871 г. Леон няма и две години, когато баща му получава работа в кибритената фабрика в Обервилие край Париж. На дванадесет години момчето напуска местното училище и започва да работи в леярското производство, защото по това време баща му е стачник. По-късно Жуо си спомня, че придобитият опит е оказал значително влияние върху неговото бъдеще.

Начетеността дава на младия Жуо възможност да постъпи в лицея „Колбер“ с надеждата да стане инженер, но девет месеца по-късно нови семейни усложнения го принуждават да започне пак работа, този път в сапунената фабрика „Мишо“. Учи една година в професионалното училище „Дидро“, но след това постъпва при баща си в кибритената фабрика, където става калфа. Цялото си свободно време Жуо посвещава на четенето.

Призован за военна служба през 1900 г., Жуо е изпратен в Алжир с 1-ви зуавски полк, но три години по-късно е демобилизиран, след като баща му ослепява от дългогодишната работа с бял фосфор. Като играе значителна роля в профсъюзното движение с длъжността си на административен секретар на отдела на федерацията на работниците в кибритените фабрики, Жуо участва ентусиазирано в стачен протест срещу използването на вещества, от които е ослепял баща му. Стачката продължава един месец и постига целите си, но Жуо изгубва работата си. Шест години той се намираше в „черните списъци“, докато профсъюзът не постига възстановяването му във фабриката.

През 1906 г. местният съюз избира Жуо за делегат на Общата конференция на труда (ОКТ). Основаната през 1895 г., ОКТ е представител на повечето от френските работници; мнозина от тях са социалисти, чувстващи родството си със своите колеги по цяла Европа. В редиците на ОКТ Жуо се издига бързо, като става касиер през 1909 г. и една година по-късно - генерален секретар. В своите речи и като редактор на списанието на ОКТ „Синдикална борба“ Жуо се застъпва не само подобряването на условията на труд, но и за развитието на международните връзки.

В напрегнатите месеци, предшестващи Първата световна война, Жуо призовава европейските профсъюзи да обединят усилията си срещу войната. През август 1914 г. той изоставя пацифизма и се изказва в подкрепа на военните усилия на Франция. В реч по време на профсъюзната конференция на страните от Антантата в Лийдс (Англия) през 1916 г. Жуо изразява надеждата си, че краят на войната може да донесе „свобода, политическа и икономическа независимост, разоръжаване, задължителен международен арбитраж и забрана на тайната дипломация“ в Европа. Нещо повече, заявява Жуо, „ако в резултат от мирен договор всичко това се осъществи, ще се отвори път към Съединени европейски щати“, където „работническата класа ще може да разчита на ръст на своето благосъстояние и на свободата си“.

Възможност да пропагандира тези възгледи Жуо получава, когато става технически експерт в Международната комисия за работническо законодателство по време на Парижката мирна конференция. Заедно със Самюъл Гомпърс и други работнически лидери Жуо защитата член 13 от Версайския договор, с който се учредява Международна организация на труда (МОТ). Като става член на управителния съвет на МОТ, Жуо е избран за вицепрезидент на създадената наново Международна федерация на профсъюзите, който пост заема до 1945 г. Сред първите си мероприятия федерацията призовава своите 20 милиона членове да помогнат на жертвите от войната, особено в Австрия, където гладът застрашава хиляди.

След войната френските комунисти, вдъхновени от руската революция, се опитват да завземат ръководството в ОКТ. През 1921 г., като опитва всички средства за убеждение, Жуо прогонва комунистите от организацията. Оправдава се мнението за него като човек, който „обича схватките и не губи самообладание по време на решителни действия“. Престижът му е толкова голям, че протестите на комунистите скоро престават.

Периодът между световните войни е за Жуо време на напрегната работа. Той е член на френската делегация в Обществото на народите, изготвя предложения за контрол над въоръжаването, участва в икономически конференции, работи в Комитета по безработицата на Европейския съюз и представлява работниците на Конференцията за ограничаване и съкращаване на въоръженията. В книгата си „Разоръжаването“ („Le Desarmement“), публикувана през 1927 г., Жуо твърди, че военната промишленост трябва да бъде контролирана от отделните страни.

Разтревожен от реалността за нова световна война и изгубил доверие във възможностите на Обществото на народите, Жуо се опитва да насочи общественото мнение срещу италианското нахлуване в Етиопия, гражданската война в Испания и нацистката агресия в Чехословакия и Австрия. Като се среща през 1938 г. с Франклин Д. Рузвелт, той убеждава президента да предприеме санкции срещу Германия. Войната започва една година по-късно и с поражението на Франция ОКТ престава да съществува. Като не приема предложението да се присъедини към „Свободна Франция“, Жуо заминава на юг, участва в Съпротивата и през декември 1941 г. е арестуван в Марсилия. След две години той и съпругата му са изпратени в Бухенвалд, но успяват да доживеят до освобождението от съюзните войски през май 1945 г.

След като се връща в Париж, Жуо започва да работи пак в МОТ, като освен това става председател на Френския икономически съвет (много важна длъжност в Четвъртата република). Отново му се налага да се сблъска с комунистите в ОКТ. Когато опонентите му отказват да подкрепят Програмата за възстановяване на Европа (плана Маршал, наречен така в чест на Джордж Маршал), Жуо спира през 1947 г. дейността на ОКТ. Заедно с други работнически лидери той основава нова ОКТ - „Форс увриер“ („Работническа сила“) и на поста председател на организацията защитава идеите за Съединени европейски щати, за обединяване на работническото движение и за повишаване на жизненото равнище на трудещите се.

След силен сърдечен пристъп Жуо умира скоропостижно в Париж. До смъртта си той продължава своята работа във „Форс увриер“ и в икономическия съвет. Неговият приемник във „Форс увриер“ Робер Ботеро си спомня не един път дните, когато Жуо, „мълчалив млад човек, обикновено седеше на задните редове в националния комитет на ОКТ... Той вземаше рядко думата, но когато това станеше, яснотата и силата на ума му се проявяваха от първите му думи“. „Животът на Жуо - казва Ботеро - е неотделим от историята на профсъюзното движение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/jouhaux.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Свиване

Пореден протест срещу опитите за пренаписване на историята  

Вицепремиерът Валери Симеонов е поел ролята на патрон на странна “научна” конференция, както и на пътуваща изложба. В тях се представя превратно историята на България по време на Втората световна война. Първоначално в тази роля трябваше да влезе министъра на културата, но след протест от страна на историци, общественици, правозащитници и граждани, министърът се оттегли, а вместо него се появи г-н Симеонов. За съжаление изложбата, която се проведе във Велико Търново на 15-и т.м., бе придружена и с конференция, наречена “научна”, по време на която се чуха странни твърдения. Именно те са причина за написването на ново отворено писмо, този път до вицепремиера Валери Симеонов. Подписите в момента се събират; ако искате да се включите, оставете коментар отдолу или във Фейсбук. (Б.м., Вени Марковски.)

 

Отворено писмо
до вицепремиера Валери Симеонов

Относно Пътуваща изложба и „научна“ конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“ под патронажа на вицепремиера Валери Симеонов

Уважаеми г-н Симеонов,

Под Вашия патронаж и с Вашето участие в столицата, в Пловдив и във Велико Търново, а може би и на други места в страната, се провежда изложба, а във Велико Търново – и „научна“ конференция, посветена на депортацията на евреите от „обединените“ от цар Борис III земи.

Нарочно използваме кавичките, защото историческите факти са ясни и категорични: депортацията, извършена от българските власти, е само от „обединените“ земи. Спирането ѝ се случва едва след като 11 343 души са изпратени на сигурна смърт в Треблинка, и едва след като някои от евреите от Пловдив са вече натоварени в ешелоните на смъртта и са спрени от очакващата ги съща участ под натиска на екзарх Кирил.

В информация, която видяхме в БТА1, а също и във видео-материал на телевизия Скат2, се разпространява невярна информация, като например: „решенията са взимани от германските военни власти, които осъществяват депортацията“ или „България като държава не е имала никакъв инструментариум да се противопостави на това“, или „трудовите лагери, които… били инструмент, който позволява на България да откаже депортацията на българските евреи в Германия“ и едва ли не „специални места за укриване на евреи“ и др.п. В популяризирането на конференцията се прави и странен опит да се представи спирането на депортацията, довело до спасяване на останалите 48 000 евреи, като целенасочено действие на правителството на Богдан Филов, едва ли не като героична проява, насочена срещу нацистките планове. Казваме „странен опит“, защото всички исторически факти сочат недвусмислено към обратното – че правителството е водило целенасочени действия, но срещу евреите, а не в тяхна подкрепа. Депортацията, трудовите лагери, отнемането на имуществото, изселването в провинцията, униженията и тормоза, на които са били подложени българските евреи, са резултат от действията на правителството на Филов. Те не са били условие на нацистка Германия, което правителството да е изпълнявало поради заплаха от военни действия срещу страната.

Уважаеми г-н Симеонов,

Искрено се надяваме, че сте бил подведен, а не че действително приемате посочените в изложбата и изложените по време на „научната“ конференция тези за верни.

Популяризирането на дезинформация и пропаганда, насочена към изчистване на образа на цар Борис III, не е нещо ново в нашата история; тези явления се засилиха особено след влизането във властта през 2001 г. на сина му, Симеон Сакскобургготски. Може да бъдат разбрани синовните чувства, но не може да се разберат опитите да се оправдае трагичното за България управление на цар Борис III, когато те се извършват под егидата на кабинета на вицепремиера на Република България.

Долуподписаните не сме сами в разбирането на трагичната история, свързана с депортацията и спирането ѝ. Музеят Яд Вашем в Израел, американският мемориал и музей на Холокоста, редица сериозни български изследователи на темата, публикували научни изследвания за държавната антисемитска политика по времето на Втората световна война, както и всички известни исторически документи и факти са категорични:

Депортацията е извършена изцяло от българските власти.

Депортираните хора са били лишени от правото да получат българско поданство по силата на българските нормативни актове.

Управляващите по онова време привърженици на нацизма (трябва да го подчертаем, защото мнозина удобно „забравят“, че царство България е верен и надежден съюзник в Тристранния пакт) са знаели какво очаква евреите; били са предупредени, но дори и самият Симеон Сакскобургготски го твърди в официалния си сайт3, където твърди, че през 1943 г. жителите на Кюстендил са знаели, че през града им преминават евреи в „конвоите на смъртта“.

Спасението се случва не благодарение на царя и неговата политика, а въпреки тях – под натиска на Българската православна църква, на Димитър Пешев, на редица общественици и граждани.

Спасението се случва, защото депортацията е спряна. За да бъде спряна, тя е била започнала – и именно в началото ѝ са депортирани 11343 души. Това, че те са били без поданство, не може да оправдае извършителите на депортацията – властите на царство България. Депортацията на мирно население е едновременно и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството. Тези 11343 души са били същите като останалите, получили българско поданство – най-обикновени хора, независимо от това, че в Народното събрание те бяха наречени още през 2000 г. „враждебно население“.

Уважаеми г-н Симеонов,

Вие открихте изложбата в София, срещу която с отворено писмо се обявиха редица известни наши общественици, учени и граждани, някои от тях подписали и настоящия текст. Не бяхме сами в протеста си – Лигата срещу поругаването официално обяви4, че е странно, че подобна изложба, която се опитва да пренапише истинската история, изобщо се е открила. Организацията на евреите в България „Шалом“ също зае сходна и категорична позиция срещу фалшифицирането на българската история.

За съжаление, вероятно е да не сте имал възможност да се запознаете с историческите факти, затова ще ги споменем с надеждата, че това ще Ви помогне да вземете правилното решение и да оттеглите подкрепата си за тази пътуваща изложба.

  1. България приема антисемитско законодателство още през 1940 г. За него гласуват и депутати като Димитър Пешев.

  2. В България след 19-и май 1934 г. управляват правителства в нарушение на Търновската Конституция, а дълго време дори и без Народно събрание.

  3. България става доброволно член на Тристранния пакт и е верен и надежден съюзник на нацистка Германия до самия 9-и септември 1944 г.

  4. България обявява война на САЩ и Великобритания доброволно, без това да е било изискване на договора за влизане в Тристранния пакт.

  5. България организира и провежда депортацията на 11 343 души, без това да ѝ е наредено от някакво митично германско командване.

  6. На окупираните („обединени“, „освободени“) територии действа не някаква германска юрисдикция, а българските закони: родените деца са българи по рождение; в училищата се преподава на български език, в администрацията и църквата се говори на български.

  7. Имуществото на депортираните е отнето в полза на българската държава.

  8. Българската държава заплаща на нацистка Германия такса за „обработка“ на депортираните – по 200 райхсмарки за възрастен, 100 – за деца, а бебетата са „обработени“ (убити)… безплатно.

  9. Спирането на депортацията е извършено от царя и Филов, но също така те са отговорните за началото ѝ. Едното действие не изтрива другото, още повече, че спирането е под натиск и против желанието им да се отърват по-бързо от евреите, а началото на тази депортация е започната без натиск отвън и без никаква съпротива от царя или Филов.

Това са основни истини; още много може да намерите в редица научни изследвания, сред които бихме откроили книгите на Румен Аврамов и Надя Данова, на Николай Поппетров, както и стенограмите на заседанията на Светия Синод на БПЦ от времето на Втората световна война.

Надяваме се, че това писмо ще Ви помогне да разберете, че опитите за прикриване на истината за депортацията и спасяването на евреите в България, носят само и единствено отрицателен образ на България по света – като на слаба държава, която не смее да признае истината за историята си. Напротив – ако държавата не се крие зад „научни“ конференции и преиначена история, тя ще може гордо и честно да заяви цялата истина за депортацията и за спасението. Да се спасят 48 хиляди от общо 60 хиляди души – това е постижение за гражданското общество и БПЦ в тогавашна България. Доброто дело, благодарността на оцелелите, както и изразената през годините признателност от страна на държавата Израел са достатъчна награда за всеки наш съвременник, не е нужно да се пренаписва историята.

С уважение,

Д-р Александър Оскар – председател на Организация на евреите в България „Шалом“

Проф. Анна Кръстева — политилог, НБУ

Ели Анави – председател на УС на Регионалната организация на евреите „Шалом София“

Еми Барух – журналист

Емил Коен – социолог, председател на Сдружение „Маргиналия“

Васил Хайкин – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Вени Марковски – Интернет-пионер, общественик

Ирина Алексова – адвокат

Йосиф Меламед – Главен секретар на ОЕБ „Шалом“

Красимир Кънев – председател на Български хелзинкски комитет

Красимира Готева – Зам.-председател на ОЕБ “Шалом”, председател на РОЕ „Шалом“ Стара Загора

Проф. Надя Данова – историк, БАН

Радост Николаева – Арт движение „Кръг“

Румен Аврамов – икономист, историк

София Коен – Председател на Централния Израелтянски Духовен Съвет, член на ИБ на ОЕБ „Шалом“, член на УС на Националния съвет на религиозните общности в България

Стела Шекерджийска – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Юлиана Методиева – журналист, правозащитник

Юлия Дандалова – Изпълнителен директор на ОЕБ „Шалом“

Юлия Гавазова – Председател на Регионална организация на евреите „Шалом“ гр. Сливен

(все още приемаме подписи)

________
1 БТА: http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1820070
2 Тв. Скат – Омуртаг: https://www.facebook.com/tvskatomurtag/videos/1774110576002666/
3 Вижте тук: http://www.kingsimeon.bg/istoriya/n-v-tsar-boris-iii/tsar-boris-iii-i-balgarskite-evrei/
4 На англ., в „Sofia Globehttps://sofiaglobe.com/2018/05/20/adl-slams-controversial-country-of-rescued-jews-exhibition-and-bulgarian-deputy-pm-simeonovs-comments/

юни 16, 2018

Свиване

Унижението да си министър  

Едно време да си министър беше голяма работа – малък бог. Често даже и не малък. Сега не е така. Сега министърът е наплашен човечец, който не знае дали работният му ден ще завърши така, както е започнал.

Ето, майки издигат палатки пред парламента. По какви въпроси? По социални. Следователно, социалният министър да се маха, за да видят всички колко суров е премиерът към всеки, който не угажда на избирателите. Както пише в прессъобщението на Министерски съвет, министърът „подава оставка поради невъзможността да овладее създалото се напрежение във връзка с исканията на родителите на деца с увреждания“.

Междувременно обаче се оказва, че този министър е мил и драг на протестиращите майки, защото им е обещавал всевъзможни изпълними и неизпълними неща и те си го искат. Казват, че ако си отиде, напрежението ще стане още по-голямо и вече ще се иска оставка на цялото правителство. О, ужас! Още на другия ден храбрият премиер връща социалния министър обратно, за да видят всички колко ясно чува той „гласа народен“.

И в двата случая – и при искането, и при връщането на оставката – важното е да няма напрежение. Така се поддържа физиономията на стабилността.

Трудна работа. Ако премиерът се държи така, казват, че е фурнаджийска лопата, страхливец и не уважава собствените си решения. Ако пък ги уважава и се държи последователно, ще кажат, че е инат и не зачита волята на народа и общественото мнение. Това е от негова гледна точка. От гледна точка на министрите е друго.

Предполага се, че един министър е тежка политическа фигура, важен лидер в своята партия, човек, който има свои възгледи за политиката, които съвпадат с линията на партията му, но същевременно носят и ценна индивидуалност. Когато ярката му личност заеме министерския пост, очаква се да остави отпечатък в съответния сектор на обществото – нещо като Вазов на поста министър на просвещението в правителството на големия консерватор Константин Стоилов.

Бисер Петков е доктор по икономика и специалист по въпросите на пенсионната реформа, бил е управител на НОИ. Но какви са политическите му възгледи, каква е политическата му тежест, колко избиратели може да поведе след себе си? Каква политика провежда било по лични убеждения, било от партийна дисциплина? Вчера си отива, защото „не може да се справи“, а днес се връща – защо? Защото вече е открил начин да се справи ли?

Истината е грозна. Цялото това „иди ми – дойди ми“ се прави, за да има мир, тишина и спокойствие, а не за да се реши трайно проблемът, по който протестират и заради който се създава досадното напрежение. И проблемът остава нерешен не непременно от зла воля или престъпна незаинтересованост, а понякога и поради обективна невъзможност. Обществото не може да разпредели повече, отколкото е създало. В едно четиричленно семейство, в което двамата родители носят по хиляда лева заплата, не могат всички да имат мерцедеси, да живеят в самостоятелни жилища и всеки ден да ходят на ресторант.

Властта се чуди защо, след като вече е дала допълнителни пари за заплати и социални плащания, палатковите лагери вместо да намаляват, се умножават. Ами, ще се умножават. Всеки ще си каже: „защо дадоха на оня, а на мен не дадоха“. „Но вие искате прекалено много пари! – казва властта на поредния палатков лагер. – Няма толкова в бюджета, откъде да ги вземем?“. „Ами от полицаите – отговарят, – от военните, от администрацията ще ги вземете!“

Ето там е работата. Има правило: ако парите в бюджета са N, то нуждите са N2. За да дадеш на едного, трябва да вземеш от другиго. Колко да дадем на Стоян (който извън всякакво съмнение е крайно нуждаещ се) и от кого да вземем – от Драган или от Петкан?

Отговорът на този въпрос се нарича политика.

Понякога ми се струва, че напоследък България не провежда осъзната и последователна политика. Живеем ден да мине друг да дойде. И това е така, защото нямаме философия.

За мнозина философията е ала-бала, умствени упражнения на сити безделници, графомански изблици на неадекватни коментатори. Политиката е едно, казват, философията – съвсем друго. Политиката е като отрудена домакиня в кухнята на обществото, а философията – като мързелив дембелин по потник пред телевизора.

Всъщност изобщо не е така. Политиката е техника за постигане на определена цел, но философията е тази, чрез която се определя целта. Философията казва кое е добро и нужно, тя казва кои сме ние и какви сме.

Да вземем най-простия пример. Човек гледа на живота по един начин, ако е приел, че смъртта е край на всичко, и по съвсем друг, ако смята, че смъртта е начало на всичко. По един начин подхождаме към екзистенциалните проблеми, ако сме приели, че човек се ражда добър, и по съвсем друг, ако приемем, че се ражда със злото в себе си и цял живот трябва да му се съпротивлява. Най-сетне, едно е да приемаш, че битието определя съзнание, и съвсем друго – обратното. Изборите ти ще бъдат различни, решенията, действията, целите. Всичко.

Ето толкова важна е философията, съдбоносно важна. Дори когато един малчуган си казва „аз съм добро и послушно дете, мама ме обича и не трябва да я разочаровам“ – това вече е философия.

Как изглежда това в политиката? Да приемем, че сме избрали онази философия, според която човек се ражда добър и със смъртта всичко свършва. Тогава, естествено, ще искаме да построим рая тук и веднага. Ще искаме всички да са колкото може по-обезпечени материално и щастливи, защото щастието е тяхно право. Така в приоритетите ни напред ще излязат най-краткосрочните политики. Най-краткосрочната политика е социалната. Нейните резултати са месец за месец. Вложените в социални дейности пари не създават принадена стойност и печалба, социалният сектор не се възпроизвежда. И тъй като не се възпроизвежда, но все пак трябва непрекъснато да бъде финансиран, другият приоритет на тази философия е икономическата политика.

Едва ли не за аксиома се е приело, че икономиката е цел №1 на всяка политика. Всъщност икономиката не е цел, а само средство. Приели сме, че ако икономиката не расте непрекъснато и то с бурни темпове, държавата се е провалила и е абдикирала от грижата за гражданите си. Приемаме го, въпреки добре да знаем, че икономиката е циклична и това е природен закон. Когато икономиката расте, всичко е окей; когато обаче стагнира, без за това да е виновен никой персонално, тогава вием от гняв и възмущение. Именно страхът от това възмущение кара политиците да стават популисти, да се надлъгват и да обещават неща, които не могат да изпълнят.

Да вземем сега някоя от философиите, според които човек се ражда не добър, а заразен от злото, че щастието не е право, а привилегия, че смъртта не е окончателен край, а ново начало, след което започва нещо, което ние сме предпоставили със земните си дела. Приели тази гледна точка, лесно ще видим, че не сме върха на мирозданието, не сме „венецът“ на еволюцията, не сме богове, само защото нашият АЗ разполага с известен интелект и си е въобразил, че нищо повече не му е нужно; ще видим, че светът не започва и не свършва с нас. Практическото измерение на такава философия ще ни доведе до идеята за значението на континуитета. Ще приемем много по-леко, че за постигането на важна историческа цел един човешки живот не е достатъчен, камо ли един или два управленски мандата. Ще се заредим с историчност. И наистина, ако се вгледаме в миналото, ще видим, че в края на 19 век е положено началото на процеси, които още се развиват и не са приключили.

При един такъв мироглед приоритетите стават други. Краткосрочните политики (социална, икономическа) отстъпват пред дългосрочните – образование, култура, демография. Големият политик е онзи, който сее семената на плодове, които ще берат неговите внуци.

Но в крайна сметка всичко опира до човеците. Ляво и дясно, либерално и консервативно – това са условности, въпреки че неизменно и навсякъде ги има. През всички епохи хората са се делели според два признака: дали искат да дават на общността повече, отколкото получават, и дали са способни да подчинят волята и личността си на по-големи идеали, надхвърлящи личния интерес, дали признават съществуването на нещо по-голямо и по-важно от себе си, все едно какво. Не знам каква философия трябва да изберем, но ако искаме политическите ни усилия да имат някакъв смисъл, хубаво трябва да помислим какви човеци искаме и можем да бъдем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Смъртта на Сократ, Париж 1840

юни 15, 2018

Свиване

Като за световно!  

  Тази вечер се видях с приятел, води чужденец, европеец, също университетски преподавател. Работят по проект за регионалната сигурност.
  Освен всичко друго, стана дума за пътищата. И двамата бяха абсолютно категорични - българските пътища са най-лоши или поне по-лоши в сравнение с пътищата в Словения, Хърватска, Черна гора, Сърбия, Румъния, Гърция, Турция, европейската част на Русия, Литва, Латвия, Естония. Не просто по-лоши са пътищата ни според тях, а с пъти по-лоши. Попитах ги тези събеседници мои - как си обясняват това?

чети по-нататък

Свиване

Властниците да залагат в своите решения кожата, главата и властта си, да имат Skin in the Game  

  Когато нещичко в националната сигурност зависеше от мен (1992-1994), аз се стараех да правя каквото трябва, пък наистина да става каквото ще. И какво съм правил и какво трябваше да се прави, съм го разказвал стотици пъти, докато още участвах в разни общувания с медиите. Също така написах и множество статии, няколко книги - все за това. Включително и за моите печални и загубени пет години като секретар на президента Първанов (2002-2006).

чети по-нататък

Свиване

Как да се регистрирам като туроператор/туристически агент?  

как да се регистрирам като туроператор/туристически агент

Искам да създам собствен бизнес. Тъй като имам образование и стаж в сферата на туризма, прецених, че мога да се занимавам с някоя от дейностите, които тя предоставя. Така реших да си направя своя туроператорска агенция. Какви стъпки следва да предприема, за да реализирам идеята си? Какви възможности имам? Мога да извършвам туроператорка дейност. Чрез […]

The post Как да се регистрирам като туроператор/туристически агент? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Малкото лидерче като черен лебед  

  1.
  Няма спор за ролята на личността в Историята. Но понякога в Историята се появяват някакви симптоматични личности, които с хаоса, импровизациите, нестабилната си психика, грндоманията и неуправляемостта си произвеждат повече История, отколкото съвременността може да понесе, преглътне, смели, асимилира и усвои.
  Това са личности от типа "черен лебед" на Насим Талеб - нещо, чието появяване трудно може да се предвиди, но случи ли се то, последиците от него са колосални, а нерядко и катастрофични.

чети по-нататък

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 16  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН [1]

Иисус Х. се върна в медийното пространство. Благодарение на „Тангейзер“ и „Шарли“ този персонаж от древноеврейския фолклор освежи съществено своя рейтинг и почти догони по разпознаваемост Милонов [2], Гундяев [3] и Кобзон [4].

Във връзка с това стана уместен въпросът: а кой е, между другото, той? И на какво основание неговото име се озова толкова близо до титаничните фигури на „руския свят“ [5]?

Както става ясно, смислен отговор на този прост въпрос не може да даде никой. Разбира се, има канонична характеристика на Исус Х. Тя се състои в това, че едно много свирепо същество на име Йехова по някакъв необясним начин – вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение – се вселило в матката на една еврейска девица и по някаква причина прекарало там девет месеца предродов период.

По всяка вероятност Йехова е бил принуден да премине през всичките полагащи се стадии на ембриогенезата. Като се родило по обикновения начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, иначе казано – учител и тълкувател на Тората, имащ правото да проповядва в синагогите.

Ако се съди по всичко, след като се отчаяло да превъзпита „избрания народ“ с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, божеството решило да го вразуми с лични нотации за любов към ближния – като много предвидливо не конкретизирало кой е „ближен“ и кой не е.

След това се разиграла драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, изцеления, блудници, ходене по водата, бичуване, багреница и хаотични маршировки от едно село в друго.

В крайна сметка всесилното и проницателното безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници театър със собствената си смърт. То изобщо и по никакъв начин не можело да умре, което му било известно. По силата само на това, че било всемогъщ и безсмъртен бог, създател и управител на целия свят. Като минало известно време, погребаното вече божество възстановило напълно всичките си физиологични функции и застанало в цветущо здраве пред публиката, след което, смятайки своята мисия за завършена, „се възнесло“.

За възнесението, иначе казано – за вертикалното, по всяка вероятност, излитане, нямаме никакви данни. Евангелията констатират пестеливо „излитането“, като не конкретизират даже и с една дума скоростта на божеството, неговата траектория, направлението му и други параметри на полета. Строго погледнато, пред нас имаме добър опит за екстремен туризъм, но и други персонажи от световния религиозен фолклор са показвали не по-малко оригинални фокуси от Исус.

Както виждаме, въпросът кой изобщо е той, засега остава без отговор.

Дълго време Исус Х. фигурирал само в попските заклинания и от него се интересували малцина, като не ес смятат така наречените „вярващи“. Но даже и те не се задълбочавали в подробности за произхода на своя кумир и за неговото търговско значение. Към това, че Исус Х. бивал редовно прехвърлян „през ръцете“ на кинематографисти, естрадни артисти и живописци, всичко се отнасяли спокойно. На Исус му се отдавало да работи като „подправка“, внасяйки без особени усилия трагизъм във всяка безсмислица.

Но сега положението е друго. Църковните дейци започнаха да се досещат най-сетне „кой е той“ и красавецът Чаплин поведе попските полкове да щурмуват един малък провинциален театър, решил да добави пикантности към някаква оперна скучнотия.

Трябва да помним, че попските стенания за някакви „оскърбени чувства“, като всичко на този свят, имат обикновена финансова основа. В действителност Исус Х. е добра търговска марка. Разбира се, не толкова успешна като емблемата на „Кока кола“ или като странната безсмислица на General Electric. Но не можем да отречем, че е разпознаваем и че е съответно доходоносен.

Ще отбележим, че попската обида на режисьорите, естрадните артисти и писателите, които стрижат разгърнатия от църквата образ, е съвършено справедлива. Именно поповете в продължение на стотици години влагали средства в Исус Х., финансирайки създаването на безчислените му изображения, а също така посветените му песни, здания, текстове и представления. Сега те биха искали да използват Исус еднолично, изстисквайки от търговската марка всичко само за себе си.

Тангейзерният скандал показа, че поповете нямат намерение да делят Исус с никого. Това е разбираемо. Неразбираем е само дивашкият стил на църковните дейци. Вместо да оформят юридичиски своето изключително право „на всякакво изобразяване и споменаване“ на Исус Х., те отново започнаха да дращят клевети, да правят скандали и да размахват членове от Наказателния кодекс.

Трябва да им се дадат всичките права върху тази търговска марка. Нека да я ползват еднолично. Те са го заслужили. По всяка вероятност образът на Исус ще се задуши бързо в безвъздушното пространство на църквата. Но това не е голям проблем. Ние знаем добре компонентите, от които е сглобен.

Не е възможно да се намери образ, който да е бил толкова вторичен и събирателен като образа на Исус Х. Безсрамието, с което се кърпела неговата евангелска „биография“ от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено само с бързината, с която се създавала новата вяра, а също така с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Нека видим.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил като „наследство“ шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасяване на своя народ от гнева на злите духове с цената на живота си, пазачите при гробницата, които се разбягват в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис - цялата история със захвърлените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така някои нюанси на възкръсването.

От фригийския Атис - водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди „възкръсването“, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий - изцеляването на слепци като се намазват клепачите им със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес - раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна - звездобройците влъхви, посетили новородения бог „в пещерата“, а също така рождественската „звезда“ и цялата история с избиването на младенците и бягството.

„Моралната“ част на Евангелието е изплагиатствана изцяло от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на добрата стара левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

Ще отбележим, че всичките споменати богове са били заченати непорочно, родили са се в пещера или в обор от майка девица; на всичките демон или зъл дух им предлага богатство и власт; всичките можели да ходят по водата, да летят и да изцеляват; всичките са умрели, за да „изкупят“ нещо, а не просто така, и всичките, разбира се, са възкръснали.

Идеолозите на християнството отдавна са намерили очарователно обяснение за скандалните „съвпадения“. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита си на доверие и бива анулирано. А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново. Но е ясно, че конструирането на принципно ново божество би било много трудно. Всички парчета са прекалено познати, а количеството им е ограничено.

Но от това трудно положение все пак има изход. Търсещите символи на истински драматизъм оперни режисьори, патетични писатели и културата като цяло трябва да се вгледат в чукотския Пивчунин. Този бог бил знаменит с малките си размери - по различни данни от 3 до 12 сантиметра. Той използвал умело своята миниатюрност, за да проникне под полите и в rima pudenti на девствениците. Оказвайки се там, той извършвал, разбира се, непорочно зачатие. Порочното било за него трудно поради малкия му ръст.

------------------------------

1. Заглавието насочва читателя към настоятелното искане на протойерей Всеволод Чаплин, ръководител на синодалния Отдел за връзки на Руската православна църква с обществеността, да бъде проверена постановката на операта „Тангейзер“ в един провинциален оперен театър за порнография и проповядване на хомосексуализъм.

2. Виталий Миленов – руски държавен и политически деец, известен с крайно ретроградните си възгледи.

3. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Максим.

4. Йосиф Кобзон – руски певец, фанатичен привърженик на политиката на Путин.

5. Руски свят (русский мир) – съвременна имперска руска концепция.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

13. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

13. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

юни 14, 2018

Свиване

 

Уводни думи

Уважаеми читатели,
Предлагам на вниманието ви някои наблюдения, спомени и размисли по теми, свързани с развитието на Интернет у нас.
През годините, заедно с колегите и приятелите от „Интернет общество – България“ и от по-широката Интернет общност в България и по света, сме се изявявали в пресата, радиото и телевизията и естествено – в Интернет, където сме споделяли полезна информация, резултат от дългогодишния ни опит от работата ни в Глобалната мрежа. В тази книга представям част от статиите, които съм публикувал, и интервютата, които съм давал, като добавям обяснение в началото на всяка глава, за да е ясен както контекстът, така и защо съм избрал точно тази статия от стотиците, които съм написал, да бъде включена в настоящата книга.
Правилото за тази първа моя книга е едно: да избера теми, които са важни за всички Интернет потребители в страната и които едновременно с това ми звучат достатъчно актуално, дори и да не се отнасят непременно за събития „на деня“.
Във виртуалния, както и в нормалния живот, често си мислим, че всичко важно и интересно се случва именно сега, в момента. Библейска истина е, разбира се, че много често случващото се не е нито ново, а още по-малко уникално. За по-добрата и качествена работа в Интернет, когато говорим за търсене и получаване на информация, трябва да приемем Интернет като непрекъснато развиваща се вселена, пълна с информация, новини, съобщения и т.н. Не можем да обхванем всичко, но ако знаем какво търсим, можем да го намерим лесно. И обратното – ако не знаем какво ни интересува, можем да се загубим… също толкова лесно.
С редакторката Виктория Лазова решихме, че е по-добре статиите да са подредени по теми, а не по време, за да не се скача от една тема в друга, после в трета, после в първата и т.н. Отворен съм за всякакви коментари и бележки, които можете да споделяте чрез публичната ми страница във Фейсбук, където ще пускам и откъси от книгата.

_______
* – Из предстоящата да излезе моя книга в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски”:

Снимка: Уикимедия

 

Свиване

Зловещото положение на българската жена в косматите балкански лапи на българина  

Във времена, когато ни учат, че половете не са нещо абсолютно и обективно, а нещо относително и субективно, либералният печат излезе с анализ, който показва, че полове не само има, но и че между тях бушуват тежки екзистенциални колизии.

Анализът е озаглавен „Мъжете се проблемът на България“ (отначало реших, че е фейлетон, но се оказа съвсем сериозно) и изтъква може би най-огромната червена точка на родината ни – нейните жени. Всички български еврокомисари са жени, като Меглена Кунева и Кристалина Георгиева са оставили особено ярка следа след себе си; „из Брюксел – сочи анализаторът – има много българки на все по-ключови позиции. А в България жени заемат ред трудни и войнствени политически позиции – в енергетиката, външната политика, съдебната реформа, редица важни кметски постове, София е най-очевидният пример“. Ако трябва да се гордеем с нещо пред чужденците, съветва авторът, нека то да са нашите, български жени! Защото България била единствената страна в Европа, в чиято централна банка жените на ръководни постове са повече от мъжете. С две думи, в България управляват жените, защото тук цари равенство на половете!

Това от една стана. От друга, въпреки възхитителното равенство между половете, с което нашата страна е прочута по цял свят, българските мъже са пълни боклуци. Некадърници и същевременно надменни злодеи – да се чудиш авторът от коя националност и от кой пол е: не може да е хем българин, хем мъж! Иначе трябваше да е като всички останали български мъже (които са „проблемът на България“) и да е продукт на „балканската култура“ на пренебрежение към жените, да подценява ума им, да иска да ги държи само в кухнята, да ги кара да го обслужват сексуално, да ги мъчи с домашно насилие и домашна дискриминация, както сам твърди.

Ама чакайте сега! Нали България се управляваше от жени? Нали уж и половин Европа се управлява от даровити българки? Как тъй изведнъж „марш в кухнята“, как тъй сексуално обслужване и домашно насилие! Тук има някакво противоречие, някаква биполярност. Не може хем да си робиня, хем да си на върха на световната си реализация.

Анализаторът продължава. По изнесени от него данни, българската кухненска робиня и сексуална играчка на косматия си некадърен балканец стои твърде добре статистически. „В Румъния, Словакия, Полша само 10-20% жени държат висши позиции в централната банка, у нас са над 50%. Половината от висшите длъжности в научни институции в България се заемат от жени, в Унгария са 9%, Полша са 8%, в Румъния и Словения са 0%. В България 70% от висшите длъжности в медиите се държат от жени, в Полша – 0%“. Брех, тоз гаден и тираничен български мъж! Брех, таз подтисната и нереализирана българска жена!

Обикновена шизофрения ли е това или си има логично обяснение? Има си. Според автора си има. Причините българската жена хем да е най-дискриминираната, хем най-реализираната на света, са няколко: първо, българката е по-прилежна ученичка от българина; второ, семейната култура в България разглезва момчетата и ги прави безполезни; трето, преходът е потиснал гордостта на мъжете, те остават нереализирани, комплексират се и си го изкарват на жените, които, кой знае защо и как, успяват да се реализират там, където мъжете не успяват; четвърто, у нас насилието над жени се приема ведро и спокойно, за което свидетелства недостатъчния възторг както у мъжете, така и у жените към приемането на Истанбулската конвенция. Туй то. Това са причините българските жени да са толкова успешни, а българските мъже – такива тирани и нещастници, та чак да се превърнат в „проблема на България“. Не вярвате? Намерете анализа и го прочетете.

Объркан съм. Нали уж половете нямаха значение, нали всеки се самоопределяше по този въпрос? Вместо тази напредничавост, авторът ни предлага рафинирана сегрегация по полов признак, основана на детерминизъм! Колко са смешни някои хора, крещейки че са либерали, докато всъщност са завършени тоталитаристи!

В желанието си да защити жените, при все че нито Меглена Кунева, нито Кристалина Георгиева имат нужда от някаква защита, въпросният анализ им нанася тежка обида. Именно като казваш, че някой има нужда от специална защита, от привилегии, от квоти, за да се реализира, ти признаваш, че без това той (тя) не би могъл да го стори, тоест признаваш, че го мислиш за второ качество, за непълноценен. Ако българските жени са постигнали всичко, описано по-горе в статистиката, преди някой да се сети, че се нуждаят от протекционизъм, то очевидно няма никакъв проблем, никой никого не подтиска и никой на никого не пречи да се реализира.

Но, не! Трябва да скочим и да ратуваме за справедливост! И вече не дирим справедливост за индивида, за личността, а за някакви групи, които обявяваме за уязвими, за да се почувстват останалите гузни, че не са като тях. И в крайна сметка тези групи от дискриминирани (каквито я са били, я не са били никога) се превръщат в привилегировани, като облагите от тази тяхна привилегированост в по-голямата си част се усвояват от професионалните защитници на правата им. Да диференцираш хората и да прилагаш към тях различни подходи по полов признак, не е ли сексизъм? Не е ли отстъпление от любимия принцип за равенство? Или съвършеното равенство настъпва едва тогава, когато едни са по-равни от други?

Ето това е методиката на културния марксизъм – класите вече не са революционен фактор, защото се разбират помежду си и когато има да се върши работа, я вършат заедно, поради което живеят охолно и в разбирателство. Дошло е времето на изкуствените „онеправдани“ малцинства, за чието „оправдаване“ всички трябва да плащат.

Така или иначе – споделя авторът – необяснимо е защо България ще е хем страната, в която жените са най-еманципирани, хем те са подложени на ракиено презрение и кухненска принадлежност“. Като оставим настрана, че двете хипотези са очевидно несъвместими, остава да се запитаме в какво семейство е раснал авторът, какво е наблюдавал около себе си, сред какви мъже и жени се е движил. Поради възрастта си и поради заниманията си аз познавам ужасно много хора, но никъде не съм наблюдавал ракиено презрение към жените. Не казвам, че няма. Вероятно има по родните места на модерните либерали и космополити, но аз не съм виждал. Назначавал съм много хора на работа при мен, наемал съм и мнозина на граждански договори или като подизпълнители, но никога не съм се ръководел от това кой е мъж и кой е жена. Даже през ум не ми е минавало. Гледал съм личните им качества с оглед на конкретните нужди. Вярно, шофьорите ми винаги са били мъже, а секретарките – жени, но вярвайте ми, не съм върнал нито една кандидатка за шофьорка и нито един кандидат за секретар – такива просто не е имало.

Ето така, мисля, е нормално да се отнасяме към обществената и професионалната реализация на половете. Иначе ако изпаднем в квоти и протекции, ще убием справедливостта на място. Човеците са човеци, независимо дали са мъже или жени. Те имат еднакви естествени права, защото имат една и съща природа. Другото са неомарксически изгъзици, които обиждат личността на човека.

В професионално отношение разлика между половете няма, освен в професии, където са решаващи физическите качества, да речем миньор. Но по логиката на нашия „анализ“, за да не се чувстват жените обидени и дискриминирани, във всяка мина трябва да има и квоти за жени – така е най-либерално и най-цивилизовано.

Но пък ако някоя жена се почувства наистина дискриминирана, то винаги може да се самоопредели като мъж и проблемът ще бъде решен. Този оптимизъм струи от  заключителния абзац на „анализа“, който не е друго, освен полуприкрита апология на Истанбулската конвенция. Ако го погледнем така, може би ще разберем и простим глупостите, които водят до поантата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Тим О'Райли, "Бъдещето. Какво ни носи то и защо това зависи от нас" - 2  

  Вече писах тук за тази уникална и удивителна книга! Тогава бях започнал да я чета. Постепенно я дочетох и продължавам още по-уверено да смятам, че рядко се среща подобна нужна и важна за всички нас книга.

чети по-нататък

Свиване

“Записки от колибата“ - един брилянт на японската литература  

Преди доста много време, толкова доста, че вече не помня точно кога, Бени (Албена Тодорова) ми изпрати своята магистърска теза - превод на „Ходжоки“ от японския писател, поет и есеист Камо но Чомей (1154-1216).

Като любител на японската литература, не простих на превода и го глътнах незабавно и на един дъх, не само защото текстът не е много обемен, но и защото, наистина, започнеш ли го, трудно можеш да се откъснеш от него.

А от февруари т. г. Албена започна да публикува отделните глави на „Ходжоки“ в своя блог „Дневниците на Бени“ - вече с обяснителни бележки, препратки и „картинки“.

Аз съм по принцип читател, а не тълкувател и обяснител, затова тук ще препубликувам краткия увод на Бени, поместен в блога ѝ, от който увод ще научите някои любопитни неща за произведението и неговия автор, а след това следват препратки към всичките тринадесет глави, всяка от които е самостоятелна миниатюра.

Не ги четете обаче като мене „на едро“ и задъхано, четете ги много бавно, всяка през ден, през два, през месец, ако щете, и така сигурно ще чуете още по-отчетливо мъдрия глас на Камо но Чомей от далечния тринадесети век.

Впрочем, както искате.

Приятно четене!

(Павел Николов)

Текстът на „Ходжоки” е завършен през пролетта на 1212 година. Произведението е съставено в нелек период от японската история и литература. Съсловието на аристократите, към което принадлежи авторът Камо но Чомей, бавно, но сигурно отстъпва лидерските позиции в японския средновековен социум на набиращото сили военно съсловие. Периодът се нарича Камакура (1192-1333) и е известен със своята размирност.

Камакура настъпва след период на относителна стабилност в страната, известно като епоха Хейан (794-1192). На епохата Хейан дължим голяма част от класическото японско литературно и културно наследство под формата на танка (класически поетичен жанр, далечен роднина на хайку), моногатари (повествования), никки бунгаку (дневникова литература), дзуйхицу (букв. „следвайки четката”; записки, есе) и други.

Буквалното значение на думата „хōджōки” 方丈記 гласи „Записки от <колиба с големина> едно квадратно джō”. Както разбираме от текста, заглавието му е дадено по мястото, където е съставен, т.нар. „колибата от треви”. Тя е с големина едно квадратно джō (около 9 кв.м) и подслонява автора, Камо-но Чомей, в късните му години. Обемът на записките не е твърде голям – тринайсет глави спомени, случки, размишления, наблюдения.

“Ходжоки” е дзуйхицу, или букв. „следвайки четката”. Англоговорящите изследователи го наричат “есе”. Това е жанр, чийто най-известен представител са „Записки под възглавката” на придворната дама Сей Шōнагон (966-1025).

Най-точната дефиниция на дзуйхицу, на която съм попадала, е на изследователя Сачихико Накамура, който определя дзуйхицу като прозаичен жанр, при който „се записва свободно чутото, видяното, емоционалното преживяване, впечатленията, следвайки движенията на четката, без ограничения във формата”.

За мен жанрът дзуйхицу е изграден от два основни елемента - случка и емоционален отклик, като единият елемент невинаги следва другия непосредствено - понякога се оставят лакуни и разстояния. Най-близко до дзуйхицу в нашата литература бих поставила великите “Фрагменти” на Атанас Далчев (оранжевия втори том).

Оригиналният текст на “Ходжоки” за жалост не достига до наши дни. Съществуват няколко варианта на текста, като копието от храма Дайфукукоджи се счита за най-достоверен. Други запазени копия са този на Маеда или текстът от Сага, както и многобройни недостоверни копия, наричани руфубон.

(Албена Тодорова)

Глава 1. Реката

Глава 2. Пожарът от годините Анген

Глава 3. Ураганът

Глава 4. Преместването на столицата

Глава 5. Гладът

Глава 6. Земетресението

Глава 7. Подчиниш ли се на света

Глава 8. Моето минало

Глава 9. Колибата ходжо

Глава 10. Обстановка

Глава 11. Красивите гледки си нямат господар

Глава 12. Как се живее в отшелническата колиба

Глава 13. Сам питам сърцето си

юни 13, 2018

Свиване

Директива за аудиовизуални медийни услуги: ревизията пред финал  

Словашко, Малтийско, Естонско председателство – и на 13 юни 2018 посланиците на ЕС са потвърдили постигнатото на 6 юни 2018 г. споразумение  за модернизиране на съществуващите правила за предоставяне на аудиовизуални медийни услуги в Европа.

Директивата ще бъде представена на Европейския парламент за гласуване на първо четене и впоследствие за приемане от Съвета.

Директивата ще влезе в сила на двадесетия ден след публикуването й в Официален вестник на ЕС, а държавите-членки ще разполагат с 21 месеца от влизането й в сила (20 дни след публикуването), за да я транспонират в националното законодателство.

Цялото прессъобщение

Австрийското председателство вече очаква началото, сайтът

Свиване

Издателите срещу платформите  

Издателите срещу платформите.

Така изглежда картината.

В Европейския съюз фронтът е отворен по повод Директивата за авторското право. Издателите са се мобилизирали за натиск особено върху ЕП ( при държавите е по-лесно за големите европейски лобисти) – и чакаме 20 юни, за да видим ще успеят ли да се обзаведат с ново сродно право противно на мнението на депутати, академията, неправителствен сектор, експерти на ЕК  (#linktax).

Сега се очертава втори фронт, този път за ролята на платформите.

В Конгреса казаха на Facebook, че е опасност за машината на демократичните избори и ще трябва да вземе мерки – за да не ги вземат държавите. И компанията се задвижи, при това по посока на препоръките за прозрачност. На 23 април – и с оглед идващите избори в САЩ през юни – компанията започна процес на верификация на рекламодателите с цел   прозрачност   на политическите реклами.  Проверява се  самоличност и  пощенски адрес на рекламодателите,  освен това рекламодателите ще трябва да разкрият кой плаща за политическите реклами. Заедно с това Facebook започна да показва платените съобщения – в Ирландия още през април заради референдума, а другаде от юни – Facebook обяви, че възнамерява да добави информация за това, кой плаща за рекламите, дали е гражданин или постоянно пребиваващ  в САЩ или не,  какъв обхват имат платените съобщения – и тази информация ще е в архив, и  в него ще може да се  търси, включително по теми –   абортите, гражданските права, престъпността, икономиката, образованието, околната среда, външната политика, оръжията, здравеопазването, имиграцията, военните, бедността, данъците, тероризма и “ценностите”.

И тогава дойде реакцията. Първо 2000 американски медии в открито писмо възразиха, че новите правила за рекламиране на Facebook не се прилагат само за политически кампании, а  за издатели на новини и за всеки, който иска да постави реклама на платформата, която реклама компанията може да сметне  за политическа. Facebook не е предвидил  освобождаване от новите правила.

В писмото си медиите предлагат Facebook да “освободи  новините от включването в архив и  етикетиране за политическо съдържание. ” На 11 юни подобно писмо до Facebook пристига вече от няколко обединения от Европа и Америка – все по същата  тема за освобождаване от включване в архива заедно с платените политически реклами.

Предлагат се и критерии, по които Facebook да освобождава новинарски организации – с професионален редакционен персонал и проверими източници на средства, включването в проверима асоциация на новините, включително и в седемте групи, подписващи писмото.

 

В отговор на писмото Камбъл Браун от Facebook  заявява: “Ние признаваме, че съдържанието на новини за политиката е различно от политическата реклама и   работим с издателите, за да формираме правилния подход”.

Накратко: на този втори фронт известно  сближаване на позиции има, известна видимост за рекламодателите има, известен напредък има  – но все още виждаме  “контурите само” на новата цифрова медийна екосистема, адекватна за 21 век.

Свиване

Разрешават AT&T/Time Warner, иде ли Comcast/21st Century Fox  

Става въпрос за т.нар. вертикална интеграция. Доставчик на телекомуникационни услуги придобива доставчик на съдържание. И става много голям, много важен фактор в комуникационната система.

AT & T, която повечето американци познават като доставчик на мобилна телефония, купува Time Warner, собственик на медии и производители на съдържание като HBO, Warner Bros., Cartoon Network и CNN.

Не е изолиран случай. А е поредният случай, поредният опит.

Comcast е собственик на NBCUniversal, а Verizon притежава   Yahoo (с Yahoo News) и HuffPost. FT дава повече информация за придобивания в сектора.

 

http _com.ft.mergers

Не е добре. Някой ще каже – иновации, инвестиции. Може би – но когато става дума за информиране, има други критерии. Вертикалната интеграция в информационната сфера има не по-малко важна  неикономическа страна.

Съдията обаче – засега – разрешава – в решение от близо двеста страници, ако някой иска да чете.

Update, NYT:

Битката за бъдещето на медиите започна.  Одобрението на съдията за $85 милиарда ще има значение за серия придобивания на някога мощни новинарски и развлекателни компании от времето, когато кабелът беше цар, за да се позиционират конкурентно на Netflix, Amazon и YouTube. Колко бързо ще се променят нещата?  Netflix надмина  Disney и вече е най-мощната компания  на стойност $158 милиарда. Върви залагането  за предстоящия сблъсък между Comcast и The Walt Disney Company  за 21st Century Fox.

И преди да изсъхне мастилото на статията, излезе новината за Comcast, предложил $65 милиарда. Comcast вече притежава NBCUniversal.

Предприятията, които г-н Мърдок се е съгласил да продадат, включват филмови и телевизионни студия, почти две дузини регионални спортни мрежи, кабелни мрежи, включващи FX и 30% от Хулу. Сделката ще включва и 39-процентното дялово участие на Fox в европейския  Sky. Comcast вече направи оферта да купи останалите 61% от Sky в отделна сделка. (Кабелната мрежа на Fox News, радиостанциите Fox, Fox Business Network и спортната мрежа FS1 няма да са част от транзакцията).

 

Свиване

Солидарна отговорност. За какво да внимавам?  

солидарна отговорност - за какво да внимавам

Мой приятел ме помоли да се задължа солидарно с него по една сделка, която сключва. Аз подписах, без да се замислям, тъй като държа на него и не можах да му откажа. Май обаче не проучих достатъчно добре какво точно означава да съм солидарен длъжник, но ето какво се оказва на практика. Какво представлява солидарната […]

The post Солидарна отговорност. За какво да внимавам? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Премиерът - какъв не трябва да бъде той  

  Има една златна формула, отнасяща се до лекциите в университетските аудитории - 8:1.
  Това ще рече - за качествена, съдържаща нови и актуални неща в сравнение с предходната година, лекция, преподавателят трябва да се готви 8 часа за всеки 1 час лекция.
  А как иначе!? Лекцията е нещо отговорно, тя е предизвикателство, на което трябва да се даде адекватен отговор, а не номер, който трябва да се отбие.

чети по-нататък

Свиване

Фредерик Ремингтън  

Фредерик Ремингтън (1861-1906) е американски художник, илюстратор и скулптор.

Като дете се увлича от лова и ездата, започва също така да рисува много отрано, включително и въображаеми неща. Учи в училището по изкуства към Йейлския университет, но по това време се интересува повече от футбол и бокс. След смъртта на баща си се връща у дома, скоро обаче заминава на запад и става предприемач в град Канзас сити. През 1884 година се жени за Ева Кейтън и учи в Студентската художествена лига в Ню Йорк (Art Students League of New York). Започва да рисува илюстрации за издателства, публикуващи книги за Дивия Запад. Много от ранните му произведения са публикувани в списанията Collier’s Weekly и Harper’s Magazine.

Въпреки че Ремингтън е известен като художник, чиито произведения са посветени на Дивия Запад, той прекарва там не повече от два месеца. Успехът му обаче се дължи на това, че успява да пресъздаде облика на региона и на неговите обитатели в незасегнат от цивилизацията вид. Ремингтън е приятел на писателя Оуен Уистър, чиито произведения също са свързани с Дивия Запад.

През 1898 година Ремингтън става военен кореспондент и отразява събитията по време на Испанско-американската война. Едно от задълженията му е да прави илюстрации за Уилям Рандолф Хърст, „бащата“ на „жълтата преса“.

Ремингтън злоупотребява сериозно с алкохола, но умира на 48 години не от това, а по време на операция за отстраняване на апендикса. (Превод от руски: Павел Николов)

Следват някои произведения на Фредерик Ремингтън, повечето от които са в „движеща се“, динамична форма.



А на края едно малко филмче за скулптора Ремингтън.


юни 12, 2018

Свиване

Отговорите на Зукърбърг до Конгреса  

454 страници с отговори до двете сенатски комисии, с които Зукърбърг  се срещна  през април (срещата)  .

Интересен материал, scripta manent.

 

Свиване

Всеки трети в България не чете никога  

Всеки трети в България от пълнолетните у нас (36%) заявява, че не чете никога,  а всеки четвърти (24%) чете почти ежедневно. Това показват данните от национално представително изследване на общественото мнение, проведено от Институт Отворено общество – София през април 2018 г.

Делът на хората, които заявяват, че отделят време за четене на книги почти всеки ден, е около 3 пъти по-голям в столицата (33%) и в областните градове (30%) от дела на тези в селата (12%).

От тези, които вярват, че медиите предоставят точна информация и са независими, над 40% заявяват, че изобщо не четат. От тези, които не вярват на медиите,  30% заявяват, че не четат – четящите са значително по-скептични.

Свиване

Съд на ЕС: марки – цвят  

Днес беше оповестено решение на Съда на ЕС (голям състав) по дело C‑163/16

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия)  в рамките на производство по дело

Christian Louboutin, Christian Louboutin SAS срещу Van Haren Schoenen BV  –

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 22 юни 2017 г.,

предвид определението за възобновяване на устната фаза на производството от 12 октомври 2017 г. и след изложеното в съдебното заседание от 14 ноември 2017 г.,

след като изслуша допълнителното заключение на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 6 февруари 2018 г., Съдът обсъди следното:

Член 2 от Директива 2008/95, озаглавен „Знаци, от които може да се състои марката“, предвижда:

„Марка може да се състои от всеки знак, който може да бъде представен графично, по-специално думи, включително лични имена, рисунки, букви, цифри, формата на стоката или на нейната опаковка, при условие че тези знаци са способни да отличават стоките или услугите на едно предприятие от тези на други предприятия“.

4        Член 3 от същата директива, озаглавен „Основания за отказ или недействителност“, гласи:

„1.      Не се регистрират, а ако бъдат регистрирани, се обявяват за недействителни: […]

д)      знаци, които се състоят изключително от:

i)      формата, която произтича от естеството на самите стоки; или

ii)      формата на стоките, която е нужна за постигане на технически резултат;

iii)      формата, която придава значителна стойност на стоките;

Фактите:

Christian Louboutin създава и произвежда обувки. Спорната марка, чиято защита се търси, е   описана по следния начин: „Марката се състои от червен цвят (Pantone 18‑1663TP), покриващ подметката на обувка по показания на изображението начин (контурът на обувката не е част от марката, а има за цел да изясни разположението на марката)“.

Дружество Van Haren, което управлява обекти за търговия на дребно с обувки в Нидерландия, продава обувки на висок ток, чиято подметка е покрита с червен цвят.

Преюдициален въпрос:

„Ограничава ли се понятието за форма по смисъла на член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от [Директива 2008/95] (в текстовете на немски, английски и френски език на [тази директива] съответно: „form“, „shape“ и „forme“) до триизмерните характеристики на стоките като техните контури, размери или обем (които се изразяват в три измерения), или тази разпоредба обхваща и други (нетриизмерни) характеристики на стоките, като цвета?“.

Съдът:

21      В контекста на правото относно марките понятието „форма“ обикновено се разбира, както подчертава Европейската комисия, като обозначаващо съвкупност от линии или контури, която определя съответната стока в пространството.

22      Нито от Директива 2008/95, нито от практиката на Съда, нито от обичайния смисъл на това понятие следва, че даден цвят сам по себе си, без ограничение в пространството, може да представлява форма.

23      Възниква обаче въпросът дали обстоятелството, че определен цвят покрива конкретно място от съответната стока, означава, че разглежданият знак се състои от форма по смисъла на член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от Директива 2008/95.

24      В това отношение следва да се отбележи, че макар несъмнено формата на стоката или на част от стоката да има някаква роля при определянето на цвета в пространството, все пак не може да се приеме, че даден знак се състои от тази форма, когато с регистрацията на марката се цели да се защити не формата, а само покриването с цвят на конкретно място от посочената стока.

25      Както отбелязват германското и френското правителство, правителството на Обединеното кралство и Комисията, спорната марка не се отнася до специфична форма на подметката на обувки с висок ток, тъй като в описанието на тази марка се посочва изрично, че контурът на обувката не е част от посочената марка, а служи само за изясняване на разположението на червения цвят, обхванат от регистрацията.

26      При всички положения знак като разглеждания в главното производство не може да се счита за състоящ се „изключително“ от формата, когато, както в настоящия случай, основният предмет на този знак е цвят, уточнен с международно признат идентификационен код.

27      С оглед на гореизложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от Директива 2008/95 трябва да се тълкува в смисъл, че знак като разглеждания в главното производство, който представлява цвят, покриващ подметката на обувка с висок ток, не се състои изключително от „формата“ по смисъла на тази разпоредба.

Цялата работа е за регистриране на т.нар. хибридна марка, червените подметки. Сложно, Генералният адвокат е давал второ заключение, рядък случай.

Преди няколко години пак имаше подобно решение, вж тук.

Първи коментари:

 

Свиване

За запазения знак на БНТ от 1959 и за конкурсите на БНТ  

… художници и графични дизайнери от различни поколения като Филип Попов, Филип Бояджиев, Милена Вълнарова, проф. Пламен Вълчев, Стоян Дечев… изясниха, че запазеният знак на БНТ на Стефан Кънчев не бива да бъде сменян, че заданието трябва да е поне 15 страници, че тази задача иска поне 6 месеца и че поради липсата на генерална стратегия в заданието обявеният от БНТ „конкурс“ е само за парлама…

И пристигна генералният директор на обществената медия Константин Каменаров.

След доста спорове и забележки Каменаров обясни, че заданието е направено така, защото телевизията много бърза да разполага с нови знаци за новия сезон. Но директорът на БНТ прие да работи съвместно със СБХ и дизайнерската общност за постигането на най-добър резултат.

Най-важното, което научихме от генералния директор на БНТ, е, че запазеният знак на телевизията от 1959 г. на Стефан Кънчев все пак няма да се пипа. Ще се търси нов дизайн само за останалите 4 програми.

За кои програми по-точно, какво става с програмите  – това също е интересен въпрос.

За  да се правят знаци, трябва да има ясно програмно съдържание по лицензия (за програмите с наземно разпространение) – коя е политематична, коя е културна – оставете зрителите и регулатора – поне за авторите на знаци  трябва да е ясно, не е ли така?

Свиване

А ще стане още по-зле  

  Една от книгите, които чета е случващото се у нас през 1981-1989 г. Сравнявам написаното с моите спомени за онова време.
  Срещам фраза, която горе-долу звучи така:
Имаше много примери за цинизма на режима. Повечето негови активисти смятат, че т.нар. "народна демокрация" и "социализъм" са само удобна форма без съдържание, за да държат властта и да консумират материални и духовни блага, напълно недостъпни за обикновените хора.

чети по-нататък

Свиване

Културното наследство в политиките на ЕС  

В Официален вестник на ЕС:

Заключения на Съвета относно извеждането на преден план на културното наследство в политиките на ЕС

В своите заключения от 14 декември 2017 г.  Европейският съвет призова държавите членки, Съвета и Комисията, в съответствие с областите им на компетентност, да продължат работата, с оглед да се възползват от предлаганата от Европейската година на културното наследство през 2018 г. възможност за повишаване на осведомеността относно социалното и икономическото значение на културата и културното наследство.

Държавите се приканват:

  • Да признаят ролята на културното наследство в имащите отношение национални секторни програми, съфинансирани от ЕС, с оглед на запазването на стойността и значението на културното наследство за местните хора и бъдещите поколения и пълно разгръщане на потенциала на културното наследство като ресурс за икономическо развитие, социално сближаване и културна идентичност;
  • Да продължат сътрудничеството си, като отчитат приоритетите и дейностите в новия Работен план за културата за периода след 2019 г., свързани с интегрирането на културното наследство в други политики на ЕС.

Държавите и Комисията се приканват:

  • Да изведат на преден план културното наследство в имащите отношение политики на ЕС и да повишат осведомеността сред заинтересованите страни относно взаимните ползи от интегрирането му в други секторни политики, както и относно възможностите за финансиране за културното наследство , включително чрез предоставяне на навременна информация на заинтересованите страни по отношение на наличните средства на ЕС, насочени към културното наследство.
  • Без да се предрешават преговорите по следващата многогодишна финансова рамка, да проучат възможностите за поставяне, когато е целесъобразно, на по-ясен акцент върху опазването и утвърждаването на общото европейско културно наследство в имащите отношение програми на ЕС. Това може да се направи чрез вземане под внимание на културното наследство при изготвянето и изпълнението на програмите, но също и чрез включване на културното наследство като стратегическа цел сред основните им приоритети.
  • Да стимулират иновациите, устойчивостта и социалното приобщаване чрез специфични ориентирани към културното наследство проекти с европейско измерение и социална добавена стойност и като се вземе предвид аспектът на равенството между половете.
  • Да поощряват сътрудничеството между европейските изследователи, специалисти и институции за образование и обучение с оглед насърчаване на висококачествени умения, обучение и трансфер на знания в традиционните и новите професии, свързани с културното наследство.
  • Да наложат в още по-голяма степен принципа на основано на участието управление на културното наследство чрез анализиране на текущите практики в управлението на културата, определяне на действия, по целесъобразност, за създаване на по-отворено, основано на участието, ефективно и последователно управление на културата, както и чрез обмен на най-добри практики.
  • Да определят добрите национални и международни практики и да улеснят обмена им чрез насърчаване на мобилността на специалистите от сектора на културата в Европа
  • Да задълбочат и разширят диалога с организациите на гражданското общество, европейските граждани, и по-специално с европейската младеж с цел постигане на по-задълбочено разбиране на приноса на европейското културно наследство към утвърждаването на общата европейска идентичност в цялото ѝ многообразие от култури, езици и наследства.
  • Да продължат да подкрепят културното наследство като важен елемент на стратегическия подход на ЕС към международните културни отношения, както и при насърчаването на междукултурния диалог.
  • Да прилагат съвместно с международни организации общи и координирани транснационални действия с цел съхраняване и опазване на културното наследство по устойчив начин и в съответствие с Програмата до 2030 г. за устойчиво развитие
  • Да насърчават подпомагането на цифровизацията на културното наследство като инструмент за отворен достъп до културата и знанията, като по този начин се стимулират иновациите, творчеството и основаното на участието управление на културното наследство.
  • Да предоставят онлайн резултатите, докладите и оценките на финансирани от ЕС инициативи и проекти в областта на културното наследство по по-систематичен и лесен за намиране начин.
  • Да използват възможността, осигурена от Европейската година на културното наследство през 2018 г., за изграждане на обща и цялостна стратегическа визия за културното наследство и да гарантират неговото запазване чрез разработване на конкретни действия. Когато е възможно, следва да се търсят полезни взаимодействия с Европейската стратегия за културното наследство за ХХI век на Съвета на Европа.
  • Да оказват подкрепа за разработването на основани на факти политики, като продължават да работят с Евростат и националните статистически служби по събирането на надеждни данни относно социалния и икономическия принос на културното наследство и да допринасят към подобни усилия на международно равнище на организации като ЮНЕСКО и Съвета на Европа
Свиване

“Закупуване” на осигурителен стаж. Каква е процедурата?  

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Магдалена Митова, студентка по “Право” в СУ “Св. Климент Охридски”.

Вече съм почти на финалната права и ми остава малко до навършване на пенсионна възраст. Добре знам обаче, че трябва да отговарям на определени условия, за да придобия право на пенсия и че освен навършени години, трябва да имам и натрупан осигурителен стаж. На мен обаче съвсем малко не ми достига, за да покрия критериите за минимален осигурителен стаж (за 2017 – 35г. и 4м. за жени и 38г. и 4м. за мъже), така че да мога да се пенсионирам. Чувал съм,че такъв стаж мога да си “закупя”, но не ми е ясно точно как става.

Кога мога да си закупя осигурителен стаж?

Имам няколко възможности:

1. Мога да си закупя времето, през което съм се обучавал във висше и полувисше учебно заведение или времето, в което съм карал докторантура и съм придобил образователна и научна степен “доктор”.

В тези случаи осигурителен стаж мога да закупя за не повече от срока на обучение, предвиден по учебния план за специалността, която съм записал. Например ако съм записал специалност, която трае 4 години, мога да си закупя стаж само тези 4 години, но не и за повече (дори и да съм презаписал една година и да съм го изкарал за 5 г., а не за 4 г). Трябва да съм наясно, че е необходимо не само да съм се записал да уча, но и да съм завършил успешно! Без значение е формата на обучение – редовна, задочна, вечерна и др.

Осигурителният ми стаж се установява с удостоверение по утвърден образец, издадено от териториалното поделение на НОИ, въз основа на:

- диплома за завършено висше или полувисше образование или документ за придобита научна и образователна степен доктор;

- документ за внесените осигурителни вноски;

- документ, удостоверяващ срока на обучението или докторантурата.

Важно! Времето, в което съм учил, трябва да не е било зачетено за стаж на друго основание – например в същия период да съм бил и на работа, от която да са ме осигурявали. Ако все пак включва такива периоди, мога писмено да поискам възстановяване на сумите от внесените осигурителни вноски. Тези суми ще ми бъдат върнати въз основа на разпореждане, издадено от длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ).

2. Другата ми опция е да си закупя до 5 години осигурителен стаж, който не ми достига, за да придобия право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в случаите, в които съм навършил общата възраст за пенсиониране (за 2017 г. – 61 г. за жени и 64 г. за мъже). Тъй като мога да закупя само до 5 години осигурителен стаж, това означава, че няма как да се възползвам от това си право, когато нямам никакъв осигурителен стаж. Не мога да си закупя осигурителен стаж по този ред и ако реша да се пенсионирам по-рано (тоест преди да навърша необходимите години) .

Такъв стаж мога да закупя само за да придобия право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

В случаите, в които съм внесъл осигурителни вноски за завършено висше/полувисше образование за периоди по-малки от 5 години, имам право да внеса осигурителни вноски за “недостигащ стаж” за разликата до 5 години.

Осигурителният доход за времето, за което съм си “купил” осигурителен стаж, не се взима предвид при изчисляването на размера на пенсията, която ще ми бъде отпусната.

Важно! И при двата варианта, при които мога да си закупя стаж, времето, за което съм внесъл осигурителни вноски, се зачита за осигурителен стаж от трета категория (в тази категория са работи като счетоводител, бояджия, животновъд).

Какво трябва да направя?

Трябва да подам заявление за пенсиониране до териториалното поделение на НОИ с искане да преценят колко осигурителен стаж не ми достига. Тази преценка се прави към датата, на която съм подал заявлението. В рамките на 5 работни дни от дата на подаване трябва да ми изпратят уведомително писмо, в което ми съобщават колко още осигурителен стаж ми трябва за пенсия, сумата на дължимите осигурителни вноски и реда, по който трябва да ги внеса.

В случай че документите, които съм подал, са нередовни и/или пък нещо липсва, уведомителното писмо ще ми бъде изпратено в срок от 5 работни дни от датата, на която представя редовните документи или, когато изтече 1 месец откакто са ме уведомили за нередностите. Ако не ги отстраня в предвидения срок, длъжностното лице ще издаде разпореждане въз основа на наличните редовни документи.

В 14-дневен срок от получаване на уведомителното писмо е необходимо да представя в териториалното поделение на НОИ удостоверение, че съм внесъл дължимите осигурителни вноски (УП – 16) . В случай че живея в чужбина, това удостоверение може да ми бъде издадено от териториалното поделение на НОИ – София-град. Ако изпусна срока и не представя такова удостоверение, ще получа отказ и няма да ми бъде отпусната пенсия.

Kaква е цената?

“Закупено” време ще ми се зачете за осигурителен стаж след като внеса за своя сметка по банков път осигурителни вноски, изчислени в процент, определен за фонд „Пенсии” за родените преди 01.01.1960 г. върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица (460 лв.). За 2017 г. процентът на осигурителната вноска е 18,8 % върху 460 лв., тоест 86,48 лв. за един месец осигурителен стаж.

юни 11, 2018

Свиване

За поредна година отборът на СУ постигна добро класиране на състезанието "Телдърс"  


В края на май отборът на Софийския университет "Св. Климент Охридски" постигна поредно добро представяне на едно от най-реномираните състезания по международно право - "Телдърс" (TELDERS), което се провежда в Хага, Нидерландия. "Капитал" се свърза с треньорите на отбора Христина Пантева и Мирела Христова.

Те са магистри по право от Софийския университет "Св. Климент Охридски" . Преди да стане треньор на отбора (две поредни години), Христина е била член на представителните отбори на...
Свиване

Медии и пропаганда след Студената война  

 

Медии и пропаганда след Студената война
сп. Критика и хуманизъм, кн. 47, бр. 1/2017, с. 502, ISSN:0861-1718

Съдържание на броя 

водещи броя: Том Джунс, Леа Вайсова, Димитър Вацов.

В броя са включени статии на авторите: Вяра Ангелова, Валентин Аспарухов, Димитър Вацов, Валентин Вълканов, Марк Галеоти, Надя Данова, Том Джунс, Боряна Димитрова, Боян Захариев, Боян Знеполски, Мартин Канушев, Деян Кюранов, Мария Нейкова, Константин Павлов, Жана Попова, Албена Хранова, Андрей  Циганков, Милена Якимова

Електронна версия на броя (със свободен достъп) 

*

 

Сп. Критика и хуманизъм е основано през 1990 г. и е първото независимо академично списание в България. Издател на списанието от основаването му е Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София (ФХСИ).

Свиване

Как да стана планински спасител?  

как да стана планински спасител

Целогодишно през свободното си време все повече предпочитам да ходя в  планината (повече за правата ми в планинанта ще науча тук). Планинските преходи и екопътеки, колоезденето, покоряването на върхове, карането на ски и сноуборд са любими мои занимания. Безопасно ли е обаче в планината? Много често се случва планинарите да се изгубят, пострадат или изпаднат в […]

The post Как да стана планински спасител? appeared first on pravatami.bg.

Свиване

Изкуството да оскърбяваш - 15  

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

Някои явления стават много по-разбираеми, когато използваме аналогия. За да разберем защо изведнъж в Русия разкопаха Йосиф Висарионович, ще си спомним един стар, но ефектен експеримент с паяци.

И така. Избираме от семейство ликозиди (Lycosidae) най-агресивния самец и внимателно му отстраняваме педипалпите (крачетата, на които има торбички със сперма). След това разрязваме на женски паяк пигидия (задната част) и изваждаме едва забележимите полови тръбички. Пренасяме ги със скалпел върху предметно стъкло, където поставяме и отделените педипалпи. Разбира се, създаденият от нас сексуален натюрморт на пръв поглед няма никакви шансове пред живия възбуден арахнид, когото поставяме до стъклото.

Но ако сме направили всичко правилно и сме избрали за препарирането най-злобния самец, контролната самка ликозид ще избере натюрморта. Тя ще пренебрегне живия самец. Нещастникът ще започне да тъгува и всичките му осем очи, едно след друго, ще помръкнат тъжно. А самката, кършейки крачка и треперейки, ще търка о стъклото своето генитално отверстие, опитвайки се упорито да се чифтоса с миризмата на мъртвия злодей.

Всичко това прилича много на новия „избор на Русия“, която днес не скрива своите симпатии към Йосиф Сталин. Разбира се, колкото Руската федерация „да търка задник по стъклото“, няма да забременее с никого, приличащ на Висарионович. Но тя го търка. Очевидно тъгува… и има желание.

Изглежда, че хилядите години на непрекъснати изнасилвания и побои не са ѝ останали даром. Тя си е изработила твърд навик да бъде бита и има нужда от някого, който да издевателства над нея истински. Ако с съди по всичко, Русия не възприема Путин в това му качество. Страната не вижда в него истински тиранин от класа, способен да се плиска с такава наслада в нейната кръв, както го е правил Йосиф.

Разбира се, Русия може да бъде разбрана. Тя отново започва да скучае. Националният икономически апокалипсис, за настъпването на който беше направено всичко, което е възможно, някак си глупаво „увисна“; гадните маи ни преметнаха с обещанието си за „края на света“, а дългоочакваната война заглъхна като шперплатовата „Армата“. Никакви други общонационални развлечения за „народа богоносец“ в близко време не се предвиждат. Остава само миризмата на мъртвия Висарионович, на когото Русия е решила да се отдаде демонстративно поради липса на други достъпни забавления.

В това няма нищо особено трагично. По много причини да се реконструира истинският сталинизъм в мащабите на страната днес е невъзможно. Но наблюдаваният днес „неосталинистки“ феномен е напълно достоен за изследване. Разбира се, той е декоративен, но не може да се отрече, че е емблематичен и че е способен да характеризира народните маси. Това състояние на Русия е още повече любопитно, защото инфекцията на сталинизма идва явно не от Кремъл, а се самозаражда в „народните недра“.

В какво се крие тайната на сталинското обаяние? Въпреки драматично раздутия мехур „култ към победата“ Йосиф Висарионович изобщо не може да бъде възприет сериозно като „главнокомандващ“. Прекалено очевидна е „пировостта“ на тази победа. Иначе нямаше защо да се плете около нея такъв мощен пашкул от защитни лъжи и законодателно да се защитава победата от всякакви сериозни изследвания на нейната природа. Разбира се, „любителите на твърдата ръка“ не признават това, но гореспоменатата „пировост“ отдавна вече е обществена тайна и с течение на времето хората, естествено, ще престанат да се притесняват от този факт.

Впрочем, и сега липсата на каквито и да е пълководски таланти у Йосиф е прекалено очевидна. Следователно нещата изобщо не опират до „победата“.

Въпросът е в друго. У представителите на народа богоносец има непобедима нужда се унижават един друг, което е естествено следствие от своеобразното развитие на държавния организъм и на култа към началстването. Но възможността да унизиш до краен предел някого съвсем не се отдава винаги. Много често тя остава само мечта. И ето че Сталин се оказал способен да даде криле на това руско въжделение.

Затова той е скъп като голям учен, като изобретател на начина да предостави на хората възможността да си пият един на други кръвта, без да рискуват почти нищо.

Естествено, някой трябва да сумира и да оформи художествено това изобретение, за да го запази, а при случай да има възможността да го предава от поколение на поколение. И, разбира се, най-много от всички е помогнала за запазването и за възраждането на спомена за Сталин интелигенцията с нейната маниерна любов към историята и към „съхраняването на паметта“ с помощта на табелки, свещи и стихотворения. Нейните ридаещи „Архипелаггулази“ не само са запазили грижливо паметта за „всенародния кръвопиец“, но и са я направили поучителна и… съблазнителна.

Трябва да помним, че подобен род литература служи и като превъзходен методически материал. Всички тези ридания са много по-скоро учебници за бъдещи потисници, отколкото предупреждение за възможните жертви. Те учат, че в Русия масовото унищожение на човек от човека е напълно осъществимо и може да бъде абсолютно ненаказано. А за да играеш ролята на палача, а не на жертвата, трябва само да избереш правилната страна и понякога да демонстрираш елементарни навици за сервилност.

И все пак този вид четиво е полезно и за потенциалните жертви. Те също се учат: на покорност по всяко едно време, на умение да умират в ледените бараки, да ядат грес и да се опиват от собствената си духовност.

Нещо повече, днес окончателно се е оформила възможността да се нареди пъзела на събитията. Сега всички знаят как именно ще изглежда възмездието за репресиите, ако историята се повтори. Отговор за милионите убити, измъчвани до смърт, уморени от студ, изнасилени и осакатени ще бъде страшната мъст на интелигенцията. След осемдесет години тя ще закачи някакви табелки в някакви входове. И там, за да отмъсти на палачите, ще прочете стихотворение.

Глупаво е да предположим, че всички тези пикантни нюанси ще останат незабелязани от много съобразителния и откровено скучаещ народ. Не трябва да се забравя, че някога именно той е бил вдъхновен писач на 23 000 000 доноса, мръзнел е с ентусиазъм на картечните вишки в лагерите и свойски е бъркал с лапите си в гащите на разплаканите жени на политическите затворници.

Едва ли нещо съществено се е изменило в неговата природа. Вероятно мечтите на новите поколения все още не са много конкретни. Та те все още не са изпитали упоението от писане на донос. И не са се замисляли за това колко приятно ще бъде да погледат съседа си от „елитката“ (елитно жилище – бел. прев.), когото посред нощ го отвеждат някакви граждани с маузери.

А напразно не са се замислили. Вероятно това би им позволило да усетят още по-силно своето участие във великата съдба на великата страна. Пък и би разрешило отдавнашния спор със съседа им за мястото за паркиране.

Те все още не разбират в какво именно се състои за тях привлекателността на Йосифовия образ. Възможно е никога да не разберат това. Което между другото няма да им попречи все така да си търкат „задника по стъклото“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

13. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

юни 10, 2018

Свиване

Първият път като трагедия, вторият път като още по-голяма трагедия  

  1.
  Ние се тревожим за Демокрацията в България. Но за нея можеше и трябваше да се тревожим, когато след 28 години на Преход се оказахме с парламент без опозиция. Защото опозицията не е тази, която не участва явно във властта. Опозицията означава надежден коректив и принципна алтернатива, когато от властта се посяга на стратегически приоритети и национални интереси.

чети по-нататък

Свиване

Слуховете за смъртта на Европа и залеза на Запада са силно преувеличени  

  Преди близо двадесетина години в своите научни публикации аз формулирах тезата си, че една от водещите тенденции в международните отношения в началото на ХХІ век ще бъде стратегическият и ценностен, т.е. цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки. И нарекох това метафорично „разширяване на Атлантическия океан”.

чети по-нататък

Свиване

Нобелови лауреати – 1951 година  

Макс Тейлър (Max Theiler)

30 януари 1899 г. – 11 август 1972 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1951 г.

(За откритията му, свързани с жълтата треска и начините за борба с нея.)

Южноафриканският бактериолог Макс Тейлър е роден в Претория и е по-малкият от двамата синове на Ема (Джеги) Тейлър и Арнолд Тейлър, швейцарци по произход. Баща му, известен ветеринарен лекар, е началник на южноафриканската държавна ветеринарна служба. Подкрепян от баща си да работи в областта на медицината, Тейлър се записва през 1916 г. за двегодишни медицински курсове в Кейптаунския университет. След това заминава за Лондон, където учи в медицинското училище на болницата „Сент Томас“ и в Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина, филиали на Лондонския университет.

Като получава медицинска степен през 1922 г., Тейлър заема длъжността асистент в отдела по тропическа медицина към Харвардското медицинско училище. Първите му изследвания в Харвард засягат амебната дизентерия и контролираното използване на содоку (болест при ухапване от плъх) с лечебна цел (по аналогия на използваната от Юлиус Вагнер фон Яурег /1927/ маларийна треска за лечение на сифилис). Скоро обаче Тейлър започва да се интересува от жълтата треска.

Жълтата треска е остро вирусно заболяване, което се среща в страните на Африка и Америка. Смъртността ѝ често надминава 10 процента и дори днес това заболяване е неизлечимо. По време на проектирането на Панамския канал от американците членовете на комисията за жълтата треска, сред които Уолтър Рийд и Уилям Горгас, установяват, че болестта се предизвиква от определен вид комари. Опирайки се на изследванията на Рийд, Рокфелеровото дружество подготвя през 1916 г. програма за ликвидиране на жълтата треска. Предприемането на подобни мерки изглежда много належащо, защото медицинските експерти предполагат, че корабите, преминаващи през канала, ще пренасят жълтата треска от Карибско море в Азия. Бедствието все пак не се случва, защото имунитетът към треската денга (срещаща се в азиатските страни - бел. П. Н.) е сходен с имунитета към жълтата треска.

Но този факт не е още известен и Рокфелеровата програма изглежда доста целесъобразна.

Основавайки се на резултатите от работата на комисията за жълтата треска, учените достигат до извода, че болестта поразява само хората и може да бъде ликвидирана с унищожаването на популацията на комарите или със създаването на ваксина. Понеже второто изглежда по-вероятно, основна задача стават фундаменталните изследвания на болестта и нейния причинител.

През 1919 г. японският изследовател Хидео Ногучи съобщава, че е изолирал бактериите, предизвикващи появата на жълта треска. Към средата на 20-те години други учени успяват да заразят с възбудителя на болестта лабораторни животни, което може да се смята за изключително достижение, и през 1926 г. Тейлър и неговият колега Андрю Селард получават убедително доказателство, че жълтата треска се предизвиква не от бактерия, а от филтриращ вирус. През следващата година учени от Рокфелеровото дружество успяват да заразят макак резус, като му преливат кръв на болен от жълта треска. Продължавайки работата си в Харвард, Тейлър съумява да инфектира мишки, въвеждайки вируса в мозъка им, а не подкожно, както правят другите изследователи. Това е важна стъпка, защото използването на мишки, значително по-евтини и по-удобни за работа от маймуните, ускорява проучването на жълтата треска.

През 1930 г. Тейлър напуска Харвард и започва работа в отдела за международно здравеопазване към Рокфелеровия фонд в Ню Йорк. В продължение на една година той усъвършенства мишия защитен тест, при който на мишките се инжектира смес от вируса на жълтата треска и човешки серум. Оживяването на мишките свидетелства, че серумът неутрализира вируса и че е имунен. Този тест позволява да се оцени за първи път точно разпространението на жълтата треска по света.

Една от постоянните опасности за медицинските изследователи, занимаващи се с инфекциозни болести, е възможността да се заразят. Наистина, през периода от 1928 до 1930 г. петима учени, сред които и Ногучи, се заразяват с жълта треска и умират. Тейлър също се заразява през 1929 г., но оживява и придобива имунитет към вируса.

Като използва комбинация от вирус и имунни серуми, Уилбър Сауер, ръководител на лабораторията на Рокфелеровото дружество, приготвя първата ваксина срещу жълтата треска. Инжектираните с тази смес не заболяват от жълта треска и развиват имунитет към нея. Понеже е много скъпа за всеобща употреба, ваксината се използва за имунизация на изследователите.

Щамовете на вирусите, култивирани от Тейлър при опитите му с мишки, се превръщат постепенно в основа за получаването на две ваксини. Първата е използвана през 1934 г. от френското правителство за защита на резидентите на френска територия в Западна Африка, където ваксината се оказва много ефективна и удобна, макар и не съвсем безопасна (понякога предизвиква енцефалит - възпаление на главния мозък). Затова Тейлър и неговият колега разработват втори щам, означен като щам 17D. За разлика първата, новата ваксина предизвиква само умерени реакции, ако изобщо ги предизвиква; по-лесна за масово производство, тя започва да се използва повсеместно през 1937 г. В продължение на много години тези две ваксини са доста ефективни в борбата с жълтата треска, въпреки откритието, че болестта се среща не само при човека. По специално в Африка тя поразява маймуните и периодично се предава отново на човека чрез ухапване от комари.

Освен жълтата треска, Тейлър проучва и други вирусни заболявания. Той се интересува особено от полиомиелита и открива идентична инфекция при мишките, известна като енцефаломиелит на мишките, или болест на Тейлър. През 1964 г. Тейлър става професор по епидемиология и микробиология в Йейлския университет. През 1967 г. излиза в оставка.

През 1928 г. Тейлър се жени за Лилиан Греъм, семейството има една дъщеря. Освен от работата си, той се увлича от бейзбол и четене, особено обича историческите и философските книги. Въпреки че живее в САЩ, ученията остава гражданин на Южна Африка.

Освен с Нобелова награда Тейлър е удостоен с медала Чалмър на Кралското дружество по тропическа медицина и хигиена (1939 г.), с медала Флатъри на Харвардския университет (1945 г.) и с наградата Албърт Ласкър на Американската асоциация по здравеопазването (1949 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/theiler.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

юни 09, 2018

Свиване

Монархист или националист  

Преди няколко дни, с цел да видя кой какво ще каже, написах в социалните мрежи следното:

За българския консерватор е много по-важно да е монархист, отколкото националист“.

Забележете, че това съвсем просто съждение не изтъква предимствата на монархията пред републиката, нито пък казва, че консерваторът трябва да избере само едно от двете – да бъде или монархист, или националист. То просто казва кое от двете е по-важно, по-характерно за човек, който е избрал модата да се представя за консерватор. Защото май не на всички е съвсем ясно, което пролича и от реакциите.

Съществува ли национализъм у нас?“ – попитаха.

Да, дори и най-различни видове. Друг е въпросът, че продължават да го бъркат с патриотизма, когато разликата между тях е съществена както исторически, така и съдържателно. Но като цяло под „национализъм“ е прието да се разбира изборът да се гордееш не с индивидуални постижения, а с групова принадлежност, да издигаш в култ определени митологеми, които понякога нямат нищо общо с историческите си съответствия, да се посветиш (или поне да заявяваш, че си се посветил) на преследването на някакъв идеал, на някаква „национална“ кауза, да заклеймяваш като безродник и предател всеки, който не споделя възторга ти. Напоследък в рамките на Европейския съюз националистите се отличават с евроскептицизъм или по-точно – с антифедерализъм. Така че, да, у нас съществува национализъм.

Значи не може да е консерватор който не е религиозен?“ – имаше и такъв въпрос.

Макар че отношението „монархист-националист“ не предполага разглеждането на признака „религиозност“, има такива хора, които се дразнят от вярата и църквата и се хвърлят да воюват, без да са ги предизвикали или пък някой да е проявил желание да им отговаря. Но въпросът, без да иска, засяга нещо важно. Политолозите са почти единни в определението си, че консерватизмът се крепи на три „стълба“: религия, капитализъм и национализъм, макар че май иде моментът, когато и политолозите ще се саморевизират – ще преосмислят капитализма, но ще оставят религията и национализма, поне докато националистите имат електорална тежест. Ако това е така, отговорът на въпроса е: „Не, не може“.

Къде видяхте български консерватори? Във фабриката за консерви може би“ – с изискан хумор отбелязва друг.

Изглежда питащият е представител на онази група, според която българите са ужасно прости и онтологично неспособни да възприемат сложни неща като консерватизма. Всъщност доколкото консерватизмът е и уважение към традициите, всеки, който желае да живее в хетеросексуално семейство, да не се развежда и да възпитава децата си така, както го е възпитавала баба му, е някакъв вид консерватор. Всеки, който играе хоро независимо от подигравките на някой „просвещений европейц“ – той също е парче консерватор. Изобщо, да си консерватор не означава да изглеждаш като член на британската камара на лордовете. Може да си много прост и пак да си с консервативна нагласа. Тъй че български консерватори могат да се видят навсякъде, не само във фабриката за консерви.

Къде е дефинирано понятието „български консерватор“?“ – хубав въпрос.

Все още няма общоприета дефиниция за това що е консерватор. Има няколко книги, включително и от български автори, които правят силни опити да опишат консерватизма и консерваторите. Но не това е въпросът. Въпросът е можем ли да приемем, че за българския консерватор (пък и за всеки друг) е по-важно да е монархист, отколкото националист.

Ако не е лесно да се определи консерватизмът идеологически и политически, то е твърде лесно да бъде определен исторически. Консерватизмът е реакцията срещу Френската революция, която се поражда у несъгласните с нея. Толкоз. Това е консерватизмът.

От своя страна национализмът е продукт на всички обществени тенденции, довели и до Френската революция. Самата идея за нация върви заедно с идеите за модерна държава. Протонационализмът е бунт срещу католическия универсализъм и свързания с него папоцезаризъм. Мечтата на Хилдебранд за Respublica christiana очертава една наддържавна духовна империя начело с папата, който помазва крале и императори и легитимира властта им. Очевидно това положение се е видяло дразнещо за мнозина и още през 12-13 век се разразяват борбите първоначално между гвелфите и гибелините, а после между черните и белите гвелфи за това кой да раздава властта – папата или свещеният римски император, като първоначално ябълката на раздора е бил спорът за инвеститурата, тоест кой ще назначава епископите. Така се оформя онзи своеобразен сепаратизъм, от който по-късно ще се роди национализмът.

По време на Френската революция сблъсъкът е вече между буржоазията от една страна и аристокрацията и духовенството от друга. Буржоазията иска да отнеме властта от монархията и аристокрацията, но за целта ѝ е необходим легитимен претендент, от чието име да я поиска. Така се ражда идеята за народа, демокрацията и в крайна сметка за нацията с всичките нейни трикольори, кокарди и други финтифлюшки. Претенцията народът да бъде суверен, субект на властта, ражда национализма.

И ако консерватизмът е реакцията срещу всичко това, то той е движение в защита на монархията срещу национализма. И затова казах, че за един истински консерватор е много по-нормално да бъде монархист, отколкото националист.

Разбира се, както и всяко друго нещо, което иска да остане живо, и консерватизмът е принуден да се приспособява. Днес тези, които се наричат консерватори, са преди всичко националисти, защото пък техните опоненти – глобалистите – са „културни“ марксисти, които наричат себе си либерали. Имената се променят по-лесно и по-бързо от същностите. И когато имената с бързината си изпреварят същностите дотолкова, че се превърнат в тяхно отрицание, тогава настъпва поголовно объркване и човек не знае какъв да се пише.

Как стои въпросът с национализма в България? Съвсем иначе. Нашата буржоазия не се бори да отнеме държавата от собствената си аристокрация. Нашата буржоазия просто си няма държава и горещо желае да придобие.

Прието е да се смята, че българският национализъм (респективно българското Възраждане) започва с Паисиевата История. И действително тя прилича на националистичен манифест. Истината обаче е, че Историята е манифест за еманципация от Изтока, като тогава под Изток не се подразбира Русия като сега, а Османската империя. Паисий се опитва да създаде така необходимите за консерватизма митологеми, които логически водят към идеята за възстановяване на държавността. Нека не се заблуждаваме. Историята е един странен за времето си документ. Тя се появява в изключително неразвита книжовна среда. Познати са 70 преписа. Хайде да речем че са изгубени още толкова и да ги закръглим на 150. Това е нищожен тираж, който е стигнал до неколцина образовани интелектуалци и духовници. Смело може да се каже, че народът по времето на Паисий така и не е разбрал, че е започнало неговото Възраждане. А пък за поява на национализъм е нелепо даже да се говори.

Но идеята избуява в средите на интелигенцията и буржоазията – две прослойки, според мен несправедливо подценявани от инерционната историография. Скоро интелигенцията и буржоазията решават, че трябва да се сдобият със собствена държава на всяка цена. По онова време модерните държави вече са национални и пред България няма друг избор освен и тя да стане такава. Затова интелигенцията и буржоазията тръгват по пътя на либерализма и национализма – тогава национализмът е все още либерален, консервативен започва да става едва през следващия век.

После идва възстановяването на държавността под формата на Трето българско царство, а след него Съединението, Независимостта, Балканските и двете световни войни. По време на всички тези събития българският национализъм възмъжава, променя се, обаче остава неизменен в едно – идеала за обединение на Отечеството в етническите му граници (границите на Българската екзархия от 1870), и превръщането му в доминираща политическа и военна сила на Балканите. Тогава монархията и национализмът наистина вървят ръка за ръка.

След Втората световна война за половин век национализмът е изместен от интернационализма, но въпреки това в края на тоталитарния период режимът се опитва да търси нова легитимност чрез обръщане към национализма – траки, прабългари, Людмила Живкова и духовния кръжец около нея, НДК с прилежащите му архитектурно-художествени съоръжения и т.н.

Най-сетне в годините на демокрацията българският национализъм претърпя последната си метаморфоза, за да се превърне в това, което познаваме днес. Той е пъстър. В него има и проруско, и прозападно крило, настроенията варират от традиционно родолюбие до безпросветен шовинизъм.

През цялото време от Паисий до Валери Симеонов и Волен Сидеров в българския национализъм има както либерални (стремеж за модернизация на държавата и установяване на западноевропейски обществени отношения), така и консервативни елементи (изместване на фокуса на нравствения ангажимент от индивида към общността). Днес той е безспорна част от онова, което наричат консерватизъм. За това допринася и обстоятелството, че в Царство България от края на 19 до средата на 20 век монархията заставаше зад един много благороден, чист и красив национализъм, насочен към велика и обща цел – освобождението на всички българи и обединението на Отечеството.

Тъй че, господа модерни консерватори, бъдете преди всичко християни, бъдете националисти, бъдете капиталисти, но не изключвайте възможността да бъдете и монархисти. Така подобава на консерваторите (някой път ще поговорим отделно за демонизираната от комунистическата пропаганда монархия).

Ето това исках да кажа с малката си провокация в социалните мрежи, пък всеки да го разбира както ще. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Свиване

Ангус Макбрайд  

Ангус Макбрайд e шотландски илюстратор, създател на детайлни рисунки на войници от различни страни и епохи - японски самураи, зулуси, американски мистеки, викинги, средновековни войни и прочее.

Тук е представена една малка колекция от творчеството на Макбрайд

.

Войни от Древния свят


Свиване

Извинете, хора!  

  1.
  Снимката на премиера по къси гащи, носен на ръце, близко до слабините му, както и чалгата по "Прощално" са ми в повече, не мога да ги понеса, душата ми се чувства ранена, ценностите ми изпадат в потрес, нямам сили, болката е неистова!

чети по-нататък

юни 08, 2018

Свиване

Отзив за книгата “Bulgarian Jews: Living History”  

Автор: доц. д-р Михаил Груев, историк.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Съвсем наскоро излезе от печат луксозно албумно издание на английски език, посветено на живата история на еврейската общност в България. Негови автори и съставители са Клайв Левиев – Сойер и Имануел Маркъс. Издател е Организацията на евреите в България „Шалом”. Албумът няма характеристиките на научно издание, а по-скоро на представително популярно четиво, целящо да представи с възможно повече фотографии и по-малко текст, в достъпен и синтетичен вид, богатата многовековна история на еврейската общност в България. В този смисъл към него не е възможно да бъдат отправяни претенции за изчерпателност, за индексиране на поднесената информация и др. специфики на академичните издания. Двамата автори успешно са се справили в действително сериозното предизвикателство – да съумеят с минимален брой думи и възможно най-ефектно и завладяващо да направят общ профил на историята на българското еврейство, на същността на самата организация „Шалом” и на нейното настояще. Съвсем логично, текстът започва с въведение от председателя на организацията – д-р Александър Оскар. Свои реверанси към издателите във вид на специално подготвени за целта приветствия са направили израелският премиер Бенямин Нетаняху, председателя на Световния еврейски конгрес Роналд Лаудер, българският министър-председател Бойко Борисов, кметът на София Йорданка Фандъкова и председателят на Американския еврейски комитет Дейвид Харис. Почетната рамка на изданието се затваря от поместено в края му интервю с израелския посланик в София Ирит Лилиан, озаглавено: „Поглед към бъдещето”. Същинското изложение започва с преглед на ранната история на еврейското заселване по българските земи през римската епоха на т. нар. романиоти. Представени са, включително и с красиви визуални изображения, най-ранните археологически свидетелства за присъствието им на Балканите. Следват две глави, посветени на мястото на евреите в средновековната история на България, в т. ч. и на първите документирани прояви на антисемитизъм, инспириран от църквата. Двамата автори са отделили специална глава на действително интригуващата връзка между цар Йоан Александър и неговата втора еврейска съпруга. Макар те да правят уговорката, че сведенията за „Теодора – Сара” имат по-скоро легендарен характер, следва все пак да се отбележи, че не съществуват каквито и да било исторически извори, от които може да се заключи, че „еврейката”, както е наричана в тях, се е казвала по този начин.

Изключително добре написан и богато илюстриран е тесктът, посветен на миграцията на ашкеназките и сефарадските евреи и на установяването от тях на вековен модел на толерантно съжителство с християни и мюсюлмани в Османската империя през периода XV – XVII век. Може да се заключи, че в значителна степен това е и най-ефектната и приносна част от изданието. Сравнително по-бегло и повърхностно са проследени живота на общността в годините след Освобождението на България и особено в годините на Втората световна война, когато за нея настъпват най-тежките дни. Много исторически коректно и добре документирано е представена Голямата Алия на българската еврейска общност към новосъздадената държава Израел в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век.

В края на албума е направен общ преглед на известните български евреи в историята. Тук са поместени кратки справки за богатата самоковска фамилия Арие, братята Бакиш, равините Йосиф Каро, Ашер Хананел, Давид Пипано, Габриел Алмознино и мн. др., както и за евреите, разнасящи славата на България по света – Елиас Канети, Жул Паскин, Алексис Вайсенберг, Панчо Владигеров, Карл Джераси и много други. Тази последна част от албума му придава и характера на кратък справочник, позволяващ бързи биографични справки за значими и световно известни фигури. Може да се заключи, че в ръцете на англоезичните читатели, интересуващи се от историята и културата на еврейската общност в България, е предадено ценно издание, което би могло да даде нова и коректно поднесена информация, а и да бъде отличен подарък.

 

Преглед на блоговете


За Мегафон

Мегафон (megafon.capital.bg) е секция на Capital.bg, събираща селекция от български блогове на политическа и икономическа тематика.

Екипът на Блогосфера/Мегафон реши временно да спре приемането на нови блогове.

Ако искате да се включите, вижте какво трябва да направите в Сфера - блога на Блогосфера и Мегафон.

Ако забележите нередности, вижте Правилата на съжителство в Блогосфера и Мегафон.

Участието на всеки блог се гласува от 5-членно жури.

Съдържанието в агрегатора се събира автоматично със съгласието на неговите автори. Капитал и Икономедиа не носят отговорност за изразените мнения и те не представляват гледището на вестника или издателската група.

Авторските права над агрегираните материали принадлежат на авторите на съответните блогове. Агрегираните в Мегафон публикации могат да са обект на защитени авторски права.

Блогове, от които Мегафон се захранва

Искате вашият блог да присъства тук? Пишете ни на blogosfera@economedia.bg.